Каталог 2008

kataloh-17

КАТАЛОГ ПО ТЕКСТОВЕ НА ПОСТАНОВЕНИТЕ РЕШЕНИЯ ОТ ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА ПРЕЗ 2008

ЧЛЕН 2 – право на живот

чл. 2 ( материално-правни аспекти – позитивни задължения на държавата за опазване живота на поверените й лица)+чл.6 (право на справедлив процес в разумен срок)

Dodov c. Bulgarie (жалба no 59548/00),  17 janvier 2008

През май 1994 г. майката на жалбоподателя г-жа Стоянова,  страдаща от болестта на Алцхаймер, била приета в софийския Дом за стари хора. Според становището на лекарите относно здравословното й състояние, към този момент нейната памет и другите й умствени способности прогресивно са се влошавали, тя се нуждаела от постоянно наблюдение, поради което персоналът на дома бил инструктиран да не я оставя без такова. През следващите месеци жалбоподателят посещавал майка си редовно и понякога я придружавал на прегледи извън дома.

На 4 декември 1995 г. жалбоподателят посетил дома около 18.30 часа, но го информирали, че майка му не е там. По-рано през деня тя е била изпратена на преглед при дерматолог извън дома, придружена от   санитарка. Според обясненията, дадени на жалбоподателя, след като са се върнали към 11.30 часа, санитарката я оставила   сама на двора и няколко минути по-късно не я е намерила. Персоналът на дома я търсил   в района, но усилията им са били напразни.Тя била обявена за издирване, но до датата на постановяване решението на Съда не била открита.

През 1998 г. районният съд постановява решение, в което обявява г-жа С. за отсъстваща и назначава жалбоподателя за неин представител.

През юли 1996 г. жалбоподателят подава жалба в Софийската районна прокуратура, в която твърди, че административният и медицинският персонал на дома е отговорен за изчезването на майка му. През декември 1997 г. районната прокуратура образува предварително производство по жалбата.  Жалбоподателят взема активно участвие в производството. Той представя молби за събиране на конкретни доказателства във връзка със събитията от 4 декември 1995 г. и твърдяната небрежност от страна на персонала на дома.  Прокуратурата двукратно прекратява производството поради липса на престъпление, но Софийска градска прокуратура и двата пъти отменя постановленията.  Третото постановление на районната прокуратура в същия смисъл е отменено от  районният съд. След като разпитва нови свидетели, на 15 август 2003 г. Софийската районна прокуратура прекратява разследването. Съдът оставя в сила прокурорския акт поради настъпването на абсолютната давност за наказателно преследване на евентуалните извършители.

Съдът припомня, че първото изречение на чл. 2 повелява държавите не само да се въздържат от “умишлено” лишаване от живот, но и да предприемат съответни стъпки да защитят живота на лицата под тяхна юрисдикция , позовавайки се на решението си по делото Calvelli and Ciglio v. Italy [GC], no. 32967/96, ECHR 2002‑I Calvelli and Ciglio v. Italy [GC], no. 32967/96, ECHR 2002‑I. Той отбелязва, че ако нарушението на правото на живот и на личен интегритет не е извършено умишлено, позитивното задължение по чл. 2 за създаване на ефективна съдебна система не изисква наказателноправно средство за защита за всеки отделен случай. В специфичната област на медицинската небрежност задължението би могло да бъде изпълнено, например, ако правната система осигурява на пострадалите средство за защита в гражданските съдилища, или самостоятелно, или във връзка със защитата в наказателните съдилища, позволяващо установяване на отговорността на съответния медицински персонал и получаване на подходящо гражданскоправно обезщетение, например разпореждане за обезщетяване на вреди или за публикуване на решението. Могат да се предвидят и дисциплинарни мерки, ако нарушението на правото на живот и на личен интегритет не е извършено умишлено. Позитивното задължение по чл. 2 за създаване на ефективна съдебна система не изисква наказателноправно средство за защита за всеки отделен случай.(§87)

Съдът отбелязва, че в националното законодателство са били приложими наказателни, граждански и дисциплинарни мерки и анализира дали и как те са били приложени. Той отчита, че наличните наказателноправни средства за защита не са осигурили търсенето на отговорност от виновните лица за изчезването на майката на жалбоподателя. Съдът посочва, че „срещу персонала на дома не са предприети дисциплинарни мерки въпреки заключенията на прокуратурата, че служителите – санитарката и портиерката – са действали в нарушение на задълженията си (вж. пар. 23 по-горе). Нещо повече, изглежда, че съответните власти – Министерството на труда и социалните грижи, Министерството на народното здраве и Столична община – в нито един момент не са търсили грешки в управлението, обучението или контрола спрямо дома, които биха могли да са благоприятствали обсъжданите нарушения.»(§92)

Съдът отбелязва, че и гражданското производство не е донесло резултата, предвиден в чл. 2 от Конвенцията – установяване на фактите около изчезването и предполагаемата смърт на г-жа Стоянова и търсене на отговорност от виновните лица по ефективен и навременен начин.

Съдът заключава, че, въпреки че българското право предоставя три начина за обезщетение – наказателноправен, дисциплинарен и гражданскоправен, по случаи като настоящия на практика властите не осигуряват ефективна възможност за установяване на фактите около изчезването на майката на жалбоподателя и за търсене на отговорност от лицата и институциите, които са нарушили задълженията си.

Съдът достига до извода, че „правната система като цяло, поставена пред защитимо твърдение за актове на небрежност, застрашаващи човешки живот, не успява да реагира адекватно и своевременно, както повеляват процесуалните задължения на държавата по чл. 2. Ето защо в това отношение е налице нарушение на чл. 2 § 1. Липса на ефективно средство за защита за установяване на обстоятелствата по изчезване майката на жалбоподателя от старчески дом и за привличане под отговорност тези, които са поставили в опасност живота й.“(§98).

Поради това Съдът установява нарушение на процесуалните аспекти на чл. 2.

…………………………………………………………

ЧЛЕН 3  – забрана за нечовешко и нехуманно третиране и изтезание

чл. 3   (материално-правни и процесуални аспекти – неоправдана употреба на сила от страна на полицията и липса на ефективно разследване за осъщественото насилие)+чл.6 (право на справедлив процес в разумен срок)

Vasil Petrov c. Bulgarie (Requête no 57883/00),  31 juillet 2008

Жалбоподателят бил задържан по сигнал за производство на снимки и материали с порнографско съдържание около обяд на 26.02.1998 г. При отвеждането му в полицията лявата му ръка била завързана с белезници за тръба, намираща се над главата му. В това положение той стоял четири часа. След това той бил разпитан от двама полицаи. Жалбоподателят отказал да отговаря на въпросите им  без присъствието на адвокат. Подразнени от отказа му,  те го съборили на пода и го ритали.  След това жалбоподателят бил завързан за решетката на една врата в коридора на полицейският участък, известен с името „стената на плача”. Лявата му китка била завързана за горната част на решетката, а дясната му китка за долната част, така, че да не може да стои прав. В това положение престоял между 30 минути и един час, въпреки многократните му молби към полицаите да го отвържат. Когато минавали, двамата полицаи, които провели разпита, го ритали по гърба и краката, така, че жалбоподателят загубил равновесие и останал увиснал единствено на лявата си китка. През това време останалите полицаи, които се намирали в участъка, гледали филмите, записани на иззетите VHS касети и правели унизителни забележки.  След това, жалбоподателят бил отново завързан за тръбата и прекарал нощта в това положение, с почивка от около 30 минути, по време на която му било позволено да седне. На сутринта той бил бит от друг полицай. Едва след обяд бил предаден на следствените органи, които му повдигнали обвинение и след внасяне на определената сума като парична гаранция, той бил освободен.

Веднага след това той поискал да бъде освидетелстван от съдебен лекар. Според удостоверението установените наранявания са могли да възникнат по времето и начина, описани от жалбоподателя, който е посочил, че е бил малтретиран от полицаите по време на задържането си на 26 февруари 1998 г. Жалбоподателят е бил прегледан от невролог, който е установил нараняване на тактилните фибри на лъчистите нерви на лявата ръка и леко нараняване на двигателните фибри.

В началото на април 1998 г. жалбоподателят подал оплакване за малтретиране от страна на полицаите. Образуваното досъдебно производство приключва с мнение за предаване на съд през 2001 г. Делото е върнато за доразследване, назначени са няколко медицински експертизи и е изготвен нов обвинителен акт, в който деянията на полицаите са преквалифициррани като такива, причинили лека, а не средна (както е било по първия обвинителен акт) телесна повреда. С присъда от март 2003 г. съдът оправдава подсъдимите, намирайки, че не било точно доказано деянието и кой от подсъдимите какво точно е извършил. Военно-апелативният съд отменил присъдата, намирайки, че са налице разминавания между констатациите, че жалбоподателят е бил удрян от полицаите и заключението, че те са невинни. Делото е върнато на прокуратурата за допълнителни следствени действия. Изготвен е нов обвинителен акт, който е внесен в съда. С постановление от 7 септември 2005 г. съдът прекратява процедурата поради погасяване по давност на наказателното преследване.

Съдът подчертава, че насилието, претърпяно от жалбоподателя, фактът, че е бил прикрепен часове наред към тръба в изправено положение, както и обидното отношение на полицаите, без съмнение са му причинили остро физическо и морално страдание и са могли да причинят у заинтересования чувство на страх и безпокойство. Изглежда, също така, че това отношение е било причинено от отказа на заинтересования да даде обяснения относно фактите, за които е бил заподозрян, че е извършил.“(§71) Съдът счита че жалбоподателят е понесъл в ръцете на полицаите нечовешко и унизително отношение със значителна тежест, което, ако не може да бъде определено като измъчване, съставлява, все пак, сериозно нарушение на правата, защитени в член 3 от Конвенцията.

По повод оплакването за неефективност на проведеното разследване за малтретиране Съдът припомня, че вътрешните съдебни инстанции в никакъв случай не трябва да оставят ненаказани посегателствата над физическата и морална неприкосновеност на лицата. Това е необходимо с цел съхранение на доверието на хората и тяхното приобщаване към правовата държава, но и с цел превенция на всяко привидно толериране на незаконни действия, или на съглашение за тяхното продължаване (Николова и Величкова с/у България, № 7888/03, § 57, 20 декември 2007 г.). Съдът отбелязва, че националните власти са се опитали да минимизират и дори да игнорират отговорността на полицаите, понякога в противовес с доказателствата по делото. По отношение на продължителността на процедурата  Съдът   констатира, че тя е продължила над седем години и, че този срок се дължи основно на липсата на усърдие от страна на властите.

Той заключава, че проведената процедура не отговаря на изискването за „ефективност“, постановено в член 3 от Конвенцията.

Съдът установява нарушение и направото на справедлив процес в разумен срок поради прекомерната продължителност на наказателното преследване срещу жалбоподателя.

…………………………………………………………………………………………………………………………………….

чл. 3 (материално-правни и процесуални аспекти  – липса на ефективно разследване по повод оплаквания за нанесен побой от полицаи)

Boyko Ivanov c. Bulgarie (Requête no 69138/01) , 22 juillet 2008

На 7 ноември жалбоподателят бил заподозрян в кражба и бил задържан в Стара Загора, след което  бил прехвърлен в районната полицейска служба в Бургас. Задържането му под стража е разпоредено на 9 ноември 1994 г.  Жалбоподателят се оплаква, че е бил малтретиран от полицай по време на задържането си под стража. Неговите съучастници също са били подложени на лошо отношение при съответното им задържане под стража.  На 11 ноември 1994 г. той се консултирал със съдебен лекар. Според удостоверението, изготвено след прегледа, жалбоподателят има множество повърхностни охлузвания и отоци по лицето, гърба, лактите, бедрата и коленете. Лекарят заключава, че тези наранявания са причинени от твърди, тъпи предмети и, че те са могли да бъдат предизвикани по описания от жалбоподателя начин, а именно – от удари с палка, бейзболна бухалка и боксова ръкавица.

Жалбоподателят сезирал властите за малтретирането си след като бил освободен от затвора – през май 1996 г. Било образувано досъдебно производство, което през същата година било прекратено, тъй като жалбоподателят не се явил да даде показания след като бил редовно призован. Следствието било възобновено  през 1998 г. След като били разпитани няколко полицаи, които заявили, че не им е известно техни колеги да са нанасяли побой над жалбоподателя и неговите съучастници, следователят изготвил заключение с мнение за прекратяване на производството. През май 1999 г. прокурорът постановява прекратяване на досъдебното производство.

Във връзка с оплакването за малтретиране Съдът отбелязва, че по настоящото дело в медицинското удостоверение, представено от жалбоподателя, се посочват множество повърхностни охлузвания и отоци по различни части от тялото му, които изглеждат достатъчно сериозни, за да може наложеното му отношение, от което се оплаква, да попадне в полето на действие на член 3 от Конвенцията. Оттук нататък, остава да се определи дали държавата може да бъде държана отговорна, съгласно член 3, за тези наранявания. Съдът обръща внимание на факта, че съдебният лекар е извършил прегледа непосредствено след освобождаване на жалбоподателя от следствения арест .  Правителството не е дало задоволителни обяснения относно начина, по който са били причинени тези наранявания, нито пък е предоставило подходящи доказателства, които да могат да поставят под съмнение твърденията на жалбоподателя . Ето защо той достига до извода, че е налице  нарушение на член 3 по отношение на малтретирането, причинено на жалбоподателя.

Съдът счита наред с това, че воденото в случая разследване е било доста повърхностно, за да отговори на изискванията за обективност, прецизност и ефикасност. Той констатира, че изглежда, че властите не са се стремили да установят причините за нараняванията на жалбоподателя, а са се ограничили до въпроса за срока между събитията и предявяването на жалбата. Поради това е установено и второ нарушение на чл. 3 в неговите процесуални аспекти.

…………………………………………………………..

чл. 3 (материално-правни аспекти – унизителни условия в следствен арест)+ чл. 13 във вр. с чл. 3 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)+ чл. 5§3   (продължително задържане на жалбоподателя)+ 5§4 (неразглеждане жалбата на жалбоподателя срещу задържането му и ограничен обхват и характер на съдебния контрол за законосъобразност на задържането)+ чл. 5§5  (липса на изпълнимо право на обезщетение поради незаконосъобразно задържане)+чл. 6§1 (право на справедлив процес в разумен срок)+чл. 13 във вр. с чл. 6 (липса на ефективно вътрешноправно средство за защита)

Gavazov v. Bulgaria (Application no. 54659/00), 6 mars 2008

Между 10 декември 1998 г. и 4-ти март 1999  г., жалбоподателят е задържан в следствения арест на Пазарджишката регионална следствена служба по обвинение за извършено изнасилване. От 4 март 1999 г. до освобождаването му на 3 ноември 2000 г. той е задържан в затвора в Пазарджик.

Той повдига оплакване, че в следствения арест условията били унизителни, защото килиите са били много малки по размер. Чаршафите били  мръсни, стари и скъсани. Не е имало матраци. Често имало въшки, бълхи, хлебарки и мишки. Жалбоподателят е трябвало да използва кофа за санитарни нужди, съдържанието на която е изхвърляно всяка сутрин и вечер. В резултат на това въздухът бил застоял. На всеки двадесет и четири часа на жалбоподателя се давали петстотин грама хляб, който често бил разяден от мишки. Храната била недостатъчна и под стандартите. Нямало  прибори за хранене, а храната се давала в мръсни пластмасови съдове. На жалбоподателя не било позволено да излиза от килията си за упражнения, нито можел  да чете вестници, книги, списания, да слушате радио или да поддържа активна кореспонденция.

След преместването му в затвора в Пазарджик, в килията, макар че  имало електрически радиатори, през зимата било много студено, тъй като двата прозореца, всеки с размери петдесет на сто сантиметра, били неуплътнени. Понякога в килията имало мишки и хлебарки. Към килията имало отделна тоалетна с течаща вода, но нейните прозорци били счупени и през зимата било много студено. Жалбоподателят твърди, че медицинските услуги, предоставяни в Пазарджишкия затвор, били  неадекватни; че той е имал сърдечни оплаквания, които били неправилно третирани от психиатър, вместо от специалист, както и че счупената му ръка е неправилно диагностицирана и лекувана.

Съдът установява две самостоятелни нарушения по повод нехуманните условия в Пазарджишкия следствен арест и в Пазарджишкия затвор.

Съдът,  като взема предвид кумулативния ефект на неоправдано строгия  режим, на какъвто бил подложен жалбоподателят и на материалните условия, в които е държан почти три месеца в следствения арест, достига до извода, че  преживените трудности и стрес превишават неизбежното ниво, присъщо на едно задържане и произтичащото страдание надхвърля прага на тежест по член 3 от Конвенцията.

До същите изводи той достига и по повод условията в затвора в Пазарджик, поради което намира самостоятелно нарушение на чл. 3 в неговите материални аспекти .

Съдът отбелязва,  че правителството не оспорва твърдението на жалбоподателя и не представя информация или аргументи за възможното наличие или ефикасно вътрешноправно средство за защита. Поради това той счита, че по конкретното дело правителството не доказва, че във въпросния период от време са съществували ефективни правни средства жалбоподателят да депозира  жалба за неадекватните условия на задържане в ареста на Пазарджишката окръжна следствена служба и в затвора в Пазарджик. Ето защо той установява нарушение и на чл. 13 във връзка с установенните нарушения на чл. 3.

Съдът установява наред с това серия от нарушения на правото на свобода и сигурност – по чл. 5§3, 5§4 и 5§5, както и на чл. 6§1.

………………………………………………………………………

чл. 3 (материално-правни аспекти – унизителни условия в следствен арест)+ чл. 13 във вр. с чл. 3 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)+чл. 8 (незаконна намеса в правото на личен живот) + чл. 13 във вр. с чл. 8 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)+чл. 5§3 (несвоевременно изправяне пред съдия непосредствено след две самостоятелни задържания и продължително задържане на жалбоподателя)+чл. 5§5  (липса на изпълнимо право на обезщетение поради незаконосъобразно задържане

Alexov v. Bulgaria (Application no. 54578/00)   22 May 2008

Жалбоподателят бил задържан по обвинение за извършени взломни кражби и настанен в следствения арест в Пазарджик от 28 август до 1 или 2 октомври 1999 г., когато бил преместен в Пазарджишкия затвор. Във връзка с друго разследване той бил настанен в следствения арест в гр. Монтана от 23 май до 26 юни 2000 г.

Той повдига оплаквания по повод лошите и унизителни условия в тези три места за задържане.

Съдът, позовавайки се на свои предишни решения (Dobrev v. Bulgaria, no. 55389/00, §§ 32-35, 10 August 2006; Yordanov v. Bulgaria,no. 56856/00, §§ 21-24, 10 August 2006; Malechkov v. Bulgaria (no. 57830/00, §§ 38-50, 28 June 2007), както и на докладите на Комитета по изтезанията, установява, че е налице нарушение на чл. 3 в неговите материални аспекти  относно условията на задържане в следствените арести в Пазарджик и Монтана, а оплакването относно лошите условия в затвора в Пазарджик е обявено за неоснователно.

Доколкото във въпросния период от време не са съществували ефективни правни средства жалбоподателят да депозира  жалба за неадекватните условия на задържане в арестите на Пазарджишката и на Монтанската  окръжни следствени служби, Съдът  установява нарушения и на чл. 13 във връзка с установенните нарушения на чл. 3.

Съдът наред с това установява нарушения и на чл. 5§3 и чл. 5§5, както и на чл. 8 и чл. 13 във вр. с чл. 8.

…………………………………………….

чл. 3 (материално-правни и процесуални аспекти  – липса на ефективно разследване по повод оплаквания за нанесен побой  в полицейско управление)

Vladimir Georgiev v. Bulgaria (Application no. 61275/00), 16 Oktober 2008

(Лошо третиране в място за предварително задържане и формално проведено разследване, което не е целяло да установи кои са причинителите на уврежданията.)

Жалбоподателят бил задържан по обвинение за нанесена телесна повреда. По обясненията му той отказал да подпише показания, че не желае да дава обяснения и заради този отказ е бил малтретиран от няколко полицаи, след което е завързан с белезници за една тръба на нивото на главата му, където престоява няколко часа. В следващите два дни му е нанасян побой поради опита му да си пререже вените със счупено стъкло, завързан е с белезници зад гърба и е съблечен гол. Прегледан е от служебен лекар и от лекар в болницата на МВР. След освобождаването му 10 дни по-късно по негова инициатива е освидетелстван и съдебният  лекар установява множество наранявания и хематоми по място и време, съответстващи на обяснението за получаването им. Жалбоподателят сезира Софийската военно-окръжна прокуратура, но  след извършена предварителна проверка бил постановен отказ от образуване на досъдебно производство, оставен в сила от по-горните прокурорски инстанции. Районният съд отхвърлил подадената от жалбоподателя тъжба, намирайки, че оплакванията сочат на извършено престъпление от общ характер.

Европейският съд отбелязва, че нито националните власти, нито Правителството, са се опитали  да дадат  обяснение или да представят необходимите доказателства, които биха могли да хвърлят съмнение относно твърденията на жалбоподателя. Напротив, решенията на органите на прокуратурата дават да се разбере, че охранителите са използвали сила, за да ограничат жалбоподателя. Ето защо Съдът стига до заключението, че нараняванията, понесени от жалбоподателя, са резултат от третиране, за което държавата  носи отговорност. По-нататък той анализира въпроса доколко тази сила е била необходима в конкретния случай. Основавайки се на представените доказателства, Съдът приема, че силата, използвана срещу жалбоподателя, е била очевидно прекомерна както по интензитет, така и по продължителност. Ето защо той установява, че е допуснато нарушение на чл. 3 в неговите материални аспекти.

По повод оплакването за липса на ефективно разследване за действията по малтретиране  съдът отбелязва, че в „случаите, когато едно лице повдига едно защитимо твърдение, че то е сериозно малтретирано от полицията в нарушение на член 3, тази разпоредба, във връзка с общото задължение на държавата, съгласно член 1 на Конвенцията да „осигуряват на всяко лице под тяхна юрисдикция правата и свободите, определени в . . . . [] Конвенцията „, изисква имплицитно да се извърши ефективно официално разследване. Това разследване трябва да може да доведе до установяване и наказване на отговорните лица“(§42) В конкретния случай не са били разпитани всички свидетели на малтретирането, нито са били обсъдени наличните медицински документи. Отговорността по ЗОДОВ не би могла да установи отговорността на виновните полицейски служители. Ето защо Съдът установява нарушение на чл. 3 и в неговите процесуални аспекти.

………………………………………………………………….

чл. 3 (материално-правни аспекти – унизителни условия в следствен арест и в затвор) + чл. 5§3   (продължително задържане на жалбоподателя)+ чл. 5§4 (неразглеждане жалбата на жалбоподателя срещу задържането му, ограничен обхват и характер на съдебния контрол за законосъобразност на задържането)+ чл. 5§5  (липса на изпълнимо право на обезщетение поради незаконосъобразно задържане)

Costadinov v. Bulgaria (Application no. 55712/00),   7 February 2008

Между 18 януари и 1 юли 1999 г. жалбоподателят е бил задържан в следствения арест към Окръжна следствена служба – Пазарджик. От 1 юли до 27 юли 1999 г., той е задържан в Пазарджишкия затвор.  Жалбоподателят твърди, по отношение и на двете места за задържане, че е имало (а) недостатъчно кислород в килиите, (б) недостатъчна хигиена, използвана е кофа за задоволяване естествените нужди на задържаните, и е имало паразити (бълхи и дървеници), кожни инфекции (краста) и гризачи (мишки и плъхове), (в) недостатъчна естествена светлина, (г) липсвала е специална зона за отдих; (д) храната била нездравословна; (е) нямало достъп до литература, вестници, списания, радио или телевизия; (ж) не е имало възможност жалбоподателя да се срещне с адвоката си насаме по своя собствена инициатива, както и (з) не е имало възможност да поддържа активна кореспонденция. Твърденията на жалбоподателя се уддостоверяват от декларациите на две лица, които по същото време са били задържани там.

Като взема предвид кумулативния ефект на неоправдано строгия режим, на който е бил подложен жалбоподателят, и материалните условия, в които той е бил държан, Съдът счита, че дистресът и страданието, които същият е понесъл надвишават неизбежната степен на страдание, присъщо на задържането, и произтичащото от това емоционално страдание е достигнало отвъд минималното равнище на суровост по член 3 от Конвенцията. Поради това той установява две самостоятелни нарушения  на чл. 3 в неговите материално-правни аспекти по повод лошите условия в следствения арест и затвора в гр.Пазарджик.

Съдът установява и нарушения на чл. 5§3, 5§4 и 5§5.

………………………………………………………………………………………………………………………………….

чл.3(материално-правни аспекти – унизителни условия   в затвор)+ чл. 6 § 3(e) (ползване на безплатни услуги на преводач)

Işyar c. Bulgarie (Requête no 391/03),   20 novembre 2008

Жалбоподателят е турски гражданин, изтърпяващ наказание от 15 г. лишаване от свобода за незаконен трафик на наркотици  в Софийския затвор. Той повдига оплакване по повод лошите условия в Софийския централен затвор поради  пренаселеност, недобри хигиенни условия и качество на храната.Съдът се позовава на доклада на Комитета по превенция на изтезанията, инспектирал българските затвори, както и този в София, в който е констатиран сериозен структурен проблем, свързан с пренаселеността на местата за лишаване от свобода, надвишаващи почти със 100 % установените стандарти. Като взема предвид, че жалбоподателят е живял в такива условия твърде дълъг период от време – повече от 7 години, Съдът установява отвъд разумното съмнение, че това оплакване е доказано. Той намира също така за доказани и другите оплаквания относно недобрите хигиенни условия (липсата на тоалетни в килиите и невъзможност да се ползва такава извън помещението нощем), както и относно лошото качество на храната. С оглед на всички обстоятелства Съдът намира, че жалбоподателят е бил подложен на страдания отвъд прага на нормалното за изтърпяването на наложеното му наказание, поради което установява нарушение на чл. 3 в неговите материални аспекти.

Съдът установява наред с това нарушение и на чл. 6§3е.

…………………………………………………………………………………………………………………………………..

чл. 3 (материално-правни аспекти – унизителни условия в следствен арест)+ чл. 13 във вр. с чл. 3 (липса на ефективно вътрешноправно средство за защита)

Slavcho Kostov v. Bulgaria (Application no. 28674/03),  27 November 2008

Между 16 септември и 12 октомври 1995 жалбоподателят е задържан в ареста на Сливенска окръжна следствена служба по обвинение в убийство. Той претендира, че в този арест: a) е било пренаселено, като той е бил настанен в килия с други петима задържани; б)  кислородът в килията е бил недостатъчен; в) е нямало адекватни хигиенични условия, тъй като не е имал достъп до тоалетна и всичките шестима задържани е трябвало да пият от един и същи съд за вода;  г) е нямало достатъчна храна;  д) не е била осигурена възможност за посещения от приятели или роднини и е) е нямало достъп до вестници и други медии.

На неуточнена дата през 1999 г. жалбоподателят завежда граждански иск за вреди срещу Главна прокуратура по член 2 от Закона за отговорност на държавата и общините за вреди. Сливенският окръжен съд уважава иска на жалбоподателя частично и му присъжда обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5 000 лв, но го осъжда да заплати разноски върху отхвърлената част от иска на стойност 1800 лв. Бургаският апелативен съд намалява присъдената сума като обезщтение на 3 000 лв. Върховният касационен съд оставя в сила това решение.

Съдът при преценката на оплакването се позовава на доклада на Комитета против изтезанията от 2006 г., в който има относими констатации и за сливенския арест. Той приема, че в производството по член 2 от ЗОДОВ вътрешните съдилища признават по същество, че жалбоподателят е държан в ареста на Сливенската окръжна следствена служба при условия на задържане, неотговарящи на член 3 от Конвенцията. Той обаче отбелязва, че искът на жалбоподателя е бил предявен за това, че срещу него е повдигнато обвинение в съучастие и подбудителство на друго лице към извършването на убийство, за това, че е бил задържан в предварителен арест и за това, че впоследствие задържането е било заменено със забрана да напуска мястото, където пребивава, без разрешение от прокуратурата. В допълнение към това, жалбоподателят е осъден плати съдебни такси в размер на 1 880 лв. (964 евро) върху отхвърлената част от неговия иск.хСъдът посочва, че не е ясно каква част от присъдената на жалбоподателя сума е относима към лошите условия в следствения арест при условия, които са считани от националните съдилища за „изключително тежки“ . Във всеки случай, тя не може да надхвърля тази сума или тези 1 120 лв., които ефективно са останали за жалбоподателя след заплащането на съдебните такси в размер на 1 880 лв. Ето защо той намира, че е налице нарушение на член 3 от Конвенцията при задържането на жалбоподателят в ареста на Сливенската окръжна следствена служба.

Съдът установява, че в настоящия случай производството по ЗОДОВ е лишено от своята ефективност в резултат от това, че на жалбоподателя е била присъдена количествено неопределима сума като обезщетение за нарушението на неговото право по член 3 от Конвенцията, което впоследствие е било обезсмислено с изискването за плащане на съдебни такси в размер на 1 880 лв. (964 евро).

