Каталог 2014

Catalogue

КАТАЛОГ ПО ТЕКСТОВЕ НА ПОСТАНОВЕНИТЕ РЕШЕНИЯ ОТ ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА ПРЕЗ 2014 г.

Решение от 16декември  2014 г.  – Dimcho Dimov c. Bulgarie(Requête no 57123/08)

ЧЛЕН 2 – право на живот

чл.2(право на живот – неефективност на разследване за причинена смърт при полицейско задържане  )+чл. 3 (забрана за нечовешко  третиране – неефективност на разследване за  свръх употреба на сила при полицейско задържане)

Dimitrov and Others v. Bulgaria(Application no. 77938/11), 1 July 2014

Жалбата е по повод смъртта на български гражданин, настъпила по време на задържането му при полицейска операция. Родителите, детето и жената, с която е живеел на съпружески начала, повдигат оплаквания по чл. 2 и чл. 3 от Конвенцията.

На 10 ноември 2005 г. регионалното звено за борба с организираната престъпност в Благоевград получава заповед да задържи пострадалото лице, за което е имало сведения, че е замесено в разпространение на наркотици и сводничество. В резултат на проведената операция то е задържано, но непосредствено след това умира. Няколко са версиите относно задържането и неговата смърт. Според близките на жертвата цивилно облечени и маскирани лица без опознавателни знаци принудително са го извлекли от автомобила му докато той е разговарял по мобилния си телефон. Поставили са ръцете му зад гърба и са му сложили белезници, след което са го повалили на земята и са започнали  мълчаливо да му нанасят удари  в продължение на 15 минути. Свидетели чуват виковете му, че се задушава и въпросите какво искат от него и защо го бият.Според проведеното по-късно вътрешно разследване, разпоредено от Главния секретар на МВР, пострадалият не се подчинил на полицаите, когато те му разпоредили да излезе от автомобила си, а започнал да бяга,  поради което се наложило да бъде употребена сила и след като му поставили белезници, го оставили   на земята. Тъй като бил неподвижен, извикали бърза помощ, но пристигналият лекар установил смъртта му. Според акта за смърт пострадалият е починал от остър кардиогенен шок и остра сърдечна недостатъчност.  Когато по-късно  тялото на г-н Димитров било предадено на близките му,  те видели множество наранявания по тялото му и поискали да бъде извършена аутопсия, за да се изяснят причините за смъртта му. Петимата експерти, участвали в аутопсията, достигнали до заключението, че причината за смъртта на г-н Димитров е бил закрита мозъчна травма, поради четири силни удара по главата, причинили комоцио   и контузия , което е довело до срив на функциите на мозъка, и на парализа на жизнените центрове (сърдечни и респираторни), които са били пряка причина за смърт. Травматичното разкъсване на аортата е било вторичен фактор, причинен от удари в гърба между прешлените. Експертите не установяват медицински данни за оказана съпротива от страна на пострадалото лице.

Първоначално досъдебното производство срещу петимата полицаи е прекратено с мнение, че не е налице престъпление, защото те са действали в съответствие с разпоредбите на ЗМВР. Това постановление на прокуратурата е отменено с указания за извършването на конкретни процесуално-следствени действия.

В следващите 5 години делото е разгледано от два състава на Софийския военно-окръжен съд /и двата пъти са постановени осъдителни присъди на осн. чл.116, т. 2,  5 и 6. от НК /, от два състава на Софийския военно-апелативен съд /който намира подсъдимите за виновни, но изменя присъдите относно размера на наказанията/ и от два състава на ВКС. При второто разглеждане на делото   с решение от 09.06.2011 г. ВКС оправдава подсъдимите, приемайки, че е налице случайно деяние и между действията на полицаите и настъпилата смърт на пострадалия няма никаква причинна връзка. Решението е подписано с особено мнение от един от съдиите, който намира, че въпросът относно причината за настъпилата смърт не е бил изяснен поради недопускането на т.н. „арбитражна“ експертиза, поискана от повереника на жалбоподателите още при първото разглеждане на делото пред въззивната инстанция поради противоположните становища на вещите лица, извършили експертиза в досъдебното производство и тези, назначени при първото гледане на делото във военно-апелативния съд  /дали се касае за смърт, причинена от черепно-мозъчна травма и руптура на аортата или на позиционна асфиксия/. Поради това според този съдия е следвало да има ново разглеждане на делото.

Жалбоподателите повдигат оплаквания по чл. 2 и 3 от Конвенцията.Те твърдят, че  г-н Димитров е бил умишлено убит от петима полицейски служители и, че констатациите на ВКС във връзка с причините за смъртта му са били произволни.

Въпреки възраженията на Правителството за неприложимост на чл. 2 Европейският съд разглежда оплакванията едновременно по чл. 2 и чл. 3 от Конвенцията. Той  се аргументира с това, че независимо от това коя от трите версии за смъртта на г-н Димитров се приемат като истинна, не се спори, че когато  е починал, той  изцяло е бил под контрола на петима полицаи, които са провеждали  операцията срещу него. Съдът отбелязва, че използването на сила срещу г-н Димитров и многобройните наранявания, претърпени от него   не са били разследвани във вътрешното производство. С изключение на две очевидки /една от които приятелката на пострадалия, а другата – сестра й, които наблюдавали от балкона на къщата побоя/, тези служители изглежда са единствените преки очевидци на смъртта на г-н Димитров.   Поради това Съдът счита, че делото следва да бъде разгледано в светлината на член 2 от Конвенцията, независимо от факта, че точната причина за смъртта на г-н Димитров и наличието на пряка причинно-следствена връзка между силата, използвана срещу него и смъртта му се оспорват. Освен това, отговорността на държавата по силата на член 2 не се ограничава до случаите, в които съществуват  сериозни доказателства, че употребата на сила от страна на държавни служители има или би могло да има пряка причинна връзка със смъртта на един човек. Тя може   да бъде  ангажирана, когато   при осъществяването на дадена операция не  са взети  всички възможни предпазни мерки при избора на средствата и методите с цел да се избегне или поне минимизира случайната загуба на човешки живот. Доколкото медицинските експертизи установяват, че г-н Димитров е бил подложен на малтретиране от страна на петима офицери, и тези  обстоятелства са приети от първоинстанционния и въззивния съд за доказани  по делото,   Европейският съд  заключава, че   чл. 3 от Конвенцията също намира приложение.

