Каталог 2017

каталог 2017

КАТАЛОГ ПО ТЕКСТОВЕ НА ПОСТАНОВЕНИТЕ РЕШЕНИЯ ОТ ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА ПРЕЗ 2017 г.

Решения  от 15 юни   2017 г. –  Shalyavski and Others v. Bulgaria(Application no. 67608/11) и Metodiev et autres c. Bulgarie(Requête no 58088/08)

чл.2(право на живот – процедурни аспекти – неефективност на разследването за  причинена смърт)

Sarbyanova and Pashaliyska v. Bulgaria (Application no. 3524/14), 12 January 2017

Жалбата е свързана с прекомерната продължителност на протеклия наказателен процес по повод умишленото убийство на съпруга на първата и баща на втората жалбоподателка.

Убийството е извършено на 2 юни 2000 г. и още на следващия ден е задържан предполагаемият убиец. Обвинението му е повдигнато на 5 юни 2000 г. В периода 2001-2003 г. прокуратурата неколкократно връща делото за събиране на допълнителни доказателства и извършване на нови процесуално-следствени действия. Делото пред СГС продължава между 2003 – 2007 г., когато е постановена осъдителна присъда. По жалби от страните САС отменя присъдата и връща делото на прокуратурата, тъй като в обвинителния акт не е било посочено как точно е било извършено убиството. Новото разглеждане на делото пред СГС продължава между 2009 – 2013 г., когато е постановена осъдителна присъда, оставена в сила от САС през 2014 г. и потвърдена от ВКС с решение от ноември 2015 г. В този период жалбоподателките сезират инспектората на ВСС поради прекомерната продължителност на производството пред СГС (където междувременно председателят на състава  е избран за председател на ВАС, делото е възложено на друг съдия и започва отначало).

Съдът отбелязва, че когато принципното оплакване на жалабоподателите е свързано с прекомерна продължителност на разследване, което застрашава правилното установяване на фактите и поставя под въпрос възможността за осъждане на извършителя, централният въпрос   е да се установи дали проведеното разследване по повод смъртта на роднината на жалбоподателките е било като цяло ефективно или не.Той констатира, че заподозреният е бил задържан непосредствено след убийството и му е повдигнато обвинение три дни по-късно, а самото досъдебно производство е продължило в рамките на три години. Забавяне се наблюдава в съдебната фаза на производството и то се дължи на различни причини, но те не са в основата на преценката, която се прави от гледна точка на процедурните аспекти на чл. 2 от Конвенцията.

Съдът счита, че сам по себе си период от петнадесет години за провеждане на разследване и за съдебен процес на три инстанции безспорно е  прекомерен според неговите  стандарти от  гледна точка на  чл. 6. Но   целта на анализа  по чл. 2 е различна. Той се позовава на скорошното решение на Голямото отделение по делото Mustafa Tunç and Fecire Tunç v. Turkey (no. 24014/05, § 225, 14 April 2015), в което са формулирани критериите, които подлежат на преценка в случаи на оплаквания за неефективност на разследване по чл. 2. Изискването за бързина, съгласно чл. 2, не трябва да се разглежда изолирано и независимо от другите параметри, комбинацията от които го правят  ефективно. Съдът отбелязва, че в края на производството по настоящото дело властите са постигнали основната цел на разследването,тъй като е била установена причината за смъртта на жертвата, както и лицето, което е извършило убийството. Извършителя е бил обвинен и осъден на лишаване от свобода с окончателно решение, както и да заплати неимуществени вреди на втората жалбоподателка (за разлика от случаите на Anna Todorova v. Bulgaria (no. 23302/03, §§ 76-78, 24 May 2011 и Mulini v. Bulgaria (no. 2092/08, §§ 44‑46, 20 October 2015).

Съдът намира, че е трудно да се поставя под въпрос цялостната адекватност на следствени действия, извършени от властите в настоящия случай. Тази продължителност не е довела до влошаване на качеството на разслеването или до унищожаването или изчезването на част от доказателствата, които са повлияли на качеството на самото наказателно производство. Освен това, той отбелязва, че жалбоподателките са участвали в производството пълноценно и в  съответствие със стандартите на чл. 2. Поради това, макар и забавянето при   извършване на разследването и на  съдебния процес да е  неоспоримо,  за съжаление  не може да се каже, че то е повлияло върху този процес   до такава степен, че това да попречи на неговата ефективност. Затова Съдът не установява нарушение на чл. 2.

По повод оплакването за липса на ефективно вътрешноправно средство за защита, тъй като предвидената възможност за търсене на обезщетение за бавен процес по чл. 60а и сл. от ЗСВ и по чл. 2б от ЗОДОВ не се разпростирала върху гражданските ищци и частните обвинители, Съдът не приема тези възражения. Той отбелязва,че централното оплакване на жалбоподателките е свързано с прекомерната продължителност на целия наказателен процес. Според него редакцията на съответните норми на   националното законодателство не води до извода, че те ограничават кръга на правоимащите лица единствено до подсъдимия. Тъкмо напротив, те са достъпни за всички страни в процеса, при това подобни искания могат да бъдат отправяни още в хода на висящ процес или непосредствено след неговото приключване, което е потвърдено и от практиката на националните съдилища. Съдът заключава, че твърдението за липса на ефективно вътрешноправно средство за защита по повод оплакването на жалбоподателките за прекомерната продължителност на наказателния процес по повод убиството на техния близък е необосновано и не намира нарушение на чл. 13 във вр. с чл. 2.

……………………………….

ЧЛЕН 3  – забрана за изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание

чл.3 (материално-правни аспекти, забрана за   унизително третиране на лице, по отношение на което е образувано досъдебно производство)+ чл.13 във вр. с чл. 3(липса на ефективно вътрешноправно средство за защита във вр. с чл. 3)

Shalyavski and Others v. Bulgaria(Application no. 67608/11) 15 June 2017

Жалбоподателите са членове на едно семейство – съпрузи и двете им деца. Жалбата е свързана с оплакване за нечовешко третиране, претърпяно от първия жалбоподател, който е с тежка форма на инвалидност – мускулна дистрофия. В резултат на заболяването му той може да движи само главата и ръцете си. На 7 април 2011 г.  около 11 часа сутринта полицията спира автомобила, шофиран от втората жалбоподателка, разпорежда й да слезе от него и я задържа, след което автомобилът е откаран на паркинг, където жалбоподателят е оставен в него, неспособен да се движи. Около 15 часа той е преместен в друга кола, за да бъде използвана неговата като доказателство по делото. Няколко пъти през този период на втората жалбоподателка, макар че официално не е освободена (това става на другия ден), й е разрешено да  окаже помощ за физическите му нужди. През това време полицията извършва  обиск в жилището, служебните му  офиси и къщата на родителите му. На паркинга полицията инсталира съответнта техника и в присъствието на адвокат му е повдигнато обвинение  в лихварство  (за това, че незаконно е предоставял кредити и е извършвал без съответното разрешение банкови сделки, като е предоставял кредити). Около 21.30 часа той е изправен пред съд и му е определена мярка за неотклонение „домашен арест“. Тя  продължава до 21 юни 2011 г., когато Софийският апелтивен съд я отменя, защото преценява, че голяма част от доказателствата е събрана. Междувременно на жалбоподателя е предявено отново обвинение, в което е отбелязано, че той е дал поне на 100 лица  заеми срещу много високи лихви.

По време на периода, когато той е под домашен арест,   полицията често е проверявала дали жалбоподателят е у дома си (понякога по 4-5 пъти на ден), като по този повод е безпокояла цялото семейство.

Пред Съда са повдигнати оплаквания по чл. 3 за това, че на 7 април жалбоподателят е бил третиран по начин, който му е причинил физически страдания, но наред с това е бил подложен на унижение публично.  Наред с това е посочено , че той не е разполагал с ефективно вътрешноправно средство за защита по повод посоченото оплакване.

Съдът отхвърля възраженията на правителството за неизчерпване на вътрешните средства за защита и възможностите, предоставяни от ЗОДОВ. Позовавайки се на скорошното си решение по делото Posevini v. Bulgaria (no. 63638/14, §§ 53-55, 19 January 2017), той отбелязва, че едва от 2014 г.  това средство става възможно и действително ефективно.  Другите възражения за злоупотреба с правото на жалба не са приети.

Съдът отбелязва, че правителството не е обяснило защо е било необходимо да бъде държан  първият жалбоподател  обездвижен в автомобил в  продължение на много часове пред полицейското управление, докато разследващите органи претърсват дома му и други помещения и събират доказателствата за повдигане обвинението срещу него. Правителството не е посочило причините, поради които жалбоподателят не е бил  допуснат, например, да се завърне у дома, докато чака да му се повдигне обвинението. По-специално то не  твърди, че   присъствието би могло да възпрепятства претърсването, което се извършва в дома му  или че би попречил на разследването по друг начин. Затова Съдът достига до извода, че действията на полицията могат да бъдат квалифицирани като унизителни и затова са били несъвместими с чл. 3 от Конвенцията.

Поради установеното нарушение на чл. 3 Съдът не намира за необходимо да анализира случая от гледна точка на чл. 8. Що се отнася до чл. 13, доколкото Правителството не е представило доказателства за наличието на ефективно национално средство за защита, Съдът установява нарушение на чл. 13 във вр. с чл. 3.

По повод оплакването за твърде честите посещения на полицията в дома на първия жалбоподател, с което е била осъществена намеса в личния  и семеен живот на всички жалбоподатели Съдът не намира, че тази намеса е била непропорционална и не установява нарушение.

……………………….

чл.3 (материално-правни аспекти, забрана за нечовешко и унизително третиране на лице, осъдено на доживотен затвор без право на замяна+чл.6§3 с))

Simeonovi c. Bulgarie (Requête no 21980/04),решение на Голямото отделение, 12 may 2017

В решението си от 20 октомври 2015 г. Камарата установи нарушение на чл. 3. Голямото отделение препотвърди констатнацията за допуснато нарушение на забраната за нечовешко отнасяне не само поради незадоволителните материални условия в местата за задържане и в местата за лишаване от свобода, но и поради твърде рестриктивния режим, на който са подложени лицата, осъдени на доживотен затвор без замяна. Позовавайки се на своето решение Harakchiev et Toloumov (§§ 203-214),  Съдът приема, че лошите условия на задържане на жалбоподателя, взети заедно с ограничителния режим на изпълнение на доживотната му присъда и продължителния период на лишаването му от свобода, са преминали отвъд онзи праг на страдание, присъщ на  наказанието лишаване от свобода. Същевременно, както и в посоченоно по-горе решение той се произнася и по прилагането на мерки на осн. Чл. 46 от Конвенцията, като препоръчва на Правителството да предприеме мерките, посочени в § 280 от решението Harakchiev et Toloumov, отнасящи се до: а)премахване на автоматичното прилагане на специалния режим за тази категория затворници и б) установяване на разпоредби за налагането на този режим въз основа на индивидуална оценка на риска.

Голямото отделение не установява нарушение на чл. 6 §3 с)

…………………………………………

ЧЛЕН 5 – право на свобода и сигурност

чл. 5§4 (задължение за произнасяне от съд относно законността на задържането  в кратък срок)

M.M. c. Bulgarie, (Requête no 75832/13),8 June 2017

Жалбоподателят М. М. е лице без гражданство с палестински произход. Роден е през 1991 г. в Дамаск, Сирия. Той пристига в България на 22 юли 2008 г. Молбата му за получаване на бежански статут е отхвърлена два пъти, след което Държавната агенция за бежанците му дава хуманитарен статут и му издава разрешение за пребиваване. По искане на Държавната агенция „Национална сигурност“ (ДАНС) на 13 юли 2013 г. това разрешение е оттеглено с мотив, че присъствието му представлява опасност за националната сигурност. Наред с това е разпоредена 10-годишна забрана за влизане в страната и експулсирането на М. М. Той е настанен  в приемния център в Бусманци край София.

На 26  ноември 2013 г. М. М. е отведен на летище София и е качен на полет за Ливан. Тъй като ливанските власти отказват да го приемат, той е върнат обратно в България. При пристигането си в София е задържан на летището, а след това е настанен  в Дома за временно настаняване на чужданци в Бусманци. На 4 декември 2014 г. Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) получава искане за привременни мерки и посочва на българското правителство, че жалбоподателят не следва да бъде експулсиран, докато трае производството, както и че самата заповед не е мотивирана.

