Каталог 2010

КАТАЛОГ ПО ТЕКСТОВЕ НА ПОСТАНОВЕНИТЕ РЕШЕНИЯ ОТ ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА ПРЕЗ 2010 г.

ЧЛЕН 2 – право на живот

Чл. 2 (процесуални аспекти – неефективност на разследването по повод причинена смърт от трети лица)

Zashevi c. Bulgarie (requête nо  19406/05)   2 décembre 2010

Оплакването е по повод неефективността на проведено разследване за причинена смърт на сина на жалбоподателите, застрелян от три маскирани лица при опит за грабеж.

Сутринта на 3 февруари 1997 г. г-н Ивайло Зашев и неговият брат, г-н Валери Зашев, които са дошли в с. Ставерци по работа, отиват в съседно село да проверят дали могат да купят добитък. По-късно този ден отиват в Плевен, за да обменят 2 000 германски марки и 1 000 щатски долара. Те носят и 200 000 стари български лева. Не обменят парите и вечерта се връщат в Ставерци. Около 22:45 ч. лягат да спят. Леля им  спи в съседната стая. Към полунощ двамата братя се събуждат и виждат в стаята трима мъже, носещи маски и ръкавици. Един от тях носи ловна пушка, другият – метална тръба, а третият е невъоръжен. Двамата въоръжени нападатели започват борба с г-н Ивайло Зашев и г-н Валери Зашев, докато невъоръженият претърсва стаята. Поради неочакваното влизане в стаята на лелята, настъпва суматоха, и единият от въоръжените мъже прострелва смъртоносно Ивайло Зашев. Няколко часа по-късно започват първоначалните следствени действия, при които са иззети ловен патрон, ловна гилза, гилза за пистолет, четири гумени куршума и две капсули от ловни патрони.

Един от разпитаните свидетели – шофьор на местен бизнесмен, дава показания, че  по нареждане на работодателя си  закарал  трима мъже с автомобил „Ауди“ в с. Ставерци. Когато те слезли от колата, си сложили маски и ръкавици и влезли в един дом, след което се чули изстрели, мъжете се качили  и потеглили. Свидетелят бил предупреден да забрави какво е видял. Автомобилът е иззет от полицията и е направена експертиза на петното кръв, открито на задната седалка. Вещото лице потвърждава, че петното е от човешка кръв, но не може да определи групата, тъй като няма достатъчно материал за изследване. Две от посочените от свидетеля лица са задържани по обвинение в убийство и са поставени под стража от февруари 1997 до април 1998 г., когато са освободени. Работодателят на свидетеля е задържан за кратко и е освободен. В хода на разследването изчезват балистичните доказателства, както и петното кръв по задната седалка на автомобила. След май 1998 г. и до март 2001 г. не са предприемани никакви следствени действия. Определените следователи неколкократно правят предложения да бъде прекратено разследването по делото поради липсата на достатъчно доказателства. Обвинителният акт е внесен през април 2004 г. С присъда от март 2006 г. Плевенският окръжен съд оправдава подсъдимите поради липсата на достатъчно доказателства, които да доказват по несъмнен начин участието им в извършването на въоръжения грабеж и убийството на единия брат. Присъдата е оставена в сила от Апелативния съд във Велико Търново  с решение то 30 май 2006. То не е обжалвано или протестирано.

Европейският съд посочва, че  въпреки липсата на участие на представители на държавата в убийството на г-н Ивайло Зашев, властите имат задължение да проведат ефективно разследване на обстоятелствата, при които той губи живота си. Член 2 § 1 налага на държавата задължение да обезпечи правото на живот, като въведе ефективни наказателноправни разпоредби, които да възпират извършването на престъпления срещу личността и които да бъдат подкрепяни от правоохранителен механизъм за предотвратяване, потискане и санкциониране на нарушенията на тези разпоредби (вж. Osman v. the United Kingdom, 28 октомври 1998 г., § 115, Reports of Judgments and Decisions 1998‑VIII). характерът и степента на внимателна проверка, които удовлетворяват минималния праг на ефективност, зависят от обстоятелствата по всяко конкретно дело. Те трябва да бъдат преценени въз основа на всички релевантни факти и по отношение на практическите реалности на следователската работа. Съдът се позовава на констатациите на националните съдилища относно допуснатите пороци в хода на досъдебното производство. Плевенският окръжен съд анализира подробно материалите, представени от обвинението, и констатира, че поради редица пропуски по време на разследването няма дори едно доказателство, което да свърже обвиняемите с извършването на престъплението. По-специално не са иззети проби и веществени доказателства от местопрестъплението; куршумите и гилзите, намерени там, са загубени преди да бъдат изследвани, поради неспазване на надлежните процедури; иззетият автомобил не е изследван навреме; ключов свидетел на обвинението е бил незаконосъобразно притискан от полицията да даде определени показания; и разпознаванията, на които е присъствал, не са проведени по надлежния ред. Една допълнителна слабост, също критикувана от Плевенския окръжен съд, но неотстранена ефективно, е неосигуряването от властите на ефективна закрила за този ключов свидетел, който е получавал заплахи и накрая е оттеглил всичките си уличаващи показания, вероятно в резултат от тези заплахи. С оглед на тези пороци, описани подробно от националните съдилища, разследването трудно може да се счита за ефективно по смисъла на практиката на Съда, която гласи, че всеки недостатък, който подкопава способността на следователя да установи извършителите, е в разрез със съответната мярка за ефективност. Съдът отбелязва наред с това, че независимо от започналото бързо разследване, след това то страда от продължителни забавяния – като необяснимата пауза между май 1998 г. и март 2001 г.   Поради това общата му продължителност от повече от седем години до внасяне на делото в съда може да се счита за проблематична. Съдът намира нарушение на чл. 2 в неговите процесуални аспекти във връзка с неефективността на проведеното разследване на убийството на сина на жалбоподателите.

…………………………………………………………………

Чл. 2 ( процесуални аспекти – неефективност на разследването по повод причинена смърт от трети лица)+ чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)+ чл. 14 (забрана за дискриминация във връзка с чл.2)

Seidova et autres c. Bulgarie (requête  no 310/04), 18 novembre 2010

Оплакване за неефективност на разследването за причинена смърт на наследодателя на жалбоподателите от пазач на зеленчукова градина и липса на изясняване на обстоятелствата дали са били налице расистки мотиви по извършеното убийство.

Вечерта на 28 юни 2001 г. Селяхтин Хасанов и петнадесет други мъже от ромски произход отиват на засадено с лук поле в близост до село Могила, недалеч от град Ямбол, където започват да берат лук и се изнанедани от двамата пазачи на полето. След сблъсък между пазачите и групата, един от пазачите произвежда изстрели с огнестрелно оръжие. Селяхтин Хасанов е убит на място, а един от неговите другари, Р.Х., е тежко ранен. Р.Х. е закаран в Ямболската болница, където няколко часа по-късно съдебен лекар констатира смъртта му.

Започналото съдебно следствие не установява виновно поведение от страна на пазачите, а наличието на неизбежна отбрана, поради което прокуратурата прекратява досъдебното производство. Постановлението е обжалвано пред Окръжния съд. Той изцяло приема заключенията на прокуратурата що се отнася до установяването на фактите. Съдът се позовава на показанията на двамата пазачи, както и на тези на единадесетте свидетели, участвали в групата на берачите, на заключенията на медицинските експертизи на пазачите и жертвите, на заключенията на експерта по балистика и на тези на експерта химик. Окръжният съд възприема заключенията на прокуратурата относно съществуването на условия за неизбежна отбрана и приема, че предвид всички относими обстоятелства по случая, защитната реакция на пазача не е била непропорционална на нападението, което е представлявало заплаха за неговиата  физическа неприкосновеност и живот. Относно участието на заинтересованите страни в досъдебното производство съдът отбелязва, че M.Х.(въоръженият пазач)не е бил формално обвинен в престъпление, което прави невъзможно по силата на вътрешното законодателство да се конституират близките на жертвите като страни по наказателното производство. Следователно относимите разпоредби на Наказателно-процесуалния кодекс са били взети предвид по случая. Определението на съда е обжалвано пред Бургаския апелативен съд. Жалбоподателите  обръщат внимание на факта, че правото им на участие в производството в качеството им на близки на жертвите не се свежда само до възможността да обжалват постановленията на прокуратурата, но включват и достъп до преписката по делото, както и възможността да предлагат предприемането на следствени действия. Те обаче не са имали достъп до преписката по досъдебното производство нито докато то е протичало, нито след постановлението на прокуратурата за прекратяването му поради отсъствие на състав на престъплението. В резултата на това те не са могли да се запознаят със събраните доказателства по време на разследването и съответно не са били в състояние да обжалват ефективно актовете на прокуратурата и съда, както и да мотивират необходимостта от допълнителни следствени действия. Апелативният съд оставя без уваженине жалбата им и намира, че тъй като не е било повдигнато обвинение на лицето, произвело смъртоносните изстрели, затова и близките на пострадалите не са били конституирани като страни по делото. След жалба на определението пред ВКС последният отменя съдебните актове, преценявайки, че жалбата е следвало да бъде разгледана от окръжния съд в тричленен състав от съдия и двама съдебни заседатели. На 4 юли 2003 г. в закрито заседание   Ямболският окръжен съд отхвърля жалбата на заинтересованите лица със същите мотиви като изложените в първото му решение.

Съдът отбелязва, че за да стигнат до заключението, че пазачът е действал в условия на неизбежна отбрана, вътрешната прокуратура и съд са разполагали с всички събрани в рамките на разследването доказателства, сред които и показанията, снети от двамата пазачи и от четиринадесетте берачи от групата, в която е участвал Селяхтин Хасанов. Според Съда тези показания са имали особено значение предвид на това, че са можели да дадат отговор на ключови въпроси за изхода на разследването, като например дали пазачът е стрелял във въздуха или в посока на берачите, дали изстрелите са били произведени преди или след нападението от групата, както и дали жертвата е била сред нападателите. При отсъствието на сведения, които да доказват, че заключенията на вътрешните власти са били беззаконни или очевидно са пренебрегнали целесъобразни факти (виж, mutatis mutandis, Drăganschi c. Roumanie (дек.), № 40890/04, 18 май 2010 г. и, и обратно, Николай Димитров срещу България, № 72663/01, § 76, 27 септември 2007 г.), Съдът не би могъл да подмени преценката вътрешните власти със своята.

Действително Съдът отбелязва, че Наказателният кодекс от 1974 г. и съдебната практика на българския касационен съд обвързват правото на жертвите на престъпление или това на техните наследници на достъп до документите в преписката, както и да предлагат следствени действия при конституирането си като граждански ищец или частен обвинител . Освен това, съгласно същата съдебна практика на касационния съд, при отсъствието на изрично конституиране на жертвата като граждански ищец или частен обвинител, тя не се ползва с каквото и да било процесуално право, което да може да бъде предявено пред прокуратурата или пред следователя в рамките на наказателното производство.

Съдът отбелязва, че действително чл. 237, ал. 3 от НПК е давал възможност на заинтересованите страни да получат единствено копие от постановлението на прокуратурата: той не е предвиждал никаква възможност същите да се запознаят с веществените доказателства, събрани в рамките на разследването. При отсъствието на каквато и да било възможност за конституиране в качеството на граждански ищци или на частни обвинители, предвиденият от тази разпоредба на кодекса иск се оказва единственото средство, с което са разполагали жалбоподателките за участие, макар и индиректно, в установяването на фактите около смъртта на Селяхтин Хасанов. Вярно е, че в крайна сметка съдилищата са били тези, които е трябвало да преценят дали е необходимо да се разпореди доразследване. Въпреки това Съдът счита, че предвид особеното значение, което са имали показанията на свидетелите на инцидента за установяването на фактите, както и за приложението на института на неизбежната отбрана по случая, достъпът до документите от преписката по делото е бил от основно значение за гарантирането на зачитането на легитимните интереси на жалбоподателките в качеството им на членове на семейството на лице, застигнато от смъртта при подозрителни обстоятелства.

Тази информация е достатъчна, за да може Съдът да стигне до заключението, че заинтересованите лица не са били допуснати до участие в разследването, свързано със смъртта на техния съпруг и баща, в изискваната степен от процедурния аспект на член 2.

Съдът намира, че оплакванията по чл. 2 и чл. 13 са допустими и констатира нарушение на процесуалните аспекти на чл. 2 поради неосигурения достъп на роднините на убития до материалите на проведеното разследване.

Същевременно той не установява нарушение на чл. 14 поради неизчерпване на вътрешно-правните средства за защита.

…………………………………………………………..

Чл. 2 (материални и  процесуални аспекти)+ чл. 13 във вр. с чл. 2

Case of  Stoyanovi v. Bulgaria (Application no 42980/04),  9 november 2010

На 27 май 1998 г. синът на жалбоподателите, инструктор-парашутист в българската армия, загива при  изпълнение на парашутен скок от хеликоптер Mi-17 по време на тренировъчно учение на Специалния отряд за борба с тероризма на МВР . В този ден  са планирани скокове с шестима парашутисти. Те са прегледани преди това от лекар, дадени са им съответните инструкции. Не е установено преди самите скокове каква е била скоростта на хеликоптера, защото е липсвала записваща лента. Пръв скача друг парашутист, тялото му е подето от въздушна струя  и главата му минава само на 20 см. от лявата задна гума на хеликоптера.   Четири секунди по-късно скача синът на жалбоподателите, чиято глава се удря в лявата задна гума и той губи съзнание. Същото се случва и със следващия парашутист. По-късно телата на двамата са открити. След този инцидент с двама загинали полетите са преустановени.

На 27 май 1998 г. министрите на вътрешните работи и на отбраната назначават десетчленна комисия да разследва причините, довели до фаталния инцидент. Комисията стига до заключението, че нещастният случай е причинен  поради несъобразената скорост на хеликоптера, непълната координация между екипажа на хеликоптера и парашутистите, пропуски в подготовката  и провеждането на полета от страна на екипажа, както и от страна на Специализирания отряд за борба с тероризма. Не са установени технически неизправности на хеликоптера.

На 27 май 1998 г. е образувано и досъдебно производство по повод смъртта на двамата парашутисти. Извършена е аутопсия на телата, разпитани са множество свидетели, сред които и скочилият пръв и оцелял парашутист. На 28 май 1998 г. следователят назначава членовете на комисията за вътрешно разследване от министерствата на вътрешните работи и на отбраната като експерти по наказателното производство със задача да установят причината за смъртта на двамата парашутисти. Тъй като експертите не успяват да изготвят доклад през следващите месеци, на 25 ноември 1998 г.  производството е спряно. То е възобновено през април 2000 г. Назначени са последователно няколко експертизи, които достигат до извода, че злополуката не се дължи на неизправност на техниката, но експертите подчертават, че  не са специалисти по парашутизъм и не могат да преценят дали тя е в резултат на грешка на самите парашутисти. Другата експертиза посочва, че не е налице грешка у парашутистите, но не могат да преценят дали екипажът на хеликоптера е направил такава. На 4 февруари 2002 г. прокурор от Софийска военноокръжна прокуратура прекратява наказателното производство. Постановлението му е обжалвано пред Софийския военноокръжен съд, който го отменя. Неговото определение е оставено в сила от военноапелативния съд и делото е върнато на прокуратурата, поради допуснати процесуални нарушения. На 13 май 2003 г. прокурор от Софийска военноокръжна прокуратура иска от министерствата на вътрешните работи и на отбраната да определят седем експерти по аеродинамика, авиация, метеорология и парашутизъм, които да бъдат назначени за вещи лица в наказателното производство и да изготвят нов експертен доклад. Той не получава никакъв отговор от двете министерства, поради което назначава  експерти от други институти за извършване на експертизата. В тяхното заключение те сочат, че е научно невъзможно двамата парашутисти да са се ударили в лявата задна гума. Експертите смятат, че загиналите не са преценили правилно разстоянието до земята и не са отворили навреме парашутите си, което е довело до тяхната смърт. Освен това парашутистите не са спазили инструкциите за позицията на техните тела по време на скачането. Според експертите скоростта и курсът на хеликоптера нямат отношение към смъртта им. На 10 юни 2004 г. прокурор от Софийската военноокръжна прокуратура отново прекратява наказателното производство, приемайки изцяло заключението на тези експерти. Неговото постановление е обжалвано. Софийският военноокръжен съд го оставя в сила, макар че отхвърля тази част от заключението, че не е имало удар на двамата парашутисти в лявата задна гума, позовавайки се на свидетелските показания на лицата, участвали в полета, защото ги намира за надеждни.

През периода 2003-2004 г. на жалбоподателите е изплатено обезщетение за неимуществени вреди по ЗОВС. След съдебно решение са изплатени  и лихви върху обезщетението. Искът срещу застрахователната компания, към която е бил застрахован синът им, е отхвърлен като погасен по давност.

Пред Европейския съд са повдигнати оплаквания по чл. 2 както в неговите материални, така и в неговите процесуални аспекти.

Съдът отбелязва, че първото изречение  член 2§1  налага на държавата не само да се въздържа от умишлено или незаконно отнемане на човешки живот, но също и да предприеме подходящи мерки за опазване живота на лицата, които са под нейна юрисдикция. «Когато нарушаването на правото на живот или на физическата неприкосновеност не е причинено умишлено, наложеното от член 2 позитивно задължение за създаване на ефективна съдебна система, не изисква задължително предоставяне на удовлетворение по наказателното право във всеки такъв случай. позитивните задължения се различават по приложението си в зависимост от контекста.“(§60) „Първостепенна задача на националните системи е да разследват причините за фатални инциденти и да установят фактите и отговорността. В настоящия случай, който касае инцидент по време на военно учение, Съдът отбелязва, че макар дейностите на въоръжените сили да крият риск за живота, този случай се различава от „опасните” ситуации, криещи конкретна заплаха за живота и възникващи изключително от насилствени, неправомерни действия на други лица или от бедствия – предизвикани човека или природни. Въоръжените сили, подобно на лекарите, рутинно се занимават с дейности, които потенциално могат да причинят вреда; иначе казано, рискът е съществена част от начина им на функциониране. Така в настоящия случай парашутното учение е опасна по своята същност, но обичайна част от военните задължения. Ако все пак възникне вреда, тя ще е в нарушение на позитивните задължения на държавата, само ако е в резултат от недостатъчно регулиране или недостатъчен контрол, но не и ако е причинена от небрежното поведение на лице или от злощастно стечение на обстоятелствата.“(§61) В този случай няма претенция за умишлено причиняване на вреда или за съществуването на конкретен риск за живота на сина на жалбоподателите, който е трябвало да бъде предвиден предварително. Би следвало обаче да има подходяща правна, регулаторна и съдебна рамка, за да се определи причината за инцидента, да се предвиди установяването на отговорност и да се предостави подходящо обезщетение.(§62)

Съдът заключава, че макар властите да са единствените субекти, които имат достатъчно знания да установят обстоятелствата около смъртта на г-н Росен Стоянов, след като те са разследвали инцидента и са сложили доказателствата на масата, жалбоподателите са тези, които решават дали да търсят отговорност и да заведат иск, за да установят отговорността на държавата за вреди. Що се отнася до властите, те са спазили задължението си да извършат ефективно разследване съгласно изискванията на член 2 от Конвенцията. Поради това Съдът не установява нарушение на позитивните задължения на държавата.

Съдът не намира за необходимо да разгледа самостоятелно оплакването по чл. 13 във връзка с чл. 2, тъй като констатира, че жалбоподателите са получили обезщетение, а доколкото претендират, че не са могли да получат и допълнително такова, то той е констатирал, че те са имали възможност да сторят това.

………………………………………….

Чл. 2 (материално-правни аспекти – прекомерна употреба на сила при задържането на престъпник и процесуални аспекти – неефективност на разследването за употребата на огнестрелно оръжие)

Karandja c. Bulgarie (Application no 69180/01), 7 octobre 2010

Неоправдана употреба на огнестрелно оръжие от страна на полицията за задържането на лице,   заподозряно в извършването на кражба и шофиране без документи  за правоуправление, което след задържането му  успява да  избяга от полицейското управление и при преследването му е простреляно смъртоносно.  Срещу сина на жалбоподателката било образувано досъдебно производство през 1995 г.  за взломна кражба от автомобил на 700 чифта чорапи, извършена през декември 1994 г., както и друго производство за шофиране без валидно свидетелство за правоспособност.Той не е осъждан за други престъпления и няма индикация, че срещу него са повдигани други обвинения. На 5 юни 1997 г.  той е задържан след обявяването му за общонационално издирване, тъй като му е определена мярка за неотклонение „задържане под сража“. Отведен е в трето РПУ в гр. София, откъдето  успява да избяга. Озовал се навън, той продължава да тича по улиците около полицейското управление. Главният сержант, който е блъснат преди това от задържания, се впуска след него. При преследването му сержантът произвежда два изстрела във въздуха, а малко по-късно насочва оръжието си   към бягащия. Куршумът уцелва задната част на главата на г-н Каранджа и той пада на земята. Малко по-късно е откаран в „Пирогов“. Независимо от проведената спешна мозъчна операция, той умира ден и половина по-късно.

Непосредствено след това са извършени първоначални следствени действия – оглед, изземване на веществени доказателства, натривки от ръцете на сержанта, произвел изстрелите, както и самото оръжие. На 16 юни 1997 г. Софийската военно окръжна  прокуратура отказва да образува предварително разследване на инцидента, като констатира, че главен сержант Г.П. е действал в съответствие с член 42, ал. 1, т. 5 от Закона за националната полиция от 1993 г.   Той използвал огнестрелното си оръжие, след като е дал предупреждение, за да предотврати бягството на задържано лице. Поради това действието му не било престъпно. По жалба на майката на 24 февруари 1998 г. Главната прокуратура отменя това постановление, като констатира, че образуването на предварително производство при такива обстоятелства е задължително. На 4 март 1998 г., Софийската военно-окръжна прокуратура издава постановление за образуване на досъдебно производство и на 6 март 1998 г. изпраща преписката по делото на военен следовател. На 29 септември 1998 г. Софийска военно-окръжна прокуратура констатира, че следователят не се е опитал да установи самоличността на най-близкия роднина на г-н Каранджа, за да му даде възможност да се запознае с преписката и да заведе, ако желае, граждански иск. Тя връща делото на следователя, като му дава указания да отстрани този пропуск.  Въпреки че следователят не спазва тези указания, на 21 декември 1998 г. Софийска военно-окръжна прокуратура решава да прекрати разследването, като повтаря мотивите, представени от следователя на 31 август 1998 г. почти дословно. През декември 1999 г. това постановление е оставено в сила от военноапелативната прокуратура и повторно е отменено от Главната прокуратура през юни 2000 г. На 12 октомври 2000 г. следователят отново предлага прекратяване на разследването, като представя абсолютно същите мотиви както по-рано  . С постановление от 24 октомври 2000 г. Софийската военно-окръжна прокуратура прекратява разследването като повтаря мотивите, представени от следователя почти дословно и добавя, че случаят попада в приложното поле на член 12a от Наказателния кодекс. На 16 ноември 2000 г. Военно-апелативната прокуратура потвърждава прекратяването.  В окончателно решение от 21 ноември 2000 г. Военно-апелативният съд също потвърждава прекратяването. Той напълно споделя заключението на органите на прокуратурата, че действията на главен сержант Г.П. са в съответствие с член 42, ал. 1, т. 5 от Закона за националната полиция от 1993 г. и попадат в приложното поле на член 12a от Наказателния кодекс. Освен това отбелязва, че сержантът се е целел в краката на г-н Каранджа и го е прострелял в задната част на главата единствено заради увеличаващото се разстояние между тях и скоростта на преследването.

Европейският съд подлага на анализ наличието на предпоставките на чл. 2§2b, допускащ  използването на сила, която не надхвърля абсолютно необходимото за „предотвратяване на бягството на лице, законно лишено от свобода“. Той отбелязва със загриженост, че в предишното подобно дело Tzekov v. Bulgaria (no. 45500/99, 23 February 2006, §§ 28, 29 and 54,) вече е констатирал, че чл. 42, ал. 1, т. 4 от Закона за националната полиция от 1993 г. позволява на органите на полицията да използват огнестрелно оръжие за извършването на арест, независимо от сериозността на престъплението, за извършването на което е заподозряно лицето, или опасността, която представлява то. Вярно е, че за разлика от цитираното дело в настоящото органите на военната прокуратура и военният съд се позовават на новия член 12a от НК, който определя положенията, в които е допустимо да бъдат причинявани вреди, за да се осъществи арест   (въпреки че той влиза в сила два месеца след злополуката). „Без обаче да обяснят защо, и в очевидно противоречие с обикновения смисъл на текста на разпоредбата, те го тълкуват като позволяващ на органите на полицията да използват огнестрелно оръжие за арест на задържано лице, което се опитва да избяга. Ролята на Съда не е да поставя под въпрос точността на това тълкувание; той трябва да основе своята проверка на разпоредбите на вътрешното право по начина, по който са прилагани от националните органи на властта (виж, mutatis mutandis, Minelli v.Switzerland, 25март 1983 г., § 35, Серия A № 62, и Vasilescu v. Romania, 22 май 1998 г., § 39, Reports of Judgments and Decisions 1998‑III).“(§58)

Съдът препотвърждава изводите, до които е достигнал в решенията си по делата Tzekov v. Bulgaria и Nachova and Others v. Bulgaria ([GC], nos.43577/98 and 43579/98, ECHR 2005‑VII, §§94-97), а именно: правните разпоредби, уреждащи употребата на огнестрелно оръжие от органите на полицията по отношение на лица, които се опитват да избягат от арест, както са тълкувани и прилагани в настоящия случай, са по същността си недостатъчни за защита на съответните лица от неоснователни и произволни накърнявания на тяхното право на живот. Съдът подчертава, че законната цел на извършването на законосъобразен арест може да оправдае застрашаването на човешки живот единствено при обстоятелства на абсолютна необходимост; такава необходимост не е налице, когато се знае, че лицето, което трябва да бъде арестувано, не представлява заплаха за живота или телесната неприкосновеност, и не е заподозряно в извършването на насилствено престъпление, дори ако неизползването на смъртоносна сила може да доведе до загубване на възможността да бъде арестуван беглецът. Принципът на строга съразмерност, който е присъщ за член 2, изисква националната правна рамка, уреждаща операциите по арест, да предвижда употреба на огнестрелно оръжие в зависимост от внимателна преценка на конкретните обстоятелства и по-специално, в зависимост от оценката на естеството на престъплението, извършено от беглеца, и на опасността, която той представлява. Освен това вътрешното право, уреждащо полицейските действия, трябва да осигури система от адекватни и ефективни предпазни мерки срещу произвол и злоупотреба със сила и дори срещу злополуки, които могат да бъдат избегнати. По-специално служителите на правоприлагащите органи трябва да бъдат обучени да преценяват дали е или не е налице абсолютна необходимост от употреба на огнестрелно оръжие не само въз основа на буквата на съответната нормативна уредба, но и като се отчете съответно водещото значение на зачитането на човешкия живот като основна ценност. Що се отнася до действията на полицията в конкретния случай, Съдът взема под внимание обстоятелството, че г-н Каранджа действително е избягал, но той отбелязва, че никога не е посочвано, че органите на полицията са имали причини да считат, че той е извършил насилствено престъпление, че е опасен, или че, ако не му бъде попречено да избяга, би представлявал опасност за тях или трети лица (за сравнение – mutatis mutandis,Juozaitienė and Bikulčius v. Lithuania, nos. 70659/01 and 74371/01, §§ 79 and 80, 24 April 2008).

Освен това, наличните доказателства – основно присъствието в близост до местопроизшествието на патрулна кола и на други служители, които не са участвали в преследването   предполага, че полицията е могла да се опита да възпрепятства бягството на г-н Каранджа, без да използва огнестрелно оръжие.

В заключение Съдът приема, че държавата   не е спазила своите задължения по член 2 от Конвенцията поради това, че правните разпоредби, уреждащи употребата на огнестрелно оръжие от органите на полицията, са неправилни, и поради това, че г-н Каранджа е застрелян при обстоятелства, при които употребата на огнестрелно оръжие е несъвместима с тази разпоредба.

По отношение на процедурните аспекти на чл. 2 и произтичащите от този текст позитивни задължения на държавата Съдът отбелязва, че разследването се ограничава до законността на поведението на главен сержант Г.П. в контекста на член 42, ал. 1, т. 5 от Закона за националната полиция от 1993 г., съгласно тълкуването, което се прави от военните следствени и прокурорски органи и военния съд   Като се позовават на строгата буква на тази разпоредба и на своето тълкувание на член 12a от НК посочените по-горе органи пренебрегват обстоятелства, които са от много голямо значение, като фактите, че сержантът не е имал причина да счита, че г-н Каранджа представлява заплаха за когото и да било, че може да са съществували други начини да му се попречи   да избяга и че е спорно дали сержантът изобщо е имал право да използва огнестрелно оръжие, за да предотврати бягството му. Този подход не отговаря на изискванията на член 2. Съдът критикува и прекомерната бавност на самото разследване, както и ограниченията за достъп до следствените материали на майката на простреляния младеж.

Съдът посочва, че в резултат от автоматичната система за преразглеждане на прекратяването, която е в сила между януари 2000 г. и май 2001 г., жалбоподателката в крайна сметка не е била в състояние ефективно да оспори констатациите на разследването (виж, за разлика от това McShane v. the United Kingdom, no. 43290/98, §118, 28 май 2002 г.). Възможността да бъдат подадени възражения пред следователя е явно недостатъчна в това отношение, тъй като самият следовател е лицето, което им отговаря и тъй като те не променят изобщо крайното му предложение към органите на прокуратурата. При тези обстоятелства и с оглед на прекия и личен интерес на жалбоподателката от предмета на разследването Съдът счита, че тя не може да се счита за включена в производството в степента, необходима за защитата на нейните законни интереси.(§ 67)

По повод оплакването по чл. 13 във вр. с чл. 2 Съдът го намира за допустимо, но не вижда основания да го разгледа самостоятелно.

………………………………………………………..

Чл. 2 (материално-правни и процесуални аспекти; позитивни задължения на държавата за опазване живота на своите граждани) + чл.13

Pankov c. Bulgarie (requête no 12773/03) 7 octobre 2010

Жалбоподателят получава сериозно нараняване по време редовни военни занятия по стрелба докато е бил войник. Той се прострелва в корема с повереното му оръжие. Последвалото следствие установява, че изстрелът е бил произведен от близко разстояние от собствения му автомат, чийто затвор той се е опитвал да оправи, без да спази приложимите процедури за безопасност. Жалбоподателят оспорва тези разкрития и твърди, че изстрелът по всяка вероятност е бил произведен от друг войник, намиращ се надалеч.

Съдът преценява, че има основания да разгледа жалбата в светлината на чл. 2, независимо, че жалбоподателят претърпява сериозни наранявания, но не загубва живота си, тъй като той е спасен само поради навременната и адекватно оказана му медицинска помощ.» Фактът, че той е претърпял опасни за живота наранявания в резултат от използването на потенциално смъртоносно огнестрелно оръжие, е достатъчен да доведе до приложимостта на член 2 от Конвенцията(§49)

Съдът преценява, че следва да разгледа най-напред оплакването за неефективността на проведеното рвазследване. Той отбелязва, че процедурно задължение да се разследват обстоятелствата, при които жалбоподателят е претърпял своето опасно за живота нараняване възниква поради четири причини: 1/поради това, че  той е отбивал редовната си военна служба под грижата и отговорността на военните власти; 2/тъй като е наранен на стрелкови полигон, който представлява пространство, намиращо се под изключителния контрол на въоръжените сили на държавата; 3/ задължението да се проведе разследване не се ограничава само до ситуации, в което е установено, че смъртоносната атака е причинена от държавни служители; 4/ обстоятелствата, при които жалбоподателят е претърпял своето нараняване, несъмнено причинено от употребата на смъртоносно огнестрелно оръжие, са съмнителни и изискват обяснение. Съдът подчертава, че такова разследване трябва да отговаря на минимални изисквания.  Разследването трябва да бъде обективно и щателно, за да бъде ефективно, а ефективността му не може да се оцени само въз основа на броя направени доклади, разпитани свидетели или други предприети следствени мерки. Той отбелязва извършените следствени действия от страна на националните власти. Според Съда доказателствата, събрани през време на разследването (които ясно показват, че по време на изстрела жалбоподателят е бил сам на покрива на вишката и че куршумът, който го е ранил, е бил изстрелян от близко разстояние),  са достатъчни, за да позволят на следователя да изключи хипотезата за възможен рикошет и да заключи, че жалбоподателят се е прострелял от близко разстояние.  «В случаите, когато е установен механизмът на нараняването и когато безспорно е изключена всяка възможна връзка между това нараняване и евентуални пропуски от страна на властите, би било неразумно и безполезно да се изисква подробно разследване на допълнителни обстоятелства, като например произхода на гилзата или организацията на занятието по огнева подготовка в настоящия случай.»(§53) Съдът отбелязва със съжаление някои от пропуските по време на разследването, но достига до извода, че те не са толкова съществени, че да променят заключението му, че в конкретния случай не е допуснато нарушенине на процедурните аспекти на чл. 2.

Колкото  до позитивните задължения на държавата да опазва живота на своите граждани, в конкретния случай според Съда основният въпрос е дали тя е отговорна за нараняването на жалбоподателя в светлината на аргументите, изложени в неговото решение по делото Beker v. Turkey, (no. 27866/03, § 42, 24 March 2009). За разлика от много други случаи, при които той е приемал, че тежестта на доказване лежи върху държавата, Съдът се аргументира защо по това дело не приема подобен подход. Той повтаря в тази връзка, че разпределението на тази тежест е неразривно свързано, наред с други неща, и със спецификата на фактите по  делото. Той подчертава, че лишаването от живот трябва да се подлага на най-внимателна проверка. За целите на Конвенцията обаче се изисква степен на доказване „извън всякакво разумно съмнение“, като доказателствата при това може да произтичат от съвкупност от достатъчно убедителни, ясни и съгласувани предположения или от подобни необорени фактически презумпции. Що се отнася до настоящия случай, твърдението на жалбоподателя, че е бил прострелян от друг военнослужещ, на пръв поглед не може да бъде отхвърлено като несъстоятелно. Той обаче не е представил достатъчно доказателства, за да е в състояние Съдът да установи извън всякакво разумно съмнение, че неговото нараняване наистина е причинено по този начин. Поради това Съдът достига до заключението, че не е налице нарушение на чл. 2 в това отношение.

Разследването, за което Съдът вече е установил, че е било ефективно, е отхвърлило версията на жалбоподателя за произхода на нараняването му.  В тази връзка Съдът отбелязва, че първото изречение от член 2 § 1 задължава държавата не само да се въздържа от умишлено и незаконно отнемане на живот, но и да предприема  подходящи стъпки за опазване живота на онези, които се намират под нейната юрисдикция. Това задължение при подходящи обстоятелства се разширява до позитивното задължение да се предприемат предпазни оперативни мерки за защита на лицата, чийто живот е изложен на опасност от криминални деяния от страна на други лица или от самонараняване

Съдът подлага на преценка и дали властите са взели достатъчно предпазни мерки, за да предотвратят опасността от случайно нараняване или смърт по време на армейски стрелкови занятия, които на практика представляват дейност, която би могла да изложи на риск живота на онези, които се намират в близост до тях. Жалбоподателят не е посочил някакви пропуски в тези мерки и не е идентифицирал неспазване на процедурите за безопасност, уреждащи начина, по който войниците извършват огнева подготовка. Фактът, че той е изпратен на огнева подготовка по време, когато е бил освободен от занятия по физическа подготовка от лекаря на подразделението според съда няма причинно-следствена връзка с нараняването му, особено с оглед на неговото твърдение, че  куршумът, който го е наранил, не е от неговия автомат.

Така Съдът достига до извода, че не е налице нарушение на член 2 от Конвенцията и в това отношение.

По повод оплакването за нарушение на чл. 13  във вр. с чл. 2 Съдът установява, че това оплакване е свързано с разгледаните по-горе и следователно също трябва да бъде обявено за допустимо. След анализ на различните мерки, предприети в настоящия случай, Съдът установява, че проведеното от властите разследване съблюдава процедурните задължения, произтичащи от чл.2.   Той съответно счита, че може да се приме, че ответната държава е провела ефективно разследване съгласно изискванията на член 13

Съдът намира жалбата за допустима, но неоснователна. Трима от съдиите са изразили особено мнение по повод становището на мнозинството във връзка с липсата на нарушение на чл. 2 в неговите процедурни аспекти по повод ефективността на проведеното разследване.

………………………………………………………..

чл. 2 (процесуални аспекти, позитивни задължения за разследване)+ чл. 6§1  (прекомерна продължителност на гражданския процес) + чл. 13 във вр. с чл. 6 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита по повод прекомерната продължителност на съдебните производства)

Deyanov v. Bulgaria (Application no 2930/04),   30 september 2010

Следобеда на 6 май 1997 г. деветгодишният син на жалбоподателя – Съвестин, излиза да играе с друго момче – Б., но вечерта не се прибира. Жалбоподателят се обажда в полицията и след това отива в полицейското управление, за да обяви сина си за изчезнал. На 7 или 8 май 1997 г. полицията претърсва канала на мястото, посочено от Б., който е  с дълбочина 60-70 сантиметра. Водоемът, в който се влива каналът, е претърсен от водолази. Претърсени са и всички наносни ивици около канала. Не са намерени следи от тялото на Съвестин. Проведени са разпити в училището, посещавано от детето, събрани са сведения за родителите му, както и за родителите на другото момче. На 9 и 12 май 1997 г. Съвестин официално е обявен за изчезнал. На 15 май 1997 г. и през следващите дни негова снимка е показана по националната телевизия и отпечатана в някои издания. Проверени са всички получени анонимни сигнали относно евентуално местонахождението на момчето.

През м. ноември 1997 г. Българското бюро на Интерпол започва международно издирване на сина на жалбоподателя, като разпространява описание и снимки на момчето. На неуточнена дата през 1998 г. полицията провежда следствен експеримент с цел да се установи дали е състоятелна версията на Б., че Съвестин е паднал в канала. Резултатите от експеримента са потвърдили тази версия.

През 1999 г. по заповед на Министъра на вътрешните работи случаят се разследва и от Националната служба за борба с организираната престъпност. Подобно на полицията НСБОП приема, че Съвестин най-вероятно е паднал в канала.  С посредничеството на Научноизследователския институт по криминалистика и криминология към Министерството на вътрешните работи през 2003 г. Департаментът по правосъдие на САЩ разработва портрет на Съвестин, отчитайки възрастовите изменения. Портретът е публикуван на страницата на Интерпол в интернет. Със съдействието на МВР портретът е публикуван и в някои чуждестранни издания.

На 8 юни 1998 г. Софийска градска прокуратура образува наказателно производство за отвличане срещу неизвестен извършител. През м. ноември 2001 г. наказателното производство е спряно. То е подновено през м. октомври 2004 г. за разпит на нов свидетел и е спряно отново през  м. декември 2005 г.

По повод изчезването на сина си жалбоподателят завежда няколко поредици от граждански дела срещу различни  държавни институции, срещу Правителството и Министерството на финансите. Част от делата приключват с голямо забавяне, други все още са в ход към датата на постановяване на решението. По част от тях националният съд уважава исковите претенции на жалбоподателя, по други – ги отхвърля.

Жалбоподателят се оплаква, че след изчезването на неговия син на 6 май 1997 г. властите не са предприели своевременни и подходящи мерки момчето да бъде открито и да се разследва неговата участ. Съдът смята, че това оплакване следва да бъде разгледано съобразно условията на чл. 2 от Конвенцията.

Съдът отчита, че може да се повдигне въпросът за статута на жертва на жалбоподателя, тъй като в два случая националните съдилища са отсъдили, че според вътрешното право държавните власти са нарушили задълженията си за закрилата на неговия син и са му присъдили обезщетения. В хода на първата поредица от производства съдът е установил, че наказателните органи не са разследвали надлежно изчезването на Съвестин и е присъдил на жалбоподателя обезщетение. В хода на втората поредица от производства съдът е установил, че Правителството също не се е отзовало своевременно на молбата на жалбоподателя да финансира разпространението на портрета на Съвестин с възрастови изменения и присъжда обезщетение. Съдът отчита и факта, че разглеждането на делата, заведени от жалбоподателя срещу Министерството на вътрешните работи и полицията, все още не е приключило.

Съдът смята, че не е необходимо да преценява дали може да се приеме, че жалбоподателят е жертва на твърдяното нарушение на чл. 2 от Конвенцията и дали същият е изчерпал вътрешноправните средства за защита, тъй като е на мнение, че настоящото оплакване по принцип е недопустимо. Той посочва, че след като веднъж са били сигнализирани, че синът на жалбоподателя е изчезнал, властите вече без съмнение са знаели, че има риск за живота му и за тях е възникнало позитивно задължение да предприемат мерки за неговата закрила по чл. 2 от Конвенцията. Затова той трябва да прецени дали действително предприетите мерки удовлетворяват изискванията на чл. 2, предвид обхвата на позитивното задължение на държавата.

Според Съда най-същественият въпрос е дали  реакцията на властите като цяло е била адекватна на обстоятелствата По негова преценка  отговорът на този въпрос е утвърдителен. В частност, Съдът не намира за неоснователно това, че полицията съсредоточава своите първоначални усилия за издирване на тялото на Съвестин в канала, като се има предвид, че това съответства на една от версиите за събитията, изложени от Б., че Съвестин е паднал там. Освен това полицията паралелно започва да  проверява и други версии.  Съдът не намира, че реакцията на властите след сигнализирането, че Съвестин е изчезнал, е била неадекватна или по друг начин е в нарушение на позитивното задължение за закрила на живота му според чл. 2 от Конвенцията. Трагичният факт, че Съвестин не е бил открит   не опровергава това заключение, тъй като позитивното задължение на държавата  не може да се схваща като задължение за постигане на конкретен резултат.

Горното заключение не може да бъде оспорено и поради констатациите на националните съдилища, че разследващите органи и правителството са нарушили задълженията си да предприемат конкретни мерки за закрила на живота на Съвестин, тъй като критериите за преценка според вътрешното право и според Конвенцията не следва непременно да съвпадат.

Съдът достига до извода, че  жалбата по това оплакване е недопустима поради многобройните действия , предприети непосредствено след получаване на сигнала за изчазване на детето. Той констатира нарушения на чл. 6 и чл. 13 поради прекалената продължителност на гражданското производство, дължаща се  най-вече на”неспособността на Софийски градски съд да организира истинско разглеждане на делото”

……………………………………………..

Чл. 2  (материалноправни и процесуални аспекти – прекомерна употреба на сила при задържане на престъпник от страна на полицията, която причинява смъртта му  и  недостатъчна ефективност на проведеното разследване по този повод)

Vlaevi c. Bulgarie (requêtes nos 272/05 et 890/05),  2 septеmbre 2010

Жалбоподатели са родителите и съпругата на таксиметров шофьор, застрелян от полицаи.  В нощта на 26 срещу 27 август 1998 г., около 4 часа сутринта, Марин Влаев,  се е движил с автомобила си по общинският път между град Добрич и курортния комплекс Албена. Той е преминал покрай група полицаи, които са се намирали на пътя в близост до изхода към село Одарци. Някои от тях са били униформени, други цивилни, и всички са били облечени с противокуршумни жилетки с надпис „ПОЛИЦИЯ” на гърба.  Това била специализирана група, която е провеждала операция по освобождаване на заложник, бизнесмен от Варна, отвлечен от неизвестни похитители няколко дни по-рано.  В момента, в който Марин Влаев  преминавал със своето такси, полицаите тъкмо били арестували Т.Т., предполагаемият похитител, който  дошъл да вземе чантата, съдържаща парите. Същият, ранен и с белезници,  лежал на земята, встрани от пътя.

Полицаите направили знак на шофьора на таксито да спре. Той намалил и почти спрял. Единият от полицаите, М.М., отворил вратата и представил картата си. В този момент шофьорът внезапно ускорил движението и избягал. Няколко полицаи стреляли по автомобила. Марин Влаев бил засегнат от два куршума в гърба и тила и починал на място.

Окръжната следствена служба в Добрич била уведомена незабавно след инцидента. В шест часа сутринта, следовател от следствената служба  извършил оглед на място на автомобила и на тялото на жертвата в рамките на предварително разследване. Според направените констатации са били открити три гилзи. Разпитани са множество свидетели, иззето е оръжието, от което е стрелял единият полицай, направени са редица експертизи.

На 28 март 2000 г. сержант Д.Р. бил обвинен в непредумишлено убийство и бил разпитан.  Била разпоредена психологична експертиза post mortem на жертвата. В изготвеното заключение въз основа на събраните показания в рамките на разследването и разпита на близките на жертвата експертът достига до заключението, че заинтересованият вероятно е сметнал, че е попаднал в засада. Според експерта  късният час, големият брой полицаи и фактът, че в долния край на пътя е лежал ранен човек, са могли да създадат подобно впечатление у Марин Влаев. Побягвайки, той е реагирал по логичен и адекватен начин, като се имат предвид елементите, с които е разполагал, и неговата личност.

На 30 март 2001 г. е внесен обвинителен  акт срещу сержант Д.Р. пред окръжния военен съд във Варна.

С разпореждане от 6 април 2001 г. съдията-докладчик   връща делото на прокуратурата поради процесуални нарушения. На 8 юни 2004 г. военният прокурор издава постановление за прекратяване на делото. Той отбелязва, че са били разпитани всички свидетели и са били извършени необходимите следствени действия. Той установява, че операцията е била подготвена с цел освобождаване на заложника и задържане на похитителите. Прокурорът преценява, че като се вземат предвид обстоятелствата и по-специално, че Т.Т., отговорният за отвличането, който тъкмо е бил арестуван, е дошъл пеша, полицаите са могли основателно да предположат, че шофьорът на таксито е бил негов съучастник. Това постановление е обжалвано, но е оставено в сила от военно-окръжния съд във Варна.

Съдът, приемайки аргументите на прокуратурата, добавя наред с това, че  съгласно действащото законодателство полицаите са се опитали, доколкото е възможно, да не поставят под опасност живота на преследвания или на трети лица. Аргументи в тази насока са, че  прибягването до огнестрелни оръжия е извършено извън обитаемите зони и полицаите са се целили в гумите на колата.

По повод възражението на Правителството, че жалбоподателите не са изчерпали вътрешноправните средства за защита, тъй като не са предявили граждански искове за вреди по ЗОДОВ и ЗЗД ЕСПЧ отбелязва, че дори жалбоподателите да бяха предприели цитираните от правителството граждански искове, това обстоятелство не би освободило властите да изпълнят задълженията си за действие, произтичащи от член 2. С оглед на това, жалбоподателите не са били длъжни, с оглед изчерпването на възможностите за обжалване съгласно вътрешното законодателство, след като са се възползвали от възможностите предоставени им от системата на наказателното правосъдие да упражнят исковете, споменати от Правителството.

Съдът отбелязва, че смъртта на Марин Влаев е възникнала вследствие на употребата на смъртоносна сила от страна на полицията по време на операция, предназначена да задържи неизвестни похитители, отвлекли заложник. Той констатира, че полицаите са разполагали с някои предпоставки, които са им   позволявали да предположат, че засегнатият е имал връзка с евентуалния похитител, още повече, че последният е дошъл пеша. Това е създало  подозрението, че кола, а евентуално и съучастник, са го очаквали в близост. Съдът приема, че полицаите са могли основателно и добросъвестно да сметнат, че водачът на таксито е бил замесен в отвличането и, че предвид необходимостта от спешни действия и риска за живота на заложника, е било абсолютно необходимо да използват огнестрелните си оръжия, за да спрат автомобила и да задържат водача. Затова той подлага на анализ начина, по който е била планирана и проведена самата операция, както и дали властите са показали необходимото усърдие, за да сведат до минимум риска за живота на замесените лица и дали не са проявили небрежност при избора на използваните мерки. Съдът констатира, че няма доказателства, които да сочат дали участниците в операцията са получили конкретни указания за случаите, когато могат да използват оръжията си, нито за необходимостта да се сведат, доколкото е възможно, до минимум рисковете за живота, ако такава необходимост възникне. Освен това, Съдът вече е имал възможността да установи, че българското законодателство относно употребата на огнестрелните оръжия от страна на полицията по времето на събитията, така както е била прилагано от компетентните власти, не е предоставяло адекватна защита на правото на живот, доколкото е позволявало да се прибегне до огнестрелни оръжия за извършването на арест, без изискване за пропорционалност на прибягването до сила с оглед на обстоятелствата във всеки конкретен случай(Tzekov v. Bulgaria, no. 45500/99, 23 February 2006, §§54 и 56  и Nachova and Others v. Bulgaria ([GC], nos.43577/98 and 43579/98, ECHR 2005‑VII,§§99-102). От проведеното разследване не става ясно   кой е бил ръководител на операцията и, по-специално,   дали той  е дал заповед за стрелба. Обясненията на полицаите навеждат на мисълта, че те са действали по собствено усмотрение. В случая реакцията на полицаите е доста хаотична при пристигането на таксито и оставя впечатлението, че те не са били подготвени за пристигането на второ лице на мястото, че не са обмислили, че може да се окаже необходимо да се спре чрез техническо средство моторно превозно средство или да се проследи.

Като взема предвид всички  изредени пропуски, Съдът счита, че „полицейската операция по време на която Марин Влаев е загубил живота си не е била подготвена и контролирана по начин да сведе до минимум, доколкото е възможно, всеки риск за живота, в нарушение на член 2.“(§82)

По повод ефективността на проведеното разследване Съдът отбелязва, че макар и властите да не са останали пасивни и да са започнали веднага следствени действия, те са били едностранчиви. На първо место,  те са се ограничили до преценката за законността на прибягването до сила с оглед на приложимото вътрешно законодателство – чл. 80 от ЗМВР от 1997 г. и чл. 12а от НК. На второ место, въпреки, че разследването е било незабавно започнато, Съдът отбелязва значително забавяне в извършването на някои основни действия по разследване: докладът от балистичната експертиза, който е основен за определянето на оръжието, причинило смъртоносните наранявания, интензивността и условията на упражнената сила, е бил депозиран едва 15 месеца след инцидента; дактилоскопичната експертиза и вторият оглед на колата, който е позволил да се установят ударите от куршумите по него и с оглед на това интензивността на употребената сила, са били извършени едва след връщането на делото от окръжния съд, повече от три години след събитията. Действията по разследване често са се провеждали през няколко месеца и е имало  значителни периоди на бездействие. Съдът посочва, че тези срокове, както и общата продължителност на предварителното разследване, продължаващи приблизително шест години, са несъвместими с изискването за бързина, предвидено в  член 2. Наред с това той констатира и някои съществени пропуски в самото разследване. Не е установен  броя на изстреляните куршуми, нито режима на стрелба – автоматичен или полуавтоматичен,  който е бил използван. Съдът отбелязва, че решенията за прекратяване на делото не коментират очевидното противоречие между показанията, че са били произведени множество изстрели – показания, потвърдени от куршумите, които са  открити в колата – и факта, че само три гилзи са били иззети от мястото на инцидента.  „Като се имат предвид установените нарушения по-горе, що се отнася до подхода на властите, забавянето в извършването на някои следствени действия, прекомерната продължителност на предварителното разследване и недостатъците при установяването на някои факти, Съдът счита, че проведеното разследване по случая не е било достатъчно задълбочено и ефективно. С оглед на това е налице нарушение на член 2 в неговата процесуална част.“(§93)

…………………………………………………………………….

Чл. 2  (материалноправни  аспекти – малтретиране от полицията, довело до смъртта на задържано лице;  процесуални аспекти  – липса на ефективно разследване по отношение малтретирането на задържаното лице ) + чл. 3 (материално-правни аспекти – прекомерно използване на сила от полицията и малтретиране по отношение на задържано лице; ненавременни и неадекватни медицински грижи)+чл. 38(създаване на всички необходими условия за разглеждане на делото)

Bekirski c. Bulgarie (requête no 71420/01), 2 septеmbre 2010

Жалбоподатели са родителите и сестрата на лице, задържано на 13 май 1996 г. от полицията по обвинения в убийства и въоръжени грабежи. Около 19:00 часа на 30 август 1996 г., докато задържаните вечеряли, г-н Бекирски се опитал да избяга.

Използвайки подострена дръжка на дървена лъжица като импровизирано оръжие, той  нападнал и  ранил двама полицейски служители, които били на смяна. Единият от тях  получил няколко порезни рани в областта на лявото око, а другият бил намушкан в лявото око и  впоследствие загубил зрението на това око. Като взел този полицай – Г.Г. за заложник и заплашил да го промуши в областта на шията с импровизираното оръжие, г-н Бекирски, както се твърди, се опитал да напусне ареста. Възползвайки се от временното му разсейване, Г. Г. избил импровизираното оръжието от ръката му и се отдалечил. Последвала схватка между г-н Бекирски и   трима или четирима полицейски служители. Те го  ритали, удряли с юмруци и използвали палки по време на схватката, която продължила пет до десет минути. По време на борбата г-н Бекирски и някои или всички от полицейските служители паднали по стълбите между седмия и шестия етаж. Накрая г-н Бекирски бил заловен и му били поставени белезници.   Около 21:00 часа на същия ден той  бил прегледан от лекаря И. Д., който ръководел Катедрата по съдебна медицина в Медицинския университет в град Пловдив. В своя доклад последният подробно описал установените наранявания по цялото тяло и главата на задържания, но заключил, че същите нямат характеристиките на средна или тежка телесна повреда.