Поради това е установено нарушение на член 13 във връзка с член 3 от Конвенцията.

……………………………………………………………………………………………..

ЧЛЕН 5 – право на свобода и сигурност

чл. 5§1(е) (незаконно задържане и настаняване в психиатрична клиника – две нарушения)+ чл. §4 (липса на достатъчност на съдебния контрол по повод незаконните задържания)

Todev v. Bulgaria (Requête no 31036/02), 22 May 2008

На 10 юни 2002 г., съсед на жалбоподателя депозира жалба пред районна прокуратура Пловдив, с която твърди, че жалбоподателят е ранил баща си с брадва. Жертвата е подала жалба на 13 юни 2002 г. Същия ден жалбоподателят е откаран от полицията в психиатричната болница в Пловдив, където главният лекар  изготвя искане за настаняване в клиника, в което сочи, че жалбоподателят страда от хронична параноидна шизофрения, че го е прегледал след ареста му и, че представлява заплаха за себе си и за околните.  На следващият ден, позовавайки се на инструкция на Министерството на здравеопазването, прокуратурата постановява настаняването на жалбоподателя с цел установяване дали е необходимо задължително психиатрично лечение. Актът на прокуратурата постановява освен това, че жалбоподателят следва да бъде освободен след предвиденият срок от тридесет дни.  На 22 юли 2002 г. адвокатът на жалбоподателя е поискал отмяна на постановлението на прокуратурата. На 6 август 2002 г., прокурор от окръжна прокуратура  разглежда жалбата и  дава указание на районна прокуратура да изследва защо експертизата не е била извършена в тридесетдневния срок и да определи причините, поради които директорът на психиатричното заведение е пропуснал да информира прокуратурата, и да поиска удължаване на задържането. Междувременно експертизата е изготвена. В нея е посочено, че жалбоподателят страда от параноидна шизофрения от 18-годишна възраст и, че представлява заплаха за живота си и за този на околните. С оглед на това експертите се произнасят в подкрепа на задължителното психиатрично лечение. Той е освободен на  19 септември 2002 г.

Съдът посочва, че Правителството не е пояснило кое е законовото основание за задържането на жалбоподателя и настаняването му в психиатричната клиника. Освен това той отбелязва, че проявите на буйство са започнали три дни преди инцидента, дал повод за сигнал до полицията – време, през което властите са могли да поискат експертно становище. С оглед на това арестът на жалбоподателя и настаняването му в психиатрично заведение не  представляват законосъобразно лишаване от свобода по смисъла на член 5 § 1 e).

Наред с това жалбоподателят е бил задържан в клиниката извън определения от прокуратурата 30-дневен срок. Съдът отбелязва, че считано от 13 юли 2002 г. задържането на жалбоподателя не е имало никаква законосъобразна основа според вътрешното законодателство. Срокът от тридесет дни, предвиден в прокурорското постановление, е бил изтекъл без да е било внесено искане за продължаването му. С оглед на това  Съдът намира, че този период на задържане е бил извършен в противоречие с изискванията на член 5 § 1 e).

Съдът установява наред с това, че настаняване на жалбоподателя е било постановено от районен прокурор, на когото са липсвали независимостта и безпристрастността, изисквани от член 5 § 4, доколкото той би могъл впоследствие да стане страна в съдебната процедура, целяща настаняването на жалбоподателя в психиатрично заведение. Той се позовава на решението си в подобния казус на Върбанов (Application no. 31365/96, 5 October 2000,  § 60). Освен това  процесът на вземане на решение от този орган не е бил придружен с никаква процесуална гаранция; не е била предвидена възможност за обжалване срещу подобно настаняване съгласно вътрешното право, защото решението на прокурора е можело да бъде обжалвано единствено пред по-горния прокурор. Съдът достига до заключение, че необходимият контрол за законосъобразността на задържането не е бил нито включен в първоначалното решение за настаняване на жалбоподателя, нито осигурен от съществуващите възможности за обжалване, поради което намира нарушение на член 5 § 4.

………………………………………………………………………….

чл. 5§1 (е) (принудително настаняване в психиатрична клиника без да се спазят изискванията на буква “е” и неоправдано задържане)+чл.6§1(право на справедлив процес в разумен срок)

Kroushev c . Bulgqrie (Requête no 66535/01) , 3 juillet 2008

Жалбоподателят  се заселил в Австралия, но през 1992 г. посетил близките си в България. На неуточнена дата неговата майка депозирала жалба в прокуратурата срещу него за малтретиране. На 27 ноември 1992 г., прокурор от Софийска районна прокуратура на основание член 185, алинея 1 от НПК е разпоредил задържането на жалбоподателя, за да бъде изготвена експертиза, която следва да определи необходимостта от задължително психиатрично лечение. Същия ден жалбоподателят бил задържан от полицията и отведен в специализирано заведение. На 1-ви декември 1992 г. жалбоподателят подписал декларация, с която дава съгласието си да бъде подложен на психиатрични прегледи. В същата декларация  той е отбелязал, че съгласието му е мотивирано от задължението да се подчини на разпореждането на прокуратурата. Впоследствие му била дадена възможност за няколко домашни отпуски, по време на които е получил възможността да се срещне с адвокат.

Както жалбоподателят, така и майка му депозират жалби срещу постановлението на районния прокурор. На 17 декември 1992 г. компетентният прокурор  уважава жалбата на майката, като  установява, че нищо не показва, че жалбоподателят  страда от психични смущения, а наред с това констатира няколко нередности в проведената процедура. Той приема, че приложението на член 185, ал.1 от НПК /отм./ не е оправдано, доколкото нищо не сочи за съществуването на пряка опасност от извършване на престъпление. На 22 декември 1992 г. копия от това постановление били изпратени в психиатричното заведение и до майката на жалбоподателя.  Жалбоподателят бил освободен на 30 декември 1992 г. Медицинското заключение относно неговото психично състояние било изготвено едва през май 1994 г. по изрично искане на Главна прокуратура.

Правителстовто оспорва твърденията на жалбоподателя, че той е бил държан принудително в психиатричното заведение, позовавайки се на дадената от него декларация, както и на възможността му да напуска заведението, като именно в такъв период той се е свързал и с адвокат. Съдът констатира, че по време на събитията, вътрешното законодателство не е уреждало по ясен и предвидим начин правомощията на прокуратурата в областта на настаняването в психиатрично заведение. При тези обстоятелства, жалбоподателят не е могъл да бъде уверен в статута си на доброволен пациент, докато прокурорското постановление не е било нито прекратено, нито отменено. Именно за да получи ясен отговор относно своето положение, той се свързал с адвокат и подал жалби.  С оглед на тези доказателства, Съдът счита, че ситуацията, в която се е намирал жалбоподателят, следва да бъде определена като „лишаване от свобода“. Той припомня  установените от него принципни положения, че лишаването от свобода на едно лице, считано за душевно болно, може да се счита за съответстващо на член 5 § 1 е) от Конвенцията, единствено ако е решено със становището на лекар- експерт,  като в противен случай гаранцията за защита срещу произвол, свързана с член 5 от Конвенцията, не би била осигурена. Съдът констатира, че по конкретното дело, както и по делата Върбанов (Application no. 31365/96, §§50-53) и  Кепенеров (Application no. 39269/98, 31 July 2003, §§ 35-38), използваната законодателна уредба за постановяване настаняването на жалбоподателя не предоставя необходимото ниво на защита срещу произвол, доколкото не предвижда консултирането с лекар като предварително условие при вземането на решение за настаняване за провеждане на задължителни психиатрични изследвания. Съдът отбелязва, че самата Софийска градска  прокуратура е констатирала, че процедурата по настаняване на жалбоподателя в психиатрично заведение противоречи на българското законодателство. Отделно от това, макар че постановлението за настаняване в лечебно заведение е било постановено на 17 декември, жалбоподателят е бил освободен едва на 30 декември, което и според вътрешното законодателство е незаконно. Съдът приема, че е налице нарушение на член 5 § 1 от Конвенцията, доколкото лишаването от свобода на жалбоподателя е било незаконосъобразно съгласно буква е) от тази разпоредба и не намира никаква основа във вътрешното законодателство, което освен това, не е предоставяло необходимото ниво на защита срещу произвола, тъй като не изисква предварително медицинско становище.

Съдът установява наред с това и нарушение на чл. 6§1 поради прекомерната продължителност на съдебното производство по ЗОДОВ.

…………………………………………………….

 чл. 5§3 (несвоевременно изправяне пред съд след задържане под стража; липса на обоснованост на продължителността на задържането) + чл. 5§4 (ограничен обхват на съдебния контрол по повод определяне на мярката “задържане под стража”)

Atanasov v. Bulgaria (Application no. 54172/00)   10 Jаnuary 2008

Жалбоподателят бил задържан под стража  на 19 март 1999 г. по разпореждане на следовател, потвърдено от прокурор, по обвинение в опит за умишлено убийство. Той трикратно подава молби за промяна на мярката за неотклонение. Първата му молба била разгледана и отхвърлена от окръжния съд 10 дни след депозирането й  с мотива, че той е извършил тежко умишлено престъпление и би могъл да попречи на хода на разследването, което още не било завършено. След приключване на досъдебното производство жалбоподателят сезирал прокуратурата с молба, в която посочвал, че няма опасност да се укрие и да попречи на разследването. Той посочил наред с това затрудненията, които среща в следствения арест поради това, че е инвалид. Поради това, че жалбата му била оставена без разглеждане, той я депозирал пред окръжния съд. Последният я разгледал две седмици по-късно и я отхвърлил, позовавйки се на тежестта на престъплението, за което бил обвинен, както и на това, че обстоятелствата не са се променили, за да налагат изменение на мярката. Това определение било обжалвано пред апелативния съд и оставено в сила с подобни мотиви. Третата жалба била депозирана на 29 септември и в нея жалбоподателят посочил, че вече повече от 6 месеца е задържан, което е ново обстоятелство, подчертал и това, че извършеното от него престъпление не е умишлено, тъй като доказателствата показват, че то е било извършено в състояние на неизбежна отбрана. Окръжният съд разгледал молбата след 1 месец и я отхвърлил без да се мотивира.

Съдът установява, че задържането под стража на жалбоподателя не е било постановено от съдия или друг независим орган, доколкото той вече е установил, че нито следователят, нито прокурорът отговарят на тези изисквания. Той се позовава на своите предишни решения – Assenov and Others v. Bulgaria, judgment of 28 October 1998; Nikolova v. Bulgaria [GC] и Shishkov v. Bulgaria, no. 38822/97, §§ 52-54. В светлината на горното Съдът установява нарушение на чл. 5§3. Второ самостоятелно нарушение на същия текст той установява  поради това, че националните съдилища не са подлагали на конкретна преценка индивидуалните особености на случая, когато са преценявали дали мярката за неотклонение е целесъобразна или не. Те са изхождали единствено само от тежестта на престъплението, за което е обвинено лицето.

Съдът наред с това установява нарушение и на чл. 5§4 поради ограничения обхват на съдебния кнотрол, на който са подложили жалбите му по повод основателността и продължителността на определената мярка за неотклонение.

…………………………………………………………………………………………………………………………………….

чл. 5§3 (неоправдано задържане под стража без наличието на мотиви, които да го обосновават)+ чл. 5§4 (формален съдебен контрол на жалбата за постановената мярка за неотклонение)

Evgeni Ivanov c. Bulgarie (Requête no 44009/02 ,   22 mai 2008

Жалбоподателят бил арестуван на 30 март 2001 година в рамките на разследване за кражба на бижута и бил предварително задържан на 2 април 2001 година въз основа на решение на пловдивския районен съд. Той бил признат за виновен и осъден на 19 декември 2003 г. През този период жалбоподателят многократно депозирал молби за промяна на мярката му за неотклонение, които неизменно били оставяни без уважение.

Съдът отбелязва, че  в началния етап на провеждане на досъдебното производство това задържане е било оправдано с оглед рисковете лицето да извърши нови престъпления или да се укрие (въпреки постоянния адрес, признанието от страна на жалбоподателя на извършеното престъпление и липсата на предходни осъждания). При все това  от определен момент нататък  националните правораздавателни органи са започнали да се позовават само на тежестта на обвиненията и на строгостта на полагащото се наказание за оправдаване на задържането на жалбоподателя под стража. Той посочва, че ситуацията много напомня на тази, установена по делото  Ilijkov v. Bulgaria(Application no. 33977/96), 26 July 2001,§81). Съдът счита, че поради формалния си подход, местните правораздавателни органи са задържали жалбоподателя под стража в продължение на значителен период от време единствено въз основа на тежестта на обвиненията, без да разгледат конкретно съществените факти, отнасящи се до съществуването на реална опасност от бягство или извършване на нови престъпления. Ето защо, след първоначалния период, задържането на жалбоподателя под стража вече не е било оправдано от съображения „съществени“ и „достатъчни“, както се изисква от член 5 § 3 на Конвенцията.

Съдът наред с това установява, че една от жалбите срещу мярката за неотклонение въобще не е била разгледана от съда, а по друга съдът се е произнесъл след повече от месец. С оглед своята установена практика той приема, че доколкото е намерил нарушение на чл. 5§3, е налице и нарушение на чл. 5§4, поради това, че тези две молби за освобождаване не са били разгледани „в кратък срок“.

…………………………………………..

чл. 5§3 (продължително задържане на жалбоподателя)+ чл. 5§4 (неразглеждане жалбата на жалбоподателя срещу задържането му и ограничен обхват и характер на съдебния контрол за законосъобразност на задържането)+ чл. 5§5  (липса на изпълнимо право на обезщетение поради незаконосъобразно задържане)+чл. 6§1 (право на справедлив процес в разумен срок)+чл. 13 във вр. с чл. 6 (липса на ефективно вътрешноправно средство за защита) + чл. 3 (материално-правни аспекти – унизителни условия в следствен арест)+ чл. 13 във вр. с чл. 3 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Gavazov v. Bulgaria (Application no. 54659/00),6 mars 2008

Жалбоподателят бил задържан на 10 декември 1998 година за 24 часа по обвинение за изнасилване. Той  бил настанен в следствения арест в Пазарджик по разпореждане на следовател, потвърдено същия ден от прокурор. На 11 декември 1998 г. било образувано предварително производство срещу него. На 30 септември 1999 г., жалбоподателят подава жалба срещу задържането му, която районният съд отхвърля на 8 ноември 1999 г., като се позовава на характера на извършеното престъпление, личността на жалбоподателя и предполагаемите му криминални наклонности. На 18 февруари 2000 г. жалбоподателят подава  молба до районната прокуратура с искане за незабавното му освобождаване поради изтичане на предвидения максимален период на предварително задържане, което в неговия случай е една година. Той твърди, че с влизането в сила на измененията в НПК, както и решението на   районния съд да отложи делото, той е прекарал повече от една година в предварителния арест и следователно трябва да бъде освободен незабавно, както се изисква от измененията в НПК. С решение от 24 февруари 2000 г., районният съд отхвърля жалбата на жалбоподателя срещу задържането му,  като приема, че задържането не е надвишило задължителния максимален срок на предварителното задържане. Решението е оставено в сила от Окръжния съд. Следваща молба за промяна на мярката за неотклонение е подадена през март 2000 г. Районната прокуратура приема, че в случая на жалбоподателя този период е превишен, тъй като по това време, той вече е задържан за повече от петнадесет месеца, считано от 14 декември 1998 година. Въпреки това, Районната прокуратура не разпорежда незабавното освобождаване на жалбоподателя, а променя мярката за неотклонение на гаранция в размер на 1500  лева  и разпорежда той да бъде освободен след внасянето на гаранцията. Постановлението е обжалвано и прокуратурата намалява размера на паричната гаранция на 1000 лв, но той не е освободен до внасянето й. Този акт е обжалван пред Върховната касационна прокуратура, но жалбата е оставена без уважение. На 3 ноември 2000 г. жалбоподателят е освободен под гаранция, след внасяне на изискващата се сума.

Съдът приема, че властите в конкретния случай не са дали достатъчно основания за продължаващото задържане на жалбоподателя, разчитайки предимно на задължителните разпоредби, които изискват задължително задържане за тежки умишлени престъпления (член 152 § § 1 и 2 от НПК) и липсата на конкретни доказателства, че жалбоподателят няма да се укрие, да извърши друго престъпление или да възпрепятства разследването. „Съдът счита, че властите са изтълкували неправилно изменениятa в НПК от 1 януари 2000 г. по отношение на правния режим на предварителното задържане и свързаното с това изискване, да се мотивира продължителното лишаване от свобода на жалбоподателя. Напротив, те изглежда са продължили да се позовават на предишния недостатък на режима на предварителното задържане, който в такива случаи предвижда задължително задържане . С оглед на гореизложеното, Съдът намира, че е налице нарушение на член 5 § 3 на Конвенцията поради пропуска на властите да оправдаят продължителното задържане на жалбоподателя.“(§136)

По повод оплакването за недостатъчен обхват на съдебния контрол при оспорване законността на задържането Съдът подчертава, че член 5 § 4 от Конвенцията гарантира на арестувани или задържани лица  правото да завеждат дела за оспорване на законността на задържането им, а също след завеждането на такова дело, правото на бързо съдебно решение относно законността за задържане и нареждане за прекратяването му, ако се окаже незаконно. Съдът отбелязва, че молбата на жалбоподателя срещу задържането му от 29 септември 2000 г. е отхвърлена от Окръжния съд, тъй като той не е счел себе си за компетентен да я разгледа по същество, въпреки продължаващото лишаване от свобода на жалбоподателя. В този случай  жалбоподателят е бил лишен от достъп до ефективен съдебен процес за оспорване на законността на неговото задържане, поради което е установено нарушение на чл. 5§4.   Съдът констатира и, че Окръжният съд отказва достъп на жалбоподателя до гаранциите, предвидени в член 5 § 4 от Конвенцията поради ограничения обхват и характер на съдебния контрол за законосъобразността на задържането му в отговор на жалбите срещу задържането му от 30 септември 1999, 22 февруари и 22 март 2000 година. Ето защо той установява и второ нарушение на чл. 5§4.

Доколкото Съдът установява нарушения на чл. 5§3 и чл. 5§4, а същевременно във вътрешното законодателство не са предвидени законови механизми за обезщетение за допуснатите нарушения, той установява нарушение и на чл. 5§5 от Конвенцията.

Съдът установява две нарушения и на чл. 3 в неговите материални аспекти, както и нарушение на чл. 6§1.

……………………………………………………….

чл. 5§3 (прекомерна продължителност на предварителното задържане)+ чл. 5§4 (липса на устно изслушване по повод жалбите за задържане под стража)+чл. 5§5 (липса на законова възможност за обезщетение по повод  горепосочените нарушения)+ чл.6§1 (право на справедлив процес в разумен срок)  

Rashid c. Bulgarie(II) (Requête no 74792/01) , 5 juin 2008

Срещу жалбоподателя било образувано досъдебно производство по обвинение в укриване и опит за продажба на откраднат автомобил, издирван от Интерпол. Тъй като не се явил на две поредни съдебни заседания, съдът изменил мярката му за неотклонение в „задържане под стража“. Жалбоподателят бил задържан на 12.02.2001 г. На следващия ден той бил признат за виновен по повдигнатото му обвинение и осъден на 4 г. лишаване от свобода.

Съдът отбелязва, че общата продължителност на задържане под стража на жалбоподателя, по смисъла на член 5 § 3 от Конвенцията, достига приблизително една година и приблизително осем месеца домашен арест.  Съдът припомня, че домашният арест също представлява лишаване от свобода по смисъла на член 5, позовавайки се на решението по делото  Вачев с/у България (Application no. 42987/98, 8 July 2004, § 64). Той отчита, че с оглед предишното поведение на жалбоподателя (неспазването на определената му по-лека мярка за неотклонение, неплащането на паричната гаранция и криминалното му минало), е имало основание да бъде наложена най-сериозната мярка за неотклонение. Затова Съдът  изследва въпроса доколко тя е била оправдана за такъв дълъг период от време и дали държавните органи са водили разследването с „особено старание“, изисквано от член 5 § 3 на Конвенцията. В това отношение Съдът отбелязва, че в продължение на половината от най-дългия период на задържане на жалбоподателя (между 5 април и 22 ноември 2002 г.), делото е било върнато на етапа на предварителното разследване поради пропуска на прокуратурата да уточни номерата на шасито и на мотора на колата и самоличността на някои лица. „ Съдът не е убеден, че тези процедурни пропуски са били от естество да оправдаят връщането на делото на етапа на предварителното разследване. В това отношение, трябва да се отбележи, че Съдът вече е забелязвал, по повод на други дела срещу България, че повтарящото се и неоснователно връщане на дела в следствието е било причина за прекалено продължителните наказателни процедури“(§53) Съдът подчертава, че органите, оправомощени да провеждат наказателното преследване, не са реагирали с необходимото „особено старание”. От това следва, че е налице нарушение на член 5 § 3 от Конвенцията.

Жалбоподателят повдига оплакване и по повод това, че неговите жалби за промяна на мярката за неотклонение не са били разгледани в негово присъствие, а в закрити съдебни заседания. Съдът счита че липсата на публични заседания по жалбите от 31 август и 28 септември 2001 г. са лишили жалбоподателя от възможността да представи своята позиция в рамките на процедура, спазваща гаранциите на член 5§4, поради което намира нарушение. Що се отнася до третата жалба по същия повод – от април 2001 г., Съдът не установява нарушение, тъй като тя е била разгледана от районния съд с участието на жалбоподателя и неговия адвокат, а при обжалването й пред окръжния съд това е станало без негово участие.Той приема, че като цяло процедурата на разглеждане на жалбата на две инстанции е създала гаранциите, изискващи се по чл. 5§4.

Съдът констатира, че след като е установил нарушения на чл. 5§3 и 5§4, то очевидно жалбоподателят е имал право да претендира обезщетение за незаконното си лишаване от свобода, но съгласно националното право, такива средства липсват. Ето защо Съдът стига до заключението, че българското законодателство не е предоставило на жалбоподателя право на обезщетение, както го изисква член 5§5 от Конвенцията.

Съдът установява нарушение и на чл. 6§1 поради неразумната продължителност на наказателния процес.

……………………………………………….

чл.5§4 (право на обжалване законността на задържането под стража в разумен срок)

Mehmedali c. Bulgarie (Requête no 69248/01)) , решение от 5 юни 2008

На 7 февруари 2001 година, жалбоподателят е бил арестуван и обвинен за това, че е придобил и съхранява наркотици. Той останал в ареста до 26 юни 2001 г., когато била постановена осъдителната присъда. В този период жалбоподателят депозирал неколкократно молби за промяна на мярката за неотклонение, разглеждани на две инстанции. При едно от сезиранията с жалба срещу определението на окръжния съд Пловдивският апелативен съд, като оставил в сила определението, с което е отхвърлена жалбата, постановил, че жалбоподателят няма право да депозира нова молба срещу мярката в следващите два месеца.

Жалбоподателят повдига оплакване, че това решение го е лишило от възможността да оспори законността на задържането му „в законни срокове“. Той се позовава на член 5§4 на Конвенцията. Съдът намира оплакването за допустимо, но неоснователно. Той отбелязва, че в конкретния случай, решението на Пловдивския апелативен съд, явяващо се предмет на спора, е било произнесено на 20 март 2001 година, тоест, един месец и четиринадесет дни след началото на следствието и един месец и единадесет дни след временното задържане на жалбоподателя под стража. Съдът констатира след това, че през този период  законосъобразността на задържането на жалбоподателя под стража е била проверявана на два пъти, общо на четири съдебни равнища. Що се отнася до въпросната продължителност на ограничението, Съдът отбелязва, че апелативният съд е избрал максималния, двумесечен срок. В действителност, ограничението е продължило един месец и двадесет дни, тъй като от 10 май 2001 година – дата, на която жалбоподателят е бил изправен пред съда, той е придобил възможност да поиска от кърджалийския окръжен съд да преразгледа законността на временното му задържане под стража.

…………………………………….

чл.5§1(незаконно лишаване от свобода по повод психиатричното изследване)  + 5§4 (липса на законова възможност за обжалване пред съд на настаняването в психиатрично заведение) + 5§5 (липса на изпълняемо право на обезщетение)

Gouloub Atanassov c. Bulgarie (Requête no 73281/01), 6 november 2008

На 2 юли 1999 г. жалбоподателят бил задържан под стража по разпореждане на следовател, потвърдено от прокурор, по подозрение че е извършил убийство на две лица, които са ограбени и убити в дома им.  Преди това той бил осъждан през 80-те години за извършени кражби. В хода на досъдебното производство се установява, че жалбоподателят страда от параноидна шизофрения и нееднократно през 80-те години е бил хоспитализиран. Първата назначена експертиза е извършена в Пловдив. Въз основа на наличната информация за предишното състояние експертите дават заключение, че жалбоподателят е невменяем. Повторна експертиза е назначена по искане на следователя и дадено разрешение от прокурора. За тази цел на 17.08.1999 г. жалбоподателят е изпратен за обследване в института по психиатрия на Медицинска академия в София, където престоява до 28.09.1999 г. В своето заключение експертите посочват, че макар и жалбоподателят да страда от шизофрения, той не е невменяем и че престоят му в клиниката е бил в условията на „задържане под стража“. След прекратяване на престоя в клиниката жалбоподателят  е върнат в следствения арест. На неопределена дата преди март 2000 г. жалбоподателят е преместен в затвора в гр. Пловдив. През март при извършване на медицински преглед е установено туморно образувание и жалбоподателят е изпратен за изследване в София, за да се установи дали е доброкачествено или злокачествено. Жалбоподателят отказва да му бъде извършена операция в клиниката на затвора. През юни 2000 г. той депозира молба за промяна на мярката за неотклонение пред окръжния съд, изтъквайки наличието на здравословни проблеми, но съдът я оставя без уважение. Съдът приема, че с оглед тежестта на повдигнатото обвинение и предишното криминално минало на жалбоподателя няма основания да се измени мярката за неотклонение. По повод здравословните проблеми съдът изтъква, че лицето може да получи подходящи медицински грижи и в затворническата болница в София. Определението е обжалвано и апелативният съд изменя мярката за неотклонение от задържане под стража в домашен арест с определение от 06.07.2000 г. Мотивите на  въззивната инстанция са свързани както с риска да се надхвърли максималния срок на задържането под стража, така и с оглед здравословното състояние на жалбоподателя. Поради противоречивите заключения на експертите от двете психиатрични експертизи по искане на жалбоподателя и неговия адвокат е назначена трета експертиза, която е извършена отново в психиатричната клиника към Медицинска академия. Жалбоподателят престоява там 27 дни (от 08.08.2000 г. до 04.09.2000 г.) при условията на мярката за неотклонение „домашен арест“ .

С присъда от 04.06.2003 г. окръжният съд оправдава жалбоподателя поради липса на достатъчно доказателства. Присъдата е отменена от Апелативния съд и делото е върнато за ново разглеждане на 29.12.2003 г. На 31.01.2006 г. жалбоподателят умира и производството срещу него е прекратено. Междувременно жалбоподателят сезира Европейския съд.

Съдът намира, че жалбата е допустима и няма пречка да конституира преките наследници на жалбоподателя да продължат производството.

Съдът установява, че  второто настаняване на жалбоподателя в психиатрична клиника не по разпореждане на съда, а на прокурора или следователя, представлява незаконно лишаване от свобода. Обстоятелството, че  настаняването е било свързано с искането на самия жалбоподател за нова психиатрична експертиза не освобождава държавата от задължението да приложи съответните законови изисквания, нито означава, че жалбоподателят е дал съгласието си да постъпи доброволно в лечебното заведение. Още повече, че в този период мярката за неотклонение на жалбоподателя е била „домашен арест“, която по своята строгост е много по-различна от принудителното настаняване за обследване в клиника. Съдът установява, че  настаняването не е било в съответствие и с националното законодателство, поради което намира нарушение на чл. 5§1 от Конвенцията. Доколкото определението на Апелативния съд за промяна на мярката за неотклонение на  домашен арест не е съдържала никакво разпореждане и/или разрешение за настаняване в клиника, Съдът намира, че престоят на жалбоподателя там  не е бил разпореден на законово основание, поради което установява нарушение и на чл. 5§4. Тъй като в българското законодателство не се съдържа правна възможност за получаване на обезщетение при незаконно лишаване от свобода, Съдът установява нарушение и на чл. 5§5.

………………………………………………………………………………

чл.5§3 (неизпълнение на задължението за незабавно изправяне о пред съд след задържането на жалбоподателя на 28 август 1999 г. и 23 май 2000 г. и липса на обоснованост на продължителното задържане от 23 май 2000 г.)+ чл. 5§5 (липса на възможност за компенсация на допуснатите по отношение на жалбоподателя нарушения на чл.5)+чл. 3 (материално-правни аспекти – унизителни условия в следствен арест)+ чл. 13 във вр. с чл. 3 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)+чл.8 (незаконна намеса в правото на личен живот) + чл. 13 във вр. с чл. 8 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Alexov v. Bulgaria (Application no. 54578/00)   22 May 2008

На 28 август 1999 г.  жалбоподателят бил задържан в Пазарджик  по разпореждане на следовател, одобрено от прокурор, първоначално за 24 часа  по подозрение за извършена взломна кражба. Част от откраднатите вещи били намерени в жилището му и той направил признания не само за тази кражба, но и за четири други. Обвиненителният акт бил изготвен през октомври 1999 г. и през декември бил внесен в районния съд.

