Каталог 2013

изображение на каталог

КАТАЛОГ ПО ТЕКСТОВЕ НА ПОСТАНОВЕНИТЕ РЕШЕНИЯ ОТ ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА ПРЕЗ 2013 г.

ЧЛЕН 2 – право на живот

чл. 2 (право на живот – материални и процесуални аспекти)

Affaire Nencheva et autres c. Bulgarie (Requête no 48609/06 ),le 18 juin 2013

Делото е по повод смъртта на 15 деца и юноши на възраст между 4 и 22 години, настанени в дома за деца с тежки умствени и физически увреждания в с. Джурково, община Лъки в Родопите. През периода декември  1996 – март 1997 г. те умират  поради недохранване, премръзване, липса на медикаменти и лоши битови условия. Директорката на дома сигнализира съответните институции още през септември 1996 г. и няколко пъти след това, че финансовите средства са изчерпани и съществува сериозен риск за здравето и живота на децата.Тя се обръща с призив и към неправителствени организации и Червения кръст, както и към родителите. Само двама от тях са посещавали децата си по време на престоя им в дома и са правили дарения или са оставяли дрехи.

Вместо допълнителни средства в дома са настанени още 8 деца от други подобни домове. Част от тях са измежду жертвите. Само един от родителите взема тялото на починалото си дете, останалите не присъстват на   погребенията на собствените си деца, които се осъществяват служебно от служителите на дома. Едва през април 1997 г. са отпуснати допълнителни финансови средства за дома, а няколко години по-късно той е закрит.

Започналото едва през 1999 г. разследване срещу неизвестен извършител за причинената смърт на 10 от децата първоначално констатира безотговорност и липса на дължими действия от страна на отделни институции. Следователят по делото назначава съдебно-медицинска експертиза със задача да се установят причините за смъртта освен на първоначалните 10 и на още 4 от децата. Експертите отбелязват, че без извършени аутопсии е трудно да се установи конкретната причина за смъртта им, но е твърде вероятно да се предположи, че смъртта е настъпила при част от тях поради премръзване и лошите условия в дома, които са провокирали такива заболявания, като бронхити, пневмонии и др.п. От друга страна, самият характер на основните заболявания на тези деца е такъв, че страдащите умират по-рано. Изисканата документация от Министерството на труда и социалните грижи и от Министерството на финансите по повод сигналите на директорката на дома не е открита, не е намерена такава и в архивите на общината в Лъки с обяснението, че е изтекъл голям период от време и документите не се съхраняват. Така се стига  до повдигане обвинения  за причиняване на смърт по непредпазливост  на 13 от 15-те деца през 2004 г. на директорката, фелдшера и една медицинска сестра от дома в Джурково. Правителството не предоставя обяснения защо не са включени всички починали 15 деца. Тримата подсъдими са оправдани от Пловдивския окръжен съд и присъдите им са потвърдени от  апелативния и Върховния касационен съд. В производството пред  първата инстанция  родителите на 7 от починалите  деца правят искания да бъдат конституирани като граждански ищци. Съдът признава правото им да имат това качество, но отказва да ги конституира с мотива, че така би се усложнило производството и то би се забавило поради евентуалната необходимост да се събират допълнителни доказателства. Родителите не предявяват искове пред гражданските съдилища.

Окръжният съд конституира родителите на 5 от децата като частни обвинители (другите не са направили подобни искания). Националните съдилища не намират основания да ангажират наказателната отговорност на тримата подсъдими, тъй като събраните по делото доказателства удостоверяват, че те са направили всичко, което е било в техните възможности. Магистратите не установяват причинна връзка между поведението на тримата подсъдими и смъртта на децата. На Европейския съд не е предоставена информация дали по случая  е провеждано друго разследване  по повод смъртта на децата и дали са търсени отговорните длъжностни лица от други органи и институции, чието бездействие е в причинна връзка с трагичните събития от зимата на 1996-1997 г. Няма данни и че родителите на починалите деца са настоявали за подобно разследване.

В жалбата са повдигнати оплаквания по чл.чл. 2, 3, 6, 13 и 14.

Съдът приема, че властите са били информирани своевременно за реалния риск за живота на децата още през септември 1996 г. и не са предприели необходимите мерки, които са били в техните компетенции. Той подчертава, че това са били деца и младежи в уязвимо положение, страдащи от тежки заболявания, оставени на грижата на държавата и под изключителния контрол на властите. Като се вземе предвид изключително суровата зима и тежката икономическа криза, както и своевременно предоставената информация за липсата на средства за парно отопление, храна и медикаменти, отговорните на най-високо ниво от Министерството на труда и социалните грижи  и други институции са били своевременно уведомени за трудностите и тежките условия в дома. Още повече, че и смъртността там е била необичайна, тъй като само за три месеца са починали 15 деца.  Случилите се трагични събития  не са възникнали внезапно и непредвидимо. Съдът констатира, че настоящото дело  се отнася до такава  ситуация,   опасна за живота на уязвими хора, поверени на грижите на държавата, за която властите са били напълно наясно и която може да се опише като национална драма (§122). Съдът изразява становище, че тези трагични обстоятелства, надхвърлят случаите на обикновена професионална небрежност към здравето на един индивид или дори причинена смърт поради лекарска грешка. Налице са обстоятелства от обществен интерес и властите са имали задължението да предприемат спешно подходящи  мерки за защита живота на децата независимо от действията на техните родители, както  и да предоставят обяснение за причините за смъртта и да ангажират евентуалната отговорност  на виновните лица.(§123)

Що се отнася до задължението на държавата да предприеме служебно разследване  по повод случилите се събития, Съдът намира, че с оглед изключителността на обстоятелствата по това дело гражданскоправният път на защита, който съществува по националното законодателство и позволява на жалбоподателите да претендират обезщетение за неимуществени вреди, не може да отговори на изискванията на чл. 2. Поради това той не само не приема възражението на правителството за недопустимост на жалбите, но отбелязва и това, че разследването е започнало след повече от две години от смъртта на децата, процедурата е продължила около 8 години, като в периода 2001 – 2004 г. няма данни да са извършвани някакви действия. Съдът достига до извода, че държавата не е изпълнила своите задължения да защитава живота на уязвимите деца, поставени под нейна грижа и не е създала ефективни процедурни механизми, годни да защитят обществения интерес, поради което е налице нарушение на чл. 2.  Съдът присъжда обезщетение само на двама от родителите на починалите деца, за които е установено, че са полагали грижи за тях и са се интересували от съдбата им. За останалите жалбоподатели той намира, че самата констатация за допуснатото нарушение е достатъчно морално удовлетворение.

Останалите оплаквания са обявени за недопустими.

…………………………………………………………

ЧЛЕН 3  – забрана за нечовешко и нехуманно третиране и изтезание

чл.3(забрана за нечовешко и   нехуманно третиране /полицейско насилие при задържане/  –  материални аспекти)+чл.5§3 (своевременно изправяне пред съд;прекомерна продължителност на задържането)+чл.5§5 (липса навъзможност за обезщетение поради прекомерната продължителност на задържането)+чл. 6§2(нарушаване на презумпцията за невиновност)+чл.8 (нарушаване правото на неприкосновеност на личния живот)+чл.13 във вр. с чл. 3 и чл. 13 във вр. с чл. 5

Affaire Gutsanovi c. Bulgarie (Requête no 34529/10)15 Octobre 2013

Жалабоподателят по време на събитията е председател на Общинския съвет на гр. Варна и член на изпълнителното бюро на БСП. В ранната сутрин на 31 март 2010 г. около 6.30 група по задържането от Областната дирекция на МВР-Варна и група  за борба с с организираната престъпност на същата дирекция, маскирани с качулки и въоръжени, нахлуват в дома на жалбоподателя, като разбиват входната врата на къщата и викат: „Полиция“, „отворете“, „не мърдайте“. Те влизат в спалнята на семейството, в която освен съпрузите са и двете им деца – на 5 и на 7 години, които при вида на въоръжените и маскирани непознати мъже, започват да плачат и викат. На молбата на съпругата маскираните въоръжени мъже да излязат от стаята й било наредено да покрие главите на децата, за да не гледат какво става. Непосредствено след това в жилището идват униформени полицаи и  цивилни. Около обяд жалбоподателят е изведен от жилището и задържан. В 22.00 часа му е  връчена  заповед за  освобождаване, като му е повдигнато  обвинение в извършването на редица престъпления. Определена му е  72-часова мярка за задържане от следователя,  одобрена от прокурор, с цел да се  осигури явяването на г-н Гуцанов пред съд. Това става на 3 април в 12.00. Съдът потвърждава мярката за неотклонение „задържане под стража“ с мотива, че съществува риск жалбоподателят и другите обвиняеми да окажат натиск на свидетелите, да извършат други престъпления, както и да създадат документи с невярно съдържание. Апелативният съд оставя в сила наложената мярка, възприемайки изцяло мотивите на долната инстанция. По повод заболяването на жалбоподателя от бронхит той отбелязва, че няма пречки да бъде провеждано лечението му и в мястото за предварително задържане. По повод втора подадена молба за промяна на мярката за неотклонение на 18 май 2010 г. окръжният съд я оставя без уважение с мотива, че съдът “остава на мнението, че е било извършено престъпление, както и че обвиняемият има касателство към него;на второ място е налице реална опасност от извършването на престъпление срещу правосъдието, ако той бъде освободен“. Определението е обжалвано пред Апелативния съд. Последният изменя мярката за неотклонение на домашен арест на 25 май същата година, приемайки , че не съществува опасност обвиняемият да повлияе на хода на досъдебното производство. На 26 юли 2010 г. мярката е изменена на парична гаранция от 10 000 лв. Тя влиза в сила на 30 юли, когато  жалбоподателят е освободен.

Още преди жалбоподателят да бъде изведен от полицията журналисти от различни медии – вестници и телевизии, информирани предварително, отиват пред дома му, където заснемат извеждането му. Същия ден е дадена пресконференция с участието на Окръжния прокурор, Директора на РДВР-Варна и на териториалното поделение за борба с организираната престъпност, на която са дадени изявления във връзка с проведената операция, наречена „Медузите“, като е лансирана версията за залавянето на организирана престъпна група, участвала във финансови нарушения и сключване на неизгодни сделки за покупка на рециклирани автобуси от Франция и Германия. Изявленията на окръжния прокурор са цитирани   в местния вестник „Черно море“. В интервюта пред няколко вестника и телевизии министърът на вътрешните работи прави недвусмислени изказвания за несъмнено доказаната вина за извършените тежки престъпления от страна на жалбоподателя.

Към настоящия момент е налице постановление на прокуратурата за прекратяване на досъдебното производство поради липса на достатъчни доказателства. То е обжалвано от жалбоподателя с искане да се измени основанието и да се приеме, че прекратяването на производството е поради липсата на вина.

Съдът отхвърля и трите възражения на правителството по повод повдигнатото оплакване за  нарушение на чл. 3 – че не са изчерпани вътрешноправните средства за защита; за това, че оплакването било преждевременно, защото производството срещу жалбоподателя все още не било приключило; както и че те нямали качеството на „жертви“, тъй като по отношение на тях не били приложени мерки, унижаващи човешкото им достойнство.

Съдът счита, че полицейската операция в дома на жалбоподателите не е била планирана и изпълнена по начин, чрез който  да се гарантира, че използваните средства са строго необходими за постигане на  крайните цели, а именно – задържането на лице, заподозряно в извършване на престъпления и събирането на доказателства в наказателно разследване. Той достига до извода, че четиримата жалбоподатели са били подложени на психологически стрес, който е генерирал силни чувства на страх, мъка и безпомощност у  тях, което  представлява унизително третиране в съответствие с член 3.  Доколкото в националното законодателство липсва ефективно вътрешноправно средство за защита за репариране на тези вреди, той установява и нарушение на чл. 13 във вр. с чл. 3.

Съдът установява наред с това нарушения по чл. 5§3, чл. 6§2 и чл. 8.

………………………………..

чл.3(забрана за нечовешко и   нехуманно третиране – материално-правни аспекти)+чл.13 във вр. с чл. 3 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита) 

Case of Sabev v. Bulgaria (Application no. 27887/06),  28 May 2013

Жалбоподателят е осъден на наказанието „доживотен затвор без право на замяна“ при определен „специален режим“. След влизане на присъдата му в сила през 1999 г. той е преместен от Бургаския в Ловешкия затвор. През периода 2004-2006 г. жалбоподателят предявява три самостоятелни иска по чл. 1 от ЗОДОВ във връзка с лошите и нехуманни условия в затвора, свързани както с битовите условия там, така и със специалния  режим. Първият е частично уважен за 280 лв (поради недоказаност на страданията, преживени в резултат на лошите условия), а жалбоподателят е осъден да заплати разноски за 158 лв. Предмет на второто производство са лошите условия в затвора, произтичащи от „специалния режим“ в Бургаския и Ловешкия затвори в периода 1993-2004. Ловешкият окръжен съд отхвърля иска, мотивирайки се, че самият закон определя съдържанието на специалния режим. Апелативният съд във Велико Търново отменя решението и уважава частично иска, позовавайки се на практиката на Европейския съд. На жалбоподателя е присъдено обезщетение от 2000 лв, но той е осъден да заплати разноски за 1080 лв. Това решение все още не е изпълнено. Предмет на третата искова молба е претенцията за обезщетение за лошите условия в Ловешкия затвор през периода 2004-2006 г. Административният съд на София-град уважава частично иска на жалбоподателя, констатирайки, че в исковия период жалбоподателят не е имал в килията си нито течаща вода, нито санитарен възел и че едва три-четири пъти на ден е бил допускан до  тези санитарни помещения. На жалбоподателя е присъдено обезщетение от 750 лв , а той е осъден да заплати разноски на стойност 390 лв.

Европейският съд отхвърля възраженията на Правителството за недопустимост на жалбата   поради това, че ЗОДОВ представлява ефективно вътрешноправно средство за защита, както и поради загуба на статуса на „жертва“ на жалбоподателя. Съдът отбелязва, че по принцип ЗОДОВ би могъл да бъде ефективно средство при оплаквания за лоши условия в затвора. Когато обаче те са свързани и произтичат пряко от строгостта на самия „специален режим“, определен на затворниците, осъдени на доживотен затвор без право на замяна, „Съдът не е убеден, че една подобна жалба би имала успех“ (§85). Той се позовава на трайната практика на ВАС по този повод, както и на множество свои решения по български дела. Съдът отбелязва наред с това, че при преценката   дали жалбоподателят е загубил или не статуса си на жертва не е от значение  само фактът, че водените от него дела са били донякъде успешни, но и размерът на обезщетението, който е бил присъден от националните съдилища, както и дали тези решения са били изпълнени. Той констатира, че общата сума от трите самостоятелни производства е едва 3030 лв, а разноските, които жалбоподателят е бил осъден да заплати са възлизали на 1 628 лв. Присъденото обезщетение на жалбоподателя все още не му е заплатено.

Съдът  заключава, че искът по чл. 1 от ЗОДОВ не може да бъде считан като ефективно вътрешноправно средство за защита, когато оплакванията от лошите условия в затвора пряко произтичат от „специалния режим“, определян на лицата, осъдени на доживотен затвор без право на замяна (§ 102).

Доколкото Правителството не представя информация за наличието на други правни възможности за получаване на обезщетение, Европейският съд установява нарушение и на чл. 13 във вр. с чл. 3.

………………………………………….

