Каталог 1997

ktalog-6КАТАЛОГ ПО ТЕКСТОВЕ НА ПОСТАНОВЕНИТЕ РЕШЕНИЯ ОТ ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА ПРЕЗ 1997 г.

ЧЛЕН 5 – право на свобода и сигурност

чл.5§1 (незаконно лишаване от свобода)

Cаse of Lukanov v. Bulgaria (application no 21915/93)20 March 1997

На 1 юли 1992 г. Главният прокурор отправя искане до Народното събрание да разреши образуването на наказателно производство срещу жалбоподателя по подозрение за престъпление по чл. чл. 203 и 219, ал. 3 от Наказателния кодекс (НК). Подозренията били свързани  с участието му, като заместник министър- председател в периода от 1986 г. до 1990 г., във вземането на поредица от решения за предоставяне   помощи и заеми за определени развиващи се страни, в това число Никарагуа, Куба, Лаос, Кампучия, Афганистан, Ангола и Йемен. На 7 юли е гласувано решение, с което е снет имунитетът на жалбоподателя като народен представител, а на 9 юли му е повдигнато обвинение за горепосочените престъпления и по отношение на него е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“. Адвокатът обжалва мярката за неотклонение пред ВКС, който обаче оставя жалбата без уважение, поради това, че като народен представител жалбоподателят представлява целия народ и като такъв опасността, за която е посочено в чл. 152, ал. 2 от НПК (да се укрие или да извърши друго престъпление) би могла да се осъществи и вероятността за това е по-голяма в сравнение със случай, при който обжалващият не е член на Народното Събрание. В следващите 5 месеца адвокатът на жалбоподателя многократно депозира молби за промяна на мярката за неотклонение до различните прокурорски инстанции, които са оставени без уважение. На 29 декември 1992 г.  Народното събрание отменя решението си от 7 юли 1992 г., с което   дава разрешение за задържането на жалбоподателя под стража. На 30 декември 1992 г. прокурорът постановява освобождаване на жалбоподателя под гаранция.

В своя доклад от 16 януари 1996 г. Комисията единодушно заключава, че е допуснато нарушение на чл. 5§1.

След смъртта на жалбоподателя на 2 октомври 1996 г. по изричното желание на вдовицата и двете му деца те са конституирани в процедурите пред Съда.

Европейският Съд подчертава, че централен въпрос в разглеждания случай е дали задържането  на жалбоподателя под стража от 7 септември до 30 декември 1992 г. е „законно“ по смисъла на чл. 5§1 от Конвенцията, включително дали той е бил извършен „в съответствие с процедури, предвидени от закона“. Той изтъква, че е  неоспорим фактът, че жалбоподателят, като член на българското правителство, е участвал при вземането на решенията за предоставяне на помощи и заеми на определени развиващи се страни, които решения стоят в основата на обвиненията срещу него. Съдът обаче отбелязва, че никоя от разпоредбите на Наказателния кодекс, посочени като основание за задържането – чл. чл. 201 до 203, 219 и 282 от НК, не посочва изрично или имплицитно, че се носи наказателна отговорност за участие във вземането на колективни решения от такова естество. Освен това, не е  приведено нито едно доказателство за това, че такива решения са били незаконни, т. е. че са противоречали на българската Конституция или на българското законодателство, или още по-точно – че решенията са били взети при превишаване на правомощията или в противоречие със закона за националния бюджет. В светлината на горното Съдът изтъква,          че не е убеден, че поведението, за което срещу жалбоподателя е било започнато наказателно производство, е съставлявало престъпление по българското право в съответния момент. „При тези обстоятелства Съдът не намира, че лишаването на жалбоподателя от свобода по време на дадения период е „законен арест“, осъществен „при обосновано подозрение за извършено престъпление“.(§45) Съдът не намира за необходимо по-нататък да обсъжда дали задържането може обосновано да се смята за необходимо, за да се предотврати извършване на престъпление или укриване след извършване на престъпление. Той заключава, че българските власти са нарушили чл. 5§1.

………………………………….

ЧЛЕН 6 – право на   справедлив процес(гражданскоправни аспекти)

Чл.6§1 (справедлив процес – достъп до съд)

Case of Sekul Kovachev v.Bulgaria (Application no 29303/95)28 October 1997

/решение на Комисият, което не е отнесено до Голямото отделение и е окончателно/

Жалбоподателят повдигнал оплакване, че не могъл да обжалва пред съд отказа на Общинския център за социални грижи  да увеличат размера на отпуснатата му социална помощ, тъй като в действащия към онзи момент Правилник за социално подпомагане жалби могат да се депозират единствено до кметовете.