През април 1998 г. жалбоподателят бил задържан за  извършени  няколко кражби в Монтана, където живеел. Тъй като имал постоянен адрес там, му била определена мярка за неотклонение „подписка“. През февруари 1999 г. било образувано досъдебно производство за престъпленията, извършени в Монтана. През октомври с.г. следователят разпоредил той да бъде задържан по повод тези кражби, тъй като не бил открит на посочения от него адрес. Мярката била потвърдена от прокурор. Производството било спряно на 18 октомври 1999 г. На 23 май 2000 г. той бил задържан в Пловдив във връзка с постановлението за задържане на следователя от Монтана. Жалбоподателят обжалвал постановлението по повод мярката за неотклонение пред районния съд в Монтана, който уважил жалбата и променил мярката в „подписка“. Жалбоподателят бил освободен на 26 юни, а през септември производството било прекратено поради липса на доказателства.

Жалбоподателят повдига оплаквания за това, че и в двата случая, когато бил задържан (на 28.08.1999 г. и на 23.05.2000 г.), той не е бил своевременно изправен пред съдия. Съдът, отбелязвайки, че българското законодателство преди 1 януари 2000 г. е предвиждало задържането под стража да бъде извършвано само с постановления на следовател, одобрявани от прокурор и позовавайки се на своята практика по други български дела (Assenov and Others v. Bulgaria, judgment of 28 October 1998,   §§ 144-50;   Nikolova v. Bulgaria [GC], no. 31195/96, §§ 25-36, ECHR 1999-II §§ 49-53, and Shishkov v. Bulgaria, no. 38822/97, §§ 52-54), намира, че и в настоящия случай чл. 5§3 е бил нарушен. Той установява две самостоятелни нарушения по повод двете задържания на жалбоподателя, тъй като той не е бил незабавно изправен пред съдия.

По повод оплакването по чл. 5§3 относно прекомерната продължителност на задържането Съдът намира, че първото задържане на жалбоподателя в продължение на два месеца и 14 дни (от 28 август до 10 ноември 1999 г.) е било оправдано и мотивирано от властите,  тъй като жалбоподателят не е имал постоянен адрес, местел се е от град на град, имал е много извършени престъпления и е създавал опасност, че може да се укрие. Затова Съдът не намира нарушение на чл. 5§3 в този аспект. Що се отнася обаче до второто задържане, разпоредено от следователя от Окръжната следствена служба в гр. Монтана, съдът установява, че то нито е било мотивирано, нито оправдано и се е основавало само на „личността“ на жалбоподателя. Ето защо Съдът установява нарушение на чл. 5§3 по повод задържането му от 23 май до 26 юни 2000 г., тъй като властите не са доказали необходимостта от такова.

Доколкото властите са приели, че задържането на жалбоподателя е съответствало на националното законодателство, а Законът за отговорността на държавата не предвижда хипотеза, при която в случаи като настоящия би могло да се претендира обезщетение, Съдът намира, че жалбоподателят не е разполагал с ефективно вътрешноправно средство за защита. Ето защо той установява нарушение и на чл. 5§5.

Установени са нарушения и на чл. 3 и чл. 8, както и на чл. 13 във връзка с посочените две нарушения.

…………………………………………………………………………………..

чл. 5§3 (право на лицето да бъде изправено незабавно пред съд след задържането му)+ чл. 5§4 (ограничен обхват на съдебния контрол върху основанието за задържане, нарушаване принципа на състезателност, непроизнасяне по всички молби)+чл. 5§5(липса на възможност за получаване обезщетение за задържането)+ чл. 8 (право на неприкосновеност на кореспонденцията между затворник и адвокат)

Bochev v. Bulgaria (Application no. 73481/01),  13 November 2008

На 9 май 1998 г. жалбоподателят и негов съучастник са заварени от полицията докато се опитват да проникнат в магазин за компютърно оборудване през дупка в стената на сутерена на съседна сграда, която предварително, в продължение на дни те са разбивали. При опита да бъдат задържани жалбоподателят открива огън и прострелва смъртоносно полицейски служител. По-късно взривява ръчна граната. Неговият съучастник е ранен и умира в престрелката, а жалбоподателят се предава и е задържан след преговори с полицията, психолог и прокурор. Задържането му е извършено по разпореждане на следовател, което същия ден е одобрено от прокурор.

Жалбоподателят внася първата си молба за освобождаване на 2 октомври 1998 г. Тя е отхвърлена от Софийски градски съд в открито заседание, проведено на 13 октомври 1998 г., като в определението е записано, че то не подлежи на обжалване. На 13 декември 2000 г., когато производството срещу него вече е в съдебна фаза, жалбоподателят  прави подобно искане пред Софийския апелативен съд, но молбата му не е разгледана. В следващите няколко години жалбоподателят многократно подава молби за промяна на мярката за неотклонение и апелативният съд неизменно се произнася, че жалбите са недопустими. . В определенията си от 4 май, 8 септември и 23 ноември 2004 г. Софийски градски съд заявява, че съгласно новоприетия член 268a от НПК от 1974 г.  при произнасяне по молби за освобождаване, извършени по време на делото, той няма право да разглежда съществуването или несъществуването на обосновано подозрение срещу жалбоподателя. Според него, да направи това, би означавало да предреши по същество наказателното дело срещу жалбоподателя. Вярно е, че съгласно член 5§1 (с) от Конвенцията съдът е длъжен да разгледа дали съществува обосновано подозрение, но това се отнасяло само до определения, постановявани на досъдебна фаза.

На 14 октомври 2005 г. Софийски градски съд осъжда жалбоподателя на лишаване от свобода за срок от 30 години. В отделно определение, той потвърждава задържането му под стража.

Европейският съд установява, че жалбоподателят е бил задържан под стража от 9 май 1998 г. до датата на осъждането му – повече от 7 години. В настоящия случай той е задържан на местопрестъплението, след като полицията полага значителни усилия .  Поради това почти няма съмнение, че арестът му и последвалото негово задържане под стража са основани на обосновано подозрение, че е извършил престъпление, което е и първото условие за законност на задържането. Въпреки това, причините, посочени от националните съдилища за удължаването на задържането на жалбоподателя под стража до почти седем и половина години, не изглеждат релевантни и достатъчни. Съдът установява нарушение на чл. 5§3, защото през целия разглеждан период съдилищата са продължавали да се позовават основно на тежестта на обвиненията срещу жалбоподателя, на презумпцията, че поради сериозността на престъпленията, за които е обвинен, при него автоматично е налице риск да се укрие и да извърши престъпления, ако бъде освободен и на липсата на каквато и да е промяна в релевантните обстоятелства. „Изместването на тежестта на доказване към задържаното лице по тези въпроси е равносилно на дерогиране на член 5 от Конвенцията, разпоредба, която превръща задържането под стража в изключително отклонение от правото на свобода и отклонение, което е допустимо само в изчерпателно изброени и строго определени случаи“(§57)

Съдът отбелязва наред с това, че проверката относно законосъобразността на задържането е необходимо да се извършва не само при първоначалното определяне на тази мярка за неотклонение, но и в последващите етапи на производството. При това компетентният съд трябва да провери не само спазването на процесуалните изисквания, предвидени в националното право, но и  законосъобразността на целта, преследвана с ареста, и последващото задържане под стража. В конкретния случай съдилищата са се позовавали на липсата на каквато и да било промяна в обстоятелствата, визирайки основно тежестта на извършенит престъпления и без да вземат предвид редица релевантни обстоятелства и факти, изложени от жалбоподателя (чисто съдебно минало, наличие на постоянен адрес, семейство).Освен това с промените на в чл. 270, ал. 2 на новия НПК по същество на съдилищата е било отнето правото да се произнасят по обосноваността на повдигнатото обвинение, с което на практика е бил ограничен обхватът на съдебния контрол. Европейският съд изтъква, че „в тежест на държавата-ответник е да създаде подходящи процесуални средства за обезпечаване на ползването на всички права по Конвенцията, включително това по член 5 § 4 на съдебен контрол върху всички аспекти на законосъобразността на задържането под стража“(§66)

Европейският съд отбелязва, че, съдът, който разглежда молба за освобождаване, е длъжен да осигури гаранции за съдебно производство, което трябва да бъде състезателно и винаги да осигурява „равнопоставеност“ между страните, прокурора и задържаното лице. В няколко случая обаче Софийски градски съд разглежда молбите на жалбоподателя в закрито заседание, а Софийският апелативен съд неизменно разглежда жалбите срещу определенията на съда от по-ниска инстанция в разпоредително заседание. В поне два случая, през април и май 2002 г., жалбите на жалбоподателя срещу отказите на Софийски градски съд да го освободи са изпратени на компетентните прокурори, които са имали възможност да ги коментират в писмена форма. Тези коментари не са предоставени на жалбоподателя, а Софийският апелативен съд по-късно разглежда жалбите без да провежда заседания с призоваване и изслушване на страните, въпреки, че е имал право на преценка дали да стори това или не. В резултат от това, органите на прокуратурата са имали привилегията да представят пред съдиите аргументи, на които жалбоподателят не е могъл да се противопостави. Поради това производствата не са били действително състезателни и не са осигурили равнопоставеност между страните, което е в нарушение на чл. 5§4. Наред с това Съдът констатира, че националните съдилища не са се произнесли по всички молби на жалбоподателя и така са нарушили правото му на достъп до съд. Всички констатирани несъответствия със стандартите на чл. 5§4 дават основание на Съда да заключи, че е допуснато нарушение на този текст и без да се произнася по въпроса дали съдилищата са разгледали молбите за промяна на мярката за неотклонение в разумен срок или не.

Доколкото националното законодателство предвижда обезщетение само при установено незаконно задържане под стража, а българските съдилища не са констатирали подобно нарушение, Европейският съд   установява нарушение и на чл. 5§5.

Наред с това е установено нарушение и на чл. 8.

………………………………………………………..

чл. 5§3 (продължително задържане на жалбоподателя)+ 5§4 (неразглеждане жалбата на жалбоподателя срещу задържането му и ограничен обхват и характер на съдебния контрол за законосъобразност на задържането)+ чл. 5§5  (липса на изпълнимо право на обезщетение поради незаконосъобразно задържане)+ чл. 3 (материално-правни аспекти – унизителни условия в следствен арест и в затвор)

Costadinov v. Bulgaria (Application no. 55712/00),   7 February 2008

Жалбоподателят е бил в предварителния арест от 18-ти януари 1999 до 27 юли 1999 г. за период от шест месеца и седем дни по обвинение за извършен грабеж.

Съдът отбелязва, че властите не са предоставили достатъчни основания за продължителното задържане на жалбоподателя, като основно са разчитали на задължителните разпоредби, изискващи задължително задържане за тежки умишлени престъпления (член 152, ал. ал. 1 и 2 от НПК) и липсата на конкретни доказателства, че жалбоподателят не би се укрил, не би извършил ново престъпление или не би възпрепятствал разследването. Ето защо той установява нарушение на чл. 5§3 по отношение неспособността на властите да обосноват продължителното задържане на жалбоподателя.

По повод молбата на жалбоподателя за освобождаване и промяната на мярката за неотклонение от 29 март Съдът установява, че районният съд в своето решение от 23 април 1999 г. е отказал на жалбоподателя гаранциите, предвидени в член 5§4 от Конвенцият, поради ограничения обхват и характер на съдебния контрол върху законосъобразността на неговото задържане, позовавайки се на разпоредбите на чл. 152 от НПК /отм./. Съдът установява и второ нарушение на чл. 5§4 по повод последващата  молба на жалбоподателя от 1 юли 1999 г., тъй като тя не е била разгледана своевременно, а 26 дни след депозирането й, което е в разрез с изискванията на чл. 5§4.

Във връзка с оплакването, че той не е можел да получи обезщетение за нарушените си права по чл. 5 Съдът отбелязва, че   по силата на член 2, ал. 1 от ЗОДОВ, задържаното лице може да търси обезщетение, само ако мярката за задържане е била отменена „поради липса на законно основание”, под което се разбира незаконосъобразност, съгласно вътрешното право. В случая обаче според националните съдилища задържането е било законосъобразно, поради което очевидно жалбоподателят не е разполагал с ефективно вътрешноправно средстов за защита. Ето защо е установено нарушение и на чл. 5§5.

Съдът установява и две нарушения на чл. 3 в неговите материално-правин аспекти поради лошите условия в Пазарджишкия следствен арест и в Пазарджишкия затвор.

………………………………………………………………………………………………………………………………….

чл. 5§1 (липса на законност  на задържането в продължение на 8 месеца)+ чл. 5§4 (липса на ефективно и бързо средство за защита против незаконното задържане)+чл. 5§5 (липса на ефективно право на обезщетение)

Svetoslav Dimitrov v. Bulgaria (Application no. 55861/00), 7 February 2008

Жалбоподателят бил осъден в три самостоятелни наказателни производства за извършени от него престъпления и за всяко от тях му било определено отделно наказание, като впоследствие съдът приложил чл. 25 от НК по отношение на две от присъдите. При определянето на наказанието по третата присъда съдът записал, че следва да се приспадне част от периода, в който той бил задържан, като изрично посочил, че окончателното наказание на жалбоподателя се определя на три години и два месеца. Макар и съдът да изчислил погрешно общия размер на наложеното наказание, прокуратурата не обжалвала тази присъда и тя влязла в сила. Жалбоподателят изтърпял така определените му наказания и получил съответно удостоверение  от Пловдивския затвор от 7 април 1999 г., в което се посочва, че между 7 юни 1996 г. и 27 декември 1998 г. той е събрал еквивалент от три години, два месеца и два дни от срока, който включва дните, в които е работил за намаляването на присъдата.

Прокуратурата разпоредила повторното му задържане, тъй като счела, че не е изтърпял целия срок по третата си присъда и следва да изтърпи още 1 година. Макар и жалбоподателят да обжалвал това постановление, жалбите му били оставени без уважение и така той повторно бил задържан за изтърпяване на периода, посочен от прокуратурата. След освобождаването му предявил иск по ЗОДОВ срещу прокуратурата и министерството на правосъдието за претърпените от него неимуществени вреди в резултат на незаконното му лишаване от свобода. В хода на производството съдът установил, че при определяне размера на наказанието наказателният съд е направил грешка и фактически е опростил една година от общия срок на наказанието лишаване от свобода, но тъй като присъдата е влязла в сила, тя е следвало да се изпълни такава, каквато е, а не прокуратурата да се опитва с извънпроцесуални средства да поправи допуснатата грешка. Поради това и лишаването от свобода било незаконно. Въпреки това обаче съдът отхвърля иска с мотива, че жалбоподателят не е доказал вредите, които са му били причинени. Решението е оставено в сила от въззивната и касационната инстанции.

Съдът констатира , че българското законодателство не предвижда автоматично спиране на мярката за неотклонение – задържане под стража, когато задържаното лице започва да изтърпява наказание лишаване от свобода. Нито се посочва, как се процедира при конфликт между срокове на задържане, когато се окаже, че те действат едновременно, особено ако  прокуратурата пропусне да поиска и да получи прекратяване на мярката за неотклонение задържане под стража, когато задържаният започва да изтърпява присъда в затвор. Той отбелязва наред с това, че след като националният съд очевидно е сгрешил с изчисляването на сроковете за изтърпяване на присъдата, подходящата реакция в тази ситуация би била органите на прокуратурата да обжалват решението. Тъй като те не са направили това, и решението е станало окончателно, е под въпрос дали органите на прокуратурата, като разчитат на своето собствено тълкуване  имат властта, съгласно националното законодателство, да върнат жалбоподателя в затвора, за да изтърпи предполагаемия остатък от наказанието. Нещо повече, в отговор на искането на жалбоподателя за тълкуване на съдебно решение, първоинстанционният съд изрично посочва, че неговото решение е ясно и че намерението му е да приспадне целия период на задържане под стража между 7 юни 1996 г. и 27 декември 1998 г. от присъдата, която предстои да бъде изтърпяна. При това положение „Съдът разглежда с още по-голямо колебание настояването на органите на прокуратурата, жалбоподателят да изтърпи предполагаемия остатък от присъдата по дело № 50/97, както и техните правомощия, съгласно вътрешното право, да налагат в ущърб на жалбоподателя и въпреки съвсем изричното произнасяне от първоинстанционния съд, собствената си интерпретация за това как видимо едновременно притичащите периоди на задържане, трябва да бъдат изчислени“(§58) Съдът счита, че в конкретния случай, общият принцип на правна сигурност не е спазен, тъй като условията за лишаване на жалбоподателя от свобода, съгласно националното законодателство, не са ясно определени и самият закон не е достатъчно предвидим по отношение на неговото прилагане, за да отговаря на стандарта за „законност“, определен от Конвенцията. Жалбоподателят е лишен от свобода за срок от осем месеца и двадесет и четири дни   в резултат на липсата на достатъчно точни разпоредби в националното законодателство за това, как да се съвместяват периодите на задържане на различни основания, за да се избягват или поне да могат да се разрешават противоречия между различните държавни органи по такива въпроси. Поради това е установено  нарушение на член 5§1 от Конвенцията.

Съдът приема наред с това, че жалбоподателят е имал право да се обърне към „съд“, който е компетентен да реши „бързо“ дали лишаването му от свобода е станало „незаконно“. При обстоятелствата на конкретния случай, единствената съдебна процедура на разположение на жалбоподателя съгласно вътрешното право е била да поиска първоинстанционният съд да тълкува своето решение съгласно член 373 § 1 (1) на НПК, което той отказва да направи. Наред с това първоинстанционният съд изрично отбелязва, че не е компетентен да се произнесе, дали действията на прокуратурата са законни или не. Поради това, тази процедура не съответства на стандартите, изискващи се от  разпоредбата на 5§4 от Конвенцията.

Доколкото националните съдилища са изтъкнали различни аргументи, за да отхвърлят претенцията на жалббоподателя за претърпените от него вреди за незаконното му лишаване от свобода, това безсъмнено доказва, че в националното законодателство липсват ефективни вътрешни средства, за да се получи обезщетение по тази причина. Поради това Съдът установява нарушение и на чл. 5§5 от Конвенцията.

………………………………….

чл. 5§1(f) (липса на достатъчни основания за задържане на лице, когато се предприемат действия при експулсирането му)+ 5§4 (липса на ефективен достъп до съд за обжалване на задържането)

Sadaykov v. Bulgaria (Application no. 75157/01),  22 May 2008

Жалбоподателят, който е роден в Грозни, Чечня, се установява във Варна  през 1994 г., след завършване на университетското си образование. Между 24 септември 1995 г. и 3 ноември 1999 г. срещу него са били образувани досъдебни производства и са му били повдигнати редица обвинения, като с  окончателно решение от 3 ноември 1999 г. той е оправдан по някои от тях, а по други е признат за виновен и осъден на две години лишаване от свобода. Тъй като той вече бил прекарал по-дълъг срок при предварителното задържане, на 8 ноември 1999 г. бил освободен от затвора. Веднага след това той е задържан отново, защото в писмо от 5 ноември 1999 г. заместник-окръжният прокурор на Варна съобщил на Районното управление на Министерството на вътрешните работи, че по време на процеса срещу него жалбоподателят е отправил заплахи към прокурори и съдии, че „ще въздаде справедливост“ след освобождаването си. Освен това, срокът на валидност на руския паспорт на жалбоподателя и на разрешителното му за пребиваване в България междувременно  били изтекли. В резултат на това на 8 ноември 1999 г. началникът на РУ-МВР издава заповед, с която нарежда жалбоподателят да бъде принудително изведен до границата и да му бъде забранено да влиза в България до 1 ноември 2009 г. Заповедта е издадена на основание чл. 41, ал. 2 и чл. 10, ал. 3 и ал. 6 от Закона за чужденците от 1998 г. До реалното му депортиране на 16 ноември жалбоподателят е държан в поделенията на МВР.

Съдът отбелязва, че заповедта на началника на РУ на МВР не е съдържала разпореждане жалбоподателят да бъде задържан до депортирането му, а само да бъде депортиран. Следователно, до реалното осъществяване на процедурата по извеждането на чуждия гражданин до границите на страната лицето може да остане на свобода или следва да бъде постановено изрично задържането му. Имайки предвид, че изключенията от правото на свобода трябва да се тълкуват стриктно, Съдът намира, че задържането на жалбоподателя между 8 и 16 ноември 1999 г. не е имало достатъчно правно основание, поради което е допуснато нарушение на чл. 5§1f.

Съдът наред с това констатира, че макар и жалбоподателят да е имал възможност да обжалва тази заповед по административен ред, обжалването пред горестоящия административен орган, което в настоящия случай означава, министъра на вътрешните работи или някой от подчинените му, не би отговаряло на изискванията на член 5 § 4, който гласи, че производството срещу задържането трябва да бъде извършено пред „съд“, термин, който означава, на първо място, независимост на изпълнителния орган и на страните по делото. Наред с това „задържането на жалбоподателя не е било уредено в тази заповед. Следователно не е видно, че тези пътища за правна защита са били адекватни или ефективни като средство за възстановяване на правото му на свобода. Едно нещо е жалбоподателят да оспорва решението да го депортират, а съвсем друго е да се оспори лишаването му от свобода в очакване на депортирането“.(§34) Поради това, че обжалването пред съда е можело да се осъществи едва след изчерпване на административното обжалване, а експулсирането на жалбоподателя е осъществено 8 дни след задържането му, Съдът намира, че не е доказано, че жалбоподателят е имал реална възможност да се обърне към съд, който бързо да реши  законосъобразността на задържането му до депортирането.  Той приема, че е налице нарушение и на член 5 § 4 от Конвенцията.

…………………………………………………………………………………

чл. 5 § 1 (c) ( незаконно задържане под стража) + 5§3 ( несвоевременно произнасяне на съда  по повод мярката за неотклонение)+чл. 10(свобода на изразяване)

Kandzhov v. Bulgaria(Application no. 68294/01   6  November 2008

В началото на юли 2000 г. жалбоподателят заедно с няколко приятели и политически поддръжници създава инициативен комитет за провеждане на кампания за оставката на тогавашния министър на правосъдието по повод съдебния процес в Либия срещу българските медицински сестри, когато последният прави изявление пред медиите, че „Либия не е бяла държава“. На 7 юли 2000 г. той уведомява кмета на Плевен, че на 10, 11 и 12 юли 2000 г. в центъра на Плевен поддръжници на СДС ще събират подписи с искане за оставка на „топ идиота на българското правителство – Теодосий Симеонов“(цитатът е взет от статия на един национален вестник). Провеждането на митинга не е разрешено от изпълняващия длъжността кмет в този момент. На 10 юли 2000 г., докато отива към една от масите за събиране на подписи, жалбоподателят е спрян пред районното полицейско управление от ръководителя на полицейското управление, който го информира за отказа на заместник-кмета. Жалбоподателят, който е решен да продължи с изпълнението на плана си, отива в кметството и се среща със заместник-кмета, но не постига съгласие с него.

В 11:35 ч. същия ден полицейски служител предупреждава писмено жалбоподателя, че последният следва да прибере масите, докато местоположението им бъде одобрено от заместник-кмета. Жалбоподателят отказва да ги прибере, тъй като счита, че поставянето на маси на обществена площ не представлява нарушение на обществения ред и че законът не изисква от него да иска разрешение от кмета за това.Час по-късно друг полицейски служител издава заповед за арест на жалбоподателя  на основание чл. 70, ал. 1 от Закона за Министерството на вътрешните работи от 1997 г., чл. 148, ал. 1, т.т. 1 и 3 и чл. 325, ал. 2 от НК. Тя не посочва конкретните действия, които се твърди, че са извършени от жалбоподателя. Незабавно след това полицията арестува жалбоподателя и изземва двата плаката. По-късно същия ден полицейският служител, издал заповедта за арест на жалбоподателя, образува наказателно разследване срещу него за публична обида срещу министъра на правосъдието в качеството му на длъжностно лице, в нарушение на член 148, ал. 1, т.т. 1 и 3 от НК и за извършване на непристойни действия, които са в грубо нарушение на обществения ред и демонстрират явно неуважение към обществото, характеризиращи се с изключителна циничност и дързост, в нарушение на чл. 325, ал. 2 от НК. На 11 юли 2000 г. Районна прокуратура – Плевен получава оплакване от г-н Симеонов, който иска образуването на наказателно производство за обида по член 148 и за хулиганство по член 325 от НК срещу жалбоподателя. В тази връзка е издадено постановление за 72-часово задържане на жалбоподателя до определянето от страна на съда на мярката за неотклонение. На 14 юли жалбоподателрят е изправен пред съда и след като са изслушани становищата на обвинението и защитата съдът определя мярка за неотклонение парична гаранция и разпорежда освобождаването на жалбоподателя.

В последвалото съдебно производство районният съд приема, че жалбоподателят е извършил престъпление по чл. 325, ал. 1 от НК, тъй като брутално е нарушил обществения ред и го осъжда за хулиганство. Окръжният съд отменя тази присъда, приемайки, че  той е невинен. Оправдателната присъда е оставена в сила от ВКС, който намира, че не са налице обективните и субективните елементи на престъплението по чл. 325, ал. 1 НК.

Жалбоподателят повдига оплакване относно незаконното му лишаване от свобода за периода 10-14 юли, през който на него не му е била наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“, а първоначално е бил задържан на основание ЗМВР, а впоследствие – на основание чл. 152 НПК от прокурор преди да бъде изправен пред съд. Във връзка с тези свои оплаквания, той излага твърдението, че е малко вероятно един негов иск по чл. 2, т. 2 от ЗОДОВ да има успех, защото не попада в нито една от хипотезите му.

Европейският съд приема, че един иск по член 2, т. 2 от ЗОДВПГ не може да се разглежда като способен да предостави компенсация по отношение оплакването на жалбоподателя по член 5§3 от Конвенцията, че не е изправен своевременно пред съдия. Ето защо той отхвърля възражението на Правителството, че жалбоподателят не е изчерпал вътрешноправните средства за защита.

Съдът установява, че по настоящото дело жалбоподателят е арестуван и задържан като предполагаем извършител на две престъпления: хулиганство и обида. Поради тази причина неговото лишаване от свобода е „арест или задържане“, извършено „с цел да се осигури явяване пред компетентния съгласно закона орган по обосновано подозрение за извършено престъпление” по смисъла на буква (c) от член 5§1. Първото повдигнато  обвинение в обида не би могло да послужи като основание за задържането на жалбоподателя между 10 и 14 юли 2000 г. съгласно член 152a, ал. 3 от Наказателно-процесуалния кодекс от 1974 г., тъй като след измененията в НК от март 2000 г. това е престъпление то частен характер. Що се отнася до хулиганството, Съдът приема, че действията на жалбоподателя са представлявали събиране на подписи под искане за оставката на министъра на правосъдието и два плаката, наричащи го „топ идиот“.Тези действия на жалбоподателя не са квалифицирани като такива, грубо нарушаващи обществения ред нито от страна на окръжния съд, нито от ВКС. Ето защо Съдът намира, че лишаването от свобода на жалбоподателя не е било законно, поради което е налице нарушение на чл. 5§1 с) от Конвенцията.

Съдът констатира наред с това, че жалбоподателят е арестуван по обвинения в малозначително и ненасилствено престъпление и вече е бил прекарал двадесет и четири часа в ареста, когато полицията предлага на прокурора по делото да поиска от компетентния съд да наложи на жалбоподателя задържане под стража. Ето защо той установява нарушение и на чл. 5§3.

Съдът намира нарушение и на чл. 10 от Конвенцията.

……………………………………………………………………

чл. 5§3(нарушаване на задължението за незабавно изправяне пред съд)+ чл. 5§4 (липса на осигурена възможност за лично участие в съдебното заседание при разглеждане на жалбата  срещу мярката за неотклонение)

Kirilov c . Bulgqrie (Requête no 15158/02) ),   22 May 2008

Жалбоподателят е изтърпявал наказание  лишаване от свобода в резултат от няколко присъди за кражба. Срокът на наказанието му е трябвало да приключи на 10 януари 2002 година. Междувременно той е бил осъден за няколко други кражби от шуменския районен съд. В рамките на това производство първоначално му е била наложена мярка за неотклонение подписка, но с оглед  скорошното му освобождаване от затвора поради изтичане на срока на наказанието му, прокурорът е поискал временното му задържане под стража.  С определение от 9 януари 2002 година, съдията-докладчик от шуменския районен съд, действайки   при закрити врата в отсъствие на жалбоподателя, е решил, че е налице реална опасност обвиняемият да се укрие  или да извърши ново престъпление. Затова той разпорежда временното му задържане му под стража. Жалбоподателят  обжалва определението, посочвайки по-специално това, че не е било проведено съдебно заседание с негово участие. Жалбата му е била отхвърлена на 4 февруари 2002 година от шуменския окръжен съд, отново при закрити врата и без присъствието на жалбоподателя. Две нови жалби на жалбоподателя са били разгледани съответно на 20 май и на 11 юни 2002 година, а след това – на 28 октомври и на 3 декември 2002 година от същите правораздавателни органи, които са се произнесли без да бъде насрочено съдебно заседание, въпреки молбата за това от страна на жалбоподателя.