чл.3(забрана за нечовешко и   нехуманно третиране  –  процесуални аспекти)

Case of Dimitar Shopov v. Bulgaria (Application no 17253/07),16 April 2013

През май 1991 г. жалбоподателят участвал в сбиване в родното си село, при което бил намушкан с нож  на три места в стомашната област, получил редица други сериозни наранявания  по лицето и десния крак, както и едно счупено ребро.  Той бил откаран незабавно в болница, където по спешност бил опериран, защото се оказало, че е засегната освен коремната кухина и дебелото черво .

На следващия ден срещу две лица е било повдигнато обвинение за опит за умишлено убийство. В първите два месеца били предприети редица следствени действия – разпит на свидетели, назначаване на съдебно-медицинска експертиза. През 1996 г. обвинението срещу двамата нападатели било изменено от опит за убийство на средна телесна повреда. До 2003 г. досъдебното производство все още не било приключено въпреки неколкократните жалби от страна на майката. През юли 2003 г. след жалба до Окръжната прокуратура в Пазарджик наблюдаващият делото прокурор отстранил следователя от делото и го заменил с друг.  През  2006 г. досъдебното производство срещу двамата обвиняеми било прекратено поради настъпването на абсолютната  давност. Това постановление било отменено от Пазарджишкия окръжен съд, който приел, че във връзка с обвинението за опит за умишлено убийство давността не е настъпила. Пловдивският апелативен съд отменил определението, тъй като установил, че обвиненията срещу двете лица са за нанесена средна телесна повреда.

Жалбоподателят повдигнал оплакване за неефективността на проведеното разследване.

Европейският съд отхвърля възраженията на правителството за недопустимост на жалбата.

С оглед първото от тях –  ratione temporis (поради това, че събитията са настъпили преди Европейската конвенция да бъде ратифицирана от България) Съдът изтъква, че неговата практика относно процедурните задължения на държавите да проведат ефективно и бързо разследване (за случаи на оплаквания по чл. 2) е еволюирала. Поради това държавите имат  самостоятелно и отделно задължение, което ангажира тяхната  отговорност и за събития, които са настъпили преди датата на ратификацията на Конвенцията (Šilih v Slovénie [GC], no. 71463/01, § 159, 9 Avril 2009). Тези процедурни задължения се разпростират не само при настъпила смърт, но и при наличие на оплаквания по чл. 3 – за нечовешко отнасяне и третиране от трети лица. Съдът изтъква още, че по-голяма част от събитията по разследването са били осъществени след 7 септември 1992 г. (датата, когато Европейската конвенция е в сила за България).

Второто възражение – за не изчерпване на вътрешноправните средства за защита поради това, че не бил предявен иск по ЗОДОВ или ЗЗД, е отхвърлено, тъй като Правителството не е представило доказателства, че те са ефективни.

Съдът намира, че нараняванията на жалбоподателя с оглед медицинската документация, която е била изготвена в хода на досъдебното производство, са достатъчно сериозни и тежки, за да попаднат в приложното поле на чл. 3. Той отбелязва, че разследването в самото си начало е започнало добре и не е имало забавяния, след което обаче то е било последвано от дълги периоди на бездействие – между юни 1992 и юни 1996, септември 1996 и август 2000, юли 2003 – юни 2006 г.“Съдът е удивен от факта, че многократните искания на наблюдаващия прокурор да бъде приключено в кратък срок разследването са останали без отговор“(§51). Правителството не е дало никакви обяснения за забавянията.

Съдът установява нарушение на процедурните аспекти на чл. 3 поради липсата на ефективно разследване от страна на официалните власти по повод получените сериозни наранявания на жалбоподателя от трети лица и присъжда обезщетение.

………………………………………………….

чл.3(забрана за нечовешко и   нехуманно третиране /полицейско насилие при задържане/  –  процесуални аспекти)

Case of Velev v. Bulgaria (Application no 43531/08), 16 April 2013

Жалбоподателят повдига оплаквания за това, че по време на задържането му в поделенията на полицията между 21 и 24 март 2005 г.  по отношение на него е било упражнено насилие и на 21 и 22 март по време на проведените разпити той е бил бит от полицаите, за да си признае, че е извършил една кражба. Следствието срещу жалбоподателя било прекратено през април 2008 г.

През август същата година жалбоподателят депозирал жалба пред Софийската военно-окръжна прокуратура по повод упражненото по отношение на него полицейско насилие. В нея той посочил, че не знае имената на лицата, които са упражнили насилие по отношение на него. През януари 2007 г. било образувано досъдебно производство срещу един от полицаите, който е разпитвал жалбоподателя. Прокурорът квалифицирал дението като лека телесна повреда. При последвалата очна ставка жалбоподателят установил, че това лице не е упражнило насилие върху него. През следващите две години разследването било двукратно  прекратявано, но и двата пъти  постановлението било отменяно от военно-окръжния съд. Във второто решение  военно-окръжният съд отбелязал неефективността на проведеното разследване. По протест на прокуратурата то било отменено от военно-апелативния съд поради настъпването на абсолютната давност. Европейският съд не е бил информиран дали са предприети някакви дисциплинарни мерки  по повод неефективността на проведеното разследване.

В последвалото съдебно производство по реда на ЗОДОВ Административният съд на София град приема за установено по безспорен начин въз основа на представените медицински документи и заключението на експертизата, че жалбоподателят е претърпял болки и страдания в резултат на нанесените му осем наранявания  и му присъжда обезщетение в размер на 7 000 лв. Решението не било обжалвано и след влизането му в сила било изпълнено.

Позовавайки се както на решението на Административния съд на София град, така и на решението на военно-окръжния съд, Европейският съд констатира, че проведеното разследване не е било извършено  съгласно възприетите стандарти на чл. 3 от Конвенцията. На второ място, той отбелязва, че разследването е било значително забавено въпреки кратките срокове за настъпването на абсолютната давност. Повече от 5 месеца са изминали от датата на жалбата срещу полицейското насилие до образуването на досъдебно производство. В следващите периоди властите също не са проявили нужното усърдие. Съдът посочва, че според констатациите на националните органи побоят е бил осъществен в присъствието на висши полицейски служители. Властите трябва да са били предупредени за вероятността насилието да е било упражнено  срещу жалбоподателя на 23 март 2005 г., когато лекар в Софийската следствена служба отбелязва синина на гърба му. Така, дори и без изрично депозирана  жалба, те са били длъжни да разследват възникналите съмнения в тази насока. (§60)

„Съдът  е поразен и от факта, че органите на прокуратурата са избрали  да разследват само възможното  причиняване на лека телесна повреда на жалбоподателя, макар че   той  е  заявил, че е бил зле третирани, за да бъде принуден да признае  за извършено престъпление. Органите на прокуратурата не са се постарали да направят  всички констатации по отношение на мотивацията, стояща  зад малтретирането, или да обсъдят дали в действителност не е било извършено престъпление по член 287 от Наказателния кодекс“(§62)

С оглед на изброените недостатъци Съдът достига до извода, че  разследването на твърденията на жалбоподателя за малтретиране не  е било ефективно  – така, че да се избегне всяко впечатление за безнаказаност и да се осигури подходящ контрол върху дейността  на държавните служители. Не на последно място той отбелязва, че   не е бил информиран за провеждането на вътрешното разследване или дисциплинарно производство  срещу служителите, за които се твърди, че са отговорни за побоя на жалбоподателя.

Съдът установява нарушение на процедурните аспекти на чл. 3 и присъжда обезщетение за неимуществени вреди на жалбоподателя.

…………………………………………………..

чл.3(забрана за нечовешко и   нехуманно третиране  –  процесуални аспекти)+ чл.6§1(справедлив процес – разумен срок)+чл. 13 във вр.  чл. 6 + чл. 1 от Протокол 1 (право на мирно ползване на собствеността)

Case of Pashov and Others v. Bulgaria (application no 20875/07), 5 February 2013

Жалбоподатели са трима български граждани, които повдигат оплакване  по чл. 3 поради  неоправданата употреба на сила от страна на полицията по време на събитията пред българския Парламент на 10-11 януари 1997 г. Първите двама жалбоподатели живеели в близост до Парламента. Около 1 часа през нощта те решили да излязат навън, след като чули за безредиците там, за да видят каккво става. Там били подгонени от няколко въоръжени полицаи, които нахлули в жилищната им кооперация и ги преследвали до жилището им, като им нанесли удари с палки по главите и телата. Жалбоподателите подали жалба срещу действията на полицията, но производството било прекратено. Същевременно обаче твърденията за нанесения им побой  били установени по-късно от гражданския съд по повод заведеното от жалбоподателите дело по чл. 1 от ЗОДОВ в решението му през 2004 г., който им присъдил и обезщетение.  Макар че в това производство присъствал прокурор, нищо не било направено за установяване  извършителите. на побоя.  В периода 2004 – 2006 г. жалбоподателите подавали неколкократни молби до СДВР да им бъде изплатено и присъденото им обезщетение, но и това не било сторено.

Европейският съд приема, че това оплакване е недопустимо, тъй като е депозирано след изтичането на 6-месечния срок от постановяване на решението по ЗОДОВ.

Решението е подписаното с особено мнение на съдия Калайджиева, която изтъква, че решението на гражданския съд не би могло да постави край на позитивните задължения на държавата да проведе ефективно разследване при оплакване за прекомерна употреба на сила от страна на полицията. След като в гражданското производство е присъствал прокурор, негово е било и задължението служебно да разпореди провеждането на разследване. В особеното мнение се подчертава още, че в случая поведението на властите е още по-укоримо, тъй като с факта на неизпъленние на решението на граждански съд те не са демонстрирали, че проявяват стремеж към поправяне на причинените на жалбоподателите вреди. В подобни случаи съдът   е вземал под внимание дали е изплатено обезщетение (Öneryıldız [GC], № 48939. / 99, ECHR 2004 XII) и правна помощ (виж Gäfgen срещу Германия [GC], не. 22978/05, ECHR 2010, и Ilbeyi Kemaloğlu  срещу Турция  и Meriye Kemaloğlu срещу Турция 19986/06, 10 април 2012 г. ) като елементи на позитивните задължения на държавните органи, за да се осигури подходящо и достатъчно обезщетение в случаите по членове 2 и 3.

Съдът установява нарушение на чл. 6§1 и чл. 13 по повод неизпълнението на осъдителното решение за изплащане на обезщетение от страна на СДВР.

………………………………………….

ЧЛЕН 5 – право на свобода и сигурност

чл.5§3 (своевременно изправяне пред съд; прекомерна продължителност на задържането)+чл.5§5 (липса на възможност за обезщетение поради прекомерната продължителност на задържането)+чл.6§2 (нарушаване на презумпцията за невиновност)+чл.8 (нарушаване правото на неприкосновеност на личния живот)+чл.3(забрана за нечовешко и   нехуманно третиране /полицейско насилие при задържане/  –  материални аспекти)+чл.13 във вр. с чл. 3 и чл. 13 във вр. с чл. 5.

Affaire Gutsanovi c. Bulgarie (Requête no 34529/10)15 Octobre 2013

Жалабоподателят по време на събитията е председател на Общинския съвет на гр. Варна и член на изпълнителното бюро на БСП. В ранната сутрин на 31 март 2010 г. около 6.30 група по задържането от Областната дирекция на МВР-Варна и група  за борба с организираната престъпност на същата дирекция, маскирани с качулки и въоръжени, нахлуват в дома на жалбоподателя, като разбиват входната врата на къщата и викайки: „Полиция“, „отворете“, „не мърдайте“. Те влизат в спалнята на семейството, където освен съпрузите са и двете им деца – на 5 и на 7 години, които при вида на въоръжените и маскирани непознати мъже, започват да плачат и викат. На молбата на съпругата маскираните въоръжени мъже да излязат от стаята й било наредено да покрие главите на децата, за да не гледат какво става. Непосредствено след това в жилището идват униформени полицаи и  цивилни. Около обяд жалбоподателят е изведен от жилището и задържан. В 22.00 часа му е  връчена  заповед за  освобождаване, повдигнато му е обвинение в извършването на редица престъпления. Определена му е  72-часова мярка за задържане от следователя,  одобрена от прокурор, с цел да се  осигури явяването на г-н Гуцанов пред съд. Това става на 3 април в 12.00. Съдът потвърждава мярката за неотклонение „задържане под стража“ с мотива, че съществува риск жалбоподателят и другите обвиняеми да окажат натиск на свидетелите, да извършат други престъпления, както и да създадат документи с невярно съдържание. Апелативният съд оставя в сила наложената мярка, възприемайки изцяло мотивите на долната инстанция. По повод заболяването на жалбоподателя от бронхит той отбелязва, че няма пречки да бъде провеждано лечението му и в мястото за предварително задържане. По  втората подадена молба за промяна на мярката за неотклонение на 18 май 2010 г. окръжният съд я оставя без уважение с мотива, че съдът “остава на мнението, че е било извършено престъпление, както и че обвиняемият има касателство към него; на второ място е налице реална опасност от извършването на престъпление срещу правосъдието, ако той бъде освободен“. Определението е обжалвано пред Апелативния съд. Последният изменя мярката за неотклонение на домашен арест на 25 май същата година, приемайки , че не съществува опасност обвиняемият да повлияе на хода на досъдебното производство. На 26 юли 2010 г. мярката е изменена на парична гаранция от 10 000 лв. Тя влиза в сила на 30 юли, когато  жалбоподателят е освободен.

Съдът установява, че жалбоподателят е бил изправен пред съдия по повод определената му мярка за неотклонение едва три дни, 5 часа и тридесет минути след задържането си, макар че е участвал в редица процесуално-следствени действия, включително и при обиска и изземването на редица вещи от жилището му и на работното му място. Той е бил само формално обвинен в извършването на редица престъпления, а Правителството не е изложило никакви аргументи, обосноваващи причините, поради които  жалбоподателят не е бил изправен пред съда още на следващия ден след задържането му. Ето защо той установява нарушение на чл. 5§3 .

Наред с това е установено и второ нарушение на същия текст по повод неоправданото продължително задържане на жалбоподателя под домашен арест след 25 май 2010 г., тъй като националните съдилища не са изложили никакви аргументи, обосноваващи необходимостта от тази мярка.

По повод двете нарушения на чл. 5§3 по отношение на жалбоподателя Съдът намира, че е допуснато нарушение и на чл. 5§5, тъй като в българското законодателство не съществуват такива вътрешноправни средства за защита, които биха могли да го обезщетят за нанесените му вреди.

Съдът установява нарушения и на чл. 3, на чл. 13 във вр. с чл. 3, на чл. 8 и на чл. 13 във вр. с чл. 5.

……………………………………………………..

чл. 5 § 1а (незаконно лишаване от свобода)+ чл.5§5(невъзможност за получаване на обезщетение за незаконното лишаване от свобода)

Case of  Asen Kostov v. Bulgaria (Application no 48445/06), 26 March 2013

Жалбоподателят бил осъждан многократно  за различни престъпления в периода 1991 – 1998 г. През октомври 2003 г. той се признава за виновен по повод  извършена от него кражба,  подписва споразумение и е осъден на наказание лишаване от свобода за срок от 1 година, което започва да изтърпява две седмици по-късно. През декември 2003 г. районният  съд в Пловдив определя общо наказание на жалбоподателя по 4 влезли в сила присъди  в размер на 2 г. лишаване от свобода, което е обжалвано пред Окръжния съд. С решение от 10 май 2004 г. съдът определя едно общо наказание по две от присъдите в размер на  1 г., като постановява, че то вече е изтърпяно към 28 април 2004 г. Що се отнася до другите две присъди, той посочва, че жалбоподателят би имал интерес да се направи кумулация и по тях, обаче това е от компетентността на друг съд. Жалбоподателят депозира молба да бъде спряно изпълнението на присъдата му, но прокуратурата отказва поради това, че срещу него има и други висящи наказателни производства. Той е освободен едва на 1 юни 2004 г., когато решението от 10 май 2004 г.  влиза в сила, макар че то  нито е обжалвано, нито протестирано. През 2006 г. влиза в сила и следващо решение на Окръжния съд по друга серия дела срещу жалбоподателя, с които му е  наложено наказание от 1 г. и  3 месеца лишаване от свобода. По заведеното гражданско производство на основание чл. 2 от ЗОДОВ по повод незаконното му лишаване от свобода след 10 май 2004 г. националните съдилища приемат, че  исковата претенция е неоснователна.