На 14 декември 2013 г. ДАНС спира експулсирането на жалбоподателя и разпорежда неговото задържане . Тази заповед е обжалвана   в Административния съд на София град /АССГ/. С решение от 5 март 2014 г., оставено в сила от ВАС на 25 февруари 2015 г. жалбата е оставена без уважение. Националните съдилища намират, че заповедта е мотивирана и че спирането на мярката за експулсиране е оправдано поради затрудненията да се осигурят съответните документи за пътуване на лицето, а от друга страна, с оглед изпълнението на разпореждането за привременни мерки по чл. 39 от ЕКПЧ.

След връщането на жалбоподателя на българска територия и настаняването му отново в Дома за временно настаняване на чужденци в Бусманци жалбоподателят обжалва продължаването на заповедта за задържането му и в крайна сметка той е освободен на 16 декември 2014 г.

На 24 март 2015 г. жалбоподателят получава ново разрешение за пребиваване в България, валидно до 24 март 2018 г. По последна информация той живее и работи в София.

В жалбата си до ЕСПЧ М. М. твърди, че ако бъде експулсиран в държавата си на произход, Сирия, животът му ще бъде в опасност и ще бъде изложен на риск от нечовешко и унизително третирне. Той се оплаква и от липсата на ефективно средство за защита според българското законодателство, както и че жалбата срещу задържането му не е била разгледана своевременно.

В решението си  Съдът  приема, че спорът, свързан   възможното експулсиране на жалбоподателя, е решен на национално ниво, след като той е получил удължаване на своя статут в България и заличава жалбата от списъка в този пункт.

Съдът обаче намира нарушения на член 5 § 4 от Европейската конвенция за правата на човека, засягащ правото на обжалване на законосъобразността на задържане в съда, който от своя страна е задължен да се произнесе в кратък срок. Съдът намира, че административните съдилища в България са разгледали жалбата на М.М. в срокове, които са драстично несъобразни с изискването за „кратък срок“ по Конвенцията

………………………………..

чл. 5§4 (задължение за произнасяне от съд относно законността на задържането  в кратък срок)

I.P. c. Bulgarie (no 72936/14), 19 janvier 2017

Жалбата е по повод настаняването на едно непълнолетно момче в Дом за временно настаняване на малолетни и непълнолетни/ДВНМН/ по разпореждане на прокурор.

В началото на 2012 г. с решение на местата комисия за борба срещу противообществените прояви /МКБППМН/ на жалбоподателя са определени като възпитателни мерки поставяне под надзора на социален работник и забрана да посещава определени места и да се среща с определени лица, и да напуска местоживеенето си. През 2014 г. е образувано ново възпитателно дело, в рамките на което МКБППМН взема решение да предложи на районния съд да му наложи най-сериозната възпитателна мярка – настаняване във възпитателно училище-интернат /ВУИ/.

Два месеца по-късно, на 14 април 2014 г. момчето бяга от дома си. На следващия ден – 15 април, той е намерен от полицията, която предлага на районната прокуратура  I.P. да бъде настанен в ДВНМН в гр. София и същия ден младежът е настанен там. Междувременно районният съд определя като възпитателна мярка настаняване на момчето във ВУИ –  Ракитово със  срок от една година. На 14 май то е транспортирано до там, където остава до 30 юни 2015 г.

Повдигнатото оплакване е по повод липсата на съдебен контрол за периода от 14 април до 14 май, когато жалбоподателят е бил задържан в ДВНМН.

Съдът отхвърля всички възражения за недопустимост на жалбата от страна на Правителстовто, включително и аргумента за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита и по-специално – ЗОДОВ. Той посочва, че в националното законодателство липсва както обща норма от типа habeas corpus, така и специфична – във връзка с настаняването на малолетни и непълнолетни в места, подобни на ДВНМН, като се позовава на решението си по делото A. et autres (no 51776/08, § 107, 29 novembre 2011) Съдът констатира, че след посоченото решение законодателството не е променяно, а решението за настаняване на жалбоподателя в ДВНМН е взето от прокурора по искане на полицията – т.е. в рамките на осъществяване на изпълнителната власт на държавата и тези органи не предоставят гаранциите, изисквани от чл. 5§4, а освен това техните актове не подлежат на съдебен контрол.  Колкото до решението на районния съд, постановено на 29.04.2014 г., (по повод което правителството поддържа, че тогава съдът е осъществил такъв контрол), Съдът констатира, че предмет на обсъждане в мотивите е единствено искането на комисията за настаняването на младежа във ВУИ. Той отбелязва, че няма данни в досието властите да са отправили такова искане към съда в интервала 15-29 април (когато е постановено съдебното решение), а и самото законодателство не е превиждало такова правомощие на съда, изключвйки съдебния контрол върху актовете на прокурора.

На основание на своите констатации съдът достига до извода, че след като задържането на жалбоподателя в периода 15 април 14 май 2014 г. не е било обект на независим съдебен контрол, е допуснато нарушение на чл. 5§4.

……………………………….

Чл. 5§4 (право за произнасяне от съд относно законността на задържането  в кратък срок)+чл. 5§5(право на обезщетение за незаконно задържане)

Ivan Todorov c. Bulgarie (no 71545/11), 19 janvier 2017

Жалбата е относно оспорването на законността на задържането за изтърпяване на наказание лишаване от свобода.

Жалбоподателят е осъден през 1987 г. на 20 г. лишаване от свобода за присвояване на държавно имущество, собственост на министерството на отбраната. Той е бил задържан първоначално с мярка за неотклонение през периода 11.06.1986 г. до 22.06.1987 г., когато започва да изтърпява своето наказание. През януари 1991 г. след молба за преглед по реда на надзора председателят на Въховния съд разрешава прекъсване на изпълнението на присъдата на жалбоподателя по здравословни причини и на 28.01.1991 г. жалбоподателят е освободен от затвора. През декември 1992 г. ВС отхвърля неговата молба за отмяна на присъдата и я оставя в сила. Властите не го откриват, за да  продължи да изтърпява присъдата и той е обявен за общодържавно издирване. Междувременно жалбоподателят напуска страната, заселва се в САЩ и става гражданин на тази държава. С писмо от 2005 г. той отправя искане до Президента на Републиката да бъде помилван. Комисията по помилване го информира с писмо от ноември 2007 г., че не се налага да разглежда неговата молба по същество, тъй като е настъпила абсолютната давност и жалбоподателят решава да се завърне в България. На 27.01.2008 г. той е задържан при пристигането си на летище София и на следващия ден е изпратен в затвор за изтърпяване на присъдата от 1987 г. Жалбоподателят сезира прокуратурата с жалба, но военната прокуратура преценява, че давността е била прекъсната с обявяването му за общодържавно издирване и нов срок е започнал да тече, който би изтекъл на 31 май 2008 г., т.е. след задържането на жалбоподателя на аерогарата. Въховната касационна прокуратура приема, че давността е била прекъсвана многократно от различните мерки, които са били предприемани за издирване на жалбоподателя. Той неколкократно отправя жалби до различни инстанции, които са оставени без уважение и е освободен едва на 27 май 2014 г.

Жалбоподателят подига оплакване за това, че не е разполагал с право на жалба пред съд срещу законността на неговото задържане, както и е не е имал право да получи обезщетение за това.

Съдът не намира нарушение на оплакването почл. 5§1, но отхвърля всички възражения на правителтвото за допустимост по повод оплакванията по чл. 5§4 и 5§5 от Конвенцията (свързани с новите вътрешноправни срества за защита след измененията в ЗОДОВ през 2012 г. в чл. 2). В тази връзка основният му аргумент е, че предвидените нови хипотези за отговорност на органите по чл. 2 за всички нарушения на чл. 5 от Конвенцията не включват хипотеза като тази на жалбоподателя, защото нито прокуратурата, нито съдът или органите на досъдебното производство могат да бъдат упреквани в нарушаване на някои от правата по чл. 5, тъй като проблемът е в самото законодателство.

Съдът отбелязва, че по въпроса дали е изтекла абсолютната давност или не към момента на задържане на жалбоподателя е имало две противоположни тези. От една страна, той е твърдял, а такава е била позицията и на комисията по помилването, че   абсолютната давност е настъпила преди момента на задържането му, поради което то не е законосъобразно. На противоположната позиция  е била прокуратурата, в чиито компетенции е да прецени дали едно наказание подлежи на изпълнение или не. При тези обстоятелства Съдът приема, че въпросът за изпълнимостта на санкцията е бил определящ за законността на задържането му и че той не е бил решен със сила на пресъдено нещо след момента на постановяване на осъдителната присъда – нито през 1987, нито през 1992 г. Законодателството е следвало да предостави на жалбоподателя правото на достъп до съд с оглед изискванията на чл. 5§4, но  българското право не предвижда такава специфична жалба, свързана с изпълнението на наказанието, или с частичната недопустимост на изпълнението, или за да се отчете и срокът на предварителното задържане. Прокурорските постановления не се подлагат на съдебен контрол, а само на йерархичен. Ето защо, както и в предходни свои решения (Gavril Yossifov c. Bulgarie, no 74012/01, § 60, 6 novembre 2008), Съдът отбелязва, че прокурорът не може да играе ролята на „трибунал“ по смисъла на чл. 5§4, а от друга страна, във вътрешното законодателство не съществува обща процедура от типа на  habeas corpus, позволяваща съдебен контрол върху задържането независимо от основанията за това и освобождаване на задържания, ако то се окаже незаконосъобразно.

Колкото до възможността за предявяване на иск по ЗОДОВ (каквото възражение е направило Правителството за неизчерпване на вътрешноправни средства за защита), Съдът отбелязва, че дори и такава потенциална възможност да съществува и тя да доведе до констатация за незаконността на задържането, тя не би довела до особождаване на задържаното лице.

Въз основа на обсъдените аргументи Съдът констатира, че по време на лишаването му от свобода в периода от 27 януари 2008 г. до 27 май 2014 г. жалбоподателят не е имал достъп   до съд, който да контролира законността на задържането му,  каквито са изискванията на чл. 5§4 и в случай на установяване на неговата незаконност, да бъде освободен. Затова е установено нарушение на чл. 5§4.

Съдът напомня, че правото на обезщетение, предвидено в чл. 5§5 възниква при констатирано нарушение на всяка една от хипотезите, уредени в §§1-4 на този текст. Поради констатираното нарушение на чл. 5§4 (и установената липса на вътрешноправно средство за защита),  Съдът достига до извода, че е налице нарушение и на чл. 5§5, тъй като  и след изменението на чл. 2 на ЗОДОВ отново не е налице хипотеза, която би била приложима за настоящия случай. Той отбелязва, че в действащото законодателство не съществува никакво друго средство, което да предоставя правото на обезщетение за неимуществени вреди, каквито са изискванията  на чл. 5§5.

Затова е установено нарушение и на чл. 5§5.

………………………………..

ЧЛЕН 6 – право на справедлив провес (наказателни аспекти)

чл.6§3 с) (право на достъп до адвокат от момента на задържане на лицето) + чл. 3 (забрана за нечовешко отнасяне по повод материалните условия и рестриктивния режим на осъдените на доживотен затвор без право на замяна)

Simeonovi c. Bulgarie (Requête no 21980/04),решение на Голямото отделение, 12 may 2017

В своето решение от 20 октомври 2015 г. Камарата не установява нарушение на чл. 6§3 с), поради това, че: а) липсва документ по делото, който доказва, че жалбоподателят е бил разпитван през първите три дни от задържането му; б) всички разпити са провеждани и документирани след като му е повдигнато обвинение  на 6 октомври 1999 г. в присъствието на адвокат; в) липсват каквито и да било доказателства за някакви действия, които да са проведени с жалбоподателя през първите три дни от задържането му; г) жалбоподателят е направил признания няколко дни по-късно, по време, когато  е бил подпомаган от адвокат по свой избор и е бил информиран,  че показанията му могат да бъдат използвани в подкрепа на евентуална присъда; д) неговата присъда почива не само на признанията му, но на цяла съвкупност от   доказателства; е) жалбоподателят в пълна степен се е възползвал от правото си да се защитава с помощта на адвокат, и решенията на вътрешните  юрисдикции са били мотивирани

По делото пред Голямото отделение като трета страна е допусната Асоциацията за превенция на изтезанията, която в своето писмено становище посочва, че помощта на адвокат на този ранен етап на наказателното производство преди първия разпит би била основополагаща с оглед гаранциите относно правото на лицето да не се самоуличава, особено в случаите, когато лицето не е било информирано за овиненията срещу него. Участието на адвокат наред с това би осигурило гаранции за упражняването и на другите основни парва на обвиняемия, като например тези, гарантирани от чл. 5§ 3 и 4 от Конвенцията. Така, дори и ако задържанията не направи признания, самата липса на адвокат от първите часове на задържането би била в ущърб на справедливостта на производството. Това би било още по-вярно, ако  обвиненията са особено тежки и когато задържанията се намира в едно твърде уязвимо положение.

