Каталог 2009

katalog-10

КАТАЛОГ ПО ТЕКСТОВЕ НА ПОСТАНОВЕНИТЕ РЕШЕНИЯ ОТ ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА ПРЕЗ  2009 г.

 ЧЛЕН 2 – право на живот

чл. 2 (право на живот – процедурни аспекти – неефективност на разследването за  умишлено убийство)+ чл. 5§3 (нарушаване задължението за своевременно изправяне на задържаното лице пред съд) + 5§1 (незаконна процедура  за задържане под стража) + 5§4 (неефективност на оспорване на процедурата по задържане под стража поради прекомерното й забавяне – цели 36 дни след подадената жалба)

Kolevi c. Bulgarie (Application  no 1108/02),   5 november 2009

Съдът установява нарушение на чл. 2 поради неефективното разследване на убийството на зам.-главния прокурор Н. Колев през 2002 г. Властите са действали своевременно, но не са изследвани по обективен начин всички относими елементи и разследването не е било независимо. Събрани са свидетелски показания, че зад убийството стоят главният прокурор г-н Ф. и близки до него прокурори, и все пак самите те не са разпитани. До  изменението на Конституцията през септември 2003 г. не е съществувала правна възможност да се разследва евентуално замесване на главния прокурор. Правителството обаче не спори, че и след това, поради йерархическата структура на прокуратурата и работните методи в нея, никой прокурор не би повдигнал обвинение срещу главния прокурор, без което пък той не би могъл да бъде временно отстранен от длъжността. Българското право не е предоставяло достатъчно гаранции за независимо разследване на престъпления, в които може да са заподозрени главният прокурор и близки до него прокурори. Това се дължи на комбинация от фактори – невъзможността за повдигане на обвинение срещу главния прокурор, авторитарният стил на тогавашния главен прокурор и използваните от него явно незаконни методи на работа, както и институционални недостатъци, по-специално изключителното правомощие на прокуратурата да повдига обвинения, съчетано с пълния контрол на главния прокурор върху всяко решение на прокурор или следовател, и фактът, че главният прокурор е могъл да бъде отстранен от длъжност с решение на Висшия съдебен съвет, а някои от неговите членове са му били подчинени. Задачата на Съда не е да посочи най-подходящата от възможните системи за осигуряване на независимост и безпристрастност в случаи, които касаят високопоставени прокурори или длъжностни лица, но избраната система трябва да гарантира независимост и обективност на разследването както законово, така и на практика, при всички обстоятелства и без оглед на замесените лица.

В случая посочените фактори правят правдоподобно твърдението на жалбоподателите, че независимо разследване е било практически невъзможно дори и след изменението на Конституцията. Освен това в разследването са били включени високопоставени прокурори като г-н Ц.И., който е участвал лично в ареста на г-н Колев, признат за незаконосъобразен от националните съдилища, и е бил публично обвинен от г-н Колев, че е му е подхвърлил изфабрикувани доказателства. Също така, разследването на убийството на г-н Колев практически е било под контрола на главния прокурор до края на мандата му през 2006 г. Съдът намира, че участието на лица, срещу които жертвата и близките й са направили сериозни оплаквания, основани на конкретни факти, е несъвместимо с безпристрастността и независимостта, изисквани от процедурния аспект на чл. 2 от Конвенцията.  Въпреки многобройните действия, извършени при разследването, фактът, че то е било под контрола на такива лица, и пропускът да се разследват очевидно относими обстоятелства са подкопали сериозно неговата ефективност. Съдът стига до заключение, че разследването не е било независимо, обективно и ефективно. При това с оглед на естеството на сериозните му недостатъци, властите не са действали адекватно, за да осигурят търсене на отчет и да поддържат общественото доверие в придържането им към върховенството на закона.

Съдът отбелязва, че разследването е продължило след изтичането на мандата на главния прокурор г-н Ф., но не са били предприети сериозни мерки.

Следователно то не е отговаряло на изискванията на чл. 2 от Конвенцията.

…………………………………………………………………………..

ЧЛЕН 3  – забрана за изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание

Чл. 3  (материално-правни аспекти)

Shishmanov c. Bulgarie ((Requête no 37449/02),   8 janvier 2009

Съдът намира, че условията, при които жалбоподателят е изтърпявал наказанието си в затвора в Пловдив, сами по себе си не са били в нарушение на чл. 3 – отрицателният ефект от пренаселеността на килията (2.08 – 3.12 кв.м на човек) е бил ограничен от относителна свобода на движение – килията не е била заключвана през деня и жалбоподателят е имал час и половина дневно разходка на открито; освен това килията е разполагала със санитарен възел и жалбоподателят не се е оплакал от липса на възможност той да се ползва при условия на уединение; жалбоподателят е прекарал при тези условия и сравнително кратко време – около 2 месеца; той не е подкрепил твърдението си, че е споделял килията с пушачи, с доказателства, че се е оплакал от това на управата на затвора.

За сметка на това Съдът установява липса на съответни медицински грижи по отношение на жалбоподателя, който е страдал от множество хронични заболявания, в т.ч. диабет. Твърдението му, че се е нуждаел от специален хранителен режим, е подкрепено, а и правителството не го оспорва, но не представя доказателства за храната в затвора, а още по-малко за хранителния режим на самия жалбоподател. Подкрепено е и твърдението на жалбоподателя, че са му били давани лекарства с изтекъл срок на годност. С оглед и на здравословното му състояние след като е бил освободен,  Съдът намира, че и двете му твърдения са доказани извън разумно съмнение, и приема, че пропуските на администрацията са застрашили здравето му, което е неприемливо от гледна точка на чл. 3 от Конвенцията. В заключение, като анализира положението на жалбоподателя в целостта му, Съдът намира нарушение на чл. 3.

Той приема оплакването по чл. 13 за явно необосновано, тъй като жалбоподателят не е доказал извън разумно съмнение, че е поискал спиране на изпълнението на наказанието по здравословни причини. Не е предявил и иск по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ и Съдът не намира за убедителни аргументите му, че в случая той не би бил ефективно средство за защита.

……………………………………………………………..

Чл. 3  (материално-правни и процесуални аспекти)

Georgi  Dimitrov c. Bulgarie (Requête no 31365/02),  15 janvier 2009

По тялото на жалбоподателя са установени множество хематоми, за които той твърди, че са резултат от побой, нанесен му от полицията в периода на неговото задържане. Съдът приема нараняванията за достатъчно сериозни, така че третирането, за което свидетелстват, да попада в приложното поле на чл. 3. Съдът намира, че властите не са дали правдоподобно обяснение относно произхода на тези наранявания, с което са нарушили задълженията си по чл. 3.

Но освен това, според Съда, дори и да се приеме обяснението на правителството, че всички наранявания са били причинени при преодоляване съпротивата  на жалбоподателя по време на ареста му, описаните от съдебния лекар хематоми са многобройни и разположени по цялото тяло, така че свидетелстват за множество нанесени удари. Съдът припомня, че дори когато се касае за употреба на сила, станала необходима поради поведението на дадено лице, трябва да се изследва дали тя е била пропорционална. В случая, с оглед на броя на констатираните наранявания по тялото на жалбоподателя и на факта, че той не е бил въоръжен,  според Съда обстоятелството, че е бил физически силен, и съпротивата му не са достатъчни, за да оправдаят употреба на толкова сила. Той е бил арестуван в хода на планирана операция и пред дома му са присъствали множество полицаи. Следователно властите са били длъжни да вземат нужните мерки, за да минимизират вредите, което очевидно не са сторили.

Съдът приема, че с оглед на доказателствата, и по-специално на медицинските удостоверения, твърденията на жалбоподателя, че е малтретиран, са били „защитими“ в смисъла, изяснен в практиката му (напр. Assenov et autres c. Bulgarie, 28 octobre 1998), и в такива случаи чл. 3 изисква провеждането на ефективно официално разследване. Повече от 3 години и половина след подаденото от жалбоподателя оплакване, военната прокуратура е извършила много малко действия по разследването, въпреки че е получила конкретни указания от Главната прокуратура, а с течение на времето спомените на евентуалните свидетели избледняват.  Освен това в разследването е имало значителни забавяния.  Съдът намира също така, че обективността и полезността на медицинската експертиза са съмнителни, тъй като е назначен експерт, който вече е изразил становище относно момента на причиняване на нараняванията, и не са му поставени неутрални въпроси. Не е проведена очна ставка с единия полицай, за когото жалбоподателят е твърдял, че го е бил, нито е направено необходимото, за да може той да идентифицира втория полицай. И накрая, властите са приели, че използването на сила е било необходимо поради поведението на жалбоподателя, но не са разгледали въпроса за пропорционалността на употребената сила. Ето защо Съдът приема, че не е проведено задълбочено и ефективно разследване и така е извършено нарушение на чл. 3.

…………………………………………………………….

Чл. 3  (материално-правни и процесуални аспекти) + чл. 6§1 (равенство на средствата)

Petyo Popov c. Bulgarie (Requête no 75022/01),  22 janvier 2009

Не се спори, че нараняванията на жалбоподателя са достатъчно сериозни, за да попадат в приложното поле на чл. 3. Правителството поддържа, че полицаите са прибягнали до употреба на сила при ареста му, за да го обуздаят, а жалбоподателят – че арестът е протекъл спокойно, пред очите на партньорката, с която е живеел тогава (което тя е потвърдила пред националните власти), и че полицаите са му нанесли побой по-късно, за да направи признания. Пред наказателния съд, разгледал делото за грабеж и опит за изнасилване срещу жалбоподателя, той е обяснил, че полицаите са го били при ареста му, преди да дойде неговата партньорка.

С оглед на противоречивите обяснения и доказателства Съдът приема, че не е в състояние да се произнесе по въпроса при какви обстоятелства са причинени нараняванията, и трябва да прецени  дали те са толкова сериозни, че във всеки случай да не могат да съответстват на употреба на сила, станала стриктно необходима  поради поведението на жалбоподателя.

В тази връзка Съдът отбелязва, че  синините му са били осем, разположени по цялото тяло, както и че според полицаите, които са го арестували, той е бил агресивен и ги е заплашил с бухалка – нещо, което партньорката му е отрекла. Въпреки че полицаите не са твърдели категорично той наистина да ги е нападнал и поведението му да е станало причина за размяна на удари, достатъчно дълга, за да обясни констатираните наранявания, според Съда тази липса на прецизност изглежда нормална като се има предвид, че разпитите са били проведени години след събитията, когато спомените са избледнели. Освен това Съдът приема, че не може да се изключи някои от нараняванията да са били причинени малко по-рано при съпротивата, оказана от жената, която жалбоподателят се е опитал да изнасили. При тези обстоятелства Съдът намира за невъзможно да установи дали нараняванията съответстват на необходима и пропорционална употреба на сила, поради причини, които не могат да бъдат вменени на властите, а са свързани с факта, че жалбоподателят е подал оплакване повече от 4 години след ареста.

Що се отнася до процедурния аспект на чл. 3 Съдът приема, че твърденията на жалбоподателя за понесено малтретиране са били „защитими“ най-малкото от момента, в който властите са били запознати с издаденото му медицинско удостоверение. Той обаче отбелязва, че жалбоподателят е подал оплакване почти 4 години и 4 месеца след разглежданите събития, когато е било по-трудно да се установи с точност как е протекъл арестът; че давността за преследване на евентуално извършеното от полицаите престъпление е била 5 години и подаването на оплакване не я е прекъсвало, както и че жалбоподателят е съобщил адреса на бившата си партньорка едва 8 месеца след като е направил оплакването. И накрая Съдът обръща внимание, че жалбоподателят е бил на свобода повече от три години преди да се оплаче от твърдяното малтретиране и не е посочил сериозни обстоятелства, които да обясняват забавянето. Поради това Съдът намира, че държавата не може да бъде държана отговорна за неуспеха на разследването, който се дължи до голяма степен на пасивността на жалбоподателя.

По тези съображения Съдът не установява нарушение на чл. 3 както в материалния, така и в процесуалния му аспект.

…………………………………

Чл. 3  (материално-правни и процесуални аспекти) + чл. 2 от Протокол № 7 (право на обжалване в наказателното производство)

Stanchev c. Bulgarie (Requête no 8682/02)  1 octobre 2009

През 2002 г., по повод спор със съсобственика му, жалбоподателят е поканен от дошлите на място полицаи да ги последва в полицейското управление, за да даде обяснения. Тъй като отказва да се подчини и се противопоставя на опитите им да влязат в имота, те го арестуват. Жалбоподателят твърди, че когато попитал полицаите дали имат заповед за задържане, те се нахвърлили върху него с юмручни удари и ритници, както и блъскали главата му в стена, от което получил наранявания. Правителството поддържа, че съпротивата на жалбоподателя е принудила полицаите да прибягнат до употреба на сила, за да го обуздаят. При прегледа от служебния лекар в полицейското управление били установени драскотини по лицето и китката му.

През февруари 2002 г. жалбоподателят сезира военната прокуратура с оплакване, че двамата полицейски служители са му нанесли жесток побой. Прокуратурата намира, че няма основание за наказателно преследване, тъй като полицаите са действали в съответствие със закона. Според очевидците на инцидента жалбоподателят отказал да даде обяснения, пуснал двете си кучета срещу полицаите, отказал да ги последва в полицейското управление, обиждал ги и ги заплашвал. Когато го хванали за ръцете, за да го отведат към полицейската кола, се опитвал да се освободи и ги ритал, докато и тримата паднали на земята и те успели да му сложат белезници.

Жалбоподателят предявява иск за обезщетение срещу РПУ по Закона за отговорността държавата, който е отхвърлен с мотива, че полицаите са действали в съответствие с правомощията си по ЗМВР. Употребата на сила и на белезници се оказали необходими поради поведението на жалбоподателя.

Съдът припомня, че за да попадне в приложното поле на чл. 3 от Конвенцията, малтретирането трябва да достигне една минимална степен на тежест. За да отговори на въпроса дали използваната спрямо жалбоподателя сила по време на неговото арестуване е била необходима и пропорционална, Съдът отбелязва, че нараняванията, констатирани от лекаря след ареста, не са многобройни и са малки по размер, като съвпадат много повече с версията за събитията, представена от правителството, отколкото с тази на жалбоподателя. Лекарят не е установил хематоми по тялото му, а той не е поискал нов медицински преглед по време на задържането или след освобождаването му. Няма данни да му е нанесен побой с юмруци и ритници и липсата на доказателства да е свързана с непроявено старание от страна на властите. Жалбоподателят не оспорва, че е отказал да се подчини на заповедите на полицаите и че се е съпротивлявал на опитите им да го отведат в полицейското управление – факти, констатирани в националното производство и потвърдени от свидетелите на инцидента. При тези обстоятелства Съдът счита, че прибягването до сила от страна на полицаите е било необходимо поради поведението на жалбоподателя и че използваната сила не е била непропорционална. Що се отнася до поставянето на белезници, Съдът не намира основание да не приеме констатациите на националните съдии и отбелязва, че жалбоподателят е бил изложен с тях на публично място за съвсем кратко време. При тези обстоятелства мярката не е непропорционална. Съдът заключава, че чл. 3 от Конвенцията не е нарушен в материалния му аспект.

Относно ефективния характер на разследването Съдът не е убеден, че твърденията на жалбоподателя за малтретиране са „защитими“ по смисъла на неговата практика. Във всеки случай разследващите органи са предприели своевременно действия за събиране на показания от замесените полицаи и двамата свидетели, присъствали на ареста. Истина е, че жалбоподателят не е било изслушан, но той е дал показания в рамките на съдебната процедура по Указа за борба с дребното хулиганство и произнесеното в тази процедура решение е била взето под внимание от прокурорите. Следователно може да се счита, че неговата версия за фактите е била достатъчно известна на властите. Впрочем той не е уточнил какви факти биха установили свидетелите, които е поискал. Изложената от полицаите версия е била потвърдена от присъствалите по време на ареста и от медицинското свидетелство. При тези обстоятелства компетентните власти не могат да бъдат упрекнати, че не са назначили медицинска експертиза и не са организирали очни ставки. С оглед на това Съдът счита, че властите са провели ефективно разследване и няма нарушение на чл. 3 в процедурния му аспект.

………………………………………………………..

ЧЛЕН 5 – право на свобода и сигурност

Чл5§1 (незаконна процедура  за задържане) + 5§4 (процедура, която не осигурява изискваните от  чл. 5 § 4 гаранции, и липса на възможност за оспорване на постановената в нея заповед за задържане)

Gavril  Gеorgiev  c. Bulgarie (Requête no 31211/03) , 2 аvril 2009

През март 2003 г. жалбоподателят, който отслужвал военната си служба, бил задържан от военната полиция за 24 часа на основание тогава действащия Закон за отбраната и въоръжените сили, във връзка с нанесен побой на друг войник. При разпита признал, че той е извършителят. Същия ден командирът на полка му наложил дисциплинарно наказание 4 дни арест (чл. 282, ал. 2 (з) от ЗОВС), което той изтърпял. Веднага след това било образувано наказателно производство и жалбоподателят бил задържан под стража. Впоследствие бил осъден.

Жалбоподателят се оплаква, че четиридневното му задържане в ареста е било в противоречие с чл. 5 § 1от Конвенцията. Страните не спорят, че е налице лишаване от свобода, и Съдът стига до същия извод с оглед на начина на изпълнение на мярката. Спорът е относно нейната цел. Според правителството тя е била да се осигури изправянето на жалбоподателя пред съдилищата, като заподозрян в престъпление, в рамките на образуваното срещу него наказателно производство. Според жалбоподателя мярката не е оправдана по никоя от хипотезите на чл. 5 § 1 от Конвенцията; представлява дисциплинарна санкция за нарушаване на военната дисциплина; не е наложена нито от органите, компетентни да разпореждат задържане на лице, заподозряно в престъпление, нито при спазване на предвидената за това процедура, и следователно не може да квалифицира като задържане по чл. 5 § 1 c).

Съдът констатира, че правителството се позовава само на чл. 5 § 1 c) като оправдание за задържането, т.е. няма спор, че то не попада в никоя от другите хипотези на чл. 5 § 1. Като не вижда основание да приеме нещо различно, Съдът пристъпва към преценка дали задържането е било оправдано от гледна точка на чл. 5 § 1 c). Установява, че е имало основание жалбоподателят да бъде подозиран в извършването на престъпление – той е направил самопризнание, което е било потвърдено и от свидетели. Съдът приема, че задържането на жалбоподателя е било разпоредено не само за да бъде наказан за дисциплинарно нарушение, но и за да бъде изправен пред военния съд. Това задържане е трябвало да бъде постановено „по реда, предвиден в закона“, т.е. съгласно материалните и процедурни норми на националното право. Според приложимите към момента на събитията чл. 40б, ал. 1 (2) от ЗОВС и чл. 152a от НПК от 1974 г. органите, компетентни да постановят задържане на войник, заподозрян в престъпление, са били военната полиция, разследващият орган, прокурорът и първоинстанционният съд, а в случая мярката е била разпоредена от командира. Нещо повече, съгласно националното право процедурите за задържане включват предварителен или последващ съдебен контрол за законосъобразност, докато заповедта на командира не подлежи на обжалване. Следователно задържането не е  постановено „по реда, предвиден в закона“, както изисква чл. 5 § 1 c), и разпоредбата е нарушена.