Съдът установява нарушение на чл. 5§1 поради това, че отказът на прокуратурата да освободи жалбоподателя веднага след постановеното   решение от 10 май 2004 г. е незаконен, тъй като не се основава на съдебен акт, а на очакването да бъде постановено ново решение   по повод на други влезли в сила присъди. Доколкото е установено нарушение на този текст и при липсата на уважен иск по чл. 2 от ЗОДОВ съдът установява нарушение и на чл. 5§5.

………………………………………

чл. 5 § 1а (незаконно лишаване от свобода)

Case of  Barborski v. Bulgaria (Application no 12811/07),26 March 2013

С две влезли в сила присъди – съответно през ноември 2004 г. на Габровския районен съд и през май 2005 г. на Кърджалийския районен съд жалбоподателят бил осъден на различни срокове лишаване от свобода. През 2005 г. той сезирал Кърджалийския окръжен съд да му бъде определено общо наказание на осн. чл. 25 от НК. С решението си от юли 2005 г. съдът определил общо наказание от 3 г. и 6 месеца, от което приспаднал периода на предварителното задържане, както и вече изтърпяното наказание и постановил, че към 1 юли 2005 г. жалбоподателят е изтърпял изцяло наложеното му наказание и следва да бъде освободен. Решението   влязло в сила на 29 септември. Прокуратурата сезирала затворническите власти в Софийския затвор, че жалбоподателят следва да бъде освободен. Те не изпълнили разпореждането, тъй като счели, че е допусната грешка в изчисляването на сроковете и на практика задържането в хода на досъдебното производство е приспаднато два пъти. В този смисъл те написали писмо до Върховната касационна прокуратура, която разпоредила на прокуратурата в Кърджали да поиска тълкуване на решението. Искането било отхвърлено от съда на 2 декември 205 г. Едва на тази дата жалбоподателят бил освободен от затвора.

През април 2006 г. ВКП внесла искане за възобновяване на производството пред ВКС. С решение от октомври 2006 г. решението на Окръжния съд за кумулация било отменено, тъй като ВКС констатирал, че периодът на предварителното задържане бил взет предвид при определяне на наказанието по втората присъда и повторно – при определянето на общото наказание. През януари 2007 г. жалбоподателят бил отново задържан  и върнат в затвора, за да изтърпи остатъка от присъдата си.

Съдът не приема възраженията на Правителството за това, че жалбата е следвало да се подаде веднага след освобождаването на жалбоподателя през декември 2005 г., а той е сторил това едва през април 2007 г. , тъй като жалбоподателят е преценил, че е разумно да изчака изхода на процедурата по възобновяване на производсвото.  Отхвърлено е и второто възражение, отнасящо се до не изчерпването на вътрешно правните средства за защита, тъй като в хипотези като настоящата няма практика да се уважават искове по ЗОДОВ.

Съдът изтъква, че затворническите власти не могат да се разглеждат като „компетентен съд“ по смисъла на чл. 5§1а и тяхното решение да не освобождават жалбоподателя от затвора не може да бъде основание за задържането му. (§43) Те не могат по своя преценка да удължават срока на изтърпяване на наказанието. Дори и впоследствие решението  за определянето на общо наказание да е било отменено и срокът между октомври и декември да е бил приспаднат от ВКС, Съдът приема, че преди окончателното решение на ВКС от октомври 2006 г. преценката на прокуратурата и на затворническата администрация не са били достатъчни, за да оправдаят пост фактум задържането на жалбоподателя цели два месеца и 11 дни.

……………………………….

чл. 5 § 1 (f) (незаконно лишаване от свобода на лице, против което се предприемат действия за депортирането му)+чл. 5§4 (липса на ефикасно вътрешноправно средство за защита)

Affaire Djalti c. Bulgarie (Requête no 31206/05),le 12 mars 2013

През януари 2004 г. жалбоподателят пристига нелегално от Турция в България и депозира молба да му бъде предоставен статут на бежанец. Издадено му е разрешение за временно пребиваване в страната. Молбата му не е удовлетворена от националната агенция за бежанците, а заповедта в същия смисъл е оставена в сила от съда. На това основание през  юли 2004 г. е издадена заповед за задържане на жалбоподателя с цел депортирането му извън територията на страната. С втора заповед е разпоредено той да бъде  настанен в Дом за временно настаняване на пълнолетни лица в гр. София поради невъзможността да бъде изпълнена първата заповед, тъй като  жалбоподателят не разполага нито с  валидни документи за пътуване в чужбина, нито с финансови средства. В деня на издаване на двете заповеди – 12 юли 2004 г., жалбоподателят е задържан, но заповедта не му е връчена, нито е информиран, че има право да я обжалва. Едва по-късно той успява да разбере това и да се свърже с адвокат. На 4 октомври той депозира жалба  до Административния съд на София-град, в която изтъква, че не оспорва мярката за депортиране, а по-скоро – липсата на мерки с оглед реалното й изпълнение, поради което е налице нарушение на в член 5 § 1 f) от Конвенцията. С решение от 16 февруари 2005 г., съдът намира, че по време на издаването на обжалваната заповед са били налице предпоставките, даващи основание за задържането на лицето (липсата на документи за пътуване и финансови ресурси).  Той обаче приема, че с оглед продължителността на задържането властите не са показали достатъчно старание, за да осигурят документи на жалбоподателя и средства за депортирането му, така че да бъде изпълнена мярката по депортиране, поради което   задържането на жалбоподателя вече не е било оправдано по силата на член 5 § 1 f) от Конвенцията. На това основание заповедта за настаняване е отменена  При обжалването от страна на администрацията това решение е потвърдено с решение на Върховния административен съд от 27 септември 2005 г. На 14 октомври 2005 г. жалбоподателят е освободен след като адвокатът му депозира молба, основавайки се на влязлото в сила решение на съда.

Европейският съд намира, че оплакването по чл.  5 § 1 f) от Конвенцията е допустимо, макар че националните съдилища са установили, че лишаването от свобода е било твърде продължително и затова са отменили заповедта. В съдебните решения не е констатирано, че е налице първоначално незаконно лишаване от свобода, нито е посочено от кой момент продължителността на наложената мярка вече е незаконна, поради което и би било твърде съмнително, че при тази хипотеза един иск по чл. 1 от ЗОДОВ би бил ефективно вътрешноправно средство за защита. Съдът установява, че оплакването е основателно, позовавайки се на констатациите и изводите на националните съдилища, от които не намира основание да се разграничи. Той приема, че макар и първоначално да е имало основание жалбоподателят да бъде задържан, не е било оправдано той да бъде лишен от свобода в продължение на близо 13 месеца поради липсата на достатъчно старание от страна на властите да изпълнят мярката за депортиране. Ето защо е установено нарушение на чл.  5 § 1 f).

Съдът констатира наред с това, че макар и жалбоподателят да е имал право да оспори пред съда незаконното си лишаване от свобода,  това средство за защита не е отговаряло на изискванията на чл. 5§4. На първо място, жалбоподателят  е бил информиран, че има право на съдебно обжалване цели три месеца след задържането си. В този период той не е имал достъп до адвокат и не е могъл да предприеме никакви действия  в своя защита. На второ място, от момента на депозиране на жалбата до момента на разглеждането й от първата инстанция минават 4 месеца, а до съдебното заседание пред втората инстанция – още 7 месеца. Поради това Съдът  заключава, че процедурата от повече от 11 месеца не отговаря на изискванията за произнасяне „в кратък срок“, съгласно чл. 5§4.  Наред с това, съгласно действащото в онзи момент законодателство,  националният съд не е имал правото да разпореди незабавното  освобождаване на жалбоподателя, както го изисква Конвенцията, поради което е било налице и допълнително забавяне. Ето защо е установено нарушение и на чл. 5§4.

………………………………………

чл.5§1(незаконно лишаване от свобода)+ чл. 5§4 (право на оспорване законността на задържането)+чл.8 (право на неприкосновеност на личния и семеен живот)

Сase of Amie and Others(Application no. 58149/08),12 February 2013

Жалбоподатели са двама съпрузи и трите им деца, които са лица без гражданство (с изключение на най-малкото им дете, родено в България). От 2001 г. те имат статут на бежанци в България. През 2006 г. първият жалбоподател получава заповед за експулсиране от България, поради това, че представлява заплаха за националната сигурност и във връзка с наличието на данни, че е заподозрян в участие в терористична група, както и в международен канал за трафик на наркотици. Той е задържан в продължение на три месеца и е освободен в хода на съдебната процедура по обжалване на заповедта за експулсиране, след което повторно е задържан от 2008 до 2010 г.(общата продължителност на задържанията от 2006 и 2008-2010 г. е  18 месеца и 24 дни).

Съдът констатира, че жалбоподателят е бил лишен от свобода в продължение на повече от 18 месеца общо. Той анализира законността на задържането в светлината на Директива  2008/115/EC (отнасяща се до максималната продължителност на задържането на чужденец с цел експулсирането му) и на решението на Съда на Европейския съюз по делото Saïd Shamilovich Kadzoev v. Direktsia ‘Migratsia’ pri Ministerstvo na vatreshnite raboti, case C 357/09. Той установява, че през целия период на лишаване от свобода на жалбоподателя не са били предприети достатъчно ефективни действия за осигуряване на документи за експулсирането му, както и че не е била намерена трета страна, в която той би могъл да бъде изведен. От тази гледна точка Европейският съд достига до извода, че лишаването от свобода за такъв продължителен период от време при липсата на реална възможност да бъде изпълнена заповедта за експулсиране,   е било в нарушение на чл. 5§1 f .

Съдът установява нарушение и на чл. 5§4 поради това, че жалбоподателят е бил лишен от гаранциите на посочената разпоредба, тъй като производството е продължило твърде дълго, а наред с това националният съд на практика не е имал правомощията да разпореди освобождаването му. Европейският съд изтъква, че правото на оспорване на заповедта за задържане пред съд означава, че съдът не трябва да има само консултативни функции, но да може по същество да реши спора с необходимата експедитивност.

Постановено е наред с това, че ако жалбоподателят бъде експулсиран, тогава правото  на неприкосновеност на личния и семейния живот на петимата жалбоподатели би било нарушено.

……………………………………………………

ЧЛЕН 6 – право на   справедлив процес (наказателноправни аспекти)

чл. 6§2(нарушаване на презумпцията за невиновност)+чл.5§3 (своевременно изправяне пред съд; прекомерна продължителност на задържането)+чл.5§5 (липса навъзможност за обезщетение поради прекомерната продължителност на задържането)+чл.8 (нарушаване правото на неприкосновеност на личния живот)+чл.3(забрана за нечовешко и   нехуманно третиране /полицейско насилие при задържане/  – материални аспекти)+чл.13 във вр. с чл. 3 и чл. 13

Affaire Gutsanovi c. Bulgarie (Requête no 34529/10)15 Octobre 2013

Жалабоподателят по време на събитията е председател на Общинския съвет на гр. Варна и член на изпълнителното бюро на БСП. В ранната сутрин на 31 март 2010 г. около 6.30 група по задържането от Областната дирекция на МВР-Варна и група за борба с с организираната престъпност на същата дирекция, маскирани с качулки и въоръжени, нахлуват в дома на жалбоподателя, като разбиват входната врата на къщата и викат:  „Полиция“, „отворете“, „не мърдайте“. Те влизат в спалнята на семейството, където освен съпрузите са и двете им деца – на 5 и на 7 години, които при вида на въоръжените и маскирани непознати мъже започват да плачат и викат. На молбата на съпругата маскираните въоръжени мъже да излязат от стаята й било наредено да покрие главите на децата, за да не гледат какво става. Непосредствено след това в жилището идват униформени полицаи и  цивилни. Около обяд жалбоподателят е изведен от жилището и задържан. В 22.00 часа му е  връчена  заповед за  освобождаване, повдигнато му е обвинение в извършването на редица престъпления. Определена му е  72-часова мярка за задържане от следователя,  одобрена от прокурор, с цел да се  осигури явяването на г-н Гуцанов пред съд. Това става на 3 април в 12.00. Съдът потвърждава мярката за неотклонение „задържане под стража“ с мотива, че съществува риск жалбоподателят и другите обвиняеми да окажат натиск на свидетелите, да извършат други престъпления, както и да създадат документи с невярно съдържание. Апелативният съд оставя в сила наложената мярка, възприемайки изцяло мотивите на долната инстанция. По повод заболяването на жалбоподателя от бронхит той отбелязва, че няма пречки да бъде провеждано лечението му и в мястото за предварително задържане. По  втората подадена молба за промяна на мярката за неотклонение на 18 май 2010 г. окръжният съд я оставя без уважение с мотива, че съдът “остава на мнението, че е било извършено престъпление, както и че обвиняемият има касателство  към него; на второ място е налице реална опасност от извършването на престъпление срещу правосъдието, ако той бъде освободен“.

Във връзка с повдигнатото оплакване, че е било нарушено правото му на справедлив процес чрез редица изказвания на министър-председателя, министъра на вътрешните работи, окръжния прокурор и съдията, произнесъл се по повод промяната на мярката му за неотклонение, които по същество са довели до накърняване на презумпцията за невиновност, съдът приема следното. Той обръща внимание, че публикуваното в местния вестник „Черно море“ изказване на министъра на вътрешните работи и по-специално фразата, „това, което те са направили, е схема, разработвана в продължение на няколко години“, отива далеч над обикновеното информиране на обществото за операцията, осъществена от полицията. При това  изказването е направено непосредствено преди задържането на жалбоподателя и преди произнасянето на съда относно мярката му за неотклонение. Тя е могла да окаже много силно въздействие върху общественото мнение, чието внимание е било насочено поради голямата си публичност към този случай. Ето защо Съдът установява, че това изказване на министъра е било в разрез с чл. 6§2. Съдът установява нарушение на този принцип и по повод изложеното в мотивите на Варненския окръжен съд в определението, с което отказва да промени мярката за неотклонение в определението си от 18 май 2010 г. Той намира, че използваният израз  декларира убеждението на съдията относно виновността на жалбоподателя преди да е налице решение по съществото на самото наказателно дело.

В решението са установени нарушения и на чл. 3 в неговите материални аспекти, чл. 5§3 и чл. 5§5, чл. 8, както и на чл. 13 във вр. с чл. 3 и чл. 5.

…………………………………………..