Голямото отделение по същество достига до същите изводи, позовавайки се на собствените си аргументи, изложени в решението по делото Ibrahim and Others v. the United Kingd (Applications nos. 50541/0850571/0850573/08 

and 40351/09)от 13 септември 2016 г. и прилагайки стандарт, който се отклонява от този, установен в рлешението му по делото Salduz, v. Turkey [GC],  27 November 2008. Решението е взето с мнозинство от 12 срещу 5 гласа и към него са приложени изключително обстойните аргументи на съдиите Сайо, Лазарова-Трайковска, Вучинич и Тюркович, както и това на съдия Сергидес.

Голямото отделение препотвърждава установеното нарушение на чл. 3 от Конвенцията относно комплексното въздействие на лошите материални условия и особено строгия режим на изтърпяване на присъдата от страна на лица, осъдени на доживотен затвор без право на замяна.

Съдът постановява и мерки на основание чл. 46 от Конвенцията в духа на решението си Харакчиев и Толумов.

…………………………………………….

чл.6§1(право на справедлив процес – задочно осъждане)

/не е установено нарушение/

Lena Atanasova c. Bulgarie(Requête no 52009/07),26 janvier 2017

Жалбата е по повод задочното осъждане на жалбоподателката и отказа на националния съд да възобнови производството.

В периода 2000 – 2001 г. жалбоподателката е осъдена двукратно от съдилища в различни райони на страната. Междувременно срещу нея започва и трето досъдебно производство през 1999 г., което е спряно през декември 2004 г. поради това, че не може да бъде установено нейното пребиваване. След обявяването й за национално издирване й е връчена призовка и тя се явява при разследващия полицай на 12.01.2005 г., запознава се с материалите по досъдебното производство, признава фактите и изразява желание да върне получените чрез измама суми от две лица, на които е обещавала работа в Испания. На 18 февруари с.г.  тя повторно е призована и е разпитана от разследващия полицай, пред когото потвърждава фактите, признава се за виновна и изявява желание производството да продължи по  съкратената процедура. Обвинителният акт е внесен в съда няколко месеца по-късно. На първото по делото заседание  жалбоподателката не е открита  на посочения от нея адрес, поради което съдът разпорежда на съответните органи да бъде издирен друг неин адрес на пребиваване, да се установи дали е напускала територията на страната и дали не   е задържана с мярка за неотклонение. След отлагането на три заседания поради неуспешните опити да бъде открита, на жалбоподателката е назначен служебен защитник и производсвото продължава в нейно отсъствие. Извършени са необходимите процесуално-следвствени действия (разпит на свидетели и изслушване на експертиза) и с присъда от 20.02.2007 г. районният съд в Плевен я осъжда задочно на 4 г. лишаване от свобода. В своята пледоария адвокатът на жалбоподателката (който в хода на съдебното дирене не задава никакви въпроси) посочва, че повдигнатото обвинение е доказано с оглед събраните факти, което обосновава и налагането на   наказание лишаване от свобода. С оглед обстоятелството, че жалбоподателката е сътрудничила на обвинението и е признала фактите, адвокатът пледира за условното й осъждане. Доколкото не е депозирана нито жалба, нито протест, този съдебен акт влиза в сила. Поради наличието на няколко самостоятелни осъдителни присъди, влезли в сила през май 2007 г., съдът определя едно общо наказание в размер на 10 месеца лишаване от свобода. Междувременно през 2006 г. жалбоподателката ражда дете и живее при приятеля си в с. Търнене. След обявяването й за национално издирване през май 2007 г. тя е открита на адреса на приятеля си и е информирана за осъдителната присъда. През юли с.г. жалбоподателката отправя искане за възобновяване на наказателното производство поради задочното й осъждане на осн. чл. 423, ал. 1 НПК. ВКС отказва да уважи искането й.

Европейският съд отбелязва, че принципите, от които изхожда, когато преценява гаранциите за правото на  лично участие на всяко лице, изправено пред съд в рамките на наказателното производство, са изложени в решението на Голямото отделение по делото Sejdovic c. Italie ([GC], n56581/00, §§ 81-88, CEDH 2006‑II

По настоящото дело той констатира, че след като жалбоподателката двукратно е разпитана от разследващия полицай в периода 12 януари – 18 февруари 2005 г., тя е била на ясно, че срещу нея се води досъдебно производство и е следвало да очаква, че ще започне наказателен процес. Пред разследващия орган тя е признала фактите и е декларирала, че е готова да преговаря относно условията на своето осъждане, поради което  е било обосновано  да очаква да получи призовка. Затова и не може да се приеме твърдението й, че националните съдилища необосновано са ограничили правото й на лично участие в процеса. Противно на твърденията й, че е уведомила разследващия орган, че живее при приятеля си, в преписката не се съдържат  данни, че тя е посочила друг адрес за призоваване. Наред с това съдът отбелязва, че районният съд, разгледал делото, е положил необходимите усилия да осигури личното й участие в наказателното производство, поради което няколко съдебни заседания са били отложени, за да се установи нейното местопребиваване, като са били сезирани различни институции и органи. Националните  съдилища са предприели всички разумни стъпки, за да осигурят личното й участие – заключава той. Ето защо  Европейският съд приема, че жалбоподателката съзнателно се е отказала от своето право да участва лично  в наказателния процес, започнал срещу нея и поради изложените по-горе аргументи той не може да укори ВКС, че не е уважил нейната молба за възобновяване на производството.

Оплакването по чл. 6§1, макар и допустимо, е прието за неоснователно и не е установено нарушение на чл. 6§1

Другите оплаквания по чл. 8  и чл. 4 на Протокол 7 са обявени за недопустимо поради необоснованост.

……………………………………….

ЧЛЕН 8 – право  на неприкосновеност на личния и семейния живот

Чл.  8§1 (право на неприкосновен семеен живот – незипълнение на позитивни задължения на държавата при осъществяването на контакти дете-родител)

Aneva and Others v. Bulgaria (applications nos 66997/13, 77760/14 et 50240/15), 6 Avril 2017

Решението е постановено по три самостоятелни жалби, по всяка от които един от двамата родители е ограничен или не успява да осъществява контакти с детето си, макар и да има постановено съдебно решение по отношение режима на взаимоотношенията  между тях.

Първата жалба е депозирана от името на майката и на детето й, което след една от срещите с баща си в началото на 2005 г.,  не е върнато на майката, на която са поверени родителските права като привременни мерки в хода на бракоразводен процес. Нейните опити да бъде изпълнено това съдебно решение се оказват безуспешни въпреки образуваното изпълнително производство и действията на съдебния изпълнител. Бракоразводното дело приключва с окончателно решение през 2008 г., по силата на което родителските права са предоставени на майката. То също не е изпълнено поради отказа на бившия съпруг да върне детето обратно на майката. Образуваното срещу него наказателно производство приключва с освобождаването му от наказателна отговорност и осъждането му по чл. 78а НК. В следващите години усилията на съдебния изпълнител и социалните работници да приведат в действие съдебното решение се оказват безуспешни поради отказа на детето да се върне при майката.

Втората жалба е от майка, на която са предоставени  родителските права като привременни мерки по отношение бащата на детето й, след като те двамата се разделят. В онзи период детето е на 5 години и то изразява желанието си да живее при майката, но да се вижда и с двамата родители. В началото на септември 2011 г. бащата не връща детето след поредната им среща. Опитът на майката да го убеди да й даде детето след като отива в дома му, приключва с обиди, упражняване ан сила  и прогонването й от жилището. С окончателно съдебно решение съдът предоставя родителските права на майката през октомври 2012 г. За пръв път тя вижда детето си едва през януари 2013, на която присъстват социални работници и съдебен изпълнител. Детето постепенно се отпуска и започва да разказва за себе си и за училището. На следващите срещи обаче то се държи резервирано и отказва да контактува с майката, както и да вземе подаръците й. Психолози констатират, че детето се въздържа да  покаже отношението към майката поради страх от отношението на бащата и желание да получи одобрението му. Констатирано е, че детето страда от синдрома на родителското отчуждение. Препоръчаните психологически консултации за период от 6 месеца са преустановени поради отказа на бащата да сътрудничи. В целия този период жалбоподателката прави опити чрез съдебния изпълнител да задължи бащата да й предаде детето или поне да се среща с него в присъствието на социален работник. В последния по време социален доклад от пролетта на 2015 г. е отбелязано, че детето е психологически зависимо от баща си и той го манипулира в отношенията към майката, което е вредно за самото дете. Изразено е становище, че е необходимо да се работи с бащата, за да се съгласи да сътрудничи.

През юли 2013 г. бащата сезира районния съд от името на детето с искане да бъде издадена ограничителна заповед срещу майката, която оказвала психологически тормоз върху него и то изпитвало страх и безпокойство, че тя можела да го срещне на улицата и да го отвлече. Съдът отхвърля искането и констатира, че майката е била в правото си да предприеме мерки за изпълнение на съдебното решение в найна полза. Съдът заключава, че благополучието на детето е в риск в резултат на продължаващата открита неприязън между родителите и постановява, че копие от съдебното решение трябва да бъде изпратено до социалните служби с цел да предприемат  съответните мерки.

След развода си с майката на детето  четвъртият жалбоподател  получава правото да се среща с него  два пъти в месеца и веднъж в годината за един месец по време на ваканцията. Според твърденията му тези негови контакти периодично са възпрепятствани от майката, което е документирано от съответни декларации на свидетели. За неизпъление на съдебното решение съдебният изпълнител налага глоба на майката.

Съдът намира, че оплакванията и по трите жалби са по повод неспособността на властите да осигурят и гарантират  поддържането на връзките между родителите и децата, които произтича от позитивните задължения на държавата по чл. 8 от Конвенцията.

Съдът подлага на анализ най-напред случаите по първите две жалби, а  самостоятелно разглежда  оплакванията по  третата жалба

Той взема под внимание обстоятелството, че и към настоящия момент родителските права върху децата са възложени на  първата и третата жалбоподателка. Това за съда е знак, че националнине съдилища след цялостна преценка на всички фактори са решили, че в най-добрия интерес на детето е да бъде отглеждано от майката. Но жалбоподателките не са били в състояние да  упражняват пълноценно родителските си права за дълги периоди от време (първата от 2005, третата – от 2010 г.), макар и да са положили усилия да задействат съответните производства по изпълнение на решенията на съда.  Съдът отбелязва и това, че след образуване на изпълнителните дела всички случаи, в които е била проваляна срещата между родителя и детето, са в резултат на поведенията на другия родител и тогава съдебният изпълнител се е задоволявал само с отлагане на изпълнението. Ситуациите и по двете жалби са  белязани от ясна липса на сътрудничество от страна на другия родител, който системно нарушавана усилията на властите да се съберат децата с техните майки. Изправени пред непрекъснати възражения от страна на другия родител, съдебните изпълнители са насрочвали други срещи през няколко месеца, които предварително са били планирани и властите не са дали никакво обяснение, за да оправдаят забавянето. Но в случаи като тези бързината на прилагане на подобни мерки осигурява нейната адекватност и ефективност именно в ранните етапи на разделянето на детето от родителя. Съдът намира, че такива производства следва да бъдат провеждани като се проявява особено усърдие.Продължителните изпълнителни производства са имали безспорно негативно въздействие върху възможността на жалбоподателките да заживеят заедно с децата си. Макар че неизпълнението на подобно решение да е санкционирано с глоба, приложените санкции (в случая на първата жалбоподателка три пъти, в случая на третата – два) очевидно те  не са изиграли своя сдържащ ефект. Относно другата възможност за съдебния изпълнител – да търси съдействието на полицията,  Съдът констатира, че и в двата случая на жалбоподателките то е било неефективно. Колкото до  ролята на социалните служби и психолозите, Съдът констатира, че те подготвят доклади с изводи и препоръки, които нито е проследявано дали са изпълнявани, нито съответните органи са предприели действия, с оглед да изпълнят позитивните си задължения – да бъдат подготвени децата, за да възприемат другия родител, от когото са се отчуждили.