Жалбоподателите, а и редица от разпитаните впоследствие свидетели (които са били задържани по времето на събитията в същия следствен арест и чиито килии са били на същия етаж в непосредствена близост на килията на г-н Бекирски или на горния етаж), твърдят, че в дните след събитията от 30 август той е бил системно малтретиран ден и нощ и бит от различни полицейски служители  След като г-н Бекирски се оплакал, че има болки, на 2 и 5 септември 1996  г., докато бил в ареста, той бил прегледан от фелдшер. Били му предписани болкоуспокояващи.  На 6 септември 1996 г. г-н Бекирски се оплакал от болки в корема. Било установено, че кръвното му налягане е извън нормата, така че той бил отведен в   болница. Вечерта на 7 септември 1996 г. здравословното му състояние се влошило. Въпреки смяната на лекарствата и присъствието на лекар-специалист, г-н Бекирски починал в 07:20 часа на 8 септември 1996 г. Два дни по-късно е извършена аутопсия от лекаря от Медицинския университет И.Д., който извършва първоначалния преглед на г-н Бекирски непосредствено след инцидента. В доклада е посочено следното по повод причините  за смъртта: „Непосредствената причина за смъртта [на г-н Бекирски е] е остра сърдечна и белодробна недостатъчност в резултат на масивен оток и инфекциозни изменения на белите дробове. Смъртта е причинена също от хипоксия (недостиг на кислород) на тялото от остра анемия, причинени от вътрешен кръвоизлив в меките тъкани – под кожата и в мускулите, както и морфологични изменения на белите дробове, което най-вероятно е довело до остра белодробна недостатъчност. Описаните по-горе изменения са резултат от нараняванията, установени по тялото [на г-н Бекирски] – травма на гърдите с фрактура на ребра, фрактура на дясната плешка, контузия на гръдните мускули, както и кръвонасядане на меките тъкани в други части на тялото му“.

Досъдебното производство по повод смъртта на г-н Бекирски е образувано на 8 септември 1996 г.  срещу неизвестен извършител. То неколкократно е прекратявано и прокурорските постановления са отменяни. В хода на цялото производство са назначени четири самостоятелни съдебно-медицински експертизи, в които участва и   лекарят И.Д. от Медицинския университет, както и още трима  или петима лекари от същия университет. Те неизменно посочват, че всички наранявания е възможно да са от 30 август. Жалбоподателите били запознавани с тези експертизи, но  техните неколкократни искания да бъде извършена ексхумация и да се назначи нова медицинска експертиза с медици от София не са уважени от следователя.

На 21 юни 2000 г. Пловдивската военна прокуратура прекратява предварителното производство. Постановлението е  потвърдено от Военно-апелативната прокуратура на 26 юни 2000 г. На 24 юли 2000 г. в закрито заседание Военно-апелативният съд потвърждава прекратяването на предварителното производство на основанията, посочени в постановлението на Военно-апелативната прокуратура от 12 юли 2000 г. Съдът посочва в мотивите си, че е възможно на г-н Бекирски и да са му нанасяни наранявания след 30 август от неизвестни лица, но за това няма достатъчно данни. Колкото до събитията от вечерта на 30 август, съдът приема, че полицаите не са превишили правомощията си, тъй като не е имало възможност да усмирят г-н Бекирски по друг начин.

На неуточнена дата жалбоподателите поръчват частна медицинска експертиза от лекар от Медицинска академия в гр. София, който преразгледал констатациите от първата медицинска експертиза, от аутопсията и от другите медицински експертизи по делото. Неговият доклад установява, че измененията в нараняванията, открити по тялото на г-н Бекирски към момента на смъртта му и тяхното очевидно съвсем скорошно причиняване, потвърждават, че те са били причинени след 30 август 1996 г. Освен това се обосновава, че установените изменения не може да се дължат на естествени физиологични промени на нараняванията от 30 август 1996 г. с течение на времето. В доклада се констатира, че е по-вероятно посочените разлики да се дължат на нови травми, причинени през по-дълъг период в същите области с различни предмети.

В доклада е  посочено че е следвало г-н Бекирски да получи незабавно медицинско лечение на нараняванията си, или най-малкото да му бъдат назначени медицински изследвания, за да се установи здравословното му състояние.

Съдът отбелязва, че оплакванията на жалбоподателите по чл.2 и чл. 3 от Конвенцията засягат   едни и същи въпроси – първо, дали за усмиряването на г-н Бекирски на 30 август 1996 г. е била използвана прекомерна сила;

–  второ, дали през следващите няколко дни, между 30 август и 6 септември 1996 г., г-н Бекирски е бил бит в ареста;

–  трето, дали между 30 август и 6 септември 1996 г. е била оказвана навременна медицинска помощ на г-н Бекирски, която да е била адекватна както по отношение на първоначалните му наранявания, така и на влошаващото се състояние на здравето му; и

–  четвърто, дали смъртта му е била неизбежна, тъй като е резултат единствено от нелечими усложнения, причинени от нараняванията, които той е получил на 30 август 1996 г., или поради това, че някои допълнителни фактори са изиграли решаваща роля, а именно, допълнителни наранявания, претърпяни между 30 август и 6 септември 1996 г. и липсата на навременна и адекватна медицинска помощ. Съдът намира, че трябва да оцени всеки един от тях поотделно най-напред в контекста на чл. 3 от Конвенцията, а като се има предвид предполагаемата причинно-следствена връзка и приносът им по отношение на смъртта на г-н Бекирски, също така трябва да ги оцени и съвместно в контекста на чл. 2 от Конвенцията.

С оглед на  констатациите във връзка с нарушенията по чл. 3:  а) че между 30 август и 6 септември 1996 г. г-н Бекирски е бил измъчван, за което държавата носи отговорност и б) че не му е била предоставена навременна и адекватна медицинска помощ, докато е бил в ареста, което в съчетание с липсата на съдействие от страна на правителството за предоставяне на цялата информация, с която разполага, води до извод относно основателността на твърденията на жалбоподателите, Съдът намира за достатъчно доказано, че гореспоменатото в решаваща степен е допринесло за смъртта на г-н Бекирски на 8 септември 1996 г. Поради това той достига до извода, че е налице е  нарушение на член 2 от Конвенцията в  материално-правните му аспекти.

Що се отнася до ефективността на проведеното разследване на смъртта на г-н Бекирски Съдът отбелязва, че  то е започнало своевременно и в началото са били предприети редица следствени действия – аутопсия, разпит на свидетели, медицински експертизи. Но той подчертава, че не може да даде цялостна оценка, защото въпреки двукратно отправеното искане до правителството от страна на Съда да представи копие от  цялото следствено дело, то не е изпълнено и правителството не е дало никакво обяснение.Тази липса на съдействие от страна на държавата-ответник в предоставянето на доказателства, които са от съществено значение за правилната оценка на настоящите оплаквания, е достатъчна за Съда, за да достигне до заключението, че властите не са успели да докажат, че са спазили задължението си по чл. 2 от Конвенцията за провеждане на ефективно и безпристрастно разследване на смъртта на г-н Бекирски.“(§172)

Съдът намира, че е налице нарушение на задължението на държавата-ответник по чл. 2 от Конвенцията да проведе ефективно и безпристрастно разследване на смъртта на г-н Бекирски.

Съдът установява наред с това нарушение и на чл. 3 в неговите материални аспекти, както и на чл. 38 от Конвенцията.

…………………………………………………………………….

Чл. 2 (процесуални аспекти – неефективно разследва по повод смърт на лице; позитивни задължения на държавата)

Marinova c. Bulgarie (requête n° 29972/02)  10 juin 2010

Жалбоподателката повдига оплакване за недостатъчната ефективност на разследването по повод смъртта на дъщеря й, намерена мъртва в една река. Съдът намира жалбата за допустима, но неоснователна.

На 10 март 2001 г., малко след 9 часа, минувач открива човешко тяло, плаващо в реката, която минава през град Ловеч. Той известява полицията. Проучванията относно самоличността й   показват, че тялото е на 27-годишната дъщеря на жалбоподателката. С постановление от същия ден следователят образува наказателно производство срещу неизвестен извършител за убийството на младата жена.

Също на 10 март 2001 г. съдебен лекар прави аутопсия на тялото. Неговото заключение е, че причина за смъртта е удавянето на жената. В кръвта й е открито значително съдържание на  алкохол. Проведени са редица следствени действия и разпити на свидетели, които са били в контакт или са видели жертвата часове преди намирането й. На 25 април 2001 г. следователят снема показанията на жалбоподателката. Тя изказва убеждението, че дъщеря й била убита от бившия й приятел, с когото е била в нощно заведение непосредствено преди смъртта си, тъй като месец по-рано  той я е заплашил с убийство, а наред с това в миналото многократно я нападал и тормозел. Полицията разпитва това лице, но не установява неговата причастност към смъртта на дъщерята на жалбоподателката. На 21 май 2001 г. Окръжният прокурор на Ловеч решава да прекрати наказателното производство. Въз основа на заключенията на съдебния лекар, на показанията на разпитаните свидетели и на другите събрани доказателства той стига до извода, че става въпрос за случайно удавяне, за което е допринесло високото съдържание на алкохол в кръвта на жертвата. Той отхвърля като неправдоподобна версията на жалбоподателката за убийството на дъщеря й от И. И., тъй като последният не се е намирал в Ловеч в деня на смъртта на момичето.  Това постановление е отменено от Окръжния съд и делото е върнато за доразследване. В следващите 6 години досъдебното производство е прекратявано 6 пъти и постановленията на прокуратурата неизменно са отменяни от Окръжния съд с указания за извършване на нови следствени действия. Последния път по искане на жалбоподателката съдът разпорежда бившият приятел на дъщеря й да бъде изправен пред детектора на лъжата. На 3 февруари 2005 г. следователят, отговарящ за предварителното разследване, взима съответните мерки за призоваване на И. И. за провеждане на теста, но И. И. не е открит на известния негов адрес в София. Направените проверки в базата данни на националната полиция показват, че И. И. е напуснал страната на 7 юли 2004 г. и е заминал за Испания.На 25 март 2005 г. Окръжният прокурор на Ловеч спира наказателното производство до връщането на И. И. в България. Към датата на последната получена информация, 19 септември 2007 г., производството все още е прекратено.

Съдът отбелязва, че в самия ден на откриването на безжизненото тяло на дъщерята на жалбоподателката следователят е образувал официално наказателно производство. През първите дни от разследването органите са предприели определен брой необходими следствени действия за установяване на събитията – оглед на местата, идентификация на жертвата и аутопсия на тялото й.    Съдът не споделя становището на жалбоподателката, според което тя не е участвала ефективно в наказателното разследване. Той намира, че тя е имала възможност да упражнява ефективен контрол върху наказателното разследване – тя постоянно оспорва прокурорските постановления и делото е връщано шест пъти за допълнително разследване.

Вярно е, че наказателното производство е спряно на 25 март 2005 г. с мотива, че свидетелят И. И. е напуснал страната. При все това Съдът не може да държи държавните органи отговорни за честите промени на адреса на това лице.  Съдът не счита, че е редно да се произнесе относно полезността или надеждността на теста с детектора на лъжата, назначен от Окръжния съд на 24 септември 2004 г. и отложен поради отсъствието на И. И. Въпросният свидетел вече е бил разпитан на два пъти и нищо не показва, че ако И. И. не беше напуснал страната, тестът с детектора на лъжата не би бил направен своевременно.

„Съдът припомня, че процесуалното задължение съгласно член 2 не е задължение за постигане на резултат, а за използване на средства. След проведен задълбочен анализ на разследването на смъртта на дъщерята на жалбоподателката, той счита, че органите са предприели необходимите мерки за установяване на причините и обстоятелствата около смъртта на младата жена. Съдът е на мнение, че към датата на последната информация, предоставена от страните – 19 септември 2007 г., разследването не е било опорочено от сериозни недостатъци, които биха го направили неефективно от гледна точка на изискванията на член 2.“(§48)

……………………………………………………………………………………………

Чл. 2 ( материално-правни и процесуални аспекти – прекомерна употреба на сила при задържане на престъпник и неефективност на разследването)+ чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)+ чл. 14 във връзка с чл.2

Vasil Sashov Petrov c. Bulgarie (requête n° 63106/00),   10 juin 2010

Прекомерна употреба на сила при задържане на престъпник от страна на полицията, в резултат на което жалбоподателят претърпява операция и му е отстранен  един бъбрек и част от черния дроб; липса на достатъчно ефективно разследване  по повод  инцидента. Всички оплаквания са намерени за основателни. Като неоснователно е отхвърлено единствено оплакването по чл. 14 във връзка с чл. 2 в двата му аспекта.

Около 2 часа през нощта на 14 януари 1999 г.  жалбоподателят твърди, че отишъл в празен  двор в гр. Велинград, за да се дрогира чрез вдишване на течен бронз, както често правел по това време. Когато напуска  двора малко по-късно, двама полицейски служители го виждат и му извикват  да спре. Той   започва да бяга, но изведнъж вижда фенерче пред себе си и завива наляво, за да не го хванат. След това чува изстрели, но продължава да тича, докато не усеща пареща болка в стомаха и пада на земята. Полицаите се приближават и като виждат  че има рана в стомаха,  веднага го завеждат   в болница. Там той  е превързан и изпратен да се прибере вкъщи. Те не споменават, че са използвали огнестрелни оръжия срещу жалбоподателя. Лекарят, който го преглежда , не разбира, че раната му е причинена от огнестрелно оръжие. Скоро след това състоянието на жалбоподателя се влошава и няколко часа по-късно той се връща в болницата, където му е направена хирургическа операция, продължила пет часа. Лекарите установяват, че бъбрекът на жалбоподателя е разкъсан от куршум, който се е пръснал на три парчета, че черният му дроб е увреден, и че кърви в абдоминалната кухина. Бъбрекът и част от черния дроб на жалбоподателя са отстранени.

На 22 февруари 1999 г. Пловдивската военно-окръжна прокуратура започва разследване срещу двамата полицейски служители, участвали в стрелбата. На 16 юли 1999 г.   разследването е прекратенопоради това, че „въпреки пълното разследване” не е възможно да се установи кой е произвел изстрела, ранил жалбоподателя. Куршумът не е бил намерен и двамата полицейски служители твърдели, че са стреляли във въздуха.

По жалба на жалбоподателя, на 27 август 1999 г. Военно-апелативната прокуратура отменя прекратяването. На 24 януари 2000 г. следователят предлага да се прекрати разследването. Той установява, на базата на показанията на А. В., че жалбоподателят се е опитал да открадне кокошки от кокошарника му. Според него сержант И. С. е действал в съответствие с чл. 80, ал.ал. 1 и 4 от Закона за Министерството на вътрешните работи от 1997 г.   и не носел наказателна отговорност. На 29 февруари 2000 г. Пловдивската военна прокуратура решава да прекрати разследването, повтаряйки мотивите на следователя почти дословно.На 23 март 2000 г. Военно-апелативната прокуратура потвърждава прекратяването В окончателно решение от 4 април 2000 г. Военно-апелативният съд също потвърждава прекратяването. Същият напълно приема заключението на прокурорските органи, че действията на полицейските служители са били в съответствие с чл. 80, ал. 1 и ал. 4 от Закона от 1997 г.  . Съдът не споменава чл. 12а от НК .

По-късно през 2000 г. жалбоподателят завежда иск за непозволено увреждане срещу сержант И. С. и полицейското управление – гр. Пазарджик. Исковата му претенция е отхвърлена, а решението е оставено в сила и от ВКС. Съдът намира, че стрелбата е в резултат на собствените действия на жалбоподателя и несъобразяването му с правомерните указания и действия на полицията да го спре и да го задържи.  Сержант И. С. бил действал в съответствие с чл. 80, ал. 1 и ал. 4 от ЗМВР от 1997 г., поради което жалбоподателят нямал право на обезщетение за причинени вреди в резултат на това. Съдът не споменава чл. 12а от НК.

В своето решение Европейският съд най-напред анализира въпроса дали оплакването следва да бъде разгледано в светлината на чл. 2 или на чл. 3.

Съдът приема, че полицаите  не са имали намерение да  убият жалбоподателя. Въпреки това той отбелязва, че поне един от служителите е стрелял право в жалбоподателя, а не във въздуха. Не е за пренебрегване и факта, че жалбоподателят е понесъл сериозно и, макар и временно, животозастрашаващо нараняване , както и че пистолетите на двамата служители са били заредени с бойни патрони, и че нараняването е било причинено от куршум, изстрелян от около четири метра . Съдът взема под внимание и обстоятелството, че  когато са отвели жалбоподателя в болницата, служителите не са споменали на лекаря, който се е погрижил за него, че са използвали огнестрелни оръжия срещу него . Според Съда  този факт е допринесъл за това лекарят да не разбере, че раната на жалбоподателя е причинена от оръжие,което значително е повишило риска за живота на жалбоподателя.

Ето защо Съдът заключава, че жалбоподателят е жертва на действие, което по своя характер е застрашило живота му, въпреки че в крайна сметка е оцелял и в случая е  приложим  член 2.

За да отговори на въпроса дали използваната сила е била абсолютно необходима, Съдът подлага на анализ действащото законодателство и действията на полицията. Той повтаря констатациите си от предходни дела, че законовите разпоредби, регламентиращи използването на огнестрелно оръжие от полицейски органи, които са предмет на тълкуване и прилагане в настоящия случай, са били съвсем недостатъчни, за да защитят лицата от необосновано и произволно посегателство над тяхното право на живот( Tzekov v. Bulgaria, no. 45500/99, 23 February 2006, § 56 и Nachova and Others v. Bulgaria ([GC], nos.43577/98 and 43579/98, ECHR 2005‑VII,§§99-100). Що се отнася до действията на служителите, осъществили задържането, Съдът приема, че  те са могли основателно да заподозрат, че жалбоподателят  е извършил  престъпление.  Въпреки това липсват твърдения, че са имали причина да смятат, че  той е извършил тежко престъпление, че  е опасен, или че ако не го задържат, той би представлявал опасност за тях или трети лица. Съдът смята, че при тези обстоятелства прибягването до потенциално смъртоносна сила е забранено от член 2, независимо от риска, че жалбоподателят е можел да избяга. Още повече, представените доказателства – главно заключенията на медицинските експерти, че жалбоподателят е бил прострелян отпред от късо разстояние и че е бил опиянен  – предполагат, че служителите са можели да го задържат без да използват оръжие. Затова той установява нарушение на чл. 2 в неговите материални аспекти.

Що се отнася до ефективността на проведеното разследване, Съдът приема, че разследващите органи са извършили редица действия и, след указанията на Военно-апелативна прокуратура, са събрали доказателства, които са им дали възможност да установят служителя, ранил жалбоподателя и начина, по който го е извършил  Освен това разследването е било разумно бързо, продължило е общо малко повече от една година и един месец. Въпреки това, същото се е ограничило до преценка на законосъобразността на действията на служителите с оглед на чл. 80, ал.ал. 1 и 4 от ЗМВР  от 1997 Ето защо подходът им не съответства на изискванията на член 2 и Съдът установява нарушение и на процедурните изисквания на чл. 2.

Съдът установява нарушение и на чл. 13 във връзка с чл. 2.

Съдът отбелязва, че отхвърлянето на иска на жалбоподателя за непозволено увреждане не е поради липса на достатъчно доказателства, че служителят го е прострелял, а по-скоро е резултат от начина, по който гражданските съдилища тълкуват вътрешноправните разпоредби, регламентиращи използването на огнестрелно оръжие от полицията, и последвалото им заключение, че действията на служителя не са били незаконосъобразни, което е било необходимо условие за успеха на иска. В настоящия случай, гражданските съдилища, подобно на военните прокурорски органи преди тях, са установили, че полицията е имала право да използва огнестрелно оръжие, за да задържи жалбоподателя макар той да не е бил заподозрян за извършването на тежко престъпление или представлявал опасност за някого. Европейският съд достига до извода, че този подход не отговаря на стандартите, произтичащи от неговата съдебна практика , и не  дава възможност на производството да предостави на жалбоподателя ефективна защита.

…………………………………………………………………………………………

Чл. 2 (материално-правни аспекти – пректомерна употреба на сила при задържане и процесуални аспекти – неефективност на проведеното разследване)

Vachkovi c. Bulgarie (requête no 2747/02),   8 juillet 2010

Прекомерна употреба на сила при задържане на престъпник от страна на полицията, която причинява смъртта му; недостатъчна ефективност на проведеното разследване по този повод(не е запазено местопроизшествието, не са изследвани причините за допълнителните увреждания, не са разпитани всички свидетели, не е установено от кое оръжие е произведен изстрелът).  Жалбоподателите са родители на Ганчо Въчков, срещу когото между 1995 и 1998 г  са образувани две наказателни производства за кражби на коли, незаконно притежание на оръжие и грабеж. Той е обявен за национално издирване, поради определената му мярка за неотклонение „задържане под стража“ през 1996 г.В неделния следобед на 6 юни 1999 г. Въчков  и негови приятели играят футбол в училищен двор в централната част на София. В даден момент той разбира, че полицаи са установили местонахождението му и го наблюдават. Решава да избяга и напуска училищния двор в автомобил, в който се качва заедно със свой прител .  При последвалото преследване по улиците на София  един от двамата открива по полицаите огън с автоматично оръжие. Те отвръщат на огъня и след известно време успяват да прострелят гумите на колата на г-н Въчков. Двете лица изоставят колата и започват да бягат в различни посоки. Г-н Въчков се скрива в жилищна сграда на ул. „Мърфи“, където се качва на площадката  до най-горния етаж. Полицията отцепва района и призовава живущите да останат по домовете си. Няколко маскирани полицаи влизат в сградата. Чува се стрелба. След това г-н  Въчков е изнесен от сградата от полицаи, които все още са маскирани. Прострелян е в главата, но още е жив. Ръцете му са вързани зад гърба.  Откаран е в болница, където по-късно същия ден почива. Същия ден по случая е образувано досъдебно производство. На 7 юни е извършена аутопсия от трима патоанатоми. Лекарите заключават, че фаталният изстрел е произведен от „непосредствена близост до упор“. Описват множество синини и следи от кръвоизливи по главата и крайниците на г-н Ганчо Въчков, които според тях нямат връзка с причината за смъртта и изглежда са причинени в кратък период от време. По искане на родителите на 11 юни е извършена  аутопсия. Патоанатомите потвърждават наличие на многобройни синини и контузни рани по главата, лицето и крайниците на г-н Ганчо Въчков, причинени вероятно от тъпи предмети. На 24 юни 1999 г. друго вещо лице разглежда съответната част от кожата по дясното слепоочие на г-н Ганчо Въчков и заключава, че смъртоносната рана е била причинена от огнестрелно оръжие при стрелба от непосредствена близост., като е „възможно“  да е било пистолет ПСМ (за който се твърди, че е на убитото лице. В хода на разследването властите разпитват редица защитени свидетели, чиято самоличност е запазена в тайна на основание  чл.  97а от НПК , в това число полицейски служители, участвали в преследването по улиците на София, но не и служители от СОБТ, които последни са били в контакт със сина на жалбоподателите в сградата на ул. „Мърфи“.  С писмо до МВР от 10 юни 1999 г. наблюдаващият прокурор   изисква имената им. Ангажира се самоличността им да бъде запазена в тайна съгласно чл.  97а от НПК. Отговорът от 15 юли 1999 г. е подписан от директора на Национална служба „Полиция“ и съдържа информация за полицейската акция от 6 юни 1999 г., но не посочва имената на въпросните служители. На 30 август 1999 г. водещият делото следовател възлага на вещо лице психиатър да изготви становище за психичното състояние на г-н Ганчо Въчков в последните часове от живота му. В експертизата вещото лице посочва, че в „изключително напрегнатата и психологически стресова ситуация“, когато е бил обкръжен от полицията, “е възможно да е опитал да се самоубие като импулсивна реакция в търсене на изход от ситуацията, без да обмисли възможни алтернативи”. Жалбоподателите оспорват заключението на психиатричната експертиза. На 21 септември 1999 г. прокурор от Военно-окръжна прокуратура София прекратява наказателното производство. Той приема за установено, че няма извършено престъпление във връзка със смъртта на г-н Ганчо Въчков и че непосредствената причина за смъртта му е самоубийство, извършено с намерения на мястото пистолет ПСМ. На 7 юли 2000 г. жалбоподателите подават жалба срещу прекратяването, като твърдят, че разследването е било опорочено. Посочват, че органите на дознанието не са разпитали полицейските служители, участвали непосредствено в ареста на сина им. Освен това нямало събрани доказателства, които да свързват сина им с пистолета ПСМ и не било дадено достоверно обяснение за останалите наранявания по тялото му. Жалбата е оставена без уважение. Жалбоподателите сезират неколкократно Главната прокуратура. С писмо от 28 март чл. 237 от НПК.  На 29 юни 2001 г. прокурор от Главна прокуратура отхвърля искането. Според него  постановлението на Военно-окръжната прокуратура  от 21 септември 1999 г.е  влязло в сила още на 28 септември 1999 г., след като жалбоподателите не са го обжалвали пред военно-апелативна прокуратура в седемдневен срок. Разпоредбите, изискващи препращане на делото на съответния първоинстанционен съд, са влезли в сила на 1 януари 2000 г., към която дата постановлението за прекратяване на наказателното производство вече е влязло в сила. Възраженията на Правителството за неспазване на 6-месечния срок са отхвърлени от Съда, който приема, че жалбите до всяка инстанция на прокуратурата срещу постановленията за прекратяване на производството са разглеждани по същество, а не са отхвърляни на процесуални основания. Съдът намира, че жалбоподателите са използвали по обичайния ред наличните средства за обжалване пред органите на прокуратурата, а когато през 2001 г. в българското законодателство е въведена възможността за съдебен контрол на прокурорските постановления, са потърсили възможност делото да бъде разгледано от съд. Това им е било отказано на 29 юни 2001 г. и жалбоподателите са сезирали Съда на 20 декември 2001 г. Жалбоподателите се оплакват, че държавата е отговорна за смъртта на сина им на 6 юни 1999 г., както и  че разследването на събитията не е било ефикасно. Европейският съд припомня, че разпоредбата на член 2 не само защитава правото на живот, но и определя обстоятелствата, при които лишаването от живот може да бъде оправдано. Употребата на израза „абсолютно необходима“ в чл. 2 § 2 показва, че необходимостта трябва да се подлага на по-строг и убедителен тест от този, който се прилага обикновено,за да се определи дали дадено действие на държавата е „необходимо в едно демократично общество“ по смисъла на втората алинея на чл.чл. 8 – 11 от Конвенцията. Съдът анализира обстоятелствата по случая, за да отговори на въпроса била ли е употребената сила „абсолютно необходима“ и строго съразмерна спрямо целта да бъде задържан г-н Въчков. След като той  е влязъл в сградата, целият район е бил отцепен от полицията и не изглежда да е имало някаква възможностза бягство, тъй като полицаите напълно са владеели ситуацията. При тези обстоятелства Съдът е изумен от факта, че полицията изглежда е нямала или не се е опитала да приложи някаква стратегия за свеждане на възможността за прибягване до смъртоносна сила до възможния минимум. Операцията е била  предварително планирана, както е заявил защитен свидетел № 333, който е бил старши полицейски служител. Съдът изразява сериозни съмнения дали употребената в случая сила от полицията е била „абсолютно необходима“ и съразмерна на целта да бъде арестуванг-н Въчков, както се изисква съгласно член 2 § 2 от Конвенцията Съдът счита, че не се доказва акцията за задържането на г-н Въчков да е била правилно планирана или употребената въоръжена сила, довела по един или друг начин до смъртта му, а е била съразмерна и „абсолютно необходима“. Затова той установява нарушение на чл. 2 в неговите материални аспекти.

По повод ефективността на проведеното разследване Съдът отбелязва, че компетентните органи са предприели редица следствени действия, но той  е изумен от факта, че те не са събрали решаващо доказателство – показанията на пряко участвалите в ареста на г-н Въчков служители от СОБТ.  Първата, посочена от властите причина за това им решение – че тези полицаи работели за специална полицейска част и затова се ползвали от „специален статут“   – е съмнителна, тъй като властите не посочват съответна законова разпоредба. Освен това, дори да се приеме, че имплицитно се визира чл. 159, ал. 3 от ЗМВР(предвиждащ самоличността на служителите от СОБТпри изпълнение на техните задължения да се запазва в тайна), съмнително е дали тази разпоредба може да се тълкува като безусловно освобождаване на служителите от СОБТот задължението им да свидетелстват по наказателни производства.  „(…) дори и това да е така подобно безусловно освобождаване само по себе си би противоречало на член 2 от Конвенцията, която налага на Βисокодоговарящите страни задължение за провеждане на пълно и ефективно разследване на случаи на съмнителна смърт.“(§83) Обстоятелството, че въпросните полицаи са били служители от „специална“ полицейска част, може да е основание за подходящи мерки като статут на защитени свидетели, но не може да оправдае пълен отказ от установяването на тяхната самоличност и провеждането на разпит. Българското законодателство през съответния период е предвиждало защита на свидетели и гаранции за тяхната анонимност.  Редът за защита на свидетели всъщност е бил приложен в случая и следователите са разпитали множество анонимни свидетели, в това число високопоставен полицейски служител от друга служба.  Затова Съдът е   изумен, че не са приложили същата процедура и по отношение на служителите от СОБТ.

Съдът е обезпокоен и от втората посочена причина – че разкриването на самоличността и провеждането на разпити на полицаите от СОБТ било „ненужно“, тъй като били събрани достатъчно други доказателства.  Съдът счита, че доказателствата, с които прокурорите са боравили, са били неубедителни, а самоубийството е само едно от възможните обяснения за смъртта на г-н Въчков. Той отбелязва и други съществени непълноти в проведеното разследване. Прокуратурата не е разследвала дали полицейската операция е била планирана и проведена така, че да се избегне ненужна загуба на живот и употреба на смъртоносна сила – въпрос, който Съдът счита за особено важен. Освен това въпреки извода , че г-н Въчков се е застрелял сам със собствения си пистолет ПСМ,   следствените органи изобщо не са разследвали как е било намерено оръжието и не са установили връзка между него и г-н Въчков. Пистолетът ПСМ не е бил намерен от следствените органи на местопроизшествието, а им е бил предаден няколко часа по-късно от полицията.  Не са били събрани доказателства за точното място и положение, в което е било намерено оръжието, нито дали е било манипулирано, преди да бъде предадено на следователите. От пистолета не са били снети пръстови отпечатъци. Не е било установено дали пистолетът е бил у г-н Въчков, преди да влезе в жилищната сграда.

„Съдът намира, че в разследването по случая липсват изискуемите пълнота, щателност и обективност и че органите на прокуратурата не са предприели всички необходими действия за установяване на обстоятелствата около смъртта на г-н Въчков.“ (§93)

Въз основа на направения анализ Съдът достига до извода, че  е налице нарушение на задължението на ответната държава съгласно член 2 от Конвенцията за провеждане на ефективно разследване на смъртта на сина на жалбоподателите.

……………………………………………………………………………………………………………….

ЧЛЕН 3  – забрана за изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание

чл. 3 (материално-правни аспекти – прекомерно използване на сила от полицията и малтретиране по отношение на задържано лице, изтезание; ненавременни и неадекватни медицински грижи)+ чл. 2  (материално-правни  аспекти – малтретиране от полицията, довело до смъртта на задържано лице  и  процесуални аспекти – липса на ефективно разследване по отношение малтретирането на задържаното лице ) +чл. 38(създаване на всички необходими условия за разглеждане на делото)

Bekirski c. Bulgarie (requête no 71420/01),2 septеmbre 2010

Жалбоподатели са родителите и сестрата на лице, задържано на 13 май 1996 г. от полицията по обвинения в убийства и въоръжени грабежи. Около 19:00 часа на 30 август 1996 г., докато задържаните вечеряли, г-н Бекирски се опитал да избяга.

Използвайки подострена дръжка на дървена лъжица като импровизирано оръжие, той  нападнал и  ранил двама полицейски служители, които били на смяна. Единият от тях  получил няколко порезни рани в областта на лявото око, а другият бил намушкан в лявото око и  впоследствие загубил зрението на това око. Като взел този полицай – Г.Г. за заложник и заплашил да го промуши в областта на шията с импровизираното оръжие, г-н Бекирски, както се твърди, се опитал да напусне ареста. Възползвайки се от временното му разсейване, Г. Г. избил импровизираното оръжието от ръката му и се отдалечил. Последвала схватка между г-н Бекирски и   трима или четирима полицейски служители. Те  ритали, удряли с юмруци и използвали палки по време на схватката, която продължила пет до десет минути. По време на борбата г-н Бекирски и някои или всички от полицейските служители паднали по стълбите между седмия и шестия етаж. Накрая г-н Бекирски бил заловен и му били поставени белезници.   Около 21:00 часа на същия ден той  бил прегледан от лекаря И. Д., който ръководел Катедрата по съдебна медицина в Медицинския университет в град Пловдив. В своя доклад последният подробно описал установените наранявания по цялото тяло и главата на задържания, но заключил, че същите нямат характеристиките на средна или тежка телесна повреда.

Жалбоподателите, а и редица от разпитаните впоследствие свидетели (които са били задържани по времето на събитията в същия следствен арест и чиито килии са били на същия етаж в непосредствена близост до килията на г-н Бекирски или на горния етаж, твърдят, че в дните след събитията от 30 август той е бил системно малтретиран ден и нощ и бит от различни полицейски служители  След като г-н Бекирски се оплакал, че има болки, на 2 и 5 септември 1996  г., докато бил в ареста, той бил прегледан от фелдшер. Били му предписани болкоуспокояващи.  На 6 септември 1996 г. г-н Бекирски се оплакал от болки в корема. Било установено, че кръвното му налягане е извън нормата, така че той бил отведен в   болница. Вечерта на 7 септември 1996 г. здравословното му състояние се влошило. Въпреки смяната на лекарствата и присъствието на лекар-специалист, г-н Бекирски починал в 07:20 часа на 8 септември 1996 г. Два дни по-късно е извършена аутопсия от лекаря от Медицинския университет И.Д., който извършва първоначалния преглед на г-н Бекирски непосредствено след инцидента. В доклада е посочено следното по повод причините  за смъртта: „Непосредствената причина за смъртта [на г-н Бекирски е] е остра сърдечна и белодробна недостатъчност в резултат на масивен оток и инфекциозни изменения на белите дробове. Смъртта е причинена също от хипоксия (недостиг на кислород) на тялото от остра анемия, причинени от вътрешен кръвоизлив в меките тъкани – под кожата и в мускулите, както и морфологични изменения на белите дробове, което най-вероятно е довело до остра белодробна недостатъчност. Описаните по-горе изменения са резултат от нараняванията, установени по тялото [на г-н Бекирски] – травма на гърдите с фрактура на ребра, фрактура на дясната плешка, контузия на гръдните мускули, както и кръвонасядане на меките тъкани в други части на тялото му“.

Досъдебното производство по повод смъртта на г-н Бекирски е образувано на 8 септември 1996 г.  срещу неизвестен извършител. То неколкократно е прекратявано и прокурорските постановления са отменяни. В хода на цялото производство са назначени четири самостоятелни съдебно-медицински експертизи, в които участва   лекарят И.Д. от Медицинския университет и още трима  или петима лекари от същия университет. Те неизменно посочват, че е възможно всички наранявания да са от 30 август. Жалбоподателите били запознавани с тези експертизи, но  техните неколкократни искания да бъде извършена ексхумация и да се назначи нова медицинска експертиза с медици от София не са уважени от следователя.

На 21 юни 2000 г. Пловдивската военна прокуратура прекратява предварителното производство. Постановлението е  потвърдено от Военно-апелативната прокуратура на 26 юни 2000 г. На 24 юли 2000 г. в закрито заседание Военно-апелативният съд потвърждава прекратяването на предварителното производство на основанията, посочени в постановлението на Военно-апелативната прокуратура от 12 юли 2000 г. Съдът посочва в мотивите си, че е възможно на г-н Бекирски и да са му нанасяни наранявания след 30 август от неизвестни лица, но за това няма достатъчно данни. Колкото до събитията от вечерта на 30 август, съдът приема, че полицаите не са превишили правомощията си, тъй като не е имало възможност да усмирят г-н Бекирски по друг начин.

На неуточнена дата жалбоподателите поръчват частна медицинска експертиза от лекар от Медицинска академия в гр. София, който преразгледал констатациите от първата медицинска експертиза, от аутопсията и от другите медицински експертизи по делото. Неговият доклад установява, че измененията в нараняванията, открити по тялото на г-н Бекирски към момента на смъртта му и тяхното очевидно съвсем скорошно причиняване, потвърждават, че те са били причинени след 30 август 1996 г. Освен това той се обосновава, че установените изменения не може да се дължат на естествените физиологични промени на нараняванията от 30 август 1996 г., настъпили с течение на времето. В доклада се констатира, че е по-вероятно посочените разлики да се дължат на нови травми, причинени през по-дълъг период в същите области с различни предмети.

В доклада е  посочено че е следвало г-н Бекирски да получи незабавно медицинско лечение на нараняванията си, или най-малкото – да му бъдат назначени медицински изследвания, за да се установи здравословното му състояние.

Съдът отбелязва, че оплакванията на жалбоподателите по чл.2 и чл. 3 от Конвенцията засягат   едни и същи въпроси. Първият от тях е  дали за усмиряването на г-н Бекирски на 30 август 1996 г. е била използвана прекомерна сила. Съдът достига до заключението, че използваната от страна на дежурните служители сила за усмиряването на г-н Бекирски на 30 август 1996 г. не изглежда да е била непропорционална, поради което в това отношение не е налице нарушение на Член 3 от Конвенцията. Вторият въпрос е:  дали през следващите няколко дни, между 30 август и 6 септември 1996 г., г-н Бекирски е бил бит в ареста. Съпоставяйки резултатите от първата медицинска експертиза(извършена  на 30 август, часове след усмиряването на г-н Бекирски) и   аутопсията след смъртта на лицето, Съдът установява, че   докладът от аутопсията съдържа данни за наранявания на г-н Бекирски, които не са съществували по време на първата медицинска експертиза, като няколкото счупени ребра и наранявания на плешката и краката. Тези различия са констатирани и от последната частна медицинска експертиза, която установява, че част от нараняванията са получени в периода след 30 август.

Съдът отбелязва, че през въпросния период г-н Бекирски е бил   постоянно под  контрола на националните власти. Заради това той е бил в особено уязвимо състояние както в резултат на ограничаване на свободата му, така и по-специално –  предвид здравословното му състояние след събитията от 30 август 1996 г.  Съдът намира за достатъчно доказано, че между 30 август и 6 септември 1996 г. г-н Бекирски е бил подложен на малтретиране или наказание в ръцете на неизвестни лица, за което държавата носи отговорност. Доколкото тази болка е преминала онзи минимален праг на суровост и г-н Бекирски е бил държан почти постоянно в състояние на физическа болка и тревожност, дължащи се на несигурността относно здравето му и на нивото на насилие, на което той е бил нееднократно и систематично  подлаган в продължение на период от седем дни, нарушението   е квалифицирано като изтезание по смисъла на чл. 3.

Третият въпрос е дали между 30 август и 6 септември 1996 г. е била оказвана навременна медицинска помощ на г-н Бекирски, която да е била адекватна както по отношение на първоначалните му наранявания, така и на влошаващото се състояние на здравето му. Анализът на предприетите от страна на властите действия води Съда до извода, че г-н Бекирски не е получил никаква медицинска помощ както  в деня на побоя на 30 август, когато само е прегледан от лекар, макар че е имал 29 наранявания на главата, гърдите, корема , ръцете и краката, така и в следващите дни, когато са му давани само болкоуспокояващи.  Като се има предвид изискването, че в местата за задържане властите предоставят медицински грижи, които са достатъчни и адекватни, за да отговорят на медицинските нужди на задържаните лица, както и с оглед на ясната според Съда нужда от лечение на нараняванията и очевидно влошаващото се здравословно състояние на г-н Бекирски между 30 август и 6 септември 1996 г. с нещо повече от болкоуспокояващи, и то вероятно в специализирано медицинско заведение, Съдът намира за достатъчно  доказано, че властите не са изпълнили задължението си в това отношение.“(§161) Поради това Съдът установява второ нарушение на чл. 3 в неговите материални аспекти.

Съдът не намира за необходимо да се произнася отделно по чл. 3 от Конвенцията по отношение на недостатъците на разследването

Съдът установява наред с това нарушение и на чл. 38 от Конвенцията, тъй като Правителството не е предоставило копие от следственото дело.

Съдът установява нарушения и на чл. 2 в неговите материални и процесуални аспекти.

……………………………………………………………………………

Чл. 3 (материално-правни аспекти – забрана за нечовешко и унизително третиране на затворник; доживотен затвор; условия на задържането; рестриктивен режим при доживотен затвор)+чл. 5§1+ чл. 5§4 (право на свобода и сигурност)  + чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Iorgov c. Bulgarie (no 2) (requête no 36295/02), 2 septеmbre 2010

Жалбоподателят изтърпява наказание доживотен затвор без право на замяна в Плевенския затвор  и се оплаква, че то е нехуманно и деградиращо, а режимът, който се прилага,  е прекалено строг, липсва съдебен контрол и качеството на медицинските грижи е лошо, поради което е нарушено правото му по чл. 3. Съдът намира всички оплаквания за допустими, но неоснователни.

Съдът анализира последователно всяко едно от оплакванията по чл. 3. Във връзка със съвместимостта на наказанието доживотен затвор без право на замяна с чл. 3 от Конвенцията той намира, че най-същественият въпрос по настоящото дело е дали наказанието, наложено на жалбоподателя, може да се определи като неподлежащо на намаляване. Съдът напомня отново, че доживотната присъда не се определя като наказание, неподлежащо на намаляване, поради самия факт, че практически тя може да бъде изтърпяна изцяло. За целите на чл. 3 е достатъчно една доживотна присъда да подлежи на намаляване de jure и de facto (вж.  Kafkaris v. Cyprus) [ГК], № 21906/04, § 98, ЕСПЧ 2008).

Макар и вътрешното право да не предвижда възможността за условно предсрочно освобождаване, то не лишава жалбоподателя от всяка надежда за освобождаване или намаляване на присъдата. Възможно е постановяването на една от двете форми на президентско помилване: чрез опрощаване или замяна на присъдата.  Съдът си дава сметка, че това е дискреционно правомощие,   и отказът от упражняването му не подлежи на съдебен контрол. При все това той напомня, че най-същественият въпрос по настоящото дело в светлината на чл. 3 е дали съществува каквато и да е надежда за освобождаването на жалбоподателя. Съдът отбелязва, че според представената статистическа справка, за периода от 2002 до 2009 г. вицепрезидентът е уважил молбите на  477 затворници за помилване.  Големият брой молби, подадени в този период сочи, че това е вътрешноправна мярка за защита, която широко се използва от затворниците. Обстоятелството, че сред помилваните няма нито един осъден на наказание доживотен затвор, не означава, че средството само по себе си е неефективно. Освен това Съдът отбелязва, че към  момента, когато е подал своята жалба – през м. август 2002 г. – жалбоподателят е изтърпял едва тринадесет години от своята доживотна присъда, което е значително по-малко от максималния срок на наказанието лишаване от свобода съгласно вътрешното право „Съдът не може да прогнозира дали жалбоподателят ще бъде освободен някога и ако да, след колко години. В правомощията на властите, и най-вече на вицепрезидента, е към съответния момент да разгледат евентуална нова молба за помилване и въз основа на актуалната информация да решат дали да намалят присъдата на жалбоподателя, или не. В светлината на информацията, с която разполага, Съдът не приема за безспорно доказано твърдението на жалбоподателя, че липсва каквато и да е надежда присъдата му някога да бъде практически намалена.“(§59)

Съдът счита, че при конкретните обстоятелства не е установено, че жалбоподателят е бил лишен от всяка надежда някой ден да бъде освободен от затвора. Ето защо той намира, че не е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията в тази връзка.

По повод оплакването за нарушение на чл. 3 поради условията на лишаване от свобода, твърде рестриктивния режим на изтърпяване на наказанието, както и  твърдяна липса на подходящи медицински грижи, Съдът подлага на анализ всяко едно от оплакванията. Той достига до извода, че, предвид постепенното подобряване на условията, при които жалбоподателят изтърпява наказанието си в затвора и наложения му режим, както и в светлината на предоставената информация за медицинските грижи, положени за жалбоподателя в Плевенския затвор,   г-н Йоргов не е бил подлаган на нечовешко или унизително отношение. Ето защо не е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията и в тази връзка.

По повод оплакването  за   нарушеното му  право на свобода и сигурност, тъй като липсвало  ефективно вътрешно-правно средство за защита, за да оспори законността на своето задържане, Съдът намира оплакванията за допустими, но неоснователни.

………………………………………………………………………………………….

Чл. 3 ( материално-правни аспекти – прекомерна употреба на сила от полицията и процесуални аспекти – неефективност на разследването )

Marinov c. Bulgarie (requête no 37770/03) 30 septеmbre 2010

Съдът намира оплакванията на жалбоподателя (за неоправаданата употреба на сила по отношение на него от страна на двама полицаи и неефективността на проведеното разследване) за  допустими, но неоснователни.

Жалбоподателят твърди, че е бил бит от двама полицаи при проверка на улицата и обвинява вътрешните съдилища, че не са подвели под гражданска и наказателна отговорност двамата извършители.

На 5 юли 2001 г., малко след полунощ, 17-годишният жалбоподател от ромски произход е подложен на проверка на улицата от двама полицаи.  Той твърди, че един от полицаите му нанесъл удари с ръчен фенер по устата. Двамата полицаи след това го завели в района на летището, ритали го жестоко и го оставили там в безсъзнание.

На 6 юли 2001 г. жалбоподателят е прегледан от съдебен лекар. На него жалбоподателят казва, че е ритан и удрян с ръчен фенер от двама полицаи. След проведената консултация му е издадено медицинско свидетелство, според което на горната устна на жалбоподателя има екхимом с диаметър един сантиметър, а на долната устна – екхимом и рана с дължина един сантиметър и половина. Съдебният лекар констатира също така диагонално счупване на половината горен десен резец, от ръба до венеца, както и разклащане на двата горни централни резци. Той преценява, че тези травми биха могли да бъдат причинени по начина, описан от жалбоподателя.

Същия ден майката на жалбоподателя подава жалба. Образувано е досъдебно производство, в хода на което е разпитан жалбоподателят.  На 9 юли 2001 г. двамата полицаи се явяват и признават, че са направили проверка на жалбоподателя, който бил известен с навика си да вдишва „бронз“. Те твърдят, че не са го удряли, а той е извадил шише с бронз от якето си, счупил го, започнал да вика и сам се ударил в задната дясна врата на полицейския автомобил. Тъй като започнал да кърви, полицаите му предложили да го закарат в болница, но той се развикал и побягнал.

На 28 септември 2001 г. военният прокурор на Шумен образува наказателно производство срещу двамата полицаи. На 14 юни 2002 г. военният следовател прави доклад за протичането на следствието след депозирана жалба от майката, че то е твърде бавно.. Той твърди, че е събрал писмени доказателства за служебните задачи на Д. Д. и В. В. и тяхното служебно оборудване. Уточнява, че опитите му да установи самоличността на зъболекаря, извадил счупения зъб на жалбоподателя, включително с помощта на последния и неговата майка, са били безуспешни. Споменава, че е разпитал десет свидетели, сред които жалбоподателя и майка му. Добавя, че жалбоподателят е разпитан в присъствието на педагог и психиатър, заради трите му опита за самоубийство, последният от които е извършен на 25 октомври 2001 г. и е свързан със заплахи отправени към него от майка му. Той отбелязва, че забавянето на разследването се дължи на отсъствието на жалбоподателя, тъй като последният посещава специализирано училище в друга община.

В края на юни и началото на юли 2002 г. военният прокурор извършва множество следствени действия, като разпити, очни ставки и едно разпознаване от жалбоподателя на ръчния фенер на полицаите. На 15 юли 2002 г. двамата полицаи са привлечени като обвиняеми за телесни повреди, причинени при изпълнение на служебните им задължения. Обвинителният акт е изготвен на 19 август 2002 г. На 2 септември 2002 г. жалбоподателят се конституира като граждански ищец и частен обвинител. В хода на съдебното производство освен множеството разпитани свидетели и изслушани експертизи, е проведен следствен експеримент с възпроизвеждане на случилото се на 5 юли 2001 г.

С присъда от 12 юни 2003 г. Варненският военен съд оправдава Д. Д. и В. В. с мотива, че обвиненията срещу тях не са доказани извън всякакво съмнение.Оправдателната присъда е обжалвана и протестирана от прокуратурата. В протеста се твърди, че поведението на обвиняемите по време на и след инцидента е подозрително, тъй като те са изоставили непълнолетно лице с разкървавена уста, без да го заведат до болницата или до районното управление; не са записали инцидента в своя рапорт, изготвен на 5 юли 2001 г. сутринта, както се изисква по служебни инструкции; в продължение на пет дни не са си признали за проведената проверка и за тяхното участие във въпросните събития. Прокуратурата отбелязва, че обвиняемите са признали, че са проверили жалбоподателя едва след като двама други полицаи са били заподозрени, което е предизвикало известно напрежение сред членовете на персонала. Присъдата е оставена в сила от Апелативния и от ВКС. Върховният касационен съд посочва в решението си от 19 ноември 2004 г., че преценката на нисшестоящите съдебни органи за доказателствата не изглежда нито произволна, нито незаконна.

Във връзка с твърдението за малтретиране Съдът констатира, че нараняването на устата на жалбоподателя при полицейската проверка на 5 юли 2001 г. не се оспорва. Той отбелязва обаче, че в доклада на съдебно-медицинската експертиза е записано, че версията за събитията, изложена от полицаите, е по-малко вероятна от тази, изложена от жалбоподателя, макар експертите да смятат, че претърпените травми от жалбоподателя биха могли да бъдат причинени и при самонараняване.

Съдът отбелязва, че първоинстанционният съд е имал преимуществото да възприеме непосредствено възстановката на събитията и да изслуша различни свидетели, за да прецени тяхната степен на надеждност, преди да стигне до заключението, че жалбоподателят е могъл да се самонарани, като се е удари в отворената врата на полицейската кола по собствена воля. Жалбоподателят не прави бележки по въпроса и не представя никакви допълнителни доказателства, оспорващи тези констатации. Напротив, от представените на съдебното заседание документите е видно, че жалбоподателят е способен на самонараняване. Съдът счита, че няма данни, водещи до заключение, различно от констатациите на националните съдилища относно произхода на претърпените от жалбоподателя наранявания. Следователно в конкретния случай не е в рамките на неговите правомощия да замени със собствената си гледна точка за фактите тази на националните съдилища, които по принцип са в по-добра позиция да преценят доказателствата, събрани в хода на производството.    Ето защо той достига до извода, че  не е налице нарушение на член 3 по отношение на твърдяното малтретиране.

Що се отнася до ефективността на проведеното разследване Съдът подчертава, че когато едно лице повдига защитимо оплакване, че е било малтретирано от полицията или от други държавни служители незаконно и в нарушение на чл. 3, тази разпоредба предполага и изисква задължение за ефективно официално разследване Това не е задължение за постигане на резултат, а за използване на средства.

Съдът счита, че компетентните органи са предприели разумните стъпки, с които разполагат, за да се гарантира събирането на доказателства във връзка с инцидента.Полицейското разследване е последвано от много задълбочено разследване от страна на военен следовател. Като се има предвид ролята на последния, както и факта, че той реално е предприел редица мерки по събиране на доказателства за установяване на фактите, може да се счита, че те  са били достатъчни, за да компенсират опорочаването, произтичащо от отсъствието на независимост на полицейските служители, извършили първоначалното разследване. Въпреки известните противоречия в показанията на свидетелите, те не водят до коренна промяна на крайния извод на Съда за липса на нарушение на чл. 3 в неговите процесуални аспекти.

…………………………………………………………………………….