чл.6§1 (право на справедлив процес)

Case of Dimitar Krastev v. Bulgaria  (Application no 26524/04)12 February 2013  

Жалбоподателят бил директор на едно от полицейските подразделения в гр. Пловдив. По разпореждане на висшестоящия му ръководител през 1999 г. била извършена вътрешна проверка, след което срещу него било образувано досъдебно производство за  извършени престъпления по служба (подпомагане на извършители на престъпления да избегнат наказателно преследване срещу получаване на пари и ценности). По разпореждане на съответния районния прокурор било извършено претърсване на кабинета  и на сейфа му. В него било намерено значително количество бижута, както и българска и чуждестранна валута, които били иззети под опис, но той не бил предоставен за подпис на жалбоподателя. През февруари 2004 г. военно-окръжният прокурор прекратява наказателното производство срещу жалбоподателя. Той разпорежда част от вещите да му бъдат върнати. За по-голямата част от ценностите и парите  е постановен отказ с мотива, че жалбоподателят не е дал убедителни доказателства, че те принадлежат на него и семейството му, макар че и прокуратурата не събрала доказателства те да принадлежат на други лица. Жалбоподателят обжалвал постановлението на прокурора във връзка с  отказа да му бъдат върнати всички отнети в резултат на обиска ценности и парични средства. Военно-окръжният съд оставил молбата без уважение като отказал да разпита свидетели, приемайки, че жалбоподателят не е доказал законността на придобиването им.

Европейският съд установява нарушение на чл. 6§1, тъй като приема, че нито прокурорът има функцията на съд, нито военният съд е бил компетентен да разглежда спор относно наличието или липсата на собственост, а освен това е отказал да подложи на проверка твърденията на жалбоподателя. Наред с това жалбата е била разгледана в закрито заседание, което не осигурява гаранции за провеждане на справедлив процес.

…………………………………..

чл.6§1 (право на справедлив процес в разумен срок)

Case of Aleksandrovi v. Bulgaria (Application no 42983/04), 22 January 2013

/решение на комитет от трима съдии/

Жалбоподателките са майка и дъщеря, граждани на Русия, които от 1997 г. живеят в България. Майката е собственик на акции и дялове  в няколко търговски дружества  и управител на едно от тях. През май 2000 г тя е задържана под стража за няколко часа  и й е повдигнато обвинение, че е извършила кражба на поточна линия от едно от дружествата. Във времето докато е задържана не й е разрешено да се обади на дъщеря си по телефона, която е била тогава на 10 г. Производството приключва след 10 г. и 4 месеца без да бъде постановена окончателна присъда срещу жалбоподателката поради изтичането на абсолютната давност.

Европейският съд установява нарушение на правото на справедлив процес в разумен срок, изтъквайки, че забавянията в по-голямата си част се дължат на допуснатите процесуални нарушения от страна на прокуратурата, на която делото е връщано от страна на районния и окръжния съд в Благоевград за изготвяне на нов обвинителен акт. Всички останали оплаквания – по чл.чл. 2, 3, 5, 6§3, 8, 13 – са обявени за недопустими.

…………………………………………………

чл.6§1 (право на справедлив процес в разумен срок)

Аffaire Zhelev c. Bulgarie (Requête no 39143/06), 15 janvier 2013

/решение на  комитет от трима съдии/

На 15.04.1995 г. жалбоподателят и още едно лице са намерени в безсъзнание в резултат на претърпяна от тях пътна злополука докато са пътували с автомобила на първия. Нито един от двамата пътници впоследствие нямат никакъв спомен за произшествието. На 7 август 1995 г. срещу жалбоподателя е повдигнато обвинение за причиняване на тежка телесна повреда на другия пътник в колата поради злоупотреба с алкохол. С присъда от юни 2000 г. районният съд в Силистра оправдава жалбоподателя, изтъквайки, че не е доказано, че той е щофирал автомобила по време на инцидента. По жалба на пострадалия е образувано производство пред Окръжния съд, но след една публикация в местната преса по повод разследването на пътно-транспортното произшествие всички съдии си правят отвод. С определение на ВКС делото е разпределено на Русенския окръжен съд. С решение от януари 2004 г. присъдата е оставена в сила. ВКС отменя решението и дава указания на окръжния съд да назначи експертиза, която да отговори на въпроса кой е шофирал автомобила по време на инцидента. На 17.03.2005 г. жалбоподателят е признат за виновен за причинената тежка телесна повреда на другия пътник в автомобила. Присъдата е оставена в сила от ВКС с решението му от 7 април 2006 г.

Европейският съд констатира, че извън чл. 239а на отменения НПК и чл. 368 и 369 на действащия НПК в българското законодателство не съществуват никакви средства, чрез които да бъде ускорен наказателният процес докато все още той е висящ. Поради това възраженията на Правителството за не изчерпване на вътрешноправните средства за защита са отхвърлени.  Европейският съд посочва, че едно несложно по характера си производство е продължило 10 години и 8 месеца за три инстанции. За него това е достатъчно, за да установи нарушение на чл. 6§1, тъй като Правителството не е представило нито един факт или аргумент, който да го наведе на изводи, различни от вече установените по многобройните български дела, в които е констатирана прекомерната забава на наказателното производство.

Съдът не установява други нарушения на чл. 6§1 (каквито оплаквания са повдигнати в жалбата).

…………………………………

ЧЛЕН 6 – право на   справедлив процес(гражданскоправни аспекти)

чл.6§1  (справедлив процес  – ограничаване на достъпа до  делото  поради наличието на документи, съдържащи  класифицирана информация; липса на публичност при постановяване на решението и липса на достъп до делото  5 години)

Nikolova et Vandova c. Bulgarie (requête no 20688/04) 17decembre 2013

Жалбоподатели са бивша полицейска служителка  и  нейният адвокат. През 2001 г.  срещу г-жа Николова било образувано досъдебно производство и били повдигнати обвинения, че е взела подкуп, за да възпрепятства разследване. Първоинстанционният съд я признал за виновна и я осъдил на 5 г. затвор, но въззивната инстанция отменила присъдата и върнала делото за доразследване. След неколкократно връщане на делото през 2005 г. то е окончателно прекратено.

Междувременно, през февруари 2002 г., жалбоподателката е уволнена дисциплинарно. Заповедта на Министъра на вътрешните работи е обжалвана пред Върховния административен съд. По това дело тя упълномощава  адвокат  Вандова да я представлява. В хода на производството министерството представя два документа, свързани с процедурата по дисциплинарното уволнение и позовавайки се, че те съдържат класифицирана  информация, прави искане делото да бъде засекретено. Съдът уважава искането. За да получи възможност да се запознае с тези документи, адвокат Вандова трябвало да направи искане за получаване на сертификат за достъп. Тя отказала да подаде молба, тъй като във  формуляра, който била задължена да попълни, се съдържали редица въпроси от личен характер, които тя не пожелала да разкрие (напр., наличие на собственост от нея и семейството й, получени кредити от нея и съпруга й, здравен и психически статус, пребивавания в чужбина за повече от 10 дни и др. п.). Поради липсата на разрешение за достъп адв. Вандова не могла да се запознае със съдържанието на тези документи. Първата жалбоподателка продължила да се явява на заседанията без адвокат. Тя направила искане производството пред ВАС да бъде спряно и да бъде сезиран Конституционният съд, за да се произнесе относно противокоституционността на текста, който препятствал правата на адвокатите чрез задължението да получат специални разрешения /т.н. допуск до съответните класифицирани материали/. Върховният административен съд отказал да стори това, а постановените решения на 3-членния и 5-членния състав, с които заповедта на министъра била оставена в сила, били засекретени за 5 години. Решението не само не било официално оповестено на сайта на съда, но първата жалбоподателка получила разрешение само да го чете без да получи копие от него. Делото било разсекретено едва през 2009 г.

Европейският съд намира, че в конкретния случай чл. 6 е приложим, позовавайки се на своите предишни решения – Iordan Iordanov and Others v. Bulgaria, no. 23530/02, § 44, 2 July 2009 и  Cvetković v. Serbia, no. 17271/04, § 38, 10 June 2008. Той
разглежда оплакванията на първата жалбоподателка за липсата на справедлив процес  в светлината на гражданско-правните аспекти на тази разпоредба.

Съдът напомня, че наличието на отделни документи, съдържащи класифицирана информация, не оправдава автоматичното обявяване на съдебното производство за недостъпно за широката общественост. Още повече, че съдът безусловно е възприел искането на ответника и не е извършил собствена преценка относно оправдаността на една такава мярка. Съдът изтъква, че не е убеден, че провеждането на процедурата при закрити врата действително е било наложително, само защото в делото са се съдържали отделни класифицирани документи. Той отбелязва, че в такива случаи съществуват техники, позволяващи да се осигури известна публичност. Според него това се дължи на автоматизма, с който се прилагат правилата относно класифицираната информация  в съдебните производства. Самият характер на съдебния спор в настоящия случай не е бил такъв,   че да налага да бъде пренебрегнат такъв фундаментален принцип, като този за публичността на конкретната съдебна процедура.  Това мотивира Съда да установи нарушение на чл. 6§1.

Европейският съд установява и още едно нарушение на чл. 6§1 поради класирането на делото като „секретно“ и липсата на публичност не само при постановяване на съдебните решения, но и поради тяхната недостъпност за твърде продължителен период от време – до юли 2009 г. Съдът не е убеден, че защитата на класифицираната информация е налагала такова ограничение върху достъпа да съдебните решения и то поради автоматичното класифициране заради отделни документи на цялото дело като „секретно“. Поради липсата на пропорционалност на една такава мярка Съдът намира, че е налице и второ нарушение на правото на справедлив процес.

Две други оплаквания за нарушението на чл. 6§1 са приети за недопустими – относно липсата на независимост и безпристрастност на съда по повод уваженото искане на ответното министерство за засекретяване на делото, както и относно твърдението за липса на равенство на средствата, защото адвокатът на жалбоподателката не е имал достъп до документи, представени от другата страна. Съдът отбелязва, че първата жалбоподателка е могла да ангажира друг адвокат, както и че г-жа Вандова сама е отказала да спази правилата, действали към онзи момент по отношение на допуска до класифицирана информация.

Оплакването на адв. Вандова по повод нарушаването на правото й на личен живот във връзка с необходимостта от предоставянето на твърде обширна информация от личен характер за нея и семейството й, е обявено за недопустимо като повдигнато след изтичането на 6-месечния срок. То е повдигнато с депозирането на жалбата през юни 2004 г., а не в 6-месечния срок след определението на ВАС за отказ да бъде спряно производството и да се сезира Конституционния съд на 25 юни 2002 г.

…………………………………….

чл.6§1 (справедлив процес – неизпълнение на съдебно решение)+чл. 1 от Протокол 1(право на собственост)+чл. 13 във вр. с чл. 6§1 и чл. 1 от Протокол 1(липса на ефективно вътрешноправно средство за защита)

Stoyanov et Tabakov c. Bulgarie (Requête no  34130/04), 26 novembre 2013

Жалбоподателите са адвокати и от 1993 г.  тяхната кантора се е помещавала в офис, собственост на общината. През февруари 1996 г. те отправят предложение до Общинския съвет на основание чл. 35, ал. 2 от  ЗППДОбП /отм./ във връзка с възможността да закупят наетото помещение в качеството им на наематели. Поради липсата на отговор в законноустановения срок, те обжалват мълчаливия отказ пред съда. Производството е спряно поради течащия в същото време съдебен процес за реституционни претенции на спорния имот. Производството приключва с отхвърляне на иска за реституция през юли 2003 г. Съдебната процедура, инициирана от жалбоподателите, е възобновена. Съдът отменя мълчаливия отказ и задължава общинския съвет да обяви процедура за приватизация във връзка с направеното искане.  Върховният касационен съд оставя решението в сила и постановява, че общината следва да изпълни съдебното решение за отмяна на мълчаливия отказ и да изпълни задълженията си по чл. 35, ал. 2 от ЗППДОбП. Процедурата по изпълнение на съдебното решение не е продължена до 2007 г., когато след многобройни писма, вкл. и до Агенцията за приватизация, Общинският съвет гласува решение за приватизация на офиса и определя цена, която трябва да бъде платена, в размер на 8 500 лв. Това решение е обжалвано по съдебен път с посочването на многобройни нарушения, водещи и до неговата нищожност. То е отменено частично с решение на ВАС от януари 2010 г. Въпреки образуваните две изпълнителни производства въз основа на двете приключили съдебни процедури, съдебният изпълнител не успява да принуди нито кмета, нито Общинския съвет чрез неговия председател, да изпълнят своите задължения. Глобите, които им налага от по 100 лв седмично до изпълнение на решенията, са отменени от съда.

Жалбоподателите предприемат процедури и по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Първата е свързана с неизпълнението на съдебното решение от 2004 г., но исковете им са отхвърлени с мотива, че законът не предвижда вреди от съдебни решения. Относно второто производство, свързано с решението на ВАС от 2010 г., исковите претенции са уважени частично.

През декември 2010 г. общината сезира съда  с искане двете решения за приватизация на  офиса  да бъдат обявени за нищожни, тъй като по ЗУТ офисът нямал самостоятелно значение и не представлявал отделен обект на собственост. Молбата е оставена без уважение, а решението на административния съд е потвърдено от ВАС през 2012 г. През октомври 2013 г. Общинският съвет взема решение да изнесе на публична продан сградата, в която се намира спорният офис. Към датата на постановяване на решението Съдът няма информация какви стъпки са предприети. Поради това жалбоподателите повдигат оплакване за неизпълнение на двете съдебни решения и оттам – за лишаването им от правото да придобият собствеността върху наетото от тях помещение. Наред с това те се оплакват и от прекомерната продължителност на съдебния процес, тъй като съдът се произнася с решение на 8 юли 2004 г. Те твърдят, че в националното законодателство липсва ефективно вътрешноправно средство за защита във връзка с нарушеното им право на справедлив процес и правото им на собственост.

Съдът отхвърля изложените възражения на правителството за недопустимост на оплакванията поради това, че жалбоподателите са изгубили качеството си на „жертва” с факта на успешното дело по чл. 1 от ЗОДОВ, както и поради това, че не била изчерпана възможността за търсене на отговорност от съдебния изпълнител за неговото бездействие.

Той разглежда едновременно оплакванията по чл. 6§1 и по чл. 1 от Протокол 1.

По повод оплакването по чл. 6§1 Съдът отбелязва, че първата съдебна процедура приключва с решението на ВАС от 2005 г., с която изрично администрацията е била задължена да открие процедура за приватизация на основание на изискванията на ЗППДОбП. Той посочва, че изпълнението на съдебно решение е неотменима част от правото на справедлив процес и се позовава  на своята практика по повод два подобни български случая (Basarba OOD c. Bulgarie, no 77660/01, § 32, 7 janvier 2010, et Popnikolov c. Bulgarie, no 30388/02, § 29, 25 mars 2010). Същевременно съдебното признаване на тяхното право на привилегировано изкупуване на наетото помещение  притежава определена материална стойност, за която жалбоподателите са имали легитимното очакване, че ще я придобият, тъй като това е произтичало и от самите разпоредби на закона. В този аспект  Съдът приема, че  те могат да претендират, че то може да бъде конкретизирано и представлява „притежание” /собственост/ по смисъла на чл. 1 от Протокол 1. Той отбелязва нежеланието на местните власти в Пазарджик да се подчинят на съдебните решения и дори да търсят пътища за анулиране на собствените им решения. Ето защо, макар и всички съдебни актове да са били в полза на жалбоподателите, нито едно не е било изпълнено и това е продължило за период, който не може да бъде приет за разумен. Затова Европейският съд установява едновременно нарушение както на чл. 6§1 /поради неизпълнението на съдебните решения/, така и на чл. 1 от Протокол 1.