С присъда от 11 февруари 2003 година, шуменският районен съд признава жалбоподателя за виновен по някои от пунктовете на обвинителния акт, осъжда го на лишаване от свобода и му определя общо наказание по правилата на чл.25 НК.

Европейският съд отбелязва, че шуменският районен съд, който е постановил временното задържане на жалбоподателя под стража на 9 януари 2002 година, се е произнесъл без да насрочи съдебно заседание и без да изслуша заинтересованото лице. Но ако в този момент жалбоподателят е бил задържан поради излежаване на присъда и задържането му е зависело поради това от действието на член 5 § 1 а), не  такъв е случаят от момента на изтичане на наказанието на 10 януари 2002 г. Задържането е зависело тогава от действието на член 5 § 1 с) и член 5§3 е изисквал подсъдимият да бъде изправен пред съдия, който да вземе решение за неговото задържане. Поради това Съдът намира, че е било допуснато нарушение на член 5§3 на Конвенцията поради това, че жалбоподателят не е бил „незабавно“ изправен пред съдия или друг магистрат, овластен от закона да упражнява съдебни функции.

Съдът счита, че тъй като не е била осигурена възможност на лицето да се яви лично при разглеждането на жалбите му срещу задържането му под стража от май, юни, октомври и декември, в конкретния случай не са били зачетени гаранциите по член 5§4, поради което  е била нарушена тази разпоредба.

………………………………………………………….

чл. 5§3 (прекомерна и неоправдана продължителност на предварителното задържане под стража, неадекватност на определения размер на паричната гаранция)+чл. 5§4 ((липса на адекватен съдебен контрол по повод жалбите и повдигнатите в тях аргументи)

Georgieva c. Bulgarie (Requête no 16085/02)),   3 July 2008

Жалбоподателката е била задържана за притежаване на хероин и арестувана на 12 август 2001 г.Тя била освободена на 4 март 2002 г.  – т.е.  шест месеца и двадесет дни по-късно. Съдът приема, че мотивите на решението за задържане под стража на жалбоподателката не са били лишени от основание.  Въпреки това, той отбелязва, че вътрешното право не е предвиждало наказателни санкции за притежаване или придобиване на наркотици от зависимо лице, ако количеството е предназначено за еднократна лична консумация. Като се има предвид това, че зависимостта на жалбоподателката от хероин е била установена на другия ден след ареста й, Съдът подчертава, че задължението на властите да водят наказателното разследване с особено усърдие, е включвало необходимостта да се установи във възможно най-кратък срок, дали количеството на иззетата дрога е могло да бъде консумирано от жалбоподателката еднократно. Експертизата, която е трябвало да отговори на този въпрос, е била разпоредена на 15 август 2001 г. , а  на 31 януари 2002 г., или пет месеца и шестнадесет дни по-късно, тя все още не е била извършена. Поради това, Съдът заключава, че органите, отговорни за наказателното разследване, не са го водили с „особено усърдие”, което се изисква от член 5§3 на Конвенцията.

Освен това, Съдът констатира, че дори след изменението на мярката за неотклонение на 31 януари 2002 г., жалбоподателката е останала задържана, поради невъзможност да плати определената й парична гаранция от 1500 лв, тъй като не е имала никакви доходи. Съдът отбелязва, че районния съд не е изложил аргументи, за да оправдае своя избор за размера на гаранцията. По този начин  държавните органи не са показали, че са определили размера на гаранцията въз основа на доходите и особеното положение на жалбоподателката. Съдът счита, че продължителността на задържане на жалбоподателката не е била разумна, особено поради факта, че наказателното разследване не е било водено с необходимата бързина и поради отсъствие на аргументи, оправдаващи размера на наложената гаранция. С оглед на това е установено нарушение на член 5§3 от Конвенцията.

Съдът констатира, че жалбоподателката изтъква пред вътрешните съдилища своята зависимост от хероин, както и че поради малкото количество заловено в нея, съдът има право, съгласно разпоредбите от вътрешното законодателство, да не я подвежда под наказателна отговорност. По силата на член 354а, алинея 3 от  НК, Съдът счита, че това е било достатъчен аргумент за преценка на необходимостта жалбоподателката да остане задържана.  Вътрешните съдилища обаче са отказали да се произнесат по тази точка с мотива, че става дума за въпрос по съществото на делото. Подобно тълкуване на закона е критикувано вече в предходни решения на Европейския съд (Илийков с/у България, № 33977/96, §§ 97 и 98, 26 юли 2001 г.).

Съдът счита, че фактът че един от аргументите на заинтересованата, в полза на нейното освобождаване, се отнася също и до съществото на делото, не може да оправдае отказа на съдилищата да го разгледат, доколкото този аргумент се е оказал подходящ за оценка на законосъобразността на задържането. Задължение на държавата-ответник е да организира съдебната си система и да приеме подходящи мерки така, че да позволи на съдилищата да вземат предвид подобни аргументи в рамките на съдебния надзор относно законосъобразността на задържането. Освен това, когато едно задържано лице се оплаква от прекалената продължителност на своето задържане и от липсата на експедитивност на разследването, съдилищата трябва, в такъв случай да могат да посочат на разследващите органи необходимите мерки, които трябва да бъдат предприети за ефикасното провеждане на разследването .Поради това е установено нарушение и на чл. 5§4.

………………………

чл. 5§4 (липса на възможност да се обжалва в кратък срок мярката за неотклонение)

Gavrail Yosifov v. Bulgaria (Application no. 74012/01),  6 November 2008

Жалбоподателят бил задържан на  19 ноември 1996 г.  по подозрение в извършване на поредица от кражби, някои от  които сам, а други – в съучастие. Той е освободен под гаранция на 30 септември 1997 г. С присъда от 7 декември 1998 г. Софийският районен съд  осъжда жалбоподателя на три години лишаване от свобода, както и да плати обезщетение за нанесените вреди на гражданския ищец. Съдът не се произнася по висящата жалба на жалбоподателя срещу задържането му. Мотивите са изготвени през октомври 1999 г. На 5 януари 1999 г. адвокатът на жалбоподателя обжалва пред Софийски градски съд присъдата. Тъй като към този момент не е разполагала с мотивите към нея, в жалбата си тя посочва по общ начин, че присъдата   е незаконосъобразна и неоснователна и иска отмяната й. Тя твърди наред с това, че наложеното наказание е прекомерно и иска да бъде отменена или да бъде спряно изпълнението й. В жалбата е посочено, че ще бъдат предоставени допълнителни аргументи, аккто и доказателствени искания след като бъдат оповестени мотивите. На 17 февруари 1999 г. Софийският районен съд кратко отбелязва, че жалбата не отговаря на изискванията на член 319 от НПК и без да посочва конкретните недостатъци на жалбата, указва на жалбоподателя да подаде коригирана жалба в седемдневен срок. Жалбоподателят е бил уведомен за определението на съда на 20 април 1999 г., но не е реагирал. Съответно, с разпореждане от 10 май 1999 г. Софийският районен съд отхвърля жалбата. Нито жалбоподателят, нито адвокатът му са уведомени за това и не  предприемат действия за обжалването на това решение. С изтичането на петнадесетдневния срок за обжалване на решението от 10 май 1999 г. присъдата на жалбоподателя се счита за окончателна и поради това – за подлежаща на изпълнение. На 30 ноември 1999 г. той е задържан и е преведен в Софийския затвор за целите на изпълнение на присъдата му. На 20 декември 1999 г. жалбоподателят  обжалва решението на районния съд от 10 май. Разглеждането на това обжалване е било значително забавено първо в Софийския районен съд и след това поради две напълно неоправдани отлагания на заседанията в Софийски градски съд . Нещо повече, въпреки че на 17 юли 2000 г. Софийският градски съд установява, че жалбата срещу присъдата на жалбоподателя е била допустима, в резултат на което се оказва, че присъдата не е окончателна и не подлежи на  изпълнение, тази инстанция отказва да разпореди освобождаването му, като посочва, че това бил въпрос, по който трябва да се произнесе Софийският районен съд. По-късно  районният съд, въпреки няколкократните искания, не разглежда въпроса дали жалбоподателят следва да остане задържан, или да бъде освободен. По този начин жалбоподателят не е имал възможност да получи в най-кратък срок съдебно определение относно законосъобразността на задържането му, съгласно изискванията на член 5§4. Макар че   три месеца по-късно, на 24 октомври 2000 г., Софийският градски съд неофициално да сигнализира Софийска районна прокуратура по този въпрос, която от своя страна разпорежда освобождаването на жалбоподателя, той не се произнася с определение за освобождаването на жалбоподателя, защото очевидно не е сметнал, че това е в неговата компетентност.В тази връзка Европейският съд  посочва, че  Софийската районна прокуратура не е била „съд“ по смисъла на член 5§4 и че процедурата, следвана от нея, не е имала съдебни характеристики. Директорът на затвора, когото Правителството споменава в наблюденията си, също не е бил „съд“ и не е имал правомощия да освободи жалбоподателя, а само да предаде оплакванията и жалбите му на компетентните органи.

Съдът констатира, че българското право възлага всички въпроси, засягащи законосъобразността на изпълнението на присъдите за лишаване от свобода единствено на компетентните прокурори, а не на съдия. В националното законодателство липсва процедура habeas corpus, по която всяко лице, лишено от свобода, независимо от основанията за това, да има право да иска съдът да разгледа законосъобразността на задържането си и да разпореди освобождаването му/й, ако това задържане е неправомерно. В резултат от този подход лицата, чието лишаване от свобода не попада в някоя от точно определените категории, е много вероятно да имат сериозни или дори непреодолими трудности при оспорването на лишаването от свобода. Съдът  отбелязва, че в периода на задържането му, между 30 ноември 1999 г. и 26 октомври 2000 г., жалбоподателят не е имал възможност да се възползва от производство, което предоставя гаранциите, изисквани от член 5§4 от Конвенцията, поради което установява нарушение на тази разпоредба.

………………………………………………………

ЧЛЕН 6 – право на   справедлив процес (наказателноправни аспекти)

чл. 6§1 (право на справедлив процес в разумен срок)

Ivan Ivanov v. Bulgaria (Application no. 53746/00) 10 January 2008

Решение по постигнатото приятелско споразумение с Правителството

На 28 февруари 1994 г. жалбоподателят е обвинен в това, че заедно с други обвиняеми е изнасилил две умствено изостанали момичета на 6 юни 1990 г. Веднага след престъплението  е образувано производство срещу неизвестен извършител, но няколко месеца по-късно то е спряно, след което отново е възобновено.  На 21 юли 1994 г. в Пазарджишкия окръжен съд е внесен обвинителен акт за изнасилване срещу жалбоподателя и другите обвиняеми, който е изменен през 2003 г. след по-нататъшно разследване.  Пазарджишкият окръжен съд провежда две заседания –  съответно на 24 март и 23 април 2004 г. , които  са отложени заради нередовно призоваване на страни или на пострадалите.  На неуточнена дата наказателното производство е прекратено, тъй като давността за наказателно преследване е изтекла.

По предложение на Европейския съд страните постигат споразумение и правителството приема да изплати обезщетение за прекомерното забавяне на наказателното производство срещу жалбоподателя.

……………………………………………………………………

чл. 6§1 (право на справедлив процес в разумен срок)+чл.13 във вр. с чл. 6+ чл. 8 (право на зачитане неприкосновеността на кореспонденцията между затворник и неговия адвокат)+чл. 13 във вр. с чл. 8(липса на ефективно вътрешноправно средство за защита)+ чл. 14 във вр. с чл. 8 (дискриминация по признак семейно положение във връзка с възможността за телефонни разговори от затвора)

Petrov v. Bulgaria (Application no. 15197/02) 22 May 2008

През ноември 1990 г. жалбоподателят и негов съучастник, който по онова време е служел в армията, са заловени и им е повдигнато обвинение за кражба на автомобил, като производството се води от военна прокуратура. Малко след това съучастникът на жалбоподателя бяга от ареста и макар да е обявен за общодържавно издирване, не е открит, поради което производството е спряно.

Срещу жалбоподателя и другото лице са образувани досъдебни производства и за други извършени от тях престъпления в различни градове на страната, които са спряни, тъй като до 2001 г. лицето все още не е издирено. През 2001 г. производствата са разделени за всеки един от съучастниците. Две от тях са прекратени от съответните съдилища поради настъпилата абсолютна давност, а по отделни производства са постановени осъдителни присъди.

Жалбоподателят твърди, че между 1990 и 2002 г. властите не са положили никакви усилия за придвижване на наказателните дела срещу него. Срокът от дванадесет години за извършването на предварително разследване е бил очевидно прекомерен, особено като се има предвид простото естество на обвиненията. Тази продължителност не може да бъде обяснена с отсъствието на неговия съобвиняем, тъй като производството срещу двамата би могло да бъде разделено. Съдът взема предвид периода след 7 септември 1992 г., когато конвенцията влиза в сила за България.

Съдът намира, че делото е с фактическа сложност, тъй като се отнася до множество престъпления, извършени на различни места. Въпреки това, не изглежда, че характерът на делото е основната причина за забавянето в разследването. Нито пък   жалбоподателят е допринесъл по някакъв начин за протакането на производството. То   е резултат главно от неспособността на властите да проследят и да призоват обвинения заедно с него г-н С. В.  Съдът изказва определени съмнения  дали властите са положили сериозни усилия в тази посока /да издирят укрилия се съучастник/. Но дори да се приеме, че те са положили такива, липсата на другия обвиняем не може да оправдае срока на бездействие, като този в конкретния случай, при който не са извършени почти никакви следствени действия за период от около девет години, особено след като, с оглед на забавянето, властите биха могли да предвидят разделянето на делата срещу жалбоподателя и г-н С. В.Поради това е установено нарушение на чл. 6§1.

Съдът установява нарушение и на чл. 8 по повод нарушаване правото на неприкосновеност на кореспонденцията на жалбоподателя с адвокат. Той намира наред с това че е допуснато нарушение на чл. 14 във вр. с чл. 8  по повод наложената забрана на жалбоподателя да провежда телефонни разговори с жената, от която има дете, защото нямали официално регистриран брак.

…………………………………………………………………………………………….

чл.6§1 (право на справедлив процес в разумен срок)+ чл. 3   (материално-правни и процесуални аспектинеоправдана употреба на сила от страна на полицията и липса на ефективно разследване за осъщественото насилие)

Vasil Petrov c. Bulgarie (Requête no 57883/00), решение от 31 юли 2008 г.

Жалбоподателят бил задържан по обвинение за производство и разпространение на порнографски материали. На 11 юни 2001 г. Софийска районна прокуратура прекратява наказателното преследване поради, от една страна, погасяването по давност на деянията за производство на порнографски материали и, от друга страна, недостатъчните доказателства относно обвиненията в блудство.

Съдът отбелязва, че наказателното преследване срещу жалбоподателя е започнало със задържането  на същия на 26 февруари 1998 г. и е приключило на 11 юни 2001 г. Периодът, който следва да бъде взет предвид е с продължителност три години, три месеца и шестнадесет дни, по време на който процедурата не е преминала отвъд стадия на предварителното разследване. Макар и делото да е представлявало известна сложност, властите не са положили необходимото усърдие да извършат в по-кратки срокове необходимите следствени действия. Поради това Съдът намира нарушение на чл. 6§1

Съдът установява и нарушение на чл.3 в неговите материалноправни и процесуални аспекти.

…………………………………………………………………

чл.6§1(право на справедлив процес в разумен срок)

Stoine Hristov c. Bulgarie (II) (Requête no 36244/02) , 16 October 2008

На 13 юни 1996 г. жалбоподателят е бил обвинен в опит за застрахователна измама. На 17 юни 1998 г. обвинителният акт бил изготвен и жалбоподателят бил изправен пред Софийски градски съд. С присъда от 30 март 1999 г. съдът признава жалбоподателя за виновен за опит за застрахователна измама и го осъжда на дванадесет години лишаване от свобода. По негова жалба с решение от 16 декември 1999 г. Софийският апелативен съд отменя присъдата поради различни процесуални нарушения на етапа на предварителното разследване.  Делото е върнато в Софийската следствена служба, за да бъдат отстранени констатираните пропуски. На 30 ноември 2000 г. следователят изготвя обвинително заключение с предложение за предаване на съд на жалбоподателя. Новият обвинителен акт е внесен в съда  на 15 януари 2001 г. Софийският градски съд  провежда седемнадесет съдебни заседания по делото, 9 от които били отложени по различни причини. С присъда от 21 юни 2006 г.,  съдът оправдава жалбоподателя. Прокуратурата протестира присъдата. Към  27 юни 2007 г. делото е   висящо пред Софийския апелативен съд.

Съдът констатира, че най-значителното забавяне на процедурата е причинено от връщането на делото на предварителното разследване. Той отбелязва, че между 29 август 1996 г. и 3 декември 1997 г. делото е било препратено на три пъти на следствената служба поради процесуални нарушения от страна на същата. А тези връщания не са довели до отстраняването на най-значителните пропуски, тъй като делото е било препратено отново на следствения орган на 16 декември 1999 г.  Съдът счита, че това закъснение е могло да бъде избегнато, ако органите на предварителното разследване или първоинстанционният съд бяха установили тези пропуски и ги бяха отстранили на по-ранен етап от процедурата. Той счита, освен това, че вътрешните власти са могли да отстранят нарушенията в случая без да препращат делото на предварителното разследване.

Съдът отбелязва наред с това, че две заседания пред Софийския градски съд са били отложени поради отсъствието на един от съдебните заседатели, което е причинило допълнително закъснение от седем месеца. От това следва, че държавните органи са причинили общо забавяне на процедурата от над четири години. Съдът достига до извода, че забавянето в наказателното производство   се дължи основно на органите на предварителното разследване и вътрешните съдилища, и, че продължителността на процедурата е прекомерна и не отговаря на изискването за „разумен срок“.

………………………………………..

чл.6§1 (право на справедлив процес в разумен срок)+ чл. 13 във вр. с чл. 6§1 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Atanasov and Ovcharov v. Bulgaria (Application no. 61596/00),   17 January 2008

На 16 май 1994 г. срещу жалбоподателите е образувано предварително производство за измама. На 7 април 1997 г. Пазарджишката районна прокуратура внася обвинителен акт срещу жалбоподателите в Пазарджишкия районен съд за злоупотреба със служебно положение, измама и използване на неистински документ. Между 2 юни 1997 г. и 18 февруари 2000 г. районният съд провежда десет заседания. През този период съдията по делото е сменян три пъти по неизяснени причини. На съдебното заседание на 18 февруари 2000 г. районният съд установява, че на етапа на предварителното производство е имало процесуални нарушения, прекратява съдебното производство и връща делото на разследващите органи. Предварителното производство срещу жалбоподателите продължава без значително развитие до 2004 г. На 29 юни и 20 юли 2004 г. всеки от жалбоподателите подава молба до Пазарджишкия окръжен съд по реда, предвиден в новия член 239а от Наказателно-процесуалния кодекс  и моли съда да разпореди прекратяване на предварителното производство срещу тях. С постановление от 28 октомври 2004 г. окръжната прокуратура прекратява предварителното производство срещу жалбоподателите, тъй като давностният срок за наказателно преследване на съответните престъпления е изтекъл. С решение от 22 ноември 2004 г. районният съд потвърждава постановлението за прекратяване на предварителното производство срещу жалбоподателите и установява, че те не могат да искат промяна на основанията за неговото прекратяване. Съдът се мотивира, че ако жалбоподателите са искали наказателното производство да се прекрати поради липса на доказателства, че са извършили престъпление, те е трябвало да поискат производството да продължи въпреки изтичането на давностния срок, което те не са направили

Съдът констатира, че не са изложени факти или аргументи, достатъчни да го убедят, че продължителността на наказателното производство по настоящото дело е разумна. В частност, наказателното производство срещу жалбоподателите продължава десет години и половина и не стига по-далеч от фазата на разследването. В допълнение, от 18 февруари 2000 г. до 29 юни 2004 г. не са били извършени каквито и да било действия по разследване, както е установено от Пазарджишкия окръжен съд в решението му от 12 юли 2004 г. С оглед всичко това Съдът установява нарушение на чл. 6§1. Поради това, че ЗОДОВ не предвижда обезщетение за забавено правосъдие, а въведеното през 2003 г. ново средство за ускоряване на процедурата – чл.239а НПК се е прилагало само занапред, той установява нарушение и на чл. 13 във вр. с чл. 6§1.

…………………………………………………

чл. 6§1 (право на справедлив процес в разумен срок)+чл. 5§3   (продължително задържане на жалбоподателя)+5§4 (неразглеждане жалбата на жалбоподателя срещу задържането му и ограничен обхват и характер на съдебния контрол за законосъобразност на задържането)+ чл. 5§5  (липса на изпълнимо право на обезщетение поради незаконосъобразно задържане)+ +чл. 13 във вр. с чл. 6 (липса на ефективно вътрешноправно средстов за защита) + чл. 3 (материално-правни аспекти – унизителни условия в следствен арест)+ чл. 13 във вр. с чл. 3 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Gavazov v. Bulgaria (Application no. 54659/00),6 mars 2008

Жалбоподателят бил задържан на 10 декември 1998 г.  На 11 декември 1998 г. било образувано предварително производство  срещу него по обвинение в изнасилване.

Срокът, който е взет под внимание от Съда, започва на 11 декември 1998 г., като към датата на последното съобщение на жалбоподателя  от 15 юли 2006 г., делото е все още висящо пред първоинстанционния съд.

Съдът констатира, че не са налице факти или аргументи, които могат да го убедят, че продължителността на наказателното производство в дадения случай е разумна. Предвид това, като взема под внимание своята съдебна практика по този предмет, той счита, че в конкретния случай, продължителността на производството е прекомерна и не отговаря на изискването за „разумен срок“.

……………………………………………..

чл.6§1(право на справедлив процес)  + чл. 6§3 (d) (право да се изиска разпит на свидетели)+чл. 10 (свобода на словото на журналист)

Rumyana Ivanova v. Bulgaria (Application no. 36207/03),  14 February 2008

По време на събитията жалбоподателката е журналист и публикува статия, в която сочи, че едно лице, чиято кандидатура се обсъжда за директор на митниците и е депутат от управляващата партия, е „кредитен милионер“.

По повод тази статия е образувано досъдебно производство и жалбоподателката е осъдена за разпространение на клеветнически изказвания, но е освободена от наказателна отговорност с прилагането на чл 78а от НК.

Европейският съд отбелязва, че жалбоподателката оспорва начина, по който Софийският районен съд и Софийският градски съд преценяват доказателствата и установяват фактите, както и начина по който Софийският градски съд интерпретира нейното задължение да проведе подходящо журналистическо проучване. В тази връзка Съдът приема, че не е в кръга на функциите му да взима отношение относно грешки, свързани с фактите или закона, които е възможно да бъдат допуснати от национален съд.

Поради това той достига до извода, че няма нарушения на правото на справедлив процес по чл. 6§1 и чл. 6§3(d).

Съдът не установява нарушение и на чл. 10.

…………………………………………………………………………………………………………………………………..

чл. 6§1 (право на справедлив процес в разумен срок)+ чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)+чл. 1 от Протокол 1(право на мирно ползване на собстевността)+чл. 13 във вр. с чл. 1 от Протокол 1

Karamitrov and Others v. Bulgaria (Application no. 53321/99),  10 January 2008

През нощта на 14 октомври 1991 г. от неохраняем паркинг е открадната кола. Скоро след това е образувано досъдебно производство срещу неизвестен извършител. На 28 май 1992 г. първият жалбоподател е спрян от полицията, докато шофира колата на родителите си – вторият и третият жалбоподатели. Полицията установява несъответствие между номерата на  шасито на колата и тези в регистрационните й документи, издадени от Пътна полиция – Пазарджик на 17 юли 1973 г. Полицията изземва и взема на съхранение колата, за да провери регистрационните й документи и собствеността й.

С постановление от 20 октомври 1999 г. на Пазарджишката районна прокуратура предварителното разследване спрямо първия жалбоподател е прекратено поради недоказаност на обвиненията. Наказателното производство продължава срещу неизвестен извършител до 27 септември 2004 г., когато Пазарджишката районна прокуратура го прекратява поради изтичане на давността. В постановлението си Прокуратурата изрично отбелязва, че по преписката не са предприемани действия по разследване след 8 юни 1993 г., когато първият жалбоподател е арестуван и са му повдигнати обвинения.

Съдът намира, че пред него не са били наведени факти или аргументи, които да го убедят, че продължителността на наказателното производство по настоящото дело е била разумна. По-специално, наказателното производство срещу първия жалбоподател продължава шест години, четири месеца и тринадесет дни, остава на стадий предварително разследване през цялото това време. Етго защо той установява нарушение на чл. 6§1, а във връзка с това – и нарушение на чл. 13.

По повод отнемането на автомобила като веществено доказателство не по установения от закона ред  и недоброто му съхраняване Съдът установява нарушение и на чл. 1 от Протокол 1, както и на чл. 13 във връзка с това нарушение.

…………………………………………………………………………….

чл. 6§1 (право на справедлив процес в разумен срок)+ чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Yankov c. Bulgarie (ІІ)(Requête no 70728/01), 7 February 2008

Срещу жалбоподателя са образувани две наказателни производства. Първото е от 1998 г., когато му е повдигнато обвинение, че  е нарушил професионалните си задължения като ръководител на банка – престъпление по чл. 282 на НК. Обвинителният акт е бил съставен и делото е било внесено в съда на 17 октомври 2000 година. Към 1 юни 2006 година производството продължава да е висящо поради здравословното състояние на жалбоподателя, който междувременно получава инсулт.

Второто наказателно производство е образувано на 22 юли 1996 година срещу жалбоподателя и три други лица за присвояване. Към  1 юни 2006 г. то също е висящо.

Съдът отбелязва, че за спирането на двете наказателни производства през юни и октомври 2003 година не може да се търси отговорност нито от жалбоподателя, нито от националните правораздавателни органи. Причина за това е било влошаването на здравословното състояние на жалбоподателя, което е било обективна пречка за провеждане на двете наказателни разследвания: в продължение на три години за първото разследване и на две години и осем месеца – за второто.  Съдът отбелязва, че за разлика от това, органите на наказателното преследване са причинили редица големи закъснения в рамките и на двете въпросни дела.  Така, първото дело е било връщано на два пъти от прокурора на следователя за допълнително разследване, а съдът го е връщал веднъж на  прокуратурата заради процедурни пропуски.  Що се отнася до хода на второто производство, Съдът отбелязва, че то е било връщано пет пъти: три пъти – на следователя за допълнително разследване  и два пъти – от районния съд на прокурора за процедурни пропуски, допуснати от последния.

С оглед преценката на посочените факти съдът установява, че продължителността на наказателното производство е прекомерна и не отговаря изискването за „разумен срок“, поради което е налице нарушение на чл. 6§1.

Съответно, Съдът счита, че в този случай е имало нарушение на член 13 от Конвенцията поради липсата на възможност, предвидена в националното законодателство, да се подава жалба, която би позволила на жалбоподателя делото му да бъде разгледано в разумен срок, по смисъла на член 6, § 1 от Конвенцията.

…………………………………….

чл. 6§1 (право на справедлив процес в разумен срок) + чл. 13(липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)+ чл. 8 ( право на зачитане на личния и семейния живот)+ чл. 13 във вр. с чл. 8 ( липса на ефективно вътрешноправно средство за защита)

Kirov c. Bulgarie (Requête no 5182/02)   22 May 2008

През 1998 година, жалбоподателят, който през 70-те години емигрира в САЩ и придобива американско гражданство, се връща в България и остава там в продължение на няколко месеца. На 8 октомври 1998 година, няколко дни преди отпътуването му за Съединените щати, той е арестуван от полицията и задържан под стража. Бил е извършен обиск в дома му в София и са били иззети различни наркотични вещества и лекарства.  На 12 октомври 1998 година, жалбоподателят, неговият племенник Н. и четири други лица са били разпитани от началника, отговарящ за притежаване и трафик с наркотични вещества и са били временно задържани под стража. По-късно обвиненията са снети от двама от тях и обвиняеми остават жалбоподателят и племенникът му. Тези лица са били изправени пред Софийския градски съд през декември 2001 година. Въпреки това, с постановление от 3 януари 2002 година, съдията-докладчик връща делото за допълнително разследване с мотива, че е открил процедурни нередности, включително и несъответствия между постановлението за привличане, обвинителния акт и доказателствата в делото, отнасящи се до естеството и количеството на продуктите – обект на разследване.  Жалбоподателят и Н. са отново изправени пред съда в началото на 2003 година. С решение от 17 май 2003 година, съдът произнася оправдателна присъда по всички повдигнати обвинения поради липса на достатъчно доказателства.