Чл. 3 (материално-правни  аспекти – неоправдано използване на сила при задържане от полицията  и  процесуални аспекти – неефективност на разследването за неоправданото използване на сила )+ чл. 13 във вр. с чл. 3

Sashov et autres c. Bulgarie (requête n° 14383/03)  7 janvier 2010

На 18 юли 2001 г. е подаден  сигнал в 6-то РПУ в гр. София, че група лица от ромски произход извършват кражба на метални предмети от предприятие, намиращо се в квартал „Oвча купел“.  На място са изпратени двама полицаи, които заварват двама от  жалбоподателите да изнасят метални предмети, а третият ги чакал с каруца в непосредствена близост. Той е задържан веднага, докато другите двама побягват и са задържани от друг полицейски патрул. На тримата са поставени белезници. След задържането на жалбоподателите са им нанесени многократно удари от полицейските служители с палките, както и с предмети, намерени на място.  Действието се развива пред очите на множество минувачи, които са се струпали . Единият от жалбоподателите –  г-н Симеонов, е бил принуден от полицейските служители да влезе в багажника на техния автомобил. Същите нареждания са отправени и към г-н Сашов, но той отказва да влезе. Един от полицейските служители му нанася удари по главата с приклада на пистолета си и жалбоподателят се оказва принуден да се свре в багажника на автомобила върху г-н Симеонов. Към 16.30 ч. двамата жалбоподатели са отведени в 6-то РПУ, след което са извадени от багажника на автомобила и бити с юмручни удари от полицейските служители  пред самата сграда на РПУ и в коридора на първия етаж. Г-н Янков е заведен в същото РПУ, където също е бит. Тримата са задържани за 24 часа в полицейското управление, а на следващия ден, след като са им снети показания, са освободени. Същия  ден те са прегледани от съдебен лекар. Той констатира наличието на редица телесни травми по главите, телата и крайниците на тримата. В тази връзка те сезират с жалба Софийската военна прокуратура да образува наказателно производство срещу полицейските служители, които са ги били и  представят медицинските свидетелства, издадени на 19 юли 2001 г. от лекаря, който ги е прегледал.  На 1 септември 2001 г. военният прокурор разпорежда на директора на Софийската дирекция на полицията да бъде извършена предварителна проверка във връзка с твърденията на жалбоподателите. В края на предварителната проверка, с постановление от 31 януари 2002 г., военният прокурор на София отказва да  образува наказателно производство срещу въпросните полицейски служители.  Той  стига до заключението, че отсъстват данни, които да доказват, че жалбоподателите са били бити в РПУ. Той констатира също така, че полицейските служители са прибягнали до използването на сила при задържането на жалбоподателите, тъй като те  не са се подчинили на нарежданията на полицейските служители и са им оказали съпротива, при което поведението на полицейските служители е било съобразно с разпоредбите на членове 78 и 79 от ЗМВР. Това постановление е обжалвано  пред по-висшия прокурор. На 16 април 2002 г. прокурорът от Апелативния военен съд потвърждава постановлението на софийския военен прокурор. Неговото постановление е обжалвано   пред Върховна касационна прокуратура. С постановление от 21 октомври 2002 г. прокурор от Върховна касационна прокуратура потвърждава постановлението на прокурора от по-ниската инстанция, като възприема тези мотиви. Това постановление е потвърдено на 23 септември 2003 г. от главния прокурор при ВКП.

Европейският съд припомня, че твърденията за лошо отношение са обект на особена бдителност от негова страна (Ribitsch c. Autriche, 4 décembre 1995, § 32, série A no 336). Той  отбелязва, че оплакванията на жалбоподателите се отнасят както до обстоятелствата на самото им задържането на местопрестъплението, така и до тези на задържането им под стража.  Съдът  посочва на първо място, че направените констатации от съдебния лекар в представените от жалбоподателите медицински свидетелства не са били оспорени от правителството. С тях се удостоверяват множество контузии, драскотини, кръвонасядания и хематоми по главата, по лицето, торса, гърба и горните и долните крайници на тримата жалбоподатели. Трите медицински свидетелства са били издадени на 19 юли 2001 г. – на следващия ден след задържането им и в деня на освобождаването им от  РПУ. Въз основа на тези доказателства  съдът намира, че сериозността на причинените телесни повреди доказва, че жалбоподателите са били подложени на отношение, последиците от което надхвърлят  прага на необходимата суровост, поради което попадат в обхвата на член 3 на Конвенцията.(виж Afanassïev c. Ukraine, no 38722/02, § 61, 5 avril 2005 ; Dzwonkowski c. Pologne, no 46702/99, § 52, 12 avril 2007)

Предвид особените обстоятелства по делото и при отсъствието на пълно и независимо изследване на фактите от вътрешен съд, Съдът приема, че задължение на Правителството е да докаже с помощта на убедителни аргументи, че използваната  сила не е била прекомерна (виж Rehbock, цитирано по-горе,§ 72; Matko c. Slovénie, no 43393/98, § 104, 2 novembre 2006).

Съдът счита, че правителството ответник не е предоставило убедителни обяснения относно произхода на телесните повреди, констатирани на 19 юли 2001 г. от съдебния лекар, нито пък е доказало, че прибягването до физическа сила от страна на полицейските служители, които са задържали заинтересованите лица е било непременно необходимо и съразмерно, за да бъдат задържани жалбоподателите.

Съдът отчита констатациите на Европейската комисия срещу расизма и нетолерантността, че членовете на малцинствената група, към която принадлежат жалбоподателите, а именно – ромите, се намират в особено уязвима ситуация в отношенията си със силите на реда. Предвид този факт, както и предвид естеството на интензитета на понесените страдания, съдът намира, че тримата жалбоподатели са били подложени на нечовешко отношение.

Поради това той достига до извода, че е налице нарушение на член 3 от Конвенцията в материалния му аспект.

По повод твърдението за неефективността на проведеното разследване  Съдът отбелязва, че става дума за предварителна проверка, образувана, за да бъде установено дали има достатъчно данни, за да бъде образувано наказателно производство относно твърденията на жалбоподателите. Това решение на прокуратурата е било очевидно мотивирано от заключението, че предоставените от жалбоподателите информация и документи, а именно медицинските свидетелства и фактите, изложени в първоначално внесената от тях жалба в прокуратурата, не са били достатъчни, за да бъде оправдано образуването на същинско наказателно производство. Ако в случая действително държавните власти са компетентни да изберат подходящата форма на разследване, то тя трябва да бъде съобразена с изискванията на член 3 от Конвенцията. А направеният в случая избор от прокуратурата да бъде образувана предварителна проверка вместо същинско наказателно производство е довело до ограничаване на вида следствени действия, които е можело да бъдат предприети от разследващите.  Следователно органите, натоварени с проверката, не са имали възможност да предприемат множество следствени действия, които са щели да допринесат за установяване на фактите – разпознаване, медицински експертизи, очни ставки на свидетели, изземване на веществени доказателства от друго място освен от мястото на произшествието. Според Съда тази ситуация е била непренебрежима пречка за установяване на фактите още от самото начало на разследването.

Съдът констатира, че проведената проверка по случая се е фокусирала изключително върху задържането на жалбоподателите, както и че разследващите служители не са се постарали да проверят твърденията им за това,че са били бити в РПУ. Съдът отбелязва, че нито един от полицейските служители, които са охранявали жалбоподателите в рамките на 24- часовото им задържане под стража не е бил идентифициран и разпитан, при това въпреки тревожните заключения на съдебния лекар, който ги е прегледал в деня на освобождаването им Съдът счита, че заключенията на военната прокуратура, съгласно които не е имало достатъчно данни, за да се установи, че жалбоподателите са били превозени в багажника на полицейския автомобил, или за да бъде констатирано евентуално полицейско насилие в рамките на временното задържане под стража, са необосновани и прибързани. Затова Съдът установява нарушение на чл. 3 и в неговите процесуални аспекти.

Съдът не намира за необходимо да разглежда самостоятелно оплакването на нарушение на чл. 13 във вр. с чл. 3. Колкото до повдигнатото оплакване за нарушение на чл. 14 във вр. с чл. 3, той достига до извода, че  тази част от жалбата е очевидно неоснователна и я отхвърля на осн. чл. 35 §§ 3 и 4 на Конвенцията.

……………………………………………………………………………………………

Чл. 3 (материално-правни аспекти – унизително третиране на лице с мярка за неотклонение)+чл. 13 във вр. с чл. 3+чл. 5§1с(законосъобразно задържане под сража)+чл. 5§3(право на освобождаване на задържаното лице)+чл. 6§2(презумпция за невинност)+чл. 1 от Протокол 1(контрол върху собстевността – изземване на имущество като веществено доказателство)

Petyo Petkov c. Bulgarie (requête n°32130/03) 7 janvier 2010

На 17 декември 2001 г. близо до сградата на РДНСК в гр. София неизвестно лице залива с киселина лицето на зам. директорката на РДНСК.   На 15 януари 2002 г. жалбоподателят е задържан от полицията, а малко по-късно му е предявено обвинение за нанесена телесна повреда на г-жа Г. Разпитан за събитията от 17 декември 2001 г., той обяснява, че като таксиметров шофьор в същия ден е превозвал клиенти със своя автомобил далече от мястото на инцидента.

Считано от 9 май 2002 г., с постановление на районната прокуратура, жалбоподателят бил задължен да носи качулка с две дупки за очите всеки път, когато напускал килията си. По негови думи, мярката била прилагана при конвоирането му извън мястото на задържане, за явяване пред съда и по време на заседанията на районния съд, както и, многократно, когато просто отивал на свиждане със своите близки или защитници. Много фотоси са публикувани в пресата.

През  януари и април 2003 г. жалбоподателят депозира жалби по този повод пред Висшия съдебен съвет и Главната прокуратура, но не получава никакъв отговор. На заседание на СРС от 20 май 2003 г. неговият адвокат отново повдига този въпрос, изтъквайки, че оспорваната мярка не е предвидена в българското законодателство. Прокурорът  отправя искане към  съда да разреши продължаване на мярката, тъй като: имало свидетел, разпознал жалбоподателя като извършител на сходно деяние в рамките на друго наказателно преследване; разследващите органи издирвали още свидетели и прикриването на лицето се налагало, за да не се навреди на евентуални очни ставки.

Софийският районен съд уважава аргументите на прокурора относно упоменатото висящо производство, но преценява, че въпросната мярка е прилагана вече доста време и я  оставя в сила  до края на следващото заседание, насрочено за 22 май 2003 г. Въпреки това съпровождащите полицаи продължават да слагат качулка на жалбоподателя извън заседателната зала много след тази дата – до 18 юни 2003 г.

Жалбоподателят   посочва, че е бил принуден да прикрива лицето си с качулка, когато е напускал килията си, за да се срещне със своите близки и адвокати, за да бъде отведен до районния съд, както и по време на съдебните заседания. Той заявява, че тази принуда му е причинила значителни душевни страдания и е проява на „унизително отношение”.

Според Съда, основният въпрос, който се поставя в настоящия случай, е да се проучат всички конкретни обстоятелства, за да се установи дали принудата за носене на качулка е предизвикала психологически ефект, превишаващ прага на суровост, свързан с приложението на член 3. Като взема предвид продължителността на периода, в който ожалбоподателят е бил принуден да носи качулка – повече от 13 месеца, Съдът счита, че подобна мярка, засягаща физическата идентичност и наложена за толкова дълъг период от време, неминуемо е засегнала жалбоподателя дълбоко. Съдът отбелязва, че към момента на разглежданите събития не е съществувала  вътрешноправна разпоредба, която изрично да позволява на органите на наказателното преследване да изискват от жалбоподателя да прикрива лицето си с качулка. От друга страна, тъй като жалбоподателят е бил информиран за липсата на такива законови норми, тъй като неговият адвокат и в съдебно заседание е поискал отмяна на мярката, Съдът е на мнение, че това обстоятелство е породило чувство за своеволно отношение от страна на съответните органи.  Той приема обясненията на Правителството, че необходимостта от запазване анонимността на жалбоподателя е оправдавала слагането на качулка на публични места, най-вече при довеждането му до залата на съответното съдебно заседание. Но  въпросната мярка е била прилагана и по време на самите заседания на районния съд, както и при отвеждане на жалбоподателя до помещенията за свиждане. Съдът не е убеден, че поставянето на качулката е било обосновано в тези случаи. Той не вижда никаква причина жалбоподателят да бъде „закачулван”  в пределите на мястото за задържане, докато отива да се срещне със своите близки и/или защитници. От друга страна, Съдът посочва, че  при разглеждане на делото пред съдилищата  желаната анонимност на жалбоподателя е могла да се осигури чрез провеждане на заседанията при закрити врата и/или чрез въвеждане на определени мерки за регулиране използването на камери или фотоапарати. Съдът взема под внимание и факта, че въпреки определението на районния съд от 22 май за отмяна на тази мярка, жалбоподателят е продължил да бъде с качулка още почти месец след това.

Предвид този наказателен характер на оспорваната мярка, Съдът счита, че задължението да носи качулка е предизвикало у жалбоподателя тревожност, безпомощност и малоценност, така че да се чувства унизен и принизен в собствените си очи.  След като изследва продължителния период и начина на изпълнение, липсата на правно основание за оспорваната мярка и нейния самоволен характер, както и съществуването на наказателен аспект, Съдът преценява, че психологическите въздействия на оспорваната мярка са надхвърлили изискуемия за приложимост на член 3 праг на суровост и жалбоподателят действително е бил третиран по унизителен начин. Поради това е установено  нарушение на член 3 от Конвенцията.

Съдът установява наред с това и нарушение на чл. 13 във вр. с чл. 3 поради липсата на ефективно вътрешноправно средство за защита. Той установява нарушения и на чл. 5§1с, чл. 5§3, чл. 6§2 и чл. 1 от Протокол 1.

……………………………………………………………………………………………

Чл. 3 (материално-правни аспекти – условия на задържане в затвор, недостатъчни медицински грижи)

Stoyan Mitev c. Bulgarie (requêtе n° 60922/00) 7 janvier 2010

На 17 август 1997 г. жалбоподателят е задържан под стража  след като съседи го виждат да бие друго възрастно лице, което по-късно умира от нараняванията си.

С присъда от 10 декември 1998 г. Бургаският окръжен съд го признава за виновен за умишлено убийство и го осъжда на седемнадесет години затвор. По това време той е   на шестдесет и три години и страда от предшестващи заболявания,  които са установени на 21 ноември 1997 г. при настаняването му в Старозагорския затвор. С решение от 15 ноември 1999 г. Бургаският апелативен съд оставя в сила присъдата. Жалбоподателят подава касационна жалба. Междувременно на на 28 януари 2000 г. той претърпява мозъчен инсулт, отведен е в болницата в Стара Загора. След като здравословното му състояние  е стабилизирано, на 9 февруари 2000 г. директорът на затвора предлага жалбоподателят да бъде преместен в болницата на Софийския затвор за допълнително лечение и рехабилитация.  На 18 февруари 2000 г. той е преместен в неврологичното отделение на болницата на Софийския затвор. Медицинският картон на жалбоподателя показва, че на 20 март 2000 г. той е припаднал, докато е отивал да се види с посетител.  Към края на април или началото на май 2000 г. здравословното му състояние се влошава значително и комисия от трима лекари предлага той да бъде освободен от затвора за първоначален период от три месеца, за да получи адекватно лечение на състоянието си в специализирано цивилно медицинско заведение. Докладът е изпратен  до директора на Старозагорския затвор. Той от своя страна прави предложение до Бургаския окръжен съд (по това време делото все още е висящо). Бургаският окръжен съд   отказва да замени задържането под стража на жалбоподателя с друга мярка, за да се осигури участието му в съдебното производство. На 20 юни 2000 г., въпреки медицинските предписания, жалбоподателят е отведен в съда да присъства на съдебно заседание без придружител или количка. Когато се връща в 11:45 ч. той има много високо кръвно налягане. Дадено му е лекарство и към 16:30 ч. кръвното му налягане е свалено до безопасно ниво.

След подадено ново искане за освобождаване, на 21 юли 2000 г. Върховният касационен съд разпорежда освобождаването на жалбоподателя под гаранция. Той обосновава решението си с предложението на директора на Старозагорския затвор от 18 май 2000 г. и констатациите на медицинската комисия от 15 май 2000 г. След освобождаването му жалбоподателят е лекуван в различни медицински заведения.  На 14 декември 2001 г. жалбоподателят умира по причина на „внезапна сърдечна недостатъчност”.

На 21 юли 2000 г.  той депозира жалба пред Европейския съд. Жалбоподателят се оплаква, че продължителното му лишаване от свобода, въпреки неговото влошаващо се здравословно състояние, е равносилно на нечовешко и унизително отношение в нарушение на член 3 от Конвенцията. Той посочва по-конкретно своята напреднала възраст, предишна инвалидност и затруднено ходене, херниотомията, направена на 10 март 1998 г., мозъчния инсулт, който получава на 28 януари 2000 г., и страха и болката, които изпитва от това, че ще умре в заведение за лишаване от свобода поради, както той твърди, недостатъчен медицински капацитет на заведенията, в които е бил задържан.

Съдът се е произнесъл, че член 3 от Конвенцията не може да се тълкува като осигуряващ на всяко задържано лице медицинска помощ на същото ниво като „в най-добрите цивилни клиники” (вж. делото на Mirilashivili v. Russia (dec.), no. 6293/04, 10 July 2007). In the case of Grishin v. Russia (no. 30983/02, § 76, 15 November 2007). Съдът отива по-далеч, като постановява, че „е готов да приеме по принцип, че ресурсите на медицинските заведения в наказателната система са ограничени в сравнение с цивилните клиники.(§66)

В случая на жалбоподателя е установено, че при задържането му той е страдал от ангиопатия, за която няма данни да е провеждано лечение в затвора.  Съдът отбелязва обаче, че не може да прецени дали липсата на лечение на ангиопатията е равносилна на непредоставяне на необходимата медицинска помощ. Поради същата причина той не може да се произнесе относно наличието на вероятна връзка между липсата на лечение на ангиопатията и последвалия мозъчен удар, Съдът още веднъж отбелязва, че не са му представени медицински доказателства или експертно мнение в този смисъл, освен твърденията на жалбоподателя. Затова би било чиста спекулация, ако той  се произнесе по един или друг начин за вероятна причинно-следствена връзка, ако има такава, между двете състояния.

По отношение на мозъчния удар, който жалбоподателят получава на 28 януари 2000 г.,  Съдът приема, че напредналата му възраст и здравословното му състояние   може да са го направили по-уязвим от средностатистическия задържан и че неговото  лишаване от свобода може да е изострило до известна степен чувството му на безпокойство, болка и страх. Въз основа обаче на представените доказателства и преценявайки приложимите факти като цяло, Съдът не счита за установено, че жалбоподателят е бил подложен на лошо лечение, което достига достатъчно ниво на влошаване, за да попадне в обхвата на член 3 от Конвенцията.

Затова Съдът, макар и да  обявява оплакванията за допустими, но ги намира за неоснователни.

……………………………………………………………………………………………

Чл. 3  (материално-правни аспекти – неоправдано използване на сила   от полицията и процесуални аспекти- неефективност на разследването за неоправдано използване на сила от полицията)

Dechko Raykov c. Bulgarie (requête no 35256/02),  4 fevrier 2010

На 15 октомври 2000 г.   жалбоподателят е задържан по подозрение в изнасилване. Той е откаран в полицейското управление в Севлиево и е издадена заповед за 24-часовото му задържане, удължена впоследствие на 72 часа.   Жалбоподателят твърди, че при пристигане в полицейското управление в Севлиево бил затворен в килия и му било наредено да даде показания за изнасилването, в което е заподозрян. Той отказал и бил заведен в стая на втория етаж на сградата. Двама офицери от полицията го разпитвали. Закопчали го с белезници за стола, на който седял, и му нанесли няколко удара с пръчка по краката, както и юмручни удари по лицето. Полицаите му дали листове хартия и го накарали да направи самопризнания за изнасилването. Жалбоподателят отказал да направи самопризнания и полицаите отново го били с юмруци. Малко по-късно един от тях диктувал на жалбоподателя неговите показания, а той ги написал. На следващия ден следователят извикал същите полицаи, които отново му нанесли побой с юмруци и ритници.   След това го накарали да почисти кръвта си от пода и да подпише подготвените от тях документи. След разпита го прехвърлили в заведение за временно задържане в Севлиево, където надзирателите го принудили да се изкъпе и да изпере дрехите си. Дали му зимно униформено облекло и го накарали да потопи краката си в студена вода.  Според доклада на главния надзирател в това заведение, представен от Правителството, жалбоподателят е приет там на 16 октомври 2000 г. в 15:50 часа. При приемането на всеки новодошъл задържан, той е длъжен да се изкъпе, да се обръсне и при необходимост да изпере дрехите си. Дрехите на жалбоподателя били много мръсни и му дали затворническо униформено облекло, докато те изсъхнат.  На 17 октомври 2000 г.  той е прегледан от лекаря на затворническата администрация. Жалбоподателят твърди, че в присъствие на надзирателите лекарят само го попитал дали е болен, без да го прегледа. Жалбоподателят подписал документ и бил отведен в заведението за временно задържане.

На 1 януари 2001 г. жалбоподателят подава жалба в Прокуратурата на Върховния касационен съд и Окръжна прокуратура – Габрово, във връзка с които започват две успоредни разследвания – от Окръжна прокуратура – Габрово и от Плевенската военна прокуратура. В  хода на тези проверки са разпитани полицаите, лекарят, извършил медицинския преглед, задържаните заедно с жалбоподателя лица, прегледана е и съответната медицинска документация. Двете производства приключват с постановления за отказ от образуване на досъдебно производство.

Жалбоподателят твърди, че е бил подложен на жестоки мъчения от страна на полицията и на следователя, че държавните органи не са изпълнили задължението си за провеждане на ефективно разследване на събитията около задържането му  през първите два дни от задържането му.

При преценката си за основателността на оплакванията Съдът   съпоставя твърденията на жалбоподателя с тези, представени от Правителството – в случая медицински удостоверения, показания на няколко свидетели, документални доказателства, свързани със задържането на жалбоподателя. Като взема предвид всички налични доказателства, включително твърденията на жалбоподателя, медицинските и документалните доказателства, както и показанията на свидетелите, обстоятелството, че когато е изправен пред съд за определяне на мярката за неотклонение той не прави подобни оплаквания, Съдът не намира за установено извън всякакво основателно съмнение, че жалбоподателят е бил подложен на малтретиране, забранено от член 3. Затова той не установява нарушение на чл. 3 в неговите материалноправни аспекти.

Колкото до ефективността на проведеното разследване Съдът не намира никакво значително нарушение в разследванията, проведени въз основа на твърденията на жалбоподателя за претърпяно нечовешко или унизително отношение от страна на полицията или на следователя. Разпитани са всички лица, които биха могли да имат информация за евентуалното малтретиране на жалбоподателя, включително са издирени задържаните в същия период в следствения арест. Самият жалбоподател е участвал активно в разследването, то не е вървяло с големи забавяния и е започнало непосредствено след депозирането на жалбата в прокуратурата. Затова Съдът достига до извода, че няма нарушение на член 3 от Конвенцията в неговия процесуален аспект.

……………………………………………………………………………………………..

Чл. 3  (материално-правни аспекти – малтретиране от полицейски служители и процесуални аспекти – неефективност на разследването за малтретиране от полицейски служители)+чл. 13 във вр. с чл. 3

Shishkovi c. Bulgarie (requête n° 17322/04),  25 mars 2010

Жалбоподателите – баща и син, на 8 август 1999 г.  заедно със свои приятели, са били на излет в околностите на София, около езеро, където са карали моторна лодка, като на няколко пъти членовете на групата карали в близост до спортен център на отсрещния бряг.

Малко по-късно две коли без регистрационни номера неочаквано дошли до мястото на брега на езерото, където се намирала групата на жалбоподателите. Седем мъже в камуфлажни униформи слезли от колите, като някои от тях носели жилетки с надпис „Полиция” на гърба. Те били въоръжени с картечници. Започнали да обиждат жалбоподателите и техните приятели и да ги заплашват както вербално, така и с насочване на оръжията си към тях. Мъжете накарали жалбоподателите и техните приятели да легнат на земята и след това ги удряли и ритали неколкократно. Боят продължил няколко минути. В същото време мъжете стреляли няколко пъти по моторната лодка на жалбоподателите, след което си тръгнали.

На 10 и 11 август 1999 г. първият жалбоподател е прегледан от лекари, които установяват, че има четири счупени ребра, повърхностна рана на лявото слепоочие и няколко натъртвания по лицето, гърба и краката. Вторият жалбоподател имал натъртвания по лицето, главата и десния крак.  На 11 август 1999 г.  те подават оплакване до прокурорските органи. На 16 и 19 август 1999 г. първият жалбоподател подава допълнителни оплаквания, твърдейки, че той и синът му били преследвани и че той е бил заплашен, за да оттегли оплакванията си.

На неустановена дата прокуратурата повдига обвинения срещу седем полицейски служители, работещи в Дирекция „Оперативно издирване” към    Министерството на вътрешните работи. Установено е, че по това време обвиняемите са били изпратени в района, където е станал побоят, със задачата да охраняват учебен център на МВР и горски резерват. До юни 2003 г. не е изготвен обвинителен акт, макар че са събрани множество доказателства и са изслушани свидетели.

През юни  2003 г. обвиняемите, позовавайки се на нова разпоредба от Наказателно-процесуалния кодекс, член 239а  правят искане делото им да бъде внесено в съд или прекратено.  През м. октомври или м. ноември 2003 г. прокуратурата обвинява седемте полицейски служители за причиняване на телесна повреда и за хулиганство. На 19 декември 2003 г. Софийският военно-окръжен съд връща делото, установявайки, че прокурорските органи са допуснали процесуални нарушения. На 21 януари 2004 г. прокуратурата внася поправен обвинителен акт срещу полицейските служители.  С решение от 26 януари 2004 г. Военно-окръжният съд установява, че намерените преди това процесуални нарушения не са отстранени. Освен това са открити нови недостатъци: 1) прокуратурата не е коментирала възможността за повдигане на обвинения за вербални заплахи; 2) датата на протокола на разпит на свидетел била поправена без това да е удостоверено с валиден подпис на свидетеля; и 3) протоколите, удостоверяващи, че обвиняемите са уведомени за резултатите от разследването, били разпечатани на принтер, но съответните дати и часове са добавени на пишеща машина; отново тази допълнителна информация не била удостоверена с подписи на обвиняемите.  Заключавайки, че така установените недостатъци представляват съществени процесуални нарушения по смисъла на чл. 239а от НПК, Военно-окръжният съд прекратява наказателното производство.  Жалбоподателите и прокурорските органи обжалват това решение, твърдейки, че Военно-окръжният съд е сгрешил като е заключил, че прокурорските органи са допуснали съществени процесуални нарушения. На 22 март 2004 г. жалбите са отхвърлени от Военно-апелативния съд, тъй като решенията по член 239а от НПК са необжалваеми.

Министерството на вътрешните работи извършва вътрешно разследване на действията на служителите, но Съдът не е уведомен за хода и заключенията на същото. На полицейските служители, които според твърденията са замесени в побоя, не са наложени дисциплинарни наказания.

Съдът счита, че малтретирането на жалбоподателите от държавни служители не би могло да се оправдае от валидно основание. Що се отнася до довода, изтъкнат от Правителството, а именно, че жалбоподателите сами са провокирали нападението, като са шпионирали други хора, Съдът повтаря, че член 3 абсолютно забранява малтретиране. Още повече, че ако жалбоподателите неправомерно са засегнали правата на други лица, в едно демократично общество, управлявано от принципа на правовата държава, полицията никога не би трябвало да отговори на нарушения на правото с побой на граждани.  Така Съдът постановява, че е допуснато нарушение на член 3 от Конвенцията в материално-правен аспект.

Съдът стига до заключение, че що се отнася до наказателното разследване по делото, властите, и в частност Военно-окръжният съд, който е прекратил производството без убедителни причини, не са действали с ефективността, прилежността и решителността да накажат отговорните лица, както  изисква  чл. 3 от Конвенцията. Той посочва наред с това, че жалбоподателите не са имали възможност да участват ефективно в наказателното производство, защото вътрешното право към съответния момент им е позволявало да участват само като граждански ищци и, съответно, доколкото гражданският им иск е бил във връзка с разследването. За Съда това е допълнителен аргумент в подкрепа на заключението, че наказателното разследване е било неефективно.

Що се отнася до вътрешното разследване, извършено от МВР, Съдът отбелязва, че не е информиран за неговия ход или за установеното от него. Въпреки това, виждайки, че това разследване не е довело до дисциплинарно действие или друго наказание на отговорните лица, Съдът стига до заключението, че също както наказателното разследване то е било неефективно.Затова той установява нарушение на чл. 3  и в неговия процесуален аспект.

Доколкото в националното право липсва възможност жалбоподателите да търсят обезщетение извън рамките на наказателното производство, Съдът установява нарушение и на чл. 13 във връзка с чл. 3.

…………………………………………………………………………

Чл. 3  (материално-правни аспекти – нечовешко и унизително третиране от страна на полицията след задържане в следствен арест  и процесуални аспекти –   неефективност на проведеното разследване)

Angel Vaskov Angelov c. Bulgarie (requête n° 34805/02), 25 mars 2010

На 25 април 1998 г., около 4 часа сутринта, не далеч от автогарата в Русе, жалбоподателят бил арестуван от полицейски патрул  докато носел предното стъкло на автомобил. Задържането му продължило до 28 април 1998 г. Заинтересованият посочва в жалбата, че трима от полицаите в участъка, включително и този, който е бил натоварен да разследва предполагаемата кражба на стъклото, са му нанесли удари с тъп предмет с цел да изтръгнат самопризнания от него. В крайна сметка той признал за кражбата на предното стъкло.

На 28 април 1998 г., след освобождаването си от полицейския участък, жалбоподателят е прегледан от съдебен лекар, който изготвя  експертиза   и описва в нея редица хематоми по тялото на жалбоподателя, като заключава, че те може да са получени по начина, описан от жалбоподателя. На следващия ден той подава жалба до военната прокуратура в гр. Варна за това, че е малтретиран от полицаи, чиито имена посочва. Няма данни да са предприемани действия по тази жалба. Въз основа на внесения срещу жалбоподателя обвинителен акт за извършената кражба е образувано наказателно производство пре Русенския районен съд. На заседанието от 3 април 2001 г. жалбоподателят дава показания, че самопризнанията,  направени по време на предварителното разследване,  са изтръгнати от него със сила по време на задържането му от полицаи. По негово искане районният съд  назначава съдебно-медицинска експертиза. Съдебният лекар   повтаря констатациите, съдържащи се в освидетелстването от 28 април 1998 г., според които жалбоподателят е претърпял няколко удара с тъп предмет и че не става дума за самонараняване.

С присъдата от 3 май 2011 г. районният съд в Русе  признава жалбоподателя за виновен за кражбата на предното стъкло и го е осъжда на три години лишаване от свобода. В мотивите към присъдата съдът  отстранява самопризнанията на жалбоподателя, получени след задържането  му и не ги  взема предвид при установяване на фактите.

На 3 октомври 2002 г. жалбоподателят сезира  районната прокуратура в Русе с искане да се започне наказателно преследване срещу полицай Б.С., който е провел разпитите по време на задържането му от 25 до 28 април 1998 г. На 18 октомври 2002 г. жалбата на жалбоподателя е препратена на военната прокуратура във Варна. В доклада си, изпратен на 21 март 2003 г. до военния прокурор, началникът на полицейското управление  уточнява, че жалбоподателят е бил задържан от полицай И.Д. и че полицай Б.С., който починал междувременно, действително е разпитал жалбоподателя скоро след задържането му. Докладът отрича всякаква употреба на физическа сила по отношение на жалбоподателя.  Въз основа на този доклад и след като се е запознава с документите, съдържащи се в наказателната преписка на жалбоподателя, включително и с медицинската експертиза от 3 май 2001 г. , военният прокурор на Варна отказва с постановление от 27 март 2003 г. да образува наказателно преследване срещу участвалите полицаи. С постановление от 12 май 2003 г. военноапелативният  прокурор връща делото  за допълнително разследване.  През януари и май 2004 г. жалбоподателят се обръща на два пъти към военноапелативния съд, за да се оплаче от пасивността на военния прокурор във Варна, който все още не бил провел следствените действия, посочени в постановлението от 12 май 2003 г. на по-горестоящия прокурор.   С постановление от 20 август 2004 г. военният прокурор във Варна отказва да образува наказателно преследване срещу въпросните двама полицаи. Той счита, че събраните показания не позволяват да се направи заключение, че телесните повреди на жалбоподателя са причинени от полицейските служители. Освен това, аргументът на жалбоподателя, че самопризнанията му са били изтръгнати със сила, вече е бил взет  предвид в рамките на наказателното преследване срещу него и отхвърлен от съда.

Съдът счита, че в конкретния случай той трябва да извърши своя собствена оценка на фактите въз основа на доказателствата, с които разполага, и спазвайки установените правила от съдебната практика в това отношение, тъй като наказателното преследване срещу обвинените в насилие полицаи е било прекратено без да бъде обект на независима и пълна преценка от страна на вътрешните съдилища.

Той отбелязва преди всичко, че жалбоподателят е представил медицинското свидетелство от 28 април 1998 г., което е било изготвено в деня на освобождаването му от 1-во районно полицейско управление в Русе. В този документ, чието съдържание не е оспорено от държавата ответник, се описват следи от силни удари, нанесени с тъп предмет по раменете и гърба на засегнатия.

Съдът счита, че доказателствата, посочени по-горе, потвърждават тезата на жалбоподателя, според която спрямо него е използвана физическа сила през периода на задържането му  Той счита, освен това, че поради интензивността на използваната в случая сила, която се потвърждава от следите, оставени върху тялото на заинтересования, ефектът от претърпяното от него малтретиране надвишава прага на сериозност за прилагане на член 3 от Конвенцията и се свежда до нечовешко и унизително отношение.

Съдът констатира, че Правителството не е представило никакъв аргумент, за да обясни произхода на телесните повреди на жалбоподателя, които са били установени в деня на неговото освобождаване от полицейския участък. С оглед на това той установява нарушение на чл. 3, тъй като жалбоподателят е претърпял нечовешко и унизително отношение от страна на полицията.

Съдът отбелязва, че не е в състояние да установи дали прокуратурата е отказала да образува преписка по оплакванията на жалбоподателя в жалбата, депозирана на 29 април 1998 г. Той констатира обаче, че   е установено, че жалбоподателят е изложил твърдения за малтретиране по време на разглеждането на делото му пред първоинстанционния съд. От датата, на която е изслушана съдебно-медицинската експертиза – 3 май 2001 г. , вътрешните власти са били изправени пред достатъчно ясни данни, които са давали основание да се предположи, че жалбоподателят е претърпял унизително отношение от страна на полицията.  Съдът отбелязва освен това, че тези данни са били годни да събудят подозрения относно извършването на престъпление от страна на уличените от жалбоподателя полицаи.

Нито районният съд, нито прокурорът, който е участвал в процеса срещу жалбоподателя, са счели за необходимо да сезират военния съд. Съдът счита, че това пасивно отношение от страна на първоинстанционната съдебна инстанция и прокуратурата подлежи на критика. Така, едва след подаването на втората жалба на жалбоподателя, от 3 октомври 2002 г., военният съд е образувал разследване въз основа на оплакванията, или почти четири години и половина след въпросните събития. Съдът счита, че това закъснение автоматично е намалило значително шансовете за успех на разследването.

Съдът констатира освен това, че разследването  е било много бавно, като  забавянията в разследването се дължат на поведението на военния прокурор от Варна. Той е е счел, че данните по случая не му позволяват да направи заключение, че телесните повреди са причинени от полицаите. Той е основал това заключение на показанията на двамата полицаи. Обаче, от една страна, техните  показания не могат да бъдат приети като такива на безпристрастен свидетел, а, от друга страна, медицинските доказателства са показали, че на жалбоподателя са били нанесени удари с тъп предмет върху раменете и по гърба, с което би могло да се обясни това, че никой от разпитаните свидетели не е забелязал следи от насилие при разговорите си със заинтересования.

С оглед на горепосочените факти, заключението на военния прокурор, че нараняванията на заинтересования не се дължат на насилствените действия на полицаите, е неоснователно и прибързано.

Поради това Съдът установява   нарушение на член 3 от Конвенцията и в неговите процесуални аспекти.

…………………………………………………………………

Чл. 3 (материално-правни аспекти – нечовешки условия в психиатрично заведение)+ чл. 5§1е (незаконно лишаване от свобода на душевно болно лице)+ чл. 5§4 (възможност за периодично разглеждане на мярката по настаняване от съд)+ чл. 5§5 (право на обезщетение за незаконното задържане)

Sabeva c. Bulgarie (requête n° 44290/07),   10 juin 2010

На 14 юли 2006 г. бившият съпруг на жалбоподателката подава молба в Старозагорската районна прокуратура за издаване на съдебна заповед за подлагане на жалбоподателката на задължително лечение. Той твърди, че нейното психично здраве се е влошило внезапно и че тя не се грижи за децата им.  На 8 септември 2006 г. Старозагорската районна прокуратура подава искане до Старозагорския районен съд за издаване на заповед за задължително лечение на жалбоподателката. Съдът й назначава адвокат   и разглежда случая на заседание, проведено на 3 октомври 2006 г. Той изслушва жалбоподателката, която отрича, че страда от психично разстройство,както и експерт по психиатрия, който е на мнение, че тя наистина има такова разстройство, но на въпроса дали то изисква задължително лечение, експертът казва, че може да отговори само след по-обстоен преглед.

Назначена е съдебно-психиатрична експертиза, в която е посочено, че жалбоподателката страда от „персистиращо психично разстройство” и „параноиден синдром с халюцинации за преследване”. В експертизата е посочено, че липсата на лечение може да има отрицателно въздействие върху здравето й и се препоръчва тя да бъде лекувана в психиатрично заведение от затворен тип най-малко два месеца. Ако показва по-критично отношение към своето разстройство, тя може да бъде лекувана и в извънболнични условия. Тъй като заключението е оспорено от жалбоподателката, съдът назначава тройна съдебно-психиатрична експертиза, която потвърждава констатациите на първия експерт.

С решение от 1 ноември 2006 г. Старозагорският районен съд  разпорежда жалбоподателката да бъде подложена на задължително лечение в психиатрична болница от затворен тип в Раднево за период от два месеца На 31 януари 2007 г. Старозагорският окръжен съд потвърждава заповедта за задържането на жалбоподателката, съгласявайки се напълно с аргументите на по-долния съд. Той установява, че експертните доклади са обективни и ясни и се основават основно на прегледите на жалбоподателката, а не на други материали. На 6 февруари 2007 г. тя е информирана, че заповедта за нейното задължително настаняване е окончателна. Тъй като се  страхувала, че може да бъде принудително задържана, тя отива в психиатричната болница в Раднево, за да научи кога трябва да постъпи доброволно и какви принадлежности да вземе със себе си. Дежурният лекар настоява жалбоподателката да остане в болницата. Въпреки протестите и обясненията й, че трябва да се върне в дома си, за да организира някой да се грижи за кучето й по време на нейното отсъствие, тя е задържана.

Жалбоподателката твърди, че по време на престоя й в болницата в Раднево е държана в отделение, предвидено за най-трудните пациенти, и е била лишена от всякакви контакти с външния свят.  Можела е да напуска отделението само по време на трите дневни хранения. Според обясненията й материалните и хигиенните условия в отделението са били ужасни.

В настоящия случай Съдът констатира, че освен нейните собствени твърдения, направени за пръв път в производството пред него, за които няма данни да са представяни на вниманието на вътрешен орган, жалбоподателката не представя конкретно доказателство, свързано с условията на нейното задържане. Тя не представя твърдения и на други задържани с нея лица  или на други лица, които биха могли да разполагат с относима информация, като например приятелят, който я е посетил по-малко от месец след приемането й в болницата, нито  медицинско доказателство, показващо въздействието на условията, в които е държана, върху нейното физическо или психическо състояние. Съдът не може да открие конкретни потвърждения на нейните твърдения в доклада на Комитета за предотвратяване на изтезанията, който е свързан с други институции, а не с болницата в Раднево.

Съдът не е убеден „извън всякакво разумно съмнение”, че тя е била подложена на нечовешко или унизително отношение. Затова достига до извода, че  не е налице нарушение на член 3 от Конвенцията.

Повдигнатите оплаквания по чл. 5§1е, чл. 5§4 и чл. 5§5 са обявени за допустими, но неоснователни.

……………………………………………………………………………..

ЧЛЕН 5 – право на свобода и сигурност

Чл.5 §1е (незаконно лишаване от свобода на душевноболно лице) + чл.5§4 (съдебен контрол върху задържането)+чл. 5§5 (право на обезщетение поради незаконно задържане)

Stoychev c. Bulgarie (requête no 29381/04), 21 décembre 2010

На 4 март 1999 г. в 18 часа жалбоподателят е задържан от полицията по сигнал на майка му, че многократно я е заплашвал с убийство, както и че вече е била обект на агресивни действия от негова страна. На 5 март 1999 г. той е настанен в психиатрична болница в изпълнение на постановление на районния прокурор по силата на член 185 от Наказателно-процесуалния кодекс. Прокурорът разпорежда да се направят психиатрични прегледи и изследвания с цел установяване на необходимостта от задължително лечение. Жалбоподателят излиза от болницата на 7 април 1999 г. На неуточнена дата през 2001 г.  той предявява иск за обезщетение за вреди и пропуснати ползи пред районния съд срещу полицията и прокуратурата. Жалбоподателят твърди, че арестът му на 4 март 1999 г. и настаняването му в психиатрична болница са били неправомерни и претендира обезщетение за претърпените вреди. Исковата му претенция е отхвърлена от районния съд и решението е оставено в сила от следващите две инстанции.

Оплакванията на жалбоподателя са , че незаконосъобразно е бил лишен от свобода (чл. 5, §1е), че не е имал право да обжалва законосъобразността на тази мярка, поради което не е бил осъществен съдебен контрол върху задържането му (чл. 5 § 4), както и че е бил лишен от правото да получи обезщетение за незаконното си лишаване от свобода (чл. 5§5), като по този начин е било нарушено и правото му на неприкосновеност на личния живот (чл. 8).

Съдът припомня, че човек не може да бъде смятан за „душевноболен“ и лишаван от свобода, освен ако не отговаря най-малко на следните три условия: първо, неговото психическо разстройство трябва да бъде установено по безспорен начин; второ, душевното разстройство трябва да бъде от такъв вид или в такава степен, че да изисква съдебно решение за задължително задържане; и трето, необходимостта от задържане зависи от продължителността на такова разстройство.

Той счита, че няма основание да се разграничи от констатациите си за наличие на нарушение по чл. 5§1 от Конвенцията по серия от предходни решения срещу България (Varbanov c. Bulgarie, no 31365/96, , §§ 50-53 ; Kayadjieva c. Bulgarie, no 56272/00, §§ 33-41, 28 septembre 2006 ; Kroushev c. Bulgarie, no 66535/01, §§ 41 et 44, 3 juillet 2008 ; Getzov c. Bulgarie, no 30105/03, §§ 20-24, 4 mars 2010)  тъй като по времето на фактите, включително до реформата от 1 януари 2005 г., българското право не е осигурявало необходимото равнище на защита от произвол, защото не е поставяло консултацията с лекар като предварително условие за настаняване в лечебно заведение за задължителни психиатрични изследвания. Съдът преценява, че няма доказателства за необходимост от настаняване на жалбоподателя в психиатрично лечебно заведение поради тежко състояние, както и че  в този случай неговото принудително настаняване не представлява „законосъобразно лишаване от свобода” (…) на душевноболно лице” по смисъла на член 5 § 1 е). Затова е установено нарушение на този текст.

Във връзка с оплакването по чл. 5§4 Съдът отбелязва, че задържането на жалбоподателя е било постановено от районния прокурор, който впоследствие е страна в съдебното производство срещу настаняването на жалбоподателя в психиатрично лечебно заведение, от което следва, че прокурорът не е бил независим и безпристрастен съгласно изискванията на член 5 § 4 Освен това процесът на взимане на решение от този орган не е бил придружен с процедурни гаранции. Вътрешното законодателство не е предвиждало възможност за обжалване на такова постановление за настаняване в психиатрична болница пред висшестоящия прокурор (Todev c. Bulgarie, no 31036/02, § 39, 22 mai 2008).

Съдът отхвърля възражението, повдигнато от Правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, и стига до заключението, че е налице нарушение на член  5 § 4 от Конвенцията във връзка с правото на всеки задържан или лишен от свобода да обжалва законосъобразността на задържането си, тъй като необходимият съдебен надзор не е бил включен в първоначалното решение за настаняване на жалбоподателя в психиатрична болница, нито е имало възможност за обжалване.

Съдът отбелязва, че настаняването на жалбоподателя в психиатрична болница е извършено в нарушение на член 5 §§ 1 е) и чл. 5§4 от Конвенцията, като в случая е приложим и чл. 5§5, постановяващ наличието на изпълняемо право на обезщетение на жалбоподателя, което да се гарантира от вътрешното законодателство.

Тъй като липсата на право на обжалване не е незаконна според българското право, жалбоподателят не може да се възползва от възможността за обезщетение при нарушение на член 5 § 4, предоставена от гореспоменатия закон. Ето защо той установява нарушение и на чл. 5§5 от Конвенцията.

По повод оплакването по чл. 8 Съдът намира, че доколкото се е произнесъл за наличието на нарушение по чл. 5§1е, не се налага да го разглежда самостоятелно и в светлината на този текст.

……………………………

чл. 5§1е (право на свобода и сигурност – незаконно лишаване от свобода на душевноболно лице)+чл. 8(право на зачитане на личния живот)

Shopov c. Bulgarie (requête no 11373/04),   2 septembre 2010

Жалбоподателят се оплаква, че тъй като отказал да се лекува  за психиатричното си заболяване чрез ежедневно  посещение в  дневния стационар на психиатрична клиника, на 1 декември 2003 г. с прокурорско постановление  полицията го задържа, поставя му белезници и го завежда принудително в психиатрична болница, където му е назначено  лечение и той остава там до 29 декември 2003 г. , когато е изписан  от болницата. След тази дата той започва редовно да приема лекарствата си и да посещава дневния център

Жалбоподателят се оплаква от неправомерно и произволно лишаване от свобода на два пъти във връзка с неговото настаняване в психиатрична болница от 1 до 29 декември 2003 г. Той се позовава на член 5 § 1 е), както и на член 8 от Конвенцията.

Съдът констатира, че жалбоподателят е бил настанен в психиатрично лечебно заведение против неговата воля от 1 до 29 декември 2003 г., в изпълнение на прокурорско постановление. Според Съда това представлява „лишаване от свобода”  по смисъла на член 5 § 1 от Конвенцията, което, впрочем, не ce оспорва от страните.

Съдът установява, че в случая прокурорът е постановил настаняването на жалбоподателя в болница с цел задължително лечение, докато в решението си от 9 октомври 2003 г. Софийският градски съд постановява това лечение да бъде направено в дневен стационар. При тези обстоятелства заключението на Съда е, че прокурорът и полицията са действали отвъд границите на това решение и настаняването на жалбоподателя в психиатрична болница е било неправомерно съгласно вътрешното право.Затова той установява нарушение на чл. 5§1е.

Установено е и нарушение на чл. 8§1.

……………………………………………………………

чл. 5§4 (съдебен контрол върху задържането)  + Чл. 3 (материално-правни аспекти –  нечовешко и унизително третиране на затворник)+ чл. 13 във вр. с чл. 5§4 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Iorgov c. Bulgarie (no 2) (requête no 36295/02), 2 septеmbre 2010

Жалбоподателят се оплаква от липсата на съдебен контрол във вътрешното право, което го лишава от възможност да оспори законността на своето лишаване от свобода, след като смъртната му присъда е променена на доживотен затвор без замяна.

Съдът счита, че най-същественият въпрос, който възниква в този случай, е дали съдебният контрол по чл. 5§ 4 е предвиден при първоначалната присъда на жалбоподателя. Съдът отбелязва, че сегашното му лишаване от свобода е резултат от смекчаване на първоначалната му присъда. Освен това, за разлика от британския закон, българският не дели доживотната присъда на наказателен период (punitive period) и охранителен период (security period) (виж Stafford v. the United Kingdom [GC], no. 46295/99, §§ 87-90, ECHR 2002‑IV).

Съдът отбелязва, че към момента, когато съдилищата осъждат жалбоподателя на смърт, това е най-тежкото наказание, предвидено в националния закон. Освен това Протокол № 6 към Конвенцията, в който се предвижда премахването на смъртното наказание в мирно време, не е в сила за България до 1 октомври 1999 г. – пет години след осъждането на жалбоподателя . Решението да се постанови определена присъда е прерогатив на националните съдилища, които са в най-добра позиция да установят фактите и да приложат вътрешното право. Онова, което има значение по настоящото дело, е, че когато жалбоподателят е бил осъден, националните съдилища са взели под внимание всички относими обстоятелства, за да достигнат до решение дали да наложат най-тежката присъда, предвидена по вътрешното право, или не.

Освен това замяната на смъртното наказание с доживотен затвор от страна на извънсъдебна институция, упражняваща правомощия за помилване, не променя причинно-следствената връзка между първоначалната присъда и по-нататъшното лишаване от свобода на лицето, което продължава да се счита за лишено от свобода  “по силата на постановена от компетентен съд присъда” по смисъла на чл. 5§1, б. “a”.

Съдът намира, че липсата на съдебен механизъм, чрез който жалбоподателят да оспори законността на своето лишаване от свобода  след като смъртната му присъда е заменена, не е в нарушение на чл. 5§ 4 от Конвенцията. По повод оплакването по чл. 13 във връзка с чл. 5§4  той достига до извода, че тази част от жалбата е явно необоснована и трябва да бъде отхвърлена в съответствие с чл. 35, § 3 и § 4 от Конвенцията.

Съдът достига до извода, че повдигнатите оплаквания по чл. 3 са допустими, но неоснователни.

…………………………………………………………….

Чл.5§1 (незаконно задържане след промяната на мярката за неотклонение)+ чл. 5§3 (прекомерна продължителност на предварителното задържане) + чл. 3 (материално-правни аспекти – унизително третиране на лице с мярка за неотклонение)+чл. 13 във вр. с чл. 3 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)+ чл. 6§2(презумпция за невинност)+чл. 1 от Протокол 1(изземване на имущество като веществено доказателство)

Petyo Petkov c. Bulgarie (requête n°32130/03),  7 janvier 2010

На 17 декември 2001 г., близо до сградата на РДНСК в гр. София, неизвестно лице залива с киселина лицето на зам. директорката на РДНСК.   На 15 януари 2002 г. жалбоподателят е задържан от полицията, а малко по-късно му е предявено обвинение за нанесена телесна повреда на г-жа Г. Разпитан за събитията от 17 декември 2001 г., той обяснява, че като таксиметров шофьор в същия ден е превозвал клиенти със своя автомобил далече от мястото на инцидента.

Съдът отбелязва, че до деня на оправдаването си жалбоподателят е бил задържан по подозрения за извършване на престъпно деяние, т.е. че неговото задържане попада в приложното поле на член 5 § 1 (c) от Конвенцията. Софийският районен съд е постановил оправдателна присъда и незабавно освобождаване на 19 юни 2003 г. в 16:00 часа. Жалбоподателят обаче е бил освободен едва на следващия ден след обяд около 16.00 часа.

Съдът приема, че изпълнението на въпросното решение неизбежно предполага извършване на определен брой формалности: транспортиране на жалбоподателя до мястото на задържане, определен брой проверки и т.н. При все това правителството има задължението да представи подробна почасова справка за всички релевантни действия, което са се случили в промеждутъка от време между решението за пускане на свобода и реалното освобождаване на задържания.

Съдът установява нарушение на чл. 5§1 поради незаконното задържане на жалбоподателя и заплащането на паричната гаранция  в периода 19.06.2003 -16.00 ч. – до следобеда на 20.06.2003 г.

Жалбоподателят се оплаква също от продължителността на задържането му. Той се позовава на член 5 § 3 от Конвенцията.

След като отбелязва, че жалбоподателят не е оспорил наличието на основателни причини да бъде заподозрян в извършване на престъпно деяние Съдът   анализира дали изложените от  съдебните органи аргументи са „относими и достатъчни” за продължаване на задържането на жалбоподателя. Той отбелязва, че решенията за отказ от освобождаване, които са взети между 19 януари и 7 октомври 2002 г., не са лишени от основание: като аргументи са посочени както тежестта на обвиненията срещу жалбоподателя, така и предишната му присъда и неговото агресивно поведение, което свидетелства, че е съществувала опасност от извършване на нови престъпни деяния

За сметка на това, решението на съдия-докладчика от 29 януари 2003 г. и това на районния съд от 29 април 2003 г. са мотивирани само с тежестта на висящите обвинения срещу жалбоподателя.  (Ječius c. Lituanie, no 34578/97, § 94, CEDH 2000‑IX ; Ilijkov c. Bulgarie, no 33977/96, § 81, 26 juillet 2001) Затова съдът достига до извода, че от гледна точка на член 5 § 3 българските съдилища не са изложили „относими и достатъчни” аргументи за задържане на жалбоподателя през целия оспорван период, и че задържането на жалбоподателя в продължение на година и пет месеца не е било оправдано от гледна точка на член 5 § 3.

Съдът установява наред с това нарушения на чл. 3, на чл. 13 във вр. с чл. 3, на чл. 6§2 и на чл. 1 от Протокол 1.

…………………………………………………………………………………………

Чл.5§1е (незаконно задържане в психиатрична клиника – две самостоятелни нарушения)

Getzov c. Bulgarie (requête no 30105/03),   4 mars 2010

През 2000 г. с медицинска експертиза се установява, че жалбоподателят  страда от психично заболяване. През същата година той е хоспитализиран за около три месеца в психиатрично лечебно заведение. На неуточнена дата Районният прокурор на Варна приканва жалбоподателя да се яви на психиатричен преглед на 30 януари 2003 г. , за да бъдат направени съответните изследвания и евентуално той да бъде настанен в психиатрично заведение за лечение, тъй като срещу него са подавани оплаквания от кооперацията, в която живее. Жалбоподателят не се явява. На 11 март 2003 г. в изпълнение на прокурорско постановление от 4 март 2003 г. жалбоподателят е задържан от полицията и отведен в психиатрично отделение в болница във Варна, където е хоспитализиран и остава до 23.05.2003 г.