Във връзка с оплакването за липсата на ефективно вътрешноправно средство за защита по повод неизпълнението на решенията на националните съдилища и по повод нарушението на чл. 1 от Протокол 1 Съдът припомня принципните положения, които е заложил в своята практика въпреки голямата свобода на преценка, която предоставя на държавите в тази насока (Bourdov c. Russie, no 59498/00, §§ 96-97, 15 janvier 2009;Yuriy Nikolayevich Ivanov c. Ukraine, no 40450/04, § 65, CEDH 2009). Анализирайки възможностите на националното законодателство в аспекта на наличие на ефективни вътрешноправни средства за защита, Съдът достига до извода, че наличните средства не са в състояние да обезщетят в достатъчна степен  адекватно жалбоподателите по повод продължителното неизпълнение на съдебните решения, постановени в тяхна полза. Поради това възражението на Правителството в този смисъл е отхвърлено и Съдът установява нарушение на чл. 13 във вр. с чл. 6§1 и чл. 1 от Протокол 1.

Освен че присъжда на жалбоподателите обезщетение за причинените им неимуществени вреди, Европейският съд  посочва, че е установил нарушение на чл. 13 именно поради неизпълнението на съдебни решения и накърняването на правото на собственост на жалбоподателите. В такива случаи най-подходящата обезвреда би била да се възстанови положението такова, каквото би било, ако не беше допуснато нарушение. С други думи, Съдът препоръчва на държавата  в настоящия случай да гарантира с подходящи мерки изпълнението на съдебните решения, постановени в полза на жалбоподателите.

…………………………………….

чл.6§1 (справедлив процес в административното правораздаване – обхват на съдебния контрол)

Galina Kostova v. Bulgaria (application no. 36181/05)12 November 2013

Жалбоподателката, адвокат по професия, била включена в списъка на синдиците през 2001 г. През 2003 г. тя била определена за синдик на дружеството Т., което било изцяло с държавен капитал, тъй като  започнала процедура по несъстоятелност . Ръководството на дружеството не одобрява назначаването й и неколкократно прави опити да замени жалбоподателката. През периода май – юли 2004 г. срещу нея са подавани редица жалби до Министерството на правосъдието, като са й вменявани различни нарушения. По този повод жалбоподателката неколкократно дава обяснения и представя документи. Едно от оплакванията е за това, че тя не е представила своевременно списък на кредиторите на дружеството в съда. В тази връзка жалбоподателката дава обяснение, че това забавяне не е по нейна вина, тъй като съответните документи са били изпратени в този момент в друг град. На 28 юли 2004 г. инспектор от Инспектората на министерството на правосъдието, след като се запознава с цялата преписка, прави предложение до министъра жалбоподателката да бъде заличена от списъка на синдиците. Той се позовава на практика на Върховния административен съд, съгласно която едно подобно нарушение на синдик е достатъчно основание, за да бъде той заличен от списъка на синдиците по чл. 655 (3) от Търговския закон. На 2 август 2004 г. Министърът на правосъдието заличава жалбоподателката от списъка на синдиците. В мотивите на заповедта е отразено, че тя е допуснала нарушения във връзка с дейността си като синдик и по-специално –    пропуснала е да представи списъка на кредиторите на дружествотопрез съда по несъстоятелността в определения от закона срок – 8 май, а е сторила това едва на 18 юни 2004 г. Тази заповед била обжалвана пред Върховния административен  съд. В жалбата било посочено, че министърът не е спазил процедурата и не е взел предвид нейните възражения по повод приписваното й нарушение. Наред с това било посочено, че наложената санкция била несъразмерна с извършеното нарушение от нейна страна, тъй като не са последвали никакви неблагоприятни ефекти нито за дружеството, чийто синдик била тя, нито за кредиторите му. Според нея предвидената крайна мярка  се налага за тежки или многобройни нарушения от страна на един синдик, какъвто не е конкретния случай.

Тричленен състав на Върховния администрaтивен съд оставя без уважение жалбата, изтъквайки в мотивите си, че жалбоподателката не е представила в посочения от закона срок списъка на кредиторите на дружеството. На основание на тази констатация съдът заключава, че заповедта е законосъобразна. Възражението за непропорционалност на наложената санкция е отхвърлено с аргумента, че решението за налагане на тази тежка санкция е въпрос на целесъобразност, поради което съдът не е компетентен да вземе отношение дали тежестта на санкцията съответства на сериозността на нарушението. Съдът отбелязва наред с това, че никъде в закона не е посочено, че нарушението трябва да е тежко, за да последва заличаването на едно лице от списъка на синдиците. Решението е обжалвано пред 5-членен състав. В жалбата е отбелязано, че съдът погрешно е преценил, че не е компетентен да изследва въпроса за пропорционалността на наложената санкция, тъй като самият закон изисква административният орган да спазва принципа на пропорционалността. Ако той бъде нарушен, съдът е този, който следва да установи това несъответствие и да отмени порочния административен акт. Петчленният състав на ВАС оставя в сила решението на долната инстанция. В своите мотиви той посочва, че въпросът относно съответствието на тежестта на нарушението на наложената санкция не подлежи на съдебен контрол и това е добре установена съдебна практика, която е приложима и по отношение на дисциплинарните процедури по КТ.

Жалбоподателката повдига оплакване пред Съда, относно ограничения обхват на съдебен контрол, осъществен от националните юрисдикции, което на практика е довело до формален достъп до съд.

Европейският съд отбелязва, че основният спор е съсредоточен върху интензитета на съдебния контрол, свързан с упражняването на дискреционни правомощия от страна на администрацията. Той отчита, че към онзи момент в българското законодателство изглежда не е имало много ясни критерии докъде може да се разпростира съдебният контрол. Все още не е бил формулиран принципът за пропорционалност, който трябва да бъде съблюдаван при издаването на административните актове. Той изрично е залегнал в чл. 6 от Административно-процесуалния кодекс, приет след приключването на конкретното съдебно производство.

Ето защо в своята преценка Съдът изтъква, че ще се ограничи до анализ относно обхвата на съдебния контрол, извършен от националните юрисдикции. В тази връзка той констатира, че Върховният административен съд е подложил на проверка не само процедурата, по която е била наложена санкция на жалбоподателката, но и наличието на доказателства за приписваното й нарушение.

Европейският съд отбелязва, че заповедта на министъра се отнася да регулирането на професията „синдик на дружество в несъстоятелност“, поради което властите  са били особено чувствителни към изискванията за висок професионализъм и точност при упражняването й от страна на тези лица. Ето защо и контролът към тях е бил завишен, а и самата законодателна регламентация показва, че на министъра тези правомощия са предоставени, за да се гарантира, че само подходящи лица ще имат правото да упражняват тази дейност. Съдът отбелязва, че обхватът на контрола, упражняван от съдилищата върху тази дейност и административната преценка  може да варира в зависимост от предмета на самото решение. Той отчита обстоятелството, че министърът е дал възможност на жалбоподателката да представи своите обяснения по случая, както и съответните документи, за да прецени обективно какво решение да вземе. Наред с това самият закон е предвиждал, че дори и един пропуск от страна на синдика, може да доведе до решение за заличаването му от списъка. Съдът отбелязва, че  в самото законодателство не се предвиждат никакви по-леки санкции при констатирано нарушение в дейността на синдика – нито глоба или заличаване само за конкретен случай.

При тези обстоятелства Върховният административен съд е имал възможност да не дава оценка на целесъобразността на решението на министъра да заличи жалбоподателката от списъка на синдиците. Той установява, че неговият акт съответства както на предмета, така и на целта на закона. Наред с това е констатирано, че никъде в закона не е посочено, че министърът може да заличи синдик от списъка само при извършването на тежко нарушение.

Европейският съд достига до заключението, че в конкретния случай обхватът на съдебния контрол, осъществен от Върховния административен съд, е отговарял на изискванията на чл. 6§1, поради което не е налице нарушение на правото на справедлив процес.

Решението е взето  с 5 на 2 гласа и е подписано с особено мнение от съдиите Калайджиева и Гаетано.

………………………………

чл.6§1 (справедлив процес в административното правораздаване)

Case of Ivan Stoyanov Vasilev v. Bulgaria (Application no 7963/05), 4 June 2013

Жалбоподателят е бивш служител на МВР. През 2003 г. е принуден да подаде молба за пенсиониране, тъй като е бил заплашен от директора на РДВР – Бургас, че в противен случай ще бъде уволнен дисциплинарно, макар че не е имало никакви основания за подобно наказание.  Изправен пред заплахата да бъде санкциониран с най-тежкото дисциплинарно наказание и да бъде лишен от дължимото му обезщетение при пенсиониране, жалбоподателят подава рапорт за пенсиониране. Върху връчената  заповед за прекратяване на служебното му правоотношение собственоръчно записва, че полага подписа си върху нея пряко своята воля, тъй като е подал рапорта под заплаха от дисциплинарно уволнение. Тази заповед е обжалвана пред ВАС, като е направено искане да бъдат допуснати четирима свидетели, които биха доказали, че върху жалбоподателя е оказан натиск, за да си подаде рапорта. Съдът не допуска свидетелите без да изложи аргументи. Независимо от това тричленният състав отменя заповедта на министъра на формално основание. По жалба от страна на МВР петчленен състав отменя решението на тричленния състав и оставя в сила заповедта за пенсиониране.

Европейският съд намира, че ефектът от решението на петчленния състав е бил такъв, че като е отменил решението на долната инстанция, което е било благоприятно за жалбоподателя, по същество не му е предоставил никакъв шанс да бъде разгледано основното му оплакване срещу оспорената заповед (подобен ефект се е получил и в предходен случай, в който е установено нарушение на чл. 6§1 в резултат на неправилно решение на ВАС по делото Yanakiev сл Bulgariе( no. 40476 / 98, § § 68-72, 10 Août 2006).

Европейският съд намира, че «кумулативните последици от начина на разглеждане на делото от ВАС като първа и като апелативна инстанция са лишили жалбоподателя от правото  му на справедлив процес по силата на чл. 6§1 от Конвенцията» Поради това Европейският съд установява нарушение на тази норма и присъжда обезщетение на жалбоподателя.

………………………………..

чл.6§1 (справедлив процес – равенство на средствата, достъп до съд, публичност на съдебното решение)

Case of Fazliyski v. Bulgaria ((Application no 40908/05)16 April 2013

Жалбата е свързана с оплаквания за нарушаване на принципите  на състезателност и равенство на средствата в административния процес пред Върховния административен съд по повод прекратяването на служебното правоотношение на служител от Националната служба за сигурност. Европейският съд за правата на човека установява две самостоятелни нарушения на чл. 6§1.

Жалбоподателят бил уволнен от Националната служба за сигурност след като служебно му била изготвена психологическа оценка за годност от Института по психология на МВР. Тя включвала изследване с полиграф, психологически тест и беседа. Становището на психолозите, което не било връчено на жалбоподателя, било, че той е  негоден да изпълнява длъжността си. Този документ бил определен като такъв, съдържащ класифицирана информация  и не бил връчен на жалбоподателя, нито той имал възможност да се запознае с него. Скоро след това той бил освободен от изпълняваната длъжност  със заповед на министъра на вътрешните работи на основание чл.253 от ЗМВР от 1997 г. /отм./

Жалбоподателят обжалвал заповедта пред Върховния  административен съд, изтъквайки, че психологическата оценка, въз основа на която тя е била издадена, не  е била обективна и  безпристрастна и че тя не е изготвена от независим орган . Поради това, че този документ бил определен като такъв с класифицирана информация, цялото дело било засекретено. Нито тричленният, нито петчленният състави на ВАС намерили нарушение в процедурата по освобождаването на жалбоподателя от заеманата от него длъжност. В мотивите на решенията от 2004 и  2005 г. било посочено, че съдът   е обвързан от заключенията на изготвената психологическа оценка за годност от Института по психология на МВР.

През 2006 г. след съответни законодателни промени било регламентирано, че тези психологически оценки ще подлежат на съдебен контрол, както и че те няма да представляват класифицирана информация.

Европейският съд  отхвърля възраженията на правителството за недопустимост на жалбата като не попадаща в предметния обхват на чл. 6§1 (ratione materiae). Той обръща внимание, че съгласно българското законодателство е предвиден съдебен контрол върху заповедите за освобождаване на служители от системата на МВР, а спорът е свързан със защита на граждански права, поради което попада в приложното поле на чл.6§1.

Европейският съд  изтъква, че не е негова работа да дава оценка доколко са правилни или не решенията на националния съд и имало ли е или не основания жалбоподателят да бъде уволнен. Той отбелязва, че  прекратяването на служебното правоотношение изцяло се е основавало на експертната оценка на специалистите от Института по психология към МВР, което по принцип  не е необичайно. Проблемът е в това, че този документ сам по себе си не подлежи на съдебен контрол, съгласно практиката на националните съдилища.  Отказът на Върховния административен съд да извърши самостоятелен контрол върху психологическите оценки обаче и нещо повече – да се чувства обвързан от тях в постоянната си практика, е в нарушение на правото на справедлив процес. Върховният административен съд по този начин ограничава собствената си компетентност да разгледа спора по същество  и възможността да осъществи пълен съдебен контрол върху административните актове на Министъра на вътрешните работи.(§59) Нито Върховния административен съд в мотивите си, нито правителството в своето становище са се  опитали да оправдаят този отказ на достъп до съд поради  легитимността на преследваната цел или нейната пропорционалност.

Поради това Европейският съд установява нарушение на чл. 6§1 в този аспект.

Второто нарушение на чл. 6§1 е свързано със засекретяването на делата на служителите от системата на МВР и липсата на публичност както при гледането на делото, така и при постановяване на решението. Европейският съд отбелязва, че възможността на жалбоподателя да получи достъп до делото, да обжалва съдебните актове и след изрична молба да получи заверени екземпляри от решенията на двете инстанции на ВАС не е достатъчно, за да се приеме, че е налице  съответствие с гаранциите на справедливия процес, залегнали в чл. 6§1. Вярно е, че решенията са били разсекретени през август 2006 г. след като е било констатирано, че те неправилно са били засекретени, но това е станало година и три месеца след приключване на производството. Европейският съд отбелязва, че не намира за уместно да коментира дали делото на жалбоподателя правилно или неправилно е било засекретено. Той обаче изтъква, че дори и в много по-сериозни случаи, когато става въпрос за експулсиране на лица поради заплахата им за националната сигурност или за лица, заподозрени в терористична дейност, редица  държави са избрали да се класифицират само онези части от съдебните решения, чието оповестяване би изложило на риск националната сигурност или безопасността на другите. Европейският съд напомня, че публичността на съдебните решения  цели да се осигури контрол върху съдебната власт от страна на обществеността и представлява основна гаранция срещу произвол от страна на изпълнителната власт.(§69).

Въз основа на изложените мотиви Съдът установява наличието и на второ нарушение на чл. 6§1 и присъжда обезщетение за неимуществени вреди на жалбоподателя.

Решението е класифицирано по степен на важност в ниво две (нивата са от 1 до 6)

……………………………………….