Що се отнася до предвидената възможност за наказателна отговорност за неизпълнение на съдебно решение, Съдът констатира, че тя няма  възпиращо действие поради ниския размер на предвидените санкции и възможността да се приложи института на освобождаванвето от наказателна отговорност. Макар и да не е желателно да бъдат използвани принудителни мерки в контекста на грижите за деца, отбелязва Съдът, санкциите не следва да бъдат изключвани в случаи на неправомерно поведение на родител. Той наред с това констатира, че действията на самите жалбоподателки не са били насочени единствено към производство по предаване на децата, те са проявявали търпение  и гъвкавост и са били водени от грижа за децата (за разлика от ситуацията в  Mihailova v. Bulgaria, no. 35978/02, § 92, 12 January 2006

Съдът констатира, че в определени периоди от време децата са били склонни да заживеят с другия родител, а в други, че са отказвали и че тази промяна в позицията им се дължи на постепенното им отчуждаване, а тази ситуация е предизвикана от другия родител.  Но той подчертава, че не е негова задача да  замества националните органи при преценката какви конкретни мерки да предприемат с оглед обстоятелствата ( в същия смисъл – Zavřel v. the Czech Republic, no. 14044/05, § 52, 18 January 2007; в противопол. см. –    Krasicki v. Poland, no. 17254/11, § 93).Предприетите от властите мерки нито са довели до връщането на децата, нито – до установяването на някакъв смислен контакт с оглед възстановяване на отношенията между тях. Поради това Съдът установява нарушение на чл. 8 в случаите на първите трима жалбоподатели.

По отношение на четвъртия жалбоподател съдът констатира, че той не е представил в пълнота всички факти, подкрепени със съответните документи. Наред с това е констатирано, че  за разлика от предходните жалбоподателки той  дълги периоди от време въобще не е търсил контакт с дъщеря си, а в други случаи е искал срещи на места, които не са посочени в решението и са били неподходящи за нея с оглед възрастта й. Освен това  жалбоподателят се е опитвал да установи контакт с детето не в дните, определени в съдебното решение и е настоявал пред съдебния изпълнител последният незабавно да му предаде детето или да наложи глоба на майката. Освен това  за някои от случаите, в които той не се е видял с детето си, не може да бъде приписана вина или бездействие от страна на властите, тъй като той само ги е информирал, че не е успял да установи контакт, а провалът за подобна среща не е в резултат на неефективно сътрудничество от тяхна страна.От своя страна, вместо да се съобрази с препоръките на социалните служби и да проявява усилия, за да се среща с детето си редовно, жалбоподателят отказва да приеме присъствието на майката по време на тези срещи. След преценката на всички доводи Съдът намира, че в конкретния случай не може да се приеме, че властите не са действали своевременно и по подходящ начин, за да му гарантират упражняването на родителски права и намират, че оплакването по чл. 8 е неоснователно.

Съдът не намира основание да се  произнесе самостоятелно по оплакването по чл. 13.

………….

Чл.  8§1 (право на неприкосновен семеен живот (грижи за дете) – липса на съгласие на родител за пътуване в чужбина на малолетно дете)+чл. 13 във вр. с чл. 8.

Dimova and  Peeva v. Bulgaria (no 20440/11), 19 january 2017

Жалбата е по повод отказ на българските съдилища да разрешат на едно дете да замине в чужина заедно с майка си без съгласието на неговия баща.

Жалбоподателките са майка и дъщеря. През 2008 г., когато детето е на 3 годинки, майката се развежда с бащата, като родителските права са предоставени на нея. През март 2009 г. тя отправя искане до Варненския районен съд да й даде заместващо съгласие, за да замине с детето си в Обединеното кралство и да заживее с него там, защото  има сериозна връзка с българин, който се е установил и живее постоянно в страната, и за когото тя има намерение да се омъжи. През октомври с.г. съдът отказва да удовлетвори молбата й, намирайки, че това не е в най-добря интерес на детето. Решението е обжалвано пред окръжния съд, който уважава молбата й. ВКС отменя решението след жалба на бащата през декември 2010 г. и отказва да даде заместващо съгласие вместо бащата детето да замине без неговото съгласието   в чужбина, тъй като подобно разрешение може да бъде дадено само за ограничен период от време и за точно определени дестинации и само, ако това е в най-добрия интерес на детето. Касационната инстанция отбелязва, че майката не е представила никакви гаранции  както относно това – къде ще бъде отведено детето, така и за начините, чрез които ще бъдат осъществявани неговите контакти с бащата. Съдът посочва важен аргумент за решението си – обстоятелството, че майката не е поискала да бъде променен режимът на срещите между бащата и детето след като е имала намерение да се засели в Обединеното кралство. През декември 2011 г. първата жалбоподателка се омъжва в България за своя приятел и няколко дни по-късно бащата на детето дава изричното си писмено съгласие детето да отпътува зад граница, за да заживее и учи там. След своето заминаване втората жалбоподателка поддържа постоянни контакти с баща си по телефон и скайп, а през летните ваканции е с него.

Повдигнатото оплакване по чл. 8 е свързано с отказа на националните съдилища да дадат разрешение за пътуването на детето без ограничения при съгласието от страна на неговия баща, тъй като по този начин е било нарушено тяхното право на неприкосновен личен и семеен живот.

Съдът отбелязва, че релевантната национална и международна пратика са обобщени в неговите две решения по подобни български дела –  Penchevi v. Bulgaria, no. 77818/12, §§ 25-39, 10 February 2015, and Lolova and Popova v. Bulgaria (dec.), no. 68053/10, 20 January 2015. Съгласно принципите, изведени там, не е негова задача да замества националните съдилища в преценката им дали и кога да предоставят такова съгласие, а по-скоро да направи преценка доколко те са направили задълбочено проучване на цялата ситуация и дали са взели предвид редица фактори – от емоционален, психологически, материален и медицински характер и доколко тази преценка е била пропорционална с оглед интересите на всички страни, но най-вече – изхождайки от най-добрия интерес на детето.

Съдът разграничава ситуацията в настоящия случай от тази по делото Пенчеви, посочвайки, че тук става въпрос за намеса в правата само на първата жалбоподателка (на майката), защото отказът на ВКС да даде съгласие детето да отпътува с нея е направил невъзможен тя да замине в чужбина. От гледна точка на качеството на закона преценката на Съда е, че той е ясен и предвидим, както и че намесата е преследвала легитимна цел – защитата на правата на бащата. Той не приема оплакването за непропорционалност на намесата в правата на двете жалбоподателки, защото изискването на закона детето да пътува в чужбина със съгласието на двамата родители е средство да се гарантира защитата на родителя, чието дете може да бъде отвлечено от другия родител. Такава мярка според него не е непропорционална. Наред с това, за разлика от Пенчеви, в настоящия случай ВКС не просто се е позовал на постоянната си утвърден практика, според която е въпрос на принципна позиция, че разрешение за пребиваване в чужбина следва да бъде дадено и от двамата родители. В настоящия случай той е анализирал конкретните обстоятелства по делото и е направил преценка за   различните засегнати интереси. Затова и съвсем уместно е преценил, че първата жалбоподателка не е доказала, че може да осигури адекватни материални условия на дъщеря си в Обединеното кралство или че най-малкото – е съществувал източник на доходи, за да се гарантира поне временна стабилност независимо от добрата воля на трета несвързана страна – човекът, за когото  първата жалбоподателка  заявява, че има намерение да се омъжи.

На последно място Съдът намира, че   нито жалбоподателите повдигат оплакване относно   продължителността на производството за вземане на решение за пътуване на детето, нито Правителстото е повдигнало този въпрос, за да бъде този аспект обект на самостоятелен  анализ от гледна точка на  пропорционалността на решението за отказ от пътуване. Поради това не е установено нарушение на чл. 8.

По отношение на оплакването за нарушение на чл. 13 Съдът отбелязва, че не е необходимо да се произнася по чл. 13, доколкото този въпрос е в сърцевината на оплакването по чл. 8.

…………………………………………….

Чл. 8 (право на неприкосновеност на жилището и офиса при претърсване и изземване)+чл. 13 във вр. с чл. 8(наличие на ефективно вътрешноправно редство за защита във вр. с нарушението на чл. 8)

Posevini v. Bulgaria (no 63638/14), 19 january 2017

Жалбоподатели са съпрузи – руски гражданин и гражданка с двойно – украинско и българско гражданство, както и двете им дъщери – украински граждани, които живеят в Пловдив. Те повдигат оплаквания за незаконността на извъреното претърсване и изземване на вещи от тяхното фотографско студио и от дома им, както и че при задържането на първия жалбоподател полицията е употребила непропорционална сила и то е било унизително за него, а по повод всички незаконосъобразни действия на властите жалбоподателите не са разполагали с ефективно вътрешно средство за защита.

През януари 2014 г. френските власти уведомяват българската гранична полиция, че турски гражданин с разрешение за постоянно пребиваване в България, е заподозрян, че пласира фалшиви български документи за самоличност на нелегално пребиваващи във Франция турски граждани. Проследяването на елекронната му поща установило, че той си разменя кореспонденция с лице, което ползва е-мейл услуга, базирана в България. Проверката на българската гранична полиция установява, че съответният електронен адрес принадлежи на първия жалбоподател и неговата фирма. На 4 март с.г. подслушване на френската полиция установява проведен телефонен разговор на турския гражданин с фотографското студио с  жена, говореща на български със силен руски акцент, в който става въпрос за получаването на две снимки. На 10-11 март този гражданин е задържан с автомобила си, пътуващ от България, при влизането му на френска територия. У него са открити фалшиви български лични карти, паспорти и шофьорски книжки. На 13 март прокуратурата отправя искане за издаването на разрешения за претърсване и изземване на определени вещи по повод подозрения, че първият жалбоподател подпомага турския гражданин в изготвянето на фалшиви лични документи. Същия ден с три самостоятелни определения съдът разрешава извършването на тези процесуални следствени действия в жилището, фотостудиото и лекия автомобил на първия жалбоподател, като посочва, че претърсването и изземването е наложително с оглед откриването на следи и доказателства във връзка с наказателното производство по повод изготвянето на фалшиви документи за самоличност. На 14 март, когато първият жалбоподател е напускал дома си, той е задържан от двама цивилни и един униформен полицай. Според жалбоподателите тези лица са се държали грубо, поставили са му белезници зад гърба  и са изплашили много децата, след което са обърнали къщата с главата надолу и не са представили никакъв документ за претърсването. Съгласно протокола за претърсване и изземване от жилището са иззети SIM карти, документи за самоличност и други документи, както и електронни документи. Същите действия са предприети и във фотостудиото, откъдето са иззети три   компютъра, две видеокамери, два фотоапарата, няколко флаш памети и пари в брой. Според жалбоподателя на него отново не му е предоставена възможност да се запознае с протокола за претърсване и изземване. От автомобила няма иззети предмети. След това жалбоподателят е откаран в полицията, където е извършен разпит и около 18 часа е освободен. Три месеца по-късно всички иззети вещи са върнати на семейството. През юли 2014 г. полицията изпраща делото на прокуратурата с мнение за прекратяване, но то е върнато с указания за доразследване и все още е висящо.

Срещу нито един от жалбоподателите не е повдигнато обвинение.

Съдът обявява за недопустимо оплакването по чл. 3 по повод поведението на полицията при извършването на претърсване и изземване, тъй като намира, че не са били изчерпани вътрешните средства за защита – иск по чл. 1 от ЗОДОВ, в какъвто смисъл е налице съдебна практика от 2014 г.