Съдът констатира, че жалбоподателят е бил настанен против неговата воля в психиатрично заведение с постановление на прокурор и по своето естество това представлява „лишаване от свобода“ по смисъла на чл. 5§1, поради което подлага на анализ законосъобразността на мярката. Той припомня, че съобразно установената от него практика   човек не може да бъде смятан за „душевноболен“ и лишаван от свобода, освен ако не отговаря най-малко на следните три условия: първо, неговото душевно разстройство трябва да е установено по безспорен начин; второ, душевното разстройство трябва да бъде от такъв вид или в такава степен, че да изисква съдебно решение за задължително задържане; и трето, валидността на продължилото задържане да зависи от продължителността на такова разстройство. Съдът припомня, че вече е имал повод да установи нарушение на чл. 5§1е по други български дела, тъй като към съответния момент (до реформата от 1 януари 2005 г.), българското право не е осигурявало нужното равнище на защита от произвол и не е поставяло консултацията с лекар като предварително условие за настаняване в лечебно заведение за задължителни психиатрични изследвания (Varbanov c. Bulgarie,  № 31365/96, §§ 50 – 53, ЕСПЧ 2000‑X; Kayadjieva c. Bulgarie, № 56272/00,   §§ 33 – 41, 28 септември 2006 г;  Kroushev c. Bulgarie, № 66535/01, §§ 41 и 44, 3 юли 2008 г.).

Съдът счита, че няма основание да се разграничи от  заключенията си по посочените по-горе дела, тъй като жалбоподателят е бил лишен от свобода от 11 март 2003 до 23 май 2003 г. в приложение на вътрешните разпоредби, които не са осигурявали нужното равнище на защита съгласно член 5 § 1. Той отбелязва, че жалбоподателят наистина е бил настанен в психиатрично лечебно заведение по решение на прокурора, но само на основание на изявленията на неговите съседи, без да се вземе предвид становището на лекар специалист за неговото действително състояние – дори и само въз основа на налични документални свидетелства, – тъй като самият закон не го е изисквал. Няма основание да се счита, че случаят е бил спешен.(§20)

Съдът наред с това констатира, че прокурорът е постановил хоспитализацията на жалбоподателя от 18 март 2003 г., но той е бил хоспитализиран още от 11 март 2003 г. Следователно, задържането на жалбоподателя от 11 до 18 март 2003 г. е било незаконосъобразно и съгласно вътрешното право.

Въз основа на тези констатации Съдът  установява нарушение на чл. 5§1е поради незаконното задържане на жалбоподателя в психиатрична клиника за периода 11.03.2005 – 23.05.2003.

………………………………………………………………………………

Чл.5§3 (право на   незабавно изправяне пред съд )+ чл. 5§4 (право на обжалване на задържането) + чл. 5§5( право на  обезщетение за задържането)

Zvezdev c. Bulgarie (requête nº 47719/077), 7 janvier 2010

Жалбоподателят е задържан на 30.04.2007 г. за 24 часа на осн. чл. 63 ЗМВР по подозрение, че е заплашил с огнестрелно оръжие една жена. При обиска у него то не е открито. На 1 май  жалбоподателят е привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 144, ал. 3  с постановление на прокурор  на осн. чл. 64, ал. 2 ЗМВР  за още 72 часа с оглед изправянето му пред съд. В този период той е бил прегледан от психиатър, който е установил, че лицето страда от психическо разстройство и не осъзнава напълно действията си. С издтичането на 72-чаксовото задържане  жалбоподателят бил освободен и му била определена мярка за неотклонение „подписка“. При направенното претърсване  в дома на жалбоподателя там не било открито огнестрелно оръжие.

С постановление от юли 2007 г. производството срещу жалбоподателя било прекратено на осн. чл. 24, ал. 1, т. 5 НПК (поради това, че след извършване на деянието лицето е изпаднало в дълбоко и непоправимо разстройство на съзнанието). Постановлението било обжалвано пред СРС, който го изменил, като установил, основавайки се на медицинските експертизи, съдържащи се в следственото дело, че лицето не е осъзнавало напълно деянието си по време на извършването му и не е било в състояние да прецени последиците му, поради което е било невменяемо  и извършеното от него не съставлява престъпление. СРС изменил основанието  за прекратяване на производството, като го преквалифицирал по чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК.

Съдът отбелязва, че жалбоподателят е бил задържан от полицията и прокуратурата, за да може компетентният за това съд да вземе решение относно определянето на мярката му за неотклонение, но той е бил освободен преди да бъде изправен пред съд. Съдът  констатира, че лицето е било освободено едва с изтичането на 96 часа, разрешени според вътрешното законодателство, след като  назначеният експерт-психиатър е констатирал, че лицето страда от психично разстройство, което прави невъзможно по-нататъшното продължаване на следствените действия. Дори и да е било необходимо известно време, за да се изготви това заключение, то не обяснява защо жалбоподателят е бил държан цели три дни след прегледа от психиатър, а и правителството не е представило никакво обяснение.

Съдът отбелязва, че действия по разследването са извършени само в първите два дни от задържането на лицето – на 30 април и 1 май, което не обяснява кое е налагало задържането му за 96 часа. Той констатира наред с това несъвършенството на българското законодателство, което позволява кумулирането на два вида задържане – полицейско за 24 часа и прокурорско за 72 часа допълнително, което води до забавяне на самата процедура по изправяне на лицата, заподозрени в извършването на престъпление, пред съд. Съдът се позовава на решението си по делото Kandzhov v. Bulgariа (Application no. 68294/01 ,§§65-67  6  November 2008) и посочва, че такава практика е несъвместима с правото за незабавно изправяне пред съд. Поради това той установява нарушение на чл. 5§3.

По повод оплакването на жалбоподателя, че не е могъл да оспори незаконността на задържането си, тъй като по вътрешното право не е предвидена такава възможност, Съдът  констатира, че прокурорското постановление не е било подложен на никакъв контрол от страна на вътрешна юрисдикция, тъй като жалбоподателят не е бил изправен пред съд. Що се отнася до възможността то да бъде обжалвано пред по-горестоящ прокурор, според Съда този конктрол е йерархичен и не отговаря на изискванията на чл. 5§4. От друга страна, Правителството не е представило никакви доказателства, че е налице друго вътрешноправно средство за защита по повод този вид оплаквания. Така Съдът достига до извода, че е допуснато нарушение и на чл. 5§4.

По повод оплакването за невъзможност да се получи обезщетение за незаконно задържане, визирано в чл. 5§5, Съдът не приема аргументите на Правителството, че такова е можело да се претендира на осн. чл. 2,ал. 2 от ЗОДОВ, изхождайки от практиката на българските съдилища. Фактът на установени нарушения на чл. 5§3 и 5§4 е достатъчен, за да достигне до извода, че е нарушен и чл. 5§5 от Конвенцията.

………………………………………………………………………………………………

Чл. 5§1f (задържане преди експулсиране, прекомерно продължителен период)+ чл. 5§4 (право на съдебно преразглеждане на  задържането, прекомерна продължителност на производството; неефективност на производството)+чл.8 (право на зачитане на семейния живот)+чл.13 във вр. с чл. 8

Raza v. Bulgaria (Application no. 31465/08),   11 février 2010

Жалбоподателят, пакистански гражданин, пристига в България през 1998 г. През 2003 г. се жени за българска гражданка(втората жалбоподателка) и получава статут на временно пребиваващ. Научава български език и започва дребен бизнес с електронни устройства. От момента на пристигането  си тук той не е напускал страната и срещу него не е било повдигано обвинение в извършването на никакво престъпление.

На 06.12.2005 г. е издадена заповед за експулсирането му, в която е разпоредена и забрана да влиза и пребивава на територията на Република България в продължение на 10 години с оглед на мотивите, посочени в Предложение №. M- 2922/24.11.2005 и на факта, че присъствието му в страната, представлява сериозна заплаха за националната сигурност.  В заповедта е посочено само правното основание – чл. 42 от Закона за чужденците в Република България от 1998г., но  липсват каквито и да било фактически основания, тъй като в чл.  46, ал.(3) от закона е регламентирано, че не следва да се съдържат мотиви. С нея е разпоредено и че до привеждането й в изпълнение жалбоподателят следва да бъде задържан в Център за пребиваване на чужденци, както и че тя подлежи на обжалване само по административен ред пред министъра на вътрешните работи.На жалбоподателя не е връчено копие от тази заповед и той научава за нея на 18 януари 2006 г., след като е задържан. Жалбата му до министъра е оставена без уважение с мотива, че  имало информация за участието на жалбоподателя в трафик на хора и при наличието на опасност за националната сигурност никакви външни фактори не следва да бъдат вземани под внимание.

На 30 декември 2005 г. Директорът на Дирекция „Миграция“ в МВР издава заповед жалбоподателят да бъде настанен в ДВНЧ до изпълнението на заповедта за експулсирането му. В нея е посочено, че тя подлежи на съдебен контрол.Същия ден жалбоподателят е задържан. Заповедта е обжалвана пред СГС, който  със свое решение от 22.05.2007 г. я отменя, като намира, че е неоправдано толкова продължително задържане на лицето. След жалба ВАС обезсилва решението, намирайки, че тази заповед не е самостоятелен административен акт, тъй като тя е част от процедурата по експулсиране на лицето, поради което не подлежи на съдебен контрол.

На 16 януари 2008 г. жалбоподателите   обжалват пред съд  акта на имиграционните власти  от 28-ми декември 2007 г. ,с който е отхвърлена  молбата за освобождаване на г-н Раза.  На 7 май 2008 г. Софийският административен съд обявява жалбата на г-жа Раза за недопустима, тъй като тя не е пряко засегната от въпросната заповед, но намира жалбата на г-н Раза за допустима и основателна. Съдът отбелязва, че имиграционните власти са изпратили до Консулския отдел на Министерството на външните работи три писма с молба за съдействие в процеса на снабдяване на г-н Раза  с документ за пътуване, на които не  е получен отговор. По-нататък съдът заявява, че предвид трудностите при осъществяване на експулсирането, властите би трябвало отново да преценят дали задържането на г-н Раза продължава да бъде оправдано или не. Във всички случаи едно задържане за повече от 6 месеца е в нарушение на чл. 5,§1(f). Той е освободен на 15 юли 2008 г., но е задължен да се явява всеки ден в най-близкото управление на МВР, по неговото местоживеене. Поради технически затруднения, свързани с издаването на валиден документ за самоличност, изпълнението на заповедта за експулсиране е спряно. На 8-ми август 2008 г г-н Раза отправя молба до директора на агенция „Национална сигурност” да преразгледа заповедта за неговото експулсиране. На 4 септември 2008 искането му е отхвърлено с мотива, че заповедта е окончателна. Към датата на постановяване на решението на Европейския съд жалбоподателят   очаква своето експулсиране, което се бави  единствено поради факта, че той не разполага с необходимите документи за връщане в Пакистан.

Съдът констатира, че лишаването от свобода на г-н Раза попада в приложното поле на член 5 § 1 (f), тъй като той е бил задържан с цел да бъде депортиран от България. Г-н Раза престоява в Дома за пребиваване на чужденци от 30 декември 2005 г. до 15 юли 2008 . През този период неговото депортиране очевидно бива възпирано единствено от липсата на документ за пътуване, който да му позволи да влезе отново в Пакистан. Наистина българските власти не биха могли да наложат със сила издаването на такъв документ, но нищо не показва, че те енергично са положили усилия по този въпрос или че са се опитали да влязат в преговори с пакистанските власти за да улеснят неговото издаване. Наред с това след освобождаването му на 15 юли 2008 на г-н Раза е наложена мярката  задължително явяване на редовни интервали от време в полицейското управление по местопребиваване . Това показва че властите, освен проточилото се задържане на жалбоподателя, са имали на разположение и други мерки, с които да осигурят изпълнението на заповедта за неговото експулсиране. И на последно място, Съдът отбелязва, че след събитията, разглеждани в конкретното дело, българското законодателство е променено в съответствие с неотдавнашната Директива 2008/115/ЕC на Европейския Съюз, относно общите стандарти и процедури в държавите-членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни  и в настоящия момент предвижда, че в ситуации, сходни с тази на г-н Раза, когато депортирането  е възпрепятствано от непредставянето от трета страна на необходимите пътни документи, задържането не може да надвишава осемнадесет месеца. Въз основа на тези аргументи Съдът установява нарушение на  чл. 5§1f поради задържането на жалбоподателя в продължение на 18 месеца преди да бъде експулсиран от територията на страната.

Във връзка с възможността за обжалване на заповедта за задържането на жалбоподателя Съдът констатира, че СГС е разгледал жалбата по същество и е отменил този административен акт. Но Върховният административен съд е постановил, в отклонение от по-раншната си процесуална практика, че заповеди за задържане преди депортираните не подлежат на съдебно преразглеждане. В резултат на това жалбоподателят не е могъл да получи окончателно и задължително съдебно решение относно законосъобразността на неговото задържане. Нещо повече, въпросната съдебна процедура, отнела в случая над две години, съвсем не се оказала бърза.Съдът подлага на проверка наличието на други ефективни и бързи вътрешни средства за защита по повод задържането и констатира, че втората жалба на жалбоподателя до СГС от декември 2007 г. е била разгледана след четири месеца. Поради това Европейският съд достига до извода, че  г-н Раза не е имал възможност да получи бързо съдебно преразглеждане на законосъобразността на неговото задържане, от което следва, че е налице  нарушение на чл. 5 § 4 на Конвенцията.

Съдът установява нарушение и на чл. 8, както и на чл 13 във вр. с чл. 8 от Европейската конвенция.

……………………………………………………………………………….

чл. 5§3 (прекомерна продължителност на предварителното задържане)+чл. 6§1(разумен срок на наказателния процес)+чл. 13 (липса на ефективно вътрешноправно средство за защита)

Case of Filipov v. Bulgaria (Application no 40495/04),   10 June 2010

На 22 юли 2000 г. жалбоподателят и още едно лице са обвинени в изнудване. Той е задържан   от 25 юли 2000 г. до 5 ноември 2001 г., а след това – от 2 януари до 6 октомври 2002 г., когато е освободен под гаранция.

На 10 октомври 2003 г. Пловдивският окръжен съд постановява задържането на жалбоподателя, тъй като същият не е представил основателни причини за неявяването си на съдебното заседание на 10 септември 2003 г. На 5 ноември 2003 г. решението е потвърдено от Пловдивския апелативен съд.

Задържането на жалбоподателя продължава до 9 ноември 2005 г., когато Пловдивският окръжен съд го прекратява предвид факта, че жалбоподателят е осъден на лишаване от свобода за определен срок в друго наказателно производство.

Жалбоподателят подава шест молби за освобождаване в периода от 5 ноември 2003 г. до 9 ноември 2005 г. Пловдивският окръжен съд и Пловдивският апелативен съд отхвърлят молбите му и последвалите жалби, като установяват, че: 1) срещу него са повдигнати обвинения за тежки престъпления, и 2) има риск същият да се укрие или да отново да извърши престъпление, тъй като срещу него има образувано и друго наказателно производство, осъждан е преди това, веднъж не се е явил на съдебно заседание и е обявен за избягал.

Съдът отбелязва, че в рамките на периода, който следва да се вземе под внимание, националните съдилища са разгледали и отхвърлили шест молби за освобождаване от жалбоподателя. Те привеждат две основания, за да продължат неговото задържане, които Съдът по принцип е склонен да отчете. При все това той не ги намира за достатъчни, за да оправдаят толкова продължителен период на задържане.  Съдът отчита, че преди м. октомври 2003 г. жалбоподателят вече е прекарал в ареста около две години, а именно – от 25 юли 2000 до 5 ноември 2001 г. и от 2 януари до 6 октомври 2002 г.  При  все това националните съдилища не се се позовали на това обстоятелство и не изглежда то да е било взето предвид. Освен това Съдът намира, че в рамките на периода, който следва да се вземе под внимание, съдебните органи не са провели наказателното производство с необходимото професионално старание предвид факта, че жалбоподателят е в ареста.

Основавайки се на своите изводи, Съдът установява нарушение на разумния срок на предварително задържане по чл. 5§3 от Конвенцията, което е продължило  2 години и 1 месец .

Съдът установява наред с това и нарушение на чл. 6§1 и чл. 13 във вр. с чл. 6.

………………………………………………………………………………………………

чл. 5§1е (незаконно лишаване от свобода на душевно болно лице)+ чл. 5§4 (възможност за периодично преразглеждане на мярката по настаняване от съд)+ чл. 5§5 (право на обезщетение за незаконното задържане)+чл. 3(лоши материални условия в психиатрично заведение)

Sabeva c. Bulgarie (requête  n° 44290/07), 10 juin 2010

С решение от 1 ноември 2006 г. Старозагорският районен съд  разпорежда жалбоподателката да бъде подложена на задължително лечение в психиатрична болница от затворен тип в Раднево за период от два месеца На 31 януари 2007 г. Старозагорският окръжен съд потвърждава решението за задържането на жалбоподателката, съгласявайки се напълно с аргументите на по-долния съд. Той установява, че експертните доклади са обективни и ясни и се основават основно на прегледите на жалбоподателката, а не на други материали. На 6 февруари 2007 г. тя е информирана, че решението за нейното задължително настаняване е окончателно. Тъй като се е страхувала, че може да бъде принудително задържана, тя отива в психиатричната болница в Раднево, за да научи кога трябва да постъпи доброволно и какви принадлежности да вземе със себе си. Дежурният лекар настоява жалбоподателката да остане в болницата. Въпреки протестите и обясненията й, че трябва да се върне в дома си, за да организира някой да се грижи за кучето й по време на нейното отсъствие, тя е задържана.

Съдът припомня, че едно лице не може да бъде считано за „невменяемо” и да бъде лишено от свобода по член 5 § 1 е), освен ако са изпълнени следните три условия: трябва да се покаже по надежден начин, че то е невменяемо, т.е. наличието на действително психично разстройство трябва да бъде установено пред компетентен орган въз основа на обективна медицинска експертиза; психичното разстройство трябва да е от вида или степента, изискващи задължително настаняване; и действието на продължаващото задължително настаняване зависи от продължителността на това разстройство задържането е такава сериозна мярка, която е оправдана само ако са били разгледани и преценени като недостатъчни други, по-малко сурови мерки за защита на лицето или обществото В настоящия случай първият въпрос е дали е надеждно доказано, че жалбоподателката страда от психично разстройство.

Вторият въпрос е дали разстройството на жалбоподателката е от вид или степен, налагащи задължително настаняване. Тук Съдът отбелязва, че макар експертите да считат, че тя не е агресивна и няма вероятност да извърши престъпление, според тях, предвид характера на нейното разстройство, тя не би се подложила на доброволно лечение, а при отсъствие на лечение има вероятност състоянието й да се влоши. Затова той достига до извода,  че разстройството на жалбоподателката е от степен и вид, налагащи задължително настаняване.

Съдът не открива произволност във възприетото от националните съдилища тълкуване на нормата на чл. 155 от Закона за здравето от 2005 г.(дали позволява или не задължително настаняване на лица, представляващи риск само за себе си). Съдът е убеден, че задължителното настаняване на жалбоподателката е законосъобразно по смисъла на член 5 § 1 от Конвенцията, поради което не установява нарушение на посочената норма.

По повод оплакването по чл. 5§4 Съдът отбелязва, че този текст изисква тя да има на разположение възможност за последващо преразглеждане на продължаващото действие на нейното задържане в разумни интервали от време. Продължителността на задължителното настаняване на жалбоподателката има известно значение, тъй като в контекста на задължителното настаняване на невменяеми лица органите по Конвенцията, без да посочват точно какъв период от време може да бъде считан за „разумен интервал”, са възприели периоди до шест и девет месеца и дори година.    Съдът отбелязва, че продължителността на принудителното настаняване на жалбоподателката е само два месеца. Този срок не е можело да бъде удължен без допълнителна съдебна заповед и, ако бъде удължен с над три месеца, периодично е щял да подлежи на автоматично съдебно преразглеждане, придружено от всички гаранции, които се изискват по член 5 § 4 . Поради това Съдът не установява нарушение и на чл. 5§4.

Във връзка с оплакването по чл. 5§5  Съдът напомня, че този текст гарантира право на обезщетение само на лица, които са жертва на арест или лишаване от свобода в нарушение на предходните разпоредби на член 5.  Предвид констатацията, че не е имало нарушение на член 5 § 1 или на член 5 § 4, той достига до извода, че чл. 5§ 5   е неприложим.

По повод оплакването по чл. 3 за лошите материални условия в Раднево, във връзка с които жалбоподателката твърди, че третирането й е било нечовешко и унизително, Съдът намира, че то е допустимо, но неоснователно.

……………………………………………………………………………………………

чл. 5§5(право на обезщетение за незаконното задържане )

Danev c. Bulgarie (requête no 9411/05), 2 septembre 2010

На 10 ноември 1997 г.  следовател от следствената служба в Попово предявява обвинение на жалбоподателя за незаконно притежание на огнестрелно оръжие и му налага мярката за неотклонение „задържане под стража”. Той  е задържан  в София, прехвърлен  в Попово и изпратен в затвора . С постановление от 26 ноември 1997 г. следователят решава да освободи жалбоподателя с мотива, че няма достатъчно данни в подкрепа на подозренията за извършване на престъпление. На 12 декември 1997 г. районният прокурор в Попово, като се аргументира, че обвиненията срещу жалбоподателя не са подкрепени с достатъчно доказателства, прекратява наказателното производство срещу него.

През 2002 г. жалбоподателят подава иск за обезщетение по ЗОДОВ срещу Прокуратурата и Окръжна следствена служба – Търговище. Той претендира да му се платят 4 000 лв. обезщетение за претърпяната вреда от незаконното му задържане под стража и 4 000 лв. обезщетение за нанесени неимуществени вреди с повдигането на несправедливо обвинение в извършването на престъпление.

С решение от 25 юни 2003 г. Софийски районен съд отсъжда в полза на ищеца и постановява да му бъдат изплатени 500 лв. обезщетение Жалбоподателят подава въззивна жалба, тъй като присъдените суми са твърде ниски. Прокурорът, в качеството му на „специална страна“ в производството, също обжалва решението. В Софийски градски съд прокурор от Софийска градска прокуратура присъства като „специална страна“ в производството. Той не представя никакви доказателства на съдебното заседание, но заема позицията, че претенциите на жалбоподателя са неоснователни.

С окончателно решение от 1 септември 2004 г. Софийски градски съд отменя решението на нисшестоящата съдебна инстанция и отхвърля претенциите на жалбоподателя. Въззивният съд приема, че задържането на жалбоподателя е било незаконно съгласно вътрешното законодателство. Той обаче преценява, че заинтересованата страна не е представила доказателства за претърпени неимуществени вреди. Показанията на разпитания свидетел се отхвърлят от съда, тъй като те се отнасяли до състоянието на жалбоподателя след освобождаването му, а не по време на неговото лишаване от свобода.

Съдът отбелязва, че жалбоподателят се е възползвал от възможността, предоставена му от ЗОДОВ, да съди прокуратурата и следствената служба за получаване на обезщетение за вреди, претърпени в резултат от задържането му. В рамките на това производство, той получава признаване, че според вътрешното законодателство (съответно имплицитното признаване на нарушение по член 5 § 1 (в) от Конвенцията) е бил задържан незаконно.  Съдът констатира, че   СГС отхвърля иска му за обезщетение, основавайки се на две принципни позиции: от една страна, неимуществените вреди, причинени на частно лице, независимо дали са свързани с посегателство върху физическата цялост, или с дълбоко вътрешно състояние, имат външни прояви; от друга страна, незаконното задържане под стража има зловредно въздействие върху личността само до момента на нейното освобождаване.

За разлика от становището на вътрешната юрисдикция Съдът счита, че зловредното въздействие на незаконното задържане върху психическото състояние на личността може да продължи и след нейното освобождаване. Изглежда обаче, че Софийски градски съд не е обсъдил тази възможност.  Съдът преценява, че използването на формален подход, като възприетия от вътрешната юрисдикция в този случай, може да изключи финансовото обезщетение в много голям брой случаи на краткотрайно незаконно задържане, когато последното не е съпроводено с обективно осезаемо влошаване на физическото или психическото състояние на задържания.

Поради това Съдът установява нарушение на чл. 5§5 от Конвенцията.

…………………………………………..

чл.5§3 (право на свобода и сигурност, прекомерна продължителност на задържането под стража)+ чл. 8  (право на зачитане на семейния живот)

Simeonov c. Bulgarie (requête no 30122/03)  28 janvier 2010

На 1 октомври 2002 г. жалбоподателят е задържан от полицията. На 4 октомври 2002 г. е изправен пред Добричкия районен съд, който постановява мярка за неотклонение „задържане под стража”. Съдът преценява, че са налице достатъчно данни, за да бъде заподозрян жалбоподателят в извършването на кражба с взлом. Самият факт, че вече има шест присъди и три висящи наказателни дела срещу него, показва, че има опасност той да се укрие или да извърши нови престъпления.

Съдът установява, че жалбоподателят е бил задържан по подозрение, че може да извърши престъпление по смисъла на член 5 § 1 с) от Конвенцията, от 1 oктомври 2002 г. до 10 май 2004 г. и от 2 юли 2004 г. и 20 декември 2004 г.  Неговото задържане под стража за целите на член  5 § 3 е продължило две години и един месец.  Според установената практика на Съда съществуването на обосновано подозрение, че арестуваното лице е извършило престъпление, е условие sine qua non за законността на продължаващото задържане, но след изтичането на известен период от време само подозрението не  е достатъчно. В тези случаи Съдът трябва да установи дали другите основания, посочени от съдебните власти, продължават да оправдават лишаването от свобода. Съдът отбелязва, че жалбоподателят не оспорва наличието на сериозни причини за подозрението, че може да извърши ново престъпление, а по-скоро оспорва аргументите на вътрешните съдилища за неговото задържане под стража през целия период от повече от две години. В тази връзка Съдът отбелязва, че  молбите за освобождаване са били отхвърлени с мотивите за постоянна опасност от укриване или извършване на нови престъпления, тежки обвинения по настоящото дело, както и предишни присъди на жалбоподателя. Съдът отбелязва, че жалбоподателят е имал шест предишни присъди за кражби и няколко висящи наказателни производства по едно и също време. Той констатира наред с това, че на 10 май 2004 г. жалбоподателят е осъден на лишаване от свобода в рамките на други наказателни производства срещу него.  С оглед на тези факти Съдът не може да критикува държавните органи, според които е налице реална и сериозна опасност от извършване на друго престъпление, както и от укриване на жалбоподателя. Съдът счита, че основанията на вътрешните съдилища са „относими“ и „достатъчни“ за задържането на жалбоподателя през целия период.Последният въпрос, който е анализиран, е дали властите са действали с особено усърдие и бързина в хода на наказателното производство. Той не установява значими недостатъци в досъдебната фаза от наказателното производство.  Относно разглеждането на делото на първа инстанция Съдът отбелязва, че шест от общо тринадесет съдебни заседания са били отложени, но само два от тези шест случая на отлагане са свързани със съдебните органи: един поради заболяване на съдията и един поради нередовно призоваване на страна по наказателното дело. Съдът не констатира забавяне на наказателното производство по вина на ответната държава. Той достига до извода, че наказателното производство е било проведено с необходимото усърдие.Поради това не е установено нарушение на чл. 5§3 от Конвенцията.Съдът установява нарушение на чл. 8 поради това, че на жалбоподателя е била наложена забрана за свиждане със съпругата му в продължение на повече от две години.

……………………………………….

ЧЛЕН 6 – право на справедлив процес (наказателни аспекти)

чл.6§1(разумен срок)+ чл. 13(липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Arabadzhiev and Alexiev v. Bulgaria(Application no 20484/05), 21 December 2010

Срещу жалбоподателите са повдигнати  обвинения в хулиганство   на 3 и на 10 октомври 1994 г. До 2002 с. делото е без движение. Обвинителният акт е внесен в съда през 2003 г. На 18 ноември 2004 г. районният съд одобрява сключването на съдебно споразумение между жалбоподателите и прокуратурата и прекратява производството.

Европейският съд  отбелязва, че настоящото дело не е сложно и няма основание да се смята, че забавянето на производството е по вина на жалбоподателите. Той констатира, че производството е продължило десет години и един месец за фазата на досъдебното разследване и първата съдебна инстанция.

Основната причина, поради която обвиненията срещу тях не са били окончателно формулирани за такъв дълъг период, е фактът, че от м. октомври 1994 г. до м. юли 2002 г. по делото няма движение

Съдът установява нарушение на правото им на справедлив процес в разумен срок, както и на чл. 13 поради липсата на ефективно вътрешно средство за защита.

……………………………………………

чл 6§1 (разумен срок) + чл. 13(липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита по повод продължителността на наказателното производство)

Nachev v. Bulgaria (Application n 27402/05), 21 December 2010

/решение на комитет/

На 22 март 1993 г. жалбоподателят, който по това време работи като въоръжена охрана на оранжерия, след спор с лицето С. Г., клиент на оранжерията, прострелва последния в гръдния кош в присъствието на голям брой свидетели. Същия ден той доброволно отива в полицията, разказва за инцидента и предава оръжието си. На 29 март 1993 г. е образувано предварително разследване за причиняване на лека телесна повреда на С. Г. От   октомври 1993 г. до февруари 1995 г.  и от декември 1995 до декември 2002 г. не са извършвани никакви следствени действия. На 25 април 2003 г. предявеното на жалбоподателя обвинение е изменено в опит за убийство. С присъда от 23 декември 2003 г. Окръжен съд – Пазарджик признава жалбоподателя за виновен в опит за убийство и го осъжда  на 6 години затвор, а апелативният съд изменя присъдата му на 4 г. затвор. С окончателно решение от 25 януари 2005 г. Върховният касационен съд потвърждава решението на апелативния съд.

Правителството твърди, че релевантният период следва да се зачита от датата на повдигнатото обвинение за опит за убийство, но съдът приема, че той започва да тече от 29 март 1992 г.

Съдът намира нарушение във връзка с прекомерната продължителност на наказателно производство, започнало през март 1993 и приключило през януари 2005 г.

………………………………………………………………………………………..

чл 6§1 е ( право на безплатни  услуги на преводач)

Hovanesian c. Bulgarie (requête no 31814/03), 21 decémbre 2010

Оплакване на гражданин на Република Армения (който бил обвинен в извършването на опит за убийство) за нарушени права по чл. 6 § 1, 6§ 3с и чл. 6§ 3е – за нарушено право да има адвокат и преводач по време на предварителното му задържане. Съдът намира оплакванията за допустими, но само това по чл. 6 § 1е

(че е бил осъден да заплати разноските за преводач), за основателно.

Съгласно действащия към онзи момент чл. 167, ал. 1 НПК, разноските за преводач се заплащат от осъденото лице. Но пък чл. 105, ал. 2 от ЗСВ (от 1994 г.) гласи , че тези разноски, когато са направени по наказателни дела, са за сметка на бюджета на съдебната власт. В свое решение  от 2003 г.  ВКС приема, че цитираната норма на ЗСВ установява изключение от разпоредбите на НПК, поради което осъденият следва да бъде освободен от заплащането на разноски. Новият НПК (от 2006 г.) изрично регламентира, че тези разходи са за сметка на съдебната власт.

Съдът напомня своята константна практика по приложението на чл. 6§3 е), съгласно която, ако едно лице не разбира езика, на който се провежда съдебното заседание, то има право да бъде подпомогнато безплатно от преводач без да бъде задължавано да заплати разноските за тази помощ. (Luedicke, Belkacem et Koç c. Allemagne, 28 novembre 1978, § 46, série A no 29 ; Öztürk c. Allemagne, 21 février 1984, p. 22, série A no 73 ; Işyar c. Bulgarie, no 391/03, § 45, 20 novembre 2008).Съдът констатира, че по настоящото дело и трите съдебни инстанции са осъдили жалбоподателя да заплати направените разноски за превод. Той отбелязва наред с това и една непоследователност в позицията на ВКС по този въпрос, позовавайки се на негово решение от 2003 г., когато е приел, че подсъдимият не  дължи заплащането на тези разноски. Съдът напомня, че макар и да не му подхожда да замества националните юрисдикции, той все пак е длъжен да се увери, че ефектът от тълкуването на националното законодателство е в съответствие с Конвенцията. А в настоящия случай  това тълкуване е имало за последица да задължи жалбоподателя да заплати разноските по превода, извършени в хода на наказателното производство, което го е лишило от правото му на безплатен преводач. Поради това е установено нарушение на чл. 6§3е.

…………………………………………………….

чл.6§1 (разумен срок)+ чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Kostov et autres c. Bulgarie (requête no 35549/04),   16 decémbre 2010

Жалбоподателите са трима български граждани,  обвинени за кражба на селскостопански животни, чието наказателно производство продължава от октомври 1992 г. до април 2004 г., когато приключва със сключване на споразумение. Забавянето от 10 г. е във фазата на досъдебното производство.

Съдът отбелязва, че през дълги периоди от време (ноември 1997 – февруари 1998 г., март 1998 – януари 2002 г.) производството стои в мъртва точка, без да бъдат извършени никакви процесуални или следствени действия. Той счита, че няма никакво основание да се заключи, че закъснението се дължи на поведението на жалбоподателите.

Съдът намира нарушения на чл. 6§1 и чл. 13.

…………………………………………………………………………………..

чл.6§1  (разумен срок)

Atanasov c. Bulgarie (requête n°19315/04)   9 decémbre 2010

На неуточнена дата през 1996 г. започва разследване за убийство и изнудване. На 19.06.1997 г. жалбоподателят получава призовка и му е повдигнато обвинение, като е определена мярка за неотклонение „подписка“. На 1 юли 1997 г. следователят преценява, че пет други неидентифицирани лица са действали като съучастници и някои от тях не са открити. При тези условия той предлага на Окръжния прокурор от Хасково да прекрати наказателното производство и да продължи издирването на въпросните лица. С постановление от 18 юли 1997 г. Окръжният прокурор прекратява производството. През 2003 г. прокурорът установява, че две от издирваните лица са открити и производството е възобновено. След извършването на нови следствени действия с постановление от 1 декември 2003 г. Окръжният прокурор прекратява делото поради липса на доказателства, че жалбоподателят и другите обвиняеми са извършили въпросните деяния.

Съдът приема, че в случая делото е с известна фактическа сложност, свързана с броя на замесените лица, които не са открити в началото на разследването. Той констатира обаче, че сами по себе си тези обстоятелства не са основание за значителната продължителност на предварителното разследване. Европейският съд установява, че всъщност производството стои в мъртва точка около шест години (юли 1997 – август 2003) поради прекратяване на следствието. Съдът счита, че няма никакви доказателства да се заключи, че закъснението се дължи на поведението на жалбоподателя.

Съдът приема, че продължителността на производството не отговаря на изискването за „разумен срок” и достига до извода, че е  налице нарушение на член 6 § 1.

………………………………….

чл.6§1  (разумен срок)

Ivanov c. Bulgarie (requête no 27776/04) 25 novembre 2010

/решение на комитет/

Съдът намира нарушение на  правото на справедлив процес в разумен срок във връзка с прекомерната продължителност на досъдебното производство по чл. 219 НК, продължило от октомври 1997 г. до 21 април 2004 г., когато с постановление на прокуратурата процедурата е прекратена поради настъпването на давност.

Съдът установява, че през значителни периоди от време (ноември 1997 – май 2001 г., юни 2002 – април 2004 г.) производството остава в мъртва точка, без да бъдат извършени никакви процесуални или следствени действия. Той счита, че няма никакви доказателства да се заключи, че закъснението се дължи на поведението на жалбоподателя.

Съдът счита, че продължителността на производството не отговаря на изискването за „разумен срок” и достига до извода, че е  налице нарушение на член 6 § 1.

……………………………………………………………..

чл.6§1  (разумен срок)+ чл. 13(липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Case of Angelov and Others v. Bulgaria (Application no. 43586/04),   4 November 2010

Нарушение на разумния срок на наказателно производство с продължителност от май 1992 г. до юни 2004 г. Европейският съд отказва да прекрати производството на основание депозираната едностранна  декларация от Правителството поради прекомерно ниските обезщетения, които последното предлага с признанието за допуснатите нарушения на Конвенцията – 500 евро. Вместо това с решението са присъдени по 3 500 евро на всеки един от четиримата жалбоподатели.

Във връзка с нарушението на чл. 6§1 Съдът установява нарушение и на чл. 13 поради липсата на ефективно вътрешноправно средство за защита.

…………………………………………………………………………………………

чл.6§1  (разумен срок)+ чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

/решение на комитет/

Case of Rumen Georgiev  v. Bulgaria (Application no.  27240/04),   14 October 2010

Нарушение на правото на справедлив процес в разумен срок  в наказателното производство, продължило от  22.09.1993 г., когато жалбоподателят е бил разпитан за пръв път и признава, че е участвал в престъплението, до  07.04.2004 г., когато е одобрено споразумение между жалбоподателя и прокуратурата.  Съдът не приема твърдението на Правителството, че началният момент за отброяване на разумния срок е 6 август 2002 г., когато е повдигнато обвинение срещу жалбоподателя, тъй като той е разпитан и признава, че е участвал в извършването на кражбата на 22 септември 1993 г. Съдът отбелязва, че основният източник на забавяне в настоящото дело е липсата на активност от октомври 1993 до декември 1998 г. и от декември 1998 г. до януари 2002 г., когато по делото не са извършвани никакви действия.

Във връзка с нарушението на чл. 6§1 Съдът установява нарушение и на чл. 13 поради липсата на ефективно вътрешноправно средство за защита.

…………………………………..

чл.6§1  (разумен срок)+ чл. 13  (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Case of  Doron v. Bulgaria (Application no.   39034/04) ), 14 October 2010

/решение на комитет/

На 7 март 1994 г. жалбоподателят е обвинен в подпомагане и подбудителство при длъжностно присвояване в особено големи размери. В хода на производството обвинението е изменяно. В крайна сметка то приключва с оправдателна присъда, оставена в сила от ВКС на 24.06.2004 г.

Съдът приема, че делото е относително сложно, като първоначално са повдигнати обвинения срещу няколко лица, разпитани са редица свидетели и са възложени експертизи.

Що се отнася до поведението на жалбоподателя, Съдът намира, че значително забавяне във фазата на досъдебното разследване се дължи на неговото отсъствие от страната, което трае повече от година.

От друга страна обаче, Съдът отчита редица моменти на забава на производството по вина на властите, като например забавяне с около три години поради връщане на делото за процесуални нарушения  и закъснение с около година и два месеца между последното съдебно заседание пред Софийски апелативен съд от 23 септември 2002 г. и постановяването на окончателното решение на съда на 21 ноември 2003 г.   Съдът отбелязва също, че Върховният касационен съд не е разгледал делото с нужната експедитивност.

Предвид гореизложеното, както и на основание на съдебната си практика по този въпрос, общото времетраене на производството и забавата по вина на властите, Съдът счита, че по настоящото дело продължителността на производството не отговаря на изискването за „разумен срок” и установява нарушение на чл. 6§1.

Във връзка с нарушението на чл. 6§1 Съдът установява нарушение и на чл. 13 поради липсата на ефективно вътрешноправно средство за защита.

……………………………………..

чл.6§1  (разумен срок)+ чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Yankov and others  v. Bulgaria (Application no 4570/05),   23 September 2010

Нарушение на правото на справедлив процес в разумен срок  в наказателното производство /продължило от  август-септември 1993 до ноември 2004 г./  по отношение на трима от петимата жалбоподатели. За начало на периода се взема предвид разпитът на жалбоподателите пред полицията през  1993 г.

Във връзка с нарушението на чл. 6§1 Съдът установява нарушение и на чл. 13 поради липсата на ефективно вътрешноправно средство за защита.

……………………………………………………………………………..

чл.6§1  (разумен срок)+ чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Konovski c. Bulgarie (requête no 33231/04),   2 septembre 2010

Съдът констатира, че е нарушено правото на справедлив процес в разумен срок, тъй като  срещу жалбоподателя се е водело наказателно производство в продължение на 12 години без то да  излезе от стадия на досъдебното производство,  като за дълги периоди от време трикратно не са извършвани каквито и да е процесуално-следствени действия.

Във връзка с нарушението на чл. 6§1 Съдът установява нарушение и на чл. 13 поради липсата на ефективно вътрешноправно средство за защита.

……………………………………………………………………………………………

чл.6§1  (разумен срок)

Maxim Dimitrov c. Bulgarie (requête nº 36552/03),   7 janvier 2010

На 21 юни 1996 г. полицията прави обиск в дома на жалбоподателя във Варна и изземва документация. Жалбоподателят и четири други лица – T., С., A. и П., са задържани от полицията и обвинени от следовател от следствената служба във Варна в измама и присвояване на сумата от 3 717 000 стари лева  , престъпление, наказуемо по силата на член 212,ал. 3  от Наказателния кодекс.

Делото приключва на три инстанции с оставяне в сила на осъдителната присъда срещу жалбоподателя от ВКС на 2 юни 2003 г.

Повдигнато е оплакване за прекомерната продължителност на наказателното производство – 6 години и 11 месеца.

Съдът отбелязва, че наказателното производство се характеризира с известна степен на сложност, тъй като в него участват петима души, обвинени в изпълнението на план за измама и присвояване, включващ подписването на договор, използването на преправени документи и банков превод. Той отбелязва, че процесуалното поведение на жалбоподателя не е причинило забавяне на наказателното производство. Съдът констатира, че най-голямо забавяне се е натрупало във  Варненския окръжен съд – над четири години и десет месеца поради това, че двама от подсъдимите са се укрили. Но според Съда националното законодателство урежда възможността за разглеждането на делото при отсъствие на подсъдим, който се е укрил и не е открит на посочения от него адрес. Съдът отбелязва, че органите са пропуснали да вземат всички необходими мерки, за да ускорят издирването на T. – на 21 юни 1999 г. полицията все още не е проверила дали T. е напуснал територията на страната, т.е. около година и три месеца след съдебната заповед за издирване на обвиняемия Тези факти и доказателства са достатъчни на Съда, за да стигне до заключението, че компетентните органи на ответната държава не са изпълнили задължението си да разгледат делото на жалбоподателя в разумен срок.

Поради това е установено нарушение на чл. 6§1.

……………………………………………………………………………………………

чл.6§1  (разумен срок)+ чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Gerdzikov v. Bulgaria (Application no. 41008/04),  4 February 2010

През 1992 г. жалбоподателят действа като синдик на земеделска кооперация. На неуточнена дата през 1993 г. срещу него започва предварително разследване от страна на полицията в Пазарджик. Разследването е по повод твърдения за безстопанствено управление на имуществото на кооперацията за периода между м. април и м. декември 1992 г. На 2 февруари 1993 г. полицията конфискува паспорта на жалбоподателя. През м. април 1993 г. и в началото на м. юни 1993 г. той е разпитан. Не по-малко от тринадесет пъти в периода от 26 септември 1994 г. до 5 ноември 2003 г. по устни молби на жалбоподателя за прекратяване на наказателното производство срещу него и снемане на забраната за пътуване, Окръжна прокуратура – Пазарджик изпраща писма до Окръжна следствена служба – Пазарджик с разпореждане преписката на жалбоподателя да бъде прекратена и изпратена в прокуратурата. Тези разпореждания не са били спазени. На 2 юли 2004 г. Окръжна прокуратура – Пазарджик прекратява наказателното производство срещу жалбоподателя на основание, че давността за наказателно преследване на съответното престъпление е изтекла през 1997 г.

Съдът намира, че периодът който следва да се вземе под внимание, започва през м. април 1993 г., когато жалбоподателят е разпитан за първи път и   приключва на 2 юли 2004 г., когато наказателното производство срещу жалбоподателя е прекратено. Следователно периодът трае единадесет години и три месеца, като за това време делото остава на етапа на досъдебното разследване.

Съдът отбелязва, че наказателното производство срещу жалбоподателя е висящо в продължение на повече от единадесет години, през които следствените органи са в пълно бездействие: те не предприемат каквито и да е стъпки в разследването, не повдигат обвинения и не съставят обвинителен акт. В този смисъл отговорността за забавянето следва изцяло да бъде вменена на властите. Освен това Окръжна следствена служба – Пазарджик многократно и в продължение на години не изпълнява изричното разпореждане на Окръжната прокуратура да прекрати делото на жалбоподателя. Поради това Съдът намира, че продължителността на производството е прекомерна и нарушава изискването за „разумен срок“ по чл. 6§1 от Конвенцията.

Във връзка с нарушението на чл. 6§1 Съдът установява нарушение и на чл. 13 поради липсата на ефективно вътрешноправно средство за защита.

…………………………………………………………………………….

чл.6§1 (разумен срок)+ чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

F.G. c. Bulgarie (requête  no 17911/03),   4 March 2010

Жалбоподателят е информиран за образуваното наказателно производство срещу него на 21 октомври 1996 г. на основание на грешки в управлението на хотелската база на публично предприятие, което той оглавява като директор през периода 1990 – 1995 г.На 8 декември 1997 г. жалбоподателят е привлечен като обвиняем за неполагане на достатъчно грижи в управлението на публично имущество, причиняващо значителни щети – престъпление по член 219 от НК .

На 11 март 2002 г. и по-късно на 15 януари 2003 г. на основание прекомерната продължителност на производството жалбоподателят подава жалби в Главна прокуратура, която указва на Софийската граска  прокуратура да приключи разследването в най-кратки срокове.С постановление от 28 януари 2004 г. Софийска градска прокуратура прекратява наказателното производство поради липса на доказателства.

Съдът отбелязва, че въпреки извършването на редица следствени действия, самите органи на Прокуратурата констатират, че забавянето на производството е неоправдано. Като взима предвид цялата налична информация и горепосочените критерии Съдът счита, че не е спазено изискването за разглеждане на делото в разумен срок; Правителството не представя никакви основания в подкрепа на прекомерната продължителност на производството.

Във връзка с нарушението на чл. 6§1 Съдът установява нарушение и на чл. 13 поради липсата на ефективно вътрешноправно средство за защита.

……………………………………………………………………………………………..

чл.6§1 (разумен срок)+ чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Rangelov et Stefanov c. Bulgarie (requête n° 23240/04),  1 avril 2010

На 8 и 10 ноември 1993 г. са образувани три наказателни производства срещу неизвестни извършители за три кражби от моторни превозни средства.  На 10 ноември 1993 г. първият жалбоподател, г-н С. Рангелов, е разпитан и признава, че е участвал в извършването на престъпленията. На следващия ден, 11 ноември, вторият жалбоподател, г-н Р. Стефанов, също е разпитан и също признава. Разпитани  са и други две лица.  На 15 ноември 1993 г. следствените органи предлагат трите следствени дела да бъдат прехвърлени на органите на прокуратурата, тъй като е установено, че жалбоподателите, въз основа на техните признания, и техните двама съучастници са извършилите на престъпленията.  Няма явно развитие до 24 април 1996 г., когато следствените органи предлагат на органите на прокуратурата да спрат първото наказателно производство. Следва друг период на липса на активност до 23 април 1999 г., когато следствените органи трансформират третото наказателно производство в дознание.  Впоследствие между 7 май 2001 и 14 май 2002 г. е спряно и второто наказателно производство, след това е възобновено и присъединено към третото наказателно производство; първото наказателно производство също е възобновено и присъединено към третото производство; изготвени са два експертни доклада.  Между 22 октомври и 12 декември 2002 г. двамата жалбоподатели и техните съучастници са привлечени като обвиняеми за трите кражби. На 13 и 14 март 2003 г. обвиненията са променени.  На 10 май 2003 г. на жалбоподателите и другите обвиняеми е повдигнато обвинение за трите кражби. На заседание, проведено на 19 декември 2003 г., Пловдивският районен съд одобрява споразумение за признаване на вина срещу по-лека присъда и прекратява производството. Всеки от жалбоподателите е осъден на една година лишаване от свобода условно.

Съдът отбелязва, че основният източник на забавяне по настоящото дело е била липсата на достатъчна активност между 1993 и 2001 г., за което жалбоподателите не носят вина, а правителството не е представило обяснение. Затова, като има предвид установената си практика по този въпрос, Съдът
счита, че в конкретния случай продължителността на
производството е прекомерна и не е спазено изискването за „разумен
срок“, поради което  установява нарушение на чл. 6§1.

Във връзка с нарушението на чл. 6§1 Съдът установява нарушение и на чл. 13 поради липсата на ефективно вътрешноправно средство за защита.

………………………………………………………………………

чл.6§1 (разумен срок)+ чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Stefanov et Yurukov c. Bulgarie (requête n° 25382/04), 1 avril 2010

На 18 юни 1993 г. е разбита кола и са откраднати няколко вещи. Малко след това полицията арестува жалбоподателите и ги завежда в полицейско управление. Там те признават, че са извършили престъплението и са дали обяснения за начина, по който са действали. В същия ден жертвата на престъплението е разпитана.

На 29 юли 1993 г. е образувано предварително производство  срещу жалбоподателите за кражба на вещи от колата.  На 21 април 1999 г. предварителното следствие е преобразувано в полицейско разследване (дознание).

На 3 февруари 2002 г. е възложен експертен доклад за оценка на стойността на откраднатите вещи. На 5 и 12 февруари 2002 г. двамата жалбоподатели са обвинени и разпитвани като заподозрени. На 14 октомври 2002 г. те са разпитани от съдия. Между февруари и юни 2002 г. са разпитани четирима свидетели.

На 2 април 2003 г. прокуратурата внася обвинителен акт  в съда. Първото по делото заседание е   насрочено    за 15 януари 2004 г., когато е одобрено споразумението между прокуратурата и жалбоподателите.

След като разглежда всички предоставени пред него материали, Съдът счита, че   основният източник на забавяне в настоящия случай е липсата на достатъчна активност от август 1993 г. до февруари 2002 г., когато случаят действително е решен. Така, като взема предвид своята съдебна  практика по този въпрос, Съдът счита, че в настоящия случай продължителността на производството е била прекомерна и не отговаря на изискването за „разумен срок“, поради което  установява нарушение на чл. 6§1.

Във връзка с нарушението на чл. 6§1 Съдът установява нарушение и на чл. 13 поради липсата на ефективно вътрешноправно средство за защита.

………………………………………………………………………………………………

чл.6§1 (разумен срок)+ чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Kostov et Yankov c. Bulgarie (requête no 1509/05), решение от 22 avril 2010

На различни дати през 1991 г. е образувано наказателно производство срещу жалбоподателите и четири други лица. Те са обвинени в кражба на автомобилна гума. Обвинителният акт срещу тях е внесен в съда на 29 юни 1992 г.  На 3 декември 1992 г. Пловдивският окръжен съд връща делото на разследващите органи, като установява процесуални нарушения.  До септември 1998 г., когато един от обвиняемите е разпитан, не са предприети никакви следствени действия. През следващите месеци останалите обвиняеми също са разпитани и са събрани други доказателства. На неуточнена дата към края на 1998 г. разследването е приключено. Прокуратурата внася обвинителния акт в Пловдивския окръжен съд и жалбоподателите са изправени пред съда. С решение от 24 юни 2002 г. Пловдивският окръжен съд оправдава жалбоподателите. Прокуратурата протестира решението. На 8 октомври 2004 г. Пловдивският апелативен съд потвърждава изцяло решението на окръжния съд. Като потвърждава условните присъди на трима от обвиняемите, апелативният съд отбелязва и прекомерната продължителност на производството.   Върховният касационен съд потвърждава решенията на долните инстанции и повтаря изводите на апелативния съд по отношение на прекомерната продължителност на производството.

Съдът   отбелязва, че производството е продължило над 13 години, като не са установени съществени забавяния по вина на жалбоподателите. От друга страна, бездействието на властите в продължение на почти шест години – от края на 1992 г. до септември 1998 г.– е довело до значително забавяне.

Предвид горното Съдът заключава, че в настоящото дело е налице нарушение на чл. 6§1 от Конвенцията.

Във връзка с нарушението на чл. 6§1 Съдът установява нарушение и на чл. 13 поради липсата на ефективно вътрешноправно средство за защита.

…………………………

чл.6§1 (разумен срок)+ чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)+ чл. 5§3 (прекомерна продължителност на предварителното задържане)

Case of Filipov v. Bulgaria (Application no 40495/04), 10 June 2010

На 22 юли 2000 г. жалбоподателят и още едно лице са обвинени в изнудване. Следствените действия продължават до 7 юни 2001 г., когато прокуратурата внася обвинителен акт в Пловдивския окръжен съд за изнудване, незаконно притежаване на огнестрелни оръжия и вещно укривателство.

Пловдивският окръжен съд провежда седемнадесет съдебни заседания, насрочени през интервали от един до пет месеца, като последните две са насрочвани през периоди от осем месеца. Четири от съдебните заседания се отлагат поради невъзможност на жалбоподателя или неговия адвокат да присъстват, докато други три са отложени по молба на другия обвиняем или пострадалото лице.

С присъда от  9 януари 2006 г. окръжният съд осъжда жалбоподателя на 5 г. лишаване от свобода. Присъдата не е обжалвана.

Съдът установява нарушение на разумния срок в наказателното производство – 6 години за досъдебно производство и разглеждане на делото само пред една инстанция.

Във връзка с нарушението на чл. 6§1 Съдът установява нарушение и на чл. 13 поради липсата на ефективно вътрешноправно средство за защита.

Наред с това е установено нарушение и на чл. 5§3 от Конвенцията.