Чл.6§1 (справедлив процес – достъп до съд)

Сase of Petko Petkov v. Bulgaria (Application no. 2834/06),19 February 2013

Приживе бащата на жалбоподателя завещава цялото си недвижимо имущество на своя брат,  а през 1997 г. му дарява и своя дял от наследствената къща и част от земята. След неговата смърт през 2002 г. жалбоподателят започва съдебен процес, за да бъде възстановена запазената му част.  Районният и окръжният съд в Хасково уважават неговата претенция, достигайки до извода, че жалбоподателят не е бил длъжен да приеме наследството под опис, защото чичото е наследник по закон (чл. 30 (2) от ЗН). Съдилищата се позовават на ППВС № 4/1964 г., което е действащо към онзи момент. На 25 февруари 2005 г. е депозирана касационна жалба от ответника в производството. Междувременно на  4 февруари 2005 г. ВКС приема Тълкувателно решение № 1, с което обявява за изгубила сила т.15 от ППВС № 4 от1964 г., от което следва, че за да намери приложение  нормата на чл. 30 (2) от Закона за наследството, наследниците, чиято запазена част е накърнена, трябва да приемат наследството под опис, ако тяхното право е накърнено от  лица, които не са наследници по закон. С решение от 14 юли 2005 г. ВКС отменя решението от 3 януари 2005 г. и отхвърля претенциите на жалбоподателя, тъй като той не е приел наследството под опис. В следващите години в редица свои решения ВКС установява, че съдилищата твърде формално прилагат чл. 30 (2) ЗН и че когато наследникът по закон е лишен изцяло, а не отчасти от запазената си част, не е необходимо той да е приел наследството под опис, а е достатъчно само да докаже факта, че е наследник, имащ право на такава част.

Съдът отбелязва, че терминът „наследник на закона“ не е дефиниран в Закона за наследството от 1949 г. и че до 2005 г., той е определян съобразно  тълкувателното решение от 1964 г.  Поради това Съдът сочи, че когато жалбоподателят предявява претенцията си, той е имал  разумното основание да  очаква, че чичо му (потенциален наследник съгласно Закона за наследството от 1949 г.) ще бъде възприеман  от съдилищата като „наследник по закон“ и че изискването за приемане на наследството под опис  няма да се прилага за неговия случай. Съдът подчертава, че изискването за  достъпност, яснота и предвидимост на законовите разпоредби и на съдебната практика, по-специално по отношение на правилата за формата, сроковете и предписанията, представляват важни гаранции за  ефективността на правото на достъп до съд (§32). Европейският съд взема под внимание, че това ново тълкувателно решение е произвело автоматично и незабавно действие и по отношение на все още не приключилите производства.То не е съдържало разпоредби относно приложимостта му към висящи производства и евентуалната възможност за прилагане на по-различен подход към заварените не приключили случаи, не е било съобщено на жалбоподателя, чието дело в този период е било образувано пред ВКС. Така степента от вредата за жалбоподателя е била толкова съществена, че на практика нейният ефект се заключава в лишаването му от достъп до съд  със задна дата.

Европейският съд отбелязва, че най-справедливото обезщетение за жалбоподателя би било неговото дело да бъде повторно разгледано или   на основание член 303 ал. 1 (​​7) от ГПК решението да бъде отменено поради това, че Европейският съд  е установил нарушение на Конвенцията или на протоколите към нея.

На жалбоподателя е присъдено обезщетение за причинените му неимуществени вреди.

………………………………………….

чл.6§1 (справедлив процес – разумен срок)+чл. 13 във вр.  чл. 6 + чл. 1 от Протокол 1(право на мирно ползване на собствeността)

Case of Pashov and Others v. Bulgaria (application no 20875/07), 5 February 2013

Жалбоподателите – трима български граждани, повдигат оплакване  по чл. 3 поради  неоправданата употреба на сила от страна на полицията по време на събитията пред българския Парламент на 10-11 януари 1997 г. Вследствие на упражненото насилие те са получили различни по характера си наранявания, поради което им се наложило да ползват медицинска помощ.  Във връзка с образуваното по тяхна инициатива гражданско производство за ангажиране отговорността на органите на реда на основание чл. 1 от ЗОДОВ  Софийският районен съд уважава исковите им претенции. Той приема за доказани твърденията на жалбоподателите, че по отношение на тях е упражнено насилие и са им нанесени телесни повреди без да е имало каквато и да било необходимост. Съдът им присъжда обезщетение по 1000 лв на всеки един за нанесените им морални вреди. Исковете били предявени през ноември 1997 г., а делото приключило окончателно с влязло в сила решение през ноември 2004 г., когато издаденият изпълнителен лист бил предявен на Столичната дирекция за вътрешни работи. Оттогава и до датата на последната комуникация със Съда  през 2010 г. това решение все още не било изпълнено.

Европейският съд намира, че е налице нарушение на чл. 6§1, както и на чл. 13. Той изтъква, че производството само в съдебната си фаза е продължило почти 7 години поради различно тълкуване на властите на въпроса дали държавата би могла да бъде ответник и дали тя да бъде представлявана от Министерството на финансите. Съдът специално отбелязва неприемливото забавяне на изпълнението на решението – поне 6 години – от 2004 до 2010 г., за което Правителството не дава никакво приемливо обяснение. Европейският съд констатира, че проблемът се задълбочава от факта, че в българското законодателство не е допустима възможността за принудително изпълнение срещу държавни учреждения, а същевременно липсва каквато и да било процедура за жалба пред независим орган, който би разполагал с правомощия да разпореди на съответната държавна институция да изпълни съдебно решение (§58). Това е констатация, която е правена и по други български дела –Mancheva v. Bulgaria,   Mutishev and Others v. Bulgaria, no. 18967/03, § 144, 3 December 2009).

Съдът  задължава държавата в тримесечен срок да изпълни решението на районния съд, ако все още не го е направила. Наред с това на жалбоподателите е присъдено обезщетение за причинените им неимуществени вреди.

Оплакването по чл. 3 е прието за недопустимо.

Установено е нарушение и на чл. 1 от Протокол 1, доколкото присъденото от районния съд обезщетение през 2004 г., представлява „вземане” по смисъла на този текст.

…………………………………………..

чл.6§1 (справедлив процес – разумен срок)+чл. 13 във вр.  чл. 6

Bashikarova and  Others v. Bulgaria (no 53988/07), 5 February 2013

/решение от комитет от трима съдии/

Жалбата е във връзка с лишаването от собственост на осн. чл. 7 от ЗВСОНИ и  прекомерната продължителност на съдебния процес, проточил се 14 години. Съдът установява нарушение на чл. 6§1 и на чл. 13 поради прекомерната продължителност на съдебното производство, което не се дължи на поведението на жалбоподателите и им присъжда обезщетение за нанесените неимуществени вреди. Оплакването по чл. 1 на Протокол 1 е прието за недопустимо поради създадената законова възможност за присъждане на обезщетение, което жалбоподателите са получили. Съдът не обсъжда въпроса дали то е адекватно на отнетата им собственост или не.

……………………………

чл.6§1 (справедлив процес – достъп до съд)

/решение на комитет от трима съдии/

Case of Nikolay Dimitrov v. Bulgaria (no.2) (Application no. 30544/06), 8 January 2013

През септември 1997 г. жалбоподателят бил привлечен към наказателна отговорност за измама, била му определена мярка за неотклонение „задържане под стража“ и в продължение на 3 месеца бил задържан. Окръжният съд в Силистра го признал за виновен и го осъдил на 5 г. лишаване от свобода, но Варненският апелативен съд отменил присъдата и върнал делото за доразследване. Прокуратурата прекратила производството през 2002 г. поради липса на доказателства.

Жалбоподателят предявил иск по чл. 2 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди на стойност 40 000 лв за причинените му неимуществени вреди в резултат на неоснователното му обвинение и осъждане и за незаконното му задържане под стража. Окръжният съд уважил иска му частично за сумата от 6 000 лв, апелативният съд оставил в сила решението, а ВКС увеличил присъдената сума с още 3 000 лв, като общо уважената претенция възлязла на 9 000 лв. Същевременно обаче жалбоподателят бил осъден да заплати държавна такса върху отхвърлената част от иска в размер на 2 480 лв.

В своята жалба до Европейския съд той повдигнал оплакване, че като бил осъден да заплати горепосочената сума за държавна такса, на практика това е довело до намаляване размера на присъденото му обезщетение и така чрез тези свои действия държавата e ограничила  правото му на достъп до съд.

Съдът припомня, че нееднократно е имал повод да се произнесе, че  налагането на значителна финансова тежест дори и след  приключване на производството може да действа като ограничение на правото на съд (Stankov v. Bulgaria, no. 68490/01, 12 July 2007[1]Mihalkov v. Bulgaria, no. 67719/01, § 55, 10 April 2008; Tzvyatkov v. Bulgaria, no. 20594/02, § 26, 12 June 2008).

Сама по себе си системата за определяне на съдебни такси преследва цел, която е съвместима с по-доброто администриране на правосъдието. Подобна ситуация вероятно е създадена, за да разубеди гражданите да завеждат дела срещу държавата, но тя не би могла да се възприеме като разумно  ограничение на правото на достъп до съд, още повече, че тя не е гъвкава и не предоставя никаква възможност на съдилищата да преценяват и променят според случая размера на дължимата такса. Същевременно съществуват практически трудности при оценката на вероятната основателност на размера на предявения иск. Така се стига до ситуацията, когато почти 1/3 от присъдената като обезщетение сума се връща обратно в държавата под форма на държавна такса.

Ето защо Европейският съд установява нарушение на чл. 6§1 от Европейската конвенция за правата на човека и присъжда  обезщетение.

………………………………….

ЧЛЕН 8 – право  на неприкосновеност на личния и семейния живот

чл.8 (нарушаване правото на неприкосновеност на личния живот)+чл.3(забрана за нечовешко и   нехуманно третиране /полицейско насилие при задържане/  –

материални аспекти)+чл.6§2(нарушаване на презумпцията за невиновност)+чл.5§3(своевременно изправяне пред съд; прекомерна продължителност на задържането)+чл.5§5 (липса навъзможност за обезщетение поради прекомерната продължителност на задържането)+чл.13 във вр. с чл. 3 и чл. 5.

Affaire Gutsanovi c. Bulgarie (Requête no 34529/10)15 Octobre 2013

Жалабоподателят по време на събитията е председател на Общинския съвет на гр. Варна и член на изпълнителното бюро на БСП. В ранната сутрин на 31 март 2010 г. около 6.30 група по задържането от Областната дирекция на МВР-Варна и група за борба с организираната престъпност на същата дирекция, маскирани с качулки и въоръжени, нахлуват в дома на жалбоподателя, като разбиват входната врата на къщата и викат: „Полиция“, „отворете“, „не мърдайте“. Те влизат в спалнята на семейството, където освен съпрузите са и двете им деца – на 5 и на 7 години, които при вида на въоръжените и маскирани непознати мъже започват да плачат и викат. На молбата на съпругата маскираните въоръжени мъже да излязат от стаята й било наредено да покрие главите на децата, за да не гледат какво става. В дома е извършен обиск и изземване на редица вещи, част от които принадлежат на втората жалбоподателка.

В следващите дни двете деца са в силен стрес, водени са при психолог, техните близки установяват, че едното от тях започва да заеква, плаче при вида на униформени лица. Съпругата също е в стресово състояние и се налага да й предпишат медикаменти.

Четиримата жалбоподатели повдигат оплакване по чл. 8 поради това, че претърсването, проведено в дома им, представлява неоправдана намеса в правото им на зачитане на дома  и семейния живот. Г-жа Гуцанова твърди, че изземването на лаптопа  и мобилния й телефон представляват неоснователна намеса в правото й на неприкосновеност на личния живот и тайната на   кореспонденцията, тъй като тя не е била и заподозряна в извършването на каквото и да било престъпление. Г-н Гуцанов смята, че медийните изяви от страна на различни органи по повод неговото задържане  и разкриването на информация пред журналистите  относно наказателното производство срещу него са навредили на репутацията му.

Съдът отхвърля възражението на правителството за недопустимост на това оплакване поради неизчерпване на вътрешните средства за защита – непредявяване на иск за неимуществени вреди по ЗОДОВ.

По повод основателността на оплакването съдът констатира, че обискът, претърсването  и изземването не са били извършени въз основа на предварително разрешение от съдия. Колкото до възможността, предвидена в чл. 162, ал. 2 НПК, че в случай на спешност това разрешение може да се вземе и непосредствено след извършването на съответните процесуално-следствени действия, Съдът отбелязва, че от представения протокол е видно, че съдията е написал на ръка единствено думата „одобрявам“ без да са представени каквито и да било други документи, от които той да се убеди в необходимостта от извършването на тези действия. Той намира, че не е осъществен ефикасен контрол при осъществяването им, още повече като се вземе предвид, че досъдебното производство е започнало пет месеца преди задържането на г-н Гуцанов. Следствието е имало достатъчно време, за да се обоснове какво очаква да открие при извършването на обиска и претърсването. Макар и тези мерки да имат своето правно основание в националното законодателство, те не дават достатъчно гаранции срещу евентуален произвол преди или след осъществяването им, поради което е налице нарушение на чл. 8§2, защото намесата в правото на личен живот на всички жалбоподатели не е била осъществена съобразно условията, предвидени в закона.

Във връзка с това нарушение е установено нарушение и на чл. 13.

Съдът установява нарушения и на чл. 3 в неговите материални аспекти, чл. 13 във вр. с чл. 3, чл. 5§3 и 5§5, чл. 6§2.

………………………………

чл.8 (право на неприкосновеност на личния и семеен живот)+ чл.5§1(незаконно лишаване от свобода)+ чл. 5§4 (право на оспорване законността на задържането)+

Сase of Amie and Others(Application no. 58149/08),12 February

Жалбоподатели са двама съпрузи и трите им деца, които са лица без гражданство (с изключение на най-малкото им дете, родено в България). От 2001 г. те имат статут на бежанци в България. През 2006 г. първият жалбоподател получава заповед за експулсиране от България, поради това, че представлява заплаха за националната сигурност и във връзка с наличието на данни, че е заподозрян в участие в терористична група, както и в международен канал за трафик на наркотици.Той е задържан в продължение на три месеца и е освободен в хода на съдебната процедура по обжалване на заповедта за експулсиране, след което повторно е задържан от 2008 до 2010 г.(общата продължителност на задържанията от 2006 и 2008-2010 г. е  18 месеца и 24 дни).

По отношение на първия жалбоподател Съдът изтъква, че след като е намерил нарушения на чл. 5§1 и на чл. 5§4, няма нжда да се обосновава защо е налице и нарушение на чл. 8. Що се отнася до останалите четирима жалбоподатели той отбелязва, че за законността на намесата в правото на личен и семеен живот е необходимо да се докаже, че тя е оправдана с оглед съображенията за опазване на националната сигурност, когато те са обосновани. Тъй като обаче такива доказателства не са представени, а твърденията дори са опровергани с официални документи от различни национални институции, Съдът отбелязва, че липсата на публичност на процеса води до накърняване на правото на семеен живот. Той изтъква, че в редица предходни свои решения вече е установявал незаконосъобразна намеса в правото на личен и семеен живот от страна на властите поради прекомерно разширителното прилагане на тази формулировка без представянето на достатъчно убедителни доказателства за обосноваността й –  Kaushal and Others v. Bulgaria (no. 1537/08, §§ 28‑33, 2 September 2010; M. and Others v. Bulgaria, no. 41416/08, § 91, 26 July 2011; Rahmani and Dineva v. Bulgaria, no. 20116/08, § 80, 10 May 2012; Auad v. Bulgaria, no. 46390/10, § 128, 11 October 2011; Raza v. Bulgaria, no. 31465/08, § 72, 11 February 2010. Съдът изтъква, че не е убеден дали Върховният административен съд е подложил на преценка заповедта за експулсиране въз основа на представените му доказателства, както и  доколко твърденията на властите са били въобще подкрепени с такива доказателства. Той специално подчертава и липсата на публичност при провеждането на процеса като гаранция от избягването на произвол. (§98)

Съдът наред с това констатира, че липсата на публичност и достъп до съдебното решение по същество е довело до нарушаване на процедурните гаранции за справедлив процес, макар че съществуват процедурни способи, избрани от други държави, които позволяват в същия контекст без опасност за националната сигурност да се предостави достъп до отделни части на съдебното решение. При тези обстоятелства Съдът установява нарушение на чл. 8 по отношение на първия жалбоподател, тъй като намесата не е била в съответствие със закона (§100). Съдът постановява, че ако заповедта за експулсирането му бъде изпълнена, това би довело до нарушаване правото на семеен живот и на останалите четирима жалбоподатели.