По повод оплакването по чл. 8 във връзка с извършеното претърсване в жилището и фотографското студио на първия жалбоподател и копирането на електронни файлове от неговите компютри съдът констатира, че тези действия са имали своето основание в действащото законодателство. Следователно, намесата е била „съгласно условията, предвидени в закона“. Що се отнася до преценката за нейната пропорционалност Съдът разграничава настоящия  случай от този на Gutsanovi v. Bulgaria (no. 34529/10, § 221, ECHR 2013, Slavov and Others v. Bulgaria, no. 58500/10, § 145, 10 November 2015; Govedarski v. Bulgaria, no. 34957/12, § 82, 16 February 2016   и Prezhdarovi v. Bulgaria, no. 8429/05, § 45-46, 30 September 2014. В посочените дела разрешенията за претърсване не са били дадени преди самите действия, а непосредствено след извършвнето им са били одобрени от съдия. При това в настоящия  случай тези действия са били продиктувани от наличието на основателно подозрение в извършването на сериозно престъпление. Противно на доводите на жалбоподателите използването на информация, получена чрез СРС (електронно подслушване) само по себе си не поставя под съмнение наличието на основателно подозрение в извършването на престъпление. Наред с това Съдът взема под внимание, че след решението по делото Association for European Integration and Human Rights and Ekimdzhiev v. Bulgaria (no. 62540/00, 28 June 2007 българското законодателство е било променено, за да отговори на изискванията на чл. 8. По повод липсата на по-голяма конкретика в самите постановления за претърсване и изземване съдът констатира, че доста общо е било формулирано какви предмети подлежат на изземване, макар че все пак техният кръг е бил принципно очертан във връзка с характера на  престъплението, в което е бил заподозрян първият жалбоподател, като е предоставена възможност на самите служители да изземват  само предмети, които биха могли да се разглеждат като потенциално свързани с предполагаемото престъпление. Поради това Съдът не установява нарушение на чл. 8  във връзка с извършеното претърсване и изземване  на вещи от жилището и студиото на жалбоподателите. В тази си част решението е взето с два гласа против, като в своите особени мнения съдиите изтъкват твърде общата формулировка на постановленията за претърсване и изземване, които не са съобразени и с професионалната дейност на жалбоподателя. Обстоятелството, че съмненията за извършеното престъпление не са свързани с незаконни доходи, че в разрешението на съда няма нищо изрично  в тази насока,  а са иззети парични средства, дава допълнителни аргументи на съдиите да считат, че според тях е било допуснато нарушение на чл. 8.

Що се отнася до оплакването, че полицията е копирала голям обем информация от компютрите на първия жалбоподател, Съдът отбелязва, че той самият е предоставил доброволно паролата си, за да опровергае подозренията срещу себе си в извършване на престъпление. Обстоятелството, че е бил с белезници и е бил отведен в полицията съвсем не водят до извода, че му е бил оказан натиск, за да предостави паролата си. Ето защо това оплакване е намерено за необосновано.

Макар че не е установено нарушение на чл. 8 във връзка с извършеното претърсване и изземване на предмети от жилището и дома на жалбоподателите, съдът намира, че няма пречка да анализира оплакването за липсата на ефективно вътрешно средство за защита по повод тези действия, когато оплакванията са във връзка с начина, по който са осъществени. Възможността да се иска налагането на дисциплинарна отговорност на полицаите, участвали в претърсването, заради неприемливите способи, по които те са го извършили, не представлява ефективно средство за защита според Съда. Ефективно би било такова средство, което би им предоставило възможността да оспорят законосъобразността на претърсването и изземването и да получат съответната компенсация, ако то е било незаконосъобразно. Доколкото все още такова не съществува в българското законодателство, Съдът установява нарушение на чл. 13 във вр. с чл. 8.

………………………………………………

ЧЛЕН 9 – свобода на мисълта, съвестта  и религията

чл.9 (свобода на изповядване на религията) във връзка с чл. 11 (свобода на сдружаването)

Metodiev et autres c. Bulgarie (Requête no 58088/08), 15 June 2017

Жалбата е подадена от 31 български граждани, които принадлежат към мюсюлманската общност на  Ахмадиите – едно от религиозните разклонения на сунитите. През февруари 2007 г. 10 лица, от които деветима са жалбоподатели, решават да създадат ново религиозно сдружение на ахмадиите и да установят своето седалище в гр. Сандански. Другите 22 лица се включват в него по-късно. На 26 февруари 2007 г. първият жалбоподател депозира молба до СГС за регисриране на ново религиознон сдружение въз основа на Закона за вероизповедянията. Съдът изисква становище от Дирекцията на изповеданията. На 31 май 2007 г. съдът отказва да регистрира сдружението, като се обосновавав с мотиви, основаващи се на становището на Дирекцията по вероизповеданията, че движението на ахмадиите се разграничава от мюсюлманската религия и че за ахмадиите е присъща една голяма религиозна нетолерантност. Те отричат модерността, привърженици са на полигамията и са приемани като мюсюлманска секта. Съдът посочва още, че в устава на сдружението не са конкретизирани неговите вярвания, а са възпроизведени целите и дейностите, регламентирани в Закона за юридическите лица с нестопанска цел. Той отбелязва наред с това, черегистрирането на това религиозно сдружение би могло да предизвика разцепление (схизма) в мюсюлманското изповедание.

Това решение е обжалвано пред апелативния съд, който го оставя в сила. ВКС оставя жалбата без уважение, като обръща внимание, че Законът за изповеданията изисква точно формулиране на вярванията и ритуалите на религиозните сдружения с цел да бъдат те разграничавани едно от друго и да се избягва противопоставяне на религиозните общности.

Съдът констатира, че намесата в правата на жалбоподателите  е била предвидена в закона и че е преследвала легитимна цел –  да защити публичния ред, както и правата и интересите на другите.

Европейският съд  обръща внимание на това, че ВКС е посочил като  единствен мотив за своя отказ да отмени решенията на долните инстанции – липсата на достатъчно точни и конкретни формулировки на вярванията и ритуалите на ахмадиите в техния устав, което не съответства на нормите на ЗВ, целящи да разграничат отделните религиозни общности и да избягнат конфронтация между тях. Той посочва, че самото наименование на сдружението е показвало съвсем точно и ясно, че то принадлежи към общността на Ахмадиите. Националните юрисдикции никъде не са посочили, че наименованието би могло да доведе до объркване. В устава на сдружението е било записано, че то принадлежи към движението на Ахмадиите в Исляма и че изповядва вярванията и стойностите на своите сподвижници. Според Съда обаче, в закона не се съдържат специфични норми, които да уреждат  каква степен на конкретност на вярванията и ритуалите на култа и каква специфична информация трябва да се съдържа  в изложението на молбата за регистрация и че на практика подобн изисквания, поставени от ВКС  биха довели до отказ от регистрация на всяко едно религиозно сдружение, което има доктрина като друго, вече регистрирано и действащо. Подобно разбиране би могло да има за последица  съществуването само на една религиозна общност, изповядваща един култ и да  я наложи на вярващите.

Съдът напомня, че свободата на религията изключва по принцип намесата на държавата в преценката на легитимността на религиозните вярвания или начините на тяхното изразяване.  В едно демократично общество не е необходимо държавата да предприема мерки, за да гарантира, че религиозните общности  са или ще останат  под едно единно ръководство. Държавата трябва да остане неутрална. Ролята на властите не е в това да предприемат мерки , които са в състояние да привилигироват една религиозна общност в ущърб на друга, нито да създава пречки, елиминирайки по този начин плурализма, а да осигури толерантност между отделните противопоставящи се групи. Съдът подчертава, че уставът на асоциацията е конкретизирал, че култът принадлежи към движението на ахмадиите в  Исляма и изразява вярванията  и основните ценности на своите сподвижници. Националните юрисдикции са приели, че това описание не е  достатъчно. Европейския съд отбелязва , че Законът за вероизповеданията не съдържа специфични норми, посочващи в каква степен на конкретност трябва да бъдат описани вярванията и ритуалите на съответния култ в неговия устав. По информация на Съда в никъв  друг акт не се съдържа подобна регламентация.

Съдът достиа до заключението, че твърдяната липса на такова точно описание на вярванията и ритуалите на една религиозна  асоциация в нейния устав не е от такова естество, че да оправдае отказа за регистрация, който не е бил „необходим в едно демократично общество“.

…………………………………..

чл.9 (свобода на изповядване на религията) във връзка с чл. 11 (свобода на сдружаването)

Genov c. Bulgarie((Requête no 40524/08), 23 mars 2017

През януари 2007 г. седем души провеждат събрание и решават да създадат ново религиозно сдружение –Международно общество за Кришна съзнаниеСофия, Надежда“,а жалбоподателят е избран  за негов председател. От  1991 г. като църква (надлежно регистрирана по ЗВ) в София действа  клонът  на „Межународната асоциация за Кришна съзнание“ със седалище в Индия, който е пререгистриран през 2003 г.

През март 2007 г. жалбоподтелят депозира  пред СГС молба с искане новото сдружение да бъде регистрирано като църква. Дирекцията по вероизповеданията дава становище, че вярванията на това сдружение не се различават от тези на вече регистрираната през 1991 г. църква. Съдът отхвърля молбата на жалбоподателя с мотива, че името на сдружението   приличало на вече регистрираното, че уставът му бил идентичен и че декларираната цел – да бъде променена организацията на вече регистрираната асоциация – създава риск от разцепление в лоното на всички привърженици на Асоциацията. Апелативният съд оставя в сила решението на СГС.

Жалбоподателят сезира ВКС. Жалбата е оставена без уважение. Касационната инстанция посочва, че ЗВ   предвижда две хипотези за регистриране на ново сдружение като църква. Първата е по чл. 15, ал. 2, която изрично забранява регистрацията на две изповедания с едно и също наименование и с едно и също седалище. По мнението на касационната инстанция нормата забранява регистрацията на нова асоциация, практикуваща същия култ като този, който вече е регистриран, още повече, че такава е била и декларацията на учредителите на асоциацията, а наред с това  наименованието е почти идентично с това на вече регистрираната църква,  и заявено седалище е в един и същ град. Според ВКС не е налице църква, която да е различна от вече регистрираната.

Колкото до   втората възможност, уредена в чл. 20 на ЗВ (регистрирането на клон на вече съществуваща църква), нормата не може да намери приложение, тъй като седалището, макар и ситуирано в един определен жилищен квартал, не е различно от града , в който е регистрирана вече съществуващата църква, а наред с това подобна регистрация е допустима само по искане на църквата-майка.

Съдът отбелязва, че отказът да бъде регистрирана асоциацията като църква я е лишил от редица права –  тя не е могла да придобие статут на  юридическо лице, да придобива и наема имущество, да има банков сметки   и да действа като църква, манифестирайки открито своята дейност, съгласно действащото законодателство.Първият извод на съда е, че отказът да бъде регистрирана асоциацията като църква представлява  намеса  в нейните права, гаратирани от чл. 9 и интерпретирани в светлината на чл. 11 от Конвенцията.

Вторият въпрос, върху който насочва анализа си Съдът, е дали е била оправдана намесата. Той констатира, че тя  се е основавала на действащия закон. (т.е. отговаря на изискването „предвидена в закона“). Наред с това е преследвала легитимна цел – да се избегне въвеждането в заблуждение на привържениците на сходните култове с едни и същи вярвания и да се гарантира юридическата сигурност, т.е. да бъдат защитени правата и свободите на другите.

Третият елемент, който е анализиран, е свързан с критерия „необходим в едно демократично общество“. Съдът приема, че изискването да се избягва наличието на сходни наименования с цел да се разграничават отделните сдружения по принцип би могло да се приеме като оправдано ограничение на правото асоцацията свободно да избира своето име. Той отбелязва, че двете наименования не са били съвсем идентични, а и националните юрисдикции не са дали никакви указания на жалбоподателя по какъв начин да промени името си, за да отговаря на изискванията на закона.Освен това, според официално писмо на Дирекцията за вероизповеданията, през 2008 г. са били регистрирани 3 презвитериански църкви, 3 лютерански църкви и 11 баптистки (напр. Баптистка църква „Надежда“, Баптистка църква „Добра надежда“, Независима баптистка църква и др.п.)