………………………………………………………………………………………………

чл. 6§2(презумпция за невинност)+чл. 3 (материално-правни аспекти – унизително третиране на лице с мярка за неотклонение)+чл. 13 във вр. с чл. 3+чл. 5§1с(законосъобразно задържане под сража)+чл. 5§3(право на освобождаване на задържаното лице)+ чл. 1 от Протокол 1(изземване на имущество като веществено доказателство)

Petyo Petkov c. Bulgarie (requête n°32130/03), 7 janvier 2010

На 17 декември 2001 г. близо до сградата на РДНСК в гр. София неизвестно лице залива с киселина лицето на зам. директорката на РДНСК.   На 15 януари 2002 г. жалбоподателят е задържан от полицията, а малко по-късно му е предявено обвинение за нанесена телесна повреда на г-жа Г. Разпитан за събитията от 17 декември 2001 г., той обяснява, че като таксиметров шофьор в същия ден е превозвал клиенти със своя автомобил далече от мястото на инцидента.

На 15 януари 2003 г. Софийската районна прокуратура внася в районния съд обвинителен акт срещу жалбоподателя за нападение над г-жа Г. чрез заливане на лицето й със сярна киселина.
С решение от 19 юни 2003 г. Софийският районен съд  оправдава г-н Петков, преценявайки, че събраните доказателства не са достатъчни, за да покажат по безспорен начин, че той действително е извършител на деянието. Процесът на жалбоподателя е широко отразен в средствата за масово осведомяване. На пресконференция от 11 септември 2003 г. прокурор K., който оглавява Софийската  районна прокуратура, заявява, че никой съдия не може да го убеди, че въпросното лице не е виновно за покушението над г-жа Г. Това изявление е публикувано в пресата.

За да оцени какво е било въздействието на тези думи върху общественото мнение, Съдът счита за необходимо да вземе предвид не само тяхното същностно значение, но и етапа, на който се е намирало наказателното производство към момента на пресконференцията, медийното отразяване на процеса и служебните отговорности на прокурор К.

Той посочва, че несъмнено, използваните думи имат донякъде двуяко значение: прокурор  К. не отрича, че именно съдията трябва в крайна сметка да определи дали жалбоподателят е виновен, или не по обвиненията срещу него. Съдът обаче отбелязва, че изявлението, предмет на този спор, е било направено на пресконференция, проведена сравнително скоро след оправдаването на жалбоподателя от първоинстанционния съд, докато делото е било висящо пред Софийски градски съд, поради обжалване от страна на прокуратурата . Нещо повече, прокурор К. е оглавявал Софийската районна прокуратура. В този контекст е било лесно двусмислените думи на прокурора да бъдат възприети от широката общественост като официална позиция на ръководената от него институция. Затова той намира, че е допуснато нарушение на чл. 6§2.

Съдът установява наред с това нарушения на чл. 3, на чл. 13 във вр. с чл. 3, на чл. 5§1с, на чл. 5§3 и на чл. 1 от Протокол 1.

……………………………………………………………………………………………

чл. 6§3а ( правото на лицето да бъде информирано за повдигнатото му обвинение)+ чл.6§3 b (право за подготовка на защитата)+ чл. 6§1 (липса на справедлив процес)

Penev c. Bulgarie (requête n° 20494/04), 7 janvier 2010

На 18 май 1999 г. жалбоподателят е назначен за   синдик на дружеството «Плама». На 21 май 1999 г. г-жа Л.Т., бивш синдик на „Плама“, подава иск от името на дружеството в Плевенския окръжен съд. Жалбоподателят решава да упълномощи  адвокат г-н  Й.Н., който да представлява дружеството по това дело. На 5 юли 1999 г. той получава разрешение от съда по несъстоятелност да изплати на г-н Й.Н. хонорар от 150 000 български лева. Междувременно кредиторите на „Плама“ договарят план за оздравяване на дружеството. На 8 юли 1999 г. планът е одобрен от съда по несъстоятелност и функциите на жалбоподателя като синдик са прекратени. Той обаче запазва някои надзорни функции. На 15 юли 1999 г. жалбоподателят подписва две платежни нареждания за превод на 150 000 лева по банковата сметка на г-н Й.Н.

На 7 юни 2001 г. прокуратурата повдига обвинение срещу него по чл.   282, ал. 2 от НК за това, че действайки като длъжностно лице, на което са
предоставени права по силата на закона, е упълномощил адвокат, който да представлява дружеството, преди да е получил разрешението на съда по несъстоятелност да плати договорения хонорар, както и за това, че на 15 юли 1999 г. е наредил сумата от 150 000 лв. да бъде изплатена на Й.Н., въпреки че към онзи момент вече не имал качеството на синдик на дружеството и не е имал право да извършва действия от негово име.  На неуточнена дата дружеството „Плама“ е конституирано като граждански ищец  в наказателното производство срещу жалбоподателя и предявява иск за вреди в размер на 150 000 лева. Плевенския районен съд  го признава за виновен по чл. 282, ал. 2 и го осъжда на четири години лишаване от свобода, като уважава изцяло гражданския иск. Присъдата е оставена в сила от окръжния съд.  ВКС достига до извода, че деянието следва да бъде преквалифицирано като такова по чл. 220, ал. 2 НК, но че не се налага делото да бъде връщано за повдигане на ново обвинение, тъй като още в хода на досъдебното производство първоначалното обвинение срещу жалбоподателя е било именно по този текст. В гражданската си част присъдата е оставена в сила.

Жалбоподателят повдига оплаквания по чл. 6 § 1 и по чл.6 §3 а) и b) – за това, че е бил лишен от възможността да се защитава по обвинението, по което е осъден по чл. 220, ал. 2 от НК. Според правителството точната правна квалификация на престъплението, в което е обвинен жалбоподателят, е от несъществено значение, доколкото фактологичната основа на обвинението остава непроменена.

Съдът обръща внимание, че член 6 § 3 а) от Конвенцията дава право на обвиняемия да бъде подробно информиран не само за причината за обвинението срещу него, тоест деянията, които се твърди, че са извършени от него и на които се основава обвинението, но също и за правното квалифициране на тези деяния, позовавайки се на своята практика  (Pélissier and Sassi v. France) [ГК], № 25444/94, § 51, ЕСЧП 1999-11, и Драсич срещу Италия (Drassich v. Italy), № 25575/04, § 34, 11 декември 2007 г.).  Съдът отбелязва, че жалбоподателят е обвинен по член 282, ал. 2 от НК за това, че е превишил правата си.   Нищо не подсказва, че в който и да било момент от разследването се разглежда обвинение за съзнателно сключване на неизгоден договор по член 220, ал. 1 от НК.  По същия начин няма индикация, че районният и окръжният съд в Плевен са разгледали обвинение срещу жалбоподателя по член 220, ал. 1 от НК.  Затова според Съда жалбоподателят не може да е бил наясно, че Върховният касационен съд може да промени правната квалификация и да го осъди по чл. 220,ал. 1 НК. Освен това ЕСПЧ обръща внимание, че съставите на двете престъпления са различни и съответно – предметът на доказване – също. Той отбелязва  също така, че елементите на последното престъпление никога не са били обсъждани през целия съдебен процес на жалбоподателя и единствено чрез окончателното решение на Върховния касационен съд той е узнал за новото правно квалифициране на фактите.

Затова Съдът е на мнение, че ВКС би следвало да даде възможност на жалбоподателя да се защити срещу новото обвинение. Той е можел например да отложи съдебното заседание с цел представяне на допълнителни аргументи или, като алтернатива, да позволи на жалбоподателя да даде писмени обяснения по новото обвинение. Той обаче не е извършил нито едно от двете, защото не е бил длъжен, тъй като член 285, ал. 3 от НПК от 1974 г. изисква отлагане на съдебно заседание само в случаи на съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението или за прилагане на закон за по-тежко престъпление. Отсъствието в приложимото законодателство на ясно изискване обвиняемият да бъде допуснат да се защити срещу променените обвинения несъмнено е било решаващо в това отношение.(§43)

Поради това Съдът достига до извода, че е било допуснато нарушение на чл. 6§3 а) и b), както и на чл. 6§1 от Конвенцията.

……………………………………………………………………………………………

чл. 6§1 +чл.6§3с  (нарушение на правото на справедлив процес поради непредоставянето на безплатна правна помощ пред ВКС)+чл.4  от Протокол 7

Tsonyo Tsonev c. Bulgarie(2)(requête n° 2376/03)   14 janvier 2010

В 9 часа вечерта на 11 ноември 1999 г. жалбоподателят и Д.M. след употреба на алкохол, отишли в жилището на г-н Г.И. Последвало сбиване и полицията, повикана от съседите, арестувала жалбоподателя и г-н Д.M. С решение от 19 ноември 1999 г. кметът на Габрово признава жалбоподателя за виновен в това, че е нарушил чл. 2, ал. 1 от Наредба № 3 на общината, тъй като е нарушил обществения ред и действията представляват явно неуважение към обществото,   и му налага глоба от 50 лв. Решението, което е подлежало на обжалване, не е връчено на жалбоподателя, тъй като адресът му е бил неизвестен.

След известно време прокуратурата повдига обвинение срещу жалбоподателя за това, че е причинил средна телесна повреда на г-н Г.И. по чл. 129, ал. 1 от Наказателния кодекс и е влязъл със сила в жилището му в нарушение на чл. 170, ал. 2 от НК.С присъда от 14 ноември 2001 г. Габровският районен съд признава жалбоподателя за виновен за причиняване на средна телесна повреда на г-н Г.И. и го осъжда го на осемнадесет месеца лишаване от свобода. С решение от 9 април 2002 г. Габровският окръжен съд потвърждава присъдата на първоинстанционния съд. Той установява, че е направена вярна преценка на доказателствата и фактите са правилно установени, като постановява, че по нищо не личи жалбоподателят да е действал при самоотбрана.

На 23 април 2002 г. жалбоподателят подава жалба за нарушение на закона, като  сам изготвя жалбата. На 26 август 2002 г. той се обръща с молба към Върховния касационен съд да му бъде назначен защитник. Позовава се на чл. 70, ал. 1, т. 7 от Наказателно-процесуалния кодекс от 1974 г., като твърди, че няма правни познания и че няма средства да си наеме адвокат, в случай когато интересите на правосъдието налагат той да бъде защитаван от адвокат, тъй като е заплашен от лишаване от свобода. В писмо от 9 септември 2002 г. председателят на Второ наказателно отделение при Върховния касационен съд уведомява жалбоподателя, че не възможно да му бъде назначен защитник, тъй като искането му не отговаря на условията на чл. 70 от НПК от 1974 г. На проведеното заседание пред ВКС жалбоподателят се явява без защитник. Съдът оставя в сила присъдата на долните съдилища.

Съдът отбелязва, че е трудно да се прецени   дали жалбоподателят не е разполагал с достатъчно средства за заплащане на адвокат, за да бъде представляван пред Върховния касационен съд. Има обаче, признаци, които дават основание да се счита, че това е било така. Първо, назначен му е бил защитник в производството пред окръжния съд. Второ, жалбоподателят изрично твърди, че няма средства да си наеме адвокат,   докато при отхвърляне на молбата му ВКС не е взел предвид това твърдение, а се е ограничил в мотивите си до общото изявление, че не са изпълнени предпоставките на посочения   член 70.  В светлината на тези факти и предвид липсата на ясни индикации в противоположен смисъл, Съдът е убеден, че жалбоподателят не е разполагал с достатъчно средства за заплащане на адвокат в касационното. Относно това доколко интересите на правосъдието налагат жалбоподателят да получи безплатно служебна защита, Съдът отбелязва, че на първа и втора инстанция той е бил признат за виновен и е осъден на осемнадесет месеца лишаване от свобода. При положение, че се касае за лишаване от свобода, а интересите по принцип изискват такава защита, няма съмнение, че тези интереси налагат тя да бъде предоставена на жалбоподателя предвид жалбата му относно нарушение на закона. Допълнителен фактор е сложността на касационното производство.

С оглед изложените доводи Съдът установява нарушение на чл.6§1 и §3с).

Съдът установява нарушение и на чл. 4 от Протокол 7.

……………………………………………………………………………………………

ЧЛЕН 6 – право на   справедлив процес /гражданскоправни аспекти/

чл.6§1 (разумен срок)

Nikova c.Bulgarie (requêtе n° 4434/05),  21 decémbre 2010

/решение на комитет/

Делба на семейна имуществена общност, продължила от  18 януари 1995 г. до  25 март 2005 г., когато е постановено окончателното решение на Върховния касационен съд.

Съдът отбелязва, че от фактическа и правна гледна точка делото не се характеризира с особена сложност, тъй като става въпрос за съдебна делба на един-единствен имот след развод. Освен това производството е от особено значение за жалбоподателката, тъй като се касае за семейния апартамент, където тя e установила дома си. Според Съда няма факти и доказателства, водещи до заключението, че жалбоподателката е допринесла за продължителността на производството, макар да е поискала възобновяване на делото няколко месеца след окончателното решение на 27 март 1998 г., тъй като въпросният срок от няколко месеца изглежда относително разумен. При тези обстоятелства Съдът счита, че общата продължителност на производството е била прекомерна.

В заключение, като взима предвид цялата налична информация и горепосочените критерии, Съдът счита, че не е спазено изискването за разглеждане на делото в „разумен срок”.

…………………………………………………………………….

чл.6§1  (справедлив процес – ефективен достъп до съд по повод реституция по ЗВСОНИ; конкуренция между реституция и приватизация)

Putter c. Bulgarie (requêtе n°  38780/02)   2 decémbre 2010

Жалбоподателите са правоприемници по наследство на правото на собственост на лица, притежавали 9,375 % от акционерния капитал на дружеството, което е оперирало пивоварната „Каменица – Фрик и Шулцер” През 1947 г. държавата национализира пивоварната заедно с нейните имоти и акции, притежавани от акционерите на пивоварната по Закона за национализация на частни индустриални и минни предприятия. През февруари 1992 г. влиза в сила Законът за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти . В съответствие с неговите разпоредби  жалбоподателите успяват да си възстановят собствеността върху 9,375 % от 20 539 квадратни метра земя и няколко разположени в нея сгради, всички те формиращи част от пивоварната. След това жалбоподателите успешно осъждат пивоварната, най-малко на едно основание, за неплатен наем за имотите.

През май 1992 г. влиза в сила Законът за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия /ЗППДОбП/.  На неуточнена дата преди 30 септември 1994 г. жалбоподателите подават иск по член 18 от ЗППДОбП да бъдат обезщетени с акции за пивоварната. През 1996 г. този текст е изменен и   предвижда метод за определяне размера на акционерното участие като обезщетение на собствениците на конфискуван имот. Министерството на промишлеността възлага оценка на активите на пивоварната, въз основа на която определя и броя на акциите, дължими като обезщетение на жалбоподателите, а именно – 998 акции, съответстващи на техния дял от недвижимото имущество, за което те междувременно се снабдяват и с нотариални актове. Жалбоподателите оспорват тази оценка в съда през 1997 г. Делото няколко пъти се разглежда от Пловдивския окръжен и Върховния административен съд, като спорът е дали извършената оценка от Агенцията за приватизация подлежи или не на съдебен контрол и по какъв метод следва да бъде извършена тя. В крайна сметка ВАС отхвърля жалбата на жалбоподателите в окончателно решение, постановено на 11 юли 2002 г. Той потвърждава заключението на съда от по-долната инстанция, че след изменението на член 18 от ЗППДОбП през 1996 г. нито приватизационната оценка, нито методът за изчисляване на  бъдещия брой акции на жалбоподателите подлежи на обжалване или оспорване пред съдилищата.

Съдът констатира, че опирайки се изключително на оценката и метода за изчисляване на полагаемото се обезщетение на жалбоподателите, извършени от два административни органа – Агенцията за приватизация и Министерството на промишлеността, вътрешните съдилища са отказали да оценят факт, който е бил ключов за решаването на делото на национално ниво –  да подложат на самостоятелен  анализ  методиката, по която е определена стойността на активите на едно дружество, за да бъде правилно определен   броят на акциите, дължими като обезщетение за национализирана пивоварна фабрика. (I.D. v. Bulgaria, no. 43578/98, §50, 28 April 2005)

Съдът отбелязва още, че не е дадено никакво обяснение за произтеклата ситуация. По-конкретно нито ВАС , нито правителството са се опитали да оправдаят отказа на достъп до съд с преследване на законна цел и с това, че е налице разумно съотношение на пропорционалност между използваните средства и желаната за постигане цел. От друга страна,   това е навредило на същността на правата на жалбоподателите, тъй като се оказва, че те не биха могли да потърсят друг начин за удовлетворение.(Yanakiev v. Bulgaria, no. 40476/98, § 72, 10 August 2006)

Съдът установява нарушение на чл.6§1 и преценява, че най-подходящата форма за удовлетворение по дела, по които той намира, че жалбоподателят е бил лишен от достъп до съд в нарушение на член 6§ 1 от Конвенцията, по правило е своевременно възобновяване на производството и преразглеждане на случая при спазване на всички изисквания на един справедлив процес(както в делото Yanakiev v. Bulgaria, no. 40476/98, § 90)

…………………………………………………………………..

чл.6§1 ( разумeн срок, реституция по ЗСПЗЗ)

Velikin et autres c. Bulgarie (requêtе no 28936/03),  2 septembre 2010

Жалбоподателите са повдигнали оплакване за неоправданата продължителност на водения от тях граждански процес по повод реституция на имот, находящ се в чертите на резиденция Бояна, който е бил национализиран. Делото продължава от август 1996 до март 2003 г. Поради подписаната от Правителството едностранна декларация, с която признава допуснатото нарушение и се съгласява да заплати сумата от 2 700 евро, Съдът прекратява производството и постановява решение в този смисъл.

В останалата й част по повод оплакването по чл. 1 от Протокол 1 жалбата е обявена за недопустима с решение по допустимостта.

………………………………………………………….

чл.6§1 (разумeн срок, реституция по ЗВСОНИ)

Dzhagarova et autres c. Bulgarie (requêtе no 5191/05),   2 septembre 2010

Реституционно производство, инициирано от бившите собственици по чл. 7 ЗВСОНИ срещу жалбоподателите, продължило 11 години и 11 месеца не по вина на жалбоподателите. Съдът намира нарушение и присъжда обезщетение за причинените им  неимуществени вреди.

В останалата й част по повод оплакването по чл. 1 от Протокол 1 жалбата е обявена за недопустима.

……………………………………………………..

чл.6§1 ( равенство на средствата,  отказ да се изпълни съдебно решение от страна на административен орган,  процедура на осн.чл. 35 ЗППДОбП)+чл. 1 от Протокол 1(право на мирно ползване на собствеността, наличие на легитимно очакване )

Basarba OOD c. Bulgarie (requêtе n° 77660/01),   7 janvier 2010

На 1 октомври 1991 дружеството сключва договор за наем с общинска верига супермаркети, според която то наема един от магазините й. Срокът на договора е до 1 октомври 1994г.  Чрез допълнително споразумение от 1 септември 1992г. срокът на договора е удължен до 1 септември 1997г.  На 29 юни 1995г. дружеството   подава оферта до Софийски общински съвет да закупи магазина по преференциална процедура за приватизация за наематели на държавни и общински имущества, предвидена в чл. 35(1) от ЗППДОбП . С решение от 27 септември 1996г. общинският съвет отхвърля молбата на дружеството от 29 юни 1995г., тъй каточл. 35(1) от Закона за приватизацията не са били изпълнени -договорът за наем на магазина бил “с дата по-късна от 15 октомври 1993г.“

На 24 октомври 1996г.  дружеството  обжалва отказа. С решение от 5 март 1998г. Софийски градски съд се произнася в негова полза, отменя решението на Общински съвет от 27 септември 1996 г. и връща делото  за преразглеждане. Съдът констатира, че преди 15 октомври 1993г. дружеството е било наемател на магазина и че с отхвърлянето на офертата му за приватизация поради това, че не е било наемател, Общински съвет е действал в противоречие със закона.  Решението не е обжалвано и влиза в сила на 2 април 1998 г. Дружеството отправя няколко молби, за да бъде изпълнено решението на съда. В отговор с писмо от 9 юли 2001г., Столичната общинска агенция за приватизация уведомява Дружеството – жалбоподател, че на 27 април 1998г. Общински съвет е преобразувал общинската верига супермаркети и я е разпределил в две производни дружества; магазинът  бил включен в капитала на едно от тези дружества, което е било приватизирано на 24 февруари 1999г.

Съдът, като намира, че решението на СГС от 5 март 1998г. се отнася до вероятното право на дружеството да придобие определен имот при преференциални условия, счита, че това решение е било определящо за гражданските права и задължения на Дружеството – жалбоподател, поради което достига до извода, че  член 6 § 1 е приложим в случая.  Съдът отбелязва наред с това, че на 5 март 1998г. СГС е отхвърлил отказа на Общински съвет да започна процедура на приватизация следствие офертата на Дружеството – жалбоподател по чл 35(1) от ЗППДОбП и е върнал случая на Общински съвет за преразглеждане . След това Общински съвет не само е имал задължението да спази това съдебно решение, но също и законовото задължение според чл 35(2) от Закона   да започне преференциална процедура на приватизация  до два месеца от произнасяне на решението за окончателно, да подготви приватизацията на въпросния имот и да го предложи за продажба на страната с право да го закупи на преференциална цена равна на оценката на имота. Но той не е направил това. Нещо повече, като приключва отделна процедура за приватизация и продава въпросния имот на друг купувач, той е направил невъзможно самото изпълнение на съдебното решение.

Това е достатъчно, за да може Съдът да заключи, че в този случай има нарушение на правото на дружеството – жалбоподател на изпълнение на окончателно решение в негова полза, като аспект от правото му на достъп до съдебен процес, гарантирано от член 6 § 1 от Конвенцията.

Съдът установява наред с това и нарушение на чл. 1 от Протокол 1.

………………………………………………………………………………………………

чл.6§1 (равенство на средствата,отказ да се изпълни съдебно решение, постановено в полза на жалбоподателя, приватизация по чл. 35 от ЗППДОбП)+чл. 1 от Протокол 1(право на мирно ползване на собствеността, легитимно очакване)

Popnikolov c. Bulgarie (requêtе n° 30388/02),решение от 25 март 2010 г.

/подобно на Basarba OOD c. Bulgarie (requêtе n° 77660/01),   7 janvier 2010

На 1 октомври 1992 г. жалбоподателят, в качеството си на едноличен търговец, сключва договор за наем с държавно дружество „СИМЕ ЕКО“ на  част от недвижим имот – производствена база и инсталации   за период от десет години.  На 11 октомври 1994 г. жалбоподателят представя предложение пред Министерството на промишлеността за закупуване на имота по реда на преференциална процедура за приватизация за наемателите на държавни имоти или части от тях, предвидена в чл. 35 (1) (2) от Закона за приватизация. В писмо от 26 април 1995 г. министърът на промишлеността отхвърля предложението на жалбоподателя. На неуточнена дата последният обжалва решението. С окончателно решение от 4 декември 1996 г. Върховният съд се произнася в полза на жалбоподателя, отменя решението на министъра на промишлеността като незаконосъобразно и   приема, че жалбоподателят отговаря на задължителните условия за закупуване на имота по преференциална процедура за приватизация, изрично задължава министъра на промишлеността да приеме необходимото решение, за да продаде имота съгласно чл. 35(1)(2) от ЗППДОбП. На неуточнена дата държавата продава мажоритарния дял от държавното дружество, чиято производствена база е наета от жалбоподателя, на друго търговско дружество. През 1997 г. жалбоподателят, в качеството си на едноличен търговец, предявява граждански иск срещу дружеството, Министерския съвет и Министерството на промишлеността. Той иска обявяването на приватизационния договор на дружеството за частично нищожен до такава степен, в която той се отнася за имота, въз основа на решение на Върховния съд от 4 декември 1996 г. в негова полза. С окончателно решение от 21 август 2001 г. Върховният касационен съд отхвърля иска на жалбоподателя, тъй като установява, че никакъв приватизационен договор не бил сключен между страните ответници в изпълнение на резултатите от първия търг на приватизационната програма, и поради това няма акт, чиято валидност може да бъде оспорена в рамките на образуваното гражданско производство. В мотивите си съдът заключава, че жалбоподателят е трябвало да оспори решенията на властите да включат дружеството в приватизационната програма и другите административни актове, издадени в това отношение. Опитите да се оспорят тези актове от страна на жалбоподателя като физическо лице също завършват без успех. В писмо от 2001 г.  декември 2001 г. Министерството на икономиката уведомява притежава само 0.2% от акционерния капитал на дружеството и не може да наложи продажбата на имота на жалбоподателя. Така единственият начин той да постигне изпълнението би бил да се стреми да закупи имота директно от дружеството – приобретател.

Съдът, като отбелязва, че решението на Върховния съд от 4 декември 1996 г. се отнася до твърдяното право на жалбоподателя да придобие определен имот при преференциални условия, е на мнение, че посоченото съдебно решение е определящо за гражданските права и задължения на жалбоподателя по смисъла на чл. 6§1 от Конвенцията, поради което намира, че чл. 6§1е приложим за настоящия случай.

Освен това Съдът отбелязва, че в решението си от 4 декември 1996 г., Върховният съд установява, че жалбоподателят отговаря на всички законови условия за закупуване на имота в рамките на преференциалната процедура за приватизация, отменя като незаконосъобразно решението на министъра на промишлеността от 26 април 1995 г. и изрично указва на последния да издаде заповед за продажба на имота съгласно чл. 35(1)(2) от ЗППДОбП. След това министърът на промишлеността има задължение да се съобрази с посоченото съдебно решение чрез откриване на посочената преференциална процедура за приватизация и продажба на имота на жалбоподателя. Въпреки това той не прави това и Правителството не представя никакви   обяснения за това неизпълнение от страна на този държавен орган. Нещо повече, чрез включването на имота като актив на дружеството и продажбата на последния през приватизационната програма, държавата прави невъзможно изпълнението на решението на Върховния съд от 4 декември 1996 г. Това е достатъчно, за да позволи на Съда да се заключи, че при конкретните обстоятелства на настоящото дело е налице нарушение на правото на жалбоподателя да получи изпълнение на окончателно съдебно решение в негова полза като аспект на правото на достъп до съд, както е гарантирано от чл. 6§1 от Конвенцията.

Съдът установява наред с това и нарушение на чл. 1 от Протокол 1.

…………………………………………………………………………………..

чл.6§1 – граждански аспект  (разумен срок)

Ivanovi c. Bulgarie (n° 14226/04  7 janvier 2010

/Реституционно производство по ЗВСОНИ/

Производството по настоящото дело започва на 22 февруари 1993 г., когато бившият собственик на апартамента завежда иск срещу жалбоподателката и нейния съпруг   и приключва с окончателно решение на Върховния касационен съд от 9 декември 2003 г.

Съдът намира нарушение поради прекомерната продължителност на производството на чл. 6§1 и присъжда обезщетение за причинените  неимуществени вреди.

В останалата й част по повод оплакването по чл. 1 от Протокол 1 жалбата е обявена за недопустима.

……………………………………………………………………………………………

чл.6§1 (разумен срок)+чл. 13 във вр. с чл. 6

Pavlova c. Bulgarie (n° 39855/03),   14 janvier 2010

Жалбата е по повод две последователни съдебни производства по трудовоправни спорове, първото от които започва на 17 септември 1998 г. и след потвърждаване на решението на СРС от СГС и депозираната жалба пред ВКС последният връща същата през 2004 г. с мотива, че след изменението на ГПК тези производства са двуинстанционни и решенията на въззивната инстанция са окончателни (независимо, че в решението на СГС е пишело, че подлежи на обжалване).

Вторият трудовоправен спор също е по повод прекратен договор на жалбоподателката, чието начало е 25 май 1999 г., когато сезира с иск СРС, а окончателното решение на ВКС е от 1 юли 2008 г.

Съдът достига до извода, че с оглед на критериите, установени в съдебната му практика, и като има предвид правния интерес на жалбоподателката и забавянията по вина на властите,   продължителността на производството не отговаря на изискването за  „разумен срок”(§§22 и 25).

Във връзка с установеното нарушение на чл. 6§1 Съдът установява нарушение и на чл. 13.

……………………………………………………………………………………………

чл.6§1 (разумен срок)+чл. 1 от Протокол 1(контрол върху ползване на собствеността, заплащане на данъци, акцизи)

Case of Patrikova v. Bulgaria (Application no. 71835/01)  4 March 2010

Жалбоподателката е едноличен търговец и притежава разрешително, издадено през 1994 г., за търговия на едро с акцизни стоки. На 6 юни 2000 г. разградските данъчни власти проверяват един от двата склада, в които жалбоподателката съхранява своите стоки и изземват всички тютюневи и алкохолни  изделия, намерени там. Тяхното количество е значително – 11 864 бутилки вино и 86 638 бутилки други алкохолни напитки с по-високо съдържание на алкохол (общо 98 502 бутилки).Общата стойност на отнетото е около 150 000 EUR. Те са преместени в складова сграда, използвана от разградските данъчни власти, но част от стоката е унищожена. С решение от 27 юни 2000 г. е наложена глоба на жалбоподателката в размер на около 115 000 EUR. Решението е издадено въз основа на становището на данъчните власти, че приложимият закон изисква отделно разрешително за съхранение на акцизни продукти, а жалбоподателката разполага само с разрешение за търговия с такива стоки. Започналото по жалба на жалбоподателката производство приключва с решение на районния съд, оставено в сила от окръжния съд на 18.01.2002 г., че в законодателството няма текст, който да изисква наличието на самостоятелно разрешително за държане на акцизни стоки.

Междувременно на 7 юни 2002 г. срещу нея започва  наказателно производство   по подозрение в данъчна измама, продажба на акцизни стоки без изискуемите бандероли и незаконна търговия с акцизни стоки.  На 11 септември 2000 г. Районна прокуратура – Исперих нарежда запорирането като доказателство на стоките, които вече са били иззети от разградските данъчни власти.През 2003 г. производството срещу жалбоподателката е прекратено. Прокурорът нарежда производството да продължи срещу „неизвестен извършител“ и иззетите бутилки да бъдат поставени под контрола на местния данъчен орган, който е компетентен да се произнесе по евентуално изземване на бутилките с подправени бандероли. Прокурорското постановление за наложения запор е отменено от съда едва през 2005 г.   На 4 февруари 2002 г. жалбоподателката пише до разградските данъчни власти, като иска възстановяването на иззетите стоки въз основа на това, че изземването от 6 юни 2000 г. е било обявено за незаконосъобразно и решението от 27 юни 2000 г. е било отменено с окончателно решение от 18 януари 2002 г. Данъчната администрация се съгласява и на 2 март 2002 г. жалбоподателката получава обратно всички тютюневи изделия. Тя отказва обаче да си вземе бутилките с вино и другите алкохолни напитки, тъй като според нея е необходима предварителна оценка на състоянието им.

На 12 април 2004 г. директорът на разградската данъчна служба издава заповед по член 106, ал. 5 от Данъчния процесуален кодекс, с която обявява стоките за изоставено имущество, придобито от държавата. Текстът на решението се отнася за всички алкохолни напитки (98 502 бутилки), описани в заповедта за изземване от 6 юни 2000 г., и в него се посочва, че стоките са държани в склад на отговорност на данъчната служба. Жалбоподателката обжалва, като посочва, че стоките не са били изоставяни. Жалбата й е оставена без уважение от всички съдебни инстанции. На 17 май 2002 г. жалбоподателката завежда иск за вреди срещу разградските данъчни власти, полицията и органите на прокуратурата във връзка с незаконното изземване на стоките й и това, че властите не разрешават извършването на продажба на алкохолните напитки преди изтичането на техния срок на годност. Тя претендира пълната стойност на алкохолните напитки, като твърди, че те са станали негодни за консумация, както и обезщетение за пропуснати ползи и морални вреди. До 16 септември 2009 г. делото не е приключило на една инстанция.

По повод това производство Съдът установява нарушение на чл. 6§1 поради твърде неразумната продължителност на същото. Той отбелязва, че повечето отлагания са резултат от причини, които могат да бъдат вменени на властите – непризоваване на някои от страните, непредоставяне на достъп от страна на органите на държавата ответник до съответните документи и непредоставяне на всички техни доказателства в началото на делото и забавяния на работата на назначените от съда вещи лица.

Съдът установява наред с това и три самостоятелни нарушения на чл. 1 от Протокол 1.

………………………………………………………………………………………………

чл.6§1 (разумeн срок – прекомерна продължителност на делбеното производство)+чл. 13(липса на ефективно вътрешноправно средство за защита)

Maria Ivanova c. Bulgarie (requêtе ° 10905/04),   18 March 2010

На 20 юли 1997 г. жалбоподателката завежда дело за делба със своите петима братя и сестри в Районния съд в гр. Мадан. На 30 април 1998 г. съдът допуска делба само на част от имота.Решението е обжалвано и потвърдено от Смоляския окръжен съд на 30.04.1999 г. След касационна жалба от страна на жалбоподателката ВКС постановява решение на 7.11.2000 г. След като установява, че  окръжният съд е допуснал съществени нарушения на основни процесуални правила, касационната инстанция отменя решението и връща делото обратно на окръжния съд. На 28 март 2002 г. Смолянският окръжен съд частично изменя решението на Маданския районен съд от 30 април 1998 г. Жалбоподателката обжалва. След заседание, проведено на 10 февруари 2003 г., с решение от 4 март 2003 г. ВКС потвърждава решението на долната инстанция, след което започва втората фаза на делбеното производство. Тя приключва окончателно на 05.07.2005 г.

Съдът отбелязва, че отличителна черта на настоящото дело е, че в България съдебната делба протича в двуфазното гражданско производство, което вероятно отнема повече време в сравнение с граждански иск в общия случай. Това обаче не освобождава съдилищата от задължението им да разгледат делото в разумен срок, тъй като държавите имат общо задължение да организират правните си системи по начин, който да отговаря на всички изисквания на чл. 6§1, включително на изискването за разглеждане на делото в разумен срок. С оглед всички забавяния, които се дължат на различните по степен съдилища Съдът намира, че е нарушено правото на справедлив процес в разумен срок по чл. 6§1.

По повод оплакването по чл. 13 Съдът отбелязва, че основните забавяния са причинени от погрешното първо въззивно разглеждане на делото от Смолянския окръжен съд, от необходимостта да се поправят очевидни фактически грешки във второто решение, както и от пропуска на Маданския районен съд да се произнесе за разноските. Очевидно никой от тези въпроси не би могъл да се разреши чрез „жалба за бавност“, Българското законодателство не предвижда други правни средства за защита, които да позволят на страните в съдебен процес да получат обезщетение за прекомерна продължителност на граждански дела (Hadjibakalov v. Bulgaria, № 58497/00, §60, 8 юни 2006 г.). Затова той установява нарушение и на чл. 13 във вр. с чл. 6.

……………………………………………………………………………………………

чл.6§1 ( разумен срок) + чл. 13  (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Rosen Petkov c. Bulgarie (requêtе no 65417/01),   2 septembre 2010

Реституционно производство срещу жалбоподателя  по чл. 7 ЗВСОНИ, продължило 13 години и 5 месеца не по негова вина. Съдът отбелязва, че производството продължава над тринадесет години, което само по себе си е прекомерно. Жалбоподателят твърди, че забавянето   се дължи на властите. Правителството не е изложило никакви факти или аргументи, с които да убеди Съда в обратното.

Съдът намира нарушение на чл. 6§1 и на чл. 13 и присъжда обезщетение на жалбоподателя.

…………………………………………………………………………………

чл.6§1 ( разумен срок) +чл.13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Deyanov v. Bulgaria (requêtе no 2930/04), решение от 30 september  2010

Следобеда на 6 май 1997 г. деветгодишният син на жалбоподателя – Съвестин, излиза да играе с друго момче – Б., но вечерта не се прибира. Жалбоподателят се обажда в полицията и след това отива в полицейското управление, за да обяви сина си за изчезнал.

По повод изчезването на сина си жалбоподателят завежда  поредица от граждански дела срещу различни  държавни институции, срещу Правителството и Министерството на финансите. На 25 януари 2002 г. жалбоподателят предявява искове пред Софийски градски съд за претърпени вреди по вина на разследващите органи, полицията и Министерството на вътрешните работи, тъй като не са успели да реагират своевременно и ефективно на изчезването на сина му.  Между 2002 и  2006 г. Софийски градски съд провежда десет съдебни заседания, насрочени през периоди от три до девет месеца. Съдът разпитва няколко свидетели и допуска писмени доказателства. На 24 март 2006 г. Софийски градски съд се произнася, че не е компетентен да гледа делото и то е прехвърлено на Софийски районен съд. В Софийския районен съд делото се разделя   и са   образувани две самостоятелни дела –  №№ 7150/06 и 11664/06.

Първото, заведено срещу Софийската следствена  служба и Главната прокуратура, приключва окончателно на 23 февруари 2009 г. с определение по допустимост на ВКС. Исковата претенция на жалбоподателя е уважена в пълен размер от СРС, а решението е оставено в сила от въззивнаат инстанция.

По второто производство искът на жалбоподателя е насочен срещу Главна дирекция “Национална полиция”, Столична дирекция на вътрешните работи и Министерството на вътрешните работи. Тези искове са отхвърлени от СРС, решението му е оставено в сила от СГС, но  жалбата на жалбоподателя е допусната до касация и към датата на разглеждане на делото пред ЕСПЧ ВКС все още не се е произнесъл.

Съдът посочва, че производството е образувано на 25 януари 2002 г., когато жалбоподателят завежда дело за вреди. Ето защо периодът, който следва да се вземе под внимание, започва да тече от тази дата. Той отбелязва, че макар и разглеждането на някои от исковете на жалбоподателя да приключва през 2009 г.  , останалите искове, а именно тези, насочени срещу полицията и Министерството на вътрешните работи, все още се гледат от ВКС. Съдът посочва, че въпросният период може да се счита за приключил едва след като по всеки от исковете на жалбоподателя е налице окончателно произнасяне. Ето защо периодът, който следва да се вземе под внимание, все още не е приключил. Неговата продължителност е повече от осем години пред три съдебни инстанции, считано от началото на 2002 г. до настоящия момент.

„Съдът приема, че исковете на жалбоподателя са сложни, тъй като са свързани със сложна фактическа обстановка, за разследването на която е необходимо събирането на множество доказателства. При все това Съдът отбелязва, че същественото забавяне на производството е в периода между 2002 и 2006 г., докато делото първоначално е заведено пред Софийски градски съд. Това забавяне не се дължи на сложността на делото, а на неспособността на Софийски градски съд да организира гледането му по подходящ начин“.(§74)

Съдът констатира нарушения на чл. 6§1 и чл. 13 поради прекалената продължителност на гражданското производство.

Оплакването по чл. 2 в неговите процедурни аспекти е обявено за недопустимо.

………………………………………………………

чл.6§1 ( разумен срок)+ чл. 13  (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита по повод нарушението на чл. 6§1)+ чл. 8 (право на зачитане на неприкосновеността на семейния живот)

Mincheva c. Bulgarie (requêtе no 21558/03), решение от 2 septembre 2010

Жалбоподателката се оплаква от неразумната продължителност на водения от нея процес за правото й да получи родителските права върху сина си след развода и липсата на ефективно вътрешно-правно средство за защита при наличието на нарушението му. Наред с това тя е повдигнала и оплакване за бездействието на властите във връзка с изпълнението на окончателното съдебно решение, с което е признато правото й  за срещи със сина си. Съдът намира нарушения на тези права и присъжда обезщетение за причинените неимуществени вреди.

След бракоразводен процес родителските права върху роденото от брака дете са предоставени на бащата. Той осуетява по всякакъв начин контактите на жалбоподателката с детето, поради което се стига до дело в Страсбург, в хода на което между държавата и жалбоподателката е постигнато споразумение. Докладът на Комисията е приет на 9 юли  1996 г. Поради това, че бившият съпруг продължава да осуетява контактите между майката и детето, председателят на софийския районен съд постановява образуването на производство за промяна в предоставеното право на упражняване на родителските права.

С решение от  27 октомври 2000 г. Софийският районен съд присъжда правото на упражняване на родителските права на жалбоподателката. Той отбелязва, че Г.E. е лишил съзнателно детето З. от всякакъв контакт с майката, въпреки факта, че тя е изпратила множество писмени молби за среща със сина си. Наред с това съдът констатира, че приложените по делото данни не позволяват да се стигне до заключението, че жалбоподателката е все така привърженик на „секта“. Освен това съдът признава, че продължителността на производството на първа инстанция е било наложено от злоупотребата от страна на Г.E. с процесуалните му права.  На неопределена дата жалбоподателката отправя искане за допускане  на предварително изпълнение на съдебното решение. Районният съд не се произнася по него.  На 20 декември 2002 г. Софийският градски съд отменя решението на районния съд и постановява, че бащата трябва да продължи да упражнява родителските права, тъй като бързата промяна може да навреди на детето. С решение от 8 септември 2003 г. ВКС отменя атакуваното решение и поверява правото на упражняване на родителските права на жалбоподателката. В мотивите си съдът отбелязва, че Г.E. системно е възпрепятствал жалбоподателката да се среща със З., въпреки взетите мерки за изпълнение от компетентните органи. Освен това съдът уточнява, че религиозните вярвания на един родител не оказват влияние на уменията му да отглежда детето си, стига същият да не възпитава детето в доктрина, отхвърляща универсалните човешки ценности.

В края на 2003 г. Жалбоподателката  с помощта на полицията установява контакт с Г.Е. и сина си, на когото е дала възможността да избере с кого предпочита да живее. З. предпочита да остане при баща си, но жалбоподателката запазва редовен контакт с него.

Преди производството за промяна на родителските права, по предходното производство, през 1994 г. жалбоподателката образува изпълнително дело с цел да реализира правото си на лични контакти с детето. В периода, предшестващ извънсъдебното споразумение, сключено от жалбоподателката и Правителството,  Г.E. е призоваван многократно и на 9 октомври 1996 г. му е наложена глоба. Впоследствие нито една изпълнителна мярка не е възможна между 10 ноември 1997 г. и 25 юни 1999 г. поради това, че преписката по изпълнителното производство е задържана в районния съд, сезиран за промяната на правото на упражняване на родителските права. След връщането на преписката по изпълнителното производство в службата по изпълнение през юни 1999 г., жалбоподателката е поискала от служителя, на когото е било възложено изпълнението, да предприеме нови изпълнителни мерки. На неуточнена дата към края на 1999 г. органът, отговарящ за изпълнението, изготвя удостоверение, в което е уточнено, че жалбоподателката се е опитала да призове Г.E. на личния и служебния му адрес и че е правила множество опити да упражни правото си на лични отношения с детето.  През март 2003 г. жалбоподателката внася нов иск за предприемане на изпълнителни мерки по отношение на Г.E. В същата искова молба тя формулира искане органът, отговарящ за изпълнението, да приложи предвидените от закона санкции в случай на отказ от страна на Г.Е. да уважи правото ѝ на лични отношения.

Съдът е на мнение, че е било от съществена важност това дело да се разреши бързо, тъй като минаването на време е можело да има непоправими последици върху отношенията между жалбоподателката и нейния син (виж, mutatis mutandis, Nuutinen c. Finlande, № 32842/96, § 110, CEDH 2000‑VIII). Следователно Съдът счита, че предвид залога на спора множеството значими интервали между съдебните заседания не могат да бъдат разглеждани като разумни.

Тези елементи са достатъчни, за да стигне Съдът до заключението, че правото на справедлив процес в разумен срок по чл. 6 § 1 е било нарушено.

По повод неразумната продължителност на производството жалбоподателката повдига оплакване и по чл. 13. Съдът отбелязва, че продължителността на производството на първа инстанция, приблизително три години и пет месеца, се явява особено проблематична, като се има предвид предметът на спора. Той изтъква, че жалбата по реда на чл. 217a от ГПК от 1952 година е била подадена повече от две години след началото на въпросното производство. Съдът отбелязва по-нататък, че бавното разглеждане на делото от районния съд се е дължало главно на неспособността на вътрешните органи да осигурят редовно призоваване на Г.Е., и изтъква, че правителството не е представило никакъв пример от вътрешната практика, който да показва, че подаването на жалба по реда на член 217a от ГПК от 1952 година е можело да повлияе на работата на службите, натоварени с връчването на призовки. Като се имат предвид всички тези заключения, Съдът счита, че в конкретния случай изтъкваната от правителството жалба не е можела да осигури адекватна защита срещу прекалената продължителност на исковото производство за предоставяне на упражняване на родителски права. Съдът подчертава също така отсъствието на правен способ във вътрешното законодателство, който да позволи на жалбоподателката да получи парично обезщетение. Затова той установява нарушение и на чл. 13 във връзка с чл. 6§1.

Съдът намира нарушение и на чл. 8 по повдигнатото оплакване от жалбоподателката за нарушаване правото й на семеен живот.

………………………………………….

чл.6§1 (разумен срок) +чл.13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Kabakchievi c. Bulgarie (requêtе n° 8812/07),   6 mai 2010

Прекомерна продължителносто на гражданско производство срещу жалбоподателите, свързано с реституцията по чл. 7 от ЗВСОНИ.То започва през 1993 г. и приключва през 2007 г.

Чл. 217а ог ГПК не е приет като ефективно вътрешно-правно средство.

Съдът установява нарушение на чл. 6§1 и във връзка с него – нарушение на чл. 13.

……………………………………………………………………………………………… чл.6§1 (разумен срок)

Georgi Georgiev c. Bulgarie (requêtе no 22381/05),  27 mai 2010

Прекомерна продължителност на трудово-правен спор, в който делото двукратно е разглеждано от ВКС (октомври 1999 – 19 ноември 2004).

Съдът отбелязва, че производството се е забавило, макар вътрешното законодателство да предвижда съдилищата да действат ускорено при разрешаване на трудови спорове. Освен това делото е върнато за повторно разглеждане със заключение, че Варненският окръжен съд неправилно е приложил закона. Върховният касационен съд разглежда касационната жалба на жалбоподателя, подадена на 3 септември 2002 г., едва на 14 октомври 2004 г., което е след повече от две години, като за този период е проявил пълно бездействие. Тези забавяния са по вина на властите. От друга страна, няма основание да се смята, че е налице съществено забавяне по вина на жалбоподателя или на другата страна в производството.

Като взема предвид тези съображения и факта, че предметът на настоящото дело е спор за работното място на жалбоподателя, поради което държавата е задължена да прояви особеноусърдие, а делото на практика се е гледало повече от пет години, Съдът счита, че продължителността на производството е прекомерна. Ето защо установява нарушение на чл. 6 §1 от Конвенцията.

……………………………………………………………………………………………… чл.6§1 ( отказ на достъп до съд, неизпълнение на влязло в сила съдебно решение;   разумен срок – прекомерна продължителност на съдебно производство – 9 г.) + чл. 1 от Протокол 1

Tilev c. Bulgarie (requêtе no 25051/02),  27 mai 2010

Жалбоподателят е имал сключен договор за аренда на земеделска земя, на която засадил зърнени култури, но договорът бил едностранно прекратен от МЗХП без уведомлението за това да е достигнало до него. Същевременно по разпореждане на министъра той бил отстранен от земеделските имоти, а фирмата, с която бил сключил договори за тези земи, разорала неговите посеви. Макар че съдът спрял заповедта за отстраняването му от владение и впоследствие да не било доказано, че жалбоподателят  е получил уведомление за разваляне на договора, официалните институции отказали да го въведат   във владение.

Съдебното производство по предявения от жалбоподателя иск за вреди по чл. 49 ЗЗД продължило 9 години, като в този период различните инстанции квалифицирали иска от такъв по чл. 49  ЗЗД на такъв по чл. 1 от ЗОДОВ, а ВКС първоначално   приел, че правното основание е по чл. 49 ЗЗД, а в последващия си и краен съдебен акт – че отговорността в случая е договорна, поради което на жалбоподателя не му се дължи обезщетение.

Първото оплакване на жалбоподателя е , че е нарушено право му на достъп до съд, тъй като вътрешните органи не са изпълнили съдебното решение за отмяна на неговата евикция от двата парцела земеделска земя.

Съдът   установява, че на 30 април 1999 г. жалбоподателят е бил отстранен от двата парцела, които е ползвал, със заповед на кмета на Тервел. Той оспорва законността на въпросната заповед, отменена с решение от 28 декември 1999 г. на Добричкия окръжен съд, което придобива окончателен характер на 15 февруари 2000 г. След тази дата жалбоподателят вече разполага с окончателно съдебно решение, което установява незаконността на евикцията му от двата парцела земеделска земя, които ползва. Той подава съответно молби към различни административни органи на изпълнителната власт на местно и централно равнище. Въпреки тези постъпки на жалбоподателя, съдебното решение остава неизпълнено в продължение на няколко години. Съдът счита, че бездействието на властите лишава от практически ефект окончателното решение на Добричкия окръжен съд, което е в полза на жалбоподателя.  За отбелязване е също така, че претърпяват неуспех опитите на жалбоподателя да оспори пред административните съдилища отказа на властите да изпълнят решението. Главната причина за този неуспех е практиката на съдилищата, според която действията или бездействията на администрацията при изпълнение на съдебно решение не подлежат на никакъв съдебен контрол

Тези данни са достатъчни на Съда, за да стигне до заключението, че държавните органи не са изпълнили задължението си да приведат в изпълнение окончателното съдебно решение, като по този начин са лишили от практически ефект правото на жалбоподателя на достъп до съд.

Второто нарушение на чл. 6§1 е свързано с прекомерната продължителност на съдебното производство за обезщетение за вреди, започнало на 30 март 2000 г. и приключило на 6 ноември 2009 г. с решение на ВКС, макар че делото не е било с особена сложност.

Освен двете нарушения на чл.6§1 Съдът установява нарушение и на чл. 1 от протокол 1.

……………………………………………………………………………………………… чл.6§1 (разумен срок) + чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Kotseva-Dencheva c. Bulgarie (requêtе no. 12499/05),  10 juin 2010

Прекомерна продължителност на съдебно производство, свързано с незаконно уволнение – започнало на 17 февруари 1997 г. с депозирането на искова молба,  по което било насрочено заседание пред ВКС  на 17 ноември  2010 г.

Във връзка с установеното нарушение на чл. 6§1 е установено нарушение и на чл. 13.

………………………………………………………………………….

чл.6§1(право на справедлив процес)+чл. 8 (право на зачитане на личния и  семейния живот)+чл.1 от Протокол 1(право на мирно ползване на собствеността-първо правило) + чл. 13 във вр. с чл. 8 и чл. 1 от Протокол 1 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Ivan Atanasov c. Bulgarie (requêtе no  12853/03)  2 decembre  2010

Къщата на жалбоподателя в с. Елшица се намирала на около километър от хвостохранилището и обогатителната фабрика на бивша медна мина. Жалбоподателят обработва земеделска земя, намираща се на около четири километра от хвостохранилището с площ е 98,3 хектара. То фукционира до 1991 г. Мината  продължава да работи до 1999 г. След това са взети мерки за консервация и рекултивация на хвостохранилището. През юни 1994 г. проектът, който е изготвен през месец март същата година, е подложен на оценка за въздействие върху околната среда (ОВОС). Оценката е положителна. През декември 1994 г. проектът е представен за публично обсъждане от жителите на Елшица и е променен в съответствие с техните забележки. Проектът е одобрен от Междуведомствения експертен съвет на Министерството на промишлеността през месец октомври 1997 г. и от януари 1999 г. започва неговото изпълнение. Проектът се състои от полагане на земна маса и почва и засаждане на растения върху хвостохранилището. Изпълнението на проекта е спряно през месец април 1999 г.  На 13 януари 2000 г. Регионалната инспекция по околната среда и водите в град Пазарджик установява, че фирмата, превозваща утайка от пречиствателната станция в Пловдив, извършва тази дейност без да има разрешително за това, както се изисква съгласно чл. 12, ал.1 от Закона за ограничаване на вредното въздействие на отпадъците върху околната среда от 1997 г. На 29 март 2000 г. инспекцията глобява фирмата. Впоследствие ЕТ “Марин Благиев” подава заявление за получаване на такова разрешително, което му е издадено от министъра на околната среда и водите на 22 февруари 2000 г.

След като научава за гореспоменатото разрешително, на 21 декември 2001 г. жалбоподателят подава жалба до Върховния административен съд срещу решението на министъра. Той твърди, че решението на министъра е нищожно, защото изпълнението му е невъзможно Жалбоподателят също така счита, че решението на министъра незаконосъобразно определя тази утайка като принадлежаща към промишлените отпадъци, защото съгласно приложимите правила тя всъщност трябва да спада към опасните отпадъци, което се доказва и от различните анализи. Твърди се още, че решението на министъра е издадено в противоречие с установената процедура, тъй като не е извършена ОВОС.  В своята жалба до съда жалбоподателят също така изисква като привременна мярка да бъде постановено спиране на изпълнението на обжалваното решение. Според него ако това не бъде направено, то целта на производството по обжалване ще се обезмисли и ще настъпят непоправими вреди за околната среда, като по този начин ще се наруши правото на жителите на Елшица да живеят в безопасна и здравословна среда. На 21 март 2001 г. тричленен състав на ВАС отхвърля жалбата като недопустима (опр. № 1826 от 21 март 2001 г. по адм. д. № 732/2001, ВАС, ІІ отд.). Съдът намира, че жалбоподателят не е бил страна по административното производство и поради това не е лигитимиран да иска съдебен контрол върху решението на министъра.