Европейският  съд  отбелязва, че са допуснати редица забавяния, вина за които имат властите. Те са необосновани и не могат да бъдат обяснени единствено със сложността на делото. За отбелязване е, че на няколко пъти разследването е било прекъсвано, а прокурорът или съдът е изпращал делото за допълнително разследване; няколко месеца са били необходими, за да се реши дали следователят трябва да бъде или да не бъде отстранен от делото поради допуснатите закъснения; многобройни контакти между органите на следствието и тези на полицията са били осъществени, за да се установи несъществуването на записите /от СРС/, които биха могли да бъдат използвани като доказателство. При това, Съдът констатира, че удължаването на производството не е било без последствия за жалбоподателя, който е бил първо държан под стража, а след това, в хода на производството, е бил под забрана да напуска на територията на страната, което не му е позволявало да се върне в Съединените щати, където е неговото основно местожителство. Съдът счита, че продължителността на производството не отговаря на изискването за „разумен срок“ и установява, че е било допуснато нарушение на член 6 § 1 на Конвенцията.

По повод установеното нарушение на чл. 6§1 Съдът намира нарушение и на чл. 13 .

Наред с това е установено нарушение на чл. 8 и на чл. 13 във вр. с чл. 8 поради това, че незаконно е бил подслушван и че липсва каквато и да било възможност в националното законодателство да се търси обезщетение за това.

………………………………………………….

чл. 6§1 (право на справедлив процес в разумен срок)+ чл.13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Sheremetov v. Bulgaria (Application no. 16880/02),  22 May 2008

През месец март 1992 г. Следствената служба в Елин Пелин започва предварително разследване за опит за кражба на десет варела химикали от помещенията на една фармацевтична компания. През април и май 1992  г. на жалбоподателя и на още други двама служители на същата   компания е повдигнато обвинение за опит за кражба на десет варела химикали от помещенията. Делото приключва окончателно на 31 март 2003 г., когато Върховният касационен съд потвърждава решението на съда от по-долна инстанция, с която е оставена в сила осъдителната присъда срещу жалбоподателя.

Съдът анализира поведението на  компетентните органи и достига до извода, че основна причина за забавянето е фактът, че делото е връщано за допълнително разследване  и попълване на пропуските седем пъти. „Това очевидно се дължи на лошата координация между органите на прокуратурата и следствието. Само фазата на предварителното следствие се проточва почти седем години.“(§43) Предвид сравнително несложния характер на делото, този срок се явява прекомерно продължителен. Освен това, четири заседания пред Районния съд в Елин Пелин са отложени по вина на държавните органи. Като взема предвид посочените забавяния и общата продължителност на производствата, Съдът стига до заключение, че обвиненията срещу жалбоподателя не са решени в „разумен срок”, в нарушение на член 6§1 на Конвенцията. Доколкото във вътрешното законодателство не съществува компенсаторен механизъм в случаи, подобни на този, Съдът установява нарушение и на чл. 13 във вр. с чл. 6§1.

……………………………….

чл. 6§1 (право на справедлив процес в разумен срок)+ чл.13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Balabanov v. Bulgaria (Application no. 70843/01),  3 July 2008

На 11 януари 1990 г. Плевенска окръжна прокуратура образува наказателно производство срещу жалбоподателя за кражби, злоупотреби и други престъпления, извършени през 1989 г. и в началото на 1990 г. На неуточнена дата срещу жалбоподателя е повдигнато обвинение. На 11 април 2005 г. Софийска окръжна прокуратура прекратява производството поради това, че за повечето престъпления е изтекла давност за преследване, а за останалите – че не е било установено, че жалбоподателят ги е извършил .

Периодът, който е взет  предвид, започва  на 7 септември 1992 г., когато Конвенцията влиза в сила за България. Въпреки това, при оценяването на разумността на срока, който е изтекъл след тази дата, Съдът отчита  състоянието на производството по това време. То приключва на 11 април 2005 г. Периодът   е дванадесет години, седем месеца и четири дни, през което време наказателното производство остава на етап предварително разследване.  Съдът отбелязва, че   случаят изглежда сложен, тъй като се отнася до множество престъпления, извършени от жалбоподателя. Въпреки това,   от фактите по делото се установява, че поведението на властите, а не сложността на делото, е довело до прекомерна продължителност на производството. По-специално, забавянето се дължи на загубването на делото и на усилията то да се възстанови. Освен това, единствените следствени действия, извършени между 1999 г. и 2002 г., са разпит на няколко свидетели и възлагане на експертиза. Производството е прекратено само три години по-късно, през 2005 г.  Тези закъснения са по вина на властите. От друга страна, няма индикации, че жалбоподателят, който е бил в ареста през по-голямата част от разглеждания период, да е бил отговорен за някое значително забавяне. Ето защо  Съдът  стига до извода, че в настоящия случай продължителността на производството е прекомерна и не е съответствала на изискването за „разумен срок“. Той установява нарушение на чл. 6§1, а във връзка с това – и нарушение на чл. 13.

………………………………………….

чл. 6§1 (право на справедлив процес в разумен срок)

Ivan Hristov v. Bulgaria (Application no. 32461/02),   20 Mars 2008

Две самостоятелни наказателни производства с прекомерна продължителност.

На 13 септември 1995 г. прокуратурата започва разследване срещу жалбоподателя за извършване на банкови услуги (набиране на парични депозити) без необходимата лицензия, в противоречие с член 252, ал. 1 от  НК  от 1968 година. На 9 октомври 1995 г., срещу жалбоподателя е повдигнато обвинение и му е наложена мярка за неотклонение – парична гаранция. На 26 август 2004 г. Плевенският окръжен съд, като действа по искане на жалбоподателя, прекратява делото. Това решение влиза в сила на 20 септември 2004 година.

На 8 април 1997 г., прокуратурата започва друго разследване срещу жалбоподателя по подозрение, че е придобил незаконни печалби в голям размер (кредит от банка), чрез използване на фалшиви документи, в нарушение на член 212 ал. 3 на НК. На 16 юни 1997 г., жалбоподателят е обвинен в престъпление и задържан. На 21 юли 1997 г. е освободен под гаранция. На 5 ноември 2004 г., Плевенската районна прокуратура прекратява наказателното производство срещу жалбоподателя с мотива, че обвиненията не са потвърдени. Постановлението е оставено в сила от Плевенския окръжен съд на 7 януари 2005 г.

По повод първото наказателно производство Съдът отбелязва, че по време на целия период, който се взима под внимание – почти девет години – производството остава във фазата на предварителното разследване. Такъв период от време изглежда прекалено голям. Също така, Съдът отбелязва, че има дълги периоди, през които изглежда няма осъществена активност. Такива паузи има между октомври 1995 и декември 1997 г., между февруари 1998 г. и март 2000 г., между март 2000 г. и март 2001 г., между юли 2002 г. и април 2004 година. Съдът посочва наред с това, че многобройните трансфери на делото между следователите и различните прокуратури допълнително допринасят за закъснението. По този начин той стига до извода, че продължителността на производството превишава „разумния срок“, предписан от член 6 § 1 от Конвенцията. Съдът подлага на проверка  и въпроса дали това нарушение е достатъчно компенсирано чрез прекратяване на производството в съответствие с член 239a на НПК от 1974 г.  Той отбелязва, че когато член 239a е въведен през май 2003 г., производството срещу жалбоподателя продължава повече от седем години и половина и вече са натрупани сериозни закъснения. Ето защо той достига до извода, че не може да се приеме, че прекратяването на производството срещу него отстранява прекомерната продължителност и е достатъчно обезщетение за неговата жалба.   Съдът заключава, че жалбоподателят все още може да претендира, че е жертва на нарушение на правото му на процес в разумен срок и, че е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията на това основание.

По повод второто наказателно производство Съдът отбелязва, че по време на целия разглеждан период – повече от седем години и половина – производството остава във фазата на предварителното разследване, като вина за това имат властите. Съдът стига до извода, че продължителността на производството превишава „разумния срок“, предписан от член 6 § 1 от Конвенцията и установява второ нарушение и във връзка с това наказателно производство.

………………………………………………

чл.6§1 (право на справедлив процес в разумен срок)+5§3(прекомерна продължителност на предварителното задържане)+5§4 (липса на устно изслушване по повод жалбите за задържане под стража)+5§5 (липса на законова възможност за обезщетение по повод горепосочените нарушения)  

Rashid c. Bulgarie(II) (Requête no 74792/01) , 5 juin 2008

Срещу жалбоподателя било образувано досъдебно производство по обвинение в укриване и опит за продажба на откраднат автомобил, издирван от Интерпол на 21.09.1999 г.   На 14 февруари 2001 г. той бил признат за виновен по повдигнатото му обвинение и осъден на 4 г. лишаване от свобода.Присъдата била обжалвана и отменена. Делото три пъти било връщано на по-долната инстанция или на прокуратурата. След последната оправдателна присъда, потвърдена от въззивната инстанция, ВКС отменил съдебните актове и върнал делото за ново разглеждане. Към 4 октомври 2006 г. то било висящо пред първоинсатнционния съд.

Съдът отбелязва, че всъщност значителните забавяния в развитието на наказателното производство са причинени от вътрешното правораздаване. Делото е връщано три пъти от по-висши юрисдикции в  първоинстанционния съд или на етап на предварително разследване, поради неспазване на процесуалните правилата. Отчитайки, че по вина на жалбоподателя забавата е от около два месеца, съдът констатира, че въпреки всичко продължителността на процеса изглежда прекомерна и установява нарушение на чл. 6§1.

Той установява наред с това и нарушения на чл. 5§3, 5§4 и 5§5.

……………………………………………………………..

6§1 (право на справедлив процес в разумен срок)

Mirchev and Others v. Bulgaria (Application no. 71605/01)), 27 November 2008

На 9 юли 1992 г. Главна прокуратура образува предварително производство срещу жалбоподателите по обвинения в злоупотреба със служебно положение и незаконно присвояване. Между юли 1992 г. и февруари 1993 г. органите на обвинението провеждат редица разследвания. След това наказателното производство е спирано за неопределени периоди от време в поне четири случая. Последният такъв случай е на 28 май 1995 г. Производството е възобновено на 15 юни 1999 г. С решение на Софийска градска прокуратура от 28 януари 2000 г. наказателното производство срещу жалбоподателите е прекратено. Обвинението намира, че действията  им не са били наказуеми съгласно националното наказателно законодателство към съответния момент. На 16 февруари и 27 март 2000 г. постановлението на Софийска градска прокуратура за прекратяване на производството е потвърдено от Софийската апелативна прокуратура и Софийския апелативен съд.

Европейският съд посочва, че вече е проверил основателността на оплакването по  същото производство в своето решение по делото Дойнов срещу България (жалба № 68356/01, решение от 27 септември 2007 г., § 41), където установява нарушение на член 6 § 1. Той не вижда причина да стига до различен извод, тъй като няма специфични обстоятелства по отношение на някой от жалбоподателите в настоящото дело. Поради това заключава, че е налице нарушение на член 6 § 1.

…………………………………………

чл. 6§3(b) (непредоставяне на възможност за подготовка на защитата)+ чл.6§3(c)(право на лицето да се защитава лично)+ чл.6§3(d) (право да участва лично в производството)+ чл. 6§1 (липса на справедлив процес)

Demebukov v. Bulgaria (Application no. 68020/01), решение от 28 февруари 2008 г.

Съдът не намира нарушения по повдигнатите оплаквания.

Оплакванията са свързани със задочното осъждане на жалбоподателя.

Съдът отбелязва, че жалбоподателят е присъствал и е получил помощ от адвокат, избран от него, на: 15 октомври 1997 г., когато срещу него за пръв път е повдигнато обвинението за кражбата електрическите кабели;  16 януари 1998 г., когато обвиненията срещу него се променят, 30 януари 1998 г., когато резултатите от предварителното следствие са му били предявени. По този начин Съдът приема, че жалбоподателят е бил в достатъчна степен запознат с наказателното преследване срещу него и съучастниците му, че делото се е придвижвало сравнително бързо, тъй като е било предадено на Прокуратурата, както и че е съществувала вероятност да бъде подведен под отговорност и изправен пред съд. Когато на жалбоподателя е повдигнато обвинение на 15 октомври 1997 г., властите са наложили ограничение на правото му на движение. Скоро след предявяване на следствието той напуска населеното место, където е живеел.  Нарушавайки наложената забрана и без да информира властите за новия си адрес, жалбоподателят променя местоживеенето си. Делото срещу жалбоподателя и неговите съучастници е гледано в отсъствието му, но съдът назначава адвокат, който да защитава жалбоподателя и провежда заседанието, в резултат на което го признава за виновен и го осъжда  на три години лишаване от свобода.  Върховният касационен съд  отказва да възобнови наказателното преследване, проведено в отсъствието на жалбоподателя, защото намира, че той е знаел за него и нарушавайки наложеното му ограничение за движение, като е променял адреса си без да уведоми Прокуратурата, съзнателно не е присъствал на съдопроизводството срещу него и поради това е изгубил правото да търси възобновяването му.

Въз основа на направения анализ на действията на българските власти Съдът намира, че  задочното осъждане на жалбоподателя и отказът  за възобновяване на делото, на което той би присъствал, не се равнява на отказ от правосъдие.

…………………………………………………………………………………………………………………………………….

чл. 6 § 3(e) (ползване на безплатни услуги на преводач)+ чл.3(материално-правни аспекти – унизителни условия   в затвор)

Işyar c. Bulgarie (Requête no 391/03),   20 novembre 2008

Жалбоподателят, турски гражданин, бил заловен при преминаването на българо-турската граница с голямо количество хероин. Той бил осъден от българските съдилища да заплати наред с другите разноски и тези за назначения му преводач в хода на досъдебното и на съдебното производство.

Съдът установява нарушение на чл. 6§3(е) поради нарушаване правото на справедлив процес на жалбоподателя, тъй като е бил лишен от правото си да ползва  безплатно услугите на преводач, ако не разбира или не говори езика, използван от съда.

Наред с това е установено нарушение и на чл. 3 поради лошите условия в Софийския затвор, където е изтърпявал присъдата си. …………………………………………………………………………………………………………………………………….

ЧЛЕН 6 – право на   справедлив процес (гражданскоправни аспекти)

чл. 6§1 (справедлив процес)

Velted – 98 AD c. Bulgarie (Requête no 15239/02), 11 December 2008

На 27 септември 1999 г. дружеството-жалбоподател участва в процедура по приватизация на дружество, чийто едноличен собственик е държавата. Със заповед на министъра на икономиката и туризма е определен спечелилият кандидат. Дружеството-жалбоподател  сезира Върховния административен съд с искане за отмяна на министерското решение от 9 септември 1999 г. То твърди, че приватизационната процедура е опорочена от множество процедурни нередности. С решение от 1 юни 2000 г. Върховният административен съд в състав от трима съдии  отменя министерското решение. Той достига до извода, че приватизационната процедура е била опорочена от някои съществени нередности –   трима от членовете на назначената от министъра комисия не са присъствали на преговорите в нарушение на приватизационните правила, приети от министъра; спечелилият кандидат е представил две декларации за доходи, с различно съдържание, като първата от тях не е заверена от данъчните власти; другата декларация не отговаря на изискванията на ЗППДОбП и др.п. С решение от 9 октомври 2001 г. Върховният административен съд в състав от петима съдии, касира атакуваното решение и отхвърля жалбата на жалбоподателя.

Европейският съд намира, че жалбата е допустима, тъй като има основанието си в националното право, свързана е с правото на конкуренция с други купувачи при спазване на някои предварително определени критерии и правила за придобиване на държавно или общинско предприятие. По отношение на естеството на това „право“ Съдът посочва, че жалбоподателят е участвал в приватизационната процедура с цел да развие търговска дейност. Ето защо той счита, че заинтересованият е имал достатъчен имуществен интерес, за да бъде въпросното право окачествено като „гражданско“.

Съдът отчита факта, че съгласно българското право компетентните правораздавателни органи са свободни да преценяват дали са налице „съществени процедурни нередности“, които могат да доведат до отмяна на атакувания административен акт.  Въпреки това той  посочва, че в случая неспазването на минималния срок между датата на публикуване на решението, определящо реда и условията на процедурата, и датата на внасяне на офертите е било експлицитно квалифицирано като „съществена“ нередност от първия състав на Върховния административен съд и по този начин е било разграничено от някои други нередности, които, според върховната юрисдикция, не са били толкова сериозни. Освен това страните са представили пред касационната инстанция изчерпателни коментари по този въпрос. При тези обстоятелства Съдът приема, че в случая е ставало дума за основание, което Върховният административен съд е бил длъжен да разгледа, дори само за да прецени важността му. Върховната юрисдикция е запазила мълчание по този въпрос. Всъщност  мотивите на решението не дават информация, която може да осведоми съответните лица относно причините за отхвърлянето на въпросното средство. Поради това  не е възможно да се разбере дали Върховният административен съд просто го е пренебрегнал или е счел, че е недостатъчно относимо или необосновано. Тази ситуация не съвпада с идеята за справедлив процес, която доминира в член 6. Поради това Съдът установява нарушение на чл. 6§1

……………………………………………………………………………………………………………………………………

чл.6§1 ( липса на независим и безпристрастен съд; липса на достъп до съд; прекомерна продължителност на съдебен процес по ЗОДОВ)

Mihalkov c. Bulgarie (Requête no 67719/01), 10 avril 2008

(дело, подобно на Станков c. Bulgarie (no 68490/01, CEDH 2007)

Жалбоподателят бил осъден за различни престъпления през 1985 -1986 г. През 1990 г. ВКС отменя едната присъда поради настъпила амнистия, а другата – поради липса на престъпление.  На 25 ноември 1993 година жалбоподателят подава в Софийски районен съд иск за обезщетение за вредата, които е понесъл от незаконната присъда, по-специално – от продължилия единадесет месеца престой в затвора и от уронване на доброто му име. Като ответници са посочени софийският районен и софийският градски съд. До началото на 1997 г. се водят препирни за подсъдност, след като всички съдии от СРС си правят отвод. Сезирани са  ВКС и Министерството на правосъдието. На 6 януари 1997 година  председателят на Софийски градски съд решава, че с оглед на трудността да се намери  друг районен съд в ресора, самият Софийски градски съд ще разгледа делото на първа инстанция. През 1998 г. жалбоподателят увеличава цената на исковете си за имуществени и неимуществени вреди. С решение от 17 март 1999 година Софийски градски съд приема, че жалбоподателят е понесъл вреда поради присъдата и престоя му в затвора в продължение на близо единадесет месеца. Той удовлетворява частично неговите претенции и осъжда СРС и СГС да му изплатят обезщетение от 330 000 неденоминирани лева (около 168 евро) плюс законната лихва,   от датата на отмяна на присъдата през април 1990 година. Съдът отхвърля останалата част от иска и осъжда жалбоподателя да заплати съдебна такса в размер на 466 800 български лева (около 238 евро).Решението е обжалвано от жалбоподателя поради ниския размер на уважената претенция, която е по-малка от дължимата държавна такса, както и от липсата на безпристрастност на самия съд. Жалбоподателят подава касационна жалба, повтаряйки предишните си аргументи. На 8 ноември 1999 година Софийският апелативен съд потвърждава съдебното решение относно обезщетението и същевременно намалява размера на съдебната такса на 386 800 български лева (около 197 евро), тъй като СГС  погрешно изчислил  този размер. С решение от 25 юли 2000 година, ВКС отхвърля жалбата, приемайки, че присъдената сума е достатъчна за обезщетяване на моралната вреда, понесена от жалбоподателя и че правораздавателните органи са отчели процеса на инфлация.

Жалбоподателят повдига няколко самостоятелни оплаквания за нарушение на чл. 6§1.

Първото от тях е свързано с липсата на независимост и безпристрастност на съда. Европейският съд отбелязва, че  разглежда първото понятие във връзка с начина на назначаване, срока на мандата и наличието на гаранции срещу външен натиск. Що се отнася до безпристрастността, тя се разглежда в два аспекта. Субективната безпристрастност означава дали съдът не е показал лични пристрастия или предразсъдъци, а обективната има за цел да се установи дали съдът предлага гаранции, достатъчни, за да се изключи всякакво основателно съмнение. В тази материя дори външните впечатления могат да придобият значение. Става дума за доверието, което съдилищата са длъжни да внушават на   страните по делото.

Съдът отбелязва, че Софийският градски съд е разгледал иск, насочен срещу самия него и целящ да ангажира неговата деликтна отговорност. При тези обстоятелства, дори да няма причина за съмнение в личната безпристрастност на съдиите, участващи в производството, професионалната им принадлежност към една от страните в спора сама по себе си може да породи у жалбоподателя законни съмнения в обективната безпристрастност на съдиите и в тяхната независимост от другата страна в спора.  Освен това, съгласно съответните фискални правила, сумата за изплащане на обезщетението, което е трябвало да бъде присъдено на ищеца в случай, че спечели делото, е трябвало да се вземе от бюджета на Софийския градски съд. Дори и да не е установено дали това е повлияло по някакъв начин в конкретната ситуация на съдиите, то може да засили основателните съмнения на жалбоподателя.  Съдът отбелязва от друга страна, че по силата на националното законодателство, съдиите са длъжни да си направят отвод, ако съществува съмнение в тяхната безпристрастност. В този случай съдиите от Софийския районен съд, който е бил един от ответниците  по делото, наистина са си направили отвод по отношение на иска на жалбоподателя. След това е трябвало да минат три години докато бъде посочен друг правораздавателен орган –  Софийски градски съд – вторият ответник по иска на жалбоподателя. При тези обстоятелства е разбираемо, че жалбоподателят не е подал ново искане за отвод. Той е поискал все пак, изтъквайки този мотив, отмяна на решението от апелативния и касационния съд. Но, въпреки че според националното законодателство става дума за дело за отмяна, двата правораздавателни органа от по-висока инстанция не са отговорили на аргументите на жалбоподателя.

Поради тези съображения Съдът счита, че Софийският градски съд, който е разгледал иска на жалбоподателя на първа инстанция, не е отговарял на изискванията за независимост и безпристрастност и че по-горните съдебни инстанции не са отстранили това нарушение.

По повод прекомерността на определената държавна такса, която жалбоподателят е бил осъден да заплати, Европейският съд отбелязва, че съдебни такси в голям размер, наложени в края на производството, могат да представляват ограничение на правото на достъп до съд. Като взема предвид практическите трудности, пред които е поставен жалбоподателят при определяне на обезщетението, което може да бъде присъдено в хода на производството по спора за неимуществените вреди, неизменяемия процент на таксата, налагана в края на делото без съдът да е оправомощен да я намалява, Съдът достига до извода, че е налице неоправдано нарушаване на правото на заинтересованото лице да получи достъп до правосъдие.

Съдът констатира, че производството е започнало на 25 ноември 1993 година и е продължило  шест години и осем месеца за три съдебни инстанции. След преглед на всички представени доказателства в светлината на критериите, установени от съдебната практика, Съдът счита, че продължителността на производството в този случай не отговаря на изискването за „разумен срок“.

……………………………………………………………………………………………..

чл. 6§1 (липса на достъп до съд)

Kostadin Mihaylov v. Bulgaria (Application no. 17868/07),   27  Mars 2008

На 11 септември 2002 г. жалбоподателят подава молба пред Районно управление „Социално осигуряване” в Пловдив да му бъде отпусната пенсия за инвалидност, както и парична помощ за придружител. С решение от 1 октомври 2002 г. на жалбоподателя е определена пенсия за инвалидност, считано от 11.09.2002 г. Жалбоподателят оспорва датата, от началото на която му е определено правото да получава тази пенсия, твърдейки, че това трябва да е датата, на която е установено от кога датира  заболяването му. Директорът на РУ „Социално осигуряване“ оставя жалбата без уважение, след което тя е обжалвана пред Пловдивския окръжен съд. Последният отменя решението на директора, съгласявайки се, че неспазването на срока от жалбоподателя не е по негово недоглеждане, а се дължи факта, че той е получил решението на ТЕЛК едва след изтичането на този срок. Решението е обжалвано от ответника по спора пред Върховния административен съд, но жалбата е оставена без уважение.

На 22 март 2005 г. жалбоподателят завежда дело срещу Националния осигурителен институт. Той се позовава на член 1 от Закона за отговорността на държавата  и претендира да получи 2 000 български лева (лв.) като неимуществени вреди за фрустрацията, която е изпитал в резултат на незаконосъобразните решения на органите на социално осигуряване. С решение от 1 юли 2005 г., Пловдивският районен съд присъжда на жалбоподателя 500 лева неимуществени вреди. Той постановява  наред с другото, че делото правилно е заведено срещу Националния осигурителен институт, който е органът, отговарящ за въпросите, свързани със социалното осигуряване. По жалби на двете страни Пловдивският окръжен съд обезсилва решението, приемайки, че ответник следва да е местното подразделение на НОИ – районното управление за социално осигуряване. На 11 октомври 2006 г., жалбоподателят завежда идентично дело, но този път в съответствие с решението на Пловдивския окръжен съд   посочва като ответник Районно управление „Социално осигуряване” в Пловдив. С решение от 24 октомври 2006 г.,  съдът обявява жалбата за недопустима. Той установява, че Националният осигурителен институт е юридическо лице, и че Районното управление „Социално осигуряване” в Пловдив е само едно от неговите подразделения. Той се позовава на  тълкувателно решение № 3 от 2004 г. на ВКС, че исковете по чл. 1 от ЗОДОВ трябва да бъдат завеждани срещу тези органи, които имат статут на юридическо лице., а не срещу техните териториални поделения или подразделения, които не са юридически лица. Окръжният съд оставя решението в сила, приемайки, че ответник би следвало да бъде НОИ.

Европейският съд констатира, че националните съдилища на два пъти отхвърлят исковете на жалбоподателя по чисто процедурни причини, без да се докосват до съществото на спора. Той отбелязва, че в резултат на противоположните становища на националните съдилища по двете производства, заведени от жалбоподателя, той е бил изцяло лишен от възможността искът му да бъде разгледан по същество в съда. Като обявяват втория иск на жалбоподателя за недопустим, местните съдилища изрично коментират, че така създалата се ситуацията е „нечестна” и представлява „очевидна несправедливост”. Съдът достига до извода, че решенията на съдилищата нарушават самата същност на правото на справедлив процес на жалбоподателя, тъй като  той не е можел да прибегне до никаква друга възможност за търсене на обезщетение. Ето защо е установено нарушение на правото на достъп до съд на жалбоподателя по чл. 6§1.

……………………………………….

чл.6§1 (справедлив процес)

Kalkanov c. Bulgarie (Requête no 19612/02),  2 octobre 2008

По време на събитията, жалбоподателят, частично нетрудоспособен, е работел като нощен пазач в професионално училище. На 21 април 1999 г. той е бил уволнен дисциплинарно.   Считайки, че уволнението му е незаконно, жалбоподателят сезира Плевенския районен съд с искове за отмяната на уволнението, възстановяването му на предишната работа и присъждането на обезщетение. Този иск е придружен от искане за поправка на вписванията, направени в трудовата му книжка. В своята искова молба, жалбоподателят уточнява, inter alia, че неговото уволнение е било незаконно, тъй като работодателят не е получил  предварително становището на местната медицинска комисия, както го изисква чл. 333 на Кодекса на труда.  С решение от 6 март 2000 г. Плевенският районен съд отменя уволнението. Той констатира, че не е било доказано, че работодателят е получил обяснения от жалбоподателя, че е поискал мнението на медицинската комисия и, че е получил предварително съгласие на инспекцията по труда. Поради това заключава, че процедурата е съпътствана от множество нарушения. Съдът осъжда ответника да плати обезщетение за уволнението. В същото време той пропуска да разгледа искането на жалбоподателя за връщането му на работа и поправка на направените вписвания в трудовата му книжка. Решението е обжалвано само от ответника. С решение от 1 юни 2000 г. Плевенският окръжен съд отменя атакуваното решение и отхвърля претенциите на жалбоподателя.Съдът не обсъжда въпроса, че не е взето становище от органите на ТЕЛК. Колкото до пропуска на първата инстанция да се произнесе по всички искове, окръжният съд намира, че той няма право да се произнесе, тъй като в тази част решението не било обжалвано.

С решение от 7 май 2001 г. Върховният касационен съд потвърждава атакуваното решение. Върховната инстанция отбелязва, че при липсата на обжалване от страна на заинтересования, окръжният съд не е можел да разгледа служебно искането му за връщане на работа. Що се отнася до аргумента относно пропуска на работодателя да потърси мнението на медицинската комисия, съдът е счел, че става дума за ново искане, формулирано за първи път в касационната жалба, което той не можел да разгледа, тъй като установяването на фактите изисквало събирането на нови доказателства.

Европейският съд констатира, че това заключение на върховната съдебна инстанция е било явно погрешно, доколкото то абсолютно не съответства на документите по делото и на констатациите на по-долните инстанции. В светлината на тези забележки, Съдът намира, че отказът да се разгледа аргумента на жалбоподателя поради закъснение и липса на доказателства е нарушил неговото право на справедлив процес.

……………………………………………………………………………………………………………………………………

чл. 6§1  (право на справедлив процес в разумен срок разумен срок)+ чл. 2 ( материално-правни аспекти – позитивни задължения на държавата за опазване живота на поверените й лица)

Dodov c. Bulgarie (жалба no 59548/00), решение от 17.01.2008 г.