Що се отнася до изискваните от чл. 5 § 4 процедурни гаранции Съдът отбелязва, че задържането е разпоредено от армейски офицер, който няма съдебни функции. Въпреки че законът изисква от него да вземе предвид определени обстоятелства, за да прецени дали да постанови задържане, все пак става въпрос за дискреционно правомощие, което той има по отношение на подчинените си. Предвидената от закона и следвана в случая процедура не е състезателна. Законът не е гарантирал на жалбоподателя право да бъде изслушан от решаващия орган, въпреки възможността процедурата да завърши с лишаването му от неговата свобода, макар и за ограничен срок. Следователно решението за поставяне на жалбоподателя в ареста не е взето при спазване на процедура, осигуряваща изискваните от  чл. 5 § 4 гаранции. При това той не е разполагал с никаква възможност да оспори заповедта на командира. По тези съображения Съдът установява нарушение на чл. 5 § 4.

………………………………………………………..

чл. 5§3 (нарушаване задължението за своевременно изправяне пред съд на задържано лице) + 5§1 (незаконна процедура  за задържане под стража) + 5§4 (неефективност на оспорване на процедурата по задържане под стража поради прекомерното й забавяне)+ чл. 2 (право на живот – процедурни аспекти – неефективност на разследването за  умишлено убийство)

Kolevi v. Bulgaria (Application  no 1108/02),   5 november 2009

Съдът установява нарушение на чл. 5§3, тъй като жалбоподателят е бил изправен пред съдия едва 5 дни и 8 часа след ареста му на 20 юни 2001 г., без правителството да твърди, че не е било възможно това да бъде сторено по-рано. Прокурорското постановление за продължаване на задържането на г-н Колев за втори 72-часов период не съдържа обяснение защо не е било възможно да бъде отведен пред съдия от 20 до 23 юни 2001 г. и дори не споменава, че той вече е бил задържан 72 часа. Като е забавила изправянето на жалбоподателя пред съдия с 5 дни и 8 часа без каквото и да било основание, прокуратурата е извършила произволен акт, несъвместим със задълженията й по чл. 5 § 3 от Конвенцията. Съдът отбелязва, че българското право или разрешава бланкетно, или не забранява ясно последователни периоди на полицейско или прокурорско задържане без изправяне пред съдия (24 часа полицейско задържане, 72 часа задържане по чл. 202 от НПК от 1974 г. и 72 часа задържане по чл. 152a от НПК от 1974 г.), което води до  неприемливи забавяния, в противоречие с  чл. 5 § 3, видно и от делото Kandzhov v. Bulgaria (no. 68294/01, 6.11.2008).

ВКС е приел с окончателно решение, че  по националното право наказателното производство срещу  г-н Колев е било недопустимо от самото начало, тъй като той е имал имунитет. Това потвърждава, че е бил лишен от свободата си незаконно. По принцип задържането е законно, когато е постановено от съд, и последващото установяване от по-висшестоящ съд, че законът е бил приложен неправилно, не променя непременно това (Mooren v. Germany [GC], no. 11364/03, § 74, 9 July 2009). В случая  обаче установеният порок на съдебния акт за задържането може да се приеме за  “грубо и очевидно нарушение” (пак там, § 75), след като националният закон съдържа абсолютна забрана за започване на наказателно производство и задържане на лица с имунитет. Поради това е извършено нарушение на чл. 5 § 1 от Конвенцията. По възражението на правителството, че по онова време не е имало установена съдебна практика относно момента, от който г-н Колев се е ползвал с имунитет, съдът отбелязва, че липсата на яснота може да се разглежда сама по себе си като неспазване  на задълженията на властите по чл. 5 § 1.

Съдът намира и нарушение на чл. 5 § 4, тъй като жалбата на г-н Колев срещу задържането му под стража е била разгледана 36 дни след подаването й. Изпращането на  жалбата в съда е било забавено с близо месец, а впоследствие е имало и допълнително незаконно забавяне.

………………………………………………………..

чл. 5§3 (продължителност на предварителното задържане)+5§4 (липса на ефективен съдебен контрол на предварителното задържане)+6§1(неспазване на разумния срок)

Rangelov  c. Bulgarie (Requête no 14387/03),  23 аvril 2009

На 29.05.1998 г. жалбоподателят бил арестуван като заподозрян в убийство, извършено през 1996 г., за което имало висящо наказателно производство. Същия ден следователят наредил предварителното му задържане, а на 1.06.1998 г. било получено потвърждение от прокурор. Жалбоподателят не оспорил законността на задържането пред съда. След приключването на предварителното производство, на 8.06.2000 г. съдията-докладчик приел, че не съществуват обстоятелства, които да оправдават изменяне на мярката за неотклонение. Съдилищата отхвърлили няколко искания на жалбоподателя да бъде освободен и мярката останала в сила до 9.12.2003 г., когато СГС я заменил с гаранция, и жалбоподателят бил освободен след заплащането й, на 22.12.с.г.

Съдът отбелязва, че предварителното задържане на жалбоподателя е продължило от 29.05.1998 до 22.12.2003 г., т.е. почти 5 г. и 7 месеца. Той припомня практиката си, че наличието на обосновано подозрение е conditio sine qua non за законността на продължаващото задържане, но след известно време то не е достатъчно и Съдът трябва да установи дали другите изложени от съдебните власти мотиви продължават да оправдават задържането. Ако те са „относими“ и „достатъчни“,  той проверява и дали властите са проявили „особено усърдие“ при провеждането на производството. В случая няма спор относно наличието на обосновано подозрение. Съдът отбелязва, че решението на съдията-докладчик от 8.06.2000 г. не сочи мотиви за продължаване на задържането. Следващите съдебни решения по въпроса се позовават систематично на тежестта на престъплението, за да заключат, че продължава да съществува опасност жалбоподателят да се укрие от правосъдието или извърши нови престъпления. Този аргумент обаче, макар и нелишен от относимост при преценката за опасността на задържания, не е достатъчен сам по себе си, за да оправдае относително дълги периоди на задържане, като този в случая. Съдилищата са посочили освен това и принадлежността на жалбоподателя към престъпна организация и обстоятелството, че е токсикоман. Тези факти може да са относими при преценката на риска от извършване на нови престъпления или укриване, но са изтъкнати само в два съдебни акта от 2001 г., а не и по-нататък през 2002 и 2003 г. В заключение Съдът приема, че властите не са изложили „относими“ и „достатъчни“ мотиви за оправдаване на 5 и половина годишното задържане на жалбоподателя. При това положение той не счита за необходимо да се произнесе дали властите са проявили „особено усърдие“ и намира нарушение на чл. 5 § 3 от Конвенцията.

Съдът припомня, че чл. 5 § 4 изисква съдилищата, сезирани с искане за освобождаване, да разгледат наред с другото и въпроса дали по отношение на задържания съществува обосновано подозрение в извършване на престъпление. Той вече е установявал неспазване на това изискване от българските съдилища заради съдебната практика, която забранява на съдиите да се впускат в анализ на събраните доказателства, когато разглеждат искане за освобождаване на подсъдим  (Nikolova c. Bulgarie [GC], no 31195/96, §§ 59 и 61; Ilijkov c. Bulgarie, no 33977/96, §§ 95 до 99, 26.07.2001). Така е  и в случая, поради което, както и по цитираните дела, Съдът установява нарушение на чл. 5 § 4 в резултат на ограничения обхват на осъществения от съдилищата контрол за законността на предварителното задържане. Освен това решенията от 20.12.2002 и 15.01.2003 г. са взети без провеждане на открито съдебно заседание. Процедурата по чл. 5 § 4 не трябва непременно да осигурява гаранции, идентични с изискваните от чл. 6 § 1, но трябва да е съдебна и да предлага на засегнатия гаранции, съответни на естеството на лишаването от свобода, от което се оплаква. По-специално относно задържаните при условията на чл. 5 § 1 c), се изисква открито съдебно заседание (Assenov et autres c. Bulgarie, 28.10.1998 г., § 162). Следователно е налице нарушение на чл. 5 § 4.

……………………………………………………………

чл. 5§3 (продължителност на предварителното задържане)+5§4 (липса на ефективен съдебен контрол на предварителното задържане)+8 (контролиране на кореспонденцията на жалбоподателя с адвокат)

Koriyski c. Bulgarie (Requête no 19257/03),  26 novembre 2009

Предварителното задържане на жалбоподателя, заподозрян в кражба на лек автомобил (чл. 5 § 1 c) от Конвенцията), е продължило от 20 април 2001 до 23 юни 2004 г., или  3 години и 2 месеца. Жалбоподателят не оспорва наличието на обосновано подозрение и Съдът не вижда основание да стигне до различно заключение. Съдът намира, че мотивите, с които българските съдилища са отхвърлили исканията на жалбоподателя за освобождаване – че все още съществува опасност да извърши нови престъпления или да се укрие от правосъдието, с оглед на  тежестта на престъплението, но и на предишните му три осъждания и наличието на други висящи наказателни производства срещу него – са относими и достатъчни, за да оправдаят продължаващото задържане. По въпроса дали властите са проявили „особено усърдие“  при воденето на наказателното производство, Съдът отбелязва, че съдебното заседание на 11.04.2002 г. е било отложено поради заболяване на съдията и следващото заседание е било насрочено за след 6 месеца, с оглед на натовареността на районния съд. То пък е отложено, защото съподсъдимият на жалбоподателя е бил в затвора, за което затворническите власти са пропуснали да уведомят съда. Така е причинено забавяне от около 10 месеца, а към онзи момент жалбоподателят е бил задържан вече година. Според Съда това забавяне е могло да бъде избягнато и властите не са проявили необходимото усърдие, следователно чл. 5 § 3 е нарушен.

Съдът установява нарушение и на чл. 5 § 4 от Конвенцията, на две основания: Първо, искането на жалбоподателя  за освобождаване, подадено на  10 февруари 2003 г., е било разгледано  едва на 12 март с.г. – след 30 дни, а правителството не сочи каквито и да било обстоятелства, които да обяснят подобно закъснение. Следователно искането не е било разгледано „в кратък срок“, както изисква чл. 5 § 4. Второ, чл. 5 § 4 изисква съдилищата, сезирани с искане за освобождаване, да разгледат наред с другото и въпроса дали по отношение на задържания съществува обосновано подозрение в извършване на престъпление. Съдът вече е установявал неспазване на това изискване от българските съдилища заради съдебната практика, която забранява на съдиите да се впускат в анализ на събраните доказателства, когато разглеждат искане за освобождаване на подсъдим  (Nikolova c. Bulgarie [GC], no 31195/96, §§ 59 и 61; Ilijkov c. Bulgarie, no 33977/96, §§ 95 до 99, 26.07.2001). Така е  и в случая, поради което, както и по цитираните дела, Съдът установява нарушение на чл. 5 § 4 в резултат на ограничения обхват на осъществения от съдилищата контрол за законността на предварителното задържане. Той е обяснил подробно по делото Ilijkov, че грижата да се осигури безпристрастността на наказателния съдия не може да оправдае подобно ограничаване на съдебния контрол.

………………………………………………………………..

чл. 5§3 (продължително задържане под стража и липса на достатъчно доказателства за необходимостта от задържане)

Titovi v. Bulgaria (Application no. 3475/03), 25 june 2009

За да прецени дали е налице нарушение на чл. 5 § 3, Съдът разглежда периода на задържане на втория жалбоподател, започнал с ареста му на 9 октомври 2002 г. (последван от задържане до 24 часа, задържане до 72 часа и налагане на мярка за неотклонение задържане под стража)  до освобождаването му на  14 октомври 2003 г., т.е.  година и 5 дни.

Не се спори, че през цялото време е съществувало обосновано подозрение в извършване на престъпление, и Съдът пристъпва към преценка дали съдебните власти са посочили други “относими” и “достатъчни” основания, оправдаващи лишаването на жалбоподателя от свободата му. През първите месеци от задържането изводът, че съществува риск той да извърши нови престъпления, е почивал на относими доказателства и не е бил произволен или неразумен – обвинението срещу жалбоподателя е било за участие в престъпна група за подправяне на пари и книжа и в дома му са били открити фалшиви банкноти и уреди за подправяне на документи за самоличност. Националните съдилища обаче са отказали да преразгледат положението след оттеглянето на това обвинение и просто са повторили, че твърдяното участие на жалбоподателя в престъпна група е индикация, че може да извърши нови престъпления, без да обяснят защо отпадането на обвинението за участие в престъпна група не оказва влияние върху този им извод. Същевременно престъплението, в което жалбоподателят е останал обвинен – притежаване на подправени банкноти и ценни книжа, не е свързано с насилие, макар да е сериозно, и жалбоподателят не е имал криминално минало. Освен това от мотивите на съдилищата е видно, че те се смятали задържането за автоматично оправдано до изтичането на максималния едногодишен срок. Според Съда този подход е неприемлив – оправданието за дори и най-краткия период на задържане трябва да бъде убедително обосновано от властите, а също така чл. 5 § 3 от Конвенцията изисква те да осигурят, че във всеки конкретен случай задържането под стража е оправдано на относими и достатъчни  основания, както и че не надхвърля един разумен период (Labita v. Italy [GC], no. 26772/95, § 152).

Ето защо Съдът намира, че след отпадането на обвинението за участие в престъпна група властите не са посочили “относими” и “достатъчни” основания, оправдаващи продължаване на задържането на жалбоподателя, поради което е нарушено гарантираното му от чл.  5 § 3 право на гледане на неговото дело в разумен срок или на освобождаване преди гледането му в съда.

…………………………………………………………….

чл. 5§3 (продължителност на задържането под стража)

Spas Spasov c. Bulgarie (Requête no 31646/02) ,  12 fevrier 2009

Жалбоподателят е бил задържан от 19 април 2001 г. (датата на ареста и задържането му от полицията, след което му е била наложена мярка за неотклонение задържане под стража) до освобождаването му на 14 март 2002 г., или 10 месеца и 23 дни.

Съдът отбелязва, че полицаите, задържали жалбоподателя, са установили противоречия в първоначално изложената от него версия за фактите и че на следващия ден той действително е направил самопризнание, което е било подкрепено и от свидетелски показания и други обстоятелства. При това положение е имало обосновано подозрение, че той е извършил престъпление.

Що се отнася до въпроса дали продължаващото му задържане е било оправдано, Съдът отбелязва, че националните съдилища са се произнесли по него три пъти: при вземането на мярката и след молбите му за освобождаване от 4 юни 2001 и 25 февруари 2002 г. Тъй като окръжният съд го е освободил на 5 март 2002 г., Съдът разглежда мотивите на другите два съдебни акта по въпроса. Те са постановени през първите два месеца от задържането. Основният мотив на съдилищата е била тежестта на престъплението и той е релевантен при преценката за опасност от укриване или извършване на нови престъпления. Съдът не може да упрекне националните съдилища за извода им, че на този начален етап такъв риск е съществувал. Жалбоподателят не е подавал искания за освобождаване в периода от юни 2001 до февруари 2002 г., а първото подадено след това искане е било успешно. Съдът не може да спекулира дали  едно подадено по-рано искане би довело до освобождаване  на жалбоподателя или дали съдилищата биха  изложили относими и достатъчни мотиви за оставането му задържан. В това отношение той подчертава, че задържането на жалбоподателя е било осъществено след реформата на НПК от 2000 г., с която е премахната презумпцията, че опасността от укриване или извършване на нови престъпления следва автоматично от повдигането на обвинение за тежко престъпление (виж напр. Ilijkov c. Bulgarie, no 33977/96, §§ 55 à 59, 26.07.2001). С оглед на конкретните обстоятелства и като се държи сметка, че съдилищата са били сезирани с искане за освобождаване в началния стадий на задържането на жалбоподателя, Съдът приема, че те са изложили “относими” и “достатъчни” основания за продължаващото му задържане.

Съдът не вижда значими бездействия в наказателното преследване в периода на задържането на жалбоподателя, т.е. то е било водено с необходимото „особено усърдие“. Следователно не е налице нарушение на чл. 5 § 3 от Конвенцията.

…………………………………………………………..

ЧЛЕН 6 – право на справедлив процес (наказателни аспекти)

чл. 6§1 (равенство на средствата)+чл. 3 (материално-правни и процесуални аспекти)

Petyo Popov c. Bulgarie (Requête no 75022/01),  22 janvier 2009

Съдът напомня, че в инстанциите, в които не се установяват фактите, а само се тълкуват относимите правни разпоредби, производствата за допускане до обжалване или за решаване на правните въпроси могат да задоволяват изискванията на чл. 6, дори и страната  да няма възможност да изложи тезата си лично в устно заседание пред съответния съд (виж напр. Sutter c. Suisse, 22.02.1984, § 30, за касационен съд). Въпреки това обаче в производството трябва да бъдат спазени принципите за равенство на средствата и състезателност.

В случая българското законодателство е давало на жалбоподателя – подсъдим по делото, правото да присъства на заседанието на ВКС, проведено на 21 януари 2000 г., и да вземе думата, ако желае. ВКС е имал възможност да разгледа делото в негово отсъствие само ако не е могъл да го призове на посочения от него адрес, но случаят не е бил такъв. ВКС е опитал да призове жалбоподателя чрез адвоката му, но на самия него не е била изпратена призовка. Такава процедура за призоваване не е била предвидена в НПК. Не е установено и жалбоподателят да се е съгласил писмено призовката да бъде изпратена на адвоката му. Въпреки това ВКС е тълкувал бележката, с която се е върнала призовката до адвоката, че според негова колега той не може да бъде намерен на посочения адрес, като отказ на жалбоподателя от участие в заседанието (приложил е чл. 356, ал. 3 от НПК от 1974 г.). Съдът намира, че всеки отказ от правата, гарантирани от чл. 6, може да бъде установен недвусмислено само ако относимата национална правна уредба е приложена с достатъчна предвидимост. В случая това условие не е изпълнено, тъй като жалбоподателят не е бил уведомен за датата на съдебното заседание, нито се установява, че с оглед на приложимата уредба е могъл да очаква, че вече няма да получава призовки, след като е упълномощил адвокат. При това е предвидено процедурата  да е устна и присъствието на прокурор е задължително, а прокуратурата е искала отхвърляне на жалбата му. При тези обстоятелства  принципът за равенство на средствата, включен в чл. 6, § 1, е изисквал жалбоподателят да има възможност да присъства на съдебното заседание и разглеждането на делото в негово отсъствие е несъвместимо с този принцип. Следователно е налице нарушение на чл. 6, § 1.

