Каталог 2012


katalog6КАТАЛОГ ПО ТЕКСТОВЕ НА ПОСТАНОВЕНИТЕ РЕШЕНИЯ ОТ ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА ПРЕЗ 2012 г.

ЧЛЕН 2 – право на живот

чл. 2 (право на живот – процесуални аспекти)

Case of Filipovi v. Bulgarie (Application no 24867/04), 4 December 2012

Жалбоподатели са вдовицата и сина на едно лице, застреляно при полицейска акция за задържането му по подозрение в извършването на три въоръжени грабежа. Според полицията пострадалият е размахвал оръжие и за да се защитят, един от участващите вм акцията е произвел изстрел, в резултат на който е била причинена смъртта му.  Жалбоподателите поддържат тезата, че техният близък е бил убит в гръб и без да е имало необходимост от употреба на огнестрелно оръжие. Срещу полицая, застрелял жертвата, е образувано досъдебно производство, което неколкократно  приключва с постановление за прекратяване поради това, че полицаят е действал при самозащита и не е налице убийство по непредпазливост. Едва след близо 5 години, в които производството неколкократно е прекратявано, в съда е внесен обвинителен акт.Софийският военноокръжен съд оправдава подсъдимия, макар и да намира, че изложената от него версия за наличието на нападение от страна на пострадалия е неправдоподобна и не съответства на доказателствата. Софийският военноапелативен съд оставя в сила оправдателната присъда, като обаче изтъква други мотиви, изцяло основаващи се на показанията на разпитаните полицаи.ВКС отменя оправдателната присъда и връща делото с указания. Военноапелативната прокуратура връща делото за доразследване с оглед промяна на правната квалификация на обвинението. С присъда от 2007 г. военноокръжният съд признава подсъдимия за виновен в извършването на умишлено убийство и го осъжда на 16 г. лишаване от свобода, както и да заплати обезщетение за неимуществени вреди. Присъдата е отменена от военноапелативния съд, който оправдава сержанта, приемайки, че не е било несъмнено доказано, че той не е действал при неизбежна отбрана. Гражданският иск е отхвърлен. Присъдата е оставена в сила от ВКС.

Европейският съд констатира, че разследването е продължило твърде дълго, като забавянията  в голямата си част се дължат на поведението на прокуратурата и разследващите органи. Той цитира част от мотивите на Софийския военен съд, че тези органи явно и демонстративно са отказвали да изпълнят указанията  на съдилищата след препращане на делото за допълнително разследване. В резултат на тези забавяния е възникнал сериозен риск производството да бъде прекратено по искане на подсъдимия на основание чл. 239а от НПК –  развитие, което   само по себе си е в   разрез с процесуалните задължения на държавите,  съгласно член 2 от Конвенцията, който ги задължава да провеждат с разумна бързина разследванията на смъртни случаи в резултат на използването на сила от държавни служители .

Съдът изтъква недоумението си относно липсата на точни инструкции и планиране на операцията по залавянето на пострадалия, за който е имало информация къде се намира, както и от липсата на резервни варианти на действия и на точни указания за въздържане от използването на оръжие, като се позовава на подобни констатации в този смисъл и по други български случаи (Vlaevi v. Bulgaria, nos. 272/05 and 890/05, § 79, 2 September 2010, Tzekov v. Bulgaria, no. 45500/99, § 64, 23 February 2006). Наред с това той  констатира, че българските съдилища концентрират анализа си върху поведението на пострадалия и подсъдимия едва в епизодите непосредствено преди самата употреба на огнестрелно оръжие, като елиминират всички предхождащи ги действия при оценката на необходимостта от използваната сила.

Европейският съд достига до извода, че наказателното производство, проведено срещу сержанта, не   може да се разглежда като изпълнение на процесуалните задължения на държавата по силата на член 2 от Конвенцията.  „Разследването, което  се изисква по силата на тази разпоредба, трябва да бъде достатъчно широко, за да позволи на властите да се вземат предвид не само действията на държавни служители, които пряко използват смъртоносна сила, но и всички обстоятелства по случая, включително и такива въпроси, като планирането и контрола на операцията, когато това е необходимо, за да се определи дали държавата спазва задължението си по член 2 за защита на живота“(§72)

……………………………

чл. 2 (право на живот – процесуални аспекти)+ чл.3 (забрана за нечовешко и   нехуманно третиране  –  материални аспекти)+ чл.8 (право на зачитане на личния и семеен  живот)

Case of  Hristozov and Others v. Bulgaria (Applications nos . 47039/11 and 358/12),13 November  2012

Жалбоподатели са 10 граждани, заболели от различни форми на рак в терминален стадий, четирима от които са починали след регистрирането на жалбите им. С решение от 21 февруари 2012 г. жалбата по повод претендираните нарушения на чл. 2, 3, 8 и 13 е обявена за допустима, а по  оплакването за нарушение на чл. 14 – за недопустимо.

Жалбоподателите, които са приложили всички традиционни и разрешени методи за лечение на заболяването си (хирургични интервенции, химио-, лъче- , хормонална терапия и др.) без всякакъв успех, са поискали от властите да им разрешат да опитат лечение с експериментален препарат, изготвен от канадска фармацевтична компания, който към онзи момент не е разрешен за прилагане в нито една държава, но в редица страни е била допускана неговата „палиативна употреба“ (достъп до неразрешени лекарствени продукти извън клинични изпитвания за някои пациенти, и по-специално за тези, които са неизлечимо болни). Всеки един от жалбоподателите, както и „Медицинският център за Интегративна Медицина“ ООД, който е предоставил информация за експерименталия  противораков продукт (MBVax Coley Fluid) са правили неколкократно безуспешни опити пред Изпълнителна агенция по лекарствата да бъде внесен и използван този медикамент. Отказите се основават на становището, че той не е разрешен в нито една държава на Европейския съюз и това би влязло в противоречие с Регламент № 2/2001 г.

Съдът отхвърля всички възражения на правителството за недопустимост на жалбите ratione personae, ratione materiae, неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, както и липса на качеството „жертва“, тъй като всички те били получили адекватно лечение.

Жалбоподателите твърдят, че националните власти чрез начина, по който  регламентират продажбата и употребата на лекарствени средства,  отказват на лица, които се намират в терминален стадий на заболяването си и които безуспешно са опитали всички традиционни медицински интервенции, по изключение да използват нерегламентирани медикаменти, макар че в много европейски страни тези въпроси са уредени по-гъвкаво за лица, които са неизлечимо болни. Отказът на властите да им позволи да използват продукта е бил в нарушение на правото им на живот, тъй като те не са изпълнили позитивните си задължения. Въпросът в техния случай е дали държавата е предприела необходимите стъпки за опазване на живота на тези, които са под нейна юрисдикция.

Европейският съд изтъква, че оплакването на жалбоподателите не е свързано с липсата на всякаква правна уредба за използвне на нерегламентирани медикаменти, а по-скоро – за твърде рестриктивния й характер, макар че правото на Европейския съюз предоставя в тази област свобода на отделните държави да уреждат както намерят за добре с вътрешното си законодателство тези проблеми. Европейският съд достига до извода, че в тази сфера чл. 2 не задължава държавите да поемат подобни позитивни задължения и че те са свободни най добре да  преценят по какъв начин да уредят съответната материя, поради което не е налице нарушение на чл. 2 от Конвенцията.

Съдът не установява нарушения и на чл. 3 и чл. 8. Решението е постановено при наличието на две особени мнения относно нарушенията на чл. 2 и чл. 3 и три срещу четири гласа по повод нарушението на чл. 8.

………………………………………………………………..

чл. 2 (право на живот – материални и процесуални аспекти)+чл. 1 на Протокол 1(право на собственост)

Case of Dimov and  Others v. Bulgaria (Application n° 30086/05), 6 November  2012

Жалбоподателите повдигат оплакване за прекомерната употреба на сила, използвана от полицията при задържането на техния съпруг и баща, издирван за изтърпяване на присъда от 6 месеца лишаване от свобода (за системно отдаване на помещения за разврат), в резултат на която той е бил убит, както и че  разследването  по повод неговата смърт не е било ефективно. Наред с това те претендират, че е било нарушено и правото им на собственост, тъй като при проведената специализирана полицейска операция  срещу вилата, в която се е укривало лицето, са били изстреляни 15  ракетни снаряда, в резултат на което  част от едната стена е била разрушена.

Европейският съд констатира, че властите са прибягнали до използването на експлозиви и снаряди без да е била доказана тази необходимост с оглед ситуацията, макар и лицето да е било въоръжено и да се е опитало да произведе изстрели в посока на полицията. Той отбелязва, че те не са се опитали да доведат преговорите до край и в тази връзка е твърде съмнително дали са имали въобще подобно намерение, както и че не е имало никаква спешна необходимост лицето да бъде заловено веднага, нито се е налагало да се използва такова тежко въръжение, което е било твърде мощно за целта, която са се опитвали да постигнат. Поради тези аргументи е установено нарушение на чл. 2 в неговите материално-правни аспекти.

Наред с това Съдът удстановява нарушение на чл. 2 и поради това, че проведеното разследване от страна на прокуратурата е било неефективно, тъй като както прокуратурата, така и Пловдивският военен съд не са приели, че използваната сила в случая е била прекомерна, както и факта, че според националното законодателство изрично е забранен разпитът на полицейските служители, включени в отряда за борба с тероризма. Според Европейския съд  този подход е неприемлив с оглед критериите на чл. 2 и той вече нееднократно е установявал и по други български дела, че отказът да бъдат разпитани като свидетели преките участници в акцията води до неефективност на самото разследване – Rashid v. Bulgaria (no. 47905/99, §§ 63‑65, 18 January 2007);  Vachkovi (  no. 2747/02, 8 July 2010, §§ 81‑83 and 87‑89),   Hristovi v. Bulgaria, no. 42697/05, §§ 88‑91, 11 October 2011).

Не е намерено нарушение на чл. 1 от протокол 1поради липса на доказателства, че жалбоподателят е бил собственик на разрушената сграда.

На жалбоподателите е присъдено обезщетение за причинените им неимуществени вреди в размер на 50 000 евро.

……………………………………………………………..

Чл. 2 (право на живот –  процесуални аспекти)

Dimovi c. Bulgarie (requête n° 52744/07),6 novembre 2012

През ноември 1989 г. сградата на Общинския съвет на профсъюзите в Разград, в която работела майката на жалбоподателите, избухнал пожар. Макар че била спасена от дошлите пожарникари, 6 дни по-късно майката починала в резулбтат на получената бронхопневмония от вдишаните отровни газове. Досъдебното производство  било образувано няколко дни по-късно срещу лицето Х. То било прекратено с постановление на окръжния прокурор, което било оставено в сила от апелативния, но впоследствие било отменено от главния прокурор и делото било върнато за ново разследване. Следват двукратни прекратявания на производството, които са отменени с постановление на главния прокурор и задължителни указания    като обвиняем да бъде привлечено друго лице.Делото е внесено в районния съд с обвинителен акт през 1997 г.На първото съдебно заседание жалбоподателите са конституирани като частни обвинители и граждански ищци. Между февруари 1998 и юни 2002 г. са проведени 12 съдебни заседания, от които поне 6 са отложени поради неявяването на свидетелри, вещи лица или подсъдимия. През 2003 г. делото е върнато за доразследване,  на 20.09.2006 г. е постановена оправдателна присъда срещу подсъдимчия Т.Гражданските искове на жалбоподателите са отхвърлени. Присъдата е оставена в сила от окръжния съд.

Европейският съд констатира, че разследването е продължило повече от 17 години, 15 от които – след като конвенцията е била ратифицирана от България. Самата продължителност на разследването за такъв дълъг период от време е показател за неговата неефективност, поради което установява нарушение на чл. 2 .

На жалбоподателите е присъдено обезщетение за причинените им неимуществени вреди.

……………………………………………..

чл. 2 ( процесуални аспекти)+чл.14( забрана за дискриминация)

Affaire  Yotova c. Bulgarie (Requête no  43606/04)  23 octobre 2012

През нощта на 13 юли 1999 г. срещу  жалбоподателката (от ромски произход), която поканила гости по случай семейно празненство, била произведена стрелба от огнестрелно оръжие от минаващ автомобил, в резултат на което тя получила няколко сериозни наранявания. След спешно проведената медицинска интервенция животът й бил спасен, но тя получава пареза на лявата ръка и е освидетелствена със  75% нетрудоспособност. Две дни преди този инцидент между  ромски младежи от същото населено место и българи от съседното село избухнал сериозен скандал в дискотека, придружен със заплахи от страна на  българските младежи за саморазправа. Домът на жалбоподателката се намирал точно срещу дома на един от замесените в скандала

Непосредствено след стрелбата полицията била уведомена и на 14.07.1999 г. било образувано досъдебно производство за опит за убийство. Между 30.11.1999 г. и 31.07.2001 г. производството трикратно било спирано поради това, че имало затруднения в идентификацията на извършителя на престъплението, както и на автомобила, от който било стреляно. Всеки от тези актове бил обжалван. Последното постановление от 27.11.2002 г. за спиране не било обжалвано, но Съдът приема, че този акт не освобождава властите от задължението да продължат разследването, още повече, че никакви мерки не били предприети да се идентифицира оръжието на престъплението, макар че било установено, че четирима от заподозрените  младежи са имали достъп до такова. Европейският съд специално отбелязва, че нито е била извършена експертиза, нито са били взети натривки от ръцете на заподозрените непосредствено след инцидента. Съд намира, че в тази връзка властите не са действали с необходимото усърдие при провеждане на разследването, свързано с опит за убийство, поради което е налице нарушение на чл. 2 в неговите процесуални аспекти. Във връзка с нарушението на чл. 2 Съдът установява нарушение и на чл. 14.

……………………………….

чл. 2 (материално правни и процесуални аспекти)

Affaire Iliya Petrov c. Bulgarie (Requête no 19202/03), 24 avril 2012

През 1996 г. жалбоподателят получил сериозни увреждания, когато бил на 11 – годишна възраст в резултат на тежък инцидент – удар от електрически ток от необезопасен трансформатор, намиращ се в близост до детски парк недалеч от жилищния район, където е живеел. Той повдига оплаквания за това, че националната съдебна система не е успяла да идентифицира длъжностните лица и съответните учреждения, които носят отговорност за този инцидент и че поради тази причина не е успял да получи и никакво обезщетение за понесените от него изключително големи страдания.

Съдът изтъква, че в позитивните задължения на държавата се включва да осигури и обезопасяването по ефективен начин на обекти и дейности, които създават сериозен риск за живота и здравето на гражданите, както и да сигнализира по адекватен начин за наличието на такава опасност. Той констатира, че действащото законодателство е създавало такива гаранции, но до 2004 г. по-голям приоритет е бил поставян върху разпространението на електроенергията и доброто функциониране на системата, а сигурността на съоръженията е била задължение на собствениците и  ползувателите на тези съоръжения. Контролът, който е следвало да бъде извършван във връзка със спазването на съответните норми, не е бил ефективен. Съдът констатира, че националните власти са били длъжни да положат необходимите усилия, за да установят кому принадлежи съоръжението и съответно да  предприемат мерки за неговото обезопасяване (за което кварталният полицай е сигнализирал своите началници), тъй като рискът от подобен инцидент е бил само въпрос на време.(§ 63) Съдът установява нарушение на чл. 2 в неговия материално-правен аспект. Наред с това той констатира, че властите не са положили необходимите усилия, за да установят кои са длъжностните лица, отговорни за настъпването на инцидента, както и кои са собствениците на съоръжението, които не са положили усилия то да бъде обезопасено. Той подчертава, че позитивните задължения на държавата изискват тя да създаде ефективна система за контрол върху такива съоръжения, които представляват опасност за живота на гражданите. Поради това е установено нарушение на чл. 2 и в неговия процесуален аспект.

………………………………………

ЧЛЕН 3  – забрана за нечовешко и нехуманно третиране и изтезание

чл.3 (забрана за изтезания  –  материални и процесуални  аспекти)+ чл. 13 във вр. с чл. 3 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита по повод изтезанията, на които е бил подложен)+чл.8 (право на зачитане неприкосновеността на личния живот поради използване на записи без съответното разрешение от съдия )

Case of Lenev v. Bulgaria (Application no 41452/07), 4 December 2012

Жалбоподателят е задържан от служители на НСБОП на сутринта на 1 юни 1999 г. Поставена му е качулка на главата, повален е насилствено на пода на минивана с ръце зад гърба с белезници.  По време на придвижването на автомобила е малтретиран от придружаващите го служители на полицията, като краката му са притискани от ненапълно затворената врата и са му нанасяни юмручни удари по тялото.  Неколкократно автомобилът отбива от пътя и са му нанасяни удари от неизвестен брой лица. Около полунощ жалбоподагеляг е отведен   в секретна квартира в района на Копривщица.там е подложен на разпит и разбира, че е  заподозрян в  участие  в заговор за  убийството на бившия министър-председател на България Андрей Луканов (убит през ноември 1996 г. пред дома си). В секретната квартира жалбоподателят е разпитван от следователя Б.Б. и изтезаван (включително със забиване на клечки под ноктите му) с цел получаване на самопризнания. Самият следовател го заплашва, че единственият начин да спаси живота си, е да си признае за извършеното престъпление. Разговорът е записван и от него се установява както съдържанието на думите на следователя, така и времето на разпита – между 3.45 и 7.55 на 2 юни. Разпитът е последван от изтезания и в крайна сметка  жалбоподателят прави самопризнания. Няколко часа по-късно той   е откаран в София, предявено му е обвинение за предумишлено убийство, извършено в съучастие  с други лица и е задържан в помещенията на Националната следствена служба. Не му е разрешено да си наеме  адвокат, а му е назначен служебен защитник. Не му е позволено да се свърже с близките си по телефона. Там той е освидетелстван от лекар, който  установява  само част от нараняванията.  Едва месец и половина по-късно, след като жалбоподателят сезира Главния прокурор, министъра на вътрешните работи, министър-председателя и медиите за   изтезанията, на които е бил подложен, той е освидетелстван от специалисти от катедра „Съдебна медицина“ на Медицинска академия, които установяват множество наранявания по цялото тяло и ръцете на жалбоподателя. Той е освободен от следствения арест в края на 2000 г., когато   мярката му за неотклонение е променена в подписка.  Първоначално осъден на доживотен затвор без право на замяна, впоследствие той е оправдан от Софийския апелативен съд, който не приема, че самопризнания, изтръгнати по насилствен начин, са годно доказателствено средство.Присъдата е оставена в сила от ВКС.

Във връзка с депозираната от него жалба до прокуратурата срещу полицейските служители, които са го малтретирали, производството завършва с оправдателна присъда,  тъй като Софийският военноокръжен съд приема, че длъжностните лица  са използвали сила, съгласно условията на закона и  са действали в рамките на предоставените им правомощия, тъй като жалбоподателят бил оказал съпротива при качването му в автомобила.  Софийският  военноапелативен съд оставя в сила оправдателната присъда, макар че   са   представени като доказателства както оправдателната присъда по отношение на жалбоподателя, така и решението на ВКС, в чиито мотиви изрично е посочено, че осъдителна присъда не може да се основава на самопризнания, изтръгнати с насилие.

Жалбоподателят повдига оплаквания по повод изтезанията, на които е бил подложен от страна на официалните полицейски власти, както и че проведеното разследване срещу конкретните извършители на тези действия не е било ефективно. Във връзка с твърденията за нарушения на чл. 3 в неговия материален и процесуален аспект жалбоподателят повдига оплакване, че не разполага с ефективно вътрешноправно средство за защита.

Европейският съд отхвърля всички възражения на правителството за недопустимост на оплакванията. Той отбелязва, че въпреки някои различия в отделните медицински експертизи относно броя на нараняванията и техния характер, няма спор, че те са дотолкова сериозни, че чл. 3 намира приложение. Съдът изтъква, че няма спор и относно обстоятелството, че тези наранявания са получени преди жалбоподателят бъде официално задържан под стража. Дори и да е оказал съпротива при качването му в минивана, Европейският съд не споделя виждането на военните съдилища, които пренебрегват факта, че очевидно не всички наранявания са получени тогава (като тези по главата, пръстите и ноктите) и че не трябва да се смесват индивидуалната наказателна отговорност на отделните полицаи с отговорността на държавата по Конвенцията.(§ 112) По-нататък Съдът подлага на анализ необходимостта от прилагането на сила по отношение на жалбоподателя в конкретния случай. Той достига до извода, че правителството не е предоставило задоволително обяснение за част от нараняванията, претърпени от жалбоподателя, докато той е бил в ръцете на полицията, макар че има такова задължение. Съдът констатира, че военноокръжният , а след това и военноапелативният съд въобще не са се постарали да установят всички участници в действията, довели до нараняванията на жалбоподателя. Следващият въпрос, който е анализиран, е   да се определи дали тези наранявания   по своя характер могат да бъдат определени  като нечовешко или унизително третиране или като изтезание. Той отбелязва, че като взема предвид техния характер – наранявания по пръстите и ноктите, „те  носят отличителните белези на телесна повреда, причинена умишлено, за целите на получаване на признание.“(§115) Съдът взема предвид и   факта, че от момента на задържането  му до момента, когато той е бил отведен в къща в Копривщица, жалбоподателят е бил с качулка, което не се е налагало нито с оглед запазването на неговата анонимност, нито тази на служителите, които са го задържали. При това българското законодателство в онзи период не е съдържало никакви разпоредби по повод случаите, когато трябва тя да бъде поставена. Според Европейския съд в случая тази мярка е наложена с цел да бъде дезориентиран жалбоподателят и да му се попречи да разбере къде го отвеждат. Той отбелязва наред с това факта, че жалбоподателят не  е бил отведен в местата, предназначени по закон за задържане под стража, а в някаква   „секретната база“, която се използва от полицията, където  е бил разпитван за дълго време през нощта. При тези обстоятелства  Съдът заключава, че за него няма никакво съмнение, че нараняванията  на жалбоподателя са били причинени, за да преодолеят неговата физическа и психическа съпротива и да го принудят да признае извършването на престъпление, поради което квалифицира извършените действия като изтезание по смисъла на чл. 3.(§117)

Европейският съд установява още едно нарушение на чл. 3 – липсата на ефективно разследване по повод оплакванията на жалбоподателя в малтретиране от страна на полицейски служители. Съдът изтъква редица сериозни пропуски (включително и  препятстване на своевременното медицинско обследване, което е извършено 53 дни след изтезанията и така е затруднена работата на експертите по установяване точното време и начин на част от нараняванията) и умишлено забавяне на процедурата по разследване, както и целенасочено избраната по-лека квалификация на престъплението, по което е изготвен обвинителния акт. Той отбелязва, че чрез това неизпълнение на позитивните си задължения държавата разколебава общественото доверие към официалните институции, към спазването на принципа за  върховенството на закона, към стимулиране на търпимост към незаконни действия от страна на полицейските служители и липсата на отчетност и отговорност в случаите на причинена смърт по тяхна вина (както е в случаите на Nikolova and Velichkova v. Bulgaria, no. 7888/03, § 57 (d), 20 December 2007).

Европейският съд установява нарушение и на чл. 13 във вр. с чл. 3 поради постановената оправдателна присъда срещу полицейските служители и отхвърления срещу тях граждански иск, което от своя страна предопределя и  неефективността на иска по чл. 1 от ЗОДОВ .

Съдът установява наред с това нарушение на чл. 8 и на чл. 13 във връзка с чл. 8.

…………………………………………….