През май 1994 г. майката на жалбоподателя г-жа Стоянова,  страдаща от болестта на Алцхаймер, била приета в софийския Дом за стари хора.  Според становището на лекарите относно здравословното й състояние, към този момент нейната памет и другите й умствени способности прогресивно са се влошавали, тя се нуждаела от постоянно наблюдение, поради което персоналът на дома бил инструктиран да не я оставя без надзор. На 4 декември 1995 г. жалбоподателят посетил дома около 18.30 часа, но го информирали, че майка му не е там. Тя била обявена за издирване, но до датата на постановяване на решението на Европейския съд не била открита.

На 10 юли 1996 г. жалбоподателят подава пред Софийския градски съд граждански иск за неимуществени вреди, възникнали в резултат на изчезването на майка му. Той посочва като ответници Министерството на труда и социалните грижи и Столична община (институциите, отговарящи за социалния дом) въз основа на това, че служителите на дома са проявили небрежност. Той претендира вреди и от Министерството на вътрешните работи, тъй като за издирването на майка му не са положени достатъчно усилия. Производството е по реда на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди.

На 31 юли 2002 г. Софийският градски съд постановява  решение, с което отхвърля исковете на жалбоподателя, защото приема, че той не може да води дело по Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани, тъй като майка му не е обявена за мъртва и, следователно, той не може да твърди, че е неин наследник.

Съдът установява също, че не е ясно дали Законът за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани, е приложим, тъй като той засягал само вреди, произтичащи от незаконосъобразни административни решения и действия на администрацията. Решението е оставено в сила от Апелативния съд, но е отменено от ВКС, който приема, че производството следва да бъде водено не по ЗОДОВ, а по исков ред  на основание Закона за задълженията и договорите.

Към юни 2006 г. делото е висящо пред първата инстанция – Софийски градски съд.

Европейският съд  отбелязва, че периодът, който следва да се вземе предвид, започва на 10 юли 1996 г., когато жалбоподателят подава своя иск. Към юни 2006 г. производството все още е висящо пред първоинстанционния съд. Следователно, то е продължило десет години и вероятно все още не е приключило. Съдът констатира, че цялостната продължителност на производството се дължи на два основни фактора – многобройните отлагания от страна на Софийския градски съд в периода 1996 – 2002 г. и решението на съда от 2002 г., потвърдено през 2004 и 2005 г., че производството следва да започне отначало по друга процедура

Поразително е, че съдилищата не са разбрали по-рано, че делото не е трябвало да се разглежда по Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани, а по общите разпоредби за непозволено увреждане. Това е особено учудващо, като се има предвид фактът, че проблемът е повдиган нееднократно от някои от страните, включително от жалбоподателя, и че Софийски градски съд го е отбелязал в решението си от 31 юли 2002 г.“(§116)

Съдът намира за твърде голям формализъм правилото, съгласно което започналото повторно съдебно производство по правилата на ЗЗД е повторило абсолютно всички процесуални действия, извършени в предходното производство по събиране на доказателства.“Правилото, според което производството е трябвало да започне наново, сигурно е имало сериозни основания в правната теория, но за националните съдилища следва да е било очевидно, че прилагането му при конкретните обстоятелства би породило сериозни трудности, що се отнася до ограничените възможности за събиране на доказателства, включително свидетелски показания, повече от десетилетие след събитията. Задължението на Договарящите страни да осигурят спазването на основни човешки права, като правото на живот, изисква прилагането на правни средства за защита, които да доведат до ефективни практически резултати без излишен формализъм. Задължение на националните власти е да създадат такива процесуални правила, че да се избегнат неоснователните забавяния(§117). Съдът изтъква, че като се има предвид предметът на гражданското производство – касаещо отговорност за актове на небрежност, които е възможно да са довели до загуба на човешки живот – властите са имали задължението да положат специално старание и да проведат производството особено бързо. Той намира нарушение на чл. 6§1, тъй като изискването за «разумен срок» не е било спазено.

Съдът установява нарушение и на чл. 2 в неговите материални аспекти.

…………………………………………………………………………………………………………………………………….

чл.6§1(право на справедлив процес в разумен срок – процедура по ЗОДОВ)+ чл. 5§1 е) (принудително настаняване в психиатрична клиника без да се спазят изискванията на буква “е” и неоправдано задържане)

Kroushev c . Bulgqrie (Requête no 66535/01) , 3 juillet 2008

Жалбоподателят  се заселил в Австралия, но през 1992 г. посетил близките си в България. На неуточнена дата   майка му депозирала жалба в прокуратурата срещу него за малтретиране. На 27 ноември 1992 г., прокурор от Софийска районна прокуратура на основание член 185, алинея 1 от Наказателно- процесуалния кодекс е разпоредил задържането на жалбоподателя, за да бъде изготвена експертиза, която следва да определи необходимостта от задължително психиатрично лечение. Същия ден жалбоподателят бил задържан от полицията и отведен в специализирано заведение. Постановлението на районния прокурор било отменено на 17 декември от прокурор от Софийска градска прокуратура поради нарушения на процедурата. Жалбоподателят бил освободен едва на 30 декември.

През януари 1994 г. жалбоподателят предявява иск по ЗОДОВ срещу МВР, Министерството на здравеопазването и прокуратурата. Районният съд уважава исковата претенция, приемайки, че той е претърпял неимуществени вреди в резултат на задържането си в психиатричната клиника на основание на отмененото прокурорско постановление. СГС отменя решението и връща делото за ново разглеждане. Поради това, че жалбоподателят увеличава цената на своя иск, делото е изпратено по подсъдност на СГС. Последният отхвърля исковите претенции, приемайки, че в случая не са налице предпоставките на ЗОДОВ. Решението е оставено в сила от апелативния съд. С решение от 13 август 2003 г. ВКС намира, че приложимият закон е ЗОДОВ, но исковете са неоснователни, тъй като не са доказани.

Европейският съд постановява, че е допуснато нарушение на правото на справедлив процес в разумен срок, който в случая продължава повече от 9 години.

Съдът установява наред с това и нарушение на чл. 5§1е.

………………………………………………………………………….

чл. 6§1 (право на справедлив процес в разумен срок – процедура по ЗОДОВ)

Krastev c. Bulgarie (Requête no 29802/02) ,   24 juillet 2008

Жалбоподателят изтърпял присъда от 10 години лишаване от свобода, след което в резултат на уважена молба за преглед по реда на надзора ВКС намалява присъдата му на 5 г. лишаване от свобода. В тази връзка жалбоподателят предявил иск по чл. 2 от ЗОДОВ на 01.11.1995 г. пред Софийския градски съд. С решение от 4 юли 2000 г.  съдът присъжда на жалбоподателя 5 000 лева  за неимуществени вреди. За имуществени вреди съдът отпуска на жалбоподателя равностойността на разликата между неговото възнаграждение по време на задържането му и възнаграждението, което би получавал за същия период по време на събитията, ако би бил на свобода:        6 453,93 неденоминирани лева. След като отчита обезценяването на националната парична единица, съдът определя обезщетението за имуществени вреди на 6,45 лева . Двете страни обжалват решението.  С решение от 30 ноември 2000 г. Софийският апелативен съд потвърждава атакуваното решение. Двете страни обжалват пред касационния съд.  С решение от 24 януари 2002 г. Върховният касационен съд оставя в сила решенията на долните инстанции.

Съдът отбелязва, че настоящото дело не е особено сложно. Всъщност, спорът се отнася до едно обезщетяване за вреди, претърпени вследствие на осъждането и задържането на жалбоподателя. Той обаче подчертава важността на делото за жалбоподателя, който е търсил да постигне обезщетение за последствия, които са резултат от частично отменено от съдилищата решение. Наред с това жалбоподателят е бил силно заинтересован спорът, който го противопоставя на държавата, да бъде решен възможно най-бързо поради галопиращата инфлация, която се вихри през този период в България. Европейският съд констатира, че най-голямо е забавянето на делото пред СГС.

Като взема предвид особената значимост на делото и след като анализира поведението на жалбоподателя и на държавните органи в рамките на това производство, Съдът достига до извода, че продължителността на производството е била прекомерна и не отговаря на изискването за „разумен срок”, поради което установява нарушение на чл. 6§1.

……………………………………………………………….

чл. 6§1 (липса на ефективен достъп до съд; право на справедлив процес в разумен срок)

Atanasova c. Bulgarie (Requête no 72001/01)решение от 2 октомври 2008 г.

/граждански иск в рамките на наказателен процес от жертва на ПТП/

На 13 януари 1992 г., жалбоподателката и още едно лице били ранени в пътен инцидент. Издаденото медицинско свидетелство на жалбоподателката доказва фрактура на пубиса, довела до артроза на левия ханш.  На 16 юли 1993 г. водачът бил обвинен в причиняване на средни телесни повреди на повече от едно лице. На 16 май 1994 г. прокурорът изготвя обвинителния акт и изпраща делото на съда. В първото по делото заседание жалбоподателката била конституирана като граждански ищец и предявила искове за причинените й имуществени и неимуществени вреди. С присъда от 29 юни 1994 г. подсъдимият е признат за виновен и е осъден да заплати на жалбоподателката неимуществени вреди в размер на 100 хил./неден./лева. По жалба на подсъдимия присъдата е отменена и делото е върнато на стадия на досъдебното производство. Водачът бил отново изправен пред съда през март 2000 г. На 10 май 2000 г., жалбоподателката внася повторно иск за обезщетяване за вреди в размер на 8 000 нови лева На 11 май 2000 г. съдът отново връща делото на прокурора с мотива, че са допуснати няколко процесуални нарушения. На проведеното на 13 юли 2000 г. заседание жалбоподателката поддържа  искането си за обезщетение и конституирането си като граждански ищец. С определение от същия ден районният съд в Монтана прекратява наказателното производство поради настъпването на абсолютната давност. Жалбоподателката обжалва съдебния акт поради това, че съдът не се е произнесъл по гражданския иск. Окръжният съд отменя определението в тази част и връща делото за разглеждане на гражданския иск. Районният съд прекратява производството с определение в закрито заседание, позовавайки се на съдебната практика на ВКС. Определението е оставено в сила от горните инстанции.

Съдът установява, че прекратяването на наказателното преследване е оставило ненакърнени гражданските претенции на жалбоподателката, която е можела да внесе иска си пред гражданските юрисдикции. Съдът подлага на анализ въпроса дали, въпреки факта, че жалбоподателката е разполагала с формалното право  да внесе иска си пред гражданските съдилища, ситуацията, която описва, не е накърнила правото й на достъп до съд. Той отбелязва, че гражданският иск на жалбоподателката не е могъл да бъде разгледан поради погасяването на наказателното преследване с мотива за изтичането на погасителната давност за престъплението. Жалбоподателката се е  възползвала от възможността, предоставена й от вътрешното законодателство, да встъпи като граждански ищец в наказателното производство и да поиска обезщетяване за вредите причинени от инцидента, на който е била жертва. И така, тя е имала законно основание да смята, че съдът ще се произнесе по това искане за обезщетение, независимо дали ще го уважат или отхвърлят. Единствено забавянето, с което наказателните власти са разгледали делото, в крайна сметка е довело до погасяването по давност на наказателното преследване и до невъзможността за жалбоподателката да получи произнасяне по искането си за обезщетение в рамките на наказателната процедура.

Съдът счита, че настоящото дело подига нов въпрос от гледна точка на правото на достъп до съд. Той изтъква, че, когато вътрешният правен ред предоставя възможност за жалба на страните, като например, депозирането на жалба и конституирането на граждански ищец, държавата е длъжна да следи  те да се ползват от основните гаранции на член 6. Не може да се очаква, при обстоятелства като тези по казуса, от жалбоподателката да изчака наказателната отговорност на автора на престъплението, на което и била жертва, да се погаси по вина на съдебните власти, за да внесе след това, осем години след конституирането си в качеството на граждански ищец и повече от десет години след събитията, нов иск пред гражданските юрисдикции, за да поиска обезщетяване на вредите си. Съдът отбелязва, по-специално, че ангажирането на подобна процедура ще обуслови необходимостта от събиране отново на доказателствата, което, този път, ще бъде в тежест на жалбоподателката, и, че установяването на евентуалната отговорност на водача може да се окаже изключително трудно толкова време след събитията. С оглед на тези аргументи, Съдът счита, че жалбоподателката не е разполагала с ефективно право на достъп до съд и установява нарушение на чл. 6§1.

Съдът констатира, че процедурата е продължила почти осем години /от датата на конституиране на жалбоподателката като граждански ищец за пръв път/, без да е довела до решаване по същество на иска за обезщетяване за вреди на жалбоподателката. Той приема, че делото е представлявало известна сложност. Все пак, като се има предвид интереса на жалбоподателката, то е изисквало и известно усърдие от страна на властите. Съдът констатира определен брой закъснения в хода на процедурата, които са по тяхна вина. Съда счита, че продължителността на процедурата по делото не отговаря на изискването за „разумен срок“ в нарушение на член 6 § 1.

…………………………………………………………………………………………………………………………………….

чл. 6§1 (липса на ефективен достъп до съд)

Tzviatkov c. Bulgarie (Requête no 20594/02) , решение от 12 юни 2008

/нарушението е подобно на Станков – ограничен достъп до съд по повод голямата държавна такса по ЗОДОВ преди изменението на закона/

С влязло в сила решение от 2000 г. жалбоподателят е признат за невинен по повдигнатото му обвинение за присвояване през 1999 г. На 26 април 2000 г. той предявява иск за неимуществени вреди в размер на 9 000 лв като  обезщетение за неимуществени вреди  срещу Главна прокуратура, следствената служба в Габрово и полицията на основание на Закона за отговорността на държавата.  С решение от 27 октомври 2000 г. Габровският районен съд отхвърля претенциите на жалбоподателя. Той е осъден да заплати съдебната такса, чийто размер е определен на 360 лв.  Жалбоподателят обжалва. С решение от 18 май 2001 г., Габровският окръжен съд отменя решението и уважава частично иска, като осъжда прокуратурата и следствената служба в Габрово да изплатят на жалбоподателя обезщетение от 500 лева  с лихвите, считано от 2 януари 2000 г. Решението е обжалвано само от жалбоподателя, който не е доволен от размера на уважената претенция. С решение от 14 януари 2003 г. Върховният касационен съд потвърждава атакуваното решение. Той счита, че сумата на обезщетението е била подходяща за жизненото равнище по време на обжалваните събития.  На 31 януари 2003 г. жалбоподателят плаща съдебните разходи, които е трябвало да плати в съответствие с решенията на националните съдебни органи.

В началото на месец юли 2001 г. жалбоподателят иска плащането на част от сумата, дължима от следствената служба в Габрово и тя  му е изплатена скоро след това. На 6 август 2001 г., жалбоподателят иска от Главна прокуратура плащането на останалата част от обезщетението. Прокуратурата не изпълнява искането. На неколкократно отправените му молби прокуратурата нито отговаря, нито изплаща сумата. Едва на 28.12.2002 г. тя изплаща дължимото обезщетение заедно с лихвите.

Съдът отбелязва, че в рамките на оспорваната процедура жалбоподателят е бил осъден да плати сумата от 360 български лева като съдебна такса, или седемдесет и два процента от присъденото му от съда обезщетение, което е било равно на 500 български лева. Съдът счита, че положението на жалбоподателя в настоящото дело е идентично с това на жалбоподателя по  делото Станков (жалба № 68490/01, §§ 19 до 21, ЕСПЧ 2007). Към онзи момент българската система за определяне на държавните такси по ЗОДОВ не  е била съвместима с изискванията на чл. 6§1. Съдът не вижда причина да стигне до различно заключение при сегашното дело и установява нарушение на правото на достъп до съд на жалбоподателя, което е част от правото на справедлив процес.

Съдът не намира за необходимо да се произнесе по повдигнатото оплакване относно забавеното изпълнение на съдебното решение, тъй като вече е констатирал нарушение на чл. 6§1.

………………………………………………….

чл. 6§1  (право на справедлив процес в разумен срок)

Kavalovi c. Bulgarie (Requête no 74487/01)   17 janvier 2008

/две самостоятелни граждански производства с прекомерна продължителност/

Първото дело започва на 12 юли 1993 г., когато жалбоподателите  предявяват иск за разваляне на договора за прехвърляне на идеални части от един имот и учредяването на право на строеж върху него. Това производство към  26 февруари 2007 г.  все още е висящо пред второинстанционния съд.

Второто дело   започва на 11 октомври 1995 г.,когато жалбоподателите завеждат иск целящ да се установи  недействителността на договорите, с които А. и наследниците на В. са продали на дружеството Е. придобитите от тях дялове от парцела /предмет на спор по първото производство/. Към датата 26 февруари 2007 г. процедурата е била все още висяща пред Софийски районен съд.

Съдът констатира, че и при двете съдебни процедури има прекомерно забавяне. Що се отнася до процедурата инициирана през 1993 г., периодът, който трябва да се взема предвид, започва на 12 юли 1993 г. и към 26 февруари 2007 г. тя все още не е приключила. Към тази последна дата, тя вече продължава тринадесет години и седем месеца за две инстанции. Втората процедура  започва на 11 октомври 1995 г. и към 26 февруари 2007 г. все още не е приключила. Към тази последна дата тя вече продължава единадесет години и четири месеца. Съдът приема, че тези две  граждански дела представляват известна степен на сложност поради факта, че включват едновременно разглеждане на няколко граждански иска. Но той взема под внимание, че закъсненията в значителна степен се дължат на поведението на съдилищата. Ето защо Съдът намира, че в случая продължителността на двете процедури е прекалена и не отговаря на изискването за „разумен срок”.

…………………………………………………………………………………………………….

чл. 6§1 (право на справедлив процес в разумен срок)+ чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Kamburov v. Bulgaria (Application no. 55350/00),   14 February 2008

/прекомерна продължителност на делбено производство/

На 12 февруари 1990 г., жалбоподателят завежда дело срещу сина си и дъщеря си в Пловдивския районен съд. Той иска делба на имуществото на починалата си бивша съпруга. Твърди, че имуществото се състои от апартамент, гараж, автомобил и движими вещи.

Първата фаза на делбата приключва с решение от 17 март 1993 г., когато Пловдивският окръжен съд позволява подялба на колата /освен на апартамента, за който е допусната такава от районния съд/ . Той определя дяловете от колата  за всяка една от страните и разпорежда експертиза на вещо лице относно нейната стойност.

В съдебно заседание на 28 ноември 2001 г. страните теглят жребий, за да се определи преразпределението на разделените вещи. В решение от същата дата Пловдивският окръжен съд потвърждава разпределението и приключва делото.

Жалбоподателят заявява, че между април 2003 г. и октомври 2006 г. не са взети мерки за изпълнение на решението на Пловдивския районен съд от 28 ноември 2001 година. В потвърждение на твърдението си, той представя удостоверение, в което съдия- изпълнителят заявява, че през това време делото е било изпратено на Пловдивския окръжен съд, тъй като е било необходимо за разглеждане на граждански иск, заведен пред този съд.

До последната информация на Съда от 12.11. 2006 г. изпълнителното производство все още не е приключило.

Съдът преценява продължителността на съдебното производство, като включва в него и изпълнителното производство, доколкото я възприема като втори етап от съдебния процес. Така той констатира, че цялата продължителност на процедурата по този начин продължава най-малко шестнадесет години и девет месеца, като продължителността на периода, който се разглежда е не по-малко от четиринадесет години и два месеца /началото на делбата датира преди 7 септември 1991 г./ Съдът констатира, че поради естеството си, делбените производства са по-времеемки от типичното гражданско дело. Това обаче не освобождава органите от задължението да приключват делата в разумен срок, като държавите имат общото задължение да организират своите правни системи така, че да се гарантира спазването на всички изисквания на член 6, § 1, включително за съдебен процес в рамките на разумен период от време. Макар и да установява, че някои от забавянията са по вина на жалбоподателя, Съдът достига до извода, че по-голяма част от тях се дължат на националните съдилища, поради което установява нарушение на правото на справедлив процес в разумен срок.

Доколкото българското законодателство не предоставя в момента годни средства, способстващи за присъждане на обезщетение за прекомерно забавяне на гражданските дела, Европейският съд установява нарушение и на чл. 13 във връзка с нарушението по чл. 6§1.

……………………………………..

чл. 6§1(право на справедлив процес в разумен срок)+ чл. 13(липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Jeliazkov et autres c. Bulgarie (Requête no 9143/02),   3 аvril 2008

Жалбоподателите са кръвни роднини на загинала на 23 юни 1991 г. в пътно произшествие жена – родителите, децата и съпругът. Скоро след това е образувано досъдебно производство за причиняване на смърт по непредпазливост на водача на автомобила. В хода на  съдебната фаза на процеса жалбоподателите са конституирани като граждански ищци. С решение от 17 юли 1997 година, Върховният съд потвърждава осъдителната присъда на въззивната инстанция и уважения гражданските искове. Жалбоподателите не успяват за постигнат изпълнение на съдебното решение в неговата гражданска част, тъй като водачът е неплатежоспособен.

Успоредно с това през 1994 г.  те предявяват иск срещу застрахователя на водача на МПС, причинил смъртта на тяхната близка.  С решение от 4 август 2000 година районният съд отхвърля иска, изразявайки становище, че ако отговорността на водача е неоспорима като се вземе предвид присъдата му, произнесена при наказателното дело, то съществуването на договор за застраховка на гражданската му отговорност, сключен със застрахователната компания, не било установено. В този период исковата молба е оставяна няколко пъти без движение, производството е прекратявано поради твърдяна липса на пасивна легитимация, депозирани са жалби за бавност. След жалба, подадена от жалбоподателите, на 2 април 2001 година Пловдивският окръжен съд отменя решението и констатирайки, че наистина е имало договор за застраховка, удовлетворява всички претенции на жалбоподателите, а именно: 450 000 неденоминирани  лева.

Съдът отбелязва, че председателят на окръжния съд е задължил районния съд да се произнесе в най-кратки срокове и   това разпореждане е било изпълнено, като районният съд е произнесъл  решение на 4 август 2 000 година, тоест, по-малко от два месеца след като делото му е било върнато през юни 2000 година, в резултат от жалбата, подадена от жалбоподателите.  Съдът отбелязва обаче, че на този етап на производството то вече е висяло шест години на първа инстанция и че основното забавяне, от което жалбоподателите са се оплакали, е било вече допуснато. Като взема предвид поведението на страните, залога за жалбоподателите и продължителността на производството, съдът установява нарушение на правото на справедлив процес в разумен срок по чл. 6§1.

……………………………………..

чл. 6§1 (право на справедлив процес в разумен срок)+ чл.8 (право на личен и семеен живот – осигуряване на контакти между родителя и детето след развод)

Bevacqua et S. c. Bulgarie (no 71127/01),   12 juin 2008

Първата жалбоподателка се омъжва за г-н Н. през 1995 г. и ражда сина си – втория жалбоподател, през януари 1997 г.  По-късно отношенията между съпрузите се влошават, съпругът става агресивен и на 1 март 2000 г. жалбоподателката напуска семейния дом със сина си, премества се в апартамент на родителите си и подава молба за развод. В нея тя прави искане и за определяне на привременни мерки за упражняване на родителските права, като посочва, че г-н Н. често използва обиден език, бие я  „без причина“ и не допринася за бюджета на домакинството. На 7 март районният съдия разглежда исковата молба и определя дата на първото заседание за 11 април, но не се произнася по молбата за привременните мерки. Междувременно детето е отвлечено от бащата, върнато на майката, след което тя е настанена временно в кризисен център, но по оплакване на съпруга, че е отвлякла сина си до инспектор в Детска педагогическа стая, тя е принудена да се върне в София. След среща в присъствието на инспектора е постигнато споразумение детето да остане един месец при бащата, а след това при майката. Съдът не се произнася по искането за привременни мерки и на проведеното заседание през юни 2000 г., когато съпругът отново не се явява. Преди заседанието на 12 септември жалбоподателката отправя отново искане за определяне на привременни мерки, изтъквайки, че съпругът не се грижи добре за детето и че неколкократно е упражнил насилие над нея, но оплакванията й до полицията са оставени без последици. Съдът постановява, че ще се произнесе по привременните мерки не в предстоящото заседание, а през октомври. До януари 2001 г. районният съд провежда три заседания по привременните мерки без да се произнесе, като допуска събирането на нови доказателства. В провеждащото се редовно заседание по бракоразводното дело жалбоподателката оттегля искането си за привременни мерки и иска съдът да постанови разтрогването на брака, както и да се произнесе по всички останали искове /вкл. и относно родителските права/. С решение от 23 май 2001 г. районният съд се произнася относно развода и установява, че и двамата съпрузи са отговорни за провала на брака си. По-нататък съдът счита, че и двете страни са били добри родители, но, с оглед на ниската възраст на момчето, то се нуждае от майка си. Това решение е оставено в сила от въззивната инстанция на 21.03.2002 г.

Европейският съд не установява нарушение на чл. 6§1 относно неразумния срок, в който е бил решен спорът за привременните мерки, защото разглежда оплакванията в светлината на  чл. 8 и намира, че е допуснато нарушение на този текст.

……………………………………………………………………………………………………………………………

чл. 6§1 (право на справедлив процес в разумен срок)

Merdzhanov v. Bulgaria (Application no. 69316/01),  22 May 2008

/прекомерна продължителност на процедура по ЗОДОВ/

След като ефективно изтърпял присъда от три години за извършено престъпление шпионаж жалбоподателят бил освободен  от затвора. През април 1990 г. Общото събрание на наказателната колегия на Върховния съд отменя решението и произнася оправдателна присъда. На 14 май 1990 г. жалбоподателят предявява иск на основание ЗОДОВ срещу Министерството на вътрешните работи, Националната следствена служба, Софийската военна окръжна прокуратура, Върховната военна прокуратура, Софийския военен съд, Върховния съд, Софийския затвор и Общинския съвет на община „Средец“ /в гр. София/, като твърди, че всички те са участвали по различни начини в репресивните действия срещу него. С решение от 23 януари 1995 г. Софийският градски съд уважава частично претенциите на жалбоподателя срещу Върховния съд и Върховната прокуратура, като между другото твърди, че те са отговорни вместо подчинените им организации (Софийски военен съд и Софийска военна окръжна прокуратура) за вредите, понесени от жалбоподателя. Съдът  отхвърля претенциите към другите ответници, като намира, че те не са реално отговорни. Решението не е обжалвано и  влиза в сила. На 28 май 1996 г. главният прокурор подава молба пред Върховния съд за преразглеждане на решението на Софийски градски съд поради това, че не били установени действителните ответници по спора. След проведеното на 2 юни 2007 г. заседание, на 20 юли 2007 г. Върховният касационен съд потвърждава частично решението на Софийския апелативен съд, частично го променя, като увеличава сумата за неимуществени вреди, присъдени на жалбоподателя, и частично го отменя, като връща  делото за ново разглеждане в отменената част на решението на Софийския градски съд. Към септември 2007 г. производството е висящо за трети път пред този съд. Така времето, изтекло от завеждане на иска на жалбоподателя, е повече от седемнадесет години, от които най-малко петнадесет години след 7 септември 1992 г.

Съдът счита, че делото не е от особено правна сложност, но до известна степен е сложно от фактическа и процедурна гледна точка, тъй като жалбоподателят търси обезщетение за вреди от няколко институции, повечето от които са реорганизирани след политическите и административни промени в България след 1989 г., а неговите претенции се отнасят за различни вреди, някои от които изискват експертно доказване. Тези характеристики не могат обаче да обяснят продължителността на производството. Европейският съд напомня, че в една правна система, където водещ е принципът за върховенство на закона, информацията за това кои са държавните административни органи, отговорни за различни сфери на дейност и призвани да отговарят по граждански искове, следва да е прозрачна и лесно достъпна (виж Додов срещу България, № . 59548/00, § 113 in fine, ЕКПЧ 2008). Съдът отбелязва, че броят на съдебните заседания в по-голямата си част се дължи на неправилното управление на разглеждането на делото от страна на съда. Към посочените забавяния трябва да се прибавят и онези, които следват от все по-дългите интервали от време между заседанията, насрочвани от Софийския градски съд – докато първоначално тези интервали са от порядъка на един до три месеца, по-късно те са проточват от три до седем месеца. Съдът констатира също така неоправдани забавяния при насрочване на поредните първи заседания след отмяна на решенията на долните инстанции от страна на ВКС. В светлината на направения анализ Съдът установява нарушениие на чл. 6§1.

………………………………………….

чл. 6§1 (право на справедлив процес в разумен срок)+ чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Givezov c . Bulgаrie (Requête no 15154/02) ),   22 mai 2008

На 6 януари 1990 година жалбоподателят е задържан и обвинен в изнасилване с утежняващи вината обстоятелства. Той остава задържан под стража от 6 януари до 14 юли 1990 година.  Със съдебно решение от 13 октомври 1992 г. Пловдивският окръжен съд го оправдава. На 26 ноември 1993 година, жалбоподателят подава против държавата, Пловдивската окръжна прокуратура и Пловдивската следствена служба иск за обезщетение за вредата, нанесена му от наказателното производство, проведено срещу него и от задържането му под стража, постановено в рамките на това производство. Делото двукратно стига до ВКС, който отменя решенията на долните инстанции поради констатирани процесуални нарушения и го връща за ново разглеждане. Със съдебно решение от 17 декември 2002 година, Пловдивският апелативен съд потвърждава решението на окръжния съд. Това решение не е било обжалвано и става окончателно.