…………………………………………………

чл. 6§1 (нарушаване на разумния срок граждански ищци в наказателно производство)+ чл. 13 във вр. с чл. 6

Demirevi c. Bulgarie (Requête no 27918/02) , 28 mai 2009

Съдът намира, че периодът, започнал с конституирането на жалбоподателите като граждански ищци и продължил 13 години и почти 5 месеца, през който делото е било разгледано от три съдебни инстанции, не може да бъде обяснен с относителната му сложност,  а се дължи на неоправданото му забавяне във ВКС; четирите му връщания за доразследване; деветте отлагания в окръжния съд поради отсъствие на членове на състава. Поради това той установява нарушение на чл. 6 § 1, а също и на чл. 13, тъй като липсва вътрешноправно средство, посредством което гражданският ищец би могъл да ускори производството или да получи обезщетение за прекомерната му продължителност.

………………………………………………………

чл.6§1 (нарушаване на разумния срок в дело от частен храктер+ липса на достъп до съд)

Tonchev  v. Bulgaria (Application no. 18527/02),  19 november 2009

Прекратено наказателно производство от частен характер (за нанесена лека телесна повреда) поради  изтичане на абсолютната давност. На това основание не е разгледан гражданският иск на жалбоподателя. Поради тази причина съдът заключава, че последният не е разполагал с ефективно вътрешно-правно средство за защита. Българският съдия е изразил несъгласие по повод второто нарушение в своето особено мнение.

Прекомерната продължителност от повече от 8 години и 2 месеца на наказателното дело, което не е било сложно, се дължи на значителни периоди от време между повечето заседания – между 4 и 2 месеца; повторното разглеждане на делото е започнало почти година след като първоначалното решение е било отменено от окръжния съд; въззивната жалба срещу второто решение на районния съд е била разгледана след прекъсване от повече от 15 месеца, когато давностният срок вече е бил изтекъл.

……………………………………………………………

чл.6§1 (нарушаване на изискването за правна сигурност+ нарушаване на разумния срок) 

Iordan Yordanov et autres  c. Bulgarie (Requête no 23530/02), 2 juillet 2009

Тримата жалбоподатели – служители на МВР, са уволнени във връзка с откриването на подслушвателна техника в апартамента на главния прокурор през 2000 г. ВАС е разгледал делата им малко след делото на друг служител, уволнен на същото основание и по повод същите събития, но петчленният състав е възприел точно обратното становище на застъпеното няколко месеца преди това от петчленния състав по делото на колегата им, въпреки че в двата състава са заседавали почти същите съдии (четирима от петимата.

В практиката на ВАС от 2001 до 2005 г. е имало две различни тълкувания на чл. 240 от ЗМВР относно реда и условията на служебната и вътрешноведомствената проверка. Това положение е продължило и след вземането на решенията по настоящето дело. Ето защо Съдът счита, че са били налице „дълбоки и продължителни различия“ в тълкуването на разпоредбата от страна на ВАС. Въпреки съществуващия механизъм, позволяващ поправяне на такова положение – процедурата, предвидена в чл. 44 и 45 от Закона за ВАС, това не е било направено и създадената от съдебната практика несигурност е продължила и след приемането на окончателните решения на ВАС по делата на тримата жалбоподатели.  Съдът намира, че тази упорито запазила се несигурност е имала за последствие лишаването на жалбоподателите от основни гаранции за справедлив процес по смисъла на чл. 6 § 1 от Конвенцията и е налице нарушение на разпоредбата.

Наказателното производство срещу г-н Йорданов е продължило почти 7 години и 5 месеца, което само по себе си е значителен срок. Разследването се е характеризирало с определена степен на сложност, която обаче не е в състояние да обясни подобна продължителност. Съдът намира нарушение на чл. 6 § 1 и на това основание.

По твърдението на г-н Йорданов, че не е разполагал с ефективно вътрешноправно за защита във връзка с оплакването си от продължителността на производството, Съдът отбелязва, че през юни 2003 г., когато влиза в сила чл. 239a от НПК, разследването срещу него е било висящо от 2 години и 11 месеца, което му е позволявало да използва въпросното средство за защита. Той обаче не го е сторил и не е изложил аргументи, че това средство би било неефикасно в неговия случай, поради което Съдът приема оплакването му по чл. 13 във вр. с чл. 6 § 1 за явно неоснователно.

 ………………………………………………………….

чл.6§1 (нарушаване на разумния срок)

Valkov c. Bulgarie (Requête no 72636/01), 8 janvier 2009

Наказателното производство срещу жалбоподателя е започнало с неговото привличане като обвиняем през януари 1996 г. и през декември 2006 г. все още е било висящо в досъдебната фаза, т.е. към този момент продължителността му е била 10 години и 10 месеца. Съдът отбелязва, че делото, което се е отнасяло за пасивна корупция, е било с известна сложност, но преписката е била връщана пет пъти на компетентния прокурор заради процедурни нередности и два пъти съдилищата са изразили становище, че правната квалификация на обвинението не е достатъчно точна. Съдът не намира за необходимо да разглежда основателността на всяко от връщанията, но приема, че те са довели до обезсмисляне на проведеното съдебно производство, и заключава, че властите са нарушили чл. 6 § 1.

………………………………………………………….

чл.6§1 (нарушаване на разумния срок) )+ чл. 13 във вр. с чл. 6

Myashev  c. Bulgarie (Requête no 43428/02),8 janvier 2009

Наказателното производство срещу жалбоподателя е продължило повече от десет години. Съдът отбелязва, че делото, което е било за незаконно притежаване на оръжие, не изглежда сложно. За продължителни периоди (1993–1998 г., а след това 1999–2002 г.) процедурата е била в застой, без да е извършено никакво процесуално или следствено действие.

Както и по предишни дела срещу България, Съдът отбелязва, че по това време в националното право не е съществувало средство за защита, позволяващо ускоряване на производството или получаване на обезщетение за прекомерната му продължителност, поради което установява нарушение и на чл. 13.

…………………………………………………………..

чл.6§1 (нарушаване на разумния срок)

Lisev c. Bulgarie (Requête no 30380/03), 26 fevrier 2009

Наказателното производство срещу жалбоподателя е продължило 7 години, 5 месеца и 3 дни. Делото не се е отличавало с фактическа или правна сложност. Органите, натоварени с разследването, са били пасивни. Първоначалното следствие е завършило с прекратяване от районния прокурор, оспорено от жертвата; окръжният прокурор е поискал допълнително разследване. То е продължило повече от 4 години, през които само е установено местоживеенето на жалбоподателя и е назначена психиатрична експертиза.

…………………………………………………………….

чл.6§1 (нарушаване на разумния срок) +чл. 13(липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Valentin Ivanov v. Bulgaria (Application no. 76942/01), 26 march 2009

Продължителността на наказателното производство срещу жалбоподателя, която се покрива от юрисдикцията ratione temporis на Съда (след 7 септември 1992 г., когато Конвенцията влиза в сила за България) е 8 години, 1 месец и 28 дни за досъдебно производство и три съдебни инстанции. Според Съда не са приведени убедителни факти или аргументи, че тази продължителност е разумна. Макар че делото е било в известна степен сложно и е включвало събирането на множество доказателства, не е ясно на кои дати и колко заседания са проведени от националните съдилища, били ли са те насрочени в разумен срок и проявили ли са съдилищата необходимото усърдие. Освен това два пъти са внасяни нови обвинителни актове срещу жалбоподателя заради изменение на обвинението и връщане на делото на прокуратурата, което само по себе си е удължило производството поне с две години.

Както и по предишни дела срещу България, Съдът отбелязва, че по това време в националното право не е съществувало средство за защита, позволяващо ускоряване на производството или получаване на обезщетение за прекомерната му продължителност, поради което установява нарушение и на чл. 13.

………………………………………………

 Чл. 6§1(неспазване на разумния срок) + чл. 5§3 (продължителност на предварителното задържане) + 5§4 (липса на ефективен съдебен контрол на предварителното задържане)

Rangelov  c. Bulgarie (Requête no 14387/03),  23 аvril 2009

Периодът, който следва да се прецени, е започнал на 29 май 1998 г. с ареста на жалбоподателя и повдигането на обвинение срещу него. На 20 ноември 2007 г. наказателното производство е все още висящо пред втората инстанция, и е продължило вече почти 9 години и половина.

Делото се е отличавало с известна сложност (множество обвиняеми с различна роля в извършването на няколко престъпления; множество извършени следствени действия), но според Съда тя не е в състояние сама по себе си да обясни значителната продължителност на производството. Съдилищата са отговорни за най-голямото забавяне, което се дължи на смъртта на съдебен заседател, наложила СГС да събере отново всички доказателства. Така се е натрупало забавяне с 3 години, което е могло да бъде избегнато с привличането на запасен съдебен заседател (чл. 259 от НПК).

………………………………………………

Чл. 6§1(Нарушено право на достъп до съд – отказ за отмяна на задочна присъда)

 Aliykov   c. Bulgarie (Requête no 333/04),3 decembre 2009

През 1998 г. срещу жалбоподателя е образувано наказателно производство за две деяния – шофиране с повишено алкохолно съдържание в кръвта и шофиране в период, в който не е имал право да управлява МПС.През 1999 г. второто е отделено в ново наказателно производство, като на жалбоподателя не е изпратен препис от постановлението, а в него е отбелязано, че може да получи такъв, като подаде молба.През 1999 г. първоначалното наказателно производство завършва със споразумение.

Във второто производство, след неуспешен опит жалбоподателят да бъде призован на посочения от него адрес, се установява, че през 2000 г. е заминал за Турция. Обявен е за издирване. В негово отсъствие е привлечен като обвиняем за второто деяние и му е наложена мярка за неотклонение „подписка”, за която не е уведомен. Съдът, след повторното му обявяване за издирване и снабдяване с удостоверение, според което в периода януари 2001 – февруари 2002 г. той не е напускал страната, разглежда делото в негово отсъствие, признава го за виновен и му налага наказание лишаване от свобода. Служебният адвокат не обжалва решението и то влиза в сила.

Жалбоподателят подава молба за възобновяване на делото, като посочва, че живеел постоянно в Турция  и не знаел за него. ВКС я отхвърля с мотиви, че жалбоподателят е бил достатъчно запознат с наказателното преследване срещу него, тъй като е бил привлечен като обвиняем и разпитан през 1998 г., след което е внесъл и гаранция. Властите били принудени да го обявят за издирване, тъй като не ги уведомил за промяна на адреса си.

Съдът отбелязва, че макар жалбоподателят да е бил запознат с наказателното преследване в началото му и постановлението за новото наказателно производство да се е намирало в досието по първото дело, по което  се е явил с адвокат, той  няма юридическо образование и по всяка вероятност не е могъл да разбере настъпилите промени в отделеното производство, което е било в застой в продължение на година и половина, а прокуратурата не се е погрижила да го уведоми за постановленията чрез изпращане на копия или устно. Първоначалната му мярка за неотклонение вече не е била в сила след приключване на първото делото, а за новата не е бил уведомен. Властите трябва да възпират неоправданите отсъствия, но при условие че санкциите не са непропорционални в дадените обстоятелства и че обвиняемият не е лишен от правото си на защита. В случая компетентните органи не са изпълнили задължението си да се опитат да уведомят жалбоподателя за протичането на въпросното производство, още повече че номерът му вече не е бил същият като на първото. Нищо не навежда на заключение, че жалбоподателят недвусмислено се е отказал от правото си на присъствие и защита пред съда. Освен това Съдът отбелязва, че през 2001 г. жалбоподателят, чийто постоянен адрес е бил в Турция, е декларирал новия си адрес в документ, представен в българското консулство, а също така  е подал жалба срещу отказа да му бъде издаден паспорт. Тези обстоятелства не навеждат на мисълта, че се е опитал да се укрие от правосъдието, избягвайки да оповести адреса си. Отказано му е било възобновяване на производството, а не се сочат други възможности по националното право за взимане на ново решение от съда в негово присъствие. Ето защо Съдът намира нарушение на член 6 § 1 на Конвенцията и счита, че поради това не е необходимо да разгледа твърденията на жалбоподателя, че служебният му адвокат не е изпълнил задълженията си.

………………………………………………………….

ЧЛЕН 6 – право на   справедлив процес /гражданскоправни аспекти/

чл.6§1(достъп до съд)

Agromodel OOD c. Bulgarie (Requête no 68334/01),  24 septembre 2009

Делото се отнася за липсата на възможност юридически лица да предявяват искове по ЗОДОВ преди изменението му от 2006 г. Дружеството жалбоподател поддържа, че необходимостта да внесе предварително държавна такса в размер на стотици хиляди лева по исковете си срещу прокуратурата го е лишила от достъп до съд.

Съдът отбелязва, че дължимата държавна такса е била в значителен размер; че дружеството е спряло да упражнява търговска дейност и не е разполагало със собствени средства; че е търсело обезщетение именно за вредите от прекъсване на дейността вследствие на твърдените незаконни действия на прокуратурата; че размерът на таксата е твърдо определен, без горна граница и възможност за преценка от страна съда или за освобождаване от заплащането й. Той припомня практиката си, че една обща забрана за освобождаване от държавни такси сама по себе си поставя проблем по чл. 6 § 1 (напр. Paykar Yev Haghtanak Ltd c. Arménie, № 21638/03, § 49, 20.12.2007 г.). В заключение Съдът приема, че държавата не е изпълнила задължението си да регламентира правото на достъп до съд по начин, отговарящ на изискванията на чл. 6 § 1, и е надхвърлила предоставената й свобода на преценка в тази област, поради което е налице нарушение на разпоредбата.

…………………………………………………………….

чл.6§1(равенство на средствата; лишаване от право на адекватна защита и невъзможност да представи адекватни доказателства за защита на своята теза без адвокат)

Nenov c. Bulgarie (Requête no 33738/02) , 2 juillet 2009

Съдът припомня, че понятието „справедлив процес” изисква страната да има възможност да защитава успешно позицията си пред съда и да се ползва от разумна равнопоставеност спрямо на противника си. Правото на достъп до съд подлежи на ограничения, но само ако преследват законна цел и са пропорционални. Въпросът дали отпускането на правна помощ е необходимо с оглед на равнопоставеността в производството се решава с оглед на фактите във всеки отделен случай в зависимост от правния интерес на жалбоподателя в спора, неговата сложност, капацитета на страната да защити ефективно позицията си.

Интересът на жалбоподателя в конкретния спор относно режима на контакти с децата му е бил подчертано важен, доколкото изменението на режима може да доведе до значително отслабване на връзката им. Подобно производство обикновено не е особено сложно, но страните могат да се сблъскат с правни проблеми, като необходимостта от изслушване на експертизи, спазването на законни срокове, формулирането на въпроси и на бележки от значение за изхода на спора, търсенето на свидетели, тяхното призоваване и разпитване. Освен това в споровете между съпрузи често се стига до нажежаване на страстите, несъвместимо с обективността, която е от съществено значение за защитата пред съда, още повече когато се касае за децата.

Относно способността на жалбоподателя да защитава интересите си Съдът отбелязва, че той не е имал нито юридическо образование, нито опит в съдебни производства, а и делото е предизвикало у него силни емоции. Освен това той е страдал от сериозно психично заболяване – факт, добре известен на вътрешните съдилища, и в делото по същество са били преценени последствията от болестта върху способността му да поддържа нормални отношения с децата си. Състоянието му не е било достатъчно сериозно, за да се счита за недееспособен, но болестта му очевидно е повлияла на възможността да действа по адекватен начин, видно от съдържанието на молбите и жалбите, които е адресирал до различните съдилища, и от неговата призната нетрудоспособност. Предвид естеството на заболяването му, емоциите, предизвикани от предмета и залога на спора, са направили още по-тежки трудностите, изпитвани от него при защитата му пред съда. Ето защо Съдът намира, че жалбоподателят не е могъл ефективно да оспори заключенията на вещото лице или да поиска нова експертиза, а не изглежда да е получил указания от съда в тази връзка. Поради това той не е могъл да участва достатъчно адекватно в представянето на доказателства в първата и втората инстанция. Също така, доколкото това е изисквало известни медицински познания, жалбоподателят не е могъл сам да изложи аргументи в подкрепа на тезата си, че е способен, въпреки болестта си, да поддържа нормални отношения с децата си. Освен това бившата му съпруга е ползвала помощта на адвокат в хода на цялото производство пред районния съд, в което са били представени доказателствата, и това е поставило жалбоподателя в явно по-неблагоприятно положение. Поради това Съдът приема, че като не се е ползвал от правна помощ, той е бил лишен от възможността да защити ефективно позицията си и е бил в неприемливо неравностойно положение спрямо майката. Зачитането на правото му на справедлив процес е представлявало и гаранция за правото му на семеен живот. Налагало се е отпускане на правна помощ. Възможността да бъде поискано назначаване на служебен адвокат пред ВКС не би поправила положението, тъй като този съд има твърде ограничени правомощия по отношение събирането на доказателства. Освен това въпросът за отсъствието на правна помощ пред долните инстанции е бил поставен пред ВКС, който не е дал експлицитен отговор. Ето защо Съдът установява нарушение на правото на справедлив процес, гарантирано от член 6 § 1 от Конвенцията.

……………………………………………………………….

чл.6§1(липса на ефективен достъп до съд – прекратяване на наказателното производство и поради това – отказ от разглеждане на гражданския иск)

Dinchev  v. Bulgaria (Application no. 23057/03), 22 janvier 2009

Жалбоподателят твърди, че е бил лишен от ефективен достъп до съд, тъй като гражданският му иск срещу лице, което му е причинило телесна повреда, не е бил разгледан в резултат на прекратяването на наказателното производство заради изтичане на абсолютната погасителна давност за наказателно преследване.

Съдът приема чл. 6, ал. 1 за приложим, като отбелязва, че жалбоподателят е предявил своя граждански иск повече от пет години след увреждането, но е имал „право” по смисъла на чл. 6, ал. 1, тъй като съгласно националното законодателство към онзи момент самото образуване на наказателно производство срещу дееца е спирало гражданскоправната давност. По-късното тълкувателно решение на ВКС в обратния смисъл не премахва ретроактивно защитимостта на претенцията. Освен това наказателните съдилища са приели иска за разглеждане и когато в крайна сметка са отказали да го разгледат поради прекратяването на наказателното производство, не са се произнесли, че той е погасен по давност.