чл.3 (забрана за нечовешко и   нехуманно третиране  –  материални аспекти)+ чл. 13 във вр. с чл. 3 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита по повод нечовешките условия на живот в затвора)+ чл.8 (право на зачитане неприкосновеността на кореспонденцията с адвокат)

Affaire Chervenkov c. Bulgarie (requête no 45358/04), 27 novembre 2012

Жалбоподателят изтърпява присъда „доживотен затвор” от ноември 1996 г. в Бургаския затвор. До 2007 г. той е бил поставен на „специален режим” . В този период битовите условия в килията, в която е пребивавал, са били изключително сурови, тъй като не е имало самостоятелен санитарен възел, осветлението е било лошо, а храната – некачествена и недостатъчно, поради което той получил гастрит и зрението му отслабнало. Поради суровостта на режима той е бил подложен и на редица ограничения, произтичащи от неговото съдържание. През юни режимът му е променен в „строг”.

Съдът отбелязва, че продължителното прилагане на един твърде ограничителен пенитенциарен режим, в комбинация с неблагоприятните ефекти от лошите материални условия в Бургаския затвор (констатирани както от Комитета за превенция на изтезанията, така и от доклада на Българския хелзинкски комитет от 2011 г.) са подложили затворниците на изпитания, чиято интензивност надхвърля неминуемите ограничения при изтърпяването на този вид  наказание. Поради това Съдът намира нарушение на чл. 3 от Конвенцията (§70).

Съдът установява нарушение и на чл. 13 във вр. с чл. 3, посозавайки се на своята практика по други сходни случаи срещу България – Radkov c. Bulgarie (no 2) (no 18382/05, 10 février 2011, Iliev et autres c. Bulgarie (nos 4473/02 et 34138/04,10 février 2011).

Съдът установява нарушение и на чл. 8.

……………………………….

чл.3 (забрана за нечовешко и   нехуманно третиране  –  процесуални аспекти) + чл.8 (право на зачитане неприкосновеността на личния и семеен живот)

Affaire M.N. c. Bulgarie (requête no 3832/06), 27 novembre 2012

На 4 октомври 1994 г.  Жалбоподателката, която била тогава на 14 години, била изнасилена от четирима  младежи. Незабавно след случилото се тя заедно с родителите си подала жалба в полицията в гр. Карлово, в която  посочила имената на трима от насилниците. На следващия ден била прегледана от съдебен лекар, който установил редица наранявания по цялото тяло, в областта на половите органи и разкъсване на химена. В дните непосредствено след извършеното изнасилване жалбоподателката направила два опита за самоубийство.  На 5 октомври тримата младежи, посочени от жалбоподателката, били  разпитани и признали за извършеното престъпление. Те посочили името и на четвъртия извършител, който също бил разпитан. Следствени действия били извършвани само в периода  5 октомври 1994 г. – 1 ноември 1994 г., след което до 19 октомври 2004 г. не било предприето нищо . На 19 октомври 2004 г. извършителите на изнасилването били отново разпитани , при коието те се отрекли от първоначалните си показания и оспорили твърденията ан жалбоподателката. През април 2006 г. било издадено постановление за частично прекратяване на досъдебното производство по отношение на двама от извършителите, а за третия било посочено, че не може да бъде идентифициран.Обвинителния акт е внесен само по отношение на един от четиримата извършители. В първото съдебно заседание, проведено на 30 май 2006 г., жалбоподателката е конституирана като частен обвинител и граждански ищец. Осъдителна присъда била постановена само по отношение на едно от лицата. Районният съд в Карлово  отбелязва, че досъдебното производство е било прекалено забавено и че никакъв контрол от страна на прокуратурата не е бил осъществяван в тази връзка. Съдът уважил частично гражданския иск, но въззивната инстанция – Пловдивският окръжен съд, по жалба на подсъдимия, отхвърлил гражданския иск поради погасяването му по давност.

Съдът  констатира, че органите на досъдебното производство са демонстрирали необяснима пасивност през целия период от 10 години  и именно това е довело до настъпването на абсолютната давност за наказателно преследване по отношение на двама от извършителите. Ето защо властите не са осъществили своите позитивни задължения да осигурят ефективна защита срещу актове на насилие.(§47) Съдът наред с това отбелязва, че разследването е било едностранно и въобще не е било водено в посока да се установи участието на четвъртия извършител, макар че той е бил посочен в самопризнанията на първите трима още при първия им разпит, а двете съдебни инстанции в мотивите си също отбелязват, че жалбоподателката е била изнасилена от четири лица. В този аспект Европейският съд напомня, че изоставянето на една от възможните хипотези на разследването е довело по компрометиране на цялото разследване,  пълното установяване на фактите  по делото и идентичността на всички извършители, като се позовава на решението си по делото Kolevi c. Bulgarie, no 1108/02, § 201, 5 novembre 2009.

Европейският съд изтъква, че пасивността на органите на следствието в продължение на един период от около десет години е допринесла двама от извършителите да се облагодателстват от настъпването на абсолютната давност, а неизвършването на някои необходими следствени действия е довело до компрометиране ефективността на досъдебното производство.(§49)

Съдът установява едноврмененно нарушения на чл. 3 и чл. 8 поради неизпълнените позитивни задължения на държавата, произточащи от цитираните текстове без да разглежда оплакванията самостоятелно.

………………………….

чл.3 (забрана за нечовешко и   нехуманно третиране  –  материални аспекти)+ чл. 2 (право на живот – процесуални аспекти)+ чл.8 (право на зачитане неприкосновеността на личния и семеен живот)

Case of  Hristozov and Others v. Bulgaria (Applications nos 47039/11 and 358/12),13 November  2012

Жалбоподатели са 10 граждани, заболели от различни форми на рак в терминален стадий, четирима от които са починали след регистрирането на жалбите им. С решение от 21 февруари 2012 г. жалбата по повод претендираните нарушения на чл. 2, 3, 8 и 13 е обявена за допустима, а по  оплакването за нарушение на чл. 14 – за недопустимo.

Жалбоподателите, които са приложили всички традиционни и разрешени методи за лечение на заболяването си (хирургични интервенции, химио-, лъче- , хормонална терапия и др.) без всякакъв успех, са поискали от властите да им разрешат да опитат лечение с експериментален препарат, изготвен от канадска фармацевтична компания, който към онзи момент не е разрешен за прилагане в нито една държава, но в редица страни е била допускана неговата „палиативна употреба“ (достъп до неразрешени лекарствени продукти извън клинични изпитвания за някои пациенти, и по-специално за тези, които са неизлечимо болни). Всеки един от жалбоподателите, както и „Медицинският център за Интегративна Медицина“ ООД, който е предоставил информация за експерименталия  противораков продукт (MBVax Coley Fluid), са правили неколкократно безуспешни опити пред Изпълнителна агенция по лекарствата да бъде внесен и използван този медикамент. Отказите се основават на становището, че той не е разрешен в нито една държава на Европейския съюз и това би влязло в противоречие с Регламент № 2/2001 г.

Жалбоподателите твърдят, че са били принудени да чакат смъртта си, въпреки че са знаели за съществуването на експериментален продукт, който е можел да подобри състоянието им и да  удължи живота им Те твърдят, че отказът да им бъде разрешено по изключение да ползват нерегламентирани медикаменти след като традиционните методи на лечение са се оказали изцяло неефективни, по своето естество представлява нехуманно и нечовешко третиране.

Съдът отхвърля това оплакване като неоснователно, тъй като намира, че отказът за достъп до лекарствен продукт, който макар и да е потенциално животоспасяващ, но чиято безопасност и ефикасност са все още под  съмнение, не е довел до  директно причиняване на физическо страдание на жалбоподателите, нито е допринесъл за унизителното им  третиране.

Оплакванията по чл. 2 и чл. 8 също са обявени за допустими, но неоснователни. Решението е прието с пет срещу два гласа за липса на нарушение по чл. 2 и 3 и четири срещу три гласа за липсата на нарушение по чл. 8.

…………………………………………………..

чл.3 (забрана за нечовешко и   нехуманно третиране  –  процесуални аспекти)

Case of M. and Others v. Italy and  Bulgaria (Application n° 40020/03),   31 July 2012

Жалбоподателите са семейство  роми – дъщеря (която към датата на събитията е непълнолетна), майка, баща и съпругата на брата на първата жалбоподателка. На 12 май 2003 г. първите трима  пристигат в  Италия, където им е обещана работа във вилата на ром от сръбски произход. По техни твърдения шест дни след пристигането им след нанесен побой и заплахи, че ще бъдат убити, родителите са изгонени от вилата и са  принудени да се върнат обратно в България, а момичето е задържано. Там то е поставено под постоянен контрол, върху него е упражнявано насилие, бито е,  принуждавано е да краде и многократно  е изнасилвано. На 24 май майката се връща в Италия заедно с четвъртата жалбоподателка и съобщава на  полицията за отвличането. На 11 юни 2003 г. след организирана полицейска акция момичето е освободено. То и майката са разпитани от полицията, след което им е предявено обвинение за лъжесвидетелстване и за набедяване срещу три лица, които са живеели във вилата. Италианските власти твърдят, че тримата жалбоподатели са се запознали с преполагаемия насилник  в ромски лагер недалеч от Торино, където той е харесал момичето за своя жена, бил е договорен откуп с бащата на момичето и е била  извършена „ромска сватба”, поради което не можело да става дума за отвличане и за принудително държане в робство, съответно – за трафик с цел сексуална експлоатация..  Жалбоподателите повдигат няколко самостоятелни оплаквания по чл. 3 (че италианските власти не са действали с необходимата експедитивност да освободят момичето  по-бързо и така то е било принудено да търпи нехуманно третиране в продължителен период от време; че прокуратурата във Верчелло (Италия)  не е извършила ефективно  разследване във връзка с повдигнатите от тях оплаквания за малтретиране от страна на сръбското семейство; че полицията се е държала зле с първата жалбоподателка и майка й по време на разпита), по чл.  4 (забрана за принудителен труд), както  и по чл. 13 и чл. 14.

Съдът приема, че  първото оплакване по чл. 3 е допустимо по отношение на тримата жалбоподатели, а четвъртата жалбоподателка няма качеството на „жертва“ по нито едно от тях. Той достига до извода, че италианските власти  са предприели необходимите стъпки за освобождаване на първата жалбоподателка в рамките на две и половина седмици, което не е прекомерно с оглед необходимостта да се издири местонахождението на вилата и информацията, че предполагаемите насилници са въоръжени, което е изисквало да се проведе и наблюдение. Ето защо Съдът достига до извода, че те не са   нарушили  позитивните си задължения да защитят първата жалбоподателка, поради което  това оплакване е неоснователно.(§103) Съдът установява нарушение на процедурните аспекти на чл. 3   по повод оплакванията на първата жалбоподателка, че е била насилвана физически и сексуално. Той изразява учудването си как властите не са разпоредили извършването на никакъв медицински преглед   с оглед естеството на повдигнатите оплаквания, за да установят дали действително тя е била жертва на нехуманно третиране. Съдът отбелязва, че дори и да става дума за наличие на  брак, държавата дължи разследване в случаи на оплаквания за сексуално насилие и между съпрузи и партньори, още повече че по време на събитията момичето е било непълнолетно. Доколкото такив твърдения подлежат на разследване , а такова не е извършено, той установява нарушение на процедурните аспекти на чл. 3 (§§104-107). Що се отнася до оплакванията на втория и третия жалбоподатели за липса на разследване по повод упражненото  насилие от страна на сръбското семейство, Съдът го обявява за недопустимо поради липсата на каквито и да било доказателства в тази насока, макар че след 18 май те са били напуснали вилата и биха могли да набавят такива (напр. медицинска документация, която би могла да удостовери верността на твърденията им).  За недопустими са приети и оплакванията  за липсата на разследване относно нехуманното третиране на първата и третата жалбоподателки от полицията при разпита им на 11 юни, тъй като няма писмени жалби до прокуратурата в тази връзка, което означава, че не са били изчерпани средствата за защита на национално ниво. Съдът не установява нарушение и по повод поведението на българските власти, доколкото всички събития са ставали на италианска територия, върху която не се простира българския суверенитет, а съответните национални консулски и дипломатически служби, както и Министерството на външните работи на България са предприели необходимите и възможни стъпки, за да осигурят необходимата информация.

Решението е подписано с особено мнение от страна на съдия Здравка Калайджиева, която не приема заключението на състава за липса на нарушение на част от оплакванията по чл. 3 и чл. 4.

…………………………….

чл.3 (забрана за нечовешко и   нехуманно третиране –  материално-правни и процесуални аспекти)

Affaire  Dimitar  Dimitrov c. Bulgarie(Requête no 18059/05) 3 avril 2012

По време на изтърпяване на наказанието си лишаване от свобода в Бургаския затвор жалбоподателят е бил конвоиран до Пловдив и настанен в център за задържане като междинен етап на пътуването му до София по повод явавене на заседание  във ВКС. На 2 юли 2002 г. сутринта няколко групи затворници, оковани с белезници по трима,  са потеглили към гарата. Жалбоподателят помолил да бъде освободена едната му ръка, за да носи делото си. Това предизвикало гнева на охраняващите и един от тях го ударил няколко пъти и го обидил. В знак на протест жалбоподателят седнал на земята, след което последвали редица удари по тялото му от страна на трима полицаи, които са го ритали в областта на корема, ребрата и бъбреците, докато престане да мърда, след което са го заляли със студена вода. Той не е бил в състояние да се движи и поради това са го влачили до гарата. При пристигането му в Софийския затвор той е прегледан от лекар, който констатира редица наранявания. След явяването му пред ВКС  той е върнат в Софийския затвор и поставен под медицинско наблюдение за 7 дни. След това е транспортиран до Бургаския затвор. Две седмици по-късно той сезира военната прокуратура в Пловдив за нанесения му побой от страна на тримата полицаи. След извършена проверка по сигнала, включваща показанията на посочения полицай и писмени свидетелства на други полицаи, прокуратурата отказва да образува досъдебно производство поради недоказаност на твърденията на жалбоподателя. Според обясненията на полицаите, те употребили сила в рамките на предвиденото от закона, тъй като той е оказал съпротива. Постановлението за отказ е потвърдено от Апелативната прокуратура през същата 2002 г. През 2004 г. Върховната касационна прокуратура също оставя без уважение жалбата на жалбоподателя. През 2005 г. затворник, който е бил конвоиран  по същото време, е предоставил декларация на адвоката на жалбоподателя, в която е описал, че е бил свидетел на побоя от страна на полицията.

Съдът отбелязва, че наличието на употреба на сила по отношение на жалбоподателя е безспорно доказано от медицинското свидетелство и от необходимостта жалбоподателят да бъде поставен под наблюдение в продължение на 7 дни, като той поставя под съмнение твърденията на прокуратурата, че жалбоподателят оказал съпротива, бил агресивен и затова се наложило полицаите да упражнят насилие. Доколкото жалбоподателят е бил с белезници и е седял на земята, няма как да е оказвал съпротива, поради което употребата на сила е била прекомерна и поради това е налице нарушение на материалните аспекти на чл. 3

Във връзка с оплакванията на жалбоподателя до военната прокуратура Съдът констатира, че прокуратурата не е взела предвид медицинското свидетелство, удостоверяващо нараняванията на жалбоподателя, не е разпитала медицинските лица, които са полагали грижи в продължение на 7 дни за жалбоподателя. Наред с това не са били положени никакви усилия да бъдат издирени и разпитани множеството свидетели на инцидента – както полицаи, така и затворници и така версията на жалбоподателя не е била въобще проверена. Поради това Съдът заключава, че държавата не е изпълнила позитивните си задължения да проведе ефективно разследване по повдигнатите оплаквания за прекомерна употреба на сила.

…………………………………………….

чл.3 (забрана за нечовешко и   нехуманно третиране –  процесуални аспекти)

Case of P.M. v. Bulgaria(Application no. 49669/07), 24 January 2012

Жалбата е по повод прекомерно бавното разследване на случай на изнасилено 13-годишно момиче от 17-годишен младеж и опит за изнасилване и побой от друг 21-годишен младеж. Престъпленията са извършени гр. Стара Загора през март 1991 г. по време на парти в дома на втория и само пристигането на неговата майка преустановява настъпването на по-сериозни последици. Въпреки че самоличността на двамата насилници е установена веднага и са представени безспорни доказателства за извършените от тях престъпления (медицинско освидетелстване и свидетелски показания), разследването е спряно за 8 години поради невъзможността да бъде издирен основният заподозрян (първият младеж), макар че, както се оказва, той никога не е сменял адресната си регистрация. Когато преследването е възобновено, се стига до осъдителна присъда на единия, която поради давност не може да бъде изтърпяна и до прекратяване на производството по отношение на другия обвиняем, тъй като е настъпила абсолютна давност по повод извършеното престъпление. Решенията на съда не са обжалвани.

Съдът приема, че е компетентен да разгледа жалбата на основание и двата критерия – ratione temporis, както и ratione materiae. Макар че  Конвенцията е ратифицирана от Република България на 7 септември 1992 г., разследването към онзи момент е било вече спряно, а е възобновено дълги години след тази дата. Колкото до факта, че жалбоподателката не е обжалвала решенията на националните съдилища по повод прекратяването на производството и погасяване възможността за изтърпяване на присъдата, с оглед действащото законодателство подобно обжалване не би имало никакъв позитивен ефект, поради което Съдът заключава, че оплакването за нарушение на чл. 3 е допустимо.

Съдът достига до извода, че бездействието на властите в продължение на осем години да открият обвинения в изнасилване (предвид факта, че той никога не е променял постоянната си регистрация)и те не са предприели никакви действия по издирването му,  граничи с произвол, особено като се вземе предвид тежестта на извършеното престъпление и ниската възраст на жертвата.

Съдът присъжда обезщетение за неимуществени вреди на жалбоподателката.

………………………………………………

чл.3 (забрана за нечовешко и   нехуманно третиране –  материално-правни и

процесуални аспекти)+чл. 13 (право  на ефективно вътрешно-правно средство за защита във вр. с чл. 3)+ чл.6(право на справедлив процес)+ чл.8 (право на неприкосновеност на кореспонденцията между затворник и неговият адвокат)

Affaire Iordan Petrov c. Bulgarie (Requête no 22926/04) 24 janvier 2012

Жалбата е по повод лошото отношение на полицията и затворническата администрация в следствения арест и затвора в гр. Варна. Жалбоподателят  повдига оплакване, че е бил бит от полицията, за да изтръгнат от него признания, че е участвал в престрелка и е убил полицай, както и че е извършил редица други престъпления. Въпреки констатираните наранявания при медицинското  му освидетелстване  прокуратурата отказва да образува досъдебно производство и да разследва  фактите на упражненото  насилие  с аргумента, че то е било употребено в рамките на закона и при задържане на опасен престъпник. Жалбоподателят повдига оплакване и за упражненото над него насилие от затвърническата администрация в гр. Варна през януари 2003 г. , както и по повод лошите условия в затвора.

Съдът установява нарушения на чл. 3 във връзка с употребата на насилие над жалбоподателя от полицейските служители при задържането му и непосредствено в дните след това през януари 2001 г., по повод употребата на сила от затворническите власти през декември 2003 г., както и поради липсата на ефективно разследване във връзка с повдигнатите  оплаквания на жалбоподателя  за упражненото над него насилие и във връзка с лошите условия на живот във Варненския затвор. По повод  последното нарушение (за лошите условия в затвора) е установено нарушение и на чл. 13 поради липсата на ефективно вътрешно-правно средство за защита.

Съдът отказва да разгледа самостоятелно оплакванията на жалбоподателя в светлината на чл. 3 относно нечовешкото и нехуманно отношение към осъдените на доживотен затвор с и без право на замяна по повод липсата на всякаква възможност за хуманизиране на техния режим чрез предоставяне на възможност за обучение и интегриране на тези лица с останалата общност в местата за изтърпяване на наказание. В тази връзка е изложено особеното мнение на националния съдия г-жа Калайджиева.

Установени са наред с това нарушения на чл. 6§1, както и на  чл. 8.

……………………………………………………………..

чл.3 (забрана за нехуманно третиране – материалноправни аспекти)+чл.13 във вр. с чл. 3 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)+ чл.5§1(незаконно лишаване от свобода)+чл.5§4(невъзможност за обжалване на лишаването от свобода)+чл.5§5(невъзможност за получаване на обезщетение за незаконното лишаване от свобода)+чл.6§1 (липса на достъп до съд)

Affaire Stanev c. Bulgarie( Requête no 36760/06), 17 janvier 2012

Case of Stanev v. Bulgaria Application no 32662/06),10 January 2012

Решение на Голямото отделение (решенията се публикуват на двата официални езика на Съвета на Европа)

Жалбоподателят бил поставен под ограничено запрещение и в началото на 2002 г. му бил определен като попечител общински служител, който през декември същата година го настанил в социалния дом за душевно болни в с. Пастра без да го информира и да вземе неговото съгласие. В това социално заведение условията за живот са били нечовешки и унизителни – сградите били порутени и в лошо състояние; не били достатъчно отоплени, поради което настанените там били принудени през зимата да спят с връхните си дрехи; можели да се къпят по веднъж седмично, а сервизните помещения били порутени и опасни;  храната била недостатъчна и настанените там били принудени да гладуват – всички това е установено от международната Комисия за превенция на изтезанията, нечовешкото и нехуманно отношение  на Съвета на Европа. Съдът отбелязва, че когато едно лице е поставено във властта на официалните институции (в случаите на лишаване от свобода или когато е с цел запазване на здравето и живота му), последните са длъжни да  осигурят условия, които да не унижават достойнството на личността и да не се отнасят нехуманно. Доколкото в продължение на повече от 7 години държавата не е изпълнила тези свои ангажименти, Съдът установява нарушение на чл. 3. Поради липсата на възможност да се претендира обезщетение при наличие на нарушение на чл. 3 във вътрешното законодателство, е констатирано нарушение и на чл. 13.

Съдът установява и три нарушения на чл. 5.

Към решението са приложени мненията на четирима съдии, които частично изразяват несъгласието си с мнозинството по въпроса за липсата на нарушение на правото на личен живот от страна на жалбоподателя.

 ……………………………………………..

чл.3 (забрана за нечовешко и   нехуманно третиране –  процесуални аспекти)

Case of Biser Kostov v. Bulgaria (Application no 32662/06),10 January 2012

Жалбоподателят е повдигнал оплакване за неефективността на проведеното разследване по повод нанесените му средни телесни повреди от страна на собственик на супермаркет и неговия управител, които са го заподозряли (както се оказва впоследствие неоснователно), че е откраднал малка бутилка водка на стойност 1.20 лв. В резултат на побоя той  е приет в болница с 10 счупени ребра,увреждания на белите дробове и бъбреците и други тежки контузии, където претърпява сериозна операция и престоява две седмици. Срещу извършителите не е  повдигнато обвинение за причинените му средни  телесни повреди. С четири последователни и идентични по мотивите си  постановления прокурор от Окръжната прокуратура в Ямбол прекратява   производството с мотива, че не са налице достатъчно доказателства, че именно   посочените  от жалбоподателя  лица са му    причинили  уврежданията.  Всяко  от постановленията е отменяно от  четирима различни съдии от Окръжния съд с мотива, че са незаконосъобразни и   необосновани. По искане на едно от уличените лица на осн. чл. 239а НПК (отм.)   съдът определя двумесечен срок за внасяне на обвинителен акт в съда или   прекратяване на производството. В този срок такъв не е изготвен и на 09.02.2006  г. наказателното производство е прекратено. Съдът установява нарушение на процедурните   аспекти на чл. 3 поради  неизпълнението  на  позитивните задължения на държавата. Той изтъква, че когато оплакването е    свързано с упражняването на насилие от частни лица, задължението на държавите,произтичащо от чл. 1 на Конвенцията, се състои в това да проведат независимо   официално разследване по случая. По делото на жалбоподателя такова не само че   не е проведено, но е отхвърлена жалбата му за отвод на предубедения прокурор, а извършената проверка от страна на Върховната касационна прокуратура не   приключва с мнение за налагане на дисциплинарна отговорност на прокурора  (междувременно повишен в ранг и длъжност), тъй като според неговия пряк  р ъководител, той бил добър професионалист, а отказът да се повдигне обвинение в   конкретния случай не бил умишлен.