……………………………………………………

ЧЛ.10 – свобода на изразяване

чл.10 (свобода на изразяване)

Case of Cholakov  v. Bulgaria(Application no.  20147/2006) 1 October 2013

Жалбоподателят има двойно гражданство – българско и шведско, но прекарва голяма част от времето си в България, където   се включва активно в обществено-политическия живот на страната. На 1 ноември 2007 г., в хода на предизборната кампания за местни избори на централния площад на гр. Враца жалбоподателят  се оковава към метална колона в центъра на града и по мегафон призовава да не се гласува за сегашния кмет, който е „мафиот“. Той употребява същата дума и други подобни обидни изрази и по отношение на прокурора. Полиция го приканва да се освободи от веригата, но след като той отказва, полицаите я прекъсват. Те изготвят  протокол за извършено дребно хулиганство. В документа е отбелязано, че жалбоподателят е нарушил обществения ред в района, като е употребявал неприлични думи по високоговорителя, което предизвикало възмущението на живеещите и преминаващите през района граждани. Протоколът е подписан от жалбоподателя, който представя и писмено възражение, че не е направил нищо лошо. Той е задържан от полицаите и отведен незабавно пред районен съдия, където срещу него е образувано наказателно дело от частен характер по УБДХ. Същия ден е проведено съдебно заседание, на което са изслушани свидетели. Полицаите, осъществили задържането, свидетелствали, че са били възмутени от казаното от жалбоподателя, а подобно отношение изразили и присъствалите на площада хора. От своя страна свидетелите на жалбоподателя  изтъкнали, че жалбоподателят е изразил своето политическо мнение и това не е оказало негативно влияние върху присъствалите хора. Адвокатът на жалбоподателя посочил, че жалбоподателят е изразил своята гражданска позиция и че е упражнил своето конституционно право да изрази свободно мнението си, поради което неговото поведение не може да бъде квалифицирано като административно нарушение.

Районният съд приема,че жалбоподателят умишлено е нарушил реда и общественото спокойствие със своето поведение чрез неприлични изказвания, направени на публично място пред много хора по смисъла на чл.1 от УБДХ. Съдът приема като утежняващо обстоятелство това, че обидните изрази са били изречени публично, с високоговорител, в центъра на града, макар че няколко дни по-рано е бил предупреден за подобно поведение, когато му бил съставен и предупредителен протокол. На жалбоподателя е наложена санкция задържане за 10 дни. Решението влиза в сила веднага и  той остава задържан в  полицейското управление във Враца до 11 ноември 2007 година.

Жалбоподателят твърди, че е бил задържан с цел да му се попречи да критикува властите във Враца при провеждането на кампании в подкрепа на един от кандидатите на предстоящите местни избори. Той оспорва наред с това качеството на „закон“ на Указа за борба с дребното хулиганство.

Правителството поддържа тезата, че не е бил нарушен чл. 10, тъй като изявленията на жалбоподателя са надвишили приемливостта на изразяване от гледна точка на морала и че властите са предприели действия не поради критиките към управляващите, а поради  неприличния и нецензуриран език, който е бил използван  в централната част на града и в присъствието на възрастни и деца. Без да предостави конкретна информация, правителството посочви, че жалбоподателят вече използвал подобен “ неприличен “ език в  медиите и в Интернет.

Съдът приема, че намесата в свободата на изразяване има своето основание във вътрешното законодателство, поради което не е произволна. Той напомня, че вече е   имал повод да се произнесе по въпроса относно качеството на указа и че последният не е лишен от качеството му на „закон“ по смисъла на Конвенцията (Zhelyazkov v. Bulgaria (no. 11332/04, § 31, 9 October 2012). Съдът отбелязва и обстоятелството, че тази намеса в свободата на изразяване е преследвала легитимна цел – опазване на обществения ред, правата и интересите на другите и авторитета на съдебната власт. Основният въпрос, на  който следва да се даде отговор, е дали тази намеса е била „необходима в едно демократично общество“ – т.е. дали тя съответства на една належаща обществена нужда, независимо дали е била пропорционална на преследваната легитимна цел и дали причините, изтъкнати  от националните органи, са релевантни и достатъчни. Съдът   припомня, че чл. 10§2 от Конвенцията  е приложим не само към „информация“ и „идеи“, които се възприемат добре, смятани са като безобидни или неутрални, но също така и към тези, които обиждат, шокират или смущават. Що се отнася до границите на приемливата критикa, те са по-широки по отношение на държавните служители, отколкото по отношение на частно лице. Държавният служител със сигурност има право  репутацията му да бъде защитена, но изискванията на тази защита трябва да бъдат съпоставени с интересите на обществото и възможностите за  открита дискусия по политически и социални проблеми, тъй като изключенията от свободата на изразяване трябва да се тълкуват ограничително. В конкретния случай жалбоподателят е осъден на десет дни арест за това, че изрекъл на публично място  лозунгите „Всички те са престъпници“, „Прокурорът е мафиот „, „Кметът е мафиот“, „Политически проститутки“  и  други подобни изрази, насочени към органите на прокуратурата и полицията във Враца.  Съдът отбелязва, че твърденията на жалбоподателя са били част от това, което изглежда е било опит  да допринесе за обществения дебат по начина, по който е бил управляван град Враца  в навечерието на местните избори. Такива изявления, засягащи въпроси от обществен интерес,   изискват по принцип висока степен на защита по силата на член 10. Органите по този начин са задължени да представят особено релевантни и достатъчни причини, за да докажат, че намесата в правата на жалбоподателя е била пропорционална на преследваните законни цели .

Съдът изтъква, че не е убеден, че тези причини са били доказани в случая на жалбоподателя. Според него Врачанският районен съд е наложил санкцията автоматично, без да подложи на преценка тежестта на предполагаемото нарушение и съответствието й със свободата на изразяване на мнение. Той не е успял да представи достатъчно убедителни мотиви относно необходимостта от налагане наказание на жалбоподателя. Не е направен опит да се вземе под внимание фактът, че оспорените изявления са били насочени  да допринесат за обсъждането на проблеми от обществен интерес и че критиката на жалбоподателя  е отправена срещу публичните органи и длъжностни лица, по отношение на които границите на приемлива критика трябва да бъдат по-широки, отколкото по отношение на частни лица. Съдът  констатира, че националните власти не са приложили стандартите, които са в съответствие с принципите, заложени в член 10.

Той отбелязва, че, въпреки че до известна степен изказванията са били провокативни, но те  не са били особено скандални, шокиращи или клеветнически. Поведението на жалбоподателя при пускането в обръщение на листовки, а така също  оковаването му  и използването на  високоговорител, според съда не изглежда тревожно или шокиращо и е било ясно, че то е израз на „политическа “ позиция.

Съдът приема, че осъждането на жалбоподателя за акт на дребно хулиганство на 10 дни задържане   е непропорционално.Той  приема, че намесата в правото му на свобода на изразяване не е пропорционална на преследваните законни цели и по този начин не е „необходима в едно демократично общество“, съгласно изискванията на член 10 от Конвенцията .

…………………………………………………………………………………..

ПРОТОКОЛ 1

чл. 1 от Протокол 1 – право на мирно ползване на собствеността

чл. 1 от Протокол 1(право на собственост)+ чл.6§1 (справедлив процес – неизпълнение на съдебно решение)+чл. 13 във вр. с чл. 6§1 и чл. 1 от Протокол 1 (липса на ефективно вътрешноправно средство за защита)

Stoyanov et Tabakov c. Bulgarie (Requête no  34130/04), 26 novembre 2013

Жалбоподателите са адвокати и от 1993 г.  тяхната кантора се е помещавала в офис, собственост на общината. През февруари 1996 г. те отправят предложение до Общинския съвет на основание чл. 35, ал. 2 от  ЗППДОбП /отм./ във връзка с възможността да закупят наетото помещение в качеството им на наематели. Поради липсата на отговор в законноустановения срок, те обжалват мълчаливия отказ пред съда. Производството е спряно поради течащия в същото време съдебен процес за реституционни претенции на спорния имот. Производството приключва с отхвърляне на иска за реституция през юли 2003 г. Съдебната процедура, инициирана от жалбоподателите, е възобновена. Съдът отменя мълчаливия отказ и задължава общинския съвет да обяви процедура за приватизация във връзка с направеното искане.   Върховният касационен съд оставя решението в сила и постановява, че общината следва да изпълни съдебното решение за отмяна на мълчаливия отказ и да изпълни задълженията си по чл. 35, ал. 2 от ЗППДОбП. Процедурата по изпълнение на съдебното решение не е продължена до 2007 г., когато след многобройни писма, вкл. и до Агенцията за приватизация, Общинският съвет гласува решение за приватизация на офиса и определя цена, която трябва да бъде платена, в размер на 8 500 лв. Това решение е обжалвано по съдебен път с посочването на многобройни нарушения, водещи и до неговата нищожност. То е отменено частично с решение на ВАС от януари 2010 г. Въпреки образуваните две изпълнителни производства въз основа на двете приключили съдебни процедури, съдебният изпълнител не успява да принуди нито кмета, нито Общинския съвет чрез неговия председател, да изпълнят своите задължения. Глобите, които им налага от по 100 лв седмично до изпълнение на решенията, са отменени от съда.

Жалбоподателите предприемат процедури и по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Първата е свързана с неизпълнението на съдебното решение от 2004 г., но исковете им са отхвърлени с мотива, че законът не предвижда вреди от съдебни решения. Относно второто производство, свързано с решението на ВАС от 2010 г., исковите претенции са уважени частично.

През декември 2010 г. общината сезира съда  с искане двете решения за приватизация на  офиса  да бъдат обявени за нищожни, тъй като по ЗУТ офисът нямал самостоятелно значение и не представлявал отделен обект на собственост. Молбата е оставена без уважение, а решението на административния съд е потвърдено от ВАС през 2012 г. През октомври 2013 г. Общинският съвет взема решение да изнесе на публична продан сградата, в която се намира спорният офис. Към датата на постановяване на решението Съдът няма информация какви стъпки са предприети. Поради това жалбоподателите повдигат оплакване за неизпълнение на двете съдебни решения и оттам – за лишаването им от правото да придобият собствеността върху наетото от тях помещение. Наред с това те се оплакват и от прекомерната продължителност на съдебния процес, тъй като съдът се произнася с решение на 8 юли 2004 г. Те твърдят, че в националното законодателство липсва ефективно вътрешноправно средство за защита във връзка с нарушеното им право на справедлив процес и правото им на собственост.

Съдът отхвърля изложените възражения на правителството за недопустимост на оплакванията поради това, че жалбоподателите са изгубили качеството си на „жертва” с факта на успешното дело по чл. 1 от ЗОДОВ, както и поради това, че не била изчерпана възможността за търсене на отговорност от съдебния изпълнител за неговото бездействие.

Той разглежда едновременно оплакванията по чл. 6§1 и по чл. 1 от Протокол 1.

По повод оплакването по чл. 6§1 Съдът отбелязва, че първата съдебна процедура приключва с решението на ВАС от 2005 г., с която изрично администрацията е била задължена да открие процедура за приватизация на основание на изискванията на ЗППДОбП. Той посочва, че изпълнението на съдебно решение е неотменима част от правото на справедлив процес и се позовава  на своята практика по повод два подобни български случая (Basarba OOD c. Bulgarie, no 77660/01, § 32, 7 janvier 2010, et Popnikolov c. Bulgarie, no 30388/02, § 29, 25 mars 2010). Същевременно съдебното признаване на тяхното право на привилегировано изкупуване на наетото помещение  притежава определена материална стойност, за която жалбоподателите са имали легитимното очакване, че ще я придобият, тъй като това е произтичало и от самите разпоредби на закона. В този аспект  Съдът приема, че  те могат да претендират, че то може да бъде конкретизирано и представлява „притежание” /собственост/ по смисъла на чл. 1 от Протокол 1. Той отбелязва нежеланието на местните власти в Пазарджик да се подчинят на съдебните решения и дори да търсят пътища за анулиране на собствените им решения. Ето защо, макар и всички съдебни актове да са били в полза на жалбоподателите, нито едно не е било изпълнено и това е продължило за период, който не може да бъде приет за разумен. Затова Европейският съд установява едновременно нарушение както на чл. 6§1 /поради неизпълнението на съдебните решения/, така и на чл. 1 от Протокол 1.

Във връзка с оплакването по повод липсата на ефективно вътрешноправно средство за защита поради неизпълнението на решенията на националните съдилища и по повод нарушението на чл. 1 от Протокол 1 Съдът припомня принципните положения, които е заложил в своята практика въпреки голямата свобода на преценка, която предоставя на държавите в тази насока (Bourdov c. Russie, no 59498/00, §§ 96-97, 15 janvier 2009;Yuriy Nikolayevich Ivanov c. Ukraine, no 40450/04, § 65, CEDH 2009).Анализирайки възможностите на националното законодателство в аспекта на наличие на ефективни вътрешноправни средства за защита, Съдът достига до извода, че наличните средства не са в състояние да обезщетят в достатъчна степен  адекватно жалбоподателите по повод продължителното неизпълнение на съдебните решения, постановени в тяхна полза. Поради това възражението на Правителството в този смисъл е отхвърлено и Съдът установява нарушение на чл. 13 във вр. с чл. 6§1 и чл. 1 от Протокол 1.

Освен че присъжда на жалбоподателите обезщетение за причинените им неимуществени вреди, Европейският съд  посочва, че е установил нарушение на чл. 13 именно поради неизпълнението на съдебни решения и накърняването на правото на собственост на жалбоподателите. В такива случаи най-подходящата обезвреда би била да се възстанови положението такова, каквото би било, ако не беше допуснато нарушение. С други думи, Съдът препоръчва на държавата  в настоящия случай да гарантира с подходящи мерки изпълнението на съдебните решения, постановени в полза на жалбоподателите.

…………………………………………………………….

чл. 1 от Протокол 1(право на собственост – реституция по закона за възстановяване на собствеността върху горите и земите от горския фонд )

Case of Hadzhigeorgievi  v. Bulgaria (Application no. 41064/05),16 July 2013

Наследодателят на жалбоподателите притежавал гори в землището на гр. Якоруда. След приемането на реституционния закон за горите било депозирано заявление за възстановяване на 814 дка до поземлената комисия. След получения отказ поради липса на достатъчно доказателства за правото им на собственост жалбоподателите сезирали районния съд в гр. Разлог. С решение от юли 2000 г. съдът въз основа на всички представени документи  намира, че техният общ наследодател действително е притежавал гори в посочения размер, поради което признава правото им на собственост и определя точните граници на земите, които следва да им бъдат възстановени. Планът на съответния горски масив е изготвен през 2002 г. Междувременно компетентността за възстановяване на земите от горския фонд е прехвърлена на друга администрация – Дирекцията по земеделие и гори, а самото изпълнение на съдебните решения – на съответните горски стопанства /лесничейства/. През 2001 г. Министерството на земеделието и горите сезира Върховния административен съд с искане да бъде отменено решението на районния съд, тъй като то не е взело участие в съдебната процедура. Тричленен състав на съда оставя искането без уважение, тъй като не са представени никакви нови доказателства, които да дадат основание за подобна процедура. Това решение е потвърдено и от 5-членен състав на ВАС през 2002 г. Междувременно Областният управител на Благоевград актува земите на жалбоподателите като държавна собственост. Въпреки техните многократни искания до януари 2012 г. те не са въведени във владение на земите си.