Според Съда това не е бил основният мотив за отказ от регистрация. ВКС е тълкувал чл. 15, ал. 2 от ЗВ като забраняващ регистрацията на всяка една църква, чиито вярвания са подобни на вече регистрирана църква. В тази връзка той отбелязва, че това на практика означава забрана за регистрация на всеки нов култ, чиято доктрина е идентична с тази на вече съществуващ култ. Подобна позиция би могла да има за последица   съществуването само на една религиозна асоциация, покрепяща една религиозна доктрина и принуждаването на вярващите да се присъединят именно към нея. Така преценката за идентичния или неидентичния характер на вярванията се прави от съда вместо от самата религиозна общност.Да се налага на жалбоподателя да практикува вярванията си в рамките на вече регистрирана организация с мотива, че според мнението на националните власти нейните вярвания били идентични с тези на вече регистрираната църква, не изглежда необходимо и пропорционално в едно демократично общество в преследването на легитимната цел да бъдат раграничавани от обществото различните религиозни сдружения. (§46) За Съда е без значение, че искането за създаване на нова религиозна организация е било предшествано от разцепление във вече съществуващата Асоциация. Жалбоподателят не е могъл и да регистрира клон на вече създадената църква, в същия град, а освен това подобно действие  защото е било от компетентността на самото юридическо лице-майка.От тази гледна точка близостта на вярванията и ритуалите между двете асоциации в никакъв случай не е основание да оправдае отказа от регистрация на асоциацията на жалбоподателя.  Изводът на Съда е, че това представлява неоправдана намеса в свободата на изповеданията и на сдружаването, гарантирани от чл. 9 и 11.

…………………………………………………………………

ЧЛЕН 11 – свобода  на събранията и сдружаването

Чл. 11 (свобода на дружаването)

Union nationale turque et Kungyun c. Bulgarie (Requête no 4776/08), 8 June 2017

Жалбоподатели са една асоциация – Национално турско обединение и Мендерес Мехмет Кюнгюн, който е основател и председател на тази организация.

През 2006 г. г-н Кюнгюн обявява намерението си да създаде асоциация, която да насърчава правата на мюсюлманското малцинство в България. В резултат на това в пресата се появяват няколко враждебни публикации, в които са критикувани цалите на асоциацията и се посочва, че жалбоподателят иска да създаде турска етническа партия и че той получава финансиране от чужди секретни служби.

През май 2006 г. жалбоподателят и още петима учредители депозират молба за регистрация на асоциацията пред Пловдивския окръжен съд. Тази молба е отхвърлена с мотива, че една от целите на асоциацията, посочена в устава й, е политическа, а съгласно българската конституция само политическите партии имат право да осъществяват политическа дейност. Освен това в основните й цели не могат да фигурират  търговски дейности, тъй като това е обединение с нестопанска цел. В решението на съда е посочено наред с това, че в устава не са ясно посочени представителните органи на асоциацията.

Решението е обжалвано пред Апелативния съд, който оставя жалбата без уважение. Съдът посочва, че наименованието на сдружението не трябва да е подвеждащо и да противоречи на добрите нрави, а избраното наименование – Национално турско обединение  навежда на идеята за съществуването на турска нация в България. От това се подразбира, че то има сепаратистки цели.

Решението на Пловдивския апелативен съд е обжалвано пред ВКС. Тази жалба е оставена без уважение. В своето решение касационната инстанция приема, че политическите цели, посочени в устава,  могат да бъдат постигнати само от една политическа партия. Становището на касатора, че целите могат да бъдат постигнати чрез един граждански контрол върху действията или бездействията от политически характер не са споделени от съда. ВКС не приема и аргумента на г-н Кюнгюн, че партията ДПС упражнява пълен контрол върху властите в регионите със смесено население и затова създаването на тази асоциация е акт на политическа воля за противопоставяне на българския етнически модел. ВКС заключава, че целите на асоциацията са несъвместими с чл. 44 от Конституцията и въпреки прокламираната  интеграция на лицата от турския етнос и демонополизирането на турската общност, волята на основателите на асоциацията е да отхвърлят българския етнически модел, който е доказал своята ефективност. Това представлява опасност за етническия мир и създава риск да навреди на сигурността на страната.

Европейският съд отбелязва, че националните съдилища никъде в своите решения не споменават за  действия на сдружението или на негови членове, които да са извършени и да са в състояние да застрашат териториалната цялост или политическото единство на нацията, нито пък да е била употребена реч на омразата или такава, която да подбужда към насилие. Освен това той посочва, че съдилищата разполагат с редица правомощия, ако са налице подобни действия – да разпоредят заличаванеето на една асоциация, ако тя извършва дейности, портиворечащи на Конституцията, закона или морала. Наличието на едно предположение, че асоциацията би била в състояние да извърши такива дейности не оправдава отказа за нейната регистрация.

Затова ЕСПЧ намира, че отказът да бъде регистрирана асоциацията-жалбоподател „не е бил необходим в едно дебократично общество“ и представлява нарушение на чл. 11 от Конвенцията.

……………………………………………………………….

ПРОТОКОЛ 1

чл. 1 от Протокол 1 – право на мирно ползване на собствеността

чл. 1 от Протокол 1 (лишаване от собственост)

/проблеми, произтичащи от земеделска реституция по ЗСПЗЗ – подобна на Tomov and Nikolova v. Bulgaria, no 50506/09, 21 July 2016)

Krasteva and Others v. Bulgaria (Application no. 5334/11), 1 June 2017

Жалбата е свързана с проблемите, възникнали при прилагането на ЗСПЗЗ във връзка със земеделската реституция и конкуренцията на правото на собственост, която възниква между различните категории собственици.

Жалбата е подадена от четири жалбоподателки от гр. София. Втората и предшествениците на другите три през 1968 г. купуват от тогавашно ТКЗС 953 кв.м., находящи се в района на настоящата столична Община Витоша.  Те упражняват необезпокоявано правото си на собственост повече от 30 години – до 2002 г. На 10 май 2002 г. наследници на някогашен собственик, чиито земи са били включени в ТКЗС през 1945 г., предявяват срещу жалбоподателките ревандикационен иск. Те претендират, че имотът им е възстановен от поземлената комисия на 27.12.1999 г. и твърдят, че на основание чл. 10, ал. 13 от ЗСПЗЗ (съгласно който на възстановяване подлежат и тези земи, които са били продадени от ТКЗС или ДЗС на трети лица). В първоинсатнционното производство СРС отхвърля исковата претенция, но следващите две инстанции – СГС и ВКС в своите решения приемат, че решението на поземлената комисия е било достатъчно, за да признае ищците като собственици. СГС приема, че при наличието на два титула за собственост, с каквито разполага всяка една от страните чл. 10, ал. 13 дава предимство на бившите собственици. Решението на въззивната инстанция от 5 ноември 2009 г. е оставено в сила от ВКС на 18 юни 2010 г. Скоро след това жалбоподателките предават владението на наследниците на някогашните собственици.

Пред Съда те повдигат оплакване, че са били несправедливо лишени от собственост без да получат каквото и да било обезщетение.

Съдът посочва, че това дело е подобно на делото Tomov and Nikolova и използва същия стандарт и аргументи, които е приложил там. Той най-напред констатира, че е налице намеса от страна на държавата в правото на собственост на жалбоподателките. Съдът заключава, че  те са били лишени от тяхната собственост по смисъла на второто изречение на чл. 1 от Протокол 1. За да бъде такова лишаване оправдано, то трябва да бъде законосъобразно, да е в интерес на обществото и да постига справедлив баланс между интересите на общността и на отделния индивид.

Според Съда намесата в правото на собственост на жалбоподателите не може да се разглежда като попадащо в обхвата на легитимните цели,  тъй като тя представлява значително отклонение от своя преходен характер, както вече е установил това в случаите  Tsonkovi v. Bulgaria, no. 27213/04, §§ 23-26, 2 July 2009; и Georgieva and Mukareva v. Bulgaria, no. 3413/05, 2 September 2010,§ 37-38.

Освен това, той констатира, че за разлика от реституционния закон ЗВСОНИ, по закона за земеделска реституция не е предвиден никакъв краен срок, в който наследниците на някогашните собственици могат да оспорят титула на собственост на следващите приобретатели. Съдът е удивен и от факта, че за разлика от другия закон, тук въобще не подлежи на изследване въпросът относно добросъвестността на лицата . Чл. 10, ал. 13 автоматично унищожава правнаат сила на договори, сключени преди много години без оглед на това дали имат или не някакъв порок.(§26)

Съдът достига до заключението, че отнемането на собствеността на жалбоподателите е нарушило принципа на правната сигурност, поради което мярката не попада в приложното поле на легитимните цели, каквито са възстановяване на справедливостта и върховенството на закона.

Той отбелязва, че в случаите от групата Великови, по които е достигнал до същия извод, е постановявал, че на жалбоподателите следва да бъде предоставена компенсация, основаваща се на пазарната стойност на загубените от тях имоти. Наред с това болшинството от тези жалбоподатели по принцип са имали достъп до схемите за обезщетение, предвидени в самия закон ЗВСОНИ

Съдът констатира, че законодателството, приложимо в настоящия случай, не съдържа разпоредби относно обезщетяването на лица, попаднали в ситуацията на жалбоподателите. За него това означава, че лишаването на жалбоподателите от собственост, в нарушение на принципа на правната сигурност и без никаква компенсация, е непропорционална мярка. Така той достига до извода, че е допуснато нарушение на чл. 1 от протокол 1.

Доколкото в случая не е възможно да се възстанови ситуацията в предишния си вид преди нарушението и restitution integrum е невъзможно, съдът присъжда на жалбоподателките обезщетение в размер на пазарната стойност на имота им, както и обезщетение за пропунати ползи и за неимуществени вреди.

Преди постановяване на решението Съдът е поискал информация от правителството колко подобни случая са висящи или разгледани от българските съдилища. Според получената информация за периода 2010-2014 г. и то не от всички районни съдилища, между 30 и 50 подобни дела по чл. 10, ал. 13 от ЗСПЗЗ са били разгледани.(§20) Поради което Съдът намира за необходимо да се произнесе и по чл. 46 от Конвеницята, като препоръча на Правителството освен индивидуалните мерки да предприеме и такива от общ  характер.  Още повече, че няма краен период, в който могат да се предявяват такива искове и собствениците на земя , признати за такива по ЗСПЗЗ погат по всяко време да се позоват на разпоредбата на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ.  За да подпомогне   правителство при изпълнение на задълженията му по член 46 § 1 от Конвенцията, Съдът изразява становището, че общите мерки, взети при изпълнението на неговото решение по това дело трябва да включват въвеждането във вътрешното право на обезщетение, което може да гарантира, че лицата, които са загубили собствеността  си на  основание член 10, ал. 13, могат да получат компенсация, която да съответства на  пазарната стойност на отнетия имот.

………………………………..

чл. 1 от Протокол 1(защита на собствеността, зачитане на собствеността)

/дело, подобно на Kirilova and Others v. Bulgaria/

/Решение на комитет/

Basmenkova v. Bulgaria(Application no. 63391/13), Avril 2017

Съпругът на жалбоподателката е бил собственик на част от къща и земя в гр. София, които през 1981 г. са отчуждени във връзка с построяването на метростанция. Със заповед на кмета му е определено като обезщетение тристайно жилище. През 1989 г. съпрузите са настанени под наем в общинско жилище и къщата им е разрушена. С втора заповед на кмета от същата година е индивидуализиран определеният апартамент чрез конкретизирано точното местоположение  – в коя жилищна сграда ще бъде той, какви са неговите граници и площ. През 1993 г. съпругът на жалбоподателката почива. През следващите години тя неколкократно сезира властите с искания да изпълнят издадената от тях заповед, но строителството на сградата въобще не е започнато.

През 2001 г. тя предявява иск срещу общината за  причинени имуществени и неимуществени вреди. С окончателно решение от март 2008 г. ВКС осъжда общината да заплати на жалбоподателката 10 000 лв за неимуществени и 44 320 лв – имуществени вреди – пропуснати ползи поради забавянето  и неизпълнението на строителството за периода 1993-2001 г.

През 2009 г. тя предявява нов иск  за вреди срещу Сталичната община за следващия период – след октомври 2001 г. С окончателно решение ВАС отхвърля иска й, приемайки, че жалбоподателката разполага с правно средство за защита на основание §9(1) от ЗУТ – да иска парична компенсация вместо непостроеното жилище. През 2013 г. Столичната община информира жалбоподателката, че строителството на жилищната сграда, в която е определено да й се предостави апартамент, предстои да започне. През 2014 г. то все още не е започнато.