Към решението е приложено допълващо становище   на съдиите Калайджиева и Гаетано, които намират, че Съдът е следвало да констатира не само липсата на ефективност на разследването, но преди всичко –  на такова разследване, което е в състояние да доведе до установяване   отговорността на съответните лица с цел тяхното наказване. Те изтъкват, че  подобно толериране на насилието, нахвърлящо пределите на чл. 3 от страна на властите, подкопава общественото   доверие в законността и върховенството на закона.

………………………………………………………….

чл.3 (забрана за  нечовешко   третиране – материално-правни аспекти) +чл.13(липса на  ефективно вътрешно-правно средство за защита във връзка с нарушението на чл.3)+чл.8 (право  на неприкосновеност на кореспонденцията)+чл.6§1 (право на справедлив процес в разумен срок)+чл.13(липса на  ефективно   вътрешно-правно средство за защита във връзка с нарушението на чл. 6)

Case of  Shahanov v. Bulgaria (Application    no 16391/05),10 January 2012

Жалбоподателят, който изтърпява наказание  доживотен затвор в Пловдивския затвор за извършен грабеж, придружен с убийство, повдига оплаквания за нарушения на редица негови права по Конвенцията. Съдът установява пет самостоятелни нарушения. Той констатира нарушение на чл. 3 поради  лошите битови условия във Варненския затвор, където жалбоподателят пребивава от   2002 до 2009 г., тъй като е обитавал влажна и ветровита килия, бил е принуден   да  задоволява естествените си нужди в кофа в същото помещение, а същевременно е имал възможност да ползва баня веднъж на две седмици. Съдът констатира наред с   това нарушения на чл. 6 и чл. 8.  Във връзка с установените нарушения на чл. 3 и   чл. 6 Съдът намира, че са налице нарушения и на чл. 13 поради липсата на    ефективно вътрешно-правно средство за защита.

………………………………………………..

ЧЛЕН 4 – забрана на робство и принудителен труд

чл.4( забрана на принудителен труд) + чл. 3 (забрана за нехуманно третиране-прицесуални аспекти)

Case of M. and Others v. Italy and  Bulgaria (Application n° 40020/03), решение от 31 юли 2012 г.

Жалбоподателите са семейство  роми – дъщеря (която към датата на събитията е непълнолетна), майка, баща и съпругата на брата на първата жалбоподателка. На 12 май 2003 г. първите трима  пристигат в  Италия, където им е обещана работа във вилата на ром от сръбски произход. По техни твърдения шест дни след пристигането им след нанесен побой и заплахи, че ще бъдат убити, родителите са изгонени от вилата и са  принудени да се върнат обратно в България, а момичето е задържано. Там то е поставено под постоянен контрол, върху него е упражнявано насилие, бито е,  принуждавано е да краде и многократно  е изнасилвано. На 24 май майката се връща в Италия заедно с четвъртата жалбоподателка и съобщава на  полицията за отвличането. На 11 юни 2003 г. след организирана полицейска акция момичето е освободено. То и майката са разпитани от полицията, след което им е предявено обвинение за лъжесвидетелстване и за набедяване срещу три лица, които са живеели във вилата. Италианските власти твърдят, че тримата жалбоподатели са се запознали с преполагаемия насилник  в ромски лагер недалеч от Торино, където той е харесал момичето за своя жена, бил е договорен откуп с бащата на момичето и е била  извършена „ромска сватба”, поради което не можело да става дума за отвличане и за принудително държане в робство, съответно – за трафик с цел сексуална експлоатация..  Жалбоподателите повдигат няколко самостоятелни оплаквания по чл. 3 (че италианските власти не са действали с необходимата експедитивност да освободят момичето  по-бързо и така то е било принудено да търпи нехуманно третиране в продължителен период от време; че прокуратурата във Верчелло (Италия)  не е извършила ефективно  разследване във връзка с повдигнатите от тях оплаквания за малтретиране от страна на сръбското семейство; че полицията се е държала зле с първата жалбоподателка и майка й по време на разпита), по чл.  4 (забрана за принудителен труд), както  и по чл. 13 и чл. 14.

По повод оплакването за наличие на нарушение на чл. 4, Съдът изтъква, че не са налице достатъчно доказателства, които да го убедят в истинността на твърденията на жалбоподателите, за да приеме, че е налице трафик, както и принудително държане в робство или подчинение. Тъй като чл. 4 предвижда и процедурно задължение за държавите да извършат разследване при всяко подобно оплакване, той изтъква, че доколкото вече е установил нарушение на чл. 3 по повод липсата на ефективно  разследване, че първата жалбоподателка е била жертва на нехуманно третиране, не се налагало отново да го разглежда в светлината и на чл. 4 и затова „оплакването срещу Италия, основаващо се на версията на жалбоподателите за нарушение на чл. 4 е необосновано и недопустимо“(§159)

Съдът установява нарушение единствено  по повод оплакването за нарушение на чл. 3 във връзка с липсата на ефективно разследване за проявите на нехуманно третиране от страна на трети лица докато момичето е било във вилата, откъдето е освободено.

Решението е подписано с особено мнение от страна на съдия Здравка Калайджиева, която не приема заключението на състава за липса на нарушение на част от оплакванията по чл. 3 и чл. 4.

……………………………….

ЧЛЕН 5 – право на свобода и сигурност

чл.5§1е (незаконно настаняване в специализирано заведение на душевно болно лице)+чл. 5§4 (невъзможност за обжалване на решението за настаняване в заведение за душевно болни лица)+чл.5§5(липса на въможност за получаване на обезщетение за незаконно задържане)

Case of   Kaneva v. Bulgaria (Application no 33606/05), 13 November  2012

/решение от комитет от трима съди/

Жалбоподателката повдига оплакване по повод двукратното й незаконно настаняване в психиатрично  заведение за изготвянето на експертиза за нейния психиатричен статус –  през 2000 г. и 2002 г. само на основание прокурорско постановление и без да е изправена пред съд. В двата случая действията са предприети след нейни жалби до прокуртурата по повод осъществявания по отношение на нея психически тормоз от бившия й приятел – полицай. По негов сигнал, че е психично болна  с разпореждане на районния прокурор тя е настанена в психиатричната клиника в Севлиево. И в двата случая изготвените експертизи не сочат на необходимост жалбоподателката да бъде задържана за изследване в клиниката.

След повторното й изписване от клиниката тя е обследвана от психиатри в София, които не установяват никакво психиатрично страдание, а същевременно констатират преживения от нея стрес в резултат на настаняването й в клиника. Жалбоподателката предявява иск по чл. 1 от ЗОДОВ срещу полицията и прокуратурата. Районният съд в Дряново уважава исковата претенция, но Габровският окръжен съд я отхвърля, приемайки, че полицията е дейстала законосъобразно, като е изпълнила разпореждането на прокурора.

Възражението за недопустимост на жалбата поради подаването й извън 6-месечния срок е отхвърлено от Съда, който отчита като начален момент за отброяването му  не датата на освобождаване на жалбоподателката от клиниката, а датата на решението на националния съд по производството по чл. 1 от ЗОДОВ.

Европейският съд отбелязва, че нееднократно вече е установявал, че в периода до промените в българското законодателство през 2005 г. настаняването в психиатрично заведение (което по неговите стандарти се приравнява на лишаване от свобода) е ставало само с прокурорско разпреждане (Varbanov v. Bulgaria, no. 31365/96, ECHR 2000-X;  Kepenerov v. Bulgaria, no. 39269/98, 31 July 2003; Kayadjieva v. Bulgaria, no. 56272/00, §§ 17-19, 22, 23, 28 September 2006; Krushev v. Bulgaria, no. 66535/01, §§ 41 and 44, 3 July 2008; Stoychev v. Bulgaria ([Committee], no. 29381/04, 30 November 2010). При тези обстоятелства, Съдът намира, че задържането на жалбоподателката в периода от 4 октомври до 3 ноември 2000 г. и от 23 януари до 22 февруари 2002 г. не е било „законно лишаване от свобода на душевно болно лице  “ по смисъла на член 5 § 1, още повече че нищо не е налагало по спешност да бъде прилагана тази мярка.

Съдът констатира наред с това, че към момента на събитията националното законодателство не е предвиждало подобно разпореждане на прокуратурата да подлежи на съдебен контрол. Обжалвнето пред по-горния прокурор е било неефективно, а в случая на жалбоподателката тя е получила отговор, че действията на прокурора са законосъобразни. Поради това Съдът установява нарушение и на чл. 5§4. Доколкото в националното законодателство не са предвидени вътрешни средства за обезщетение в случаите на незаконно задържане, е установено нарушение и на чл. 5§5. На жалбоподателката е присъдено обезщетение за причинените й неимуществени вреди.

………………………………………….

чл.5§4(липса на своевременен съдебен контрол върху постановената мярка за задържане)

Affaire Rahmani et Dineva c. Bulgarie (Requête no  20116/08), 10 mai 2012

Жалбоподателят е алжирски гражданин, а жалбоподателката – българка. След изтичане на срока на неговото законно пребиваване в страната той подновява искането си  да бъде удължен престоя му, поради което е издадена заповед за експулсирането му от територията на България. След влизане в сила на административния акт (който е обжалван и оставен в сила), на 22 юни 2006 жалбоподателят е настанен в дома за пребиваване на  чужденци в Бусманци, тъй като жалбоподателят не притежавал нито лични документи, нито достатъчно финансови средства. С решение от 15 февруари 2008 г. Административният съд на София –град отменя отказа на директора на дома за настаняване на чужденци да се произнесе по новото искане на жалбоподателя за освобождаването му, като намира, че задържането за повече от една година е неоснователно и е в нарушение на чл. 5§ 1 f от Конвенцията. Това решение е изпълнено едва три месеца по-късно. Съдът намира, че оплакването за нарушаване на правото на семеен живот  е необосновано, тъй като жалбоподателят не е бил лишен от правото да не пребивава на територията на страната ни за някакъв определен период от време, което означава, че нищо не би му попречило след като получи нов алжирски паспорт отново да поиска разрешение за пребиваване поради това, че съпругата му е българка. Съдът намира като недопустимо и оплакването по чл. 5§ 1 f , тъй като нищо не е пречило на жалбоподателя да предяви иск на основание чл. 1 от ЗОДОВ при наличието на влязло в сила решение на административния съд, установяващо незаконността на лишаването от свобода за повече от 1 година. Европейският съд установява нарушение на чл. 5§4  поради това, че едно лишаване от свобода, макар и законно следва да бъде подлагано на периодичен контрол – обстоятелство, което в случая не е било налице, а молбата на жалбоподателя за преразглеждане на неговата мярка е била уважена 11 месеца по-късно от съда. При това, освобождаването му не е станало незабавно след постановеното решение на съда, а няколко месеца по-късно.

……………………………………………………

чл.5§4 (липса на своевременен съдебен контрол върху постановената мярка за неотклонение)+чл.5§5(невъзможност за получаване на обезщетение за нарушението по  чл. 5§4)+ чл.6§1(право на справедлив процес в разумен срок)+чл.13(липса на  ефективно вътрешно-правно средство за защита   във връзка с нарушението на чл. 6)+чл.8 (неприкосновеност на кореспонденцията с адвокат)

/решение на комитет от трима съдии/

Case of Dimitar Vasilev v. Bulgaria(Application no. 10302/05), 10 April 2012

Съдът установява, че по отношение на жалбоподателя е допуснато нарушение на правото му на бързо съдебно разглеждане на жалбата му срещу определената мярка за неотклонение „задържане под стража”, тъй като окръжният съд е забавил произнасянето си цели 29 дни, което е прекомерно с оглед възприетите стандарти в практиката на Европейския съд. По повод допуснатото нарушение на чл. 5§4 е установено нарушение и на чл. 5§5, тъй като в националното законодателство липсва ефективно вътрешно-правно средство за защита и обезщетениe в тези ситуации. Установени са нарушения и на чл. 6§1, чл. 13 във връзка с чл. 6, както и на чл. 8.

…………………………………………

чл.5§1(незаконно лишаване от свобода) +чл.5§5(невъзможност за получаване на обезщетение за незаконното лишаване от свобода)

Case of Lolova-Karadzhova  v.Bulgaria(Application no. 17835/07), 27 March 2012

Във връзка с публикация в местен вестник , че агент на недвижими имоти изкупува на безценица земи, които след това продава на високи цени, срещу жалбоподателката е образувано частно наказателно производство по тъжба на почувствалия се обиден и оклеветен гражданин. Съдебното производство е отлагано многократно поради заболяване на жалбоподателката, която е представлявана от адвокат. След поредното й неявяване районният съд в Асеновград разпорежда принудителното й довеждане без да изложи мотиви, както и да информира жалбоподателката, която живее в София. На 18.10.2004 г. около 10 часа сутринта тя е задържана, екскортирана с влак и автобус до Асеновград и освободена в залата на съда на 19.10.2004 г. Съдът я оправдава по повдигнатото й обвинение за нанесена обида и клевета.

Европейският съд установява нарушение на чл. 5§1, тъй като лишаването от свобода на жалбоподателката не е отговаряло на изискванията за законност на мярката. Повдигнатото срещу нея обвинение е било за престъпление, което не е тежко, самият районен съд е констатирал, че нейното присъствие по време на процеса не е било задължително и съдът и могъл да реши спора и в нейно отсъствие. Наред с това не са били изложени никакви мотиви, за да се аргументира необходимостта от принудителното довеждане на жалбоподателката и изслушването й преди постановяване на присъдата. Съдът обръща внимание и на обстоятелството, че макар разстоянието между София и Асеновград да е 160 км, жалбоподателката е била задържана 30 часа, което означава, че в по-голямата част от времето тя е била лишена от свобода. Съдът изтъква, че като е била задържана един ден по-рано властите не са дали възможност на жалбоподателката  да покаже добрата си воля да изпълни доброволно разпорежданията на националната инстанция. Наред с това властите не са успели да постигнат справедливо равновесие между необходимостта да се гарантира изпълнението на задължението на жалбоподателката да присъства насъдебното заседание и правото й на свобода и сигурност.

Доколкото намира нарушение на чл. 5§1 Съдът установява нарушение и на чл. 5§5, тъй като отбелязва, че хипотезата на незаконно лишаване от свобода на жалбоподателката не попада всред изчерпателно изброените в ЗОДОВ случаи, за които се предвижда ангажиране отговорността ан държавата.

…………………………………………….

чл.5§4(липса на ефективен съдебен контрол върху постановената мярка за неотклонение)+чл.5§5(невъзможност за получаване на обезщетение за неоправданото прилагане на мярката «задържане под стража»)

/решение на комитет от трима съдии/

Affaire Nikolay Gerdjikov  c. Bulgarie (Requête no 27061/04) 27 mars 2012

На 23.01.2004 г. жалбоподателят е задържан с обивинение, че е придобил, държал и съхранявал 23.96 гр.канабис. Въпреки обжалването на мярката за неотклонение поради чистото му съдебно минало, наличието на постоянен адрес и липсата на данни, че е наркодилър, съдът не допуска изменението й, вземайки предвид обективните критерии – тежеста на престъплението, в което е обвинен и големият размер на иззетото наркотично вещество. Задържането на жалбоподателя продължава до 28.07.2004 г., когато след оправдателна присъда е освободен. След протест на прокуратурата и отмяна на присъдата жалбоподателят е осъден на 1 г. лишаване от свобода и е освободен от изтърпяване на наказанието.

Съдът изтъква, че чл. 5§4 задължава съда да  изследва както процесуалните, така и материалните предпоставки на законността на мярката за неотклонение „задържане под стража”.Той установява същите дефекти на процедурата за съдебен контрол върху мярката за неотклонение „задържане под стража”, както и в множество подобни случаи по други български дела (Nikolova c. Bulgarie [GC], no 31195/96, §§ 59 et 61, CEDH 1999-II; Ilijkov c. Bulgarie, no 33977/96, §§ 95-98, 26 juillet 2001 et Botchev c. Bulgarie, no 73481/01, § 66, 13 novembre 2008).Съдът установява нарушение на чл. 5§4, тъй като националните съдилища не са намерили за необходимо да установят съществуването на основателни съмнения, че освобождаването на жалбоподателя би довело до извършване от него на ново престъпление.

Във връзка с нарушението на чл. 5§4 Съдът намира, че е допуснато нарушение и на чл. 5§5. След като националните съдилища са оставили без уважение искането на жалбоподателя за промяна на мярката за неотклонение, а впоследствие – след като   е бил и признат за виновен и осъден, той не е имал право да предяви иск по ЗОДОВ, тъй като подобна хипотеза не е предвидена в закона.

………………………………………

чл.5§1(незаконно лишаване от свобода)+ чл.5§4(невъзможност за обжалване на лишаването от свобода)+чл.5§5(невъзможност за получаване на обезщетение за незаконното лишаване от свобода)+чл.6§1(липса на достъп до съд)+ чл.3 (забрана за нехуманно третиране – материалноправни аспекти)+чл.13 във вр. с чл. 3 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Stanev c. Bulgarie(Requête no 36760/06), 17 janvier 2012

Case of Stanev v. Bulgaria Application no 32662/06),10 January 2012

Решение на Голямото отделение (решенията се публикуват на двата официални езика на Съвета на Европа)

През 2000 г.  и 2001 г. жалбоподателят, който живеел в Русе, по искане на близките му е признат  за ограничено дееспособен и е поставен под ограничено запрещение поради страданието му от шизофрения  . Никой от роднините му не пожелал да стане негов попечител, поради което през 2002 г. органът по настойничеството и попечителството (кметът на общината) определил служебно общински служител да изпълнява тази функция. На 10 декември 2002 г. последният настанил жалбоподателя в дома за дошевноболни в с. Пастра, община Рила, без да  го информира и да вземе неговото съгласие. Оттогава той живее там и  негов попечител става директорът на дома. Съдът установява три самостоятелни нарушения на чл. 5:

Нарушение на чл. 5§1е поради незаконното ограничаване свободата на жалбоподателя – не е взето съгласието му при настаняването, няма определен срок за престой, няма  възможност за преразглеждане на диагнозата му и периодично освидетелстване, макар че не са представени доказателства, че поведението му е опасно за самия него или за околните. Съдът заключава, че лишаването от свобода не е било осъществено при условията, предвидени в закона, не е отговаряло на изключението, предвидено в чл. 5§1е или на другите хипотези.

Нарушение на чл. 5§4 поради това, че жалбоподателят не е имал правото директно да сезира съда по повод настаняването му в заведение и  за преразглеждане на наложеното му ограничение.Съдът изтъква, че това етака, тъй като в националното законодателство не е прието, че настаняването в заведения за психично болни лица е вид лишаване от свобода. Поради това не е предвидена никаква възможност и за периодичен контрол от страна на съдилищата  доколко не са се променили предпоставките, дали основание за настаняване в заведение.

Нарушение на чл. 5§5 поради това, че в националното законодателство не е предвидена възможност да се претендира обезщетение за незаконното задържане/лишаване от свобода на жалбоподателя.

Съдът установява нарушения и на чл. 3 в неговите материално-правни аспекти, чл. 13 във връзка с чл. 3 и на чл. 6.

Към решението са приложени мненията на четирима съдии, които частично изразяват несъгласието си с мнозинството по въпроса за липсата на нарушение на правото на личен живот от страна на жалбоподателя.

………………………………………………………..

ЧЛЕН 6 – право на   справедлив процес (наказателни  аспекти)

Чл.6§3с (право на адвокат по свой избор)

Case of Zdravko Stanev v. Bulgaria (Application n° 32238/04), 6 November 2012

Жалбоподателят представлявал баща си в административно-наказателно производство, по което съдията назначил графологична експертиза на фотокопие на документ. Жалбоподателят депозирал възражение относно недопустимостта да се извършва такава въз основа на копие и като доказателство за абсурдността на поставената задача представил три броя декларации, подписани сътоветно от съдията, от представители на съответното лесничейство, чийто акт бил оспорен и на адвоката на лесничейството.В тези документи всяко едно от визираните лица декларирало, че ще му заплати определена сума долари за причинените му вреди. В тази връзка съдията по случая  сезирал прокуратурата и срещу жалбоподателя било образувано досъдебно производство за използване на неистински официални документи. Той бил осъден при условията на чл. 78а от НК на наказанието глоба от 500 лв, но наред с това, съдът приел за разглеждане гражданските искове на съдията по първото производство, на адвоката на горското стопанство и на още двама служители и уважил същите на обща сума от     16 900 лв.(10 000, 5000, 1200 и 700)

С оглед обстоятелството, че жалбоподателят бил безработен,  въпреки поисканата от него правна помощ такава не му била отпусната поради това, че имал висше образование. Сливенският окръжен съд оставил в сила присъдата на Новозагорския районен съд.

Европейският съд намира, че макар и да не е спорно, че жалбоподателят е с висше образование,  той не е имал юридически опит и с оглед сложността на процедурата, тежестта на предвидената санкция за инкриминираното престъпление, а особено – размерите на предявените граждански искове, безспорно са налагали необходимостта да му бъде назначен адвокат.  Ето защо Съдът приема, че в резултат на  отказа да му бъде предоставена безплатна правна помощ, за да си наеме адвокат жалбоподателят  не е могъл да защити ефективно своите интереси.  Съдът намира, че е налице нарушение на чл. 6§3с и присъжда обезщетение.

………………………………………………………………..

чл.6§3 c във вр. с чл. 6§1 (право на безплатна правна  помощ)

Case  of Tsonyo Tsonev v. Bulgaria(No 3) (Application no.21124/04), 16 October 2012

Жалбоподателят бил заподозрян в извършването на кражба на лекарства. В хода на производството пред районния съд било установено, че той е безработен и няма финансови средства, а е издържан от родителите си. Той бил осъден на лишаване от свобода 2 г. и 9 месеца. Присъдата била обжалвана пред Габровския окръжен съд Жалбоподателят направил искане да му бъде назначен служебен защитник, позовавайки се на разпоредбата на 70 (1), т.7 НПК и молбата му била удовлетворена. Присъдата била оставена в сила и жалбоподателят я обжалвал пред ВКС. С допълнителна молба, внесена 10 дни преди съдебното заседание,  той поискал да му бъде назначен служебен защитник. ВКС  провел съдебното заседание в отсъствието на жалбоподателя и не уважил направеното искане, приемайки, че то не било мотивирано и не били представени доказателства, че жалбоподателят не разполага с финансови възможности да си наеме адвокат.