Жалбоподателят обжалва това определение и на 14 юни 2001 г. петчленен състав на ВАС отменя определението на тричленния състав и връща делото за продължаване на съдопроизводствените действия и решаване по същество (опр. № 4333 от 14 юни 2001 г. по адм. д. № 3777/2001, ВАС, петчленен състав). Съдът намира, че с оглед целта на законодателството в сферата на опазването на околната среда – да се предотврати или ограничи вредното въздействие на отпадъците върху човешкото здраве и околната среда, всички хора, които живеят в място, изложено на риск от замърсяване от третиране на отпадни води, могат да се считат като заинтересовани страни. Съдът посочва, че жалбоподателят и всички други хора, които живеят в близост до хвостохранилището, имат интерес да предприемат действия за предотвратяване на дейности, подобни на тези, които се разрешават с обжалваното решение и могат да замърсят тяхната околна среда, както и да застрашат здравето им. На 23 януари 2002 г. тричленен състав на Върховния административен съд постановява прекратяване на производството поради липса на предмет на делото, тъй като срокът на разрешителното, издадено на ЕТ “Марин Благиев”, е изтекъл на 30 декември 2001 г. (опр. № 605 от 23 януари 2002 г. по адм. дело № 4993/2001, ВАС, ІІ отд.) Определението е оставено в сила от 5-членен състав. Съдът отбелязва, че наличието на правен интерес следва да е налице в хода на цялото съдебно производство. Според съда тричленният състав се съобразява с новонастъпилите факти и обстоятелства по делото, а именно – изтичане срока на разрешителното

Новият проект за рекултивация предизвиква широко недоволство сред жителите на Елшица. На 10 и 19 април 2000 г. г-н А.П., член на общинския съвет в Панагюрище, изпраща писма до Министерството на здравеопазването и до Националния център по хигиена, медицинска екология и хранене с искане за   представяне на експертно мнение относно изпълнението на проекта – и по-точно, дали би могъл да предизвика риск за здравето на хората, живеещи в близост до хвостохранилището. Националният център по хигиена дава своя отговор на 25 април 2000 г. , в който посочва, че  съществува риск от натравяне с тежки метали за хората, които живеят в периметър от десет километра около хвостохранилището, тъй като концентрацията на тежки метали в утайката, полагана върху хвостохранилището, е в по-големи от допустимите от закона размери, което е потвърдено и от анализа на взетите проби. Освен това проектът за рекултивация не разполага с подходяща система за наблюдение на подпочвените води, където може да се очаква струпването на тежки метали поради факта, че полимерното покритие не е дълготрайно стабилно.Тези резултати са потвърдени и от назначената от кмета на Панагюрище комисия, която също извършва изследване. Кметът неколкократно сезира министъра на околната среда и водите, както и зам.-министър председателя, още повече, че се оказва, че никой не извършва периодично наблюдение на нивата на отровните химикали, които се просмукват в подпочвените води от хвостохранилището. На 13 декември 2001 г. министърът на околната среда и водите издава на “Еко Елшица” ЕООД разрешително да изхвърля отпадни води, в което се определят известни ограничения на нивата на тежки метали в тях и се изисква от дружеството да предоставя месечни доклади на компетентните органи.Такива доклади не са предоставяни, защото не са изготвяни. След натиск от страна на местното население е възложена ОВОС, която обаче не е извършена в определения срок, а след изготвянето й не е приета от министъра на околната среда поради пропуски в нея. Такъв не е приет никога, тъй като съгласно законодателството, действащо към момента, не е необходимо да се продължи с изследването на този въпрос и да се финализира ОВОС. Тъй като работата на обекта вече е приключила, достатъчно е “Еко Елшица” ЕООД да изготви доклад за въздействието на проекта.   Първият доклад, с който “Еко Елшица” ЕООД прави наблюдение върху дейността си, е изготвен през ноември 2007 г. и обхваща периода от ноември 2006 г. до ноември 2007 г. Измежду сведенията, предоставени с доклада, се съдържа и информация за съдържанието на тежки метали във водата, оттичаща се от хвостохранилището и в състава на тревата, намираща се близо до него. Оказва се, че нивата на вредните вещества са под нормата.

Жалбоподателят се оплаква, че Върховният административен съд не е взел под внимание мотивите, изложени в неговата жалба, и не е отчел наличието на редица решаващи аргументи, представени в нея, и също така не се е произнесъл правилно и своевременно по искането за спиране на изпълнението на обжалваното решение.

Съдът приема, че съдебното производство не се превръща в “гражданско” само защото в него има засегнати материални интереси, а с жалбата си жалбоподателят е целял единствено анулирането на издаденото разрешително (SARL du Parc dactivités de Blotzheim and SCI Haselaecker v. France) (реш.), № 48897/99, ЕСПЧ 2003‑III).  В обобщение  Съдът намира, че изходът от съдебното производство пред Върховния административен съд е от решаващо значение за това дали издаденото на ЕТ “Марин Благиев” разрешително е валидно, но не и за “определянето” на някое “гражданско право”, което българското законодателство предоставя на жалбоподателя като физическо лице.  Следователно чл. 6§1 е неприложим в настоящия случай и поради това не е налице нарушение на тази разпоредба.

Съдът намирпа и останалите оплаквания – по чл. 8 и чл. 1 от Протокол 1 за неоснователни.

……………………………………………………………………………………..

ЧЛЕН 8 – право  на неприкосновеност на личния и семейния живот

чл. 8 (право на зачитане на личния и  семейния живот)

Chavdarov c. Bulgarie (requêtе no 3465/03), решение от 21 decembre  2010

През 1989 г. жалбоподателят заживява с Д. И. По това време тя е омъжена за друг мъж, с когото са разделени, но нито един от тях двамата не предприема действия за развод.  През периода на съжителството си с жалбоподателя Д. И. ражда три деца.  Законният съпруг на майка им е записан като техен баща в трите акта за раждане и те носят неговото фамилно име.  Към края на 2002 г. Д. И. напуска жалбоподателя и трите си деца и заживява с друг партньор. От момента на тяхната раздяла жалбоподателят живее с тях.  На 15 януари 2003 г. той установява контакт с адвоката С. Атанасов с цел да бъде признато неговото бащинство. Адвокатът го уведомява, че вътрешното право не дава никаква възможност за установяване на бащинството  на трите деца, защото по презумпция не може да се оспори бащинството на законния съпруг на Д. И.  На 20 януари 2003 г. жалбоподателят подава жалба в Съда поради невъзможността за установяване на законни отношения, основани на родство между него като родител и трите му деца, чийто биологичен баща той претендира да бъде.

Съдът счита, че   дългото съжителство на двамата партньори и раждането на трите деца през този период са достатъчни, за да се установи наличието на семейство de facto, в което жалбоподателят е имал възможност да изгради отношения на привързаност с децата на своята приятелка. С оглед на гореизложените доводи Съдът счита, че отношенията между жалбоподателя и трите деца, за които претендира, че е техен биологичен баща, са „семейни” по смисъла на член 8 от Конвенцията. Остава да се определи дали ответната държава изпълнява позитивното си задължение, по силата на което трябва да осигури възможност за законното признаване и съществуване на тези семейни отношения.

Съдът приема, че при липсата на документ, удостоверяващ родствените връзки между жалбоподателя  и  И., В. и Т., при административните действия, свързани с образованието и издръжката на децата, той е имал затруднения. При все това Съдът отбелязва, че вътрешното право предоставя възможност на жалбоподателя да преодолее тези пречки. Съдът отбелязва, че жалбоподателят е имал възможност да поиска социалните служби да му поверят временно децата за отглеждане като на близък роднина на малолетни деца, изоставени от техните законни родители, че е могъл да поиска от социалните служби и от прокуратурата започването на процедура за временно настаняване по административен ред при близки. От друга страна, Съдът констатира,че жалбоподателят не се е възползвал и от откритата пред него възможност да предприеме процедура по осиновяване на децата и не е показал по никакъв начин, че би предприел действия в тази посока.

Съдът констатира, че дори и жалбоподателят да няма възможност да предприеме действия за оспорване на бащинството на трите деца, вътрешното право не го лишава от всякаква възможност за установяване на бащинство или за преодоляване на затрудненията, предизвикани от отсъствието на такава връзка. Тъй като жалбоподателят не се е възползвал от тези възможности, Съдът не може да държи държавните органи отговорни за бездействието му. Вътрешното законодателство осигурява също така защитата на законните интереси на децата. Ето защо е налице справедлив баланс между интересите на обществото и на засегнатите лица. Следователно няма нарушение на член 8 от Конвенцията.

Съдът намира жалбата за допустима, но неоснователна

…………………………………………………….

чл. 8 (право на зачитане на личния и  семейния живот)+чл. 1 от Протокол 1(право на мирно ползване на собствеността – първо правило)+ чл.6§1(право на справедлив процес)+ чл. 13 във вр. с чл. 8 и чл. 1 от Протокол 1 ( липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Ivan Atanasov c. Bulgarie (requêtе no  12853/03)  2 decembre  2010

Къщата на жалбоподателя в с. Елшица се намира на около километър от хвостохранилището и обогатителната фабрика на бивша медна мина. Жалбоподателят обработва земеделска земя, намираща се на около четири километра от хвостохранилището с площ е 98,3 хектара. То фукционира до 1991 г. Мината  продължава да работи до 1999 г. След това са взети мерки за консервация и рекултивация на хвостохранилището. През юни 1994 г. проектът, който е изготвен през месец март същата година, е подложен на оценка за въздействие върху околната среда (ОВОС). Оценката е положителна. През декември 1994 г. проектът е представен за публично обсъждане от жителите на Елшица и е променен в съответствие с техните забележки. Той е одобрен от Междуведомствения експертен съвет на Министерството на промишлеността през месец октомври 1997 г. и от януари 1999 г. започва неговото изпълнение. Проектът се състои от полагане на земна маса и почва и засаждане на растения върху хвостохранилището. Изпълнението му е спряно през месец април 1999 г.  На 13 януари 2000 г. Регионалната инспекция по околната среда и водите в град Пазарджик установява, че фирмата, превозваща утайка от пречиствателната станция в Пловдив, извършва тази дейност без да има разрешително за това, както се изисква съгласно чл. 12, ал.1 от Закона за ограничаване на вредното въздействие на отпадъците върху околната среда от 1997 г. На 29 март 2000 г. инспекцията глобява фирмата. Впоследствие ЕТ “Марин Благиев” подава заявление за получаване на такова разрешително, което му е издадено от министъра на околната среда и водите на 22 февруари 2000 г.

След като научава за гореспоменатото разрешително, на 21 декември 2001 г. жалбоподателят подава жалба до Върховния административен съд срещу решението на министъра. Той твърди, че решението  е нищожно, защото изпълнението му е невъзможно Жалбоподателят също така счита, че решението на министъра незаконосъобразно определя тази утайка като принадлежаща към промишлените отпадъци, защото съгласно приложимите правила тя всъщност трябва да спада към опасните отпадъци, което се доказва и от различните анализи. Твърди се още, че решението на министъра е издадено в противоречие с установената процедура, тъй като не е извършена ОВОС.  В своята жалба до съда жалбоподателят също така изисква като привременна мярка да бъде постановено спиране на изпълнението на обжалваното решение. Според него ако това не бъде направено, то целта на производството по обжалване ще се обезмисли и ще настъпят непоправими вреди за околната среда, като по този начин ще се наруши правото на жителите на Елшица да живеят в безопасна и здравословна среда. На 21 март 2001 г. тричленен състав на ВАС отхвърля жалбата като недопустима (опр. № 1826 от 21 март 2001 г. по адм. д. № 732/2001, ВАС, ІІ отд.). Съдът намира, че жалбоподателят не е бил страна по административното производство и поради това не е лигитимиран да иска съдебен контрол върху решението на министъра.

Жалбоподателят обжалва това определение и на 14 юни 2001 г. петчленен състав на ВАС отменя определението на тричленния състав и връща делото за продължаване на съдопроизводствените действия и решаване по същество (опр. № 4333 от 14 юни 2001 г. по адм. д. № 3777/2001, ВАС, петчленен състав). Съдът намира, че с оглед целта на законодателството в сферата на опазването на околната среда – да се предотврати или ограничи вредното въздействие на отпадъците върху човешкото здраве и околната среда, всички хора, които живеят в място, изложено на риск от замърсяване от третиране на отпадни води, могат да се считат като заинтересовани страни. Съдът посочва, че жалбоподателят и всички други хора, които живеят в близост до хвостохранилището, имат интерес да предприемат действия за предотвратяване на дейности, подобни на тези, които се разрешават с обжалваното решение и могат да замърсят тяхната околна среда, както и да застрашат здравето им. На 23 януари 2002 г. тричленен състав на Върховния административен съд постановява прекратяване на производството поради липса на предмет на делото, тъй като срокът на разрешителното, издадено на ЕТ “Марин Благиев”, е изтекъл на 30 декември 2001 г. (опр. № 605 от 23 януари 2002 г. по адм. дело № 4993/2001, ВАС, ІІ отд.)Определението е оставено в сила от 5-членен състав. Съдът отбелязва, че наличието на правен интерес следва да е налице в хода на цялото съдебно производство. Според съда тричленният състав се съобразява с новонастъпилите факти и обстоятелства по делото, а именно – изтичане срока на разрешителното

Новият проект за рекултивация предизвиква широко недоволство сред жителите на Елшица. На 10 и 19 април 2000 г. г-н А.П., член на общинския съвет в Панагюрище, изпраща писма до Министерството на здравеопазването и до Националния център по хигиена, медицинска екология и хранене с искане за   представяне на експертно мнение относно изпълнението на проекта – и по-точно дали би могъл да предизвика риск за здравето на хората, живеещи в близост до хвостохранилището. Националният център по хигиена дава своя отговор на 25 април 2000 г. , в който посочва, че  съществува риск от натравяне с тежки метали за хората, които живеят в периметър от десет километра около хвостохранилището, тъй като в концентрацията на тежки метали в утайката, полагана върху хвостохранилището, е в по-големи от допустимите от закона размери, което е потвърдено и от анализа на взетите проби. Освен това проектът за рекултивация не разполага с подходяща система за наблюдение на подпочвените води, където може да се очаква струпването на тежки метали поради факта, че полимерното покритие не е дълготрайно стабилно.Тези резултати са потвърдени и от назначената от кмета на Панагюрище комисия, която също извършва изследване. Кметът неколкократно сезира министъра на околната среда и водите, както и зам.-министър председателя, още повече, че се оказва, че никой не извършва периодично наблюдение на нивата на отровните химикали, които се просмукват в подпочвените води от хвостохранилището. На 13 декември 2001 г. министърът на околната среда и водите издава на “Еко Елшица” ЕООД разрешително да изхвърля отпадни води, в което се определят известни ограничения на нивата на тежки метали в тях и се изисква от дружеството да предоставя месечни доклади на компетентните органи. Такива доклади не са предоставяни, защото не са изготвяни. След натиск от страна на местното население е възложена ОВОС, която обаче не е извършена в определения срок, а след изготвянето й не е приета от министъра на околната среда поради пропуски в нея. Такъв не е приет никога, тъй като съгласно законодателството,  действащото към момента, не е необходимо да се продължи с изследването на този въпрос и да се финализира ОВОС. Тъй като работата на обекта вече е приключила, достатъчно е  “Еко Елшица” ЕООД да изготви доклад за въздействието на проекта.   Първият доклад, с който “Еко Елшица” ЕООД прави наблюдение върху дейността си, е изготвен през ноември 2007 г. и обхваща периода от ноември 2006 г. до ноември 2007 г. Измежду сведенията, предоставени с доклада, се съдържа и информация за съдържанието на тежки метали във водата, оттичаща се от хвостохранилището и в състава на тревата, намираща се близо до него. Оказва се, че нивата на вредните вещества са под нормата.

Жалбоподателят се оплаква, че като позволяват втория проект за рекултивация да продължи, властите не се съобразяват с редица законови изисквания и не намират справедлив баланс между множеството засегнати интереси, като последователно излагат на риск личното му здраве и това на неговото семейство, а също и му пречат да се наслаждава на удобствата на своя дом. Той повдига оплаквания във връзка с непредприемането от страна на властите на съответните позитивни действия за контрол по повод рекултивация на хвостохранилище, което е довело до застрашаване на здравето му.

Съдът отбелязва, че в съвременното общество опазването на околната среда е въпрос, на който се обръща все по-голямо внимание, но въпреки това член 8 не се прилага всеки път, когато настъпи влошаване на състоянието на околната среда – правото на опазване на околната среда не е включено сред правата и свободите, гарантирани от Конвенцията и Протоколите към нея. Той прави преглед на своята практика, свързана с подобни оплаквания и посочва, че отговорът на въпроса дали замърсяването може да се счита за засягащо неблагоприятно правата на жалбоподателя, гарантирани от член 8, зависи от специфичните обстоятелства по случая и от наличните доказателства. В тази връзка Съдът би добавил, че при преценката на доказателствата той прилага принципа на доказване “извън всякакво разумно съмнение”. В настоящото дело Съдът е убеден, че полагането на утайка от пречиствателната станция за отпадни води в гр. Пловдив върху хвостохранилището е създало неприятна ситуация в околността. В същото време Съдът не е убеден, че причиненото замърсяване на околната среда е засегнало в такава степен частната сфера на жалбоподателя, че да задейства приложението на член 8. В подкрепа на своя извод той излага няколко групи аргументи, основният от които е, че жалбоподателят не е доказал как лично той е бил засегнат от това замърсяване. При липсата на доказателства за директно въздействие на това замърсяване върху жалбоподателя или неговото семейство Съдът не е убеден, че член 8 е приложим на такова основание и достига до извода, че не е налице нарушение на чл. 8.

Съдът  приема, че не е налице нарушение и  по другите оплаквания – по чл. 1 от Протокол 1 и чл. 6§1 от Конвенцията.

………………………………………………..

чл. 8 (право на зачитане на семейния живот, позитивни задължения)+ чл.6§1(право на справедлив процес)+ чл. 13 ( липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Mileva et autres c. Bulgarie (requêtе nos 43449/02 et 21475/04)   25 novembre2010

Всички жалбоподатели живеят в два входа на  U-образен жилищен блок в центъра на София. През месец май 2000 г., фирма наела апартамент на партерния етаж във вход „Б“ в блока, под апартамента на сестри Милеви ,който е превърнат в компютърен клуб  без да е получила необходимите разрешителни. През месец март 2002 г. клубът се премества в апартамент, разположен срещу първоначалния, отново на партерния етаж във вход „Б“. Този апартамент е разположен диагонално под апартамента на сестри Милеви (жалбоподателките по първата жалба) и този на семейство Евтимови (жалбоподатели по втората жалба). Клубът  бил отворен двадесет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Предлаганите услуги са били предимно компютърни игри и сърфиране в интернет. Клиентите на клуба, предимно тийнейджъри и млади хора, често се събирали пред сградата, водейки  разговори на висок глас, викали са, употребявали са алкохол и цигари, а според някои твърдения – дори и наркотични вещества. Те често разбивали  вратата на сградата и влизали в коридора, за да пият и пушат. Шумът и вибрациите, предизвиквани от тях, докато са вътре в клуба, а също при влизане  или излизане от помещенията, можели да бъдат ясно чути. Първите две жалбоподателки  са представили удостоверение, с което техният общо практикуващ лекар (джипи) удостоверява, че от средата на 2002 г. и двете започват да се оплакват от постоянно главоболие, безсъние, раздразнителност и безпокойство, с високо кръвно налягане и загуба на тегло. През 2003 г., една от тях развива синусова тахикардия. В резултат на тов, тя все по-често получава сърдечни кризи и се налага да бъде хоспитализирана. На 11-ти март 2004 г., те продават своя апартамен, а на  22-ри април 2004 г.  купуват малък апартамент в друг квартал в съседство, където отиват да живеят на 15-ти юни 2004 г.

През 2002 г. живущите в блока предприемат редица действия – оплаквания до полицията, решение за преустановяване дейността на клуба от страна на етажната собственост, както и оплакване до общинските власти. Последните не предприели по-нататъшни действия. На 28-ми май 2002 г., жалбоподателите поискали от РДНСК-София  да забрани използването на апартамента. С решение от 2-ри юли 2002 г., Дирекцията забранила използването на апартамента, установявайки груби нарушения на редица разпоредби на ЗУТ. Тя също така разпоредила спиране на електроснабдяването и водоснабдяването му.   По жалба до съда от страна на собственичката на апартамента, придружено с искане за спиране изпълнението на заповедта,  последният уважил искането й. Това определение било отменено от ВАС през юни 2003 г. Последвало ново искане от страна на собственичката, което отново било уважено – този път и от двете инстанции – СГС и ВАС. На съдебното заседание на 6-ти юли 2004 г., Софийски градски съд започнал да разглежда делото по същество. На следващото заседание, проведено на 21-ви септември 2004 г., собственичката на апартамента заявила, че желае да оттегли своята жалба  и съдът   прекратил производството.

Междувременно апартаментът бил превърнат  последователно в клуб за електронни игри, а след това – в офис. След многократни жалби от страна на сестри Милеви, на 15-ти ноември 2002 г. Дирекцията инструктирала общината да събере повече доказателства, че апартаментът наистина бил използван като търговски обект, следствие на което имало редовни посещения на външни лица. На 30-ти януари 2003 г. инспекторите направили второ посещение. На същите обаче бил отказан достъп до апартамента, а полицията, която била повикана на помощ, не се появила.

Оплакванията са  за нарушеното право на зачитане на личния и  семеен живот и дома поради това, че властите не са предприели подходящите мерки, за да  предпазят жалбоподателите от неудобствата, причинени им  от незаконното трансформиране на  няколко апартамента, находящи се в тяхната жилищна сграда, в компютърен клуб, клуб за електронни игри и офис.

Първият въпрос за решаване пред Съда, е дали неудобството е достигнало минималното необходимо ниво на тежест, за да представлява намеса в правата на жалбоподателите на зачитане на техните домове и личен живот. Самият факт, че ремонтите, извършени от съседите на жалбоподателите са били незаконни, не е достатъчно основание да се твърди, че правата на жалбоподателите по член 8 са засегнати. Съдът намира, че неудобствата, причинени на жалбоподателите от трансформирането на апартамента в клуб за електронни игри и офис, не са достатъчно големи, за да попаднат в обхвата на чл. 8. Фактът, че се извършват работи в съседния апартамент не може да се разглежда сам по себе си като нарушение, надхвърлящо нормалните опасности, присъщи за живота в съвременния град.

Същото обаче не може да бъде казано за компютърния клуб. Доказателствата, представени от жалбоподателите  показват, че той е работил денонощно, седем дни в седмицата, за период от около четири години. Те също така сочат, че клиентите на клуба, които би трябвало да са били многобройни, предвид на това, че там е имало почти петдесет компютъра, са генерирали високо ниво на шум, както вътре, така и извън сградата и са създавали различни смущения.

Следващият въпрос, който е анализиран от Съда, е поведението на властите – изпълнили ли са те прилежно своето задължение да предприемат стъпки за намаляване на неудобството, идващо от компютърния клуб. Съдът отбелязва, че независимо от получаването на множество оплаквания и установявайки, че клубът е работил без необходимото разрешително, полицията и общинските власти са пропуснали да предприемат ефективни мерки за проверка на последиците от неговата дейност върху благополучието на тези, които подобно на жалбоподателите, са пребивавали в същата сграда, или да упражнят своите правомощия  за проверка на неудобствата, произтичащи от денонощната дейност на клуба, които изглежда са били в явно нарушение на правилата по отношение на шума в жилищните сгради. Съдът също е допринесъл заповедта за забраната за работа на клуба да не бъде изпълнена.  Съдът заключава, че държавата-ответник не e решила въпроса с дължимата грижа и не е отдала нужното внимание на всички конкурентни интереси, и по този начин не е изпълнила своето позитивно задължение да гарантира правото на жалбоподателите на зачитане на техния личен и семеен живот и на техните жилища.

Съдът намира, че е допуснато нарушение на чл. 8, тъй като държавата не е изпълнила позитивните си задължения. Първо дело с подобни оплаквания.

Съдът достига до извода, че не се налага да разглежда самостоятелно повдигнатите оплаквания по чл. 13 и чл. 6§1, тъй като те се припокриват с това по чл. 8.

……………………………………………………………………………………..

чл. 8 (право на неприкосновен семеен живот) + чл. 13 във вр. с чл. 8 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита )+ чл. 1 на Протокол 7 (липса на процедурни гаранции в случаите на експулсиране на чужденци)

Kaushal et autres c. Bulgarie (requêtе no 1537/08),   2 septembre 2010

Жалбоподателят – индийски гражданин, се заселва в България през 1990 г., а през 1992 г. се жени за втората жалбоподателка. От брака им се раждат две деца през 1994 и 1998 г. На неуточнена дата получава разрешение за постоянно пребиваване, научава български език и започва свой бизнес. На 28 ноември 2005 г. директорът на Национална служба „Сигурност” на Министерството на вътрешните работи издава заповед за експулсирането на г-н Каушал поради това, че представлява заплаха за националната сигурност. Заповедта   забранява г-н Каушал да влиза или пребивава на територията на България за срок от десет години. В нея е записано, че тя подлежи на незабавно изпълнение. На 1 декември 2005 г. той е експулсиран в Индия. Впоследствие се установява в Солун, Гърция, където съпругата и дъщерите му го посещават.

Въпреки, че заповедта не подлежи на обжалване, СГС я разглежда по същество, позовавайки се на решението на ЕСПЧ по делото Ал-Нашиф срещу България (№ 50963/99, от 20 юни 2002 г.). Той намира, че тя е основателна с оглед наличието на данни за участие на жалбоподателя в терористична организация и че информацията за това е събрана по надлежния ред. Съдът не се произнася по оплакването, свързано с нарушаването на правото на семеен живот на жалбоподателя, намирайки, че предприетите административни мерки са целяли да предотвратят противозаконната му дейност.

Решението от 16 декември 2006 г. е обжалвано пред ВАС. В жалбата е посочено, че за жалбоподателя не става ясно с кои свои действия е застрашил националната сигурност, тъй като посоченото в самото предложение за експулсиране подлежи на доказване.  В нея той подчертава отново факта, че има семейство в България. ВАС оставя решението на СГС в сила. Съдът приема, че данните, свързани с твърдяната незаконна дейност на първия жалбоподател, са събрани в съответствие със закона и че оспорваната заповед за експулсиране „се отнася логично към фактите, изложени в Предложението”. Процесът е бил справедлив, тъй като жалбоподателят е имал адвокатска защита, а тежестта на доказване, че не се е занимавал с противозаконна дейност, е била негова. Колкото до твърдението за нарушаване на правото му на семеен живот, ВАС се позовава на ограниченията в чл.8§2, тъй като това право не е абсолютно.

Жалбоподателите се оплакват, че експулсирането на първия жалбоподател от България и последвалата раздяла на семейството са довели до нарушение на тяхното право на зачитане на семейния им живот, защитено по силата на член 8 от Конвенцията, както и че не са разполагали с ефективни правни средства за защита в това отношение, както се изисква от член 13 от Конвенцията.

Съдът приема, че са налице всички предпоставки, за да приеме, че чл. 8 е приложим в настоящия случай – след установяването на първия жалбоподател в страната  и женитбата му с втората жалбоподателка се раждат двете им деца и до датата на експулсирането му те са били семейство. Няма признаци, които да опровергават твърдението за наличие на семеен живот. От 1990 г. до експулсирането му през 2005 г. първият жалбоподател е пребивавал законно в България. Той научава български език и започва свой бизнес. След като е отстранен принудително от България, семейството е разделено. Ето защо Съдът заключава, че мерките, предприети от властите срещу първия жалбоподател, съставляват намеса в правото му на зачитане на семейния му живот, защитено по силата на член 8 от Конвенцията. Той анализира след това въпроса дали тази намеса е в  нарушение на чл. 8 и отбелязв, че за да не е такова, тя трябва да  е „в съответствие със закона“, да преследва законна цел съгласно алинея 2 и да е „необходима в едно демократично общество“ за постигане на тези цели.

Съдът се позовава на  решението си от 24 април 2008 г. по делото C.G. and Others v. Bulgaria (Application no. 1365/07). След като подробно анализира подхода на националните съдилища към ситуация, подобна на тази в настоящото дело, той заключава, че въпреки че е имал формално възможност да потърси съдебно преразглеждане на решението да бъде експулсиран, г-н C.G.. не се е ползвал и с минимална степен на защита срещу произвол от страна на властите, тъй като: а/ националните съдилища са допуснали изпълнителната власт да разтегли понятието за национална сигурност извън обичайното му значение и б/ те не разглеждат въпроса дали изпълнителната власт може да докаже наличието на конкретни факти, а решението им почива на неподкрепени твърдения.Тъй като за разлика от цитираното дело (по което жалбоподателят е бил обвинен, че участва в трафик на наркотици, който трудно може да бъде свързан със заплахата за националната сигурност), а тук основанието е за участието на първия жалбоподател в терористична групировка, Съдът отбелязва, че няма да поставя под съмнение преценката на властите, които разполагат с много по-голяма свобода на действие. Дори когато става дума за национална сигурност обаче, понятията „законност” и „върховенство на закона” в едно демократично общество изискват в случаите, когато определени мерки засягат основни права на човека, тези мерки да бъдат предмет на някаква форма на състезателно производство пред независим орган, компетентен да разгледа мотивите за решението и съответните доказателства, при необходимост със съответните процесуални ограничения за използването на класифицирана информация. Лицето трябва да може да оспори твърдението на изпълнителната власт за наличие на риск за националната сигурност. Оценката на изпълнителната власт за това какво е заплаха за националната сигурност естествено ще има значителна тежест. При все това независимият орган трябва да може да реагира в случаите, когато позоваването на понятието не почива на разумни доводи относно фактите или разкрива тълкуване на „национална сигурност“, което е незаконно или противоречащо на здравия разум и е произволно. Съдът счита, че на жалбоподателите не е предоставена защита от произволни действия. В това отношение Съдът намира за особено поразително, че в решението г-н Каушал да бъде експулсиран не се споменават фактическите основания, на които това решение почива. Решението посочва само приложимите законови разпоредби и обявява, че присъствието му (на г-н Каушал) в България представлява „сериозна заплаха за националната сигурност“. Този извод почива на неназована информация, съдържаща се в тайното вътрешно предложение. Нещо повече, съдилищата отказват да извършат каквато  и да било проверка по случая, като се позовават на предложението на МВР. Съдът посочва, че националните съдилища пропускат да разгледат решаващ аспект от делото, а именно –  дали изпълнителната власт е могла да демонстрира наличието на конкретни факти, които са послужили за основа на преценката, че г-н Каушал представлява риск за националната сигурност. Вместо това те са се ограничили до чисто формално разглеждане на решението за експулсиране на г-н Каушал и не са разгледали други доказателства, за да потвърдят или оборят твърденията срещу него, и решенията им се позовават единствено на непотвърдени данни, предоставени от Министерството на вътрешните работи(Lupsa v. Romania, no. 10337/04, § 41, ECHR 2006‑VII, and, mutatis mutandisChahal v. the United Kingdom, 15 November 1996, §§ 121, and 130, Reports of Judgments and Decisions 1996‑V, and A. and Others v. the United Kingdom [GC], no. 3455/05, §§ 212-24, ECHR 2009). Поради това е установено нарушение на чл. 8.

Колкото до оплакването за нарушение на чл. 13 във вр. с чл. 8, Съдът подлага на преценка доколко производството, до което прибягва първият жалбоподател, представлява ефективно правно средство за защита по смисъла на член 13 от Конвенцията. Съдът отбелязва, че Върховният административен съд не е взел предвид съществени обстоятелства, като например факта, че втората, третата и четвъртата жалбоподателки са родени в България и очевидно са живели там през целия си живот. По време на експулсирането на баща им третата и четвъртата жалбоподателки са били съответно на 13 и 7 години. Следователно може да се очаква те да срещнат сериозни трудности при адаптирането към живот в друга страна. Освен това, преди да бъде експулсиран, първият жалбоподател също е живял в България в продължение на много години. Той е научил български език и е започнал собствен бизнес и очевидно е изградил здрави социални, семейни и културни връзки със страната. Подобни фактори трябва да се вземат предвид при преценката дали дадена мярка за експулсиране е необходима в едно демократично общество и дали е съразмерна с търсената законна цел. Тъй като в случая националните съдилища не са ги обсъдили и отчели, Съдът намира, че развилото се съдебно производство не представлява ефективно вътрешно средство за защита.

Затова той установява нарушение на чл. 13 във вр. с чл. 8.

Съдът установява нарушение и на чл. 1 от Протокол 7.

…………………………………………………………

чл. 8 (право на зачитане на неприкосновеността на семейния живот)+  чл. 6§ 1(разумен срок)+ чл. 13  (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита по повод нарушението на чл. 6§1)

Mincheva c. Bulgarie (requêtе no 21558/03),   2 septembre 2010

През 1994 г. в хода на неприключил бракоразводен процес родителските права (първоначално временно, а след това – постоянно) са присъдени на бащата. От този момент и до 2003 г. той препятства възможността на майката да осъществява контакти с детето и укрива от властите адреса, на който то пребивава. Нито наложената глоба на бащата, нито изпращаните призовки променят ситуацията.

Жалбоподателката е повдигнала и оплакване за бездействието на властите във връзка с изпълнението на окончателното съдебно решение, с което е признато правото й  за срещи със сина си като упреква държавата, че не взела адекватни мерки за възстановяването на връзките между нея и сина ѝ посредством изпълнението на правото ѝ на лични отношения с детето.

Съдът припомня, че подобно оплакване е било включено от жалбоподателката в жалбата й, заведен през 1995 г.  Тя отбелязва, че след датата на извънсъдебното споразумение, сключено между нея и българското правителство, е изминал нов период от повече от шест години, през който тя все така не е можела да упражнява правото си на лични отношения със сина си. Предвид тези нови факти е целесъобразно да се констатира, че жалбата е съвместима ratione materiae с разпоредбите на Конвенцията, що се отнася до периода след 9 юли 1997 г., дата, на която Комисията е приела доклада си.

Съдът отбелязва, че неговата задача не се състои в изземването на функциите на органите, от чиято компетентност е регламентирането на въпросите, свързани с упражняването на родителските права и правото на лични отношения, а в оценка през призмата на Конвенцията на решенията, които органите са постановили при упражняването на правомощието си на оценка (Hokkanen c. Finlande, 23 септември 1994 г. § 55, серия A № 299‑A). Също така, Съдът трябва да се увери, че националните органи са взели, с цел улесняване на посещенията, всички мерки, които е можело оправдано да се искат от тях в конкретния случай (Nuutinen, цитирано по-горе, § 128, и Bianchi c. Suisse, № 7548/04, § 79, 22 юни 2006г).

Като се имат предвид всички тези заключения и независимо от свободата на преценка на държавата ответник в това отношение, Съдът счита, че националните органи не са взели всички необходими мерки, които е можело да бъдат разумно изисквани от тях за улесняване на срещите на жалбоподателката с детето й.  Съдът счита също така, че като не са проявили усърдие националните органи са допринесли със своето поведение за процеса на родителско отчуждаване за сметка на жалбоподателката, пренебрегвайки правото й на зачитане на семейния живот, гарантирано от член 8.

Съдът намира нарушение на чл. 8.

Наред с това той установява нарушение и на чл. 6§1 по повод нарушаване на разумния срок на производството, както и на чл. 13 във вр. с чл. 6§1.

…………………………..

чл. 8 (право на зачитане неприкосновеността на личния живот)+ чл. 5§1 (право на свобода и сигурност)

Shopov c. Bulgarie (requêtе no 11373/04),   2 septembre  2010

Жалбоподателят се оплаква, че тъй като отказал да се лекува  за психиатричното си заболяване чрез ежедневно  посещение на психиатрична клиника(в какъвто смисъл било постановено решение от съда), на 1 декември 2003 г. с прокурорско постановление  полицията го задържа, поставя му белезници и го завежда принудително в психиатрична болница, където му е назначено  лечение и той остава там до 29 декември 2003 г. , когато е изписан  от болницата. След тази дата той започва редовно да приема лекарствата си и да посещава дневния център.

Той повдига оплакване, че така е било нарушено правото му на неприкосновен личен живот.

В случая Съдът констатира, че решението за задължително лечение от 9 октомври 2003 г. е взето съгласно Закона за народното здраве от 1973 г., който предвижда възможността за провеждане на психиатрично лечение против волята на заинтересованото лице, когато има риск от сериозно влошаване на здравословното му състояние и поради това то е законосъобразно.  Съдът отбелязва, че задължителното лечение е постановено с неограничен срок, като неговата продължителност е надвишила пет години. Той счита, че е необходимо също така да се провери дали прилагането на първоначалното решение за лечение също е било „предвидено от закона” по смисъла на член 8. В тази връзка той констатира, че Законът от 1973 г. и по-късно Законът от 2005 г. предвиждат автоматично съдебно преразглеждане, през редовни интервали от време, на необходимостта от продължаване на предписаното лечение. Въпреки това е видно, че от началото на лечението на жалбоподателя съдебните органи нито веднъж не са преразгледали тази мярка, а Правителството не е представило никакви обяснения по въпроса.  При тези обстоятелства Съдът счита, че провеждането на задължително психиатрично лечение на жалбоподателя за период от повече от пет години не е законосъобразно, тъй като не е спазено законовото изискване за автоматично съдебно преразглеждане, а и няма данни, че е съществувала възможност за обжалване на постановената мярка от заинтересованото лице за периода до влизането в сила на Закона от 2005 г.

Съдът установява нарушение и на чл. 5§1 е, поради  нарушеното  право на свобода и сигурност.

………………………………………………..

чл. 8  (право на зачитане на семейния живот)+чл.5§3(право на свобода и сигурност)

Simeonov c. Bulgarie (requête no 30122/03)  28 janvier 2010

С присъда от 20 декември 2004 г. Добричкият районен съд признава жалбоподателя за виновен в извършване на кражба с взлом в дома на С. М. и го осъжда на петнадесет години затвор. С решение от 13 февруари 2006 г. Добричкият окръжен съд намалява наказанието на жалбоподателя на седем години затвор. В хода на първоинстанционното производство, на 7 юли 2003 г., при разглеждане на делото на жалбоподателя, съдията докладчик от   районния съд му налага забрана за посещения на съпругата му, обвиняема по същото дело. Вследствие на тази забрана му е отказана възможността да се вижда със съпругата си, както и с малолетната си дъщеря, която живее с майки си.  От 27 ноември 2003 г. до 23 февруари 2006 г. жалбоподателят подава няколко молби до районния и до окръжния съд в Добрич, както и до директора на затвора за вдигане забраната за посещения на съпругата му. Молбите му не са удовлетворени.  На 31 март 2006 г. съдията докладчик от окръжния съд, отговарящ за наказателното производство срещу жалбоподателя, констатира, че въпросната забрана е наложена неправилно, в нарушение на националното законодателство, и нарежда отмяната й. Скоро след това жалбоподателят е уведомен за тази мярка.

Съдът счита, че забраната съпругата му да го посещава  представлява намеса в правото на жалбоподателя на неприкосновеност на семейния живот. Такава намеса е съвместима с член 8 от Конвенцията, ако е „предвидена от закона”, преследва една или няколко легитимни цели и е пропорционална на преследваната легитимна цел (вж.  Kučera c. Slovaquie), № 48666/99, § 127, ЕСПЧ 2007‑IX ).  Съдът отбелязва, че забраната върху срещите е наложена, тъй като жалбоподателят и съпругата му са били обвиняеми по едно и също наказателно производство. В други подобни дела Съдът е счел, че този вид ограничение, когато е пропорционално, по принцип може да бъде оправдано в името на общия интерес и за предотвратяването на престъпления (,Kučera c. Slovaquie цитирано по-горе, § 128). При все това в настоящия случай Съдът не счита, че е необходимо да определи дали въпросната мярка преследва легитимна цел, или е пропорционална на целта, тъй като е наложена в нарушение на член 8, защото е била наложена в нарушение на националното законодателство  което е установено от националния съд. При тези обстоятелства Съдът приема, че първото условие за правомерност на забраната не е изпълнено в този случай и затова установява нарушение на чл. 8.

Оплакването по чл. 5§3 е намерено за допустимо, но неоснователно, тъй като прекомерността на периодите на  задържане не е по вина на властите.

…………………………………………………………………………………………

чл. 8 (право на зачитане на семейния живот)+ чл. 13  (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)+ Чл. 5§1f (задържане преди експулсиране)+ чл. 5§4 (прекомерна продължителност на производството; неефективност на производството)

Raza v. Bulgaria (Application no. 31465/08),   11 february 2010

Жалбоподателят е пакистански гражданин, се заселва в България през 1998 г., а през 2003 г. сключва брак с българска гражданка – втората жалбоподателка  и получава статут на временно пребиваващ. Научава български език и започва дребен бизнес с електронни устройства. От момента на пристигането  си тук той не е напускал страната и срещу него не е било повдигано обвинение в извършването на никакво престъпление.

На 06.12.2005 г. е издадена заповед за експулсирането на жалбоподателя, в която е разпоредена и забрана да влиза и пребивава на територията на Република България в продължение на 10 години с оглед на мотивите, посочени в Предложение №. M- 2922/24.11.2005 и на факта, че присъствието му в страната, представлява „сериозна заплаха за националната сигурност”. На 30 декември 2005 г. Директорът на Дирекция „Миграция“ в МВР издава заповед жалбоподателят да бъде настанен в ДВНЧ до изпълнението на заповедта за експулсирането му. В нея е посочено, че тя подлежи на съдебен контрол. Същия ден жалбоподателят е задържан. Заповедта е обжалвана пред СГС, който  със свое решение от 22.05.2007 г. я отменя, като намира, че е неоправдано толкова продължително задържане на лицето. След жалба ВАС обезсилва решението, намирайки, че тази заповед не е самостоятелен административен акт, тъй като тя е част от процедурата по експулсиране.

Жалбоподателите обжалват отказа от 28-ми декември 2007 г. , с който е отхвърлена поредната молбата за освобождаване на г-н Раза. На 7 май 2008 г. Софийският административен съд обявява жалбата на г-жа Раза за недопустима, тъй като тя не е пряко засегната от въпросната заповед, но намира жалбата на г-н Раза за допустима и основателна. Съдът отбелязва, че имиграционните власти са изпратили до Консулския отдел на Министерството на външните работи три писма с молба за съдействие в процеса на снабдяване на г-н Раза  с документ за пътуване, на които не  е получен отговор. По-нататък Съдът заявява, че предвид трудностите при осъществяване на експулсирането, властите би трябвало отново да преценят дали задържането на г-н Раза продължава да бъде оправдано или не. Той достига до извода, че след като  задържането надвишава шест месеца, то представлява произволно лишаване от свобода, и е в   нарушение на Член 5 § 1 (е) от Конвенцията. Решението на АССГ е обжалвано от Директора на Национална служба «Полиция», но ВАС прекратява производството, тъй като констатира, че пред АССГ страните са били имиграционните власти и жалбоподателят, а жалбата е депозирана от трето лице, което няма правен интерес. Междувременно жалбоподателят е освободен. В кореспонденцията си със Съда жалбоподателите информират, че не са в състояние да представят копие от решението на ВАС, тъй като цялата информация по делото е класифицирана.

Жалбоподателите повдигат оплакване, че заповедта за експулсиране на г-н Раза представлява неоправдано вмешателство в  тяхното право на зачитане на семейния им живот. Съдът отбелязва, че не е спорен фактът, че по времето, когато властите са наредили неговото експулсиране, г-н Раза е имал действителен семеен живот в България. Поради това изпълнението на заповед за неговото експулсиране представлява намеса на държавните власти в правото на жалбоподателите на зачитане на семейния им живот, както е гарантирано от чл. 8, § 1. Ето защо Съдът подлага на анализ дали тя е  „в съответствие със закона“, преследва ли легитимна цел или цели, описани в § 2, и дали е „необходима в едно демократично общество“ за постигането на тези цели.

Съдът констатира, че въпреки че е бил в състояние да  обжалва  заповедта за  експулсиране, първият жалбоподател  не е разполагал с минимално ниво на защита срещу произвол. Той достига до това заключение по две основни съображения. Първо, съдилищата са позволили на изпълнителната власт да разпростре разбирането за национална сигурност извън границите на естествения му обхват. На второ място, съдилищата не са проучили въпроса дали изпълнителната власт е в състояние да докаже наличието на конкретни факти, на които се основава тяхната преценка, че жалбоподателят представлява заплаха за националната сигурност, а вместо това са основали своите решения единствено на непотвърдени твърдения на Министерството на вътрешните работи. Въз основа на това Съдът приема, че намесата в семейния живот на жалбоподателите не е „в съответствие със закона“, позовавайки се на сходността на настоящия случай с този на C.G. and Others v. Bulgaria (№ 1365/07, § § 42 47 и 49, 24-ти април 2008 година). Тъй като жалбоподателите  не са в състояние да представят  съдебното решение на ВАС, за да се установи дали националните съдилища са проучили внимателно всички факти и на какво се е основавало тяхното решение, ЕСПЧ е отправил такова искане към Правителството, което обаче не представя никакви документи. При тази ситуация Съдът, позовавайки се на чл. 44В § 1 от своя правилник,  счита, че може да бъдат направени изводи от поведението на правителството в това отношение. Той отбелязва, че пълното скриване от обществото на цялостно съдебно решение по такова производство не може да се счита за оправдано. Публичността на съдебните решения има за цел да осигури контрол над съдебната власт от страна на обществото и представлява основен вид защита срещу съдебен произвол. Всъщност, дори и в дела, безспорно засягащи националната сигурност, като например тези, свързани с терористични дейности, държавните органи в страни, които вече са пострадали и в момента също са изложени на риск от терористични атаки, предпочитат да пазят в тайна само онези части от своите решения, чието разкриване би застрашило националната сигурност или безопасността на другите. Съдът намира, че оплакването за нарушаване правото на семеен живот на жалбоподателя е допустимо и  в случай, че г-н Раза бъде експулсиран, ще бъде допуснато нарушение на чл. 8 от Конвенцията. Във връзка с установеното нарушение на чл. 8 той констатира, че липсва и ефективно вътрешноправно средство за защита, поради което намира и нарушение на чл. 13 във вр. с чл. 8.

Съдът установява наред с това и нарушения на чл. 5§1(f) и чл. 5§4.

…………………………………………………………………………………………

чл.8 (нарушаване правото на кореспонденция на лишен от свобода)

Radkov c. Bulgarie (requêtе no 27795/03),   22 avril 2010

На 11 януари 2000 г. срещу жалбоподателя е образувано наказателно дело за убийство. То продължава до 27 ноември 2003 г., когато е обвинен и осъден на доживотен затвор съгласно окончателно решение на Върховния касационен съд.  От 8 март 2000 до 5 ноември 2008 г. жалбоподателят е задържан в затвора в Ловеч, като първоначално престоява в него по предварително задържане, а след 27 ноември 2003 г. – като затворник, излежаващ доживотна присъда. На 5 ноември 2008 г. е прехвърлен в затвора в Бобов дол.

По време на досъдебното и съдебното производство между 2003 и 2004 г. поне пет писма от неговия адвокат, включително и едно от  деловодството на Европейския съд, са му предадени разпечатани и съдържащи подпис на служител от затвора.

На 5 февруари и 16 април 2004 г. жалбоподателят се оплаква на администрацията на затвора от практиката да се отварят и четат негови писма. В отговор той е информиран, че наблюдаването на кореспонденцията на задържаните и на затворниците е предвидено в член 33 от Закона за изпълнение на наказанията, че то засяга всички задържани и излежаващи присъди и че преследва „свързани със сигурността” и „образователни” цели.

Съдът не смята за необходимо да определя дали намесата е била „в съответствие със закона“, тъй като намира, че е в нарушение на член 8 от Конвенцията в други аспекти ( Petrov v. Bulgaria (no. 15197/02, §§ 41, 22 May 2008 и  Konstantin Popov v. Bulgaria, no. 15035/03, § 16, 25 June 2009.

Относно изискването намесата да е била „необходима в едно демократично общество“ за постигането на легитимна цел, Съдът отбелязва, че кореспонденцията с адвокати, независимо дали се отнася за действително съдебно производство, или е от общ характер, по принцип е привилегирована по силата на член 8. Не може са счита, че рутинната проверка на такава кореспонденция съответства на принципите за конфиденциалност и професионална привилегия, свързани с отношенията между адвокат и клиент (Campbell v. the United Kingdom, 25 March 1992, §§ 47-8, Series A no. 233, and Petrov, § 43)

В настоящия случай обаче администрацията на затвора в Ловеч систематично е отваряла и проверявала кореспонденцията на задържаните и затворниците, включително тази с техните адвокати , без да се опитва да обоснове намесата, като се позове на конкретни причини или подозрения. Нито се е опитала да обоснове отварянето и вероятното прочитане на писмата от адвокатите на жалбоподателя с конкретните обстоятелства по неговото дело. Съдът отбелязва по-нататък, че настоящото дело засяга и отварянето и вероятното прочитане на писмо, изпратено до жалбоподателя от Деловодството на Съда. Съдът счита, че дори ако затворническите власти са имали легитимна цел да отворят писмото (като напр. в Campbell, цитирано по-горе, § 60), те е трябвало да дадат подходящи гаранции за това, че то няма да бъде прочетено, като например отварянето му в присъствието на жалбоподателя. Такива гаранции обаче не са били предоставени. Освен това не изглежда затворническата администрация да е имала конкретни подозрения, които да оправдават отварянето на писмото от Съда, тъй като по думите на правителството   кореспонденцията на жалбоподателя е била рутинно проверявана.

Ето защо Съдът установява нарушение на   правото на неприкосновеност на кореспонденцията на  жалбоподателя, гарантирано от чл. 8 от Конвенцията.

……………………………………………………………………………………………

ЧЛЕН 9 – свобода на мисълта, съвестта  и религията

чл.9 (свобода на съвестта и изповеданията)

Saint Synode de l’Eglise orthodoxe bulgare (métropolite Innocent) et autres c. Bulgarie (requêtеs nos 412/03 et 35677/04),   16 septembre  2010

След постановеното решение по съществото на спора от 22 януари 2009 г., в настоящото решение Съдът определя вида и размера на обезщетението на основание чл. 41 от Конвенцията. Той приема, че  претенциите на отделните жалбоподатели са неоснователни и присъжда на цялата организация, представлявана от назоваващия се „митрополит“ Инокентий, сумата от 50 000 евро. Исканията за възстановяване на статуквото отпреди разкола и извеждането на привържениците му от отделни храмове са оставени без уважение, защото Съдът приема, че не държавата е собственик и не тя владее църковното недвижимо имущество и храмовете, за които претендират жалбоподателите.

Съдия Здравка Калайджиева е изложила своето особено мнение по повод тази част от решението, с която е определено обезщетението, считайки, че този „соломоновски“ подход – да се определя обезщетение не на отделния лидер, а на организацията, представляваща отделни вярващи, всъщност би допринесла за задълбочаване на конфликтите вътре в общността и представлява отстъпление от подхода на Съда в други подобни случаи дори и по български дела.

……………………………………………………………………..

ЧЛЕН 14 – забрана за дискриминация

чл. 14 (забрана за дискриминация във връзка с чл.2)+ Чл. 2 ( процесуални аспекти – неефективност на разследването по повод причинена смърт от трети лица)+ чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Seidova et autres c. Bulgarie (requête  no 310/04), 18 novembre 2010

Оплакването е по повод неефективността на проведено разследване за причинена смърт на сина на жалбоподателите, застрелян от три маскирани лица при опит за грабеж.

Вечерта на 28 юни 2001 г. Селяхтин Хасанов и петнадесет други мъже от ромски произход отиват на засадено с лук поле в близост до село Могила, недалеч от град Ямбол, където започват да берат лук и се изнанедани от двамата пазачи на полето. След сблъсък между пазачите и групата, един от пазачите произвежда изстрели с огнестрелно оръжие. Селяхтин Хасанов е убит на място, а един от неговите другари, Р.Х., е тежко ранен. Р.Х. е закаран в ямболската болница, където няколко часа по-късно съдебен лекар констатира смъртта му.

Жалбоподателите твърдят, че по време на инцидента двамата пазачи са употребили обидни изрази, свързани с етническия произход на групата лица, които са отишли да берат лук.

Позовавайки се на чл. 14 във връзка с чл. 2 от Конвенцията, жалбоподателките твърдят, че държавните власти не са изпълнили задължението си да разследват съществуването на расистки мотив за убийството на Селяхтин Хасанов, както и че предразсъдъците на натоварените с наказателното производство по отношение на лицата от ромското малцинство са причина за неефективния характер на проведените следствени действия по случая.

По делото от показанията на някои от свидетелите се оказва, че в рамките на инцидента са били изречени ругатни, позоваващи се на етнокултурната принадлежност на жертвата. Според Съда използването на подобни реплики е само по себе си разочароващо, но въпросът се състои в това да се разбере дали те разкриват расистка мотивация на упражненото насилие, като надлежно се отчитат обстоятелствата по делото.

Съдът отбелязва, че в дадения случай  прокуратурата и съдилища, сезирани по преписката, са прекратили разследването срещу пазача M.Х. с мотива, че той е действал в условия на неизбежна отбрана. При определянето на тази правна квалификация на фактите вътрешните власти са преценили, че пазачът е действал с единствения мотив да запази живота си и физическата си неприкосновеност, както и че използваната сила е била пропорционална на нападението, като негласно са изключили възможна расистка мотивация на действието. Вътрешните власти са достигнали до това заключение, разполагайки с всички събрани доказателства. Според Съда представените пред него сведения не му позволяват да приеме, че това заключение е произволно или че проведеното разследване не е било достатъчно задълбочено и обективно, предвид това, че констатираното нарушение на процедурния аспект на член 2 се отнася единствено до отказания на жалбоподателките достъп до преписката.