Съдът започва анализа си с отговор на въпроса дали приложената физическа сила и нанесените наранявания са били абсолютно необходими за задържането на г-н Димитров. Въпреки твърденията на Правителството, самите национални инстанции установяват, че петимата полицейски служители са нарушили разпоредбите на ЗМВР и са превишили употребата на сила. Макар и да е спорна причината за смъртта на пострадалия, няма съмнение относно характера и естеството на уврежданията, получени от него в резултат на употребата на сила. Ето защо Съдът заключава, че малтретирането,на което е бил подложен г-н Димитров, не е било оправдано. Той припомня добре утвърдената си практика по повод позитивните задължения на държавите за провеждане на ефективно разследване  в случаите на причинена смърт и малтретиране от представители на държавата и подлага на анализ действията на властите в конкретния казус.

Съдът отбелязва на първо място, че вътрешното разследване, проведено от Министерството на вътрешните работи, не отговаря на горните изисквания /то не е независимо, близките не са уведомени за него и нямат достъп до материалите от проверката; след приключване на наказателното производство то не е възобновено/.

Следващата стъпка на Съда е да установи дали националните съдилища са изпълнили надлежно изискванията за провеждане на ефективно разследване. Той констатира, че въпреки някои пропуски и неточности в хода на досъдебното и на съдебното производство това не е попречило нито на първоинстанционния, нито на апелативния съд да изяснят детайлно фактическите обстоятелства и на тази основа да достигнат до извода за неоправданото използване на сила и за умишлено причинената смърт на пострадалото лице. Тези заключения са в унисон с изискванията на чл. 2 и чл. 3 от Конвенцията. Върховният касационен съд обаче достига до противоположно заключение и отменя осъдителните присъди на петимата полицаи. Съдът отбелязва във връзка с това, че Върховният касационен съд е решил в нарушение на установената съдебна практика да направи нови фактически констатации /за наличието/липсата на пряка причинна връзка между действията на полицаите и смъртта на жертвата. Те /констатациите/ не се основават на нови доказателства, а на тяхното различно тълкуване. Европейският съд констатира, че в мотивите на последното решение на ВКС изцяло са пренебрегнати въпросите относно малтретирането на жертвата от страна на подсъдимите и анализът  е съсредоточен единствено върху това – дали е налице пряка причинна връзка между техните действия и смъртта на г-н Димитров.

В заключение Съдът не счита, че наказателното производство, осъществено от  властите, е довело до установяване на всички обстоятелства, свързани с изясняване отговорността на лицата, причинили смъртта на жертвата. Съдът отбелязва с особена загриженост, че заключението на ВКС, че   петимата полицаи не са извършили никакво нарушение на закона, обхваща без да прави разлика всички техни действия по време на инцидента /§ 145-146/.

Той изразява своето безпокойство  и относно липсата на разследване на по-широката картина по повод начина на планиране, целта и самия контрол по осъществяване на  полицейската операция и доколко тактиката за прекомерната употреба на сила не е била целенасочена и умишлена или се е оказала  неизбежна последица от действията на полицаите.  Сериозни опасения изказва Съдът и по повод констатациите му за опитите на участвалите в задържането на жертвата лица да прикрият  инцидента, което не се случва за първи път. Той отбелязва, че не би могъл да предложи единна процедура относно отговорността на държавните служители в подобни ситуации, но при всички положения следва да има такава, за да се поддържа общественото доверие. В противен случай само ще се засилват страховете и съмненията /както е в конкретния случай/, че полицията е целяла физическото ликвидиране на жертвата.

Евдропейският съд установява нарушения едновременно на чл. 2 и чл. 3 от Конвенцията.

По повод оплакванията по чл. 6 за допуснати нарушения на различни аспекти на правото на справедлив процес Европейският съд намира същите за допустими, но неоснователни.

………………………………………..

ЧЛЕН 3  – забрана за нечовешко и нехуманно третиране и изтезание

Чл. 3 (забрана за нечовешко и унизително третиране поради обездвижването на затворник с белезници  /материален аспект/ и липса на ефективно разследване по повод оплакването му /процесуален аспект/)+чл.8 (контрол на кореспонденцията на затворник)

Dimcho Dimov c. Bulgarie(Requête no 57123/08),16 décembre 2014

От 2003 г. жалбоподателят изтърпява присъда от 18 г. лишаване от свобода във Варненския затвор.  Няколко години по-рано при инцидент той наранява лошо китката на дясната си ръка и от тогава претърпява няколко операции поради различни усложнения. Движенията му с тази ръка са силно ограничени. Наред с това страда от редица заболявания, между които дископатия и дискова херния. Докато изтърпява присъдата си в затвора той прави редица опити за самонаранявания (два пъти през 2005, три пъти през 2006 г.) и във връзка с това негово поведение е имал няколко срещи с психолога на затвора, а  през 2007 г. е хоспитализиран за един месец в психиатричната клиника на Ловешкия затвор, където е подложен на медикаментозно лечение и е изписан с подобрение.

На 29 април 2008 г. жалбоподателят започва гладна стачка, изразявайки по този начин протеста си срещу лошите условия във Варненския затвор. По-късно същия ден той поискал да се види с прокурора, отговарящ за контрола върху затвора. След разговора подписва пред него документ, с който декларира, че се отказва от гладната стачка, но потвърждава, че е готов да се самонарани. Във връзка с това негово изявление по заповед на  директора на затвора няколко надзиратели обездвижват  жалбоподателя, като го поставят на легло в медицинския център към затвора с ръце и крака с белезници под формата на кръст. На 30 април той се оплаква от силни  болки в дясната ръка, гърба и десния крак и моли надзирателите да отключат белезниците, като подписва декларация, че няма да се самонарани. Молбата е оставена без последствие. Надзирателите му обясняват, че лицата, компетентни да отменят заповедта, са в почивка по време на празниците до началото на месец май. На 1 май жалбоподателят е прегледан от лекар, който му предписва медикаментозно лечение с инжекции. Белезниците са свалени само по време на прегледа.  До 7 май 2008 г. – първия работен ден, когато окончателно е освободен от положението на обездвижване, белезниците са сваляни само по време на ядене и три пъти на ден  за посещаване на тоалетната.