Европейският съд отбелязва, че правото на лицата, обвинени в извършване на престъпление, да получат безплатна правна помощ, е елемент от  концепцията за провеждането на справедлив съдебен процес. Той декларира, че националните съдилища са тези, които следва да преценят налице ли са условията за предоставянето на такава помощ или не. В конкретния случай Съдът обръща внимание на три пункта: районният съд в мотивите към присъдата изрично отбелязва, че жалбоподателят не разполага с финансови средства и живее при родителите си; Окръжният съд също установява липсата на доходи и определя служебен защитник; самият жалбоподател също сочи в молбата си, че не може да си позволи да наеме адвокат. ВКС обаче се задоволява само да отбележи, че жалбоподателят не е обяснил защо няма възможност да си наеме адвокат. Европейският съд обръща внимание, че в случая интересите на правосъдието са налагали да бъде назначен адвокат, тъй като жалбоподателят е бил осъден на 2 години и 9 месеца лишаване от свобода. Освен това, в процеса пред ВКС обвинението е било представлявано от прокурор и в името на равенството на страните е следвало и интересите на жалбоподателя да бъдат защитени. Поради това Европейският съд намира, че е било допуснато нарушение на чл. 6§3 с.

……………………………………..

чл.6§1 (право на справедлив процес в разумен срок)+чл.13(липса на  ефективно вътрешно-правно средство за защита   във връзка с нарушението на чл. 6)

Petko Yordanov c. Bulgarie (requête n° 33560/06)  26 July 2012

/решение на комитет от трима съдии/

На 1 януари 1994 г. жалбоподателят е задържан и му повдигнато обвинение  за извършено убийство на едно лице, за което той имал подозрение, че същия ден е проникнало в дома му. Той е признат за виновен и осъден на 10  г.лишаване от свобода, като присъдата му влиза в сила на 05.10.1999 г. През 2000 г. започва досъдебно производство срещу един от свидетелите по делото за лъжесвидетелстване, който завършва с осъдителна присъда и на това основание е направено искане за възобновяване на наказателното дело срещу жалбоподателя. С решение на ВКС от 25.10.2001 г. то е възобновено. Повторно жалбоподателят е осъден от окръжния съд в Пазарджик на 09.03.2007 г. на 4 г. лишаване от свобода, като съдът прилага чл. 55, ал. 1 НК. Сред многобройните смекчаващи обстоятелства той взема предвид и факта на прекомерната продължителност на воденото наказателно производство – 13 години от датата на извършеното престъпление. Присъдата е оставена в сила от Апелативния съд в Пловдив, който възприема изцяло мотивите на първоинстанциянния съд. С решение от 23.01.2008 г. ВКС намалява наложеното наказание от 4 на 3 години лишаване от свобода, като взема предвид особеното емоционално състояние на жалбоподателя по време на извършеното деяние (неговата дъщеря е разпознала в жертвата на убийство лицето, проникнало по-рано същия ден в дома им).

Европейският съд отбелязва, че в случая става въпрос за две самостоятелни наказателни производства, първото от които е приключило на 5 октомври 1999 г. Доколкото жалбата е депозирана през август 2006 г., той намира, че тя е допустима само в частта си за второто наказателно производство, започнало през 2001 г. и приключило през 2008 г. Европейският съд не възприема възражението на правителството, че жалбоподателят е загубил качеството си на „жертва“, тъй като при определяне на наказанието му била отчетена прекомерната продължителност на процеса. Основният му аргумент е, че съдебните инстанции и най-вече ВКС не са признали изрично и недвусмислено, че по вина на властите този процес е надхвърлил разумния срок, поради което е редуциран и размерът на санкцията.

Поради липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита е констатирано нарушение и на чл. 13. На жалбоподателя е присъдено обезщетение за неимуществени вреди.

……………………………………

чл.6§1 (право на справедлив процес в разумен срок)+чл.13(липса на  ефективно вътрешно-правно средство за защита   във връзка с нарушението на чл. 6)

Affaire Kechev c. Bulgarie ((requête no 13364/05), решение от 26 юли 2012 г.

/решение на комитет от трима съдии/

Съдът установява нарушение на правото на справедлив процес във връзка с едно наказателно производство, водено срещу жалбоподателя. За начален момент той приема не датата на повдигане на обвинението – 28.10.2002 г., а датата, на която той научава, че срещу него е образувано такова производство – 23.10.2001 г. За краен момент е приета не датата на постановлението на Окръжната прокуратура за прекратяване на производството – 31.01.2005 г., а датата, на която жалбоподателят е информиран за това – ноември 2006 г. На основание предявения иск по чл. 2 от ЗОДОВ ВКС не приема, че установената продължителност на наказателния процес от двете по-долни инстанции надвишава 5 години. Според касационната инстанция продължителността следва да се отчита между датата на повдигане на обвинението и датата на прекратяване на досъдебното производство. Тези негови изводи не се възприемат от Европейския съд и той приема, че е допуснато нарушение на чл. 6§1, както и че използваното вътрешноправно средство за защита не е било ефективно, поради което присъжда обезщетение на жалбоподателя.

………………………………………………………

чл.6§1 във вр. с чл.6§3 а)  и  b) (право на справедлив процес – право на лицето да бъде информирано в кратък срок за повдигнатото срещу него обвинение; право да разполага с достатъчно време за подготвяне на защитата си; право на справедлив процес в разумен срок)+чл.8 (право на неприкосновеност на личния и семеен живот)+чл.13 във вр. с чл. 6§1 и чл. 8

Affaire D.M.T. et D.K.I. c. Bulgarie (requête no  29476/06), решение le 24 juillet 2012

Жалбоподателите са съпрузи. Г-н Д. е заемал отговорна длъжност в СДВР в сектора за борба с икономическата престъпност.  На 28 юли  1999 г. бизнесмен депозира сигнал в НСБОП с твърдението, че жалбоподателят му е искал като подкуп значителна парична сума. Срещу последния е образувано досъдебно производство, той е задържан и първоначално осъден на 20 г. лишаване от свобода за пасивен подкуп, конфискация на цялото му имущество и лишаване от право да заема държавна служба в продължение на 3 години от военния съд на гр.София. Присъдата му е  оставена в сила от военния апелативен съд. ВКС я отменя и с решение от 14 юли 2004 г. връща делото за ново разглеждане на военния апелативен съд с указания деянието да бъде преквалифицирано, тъй като събраните доказателства сочат за извършено друго престъпление – измама. Макар че указанията на ВКС са били задължителни за по-долната инстанция, Прокуратурата не внася друг обвинителен акт, нито прави искане за промяна на правната квалификация, а апелативният съд също не преквдалифицира деянието.  Тази инстанция повторно оставя в сила присъдата на първоинстанционния съд за пасивен подкуп. При новото разглеждане на делото ВКС  променя квалификацията без да информира както жалбоподателя, така и обвинението и го осъжда   за опит за измама на 7 г. лишаване от свобода и конфискация на ½ от неговия дял от семейното жилище, като наред с това е лишен и от правото да заема длъжност в МВР. В хода на цялото досъдебно и съдебно производство той е отстранен от длъжност, но въпреки направеното от него искане служебното му правоотношение  е прекратено едва след присъдата на ВКС през декември 2005 г.

Европейският съд констатира, че ВКС при повторното разглеждане на делото не е уведомил страните относно новата правна квалификация на деянието, за което е повдигнато обвинение срещу жалбоподателя. Той отбелязва, че задължението за информиране на лицето обхваща  не само то да узнае на основание на какви фактически обстоятелства  му се повдига обвинение. От значение е то да е наясно и относно правната квалификация на деянието, в което  е обвинено. Според съда ако жалбоподателят е бил своевременно информиран, той би имал възможност от провеждането на друга защитна позиция, тъй като съставите на двете престъпления – пасивен подкуп и измама се различават съществено по българския НК. Наред с това не му е било предоставено и никакво време, за да се запознае с новото обвинение, по което впоследствие е бил осъден. Европейският съд изброява действията, които ВКС би могъл да предприеме, както и констатацията си, че това не е сторено поради липса на правна регламентация в НПК в хипотези като настоящия казус. Поради тази причина е било накърнено правото на жалбоподателя да бъде информиран подробно относно характера и причините за обвинението срещу него, както и правото му да разполага с достатъчно време и възможности за подготовка на своята защита. Европейският съд достига до заключението, че наказателното производство срещу жалбоподателя не е отговаряло на изискванията за справедлив процес.  Като не е предоставил възможност на жалбоподателя да се защити срещу новото обвинение за измама ВКС е нарушил чл. 6§1 във вр. с чл. 6§3 а) и b).

Европейският съд намира още, че процесът е продължил 6 години и 2 месеца, като 2,5 години забава са по вина на властите. Това забавяне е довело до причиняване на допълнителни увреждания на жалбоподателя, тъй като според българското законодателство той не е имал право да изпълнява никаква длъжност срещу заплащане (извън научно-изследователска или преподавателска) през целия този период от време. Ето защо Съдът намира, че е допуснато нарушение и на разумния срок за разглеждане на делото. Във връзка с това и поради липсата на ефективно вътрешноправно средство за защита е налице нарушение и на чл. 13

Европейският съд установява нарушения и на чл. 8 във връзка с ограничаване правото на жалбоподателя да работи през целия период на досъдебно и съдебно производство, което е непропорционално като тежест. Поради липсата на законова възможност за претендиране на обезщетение при допуснато нарушение на чл. 8, е установено нарушение и на чл. 13.

………………………………………..

чл.6§1 (право на справедлив процес в разумен срок)

Case of Ivanov v. Bulgaria (Application no. 41140/05)

/решение на комитет от трима съдии/

Жалбоподателят бил оправдан по повдигнатото срещу него обвинение за извършен грабеж, по което бил задържан под стража в продължение на две и половина години. След влизане в сила на оправдателната присъда той предявил иск по чл.2 от ЗОДОВ, който бил уважен от националните съдилища, но издването на изпълнителния лист и реалното изплащане на присъдените суми като обезщетение за имуществени и неимуществени вреди било забавено повече от 1 година, поради което Европейският съд установява нарушение на правото на справедлив процес в разумен срок.

……………………………………………

чл.6§1 (право на справедлив процес)

Affaire Haralampiev c. Bulgarie (Requête no 29648/03), 24 avril 2012

Жалбоподателят бил осъден задочно, тъй като след като бил разпитан в качеството му на обвиняем за извършена кражба и бягство от затвора, впоследствие не бил открит, за да му бъде връчен обвинителен акт, макар че било предприето издирване. След залавянето му за изтърпяване на присъдата една година по-късно той направил искане за възобновяване на наказателното производство във връзка със задочната присъда, но молбата му не била уважена от ВКС, който констатирал, че след като жалбоподателят е бил разпитван в качеството му на обвиняем, той е знаел, че срещу него ще се води и наказателно дело. Съдът приема, че тези констатации на ВКС не са в съответствие с възприетата от него практика по приложение на чл. 6§1, тъй като властите по никакъв начин не са удостоверили, че са положили достатъчно усилия да издирят жалбоподателя, за да му връчат обвинителния акт, както и че последният по никакъв начин не е демонстрирал нежеланието си да участва в съдебното производство . (§§44-47)

…………………………………

чл.6§1(право на справедлив процес)+чл.6§3d (право на разпит на свидетели на противната страна)+чл.2 на Протокол 4 (свобода на придвижването)

Case of  Sarkizov and Others v. Bulgaria (Applications nos. 37981/06, 38022/06, 39122/06, and 44278/06), 17 April 2012

Четиримата жалбоподатели са обвинени и осъдени за сводничество и трафик на жени за проституиране. Те повдигат оплаквания за нарушеното им право на справедлив процес поради това, че присъдата им се е основавала на разпита на три анонимни свидетелки – жените, които са били принуждавани да проституират, които не са били разпитани от подсъдимите, тъй като съдът не е успял да ги призове до края на процеса. Европейският съд намира тези оплаквания за допустими, но неоснователни, тъй като на жалбоподателите е била предоставена възможността да разпитат анонимните свидетелки  в хода на досъдебното производство, непосредствено след като са дали показанията си пред съдия, но последните са отказали да се възползват от това свое право. Съдът намира, че правото на защита на жалбоподателите не е било нарушено и поради това, че присъдата не се е основавала единствено на показанията на анонимните свидетелки, но и на множество други гласни и писмени доказателства. Съдът установява нарушение на правото на свободно придвижване на двама от четиримата жалбоподатели.

…………………………………….

чл.6§1 (право на справедлив процес в разумен срок)+чл.13(липса на  ефективно вътрешно-правно средство за защита   във връзка с нарушението на чл. 6)+чл.5§4 (липса на своевременен съдебен контрол върху постановената мярка за неотклонение)+чл.5§5(невъзможност за получаване на обезщетение за нарушението по  чл. 5§4)+чл.8 (неприкосновеност на кореспонденцията с адвокат)

Case of Dimitar Vasilev v. Bulgaria(Application no. 10302/05), 10 April 2012

/решение на комитет от трима съдии/

Съдът установява нарушение на правото на справедлив процес в разумен срок по повод наказателно производство, което  продължава от 14.09.2001 г.(когато жалбоподателят е разпитан в качеството му на заподозрян) до 28 март 2007 г.(когато е подписано споразумение между жалбоподателя и прокуратурата и производството е прекратено). Забавянето е в съдебната фаза на процеса, като най-съществено е то след отмяната на постановената присъда от окръжния съд и връщането на делото на районния съд поради допуснати процесуални нарушения. Между юни 2005 и март 2007 г. са проведени 11 съдебни заседания, от които само за две от тях отлагането е по вина на жалбоподателя, а останалите отложени заседания са отложени поради недобра организация и администриране на съдебния процес.По повод нарушението на чл. 6§1 съдът установява нарушение и на чл. 13.   Установени са нарушения и на чл.5§5, чл. 5§51 както и на чл. 8.

……………………………………………..

чл.6§1 (право на справедлив процес – достъп до съд)

Case of  Fileva v. Bulgaria (Application no. 3503/06) 3 April 2012

Жалбоподателката повдига оплакване, че в резултат на възобновяването на прекратено по отношение на нея наказателно производство тя е била лишена от достъп до съд по повод междувременно заведения от нея иск на основание ЗОДОВ срещу прокуратурата и че наказателните съдилища не са действали безпристрастно.

Фактите по делото са следните. През юни 1999 г. жалбоподателката е разпитана като заподозряна, а след като е образувано досъдебно производство, през май 2001 г. срещу нея са повдигнати обвинения в извършването на три престъпления – едното през 1992, а другите две – през 1999 г., във връзка с изпълняваните функции на служител в поземлена комисия в Асеновград.  На 14.07.2005 г. производството е прекратено от окръжната прокуратура в Пловдив, която в постановлението си приема, че по повод престъплението от 1992 г. не са налице доказателства да е извършено от жалбоподателката, а и наказателното производство по него е погасено по давност. По другите две обвинения е посочено, че действията й не представляват престъпление. Постановлението не е обжалвано и влиза в сила, а през ноември с.г.   жалбоподателката предявява иск по ЗОДОВ. Няколко дни по-късно прокурор от окръжната прокуратура прави изявление, че подобно действие от нейна страна би могло да има неблагоприятни последици за нея. По разпоредена от Апелативния прокурор вътрешна проверка на прекратените преписки на 23.03.2006 г. производството срещу жалбоподателката е възобновено. С постановление от юли 2007 г. то е частично прекратено  във връзка с обвинението за престъплението от 1992 г. С присъда от октомври 2007 г. жалбоподателката е осъдена за извършени от нея престъпления през 1999 г. Апелативният съд частично отменя присъдата и оправдава жалбоподателката по едно от обвиненията, а по другото намалява наложеното й наказание. Решението на въззивната инстанция е оставено в сила от ВКС.

По започналото производство по ЗОДОВ въз основа на предявения иск от ноември 2005 г.  Окръжният и Апелативният съд отхвърлят исковете, приемайки, че те са били преждевременно предявени предвид възобновеното наказателно производство, а по отношение на периода преди възобновяване на производството, доколкото то е било възобновено, не би могло да се счита, че то е било незаконно водено.ВКС отменя частично решенията на предходните инсатнции, уважавайки иска по повод повдигнатото обвинение за престъплението от 1992 г., но приема като начална дата на незаконните действия не датата на първоначалното прекратяване на производството през 2005г., а датата на повторното му прекратяване – януари 2007 г., тъй като тогава бил постановен окончателният акт.

Европейският съд отбелязва, че не би могъл да „спекулира” дали наказателното производство срещу жалбоподателката е било възобновено за отмъщение по повод предявения от нея иск по ЗОДОВ, но органите на прокуратурата като страна в това производство са били в състояние да повлияят на изхода  на подобен процес, тъй като  възобновяването на наказателното производство препятства възможността на гражданския съд да се произнесе.(§43) Съдът изтъква, че липсата на процедурни предпазни мерки по повод възобновяването на наказателните производства (ограничаване във времето, препратки към ясни законови основания или възможност за обжалване пред съд на тези прокурорски актове) поставят в неравностойно положение гражданите по отношение на прокуратурата, като това накърнява самата същност на правото на достъп до съд. Съдът специално отбелязва и становището на Главния прокурор, изразено в едно негово интервю, че така се създават предпоставки за злоупотреби.(§44)

……………………………………….

чл.6§1 (право на справедлив процес в разумен срок)+чл.13(липса на  ефективно вътрешно-правно средство за защита   във връзка с нарушението на чл. 6)+ чл. 2 от Протокол № 4(свобода на придвижване)

Case of  Dimitar Ivanov  v. Bulgaria (Application no 19418/07), 14 February 2012

/решение на комитет от трима съдии/

Съдът установява нарушение на правото на справедлив процес в разумен срок във връзка с наказателно производство, започнало през октомври 1995 г., по което не са извършвани никакви действия до октомври 2004 г., когато на жалбоподателя е предявено обвинение в негово отсъствие  (докато е в чужбина) в присъствието на назначен служебен адвокат. Съдебната фаза на процеса приключва окончателно през март 2007 г. с участието на жалбоподателя, който е осъден на 1 г. лишаване от свобода и на осн. чл. 66 НК изтърпяването на наказанието е отложено за срок от три години. Във връзка с нарушенията на чл. 6§1 съдът установява нарушение и на чл. 13 поради липсата на ефективно вътрешно-правно средство за защита.

Съдът установява и нарушение на чл. 2 от Протокол 4.

…………………………………………

чл.6§1 (право на справедлив процес- достъп до съд)

Case of  Stoyanov  v. Bulgaria(Application no. 39206/07), 31 January 2012

Жалбоподателят е бил издирван за други престъпления, когато на 24.09.2002 г. извършва убийство на своята приятелка и се укрива от властите. Тъй като не е открит на адреса на постоянното си местоживеене, той не е информиран за образуваното досъдебно производство във връзка с извършеното убийство, не му е връчено постановление за привличане като обвиняем, нито е информиран за изготвения обвинителен акт. В хода на досъдебното производство следователят назначава служебен защитник, който не прави никакви доказателствени искания. В негово отсъствие започва съдебен процес без властите да съберат доказателства дали жабоподателят желае да избегне наказателното преследване и да не участва в съдебния процес. Той е осъден задочно на 16 г. лишаване от свобода и научава за последната си присъда след залавянето му през април 2006 г. Въпреки направеното искане за възобновяване на съдебното производство, националните съдилища отказват да удовлетворят молбата му. Жалбоподателят повдига оплакване, че  определената му присъда и наложеното му наказание са незаконни, защото са постановени в негово отсъствие.

Съдът приема, че, за да се спазят гаранциите за справедлив процес при задочно осъждане ( par contumace/ in absentia),  е наложително лицето да бъде информирано, че срещу него започва наказателно преследване. Това е изискване както от процесуална, така и от материална гледна точка, за да се гарантира ефективното упражняване на правата на обвиняемия. Доколкото в настоящия случай правителството не успява да докаже, че жалбоподателят е бил информиран за образуваното на 24.09.2002 г. срещу него производство, както и за новите обвинения, повдигнати на 20.11.2003 г., за да не се стигне до отказ от правосъдие, е било необходимо жабоподателят да може да поиска възобновяване на производството, в хода на което да му бъдат предявени обвинения в убийство и незаконно притежаване на оръжие.  Като не са били спазени тези изисквания, е било допуснато нарушение на чл. 6§1.

……………………………………………………….

чл.6§1 (право на справедлив процес)+чл.8 (право на неприкосновеност на кореспонденцията между затворник и неговият адвокат)+чл.3 (забрана за нечовешко и   нехуманно третиране –  материално-правни и процесуални аспекти)+чл. 13 (право  на ефективно вътрешно-правно средство за защита във вр. с чл. 3)

Affaire Iordan Petrov c. Bulgarie (Requête no 22926/04) 24 janvier 2012

Съдът установява нарушение на правото на справедлив процес на жалбоподателя във връзка с изтръгнатите чрез насилие негови самопризнания, които са взети предвид от трите национални инстанции, които установяват, че правото му на защита не било накърнено.

Констатирани са и нарушения на чл. 3 във връзка с оплакванията за упражнено насилие от страна на полицията и затворническата администрация, липсата на ефективно разследване и лошите условия във Варненския затвор, както и нарушение на чл. 8.

………………………………………………………..

чл.6§1 (право на справедлив процес в разумен срок)+чл.13(липса на  ефективно вътрешно-правно средство за защита   във връзка с нарушението на чл. 6)+ чл.3  (забрана за  нечовешко третиране – материално-правни  аспекти)+чл.13(липса на  ефективно вътрешно-правно средство за защита  във връзка с нарушението на чл.13)+чл.8 (право  на неприкосновеност на кореспонденцията)

Case of  Shahanov v. Bulgaria (Application   no 16391/05),10 January 2012

Съдът установява нарушение  на правото на справедлив процес в разумен   срок по повод водено срещу жалбоподателя наказателно производство за кражба на   автомобили, като за начален момент той приема датата на задържането на последния   – 24.04.2000 г., а за краен – датата на постановлението на окръжна прокуратура   в Пловдив, с което производството срещу него    е прекратено поради липса на достатъчно доказателства.  Тъй като  по националното законодателство не е допустимо   получаване на обезщетение в посочената хипотеза, съдът констатира нарушение и на чл. 13.

Съдът установява наред с това нарушения на чл. 3, чл. 8 и чл. 13 във връзка с чл. 3.

…………………………………

ЧЛЕН 6 – право на   справедлив процес (гражданскоправни аспекти)

чл.6§1 (право на справедлив процес в разумен срок)

Case of Nenkova-Lalova v. Bulgaria (Application  no 35745/05), 11 December 2012

Гражданскоправен спор по повод дисциплинарно уволнение, продължил 6 години на три инстанции. Съдът намира, че е бил нарушен разумният срок поради забавянето на производството  пред Върховния касационен съд, където делото е останало в продължение на 2,5 години, преди да бъде постановено окончателното решение.

Оплакването по чл. 10 е прието за неоснователно.

……………………………………..

чл.6§1 (право на справедлив процес в разумен срок)+ чл.13(липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Case  of  Dimitrovi v. Bulgaria (Application no 7443/06), 4 December 2012

/решение на комитет от трима съдии/

Гражданско-правен спор по повод причинена смърт в резултат на злополука, призната за трудова. Производството започва в средата на 1999 г. и приключва през декември 2005 г.  с решение на ВКС. Съдът намира тази продължителност за прекомерна, като констатира илипсата на ефективно вътрешноправно средство за защита, тъй като той не приема, че  жалбата за бавност играе такава рола. На жалбоподателите е присъдено обезщетение за неимуществени вреди.

…………………..