Предвид това, че  те се оплакват от факта, че вътрешните съдилища не са разгледали изрично в решенията си въпроса за евентуалното съществуване на расистки мотив за смъртта на техния близък, Съдът отбелязва, че заинтересованите лица, които са се възползвали от предоставената им възможност да обжалват постановлението за прекратяване на производството поради отсъствието на състав на престъплението, въпреки това не са повдигнали този въпрос в рамките на внасяните от тях жалби.  (виж, обратно, Bekos et Koutropoulos c. Grèce, № 15250/02, § 72, EСПЧ 2005‑XIII (откъси).

Следователно при обстоятелствата по случая и въз основа на сведенията, с които разполага, Съдът не би могъл да упрекне отговарящите за разследването власти, че не са разследвали повече преди това и че не са разгледали изрично въпроса, свързан с евентуалното съществуване на расистки мотив в основата на действията на пазача M.Х. Съдът намира, че  това оплакване е явно неоснователно.

Съдът установява нарушение на чл. 2 в неговите процесуални акпекти, но не намира нарушение на чл. 13 във връзка с чл. 2.

…………………………………………………….

чл. 14 във връзка с чл. 6§1 (забрана за дискриминация в рамките на наказателно производство )+ чл. 35 §1  (спазване на 6-месечния срок за депозиране на жалба)

Paraskeva Todorova c. Bulgarie (requête no 37193/07), 25 mars 2010 Жалбоподателката е българска гражданка и принадлежи към ромското етнокултурно малцинство.  През 2005 година  Пловдивска окръжна прокуратура образува  срещу нея наказателно производство за измама. Тя е обвинена, че е присвоила по измамен начин сума от 2600 български лева  и бижута, принадлежащи на лицето Г. С. На 23 декември 2005 година, тя е призована пред Пловдивския  районен съд. На 29 май 2006 година съдът постановява присъда, с която признава жалбоподателката за виновна за това, че е измамила Г. С. и я осъжда на три години лишаване от свобода. В частта от мотивите, посветена на изложението на фактите, съдът приема за установено, че подсъдимата е проникнала с измама в дома на ощетената, внушавайки на последната, че е жертва на черна магия, която тя можела да развали. Злоупотребявайки с доверчивостта на Г. С., тя си присвоила парите и бижутата, които последната държала в дома си. Районният съд отказва да отложи изпълнението на наказанието от три години лишаване от свобода наред с другото и поради   това, че условното осъждане не се възприема като наказание от малцинствената група, към която принадлежи жалбоподателката. Присъдата е оставена в сила от окръжния съд, а молбата за възобновяване на производството пред ВКС не е уважена.

Съдът счита за необходимо да се установи първо, дали аргументацията на националните правораздавателни органи е довела до въвеждане на различно третиране във вреда на жалбоподателката, основаващо се на нейната етнокултурна принадлежност и дали въпросната разлика в третирането е била обективно и разумно обоснована от държавата-ответник. Той отбелязва, че мотивирайки заключението си относно общата превенция, първоинстанционният съд се е позовал на съществуването на общо разпространено в обществото чувство на безнаказаност и е подчертал в частност голямото разпространение на това явление сред членовете на малцинствените общности, „за които условната присъда не е присъда“. Съдът приема, че при оценката на възпиращия ефект на едно наказание върху другите членове на обществото, един съд може да бъде доведен до необходимостта да вземе предвид явления от не толкова общ характер като, например, криминогенната обстановка в страната, начина, по-който широката общественост гледа на едно или друго престъпление или евентуалното наличие на социален климат на несигурност. Несъмнено е при това, че такива съображения на националните съдилища трябва, според Съда, да се основават на определена съвкупност от факти, докато в конкретния случай  националният правораздавателен орган не се е позовал на никакъв аргумент или факт, способен да подкрепи констатацията му. Забележката относно съществуването на чувство за безнаказаност в обществото, която е от най-общ характер, е фокусирана върху малцинствените групи и от там – върху самата жалбоподателка, на която е наложена ефективна присъда. Съдът е на мнение, че това твърдение, взето предвид в съвкупност с етнокултурната принадлежност на жалбоподателката, е способно да внуши на обществеността, както и на жалбоподателката, чувството, че съдът е целял да наложи в конкретния случай наказание, назидателно за ромската общност, налагайки ефективна присъда на лице, принадлежащо  към тази малцинствена група.

Съдът е на мнение, че и други обстоятелства са подкрепили впечатлението за наличие на разлика в третирането във вреда на жалбоподателката в рамките на нейния наказателен процес. Той отбелязва, че в пледоарията си пред окръжния съд, прокурорът е изразил мнение за налагане на условна присъда, изхождайки от преобладаващите в случая смекчаващи вината обстоятелства и от здравословното състояние на жалбоподателката.

Съдът припомня след това, че контролът, упражняван от страна на висшите правораздавателни институции, придобива особена важност в случай на твърдения, че не са спазени гаранциите за справедлив процес, тъй като тези институции могат да поправят слабостите, допуснати при първоначалното производство чрез анулиране на атакуваното съдебно решение. Той отбелязва, че жалбоподателката е изразила по същество и изрично оплакването си от дискриминационната мотивировка на решението на първоинстационния съд пред по-горните съдилища. Нейните аргументи обаче не са били взети под внимание нито от окръжния съд, нито от ВКС.

Наистина, член 6 § 1 не задължава националните правораздавателни органи да отговорят подробно на всички аргументи на страните по спора.  Обаче, според Съда, касаело се е за основателно възражение, отговорът на което, е имал особено значение с оглед на конкретните обстоятелства. Така националните правораздавателни органи не са изправили нарушението, допуснато от първоинстантния съд и не са разсеяли сериозното съмнение относно неговия дискриминационен характер Съдът не може да гадае какъв би бил изходът от наказателните действия срещу жалбоподателката, ако националните съдилища не бяха взели предвид етническата й принадлежност, за да откажат да й наложат условна присъда. Той счита, че в конкретния случай, спорният подход на съдилищата е довел до неоправдана разлика в третирането, що се отнася до ползването на гаранции за справедлив процес, разлика, основаваща се на етническата принадлежност на жалбоподателката.

Съдът установява  нарушение на член 14 във връзка с член 6 § 1 на Конвенцията в този аспект.

……………………………………..

чл. 14 във връзка с чл. 2 (материалноправни и процесуални аспекти)+чл. 2(материалноправни и процесуални аспекти)+чл. 13 във вр. с чл. 2

Vasil Sashov Petrov c. Bulgarie (requêtе n° 63106/00),   10 juin  2010

Около 2 часа през нощта на 14 януари 1999 г.  жалбоподателят твърди, че отишъл в празен  двор в гр. Велинград, за да се дрогира чрез вдишване на течен бронз,  както често правел по това време. Когато напуска  двора малко по-късно, двама полицейски служители го виждат и му извикват  да спре. Той   започва да бяга, но изведнъж вижда фенерче пред себе си и завива наляво, за да не го хванат. След това чува изстрели, но продължава да тича, докато не усеща пареща болка в стомаха и пада на земята. Полицаите се приближават и като виждат,  че има рана в стомаха,  веднага го завеждат   в болница. Там той  е превързан и изпратен да се прибере вкъщи. Те не споменават, че са използвали огнестрелни оръжия срещу жалбоподателя. Лекарят, който го преглежда , не разбира, че раната му е причинена от огнестрелно оръжие. Скоро след това състоянието на жалбоподателя се влошава и няколко часа по-късно той се връща в болницата, където му е направена хирургическа операция, продължила пет часа. Лекарите установяват, че бъбрекът на жалбоподателя е разкъсан от куршум и  се е пръснал на три парчета, че черният му дроб е увреден, и че кърви в абдоминалната кухина. Бъбрекът и част от черния дроб на жалбоподателя са отстранени.

На 22 февруари 1999 г. Пловдивската военно-окръжна прокуратура започва разследване срещу двамата полицейски служители, участвали в стрелбата. На 16 юли 1999 г.   разследването е прекратено поради това, че „въпреки пълното разследване” не е възможно да се установи кой е произвел изстрела, ранил жалбоподателя. Куршумът не е бил намерен и двамата полицейски служители твърдели, че са стреляли във въздуха.

По жалба на жалбоподателя, на 27 август 1999 г. Военно-апелативната прокуратура отменя прекратяването. На 24 януари 2000 г. следователят предлага да се прекрати разследването. Той установява, на базата на показанията на А. В., че жалбоподателят се е опитал да открадне кокошки от кокошарника му. Според него сержант И. С. е действал в съответствие с чл. 80, ал.ал. 1 и 4 от Закона за Министерството на вътрешните работи от 1997 г.   и не носел наказателна отговорност. На 29 февруари 2000 г. Пловдивската военна прокуратура решава да прекрати разследването, повтаряйки мотивите на следователя почти дословно. На 23 март 2000 г. Военно-апелативната прокуратура потвърждава прекратяването.  В окончателно решение от 4 април 2000 г. Военно-апелативният съд също потвърждава прекратяването. Същият напълно приема заключението на прокурорските органи, че действията на полицейските служители са били в съответствие с чл. 80, ал. 1 и ал. 4 от Закона от 1997 г.   Съдът не споменава чл. 12а от НК .

По-късно през 2000 г. жалбоподателят завежда иск за непозволено увреждане срещу сержант И. С. и полицейското управление – гр. Пазарджик. Исковата му претенция е отхвърлена, а решението е оставено в сила и от ВКС. Съдът намира, че стрелбата е в резултат на собствените действия на жалбоподателя и несъобразяването му с правомерните указания и действия на полицията да го спре и да го задържи.  Сержант И. С. бил действал в съответствие с чл. 80, ал. 1 и ал. 4 от ЗМВР от 1997 г., поради което жалбоподателят нямал право на обезщетение за причинени вреди в резултат на това. Съдът не споменава чл. 12а от НК.

Жалбоподателят се оплаква по чл. 14 от Конвенцията във връзка с член 2, че полицейските органи са използвали прекомерна сила срещу него предвид етническия му произход, както и че властите не са разследвали въпроса надлежно.  Съдът счита, че това оплакване не е явно необосновано по смисъла на член 35 § 3 от Конвенцията или недопустимо на друго основание. Той отбелязва, че от представените пред него доказателства не може да се установи, че при провеждането на полицейската операция и стрелбата, която е в тъмната част на денонощието, полицейските служители са знаели какъв е етническия произход на жалбоподателя. Употребата на огнестрелно оръжие при въпросните обстоятелства не е била забранена по приложимите вътрешни разпоредби (макар че те са  подложени на критика от Съда като несъвместими с изискванията на Конвенцията) и според него е напълно допустимо полицейските служители да са се придържали към тях.  Макар поведението им да заслужава сериозна критика, то само по себе си не е достатъчно основание да се заключи, че употребата на животозастрашаваща сила срещу жалбоподателя е мотивирана от расистки подбуди Още повече, че няма индикации и не се твърди от жалбоподателя, както пред националните органи, така и пред Съда, че служителите са изрекли расистки обиди в който и да е момент по време на въпросните събития. Ето защо Съдът не установява нарушение на чл. 14 във връзка с материалноправния аспект на чл. 2.(за сравнение  Celniku v. Greece, no. 21449/04, § 80 in fine, 5 July 2007 , и в противния смисъл  Nachova and Others, cited above, §§ 35 in fine and 153; with Osman v. Bulgaria, no. 43233/98, §§ 85 and 86, 16 February 2006; with Turan Cakir v. Belgium, no. 44256/06, § 80, 10 March 2009; and with Sashov and Others v. Bulgaria, no. 14383/03, § 80, 7 January 2010).

От гледна точка на процедурните аспекти на чл. 2 във вр. с чл. 14 Съдът отбелязва, че в настоящия случай, за разлика от установената ситуация по  делото Nachova and Others v. Bulgaria ([GC], nos. 43577/98 and 43579/98, ECHR 2005‑VII §§ 163 и 165), властите не са разполагали с конкретна информация, от която може да се предположи, че прострелването на жалбоподателя е било в резултат на расистки мотиви. Вярно е, че по време на разпита му на 12 март 1999 г. сержант И. С. на два пъти нарича жалбоподателя „циганин”. Въпреки това Съдът не е убеден, че предвид контекста, в който са употребени тези забележки, същите показват расистко отношение и са били достатъчни да дадат основание на властите да разследват дали действията на служителите са били мотивирани от расистки предразсъдъци (за сравнение –  Karagiannopoulos, v. Greece, no. 27850/03, §78,  21 June 2007;  Turan Cakirv. Belgium, no. 44256/06, § 80, 10 March 2009; Beganović v. Croatia, no.46423/06, § 97, 25 June 2009; и  Sashov and Others v. Bulgaria, no. 14383/03, § 84, 7 January 2010, и в обратния смисъл –  Bekos and Koutropoulos v. Greece, no. 15250/02, § 72, ECHR 2005‑XIII). Съдът отбелязва, че властите са установили, че близостта на ромската махала е била една от причините, поради които служителите са преценили, че жалбоподателят може да избяга. Въпреки това, предвид факта, че преценката на властите относно последвалото решение на служителите да използват огнестрелно оръжие се основава на съдържаща недостатъци правна рамка, която разрешава употреба на огнестрелно оръжие, за да се задържи лице, което се опитва да избяга, Съдът не е убеден, че този елемент е можел да ги извести за необходимостта от разследване на расистко отношение. Явно те са счели близостта на махалата като фактор за преценката на служителите относно възможността на жалбоподателя да избяга, а не като нещо, което само по себе си ги е направило по-склонни да използват огнестрелни оръжия. Още повече, че липсват индикации жалбоподателят да е изразил твърдения за расистко отношение в който и да е момент от разследването. По изложените причини, Съдът не смята, че властите са разполагали с информация, която е била достатъчна да приведе в действие тяхното задължение да разследват евентуални расистки мотиви от страна на служителите. Поради това Съдът достига до извода, че не е допуснато нарушение на чл. 14 от Конвенцията във връзка с чл. 2 в това отношение.

Съдът обаче  установява нарушение на чл. 2 в двата му аспекта – материалноправен и процесуален, както и на чл. 13 във вр. с чл. 2.

……………………………………………………………………..

ЧЛ. 35 – ИЗИСКВАНИЯ ЗА ДОПУСТИМОСТ

чл. 35 §1  (спазване на 6-месечния срок    )+ чл. 14 във връзка с чл. 6§1 (забрана за дискриминация в рамките на наказателно производство )

Paraskeva Todorova c. Bulgarie (requête no 37193/07),25 mars 2010

Във връзка с постановената осъдителна присъда от три години лишаване от свобода без прилагането на чл. 66 от НК жалбоподателката сезира ВКС по реда на възобновяването на производството на основание чл.422, ал. 1, т. 5 от НПК. С решение от 5 юни 2007 година Върховният касационен съд отхвърля жалбата на жалбоподателката.

Жалбата пред Европейския съд по правата на човека е депозирана на 9 август 2007 г. По повод направеното възражение от Правителството за недопустимост на жалбата, тъй като е подадена след изтичането на 6-месечния срок (броен от датата на окончателното решение на окръжния съд – 16 октомври 2006 година), Съдът отбелязва, че според националното законодателство решението на окръжния съд е било окончателно, а  решението от 5 юни 2007 година на Върховния касационен съд не е било произнесено в рамките на обикновено касационно производство.

Съдът припомня, че правилата, отнасящи се до срока от шест месеца и до изчерпване на възможностите за обжалване по силата на националното законодателство, предвидени в член 35 § 1 на Конвенцията, са тясно свързани. Срокът от шест месеца запова да тече, считано от датата на окончателното решение в рамките на изчерпване на възможностите за обжалване, съгласно националното законодателство. Съдът може да пристъпи към разглеждане по същество на настоящата жалба, само ако установи, че правото на жалба, упражнено от жалбоподателката, а именно – това, предвидено в член 422, алинея 1, точка 5 на НПК, е жалба, нормално допустима и действаща, способна да поправи нарушенията.

Той отбелязва на първо място, че националното законодателство позволява на осъденото лице да сезира пряко Върховния касационен съд с въпросната жалба и то  в срок, който не изглежда прекалено дълъг. За подаване на такава жалба не се изисква никакво разрешение или съгласие от страна на административни или съдебни органи. В конкретния случай, жалбоподателката се позовава на тази възможност, за да оспори изрично пристрастността на съда от първа инстанция и мотивите на неговото решение да й наложи ефективна присъда. При това положение, Съдът е на мнение, че процедурата, предвидена в чл. 422, ал. 1, т. 5 на НПК е била достатъчно достъпна за жалбоподателката, както на теория, така и на практика.

Що се отнася до ефикасността на самото производство по възобновяване, Съдът отбелязва, че въпросната процедура позволява на засегнатото лице да се позове на същите слабости като тези, даващи право на обжалване при касационната процедура. Що се отнася до Върховния касационен съд, той разполага с широк кръг от компетенции в рамките на това производство. Съдът отбелязва наред с това, че компетентният правораздавателен орган е разгледал по същество всички аспекти на обвинението срещу жалбоподателката – установяването на фактите, правната им оценка, подходящия характер на наложеното наказание и целесъобразността да се отложи неговото изпълнение. Освен това, въпросното производство е протекло в течение на кратък срок.

Съдът намира, че решението от 5 юни 2007 година на ВКС, представлява „окончателното решение по силата на националното законодателство„, по смисъла на член 35 § 1. От това следва, че настоящата жалба е била подадена в рамките на срока от шест месеца, предвиден от тази разпоредба на Конвенцията.

След това решение  Европейският  съд приема, че в подобни хипотези, когато присъдата влезе в сила на ниво окръжен съд и няма възможност за касационно производство, за да се изчерпи вътрешният правен ред, е необходимо да се използва и процедурата по възобновяване.

Съдът установява нарушение на чл. 14 във връзка с процедурните аспекти на чл. 2.

……………………………….

ЧЛ. 38 – РАЗГЛЕЖДАНЕ НА ДЕЛОТО

чл. 38(създаване на всички необходими условия за разглеждане на делото)+ чл. 3 (материално-правни аспекти – прекомерно използване на сила от полицията и малтретиране по отношение на задържано лице; ненавременни и неадекватни медицински грижи  )+чл. 2  (материално-правни  аспекти – малтретиране от полицията, довело до смъртта на задържано лице  и  процесуални аспекти – липса на ефективно разследване по отношение малтретирането на задържаното лице)

Bekirski c. Bulgarie (requête no 71420/01),2 septеmbre 2010

Жалбоподателите са родителите и сестрата на едно лице, което умира след задържането му в следствения арест в резултат на систематични побои в продължение на няколко дни и неефективността на проведеното разследване, както и противоречивите наранявания, описани в назначените последователно четири съдебно-медицински експертизи.

Съдът отбелязва, че на 2 септември 2005 г., когато  уведомява правителството за настоящата жалба, той изрично е поискал   да му се предостави копие на пълното досие от разследването на смъртта на г-н Бекирски. Правителството не е предоставило копие и не е посочило никакви мотиви за това. На 16 юни 2006 г. е отправено второ такова искане, на което също не е отговорено и не са предоставени исканите документи, като не са дадени и  никакви обяснения за непредставянето им. По този повод жалбоподателите повдигат оплакване по  чл. 34 от Конвенцията, но Съдът приема, че трябва да бъде разгледано съвместно с чл. 38  от Конвенцията.  Съдът подчертава, че за ефективното функциониране на системата на индивидуални жалби, създадена съгласно чл. 34, от първостепенно значение е държавите да предоставят всички необходими условия, за да е възможно правилното и ефективно разглеждане на жалбите.(виж Velikova v. Bulgaria (no. 41488/98, ECHR 2000‑VI,§77; Tanrıkulu v. Turkey [GC], no. 23763/94, § 70) Това е характерно за процедурите, свързани с дела от този род, когато дадено лице жалбоподател обвинява държавни служители в нарушаване на правата му по Конвенцията. В определени случаи единствено ответното правителство има достъп до информацията, която може да потвърди или обори тези твърдения. Непредставянето от страна на правителството на тази информация, която е в тяхно притежание, без задоволително обяснение, може не само да доведе до извличането на заключения относно основателността на твърдението на жалбоподателите, но може също така да се отрази отрицателно на степента на спазване от страна на държавата-ответник на задълженията й по чл. 38 от Конвенцията (виж Timurtaş v. Turkey, no. 23531/94, §§ 66 and 70, ECHR 2000-VI)

Съдът разглежда поведението на правителството в конкретния случай по отношение на непредставянето на копие от пълното досие от разследването на смъртта на г-н Бекирски, въпреки че два пъти изрично му е било поискано това, в светлината на горепосочените принципи и предвид задълженията на правителството по силата на чл. 38 от Конвенцията. Съдът отбелязва освен това, че правителството не е дало никакво обяснение за своята неспособност да представи споменатото досие, което може да се счита за жизненоважно доказателство, необходимо за разглеждане на жалбата, тъй като съдържа информация, която може да подкрепи или обори твърдяните от жалбоподателите нарушения. Поради това Съдът счита, че може да се направи заключение по отношение на основателността на твърденията на жалбоподателите и поведението на правителството в конкретния случай“ (§115). Като се имат предвид трудностите, произтичащи от установяването на фактите по настоящото дело и в случаи, подобни на него, и с оглед на важността на сътрудничеството на държавата-ответник в производствата по Конвенцията, Съдът констатира, че правителството не е предоставило на Съда всички необходими условия, които да го подпомогнат при изпълнение на задачата по установяването на фактите по смисъла на чл. 38 от Конвенцията.

Съдът достига до извода, че правителството не е изпълнило задълженията си по чл. 38 от Конвенцията и че не се налага да разглежда самостоятелно наличието на нарлушение по чл. 34.

……………………………………..

ПРОТОКОЛ 1

чл. 1 от Протокол 1 – право на мирно ползване на собствеността

Чл.1 от Протокол 1 (контрол върху собствеността –  изземване на предмет на престъпление, съразмерност, справедлив баланс) + чл. 13 във вр. с чл. 1 от Протокол 1

Georgi  Atanasov c. Bulgarie (requêtе no 5359/04),   7 octobre  2010

Неоправдано дълго задържане на автомобила на жалбоподателя, иззет поради това, че е обявен за издирване като като откраднат, но преди да бъде придобит от жалбоподателя – от 1997 до 2008 г.

На 21 януари 1995 г. в Шумен е откраднат автомобил. В началото на 1995 г. е образувано предварително производство за кражба срещу неизвестен извършител.  На 23 август 1995 г. жалбоподателят закупува лек автомобил за лична употреба.  На 26 ноември 1997 г. този лек автомобил е иззет от полицията като доказателство в рамките на наказателното производство, образувано през 1995 г. Съгласно изготвена на 16 януари 1998 г. експертиза номерът на шасито е бил фалшифициран и продаденият на жалбоподателя автомобил е същият, който е бил откраднат на 21 януари 1995 г. След тази дата жалбоподателят многократно отправя молби до прокуратурата и следствието да му бъде върнат автомобилът, на които получава откази с различни мотиви – или че следствието още не е приключило, или че не е изяснена собствеността на автомобила. На 21 октомври 2003 г. следователят се обръща към застрахователната компания с искане да му бъде предоставено копие от акта за собственост на автомобила по отношение на лицето, от което е бил откраднат през 1995 г. С писмо от 5 януари 2004 г. застрахователната компания отговаря, че застрахователното досие е закрито през 1997 г. Независимо от това следователят изпраща повторно писмо до компанията през септември 2004 г. със същото искане и получава отговор от нея, че  застрахователното досие е закрито и че следователно тя не би могла да предостави исканите документи. През 2006 г. жалбоподателят отправя поредното си искане да му бъде върнат автомобилът, като наред с това отправя молба производството да бъде прекратено поради изтичане на абсолютната давност. На 1 август 2008 г. районният прокурор е констатира, че давността е изтекла още на 21 януари 2005 г., прекратява производството и разпорежда връщането на автомобила на жалбоподателя. Същият влиза във владение на автомобила си на 9 октомври 2008 г.

На 26 септември 1998 г. радиото на автомобила е откраднато чрез взлом – счупване на стъкло в конкретния случай –, докато автомобилът е съхраняван на паркинга на полицейското управление.  На 3 август 2001 г., предвид това, че полицията не е взела предпазни мерки против нанасяне на щети на неговия автомобил, че наказателното производство, свързано с предходната кражба на същия автомобил, не напредва и че в резултат на това е ограничено правото му на ползване над негово имущество, жалбоподателят внася в районния съд иск за обезщетение за вреди в размер на 2 000 лв. С решение от 7 януари 2003 г. Бургаският районен съд уважава частично иска само за стойността на откраднотото радио, а в останалата му част го намира за неоснователен като преждевременно заведен. Окръжният съд отменя това решение и отхвърля иска в осъдителната му част като недоказан (не са били представени доказателства за стойността на радиото).

Жалбоподателят се оплаква, че автомобилът му е бил задържан прекалено дълго без никакво основание. Съдът приема, че чл. 1 от Протокол 1 намира приложение в конкретния случай и отбелязва, че задържането на автомобила има своето правно основание в националното законодателство (чл. 108-110 НПК от 1974 г.), както и че че въпросната мярка е преследвала легитимната цел да се гарантира доброто функциониране на правосъдието и следователно е била в съответствие с общия интерес (защото няма спор, че този автомобил е бил издирван като откраднат преди да бъде придобит от жалбоподателя). Затова Съдът подлага на преценка въпроса дали е спазен справедливия баланс между правото на жалбоподателя да ползва автомобила си и общия интерес. Той отбелязва, че, за да се  определи съразмерността на една такава мярка на изземване, е целесъобразно да се вземе под внимание нейното времетраене, необходимостта от нея с оглед на наказателното преследване, последиците от прилагането ѝ за заинтересованото лице и решенията, взети от властите в тази връзка по време на наказателния процес и след приключването му  Съдът констатира, че превозното средство на жалбоподателя е било иззето между 26 ноември 1997 г. и 9 октомври 2008 г., тоест в период с времетраене около десет години и десет месеца, което изглежда е прекомерно. Освен това, експертизата за разпознаване на автомобила е била извършена на 16 януари 1998 г., тоест в началото на периода, обект на спора, като нито едно друго следствено действие не е извършено след тази дата. Съдът отбелязва, че властите са положили усилия да оправдаят задържането със съществуването на спора за собствеността между жалбоподателя и трети лица, въпреки че не е бил заведен граждански иск пред съда и че застрахователната компания, която е предявила интерес относно автомобила на 3 декември 1997 г., а именно в началото на наказателното производство, е оттеглила претенциите си посредством две писмени уведомления до следователя с дата 5 януари 2004 г. и 27 септември 2004 г.  При тези обстоятелства  Съдът счита, че задържането на автомобила на жалбоподателя след приключването на необходимите за следствието действия в началото на наказателното производство не е било оправдано. В конкретния случай, задържането на автомобила за период от около десет години и десет месеца не е съразмерно с преследваната цел, поради което установява нарушение на чл. 1 от Протокол 1.

Съдът заключава, че жалбоподателят не е разполагал със средство за защита, с което да предотврати нанесената му вреда, обект на неговото оплакване, поради което установява нарушение и на чл. 13 във вр. с чл. 1 от Протпокол 1.

……………………………………………………………..

чл.1 от Протокол 1 (непропорционалност на намесата в правото на собственост, справедлив баланс, недостатъчно обезщетение; лишаване от собственост не при условията, предвидени в закона; обезщетение по пазарни цени; продължаващо нарушение)

/реституция по чл. 7 ЗВСОНИ – подобно на Великови и др./

Georgieva et Mukareva c. Bulgarie (requêtе no 3413/05),  2 septembre 2010

Жлбоподателките са майка и дъщеря. През 1985 г. първата от тях и съпругът й закупуват от Община Варна апартамент от 54 кв. м в центъра на града, който е бил одържавен в процеса на национализация. На 8 юли 1992 г. един от наследниците на собственика на апартамента отпреди национализацията завежда дело срещу  жалбоподателките на основание  чл. 7 от ЗВСОНИ. С окончателно решение на Върховния касационен съд от 7 юли 1997 г. жалбата е уважена частично, като националните съдилища постановяват, че ищецът има право на претенции само върху половината от имота. Основанието за нищожност  на договора за придобиване на собствеността е поради това, че общината не  била утвърдила архитектурен проект за разделяне на съществувалото и национализирано жилище на две по-малки, които впоследствие тя продава на нуждаещи се граждани. След влизане на решението в сила жалбоподателките получават компенсаторни записи за равностойността на ½ от апартамента в размер на 10 500 лв, които успяват да продадат за 5 145 лв през 2004 г.

На 8 декември 1997 г., след изменения с преходните разпоредби на ЗОСОИ, с които се подновява срокът за завеждане на иск в съответствие с чл. 7 от  ЗВСОНИ, останалите наследници на собственика на апартамента отпреди национализацията завеждат иск срещу жалбоподателките за втората половина от апартамента.  Жалбата е уважена с окончателно решение на Върховния касационен съд от 14 юли 2004 г.

По повод възражението на Правителството, че оплакването относно първата половина на апартамента е повдигнато извън 6-месечния срок от постановяване решението на ВКС Съдът приема, че става въпрос за продължаващо нарушение. „Когато разглежданите събития се отнасят не само до лишаването от собственост, а засягат и по-нататъшните развития, свързани с правото на обезщетение, те следва да се приемат като ситуация, която продължава до разрешаването на всички въпроси, свързани с обезщетението (вж. Shoilekovi and Others v. Bulgaria (dec.), nos. 61330/0066840/01 and 69155/01, 18 September 2007, Kayriakovi v. Bulgaria, no. 30945/04, § 24‑29, 7 January 2010, andGeorgievi v. Bulgaria, no. 10913/04, §§ 26‑27, 7 January 2010).“(§23)

Съдът намира за уместно да разгледа поотделно обстоятелствата, свързани с първата и втората половина от апартамента на жалбоподателките. По повод първата половина от апартамента  Съдът заключава, че държавната администрация носи отговорност за нередностите, довели до нищожността на титула за собственост на жалбоподателките върху първата половина от имота.  Ето защо Съдът смята, че що се отнася до тази част от апартамента, настоящото дело е сходно с тези на  Bogdanovi and Tzilevi, examined in Velikovi and Others  (цитирано  §§ 220 и 224), както и че справедливият баланс, който се изисква по чл. 1 от Протокол № 1, не може да бъде постигнат без достатъчно обезщетение. Затова той изследва и въпроса относно размера на обезщетението. Съдът намира, че по отношение на първата половина от апартамента на жалбоподателките властите не са успели да постигнат справедлив баланс между обществения интерес и необходимостта от защита на индивидуалните права, тъй като  жалбоподателките успяват да реализират своите ЖКЗ едва на 50 % от тяхната стойност.

Относно  делото за втората половина на апартамента Съдът се позовава на решението си по делото Tsonkovi v. Bulgaria (no. 27213/04, §§ 24-27, 2 July 2009) , при което, подобно на настоящия случай, искът по чл. 7 от ЗВСОНИ е заведен след изтичане на първоначалния едногодишен срок през 1993 г. и подновяването му през 1997 г., Съдът намира, че намесата в правото на собственост на жалбоподателите не би следвало да попада в рамките на легитимната цел, която реституционните закони си поставят като цяло и накърнява принципа на правна сигурност. Съдът поддържа тезата, че никакво обезщетение не би било достатъчно, за да се осъществи необходимият справедлив баланс по чл. 1 от Протокол № 1, ако то не е разумно обвързано с пазарната стойност на изгубения апартамент. Съдът не вижда причина да възприеме различен подход по настоящото дело, когато става дума за втората половина от апартамента на жалбоподателките. За тази част от апартамента жалбоподателките не са били обезщетени според пазарната стойност и Правителството не е показало с достатъчна яснота и убедителност, че им е гарантирано обезщетение, разумно обвързано с пазарната стойност на втората половина от апартамента. Съдът достига до извода, че отнемането на собствеността на жалбоподателките не удовлетворява изискванията на чл. 1 от Протокол № 1, поради което е налице нарушение на тази разпоредба.

………………………………………………………..

чл.1 от Протокол 1 (непропорционалност на намесата в правото на собственост,справедлив баланс, недостатъчно обезщетение)

Madzharov c. Bulgarie (requêtе (no 40149/05), 2 septembre 2010

/ реституция по чл. 7 ЗВСОНИ – подобно на Великови и др./

През 1966 г.  бабата и дядото на жалбоподателя купуват от Столична община апартамент с площ от 73 кв. м в центъра на града. Апартаментът е станал държавна собственост по силата на национализацията, извършена  след 1946 г.  Бащата на жалбоподателя наследява апартамента след тяхната смърт. През 1995 г. той прехвърля имота на сина си. На 19 февруари 1993 г. наследниците на предишните собственици на апартамента преди национализацията завеждат иск срещу бащата на жалбоподателя на основание чл. 7 от ЗВСОНИ. Производството приключва с окончателно решение на Върховния касационен съд от 27 май 2005 г. Съдът уважава исковете на ищците, като установява, че договорът, по силата на който бабата и дядото на жалбоподателя са придобили апартамента, е нищожен, тъй като продажбата не е одобрена от министъра на финансите, каквото изискване се съдържа в приложимите към този момент законодателни разпоредби, а от неговия заместник. Жалбоподателят пропуска двумесечния срок да направи искане за обезщетение с ЖКЗ и депозира молбата си през октомври с.г., но тя е отхвърлена като просрочена. Този отказ на областния управител е обжалван по съдебен път, но жалбата е оставена без уважение.

Междувременно през юли или август 2005 г. жалбоподателят и неговото семейство напускат апартамента. През ноември 2005 г. те наемат общинско жилище при условията на фиксиран общински наем.

По повод възражението на Правителството, че жалбоподателят е пропуснал да подаде навреме молбата си за ЖКЗ, която би му осигурила този справедлив баланс между неговите права и обществения интерес, съдът отбелязва, че в разглеждания период от време и до измененията на ЗВСОНИ през 2006 г. схемата с компенсаторни записи не е осигурявала адекватно обезщетение в каквато и да било степен на сигурност.

Съдът отбелязва, че титулът на собственост на жалбоподателя е обявен за нищожен и той е лишен от имота си на единственото основание, че документът за закупуването на апартамента от баба му и дядо му през 1966 г. не е бил подписан от министъра на финансите, който е бил оправомощен за това, а от неговия заместник. Този порок може да се припише на властите, не на жалбоподателя. В тези случаи справедливият баланс, който се изисква по силата на чл. 1 от Протокол № 1, не може да бъде постигнат без адекватно обезщетение.

Съдът преценява дали жалбоподателите са разполагали с адекватно обезщетение, като разглежда специфичните обстоятелства на всеки отделен случай, включително получените суми и претърпените загуби, както и – в зависимост от случая – наличието на обезщетение и практическата ситуация, в която се оказват  те. Той отбелязва, че жалбоподателите са пропуснали срока  за подаване искане за обезщетение с компенсаторни записи.

Съдът вече е постановил, че в разглеждания период от време схемата на компенсаторни записи не е осигурявала адекватно обезщетение в каквато и да било степен на сигурност (Koprinarovi v. Bulgaria, no. 57176/00, § 31, 15 January 2009 , и Peshevi v. Bulgaria, Application no29722/04, 2 July 2009, § 23). Следователно, пропускът на жалбоподателя да се възползва от схемата с компенасторни записи, въпреки че следва да бъде взет предвид при приложението на чл. 41, не може категорично да повлияе на изхода от оплакването по чл. 1 от Протокол № 1.

Съдът констатира, че жалбоподателят не е разполагал с ясна и предвидима възможност да получи адекватно обезщетение, поради което намира, че   не е постигнат справедлив баланс между обществения интерес и необходимостта да са защитят правата на жалбоподателя. Установено е нарушение на чл. 1 от Протокол № 1.

……………………………

чл.1 от Протокол 1 (непропорционалност на намесата в правото на собственост)

/реституция по чл. 7 ЗВСОНИ – подобно на Кайрякови и др. , n° 30945/04/

Yonkov c. Bulgarie (requêtе no 17241/06), 2 septembre 2010

През 1968 г. жалбоподателят и съпругата му закупуват от Софийска община двустаен апартамент с площ 49 кв. м, който е станал държавна собственост вследствие на национализацията  през 1947 и следващите години.           През февруари 1992 г. влиза в сила ЗВСОНИ. През декември 1992 г. жалбоподателят и съпругата му прехвърлят собствеността си върху внука си, като запазват за себе си правото да ползват апартамента. Съпругата на жалбоподателя умира през 1995 г. Нейни наследници са жалбоподателят и дъщеря им. На 30 декември 1997 г. вследствие на подновяване на първоначалния едногодишен срок за завеждане на иск по чл. 7 от ЗВСОНИ, наследникът на бившия собственик на апартамента завежда такъв иск срещу жалбоподателя и дъщеря му. Последвалите процедури довеждат до окончателното решение на Върховния касационен съд от 14 юли 2005 г. Националните съдилища прогласяват нищожността на титула за собственост на жалбоподателя и на съпругата, защото  три от изискваните документи, а именно: първоначалното решение за продажба на имота, одобрението за това и договорът за продажба не са били подписани от кмета или, респективно, от кмета на областта, както изисква законът, а от заместниците им.

Междувременно срещу жалбоподателите е предявен ревандикационен иск, както и такъв за неоснователно обогатяване, тъй като са ползвали жилището без правно основание. Съдът ги осъжда да заплатят обезщетение от датата на влизане на закона в сила (от 1992 г., тъй като те не са направили възражение за погасяване по давност на претенцията за първите 5 години), както и да предадат владението. През 2005 г. исковете са уважени. През 2006 г. те опразват апартамента и го напускат.

Повдигнати са две оплаквания по чл. 1 от Протокол 1. Първото е, че жалбоподателят е бил лишен от правото да пролзва апартамента си произволно и не при условията, предвидени в закона. Съдът намира това оплакване за недопустимо поради депозирането му извън 6-месечния срок, чието начало той отчита от датата, когато е изтекъл двумесечният срок жалбоподателят да поиска компенсаторни записи, предвиден от вътрешното право.

Второто оплакване по чл. 1 от Протокол 1 е по повод това, че е бил осъден да плати обезщетение със задна дата на бившия собственик на апартамента за период, който предхожда решението, прогласило нищожността на титула му на собственост, от датата на влизането на ЗВСОНИ в сила.

Съдът отбелязва, че жалбоподателят на практика е бил в ситуация, в която е можел да избегне задължението да плати обезщетение, ако е бил напуснал апартамента си непосредствено след приемането на ЗВСОНИ  през февруари 1992 г. По мнение на Съда обаче не е било логично от него да се изисква да постъпи така, тъй като   в настоящия случай делото съгласно чл. 7 от ЗВСОНИ е било заведено срещу него през декември 1997 г., т.е. повече от пет години след приемането на Закона. Съдът отбелязва, че не би било разумно да се очаква, че жалбоподателят би могъл да предвиди този ход на събитията и да действа по съответен начин така, че да избегне задължението да плати обезщетение. Съдът освен това отбелязва, че е била прогласена нищожността на титула на собственост на жалбоподателя поради пропуски от страна на администрацията, а не по вина на жалбоподателя. Съдът смята, че автоматичното прилагане на задължението за обезщетение със задна дата спрямо добросъвестен собственик като жалбоподателя не е в съгласие с изискванията на член 1 от Протокол № 1 за пропорционалност, предсказуемост и справедлив баланс. Макар че жалбоподателят е пропуснал да направи възражение за погасено по давност вземане до 1997 г., а е бил осъден да плати такова за периода от 1992 до 2002 г., Съдът приема, че автоматичното и със задна дата задължение на жалбоподателя за обезщетение е било в нарушение на принципите на пропорционалност, предсказуемост и справедлив баланс. Нещо повече, дори и да се е бил позовал на правилото за  настъпилата давност, жалбоподателят пак е щял да бъде намерен за отговорен за периода, предхождащ окончателното решение по производството по чл. 7 от ЗВСОНИ, в който период, за всякакви юридически цели, е било смятано, че той е притежавал валидно вещно право. Съдът  установява, че намесата в правата на жалбоподателя съгласно член 1 от Протокол № 1 е била прекомерна и следователно – неоправдана. От това следва, че е налице нарушение на тази разпоредба.

…………………………………………………………..

чл.1 от Протокол 1 (контрол върху собствеността)+ чл. 6§2(презумпция за невинност)+чл. 3 (материално-правни аспекти – унизително третиране на лице с мярка за неотклонение)+чл. 13 във вр. с чл. 3+чл. 5§1с(законосъобразно задържане под сража)+чл. 5§3(право на освобождаване на задържаното лице)

Petyo Petkov c. Bulgarie (requêtе n°32130/03) , 7 janvier 2010

На 15 януари 2002 г. жалбоподателят е бил задържан от полицията, а малко по-късно му било предявено обвинение за нанесена телесна повреда на г-жа Г. На 5 февруари 2002 г. следователят иззел таксито на жалбоподателя като веществено доказателство, а на 19 февруари 2002 г. организирал разпознаване на автомобила от свидетел, за да се провери алибито на въпросното лице.

С решение от 19 юни 2003 г. Софийският районен съд (СРС) оправдал г-н Петков, преценявайки, че събраните доказателства не са достатъчни, за да покажат по безспорен начин, че той действително е извършител на деянието. СРС разпоредил на разследващите органи да върнат на жалбоподателя иззетите лични притежания. Съдът обаче не упоменал сред тях автомобила на жалбоподателя. След края на процеса, представителят на жалбоподателя подал  две молби до Софийски районен съд (на 2 септември 2005 г. и на 9 март 2006 г.), в които го приканва да разпореди връщането на иззетия автомобил. С решение на СРС от 31 март 2006 г. молбата била уважена. На 26 април 2006 г. жалбоподателят си възстановил владението на автомобила. По негови думи, последният бил върнат в неизправност и при липса на някои принадлежности.

Жалбоподателят се оплаква, че автомобилът му е бил иззет по време на наказателното разследване, за да послужи като веществено доказателство, че разследващите органи неправомерно са го задържали за прекомерно дълъг период от време и са го върнали негоден за движение и с липсващи принадлежности.

Съдът констатира, че автомобилът на жалбоподателя е иззет  от 5 февруари 2002 г. до 26 април 2006 г., т.е. мярката е прилагана в продължение на повече от четири години. Съдът освен това отбелязва, че иззетият автомобил не е бил просто средство за придвижване, а основно работно средство за жалбоподателя, който е работел като таксиметров шофьор. От друга страна, автомобилът му е бил върнат в неизправно състояние и без определен брой принадлежности, което не се оспорва от правителството. С други думи, въпросната мярка е засегнала и основната професионална дейност на жалбоподателя, по-специално – в периода след освобождаването му. Съдът приема, че задържането на автомобила на жалбоподателя за срока на наказателното преследване срещу него е било наистина необходимо. Той отбелязва обаче, че наказателното производство е приключило на 19 януари 2005 г. с решението на Върховния касационен съд  и, считано от тази дата, задържането на автомобила като веществено доказателство вече не е било необходимо. Въпреки това, жалбоподателят е успял да влезе отново във владение на автомобила едва година и три месеца по-късно. Предвид времетраенето на въпросната мярка, нейното отражение върху положението на жалбоподателя, хода на наказателното преследване срещу него и пропуските на властите в конкретния случай, Съдът преценява, че считано от датата, на която е оправдан жалбоподателят, мярката за задържане на автомобила му престава да е съизмерима с преследваната легитимна цел. Затова той установява нарушение на чл. 1 от Протокол 1.

Съдът установява наред с това и нарушения на чл. 3, на чл. 13 във вр. с чл. 3, на чл. 5§1с, на чл. 5§3, и на чл. 6§2.

…………………………………………………………………………………………

чл. 1 от Протокол 1(право на мирно ползване на собствеността, наличие на легитимно очакване )+ чл.6§1 (равенство на средствата,  отказ да се изпълни съдебно решение от страна на административен орган ,  процедура на осн.чл. 35 ЗППДОбП)

Basarba OOD c. Bulgarie (requêtе n° 77660/01),   7 janvier 2010

Дружеството – жалбоподател подава оферта до Софийски общински съвет да закупи магазина по преференциална процедура за приватизация за наематели на държавни и общински имущества, предвидена в чл. 35(1) от Закона за приватизацията. С решение от 27 септември 1996г. общинският съвет отхвърля молбата на Дружеството от 29 юни 1995г.с мотива, че условията на чл. 35(1) от Закона за приватизацията не са били изпълнени, тъй като договорът за наем на магазина бил  “с дата по-късна от 15 октомври 1993г.“

На 24 октомври 1996г. Дружеството – жалбоподател обжалва отказа. С решение от 5 март 1998г. Софийски градски съд уважава жалбата, отменя решението на Общински съвет от 27 септември 1996 г. и връща делото за преразглеждане. Констатирано е, че на 15 октомври 1993г. Дружеството – жалбоподател е било наемател на магазина и че с отхвърлянето на офертата му за приватизация поради това, че не е било наемател, Общински съвет е действал в противоречие със закона.  Решението не е обжалвано и влиза в сила на 2 април 1998г. Дружеството отправя няколко молби, за да бъде изпълнено решението на съда. В отговор, с писмо от 9 юли 2001г., Столичната общинска агенция за приватизация уведомява Дружеството – жалбоподател, че на 27 април 1998г. Общинският съвет е преобразувал общинската верига супермаркети и я е разпределил в две производни дружества; процесният магазин е бил включен в капитала на едно от тези дружества, което е било приватизирано на 24 февруари 1999г.

Съдът намира, че жалбоподателят е имал легитимно очакване да стане собственик на основание чл. 35 ЗППДОбП и в негова полза е било постановено решение от националния съд.

С оглед на недвусмисленото  условие на чл. 35(2), Съдът не може да приеме аргумента на Правителството, че националните закони са оставили на Общински съвет място за  действие по собствено усмотрение. Всъщност според националния закон Общинският съвет не е имал никаква свобода да реши дали да започне процедура за приватизация, както и по отношение на условията на бъдещата сделка, включително цената, която бъдещият купувач е трябвало да заплати.

С оглед на горното Съдът заключва, че Дружеството – жалбоподател е имало легитимното очакване, състоящо се в правото да му бъде предложено да закупи въпросния магазин при преференциалните условия на чл. 35(1) от Закона за приватизацията . Съответно Дружеството – жалбоподател е имало „притежание” в рамките на значението на член 1 от Първи протокол.

Следващият въпрос, който е анализиран от Съда, е дали е налице намеса и съответно – дали тя е легитимна. Съдът констатира, че след като Общинският съвет не е започнал процедурата по приватизация след решението на националния съд, то несъмнено е налице намеса. Тя обаче не се основава на закона, а точно обратното, задължението на Общинския съвет е било в двумесечен срок да стартира процедурата.  Но той не е спазил законовото си задължение и вместо това е финализирал отделна приватизационна процедура като е продал въпросния имот на друг купувач, поради което намесата в правото  на собственост на дружеството е била незаконосъобразна и затова е налице нарушение на чл. 1 от Протокол 1.

Съдът намира, че видът и размерът на обезщетението на този етап все още не могат да бъдат определени и отлага произнасянето си по чл. 41.

Установено е нарушение и на чл. 6§1 в гражданските му аспекти.

……………………………………………………………………………………………

чл.1 от Протокол 1 (непропорционалност на намесата в правото на собственост, три самостоятелни нарушения във връзка с реституцията на отделни земеделски имоти)

Popov c. Bulgarie (requêtе no. 69855/01), 7 janvier 2010

/реституция по ЗСПЗЗ/

След приемането на ЗСПЗЗ на 4 март 1992 г. жалбоподателят подава заявление до поземлената комисия в град Пазарджик за  възстановяване на собствеността върху девет парцела земеделска земя в землището на с. Говедаре с обща площ 44 029 кв. м, която е негова бивша собственост. С решение от 18 декември 1992 г.   комисията признава и възстановява „в реални граници“ правото на собственост на жалбоподателя върху седем от парцелите с обща площ 41 299 кв. м, по-конкретно посочените в заявлението му от 4 март 1992 г. под №№ 1-5, 7 и 8. Жалбоподателят е уведомен за решението с писмо от 22 април 1993 г. Тъй като същото не е обжалвано, то влиза в сила. С второ решение ПК изменя същото и признава правото на възстановяване на имотите под №№ 1-5, а отказва да признае тези с № 7 и 8. Решението е получено от жалбоподателя на 28.12.1993 г. То е обжалвано от него и е обявено за нищожно от районния съд – Пазарджик от 12 септември 1995 г., тъй като правомощието на ПК да изменят при определени обстоятелства своите решения е въведено в закона едва през 1995 г.  Решението на съда не е обжалвано и влиза в сила. Поземлената комисия издава общо седем решения след този момент, всяко от които е отменяно от районния съд, тъй като противоречи на първото, признаващо правото на възстановяване на собствеността в реални граници. С последното от тях Поземлената комисия отказва да възстанови два от имотите, тъй като вече бил влязъл в сила новият план за земеразделяне. С решение от 23 февруари 2005 г. ОСЗГ  разпределя на жалбоподателя друг парцел като обезщетение за парцел № 7 и му присъжда също компенсационни бонове.  Към датата на последната размяна на съобщения между страните през 2006 г. жалбоподателят не е получил обезщетение за парцел № 8.

Успоредно с процедурите по възстановяването на земеделски имоти, които са принадлежали лично на жалбоподателя,  на 4 март 1992 г. той подава до поземлената комисия заявление за възстановяване на собствеността върху шест парцела земеделска земя в землището на с. Говедаре с обща площ 63 101 кв. м, които са принадлежали на баща му. Действията на комисията са подобни на тези по първата процедура за възстановяване на собствеността, описана по-горе – постановявани са поредица от идентични решения, водени са неколкократно дела, с които решенията са отменяни . Към датата на последната размяна на съобщения между страните през 2006 г. жалбоподателят  все още не е получил обезщетение за оставащата за възстановяване земя с обща площ 10 274 кв. м.

Третото заявление за възстановяване на земеделски имоти, подадено от жалбоподателя, е по повод имотите, които са принадлежали на неговата майка, в землището на с. Хаджиево. Първоначално ПК отказва да му ги възстанови, но  с решение от 12 юни 1995 г. Пазарджишкият районен съд отменя горепосоченото решение на поземлената комисия и вместо това възстановява правото на собственост на наследниците на майката на жалбоподателя върху седемте парцела с обща площ 35 300 кв. м.Това решение е изпълнено през 2000 г., когато жалбоподателят и другите наследници са въведени във владение.

Жалбоподателят се оплаква, че дълго не е могъл да възстанови правата си на собственост или да получи обезщетение.

Съдът разглежда по отделно различните реституционни процедури. Във връзка с един от имотите, бивша собственост на бащата на жалбоподателя, Съдът отбелязва, че районният съд е признал правото да жалбоподателя на възстановяване на собствеността без да конкретизира способа. Това не представлява непременно право на възстановяване „в реални граници“ или на обезщетение със земя от общинския поземлен фонд, тъй като относимото национално законодателство предвижда, че бившите собственици могат да бъдат обезщетени и с компенсационни бонове. Съдът отбелязва, че делото не касае съществуващи притежания. Въпреки това  той приема, че след   съдебното решение от 19 декември 1998 г. жалбоподателят, като наследник на баща си, е имал оправдано правно очакване да получи притежание или друго обезщетение за въпросния парцел.След като на наследниците са били изплатени компенсационни бонове, Съдът не намира нарушение по отношение на този парцел от 6 000 кв.м.

По отношение на парцелите, които са принадлежали на самия жалбоподател  Съдът констатира, че  през 2005 г. той наистина е получил обезщетение за парцел № 7   и освен това не твърди, че няма да получи предвиденото във вътрешното право обезщетение за парцел № 8. Затова  въпросът, който е призован да разгледа Съдът  в случая, касае забавеното обезщетяване на жалбоподателя и оттам – забавената реализация на оправданото правно очакване, възникнало за него след решението от 18 декември 1992 г. Съдът счита, че забавянето от страна на държавните органи  е равнозначно на намеса в правото му на притежание по смисъла на първото изречение от първия параграф на член 1 от Протокол № 1.  Той приема, че тъй като в съответното законодателство няма крайни срокове за обезщетяване, намесата не е незаконосъобразна, а и може да е имала легитимна цел в обществен интерес, а именно –  защита на правата на трети лица, тъй като властите е трябвало да съгласуват претенциите на голям брой бивши собственици в доста сложния процес на реституция. Ето защо Съдът анализира  въпроса за пропорционалността в светлината на  забавянето на дължимото обезщетение  и дали   жалбоподателят е бил обременен с извънредна и прекомерна тежест. Съдът отбелязва, че справедливото очакване на жалбоподателя да получи парцели № 7 и № 8 или обезщетение вместо тях е възникнало не по-късно от май 1993 г.   Обезщетението за парцел № 7 е получено през 2005 г., т.е. дванадесет години по-късно. Към 2006 г. жалбоподателят не е получил обезщетение за парцел № 8  . Следователно забавянето е тринадесет години. Съдът отбелязва, че през тези значителни периоди от време – съответно дванадесет и тринадесет години – жалбоподателят е оставен в състояние на неяснота относно реализирането на правата му на собственост и е бил възпрепятстван да се ползва от своите притежания. Съдът признава, че въпросните събития са се случили в период на обществен и икономически преход в България и че държавните органи е трябвало да се съобразят с претенциите на на множество заинтересовани страни. Освен визираната от правителството сложност на процеса на реституция на земеделските земи като цяло  Съдът отбелязва, че все пак процесът на реституция е бил твърде продължителен и това е обременило жалбоподателя с непомерна тежест. Той е оставен дълго в състояние на неяснота дали ще получи парцели № 7 и № 8 в „реалните им граници“ или обезщетение. По отношение на тези два имота е установено нарушение на чл. 1 от Протокол 1.