По твърдения на жалбоподателя на неопределена дата през същия месец той се среща с прокурор от окръжна прокуратура и прави оплакване срещу третирането му от затворническата администрация, но не са предприети никакви действия за проверка на твърденията му. На 4 юни 2009 г. с посредничеството на адвокат той депозира жалба до окръжния прокурор срещу служителите от затвора и прави искане да бъдат разпитани редица лица в качеството им на свидетели – медицинския персонал от затворническата болница, надзирателите, друг затворник, който е бил в съседната стая. Прокурорът разпорежда да бъдат разпитани посочените лица, както и да се съберат всички писмени доказателства – медицинска документация и административни документи, свързани със задържането. В края на същия месец разследващият полицай изпраща преписката до прокуратурата с мнение, че липсват данни за извършено престъпление. Посоченият като свидетел друг затворник междувременно е освободен от затвора и не е разпитан.  С постановление от 29 юли 2009 г. окръжната прокуратура   отказва да образува наказателно производство срещу служителите на затвора, приемайки, че използването на белезници за период от девет дни е било на законно основание – чл. 84д от Закона за изпълнение на наказанията. Целта е била да възпрепятства жалбоподателя да се  самонарани, тъй като опасността е била реална предвид предходното му поведение в миналото, когато вече се е наранявал. Що се отнася до писмената му декларация, че няма да се самонарани от 30 април 2008 г., тя е била направена в извънработно време и е станала достояние на затворническата администрация едва на 7 май – първия работен ден след празниците. Това постановление е обжалванопред Варненската апелативна прокуратура, а след това – пред Върховната касационна прокуратура, но и двете по-горни инстанции намират, че фактическите констатации в постановлението на окръжната прокуратура за отказ за образуване на досъдебно производство срещу виновни длъжностни лица е  законосъобразно. Надзирателите правилно са използвали белезници, за да предотвратят риска от самонараняване в съответствие с разпоредбите на чл. 84д и е от ЗИН, поради което действията им не съставляват престъпление.

Европейският съд не приема възраженията на правителството за не изчерпване на вътрешните средства за защита поради непредявения иск по чл. 1 от ЗОДОВ. Той се съгласява с аргументите на жалбоподателя, че доколкото неговото третиране се доближава до дефиницията за изтезание, единственото ефективно средство е било да започне наказателно преследване срещу виновните длъжностни лица. Поради това той е сезирал и прокуратурата.

Оплакванията са разгледани в двата аспекта на чл. 3 – материален и процесуален.

Съдът прави уговорката, че по принцип използването на белезници и други помощни средства  не повдига  въпрос по член 3, когато мярката е била взета в рамките на правомерен арест и когато тя не включва използването им  отвъд това, което изглежда абсолютно необходимо в случая. Съдът признава, че използването на сила и средства за обезопасяване може да се наложи в затворите, за да се предотврати рискът от   неподчинение или самонараняване. Въпреки това, прилагането на тези мерки не трябва да излиза извън рамките на строго необходимото. Съдът отбелязва, че жалбоподателят е бил обездвижен върху леглото във Варненския затвор, след като е направил изявление на 29 април 2008 г.,  че ще се самонарани. Документите по преписката показват, че жалбоподателят страда от поведенчески разстройства със Suicidal Tendencies и самонараняване и че в миналото той е имал такива прояви . При тези условия, рискът от самонараняване е бил сериозен и непосредствен. Затова Съдът не може да обвинява служителите от   затвора за тяхното  решение временно да имобилизират жалбоподателя. Това е било разрешено и по силата на действащия тогава ЗИН. Той обаче намира, че вв течение на целия ден –  30 април 2008 г.  са били  налице серия от последователни и достатъчно сериозни обстоятелства, които са показвали, че целта на обездвижването е постигната. Това от своя страна е могло да мотивира  надзорните органи да поставят под въпрос необходимостта от мярката: жалбоподателят вече е прекарал няколко часа с белезници към леглото си; той се оплаква от болки в дясната ръка, гърба и десния крак и е подписал документ, в който дкеларира  отказа си да се нарани.Основната причина да не бъде отменена заповедта е провалът в   организацията на работа в рамките на затвора в рамките на празничните дни, което се е отразило изключително негативно върху жалбоподателя в рамките на шест дни. Съдът взема под внимание и докладите на Комитета по предотвратяване на изтезанията от 2010 и 2012 г. от посещенията му в този затвор, че там е налице практика  затворници да бъдат обездвижвани за период от няколко последователни дни. Препоръчано е на  затворническите власти да ограничат до минимум продължителността на тази  специална задължителна мярка за затворник и тя да не се прилага  в продължение на няколко дни, което би могло да доведе до  злоупотреби. Наред с това е установено че липсва  специализирана система за фиксиране и физически ограничения. Като се внземе предвид и фактът, че жалбоподателят е бил обездвижен най-малко двадесет и два часа на ден в продължение на няколко дни. Като се вземат предвид заболяванията на жалбоподателя,предприетата мярка  само е влошила здравословното му състояние   и му причинява физическа болка. Съдът взема предввид и психологическия ефект на приложената мярка. Той  отбелязва, че жалбоподателят е бил особено уязвим, защотно е страдал от повтарящи се проблеми в поведението, за което е бил лекуван в миналото в психиатрично заведение. Съдът намира, че непрекъснато обездвижване на жалбоподателя  му е причинило значително психическо страдание.

Съдът достига до извода, че от 30 април 2008 г. мярката на властите вече не е била оправдана с оглед неговото поведение, поради прекомерната й продължителност, които са му причинили силно физическо и психическо страдание. Той приема, че тя се вписва в разбирането за нечовешко отношение по чл. 3 в неговшия материален аспект.