Съдът отхвърля възраженията на правителството за недопустимост на жалбата поради неизчерпване на вътрешните средства за защита. Той констатира, че жалбата е подобна на решението му по делото Кirilova and Others v. Bulgaria  (nos. 42908/98,  44038/98,

44816/98 and 7319/02,  June 2005), както и на много други подобни, по които  се е произнесъл със  свои последващи решения. Той заключава, че с двете заповеди от 1981 и 1989 г. на съпруга  на жалбоподателката е било признато правото да получи жилище като обезщетение и това негово право не е било оспорено никога, поради което чл.1 от Протокол 1 намира приложение. Продължителното неизпълнение на задължението от страна на общината е квалифицирано като намеса в правото на собственост на жалбоподателката и то се анализира от Съда от гледна точка на общото правило на чл. 1, §1 от Протокол 1. Той подлага на преценка пропорционалността на намесата от страна на държавата в упражняването на това  право и  констатира, че от 1981 г. и до 2014 общината все още не е изпълнила своето задължение (макар че е взет под внимание само периодът след 07.09.1992 г.).Правителството възразява, че жалбоподателката сама е виновна за част от забавянето, тъй като не е поискала парична компенсация вместо да получи жилището. Съдът обаче отбелязва, че за разлика от други подобни случаи при които построяването на съответната  сграда (или сграда, в която да са проектирани и гаражи) въобще е станало невъзможно, в настоящия случай общината не е отменила решението си и не се е отказала от намерението си да построи жилищната сграда, в която е определен и апартаментът, посочен в заповедта за обезщетение.( Petrovi v. Bulgaria [Committee], no. 26759/12, §§ 25-28, 2 February 2017). Поради това жалбоподателката не следва да блъсде упреквана, че не е поискала алтернативно обезщетение. Съдът достига до извода, че цялото забавяне за определеното обезщетение на съпруга на жалбоподателката е по вина на властите и че при всички положения то е прекомерно,а правителството не е представило  обяснения, които да го оправдаят

В случаи като настоящия е задължение на властите да действат своевременно и по подходящ и последователен начин. Вместо това  те доказват, че не  склонни да подпомогнат жалбоподателката. Това несъмнено я е поставило  в състояние на несигурност за това дали и кога  ще получи  обезщетението, на което тя е имала право.   Горното означава, че властите не са успели да  постигнат справедлив баланс между обществения интерес и правата на жалбоподателката, както се изисква по силата на член 1 от Протокол № 1.Затова е установено нарушение на чл. 1 от Протокол 1.

Присъдени са обезщетения за имуществени и неимуществени вреди.

…………………………………

чл. 1 от Протокол 1(лишаване от собственост)

/реституция по чл. 7 ЗВСОНИ ,решение на комитет/

Stefanovi v. Bulgaria (Application no. 65688/12), 30 March 2017

През 1990 г. жалбоподателите (съпрузи и техният син) купуват жилище – държавна собственост., което някога е било национализирано. След приемането на ЗВСОНИ срещу тях е предявен иск по чл. 7 от закона от бившите собственици. С окончателно решение от февруари 2004 г. сключеният договор е прогласен за  нищожен, тъй като районът, в който се е намирал апартаментът бил предназначен за високо строителство над три етажа, а имало забрана за продажба на  жилища в по-ниски сгради. През 2005 г. жалбоподателите предявяват иск срещу Столична община (която се явява субституент на държавата) в качеството й на  продавач на имота. С окончателно решение на ВКС от 12 април  2012 г. исковата претенция е уважена, като съдът приема, че дължимата цена, която ответникът е длъжен да възстанови, е тази, която е била заплатена към датата на продажбата на жилището през 1990 г., а именно – равностойността на около 12  EUR.

Съдът разглежда случая в ветлинта на решението си по делото Velikovi and Others v. Bulgaria (nos. 43278/98, 45437/99, 48014/99, 48380/99, 51362/99, 53367/99, 60036/00, 73465/01, and 194/02, §§ 110‑41, 15 March 2007, както и Dimitar and Anka Dimitrovi v. Bulgaria, no. 56753/00, 12 February 2009; Panayotova v. Bulgaria, no. 27636/04, 2 July 2009; and Madzharov v. Bulgaria, no. 40149/05, 2 September 2010).). Той не приема предложението на Правителството да прекрати производството, като приеме едностранната декларация, с която се признава допуснатото нарушение на чл. 1 от Протокол 1 и се предлага на жалбоподателите заплащането на 42 000 EUR, които да покрият всички имуществеи, неимуществени вреди и разноски.

Съдът приема, че жалбата е допустима, тъй като е налице продължаващо нарушение (Georgievi v. Bulgaria, no. 10913/04, § 26, 7 January 2010) по повод процедурата по чл. 7 ЗВСОНИ. Същевременно, що се отнася до следващото производство, инициирано срещу Общината,  депозираната жалба  е в рамките на 6-месечния срок.

Съдът констатира, че лишаването от собстевност не е било съпроводено с пропорционално и адекватно обезщетение, което е необходимо с оглед спазването на чл. 1 от Протокол 1. Жалбоподателите не са информирали съда дали те са се възползвали от правото си или не да получат ЖКЗ. Но доколкото в онзи период тази схема на компенсация не е осигурявала адекватно обезщетение с достатъчна степен на сигурост, което  е констатирано в предходни дела (Madzharov, § 27, and Panayotova, § 24), Съдът посочва, че предвидента възможност не може да е от решаващо значение при преценката на въпроса за присъждането на обезщетение. Съдът достига до извода, че не е бил намерен онзи справедлив баланс между обществения интерес и необходимостта от защита на правати интересите на жалбоподателите. Той присъжда на жалбоподателите обезщетение в размер на 75 000 EUR.

……………………………..

чл. 1 от Протокол 1(защита на собствеността, зачитане на собствеността)

/дело, подобно на Kirilova and Others v. Bulgaria

(nos. 42908/98, 44038/98, 44816/98 and 7319/02),  June 2005/

Kostov v. Bulgaria (Application no. 3851/13),16 march 2017

Бащата на жалбоподателя е притежавал съсобствен парцел с къща в гр. София, която е отчуждена през 1981 г. за изграждане на жилищна сграда, срещу предоставянето на тристаен апартамент, чието местоположение и квадратура от 109 кв.м. е определено с отделна заповед през 1987 г. През 1990 г. Столична община го настанява временно в оборотно жилище, което е собственост на държавната фима, на която е възложено строителството на жилищната сграда. През 1996 г. общината сключва договор с дружеството – правоприемник на държавното предприятие и му възлага строителните работи, които е следвало да приключат за две години. Към 2005 г. сградата все още не била построена, а дружеството е обявено в ликвидация. Недостроената сграда е продадена на друга компания. До 2007 г. жалбоподателят така и не получава апартамента, който му е определен като обезщетение и въпреки многократните му писма до Столичната община последната отговаря, че той е следвало да насочи претенциите си към дружеството, което било обявено в ликвидация. През 2007 г. той е изваден от оборотното жилище, в което е бил настанен след отчуждаването на имота.

Съдът констатира, че настоящият случай е подобен на   Kirilova and Others, Antonovi v. Bulgaria, no. 20827/02, 1 October 2009 и много дуги. Той  приема, че със заповедите от 1981 и 1987 г. на бащата на жалбоподателя е признато право на обезщетение, възникнало в негова полза, което не се оспорва от властите и той го определя като „собственост“ по смисъла на чл. 1 от Протокол 1. Съдът констатира продължително неизпълнение на задължението на държавата да предостави апартамента, индивидуализиран с втората заповед и го окачествява като намеса в правата на жалбоподателя, които той анализира по първата хипотеза на §1 на чл. 1 от Протокол 1. Въпреки че правото на жалбоподателя възниква още през 1981 г. Съдът взема предвид само периода след 7 септември 1992 г., когато Протокол 1, както и Конвенцията, влизат в сила за България. Съдът заключава, че производството, свързано с получаване на някаква компенсация от страна на жалбоподателя, който така и не получава апартамент, все още е висящо 36 години след отчуждаването на имота на неговия наследодател, 25 от които след като Конвенцията е в сила за България.Този период очевидно е прекомерен и властите не са представили никакви разумни оправдания за това продължително забавяне. Съдът отбелязва, че решението на общината да превъзложи строителството на друго дружество съвсем не я освобождава от задължението да спази поетия ангажимент към жалбоподателя. Той не може да приеме аргумента на властите, че жалбоподателят е трябвало да отправи претенциите си към частни лица, в какъвто смисъл е получил отговор от общината през 2011 г. Съдът отбелязва, че в случаи като настоящия задължение на властите е да действат своевременно и по подходящ начин. Отделно  от това той констатира и липсата на ефективни вътрешноправни средства за защита. Поради това е установено нарушение на чл. 1 от Протокол 1.

Съдът постановява, че в тримесечен срок правителството трябва или да предотави на жалбоподателя апартамент , който е равностоен на този, определен като обезщетение, или да му заплати 82 хил евро. Наред с това на жалбоподателя е присъдено обезщетение за имуществени и неимуществени вреди.

………………………………………….

чл. 1 от Протокол 1(право на собственост – реституция по ЗСПЗЗ )

Velcheva v. Bulgaria (Application no. 35355/08)9

/решение за справедливо обезщетение по чл. 41 от Конвенцията/

С решение от 9 юни 2015 г. Европейският съд установява нарушения едновременно на правото на справедлив процес (поради неизпълнение на влезли в сила решения на националните съдилища в полза на жалбоподателката) и на правото й на собственост във връзка с това, че не са били възстановени два недвижими имота, принадлежали на нейните наследодатели, в района на село Рибарица.  В своето решение Съдът приема, че най-подходящото обезщетение за жалбоподателката би било, ако властите изпълнят  задълженията си, продължат процедурата и й възстановят терените, които, съгласно решенията на националните съдилища, са били признати за нейна собственост. Затова той даде възможност на страните да постигнат споразумене и отложи въпроса относно определянето на обезщетението за имуществени и неимуществени вреди.

Тъй като те не успяват да постигнат такова, защото според Правителството спорните имоти са били продадени на трети добросъвестни лица още през 1995 г., а жалбоподателката  е настоявала именно тези имоти да й бъдат възстановени, се стига до това второ решение.

След като за Съда става ясно, че е невъзможно властите да възстановят реалната собственост на жалбоподателката, а тя по принцип би била склонна да получи финансова компенсация (каквото желание е изразила в писменото си становище и претендира пазарната стойност на имотите), той намира, че подходящото обезщетение е в размер на 7 000 евро. Според него няма основания да се присъжда пазарната стойност на тези имоти, доколкото самият реституционен закон предвижда алтернативно или възстановяване на реалната собственост, или предоставяне на компенационни бонове, като при това  не е задължително те да са непременно равностойни, а е възможно те да са и на по-ниска цена. Той се позавава на пратиката си по други сходни случаиSivova and Koleva v. Bulgaria, no. 30383/03, §§ 35-35 and 111-14, 15 November 2011, and Nedelcheva and Others v. Bulgaria, no. 5516/05, § 61, 28 May 2013.

На жалбоподателката е присъдено обезщетение и за неимуществени вреди.

………………………………………..

чл. 1 от Протокол 1(защита на собствеността, зачитане на собствеността)

/дело, подобно на делата Kirilova and Others v. Bulgaria (nos. 42908/98, 44038/98, 44816/98 and 7319/02),  June 2005)

Petrovi v. Bulgaria (Application no. 26759/12),2 february 2017

Наследодателят на трите жалбоподателки е притежавал къща с двор и гараж в Разград, които са отчуждени през 1988 г. за построяване на жилищна сграда, на осн. чл. 98, ал. 1 от ЗТСУ, срещу обезщетение – апартамент и гараж. През 1991 г. с друга заповед е индивидуализирано точното местоположение на апартамента и неговата площ, както и гаражът, за който е определено допълнително да се заплати от отчуждените собственици определена сума. На неуточнена дата жилището е построено и първата  жалбоподателка и съпругът й  влизат във владение. Къщата и гаражът им междувременно са съборени. През 1996  кметът на града им предлага гараж в друга част на града, но те отказват. Сградата, в която е било предвидено да се изградят гаражи и те да бъдат обезщетени,  не била построена. Строителството й е възложено на частен инвеститор, но там вече не са предвидени гаражи. През 2006 г. кметът предлага на първата жалбоподателка и съпруга й да получат парично обезщетение, тъй като не може да им осигури гараж, но последните изпращат отговор, че не желаят финансова компенсация, а настояват да получат гараж. След смъртта на съпруга на първата жалбоподателка през 2009 г. тя и другите две жалбоподателки завеждат дело по ЗОДОВ срещу общината, в което претендират да им се присъдят имуществени и неимуществени вреди. С окончателно решение от 2011 г. ВАС отхвърля исковите им претенции, приемайки, че общината не е действала незаконосъобразно, тъй като им е предлагала нееднокрратно различни решения вместо невъзможността да им предостави първоначално определения гараж.