чл.6§1 (право на справедлив процес – достъп до съд)

Case  of  Askon v. Bulgaria (Application no. 9970/05), 16 October 2012

Дружеството-жалбоподател провело успешен граждански процес, в хода на който доказало, че не дължи възстановяването на заема, изтеглен  от държавното дружество през 1989 г., чийто правоприемник било то, поради погасяване на вземането по давност. Към 2000 г., съгласно писмо на Агенцията за държавни вземания, дружеството-жалбоподател дължало над 4 млн USD – главница и лихва. Двете инстанции – Софийският градски съд и Софийският апелативен съд, не само уважили установителния иск, но присъдили направените по делото разноски и заплатените хонорари. Междувременно, в хода на касационното производство дружеството променило седалището си от Асеновград в София и избрало нов изпълнителен директор, като промените били надлежно отразени във фирменото му дело. Решенията на първоинстанционния  и въззивния съд били оставени в сила и от ВКС. Касационната инстанция обаче отказала да уважи искането за присъждане на разноските в размер на 256 717 USD, изтъквайки, че ищецът по делото и претендиращият заплащането на разноските са две различни юридически лица, тъй като имали различни седалища и различни изпълнителни директори. Дружеството-жалбоподател депозирало искане на основание  чл. 192, ал.4 от ГПК (отм.) да бъде допълнено решението на ВКС, като представило множество доказателства, удостоверяващи идентичността на двете дружества. В молбата си то посочило, че в самото дело се съдържат писмени доказателства, като данъчна регистрация, регистрация по БУЛСТАТ и др., които безспорно удостоверяват идентичността му с ищеца, а и през цялото време то е представлявано от един адвокат и адресът за призоваване е един и същ. С решение от 6 септември 2004 г. ВКС оставя без уважение искането за допълване на решението в частта му за разноските поради това, че дружеството не е представило своевременно доказателствата си. Европейският съд приема, че изводите на ВКС са твърде формалистични и поставят дружеството-жалбоподател в неизгодна позиция без да му се даде възможност да се защити и представи своите доводи. Съдът изтъква, че в  хода на проведеното съдебно заседание във връзка с водения исков процес ВКС очевидно не е изразил съмнение кой е ищецът по делото и не е поискал представянето на нови доказателства нито с оглед промененото седалище, нито по повод избора на нов изпълнителен директор. В протокола било записано, че страна е „Аскон“ АД-София, представлявана от адвокат, който е упълномощен от изпълнителния директор на дружеството.  Съдът отбелязва наред с това, че националното законодателство не задължава страните да уведомят съда при такъв вид промени. Ето защо дружеството не би могло да предполага, че  биха възникнали съмнения относно идентичността му.  Европейският съд изтъква наред с това, че е твърде странно да бъде уважен иск, предявен от едно дружество, а да се отхвърли искането за разноски, направено от същото, само защото изведнъж възниква съмнение, че това е друг правен субект.(§29) По негово мнение, ако ВКС е имал съмнения в правосубектността на тази страна, той е могъл или да поиска допълнителни разяснения и доказателства, или да направи справка в общодостъпните регистри. Вместо това касационната инстанция се е задоволила да се позове на процедурните правила на ГПК, не разрешаващи представянето на нови доказателства в процедурата по чл. 192 (4). Този формалистичен подход на Върховния касационен съд (изрично посочен в §32) дава основание на Европейския съд да достигне до извода, че е било нарушено правото на дружеството-жалбоподател на справедлив съдебен процес.

Европейският съд постановява, че в конкретния случай най-справедливото обезщетение би било спорът относно дължимите разноски да бъде преразгледан  на основание чл. 303 (1), т. 7 от ГПК.

…………………………………………………..

чл.6§1 (право на справедлив процес – достъп до съд)

Affaire  Radeva c. Bulgarie  (Requête no 13577/05),решение от 3 юли 2012 г.

Жалбоподателката подала молба да й отпуснат еднократна социална помощ за зъболечение до съответната  дирекция  „Социално подпомагане“ в гр. София, но получила писмен отказ поради това, че през същата година вече й била отпусната еднократна помощ за отопление. Този отказ бил оспорен по административен ред пред директора на Регионалната дирекция  „Социално подпомагане“ за София град . Той оставил без уважение жалбата. Този административен акт бил връчен на  жалбоподателката на 17 април, като в 14-дневен срок го обжалвала, но дните между 1 и 6 май били неработни и празнични, обявени като такива с решение на Министерския съвет от 7 март 2003 г., обнародвано в „Държавен вестник“.  Административното отделение на Софийски градски съд приело, че жалбата е просрочена, защото срокът е изтекъл на 1 май 2003 г. и прекратило производството. Определението му било обжалвано пред Върховния административен съд, който оставил в сила определението, като посочил в мотивите си, че срокът формално изтичал на 1 май, но доколкото той бил празничен ден, следвало да се приеме, че той изтича на 3 май, който бил първият работен ден.  Жалбоподателката повдига оплакване за нарушаване правото й на достъп до съд поради грешното изчисляване на срокове от страна на националните съдилища, тъй като, съгласно решението на Министерския съвет, между двата официални празника – 1 и 6 май всички останали се били приети за неработни, така че обективно първият работен ден, когато е могла да депозира жалбата си, е бил 7 май. Европейският съд отбелязва (опонирайки на възражението на правителството), че съгласно националното ни законодателство съдът е длъжен служебно да следи за сроковете и че това не е задължение на страните, поради което жалбоподателката не може да бъде упреквана, че не е представила доказателства за решението на Министерския съвет. Съдът  приема, че жалбоподателката е изложила достатъчно аргументи в подкрепа на твърдението си, че жалбата й не е просрочена и според него „аргументите на жалбоподателката не са били изследвани от съдилищата и определенията за недопустимост на жалбата поради просрочване на законно установения срок за жалба, са основани  на погрешно изчисляване на срокове, което е в явно противоречие с чл. 33, ал. 4 от ГПК и те са предизвикали ограничаване на  правото й на достъп до съд.(§29)

………………………………………………………..

чл.6§1 (право на справедлив процес – нарушаване на правната сигурност)+ чл.1 от Протокол 1 (мирно ползване на собствеността)

Case of Decheva and Others v. Bulgaria (Application no. 43071/06), решение от 26 юни 2012 г.

Наследодателят на жалбоподателите разполагал с дворно място с няколко сгради в Жеравна, което през 1968 г. е отчуждено и предоставено за нуждите на държавна туристическа агенция. След приемането на закона за възстановяване на собствеността върху някои отчуждени имоти по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ през 1992 г. имотът е възстановен на жалбоподателите по съдебен път с решение на Върховния съд от 1995 г. след мълчалив отказ на кмета на гр. Котел.  В следващите години са правени опити за отмяна на съдебния акт, но съдъ е оставял исканията без уважение. През 1999 г. община Котел предявява иск срещу жалбоподателите, с който твърди, че тя е собственик на сградите в имота, които са били новопостроени  на мястото на първоначално отчуждените . С окончателно решение от 2006 г. ВКС уважава иска, приемайки, че общината е субект, различен от кмета, който не е действал като неин представител в първото производство, поради което решението по онова производство не се ползва със сила на пресъдено нещо по отношение на второто, започнало през 1999 г.

Европейският съд установява нарушение на правото на справедлив процес, констатирайки, че е налице хипотеза, подобна на делото Кехайя и др. срещу България (решение от 12 януари 2006 г.) и че е нарушен принципът на правна сигурност. Наред с това той установява нарушение и на чл. 1 от протокол 1 и присъжда обезщетение.

……………………………………………………………………………………………….

чл.6§1 (право на справедлив процес)+ чл.1 от Протокол 1 (мирно ползване на собствеността)

Affаire Hristova et autres c. Bulgarie  ((Requêtes nos  11472/04, 40590/08), решение от 26 юни 2012 г.

(казус, подобен на делото  Belev et autres  c. Bulgarie – решение от 2 април 2009)

Жалба на 9 бивши работници на Рафинерията „Плама“ по повод присъдени, но неизплатени суми за дължими трудови възнаграждения и обезщетения от дружество, обявено в несъстоятелност. Съдът установява нарушение на чл. 6§1 поради това, че всички жалбоподатели са разполагали с изпълнителни листове за признатите им вземания срещу техния работодател, които са останали неизпълнени, за което вина имат и властите, поради проявеното от тяхна страна бездействие. Наред с това е установено нарушение и на чл. 1 от Протокол 1 и на жалбоподателите са присъдени обезщетения за имуществени и неимуществени вреди.

………………………………….

чл. 6§1(право на справедлив процес в разумен срок)+чл.13(липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Case of Kotsev and Ermenkova v. Bulgaria (Application n° 33864/03),10 may 2012

/Решение на комитет от трима съдии/

Жалбата е по повод прекомерната продължителност на две граждански производства – едното – 14, а другото – 12 години. Съдът установява, че забавянията в голямата си част са по вина на съда и същевременно, че липсва ефективно вътрешно-правно средство за защита.

………………………………………………………

чл. 6§1(право на справедлив процес в разумен срок)+чл.13(липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Case of Petrova v. Bulgaria (Application no. 19532/05), 24 April 2012

/Решение на комитет от трима съдии/

Жалбата е депозирана във връзка с прекомерната продължителност на гражданско производство по повод предявен иск за причинени вреди от започнало строителство в съседен имот срещу дружеството-строител. Делото започва през 1996 г. пред Окръжен съд – Добрич и приключва пред тази инстанция  на 13.01.2003 г. В този период производството е спряно до приключването на  административно производство във връзка със самия строеж. Процедурата не е забавена в следващите две инстанции. С решение от 18.11.04 г. ВКС оставя в сила решението на въззивната инстанция, която уважава предявените искове.  Съдът, позовавайки се на решението си по делото Finger v. Bulgaria, no. 37346/05, § 43, 10 May 2011, намира нарушение на правото на справедлив процес в разумен срок.

……………………………………….

чл.6§1 (право на справедлив процес в разумен срок)

Сase of Pavlov v. Bulgaria (Application no. 3662/06) 6 March 2012

/решение на комитет от трима съдии/

Жалбата е свързана с трудово-правен спор по повод дисциплинарно уволнение. Исковата молба е депозирана в районния съд на 27.09.1999 г., а производството приключва окончателно с решение на ВКС от 19.09.2005 г. В този период делото двукратно е разгледано от ВКС. Депозирани са две жалби за бавност – до Окръжния съд в Кърджали и до Министерството на правосъдието. Съдът отбелязва, че най-големите забавяния – три години и половина, се дължат на процедурата пред касационната инстанция. Вземайки предвид характера и сложността на спора и поведението на страните, Съдът установява, че съдебното  производство не отговаря на изискванията за разумен срок .

…………………………..

чл.6§1 (право на справедлив процес в разумен срок)

Case of Nikolov and Others  v. Bulgaria (Applications nos. 44184/05, 22250/06 and 37182/07), 21 february 2012

В решението са обединени за общо разглеждане три жалби по повод три самостоятелни процеса, свързани с производства за незаконно уволнение. Едната от тях е заличена от списъка на делата поради липса на комуникация от страна на жалбоподателя. По останалите две Съдът намира нарушение на чл. 6§1, макар и като цяло процедурите пред три инстанции да са продължили съответно 4 години и 4 месеца и 3 години и 10 месеца. С оглед характера на спора и сложността му, интереса за жалбоподателите и поведението на страните, Съдът установява, че властите не са действали с нужното усърдие. Той взема предвид, че е твърде голямо забавянето във фазата на касационното обжалване, което в първия случай е 1 година, 11 месеца и половина, а във втория – 2 години и 6 месеца. Същевременно Съдът установява, че липсва възможност за използване на процедурата „жалба за бавност”, когато производството се развива пред ВКС, а жалбите до Инспектората на ВСС не са ефективно вътрешно-правно средство за защита.

……………………………………………………………………………………………….

чл.6§1 (липса на достъп до съд)+чл. 1 от Протокол 1 (право на собственост)

Case Puleva and Radeva v. Bulgaria (Application no 36265/05), 14 February 2012

Жалбоподателките са били наемателки на общинско жилище от 1991 г. От 1994 г. те отправят многократно покани до община Поморие за закупуването му. Процедурата  започва  неколкократно, но не се стига до подписването на договор. През 1997 г. жалбоподателките извършват голям ремонт на жилището и предлагат на общината да приспадне изразходваните средства от продажната цена на имота. През 2000 г. те предявяват иск за заплащане на извършените от тях ремонтни работи. С влязло в сила решение на Бургаския апелативен съд общината е осъдена да заплати  21 660 лв. Сумата не е изплатена   поради липса на средства в бюджета. Не е прието и предложението на жалбоподателките за приспадане на дължимата сума от евентуалната продажна цена на жилището, което те са желаели да закупят. Междувременно общината започва производство срещу жалбоподателките за неплатени наеми. През октомври 2010 г. производството е прекратено, а през май 2011 г. между страните е постигнато споразумение за изплащане на дължимите сума, както и за продажба на общинското жилище след приключване на съответните процедури.

Съдът изтъква, че правото на достъп до съд би било илюзорно, ако едно окончателно влязло в сила решение не може да бъде изпълнено. Той констатира, че в настоящия случай властите са бездействали в продължение на шест години, което е неоправдано да се извинява с финансови затруднения. Съдът установява и нарушение на чл. 1 от Протокол 1.

……………………………………………………….

чл.6§1 (липса на достъп до съд)+чл.3 (забрана за нехуманно третиране – материалноправни аспекти)+чл.13 във вр. с чл. 3 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)+чл.5§1(незаконно лишаване от свобода)+ чл.5§4 (невъзможност за обжалване на лишаването от свобода)+чл.5§5(невъзможност за получаване на обезщетение за незаконното лишаване от свобода)

Affaire Stanev c. Bulgarie(Requête no 36760/06), 17 janvier 2012

Case of Stanev v. Bulgaria Application no 32662/06),10 January 2012

Решение на Голямото отделение (решенията се публикуват на двата официални езика на Съвета на Европа)

Жалбоподателят е поставен под ограничено запрещение през 2001 г. по искане на близките му на основание поставената му диагноза шизофрения през 1975 г. Служебно назначеният попечител от общинската администрация го настанява без негово знание и съгласие в социалния дом за душевно болни в с. Пастра. Въпреки многократно изразените молби до кмета на гр. Рила и до директора на дома да бъде преосвидетелстван и да бъде сезиран съдът, за да преразгледа неговото дело, никое от длъжностните лица не предприема никакви действия в тази насока. Макар че частна психиатрична експертиза констатира, че симптомите на заболяването шизофрения са сходни с тези при алкохолната болест и жалбоподателят няма признаци да е неспособен да се грижи за себе си, нито е опасен за обществото , той не е могъл пряко да се обърне към съда.Съдът отбелязва, че в направено изследване на националните  законодателства в 17 от 20 държави е предвиден пряк достъп до съд за лица, които са с ограничена дееспособност. В този аспект са и редица международни инструменти, които препоръчват  подобни законодателни решения. Съдът констатира, че в  българското законодателство не съществува такава правна възможност, нито достатъчно гаранции за лица с ограничена дееспособност да сезират пряко съда за преразглеждане на  постановените решения. На това основание той достига до извода, че жалбоподателят е бил лишен от правото на достъп до съд, което е иманентна част от правото на справедлив процес.

Съдът установява наред с това нарушение на чл. 3, чл. 13 във връзка с чл. 3 и три нарушения на чл. 5.

Към решението са приложени мненията на четирима съдии, които частично изразяват несъгласието си с мнозинството по въпроса за липсата на нарушение на правото на личен живот от страна на жалбоподателя.

 ………………………………………………….

ЧЛЕН 8 – право  на неприкосновеност на личния и семейния живот

Чл. 8 ( право на своевременно осигуряване на личните контакти родител-дете)

Affraire Meirelles c. Bulgarie (requête no 66203/10), 18 décembre 2012

Жалбоподателката е бразилска гражданка, която по време да събитията, описани в жалбата, живее на съпружески начала с българин. През 2007 г. от съвместното им съжителство се ражда дете. Партньорът на жалбоподателката  удостоверява бащинството си по отношение на него. В следващите години тя става обект на домашно насилие (психическо и физическо) от негова страна, както и от роднините му, за което й се налага да търси съдействие от полицията. Впоследствие срещу партньора й е образувано досъдебно производство за нанесена средна телесна повреда, което през 2012 г. приключва с осъдителна присъда.

Междувременно няколко дни след оплакванията на жалбоподателката за нанесения й побой  въз основа на писмена жалба от партньора й и декларации от страна на неговите родители, че тя упражнява насилие върху него и детето им, на основание Закона за защита от домашно насилие със съдебно решение жалбоподателката е отстранена от жилището, където живее с него и семейството му и й е наложена забрана да посещава обичайните места за разходка на бащата и детето. Веднага след отстраняването й от жилището партньорът на жалбоподателката депозира пред районния съд молба за предоставяне на родителските права над детето на него, тъй като според твърденията му единствен той и родителите му  полагат грижи за него, а освен това майката проявявала агресия спрямо детето..

След отстраняването й от дома, в който е живяла заедно с детето и партньора си, жалбоподателката отправя искане за предоставяне на родителските права и за определяне на привременни мерки по отношение на детето до решаването на спора за родителските права. В жалбата си тя изтъкнала, че от началото на септември 2009 г. до февруари 2010 г. тя е успяла да осъществи контакт с детето си само един път със съдействието на социалните служби. Съдът отказва да се произнесе по това искане, тъй като приема, че то не било обосновано и че от друга страна, щяло да забави разглеждането на делото по същество.

Съдът установява нарушение на чл. 8. Той припомня, че и в предишни свои решения е изтъквал, че, за да са ефикасни привременните мерки, които целят да поддържат връзката дете – родител, те следва да бъдат предприети незабавно, тъй като липсата на контакт за продължителни  периоди от време може да има необратими последици за отношенията на детето с родителя, който не живее с него (Mincheva c. Bulgarie, no 21558/03, § 84, 2 septembre 2010). Той установява, че от датата на депозиране искането за определяне на привременни мерки до датата на назначаването им са изминали повече от 8 месеца и това забавяне е укоримо, след като властите не са доказали проявата на достатъчно внимание и загриженост да действат с необходимото старание пред този период . Той припомня, че е установявал подобно нарушение и преди по друг български случай.  (Bevacqua et S. c. Bulgarie, no 71127/01, § 68, 12 juin 2008). Съдът обръща внимание и на факта, че отказът да се разгледат искането за привременни мерки, направено от жалбоподателката, съвсем произволно е било отказано първоначално – два месеца след депозираната от нея молба.

Съдът изтъква, че поради неоправданото забавяне на националните съдилища да постановят своевременно привременни мерки властите не са изпълнили позитивните си задължения да предприемат адекватни мерки, за да осигурят запазването на връзката на жалбоподателката с нейното малко дете.

На жалбоподателката е присъдено обезщетение за неимуществени вреди.

………………………………………..

чл.8 (право на зачитане неприкосновеността на кореспонденцията с адвокат)

Case of Vuldzhev v. Bulgaria (Application no 6113/08), 18 December 2012

/решение на комитет от трима съдии/

Оплакване по повод контрол върху кореспонденцията между жалбоподателя и неговия адвокат. Съдът констатира, че проверката е била осъществявана от затворническата администрация на Плавдивския затвор и на затворническото общежитие в Смолян на основание текст от отменения вече закон за изпълнение на наказанията. Доколкото подобни оплаквания са били повдигани и от други жалбоподатели и Съдът се е произнасял за наличието на нарушения (Konstantin Popov v. Bulgaria, no. 15035/03, § 17, 25 June 2009; Radkov v. Bulgaria, no. 27795/03, §§ 20‑22, 22 April 2010; Shahanov v. Bulgaria, no. 16391/05, § 59, 10 January 2012), той намира, че няма никакви различни обстоятелства или основание, поради което да достигне до друг извод. Ето защо той установява нарушение на чл. 8 от Конвенцията по повод нарушаване правота на неприкосновеност на кореспонденцията между затворник и неговия адвокат.

………………………….

чл.8 (право на зачитане неприкосновеността на личния живот поради използване на записи без съответното разрешение от съдия )+ чл.3 (забрана за изтезания  –  материални и процесуални  аспекти)+ чл. 13 във вр. с чл. 3 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита по повод изтезанията, на които е бил подложен)

Case of Lenev v. Bulgaria (Application no 41452/07), 4 December 2012

Жалбоподателят е задържан от служители на НСБОП на сутринта на 1 юни 1999 г., след което е отведен с автомобил    в секретна квартира в района на Копривщица.Там е подложен на разпит и разбира, че е  заподозрян в  участие  в заговор за  убийството на бившия министър-председател на България Андрей Луканов (убит през ноември 1996 г. пред дома си). В секретната квартира жалбоподателят е разпитван от следователя Б.Б. и изтезаван (включително със забиване на клечки под ноктите му) с цел получаване на самопризнания. Самият следовател го заплашва, че единственият начин да спаси живота си, е да си признае за извършеното престъпление. За разговора е направен таен магнетофонен запис. Впоследствие от разпечатката му се установява както съдържанието на думите на следователя и неговите заплахи, така и времето на разпита – между 3.45 и 7.55 на 2 юни. Както ще бъде констатирано по-късно, искането до съда за разрешаване използването на специални разузнавателни средства е подготвено на 1 юни, но е подписано от съдия на 3 юни и разрешението е за използването на такива средства от 3 юни.

Съдът припомня констатациите си за нарушение на чл. 8 по други дела срещу България, отнасящи се за същия период преди изменението на Закона за специалните разузнавателни средства през 2007 г. (Association for European Integration and Human Rights and Ekimdzhiev v. Bulgaria no. 62540/00, 28 June 2007; Goranova-Karaeneva v. Bulgaria (no. 12739/05, §§ 60‑63, 8 March 2011). Той изтъква, че самият факт на наличието на подобен закон, който позволява тайно наблюдение, вече е достатъчен, за да се приеме, че е налице намеса в правото на личен живот. Затова той продължава по-нататък с анализа си – дали намесата е била „необходима“ с оглед предпоставките на ал. 2 на чл. 8. Доколкото правната рамка към момента на събитията, описани в жалбата, е същата, както тази по делото Association for European Integration and Human Rights and Ekimdzhiev v. Bulgaria, Съдът намира, че не се налага да променя направените в това решение изводи относно липсата на необходими гаранции за злоупотреба с използваните средства не за целите на националната сигурност, а за наказателния процес, липсата на независим контрол и на точно регламентирана процедура и пр. Поради това той достига до извода, че намесата в личния живот на жалбоподателя „не е била предвидена в закона“ по смисъла на ал.2 на   чл. 8.

Съдът установява нарушение и на чл. 13 във вр. с чл. 8, тъй като не приема възражението на Правителството за наличието на вътрешноправно средство за защита, тъй като през 2009 г. е било въведено ново основание за обезщетение по чл. 2, ал. 2 т. 7 от ЗОДОВ. Той изтъква, че  този текст има действие занапред и ще се прилага за нарушения, които са извършени след тази дата, а жалбата на жалбоподателя е депозирана 2 години по-рано.

Съдът установява наред с това нарушение на чл. 3 в неговия материален и процесуален аспект и нарушение на чл. 13 във връзка с чл. 3.