Съдът не намира, че националните съдилища произволно са основали своите заключения относно приложимата наказателноправна давност на правната квалификация на престъплението, дадена от прокурора в обвинителния акт, нито че са били задължени да разгледат иска, въпреки прекратяването на наказателното производство (чл. 64, ал. 3 от НПК от 1974 г., в редакцията му  преди и след юни 2003 г., и чл. 305, както е тълкуван от ВКС). По-нататък Съдът отбелязва, че прекратяването на наказателното производство формално не е препятствало жалбоподателя да подаде нов иск пред гражданския съд. Независимо от това Съдът е установявал нарушения на чл. 6, ал. 1, когато прекратяването на наказателното производство и произтичащото от това неразглеждане на предявен в него граждански иск  се дължи на пропуски от страна на властите, и по-специално на прекомерни закъснения, които водят до изтичане на давностния срок за наказателно преследване. Според Съда в случая непроизнасянето по иска на жалбоподателя се дължи изцяло на бавността, с която властите са придвижвали наказателното дело. Съдът счита, че когато вътрешният правен ред предоставя на страните по делото способ за обезвреда като предявяване на граждански иск в рамките на наказателното производство, държавата е длъжна да гарантира, че те ще се ползват от основните гаранции на чл. 6, ал. 1. От жалбоподателя не може да се очаква да изчака погасяването на наказателната отговорност на твърдения извършител на престъплението, много години след предявяването на гражданския иск и още повече време след причиненото му увреждане, за да подаде нов иск пред гражданските съдилища. Такъв иск би представлявал изключителна трудност с оглед на необходимостта да се съберат наново всички доказателства, а и би било малко вероятно да приключи благоприятно за жалбоподателя с оглед на последвалите правни промени. Без значение е, че жалбоподателят е могъл от самото начало да заведе отделно гражданско дело. Предпочитанието му да предяви иск в наказателното производство не е неоправдано при конкретните обстоятелства. След като е избрал това средство за защита, той има право неговият иск да бъде решен и чл. 35, ал. 1 от Конвенцията не изисква от него да опита другото средство за защита съгласно българското законодателство (Krumpel and Krumpelová v. Slovakia, № 56195/00, § 39 – 48, 5 юли 2005 г.).

С оглед на изложеното Съдът заключава, че жалбоподателят не е имал ефективен достъп до съд за разглеждане на гражданския му иск и че това не може да бъде поправено от възможността за предявяване на нов иск пред граждански съд. Поради това е налице нарушение на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията.

.………………………………………………………

чл.6§1(неизпълнение на съдебно решение)

Dimitar Yanakiev  c. Bulgarie (Requête no 1152/03),  2 juillet 2009

Случай на неизпълнение на съдебно решение от страна на държавен орган – неизплащане на дължима сума по издаден изпълнителен лист. Съдът отбелязва, че в чл. 399 от ГПК от 1952 г. и чл. 519 от новия ГПК не е предвидена процедура за принудително изпълнение срещу държавните учреждения и установява нарушение на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията.

…………………………………………………………

чл.6§1 (нарушаване на разумния срок) + чл. 1 от Протокол 1 (реституция по чл. 7 ЗВСОНИ – подобно на Великови и др.)

Gyuleva and Others v. Bulgaria (Application no. 76963/01), 25 june 2009

Делото е продължило 7 години и почти 9 месеца за три инстанции. Съдът намира тази продължителност за прекомерна и нарушаваща изискването за „разумен срок”, като отчита общия период на производството, закъсненията по вина на властите, както и факта, че относителната фактическа сложност на делото не може да обясни подобна продължителност. По-специално намесата на Главния прокурор в производството е удължила значително неговата продължителност.

.………………………………………….

чл.6§1(неизпълнение на съдебно решение)+чл. 1 от Протокол 1(лишаване от собственост),  2 аvril  2009

Belev c. Bulgarie (Requêtes nos 16354/02, 16485/02, 16878/02, 16885/02, 16886/02, 16889/02, 17333/02, 17340/02, 17344/02, 17613/02, 17725/02, 17726/02, 18410/02, 18413/02, 18414/02, 18416/02, 21023/02, 21024/02, 21027/02, 21029/02, 21030/02, 21033/02, 21038/02, 21052/02, 21071/02, 21284/02, 21378/02, 21800/02, 22430/02, 22433/02, 26478/02, 26498/02, 31049/02, 31333/02, 31518/02, 37816/02, 42567/02, 43529/02, 758/03, 3461/03 et 11219/03)

Жалбоподателите – бивши работници и служители на рафинерия „Плама“, се оплакват, че спирането на заведените от тях изпълнителни дела и привилегиите, дадени на държавните вземания, са довели до лишаването им от възможност за дълъг период от време да видят изпълнени окончателните съдебни решения в тяхна полза и по този начин са направили безполезни и илюзорни производствата, по които те са били постановени.

Съдът отбелязва, че в конкретния случай длъжникът е частноправно търговско дружество и властите не са били пряко задължени да приведат в изпълнение въпросните съдебни решения, поради което следва да прецени дали техни действия или бездействия са довели до възпрепятстване или забавяне на изпълнението до степен да нарушат чл. 6 § 1.

Съдът разграничава изпълнението на съдебните решения, постановени след оздравителния план по заведените от жалбоподателите индивидуални дела, и това по изпълнителните листове, издадени въз основа на определението за утвърждаване на оздравителния план в производството по несъстоятелност.

Относно първата група Съдът отбелязва, че заведените от жалбоподателите изпълнителни производства са били спрени на основание чл. 157, ал. 5 от Данъчния процесуален кодекс в полза на публично изпълнително производство и жалбоподателите са се оказали зависими от действията на Агенцията за държавни вземания. След отмяната на въпросната разпоредба през 2002 г. жалбоподателите са имали на теория възможността да възобновят изпълнителното производство, но поради наложените от Агенцията запори и възбрани, на практика е било много трудно да открият имущество, към което да насочат изпълнението. Тази ситуация е продължила до възобновяването на производството по несъстоятелност през май 2006 г. Съдът приема, че в рамките на свободата на преценка, предоставена на държавите, данъчните органи могат да получат определени привилегии с цел да осигурят събиране на държавните вземания, но в конкретния случай, дори и намесата на властите да е преследвала подобна цел, действията им не са били съразмерни на целта. Въпреки наложените обезпечителни запори и възбрани, Агенцията не е предприела нито една изпълнителна мярка. Комисията за защита на конкуренцията впрочем е констатирала, че Агенцията не е проявила нормално очакваното от кредитор усърдие, и е преценила, че ситуацията е породила косвена държавна помощ за „Плама“. С оглед на това Съдът намира, че намесата на Агенцията в хода на заведените от жалбоподателите производства и пасивността й, докато те са оставали блокирани, е направила почти невъзможно изпълнението на съдебните решения в продължение на повече от 4 години, като за тази ситуация не се сочи никакво оправдание.

Относно втората група изпълнителни листове Съдът отбелязва, че заведените от жалбоподателите изпълнителни производства на първо време са били спрени поради подадените от „Плама“ жалби, чието разглеждане е отнело между две и три години – прекомерен срок, като се има предвид, че жалбите са касаели едно обикновено решение за издаване на изпълнителни листове на основание определението за одобрение на оздравителния план и не изглежда да са били с особена сложност. От друга страна, подобна продължителност не може да бъде приета за разумна, като се има предвид, че вземанията на жалбоподателите са представлявали трудови възнаграждения и че изпълнението вече е било забавено. По-късно, когато пристъпването към изпълнение е станало възможно, жалбоподателите са се оказали изправени пред затрудненията, описани във връзка с първата група съдебни решения.

Съдът заключава, че правото на жалбоподателите да получат изпълнение на постановените в тяхна полза решения е било неоправдано и несъразмерно ограничено, което е накърнило самата същина на правото им на съд. Следователно налице е нарушение на чл. 6 § 1.

…………………………………………………………….

чл.6§1 (нарушаване на разумния срок)

Donka Stefanova  v. Bulgaria (Application no. 19256/03),  1 оctober 2009

Жалбоподателката пострадала при пътно-транспортно произшествие и предявила иск срещу виновния за причиненото й увреждане водач и неговия застраховател.  Делото продължило повече от 5 години и половина за три инстанции.

Съдът не счита, че делото е било с особена сложност, тъй като отговорността на водача за инцидента вече е била установена в предходно производство. Единствените спорни въпроси са били размерът на вредите и наличието на застраховка на водача. Забавяния са настъпили в резултат на нередовно призоваване и бавно придвижване на жалбите срещу първоинстанционното решение. Разглеждането на касационната жалба е отнело повече от година и три месеца. Съдът приема, че съпоставени с интереса на жалбоподателката – плащане на обезщетение за сериозни телесни повреди – тези забавяния и общата продължителност на производството не са разумни и е налице нарушение на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията.

…………………………………………………………….

чл.6§1 (нарушаване на разумния срок)

Marinova and  Radeva v. Bulgaria (Application no. 20568/02), 2 july 2009

Производството по иск по чл. 7 от ЗВСОНИ е продължило 8 години, 9 месеца и 6 дни за три инстанции. Съдът приема, че първата жалбоподателка е частично отговорна за забавянето – за период от около година и 8 месеца не е уведомила националния съд за промяната на адреса си, но това не може да обясни продължителността на производството. Властите са причинили например забавяне от повече от две години, когато ВКС е върнал делото поради неправилно прилагане на закона. Делото не е било сложно и Съдът намира, че продължителността на производството е прекомерна и не отговаря на изискването за „разумен срок”.

Съдът установява нарушение и на чл. 13 от Конвенцията, като отбелязва, както по други подобни дела срещу България, че „жалбата за бавност” по чл. 217а от ГПК (отм.) не е ефикасно правно средство за защита, а българското законодателство не предвижда и възможност за обезщетяване за прекомерната продължителност на производството.

……………………………………………………………..

чл.6§1 (нарушаване на разумния срок)

Ruga c. Bulgarie (Requête no 7148/04), 2 jullet 2009

Съдът намира за прекомерна продължителността от 9 години и 4 месеца за три съдебни инстанции на производството по иск за пропуснати ползи. Разглеждането на делото от първоинстанционния съд е продължило повече от 8 години. Това забавяне е компенсирано само отчасти от бързината, с която са процедирали апелативният съд и ВКС.

………………………………………………………………..

чл.6§1 (нарушаване на разумния срок)

Petko Ivanov  c. Bulgarie  (Requête no 19207/04),  26 mars 2009

Производството по дело за отмяна на уволнение и обезщетение е продължило около 9 години и 7 месеца за три съдебни инстанции. Съдът отбелязва, че интересът на жалбоподателя е подчертано важен и че делото не е представлявало особена сложност. Жалбоподателят е причинил някои от забавянията, които Съдът отчита, макар че той не може да бъде упрекван, че е използвал процесуални възможности, предоставени му от вътрешното право. Относно поведението на властите Съдът отбелязва, че производството е било спряно в очакване на изхода от наказателното производство срещу двама свидетели, предварителното производство по което е продължило около три години и 10 месеца и е приключило с прекратяване. Съдът не вижда особена сложност в наказателното дело и намира продължителността му за прекомерна, което е довело и до неоправдано удължаване на гражданското производство. Освен това Съдът отбелязва период от около 10  месеца на бездействие по гражданското дело. Той стига до заключение, че продължителността на производството в конкретния случай не отговаря на изискването за „разумен срок”.

 

………………………………………………………………

чл.6§1 (нарушаване на разумния срок)

Bratovanov v. Bulgaria (Application no. 28583/03), 23 janvier 2009

Производството по иск за обезщетение срещу Главно управление „Митници” и Държавен фонд „Земеделие” по чл. 45 и чл. 55 от ЗЗД е било все още висящо към момента на гледането на делото  в Страсбург, след като е продължило 10 години и 6 месеца за три инстанции. Съдът припомня, че често е установявал нарушения на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията по дела, повдигащи подобни въпроси, и намира, че правителството не е изложило факти или аргументи, които да го убедят да достигне до различно заключение.

……………………………………………………………….

чл.6§1  (справедлив процес)

Stoyanova –Tsakova  v. Bulgaria (Application no. 17967/03), 25 june 2009

Жалбоподателката се оплаква, че ВКС неправилно е посочил в решението си, че тя не е представила становище пред него, и не е разгледал нейните доводи и възражения срещу касационната жалба.

Съдът не намира нарушение на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията, като установява, че видно от мотивите на ВКС, той е разгледал всички съществени въпроси по делото и основните аргументи, повдигнати в писмените бележки, които адвокатът на жалбоподателката е представил в съдебното заседание. Освен това писмените бележки действително са били включени в досието по делото и адвокатът на жалбоподателката е бил наясно с този факт. След като се е запознал с решението на ВКС, той не е изразил съмнения, че неговите аргументи са разгледани, а само е поискал поправка на частта от решението, където се споменава, че не е взел становище, очевидно поради грешка.

…………………………………………………………………

чл.6§1(липса на ефективен достъп до съд  – прекратяване на наказателното производство и поради това – отказ да бъде разгледан гражданският иск + нарушаване на разумния срок)+ чл. 13

Ilievi c. Bulgarie (Requête no 7254/02), 28 mai 2009

Българският съд е отказал да допусне гражданския иск на жалбоподателите, предявен в наказателното производство, като е приел, че е недопустимо те да искат обезщетение за имуществени вреди от формално престъпление, от извършването на което не е необходимо да настъпят вреди, както и да искат обезщетение за неимуществени вреди от измама –  престъпление срещу собствеността. Освен това исканото обезщетение за имуществени вреди било изчислено в долари, без да се посочи левовата равностойност, което не отговаряло на изчисленията за имуществените вреди, направени в обвинителния акт. Съдът приел също така, че да се даде срок на жалбоподателите да уточнят исканията си, би забавило наказателното производство.

Съдът не вижда данни направената преценка да е била произволна или противоречаща на преследваната законна цел – да не се утежнява или забавя наказателният процес. Относно пропорционалността на наложеното ограничение Съдът припомня, че по други дела, по които е обсъждал неразглеждането на граждански иск поради недопустимост или поради прекратяване на наказателното производство, в рамките на което същият е бил предявен, той е придал значение на достъпността и ефикасността на други налични за жалбоподателите възможности да предявят претенциите си, а именно искове пред гражданските съдилища. Когато жалбоподателите са разполагали ефективно с такива средства за защита, Съдът е стигал до заключение, че не е налице нарушение на правото на достъп до съд. В случая решението да не се допусне гражданският иск на жалбоподателите не е оказало влияние върху възможността им да предявят своите претенции пред гражданските съдилища. Съдът намира за неоснователно твърдението на жалбоподателите, че искът им щял да бъде погасен по давност поради забавянето на наказателното производство, като отбелязва, че давността се прекъсва при подаване на граждански иск в наказателно производство или пред граждански съд. Според Съда това твърдение е и спекулативно, защото те не са опитали да предявят такъв иск. Също така, няма данни необходимостта от внасяне на държавни такси и поемане на тежестта на доказване да би причинила непреодолими трудности за жалбоподателите или гражданското производство да не би позволило претенциите им да бъдат разгледани.

Ето защо Съдът приема, че отказът за конституиране на жалбоподателите като граждански ищци не е бил непропорционален на целта на закона и не е засегнал същността на тяхното право на достъп до съд.

Относно оплакването по чл. 13 Съдът отбелязва, че член 6 § 1 е lex specialis по отношение на него и покрива изискванията му, които са по-малко стриктни. Колкото до невъзможността на жалбоподателите да обжалват определението, с което съдът е отказал конституирането им като граждански ищци, Съдът припомня, че чл. 13 не е приложим, когато твърдяното нарушение на Конвенцията е извършено в рамките на съдебно производство, с изключение на оплакванията относно неспазване на изискването за „разумен срок”. Следователно не се поставя отделен въпрос по член 13 и това оплакване трябва да бъде отхвърлено на основание чл. 35 §§ 3 и 4 от Конвенцията.

Съдът намира нарушение на изискването за разумен срок, като приема за прекомерно дълъг периода 6 години и 3 месеца от предявяването на гражданския иск до определението, с което е отказано разглеждането му, от който наказателното производство вече няма решаващ ефект за правото на обезщетение. Разглеждането на исканията и жалбите на жалбоподателите е било бавно; след изпращането на делото в съда, производството не се е придвижило в продължение на почти две години поради неявяването на обвиняемите и дългите периоди между датите на заседанията. Поради липсата на средство за защита, с което гражданският ищец в наказателно производство да може да ускори хода му или да получи обезщетение в случай на прекомерна продължителност, Съдът установява и нарушение на чл. 13 от Конвенцията в това отношение.

 

…………………………………………………………

ЧЛЕН 8 – право  на неприкосновеност на личния и семейния живот

чл. 8 (нарушаване правото на кореспонденция на лишен от свобода)

Konstantin  Popov v. Bulgaria (Application no. 15035/03),  25 june 2009

Най-малко три писма (от 4 февруари, 28 февруари и 7 април 2003 г. ), които жалбоподателят е изпратил до своя защитник относно множеството си присъди, очакваната кумулативна присъда и искането си да бъде освободен под гаранция, са отворени и евентуално прочетени от администрацията на затвора. Практиката на отваряне на такива писма се признава в писмо на администрацията до адвоката на жалбоподателя. При тези обстоятелства Съдът намира, че е налице намеса в правото на жалбоподателя на неприкосновеност на тайната на кореспонденцията му по чл. 8 от Конвенцията.

Съдът не намира за необходимо да определя дали намесата е „в случаите, предвидени в закона”, тъй като счита, че тя е в нарушение на чл. 8 от Конвенцията в други отношения (вж. Петров срещу България, № 15197/02 г., 22 май 2008 г., § 41). Що се отнася до изискването намесата да е „необходима в едно демократично общество” за постигането на законна цел, Съдът отбелязва, че жалбоподателят е адресирал въпросните писма до адвоката си и ги е предал на администрацията на затвора в пликове. При тези обстоятелства обяснението на администрацията, че трябва да отвори писмата и да провери дали наистина са адресирани до адвоката, е неубедително. То не се основава на какъвто и да било факт и очевидно не се отнася до конкретно подозрение, а касае общата хипотетична възможност за злоупотреба, която администрацията на затвора разглежда като достатъчна, за да оправдае политиката на системен контрол. В действителност цялата входяща и изходяща кореспонденция на лишените от свобода, включително и тази с техните адвокати, е обект на проверка съгласно чл. 33 от Закона за изпълнение на наказанията. Това системно следене на кореспонденцията на лишените от свобода от властите в България, както Съдът вече е установил, е в нарушение на чл. 8 (вж. Петров, цитирано по-горе §§ 43 – 45, и Бочев срещу България, № 73481/01, §§ 94 – 98, 13 ноември 2008 г.). Съдът не вижда причина да достигне до различно заключение по настоящото дело.