Комисията намира, че съгласно чл. 6 § 1 от Конвенцията жалбоподателят е имал право на разглеждане от „съдебен орган“ на спор, отнасящ се до твърдени от него права за получаване на социални помощи. Тя подчертава, че жалбоподателят не се опитал да подаде жалба до съда срещу решението на кмета от 1 юни 1993 г. съгласно чл. 33 от ЗАП. Вместо това, той е предявил иск, търсейки определени суми за неизплатени социални помощи. Във всеки случай въпреки съгласието на страните, че не съществува възможност за съдебно разглеждане на случая на жалбоподателя, Комисията не вижда причина да постановява различно решение. Комисията подчертава, в частност, че чл. 34, ал. 4 от ЗАП изключва възможността за съдебна жалба по настоящия случай, тъй като е предвиден специален ред за обжалване. Още повече нито кметът, който е разгледал жалбата, нито Националният център за социални грижи, пред който жалбоподателят е могъл да подаде жалба относно исканията му за увеличаване на месечните социални помощи, могат да бъдат определени като „съдебен орган“ по смисъла на чл. 6, § 1 от Конвенцията. Освен това съдилищата, които са били сезирани с исковата молба на жалбоподателя, не са разгледали исканията му по същество.

Ето защо Комисията установява, че е налице нарушение на чл. 6§1 от Конвенцията.

 …………………

Case of Mironov v.Bulgaria (Application no30391/96),23 October 1997

/Доклад на Комисията в пленарен състав по основателността на жалбата /

чл.6§1(право на справедлив процес в разумен срок)+чл.8 (право на неприкосновеност на кореспонденцията)

Делото се отнася до  нарушение на изискването за гледане на делото в „разумен срок“. Освен това жалбоподателят твърди и намеса на затворническите власти в правото му на неприкосновеност на кореспонденцията.

Наказателната процедура срещу жалбоподателя започва на   30 април 1992 г., когато срещу жалбоподателя е налице „обвинение“ по смисъла на чл. 6§1. Периодът, който се взема предвид от Комисията, започва от 7 септември 1992 г., когато България с Декларация признава правото на индивидуална жалба по чл. 25 от Конвенцията   Наказателното производство срещу жалбоподателя  продължава на съдебна фаза  до момента на произнасяне на  Доклада по депозираната жалба – т.е. периодът, който се взима предвид, е 6 години и 3 месеца. Комисията подчертава, че предварителното производство, което два пъти е връщано за допълнително разследване, е завършено на 11 декември 1995 г.   и като цяло продължава 3 години и 3 месеца, като вина за това носят разследващите органи.Русенският иокръжен съд също носи вина доколкото първото по делото заседание е насрочено година и девет месецалед внасянето на обвиителния акт, а следващото заседание е проведено девет месеца по-късно.

Комисията единодушно заключава, че по горното дело е налице нарушение на чл. 6, § 1 по Конвенцията. Установени са наред с това нарушение и на чл.8, доколкото е бил извършван контрол върху кореспонденцията на жалбоподателя с Комисията.

……………………………………

ЧЛЕН 8 – право  на неприкосновеност на личния и семейния живот

чл.8 (право на неприкосновеност на кореспонденцията на затворник)+ чл.6§1(право на справедлив процес в разумен срок)

Case of Mironov v.Bulgaria (Application no30391/96),23 October 1997

/Доклад на Комисията в пленарен състав по основателността на жалбата /

На 13 февруари 1996 г. жалбоподателят подготвя жалбата си до Европейския съд на английски език и я изпраща чрез затворническата администрация на Ловешкия затвор, където изтърпявал п рисъдата си, в съответствие с приложимия закон и затворническите правила. До 14 март жалбоподателят останал с впечатлението, че неговата жалба до Комисията е задържана от затворническата администрация. На тази дата той написал писмо до Комисията, оплаквайки се, че му се пречи да упражни правото си на жалба. Той твърди, че затворническата администрация настояла за официален български превод на жалбата; жалбоподателят представил свой превод, който бил отхвърлен. С писмо от 14 март 1996 г. до Комисията жалбоподателят изпраща второ копие от жалбата си. Фактически жалбата, изпратена на 13.02.1996 г., е получена от Комисията на 4 март 1996 г.

Комисията подчертава, че според чл. 33 и чл. 37 от ЗИН и чл. 37 и 43 от ППЗИН, в сила през релевантния период и до юни 1998 г., е било принципно възможно служител от затворническата администрация да проверява съдържанието на писмата до Комисията, за да се установи дали има причини те да бъдат задържани – поради опасност от нарушаване сигурността в затвора или подстрекателство към престъпление. Като взема предвид горните обстоятелства, Комисията заключава, че съществуват сигурни доказателства, подкрепящи твърдението на жалбоподателя, че на 13 февруари 1996 г. той е изпратил жалбата си чрез затворническата администрация; че писмото му съдържа оплаквания за нарушение на права, гарантирани от Конвенцията и че на жалбоподателя е казано, че е необходим официален превод на български, преди писмото да бъде изпратено. Комисията по-нататък подчертава, че Правителството не е представило частта от регистъра на затворническата кореспонденция, нито други доказателства в разглеждания аспект. Ето защо тя признава правдоподобността на версията на жалбоподателя по отношение на този факт и намира, че има намеса в правото му на неприкосновеност на кореспонденцията. Тази намеса е предвидена в българското законодателство, но, следвайки практиката по Конвенцията, тя не може да се разглежда като „необходима в демократичното общество“ по смисъла на чл. 8§ 2 от Конвенцията.

Комисията установява наред с това и нарушение направото на справедлив процес в разумен срок.

…………………………………….

 

 

 

  1. Все още няма коментари.
  1. 0 trackbacks