……………………………………

чл.8 (право на зачитане неприкосновеността на кореспонденцията с адвокат)+ чл.3 (забрана за нечовешко и   нехуманно третиране  –  материални аспекти)+ чл. 13 във вр. с чл. 3 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита по повод нечовешките условия на живот в затвора)

Affaire Chervenkov c. Bulgarie (requête no 45358/04), 27 novembre 2012

Жалбоподателят изтърпява присъда „доживотен затвор” от ноември 1996 г. в Бургаския затвор. Той повдига оплакване, че кореспонденцията му с неговия адвокат е била контролирана и не му е било разрешено да провежда телефонни разговори с него. Европейският съд не приема за основателни възраженията на Правителството, че намесата в кореспонденцията на жалбоподателя се основавала на националния закон и била необходима с оглед ограниченията, предвидени в чл. 8. Той напомня, че и в предишни свои решения вече е изтъквал, че за да бъде обосновано подобно ограничение, не е достатъчно то да е предвидено в закона, а следва да се извършва преценка за всеки индивидуален случай дали е наложително осъществяването на подобен контрол или не. (Radkov c. Bulgarie, no 27795/03, § 20-22, 22 avril 2010, et Konstantin Popov c. Bulgarie, no 15035/03, § 17, 25 juin 2009).

…………………

чл.8 (право на зачитане неприкосновеността на личния и семеен живот)+ чл.3 (забрана за нечовешко и   нехуманно третиране  –  процесуални аспекти)

Affaire M.N. c. Bulgarie (requête no 3832/06), 27 novembre 2012

На 4 октомври 1994 г.  Жалбоподателката, която била тогава на 14 години, била изнасилена от четирима  младежи. Незабавно след случилото се тя заедно с родителите си подала жалба в полицията в гр. Карлово, в която  посочила имената на трима от насилниците. На следващия ден била прегледана от съдебен лекар, който установил редица наранявания по цялото тяло, в областта на половите органи и разкъсване на химена. В дните непосредствено след извършеното изнасилване жалбоподателката направила два опита за самоубийство.  На 5 октомври тримата младежи, посочени от жалбоподателката, били  разпитани и признали за извършеното престъпление. Те посочили името и на четвъртия извършител, който също бил разпитан. Следствени действия били извършвани само в периода  5 октомври 1994 г. – 1 ноември 1994 г., след което до 19 октомври 2004 г. не било предприето нищо . На 19 октомври 2004 г. извършителите на изнасилването били отново разпитани , при коието те се отрекли от първоначалните си показания и оспорили твърденията ан жалбоподателката. През април 2006 г. било издадено постановление за частично прекратяване на досъдебното производство по отношение на двама от извършителите, а за третия било посочено, че не може да бъде идентифициран.Обвинителния акт е внесен само по отношение на един от четиримата извършители. В първото съдебно заседание, проведено на 30 май 2006 г., жалбоподателката е конституирана като частен обвинител и граждански ищец. Осъдителна присъда била постановена само по отношение на едно от лицата. Районният съд в Карлово  отбелязва, че досъдебното производство е било прекалено забавено и че никакъв контрол от страна на прокуратурата не е бил осъществяван в тази връзка. Съдът уважил частично гражданския иск, но въззивната инстанция – Пловдивският окръжен съд, по жалба на подсъдимия, отхвърлил гражданския иск поради погасяването му по давност.

Съдът  констатира, че органите на досъдебното производство са демонстрирали необяснима пасивност през целия период от 10 години  и именно това е довело до настъпването на абсолютната давност за наказателно преследване по отношение на двама от извършителите. Ето защо властите не са осъществили своите позитивни задължения да осигурят ефективна защита срещу актове на насилие.(§47) Съдът наред с това отбелязва, че разследването е било едностранно и въобще не е било водено в посока да се установи участието на четвъртия извършител, макар че той е бил посочен в самопризнанията на първите трима още при първия им разпит, а двете съдебни инстанции в мотивите си също отбелязват, че жалбоподателката е била изнасилена от четири лица. В този аспект Европейският съд напомня, че изоставянето на една от възможните хипотези на разследването е довело по компрометиране на цялото разследване,  пълното установяване на фактите  по делото и идентичността на всички извършители, като се позовава на решението си по делото Kolevi c. Bulgarie, no 1108/02, § 201, 5 novembre 2009.

Европейският съд изтъква, че пасивността на органите на следствието в продължение на един период от около десет години е допринесла двама от извършителите да се облагодателстват от настъпването на абсолютната давност, а неизвършването на някои необходими следствени действия е довело до компрометиране ефективността на досъдебното производство.(§49)

Съдът установява едноврмененно нарушения на чл. 3 и чл. 8 поради неизпълнените позитивни задължения на държавата, произточащи от цитираните текстове.

………………………….

чл.8 (право на неприкосновеност на личния  живот)+ чл.13 във вр. с чл. 8

Case of Savovi v. Bulgaria (Application no 7222/05), 27 November 2012

Жалбоподатели са съпрузи и трите им деца. Първият от тях по време на събитията е директор на РДВР в периода 1997 – 2001 г. През януари 1998 г. проверка на комвисия от Инспектората на МВР, извършвана по заповед на министъра на вътрешните работи,  установява,  че кабинетът и домът на първия жалбоподател  са били обект на специални разузнавателни средства от страна на трима негови подчинени от началото на декември 1997 г.  Назначената проверка установява, че Пловдивският военен съд е издал разрешение за използването на СРС, които са поискани от подчинени на жалбоподателя  по подозрение, че имал нерегламентирани контакти с криминалния контингент. Назначената проверка по случая установява, че даденото разрешение от съда не е било последвано от издаване на заповед от страна на министъра на вътрешните работи. Констатирано е наред с това, че част от информацията, съдържаща се в използваните СРС, представлява държавна тайна, до  която лицата, участвали в използването им, не са имали достъп. През ноември 2001 г. е образувано досъдебно производство, а през март 2002 г. длъжностните лица, поискали разрешение за използването на СРС и прякото им използване, са привлечени като обвиняеми  за извършено престъпление по чл. 387 НК.Междувременно те са уволнени дисциплинарно, но заповедите им  впоследствие са отменени от ВАС.   Пловдивската военно-окръжна прокуратура   прекратява досъдебното производство, но постановлението й е отменено. При повторно прекратяване на производството военно-окръжният съд го оставя в сила, намирайки, че длъжностните лица не са извършили престъпление, като не са взели писмено разрешение за подслушване от министъра, тъй като това не било голямо нарушение, а и случаят бил спешен. Колкото до предявения междувременно граждански иск, съдът намерил, че жалбоподателят не е претърпял никакви неимуществени вреди.

По тъжба на жалбоподателя срещу двамата полицейски служители било образувано частно наказателно дело за нанесена обида и клевета срещу него. Районният съд уважил тъжбата само във връзка с оплакването за клевета, оправдал подсъдимите по обвинението за обида и уважил предявените граждански искове. Окръжният съд отменил присъдата поради допуснати процесуално нарушения и върнал делото за ново разглеждане. В единственото съдебно заседание, проведено на 11 октомври 2004 г., районният съд прекратил производството, поради настъпилата абсолютна давност. Той отказал да се произнесе по гражданските искове, като се мотивирал, че жалбоподателят бил длъжен отново да ги предяви след като първоначалната осъдителна присъда била отменена (макар че такова заседание не е имало) .

Жалбоподателят предявил в самостоятелно производство граждански искове срещу двете длъжностни лица. Пловдивският окръжен съд частично уважава исковите претенции, но апелативният съд отменя решението и ги отхвърля, тъй като приема, че жалбоподателят не е доказал настъпването на неимуществени вреди за него. Това решение било оставено в сила от ВКС.

Европейският съд отбелязва, че процедурата за разрешаване използването на СРС не е много ясна и добре регламентирана в националния закон;  не са създадени достатъчно гаранции, за да не се стига до злоупотреба; липсва независим орган, който да следи за спазването на процедурата по прилагане на СРС; липсва независим контрол върху събраните материали и тяхното по-нататъшно използване. Съдът констатира наред с това, че когато комисията на инспектората на МВР установява, че се използват СРС, разрешеният от националния съд срок е бил изтекъл три дни по-рано, а наред с това не е регламентиран достатъчно детайлно и редът, по който се унищожават събраните  със СРС материали.

Европейският съд достига до извода, че местните власти не са успели да осигурят необходимата яснота и предвидимост на закона, който служи като легална база за намеса в правата на първия жалбоподател по силата на чл. 8. Поради тази констатация той намира, че не се налага да прави преценка дали намесата „е била необходима в едно демократично общество”.

Във връзка с установеното нарушение на чл. 8 Европейският съд намира, че в националното законодателство липсва и ефективно вътрешноправно средство за защита, поради което намира нарушение и на чл. 13.

По отношение останалите четирима жалбоподатели Съдът намира, че те имат основание да претендират, че също са пряка жертва на подслушване, но са пропуснали да депозират жалбите си в 6-месечен срок от установяване на нарушението.

……………………….

чл.8 (право на зачитане неприкосновеността на личния и семеен  живот)+ чл.3 (забрана за нечовешко и   нехуманно третиране  –  процесуални аспекти)+ чл. 2 (право на живот – материални аспекти)

Case of  Hristozov and Others v. Bulgaria (Applications nos . 47039/11 and 358/12),13 November  2012

Жалбоподатели са 10 граждани, заболели от различни форми на рак в терминален стадий, четирима от които са починали след регистрирането на жалбите им. С решение от 21 февруари 2012 г. жалбата по повод претендираните нарушения на чл. 2, 3, 8 и 13 е обявена за допустима, а по  оплакването за нарушение на чл. 14 – за недопустимо.

Жалбоподателите, които са приложили всички традиционни и разрешени методи за лечение на заболяването си (хирургични интервенции, химио-, лъче- , хормонална терапия и др.) без всякакъв успех, са поискали от властите да им разрешат да опитат лечение с експериментален препарат, изготвен от канадска фармацевтична компания, който към онзи момент не е разрешен за прилагане в нито една държава, но в редица страни е била допускана неговата „палиативна употреба“ (достъп до неразрешени лекарствени продукти извън клинични изпитвания за някои пациенти, и по-специално за тези, които са неизлечимо болни). Всеки един от жалбоподателите, както и „Медицинският център за Интегративна Медицина“ ООД, който е предоставил информация за експерименталия  противораков продукт (MBVax Coley Fluid), са правили неколкократно безуспешни опити пред Изпълнителна агенция по лекарствата да бъде внесен и използван този медикамент. Отказите се основават на становището, че той не е разрешен в нито една държава на Европейския съюз и това би влязло в противоречие с Регламент № 2/2001 г.

Съдът отхвърля всички възражения на правителството за недопустимост на жалбите ratione personae, ratione materiae, неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, както и липса на качеството „жертва“, тъй като всички жалбоподатели били получили адекватно лечение.

Жалбоподателите твърдят, позовавайки се на чл. 8, че отказът на властите да им разреши да използват неразрешени лекарствени продукти е засегнал непропорционално правото им на неприкосновен личен и семеен живот.

Съдът посочва, че същността на оплакването на жалбоподателите се отнася до регулаторните ограничения на правото им да изберат след консултации със своите лекари начина, по който   да бъдат лекувани с оглед  евентуално удължаване на живота им. В този смисъл  понятието „личен живот“ се отнася и до   личната самостоятелност и качеството на живот. Без да окачествява задълженията на държавата като позитивни или негативни (защото техните граници не се поддават на точно дефиниране) Европейският съд намира, че в настоящия случай трябва да се намери точният баланс между конкуриращите се нтереси на  отделния индивид и на обществото като цяло. Българските власти са избрали да балансират между конкуриращите се интереси, като са позволили на пациенти, които не могат да бъдат задоволително лекувани с разрешени лекарствени продукти, включително и на неизлечимо болни пациенти като жалбоподателите, да  получат  при определени условия лекарствени продукти, които не са били разрешени в България, но само ако тези продукти вече са разрешени в друга държава. При търсенето на тази съразмерност Европейският съд не намира нарушение от страна на българските власти.

Решението по повод оплакването по чл. 8 е взето с три особени мнения – на съдиите Калайджиева, Де Гаетано и Вучинич.

Оплакванията по чл. 2 и чл. 3 също са отхвърлени като неоснователни.

………………………………………….

чл.8 (право на неприкосновеност на личния  живот)+ чл.13 във вр. с чл. 8

Case  of  Hadzhiev v. Bulgaria (Application no  22373/04), 23 October 2012

В три последователни производства, проведени през 2003, 2004 и 2008 г.,    жалбоподателят обжалвал мълчаливите откази на председателя на Шуменския окръжен съд  да му бъде предоставена информация дали е бил обект на специални разузнавателни средства. Окръжните съдилища във Варна (два пъти) и в Разград са оставяли без уважение жалбите му с мотива, че исканата информация, понеже е свързана с използването на специални разузнавателни средства, е класифицирана и затова  не може да му бъде предоставена. Върховният административен съд в три свои решения от 12.02.2004, 15.05.2004 и 15.07.2009 г. оставя в сила решенията на предходните инстанции

Европейският съд посочва, че доколкото периодът, в който са се случвали събитията, е същият както по жалбата на „Асоциация за европейска интеграция“ и Екимджиев“ (Association for European Integration and Human Rights and Ekimdzhiev v. Bulgaria (no. 62540/00, 28 June 2007)., той не намира основания да се отклони от мотивите си, че българското законодателство не предоставя достатъчно гаранции срещу риска от злоупотреба, присъщ на всяка система за тайно наблюдение. Поради това и в настоящия случай е установено нарушение на чл. 8. Доколкото към релевантния период е липсвало всякакво вътрешноправно средство за защита, той приема, че е налице нарушение и на чл. 13 от Конвенцията.

………………………………………….

чл.8 (право на неприкосновеност на личния  живот)+ чл.13 във вр. с чл. 8

Affaire Natsev c. Bulgarie (Requête no 27079/04), le 16 octobre 2012

През август 2004 г. жалбоподателят сезирал Върховната касационна прокуратура, като поискал да бъде информиран дали по отношение на него са били използвани специални разузнавателни средства, като подслушване на телефона му или др.п. и ако да, поради какви причини. С писмо от 27 септември 2004 г. той бил уведомен от прокурор от ВКП, че исканата информация е поверителна и никакви сведения не могат да му бъдат предоставени. Жалбоподателят сезирал Европейския съд , като повдигнал оплакване, че съгласно действащият закон за специалните разузнавателни средства той би могъл да бъде обект на подобно проследяване без да бъде информиран от властите за това и че не разполага с никакво вътрешноправно средство, за да разбере дали такива мерки са прилагани по отношение на него или не.

Европейският съд констатира, че след решението му по делото Association pour l’intégration européenne et les droits de l’homme et Ekimdjiev c. Bulgarie, no 62540/00,   постановено на 28 юни 2007 г., законът за специалните разузнавателни средства е бил променян нееднократно в периода 2008-2009 г.  Към датата на депозиране на жалбата обаче (юли 2004 г.) в действащото законодателство не са съществували никакви възможности за получаване на информация относно използваните специални разузнавателни средства и никой орган не е бил длъжен да я предоставя на засегнатите лица. Поради това Европейският съд намира, че е налице нарушение на чл. 8 и доколкото е липсвало всякакво вътрешноправно средство за защита, той установява нарушение и на чл. 13 от Конвенцията.

…………………………………

чл.8 (право на неприкосновеност на личния и семеен живот)+ чл.6§1 във вр. с чл.6§3 а)  и  b) (право на справедлив процес – право на лицето да бъде информирано в кратък срок за повдигнатото срещу него обвинение; право да разполага с достатъчно време за подготвяне на защитата си; право на справедлив процес в разумен срок)+ чл.13 във вр. с чл. 6§1 и чл. 8

Affaire D.M.T. et D.K.I. c. Bulgarie (requête no  29476/06), le 24 jullet 2012

Жалбоподателите са съпрузи. Г-н Д. е заемал отговорна длъжност в СДВР в сектора за борба с икономическата престъпност.  На 28 юли  1999 г. бизнесмен депозира сигнал в НСБОП с твърдението, че жалбоподателят му е искал като подкуп значителна парична сума. Срещу последния е образувано досъдебно производство, той е задържан и с окончателно решение от 21 октомври 2005 г.  е осъден за опит за измама на 7 г. лишаване от свобода и конфискация на ½ от неговия дял от семейното жилище, като наред с това е лишен и от правото да заема длъжност в МВР. В хода на цялото досъдебно и съдебно производство той е бил временно отстранен от заеманата от него длъжност. Въпреки неколкократно отправените искания да бъде прекратено правоотношението му с МВР, за да предприеме действия по пенсионирането си или да започне работа извън системата на МВР, както наказателните съдилища, така и административните,  приемат молбите му за неоснователни или недопустими. Неговият административен ръководител отказва да го възстанови на каквато и да било длъжност в хода на цялото производство, както и да го преназначи на друга, позовавайки се на воденото досъдебно производство. Служебното правоотношение на жалбоподателя е прекратено едва след окончателното решение на ВКС –  през декември 2005 г. През целия този период той не е имал право да заема никаква платена длъжност както   сферата на държавния, така и в частния сектор.Жалбоподателят повдига оплакване за това, че за прекалено дълъг период от време той е бил поставен в една несигурна икономическа ситуация и не е могъл да осигури доходи за семейството си, поради което така се е стигнало до неоправдана намеса в правото му на зачитане на личния живот. Съдът анализира наложената мярка и установява, че тя е постановена на основание действащото законодателство, чиито норми са предвидими и ясни (т.е. тя е законна) и преследва легитимна цел. Ето защо той подлага на анализ нейната пропорционалност – т.е. дали тя е била необходима във връзка с воденото срещу жалбоподателя наказателно производство и какъв е ефектът от отстраняването му от длъжност и ограниченията, които му се поставят за търсене на нова работа. Съдът отбелязва, че по принцип, ако в по-нормални срокове един държавен служител бъде отсранен от поста си в такава ситуация поради конфликт на интереси, то това няма да е оправдано, ако този период бъде прекомерно дълъг, както е в настоящия случай – повече от 6 години, като 2,5 години от този срок се дължат на пропуски на самите власти – както на органите на досъдебното, така и на тези на съдебното производство. Той посочва, че, тъй като властите  не са предоставили убедителни обяснения за техния отказ да освободят жалбоподателя от длъжност, което би му позволило да потърси друга работа,  Съдът не е бил убеден, че това би могло да попречи на хода на наказателната процедура и това ограничение не може да бъде прието като необходимо и пропорционално на преследваната цел, нито като нормална и неизбежна последица на тази процедура. (§131) Поради това той достига до извода, че ограничителните мерки не са осигурили справедлив баланс между интересите на жалбоподателя и тези на обществото като цяло и че неприкосновеността на личния живот на съответното лице е била  засегната без достатъчно основание, съгласно втория параграф на член 8 от Конвенцията, поради което е допуснато нарушение на чл. 8. Поради липсата на законова възможност за претендиране на обезщетение при допуснато нарушение на чл. 8, е установено нарушение и на чл. 13.

Европейският съд установява две нарушения и на чл. 6 във връзка с непредоставянето на жалбоподателя на възможност да се запознае с наказателното обвинение срещу него, да организира ефективно своята защита, както и поради прекомерната продължителност на наказателния процес. Поради липсата на възможност за обезвреда за прекомерната продължителност на процеса е установено нарушение и на чл. 13 във вр. с чл. 6

……………………………….

чл.8 (право на зачитане на личния и семеен живот)+чл. 13 във вр. с чл. 8 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Case of Madah and Others v. Bulgaria  (Application no  45237/08), 10 May  2012

Жалбоподателите са ирански гражданин, неговата приятелка – българска гражданка  и техният син, роден през 2006 г. След като получава разрешение за постоянно пребиваване на територията на страната през 2001 г. , през 2005 г. е издадена заповед за експулсиране на първия от тях с мотива, че представлява заплаха за националната сигурност поради това, че в Иран срещу него е било повдигнато обвинение за участие в трафик на дрога, за да бъдат финансирани  кюрдска сепаратистка групировка. Заповедта за експулсиране е оставена в сила от ВАС през 2008 г. и до датата на настоящото решение не е отменена. Той повдига оплакване, че ако бъде изпълнена заповедта, това би довело до нарушение на правото му на личен и семеен живот. Европейският съд отбелязва, че вече нееднократно е констатирал нарушения на чл. 8 по сходни на настоящото и други български дела (M. and Others v. Bulgaria , no. 41416/08, §§ 45-53, 26 July 2011, Raza v. Bulgaria (no. 31465/08, §§ 30-42, 11 February 2010,C.G. and Others v. Bulgaria (no. 1365/07, §§ 42-47, 24 April 2008). Той изтъква необходимостта от предприемането на генерални мерки както на законодателно ниво, така и чрез промяна на съдебната практика по начин, че дори когато е налице позоваване на националната сигурност и става въпрос за класифицирана информация, на съда, който разглежда жалбата следва да се предоставя необходимата информация, така че той да осъществява строг съдебен контрол и така да се гарантира спазването на принципа на пропорционалността между общия интерес и основните права на отделния индивид, включително и правото му на  зачитане на семейния живот. Съдът заключава, че ако заповедта за експулсиране бъде изпълнена, тя би довела до нарушаване на правото на първия жалбоподател на семеен живот и би   го застрашила от гледище на нехуманно и нечовешко третиране, а дори би могла да доведе и до лишаването му от живот   на територията на Иран с оглед сериозността на повдигнатите му там обвинения.(§§28-29). Той заключава, че жалбоподателите не са разполагали с минималната степен на защита срещу произвол, присъща на концепцията на законност по смисъла на Конвенцията.

Европейският съд установява нарушение и на чл. 13 във връзка с чл. 8.

…………………………………….

чл.8 (право на зачитане на личния и семеен живот)

Case of Yordanova et autres v. Bulgaria (Application no.  25446/06), 24 April 2012

Жалбата е свързана с опитите на Софийската голяма община да изсели  настанилите се в кв. „Баталова воденица” роми. Жалбоподатели са 23 лица от общо 250-те живеещи в района. Те обитават незаконно изградени постройки в район без всякаква инфраструктура, вода и електричество. Жалбоподателите твърдят, че ако властите изпълнят заповедта за изселването им, издадена от кмета през септември 2005 г., те биха нарушили правата им по чл. 3, 8, 13 и 14, както и чл. 1 от Протокол 1.

През периода 2003-2006 г. живеещите в този район лица от не ромски произход провеждат няколко демонстрации и формират асоциация с цел да се окаже натиск върху общината по повод съществуващото незаконно селище, от което съществува риск от заразни болести поради липсата на канализация, отглеждането на различни домашни животни без съответните условия. Недоволството е предизвикано и от множеството престъпления, които се приписват на живеещите в незаконните постройки.

През  август 2005 г. общински служители съставят констативен протокол, че върху общинската земя незаконно са се заселили редица лица, измежду които и жалбоподателите и на 08.09.2005 г. районният кмет отправя покана до всички около 180 живеещи да освободят терена в 7-дневен срок, тъй като в противен случай ще бъдат отстранени с помощта на полиция. Заповедта е обжалвана, но е оставена в сила от СГС и от ВАС. Софийският градски съд уважава молбата за спиране изпълнението на административната заповед до приключване на съдебно-административното производство. На 28.09.2005 г. представители на комитет от живеещите в кв. „Баталова воденица” незаконно и Софийската община подписват споразумение, в което кметът се ангажира да предостави на тези лица алтернативни жилища, след което постройките в квартала да бъдат разрушени. От своя страна засегнатите поемат задължението да отстранят домашните животни и да поддържат района чист.
Втори опит да бъдат отстранени незаконно обитаващите района роми е предприет през юни 2006 г., но под натиска на членове на Европейския парламент опитът е осуетен. Третият опит е направен през юни 2008 г., когато е поставено съобщение до жителите на квартала, че ако не напуснат доброволно домовете си, ще бъдат изгонени на сила, тъй като заповедта от септември 2005 г. е в сила и следва да бъде изпълнена. На 8 юли Европейският съд, основавайки се на чл. 39 от своя Правилник, указва на българското правителство, че жалбоподателите не трябва да бъдат гонени от домовете им до 23 юли 2008 г., в който срок Правителството е задължено да предостави на Съда цялата относима към случай информация. След като изпълнението на заповедта за изселване на жителите на квартала е спряна, Съдът отменя привременната мярка по чл. 39.