Съдът не намира нарушение на чл. 13 от Конвенцията, както и по делото Петров срещу България, тъй като следенето на кореспонденцията на жалбоподателя не е резултат от индивидуално решение на администрацията на затвора или друг орган, а директно произтича от прилагането на съответното законодателство, и чл. 13 не гарантира правно средство за защита, позволяващо първичното законодателство на договарящата държава да бъде оспорено пред национален орган на основание, че е в противоречие с Конвенцията (Петров, цитирано по-горе, § 65).

……………………………………………………………..

чл.8 (подслушан разговор между обвиняем и адвокат)

Georgi Yordanov c. Bulgrie (Requête no 21480/03), 24 septembre 2009

През юли 2000 г. жалбоподателят бил арестуван и задържан по подозрение в убийство. Било дадено разрешение за използване на специални разузнавателни средства и при среща с избран от него адвокат в следствения арест разговорът им относно извършването на престъплението и усилията му да си изгради алиби и да скрие доказателствата срещу себе си бил записан. Срещу жалбоподателя било образувано наказателно производство за предумишлено убийство и през ноември 2000 г., по време на разпит в присъствието на служебен адвокат, той бил информиран за извършеното подслушване. Пред съда адвокатът му поискал протоколът, възпроизвеждащ записания разговор, да се приеме за недопустим, тъй като подслушването е извършено в нарушение на Конституцията. Съдът признал жалбоподателя за виновен в предумишлено убийство и го осъдил на доживотен затвор, като относно въпросния протокол приел, че трябва да бъде изключен от доказателствата, защото подслушването е осъществено в нарушение на чл. 30, ал. 4 и 5 от Конституцията, чл. 19 от Закона за адвокатурата от 1991 г. и чл. 75, ал. 1 от НПК от 1974 г., гарантиращ, inter alia, конфиденциалността на комуникациите между адвокат и обвиняем. Протоколът останал в досието по делото. Апелативният съд оставил присъдата в сила, като отказал да назначи експертиза на касетите с незаконния запис, с мотива, че съдът е изключил това доказателство. В касационната си жалба жалбоподателят се оплакал, inter alia, че някои детайли относно убийството фигурират в мотивите на атакуваната присъда, макар съдилищата да не са разполагали с други доказателства в тази връзка освен протокола от незаконното подслушване. ВКС отхвърлил жалбата.

Съдът отбелязва, че записът е извършен в нарушение на вътрешни норми, според които подслушването на разговорите между обвиняем и неговия адвокат е забранено. Дори да се предположи, че забраната за подслушване и записване на този тип комуникация не е била абсолютна, Съдът отбелязва, че незаконността на тази мярка за тайно наблюдение е била установена от националните съдилища. Следователно намесата в личния живот на жалбоподателя не е била съобразена с българското законодателство. По-нататък Съдът отбелязва, че записът е бил разпореден и осъществен съобразно процедурите, предвидени в Закона за специалните разузнавателни средства от 1997 г., и припомня, че по делото Асоциация за европейска интеграция и права на човека и Екимджиев срещу България (№ 62540/00, 28 юни 2007 г., §§ 84 – 93) вече е заключил, че по времето на тези събития тази законова уредба не е осигурявала достатъчна защита срещу произволна намеса в правата, гарантирани от чл. 8, и съответно не е отговаряла на изискването за законност, което се съдържа в тази разпоредба. Съдът счита, че същото се отнася и за настоящия случай. Законността на мярката е била обект на контрол ad hoc в рамките на наказателното производство, но този контрол не удовлетворява изискванията на чл. 8, доколкото е осъществен на етап, в който протоколът вече е бил известен на голям брой хора и освен това е имал като единствена последица недопускането на дадено доказателство. Фактът, че протоколът от подслушването е останал в досието по делото и след формалното му изключване като доказателство, е направил процедурните гаранции за правото по чл. 8 неефективни. Ето защо Съдът намира, че намесата не е била „предвидена от закона” по смисъла на чл. 8 § 2, което е достатъчно за да констатира, че е налице нарушение на чл. 8 и не се налага да изследва дали намесата е била „необходима в едно демократично общество”.

 

………………………………………………………………..

чл. 8 (нарушаване правото на кореспонденция на лишен от свобода)

Tsonyio  Tsonev  c. Bulgarie (Requête no 33726/03) решение от 1 октомври 2009

Жалбоподателят се оплаква от систематичното отваряне и проверка на кореспонденцията му с властите, Съда, близките му, баща му – негов представител в наказателното производство, и адвоката му, докато е бил задържан под стража от 15 ноември 2001 г. до 19 ноември 2002 г. и след това от 24 март 2004 г. до 8 юли 2004 г., както и по време на изпълнението на наказанието лишаване от свобода, на което е бил осъден, от 19 ноември 2002 г. до 3 декември 2003 г. и след това от 8 юли 2004 г. до 25 февруари 2005 г. Съдът отбелязва, че жалбоподателят представя няколко писма, които е получил разпечатани от администрацията, че систематичният контрол върху писмата му е потвърден от компетентните власти по повод негово оплакване и че правителството не оспорва това обстоятелство. Що се отнася до периода, предхождащ приемането на чл. 132г от Закона за изпълнение на наказанията през юни 2002 г., Съдът не разполага с доказателства, че кореспонденцията на жалбоподателя е била проверявана. При тези обстоятелства той счита, че е налице намеса в правото му на неприкосновеност на кореспонденцията по смисъла на чл. 8 от Конвенцията за периода от 28 юни 2002 г. до 3 декември 2003 г.

Относно изискването на чл. 8 намесата да е „предвидена от закона” Съдът отбелязва, че през съответния период систематичната проверка и отваряне на кореспонденцията е била изрично предвидена от чл. 33 и чл. 132г от Закона за изпълнение на наказанията. В същото време той изтъква видимото противоречие с разпоредбите на чл. 30, ал. 5 и чл. 34 от Конституцията и чл. 18, ал. 2 от Закона за адвокатурата от 1991 г. Все пак той не счита, че е необходимо да изследва повече този въпрос, предвид заключението, което прави по-нататък относно пропорционалността на намесата (Петров срещу България, № 15197/02, § 41, 22 май 2008 г.). Съдът приема, че контролът върху кореспонденцията е преследвал законната цел защита на реда и превенция на престъпленията, предвидена в чл. 8 § 2. Относно необходимостта от намесата Съдът припомня, че известен контрол върху кореспонденцията на лишените от свобода сам по себе си не е несъвместим с Конвенцията, предвид нормалните и разумни изисквания на лишаването от свобода, като се държи сметка, че възможността да пише и получава писма често е единствената връзка с външния свят за лишения от свобода. Кореспонденцията с адвокат, независимо с каква цел, се ползва с привилегирован статут съобразно чл. 8 от Конвенцията. В случая през съответния период българското законодателство е предвиждало контрол и отваряне на писма, изпратени или получени от лишени от свобода, с изключение на тези, адресирани до изрично изброени институции, и без разграничение между обикновената кореспонденция и тази с адвокат. Този контрол е бил осъществяван по систематичен начин от администрацията на затворите, без ограничение по отношение на сроковете, без изискване за мотивиране на необходимостта във всеки отделен случай и без контрол от независим орган (цитираното Петров, § 44). Предвид широкия обхват на контрола, осъществяван при отсъствието на адекватни гаранции срещу злоупотреба, Съдът не приема, че отварянето на цялата кореспонденция на жалбоподателя, в това число и тази с неговия адвокат, е бил от „належаща обществена нужда” по смисъла на неговата практика и че е бил пропорционален на преследваната законна цел. Освен това Съдът отбелязва, че властите не са посочили причини, способни да оправдаят контрол с подобен обхват, и стига до заключение, че е налице нарушение на чл. 8 от Конвенцията.

Относно оплакването по чл. 13 от Конвенцията Съдът припомня, че тази разпоредба не изисква наличието на средство за защита, позволяващо да се оспорват пред националните власти закони, които противоречат на Конвенцията, а контролът върху кореспонденцията на жалбоподателя е бил систематичен и в резултат от изричните разпоредби на ЗИН, а не на индивидуално решение на дирекцията на затвора или на друг орган, касаещо конкретно жалбоподателя. Съответно Съдът не констатира нарушение на чл. 13.

……………………………………………………………..

чл. 8 (нарушаване правото на кореспонденция на лишен от свобода)+чл. 5§3 (продължителност на предварителното задържане)+5§4 (липса на ефективен съдебен контрол на предварителното задържане)

Koriyski  c. Bulgarie (Requête no 19257/03), 26 novembre 2009

Жалбоподателят се оплаква, че писмото му до неговия адвокат, изпратено на 25 февруари 2003 г., по време на задържането му под стража, е било отворено от администрацията. Пред Съда е представил писмото си, заедно с плика, на който е поставен печат „Проверено“. Съдът намира, че това доказва твърдението му и че упражненият контрол съставлява намеса в тайната на кореспонденцията.  Намесата е осъществена на основание чл. 132г (3) от Закона за изпълнение на наказанията, който все още е действал към момента на проверката и е позволявал такъв контрол. По делото Botchev c. Bulgarie (no 73481/01, 13.11.2008) Съдът е приел, че намесата в тайната на кореспонденцията на друг задържан не е била „предвидена в закона“ по смисъла на чл. 8, тъй като Конституционният съд е обявил чл. 132г (3) за противоконституционен. Настоящото дело поставя идентичен проблем и Съдът не вижда основание да стигне до различно заключение, поради което установява нарушение на чл. 8, както и по делото Botchev.

…………………………………………………………………….

ЧЛЕН 9 – свобода на мисълта, съвестта  и религията

чл.9 (свобода на изповядване на религията – негативни задължения)

Holy  Synod of the Bulgarian   Orthodox  Church (Metropolitan Inokentiy)and Others  v. Bulgaria (Applications nos. 412/03 and 35677/04), 22 january 2009

Жалбоподателите – Митрополит Инокентий от името на “алтернативния Синод” на Българската православна църква (БПЦ) и 6 български граждани, последователи на православната християнска вяра, бивши служители на организацията-жалбоподател, твърдят, че през 2003 г. и следващите години държавата се е намесила незаконно във вътрешния спор в БПЦ с цел да принуди цялото духовенство и вярващи да приемат ръководството на лице, предпочитано от властите – Патриарх Максим.

Съдът намира, че се касае за действия на държавата, които засягат ръководството и организацията на православната християнска общност в България и следва да бъдат разгледани по чл. 9. Задачата на Съда е да прецени дали влизането в сила на Закона за вероизповеданията от 2002 г. и неговото прилагане представляват незаконна и неоправдана намеса на държавата във вътрешната организация на БПЦ и в правата по чл. 9, без да се произнася по каноничната легитимност на църковните лидери.

По въпроса дали е имало намеса от страна на властите Съдът отбелязва, че оспорваните техни действия са предприети при условия на дълбоко разделение и взаимоизключващи се претенции за легитимност на две спорещи групи водачи на православната общност в България и не са ограничени само до признаване, а включват и законодателство, както и мерки, предприети от прокуратурата. Законът от 2002 г. обявява признаване ex lege на БПЦ като едно юридическо лице, оглавявано от единно ръководство, и така принуждава религиозната общност да приеме едното от двете съществуващи ръководства. По този начин властите са взели страна в нерешен спор, който дълбоко разделя религиозната общност. Съдът приема, че възможността на жалбоподателите да основат нова религиозна организация, стига да се съгласят да се регистрират и да действат под име, различно от това на БПЦ, не означва, че не е налице намеса на държавата във вътрешната организация на БПЦ, и заключава, че разглежданите действия представляват държавна намеса във вътрешната организация на БПЦ и, следователно, в правата на организацията-жалбоподател и индивидуалните жалбоподатели по чл. 9 от Конвенцията, тълкуван в светлината на чл. 11.

Относно законността на намесата Съдът отбелязва, че тя се основава на закона от 2002 г. и е осъществена чрез съдебни и прокурорски актове, и смята, че дали това правно основание изпълнява изискванията на Конвенцията за съответствие с принципите на върховенство на закона и липса на произвол, трябва да се изследва в контекста на основния въпрос по делото – преследва ли оспорваната намеса законна цел и може ли да се приеме за необходима в едно демократично общество за постигането й (вж. подобен подход в Supreme Holy Council of the Muslim Community v. Bulgaria, no. 39023/97, § 90, 16 декември 2004 г., и Svyato-Mykhaylivska Parafiya v. Ukraine, no. 77703/01, § 131, 14 юни 2007 г.).

Съдът приема, че една от целите на закона от 2002 г. е била да подобри правната регулация на вероизповеданията, което безспорно е в обществен интерес, и че по-конкретният въпрос дали същото се отнася и за тези негови разпоредби, които са довели до оспорената намеса, е неделим от въпросите за необходимостта и пропорционалността в демократичното общество, така че разглежда тези въпроси заедно. Той отбелязва, че намесата на държавата в управлението и организацията на религиозните общности в България се осъществява от десетилетия и продължава даже след влизането в сила на Конвенцията за България през 1992 г. Така през 1992 г. държавата “заповядва” отстраняването на Патриарх Максим и се опитва да легитимира законово алтернативни църковни водачи, лоялни към тогавашното правителство, в противоречие с чл. 13 и 37 от Конституцията (макар тези събития да не са предмет на настоящото дело); някои храмове и други църковни имоти са били контролирани на неясно правно основание; в някои моменти привържениците на организацията-жалбоподател са придобивали владение над сградите чрез незаконни и произволни действия, вкл. употреба на сила. Продължаващият спор в Църквата е източник на напрежение и създава правна несигурност. През годините са издадени редица съдебни решения относно ръководствата на Църквата и тяхната представителна власт, някои от които са противоречиви. С оглед на това и предвид свободата на преценка на националните власти в областта на отношенията им с религиозните общности, Съдът приема, че през 2002 г. българските власти са имали основателни причини да предприемат действия с цел преодоляване на конфликта в Църквата или ограничаване на отрицателните му последици върху обществения ред и правната сигурност. Въпросът обаче е дали конкретните мерки, избрани от тях, могат да се приемат за законни и необходими в едно демократично общество и по-специално дали са били пропорционални и са постигнали точен баланс между декларираната цел и правата на засегнатите лица и организации. Съдът приема, че при наличието на разделение в църквата от повече от 10 години и две спорещи ръководства, всяко от което смята, въз основа на аргументи, които не са произволни или несъстоятелни, че другото ръководство не е канонично, законната цел да се поправят несправедливостите, причинени от незаконните действия от 1992 и следващите години, не може да оправдае използването на държавна власт през 2003, 2004 г. и по-нататък, за да се предприемат всеобхватни мерки, налагащи връщане на status quo ante против волята на част от религиозната общност. По мнение на Съда, при обстоятелствата, които преобладават в БПЦ през 2002 г. и следващите години, чл. 9 от Конвенцията налага на държавата задължение за неутралност. Нуждата да се възстанови законността може да оправдае само неутрални мерки, осигуряващи правна сигурност и предвидими процедури за решаване на спорове. Предприетите действия, пряко принуждаващи общността да застане зад едно от двете спорещи ръководства и потискащи другото, следва да се разглеждат като непропорционални. Съдът отбелязва също така, че изваждането на стотици духовници и вярващи от техните храмове, разпоредено от прокуратурата през юли 2004 г., представлява намеса на прокуратурата и полицията в частноправен спор, който е трябвало да се разгледа от съдилищата (вж. Zlínsat, spol. s r.o., v. Bulgaria, no. 57785/00, §§ 97-101, 15 юни 2006 г.).

Българската Конституция, както е тълкувана от КС, забранява намесата на държавните власти в ръководството и организацията на религиозните общности. За Съда от особено значение е, че през 2003 г. КС не застава с мнозинство зад възгледа – поддържан от правителството по настоящото дело – че целта да се преодолее разделението в БПЦ оправдава държавната намеса, която принуждава религиозната общност да се обедини.

Мерките срещу жалбоподателите не се основават на задължително решение на самата религиозна общност, с което се разрешава вътрешният спор.  Няма ясно основание СГС да определя кое е “валидното” ръководство на църквата освен “експертизата”, представена пред него от Дирекцията по вероизповеданията към правителството. С приемането и прилагането на закона от 2002 г. властите показват незачитане на позицията на много вярващи, които подкрепят организацията-жалбоподател, и Съдът смята, че твърдяната цел на властите да осигурят зачитане на религиозните канони не може да оправдае в едно демократично общество широкообхватните им действия за налагане на организационно единство чрез употреба на сила спрямо една дълбоко разединена религиозна общност.

Според Съда непропорционалността на оспорваната намеса се задълбочава от факта, че тя е осъществена чрез законодателни техники със съмнително качество – спорните разпоредби на закона от 2002 г. са формулирани във фалшиво неутрален тон, а съдилищата и прокуратурите нямат ясно основание, за да определят “валидното” ръководство на Църквата. По мнение на Съда законът от 2002 г. не отговаря на стандартите на Конвенцията за качество на закона, тъй като разпоредбите му не вземат предвид факта, че БПЦ е дълбоко разединена, и оставят възможност за произволно тълкуване по въпроса за правното й представителство. Признаването ex lege на църквата не може да се смята за несъвместимо с член 9 по принцип, но въвеждането му във време на дълбоко разединение представлява принуда над вярващите да приемат единно ръководство против волята си. Тези разпоредби продължават да създават правна несигурност. Освен това масовите изваждания през юли 2004 г. по разпореждане на прокуратурата не могат да се приемат за законни с оглед на конституционните разпоредби за свобода на религията, липсата на ясно основание за определяне на “валидно” ръководство на църквата и факта, че те претендират да “разрешават” частноправни спорове, които попадат в компетентността на съдилищата.

В заключение Съдът намира, че, макар спорът за ръководството на БПЦ да е източник на основателна загриженост от страна на властите, намесата им е непропорционална. По-специално, относимите разпоредби на закона от 2002 г., които не отговарят на стандартите на Конвенцията за качество на закона, и прилагането им чрез широкообхватни мерки за принуждаване на общността да се обедини зад едно ръководство, предпочитано от правителството, отиват отвъд всяка законна цел и се намесват в организационната автономия на църквата и правата на жалбоподателите по чл. 9 от Конвенцията по начин, който не може да се приеме за законен и необходим в едно демократично общество, въпреки широката свобода на преценка, която имат националните власти. Следователно, налице е нарушение на член 9 от Конвенцията, тълкуван в светлината на член 11.

…………………………………………………………………….

ПРОТОКОЛ 1

чл. 1 от Протокол 1 – право на мирно ползване на собствеността

чл. 1 от Протокол 1 (реституция по чл. 7 ЗВСОНИ – подобно на Великови и др.)