Правителството изтъква няколко самостоятелни възражения за недопустимост на жалбата /че жалбоподателите можели да предявят иск по ЗОДОВ, или иск rei vindicatio, или actio negatoria; че жалбата им е депозирана след изтичането на 6-месечния срок от постановеното решение на районния съд; че в случаи подобни на техния съдът не възстановявал собствеността, а само ползването върху горските земи/, но всички те са отхвърлени от Съда. Той припомня, че в случаи като настоящия ЗОДОВ не представлява ефективно компенсаторно средство, като се позовава на решението си по делото Mutishev and Others v. Bulgaria, no. 18967/03, § 104, 3 December 2009. В допълнение той изтъква, че не е удовлетворен от практиката на националните съдилища и е отхвърлил подобни възражения в редица свои решения (Lyubomir Popov v. Bulgaria, no. 69855/01, §§ 102‑107, 7 January 2010; Vasilev and Doycheva v. Bulgaria, no. 14966/04, §§ 26-30, 31 May 2012; and Petkova and Others v. Bulgaria, nos. 19130/04, 17694/05 and 27777/06, 25 September 2012). Съдът посочва, че Правителството не е изтъкнало убедителни аргументи, които да го отклонят от вече възприетия подход при решаването на случаи, подобни на настоящия, а и цитираните решения на националните съдилища не са по казуси, които да са сходни на конкретния.

По повод възражението за 6-месечния срок Съдът намира, че след влязлото в сила решение в полза на жалбоподателите от юли 2000 г. то не е било изпълнено от официалните власти, поради което е налице продължаващо нарушение, позовавайки се на многобройни свои решения (Posti and Rahko v. Finland, no. 27824/95, § 39, ECHR 2002‑VII; and Ananyev and Others v. Russia, nos. 42525/07 and 60800/08, § 75, 10 January 2012 Çaush Driza v. Albania, no. 10810/05, § 60, 15 March 2011; and Dadiani and Machabeli v. Georgia, no. 8252/08, § 38, 12 June 2012)

Съдът намира, че без съмнение  влязлото в сила решение на районния съд и издаденото в негово изпълнение решение на поземлената комисия са признали правото на собственост на жалбоподателите и че последвалият отказ да бъдат изпълнени тези две решения представлява „намеса“ в правото им на собственост. Той обръща внимание на факта, че както властите, така и Правителството в своето становище, са поддържали тезата, че съдебното решение било нищожно, изтъквайки аргументи, които не са били посочвани нито в хода на съдебното производство, нито в по-късен момент, а едва при отказа да бъде изпълнено съдебното решение. За Европейския съд това означава нарушаване на принципа на правната сигурност – така, както той го прилага в своята практика. Този принцип е бил основанието за отказ да бъде уважено искането за отмяна на решението на районния  съд и от Върховния административен съд.

На основание изложените аргументи Европейският съд намира, че намесата в правото на собственост на жалбоподателите е била осъществена в нарушение на принципите на законност и правна сигурност  и установява нарушение на чл. 1 от Протокол 1.

Той посочва, че според него най-приемливото обезщетение за тях би било, ако държавата изпълни в цялост решението на районния съд, като довърши процеса на реституция и възстанови полагаемите им се дялове от тяхната наследствена част. Ето защо Съдът отлага произнасянето по чл. 41 и приканва страните да се споразумеят относно имуществените и неимуществените вреди в срок от 4 месеца след влизането на решението в сила.

…………………………………………….

чл. 1 от Протокол 1(право на собственост)

Case of Nedelcheva and Others v. Bulgaria (Application no. 5516/05), 28 May 2013

/реституция по ЗСПЗЗ/

Наследодателят на жалбоподателите придобива редица земеделски имоти като бежанец от Беломорска Тракия през 30-те години на миналия век. През 50-те години земите му са включени в ТКЗС, а през 80-те години върху част от тях започва изграждането на курортния комплекс „Дюни“. След приемането на ЗСПЗЗ  е депозирано искане до поземлената комисия за възстановяване на ниви с обща площ от 19, 7 дка. През 1992 г. Поземлената комисия им признава правото на реално възстановяване върху три имота с обща площ от 11, 5 дка (имот А), а за останалата част им отказва (имот Б), поради извършеното застрояване там. До 2000 г.  никой не оспорва правото на собственост на жалбоподателите, които междувременно се снабдяват с нотариален акт и правят искания за издаване на строителни разрешения. Реално те не влизат във владение на имота си, поради това, че той е зад оградата на курортния комплекс. Междувременно започва процедура по приватизация и през 2000 г. „Дюни“ АД предявява ревандикационни искове срещу всички собственици, чиито имоти са възстановени от поземлената комисия, макар че от съдържащите се в община Созопол документи няма данни тези имоти да са включени в капитала на акционерното дружество. Съдебните производства приключват в полза на акционерното дружество. След влизане на решението в сила жалбоподателите депозират искане да им бъде предоставена друга равностойна земя или обезщетение, но до датата на настоящото решение все още те не са получили никакво обезщетение.

По отношение на останалите 8 дка (имот Б) жалбоподателите депозират искане да бъдат обезщетени с акции на основание ЗППДОбП (отм.). В развилото се съдебно-административно производство на жалбоподателите е определено обезщетение в размер на 56 997 броя акции, представляващи 0,5496 % от капитала на „Дюни“ АД. Министерството на икономиката обаче отказва да изпълни решението и предлага на жалбоподателите едва 17 700 акции, тъй като не разполагало с повече. Предложението на жалбоподателите да им бъде изплатена паричната равностойност в едно с дължимите лихви за забава не е прието и към настоящия момент.

Европейският съд установява две самостоятелни нарушения на чл. 1 от Протокол 1. Първото произтича от отказа на властите да изплатят на жалбоподателите обезщетение за имот Б (в акции). Във връзка с това Съдът приканва страните да се споразумеят и отлага произнасянето си за размера на претенцията по чл. 41 от Конвенцията.  Второто нарушение е свързано със забавения процес на реституция по повод на всички имоти на жалбоподателите. Европейският съд припомня, че в много свои решения вече е установявал подобни нарушения (Sivova and Koleva v. Bulgaria, no. 30383/03, §§ 29-54, 15 November 2011, Lyubomir Popov v. Bulgaria (no. 69855/01, §§ 83-95, 7 January 2010; Naydenov v. Bulgaria, no. 17353/03, 26 November 2009; Petkova and Others, nos. 19130/04, 17694/05 and 27777/06, 25 September 2012;  Ivanov v. Bulgaria, no. 19988/06, 11 December 2012).

Съдът отбелязва, че забавянето до голяма степен се дължи на законодателството, което е предвидило паралелното протичане на двата самостоятелни процеса – реституция и приватизация, като същевременно е уредило самостоятелни съдебни процедури при възникнало оспорване  с трети лица. Той изтъква, че задължение на властите е да организират така дейността на административната и на съдебната си система,  че да гарантират правата, защитени от Конвенцията (§78). Съдът отбелязва, че дори и след приключване на съдебното производство, започнало от „Дюни“ АД   през 2007 г., забавянето на процедурите по реституция и компенсация е изцяло по вина на властите и той не приема обясненията на Правителството за предприетите усилия в тази насока.

Европейският съд отхвърля като недопустимо оплакването за лишаване от собственост /по повод имотите, които първоначално са им били реално възстановени/, позовавайки се на своя стандарт в решението Kopecký v. Slovakia ([GC], no. 44912/98, § 35, ECHR 2004‑IX.

Той присъжда обезщетение на жалбоподателите за неимуществени вреди във връзка с прекомерната продължителност на реституционния процес и приканва страните към споразумение във връзка с неизпълнението на съдебното решение от страна на властите по повод определеното обезщетение за имот Б.

…………………………

чл. 1 от Протокол 1 (право на мирно ползване на собствеността – забавено изплащане на парично обезщетение по ЗОДОВ)

Case of Pashov and Others v. Bulgaria (application no 20875/07), 5 February 2013

Жалбоподатели са трима български граждани, които са били неоснователно малтретирани от полицейски служители по време на събитията на 10-11 януари 1997 г. пред Българския Парламент.  Вследствие на упражненото насилие те са получили различни по характера си наранявания, поради което им се наложило да ползват медицинска помощ.  Във връзка с образуваното по тяхна инициатива гражданско производство за ангажиране отговорността на органите на реда на основание чл. 1 от ЗОДОВ  Софийският районен съд уважава исковите им претенции. Делото приключило окончателно с влязло в сила решение през ноември 2004 г., когато издаденият изпълнителен лист бил предявен на Столичната дирекция за вътрешни работи. Оттогава и до датата на последната комуникация със Съда  през 2010 г. това решение все още не било изпълнено.

Съдът установява нарушение  на чл. 1 от Протокол 1, доколкото присъденото от районния съд обезщетение през 2004 г., представлява „вземане” по смисъла на този текст. Наред с това той разпорежда Правителството да изпълни решението от 2004 г. в тримесечен срок, ако то към настоящия момент все още не е изпълнено.

Установени са нарушения и на чл. 6§1 и  чл. 13.

……………………………….

ПРОТОКОЛ 4

чл.2 – свобода на придвижване

Nasko Georgiev v. Bulgaria  (Application no. 25451/07),3 December 2013

/решение на комитет от трима съдии/

Жалбоподателят изтърпял няколко присъди във връзка с извършени от него престъпления от общ характер и на 3 юли 2000 г. бил освободен от затвора. Междувременно му били наложени и ограничения за пътуване, три от които били отменени през 2006 г. и първата половина на 2007 г. На 30.07.2007 г. била издадена нова заповед за забрана за пътуване в чужбина на жалбоподателя докато не бъде реабилитиран за едно от извършените от него преди това престъпления /от 1994 г., за което той изтърпял наказанието си към 2000 г./ Жалбоподателят оспорил тази заповед по съдебен ред, но както административният съд в Бургас, така и Върховният административен съд, я оставили в сила с аргумента, че той не е реабилитиран, а полицейските органи имат свобода на преценка дали да я наложат или не, тъй като тя се постановява и е предназначена за поддържане на обществения ред и за защита правата и свободите на другите (решение № 7899 от 30 юни 2008 г . по адм.д. № 3390/2008 г., ВАС, V отд.). Върховният административен съд приел, че забраната за пътуване не нарушава чл. 2 от Протокол № 4 , който  позволява свободното движение да бъде ограничавано в някои случаи.

Европейският съд констатира, че случаят е повтарящ се и проблемът със забраната за пътуване на лица, изтърпявали наказание лишаване от свобода, вече е бил разглеждан по делата на  Nalbantski v. Bulgaria  (no.30943/04, §§ 25‑29, 10 February 2011), Sarkizov and Others v. Bulgaria (nos. 37981/06 et al., §§ 66‑70, 17 April 2012), Dimitar Ivanov v. Bulgaria ([Committee], no. 19418/07, §§ 36‑38 14 February 2012), Milen Kostov v. Bulgaria, (no. 40026/07, § 17, 3 September 2013).

Европейският съд отбелязва, че в настоящия случай, както и при посочените по-горе случаи, полицейските администрации въобще не са взели предвид спецификата на конкретния случай, личното положение на отделното лице, а са отчели единствено обстоятелството, че лицата все още не са реабилитирани. Полицията въобще не е взела под внимание и не се е съобразила с принципа на пропорционалността. От своя страна националните съдилища  не са поправили тази ситуация, защото са приели, че те не са компетентни да преразгледат  начина, по който полицията е упражнила правото си на преценка, за да се преценят необходимостта от налагане на забраната. Европейският съд не приема този  твърд и автоматичен подход при налагането на ограничение за придвижване и намира, че той не съответства на изискванията на чл. 2. Той изтъква, че ограниченията на това право за напускане на страната не следва да обхваща прекалено продължителен период от време и то не може да бъде оправдано и пропорционално, ако не се вземат предвид конкретните обстоятелства на случая. Поради това е установено нарушение на чл. 2 от протокол 4.

…………………………………

чл.2 (свобода на придвижване) +чл.13 (липса на ефективно вътрешноправно средство за защита)

Case of Milen Kostov v. Bulgaria (Application no. 40026/07),3 september 2013

На 30 септември 2005 г. със заповед на Областния директор на вътрешните работи на гр. Варна било разпоредено да се изземе международния паспорт на жалбоподателя  поради това, че бил осъждан с влязла в сила присъда, но все още не бил реабилитиран (на осн. чл.76, ал. 2 от Закона за българските лични документи /отм./). По това време жалбоподателят живеел в Германия. През април 2006 г. той пристига в България, за да поднови своите лични документи и е информиран за издадената заповед. Тя била обжалвана пред Варненския съд и отменена, тъй като не била мотивирана. Съдът установил, че жалбоподателят е изтърпял присъдата си през 2003 г., след което многократно е пътувал в чужбина, имал гръцко гражданство и  разрешение за постоянно пребиваване в Германия. Според съда административният орган не  е взел предвид всички посочени обстоятелства и затова заповедта му е била незаконосъобразна. Това решение било отменено от Върховния административен съд. Той постановил, че при издаването на заповедта са били налице предпоставките на закона, а долната инстанция не е трябвало въобще да извършва преценка на личното положение на жалбоподателя.

На 2 май 2007 г. жалбоподателят подал молба за отмяна на заповедта поради настъпването на срока за реабилитация. На 11 май забраната за пътуване била вдигната.

Европейският съд отбелязва, че случаят е подобен на няколко дела, по които вече има постановени решения срещу България:  Nalbantski v. Bulgaria (no. 30943/04, §§ 25‑29, 10 February 2011), Sarkizov and Others v. Bulgaria (nos. 37981/06 et al., §§ 66‑70, 17 April 2012) and Dimitar Ivanov v. Bulgaria ([Committee], no. 19418/07, §§ 36‑38, 14 February 2012). Във всички тях става въпрос за забрана за напускане на територията на страната поради това, че лицето е било осъждано, но все още не е реабилитирано. Той посочва, че властите при вземането на решение за забрана за пътуване са се съобразили с нормата на закона сляпо и без да отчетат индивидуалното положение на жалбоподателя, за да оценят пропорционалността на мярката. В същото време Върховният административен съд е приел, че няма право да преразгледа начина, по който органите на  полицията са упражнили правомощията си по налагане на мярката за забрана за пътуване. Този прекалено твърд и автоматичен подход, според Съда не е съвместим със задължението на държавите почл. 2 от Протокол 4, които са длъжни да създадат гаранции за свобода на придвижване на индивида. Ето защо е намерено нарушение на член 2 от Протокол № 4 от Конвенцията. Поради липсата на вътрешноправен механизъм за търсене на обезщетение Съдът установява нарушение и на чл. 13 във вр. с чл. 2 на Протокол 4.


[1] След решението по делото Станков ЗОДОВ беше изменен така :

„Чл. 9а. (Нов – ДВ, бр. 43 от 2008 г., в сила от 30.05.2008 г.) (1) За делата по този закон се внася проста държавна такса в размер, определен с тарифата, приета от Министерския съвет.

(2) Разноски по делата, както и разноски по изпълнението не се внасят предварително.“

  1. Все още няма коментари.
  1. 0 trackbacks