Съдът констатира, че настоящият случай е подобен на   Kirilova and Others и на редица други –   Lazarov v. Bulgaria, no. 21352/02, 22 May 2008; Antonovi v. Bulgaria, no. 20827/02, 1 October 2009; and Dichev v. Bulgaria, no. 1355/04, 27 January 2011). За властите не е било спорно, че жалбоподателките са имали „собственост“ по смисъла на националното законодателство, както и че непредоставянето на гаража като част от предвиденото обезщетение безспорно представлява „намеса“ в правото на собственост, което Съдът приема, че подлежи на анализ по силата на общото правило на § 1 на чл. 1 от Протокол 1.Съдът анализира дали е спазен принципът на пропорционалност между общия интерес и правата на жалбоподателките . Той отбелязва, че отчуждителният акт е от 1988 г., но той може да преценява периода след 7 септември 1992 г.   Съдът  подчертава, че той не е удовлетворен от констатацията си, че едва през 2006 г. жалбоподателите са уведомени, че никога няма да могат да получат гараж в сградата, в която първоначално е определено те да бъдат обезщетени. Едва тогава кметът информира първата жалбоподателка и съпруга й с предложение да поискат финансова компенсация. Европейският съд отбелязва, че не може да вини общината за това, че е разрешила строителство на жилищна сграда без гаражи, тъй като приема, че е трудно да бъдат променяни градоустройствените планове след като е изминал такъв голям период от време. На следващо място той посочва противоречивата позиция на жалбоподателите – през 2011 г. те предявяват искове, търсейки парична компенсация, каквато са отказали през 2006 г. При това те са могли да я получат директно на основание на ЗТСУ. Жалбоподателите не твърдят, че начините за получаването й са недостъпни или че самата компенсация като размер е неадекватна. Съдът подчертава, че не би взел под внимание всяко едно забавяне след 2006 г., но все пак до тази година единствено рез 1996 г. кметът е предложил на  жалбоподателте да бъдат обезщетени с гараж в друг район на града, но не и че  няма да бъде построена сградата, в която  е планирано да им бъде предостаен такъв. Жалбоподателите не могат да бъдат винени, че са отказали. С оглед на факта, че забавянето от 1988 до 2006 г. е било твърде съществено и за него жалбоподателите не са допринесли, съдът установява нарушение и им присъжда обезщетение за неимуществени вреди. Що се отнася до имуществените, той пояснява, че жалбоподателите сами са отказали да поискат такова.

…………………………….

чл. 1 от Протокол 1(защита на собствеността, зачитане на собствеността)

/дело, подобно на делата Kirilova and Others v. Bulgaria (nos. 42908/98, 44038/98, 44816/98 and 7319/02),  June 2005)

Rashkova and Simeonska v. Bulgaria (Application no. 41090/12), 2 february 2017

Наследодателите на жалбоподателите били собственици на недвижим имот – къща с двор в гр. Попово. С две заповеди от 1988 и 1989 г. той бил отчужден на основание чл. 98, ал. 1 от ЗТСУ.Като обезщетение било предвидено на единия от собствениците да бъде предоставено двустайно жилище в сградата, която ще бъде построена на отчуждения терен, а на другия ще бъде учредено право на строеж върху  общински терен, за да си построи къща. През 1991 г. с допълнителна заповед бил индивидуализиран конкретният апартамент в бъдещата сграда. Не е била издадена допълнителна заповед относно общинския терен, върху който трябвало да се учреди право на строеж.

На неустановена дата през 2005 г. жалбоподателите отправят искане до кмета на общината да отмени заповедта за отчуждаване на осн. §9(2) от ПЗР на ЗУТ. Поради липса на отговор мълчаливият отказ е обжалван по съдебен път и отменен с влязло в сила решение на ВАС от 11.07.2006 г. Решението не е изпълнено. След нов мълчалив отказ и последвала повторна съдебна процедура с окончателно решение от 25.04.2007 г. на ВАС е отменен новия мълчалив отказ на кмета и му разпорежда да разгледа искането на осн. §9(2) от ПЗР на ЗУТ. Следват два изрични отказа на кмета от 2009 и 2010 г. да отмени заповедта за отчуждаване на имота на жалбоподателите.Тези откази съответно са обявени за нищожни от съда. През април 2011 г.  експертна комисия на общината оценява стойността на отчуждения имот и определя размера на компенсацията, която се предоставя на жалбоподателите. След жалба от тяхна страна окончателният размер е увеличен и сумата е заплатена на жалбоподателите през юни 2012 г.

Съдът констатира, че настоящият случай е подобен на   Kirilova and Others и на редица други –   Lazarov v. Bulgaria, no. 21352/02, 22 May 2008; Antonovi v. Bulgaria, no. 20827/02, 1 October 2009; and Dichev v. Bulgaria, no. 1355/04, 27 January 2011). Според него издадените заповеди на осн. чл. 98(1) от ЗТСУ за обезщетяване с жилище и предоставяне правото на строеж за изграждането на къща представлява намеса в правото на собственост   на наследодателите на жалбоподателите,които  са имали „притежания“. Тяхната  жалба се разглежда при хипотезата на първото изречение на чл. 1 от Протокол 1. Съдът констатира прекомерната продължителност на неизпълнение на задължението от страна на държавата и подлага на преценка за пропорционалност  нейните действия. Въпреки че правото на обезщетение възниква през1988 г., той отчита началото му от 7 септември 1992 г.( в рамките на неговата компетентност), а обезщетението е изплатено през 2012 г. – т.е. след 20 години. Това забавяне според съда е прекомерно, още повече, че правителството не седало никакво обяснение за причините за науспеха на властите да изпълнят задължението си до 2005 г. За периода след това Европейският съд отбелязва напразните усилия на жалбоподателите да доведат до завършек процедурата по получаване на компенсация и липсата на разумно обяснение за поведението на кмета на общината въпреки съдебните решения.  В случаи като настоящия е задължение на властите да действат своевременно и по подходящ и последователен начин. Вместо това  те доказват, че не  склонни да подпомогнат жалбоподателите. Това несъмнено ги е поставило  в състояние на несигурност за това дали и кога  ще получат обезщетението, на което те са имали право. Към това трябва да се добави и липсата на ефективни вътрешноправни средства за защита, за поправяне на ситуацията. Горното означава, че властите не са успели да  постигнат справедлив баланс между обществения интерес и правата на жалбоподателите, както се изисква по силата на член 1 от Протокол № 1. Затова е установено нарушение на чл. 1 от Протокол 1.

…………………………..

чл. 1 от Протокол 1(защита на собствеността, зачитане на собствеността)+ чл. 13(липса на ефективно средство за защита)

Stamova v.. Bulgaria (no 8725/07), 19 january 2017

Дело във връзка с неизпълнение на разпоредбите на чл. 35(1) от ЗППДОбП, подобно на Basarba OOD v. Bulgaria, no. 77660/01,7 January 2010

През 1993 г. жалбоподателката наема магазин в гр. Приморско, който е общинска собственост. През 1995 г. тя отправя предложение до общината това помещение да й бъде продадено на основание ЗППДОбП(отм). Поради липсата на отговор жалбоподателката е принудена да води три серии от дела, които печели и по силата на които общината е задължена да продължи процедурата по приватизация и да й продаде магазина, тъй като тя отговаря на условията на чл. 35 от закона. Тези решения не са изпълнени. Междувременно общината неколкократно прави опити да осъди жалбоподателката да предаде владението, да продаде магазина, но тези опити се провалят заради постановените решения в нейна полза. През 2005 г. общинските власти преценяват, че металната конструкция на магазина е корозирала и го продават на фирма, която да го разруши, тъй като създавала опасност за живота на хората. През февруари 2006 г. той е съборен, а жалбоподателката не е уведомена за това. През 2011 г. тя предявява искове срещу общинския съвет и срещу кмета за обезщетение на основание чл. 1 от ЗОДОВ. Производството срещу кмета е прекратено поради липсата на правен интерес от нейна страна. Второто производство приключва с решение на ВАС от декември 2014 г., с което той отменя първоинстанционното решение,  отхвърля исковите й претенции и я осъжда да заплати  разноски  в размер приблизително на 4 000 EUR.

Съдът намира, че жалбата попада в предметния обхват на чл. 1 от Протокол 1, тъй като жалбоподателката е имала „легитимно очакване“ да придобие собственост, позовавайки се на анализа на националното законодателство и сходните обстоятелства по делото Basarba OOD v. Bulgaria, no. 77660/01,7 January 2010,§44. Той констатира, че трите окончателни съдебни решения на ВАС по повод процедурата за приватизация остават неизпълнени завинаги, макар че преди да бъде разрушен магазинът цели две години второто решение е останало неизпълнено. Дори и след като Общинската агенция за приватизация е била сезирана с питането как да постъпи и тя е дала отговор, че следва да бъде изпълнено съдебното решение, общинските власти отново не са се съобразили с това становище. Съдът отбелязва, че колкото и комплицирана да е била ситуацията, особено след разрушаването на магазина, безспорен факт, установен и от националните съдилища е, че властите са имали задължението  да започнат процедура по приватизация, за да изпълнят трите съдебни решения. Тази констатация за него е достатъчна, за да достигне до извода, че е било допуснато нарушение на чл. 1 от Протокол 1.

По повод оплакването по чл. 13 Съдът анализира ефективността на ЗОДОВ. Той отбелязва, че жалбоподателката е предявила субективно съединени искове срещу общинския съвет и срещу кмета, но производствата са били разделени. ВАС е приел, че искът й е неоснователен, тъй като тя нямала валиден договор за наем – обстоятелство, което е било установено в предходните три серии дела, които тя е водила и по които ВАС вече се е произнесъл в нейна полза. Така е бил нарушен принципът на правна сигурност. Вторият аргумент на ВАС за неоснователност на исковете произтича от заключението му, че е изтекъл 5-годишният период, в който могат да се предяват тези искове, обвързвайки го с отказа на общината от 25.11.2005 г., макар че е налице едно продължаващо бездействие, което е продължило най-малкото до датата на разрушаването на магазина, а и дори след това. Европейският съд преценява този довод като отказ от достъп до съд и от разглеждане на претенцията по същество. Третото основание на ВАС, за да отхвърли исковите претенции,  е свързано с аргумента, че по ЗОДОВ не могат да се претендират имуществени вреди и пропуснати ползи в хипотези като тази на жалбоподателката. В тази връзка Съдът отбелязва, че този аргумент противоречи на добре установената практика в обратния смисъл от самия ВАС, поради което е трудно да бъде възприет от него. Колкото до отхвърлената претенция за неимуществени вреди, тъй като такива били допустими само по отношение на физическо лице, но не и на едноличен търговец, Европейският съд отново констатира липсата на всякакви аргументи за отклоняване на националния съд от собствената му практика. На последно място, по повод осъждането на жалбоподателката да заплати близо 4000 EUR Съдът отбелязва, че вместо да й бъде присъдена подходяща компенсация, ВАС я натоварва с допълнителни задължения да изплати суми поради липсата на изпълнение на решенията от страна на общинските власти.

Колкото до предвидения компенсаторен механизъм в самия АПК от 2006 г., съдът отбелязва, че кодексът влиза в сила през април 2007 г., и че към онзи момент предвидените в него механизми въобще не са били ефективни, а освен това по силата на неговите норми не може да се постигне присъждането на обезщетение.

Поради всички тези обстоятелства Съдът установява нарушение на чл. 13 във вр. с чл. 1 от Протокол 1.

 

………….

 

 

 

  1. Все още няма коментари.
  1. 0 trackbacks