Koprinarovi  v. Bulgaria (Application no. 57176/00)), 15 january 2009

Жалбоподателите закупуват апартамент от държавата, който е бил национализиран по-рано. След приемането на ЗВСОНИ бившите собственици предявяват срещу тях иск по чл. 7 от този закон. Съдът отбелязва, че договорът на жалбоподателите е обявен за недействителен и те са лишени от собствеността си на единственото основание, че през 1958 г. администрацията не е спазила административна формалност – съответният документ е подписан от началник на отдел, вместо от съответния министър. Грешката очевидно е по вина на държавата, а не на жалбоподателите или наследодателя им и не се твърди, че през 1958 г. последният е имал някаква възможност да се намеси в административните формалности.

Съдът счита, че по тази причина настоящото дело е подобно на тези на Богданови и Цилеви, разгледани в неговото решение по делото Великови и други (§ 220 и § 224), където той е приел, че в такива случаи справедливият баланс, който се изисква съгласно чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията, не може да бъде постигнат без адекватно обезщетение.

Както и по делото Цилеви, жалбоподателите не са подали заявление за компенсаторни записи и са пропуснали възможността да получат поне между 15 и 25 % от стойността на апартамента. Те не са могли да предвидят покачването на цените на записите в края на 2004 г. или законодателните изменения през 2006 г., а Съдът не може да спекулира дали са щели да чакат 4 или повече години преди да продадат записите си. Освен това законодателството в областта на обезщетенията се променя често и не е предвидимо.

При тези обстоятелства Съдът намира, че на жалбоподателите не е гарантирана ясна и предвидима възможност да получат обезщетение. Отказът им да се възползват от схемата на компенсаторни записи следва да бъде взет предвид от гледна точка на чл. 41, но не може решително да повлияе върху заключението, че чл. 1 от Протокол № 1 е нарушен.

………………………………………………………………………

чл. 1 на Протокол 1(реституция по чл. 7 ЗВСОНИ – подобно на Великови и др.)

Mihaylovi v. Bulgaria(Application no.6189/2003  ),12 february 2009

Фактите по делото са подобни на тези по делото Koprinarovi v. Bulgaria (виж непосредствено по-горе) и Съдът намира нарушение на 1 от Протокол № 1 с аналогични мотиви.

…………………………………………………………………………

чл. 1 от Протокол 1 (реституция по чл. 7 ЗВСОНИ – подобно на Великови и др.)

Dimitar and  Anka  Dimitrovi v. Bulgaria (Application no. 56753/00),12 february 2009

Фактите по делото са подобни на тези по делото Koprinarovi v. Bulgaria (виж непосредствено по-горе) и Съдът намира нарушение на 1 от Протокол № 1 с аналогични мотиви.

…………………………………………………………………………..

чл. 1 от Протокол 1 (реституция по чл. 7 ЗВСОНИ – подобно на Великови и др.)

Miteva v. Bulgaria (Application no. 60805/00),  12 february 2009

Фактите по делото са подобни на тези по делото Koprinarovi v. Bulgaria (виж непосредствено по-горе) и Съдът намира нарушение на 1 от Протокол № 1 с аналогични мотиви. В настоящия случай едно от основанията за обявяване на договора за недействителен е било, че администрацията неправилно е определила цената на апартамента. Съдът обаче не счита, че малката разлика между оценките, направени през 1968 г. и през 1996 г., може да се разглежда като съществена незаконосъобразност, а освен това не намира индикации, че апартаментът е получен чрез злоупотреба или че цената му е определена по такъв начин.

.…………………………………………………………………………..

чл. 1 от Протокол 1 (реституция по чл. 7 ЗВСОНИ – подобно на Великови и др.)

Simova and Georgiev v. Bulgaria (Application no. 55722/00) ,  12 february 2009

Титулите за собственост на жалбоподателите са обявени за нищожни и те са лишени от собствеността си на единственото основание, че през 1984 г. държавата е продала на жалбоподателката апартамент в сграда, предназначена за разрушаване съгласно устройствения план на града. Съдът отбелязва, че не се твърди жалбоподателите да са знаели за съществуването на този план, който никога не е бил приложен, или продажбата на апартамента по някакъв начин да е възпрепятствала неговото прилагане. Администрацията е отговорна за решението да се продаде апартаментът.

Съдът счита, че по тази причина настоящото дело е подобно на тези на Богданови и Цилеви, разгледани в неговото решение по делото Великови и други (вж. § 220 и § 224), където той е приел, че в такива случаи справедливият баланс, който се изисква съгласно чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията, не може да бъде постигнат без адекватно обезщетение. Жалбоподателите са предприели всички необходими действия по схемата на компенсаторни записи, но са получили само еквивалента на 7 680 евро – 68% от стойността на апартамента през 2003 г. според оценката на назначения от съда експерт и 37% от същата стойност според оценката на експерта на жалбоподателите, докато през този период цените на недвижимите имоти бързо се покачват. Съдът не е убеден, че това недостатъчно обезщетение е справедливо. Освен това той отбелязва, че на жалбоподателите не е предоставено общинско жилище след тяхната евикция. Следователно справедливият баланс между обществения интерес и необходимостта от защита на правата на жалбоподателите не е постигнат и е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1.

…………………………………………………………………………….

чл.1 от Протокол 1 (лишаване от собствeност – контрол върху правото на собственост във вр. с невъзстановен ДДС)

Bulves AD v. Bulgaria (Applications no 3991/03) , 22 january 2009

На дружеството жалбоподател било отказано приспадане на ДДС по доставка. То изчерпало неуспешно възможностите за обжалване. ВАС приел, че неспазването на задължение от страна на доставчика има негативно въздействие върху получателя, тъй като платеният ДДС не му се възстановява, независимо че е действал добросъвестно и е спазил задълженията си, защото това е без значение за целите на данъчното облагане. ВАС приел също така, че не е налице нарушение на чл. 1 от Протокол No. 1 към Конвенцията.

Съдът отбелязва, че дружеството жалбоподател е изпълнило изцяло задълженията си според ЗДДС, но при насрещна проверка на доставчика властите са установили пропуск в отчетността му и са отказали да признаят правото на жалбоподателя да приспадне платеното ДДС, поради което то не представлява негова “съществуваща собственост”.

Съдът не приема аргумента на правителството, че при влизане в договорни взаимоотношения с доставчика, дружеството жалбоподател се е съгласило с всички правила за ДДС, които е възможно впоследствие да имат негативно въздействие върху данъчното му положение. Тези правила се определят от държавата и дружеството няма или има ограничен избор дали да се включи в системата за облагане с ДДС. Също и по въпросната доставка, като регистрирано по ДДС лице, то няма избор по отношение на прилагането на правилата за ДДС.

Съдът счита, че доколкото дружеството е спазило изцяло и навреме правилата за ДДС и не е имало средство да наложи спазване на задълженияга на доставчика, нито е знаело за неспазването им, то е имало “легитимно очакване”, че ще  възползва ефективно от имуществено право, съставляващо “собственост” по смисъла на първото изречение на чл. 1 от Протокол No. 1. Освен това, в резултат на отказа на властите да признаят правото на дружеството жалбоподател да приспадне ДДС, му е било наложено да плати ДДС върху доставката за втори път, заедно с лихва, директно в държавния бюджет, а първата сума, платена като ДДС на доставчика, не е призната като разход за целите на корпоративното данъчно облагане. Това, от своя страна, е увеличило облагаемата основа на дружеството за годината, и съответно дължимия данък. Тези суми, които то е платило в резултат на отказа на властите да му позволят приспадане на ДДС, безпорно представляват собственост по смисъла на чл. 1 на Протокол No. 1.

Дружеството жалбоподател твърди, че му отнета собственост по смисъла на второто изречение на ал. 1 на чл. 1 от Протокол No. 1. Съдът приема, че подобна намеса може да представлява отнемане на собственост, но тъй като се отнася до плащане на данък, по-естественият подход е тя да се разгледа по ал. 2 на чл. 1.

Съдът отчита интереса на обществото да се запази стабилността на системата за облагане с ДДС и да бъдат предотвратявани опити за измама. По въпроса дали е постигнат справедлив баланс между конкуриращи се интереси той отбелязва, че доставчикът също впоследствие е изпълнил задълженията си по отчитане на ДДС, макар и с двумесечно закъснение, и на 31 януари 2001 г., когато данъчните власти са отказали на жалбоподателят правото да приспадне ДДС, вече е било очевидно, че държавният бюджет не само не е ощетен, но и в него са постъпили две плащания на ДДС за една и съща доставка. Следователно отказът на властите да позволят на жалбоподателя да приспадне платеното ДДС не е оправдан от потребността да се осигури плащане на данъци. Освен това дружеството жалбоподател не е имало никаква възможност да наблюдава, контролира или гарантира изпълнение на задълженията за отчитане и плащане на ДДС от страна на доставчика. Съдът намира, че то е било поставено в неравностойна позиция, като не е разполагало със сигурност дали, въпреки спазването на своите задължения, ще има право да приспадне платения на доставчика ДДС. И накрая, когато властите, при липса на каквито и да било индикации за участие в измама по веригата за облагане с ДДС, наказват напълно изряден получател на облагаема с ДДС доставка за действие или бездействие на доставчика, върху когото то няма средства за контрол или наблюдение, те преминават границите на разумното и нарушават справедливия баланс, който трябва да бъде поддържан между потребностите на общия интерес и изискванията за защита на правото на собственост. Съдът заключава, че от дружеството жалбоподател не може да се изисква да носи всички последствия от ненавременното изпълнение на задълженията за отчитане на ДДС от страна на доставчика. Това е довело до натоварването му с прекомерно бреме и е нарушило справедливия баланс, който трябва да се поддържа между нуждите на общия интерес и изискванията за защита на правото на собственост. Налице е нарушение на чл. 1 от Протокол No. 1.

.………………………………………………………………………………..

чл. 1 от Протокол 1 (непропорционалност при лишаването от собственост – реституция по чл. 7 ЗВСОНИ – подобно на Великови и др.)

Mihaylovi  v. Bulgaria (Application no. 6189/03), 12 february 2009

Фактите по делото са подобни на тези по делото Koprinarovi v. Bulgaria (виж по-горе) и Съдът намира нарушение на 1 от Протокол № 1 с аналогични мотиви.

………………………………………………………………………………….

чл. 1 от Протокол 1 (реституция по чл. 7 ЗВСОНИ – подобно на Великови и др.)

Vladimirova and Others v. Bulgaria (Application no. 42617/02), 26 february 2009

Фактите по делото са подобни на тези по делото Koprinarovi v. Bulgaria (виж по-горе) и Съдът намира нарушение на 1 от Протокол № 1 с аналогични мотиви.

…………………………………………………………………………………..

чл. 1 от Протокол 1 (лишаване от собственост)+ чл.6§1(неизпълнение на съдебно решение)

Belev c. Bulgarie (Requêtes nos 16354/02, 16485/02, 16878/02, 16885/02, 16886/02, 16889/02, 17333/02, 17340/02, 17344/02, 17613/02, 17725/02, 17726/02, 18410/02, 18413/02, 18414/02, 18416/02, 21023/02, 21024/02, 21027/02, 21029/02, 21030/02, 21033/02, 21038/02, 21052/02, 21071/02, 21284/02, 21378/02, 21800/02, 22430/02, 22433/02, 26478/02, 26498/02, 31049/02, 31333/02, 31518/02, 37816/02, 42567/02, 43529/02, 758/03, 3461/03 et 11219/03),  2 аvril  2009

Съдебните решения, с които дружеството „Плама“ е било осъдено да изплати на свои работници и служители трудови възнаграждения и обезщетения, и определението за приемане на оздравителния план на дружеството са били окончателни и подлежащи на изпълнение и са породили в полза на жалбоподателите безспорни и изискуеми вземания, представляващи „притежания“ по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1, поради което Съдът приема тази разпоредба за приложима.

Жалбоподателите се оплакват от спънки и забавяне при изпълнението, както и от само частичното изпълнение, което в крайна сметка са успели да получат в рамките на ликвидацията на предприятието, в резултат, за част от тях, от упражняването от страна на администрацията на правомощия, възложени й в рамките на събирането на данъчните и от данъчен характер вземания, както и, за част от тях, от прилагането на нормите, отнасящи се до производствата по принудително изпълнение и по несъстоятелност. Съдът счита, че при тези обстоятелства оплакванията следва да бъдат разгледани в светлината на правото на държавите по ал. 2 на чл. 1 от Протокол № 1.

Съдът приема, че основният въпрос в конкретния случай е за спазването на „справедливия баланс“. В резултат на намесата през 2002 г. на Агенцията за държавни вземания в индивидуалните изпълнителни производства, заведени от жалбоподателите, те са били спрени, наложените обезпечителни мерки са били обезсилени и заинтересованите лица не са могли да предприемат други изпълнителни мерки върху имущество с наложени обезпечителни запори и възбрани от страна на държавната агенция. Съдът счита, че предоставянето на подобни привилегии на данъчната администрация с оглед събирането на държавните вземания не може само по себе си да бъде възприемано като нарушаващо „справедливия баланс“ между общия интерес и индивидуалните права, особено като се има предвид голямата свобода на преценка, дадена на държавите по този въпрос. Все пак, като се има предвид рискът от натоварване на останалите кредитори с прекомерна тежест, който носят подобни привилегии, Съдът смята, че те би трябвало да бъдат придружени с определени процедурни гаранции, за да не бъдат прилагането и последствията им спрямо останалите кредитори произволни и непредвидими. В настоящия случай Съдът е констатирал, че поради наложените запори и възбрани върху множество активи на дружеството и липсата на изпълнителни мерки от страна на Агенцията за държавни вземания, изпълнението на съдебните решения на жалбоподателите е било възпрепятствано в продължение на близо 4 години. Що се отнася до вземанията, произтичащи от оздравителния план, тяхното изпълнение първо е било забавено от прекомерните срокове на разглеждане на подадените от дружеството жалби, а след това е било блокирано, подобно на изпълнението на другите решения. През това време жалбоподателите са били държани в несигурност дали един ден биха могли да получат парите си в изпълнение на постановените в тяхна полза решения. Съдът отбелязва също така, че те не са могли да получат цялостно изпълнение на вземанията си поради прилагането на нормите за приоритет на вземанията в рамките на производството по несъстоятелност, които привилегироват вземанията от трудови възнаграждения, но не и лихвите за забава, дължими върху тях. По принцип държавата не може да бъде държана отговорна за неизвършено плащане при неплатежоспособност на частен длъжник, но Съдът е приемал, че в определени случаи, когато длъжникът не разполага с достатъчно средства, упражняването от държавата на прерогативите й в данъчната област може да намали възможността на останалите кредитори да получат изцяло вземанията си. Относно твърдяното нарушение на чл. 6 от Конвенцията Съдът е приел, че в случая създадените спънки пред изпълнителните производства на жалбоподателите и породените от това закъснения не са били оправдани от събирането на публичните вземания, доколкото Агенцията за държавни вземания не е предприела изпълнителни мерки. Жалбоподателите не са имали друга възможност да получат принудително изпълнение на вземанията си, да поискат възобновяване на производството по несъстоятелност или да се противопоставят на липсата на усърдие от страна на държавната агенция. От друга страна, националният фонд за гарантиране на вземанията на работници и служители, създаден впоследствие, не е можел да бъде използван в техния случай. При тези обстоятелства Съдът счита, че забавянето на изпълнението и невъзможността жалбоподателите да получат изплащане на всичките си вземания не са произтичали основно от неплатежоспособността на дружеството длъжник, а са били следствие от намесата на властите в заведените изпълнителни производства, от пасивността им и от прекомерната продължителност на някои производства. Съдът отбелязва също, че вземанията на жалбоподателите са представлявали трудови възнаграждения и обезщетения по силата на трудовите им договори и следователно са били от особено значение за тях. Наред с това жалбоподателите не могат да бъдат разглеждани като търговци кредитори, поели осъзнат риск при сключването на договора с дружеството и следователно длъжни да понесат последствията от наличието на данъчни задължения в имуществото на последното.

По тези съображения Съдът счита, че не е постигнат справедлив баланс между защитата на правото на гражданите на зачитане на имущество им и изискванията на общия интерес и е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1.

..……………………………………………………………….

чл. 1 от Протокол 1 (непропорционалност при лишаването от собственост – реституция по чл. 7 ЗВСОНИ – подобно на Великови и др.)+ чл.6§1 (нарушаване на разумния срок)

Gyuleva and Others v. Bulgaria (Application no. 76963/01), 25 june 2009

Фактите по делото са подобни на тези по делото Koprinarovi v. Bulgaria (виж по-горе) и Съдът намира нарушение на 1 от Протокол № 1 с аналогични мотиви.

…………………………………………………………………………………….

чл. 1 от Протокол 1 (непропорционалност при лишаването от собственост- реституция по чл. 7 ЗВСОНИ – подобно на Великови и др.)

Panayotova v. Bulgaria (Application no. 27636/04) , 2 july 2009

Фактите по делото са подобни на тези по делото Koprinarovi v. Bulgaria (виж по-горе) и Съдът намира нарушение на 1 от Протокол № 1 с аналогични мотиви.

……………………………………………………………………………………

чл. 1 от Протокол 1 (непропорционалност при лишаването от собстевност- (реституция по чл. 7 ЗВСОНИ – подобно на Великови и др.)

Peshevi v. Bulgaria (Application no. 29722/04) , 2 july 2009

Фактите по делото са подобни на тези по делото Koprinarovi v. Bulgaria (виж по-горе) и Съдът намира нарушение на 1 от Протокол № 1 с аналогични мотиви.

……………………………………………………………………………………..

чл. 1 от Протокол 1 (лишаване от собственост не при условията, предвидени в закона – реституция по чл. 7 ЗВСОНИ – подобно на Великови и др.)

Tsonkovi   v. Bulgaria (Application no. 27213/04) ), 2 july 2009

В случая искът по чл. 7 ЗВСОНИ не е бил предявен в първоначалния едногодишен срок след приемането на закона през 1992 г., а през март 1998 г., след законодателната промяна от 1997 г., с която срокът за тези искове е удължен с още една година. Както Съдът вече е установил по делото Великови и други, предвидените в чл. 7 мерки могат да се приемат като съразмерни на легитимната цел да се възстанови справедливостта, единствено когато се прилагат като изключителна и кратковременна преходна мярка в периода на трансформация от тоталитарен режим към демокрация, но не и когато съставляват намеса в правото на собственост в резултат от удължаването на срока през 1997 г. (Великови и други, § 189). Освен това в решението си от 11 март 1998 г. Конституционният съд също е стигнал до заключението, че изменението на закона от 1997 г. е нарушило принципа за правна сигурност. Това решение обаче не се прилага в случая, защото няма обратна сила. Допускайки значително отклонение от временния характер на реституционното законодателство, властите са нарушили принципа за правна сигурност. Затова намесата в правото на собственост на жалбоподателите не може да се приеме като попадаща в обхвата на принципно легитимните цели на въпросното законодателство. С оглед на тази констатация Съдът счита за ненужно да разглежда конкретните основания, на които националните съдилища са прогласили нищожността на титула за собственост.