Съдът отбелязва, че в дадения случай, срокът, който следва да се вземе под внимание, започва да тече на 26 ноември 1993 година и завършва на 17 декември 2002 година. Въпросното гражданско производство е продължило  девет години и е гледано на две инстанции. Съдът отбелязва, че делото е било връщано двукратно от Върховния касационен съд за разглеждане от съдилищата от по-долна инстанция заради процедурни пропуски, допуснати от последните. Освен това, общо тринадесет съдебни заседания в хода на производството в Пловдивския окръжен съд са били отложени поради нередовно призоваване на страните, а едно съдебно заседание пред Пловдивския апелативен съд е било отложено, тъй като един от съдиите е трябвало да бъде заменен. От това следва, че българските правораздавателни органи са станали причина за общо закъснение от около пет години и осем месеца. На основание анализа на всички обстоятелстав Съдът достига до извода, че правото на справедлив процес в разумен срок по чл. 6§1 е било нарушено.

Поради това, че в националното законодателство към онзи момент все още не е съществувало никакво вътрешно-правно средство за защита във връзка с обезщетяването за подобни нарушения, Съдът установява нарушение и на чл. 13 във вр. с чл. 6§1.

…………………………………………………..

чл. 6§1 (право на справедлив процес в разумен срок)+ чл. 13(липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Kouncheva c. Bulgarie (Requête no 9161/02) ,  3 juillet 2008

На 26 ноември 1992 г. жалбоподателката и седем члена на нейното семейство подават ревандикационен иск пред Пловдивския районен съд относно терен и промишлени сгради, които се използват от държавно предприятие. Ищците, всички наследници на бащата на жалбоподателката, претендират, че техният предшественик е бил бивш собственик на терена при национализацията от 1947 г. и че те са си възстановили собствеността по силата на новото реституционно законодателство. Те претендират и обезщетение за ползване от въпросното предприятие. На 9 октомври 1995 г., съдът разпорежда спиране на производството до приключването на преюдициален спор по друго дело. След като на 30 юли 1997 г. решението по другото дело  влиза в сила,  районният съд разпорежда да се възобнови разглеждането на дело № 9188/92. Производството приключва окончателно с решение на Върховния касационен съд от 5 февруари 2001 г.

Съдът констатира, че производството продължава повече от 8 години на три инстанции. В конкретния случай делото, което се отнася до собствеността на терен в рамките на процеса по реституиране на национализираните имоти и включва множество страни, е представлявало известна сложност от фактическа и от правна гледна точка.  Съдът отбелязва, че главно продължителността на производството на първа инстанция, около пет години и половина, изглежда проблематична. Двете по-горни съдилища са разгледали делото в значително по-кратки  срокове.  Освен това, в продължение на една година и девет месеца, производството е останала в мъртва точка, поради отлагане на вземането на решение, произнесено от съда. Съдът констатира, че е променяно становището по въпроса кое от делата е преюдициално по отношение на другото и вследствие на това и двете дела са били последователно спирани за доста дълги периоди. При тези обстоятелства не може да не се констатира, че едното от двете решения за отлагане не е оправдано и по този начин е довело до значително забавяне при решаване на спора. В светлината на неговата съдебна практика в тази област, Съдът счита, че продължителността на спорната процедура не е съответствала на изискванията за „разумен срок”, поради което установява нарушение на чл. 6§1.

Поради това, че в националното законодателство към онзи момент все още не е съществувало никакво вътрешно-правно средство за защита във връзка с обезщетяването за подобни нарушения, Съдът установява нарушение и на чл. 13 във вр. с чл. 6§1.

………………………………………………….

ЧЛЕН 8 – право  на неприкосновеност на личния и семейния живот  

чл.8 (право на неприкосновеност на кореспонденцията между затворник и адвокат)+чл. 5§3 (право на лицето да бъде изправено незабавно пред съд след задържането му)+ чл. 5§4 (ограничен съдебен контрол върху основанието за задържане и липса на бързина при разглеждане на обжалваната мярка )+  чл. 5§5(липса на възможност за получаване обезщетение за задържането)

Bochev v. Bulgaria (Application no. 73481/01), решение от 13 ноември 2008 г.

На 9 май 1998 г. жалбоподателят е задържан под стража за извършено тежко умишлено престъпление. С присъда от 14 октомври 2005 г. Софийският градски съд го признава за виновен и го осъжда  на лишаване от свобода за срок от 30 години.

Докато е  задържан под стража цялата му поща, включително тази с неговите адвокати, е била наблюдавана. На 17 юни 2002 г. жалбоподателят моли Върховния административен съд да обезсили определени разпоредби от Наредба № 2 за положението на обвиняемите и подсъдимите с мярка за неотклонение задържане под стража, които, според него нарушават наред с другото, неговата свобода на кореспонденция. В окончателно решение от 19 юли 2002 г. Върховният административен съд отхвърля молбата му.  През 2006 г., след като Конституционният съд обявява за противоконституционни определени разпоредби на Закона за изпълнение на наказанията именно по повод нарушаването на правото на неприкосновеност на кореспонденцията, законът и правилникът за приложението му са изменени, а Наредба № 2 е отменена изрично.

Европейският съд намира, че оплакването за незаконосъобразен контрол върху кореспонденцията на жалбоподателя с неговите адвокати е допустимо, защото  решенията на Конституционния съд и на 5-членния състав на ВАС, който отменя текстове от наредбата, сами по себе си, въпреки че очевидно слагат край на накърняването на правата на жалбоподателя, не му предоставят каквото и да било удовлетворение във връзка с наблюдението на неговата кореспонденция до този момент. Съдът взема предвид и факта, че  жалбата от страна на жалбоподателя срещу Наредба № 2 за положението на обвиняемите и подсъдимите с мярка за неотклонение задържане под стража е била отхвърлена от Върховния административен съд.

Съдът приема, че между април 1999 г. и декември 2000 г. и между юни 2002 г. и април 2006 г. намесата в упражняването на правото на свобода на кореспонденцията на жалбоподателя не е „в съответствие със закона“ и е  в нарушение на параграф 2 от член 8 от Конвенцията. По отношение на периода преди април 1999 г., когато намесата се основава на член 19, ал. 2 от Наредба № 12, Съдът отбелязва, че е спорно дали тази разпоредба е съвместима с член 34, ал. 2 от Конституцията, която изисква съдебно разрешение за контрол на кореспонденцията Наред с това Правителството не е обяснило каква е законната цел, преследвана със систематичното прихващане на цялата досъдебна неюридическа кореспонденция на задържаните лица. Властите не са се и опитали да приведат каквито и да е аргументи, показващи защо този контрол се счита за „необходим в едно демократично общество“ за нейното постигане. Поради това Европейският съд установява нарушение на чл. 8.

Съдът установява нарушения и на чл. 5§3, чл. 5§4 и чл. 5§5.

…………………………………..

чл. 8  (право на зачитане на личния и семейния живот – осигуряване на контакти между родителя и детето след развод)+ чл. 6§1 (право на справедлив процес в разумен срок)

Bevacqua et S. c. Bulgarie (no 71127/01),   12 June 2008

Първата жалбоподателка се омъжва за г-н Н. през 1995 г. и ражда сина си – втория жалбоподател, през януари 1997 г.  По-късно отношенията между съпрузите се влошават, съпругът става агресивен и на 1 март 2000 г. жалбоподателката напуска семейния дом със сина си, премества се в апартамент на родителите си и подава молба за развод. В нея тя прави искане и за определяне на привременни мерки за упражняване на родителските права, като посочва, че г-н Н. често използва обиден език, бие я  без причина и не допринася за бюджета на домакинството. На 7 март районният съдия разглежда исковата молба и определя дата за първото заседание за 11 април, но не се произнася по молбата за привременните мерки. Междувременно детето е отвлечено от бащата, върнато на майката, след което тя е настанена временно в кризисен център, но по оплакване на съпруга, че е отвлякла сина си до инспектор в Детска педагогическа стая, тя е принудена да се върне в София. След среща в присъствието на инспектора е постигнато споразумение детето да остане един месец при бащата, а след това при майката. Съдът не се произнася по искането за привременни мерки и на проведеното заседание през юни 2000 г., когато съпругът отново не се явява. Преди заседанието на 12 септември жалбоподателката отправя отново искане за определяне на привременни мерки, изтъквайки, че съпругът не се грижи добре за детето и че неколкократно е упражнил насилие над нея, но оплакванията й до полицията са оставени без последици. Съдът постановява, че ще се произнесе по привременните мерки не в предстоящото заседание, а през октомври. До януари 2001 г. районният съд провежда три заседания по привременните мерки без да се произнесе, като допуска събирането на нови доказателства. В провеждащото се редовно заседание по бракоразводното дело на 13 февруари 2001 г. жалбоподателката оттегля искането си за привременни мерки и иска съдът да постанови разтрогването на брака, както и да се произнесе по всички останали искове /вкл. и относно родителските права/. С решение от 23 май 2001 г. районният съд уважава иска за развод и установява, че и двамата съпрузи са отговорни за провала на брака си. По-нататък съдът счита, че и двете страни са били добри родители, но, с оглед на ниската възраст на момчето, то се нуждае от майка си. Това решение е оставено в сила от въззивната инстанция на 21.03.2002 г.

Съдът отбелязва, че, поради самата си същност и цел, молбата за привременни мерки относно родителските права трябва да се разглежда с известна степен на приоритет, освен ако няма някакви специални причини да не се прави това. Не изглежда да са съществували такива причини в случая на жалбоподателите. Вярно е, че твърденията, направени от  жалбоподателката, както и всички релевантни обстоятелства по отношение на положението на детето са се нуждаели от проверка, която не може да се направи без събиране на доказателства. Но районният съд не е третирал въпроса с някаква степен на приоритет и през първите шест месеца не е обърнал внимание на въпроса за привременни мерки. През юни 2000 г. започва разглеждането на иска за развод, вместо да се разглежда най-напред режимът на временното предоставяне на родителските права. Това забавяне е резултат от практиката на националните съдилища за отлагане на въпросите, свързани с родителските права в бракоразводното дело, до изтичане на предвидения срок за помирение. Съдът счита, че автоматичното му прилагане в случая на жалбоподателите, независимо от конкретните обстоятелства, изискващи ускоряване, е неоправдано.

Той заключава, че   „кумулативните резултати от отказа на районния съд незабавно да приеме привременни мерки относно родителските права в ситуация, която е засягала неблагоприятно жалбоподателите и преди всичко благосъстоянието на втория жалбоподател, и липсата на достатъчни мерки от страна на държавните органи през същия период като реакция спрямо поведението на г-н Н., са довели до непредоставяне на помощ на жалбоподателите, в противоречие с положителните задължения на държавата по силата на член 8 от Конвенцията да гарантира зачитане на личния и семейния им живот.“(§84).

…………………………….

чл. 8 (право на зачитане на личния живот)+ чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Iliya Stefanov v. Bulgaria (Application no. 65755/01),   22 May 2008

/нарушение на неприкосновеността на офиса на адвокат чрез незаконно претърсване и изземване на документи и липса на ефективно средство за защита срещу тези незаконни действия/

Жалбоподателят е практикуващ адвокат. Той е член на Софийската адвокатска колегия от 1994 г.  На 23 ноември 2000 г.  лицето  Р.С. внася жалба във Второ РПУ – София, като твърди, че предния ден, 22 ноември 2000 г., е отвлечено от няколко лица, които работят за бившия му работодател, компанията „МИГ Груп“ АД. Той е отведен при лицето г-н K.Г., служител на тази компания, който заплашва него и семейството му с насилие, поради невъзстановяването на пари, които  дължи на дружеството. По-късно той е отведен в офиса на жалбоподателя, където е принуден да подпише писмено уверение за плащане на пари, както и договор за предаване на своя автомобил. Всички тези документи са изготвени от жалбоподателя. На 29 ноември лицето К.Г. е задържано и отведено в полицията, за което е уведомен жалбоподателят, който е юридически съветник на „МИГ Груп“ АД. Той  отива в полицейското управление около 14 часа на 29 ноември 2000 година. След като влиза в сградата, е отведен в помещение, в което вижда няколко други лица, призовани за разпит, и не му се позволява да си тръгне. Въпреки че не е издадена заповед за арестуването му, в 16:00 часа полицията решава да задържи г-н K.Г. и другите две лица за двадесет и четири часа. Между 18:30 ч. и 19:00 ч. на същия ден служителят, отговарящ за разследването, разпитва жалбоподателя като свидетел. Жалбоподателят пояснява, че познава както лицето, което е подало оплакване за изнудване, така и К.Г., защото е служител на дружество, което обслужва, но че от 22 ноември той не е виждал Р.С., нито в неговия офис са съставяни каквито и да било документи.

В 20:00 ч. на същия ден няколко полицейски служители запечатват вратата на офиса на жалбоподателя и поставят охрана пред нея. В 16:00 часа на 30 ноември 2000 г. полицейският служител, отговарящ за случая, изисква от Софийския окръжен съд заповед за обиск на офиса на жалбоподателя. Той заявява, без да дава допълнителни подробности, че въз основа на наличните доказателства има основания да се смята, че обектите и документите, които ще бъдат от значение за разследването, могат да бъдат намерени там. Той също така заявява, че предложеното претърсване ще се извърши същия ден. Същия ден е дадено разрешение за обиск на офиса на жалбоподателя. Между 18:30 ч. и 21:40 ч. на същия ден, полицейският служител, отговарящ за делото, подпомогнат от други двама полицаи, изпълнява заповедта за обиск на офиса на жалбоподателя. Те изземват компютър, монитор, принтер и други периферни устройства, тридесет и три дискети, парче хартия с отбелязани регистрационни номера на пет моторни превозни средства, както и сертификат от езикова школа за завършен курс от г-н Р.С. по английски и немски език. Компютърът и дисковете са намерени на бюрото срещу входната врата, а някои документи са намерени в шкаф за папки до прозореца. Претърсването се извършва в присъствието на две поемни лица, съседи на жалбоподателя. Жалбоподателят пристига на място след началото на претърсването. Полицията съставя протокол, съдържащ опис на иззетите предмети. Протоколът е подписан без коментар от поемните лица. Жалбоподателят вписва, че се противопоставя на претърсването, тъй като то е извършено в нарушение на Закона за адвокатурата.

На 6 декември 2000 г., служителят, отговарящ за случая, се обръща към експерт да определи дали твърдият диск на иззетия компютър и дискетите съдържат файлове, които имат връзка с разследването. Той предоставя компютъра, с всичките периферни устройства и дискети на експерта. На 15 декември 2000 г. експертът информира служителя, че въпреки, че е претърсил съдържанието на твърдия диск и дискетите със специална програма използваща ключови думи, не е намерил такива файлове.

През февруари 2001 г. производството е прекратено и по разпореждане на прокуратурата иззетите вещи са върнати на жалбоподателя.

Съдът отбелязва, че нито искането на разрешение за обиск, нито самата заповед специфицират какви предмети и какви документи се очаква да бъдат намерени в офиса на жалбоподателя, или как те ще бъдат от значение за разследването. Освен това, при издаването на заповедта съдията дори не засяга въпроса дали може да се изземва привилегирован материал. Според практиката на Съда, заповедта за обиск трябва да бъде изготвена, доколкото е приложимо, по начин, който съдържа обхвата й в разумни граници. Това е още по-важно в случаите, когато претърсваните помещения са офис на адвокат, който по правило съдържа материали, които са обект на професионална юридическа привилегия  Ето защо Съдът намира, че при тези обстоятелства разрешението е изготвено в твърде широк смисъл и по този начин не е било в състояние да сведе до минимум намесата в правата жалбоподателя и неговата професионална тайна, съгласно член 8. Съдът отбелязва, че прекомерно разширеното съдържание на заповедта намира  отражение в начина, по който е приведена в изпълнение. Полицията изземва целия компютър на жалбоподателя, включително периферните устройства, както и всички дискети без какъвто и да било подбор, които са намерени в кабинета му. Поради това Съдът намира, че е нарушена професионалната конфиденциалност на жалбоподателя до степен, която е непропорционална на обстоятелства. Освен това, компютърът и периферните устройства са задържани от полицията за твърде голям период от време – изземването е на 30 ноември 2000 г., проверката от експерта се извършва преди 15 декември 2000 г. и след това се държат до прекратяването на производството на 5 февруари 2001 г. Съдът изразява недоумение каква е била причината те да бъдат държани след 15 декември, когато е извършена експертизата. Съдът отбелязва наред с това, че нито едно от поемните лица не е имало юридическо образование, поради което те не биха могли да преценят законосъобразността на извършваните действия. Това е особено вярно по отношение на електронните данни, конфискувани от полицията, тъй като не е видно, че някаква пресяваща процедура е проведена по време на претърсването. Съдът взема под внимание и обстоятелството, че жалбоподателят не е имал право да оспори действията по извършения обиск, тъй като такава правна възможност не съществува. Съдът заключава, че недостатъците на изпълнената процедура са такива, че извършването на претърсване и изземване в офиса на жалбоподателя може да се разглежда като мярка, която е непропорционална на преследваната законна цел. Затова е установено нарушение на чл. 8.

Съдът констатира, че нито  в НПК, нито в друг  закон съществува разпоредба, която да определя процедура, по която едно лице може да оспори законосъобразността на обиск или изземване и да получи обезщетение в случай, че те са наредени или изпълнени незаконно. Поради това той установява нарушение и на чл. 13 във вр. с чл. 8.

…………………………………………………………………………………………………………………………………….

чл. 8 (право на зачитане на неприкосновеността на кореспонденцията)+чл. 13 във вр. с чл. 8(липса на ефективно вътрешноправно средство за защита)+ чл. 14 във вр. с чл. 8 (дискриминация по признак семейно положение във връзка с възможността за телефонни разговори от затвора)+чл.6§1 (право на справедлив процес в разумен срок)+чл. 13 във вр. с чл. 6§1

Petrov v. Bulgaria (Application no. 15197/02) 22 May 2008

На 4 април 2001 г. жалбоподателят е бил прехвърлен в затвора в Ловеч за изтърпяване на наказание от три и половина години лишаване от свобода, наложено му през 2000 г. По-късно тази присъда е обединена с няколко други наказания, присъдени в отделни производства. Той е освободен на 29 януари 2003 година.  По време на престоя му в затвора, жалбоподателят не е имал разрешение да пише писма до адвоката си, която го представлява в различни наказателни производства и в производството пред Съда и да  ги предава   в запечатани пликове или да говори с нея по телефона. Неговата поща, включително и писмата до и от адвоката му, систематично са отваряни и проверявани.

Съдът отбелязва, че цялата входяща и изходяща кореспонденция на жалбоподателя, включително с адвоката му, е предмет на проверка по силата на чл. 33, ал. 1, буква в) от Закона за изпълнение на наказанията от 1969 г. Всъщност затворническите власти не отричат, че кореспонденцията на жалбоподателя е била наблюдавана. Съдът отбелязва, че е необходима някаква мярка за контрол върху тази кореспонденция и че тя сама по себе си не е несъвместима с Конвенцията, като се имат предвид обикновените и разумни изисквания, свввързани с наказанието лишаване от свобода. Въпреки това кореспонденцията с адвокати, независимо дали се отнася до предстоящо или висящо производство или е от общ характер, по принцип е привилегирована по силата на чл. 8 от Конвенцията и рутинното й преглеждане не съответства на принципите на конфиденциалност и професионална привилегия, свързани с отношенията между адвокат и клиент. Затворническите власти могат да отворят писмо от адвокат до затворник, единствено, когато имат основателна причина да вярват, че в него се съдържа нещо незаконно, което нормалните средства за откриване не са успели да разкрият.Следва да бъдат взети подходящи гаранции, предотвратяващи четенето на писмото, като например отваряне на писмото в присъствието на затворника. Четенето на пощата на затворника до и от адвокат, трябва, от друга страна, да бъде позволено само при изключителни обстоятелства, когато властите имат основателна причина да вярват, че това право е било неправилно използвано и че съдържанието на писмото застрашава сигурността на затвора, или безопасността на другите, или има друг криминален характер. Наблюдението на  цялата кореспонденция на жалбоподателя, адресирана до и от външния свят, включително писмата от и до адвоката му не може да бъде считано като съответстващо на належаща социална нужда или пропорционално на законната цел, която се преследва. Нито компетентните национални власти, нито правителството са се опитвали да обяснят защо е бил належащ такъв всеобхватен контрол. Ето защо е установено нарушение на чл. 8. Във връзка с нарушението на чл. 8 Съдът установява, че е налице нарушение и на чл. 13 поради липсата на ефективно вътрешноправно средство за защита.

………………………………………………………………………………………………………….

чл. 8 (незаконна намеса в правото на неприкосновеност на жилището) + чл. 13 във вр. с чл. 8 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)+чл.5§3 (жалбоподателят не е бил изправен незабавно пред съд след задържането си на 28 август 1999 г. и 23 май 2000 г. и липса на обоснованост на продължителното задържане от 23 май 2000 г.)+ чл. 5§5 (липса на възможност за компенсация на допуснатите по отношение на жалбоподателя нарушения на чл. 5)+чл. 3 (материално-правни аспекти – унизителни условия в следствен арест)+ чл. 13 във вр. с чл. 3 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Alexov v. Bulgaria (Application no. 54578/00)   22 May 2008

На 26 август 1999 г. в жилището, в което живеел жалбоподателят от няколко месеца под наем, било извършено претърсване и изземване на вещи по разпореждане на прокурор в негово  отсъствие.  Присъствали  свидетели, но нито един от тях не бил нито собственикът на жилището, нито домоуправителят, нито представител на общината. Към онзи момент срещу жалбоподателя не са били започнали никакви следствени действия.

Съдът установява нарушение на чл. 8, тъй като намесата в правото на неприкосновеност на жилището  не била извършена, съгласно „условията, предвидени в закона“, както гласи чл. 8§2. Поради това Съдът не намира за необходимо да  анализира дали то е било необходимо в едно демократично общество.

Във връзка с нарушението на чл. 8 Съдът установява нарушение и на чл. 13 поради липсата на възможност за обезщетение по националното законодателство в този случай.

Съдът установява наред с това и нарушения на чл. 3 и чл. 13 във вр. с чл. 3, чл. 5§3 и чл. 5§5.

………………………………………………

чл. 8 ( право на зачитане на личния и семейния живот)+ чл. 13 във вр. с чл. 8 ( липса на ефективно вътрешноправно средство за защита)+ чл. 6§1 (нарушаване на правото на справедлив процес в разумен  срок) + чл. 13(липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Kirov c. Bulgarie (Requête no 5182/02),  22 May 2008

През 1998 година, жалбоподателят, който през 70-те години емигрира в САЩ и придобива американско гражданство, се връща в България и остава тук в продължение на няколко месеца. На 8 октомври 1998 година, няколко дни преди отпътуването му за Съединените щати, той е арестуван от полицията и задържан под стража. В дома му у извършен обиск  и са  иззети различни наркотични вещества и лекарства.  На 12 октомври 1998 година, жалбоподателят, неговият племенник Н. и четири други лица са   разпитани от началника, отговарящ за притежаване и трафик на наркотични вещества. Всички те са  временно задържани под стража. В хода на досъдебното производство става ясно, че телефонните разговори на жалбоподателя са подслушвани.  На 17 и 21 декември 1999 г. следователят по делото отправя искане до СДВР и НСБОП  да му бъдат предадени записите от подслушванията и документите, свързани с използването на специални разузнавателни средства : искането за   използването на СРС, направено от съответните служби, разрешението, дадено от съда и заповедта на министъра на вътрешните работи. Той посочва, че те са му необходими, за да може да включи информацията, събрана чрез СРС,  в  делото, тъй като към онзи момент то не съдържа достатъчно доказателства в подкрепа на обвинението. Било установено, че информацията е унищожена поради изтичането на 6-месечен срок от съхраняването й, съгласно разпоредбите на специална инструкция. В съда било кщонстатирано, че регистрите с дадените разрешения за използване на СРС преди 2000 г. също са унищожени.

Жалбоподателят твърди, че е станал предмет на подслушване на телефонните му разговори по времето, когато срещу не е било заведено наказателното производство. При все това, нито записите, нито транскрипциите на тези подслушани разговори, нито съответните разрешения, нито документите, свидетелстващи за това, че записите са били изтрити, не са били в никой момент доведени до знанието му и не са били предоставени за нуждите на наказателното производство. Жалбоподателят  счита, че при тези обстоятелства нищо не позволява да се установи дали въпросните подслушвания са били извършени въз основа на разрешение, издадено от съда и в съответствие с националното законодателство. Той добавя, че ако не е бил обвинен,   никога не би бил осведомен за проведените подслушвания.

Съдът припомня, че вече е преценил в решението Асоциация за европейска интеграция и права на човека и Екимджиев, че въпросната законодателна уредба относно използването на специални разузнавателни средства, въпреки че предвижда известен брой гаранции, не осигурява достатъчна защита срещу произволни посегателства над правата, защитени от член 8 и следователно не отговаря на условието за законност, изисквано от тази разпоредба. Направените от него констатации  се отнасят и за този случай, който касае същата законодателна уредба като тази, която е била предмет на цитираното по-горе решение. И наистина, обстоятелствата по този случай свидетелстват за липса на последваща проверка на мерките за подслушване, извършена от институция, външна по отношение на службите, извършили подслушването, проверка, полагаща се автоматично или извършена по искане на засегнатото лице. Тези обстоятелства свидетелстват по очевиден начин и за невъзможността на жалбоподателя, след като е бил уведомен за използването на СРС, да получи информация за обстоятелствата, при които използването им е било разрешено, за продължителността им или за съдбата на събраната информация, тъй като тя е била класифицирана  като“държавна тайна“ и още поради факта, че архивите на Софийския градски съд, в които може да се предполага, че се пази съдебното разрешение за подслушване, са били унищожени преди края на наказателното производство срещу това лице. «Съдът е на мнение, че жалбоподателят не се е радвал и на минимална степен на защита срещу произвола, царящ в съдебната практика и че намесата, явяваща се предмет спора, следователно не е отговаряла на изискването за законност, съгласно член 8 § 2 от Конвенцията. Предвид това заключение, Съдът не смята да се произнесе по въпроса дали въпросната намеса е била „необходима в едно демократично общество“ за постигане на една от законните цели, визирани в тази разпоредба».(§46) Съдът установява нарушение на чл. 8.

Съдът заключава, че жалбоподателят не е разполагал с ефективно вътрешноправно средство за постигане на ефект от подадената от него жалба по член 8 от Конвенцията, поради което намира, че е налице нарушение и на член 13.

Съдът установява нарушение и на чл. 6§1, както  и на чл. 13 във вр. с чл. 6 поради неразумната продължителност на наказателното производство срещу жалбоподателя.

……………………………………….

Чл.  8§1 (право на неприкосновеност на личния и  семеен живот – експулсиране на чужденец)+ чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита по повод нарушеното право по чл. 8)

C.G. and Others v. Bulgaria, (Application no. 1365/07), 24 April 2008

Първият жалбоподател – турски гражданин, се установява в България през 1992 г. През април 1996 г. той се жени за втората жалбоподателка – българска гражданка, а малко по-късно получава статут за постоянно пребиваване на територията ан стпраната. През същата година  им се ражда дъщеря – третата жалбоподателка.   До 2005 г. първият жалбоподател работи  като шофьор за дружество с ограничена отговорност в Пловдив. През юни 2005 г. директорът на ОД на МВР – Пловдив издава заповед за експулсирането му, придружена със забрана да пребивава на територията на страната за срок от 10 г. “на основание на това, че [той] представля[вал] сериозна заплаха за националната сигурност и с оглед на основанията залегнали в предложение № S‑6923/ 08.06.2005 г. на началника на отдела за сигурност при Пловдивската регионална дирекция на вътрешните работи”. В заповедта са посочени само текстовете от Закона за чужденците, на основание на които е издадена, но не и фактическите основания за това. Посочено е, че тя подлежи на обожалване пред министъра на вътрешните работи, но обжалването на спира изпълнението й.В нея се съдържа разпореждане лицето да бъде задържано до изпълнение на заповедта. На 9 юни 2005 г. жалбоподателят е призован да се яви в 6.30 часа в съответното поделение на МВР, където му била връчена заповедта и бил задържан с оглед на експулсирането му. Същият ден бил депортиран в Турция, без да му се позволи да се свърже със съпругата и дъщеря си или с адвокат.

Жалбоподателят обжалва заповедта пред Върховния административен съд, който препраща жалбата по компетентност на Пловдивския окръжен съд. Последният оставя жалбата без уважение, като отказва да извърши самостоятелна преценка на каквито и да било доказателства, а се позовава на информацията, съдържаща се в предложението за експулсиране – че жалбоподателят е член на престъпна група занимаваща се с незаконна търговия с наркотици. Информацията е била събрана чрез използване на тайни мерки за наблюдение и чрез оперативни източници на Националната служба за борба с организираната престъпност, поради което не било възможно да се представят други доказателства. Решението е оставено в сила от Върховния административен съд на 4 октомври 2006 г. Той посочва, че заключенията на първоинстанционния съд са правилни и обосновани и отхвърля доводите на жалбоподателя относно нарушаване правото му на семеен и личен живот.