Съдът разглежда жалбата в светлината на чл. 8 от Конвенцията, тъй като независимо от това  дали жилищата, в които са живеели жалбоподателите, са били законно построени или не, това са били техни домове, които те,  предците им и семействата им са обитавали от много години. В случая тази квалификация е въпрос на факти без оглед на законността на самото заселване в съответствие с националното право.(§102) Съдът посочва, че доколкото през 2005 г. е била постановена заповед за извеждане от домовете им, несъмнено е налице намеса върху правото им на неприкосновеност на личния им и семеен живот, тъй като въвеждането на мярката е засягало повече от 100 души и би могла да има отражение върху техните лични и семейни връзки. Констатирайки допустимостта на направеното оплакване, Съдът подлага на анализ всички елементи относно законността на намесата и дали тя е необходима в едно демократично общество. Той достига до извода, че тя има правно основание и в този смисъл е законна, както и че преследва легитимна цел(§§108-116). Съдът отбелязва  обаче, че колкото и да е широка свободата на властите във връзка с прилагането на социалната и икономическата политика, по въпросите относно идентичността на индивидите, самоопределянето им, тяхната физическа и морална неприкосновеност, обхватът на тази преценка е ограничен и следва да се преценява степента на проникване в личната сфера на индивида, тъй като загубата на дома е една от най-крайните форми на намеса в правото гарантирано от чл. 8. Той констатира, че властите по принцип са били в правото си да разпоредят освобождаването на незаконно завладени общински земи. Той отбелязва обаче, че в продължение на няколко десетилетия те не са предприели никакви действия в тази насока, което означава, че де факто те са приемали наличието на това незаконно ромско селище. Макар и жалбоподателите да не могат да претендират, че са имали легитимно очакване, че ще придобият тези имоти, то  бездействието на властите е довело до създаването на трайни връзки с квартала „Баталова воденица” от страна на неговите обитатели. Наред с това, в самото законодателство  в хипотези като тази не е предвидено да се поставя на преценка дали подобна мярка не би причинила такива тежки последици, каквато е бездомността. Съдът отбелязва, че макар и правителството да няма задължение да осигурява домове на всички свои граждани (подобни позитивни задължения за държавите не съществуват), но то не е доказало и че опразването на терена е належащо поради важни обществени нужди точно в онзи момент. От друга страна, не са предприети и никакви позитивни действия, за да бъде променен статутът на тези лица и те като социално слаби да получат правото да кандидатстват за настаняване в общински жилища, особено за тези от тях, които са особено уязвими. Съдът изтъква, че неравностойното положение на социалната група, към която принадлежат жалбоподателите, е трябвало да бъде взето под внимание от властите. Обстоятелството, че в района е съществувала опасност от разпространение на зарази поради липсата на канализация, както и многочислеността на различните престъпления и правонарушения, приписвани на ромската общност, които засягат живеещите там,  е задължение на властите, което те следва да изпълнят, но не и по начина, който са избрали.  Поради това Съдът приема, че правителството не е успяло да установи, че заповедта от септември 2005 г. е била необходима в едно демократично общество за постигане на преследваните законни цели и ако тя се изпълни, тогава би било налице нарушение на чл. 8 от Конвенцията. Същевременно той не намира за необходимо да се произнесе отделно по останалите оплаквания в жалбата.

…………………………………………

чл.8 (право на неприкосновеност на кореспонденцията между затворник и неговия адвокат)+чл.6§1 (право на справедлив процес в разумен срок)+чл.13(липса на  ефективно вътрешно-правно средство за защита   във връзка с нарушението на чл. 6)+чл.5§4 (липса на своевременен съдебен контрол върху постановената мярка за неотклонение)+чл.5§5(невъзможност за получаване на обезщетение за нарушението по  чл. 5§4)

Case of Dimitar Vasilev v. Bulgaria(Application no. 10302/05), 10 April 2012

Съдът установява нарушение на чл. 8§1 поради това, че администрацията на затвора в Пловдив системно е подлагала на контрол кореспонденцията между жалбоподателя и неговия адвокат, което е установено и по други дела срещу България (Radkov v. Bulgaria, no. 27795/03, §§ 20-22, 22 April 2010, and Konstantin Popov v. Bulgaria, no. 15035/03, § 17, 25 June 2009).Той отбелязва, че този контрол не е в резултат на индивидуално взето решение за отделен случай, а на пряко прилагане на нормите на действалия по времето на събитията закон.

Съдът установява нарушения и на   чл.5§4, чл. 5§5,чл. 6§1 и на чл.13 във връзка с чл. 6§1.

………………………………………..

чл.8 (право на неприкосновеност на кореспонденцията между затворник и неговия адвокат)

Аffaire Oreshkov c. Bulgarie(Requête no 11932/04), 6 mars 2012

Жалбоподателят, който изтърпява наказанието доживотен затвор без замяна, повдига редица оплаквания по повод условията за живот в затвора в гр. Бургас и ограниченията на режима (по чл. 3 от Конвенцията),  които са обявени за недопустими. Съдът установява, че вече неколкократно е констатирал  неоправдана намеса на властите в правото на неприкосновеност на кореспонденцията между затворник и неговия адвокат и по други български дела. Той отбелязва, че контролът върху кореспонденцията не се основава на индивидуално решение за всеки отделен случай, а произтича от самия национален закон, който задължава властите да го осъществяват. Ето защо и ЗОДОВ не е ефективно вътрешно-правно средство за защита. Съдът установява нарушение на чл. 8 поради това, че кореспонденцията между жалбоподателя и неговия адвокат е контролирана, като копие от всяко едно от писмата е прилагано към досието, а адвокатът получава писмата от затвора разпечатани или с отбелязване, че са преминали през контрол.

………………………………………

чл.8 (право на неприкосновеност на кореспонденцията между затворник и неговия адвокат)+чл.6 (право на справедлив процес)+чл.3 (забрана за нечовешко и   нехуманно третиране –  материално-правни и процесуални аспекти)+чл. 13 (право  на ефективно вътрешно-правно средство за защита във вр. с чл. 3)

Affaire Iordan Petrov c. Bulgarie (Requête no 22926/04) 24 janvier 2012

Съдът установява нарушение на чл. 8 във връзка с оплакването на жалбоподателя, че две писма на неговата адвокатка са били отворени и фотокопирани, макар че съответната норма от действащия закон (ЗИН) е била обявена за противоконституционна, поради което действията на администрацията на затвора в гр. Варна не са се основавали на действаща норма на нац;ионалното законодателство. Съдът отказва да разгледа самостоятелно оплакването за ограничаване правото на жалбоподателя за телефонни разговори с неговия адвокат. В тази връзка има особено мнение на съдията Бианку.

Съдът установява наред с това нарушения на чл. 3, чл. 13 във вр. с чл. 3 и чл. 6.

…………………………………………………..

чл.8 (право на неприкосновеност на кореспонденцията)+чл.6§1 (право на справедлив процес в разумен срок)+чл.13(липса на  ефективно  вътрешно-правно средство за защита във връзка с нарушението на чл. 6)+чл.3 (забрана за  нечовешко третиране – материално-правни  аспекти)+чл.13(липса на  ефективно вътрешно-правно средство за защита  във връзка с нарушението на чл.13)

Case of  Shahanov v. Bulgaria (Application  no 16391/05),10 January 2012

Съдът установява нарушение на правото на  неприкосновеност на кореспонденцията на жалбоподателя от страна на  администрациите на Варненския и Пловдивския затвор, тъй като те не са му  разрешавали да провежда телефонни разговори с адвоката си, а наред с това  кореспонденцията му с него е била подложена на контрол.   Съдът установява наред с това нарушения на  чл. 3, чл. 6 и чл. 13 във връзка с чл. 3 и чл. 6.

………………………………………………

ЧЛ.10 – свобода на изразяване

чл.10 (свобода на изразяването от журналисти)+чл. 6§1 (право на справедлив процес в разумен срок)

липса на нарушение на чл. 10

Case of Nenkova-Lalova v. Bulgaria (Application  no 35745/05),   11 December 2012

Жалбата е по повод дисциплинарно уволнение на журналистка, която по времето на описаните събития, е работила в Българското национално радио. В предаването на   „Добър ден“ на 9 октомври 1998 г. е изнесена  информация от проведените журналистически разследвания, в които се установяват нелицеприятни факти за управляващата по това време политическа сила. Съдържанието на цялото предаване е било насочено към това – да бъде информирано обществото за извършени злоупотреби от страна на лица, тясно свързани с управляващата в онзи период политическа сила. В него като автори, водещи и събеседници вземат участие при смяна на ролите жалбоподателката и журналистката Виза Недялкова. Няколко дни преди излъчването му, на заседание на Дирекционния съвет – орган, чиито правомощия и статут   не са регламентирани в действалия в онзи период Закон за радио и телевизия, е било обсъдено протичането на това предаване и е било изразено становище в него да не участва журналистката Виза Недялкова. Отговорният редактор е изказал несъгласието си с това предложение и   поискал да бъде взето решение с гласуване, но до такова не се стига. След излъчването на предаването жалбоподателката, в качеството й на водеща, участващата в предаването – журналистката Виза Недялкова, както и редакторът Емил Иванов, са уволнени дисциплинарно. В започналите впоследствие съдебни производства заповедите на последните двама са отменени като незаконосъобразни, докато тази на жалбоподателката, след като е отменена   от районен съд – София,  в следващите две инстанции е оставена в сила.   Върховният  касационен съд в мотивите на своето решение от 23 март 2005 г. индиректно признава, че уволнението е свързано със свободата на изразяване, изтъквайки, че тя подлежи на ограниченията по чл. 10,т.2 – т.е. той се съгласява, че в крайна сметка  жалбоподателката е била наказана именно заради характера и съдържанието на излъченото предаване.

Жалбоподателката повдига оплакване, че нейното дисциплинарно уволнение не се ограничава в рамките на обикновен трудов спор, а е свързано пряко с правото й да информира обществото и със свободата й на изразяване. Тя повдига оплаквания  за нарушение не само на чл. 10, но така също и на чл. 6§1 (поради прекомерната продължителност на съдебното производство и нарушаването на принципа за равенство на средствата) и на чл. 1 от Протокол 1 (тъй като е била лишента от възможността да получи дължимото й обезщетение за незоканно уволнение).

Европейският съд приема с 4 на 3 гласа, че оплакването по чл. 10 е допустимо, но неоснователно. Основните му аргументи се заключават в това, че жалбоподателката не е взела предвид решението на Дирекционния съвет в предаването й да не участва определен журалист, но това по никакъв начин не е ограничило свободата й да представи тези, каквито намери за добре. Съдът отбелязва, че според него решението за дисциплинарно наказание не е било взето под натиск, както и че  право на работодателя е да определи вида на наложената дисциплинарна мярка. Макар че първоначално  заповедта е отменена, впоследствие две съдебни инстанции я оставят в сила, което доказвало, че тя не е издадена в нарушение на националното законодателство.

Решението е подписано с три особени мнения от страна на съдиите Циемеле, Николау и Бианку, които излагат аргументи в полза на поддържаната от тях теза, че в случая на жалбоподателката е допуснато нарушение на чл. 10 от Конвенцията. Те изтъкват като основен аргумент обстоятелството, че съдът не е взел предвид действащото национално законодателство в областта на радиото и телевизията, което оставя място за големи съмнения относно независимостта на тази медия. Съдиите се позовават на становището на регулаторния орган – НСРТ /Националния съвет за радио и телевизия/, който на свое заседание обсъжда въпроса, че в нито един от вътрешните актове на БНР не са регламентирани правомощията на административните и професионалните органи, какъвто по-скоро е дирекционният съвет, поради което се е стига до недопустимо смесване на правомощия на административни с чисто професионални органи. На второ място, те отбелязват, че националните съдилища въобще не са подложили на анализ специфичното законодателство в областта на радиото и телевизията в светлината на чл. 10, а са разгледали спора като обикновен трудов спор, подчинен на нормите на КТ. Този аспект е бил пренебрегнат от мнозинството от съдиите, които са приели, че не е допуснато нарушение на чл. 10. При липсата на анализ на националното законодателство няма как да бъде изведен и следващия извод – относно пропорционалността на мярката – уволнение, заключават тримата съдии.

…………………………………

чл.10 (право на обществото да бъде информирано и свобода на изразяването от журналисти)

Case  of  Yordanova and  Tochev  v. Bulgaria  (Application no. 5126/05) , решение от 2 октомври 2012 г.

Жалбата е свързана с осъждането от българските съдилища  на главния редактор на в-к „Труд” и журналистката от същия вестник да заплатят сумата от 10 000 лв.  на бивш служител на МВР за публикация, основаваща се на официални изявления за водено срещу лицето досъдебно производство за извършени редица престъпления, свързани със злоупотреба със служебно положение (присвояване, неправомерно укриване и използване на служебни секретни документи). В статията са отразени факти, съобщени от пресцентъра на МВР и от прокурор от военна прокуратура.  След нееднократното връщане за доразследване това дело е прекратено, което дава основание на засегнатото  лице да предяви иск за нанесените му неимуществени вреди от публикацията (макар че  такива са публикувани и в други медии). Българският съд приема, че журналистката виновно е причинила вреди на бившия служител на МВР, тъй като не е следвало да се доверява на изявленията на пресцентъра на МВР и прокуратурата, а да извърши собствено журналистическо разследване.

Европейският съд не приема тази теза на националните съдилища (Софийския градски съд и Софийския апелативен съд). Той изтъква, че ако се възприеме подобен рестриктивен подход, тогава медиите ще престанат да играят ролята на „пазачи на обществения интерес”. Медиите имат право да се позовават на официална информация от публични източници, без да са длъжни да правят допълнителни проучвания за нейната достоверност. Преценката дали журналистът е действал професионално и добросъвестно се прави въз основа на множество фактори. На първо място, дали публикацията съдържа информация от обществен интерес в рамките на публичния дебат. След това – какви са били действията на журналиста, по какъв начин е придобил информацията, начинът, по който тя е публикувана и как е представено в нея засегнатото лице .

Европейският съд установява, че ограниченията в свободата на изразяване в конкретния случай не са били от интерес за обществото, което е имало право да бъде информирано, поради което е било допуснато нарушение на

……………………………..

чл.10 (свобода на депозиране на жалби срещу затворническа администрация)

Kostov c. Bulgarie (II) (n° 13801/07), решение от 24 юли 2012 г.

По времето на събитията, описани в жалбата, жалбоподателят е изтърпявал наказание в затвора в Белене. Поради сбиване с друг затворник, му било наложено дисциплинарно наказание, изразяващо се в  изолирането му в наказателна килия за срок от 14 денонощия. През този период в затвора е получен колет от близките му, който не му е предаден. Научавайки за това, той опитва да получи информация от затворническата администрация, но оттам му отговарят, че не е получаван колет. Ето защо жалбоподателят депозирал жалба до прокуратурата, в която настоял да бъде извършено разследване на неговите твърдения, че е било нарушено правото му да получава колети. Наред с това той посочвал, че служителите са извърили престъпление по чл. 171 НК. При направената вътрешна проверка било установено, че колетът е бил получен докато жалбоподателят е изтърпявал дисциплинарното си наказание, а в такива случаи  затворниците се лишават от колетни пратки, поради което той е бил върнат обратно на изпращача. Жалбата е  изпратена на прокуратурата, но  затворническата администрация възприема написаното в нея като клевета, поради което  налага на жалбоподателя ново наказание – изолиране  в наказателна килия за 14 дни. Заповедта за това дисциплинарно наказание е обжалвана пред районния съд в гр. Левски и е оставена в сила като законосъобразна. Жалбоподателят твърди, че налаганите му санкции са имали за цел да го принудят да не подава оплаквания срещу затворническата администрация до органите, които осъществяват контрол върху нейната дейност.

Европейският съд отбелязва, че дисциплинарното наказание безспорно може да бъде характеризирано като намеса в свободата на изразяване на жалбоподателя. То е наложено на основание действащото законодателство, поради което следва да се анализира доколко е „необходимо в едно демократично общество“ и пропорционално на преследваната цел. Съдът изтъква, че по принцип държавните служители се нуждаят от закрила срещу обидни и клеветнически твърдения, засягащи тяхната репутация. Когато обаче става въпрос за затворническа администрация, следва да се отчита особената уязвимост на задържаните лица и поради това властите трябва да обосновават по особено внимателен начин актовете си за налагане на дисциплинарни наказания срещу затворниците в случаи на твърдения за фалшиви обвинения срещу пенитенциарните органи. Европейският съд преценява, че с жалбата си жалбоподателят нито е злоупотребил с правото си на жалба, нито пък по някакъв начин е накърнил  репутацията на служителите от затвора или е създал  заплаха за авторитета им. Съдът отбелязва, че жалбоподателят се оплаква на прокуратурата  в съответствие с вътрешното право, по подходящ начин, като оспорва  ограниченията върху личните права на лишените от свобода. От решаващо значение за оценката на пропорционалността на намесата е и решението на зам.-министъра на правосъдието да удовлетвори молбата на жалбоподателя за преместването му в друг затвор, в което е посочено, че дисциплинарната отговорност на лишените от свобода не трябва да се използват за ограничаване на тяхното право на петиции и жалби. Европейският съд отбелязва, че наказанието за злоупотреба с оплаквания, подадени от затворници може да има сериозен възпиращ ефект   от докладване на нередности в затвора.

Що се отнася до пропорционалността на санкцията, „Съдът отбелязва, че жалбоподателят е бил наказан за максималния период на изолация, предвиден   от закона и, че това наказание води ограничения на правата на посещение, кореспонденция и контакт с хора, което се е отразило неблагоприятно на неговия личния живот. Тежестта на това наказание е по мнение на Съда, особено поразителна и явно непропорционални в светлината на фактите, на които то се основава(…)“ (§48)

Европейският съд със  съжаление отбелязва, че нито един от тези фактори не е адекватно разгледани от местния съд, който е бил сезиран да разгледа законосъобразността на наложеното дисциплинарно наказание – дали наказанието е било наложено с оглед на клеветническите или обидни изявления и дали то е било необходимо и пропорционално за постигане на твърдяната цел за защита на репутацията на служители в затворите. Съдът намира, че намесата в правото на жалбоподателя на свобода на изразяване не е била необходима в едно демократично общество и му присъжда обезщетение за претърпяните неимуществени вреди.

……………………………….

ЧЛ.14 – забрана на дискриминацията

 чл.14( забрана за дискриминация) във вр. с чл. 2 (процесуални аспекти)

Affaire  Yotova c. Bulgarie (Requête no  43606/04)  23 octobre 2012

Жалбоподателката пострадала в резултат на произведени срещу нея изстрели от огнестрелно оръжие от автомобил, след което била инвалидизирана със 75% нетрудоспособност. При започналото разследване органите на досъдебно производство, макар че са разполагали с достатъчно обективни и конкретни данни, че опитът за убийство може да е свързан с расистки мотиви, въобще не са провели разследването в тази насока. „В този случай разследващите не са положили  усилия  да установят съществуването на евентуални расистки подбуди въпреки наличието на достатъчно конкретни доказателства в това отношение. По-специално, младите хора, заподозрени от властите, никога не са били попитани за отношението им към  етно-културна група, към която принадлежи жертвата. Оказва се, че органите на следствието не са изследвали дали един или повече от тези млади хора са участвали в миналото в насилие поради расистки подбуди(…)“  (§110)

Съдът установява нарушение на чл. 14 във връзка с неефективността на проведеното разследване по повод опита за убийство на жалбоподателката.

……………………………………

ПРОТОКОЛ 1

Чл.1 от Протокол 1 (мирно ползване на собствеността)+чл. 13 (липса на ефективно вътрешноправно средство за зашита)

Case of Ivanov v. Bulgaria (Application n° 19988/06), 11 december 2012

/решение на комитет от трима съдии/

Реституция по ЗСПЗЗ

Жалбоподателят повдига оплаквания, че властите не са взели необходимите мерки, за да му възстановят наследственото лозе, което е било собственост на неговия наследодател преди колективизацията, макар, че правото му на възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ е било признато още през 1992 г., когато поземлената комисия в гр. Силистра е взела решение, че възстановяването на лозето ще стане чрез план за земеразделяне.

Съдът се позовава на своята практика по подобна категория дела, позовавайки се на решенията по жалбите на Naydenov v. Bulgaria, no. 17353/03, 26 November 2009 и Vasilev and Doycheva v.Bulgaria, no. 14966/04,  31 May 2012. Той  установява  нарушение на чл. 1 от Протокол 1 поради твърде дългия период на несигурност, в който е бил държан жалбоподателят докато се изготви и влезе в сила планът за земеразделяне.Наред с това той приема, че е налице нарушение и на чл. 13 поради липсата на ефективно вътрешно правно средство за защита на неговите права във връзка с нарушението по чл. 1 от Протокол 1.

…………………………………….

Чл.1 от Протокол 1 (право на мирно ползване на собствеността)

Case of Yavashev and  Others v. Bulgaria (Application n° 41661/05),6 November 2012

Жалбоподателите са трима братя, на които през 1992 г. община Габрово възстановява имота, принадлежал на техния баща, в който били построени фабрика, други помощни сгради, както и къща за семейството им. След национализацията му, от началото на 60-те години в сградите се помещава едно от общинските училища. Със съгласието на жалбоподателите общината продължила да използва имота според предназначението му и след като им го възстановила и той бил отписан със заповед на кмета на 30.11.1992 г., тя започнала да заплаща за него наем. В края на 90-те години общинският съвет на свое заседание взема решение да изкупи имота от жалбоподателите. Изпълнението на това решение е спряно от Областния управител и от 2001 г. Общината престава да заплаща наема. В започналото от жалбоподателите съдебно производство по повод неплащането на наем общината предявява инцидентен установителен иск, в който твърди, че заповедта на кмета е нищожна и имотът не е подлежал на реституция. Районният и окръжният съд отхвърлят установителния иск на общината и уважават този на жалбоподателите, но ВКС уважава инцидентния установителен иск, отменя решенията на долните инстанции и връща делото за ново разглеждане със задължителни указания. В резултат на това искът на жалбоподателите е отхвърлен. Към настоящия момент все още е висящо производството по предявения иск от общината за връщане на недължимо платените суми за наем.

Жалбоподателите повдигат оплакване, че лишаването им от собственост не е било „съгласно условията, предвидени в закона“, поради което им се дължи или връщане на собствеността, или заплащане на нейната равностойност. Европейският съд намира, че жалбоподателите са имали собственост, съгласон стандартите на Европейската конвенция и тя не е била оспорвана в продължение на години. С решенията на ВКС, по силата на които се приема, че тази собственост неправилно им е била възстановена и те на практика никога не са я придобивали, е бил нарушен балансът между интересите на обществото и на жалбоподателите. Така не е бил спазен принципът на пропорционалност, поради което е налице нарушение на чл. 1 от Протокол 1.

……………………………………………….