Съдът припомня, че в случаи като този, когато лишаването от собственост не е част от свързаните с прехода от тоталитарно към демократично общество мерки или когато е в резултат от прекомерно разширително прилагане на ЗВСОНИ в нарушение на принципа за правна сигурност (вж. случаите на Тодорова и на Енева и Добрев, разгледани по делото Великови и други, §§ 236 –249), единствено обезщетение, съответстващо на пазарната стойност на отнетия имот, би могло да постигне изисквания от чл. 1 от Протокол № 1 справедлив баланс, а правителството не доказва убедително, че такова обезщетение е било осигурено в случая. Следователно е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1.

………………………………………………………………………………………

чл. 1 от Протокол 1 (лишаване от собственост не при условията, предвидени в закона -реституция по Закона за амнистията)

Kirova and Others v. Bulgaria (Application no. 31836/04), 2 july 2009

През 1984 г. първата жалбоподателка закупува от СО апартамент, който държавата е конфискувала от от г-н С. M., осъден за шпионаж и държавна. През 1990 г. Върховният съд отменя присъдата и през 1997 г. г-н С. M. предявява ревандикационен иск срещу първата жалбоподателка, който е уважен с мотиви, че договорът, по силата на който тя е придобила апартамента, нищожен, защото не е подписан от кмета, а от друг служител. Поради това апартаментът е останал държавна собственост и съдебното решение от 1990 г. има ефект на възстановяване на правото на собственост на г-н С. M. През 2004 г. първата жалбоподателка подава заявление за получаване на компенсаторни записи по ЗОСОИ. Към октомври 2008 г. областният управител все още не е взел решение по искането.

Съдът счита, че намесата е предвидена от закона, тъй като са приложени съществуващите правила за нищожност на договорите, и преследва законната цел да поправи неправдите на комунистическия режим. Въпреки разликите между случаите, разгледани по делото Великови и други, които се отнасят до специалното реституционно законодателство относно одържавени имоти, и настоящото дело, по което са приложени общите правила относно нищожността на договорите, Съдът е на мнение, че мерките са сходни и е уместно да се използват същите критерии. Той е възприел подобен подход и в по-скорошното дело Масленкови срещу България (№ 50954/99, § 34, 8.11.2007 г.).

Съдът отбелязва, че договорът на първата жалбоподателка е намерен за нищожен, защото не е подписан от надлежно оторизираното длъжностно лице – пропуск на властите. Освен това законът, както се тълкува от съдилищата, не ограничава със срок г-н С. М. да търси обявяване на нищожността. Той предявява иск 7 години след решението, отменящо конфискацията. Тази неограничена възможност за оспорване на правото на собственост върху имущество, придобито от държавата, не съответства на принципа на правната сигурност. Поради това Съдът е на мнение, че настоящият случай е подобен на случая Тодорова, разгледан по делото Великови и други (§§ 236 – 242), в който той е установил, че властите не са поставили ясни граници по отношение възстановяването на имоти, придобити от добросъвестни собственици след национализацията, и че техният подход генерира правна несигурност. По делото Тодорова Съдът приема, че принципът на пропорционалност изисква на засегнатия да бъде изплатено обезщетение, съобразено с пазарната стойност на имота. По настоящото дело първата жалбоподателка не е получила никакво обезщетение. Чл. 5, ал. 3 от ЗОСОИ не дава право на лица в нейното положение да получат компенсаторни записи, тъй като се отнася само за лица, загубили жилищата си на основание на чл. 7 от ЗВСОНИ. Правителството не представя съдебни решения, в които тази разпоредба да е приложена в случаи като настоящия, нито посочва друга разпоредба, която й дава право да получи компенсаторни записи. Затова Съдът заключава, че не е постигнат справедлив баланс между обществения интерес и необходимостта да се защити правото на собственост на първата жалбоподателка. Налице е нарушение на чл. 1 от Протокол № 1.

………………………………………………………………………………………

чл.1 от Протокол 1 (продължително неизпълнение на задължението на властите да предоставят на жалбоподателите дължимото като обезщетение за отчуждения им имот жилище – подобен на случая по делото Кирилова и др.)

Antonovi  v. Bulgaria (Application no. 20827/02,  1 оctomber 2009

В настоящия случай, както и по делото Кирилова и др., жалбоподателите имат придобито право на апартамент като компенсация за отчуждения им имот, и са жертва на намеса в правото им да се ползват мирно от притежанията си заради бездействието на властите в продължение на дълъг период от време да им предоставят този апартамент. И тук Съдът счита, че случаят попада в приложното поле на първото изречение от ал. 1 на чл. 1 от Протокол № 1.

Както и по делото Кирилова и други (§ 123), Съдът установява, че справедливият баланс, изискуем съгласно чл. 1 от Протокол № 1, не е постигнат заради дългите закъснения при предоставяне на апартаментите, пасивното отношение на властите, както и продължителния период, в който жалбоподателите са изпитвали несигурност. Те са понесли несъразмерна и прекомерна тежест. Съдът не счита, че апартаментът, предоставен в крайна сметка на жалбоподателите със закъснение от повече от 16 години, и присъденото им частично обезщетение по отношение на периода до 2000 г., могат да се разглеждат като достатъчни и навременни мерки, способни да възстановяват справедливия баланс. Следователно е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1.

……………………………………………………………………………………….

чл. 1 от Протокол 1непропорционалност при лишаването от собственост – (реституция по чл. 7 ЗВСОНИ – подобно на Великови и др.)

Urukova and Samundzhi  v. Bulgaria (Application no. 19162/03) , 2 july 2009

Фактите по делото са подобни на тези по делото Koprinarovi v. Bulgaria (виж по-горе) и Съдът намира нарушение на 1 от Протокол № 1 с аналогични мотиви.

……………………………………………………………………………………

чл.1 от Протокол 1 (реституция по ЗСПЗЗ – прекомерна продължителност на процедурите, неизпълнение на административното решение)

Naydenov  c. Bulgarie(Requête no 17353/03),  26 novembre 2009

С решение от януари 1998 г., постановено на основание член 14, ал. 1, т. 3 от ЗСПЗЗ, поземлената комисия възстановява правото на собственост върху имоти, принадлежали на бащата на жалбоподателя. Уточнява се, че границите на реституираните недвижими имоти ще бъдат определени с нов план за земеразделяне.

Съдът отбелязва, че материалният интерес, чийто носител е жалбоподателят, има правно основание, съществуващо трайно в националното законодателство от 1992 г. насам. Неговото право на собственост върху земи, принадлежали на баща му, е възстановено с решението на ПК от януари 1998 г., което не е било оспорено и е станало окончателно. Считано от тази дата, жалбоподателят непрекъснато е третиран като собственик от компетентните административни органи и от съдилищата. Колкото до естеството на този интерес, Съдът констатира, че от 7 септември 1992 г. – датата на влизане в сила на Конвенцията за България, той се изразява основно чрез две алтернативни възможности: реституция на спорните земи или парично обезщетение в случай на придобиване на земята от ползвател. Другите две възможности за обезщетяване – с  равностойни земи и с компенсаторни записи, са отпаднали през ноември 1997 г. с влизането в сила на актуалните редакции на текстовете относно правата на бившите собственици и на ползвателите. След тази дата, съдържанието на правата, за които е можел да претендира жалбоподателят, не е променяно. Предвид това Съдът смята, че считано от 22 януари 1998 г., жалбоподателят е имал „имуществен интерес”, установен в достатъчна степен от вътрешното право и съставляващ „притежание” по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1.

Съдът припомня, че неизпълнението на административно решение, признаващо право на собственост, може да представлява намеса по смисъла на първото изречение на чл. 1 от Протокол № 1. В случая правото на реституция и обезщетение на жалбоподателя е било признато през януари 1998 г. и макар властите да не са били напълно пасивни, производството не е приключило в следващите 10 години. Съдът счита, че въпреки своята специфика, тази ситуация представлява неизпълнение на административно решение и следователно – намеса в правото на собственост на жалбоподателя, която следва да се разгледа в светлината на първото изречение на чл. 1, ал. 1 от Протокол № 1.

Относно законността на намесата Съдът отбелязва, че приложимите материални разпоредби са претърпели няколко изменения след влизането в сила на Конвенцията за България и не са изменяни след 28 октомври 1997 г. – дата, предхождаща с няколко месеца признаването на правото на жалбоподателя на реституция и обезщетяване. Между датата на благоприятното за жалбоподателя решение и 22 октомври 2002 г. производството по реституцията и обезщетяването на няколко пъти е претърпяло значителни изменения, които са имали основно технически характер и не са засягали естеството и обхвата на правата му. Те са могли да породят известна несигурност по отношение на практическата им реализация, но  Съдът счита, че тя се обяснява до голяма степен с контекста на политическите и икономически реформи и не противоречи на принципа на върховенството на закона. Той приема, че намесата в правото на жалбоподателя е преследвала законната цел запазване правата на другите.

За да определи дали е постигнат справедлив баланс между общия интерес и изискванията за защита на притежанията на жалбоподателя, Съдът изследва дали времето, което е било необходимо на българските власти, за да реституират земите му или да му платят обезщетение, не му е причинило прекомерна тежест. Той припомня, че държавите разполагат с широка свобода на преценка, особено при приемане и прилагане на мерки за икономическа реформа или социална справедливост. Все пак, когато става въпрос за обществен интерес, какъвто е реализацията на правото на собственост на цяла една категория лица, властите трябва да реагират своевременно, по коректен начин и възможно най-последователно.

Съдът намира, че в случая властите са взели мерки за реализиране правата на жалбоподателя, но последователните изменения на съответните процесуални разпоредби и инертността по отношение на изработването, приемането и одобряването на необходимите планове са забавили реституционното производство. Жалбоподателят е направил всичко, зависещо от него, и не е причинил забавяния. По тези съображения Съдът счита, че в случая българските власти не са действали с необходимите последователност и усърдие. Продължителността на производството е нарушила изисквания справедлив баланс и жалбоподателят е понесъл особена и прекомерна тежест. Следователно е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1.

…………………………………………………

чл.1 от Протокол 1 (реституция по ЗСПЗЗ – неизпълнение на съдебното решение)

Mutishev et autres  c. Bulgarie (Requête no 18967/03),  3 decembre 2009

(повдигнатото оплакване по чл. 6§1 е намерено за допустимо, но е разгледана основателността само на основното оплакване по чл. 1 от Протокол 1)

Правото на собственост на жалбоподателите върху 28 земеделски имота е възстановено с окончателно съдебно решение на 22 март 2002 г. Съдът счита, че това съдебно решение е създало в тяхна полза имуществени права, съставляващи „собственост“ по смисъла на чл. 1 от Протокол No 1. Страните са съгласни, че то подлежи на изпълнение, но  спорят по въпроса как да бъде изпълнено. Общинската служба по земеделие не се е съобразявала с него в течение на дълги периоди от време.

Съдът отбелязва, че неизпълнението на окончателното съдебно решение представлява намеса по смисъла на първото изречение на ал. 1 на чл. 1 от Протокол No 1 и че относно спазването му страните спорят по въпроса за природата на имуществения интерес на жалбоподателите, а оттам и за това какви мерки за изпълнение е трябвало да вземе общинската служба по земеделие. Жалбоподателите смятат, че имат право да им бъдат реституирани всички земи съгласно съдебното решение от 22 март 2002 г., на местата и в границите, описани в него. Правителството поддържа, че те имат право да придобият само 20 ха земи измежду тези, които не са били реституирани на други правоимащи, и да получат обезщетение за земите, надвишаващи тази максимална площ.

Съдът припомня, че административен орган не може да откаже да изпълни окончателно съдебно решение с мотив, че то е неправилно или противоречи на законова разпоредба по друг начин, както и че принципът за правна сигурност изисква окончателното съдебно решение да не бъде оспорвано, освен ако това се налага по императивни съображения.

Относно нереституирането на 84,65 ха земи Съдът констатира, че съдебното решение от 22 март 2002 г. остава изцяло неизпълнено. Единственият мотив за това неизпълнение, посочен както от правителството, така и от общинската служба по земеделие, е твърдението за приложимост към случая на жалбоподателите на чл. 10, ал. 8 ЗСПЗЗ. Съдът отчита, че в решението си в производството по иска на жалбоподателите за пропуснати ползи ВКС отбелязва, че максималната площ на земеделските земи, които могат да бъдат реституирани, възлиза на 20 ха и че съдебното решение от 22 март 2002 г. не е дало отговор на въпроса дали земите трябва да се реституират в старите им реални граници или в нови такива. Но предмет на тази процедура е било правото на обезщетение за пропуснати ползи от закъсненията в процедурата по реституция, а не съществуването и обхватът на правото на реституция на жалбоподателите, нито тълкуването на съдебното решение от 22 март 2002 или начините за неговото изпълнение, и следователно решението няма сила по тези въпроси. Аргументът относно приложимостта на чл. 10, ал. 8 ЗСПЗЗ към случая на жалбоподателите не е бил привеждан от поземлената комисия в съдебното производство по оспорване на нейния отказ за възстановяване, нито районният съд се е произнасял служебно по този въпрос. В съдебното решение от 22 март 2002 г. не се прави никакво разграничение между земите, подлежащи на реституция и тези, за които се полага обезщетение. Съдът смята, че би противоречило на принципа за правна сигурност да се приеме, че администрацията може да приведе такъв аргумент на етапа на изпълнение, за да оправдае отказа си да изпълни едно окончателно съдебно решение. Позовавайки са на съдебното решение от 22 март 2002 г., общинската служба по земеделие е признала правото на собственост на жалбоподателите в стари реални граници върху 28 терена с обща площ от 104.65 ха. Съдът държи сметка, че процедурата по реституция на колективизираните в миналото земи е особено сложна и че може да има законни мотиви да се откаже реституция на някои земеделски земи в стари реални граници. При все това в случая правителството не е предоставило точна информация относно съществуването на такива мотиви. Ето защо Съдът намира, че намесата в правото на жалбоподателите относно 84,65 ха земеделски земи е незаконна от гледна точка на принципа за върховенство на закона, доколкото единственият мотив за неизпълнение на съдебното решение от 22 март 2002 г. е чл. 10, ал. 8 ЗСПЗЗ. Той отбелязва, че това заключение го освобождава от задължението да установи дали е бил спазен справедлив баланс между изискванията на обществения интерес и изискването за защита на индивидуалните права.

Относно твърдението за закъснение при реституцията на 20 ха земеделски земи, за които общинската служба е произнесла решения, Съдът отбелязва, че националните органи са взели в разглеждания период някои мерки за изпълнение на съдебното решение от 22 март 2002 г. Жалбоподателите са били въведени във владение на 16 ха земи през второто шестмесечие на 2007 г., но към 12 май 2008 г. те все още не са били въведени във владение на останалите терени. Съдът отбелязва, че на жалбоподателите са били реституирани главно земи, които в миналото не са принадлежали на наследодателя им. Тъй като те са участвали в избора на тези земи и не са оспорили решенията на общинската служба по земеделие за реституция в нови граници, според Съда от това следва непряко, че е имало законни основания тези земи да не бъдат реституирани в старите им реални граници. Съдът заключава, че мерките са били законни по смисъла на чл. 1 от Протокол No 1. Той признава също, че те са преследвали легитимната цел правилно управление на земеделските земи и защита на интересите на всички лица, засегнати от сложния процес на реституция.

Съдът отбелязва, че е нормално на компетентните органи да се даде разумен срок, за да вземат мерките, необходими за изпълнение на решението от 22 март 2002 г., но не е убеден, че сложността на спорната процедура е била единствената причина за големите закъснения, допуснати в случая и възлизащи на повече от 5 години. Главните причини за тези закъснения са бездействието на компетентните органи и неспособността им да приложат националното законодателство към конкретния случай на жалбоподателите. Към това се добавя отсъствието в българското законодателство на средство за защита, позволяващо административните органи да бъдат пряко принудени да изпълнят съдебното решение от 22 март 2002 г. Дори да се приеме, че тази намеса в правото на собственост е била законна и е преследвала легитимна цел, Съдът е на мнение, че продължителността на процедурата по изпълнение на съдебното решение от 22 март 2002 г. по отношение на въпросните 20 ха е нарушила справедливия баланс, който следва да се спазва между защитата на правото на собственост и изискванията на обществения интерес и че жалбоподателите са понесли прекомерно бреме. Съдът заключава, че е било нарушено правото им на мирно ползване на тяхната собственост.

…………………………………………………………………………………

чл. 3 на Протокол 1 – право на свободни избори

чл. 3 от Протокол 1 (ограничаване на пасивното избирателно право на лица да се кандидатират в партийна листа) +чл. 13 във вр. с чл. 3 на Протокол 1

Petkov and Others v. Bulgaria (Applications nos. 77568/01, 178/02 and 505/02) ,  11 june 2009

Тримата жалбоподатели са били вписани като кандидати в листата на НДСВ за парламентарните избори на 17 юни 2001 г. Преди изборите те са заличени въз основа на издадени удостоверения, че са сътрудничили на бившата Държавна сигурност. Впоследствие решенията да бъдат заличени са обявени за нищожни от ВАС, но избирателните органи не възстановяват имената им в списъците. Жалбоподателите се оплакват от отказа на избирателните органи да изпълнят окончателните решения на ВАС, поради който не са могли да участват в изборите.

Съдът намира, че това оплакване следва да бъде разгледано по чл. 3 от Протокол № 1 към Конвенцията. Той припомня, че последователно е подчертавал необходимостта да се избягват необосновани решения и злоупотреба с власт при избори, особено що се отнася до регистрирането на кандидатите, както и че е приемал, макар и в контекст, различен от настоящия, че върховенството на закона предполага задължение на властите да изпълняват постановените срещу тях съдебни решения. Съществуването на ефикасна система за обжалване, каквато е описана в „Кодекса на добрите практики при провеждане на избори“ на Венецианската комисия, е важна гаранция срещу произвол в изборния процес. Неизпълнението на окончателните решения, постановени при такова обжалване, без съмнение подкопава ефикасността на подобна система.

В едно демократично общество, което се подчинява на върховенството на закона, властите нямат право да сочат своето несъгласие с влязло в сила съдебно решение като основание да не го изпълнят. Като са обжалвали по съдебен ред решенията на избирателните органи за заличаването им, жалбоподателите са искали не само те да бъдат обявени за нищожни, но също така и преди всичко да бъдат отстранени техните последици. Неизпълнението на тези решения, както по-късно установява Конституционният съд (решение № 17 от 2.10.2001 г. по к.д. № 13 от 2001 г.), е в нарушение на българското законодателство. Освен това то отнема процесуалните гаранции, с които разполагат жалбоподателите, и е израз на произвол.