Европейският съд констатира, че първият жалбоподател е пребивавал законно в страната от 1996 г., когато създава семейство и има дете, както и че след експулсирането му другите две жалбоподателки са можели да се видят с него само за по няколко дни, както и да разговарят по телефона. Поради това той заключава, че с експулсирането му е била налице намеса в правото на неприкосновеност на семейния живот. Тази намеса би била в нарушение на член 8 от Конвенцията, освен ако не може да бъде обоснована съгласно чл.8§2  – да е  „в съответствие със закона“, като и да  преследва една или повече от легитимните цели, изброени в нея, а наред с това, трябва да е  „необходима в едно демократично общество“, за да се постигне съответната цел. Съдът посочва, че право трябва да е достъпно и предвидимо, в смисъл да е достатъчно ясно, за   да дава на физическите лица подходящо указание относно обстоятелствата и условията при които властите имат право да прибягнат до мерки засягащи техните права по Конвенцията. Дори обаче когато националната сигурност е под заплаха, идеята за законосъобразност и върховенство на закона в демократичното общество налага мерките за депортиране, засягащи основните човешки права, да подлежат на някаква форма на състезателно производство  пред независим орган или съд компетентен да разгледа ефективно и задълбочено основанията за тях и да преразгледа съответните доказателства, ако се налага и с подходящи процедурни ограничения върху използването на класифицирана информация. Съдът първо отбелязва, че докато решението за експулсиране на първия жалбоподател гласи, че мярката се взема понеже той е създал опасност за националната сигурност, в последвалото производство по съдебно преразглеждане се оказва, че единственият факт, служещ като основа за тази преценка – с която и двете инстанции са напълно съгласни, е неговото евентуално въвличане в незаконния трафик с наркотици съвместно с известен брой български граждани. Вярно е че е невъзможно понятието “национална сигурност” да бъде изчерпателно дефинирано, но Съдът подлага под съмнение възможността участието в разпространение на наркотици (вменено на жалбоподателя)   да застраши националната сигурност. Според него националните съдилища не подлагат на независима преценка твърденията на изпълнителната власт, а ги възприемат като доказани по повод изложениет оплаквания от жалбоподателя. Съдът намира за особено смущаващо това, че в решението за експулсиране на първия тъжител не се споменава фактическото основание, на което то се гради. Просто се цитират касаещите законови разпоредби и се заявява, че жалбоподателят “представлява сериозен риск за националната сигурност”; Това заключение се основава на неуточнена информация съдържаща се в таен вътрешен документ. Поради това, че националните съдилища не  са изискали конкретни доказателства, които да удостоверяват изложените твърдения, че първият жалбоподател  е представлявал риск за националната сигурност, Европейският съд констатира, че е бил осъществен формален съдебен контрол на заповедта за експулсиране и са разчитали на информация, събрана със специални разузнавателни средства. Това според него е още по- проблематично с оглед на факта, че българската правна рамка не предвижда минимума гаранции изисквани по член 8 от Конвенцията при осъществяването на тайно наблюдение, а и не е ясно дали то е било надлежно разрешено и дали е била спазена процедурата.

Предвид горните съображения Съдът заключава, че въпреки че е имал формално възможност да потърси съдебно преразглеждане на решението да бъде експулсиран, първият жалбоподател не се е ползвал и в минимална степен със защита срещу произволност от страна на властите. Намесата в семейния живот на жалбоподателите следователно не е била в съответствие със “закон” изпълняващ изискванията на Конвенцията. Щом това е така, Съдът не намира за необходимо да определи дали тази намеса е преследвала законна цел и ако е така, дали тя е била пропорционална на преследваната цел.

Във връзка с установеното нарушение на чл. 8 Съдът установява нарушение и на чл. 13 от Конвенцията.

…………………………………………….

ЧЛЕН 10 – свобода на изразяване

чл. 10 (свобода на изразяване от журналист)

Rumyana Ivanova v. Bulgaria (Application no. 36207/03), 14 February 2008

По повод публикация в национален ежедневник, в който се твърди, че депутат от управляващата партия и евентуален директор на митниците е кредитен милионер, последният завежда тъжба срещу жалбоподателката за клевета. В това производство съдът установява, че тя е извършила престъпление, но я освобождава от наказателна отговорност и прилага чл. 78а НК.

При преценката на необходимостта на намесата Европейският съд отбелязва, че е важно  да се провери пътят, по който националните съдилища са работили по случая и по-конкретно – дали те са приложили стандарти, съответстващи на принципите, заложени в чл. 10 на Конвенцията. Анализът на присъдата на СРС и решението на СГС показва, че националните съдилища  изцяло приемат, че настоящият случай включва конфликт между правото на достоверна информация и защитата на репутацията или правата на другите, един конфликт, който те решават с претегляне на съответните интереси.

С оглед на горното Съдът посочва, че е  удовлетворен, че основанията, приведени от националните съдилища за осъждането на жалбоподателката, са релевантни и достатъчни по смисъла на прецедентното право. В тази връзка Съдът не приема аргументите й, че самото приложение на санкции от наказателното законодателство в казуси за клевета е в нарушение на чл. 10. С оглед границите на преценка на договарящите се страни по тази клауза една наказателна мярка по дело за клевета не може като такава да се счита за несъразмерна на преследваната цел. Не е в противоречие с Конвенцията и изискването жалбоподателката да докаже до разумен стандарт, че нейните обвинения са верни в значителна степен. Съдът отчита и обстоятелството, че производството не е започнало по общия ред, а  по инициатива на М. Д. (за разлика от делото  Raichinov срещу България, № 47579/99, § 50 in fine, 20 април 2006), и че макар и започнало като наказателно, то завършва само с административна санкция.

На основание изложеното Съдът заключава, че няма нарушение на чл. 10 по повод публикуваната статия от жалбоподателката и започналото след това наказателно преследване срещу нея за клевета

…………………………………………………………………………………………………………

чл. 10 (свобода на изразяване на мнение)+ чл. 5 § 1 (c) ( незаконно задържане) + 5§3(несвоевременно произнасяне на съда  по повод мярката за неотклонение)

Kandzhov v. Bulgaria(Application no. 68294/01   6  November 2008

В началото на юли 2000 г. жалбоподателят заедно с няколко приятели и политически поддръжници създава инициативен комитет за провеждане на кампания за оставката на тогавашния министър на правосъдието по повод съдебния процес в Либия срещу българските медицински сестри, когато последният прави изявление пред медиите, че „Либия не е бяла държава“. На 7 юли 2000 г. той уведомява кмета на Плевен, че на 10, 11 и 12 юли 2000 г. в центъра на Плевен поддръжници на СДС ще събират подписи с искане за оставка на „топ идиота на българското правителство – Теодосий Симеонов“(цитатът е взет от статия на един национален вестник). Провеждането на митинга не е разрешено. На 10 юли 2000 г., докато отива към една от масите за събиране на подписи, жалбоподателят е спрян пред районното полицейско управление от ръководителя на полицейското управление, който го информира за отказа на заместник-кмета. Жалбоподателят, който е решен да продължи с изпълнението на плана си, отива в кметството и се среща със заместник-кмета, но не постига съгласие с него.

В 11:35 ч. същия ден полицейски служител предупреждава писмено жалбоподателя, че последният следва да прибере масите докато местоположението им бъде одобрено от заместник-кмета. Жалбоподателят отказва, тъй като счита, че поставянето на маси на обществена площ не представлява нарушение на обществения ред и че законът не изисква от него да иска разрешение от кмета за това.Час по-късно друг полицейски служител издава заповед за арест на жалбоподателя  на основание член 70, ал. 1 от Закона за Министерството на вътрешните работи от 1997 г., чл. 148, ал. 1, т.т. 1 и 3 и чл. 325, ал. 2 от НК. В неяю не се посочват конкретните действия, които се твърди, че са извършени от жалбоподателя. Незабавно след това полицията го арестува и изземва два плаката. По-късно същия ден полицейският служител, издал заповедта за арест на жалбоподателя, образува наказателно производство срещу него за публична обида срещу министъра на правосъдието в качеството му на длъжностно лице, в нарушение на член 148, ал. 1, т.т. 1 и 3 от НК  и за извършването на непристойни действия, които са в грубо нарушение на обществения ред и демонстрират явно неуважение към обществото, характеризиращи се с изключителна циничност и дързост – престъпление по чл. 325, ал. 2 от Кодекса. В последвалото съдебно производство жалбоподателят е признат за виновен от районния съд, но е оправдан по повдигнатите му обвинения от окръжния съд. Оправдателната присъда е оставена в сила от ВКС, който намира, че не са налице обективните и субективни елементи на престъпленията, за които е обвинен.

Европейският съд изтъква, че за него е ясно, че  събирайки подписи за оставката на министъра на правосъдието и показвайки два плаката с изявления срещу министъра, жалбоподателят е упражнявал своето право на свобода на изразяване. Неговият арест и последвало задържане под стража за извършването на това представляват /като се остави изцяло настрана образуването на наказателно производство срещу него/ намеса в упражняването на това право. Тази намеса води до нарушение на член 10, освен ако може да бъде доказано, че тя е била „предписана от закона“, преследвала е една или повече законни цели, съгласно определението на чл. 10§ 2 и е била „необходима в едно демократично общество“ за постигането им. Доколкото Съдът вече е установил, че арестът и задържането под стража на жалбоподателя не са „законосъобразни“ по смисъла на чл. 5 § 1 (c), то от това следва, че те не са били „предписани от закона“ и съгласно чл. 10 § 2. Освен това  действията на жалбоподателя на 10 юли 2000 г. са изцяло мирни, не възпрепятстват минувачите и трудно биха могли да провокират други лица към насилие . Властите в Плевен обаче решават да реагират енергично и на място, за да заглушат жалбоподателя и да предпазят министъра на правосъдието от какъвто и да е публичен израз на критика. Освен това те държат жалбоподателят в ареста прекомерен период от време – три дни и двадесет и три часа – преди да го изправят пред съдия, който нарежда освобождаването му. Тези мерки явно не са „необходими в едно демократично общество“. Поради това Съдът намира, че е налице нарушение на чл. 10.

Съдът установява наред с това нарушения на чл. 5§1(с) и на чл. 5§3.

……………………………………………………………………………………….

ЧЛЕН 14 – забрана на дискриминацията

чл. 14 във вр. с чл. 8 (дискриминация по признак семейно положение във връзка с възможността за провеждане на телефонни разговори от затворник)+ чл. 8 (право на зачитане на неприкосновеността на кореспонденцията)+чл. 13 във вр. с чл. 8(липса на ефективно вътрешноправно средство за защита)+ чл.6§1 (право на справедлив процес в разумен срок)+чл. 13 във вр. с чл. 6§1

Petrov v. Bulgaria (Application no. 15197/02)22 май 2008 г.

На 4 април 2001 г. жалбоподателят е  прехвърлен в затвора в Ловеч за изтърпяване на наказание от три и половина години лишаване от свобода, наложено му през 2000 г.

В този период на жалбоподателя се ражда дете от жената, с която той живее на съпружески начала, но началникът на затвора не му разрешава да води телефонни разговори с нея, изтъквайки, че това право имат само лицата, които са в законен брак.

Съдът отбелязва, че  положението на несемейните и семейните двойки не е напълно аналогично в законодателствата на много европейски страни и че все още съществуват различия между тях, по-специално, различия в правния статут и правни последици. Въпреки това той не открива някаква разлика между положението на затворниците, които желаят да проведат телефонни разговори със своите съпрузи и затворниците, които искат да проведат такива разговори с техните несемейни партньори, с които – както жалбоподателя – имат установен семеен живот. Следователно съдът стига до заключението, че положението им по същество е сходно в това отношение. Докато договарящите държави могат да си позволят известна свобода при преценката как да третират по различен начин женени и неженени двойки в областта например на данъчното облагане, социалното осигуряване или социалната политика, не е лесно да се разбере защо женени и неженени партньори, които имат установен семеен живот, трябва да бъдат коренно различно третирани по отношение на възможността да поддържат контакт по телефона, докато единият от тях е в затвора.

Ето защо Съдът установява нарушение на член 14 от Конвенцията във връзка с член 8.

……………………………………..

ПРОТОКОЛ 1

 

ЧЛЕН 1 – мирно ползване на собствеността

чл.1 от Протокол 1 (неоправдано дълго задържане на автомобил на жалбоподателите, иззет като веществено доказателство) + чл. 13 във вр. с чл. 1 от Протокол 1(липса на ефективно вътрешноправно средство за защита)+чл. 6§1(право на справедлив процес в разумен срок)+ чл. 13 във вр. с чл. 6§1

Karamitrov and Others (Application no. 53321/99), 10 January 2008

На 28 май 1992 г. първият жалбоподател е спрян от полицията докато шофира колата на родителите си – вторият и третият жалбоподатели.При задържането му полицията установява несъответствие между номерата на  шасито на колата и тези в регистрационните й документи, издадени от Пътна полиция – Пазарджик на 17 юли 1973 г. Тя изземва колата, за да провери регистрационните й документи и собствеността й. Не е съставен никакъв протокол за тези действия, нито вторият и третият жалбоподатели – собствениците на автомобила, са уведомени. Автомобилът им е върнат на 19 май 2000 г. в състояние, негодно за употреба поради липсата на редица части. Общата продължителност от време, през която те не са можели да използват колата си, е седем години, единадесет месеца и двадесет и три дни.

Съдът отбелязва, че по настоящото дело Пловдивската апелативна прокуратура на 18 ноември 1999 г.  и Върховна касационна прокуратура на 10 март 2000 г.  установяват, че намесата в правото на втория и третия жалбоподатели на мирно ползване на притежанията е незаконосъобразна и произволна, тъй като и изземването, и последвалото продължително задържане на съхранение са извършени в нарушение на приложимото вътрешно законодателство. Ето защо, с оглед на принципа на субсидиарността, залегнал в основата на механизма на действие на Конвенцията, Съдът установява, че обсъжданата намеса е несъвместима с правото на втория и третия жалбоподатели на мирно ползване на притежанията по чл. 1 на Протокол No. 1 към Конвенцията. Поради това е установено нарушение на чл. 1 от Протокол 1.

Във връзка с оплакването по чл. 13 Съдът  отбелязва, че при обстоятелства като по настоящото дело, когато властите изземват и държат предмети като веществени доказателства, по националното законодателство следва да съществува възможност за завеждане на иск срещу държавата и претендиране на обезщетение за всички вреди, произтичащи от това, че властите не са успели да съхранят въпросните предмети в сравнително добро състояние. Това е особено валидно при случаи, когато самата намеса в правото се оказва незаконосъобразна. В настоящия случай той установява нарушение на чл. 13 във вр. с чл. 1 от Протокол 1.

……………………………………………………………………………………………………………………………….

чл.1 от Протокол 1 (лишаване от право на собственост)

Todorova and Others v. Bulgaria (Applications nos. 48380/99, 51362/99, 60036/00 and 73465/01),   24 April 2008

Решение по чл. 41 (за справедливо удовлетворяване на претенциите във връзка с установени нарушения по ЗВСОНИ)

В решение, постановено на 15 март 2007 г., след като обединява горните четири жалби с пет други, Съдът достига до извода, че по отношение на тези четири жалби е налице нарушения на член 1 от Протокол № 1 към Конвенцията (виж Великови и други срещу България, №№ 43278/98, 45437/99, 48014/99, 48380/99, 51362/99, 53367/99, 60036/00, 73465/01 и 194/02, §§ 217-228 и 236-249, 15 март 2007 г.).

С това решение Съдът приема, че се дължи по отделно обезщетение за неимуществени и за имуществени вреди в случаите, когато националните власти са тълкували прекалено разширително чл. 7 от ЗВСОНИ. В хипотезите, когато е нарушен принципът на пропорционалност, той постановява, че е дължимо общо обезщетение за причинените имуществени и неимуществени вреди.

…………………………………………………………………………………………………………………………………..

чл.1 от Протокол 1(лишаване от право на собственост)

/реституция по Закона за възстановяване на собствеността върху някои магазини, работилници, складове и ателиета (Д.В. бр.105 от 19.12.1991 г.)

Manolov and Racheva-Manolova v. Bulgaria (Application no. 54252/00),11 December 2008

През 1982 г. първият жалбоподател, който е художник, закупува от държавата чрез Съюза на българските художници ателие с площ от 212 квадратни метра в София. През следващите години жалбоподателите извършват съществени изменения в имота. Те използват имота като ателие и като свой дом.  Имотът се намира в сграда, построена около 1946 г. Първоначално той се е състоял от три отделни помещения, които са станали държавна собственост през 1976 г. и 1978 г., когато г-н А. и г-жа П. – техни собственици, са продали своите помещения на държавата чрез Съюза на българските художници. Сделката е извършена съгласно Постановление на Министерския съвет № 60 от 1975 г. при цени, определени от съответните нормативни актове. През 1992 г. наследниците на г-н А. и г-жа П. възстановяват цената, получена съответно от техните семейства през 1976 г. и 1978 г. и твърдейки, че по този начин са възстановили своето право на собственост върху съответните части от имота по силата на Закона за възстановяване собствеността върху някои магазини, работилници, складове и ателиета от 1991 г., предявяват rei vindicatio иск срещу жалбоподателите.  Производството преминава през три инстанции и приключва с окончателно решение на Върховния касационен съд от 13 май 1997 г., с което  жалбоподателите са осъдени да освободят имота.

На неуточнена дата през 1997 г. жалбоподателите завеждат иск по член 2, ал. 1 от същия Закон от 1991 г. за обезщетение срещу наследниците на г-н A. и г-жа П. за извършените подобрения в имота, тъй като в този текст изрично е уредена тази възможност. С решение от 10 юли 2000 г. Софийски градски съд присъжда на жалбоподателите 34 462  лева  въз основа на актуални пазарни цени.  На 18 март 2003 г. това решение е отменено от Върховния касационен съд, който връща делото за повторно разглеждане, като посочва, че обезщетението следва да бъде в размера на разходите, платени от жалбоподателите за реконструирането на техния имот, изчислени с оглед на цените, които са били в сила към съответния момент –70-те години на 20 век. Жалбоподателите се отказват от съдебния процес, защото става ясно, че в резултат от обезценяването на българската парична единица, инфлацията и практиката на българските съдилища да отказват ревалоризация, те биха могли да се надяват да получат единствено символично обезщетение.

Съдът приема, че жалбата е допустима, макар и да е депозирана едва през 1999 г. , много след изтичането на 6-месечния срок от приключилото производство по иска rei vindicatio, тъй като самият закон е предвиждал в чл. 2 възможността жалбоподателите да претендират за направените подобрения. Както се установява от първоначалното решение по делото, заведено през 1997 г., сумата, която им е присъдена, съвсем не е незначителна. Доколкото това производство все още е било висящо, а от друга страна, възможността да получат разумно обезщетение съвсем не е била илюзорна, Съдът приема, че жалбата не е подадена извън 6-месечния срок.

Съдът счита, че е трудно да приеме, че целта да бъдат поправени несправедливости като тези, които са предмет на Закона от 1991 г., би могла да оправдае лишаването на жалбоподателите от техния имот, който те са придобили законно петнадесет години по-рано. При всички положения в такива случаи принципът на съразмерност по член 1 от Протокол № 1 към Конвенцията изисква те да получат адекватно обезщетение. Съдът счита, че в това отношение настоящото дело е в определена степен подобно на делата Тодорова и Енева и Добрев, разгледани в неговото решение по делото Великови и други, където той постановява, че нищо по-малко от разумно свързаното с пазарната стойност обезщетение за имота не може да възстанови изисквания от член 1 на Протокол № 1 справедлив баланс.

Съдът счита, че намесата в имуществените права на жалбоподателите е била явно несъразмерна и не е постигнала справедлив баланс между обществения интерес и правата на жалбоподателите. Той приема, че жалбоподателите са били лишени от своите притежания в нарушение на член 1 от Протокол № 1 към Конвенцията.

………………………………………………………………………………………………………………………………….

чл.1 от Протокол 1(лишаване от право на собственост)

Zlinsat, Spol. SR.O. v. Bulgaria (Application no. 57785/00), 10 January 2008

Решение по чл. 41 от Конвенцията /за определяне на справедливо обезщетение/

Решението по съществото на спора е постановено на 16.06.2006 г., когато Съдът постановява, че невъзможността на компанията – жалбоподател да оспори пред съд прокурорски постановления, налагащи прекратяване изпълнението на приватизационен договор, по който тя е страна и отстраняването й от закупения от нея хотел, е в нарушение на  член 6 § 1 на Конвенцията. Съдът установява наред с това, че намесата в собствеността на компанията не е била законна, тъй като не е била осигурена минимална правна защита, на която имат право отделни лица и юридически субекти  според правовия ред на демократичното общество, в нарушение на член  1 на Протокол №. 1  Съдът посочва обаче, че  не е готов да се произнесе по въпроса за приложението на чл.  41 от Конвенцията, доколкото се касае за имуществени вреди и разходи за експертните доклади и техния превод. Той приканва страните към споразумение или да представят своите виждания по въпроса.

С решението си от 10 януари 2008 г. Европейският съд определя конкретните размери на дължимото обезщетение след като страните не постигат споразумение, като взема предвид нанесените щети и пропуснатите печалби от страна на дружеството-жалбоподател.

…………………………………………………………………………………………………………………………………….

Чл.1 от Протокол 1 (лишаване от право на собственост)

Debelianovi c. Bulgarie (Requête no 61951/00),  27 November 2008

Решение по чл. 41 от Конвенцията /за определяне на справедливо обезщетение/

Предходно решение от 29 март 2007 – Debelianovi c. Bulgarie, no 61951/00

В решението по съществото на спора Съдът установява, че спорната намеса от страна на държавата е отговаряла на условието за законност и е преследвала законна цел в рамките на опазването на културното наследство на страната, но все пак приема, че е налице нарушение на член 1 от Протокол № 1 поради нарушаване на „справедливото равновесие“, изисквано от тази разпоредба, по-специално като се има предвид пълната липса на обезщетение на жалбоподателите за загуба на правото на ползване на техния имот и неизвестността по отношение на момента, когато на това положение ще бъде сложен край. Ето защо Съдът подчертава, че тази намеса е можела да бъде счетена за законна, ако е било изплатено подходящо обезщетение.

По отношение на адекватното обезщетение в настоящия случай Съдът намира за уместно да определи фиксирана парична сума, която да отговаря на наем в разумен размер, който жалбоподателите са можели да получат за периода, когато са били лишени от правото си върху имота. Съдът наред с това им присъжда и обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди.

…………………………………………………………………………………………………………………………………..

Чл.1 от Протокол 1 (лишаване от право на собственост)

Koushoglu v. Bulgaria (Application no. 48191/99) , 3 July 2008

Решение по чл. 41 /за справедливо обезщетение/

Първоначална жалба Kushoglu v. Bulgaria, no. 48191/99, 10 May 2007

Нарушение на чл. 1 от Протокол 1 по Закона за възстановяване собствеността върху недвижими имоти на български граждани от турски произход, направили постъпки за заминаване в Република Турция и други страни през периода май-септември 1989 г.

В основното си решение по настоящото дело Съдът констатира, че е налице нарушение на общото правило за мирно ползване на притежанията, залегнало в първото изречение на чл. 1 §1 от Протокол №1 към Конвенцията, тъй като властите не са съдействали на жалбоподателите да възстановят собствеността си от третите лица. Това е резултат от съдебни решения, които не отговарят на изискването на Конвенцията за законност. Съдът не може да приеме претенцията на жалбоподателите за връщане на имота. Той отбелязва, че настоящото дело не се отнася до незаконно лишаване от собственост от страна на държавата. Следователно, задължението на държавата да поправи последиците от нарушаването на Конвенцията не включва задължение да върне недвижимия имот на жалбоподателите. Като взема предвид фактите по делото и естеството на установеното нарушение, Съдът приема, че плащането на парична сума на жалбоподателите ще предостави обезщетение за имуществените вреди, претърпени от тях като следствие от нарушението на Конвенцията.

С оглед на това Съдът присъжда на жалбоподателите обезщетение за претърпените от тях имуществени вреди, както и неимуществени такива.

……………………………………….

Чл.1 от Протокол 1 (лишаване от право на собственост)

Kalinova c. Bulgarie (Requête no 45116/98),  27 November 2008

Решение по чл. 41 /за справедливо обезщетение/

Първоначална жалба Kalinova c. Bulgarie, no 45116/98, §§ 71-80, 8 novembre 2007.

Нарушение на чл. 1 от Протокол 1 (реституция)

В своето първоначално решение по делото Калинова с/у България Европейският съд установява, че е налице нарушение на член 1 от Протокол № 1. Тъй като въпросът за приложението на член 41 от Конвенцията не е бил доизяснен, Съдът  отлага произнасянето си по него и приканва страните да му представят в писмен вид  във срок от два месеца своите становища по този въпрос и по-специално да му съобщят за всяко споразумение, което биха постигнали.

Съдът припомня, че когато се касае за имуществена вреда, критериите, които следва да се използват, за да се определи дължимото обезщетение от държавата ответник, зависят от характера на установеното нарушение (Тодорова и др. с/у България (справедливо обезщетение), №№ 48380/99, 51362/99, 60036/00 и 73465/01, § 8, 24 април 2008 г.). Незаконното лишаване от собственост оправдава прилагането на принципа restitutio in integrum и следователно, при липса на възстановяване в натура е дължимо обезщетяване в размер на актуалната стойност на засегнатото имущество. Ето защо Съдътприсъжда на жалбоподателката обезщетение за имуществени вреди в размер на пазарната стойност на имота, както и обезщетение за неимуществени вреди.

………………………………………………………………………………………

Чл.1 от Протокол 1(лишаване от право на собственост) + чл. 13(липса на ефективно вътрешноправно средство за защита)

Lazarov v. Bulgaria (Application no. 21352/02), 22 May 2008 .

/дело, подобно на Kirilova and Others/

Бащата на жалбоподателя е притежавал къща, гараж и пристройка  с  прилежаща земя в София. По заповед на кмета от 28 март 1989 г. горният имот бил отчужден за построяване на училище. Отчужденият имот бил оценен на 16,878.20 стари български лева. В заповедта, издадена въз основа на член 98, алинея 1 от Закона за териториалното и селищно устройство (ЗТСУ) от 1973 г. е предвидено, че жалбоподателят следва да бъде обезщетен с апартамент, а баща  – с друг апартамент и гараж. И двата апартамента трябвало да бъдат в сграда, която общината  възнамерявала да построи. През 1991 г. общинските власти стават собственици на отчуждения имот и сградите са разрушени. Строежът на училището така и не започва. Докато чакат построяването на апартаментите жалбоподателят, семейството и родителите му са настанени в оборотно жилище. Жилището е много по-малко от общата площ на предложените за обезщетение апартаменти и е разположено в сграда, чийто собственик е общината и е в окаяно състояние. През следващите години бащата и майката на жалбоподателите умират. Строителството на сградата, в която е трябвало да бъдат апартаментите и гаражът, не започва както е запланувано. Жалбоподателят подава множество жалби до общинските власти безрезултатно. С писмо от 5 юли 1999 г. общинската фирма „Софинвест“ ЕООД уведомява жалбоподателя, че строителството още не е започнало и че няма финансиране. На дата, която не е посочена, общинските власти продават имота, който е отчужден от семейството на жалбоподателя на частно трето лице,  което възнамерява да построи жилищен блок на това място. По нова жалба на жалбоподателя кметът на общината със заповеди от 23 май и 8 юни 2006 г., му определя два апартамента, равностойни на онези, които е трябвало да получи първоначално, в строящи се сгради. Тъй като общината не разполагала с гаражи, заповедта не се отнасяла  за гаража, който жалбоподателят имал право да получи. На 3 април 2007 г. на жалбоподателя са предадени два апартамента.  Към март 2008 г. гаражът все още не е предаден.

Като взема предвид прекомерното забавяне, пасивното поведение на властите през един продължителен период от време и положението на несигурност, в което е бил поставен жалбоподателят, фактът, че през 2007 г. са му били предоставени два апартамента, очевидно равностойни на първоначално дължимите, Съдът достига до извода, че не може да се счете, че е  налице справедлив баланс, както го изисква чл. 1 на Протокол № 1. Освен това гаражът, на който жалбоподателят е имал право, още не бил предоставен. Съдът намира, че гореизложеното е достатъчно, за да приеме, че жалбоподателят е трябвало да понесе особена и прекомерна тежест, което е нарушило необходимия справедлив баланс между обществените интереси и закрилата на правото на мирно ползване на собствеността. Поради това установява  нарушение на чл. 1 от Протокол 1.

Съдът присъжда обезщетение за причинените имуществени вреди на жалбоподателя, защото той не е бил обезщетен с гараж и наред с това определя обезщетение и за неимуществени вреди.

 

 

  1. Все още няма коментари.
  1. 0 trackbacks