По повод оплакването за  липса на ефективно разследване Съдът намира, че полицейското разследване е било извършено твърде формално, тъй като всички събрани доказателства са били само от администрацията на затвора. Самите служители, които са обездвижили жалбоподателя никога не са били разпитани, нито пък другия затворник или медицинския персонал. Вярно е, че дори и без тези показания прокуратурата е могла да установи, че жалбоподателят е бил обездвижен в продължение на няколко дни, но тя просто отбелязва, че изпоблзването на белезници е има правно основание във вътрешното право. Разследващите орани са се съсредоточили само  върху началото на периода на задържане, но  не са се опитвали да се установи дали това е оправдано за срока на неговото прилагане, и особено след 30 април 2008 г.  Ясно е, че поради ограничения си обхват, полицейското разследване в този случай не е бил в състояние да се справи с този основен аспект на оплакването на жалбоподателя.

Поради това Съдът достига до извода, че държавата не е изпълнила задължението си да проведе ефективно разследване на твърденията за малтретиране от страна на съответното лице. Следователно, налице е нарушение на член 3 от Конвенцията в неговия процесуален аспект.

Съдът установява нарушение и на чл. 8 от Конвенцията.

………………………………………..

чл. 3 (забрана за нечовешко и унизително третиране поради режима и условията на изтърпяване на наказанието доживотен затвор без право на замяна и поради невъзможност за намаляване на наказанието след като присъдата влезе в сила)

Manolov v. Bulgaria (Application no. 23810/05), 4 November 2014

чл. 3 (забрана за нечовешко и унизително третиране – неоправдано използване на сила от страна на полицията – процесуални и материални аспекти)

През 1996 г. Кюстендилският окръжен съд постановява смъртна присъда по отношение на жалбоподателя във връзка с повдигнатото срещу него обвинение за  грабеж , придружен с убийство, както и за редица други насилствени престъпления. През 1999 г. Софийския апелативен съд потвърждава присъдата, поради влезлите в сила междувременно промени в НК от декември 1998 г. изменя наложената смъртна присъда с наказанието  доживотен затвор без право на замяна. От 2000 г. той е преведен в затвора в Бобов дол, където изтърпява присъдата си.

Жалбоподателят повдига оплаквания за лошите битови  условия там, изразяващи се в некачествена и недостатъчна храна, липса на отопление през зимните месеци, недостатъчна хигиена в килиите и в тоалетните и др.п.

Наред с това жалбоподателят твърди, че при всяко негово извеждане от килията е бил държан с белезници, макар че не е имал никакви прояви на насилие или неподчинение.

Жалбоподателят водил редица дела по чл. 1 от ЗОДОВ във връзка с лошите материални условия в затвора,както и с твърде суровия режим, на който са били подложени затворниците, изтърпяващи наказание доживотен затвор без право на замяна, но исковете му били отхвърлени от Кюстендилския административен съд.

Жалбоподателят повдига оплакване и по повод липсата в националното законодателство на възможност да се измени наложеното наказание доживотен затвор без право на замяна и единственият път е правомощието на президента за помилване на такива лица.

Европейският съд установява две самостоятелни нарушения на чл. 3.

Първото е свързано с твърде суровия режим, при който е било изтърпявано наказанието, произтичащо от самия характер на действащото законодателство – постоянно заключен в килията си по силата на режима, при който е изтърпявал наказанието. В решението е отбелязано, че няма никакви данни  жалбоподателят да е дал основания след осъждането си да бъде подлаган на такава строга изолация. Съдът установява наред с това, че използването на белезници винаги, когато жалбоподателят е бил извеждан от килията си без това да се налага по съображения за сигурност, е в противоречие с чл. 3 и се позовава на своята постоянна практика (Kashavelov v. Bulgaria, no. 891/05, §§ 38-40, 20 January 2011,   Piechowicz v. Poland, no. 20071/07, § 174, 17 April 2012, and Horych v. Poland, no. 13621/08, § 99, 17 April 2012)

Съдът взема под внимание, че исковете на жалбоподателя са били разгледани от национален съд и са били отхвърлени като недоказани, но отбелязва, че извън всякакво съмнение е  това, че автоматичните ограничения, произтичащи от самия режим на изтърпяване на наказанието, взети в тяхната цялост, са достатъчно сериозни, за да бъдат квалифицирани като унизително и нечовешко отношение.

Второто нарушение е по повод характера на самото наказание доживотен затвор без право на замяна.

Съдът констатира, че от момента, когато   присъдата на жалбоподателя е влязло в сила – ноември 2004 г.  и до началото на 2012 г. ,не е имало ясни условия, при които тя да може да се разглежда като подлежаща на промяна,   съгласно установените стандарти в неговата съдебна практика  във връзка с доживотните присъди.  Първо, не е ясно дали преди промените в НК от 2006 г. правото на помилване се е разпростирало и по отношение на този вид  присъди.  На второ място, по начина, по който е било упражнявано това правомощие от президента  преди началото на   2012 г. то не  е било достатъчно  прозрачно и не са съществували конкретни примери, които доказват, че лицата, изтърпяващи присъди  доживотен затвор без замяна могат да се надяват да се възползват от упражняването на това свое право и ще получат изменение на присъдата си. В този аспект  Съдът се позовава на мотивите , изложени в решението му по делото Harakchiev and Tolumov v. Bulgaria (nos. 15018/11 and 61199/12, 8 July 2014). Той изтъква, че на лицата, осъдени на доживотен затвор без право на замяна трябва да се даде шанс  да вярват, че ако положат усилия, един ден могат да получат свободата си. Но за да се реализира той, би следвало тази възможност да бъде истинска чрез включването им в различни образователни курсове и групови дейности, а не чрез пълната им изолация.

Същевременно Съдът изрично подчертава, че установяването на нарушение на чл. 3 в този му аспект  не означава, че на жалбоподателя се предоставя перспектива за предстоящо освобождаване.

………………………………………………….

Anzhelo Georgiev and Others v. Bulgaria (Application nо № 51284/09),30 september 2014

Жалбоподателите са петима български граждани от гр. Варна – собственик, служители и консултант на дружество-интернет доставчик.