По отношение на всички останали парцели въпросът, който се поставя пред Съда, касае забавеното обезщетяване на жалбоподателя до 2006 г., когато е последната комуникация със Страсбургската институция. В тази връзка е констатирано, че правото на наследниците на бащата на жалбоподателя на въпросното обезщетение е признато в съдебно решение на 29 декември 1993 г.   Към 2006 г., т.е. след тринадесет години жалбоподателят не е получил обезщетение за два от имотите с обща площ от 10 274 кв. м.Поради това той намира нарушение на чл. 1 от Протокол 1 .

По отношение на имотите, наследени от майката (седем на брой), забавата е седем години. Съдът се позовава на констатациите си по-горе, че забавянията при предоставяне на обезщетение в настоящия случай са равнозначни на намеса в правото на жалбоподателя да се ползва мирно от своите притежания, както и че намесата е законосъобразна и с легитимна цел в интерес на обществото, но не е постигнала справедлив баланс между обществените интереси и необходимостта от защита на индивидуалните права. Затова е установено и трето нарушение на чл. 1 от Протокол 1проради непропорционалността на намесата в правото на собственост на жалбоподателя.

. ……………………………………………………………………………………

чл.1 от Протокол 1 (непропорционалност на намесата в правото на собственост ,справедлив баланс, недостатъчно обезщетение, реституция по чл. 7 ЗВСОНИ – подобно на Великови и др)

Bachvarovi c. Bulgarie (n° 24186/04) 7 janvier  2010

Жалбоподателите са баща и син. През 1959 г. първият жалбоподател и неговата съпруга купуват от държавата, чрез Министерство на отбраната, апартамент с площ 115 кв. м в центъра на град Варна. Апартаментът е одържавен в процеса на национализация. Той е част от по-голям апартамент, който към неуточнен момент преди 1959 г. е бил разделен на два по-малки.След приемането на ЗВСОНИ наследниците на някогашните собственици предявяват срещу жалбоподателите иск по чл. 7, който е уважен, тъй като апартаментът бил разделен в нарушение на действащото законодателство.След решението на ВКС от февруари 2004 г. жалбоподателите не подават молба за получаване на ЖКЗ. През м. декември 2006 г. наследниците на бившия собственик на апартамента завеждат ревандикационно (rei vindicatio) производство и дело за обезщетение за пропуснати ползи срещу първия жалбоподател, който все още обитава апартамента. Към датата на последната комуникация със Съда това това дело е било все още висящо.

Съдът отбелязва, че правото на собственост на жалбоподателите е обявено за недействително единствено въз основа на съображението, че техният апартамент е представлявал част от по-голям апартамент, който е бил разделен от държавата в нарушение на действащите разпоредби. Отговорността за тази нередност определено се носи от компетентните власти, а не от жалбоподателите. Съдът смята, че настоящото дело е сходно на решенията Богданови и Цилеви, приведени по делото Великови и други(§§220,224, решение от 15 март 2007 г.)

След постановяване на окончателното решение по делото те са могли да подадат молба за компенсаторни бонове, но не са го сторили. Съдът установява, че поради нестабилните цени на боновете и честите промени в действащите разпоредби, към дадения момент схемата с компенсаторните бонове не е предоставяла достатъчно обезщетение. Следователно, макар да следва да се вземе под внимание съгласно чл. 41 от Конвенцията, аргументът, че жалбоподателите не са се възползвали от схемата с компенсаторните бонове, не може съществено да повлияе на заключението по това оплакване.  При тези обстоятелства Съдът намира, че жалбоподателите не са разполагали с ясна, своевременна и предвидима възможност да получат достатъчно обезщетение.  Оттук следва, че справедливият баланс между обществения интерес и необходимостта техните права да бъдат защитени не е бил постигнат. В тази връзка е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1.

………………………………………………………………………………………

чл.1 от Протокол 1 (лишаване от собственост не при условията, предвидени в закона, върховенство на закона)

Parvanov et autres c. Bulgarie (requêtе n° 74787/01) 7 janvier  2010

/подобно на делото Кирилова и др.- Kirilova and Others v. Bulgaria (nos. 42908/98, 44038/98, 44816/98 and 7319/02, §§ 72-79, 9 June 2005/.

Оплакване относно неизпълнението от страна на властите на задължението им да осигурят на жалбоподателите апартаменти, дължими като обезщетение за отчуждаването на техните имоти.

Със заповед на кмета от 8 април 1987 г. на основание чл. 98 от ЗТСУ къщата и дворът на жалбоподателите са отчуждени „за нуждите на посолство”, но с цел да се осъществят два отделни проекта за обществени сгради. Заповедта на кмета от 8 април 1987 г. предвижда също срещу отчуждаването на имота „за нуждите на посолство“ всеки един от предците на жалбоподателите да бъде обезщетен с апартамент, разположен в сградата, която ще бъде построена от Бюрото за обслужване на дипломатическия корпус („БОДК”).  С три допълнителни заповеди от 15 април 1988 г. на основание чл. 100 от ЗТСУ, кметът определя точното местоположение, площ и други детайли на бъдещите апартаменти, предложени като обезщетение. Трите апартамента са на обща стойност 59 155 стари лева. Тъй като стойността им  е по-висока от цената на отчуждения имот, жалбоподателите и техните предци на непосочени дати са изплатили разликата от 34 036,94 стари лева на държавата. Със заповеди на кмета жалбоподателите са настанени временно в служебни апартаменти на БОДК. Строителството на жилищния блок, в който е трябвало да се намират предложените като обезщетение апартаменти, никога не  започва.

На 13 април 1992 г., след влизането в сила на Закона за реституцията от 1992 г.   жалбоподателите отправят искане до кмета на София за реституция на целия имот, тъй като нито един от проектите за обществени сгради не е реализиран и отчуждената къща все още стои непокътната. Тъй като не получават отговор, на неуточнена дата през май или юни 1992 г. жалбоподателите подават жалба срещу мълчаливия отказ. През същата година отчуждената къща е съборена.С решение от  7 октомври 1994 г. СГС уважава частично жалбата им. Съдът отбелязва, че техният имот е бил отчужден за два обособени проекта за обществени сгради: Проект А за изпълнение върху Парцел А и Проект Б за изпълнение върху Парцел Б. Доколкото изпълнението на Проект Б е започнало върху Парцел Б, тази част от имота, а именно 253 кв. м от площадката, не може да се реституира. Тъй като Проект А обаче не е започнал, реституцията на Парцел А, възлизащ на 328,2 кв. м, е възможна. Никоя от страните не обжалва това решение и то влиза в сила. С оглед изпълнението на решението на СГС и за да се реализира реституцията, на 4 септември 1995 г. жалбоподателите заплащат на държавата 22 697,81 лв, които – вследствие от инфлацията и обезценяването на българската валута – се равняват приблизително на 330 щатски долара.

С писмо от 2 декември 1997 г. БОДК информира жалбоподателите, че вследствие решението на Софийски градски съд от 7 октомври 1994 г. предложените като обезщетение за отчуждаването на имота апартаменти вече не са дължими. След жалба до съда с окончателно решение от 29 декември 2000 г.  ВАС приема, че с  решението на СГС от 7 октомври 1994 г. , с което е отменено отчуждаването, макар и това да е направено частично, заповедите са били отменени изцяло (все едно никога не е имало такава процедура по отчуждаване). ВАС не обяснява защо е счел, че частичната реституция на имота на жалбоподателите съгласно решението от 7 октомври 1994 г. е премахнала напълно тяхното право на каквото и да било обезщетение.  Впоследствие не са предоставени никакви апартаменти на жалбоподателите, а   властите така и не възстановяват средствата , които те са изплатили на държавата, за да доплатят стойността на определените им като обезщетение апартаменти.

Съдът счита, че заповедите от 8 април 1987 и 15 април 1988 г.  са предоставили на жалбоподателите право да придобият собственост върху предложените апартаменти. Това право е останало неоспорено от властите поне до 1994 г., когато жалбоподателите са получили частично възстановяване на имота си. Поради това той приема, че те са имали „притежание” по смисъла на член 1 на Протокол 1, признато и от вътрешното  право.

Според Европейският съд ефектът от решението на ВАС от декември 2000 г. е бил такъв, че да попречи на всякакви последващи опити от страна на жалбоподателите да търсят предоставяне на въпросните апартаменти или каквото и да било друго  обезщетение за отчуждения им имот, което действително се случва на практика. Въз основа на гореизложеното Съдът счита, че решението на Върховния административен съд от 29 декември 2000 г. е лишило жалбоподателите от тяхното право да придобият собственост върху трите апартамента, предложени им от властите като обезщетение за отчуждения им имот, и по този начин ги е лишило от техните притежания по смисъла на второто изречение от първата алинея на член 1 от Протокол № 1.Затова Съдът изследва по-нататък въпроса дали са налице препоставките на този текст, въз основа на които държавата има право да отнеме собственост. Изискването за законност по смисъла на Конвенцията означава не само спазване на съответните разпоредби на вътрешното право, но и съвместимост с върховенството на закона. Това предполага, че би следвало да е налице защита срещу произволни действия. Съдът констатира, че в закона не е уреден случая относно последиците при частична отмяна на процедурата по отчуждаване, а вътрешните съдилища с нищо не са допринесли за премахването на тази ситуация на несигурност. Той отбелязва, че е налице противоречие между решението на СГС от 1994 г., с което е призната частична реституция (съответно – правото им да получат апартаменти като обезщетение за единия парцел) и това на ВАС, който приема, че производството по отчуждаването е изцяло отменено.С оглед на това Съдът достига до извода, че  лишаването на жалбоподателите от собствеността им не би могло да се счита за съвместимо с върховенството на закона и за лишено от произвол; следователно то не изпълнява изискването за законност по смисъла на член 1 от Протокол № 1.

………………………………………………………………………………………………

чл.1 от Протокол 1 (непропорционалност на намесата в правото на собственост, справедлив баланс,недостатъчно обезщетение, реституция по чл. 7 ЗВСОНИ – подобно на Великови и др.)

Georgievi c. Bulgarie (n° 10913/04)  7 janvier  2010

Двамата жалбоподатели са били съпрузи. През 1966 г. те закупуват от Столична община апартамент от 81 кв. м в центъра на града, който е бил одържавен в процеса на национализация. След приемането на ЗВСОНИ срещу тях е предявен иск по чл. 7 от закона. С решения от 24 септември 1996 г. и 10 юли 1998 г. Софийски районен съд и Софийски градски съд уважават иска. Съдилищата намират, че правото на собственост на жалбоподателите е недействително на две основания: 1) в преписката не е намерено решение на кмета за сключване на договора за продажба, а и жалбоподателите не са установили, че такова решение е съществувало, но е било загубено или унищожено; 2) продажбата не е била одобрена от министъра на финансите, както се е изисквало по закон, а от един от неговите заместници. На неустановена дата през 1998 г. те освобождават апартамента. През м. май 1999 г. им се предоставя за ползване общински апартамент от 51 кв. м. След постановяване на решението от 10 юли 1998 г. жалбоподателите кандидатстват за обезщетение чрез компенсаторни записи . През м. декември 2000 г. те получават записи на стойност 62 400 български лева. На 9 юли 2003 г. жалбоподателката продава своята половина от получените записи за сумата от 7 434,01 лева или равностойността на 3 810 евро.  На 17 февруари 2004 г. жалбоподателят продава своята половина от записите за сумата от 7 387,68 лева или равностойността на 3 780 евро. Съдът установява, че разглежданите събития следва да се приемат като продължаваща ситуация, тъй като се отнасят не само до лишаването от собственост, а и до породилото се в тази връзка право на обезщетение, което е предмет на законодателни развития и промени в практиката поне до 2007 г. При все това възниква въпрос относно крайната дата на тази продължаваща ситуация. Съдът е на мнение, че тя приключва с окончателното осъществяване на правото на жалбоподателите на обезщетение. Това настъпва при продажбата съответно на дяловете им от записите, получени като компенсация; след което те вече не попадат в приложното поле на законодателните развития и промени в практиката, свързани с обезщетението. Съдът отбелязва, че жалбоподателят продава своята половина от записите на 17 февруари 2004 г.   Тъй като настоящата жалба е подадена на 12 март 2004 г., по-малко от шест месеца след това, то следва, че е бил спазен шестмесечният срок, предвиден в чл. 35, ал. 1, но само за частта на жалбоподателя. По отношение на тази на жалбоподателката, тъй като тя е продала своите ЖКЗ през 2003 г., и са изминали повече от 6 месеца, то жалбата е обявена за недопустима.

Като се придържа към критериите, изложени по делото Великови и други (§§ 183 – 192), Съдът отбелязва, че правото на собственост на жалбоподателя е обявено за недействително и той е лишени от своята собственост поради нередности, допуснати по вина на компетентните власти, а не на потърпевшите лица В своята преценка дали жалбоподателите са разполагали с адекватно обезщетение Съдът следва да вземе под внимание конкретните обстоятелства по делото, включително получените суми и понесените загуби и, според случая, наличието на обезщетение и действителното положение, в което са се оказали жалбоподателите .

Съдът отбелязва, че скоро след освобождаването на апартамента на жалбоподателя е предоставено за ползване общинско жилище. При все това Съдът счита, че това само по себе си не може да освободи държавата от задължението й да предостави адекватно обезщетение. Жалбоподателят предприема всички необходими стъпки по действащата към момента схема с компенсаторни записи, но се сдобива с левовата равностойност на едва 3 780 евро, което е по-малко от 23% от цената на неговата половина от апартамента към 2000 г. според становище на експерт-оценител. Освен това в периода между 2000 г., когато е изготвена оценката, и 2004 г., когато жалбоподателят получава въпросната сума, цените на недвижимите имоти значително се повишават. Съдът е на мнение, че не са налице обстоятелства, които да обосноват това недостатъчно обезщетение.  От това следва, че властите не са успели да постигнат справедлив баланс между правата на жалбоподателя и обществения интерес. Ето защо Съдът установява нарушение на чл. 1 от Протокол № 1.

…………………………………………………………………………………………

чл.1 от Протокол 1 (справедлив баланс, непропорционалност на намесата, реституция по чл. 7 ЗВСОНИ – подобно на Великови и др.)

Kayriakovi c. Bulgarie (requêtе n° 30945/04),   7 janvier  2010

През 1974 г. първият и втората жалбоподатели(съпрузи, третата жалбоподателка е тяхна дъщеря) закупуват от Столична община апартамент с площ от 95 кв. м, който е станал държавна собственост по силата на национализацията. В началото на 1993 г. наследниците на предишния собственик на имота преди национализацията завеждат иск срещу първия и втората жалбоподатели на основание чл. 7 ЗВСОНИ.  Производството приключва с окончателно решение на Върховния касационен съд от 8 януари 2001 г.   Първият и втората жалбоподатели са могли до два месеца след окончателното решение на Върховния касационен съд от 8 януари 2001 г. да подадат заявление за компенсаторни, но те   не са се възползвали от тази възможност. Макар че не е предявен иск по чл. 108 от Закона за собствеността, бившите собственици прогонват жалбоподактелите от жилището, след което завеждат дело за неоснователно обогатяване – пропуснати ползи от наемите, които са могли да получат за период от 5 години (1996-2001 г.) След осъдително решение на две инстанции през юни 2007 г. първият и втората жалбоподатели изплащат на предишните собственици на апартамента сумата от 31 265 лева, или приблизително 16,000 евро, а третата жалбоподателка изплаща сумата от 15 632 лева, или приблизително 8 000 евро.

Съдът намира, че жалбата по повод производството по чл. 7 ЗВСОНИ е недопустима, отчитайки като начален момент  изтичането на  двумесечния срок за подаване на молба за ЖКЗ. Той разглежда жалбата само по повод оплакването за осъждането им да заплатят обезщетението за неоснователно обогатяване.

Съдът отбелязва, че в резултат от приложението по отношение на първия и втората жалбоподатели на ЗВСОНИ във връзка със съответните разпоредби за нищожност на договорите, те са определени за отговорни със задна дата да заплатят вреди на собствениците на техния апартамент преди национализацията за това, че са продължили да го ползват и след влизането в сила на Закона за реституцията Съдът трябва да прецени дали съответните законови правила и съдебна практика, както са приложени в настоящия случай, поддържат справедлив баланс между преследваните законни цели и изискванията на чл. 1 от Протокол № 1 за защита на индивидуалните права.

Според Съда не би могло разумно да се изисква жалбоподателите да сторят това нито през 1992 г., нито след 1993 г., когато срещу тях е предявен иск на основание ЗВСОНИ. По това време и до постановяването на окончателното решение през януари 2001 г. тяхното право на собственост се е считало за валидно за целите на закона и те са имали право да ползват съответните правни средства за защита в националните съдилища, което са и сторили.   Съдът не може да разгледа основанията, на които правото на собственост на първия и втората жалбоподатели е обявено за нищожно през 2001 г., тъй като съответната жалба е подадена след шестмесечния срок, постановен в чл. 35 от Конвенцията . Въпреки това в контекста на разглеждания въпрос, а именно пропорционалността на законодателния и съдебния подходи, които налагат ретроактивна отговорност на жалбоподателите, Съдът отбелязва, че подобна отговорност е установена във всички случаи на недействителност и следователно в широк кръг от съществено различаващи се случаи, включително такива, в които държавната администрация е в основата на поредица от събития. Според Съда автоматичното прилагане на ретроактивна отговорност за вреди на добросъвестни собственици като жалбоподателите се разминава драстично с изискванията за пропорционалност, предвидимост и справедлив баланс Макар че са били осъдени да заплатят обезщетение само за последните 5 години (поради изтичането на давностния срок за предходния период), според Съда тази давност не може да възстанови необходимия справедлив баланс, тъй като жалбоподателите е трябвало да заплатят значителна сума за това, че са живяли в апартамента по време, когато за всички цели на закона този апартамент се е считал тяхна собственост.  Следователно Съдът постановява, че намесата в правата на жалбоподателите, защитени по силата на чл. 1 от Протокол № 1, е несъразмерна и поради това неоправдана и намира нарушение  на тази разпоредба. По отношение на третата жалбоподателка Съдът намира оплакването й за недопустимо, поради подаването му след изтичането на 6-месечния срок.

………………………………………………………………………………………

чл. 1 от Протокол 1(право на мирно ползване на собствеността – първо правило)+ чл. 8 (право на зачитане на личния и  семейния живот)+чл.6§1(право на справедлив процес)+ чл. 13 във вр. с чл. 8 и чл. 1 от Протокол 1 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Ivan Atanasov c. Bulgarie (requêtе no  12853/03)  2 decembre  2010

Къщата на жалбоподателя в с. Елшица се намира на около километър от хвостохранилището и обогатителната фабрика на бивша медна мина. Жалбоподателят обработва земеделска земя, намираща се на около четири километра от хвостохранилището с площ е 98,3 хектара. То фукционира до 1991 г. Мината  продължава да работи до 1999 г. След това са взети мерки за консервация и рекултивация на хвостохранилището. През юни 1994 г. проектът, който е изготвен през месец март същата година, е подложен на оценка за въздействие върху околната среда (ОВОС). Оценката е положителна. През декември 1994 г. проектът е представен за публично обсъждане от жителите на Елшица и е променен в съответствие с техните забележки. Той е одобрен от Междуведомствения експертен съвет на Министерството на промишлеността през месец октомври 1997 г. и от януари 1999 г. започва неговото изпълнение. Проектът се състои от полагане на земна маса и почва и засаждане на растения върху хвостохранилището. Изпълнението му е спряно през месец април 1999 г.  На 13 януари 2000 г. Регионалната инспекция по околната среда и водите в град Пазарджик установява, че фирмата, превозваща утайка от пречиствателната станция в Пловдив, извършва тази дейност без да има разрешително за това, както се изисква съгласно чл. 12, ал.1 от Закона за ограничаване на вредното въздействие на отпадъците върху околната среда от 1997 г. На 29 март 2000 г. инспекцията глобява фирмата. Впоследствие ЕТ “Марин Благиев” подава заявление за получаване на такова разрешително, което му е издадено от министъра на околната среда и водите на 22 февруари 2000 г.

След като научава за гореспоменатото разрешително, на 21 декември 2001 г. жалбоподателят подава жалба до Върховния административен съд срещу решението на министъра. Той твърди, че решението е нищожно, защото изпълнението му е невъзможно Жалбоподателят също така счита, че решението на министъра незаконосъобразно определя тази утайка като принадлежаща към промишлените отпадъци, защото съгласно приложимите правила тя всъщност трябва да спада към опасните отпадъци, което се доказва и от различните анализи. Твърди се още, че решението на министъра е издадено в противоречие с установената процедура, тъй като не е извършена ОВОС.   На 21 март 2001 г. тричленен състав на ВАС отхвърля жалбата като недопустима (опр. № 1826 от 21 март 2001 г. по адм. д. № 732/2001, ВАС, ІІ отд.). Съдът намира, че жалбоподателят не е бил страна по административното производство и поради това не е лигитимиран да иска съдебен контрол върху решението на министъра.

Жалбоподателят обжалва това определение и на 14 юни 2001 г. петчленен състав на ВАС го отменя определението  и връща делото за продължаване на съдопроизводствените действия и решаването му по същество (опр. № 4333 от 14 юни 2001 г. по адм. д. № 3777/2001, ВАС, петчленен състав). Съдът намира, че с оглед целта на законодателството в сферата на опазването на околната среда – да се предотврати или ограничи вредното въздействие на отпадъците върху човешкото здраве и околната среда, всички хора, които живеят в място, изложено на риск от замърсяване от третиране на отпадни води, могат да се считат като заинтересовани страни. Съдът посочва, че жалбоподателят и всички други хора, които живеят в близост до хвостохранилището, имат интерес да предприемат действия за предотвратяване на дейности, подобни на тези, които се разрешават с обжалваното решение и могат да замърсят тяхната околна среда, както и да застрашат здравето им. На 23 януари 2002 г. (опр. № 605 от 23 януари 2002 г. по адм. дело № 4993/2001, ВАС, ІІ отд.) тричленен състав на Върховния административен съд постановява прекратяване на производството поради липса на предмет на делото, тъй като срокът на разрешителното, издадено на ЕТ “Марин Благиев”, е изтекъл на 30 декември 2001 г.Определението е оставено в сила от 5-членен състав. Съдът отбелязва, че наличието на правен интерес следва да е налице в хода на цялото съдебно производство. Според съда тричленният състав се есъобразил с новонастъпилите факти и обстоятелства по делото, а именно изтичане срока на разрешителното

Новият проект за рекултивация предизвиква широко недоволство сред жителите на Елшица. На 10 и 19 април 2000 г. г-н А.П., член на общинския съвет в Панагюрище, изпраща писма до Министерството на здравеопазването и до Националния център по хигиена, медицинска екология и хранене с искане за   представяне на експертно мнение относно изпълнението на проекта – и по-точно дали би могъл да предизвика риск за здравето на хората, живеещи в близост до хвостохранилището. Националният център по хигиена дава своя отговор на 25 април 2000 г. , в който посочва, че  съществува риск от натравяне с тежки метали за хората, които живеят в периметър от десет километра около хвостохранилището, тъй като концентрацията на тежки метали в утайката, полагана върху хвостохранилището, е в по-големи от допустимите от закона размери, което е потвърдено и от анализа на взетите проби. Освен това проектът за рекултивация не разполага с подходяща система за наблюдение на подпочвените води, където може да се очаква струпването на тежки метали поради факта, че полимерното покритие не е дълготрайно стабилно.Тези резултати са потвърдени и от назначената от кмета на Панагюрище комисия, която също извършва изследване. Кметът неколкократно сезира министъра на околната среда и водите, както и зам.-министър председателя, още повече, че се оказва, че никой не извършва периодично наблюдение на нивата на отровните химикали, които се просмукват в подпочвените води от хвостохранилището. На 13 декември 2001 г. министърът на околната среда и водите издава на “Еко Елшица” ЕООД разрешително да изхвърля отпадни води, в което се определят известни ограничения на нивата на тежки метали в тях и се изисква от дружеството да предоставя месечни доклади на компетентните органи. Такива доклади не са предоставяни, защото не са изготвяни. След натиск от страна на местното население е възложена ОВОС, която обаче не е извършена в определения срок, а след изготвянето й не е приета от министъра на околната среда поради пропуски в нея. Такъв не е приет никога, тъй като съгласно законодателството, действащо към момента, не е необходимо да се продължи с изследването на този въпрос и да се финализира ОВОС. Тъй като работата на обекта вече е приключила, достатъчно е “Еко Елшица” ЕООД да изготви доклад за въздействието на проекта.   Първият доклад, с който “Еко Елшица” ЕООД прави наблюдение върху дейността си, е изготвен през ноември 2007 г. и обхваща периода от ноември 2006 г. до ноември 2007 г. Измежду сведенията, предоставени с доклада, се съдържа и информация за съдържанието на тежки метали във водата, оттичаща се от хвостохранилището и в състава на тревата, намираща се близо до него. Оказва се, че нивата на вредните вещества са под нормата.

Жалбоподателят се оплаква, че не може да наслаждава в пълен обем на благата, произтичащи от правото му на собственост, тъй като извършваната от него земеделска дейност е станала рискова поради замърсяването около хвостохранилището. Оплаква се и от понижаването на стойността на неговата недвижима собственост поради широкото медийно отразяване на екологичните проблеми, свързани с рекултивацията на хвостохранилището.

Съдът отбелязва, че чл. 1 от Протокол № 1 не гарантира правото на човек да се наслаждава на своите притежания в приятна околна среда (вж. Галев и други срещу България (реш. по допустимост), № 18324/04, 29 септември 2009 г. ). И все пак едно тежко влошаване на околната среда може да окаже сериозно влияние върху стойността на недвижимата собственост и да е равносилно на частична експроприация ( Rayner v. the United Kingdom), № 9310/81, Решение на Комисията от 16 юли 1986 г., Решения и доклади (РД) 47, пар. 5, на стр. 14). Жалбоподателят обаче не е представил доказателства, че проектът за рекултивация е имал някакво въздействие върху собствеността му или че е допринесъл за намаляването на стойността й (Ashworth and Others v. the United Kingdom) (реш.), № 39561/98, 20 януари 2004 г.; Fägerskiöld v. Sweden) (реш.), № 37664/04, 26 февруари 2008 г.; и Галев и други, цитирано по-горе). Също така той не представил доказателства, сочещи размера на загубите, които твърди, че земеделският му бизнес е претърпял вследствие проекта за рекултивация (Taura and Others v. France), № 28204/95, Решение на Комисията от 4 декември 1995 г., РД 83‑B, пар. 112, на стр. 133). Поради тези причини Съдът достига до извода, че не е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1

Съдът намира наред с това, че не е  налице нарушение и на чл. 8, както и на чл.6§1 от Конвенцията.

…………………………………………………………………………………………………..

чл.1 от Протокол 1 ( контрол върху ползването на собствеността – заплащане на данъци, акцизи, лишаване от собственост, непропорционалност на намесата, не при условията, предвидени в закона)

Case of Patrikova (Application no. 71835/01)   4 mars 2010

Жалбоподателката е едноличен търговец и притежава разрешително, издадено през 1994 г., за търговия на едро с акцизни стоки. На 6 юни 2000 г. разградските данъчни власти проверяват един от двата склада, в които жалбоподателката съхранява своите стоки, изземва всички тютюневи и алкохолни продукти, намерени там (тяхното количество е значително – 11 864 бутилки вино и 86 638 бутилки с по-високо съдържание на алкохол – общо 98 502 бутилки). Общата стойност на отнетото е около 150 000 EUR. Те са преместени в складова база, използвана от разградските данъчни власти, но част от стоката е унищожена. С решение от 27 юни 2000 г. е наложена глоба на жалбоподателката в размер на около 115 000 EUR. Решението е издадено въз основа на становището на данъчните власти, че приложимият закон изисква отделно разрешително за съхранение на акцизни продукти, а жалбоподателката разполага само с разрешение за търговия с такива. Започналото по жалба на жалбоподателката производство приключва с решение на районния съд, оставено в сила от окръжния съд на 18.01.2002 г., че в законодателството няма текст, който да изисква наличието на самостоятелно разрешително за държане на акцизни стоки.

Междувременно на 7 юни 2002 г. срещу нея започва  наказателно производство   по подозрение в данъчна измама, продажба на акцизни стоки без изискуемите бандероли и незаконна търговия с акцизни стоки.  На 11 септември 2000 г. Районна прокуратура – Исперих нарежда запорирането като доказателство на стоките, които вече са били иззети от разградските данъчни власти.През 2003 г. производството срещу жалбоподателката е прекратено. Прокурорът нарежда производството да продължи срещу „неизвестен извършител“ и иззетите бутилки да бъдат поставени под контрола на местния данъчен орган, който е компетентен да се произнесе по евентуално изземване на бутилките с подправени бандероли. Прокурорското постановление за наложения запор е отменено от съда едва през 2005 г.  На 4 февруари 2002 г. жалбоподателката отправя искане до разградските данъчни власти да й бъдат  възстановени иззетите стоки въз основа на това, че изземването от 6 юни 2000 г. е било обявено за незаконосъобразно и решението от 27 юни 2000 г. е било отменено с окончателно решение от 18 януари 2002 г. Данъчната администрация се съгласява и на 2 март 2002 г. жалбоподателката получава обратно всички тютюневи изделия. Тя отказва обаче да си вземе бутилките с вино и другите алкохолни напитки, тъй като според нея е необходима предварителна оценка на състоянието им.

На 12 април 2004 г. директорът на разградската данъчна служба издава заповед на осн. чл. 106, ал. 5 от Данъчния процесуален кодекс, с която обявява стоките за изоставено имущество, придобито от държавата. Текстът на решението се отнася за всички алкохолни напитки (98 502 бутилки), описани в заповедта за изземване от 6 юни 2000 г., и в него се посочва, че стоките са държани в склад на отговорно пазене на данъчната служба. Опитът на жалбоподателката да осъди данъчните власти за причинените й вреди приключва с отхвърлянето на нейния иск.

Жалбоподателката счита, че е имало поредица от незаконосъобразни действия на държавата, които са нарушили нейни имуществени права: незаконното изземване на алкохолните напитки през 2000 г., незаконното увреждане на бутилките и „изчезването“ на някои от тях  докато са били в ръцете на държавата, задържането на останалите бутилки след 2002 г. и решението от 2004 г., потвърдено от съдилищата през 2007 г., да ги придобият като изоставени.

Съдът  разглежда всяко едно от тях по отделно.

По повод първото нарушение, свързано с  изземването на стоките от юни 2000 г. и последвалите вреди и материални загуби той констатира, че с окончателно решение на националния съд разпореждането на данъчните власти е било прието за незаконосъобразно съгласно действащото законодателство. Съдът отбелязва също така, че към януари 2002 г., когато изземването е обявено за незаконосъобразно и връщането на останалите алкохолни напитки на жалбоподателката става принципно възможно, част от стоките са станали негодни за консумация или непродаваеми. Усилията на жалбоподателката да убеди данъчните власти да продадат стоките, докато все още са продаваеми, остават без успех. Що се отнася до количеството алкохол, то Съдът взема под внимание, че когато полицията проверява стоката на жалбоподателката, държана в складовата база на данъчните власти, на 27 февруари 2002 г.,тя отбелязва наличието на едва 52 118 бутилки (а е иззето значително по-голямо количество бутилки през юни 2000г. – 98 502 бутилки). Без значение е фактът, че съдът в последвалото производство отбелязва именно този по-голям брой, но той се основава на първоначалния акт на данъчните власти.“ Съдът е шокиран и от факта, че във все още висящото гражданско дело за вреди, заведено от жалбоподателката през май 2002 г., държавните институции, в които очевидно се включват и разградските данъчни власти, отказват на назначените от съда вещи лица достъп до съответни документи. Изглежда също така, че въпреки многократните молби на жалбоподателката, никога не е предприемана оценка на оставащата стока и на стойността на липсващите и увредени бутилки.“(§86) Съдът счита, че мерките, предприети срещу жалбоподателката, са незаконосъобразни и произволни. Поради това той установява  нарушение на член 1 от Протокол № 1 по отношение на изземването от юни 2000 г. и последвалите материални загуби.

По повод оплакването за незаконно задържане на алкохола след януари 2002 г. Съдът отбелязва, че е съмнително  дали данъчните власти са могли по своя преценка да върнат алкохолните напитки на жалбоподателката след 27 февруари 2002 г., когато полицията разпорежда изземването им като доказателство по наказателно производство, отнасящо се за подправка на бандероли. Въпреки че заповедта за изземване от 27 февруари 2002 г. се отнася само за 52 118 бутилки. Съдът отбелязва, че законосъобразността и основателността на задържането, разпоредено в контекста на наказателното производство, трябва да бъдат проверени от него, тъй като временното изземване на доказателства в контекста на висящо наказателно производство по принцип е мярка, която е обоснована съгласно втория параграф на член 1 от Протокол № 1 (вж. Raimondo v. Italy, 22 февруари 1994, § 27, Серия A no. 281‑A). „Трудно е да се приеме, че властите са имали правото да задържат стоките на жалбоподателката безсрочно в контекста на латентно наказателно производство. Правителството не е представило никаква информация относно каквито и да било нови събития след декември 2005 г. Въпреки че данъчните власти очевидно са имали правни основания да конфискуват бутилките с подправени бандероли, това така и не е било извършено и те остават собственост на жалбоподателката. Изглежда, че не е бил извършен преглед на останалите бутилки, за да бъде установено дали са с подправени бандероли.“(§98)

При тези обстоятелства, като преценява представените от страните доказателства  Съдът счита, че задържането на алкохолните напитки след януари 2002 г. не може да бъде характеризирано като законна и основателна мярка. Поради това то нарушава член 1 от Протокол № 1.

Третото оплакване, разгледано от Съда, е по повод решението на данъчните власти да бъде придобита част от стоката като непотърсена /изоставена/.

Според Съда разпоредбите на националното законодателство, съгласно които данъчните власти са придобили като изоставени стоки, държани от нея, в случай че техният собственик не ги е потърсил в срок от девет години, не може да се разглеждат като проблематични съгласно член 1 от Протокол № 1. Автоматичното им прилагане спрямо събитията по делото на жалбоподателката обаче, без да се взема предвид конкретният контекст – незаконосъобразните действия на данъчните власти срещу жалбоподателката и делото за вреди срещу тези данъчни власти – може да бъде описано единствено като произволно. Съответният контекст изяснява извън всякакво съмнение, че въпросните стоки са предмет на висящи спорове, а не са изоставени. Като отказват да вземат предвид този контекст и прилагат формален подход, българските съдилища постановяват произволни решения, потвърждаващи едно незаконосъобразно лишаване от имущество в противоречие с член 1 от Протокол № 1. Това е третото нарушение на чл. 1 от протокол 1.

………………………………………………………

чл.1 от Протокол 1(плащане на данъци, легитимно очакване, непропорционалност на намесата)

Business Support Centre c. Bulgarie (requêtе n° 6689/03),  18 mars  2010

Делото третира проблеми, подобни на случая “Булвес” ООД срещу България по повод отказ за възстановяване на ДДС поради констатирани нарушения на предходен доставчик.

На 14 декември 1998 г. Центърът за подкрепа на бизнеса сключва споразумение с Министерство на външните работи на Австрия за създаване на бизнес инкубатор за малки и средни предприятия в Русе. В хода на осъществяването на проекта организацията-жалбоподател се задължава да обнови имот на Общински съвет – Русе срещу предоставеното му право на ползване за срок от десет години за целите на бизнес инкубатора. Обновяването приключва на 9 февруари 2000 г. и струва 192 761 лева, платени изцяло от организацията-жалбоподател. В хода на работите по обновяването на общинския имот Центърът за подкрепа на бизнеса получава доставка от едноличен търговец на стойност   68 400 лева  (57 000 лева   е цената на стоките или услугите и 11 400 лева   е размерът на  ДДС). Доставчикът издава на организацията-жалбоподател фактура № 126/20.07.1999 г., която след това е платена изцяло, с включен ДДС. Организацията-жалбоподател завежда доставката в отчетната си документация за м. юли 1999 г. и подава декларация по ДДС за същия период на 16 август 1999 г.  Доставчикът, от друга страна, не завежда сделката в отчетната си документация, не подава декларация по ДДС и не погасява своите задължения към хазната.

На 11 април 2000 г. данъчните власти провеждат одит на организацията-жалбоподател, който по отношение на ДДС обхваща периода от 1 юли 1999 г. до 29 февруари 2000 г. В хода на одита е извършена насрещна проверка на доставчика, за да се установи дали доставката е своевременно отчетена и заведена в счетоводната му документация. В резултат се констатира неизпълнението на задълженията му, свързани със счетоводната отчетност и внасянето на ДДС. На 31 август 2000 г. Централната данъчна служба на Териториална данъчна дирекция – Русе издава данъчен акт на организацията-жалбоподател. Във връзка със  сделката по фактура № 126/20.07.1999 г. данъчните власти отказват на организацията-жалбоподател правото за приспадане на внесен ДДС за доставки в размер на 11 400 лева  (5 828 евро), тъй като доставчикът не е завел сделката в отчетната си документация, не е подал декларация по ДДС и не е погасил своите задължения към хазната. По този начин данъчните органи приемат, че въпросната доставка не е “обложена” с ДДС и следователно организацията-жалбоподател няма право да си го приспадне.

По отношение на доставката по фактура № 126/20.07.1999 г. организацията-жалбоподател е трябвало втори път да заплати ДДС в размер на 11 400 лева  (5 828 евро). Освен това върху тази сума е била начислена и лихва на стойност 1 396,83 лева (714 евро). Ревизионният акт е обжалван по съдебен път. При постановяването на своите решения съдилищата също заключават, че доколкото доставчикът не е подал декларации по ДДС и не е погасил своите задължения към хазната, организацията-жалбоподател няма право на приспадане на платен ДДС.

В своя анализ относно наличието на нарушение на чл. 1 от Протокол 1 Съдът намира, че случаят е сходен с този по делото   Bulves AD v. Bulgaria (no. 3991/03,   22 January 2009). Той се позовава на изводите, до които е достигнал в § 71 от цитираното решение и че дружеството не следва да понесе тежестите от неизправността на своя съконтрахент, след като властите са установили, че не е налице данъчна измама и че самото дружество не е нарушило действащото данъчно законодателство.

Съдът отбелязва, че единствената видима разлика между двете дела е липсата на сигурност дали доставчикът в крайна сметка е уредил задълженията си към държавната хазна, предвид наличието на внесен ДДС в размер на 11 400 лева (5 828 евро) от страна на организацията-жалбоподател. Съдът обаче отбелязва, че това е било изцяло в правомощията на данъчните власти, които, след като са установили, че доставчикът не е изпълнил своевременно и цялостно задължението си за отчитане и плащане на ДДС, са могли да извършат данъчна проверка и да образуват срещу него производство, за да съберат просрочените вземания със съответната лихва. Ето защо това няма пряко отношение към преценката на Съда за организацията-жалбоподател.

Намерено нарушение на чл. 1 от Протокол 1. Присъдено обезщетение за претърпяните имуществени вреди.

………………………………………………………………………………………….

чл.1 от Протокол 1 (право на мирно ползване на собствеността, наличие на легитимно очакване)

Popnikolov c. Bulgarie (requêtе n° 30388/02),  25 mars  2010

(подобно на Basarba OOD c. Bulgarie)

На 1 октомври 1992 г. жалбоподателят, в качеството си на едноличен търговец, сключва договор за наем с държавно дружество „СИМЕ ЕКО“ на  част от недвижим имот – производствена база и инсталации,   за период от десет години.  На 11 октомври 1994 г. той представя предложение пред Министерството на промишлеността за закупуване на имота по реда на преференциална процедура за приватизация за наемателите на държавни имоти или части от тях, предвидена в чл. 35 (1) (2) от Закона за приватизация. В писмо от 26 април 1995 г. министърът на промишлеността отхвърля предложението на жалбоподателя. На неуточнена дата последният обжалва решението. С окончателно решение от 4 декември 1996 г. Върховният съд се произнася в полза на жалбоподателя, отменя решението на министъра на промишлеността като незаконосъобразно и като приема, че жалбоподателят отговаря на задължителните условия за закупуване на имота по преференциална процедура за приватизация, изрично задължава министъра на промишлеността да приеме необходимото решение, за да продаде имота съгласно чл. 35(1)(2) от ЗППДОбП. На неуточнена дата държавата продава мажоритарния дял от държавното дружество, чиято производствена база е наета от жалбоподателя. През 1997 г. жалбоподателят, в качеството си на едноличен търговец, предявява граждански иск срещу дружеството, Министерския съвет и Министерството на промишлеността. Той иска обявяването на приватизационния договор на дружеството за частично нищожен до такава степен, в която той се отнася за имота, въз основа на решението на Върховния съд от 4 декември 1996 г. в негова полза. С окончателно решение от 21 август 2001 г. Върховният касационен съд отхвърля иска на жалбоподателя, тъй като установява, че никакъв приватизационен договор не бил сключен между страните ответници в изпълнение на резултатите от първия търг на приватизационната програма, и поради това няма акт, чиято валидност може да бъде оспорена в рамките на образуваното гражданско производство. В мотивите си съдът заключава, че жалбоподателят е трябвало да оспори решенията на властите да включат дружеството в приватизационната програма и другите административни актове, издадени в това отношение. Опитите да се оспорят тези актове от страна на жалбоподателя като физическо лице също завършват без успех. В писмо от 2001 г.  декември 2001 г. Министерството на икономиката уведомява жалбоподателя, че не може да му помогне, защото по това време държавата притежава само 0.2% от акционерния капитал на дружеството и не може да наложи продажбата на имота на жалбоподателя. Така единственият начин той да постигне изпълнението би бил да се стреми да закупи имота директно от дружеството.

Съдът преценява, че след решението на Върховния съд, което не е предоставяло никаква свобода на преценка на държавните органи,   жалбоподателят е имало законово очакване, състоящо се в правото да му бъде предложено да закупи наетата база  при преференциалните условия на чл. 35(1) от Закона за приватизацията . Следователно,   жалбоподателат е имал „легитимно очакване“ да придобие „притежание”, което попада  в рамките на значението на член 1 от Първия протокол.Съдът констатира, че отказът да започне процедура по преференциална продажба на въпросния имот представлява намеса от страна на държавата в правото на собственост на жалбоподателя. Тя обаче не е легитимна, тъй като Върховният съд е задължил министърът да приложи  цялата процедура по чл. 35, ал.1 от ЗППДОбП . Той обаче не довършва процедурата и вместо това държавата продава имота като актив на дружеството на трети лица. Правителството не дава обяснения за действията на държавните органи .

Това е достатъчно, за да позволи на Съда да заключи, че при конкретните обстоятелства на настоящото дело  намесата в правото на жалбоподателя на мирно ползване на притежанията му не е в съответствие с националното законодателство и не отговаря на изискванията за законосъобразност съгласно чл.1 от Протокол № 1 и установява нарушение.Съдът отлага въпроса за обезщетението по чл. 41 от Конвенцията.

Установено е нарушение и на чл. 6§1.

……………………………………………………..

чл.1 от Протокол 1(право на мирно ползване на собствеността – първо правило)+ чл.6§1 ( отказ на достъп до съд, неизпълнение на влязло в сила съдебно решение;   разумен срок – прекомерна продължителност на съдебно производство – 9 г.)

Tilev c. Bulgarie (requêtе no 25051/02),   27 mai 2010

Жалбоподателят е имал сключен договор за аренда на земеделска земя, на която засадил зърнени култури, но договорът бил едностранно прекратен от МЗХП без уведомлението за това да е достигнало до него. Същевременно по разпореждане на министъра той бил отстранен от земеделските имоти, а фирмата, с която бил сключил договори за тези земи, разорала неговите посеви. Макар че съдът спрял заповедта за отстраняването му от владение и впоследствие не било доказано, че жалбоподателят  е получил уведомление за разваляне на договора, официалните институции отказали да го въведат  във владение.

Съдебното производство по предявения от жалбоподателя иск за вреди по чл. 49 ЗЗД продължило 9 години, като в този период различните инстанции квалифицирали иска от такъв по чл. 49  ЗЗД на такъв по чл. 1 от ЗОДОВ, а ВКС първоначално   приел, че правното основание е по чл. 49 ЗЗД, а в последващия си и краен съдебен акт – че отговорността в случая е договорна, поради което на жалбоподателя не му се дължи обезщетение.

Съдът установява, че решението от 28 декември 1999 г., заедно с разпоредбите на член 51 от Закона за административното производство задължава властите да възстановят владението на жалбоподателя върху двата парцела или да го обезщетят по друг адекватен начин. Това решение е придобило сила на пресъдено нещо и Съдът е на мнение, че на властите е вменено задължение, което представлява достатъчно добре установено и изискуемо вземане за жалбоподателя, равностойно на притежание по смисъла на член 1 от Протокол № 1. Възраженията на ответното Правителство във връзка с прекратяването на договора за наем и обезщетяването на жалбоподателя с определена сума за неожънатата реколта  не поставя под съмнение съществуването на „притежание”, попадащо под защитата на член 1 от Протокол № 1. Относно споменатото от Правителството обезщетение Съдът отбелязва, че вътрешните съдилища в крайна сметка са отхвърлили исковата претенция за обезщетение за вреди, като  приемат, че не би могло да се търси отговорност от властите за вреди. Съдът констатира, че държавните органи не са изпълнили окончателното решение на Добричкия окръжен съд в полза на жалбоподателя от 28 декември 1999 г. Това неизпълнение представлява намеса в правото му на неприкосновеност на неговите притежания, както е указано в първото изречение от първия параграф на член 1 от Протокол № 1. Правителството не представя никакъв аргумент, който би могъл да оправдае тази намеса от гледна точка на въпросната разпоредба на Конвенцията. Поради това е установено нарушение на чл. 1 от Протокол 1.

………………………………………………………………………………………………

ПРОТОКОЛ 7

чл. 1b на Протокол 7 (липса на процедурни гаранции при експулсиране на чужденци)+ чл. 8 (право на неприкосновен семеен живот) + чл. 13 във вр. с чл. 8 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Kaushal et autres c. Bulgarie (requêtе no 1537/08), 2 septembre 2010

Жалбоподателят – индийски гражданин, се заселва в България през 1990 г., а през 1992 г. се жени за втората жалбоподателка. От брака им се раждат две деца през 1994 и 1998 г. На неуточнена дата получава разрешение за постоянно пребиваване, научава български език и започва свой бизнес. На 28 ноември 2005 г. директорът на Национална служба „Сигурност” на Министерството на вътрешните работи издава заповед за експулсирането на г-н Каушал поради това, че представлява заплаха за националната сигурност. Заповедта   забранява г-н Каушал да влиза или пребивава на територията на България за срок от десет години. В нея е записано, че тя подлежи на незабавно изпълнение. На 1 декември 2005 г. той е експулсиран в Индия. Впоследствие се установява в Солун, Гърция, където съпругата и дъщерите му го посещават.

Въпреки, че заповедта не подлежи на обжалване, СГС я разглежда по същество, позовавайки се на решението на ЕСПЧ по делото Ал-Нашиф срещу България (№ 50963/99, от 20 юни 2002 г.). Той намира, че тя е основателна с оглед наличието на данни за участие на жалбоподателя в терористична организация и че информацията за това е събрана по надлежния ред. Съдът не се произнася по оплакването, свързано с нарушаването на правото на семеен живот на жалбоподателя, намирайки, че предприетите административни мерки са целяли да предотвратят противозаконната му дейност.

Решението от 16 декември 2006 г. е обжалвано пред ВАС. В жалбата е посочено, че за жалбоподателя не става ясно с кои свои действия е застрашил националната сигурност, тъй като посоченото в самото предложение за експулсиране подлежи на доказване.  В нея той подчертава отново факта, че има семейство в България. ВАС оставя решението на СГС в сила. Съдът приема, че данните, свързани с твърдяната незаконна дейност на първия жалбоподател, са събрани в съответствие със закона и че оспорваната заповед за експулсиране „се отнася логично към фактите, изложени в Предложението”. Процесът е бил справедлив, тъй като жалбоподателят е имал адвокатска защита, а тежестта на доказване, че не се е занимавал с противозаконна дейност е била негова. Колкото до твърдението за нарушаване на правото му на семеен живот, ВАС се позовава на ограниченията в чл.8§2, че това право не е абсолютно.

Позовавайки се на чл. 1 от Протокол 7, жалбоподателят твърди, че по отношение на него не са били спазени процедурните гаранции при експулсирането на чужденци.

Съдът посочва, че  първата гаранция, предвидена в член 1 от Протокол № 7, е че лицата, посочени в тази разпоредба, не могат да бъдат експулсирани, освен „по силата на решение, взето съгласно закона“. Той обаче вече е установил, че експулсирането на г-н Каушал в този случай не е било „в съответствие със закона“ по смисъла на член 8§2  от Конвенцията, от което следва, че и във връзка с настоящото оплакване изводът му не може да бъде по-различен.  Освен това Съдът отбелязва, че националните съдилища не са събрали доказателства, които да потвърдят или да оборят твърденията, послужили за основа за решението за експулсирането на първия жалбоподател, и са подложили това решение на чисто формален преглед, като в резултат на това първият жалбоподател не е имал възможност случаят му да бъде надлежно изслушан и разгледан в светлината на възможни аргументи против неговото експулсиране. Съдът заключава, че действията на националните съдилища са били в противоречие с буква b на алинея 1 от Протокол № 7. Той достига до извода, че в настоящия случай е налице нарушение на член 1 от Протокол № 7 към Конвенцията по отношение на първия жалбоподател.

Съдът установява наред с това и нарушение на чл. 8 по отношение на всички жалбоподатели.

…………………………………………………………

чл. 4 на Протокол 7 (във връзка с чл.6§1, наказателен аспект – не два пъти за едно и също нещо)

Tsonyo Tsonev c. Bulgarie (requêtе n° 2376/03) (УБДХ)  14 janvier 2010

В 9 часа вечерта на 11 ноември 1999 г. жалбоподателят и Д.M., след употреба на алкохол, отишли в жилището на г-н Г.И. Последвало сбиване и полицията, повикана от съседите, арестувала жалбоподателя и г-н Д.M. С решение от 19 ноември 1999 г. кметът на Габрово признава жалбоподателя за виновен в това, че е нарушил чл. 2, ал. 1 от Наредба № 3 на общината, тъй като е нарушил обществения ред и действията представляват явно неуважение към обществото,   и му налага глоба от 50 лв. Решението, което е подлежало на обжалване, не е връчено на жалбоподателя, тъй като адресът му е бил неизвестен.

След известно време прокуратурата повдига обвинение срещу жалбоподателя за това, че е причинил средна телесна повреда на г-н Г.И. по чл. 129, ал. 1 от Наказателния кодекс и е влязъл със сила в жилището му в нарушение на чл. 170, ал. 2 от НК.С присъда от 14 ноември 2001 г. Габровският районен съд признава жалбоподателя за виновен за причиняване на средна телесна повреда на г-н Г.И. и го осъжда го на осемнадесет месеца лишаване от свобода. С решение от 9 април 2002 г. Габровският окръжен съд потвърждава присъдата на първоинстанционния съд. Той установява, че е направена вярна преценка на доказателствата и фактите са правилно установени, като постановява, че по нищо не личи жалбоподателят да е действал при самоотбрана. ВКС оставя в сила присъдата на първоинсатнционния съд.

Жалбоподателят твърди, че срещу него е водено съдебно производство и е бил осъден за престъпление, за което вече му е била наложена глоба от кмета.

Съдът констатира, че по настоящото дело фактите, въз основа на които е била наложена глоба по административен ред на жалбоподателя, са свързани с нарушаване на обществения ред, състоящо се в разбиване на вратата на жилището на г-н Г.И. и в нанесения му побой. Същите факти формират същността на обвиненията по чл. 129, ал. 1 и член 170, ал. 2 от Наказателния кодекс от 1968 г., според които жалбоподателят е причинил средна телесна повреда на г-н Г.И. и е влязъл със сила в жилището му. Съдът констатира, че обвиненията обхващат изцяло фактите от административното нарушение, и обратно, административното нарушение не съдържа елементи, които да не се включват в престъпленията, за които жалбоподателят е бил обвинен. Следователно, по същество фактите на двете правонарушения трябва да се считат за едни и същи по смисъла на член 4 от Протокол 7.

Жалбоподателят е бил „осъден” в административното производство, което може да бъде уподобено на „наказателно производство” съгласно автономния смисъл на този термин в Конвенцията. След като това „осъждане” е влязло в сила, на жалбоподателя са били повдигнати обвинения за престъпление, които се отнасят за същите деяния, за които му е било наложено наказание в административното производство и съдържат по същество едни и същи факти. Наказателното производство срещу жалбоподателя в действителност засяга престъпление, еднакво с това, за което вече е бил  „осъден” с влязлото в сила решение на кмета. Поради тези аргументи Съдът установява нарушение на чл. 4 от Протокол № 7.

Установени са нарушения и на чл. 6§1 и 6§3с от Конвенцията.

 

 

 

 

  1. Все още няма коментари.
  1. 0 trackbacks