Съдът не пренебрегва трудностите, пред които са били изправени избирателните органи предвид на факта, че двете решения срещу тях са постановени само два дни преди изборите, а едното – дори след тях. Според него обаче тези трудности са създадени до голяма степен от самите власти, по три причини. Първо, изборният закон, който дава възможност да се иска заличаване на кандидатите заради техните връзки с бившата ДС, е приет по-малко от два и половина месеца преди изборите, в противоречие с препоръките на Съвета на Европа относно стабилността на изборното законодателство. Второ, вместо да изисква тези връзки да бъдат проверени преди номинирането на кандидатите, законът допуска партиите или коалициите, които са ги номинирали, да искат впоследствие тяхното отписване. По този начин той създава механизъм, който неминуемо поражда сериозни практически трудности и правни предизвикателства. Трето, това правило – критикувано в доклада на ОССЕ като твърде неясно, е изяснено от ЦИК едва 12 дни преди изборите. Първоначалната регистрация на кандидатите по закон трябва да се извърши – и фактически е извършена, 30 дни преди изборите. Макар че ВАС се произнася по жалбите в рекордно кратък срок, това не може да поправи факта, че поради горепосочените причини въпросът за заличаването на жалбоподателите е бил разгледан толкова близо преди изборния ден или – в случая с г-н Петков, дори след този ден.

Ето защо Съдът намира нарушение на чл. 3 от Протокол № 1 към Конвенцията поради това, че властите не са изпълнили влезлите в сила решения, по силата на които е трябвало да възстановят тримата жалбоподатели в кандидатските листи.

Съдът установява и нарушение на чл. 13 от Конвенцията.  Той намира, че средството за защита, на което се позовава правителството – завеждане на дело по Закона за отговорността на държавата, само по себе си не може да се счита за ефикасно. Правителството не е доказало – например като посочи релевантна съдебна практика – че при завеждането на такова дело може да се очаква успешен изход. Наистина, в случая на г-н Димитров КС посочва възможността да се ангажира отговорността на държавата по чл. 7 от Конституцията, но когато жалбоподателят завежда дело по Закона за отговорността на държавата – единственото средство да се ангажира отговорността по този текст, производството продължава повече от 4 години и все още е висящо пред първоинстанционния съд. Прекалените забавяния по дело за обезщетение могат сериозно да подкопаят ефикасността на средството за защита. Но най-важно е, че когато властите препятстват кандидат за депутат да участва в изборите, нарушението на чл. 3 от Протокол № 1 не може да бъде поправено само с присъждането на обезщетение, без ефикасни процедури, с които да се осигурява нормално развитие на демократичния процес. При конкретните обстоятелства изискванията на чл. 13 биха били изпълнени само чрез процедура, която дава възможност на кандидатите да искат възстановяване на правата им да се кандидатират за народни представители пред орган, който е в състояние да провери какви са последиците от твърдяното нарушение на техните избирателни права върху развитието и крайния резултат от изборите. Ако този орган прецени, че нарушението е достатъчно тежко и е предопределило резултата, той трябва да има правомощието да анулира изборния резултат изцяло или частично.

КС е разгледал законността на избора на лицето, заместило г-н Димитров в бюлетината, но е приел, че нарушението на избирателните права на г-н Димитров, макар и сериозно, не води по необходимост до анулиране на избора на заместничката, тъй като именно нейното име е било вписано в бюлетината в изборния ден в съответствие с желанието на коалицията, която я е номинирала. Съдът не е убеден, че при конкретните обстоятелства производството пред КС, очевидно проведено на основание чл. 149, ал. 1, т. 7, а не чл. 66 от Конституцията, е можело да осигури достатъчно удовлетворение на жалбоподателите. По-конкретно, не е ясно дали обхватът на проверката на съда му е дал възможност да се запознае акедватно със същността на техните оплаквания и дали, ако приеме, че са налице достатъчно сериозни нарушения на техните избирателни права, така че да е необходимо предприемането на действия за поправянето им, той би могъл да им осигури достатъчно удовлетворение, като например разпореди изборите да се повторят. Тази несигурност изглежда се дължи на липсата на ясни и недвусмислени разпоредби и на бедната практика в тази област. Последното от своя страна се дължи на ограничения брой органи, които могат да сезират КС. Макар че според чл. 112 от Закона за избиране на народни представители от 2001 г. кандидатите за народни представители могат да оспорват изборите пред този съд, това може да стане само чрез органите, които имат право да го сезират. Според установената практика на Съда, едно правно средство за защита може да се счита за ефикасно, само ако жалбоподателят има възможност пряко да инициира производството.

Съдът прави извод, че жалбоподателите не са имали на разположение ефикасни средства за защита за тяхното оплакване по чл. 3 от Протокол № 1.

…………………………………………………………………………………..

ПРОТОКОЛ 4

чл. 2 на Протокол  4 (нарушаване правото на свободно придвижване)+ чл. 13 във вр. с чл. 2 на Протокол 4

Ignatov c. Bulgarie (Requête no 50/02), 2 juillet 2009

Със заповед от 29 януари 1999 г. на жалбоподателя е наложена мярка забрана за издаване на задграничен паспорт поради неплатен кредит.

Съдът счита, че така наложеното ограничение на правото на свободно придвижване представлява намеса по смисъла на чл. 2 от Протокол № 4.

Спорната мярка е била наложена съгласно чл. 7 от Закона за задграничните паспорти (отм.), по искане на съдия-изпълнител. Ето защо Съдът приема, че намесата е била „предвидена от закона” по смисъла на чл. 2 от Протокол № 4. Той приема и че налагането на такава мярка цели да защити кредиторите, т.е. има легитимната цел защита правата на другите.

Що се отнася до пропорционалността Съдът припомня, че мярка, ограничаваща свободата на придвижване, дори и оправдана в началото, може да стане непропорционална, ако бъде продължавана автоматично за дълъг период. Наложеното поради парични задължения ограничение е оправдано, доколкото цели да гарантира плащането им. Съдът отбелязва, че в конкретния случай паричното задължение, заради което е наложена мярката, е платено само няколко дни след налагането й, но съдия-изпълнителят не е направил нищо за нейното вдигане, а полицията не е преразгледала необходимостта от забраната, при положение че тя е била в сила близо две години и половина. В същото време жалбоподателят, който не е бил информиран за нея, не е можел да предприеме действия за отмяната й. Вследствие на това, когато през юни 2001 г. е поискал да му бъде издаден паспорт, молбата му е била отхвърлена и той не е бил в състояние да осъществи планирано пътуване, въпреки предприетите от него действия за отмяна на мярката, които не са дали резултат поради много краткия срок. Така пътуването му е било възпрепятствано поради ограничителна мярка, отдавна загубила основанието си, но останала в сила в резултат на пасивността на компетентните органи.

Ето защо Съдът счита, че мярката не е била „необходима в едно демократично общество” за преследваната легитимна цел, и е налице нарушение на чл. 2 от Протокол № 4.

Съдът намира и нарушение на чл. 13 от Конвенцията. По принцип жалбоподателят е имал възможност да иска отмяна на заповедта по съдебен ред, но не е могъл да подаде жалба, тъй като не е бил информиран за взетата срещу него мярка до 20 юни 2001 г., а след това обжалването е станало безпредметно, защото тя е била отменена малко по-късно. Съдът посочва, че видно от предоставените му материали адресът, фигуриращ в документите по изпълнителното производство, както и в самата заповед от 29 януари 1999 г., е този, на който жалбоподателят реално живее. Вярно е, че той е декларирал като постоянно местоживеене адреса на майка си, който фигурира и в документите му за самоличност, но Съдът не разполага с данни, че подобно положение е незаконосъобразно по вътрешното право или че лицето има задължение да получава уведомления на този адрес. Напротив, националните съдилища, сезирани с иска на жалбоподателя по Закона за отговорността на държавата за вреди, са приели, че уведомяването на постоянния адрес не е било достатъчно, за да се приеме, че заповедта е валидно съобщена и да започне да тече срокът за обжалване. Предвид изложеното Съдът счита, че жалбата за отмяна на заповедта от 29 януари 1999 г. не е представлявала достъпно и ефикасно средство защита при дадените обстоятелства.

Жалбоподателят е поискал вдигане на мярката от ОДВР, но е получил отказ поради отсъствието на искане от съдия-изпълнителя, който не е бил открит преди датата на планираното пътуване. Следователно и тази възможност не се е оказала ефикасна.

Жалба пред съда срещу отказа да му бъде издаден паспорт не би помогнала поради много краткия срок, в който жалбоподателят е искал да осъществи пътуването си в чужбина. Освен това Съдът не е убеден, че би имала успех, доколкото отказът се е основавал на забранителната мярка от 1999 г., която все още е била в сила.

Що се отнася до иска по Закона за отговорността на държавата за вреди, той е бил отхвърлен с мотива, че действията на ОДВР във връзка с уведомяването за забранителната мярка не са били незаконосъобразни. Съдът отбелязва и че успехът на един такъв иск предполага спорният административен акт да е предварително е отменен, докато жалбоподателят не е имал възможност да оспори забранителната мярка след налагането й през 1999 г., а жалбата срещу отказа от 20 юни 2001 г. да му бъде издаден паспорт не би имала шансове за успех.

По тези съображения Съдът счита, че жалбоподателят не е разполагал с ефективо средство за защита.

……………………………………………………………………………………

Чл. 2 на Протокол  4 (нарушаване правото на свободно придвижване)

(подобен на Riener c. Bulgarie, no 46343/99, § 109, 23 mai 2006)

Gochev c. Bulgarie (Requête no 34383/03),  26 novembre 2009

Срещу жалбоподателя са издадени изпълнителни листове въз основа на два записа на заповед в полза на частни дружества. По искане на съдия-изпълнителя, на основание чл. 76, т. 3 от Закона за българските документи за самоличност (отм.), му е наложена забрана да напуска страната за неопределен срок и е разпоредено да се отнеме паспорта му и да не му се издава друг. Той обжалва мярката пред съда без успех.

Жалбоподателят се оплаква от нарушение на чл. 2 от Протокол № 4 към Конвенцията. Относно изискването за законност Съдът не приема аргумента му, че превантивните мерки, предвидени в ЗБДС, са били неприложими в неговия случай, тъй като изпълнителен лист, издаден на основание запис на заповед, не можел да бъде приравнен на съдебно признаване на паричните му задължения. Макар че изразът „установени по съдебен ред” е давал известна възможност за различно тълкуване, ВАС има постоянна практика и намесата не е била непредвидима до степен да бъде несъвместима с принципа за законност. Освен това съществуването на задължението е можело да бъде оспорено пред съда.

Съдът също така счита, че налагането на подобна мярка има за задача да гарантира интересите на кредиторите, което е легитимна цел за опазване правата на другите.

Що се отнася до пропорционалността Съдът констатира, че забраната за напускане на страната е наложена на жалбоподателя на 21 декември 2001 г. и е отменена на 17 май 2008 г., т.е. е останала в сила 6 години и 4 месеца. Страните не са предоставили точна информация относно развитието на изпълнителните производства и е невъзможно да се прецени дали действията, предприети от властите и кредиторите за покриване на паричните задължения са адекватни, както и доколко жалбоподателят е бил в състояние да изпълни паричните си задължения. Тези обстоятелства не са обсъдени и в решенията на националните власти. Директорът на Служба „Български документи за самоличност” е мотивирал своите решения с наличието на молба от съдия-изпълнителя, а съдилищата са се задоволили да констатират, че жалбоподателят не разполага с имущество на стойност, равна на размера на паричното му задължение, и че не е предложил обезпечение на кредиторите си. Вследствие на това Съдът не може да се произнесе дали налагането и продължаването на това ограничение за толкова дълъг период е било обективно оправдано от целта да се гарантира изплащане на паричното задължение. От друга страна Съдът счита, че фактите в случая оставят впечатлението, че жалбоподателят от самото начало е подложен на мярка с автоматичен характер. Тя е наложена от директора, без да поиска обяснения от жалбоподателя относно личното му положение или относно обстоятелствата по неплащането на паричните му задължения, и без тези въпроси да са изследвани в решението му. Наистина, ефикасността на една превантивна мярка зависи от бързината на нейното прилагане, но това не освобождава компетентния орган от задължението да събере съответната информация впоследствие. В дадения случай жалбоподателят просто е поканен да уточни, преди директорът да се с произнесе решението си, дали е предоставил обезпечение на кредиторите си. Съдът е на мнение, че административният орган не е взел предвид цялата относима информация, за да се увери, че ограничаването на свободата на придвижване на жалбоподателя е оправдана и пропорционална мярка с оглед на обстоятелствата в случая. Решенията на директора са били обект на контрол от страна на ВАС само относно тяхната законосъобразност. Съдът е на мнение, че обхватът на съдебния контрол също не отговаря на изискванията на чл. 2 от Протокол № 4. Властите не са изпълнили задължението си да преразглеждат редовно мерките, ограничаващи свободата на придвижване на жалбоподателя. Вярно е, че той не е уточнил дали е искал от директора на службата да вдигне въпросните мерки, след като ВАС е произнесъл решенията си, но като се има предвид, че забраната очевидно не е можела да бъде вдигната, освен ако не бъдат платени паричните задължения, не се предостави достатъчно обезпечение или, както е станало в случая, не бъде прекратено изпълнителното производство, според Съда той не може да бъде държан отговорен, че не се е възползвал от тази възможност.

По тези съображения Съдът счита, че жалбоподателят е бил подложен на мерки с автоматичен характер, без никакво ограничение на техния обхват и продължителност, и стига до заключението, че българските власти не са изпълнили задължението си, произтичащо от чл. 2 на Протокол № 4 към Конвенцията, да следят във всеки случай на намеса в правото на дадено лице да напуска страната си, мярката да бъде от началото и през цялата й продължителност оправдана и пропорционална с оглед на обстоятелствата. Предвид това заключение Съдът не счита за необходимо да се произнесе дали прилагането на забраната за напускане на страната поради парични задължения към физически лица може да се оправдае с високия размер на въпросните задължения или с тяхното особено значение за кредитора, какъвто например е случаят със задължението за издръжка.

Следователно е налице нарушение на правото на жалбоподателя на свобода на предвижването, гарантирано от чл. 2 § 2 от Протокол № 4.

………………………………………………………………………..

ПРОТОКОЛ 7

чл. 2 на Протокол 7 (право на обжалване в наказателното производство)

Kamburov   c. Bulgarie (Requête no 31001/02),   23 avril 2009

На 1 февруари 2002 г. жалбоподателят бил замесен в спор с административната секретарка на районния съд и същия ден съдът, на основание Указа за борба с дребното хулиганство, го признал за виновен в нарушение на обществения ред и му наложил наказание задържане в поделенията на МВР за срок от пет денонощия. Решението на съда, което не подлежало на обжалване, било изпълнено незабавно.

Съдът припомня, че понятието “престъпление“ в чл. 2 § 1 от Протокол № 7 съответства на понятието “наказателно обвинение“ в чл. 6 § 1 от Конвенцията. Съгласно постоянната му практика, приложимостта на чл. 6 в неговия наказателен аспект се преценява на базата на три критерия: a) квалификацията на нарушението според вътрешното право, б) естеството на нарушението и в) степента на тежест на приложимата санкция.

В случая дребното хулиганство е квалифицирано като административно нарушение по българското право, но то се отнася до всички граждани и предвидените санкции са глоба или лишаване от свобода до 15 дни. Въз основа на посочените критерии Съдът приема, че жалбоподателят е бил обект на “наказателно обвинение“ по смисъла на чл. 6 от Конвенцията и съответно чл. 2 от Протокол № 7 е приложим.

Не се оспорва, че по силата на чл. 7 от УБДХ решението на районния съд е окончателно. Правителството поддържа, че жалбоподателят е имал възможност да подаде молба за преглед по реда на надзора. Разпоредбите, уреждащи тази възможност, обаче са били отменени няколко години преди осъждането му. Що се отнася до възможността за възобновяване на съдебното производство, предвидена в Закона за азминистративните нарушения и наказания от 1969 г., тя не отговаря на изискванията на чл. 2 от Протокол № 7, тъй като освен твърде ограниченото й приложно поле, не е била пряко достъпна за жалбоподателя.

По въпроса дали деянието, за което е осъден жалбоподателят, не съставлява „маловажно престъпление“ по смисъла на член 2 § 2, Съдът се позовава на обяснителния доклад към Протокол № 7, според който един от важните критерии в това отношение е дали предвиденото наказание е свързано с лишаване от свобода. УБДХ предвижда за деянието наказание задържане до 15 денонощия. С оглед на целта на чл. 2 и естеството на предвидените в него гаранции, Съдът е убеден, че такова деяние не може да бъде квалифицирано като „маловажно” по смисъла на § 2 от този член. Следователно жалбоподателят е трябвало да има възможността да обжалва решението на районния съд и е налице нарушение на чл. 2 от Протокол № 7.

…………………………………………………………………………….

чл. 2 на Протокол № 7 (право на обжалване в наказателното производство) + чл. 3  (материално-правни и процесуални аспекти)

Stanchev c. Bulgarie (Requête no 8682/02)  1 octobre 2009

През януари 2002 г., по повод спор със съсобственика му, жалбоподателят е поканен от дошлите на място полицаи да ги последва в полицейското управление, за да даде обяснения. Тъй като отказва да се подчини и се противопоставя на опитите им да влязат в имота, те го арестуват. Жалбоподателят твърди, че когато попитал полицаите дали имат заповед за задържане, те се нахвърлили върху него с юмручни удари и ритници, както и блъскали главата му в стена, от което получил наранявания. Правителството поддържа, че съпротивата на жалбоподателя е принудила полицаите да прибягнат до употреба на сила, за да го обуздаят. При прегледа от служебния лекар в полицейското управление били установени драскотини по лицето и китката му.

Същия ден срещу жалбоподателя е образувано съдебно производство на основание Указа за борба с дребното хулиганство. Той е признат за виновен и му е наложено пет дни административно задържане.  Пристъпва се към незабавното му изпълнение.

На 6 февруари 2002 г. защитата на жалбоподателя подава жалба, като се позовава на чл. 5 § 4 от Конвенцията, Протокол № 7 и чл. 120, ал. 2 от Конституцията. Съдът обявява жалбата за недопустима, тъй като съгласно УБДХ решението не подлежи на обжалване.

По оплакването на жалбоподателя, че му е отречено право да обжалва решението, с което му е наложено административното наказание, Съдът намира нарушение на чл. 2 от Протокол № 7 с мотиви, аналогични на тези по делото Kamburov   c. Bulgarie (виж непосредствено по-горе).

 

 

  1. Все още няма коментари.
  1. 0 trackbacks