На 16 юни 2008 г. Районната прокуратура в гр. Варна  образува  производство срещу неизвестен извършител във връзка с извършено продължавано престъпление по  чл. 172а, ал. 1 от НК   поради разпространението на материали , нарушаващи интелектуалната собственост, чрез използване сървърите на дружеството в периода януари – май 2008 г. В постановлението на прокурора е разпоредено да се установи дали в дружеството има нелицензиран софтуер и ако има такъв, да се изземе, за да бъде разпоредена съответната експертиза, като резултатите бъдат докладвани незабавно на прокурора. Разпоредено е разследването да бъде извършено от служители на Централната служба за борба с организираната престъпност.

На 18 юни 2008 г. Въоръжени и маскирани полицаи нахлуват в два от  офисите на дружеството. Те принуждават служителите да легнат на земята и  нанасят  удари по телата им.  По отношение на втората и третия жалбоподатели  използват  електрошок, четвъртият е  държан в продължение на час с белезници на гърба, закачен за решетката на прозореца. На петия  е повален на земята, поставени са му белезници и е извлечен вън от офиса. Всички са обиждани и им е заповядано да не се обаждат.

Първият жалбоподател – управител на дружеството, не присъства по време на събитията в офисите. На следващия ден всички заподозрени се снабдяват с медицински свидетелства, удостоверяващи нараняванията им и депозират жалби по повод действията на полицаите.

В хода на извършената проверка по повод оплакванията на всички служители, присъствали на извършените обиски в двата офиса, са разпитани участвалите в операцията полицаи, които твърдят, че служителите са оказали съпротива, държали се обидно и арогантно, поради което се наложило използването на белезници, но отричат да са използвани елекрошокови палки.

Военно-окръжната прокуратура с постановление отказва да образува досъдебно производство срещу полицаите, приемайки, че те са действали в рамките на закона и че силата, която са използвали, е била оправдана поради оказаната съпротива от страна на служителите. През ноември Варненската военно-апелативна прокуратура отменя постановлението , констатирайки, че в преписката не се съдържат доказателства дали е образувано наказателно производство по повод подозрението за извършено престъпление по чл. 172а от НК; няма документ, удостоверяващ, че е получено разрешение от съдия за извършването на обиск в офисите; няма информация  дали са    са търсени, открити и иззети  по време на операцията някакви доказателства във връзка с инвриминираното деяние. През март 2009 г. Варненската районна прокуратура (на която преписката е изпратена по компетентност), отказва да образува досъдебно производство срещу полицаите. Неговият извод се основава на заключението му, че действията на специалните части са били законосъобразни, съобразно чл. 72 от ЗМВР, тъй като служителите са се опитвали да заличат компютърна информация и са оказали съпротива на полицаите, поради което използването на специални средства – белезници и електрошок, е било оправдано. Това постановление е потвърдено от окръжната прокуратура.

Съдът уважава възражението на Правителството, че първият жалбоподател няма качеството “жертва”, тъй като не е присъствал в нито един от офисите по време на описаните събития, а четвъртият жалбоподател не е представил медицински документ за причинените му увреждания. Другите възражения за неизчерпване на вътрешните средства за защита са отхвърлени.

Правителството не отрича използването на помощни средства от страна на полицията, но твърди, че те са били необходими и оправдани с оглед характера на проведената операция и поведението на самите жалбоподатели, а причинените им увреждания не са достатъчно сериозни, за да попаднат в обхвата на чл.3 Тази теза не се възприема от Съда, който констатира, че употребената сила и причинените страдания са достатъчно сериозни и надхвърлят онзи минимален  праг на тежест, който е допустим, съгласно стандартите при приложението на чл.3.

Затова той търси отговор на въпроса: дали употребената сила по време на полицейската операция от 18 юли 2008 г., е била абсолютно необходима с оглед конкреттните обстоятелства на случая.Съдът отбелязва, че нито прокуратурата, нито Правителството дават  задоволително обяснение относно използването на белезници и електрошок, както и че не е извършено задоволително разследване при какви точно обстоятелства те са били употребени по отношение на тримата жалбоподатели. Не са били прегледани и записите от наличните видеокамери в офисите на компанията, каквото предложение е било направено от служителите на фирмата. Вместо това са били събрани свидетелски показания от полицейските служители, участвали в операцията. Не са идентифицирани и лицата, употребили  сила, поради това, че те са били с качулки и тяхната самоличност не е установена. Съдът констатира, че липсата на отличителни белези, по които могат да бъдат установени служителите, участващи в специални операции поставят под въпрос ефективността на подобно разследване, позовавайки се на решението си по делото Hristovi v. Bulgaria, no. 42697/05, § 92, 11 October 2011. Той отбелязва наред с това, че властите не са изяснили дали действително вторият, третият и петият жалбоподатели не са се подчинили на заповедите на слежителите от ГДБОП и не са подложили на преценка оплакванията им. Той е  “особено впечатлен”, че органите на прокуратурата са достигнали до извода, че употребата на помощните средства е била в рамките на необходимото единствено и само въз основа на показанията на полицейските служители, знаейки, че те причиняват болка и парализа за известен период от време . Той отбелязва, че не е изяснен въобще въпросът относно вида на използваните електрошокови устройства, както и че към момента на събитията в действащото законодателство са липсвали специфични разпоредби относно реда и начина на прилагането им. Липсата на специални инструкции за използването им само по себе си води до освобождаване на полицейските служители от задължението им да спазват стандартите на чл.3 от Конвенцията.(§76). Съдът, както и Комитетът по предотвратяване на изтезанията считат, че правилно обучените служители разполагат с много други достъпни за тях техники за контрол, когато се намират в непосредствена близост до човек, по отношение на когото те трябва да бъдат приложени.  Той не е убеден, че целта да се предотвратни унищожаването на доказателства, съдържащи се в компютрите на дружеството (която сама по себе си е легитимна), не е могла да бъде постигната чрез по-подходящи и щадящи средства .

Европейският съд констатира неуспеха на разследващите органи да установят по-подробно точните обстоятелства на инцидента и причините за използване на сила в степента и вида, приложени от служителите на ГДБОП . Ето защо той заключава, че властите не са успели да изпълнят задоволително задължението си да опровергаят версията на жалбоподателите и Правителството не е представило убедителни аргументи, чрез които да се оправдае употребата на сила срещу тримата жалбоподатели.