Чл.1 от Протокол 1 (право на мирно ползване на собствеността)

Case of Tonov and Others v. Bulgaria, (Application no. 48704/07),30 October 2012

/решение от комитет/

Делото е по повод лишаване от собственост на осн. чл. 7 от ЗВСОНВИ. Искът е предявен през 1998 г., преди Конституционният съд да прогласи за нищожна разпоредбата, съгласно която бе удължен срокът за предявяване на искове по чл. 7. Делото приключва пред националния съд през април 2007 г., но тъй като искането за обезщетение е направено едва през септември, областният управител отказва да удовлетвори молбата. Съдът приема, че дори и да бяха получили обезщетение, то не би било по пазарните цени на имота, а в случая е допуснато прекомерно разширително прилагане  на нормата на чл. 7 ЗВСОНИ извън първоначално установения едногодишен срок. Той се позовава на своята практика в предишни сходни случаи, при които е приел, че е нарушен принципът на правната сигурност – Tsonkovi v. Bulgaria (no. 27213/04,§§ 14-15, 2 July 2009) и Georgieva and Mukareva v. Bulgaria (no. 3413/05, §§ 38-40, 2 September 2010)  Съдът присъжда обезщетение за понесените от жалбоподателите имуществени и неимуществени вреди.

………………………………………………..

Чл.1 от Протокол 1 (мирно ползване на собствеността)

Case of Petkova and  athers v. Bulgaria (Applications nos  19130/04, 17694/05 and 27777/06), решение от 25 септември 2012 г.

/земеделска реституция/

Съдът обединява за общо разглеждане три жалби на български граждани  по повод прекомерно бавния процес по възстановяване на земеделските им земи, който по същество не е приключил и към датата на последната кореспонденция с жалбоподателите през 2011 г. Той се позовава на редица предходни свои решения, в които се е произнесял по подобни проблеми (Lyubomir Popov v. Bulgaria (no. 69855/01, §§ 83-88 and 92-92, 7 January 2010), Vasilev and Doycheva v. Bulgaria (no. 14966/04, §§ 19-23, 31 May 2012; Naydenov v. Bulgaria, no. 17353/03). Съдът не приема възражението на правителството, че в случая жалбоподателите не са имали „собственост“ по смисъла на Конвенцията, нито „легитимно очакване“, тъй като самото национално законодателство им признава такива права. Европейският съд отбеляза, че проблемът, повдигнат от жалбоподателите, е повтарящ се и изразява мнение, че българските власти трябва да предвидят конкретни срокове за приемането и изпълнението на административните решения (на поземлените комисии и респ. – на общинските служби по земеделие и гори), необходими за завършване на процеса на реституция на земеделска земя. Той изтъква прекомерната продължителност на реституционната процедура, продължила между 13 и 17 години по разглежданите от него жалби и намира, че при цялата сложност на земеделската реституция принципът на пропорционалност не е бил спазен и държавата не може да оправдае преследването на легитимна цел в полза на обществото чрез накърняването интересите на жалбоподателите. Поради това Съдът установява нарушение на правото на мирно ползване на собствеността на жалбоподателите и им присъжда обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди в резултат на бавния реституционен процес.

…………………………………………………

Чл.1 от Протокол 1 (мирно ползване на собствеността)

Affaire Tashev c. Bulgarie (Requête no 41816/04), решение от 3 юли 2012 г.

Жалбоподателят е съсобственик на недвижим имот. В него наред с другите сгради имало и гараж, който той преустроил  в механична работилница и в нея извършвал различни ремонти на автомобили, с което прехранвал семейството си. През март 1999 г. той се снабдил с констативен нотариален акт за придобиване на гаража по давност. Една година по-късно общински служители при извършена проверка съставили констативен протокол за това, че този гараж е използван като работилница и е изграден без строителни книжа, без съответното разрешение за строеж и без съгласието на другите съсобственици. Със заповед на кмета на Пловдив на жалбоподателя било разпоредено да събори гаража си. Заповедта била обжалвана като незаконосъобразна. С решение от декември 2003 г. Окръжният съд отменя уважава жалбата и отменя административния акт, приемайки, че компетентен да издава подобни актове не е кметът, а директорът на регионалната дирекция за строителен надзор. Върховният административен съд  отменя решението с мотива, че въпросната сграда не е строеж по смисъла на ЗУТ, а временна метална постройка, поради което кметът е компетентен да издава заповеди за разрушаването на подобен тип постройки. През октомври 2004 г. гаражът е сборен.

Европейският съд приема, че повдигнатите оплаквания за нарушено право на собственост и за липсата на ефективно вътрешноправно средство за защита са допустими, но неоснователни, тъй като намесата в правото на собственост се е основавала на разпоредбите на вътрешното законодателство (чл. 44 ЗУТ). Затова и разрушаването на гаража е отговаряло на изискванията за законност, регламентирани в чл. 1 от Протокол 1. Върховният административен съд е осъществил контрол за законосъобразност на заповедта и е достигнал до извода, че при издаването й са били спазени изискванията на закона.(§29) Европейският съд се съгласява с доводите на жалбоподателя, че така източникът на доходи е бил силно затруднен. Същевременно той отбелязва, че жалбоподателят не се е оплакал, че неговите инструменти са били повредени, нито е обяснил защо не би могъл да премести своята работилница в друг район на града. Що се отнася до твърденията, че властите са могли да предприемат и други подходящи мерки, а не непременно да го задължат да събори гаража си, Европейският съд отбелязва, че националният съд е изслушал техническа експертиза по въпроса, която е установила, че спорният обект прилича на метална барака и че съгласно предвижданията на плана на града, в този район не е планирано изграждането на подобна сграда.Поради това властите не биха могли да бъдат упрекнати за това, че в случая на жалбоподателя са разпоредили събарянето на постройката.

Поради това Съдът намира оплакването за допустимо, но неоснователно.

……………………………………………….

Чл.1 от Протокол 1 (мирно ползване на собствеността)+чл.6§1 (право на справедлив процес)

Case of Decheva and Others v. Bulgaria (Application no. 43071/06)

/реституция по благоустройствените закони/

Наследодателят на жалбоподателите разполагал с дворно място с няколко сгради в Жеравна, което през 1968 г. е отчуждено и предоставено за нуждите на държавна туристическа агенция. След приемането на закона за възстановяване на собствеността върху някои отчуждени имоти по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ през 1992 г. имотът е възстановен на жалбоподателите по съдебен път с решение на Върховния съд от 1995 г. , след като кметът  не уважава молбата им и е обжалван негов мълчалив отказ.  През 1999 г. община Котел предявява иск срещу жалбоподателите, с който твърди, че тя е собственик на сградите в имота, тъй като съществуващите били разрушени . С окончателно решение от 2006 г. ВКС уважава иска, приемайки, че общината е субект, различен от кмета, който не  е действал като неин представител в първото производство, поради което решението по него не се ползва със сила на пресъдено нещо по отношение на второто производство.

Европейският съд установява нарушение на правото на собственост, тъй като след решението от 1995 г. жалбоподателите са се снабдили в нотариален акт и макар че никога не са влезли във владение на имота, те са имали собственост по смисъла на чл. 1 от Протокол 1. Както и в решението по делото Кехайя и други той констатира, че в резултат на непризнаване силата на пресъдено нещо на първото решение се е стигнало до повторна съдебна процедура, в резултат на която е било засегнато правото на собственост на жалбоподателите без това да е било в интерес на обществото, поради което е допуснато нарушение. На жалбоподателите е присъдено обезщетение за нанесените им имуществени вреди.

……………………………………………………….

Чл.1 от Протокол 1 (мирно ползване на собствеността)+чл.6§1 (право на справедлив процес)

Affаire Hristova et autres c. Bulgarie  ((Requêtes nos  11472/04, 40590/08), решение от 26 юни 2012 г.

(казус, подобен на делото  Belev et autres  c. Bulgarie – решение от 2 април 2009)

Жалба на 9 бивши работници на Рафинерията „Плама“ по повод присъдени, но неизплатени суми за дължими трудови възнаграждения и обезщетения от дружество, обявено в несъстоятелност. Съдът установява нарушение на чл. 1 от Протокол 1, квалифицирайки оплакването като такова по втората хипотеза на чл. 1 от Протокол 1 – котрол върху собствеността за осигуряване плащането на данъци (доколкото активите на дружеството са били блокирани поради дължими публични задължения, но властите не са предприели никакви действия за събиране на вземанията си). На всеки от жалбоподателите са присъдени суми за имуществени и неимуществени вреди.

…………………………………………………

Чл.1 от Протокол 1 (мирно ползване на собствеността)

Affаire Zаhаrievi c. Bulgаrie (Requête no 22627/03), решение от 26 юни 2012 г.

(решение за справедливо обезщетение)

С решение от 2 юли 2009 г. Европейският съд установи нарушение на правото на собственост на жалбоподателите във връзка с неизпълненото решение на Върховния административен съд, с което им се признава правото на обезщетение чрез акции на основание ЗОСОИ за национализирана мелница, която не може да им бъде реституирана, тъй като е в активите на акционерно дружество, което междувременно се влива в друго, с различен капитал. Така броят на предоставените акции  вместо първоначалните 40 % от капитала на първото дружество намалява, тъй като второто е с много по-голям капитал от първото. С основното си решение по съществото на спора Съдът прие, че следва да предостави на страните възможност да се споразумеят и затова на този етап няма да се произнася по претенциите по чл. 41 от Конвенцията.

С решението си от 26 юни 2012 той сам определя размера на дължимото обезщетение.

……………………………………………

Чл.1 от Протокол 1 (мирно ползване на собствеността)+чл.13(липса на  ефективно  вътрешно-правно средство за защита

Affaire Vasilev et Doycheva c. Bulgarie (Requête no 14966/04), 31 mai 2012

/земеделска реституция/

Жалбата е по повод земеделска реституция.През октомври 1992 г.  е признато правото на жалбоподателите да им бъдат възстановени два земеделски имота в землището на с.Остров, община Оряхово. През 1997 г. комисията постановява решение, че лозята могат да им бъдат възстановени в стари реални граници, но тъй като в тази местност имотите са били предоставени за ползване от трети лица, следва да се приложи процедурата по реституция при  хипотезата на § 4 от ЗСПЗЗ. За тази цел Областният управител на Враца разпорежда да бъде създадена работна група, която да подготви план за земеразделяне и въз основа на него да бъдат възстановени имотите на някогашните собственици, както и да се удовлетворят претенциите на ползувателите, на които са били предоставени част от тези земи през 80-те годиниКъм март 2009 г. този план все още не бил изготвен.През 1999 г. жалбоподателите предявяват иск по чл. 108 от ЗС срещу лицата, които според тях владеят без основание един от двата земеделски имота. Районният и окръжният съд уважават иска. ВКС обезсилва решенията им и намира иска за недопустим, тъй като планът за земеразделяне все още не е изготвен, а двете страни представят решения на Общинската служба по земеделие и гори, които не са придружени със скици. Така  имотите не са индивидуализирани със своите окончателни граници, поради което нито една от страните не може да представи валиден титул за собственост.

Съдът отбелязва, че жалбоподателите са имали легитимното очакване да придобият собственост, тъй като никой не е оспорвал това тяхно право от 1992 г. и до датата на постановяване решението на ВКС. Същевременно той констатира, че в землището на с.Остров земята е била достатъчно, за да бъдат удовлетворени претенциите както на някогашните собственици, така и на ползувателите. Съдът взема предвид, че изготвянето на един план отнема известно време и се налага извършването на редица подготвителни работи, но той изтъква, че и самото правителство не е посочило нито един аргумент, за да обясни на какво се дължи това значително забавяне, след като от 2000 г. все още  той не е бил готов. Тази инерция на административните органи е довела до негативно въздействие върху правото на собственост на жалбоподателите. Именно затова те инициират и производство по чл. 108 от ЗС. Съдът отбелязва и различната позиция на отделните съдебни инстанции по въпроса – дали жалбоподателите разполагат с реално право на собственост на основание решенията на поземлената комисия или не. Този съдебен процес допълнително допринася за несигурността на жалбоподателите относно тяхната собственост.Затова той заключава, че властите не са действали с необходимото усърдие, изисквано от чл. 1 от Протокол 1 и така е бил нарушен балансът между защитата на правото на собственост на жалбоподателите и интересите на обществото.

Във връзка с установеното нарушение на чл. 1 от Протокол 1 Съдът констатира нарушение и на чл. 13 от Конвенцията, приемайки, че чл. 1 от ЗОДОВ не може да бъде такова средство. Колкото до процедурата, регламентирана в чл.256 и 257 от АПК той отбелязва, че правителството не е представило никакви доказателства, че тя е приложима в случаите на забавена земеделска реституция по вина на администрацията.

В решението си, освен че установява нарушения на чл. 1 от Протокол 1 и чл. 13, Съдът наред с това дава препоръки на правителството за предприемане на генерални мерки на основание чл. 46 от Конвенцията.Той се мотивира с това, че освен решенията по делото Найденов срещу България и Любомир Попов срещу България, има десетки други висящи дела по повод същите проблеми, произтичащи от инерцията на администрацията. Ето защо Съдът препоръчва конкретни генерални мерки, насочени към законодателни промени: 1) да бъде регламентиран в самия закон точно определен срок за изготвяне и изпълнение на решенията за земеделска реституция; 2)да  бъде предвидено вътрешноправно средство за защита, позволяващо на засегнатите лица да получат обезщетение за неспазване на посочените в закона срокове.

……………………………………………………………………

Чл.1 от Протокол 1 (мирно ползване на собствеността)

Case of Mutishev and Others  v. Bulgaria (Application no. 18967/03), 28 February 2012

(решение за справедливо обезщетение)

С  основното си решение от 3 декември 2009 г. Европейският съд намери нарушения на чл. 1 от Протокол 1 във връзка   със забавената и/или отказана реституция на земеделски имоти на осемте жалбоподатели, като прие, че въпросът относно вида и размера на обезщетението все още не може да бъде обсъждан. С настоящото си решение той постановява да бъде продължена процедурата по възстановяване имотите на жалбоподателите, като бъдат изпълнени решенията на националните инстанции за възстановяване на 24 земеделски  имота с обща площ от 846 дка земи в землището на с.Българчево,както и 2000 кв.м. в чертите на  Благоевград. В случай, че това не бъде изпълнено и Правителството не извърши restitutio integrum, в шестмесечен срок то трябва да заплати за 24-те имота сумата от 433 000 евро и отделно още 120 000 евро за имота в границите на Благоевград. На всеки от жалбоподателите е присъдено и обезщетение за неимуществени вреди от по 1000 евро.

………………………………………….

чл. 1 от Протокол 1 (мирно ползване на собствеността)+ чл.6§1 (липса на достъп до съд)

Case Puleva and Radeva v. Bulgaria (Application no 36265/05), 14 February 2012

Жалбоподателките са били наемателки на общинско жилище от 1991 г.   През 1997 г.  те извършват голям ремонт на жилището и предлагат на общината да им го продаде, като приспадне изразходваните средства  от продажната цена на имота. През 2000 г. те предявяват иск за заплащане на извършените от тях ремонтни работи. С влязло в сила решение на Бургаския апелативен съд общината е осъдена да им заплати  21 660 лв. Сумата не е изплатена от общината поради липса на средства в бюджета. Не е прието и предложението на жалбоподателките за приспадане на дължимата сума от евентуалната продажна цена на жилището, което те са желаели да закупят. Междувременно общината започва производство срещу тях  за неплатени наеми. През октомври 2010 г. производството е прекратено, а през май 2011 г. между страните е постигнато споразумение за изплащане на дължимите сума, както и за продажба на общинското жилище след приключване на съответните процедури.

Доколкото жалбоподателките са имали признато вземане с влязло в сила решение и то представлява собственост, Съдът изтъква, че продължителното неизпълнение от страна на общината е накърнило правото  им на собственост и  установява нарушение на чл. 1 от Протокол 1. Констатирано е нарушение и на чл. 6§1.

………………………………….

Чл.3 на Протокол 1 (право на свободни избори)

Affaire Ekoglasnost c. Bulgarie (requête n° 30386/05), 6 novembre 2012

Политическата партия „Екогласност“, регистрирана през 1990 г., участва във всички парламентарни  избори в периода 1990 – 2001 г.  За изборите, насрочени за 25 юни 2005 г., тя подава документи на 15.04.2005 г. пред Централната избирателна комисия, за да бъде регистрирана като участник, но получава отказ, тъй като не е изпълнила три от нововъведените условия в закона, който е изменен в началото на април същата година  – да представи доказателства за събрани 5 000 подписа,  документ за внесен депозит от 20 000 лева, както и удостоверение от Сметната палата, че е представила финансови отчети за последните три години, предшестващи изборите. Решението на Централната избирателна комисия е обжалвано пред Върховния административен съд, който оставя жалбата без уважение.

Жалбоподателят повдига оплакване, че въвеждането на промени в избирателния закон непосредствено преди провеждането на самите избори е създало пречки за участието на партията в тях.

Европейският съд анализира всяко едно от новите условия, като посочва, че сами по себе си те не създават пречки за участие в избори, съществуват и в други правни системи и поради това не поставят въпроси за съвместимост с чл. 3 от Протокол № 1.Съдът отбелязва обаче че две от тези условия – относно събирането на 5000 подписа, както и представянето на депозит от 20 000 лв, не са били били обект на обществен дебат преди приемането им. Проектът е бил внесен в парламента едва през февруари 2005 г. , а обсъжданията са проведени в края на март и началото на април с.г.  Така представляващите партията не са могли да цзнаят какви ще бъдат новите изисквания за участие в изборите преди датата на приемането на промените в закона – 7 април 2005 г. Като се вземе предвид и условието документите за участие да се представят в Централната избирателна комисия 46 дни преди датата на изборите, Европейският съд установява, че партията  е имала на рабположение само един месец – време, което не е било достатъчно, за да се изпълнят условията на новите изисквания. Съдът намира, че така е бил нарушен принципът на пропорционалност между легитимните интереси на обществото и правото на партията жалбоподател да участва в парламентарните избори, поради което е налице нарушение на чл. 3 от Протокол.

……………………………………………………………….

ПРОТОКОЛ 4

чл.2 на Протокол 4 (свобода на придвижването)

Case of Stamose v. Bulgaria (Application no 29713/05), 27 November 2012

Жалбоподателят пристигнал в САЩ със  студентска виза през 1998 г., тъй като бил приет за студент в един от американските университети. През 2000 г. той  прекъснал обучението си и започнал платена работа. През 2003 г. бил експулсиран от американските емиграционни власти поради нарушаване на миграционното законодателство. Органите на МВР му наложили забрана за пътуване извън България за срок от две години, позовавайки се на чл. 76, ал. 6 от Закона за българските документи за самоличност от 1998 г. Междувременно майката на жалбоподателя се омъжила в Америка, а брат му също се преместил там. Жалбоподателят обжалвал заповедта, с която му била наложена забраната за пътуване, но както Софийският градски съд, така и ВАС оставили без уважение жалбата, като приели, че административният орган има свобода на преценка при налагането на тази мярка по силата на самия закон.Жалбоподателят повдигнал през Европейския съд по правата на човека оплакване за това, че правото му на свободно придвижване било ограничено непропорционално без да се вземе предвид, че неговите близки живеят в САЩ.

Европейският съд изтъква, че пълната  забрана за пътуване извън територията на страната, наложена на жалбоподателя, е твърде драконовска мярка във връзка с нарушаването на имиграционното законодателство на една конкретно взета страна. Той посочва също, че националните власти не са дали никакво разумно обяснение за предприемането на подобна мярка, нито са счели за необходимо да анализират   случай на жалбоподателя с оглед неговата специфика, нито да преразгледат неговото положение в един по-късен момент. Той изтъква още, че вече е установявал подобни нарушения и в редица други български дела, като Riener v. Bulgaria, no. 46343/99, 23 May 2006  и Gochev v. Bulgaria, no. 34383/03, 26 November 2009.  Съдът отбелязва също, че макар и законът да предоставя правото на такава преценка, няма индикации властите  да са взели под внимание всички релевантни по конкретния случай факти. Поради „автоматичността” при налагането на мярката  Европейският съд установява нарушение на чл. 2 от Протокол № 4.

………………………..

чл.2 на Протокол 4 (свобода на придвижването)+ чл.6§1(право на справедлив процес)+чл.6§3d (право на разпит на свидетели на противната страна)

Case of  Sarkizov and Others v. Bulgaria (Applications nos. 37981/06, 38022/06, 39122/06, and 44278/06), 17 April 2012

Четиримата жалбоподатели са обвинени и осъдени за сводничество и трафик на жени за проституиране на различни срокове лишаване от свобода. След като изтърпяват наложените им наказания на двама от тях  е наложена забрана за напускане на страната до реабилитацията им. Обжалваните принудителни административни мерки са оставени в сила от  административните съдилища и ВАС. Европейският съд намира, че както и в делото Налбантски, така и в настоящия случай, мярката е наложена автоматично, без да се извърши преценка на всеки индивидуален случай. Националните съдилища не подлагат на преценка пропорционалността на наложеното ограничение, а проверяват само формалните изисквания по налагането на мярката. Поради това е  установено нарушение на чл. 2 от Протокол 4. По отношение оплакванията във връзка с нарушения на чл. 6§1 и чл. 6§3 d Съдът намира, че те са допустими, но неоснователни.

…………………………………..

чл. 2 от Протокол № 4(свобода на придвижване)+ чл.6§1 (право на справедлив процес в разумен срок)+чл.13(липса на  ефективно вътрешно-правно средство за защита   във връзка с нарушението на чл. 6§1)

Case of  Dimitar Ivanov  v. Bulgaria (Application (no 19418/07), 14 February 2012

/решение на комитет от трима съдии/

Съдът установява нарушение на правото на справедлив процес в разумен срок във връзка с наказателно производство, което започва през 1995 г. и приключва през март 2007 г., когато жалбоподателят е осъден на 1 г. лишаване от свобода и на осн. чл. 66 НК изтърпяването на наказанието е отложено за срок от три години.

В периода 2001-2004 г. жалбоподателят неколкократно напуска страната и работи в чужбина, но се връща неизменно в страната. През 2007 г. РДВР-Пазарджик налага забрана за жалбоподателя да пътува извън страната. Принудителната административна мярка е обжалвана, но е оставена в сила от съдилищата, които не вземат предвид нито факта, че пътуванията на жалбоподателя са свързани с работа в чужбина за издръжка на семейството му, както и че той  неизменно се е връщал в страната. Върховният административен съд намира, че тези обстоятелства са неотносими към случая. Съдът установява  нарушение на чл. 2 от Протокол 4 във връзка с нарушената свобода на придвижване.

Съдът установява нарушения и на чл. 6§1 и чл. 13.

………………

ПРОТОКОЛ 7

Чл. 2 на Протокол 7 (липса на възможност за обжалване на наказание, наложено от първоинстанционен съд)

Case  of  Zhelyazkov v. Bulgaria (Application no. 11332/04), 9 October 2012

Жалбоподателят   бил привлечен под отговорност на основание Указа за борба срещу дребното хулиганство   за това, че нанесъл обида на прокурор и се опитал да го удари. Той бил осъден да изтърпи наказание лишаване от свобода за срок от 15 дни и в този период бил принуден да  работи без каквото и да било заплащане. Жалбоподателят повдига оплакване, че не е имал правната възможност да обжалва присъдата на районния съд, което е в нарушение на чл. 2 от Протокол 7, както и че принудително е полагал труд в нарушение на чл. 4 от Конвенцията. Европейският съд намира нарушение единствено по оплакването по чл. 2 от протокол 7. Колкото до твърдението за нарушение на чл. 4, тъй приема, че оплакването е допустимо, но неоснователно.   

 

  1. Все още няма коментари.
  1. 0 trackbacks