Европейският съд достига до заключението, че по време на полицейската операция от 18 юни 2008 г. по отношение на  тримата жалбоподатели е била използвана сила, несъвместима с чл. 3 от Конвенцията и че властите не са извършили ефективно официално разследване. Поради това той намира, че е налице нарушение на чл. 3 и в двата му аспекта – материално-правен и процесуален.

……………………………………………….

чл. 3 (забрана за нечовешко и унизително третиране поради режима и условията на изтърпяване на наказанието доживотен затвор без право на замяна и поради невъзможност за намаляване на наказанието след като присъдата влезе в сила)+ чл. 13(липса на ефективно вътрешноправно средство за защита по повод първото нарушение

Harakchiev and Tolumov v. Bulgaria (Applications nos. 15018/11 and 61199/12), 8 July 2014

Двамата жалбоподатели са осъдени съответно на доживотен затвор без право на замяна   / за първия с влязла в сила присъда през 2004 г./ и на доживотен затвор със замяна  /за вторият  с присъда от 2000 г./ за извършени от тях въоръжени грабежи, придружени с  по две убийства. Г-н Харакчиев изтърпява присъдата си в Старозагорския затвор, а г-н Толумов – в Пловдивския.

Те повдигат оплаквания по повод твърде строгия режим на изтърпяване на наказанията, на който са били подложени и който според тях е в нарушение на чл. 3 от Конвенцията. Според тях с изключение на ежедневния 1 час за разходка и оставането им заключени  за останалото време в изолирани от останалите затворници килии, без достатъчно проветряване, течаща вода, достъп до тоалетна, отопление на килиите, недостатъчна хигиена, храна и медицински грижи – представлява нечовешко и унизително третиране.

Г-н Харакчиев повдита оплакване по чл. 3 и на плоскостта на самия характер на наказанието доживотен затвор без право на замяна, отнемащо му всяка надежда за живот извън затвора от момента на налагането му. Според него това е нечовешко и унизително наказание, което е в нарушение на чл. 3, защото липсва недискреционна процедура, допускаща замяната му с по-леко.

На плоскостта на чл. 13 двамата повдигат оплаквания, че не са разполагали с никакво ефективно вътрешноправно средство за защита по повод оплакванията си по чл. 3.

Повдигнати са оплаквания и за нарушение на чл. 8 по повод контрол над кореспонденцията им. Съдът намира оплакването на г-н Харакчиев по този текст за недопустимо поради липсата на всякакви доказателства за истинността на  подобни твърдения и в решението си по допустимост от 19 февруари 2013 г. приема да разгледа освен оплакванията по чл. 3 и чл. 13 и това по чл. 8, повдигнато от г-н Толумов.

В решението си по основателност Съдът прави подробен преглед на  санкциите в българското наказателно  законодателство от Освобождението и първия наказателен закон до настоящия момент /включително и на относимите текстове от проекта за нов НК/, като подробно се спира на дебатите в българския Парламент по повод отмяната на смъртното наказание и въвеждането на новите видове наказания – доживотен затвор със и без право на замяна. Той анализира наред с това правомощието за помилване на Президента и практиката по прилагането му от 2002 г. до настоящия момент и въведените правила в работата на комисията по помилване към президента през 2013 г. Направен е преглед практиката на българските съдилища по разглеждането на дела за лоши условия в затворите и твърде строгия режим на лишените от свобода със и без право на замяна по ЗОДОВ и по чл. 256-257 от АПК. Представена е и правната рамка относно „специалния режим” на изтърпяване на наказанието на осъдените на доживотен затвор съгласно ЗИН (отм.) и действащия ЗИНЗС от 2009 г. Съдът посочва наред с това и относимите международни актове и други международни инструменти на ООН и на Съвета на Европа, както и констатациите от всички доклади на Комитета за превенция на изтезанията при неговите посещения в български затвори от 1999 г. до 2012 г. /CPT – §§165-174/. Той взема предвид и докладите  Българския хелзинкски комитет.

Правителството прави възражение за недопустимост по повод оплакванията на жалбоподателите за суровите условия на изтърпяване на наказанието, като твърди, че е налице злоупотреба с правото на жалба, тъй като, макар и да са били в различни затвори,  твърденията на жалбоподателите били идентични с тези на затворник, който изтърпявал наказание в съвсем друг затвор. То е отхвърлено от Съда /§§184-185/. Колкото до  възражението за не изчерпване на вътрешните средства за защита,   Съдът приема, че то е тясно свързано с оплакването по чл. 3 и решава, че ще разгледа съвместно двата въпроса /относно допустимостта и сонователността/.

По повод режима и условията на изтърпяване на наказанието доживотен затвор Съдът припомня, че е изяснил стандартите за съответствието на това наказание с чл. 3 в своето решение от 12 април 2012 г. по делото BabarAhmadandOthersv. theUnitedKingdom (nos. 24027/07, 11949/08, 36742/08, 66911/09 and 67354/09, §§ 200-14, както и в това на  Chervenkovv. Bulgaria (no. 45358/04, §§ 60-66 от  27 ноември 2012 и AnanyevandOthersv. Russia, nos. 42525/07 and 60800/08,   10 January 2012).

Той установява нарушение на чл. 3 поради кумулативния ефект на условията на задържане, в които са поставени жалбоподателитне, а именно: пълната им изолация в продължение на 21-22 часа на ден в килиите, макар че останалите затворници са били в съседство; незадоволителните материални условия в продължение на 12 и 14 години /респективно за всеки един от тях/; липсата на подходящи форми на   физическо или умствено стимулиране; ограничени възможности да прекарват на чист въздух.

Съдът отбелязва, че такава изолация на затворниците може да бъде оправдана само поради особени  съображения за сигурност. Подобна мярка не е ооснователна в случаите на жалбоподателите. Особено по отношение на втория от тях, за когото самото Правителство признава, че още със самото си постъпване в затвора е показал старание и усърдие за спазване на правилата и не е създавал никакви проблеми и рискове за околните и за себе си. Затова и Съдът посочва, че няма обяснение кое е налагало той да продължи да бъде на такъв режим. Друг аспект, който се анализира в тази връзка и се установява несъответствие с изискванията на чл. 3, е разходките на открито и осигуряването на някакви занимания или дейности, които да осмислят пребиваването в места за лишаване от свобода. Той достига до извода, че  до голяма степен тя е в резултат на автоматичното прилагане на разпоредбите на вътрешното законодателство относно режима на изтърпяване на наказанието, а не толкова  – на съображения за сигурност с оглед тяхното поведение. По повод лошите битови условия Съдът „е поразен” по повод липсата на тоалетни в килиите и разрешението само по три пъти на ден да се посещават санитарните възли. /§ 211/

Съдът достига до извода, че анализираните аспекти на условия на   режима на изтърпяване на наказанието и на материалните условия, в които се реализира то, взети заедно, са достатъчно сериозни, поради което ги  квалифицира като форма на нечовешко и унизително отнасяне и установява нарушение на чл. 3 в този аспект.

Във връзка с лошите материални условия в затворите Съдът установява нарушение и на чл. 13 поради липсата на ефективно вътрешноправно средство за защита, като се позовава на добре установената си практика по делата Ананиев и др. срещу Русия(посочено по-горе) иTorreggianiandOthersv. Italy (nos. 43517/09, 46882/09, 55400/09, 57875/09, 61535/09, 35315/10 и 37818/10, §§ 50-51, 8 January 2013. Той посочва, че към настоящия момент исковете по ЗОДОВ и АПК (чл. 256-257 АПК) не могат да бъдат такова средства, тъй като няма механизми, чрез които да се подобри положението на затворниците. Оплакванията от самия характер на режима /поради неговата суровост/ сами по себе си са «законови», поради което няма как да бъде уважена претенция за нанесени неимуществени вреди.

По повод самото наказание доживотен затвор без право на замяна Съдът препотвърждава  новата си практика, установена с решението си по делото VinterandOthersv. theUnitedKingdom ([GC], nos. 66069/09, 130/10 and 3896/10, ECHR 2013. Той посочва, че само по себе си това наказание би било в съответствие с чл. 3, ако, от една страна, съществува шанс за освобождаване на осъдения и възможност за контрол от момента, в който започне изтърпяването му. Освен това един  осъден на доживотен затвор без право на замяна трябва да има правото да знае  при какви условия той би се надявал, че  може да се предвиди неговото освобождаване.Съдът констатира, че от момента на влизане в сила на присъдата на г-н Харакчиев през ноември 2004 г. и до началото на 2012 г. той не е можел да се надява тя бъде намалена. През този период  условията за упражняване на правомощията на президента за помилване, които биха могли да доведат до намаляване на наказанието му,  са били неясни. Не са съществували никакви формални или неформални гаранции в този смисъл. Няма и нито един пример, в който тогава президентът да е упражнил това свое правомощие по отношение на лице, изтърпяващо подобно наказание. Макар че Конвенцията не предвижда правото на реабилитация, властите са длъжни да дадат на всяко едно лице, осъдено на доживотен затвор без право на замяна, някаква перспектива, колкото и слаба да е тя, че то един ден може да получи свободата си. Нещо повече, самата цел на всяко едно наказание /вкл. и по българския НК/, е лицето да бъде поправено  и превъзпитано, да се работи за неговата ресоциализация и връщането му в обществото. Ето защо, колкото и широка да е свободата на преценка на държавата при определянето на режима и условията на изтърпяване на това наказание, тези аспекти не могат да бъдат пренебрегнати от Съда и той не  може да остане безразличен към тях. Европейският съд достига до извода, че е допуснато нарушение на чл. 3 поради това, че г-н Харакчиев е бил лишен от всяка надежда за освобождаване през периода 2004 – 2012 г., което е утежнило поради своята суровост неговите условия на задържане. Все пак Европейският съд прави уговорката, че тази негова констатация в никакъв случай не предоставя на жалбоподателя гаранции за неговото  освобождаване.

Европейският съд отбелязва, че след приемането на ясни правила за работа на Комисията по помилването към Президента от 2012 г. начинът, по който той упражнява своите правомощия за помилване вече се основават на ясни правила за  освобождаване или редуциране на наказанието. Съдът прави подробен преглед на работата на тази комисия, основавайки се на нейните месечни доклади и достига до извода, че наказанието доживотен затвор без право на замяна, наложено на жалбоподателя, поне формално, може да се счита, че би могло да се редуцира.

Освен присъдените обезщетения за нанесените им в тази връзка неимуществени вреди Съдът намира за необходимо да се произнесе и на основание чл. 46 от Конвенцията – т.е. да препоръча на властите какви общи мерки следва да предприемат, за да изпълнят точно решението му по повод установените нарушения на Конвенцията. Той постановява, че България следва да реформира, за предпочитане – по законодателен път, правната рамка, регламентираща режима на изтърпяване на наказанието по отношение на осъдените на доживотен затвор със и без право на замяна. В частност следва да бъде премахнат автоматизмът на определяне на твърде суровия режим на задържане и изолация на всички затворници, на които са наложени тези наказания.

Съдът не установява нарушение  на чл. 8 по отношение оплакването  на г-н Толумов за  нарушаване на тайната на кореспонденцията между затворник и адвокат.

………………………………….

чл. 3 (забрана за нечовешко  третиране – неефективност за свръхупотреба на сила при полицейско задържане)+ чл.2(право на живот – неефективност на разследване за причинена смърт при полицейскозадържане)

Dimitrov and Others v. Bulgaria(Application no. 77938/11), 1 July 2014

Резюме на решението е представено в предходния раздел – относно нарушенията по чл. 2 от Конвенцията.Съдът разглежда едновременно оплакванията по чл. 3 и чл. 2.

………………………………………………………….

чл.3(забрана за унизително третиране – държане на затворници с белезници по веме на съдебен процес)

Radkov and  Sabev v. Bulgaria (Applications  nos 18938/07 and  36069/09),27 may 2014

Жалбоподателите изтърпяват присъда доживотен затвор без право на замяна. През 2006 г. те предявяват искове по Закона за отговорността на държавата по повод лошите условия в затвора в гр. Ловеч. Съдебното заседание се провежда в зала в самия затвор. Двамата жалбоподателя са доведени с белезници на ръцете, поставени отзад, както и оковани в глезените. Веднага след началото му първият жалбоподателят отправя искане до съда да му бъдат свалени белезниците, тъй като се чувствал некомфортно, но съдията отказва без да изложи мотиви. В хода на съдебното заседание са разпитани двама свидетели, които изтърпяват същото наказание и са били в един отряд като жалбоподателите. Техните белезници са свалени по време на разпита им.

Жалбоподателите повдигат оплакване за нехуманното и унизително отношение към тях по време на съдебното заседание, тъй като са участвали в него оковани с белезници без това да е било необходимо, защото съдебното заседание се е провеждало в затвора и в присъствието на охраната.

Европейският съд припомня, че самото поставяне на белезници не води до нарушаване на чл. 3, когато е свързано с правомерен арест или законно задържане и не води до използването на сила, стига да е необходимо и пропорционално с оглед обстоятелствата. Важно е да се установи дали съществуват основания да се приеме, че засегнатото лице ще окаже съпротива при задържането му или има риск то да се укрие, или да причини вреди, или да нарани някого, или да укрие доказателства.

В конкретния случай държането на жалбоподателите с белезници не е било за много дълъг период от време /съдебното заседание е продължило около час/ и не е причинило вреди на здравето им, нито е имало други присъстващи, пред които те да са показани оковани. Съдът обаче подлага на преценка необходимостта и оправдаността   на тази мярка. Той не приема възраженията на правителството, че двамата жалбоподатели са били особено опасни и имало риск да направят опит за бягство или да предприемат други  нежелани действия. Съдът  отбелязва, че съдебното заседание се е провеждало в пространство, което е обезопасено и освен това на него са  присъствали  лица от затворническата охрана.  Не е оспорено и твърдението на жалбоподателите, че преди разпита на двамата разпитани свидетели са им били свалени белезниците. Те са също са изтърпявали  присъди доживотен затвор без право на замяна. Според Съда предприетите мерки значително са ограничили риска, който представляват двамата жалбоподатели. Наред с това те са били оковани в глезените през цялото време . Правителството не е доказало защо при тези обстоятелства двамата жалбоподатели е трябвало да останат с ръце в белезници зад гърба по време на цялото съдебно заседание, още повече че съдията не е дал никакво обяснение за своя отказ да разпореди свалането на белезниците.

Европейският съд отчита и факта, че съдебното заседание е било част от процедурата, в хода на която жалбоподателите са целяли да защитят своите права да не бъдат държани при нечовешки и унизителни условия. Дори и да не се приеме, че оставянето на белезниците на жалбоподателите е било предназначено да ги унижи, то Съдът не е убеден, че то е било оправдано с оглед възможния риск от бягство, прибягване към сила или нарушаване реда на съдебното заседание от тяхна страна. В заключение той достига до извода, че в случая е било налице унизително отношение по смисъла на чл. 3, позовавайки се и на своето решение  Petyo Petkov c. Bulgarie (жалба  no. 32130 / 03 , § 47 , 7 януари 2010 г.)

…………………………….

чл.3(забрана за нечовешко и   нехуманно третиране  –   екстрадиция на бежанец)

M.G. c. Bulgarie(requêteno. 59297/12), 25 mars 2014

Жалбоподателят е руски гражданин от чеченски произход. При обиск от Федералната служба за сигурност, извършен в  дома му в Ингушетия през 2003 г.  били открити оръжия от всички калибри,  боеприпаси, експлозиви и токсични химически вещества. Срещу г-н М. Е образувано наказателно производство за участие във въоръжена група, подготвяща се да извършва терористични актове, както и за трафик на оръжие,  и токсични вещества.Съдът постановява задържането му и той е обявен за издирване.

Междувременно жалбоподателят и семейството му (съпруга и три деца) се озовават в Полша през 2004 г., където получават статут на бежанци. През декември 2005 г. те заминават за Германия, където получават същия статут по хуманитарни причини. Издадени са им и съответните лични документи, с които те осъществяват пътувания до Турция и Грузия. Към 7 март 2014 г. германската служба за миграция и бежанци потвърждава, че жалбоподателят притежава все още статут на бежанец.

През юли 2012 г. жалбоподателят потегля със семейството си към Турция с автомобил. При влизане в България през Дунав мост при проверката на личните документи в базата данни българските гранични власти установяват, че жалбоподателят е издирван от Интерпол по искане на руските власти за осъществяване на наказателно преследване срещу него. Жалбоподателят е задържан за 24 часа.

Жалбоподателят е задържан по разпореждане на български съд до приключване процедурата по екстрадирането му по искане на Главния прокурор на Руската федерация, отправено до българския министър на правосъдието. Представител на Върховния комисар на ООН за бежанците изпраща официално писмо до съда, в което го уведомява, че г-н М.Г. има официален статут на бежанец в Полша и Германия и че решенията за предоставянето на този статут са били обосновани от съществуващата опасност от преследване в страната по произход.Вземайки предвид тези обстоятелства, на 23 август 2012 г. окръжният съд в Русе отхвърля искането за екстрадиция, изтъквайки, че са налице две самостоятелни причини за това – а/ придобиването на статут на бежанец в две държави-членове на Европейския съюз и по силата на Договора за ЕС това означава, че жалбоподателят има такъв статут и в трета страна – България; б/ реално съществуващият риск за жалбоподателя да бъде подложен на мъчително и нечовешко отнасяне в светлината на получените от него обяснения при устното му изслушване. По протест на прокуратурата апелативният съд във Велико Търново разпорежда да бъде уважено искането за екстрадиция, като до момента на предаването на М.Г. той да остане задържан.След влизане в сила на решението на съда жалбоподателят е транспортиран до гр. София, където е настанен в Софийския централен затвор.

На 14 септември 2012 г. на основание чл. 39 от Правилника на Съда /предприемане на привременни мерки/ Европейският съд разпорежда спиране на процедурата по екстрадиция на М.Г. до приключване на висящото пред него производство. Жалбоподателят повдига оплакване, че ако бъде екстрадиран на територията на Руската федерация, за него съществува сериозен риск да бъде подложен на мъчения или друго унизително или нечовешко отношение.

Европейският съд основава своето решение не само на действащото национално право, международните актове на ООН и на Европейския съюз, но така също и на докладите, засягащи пложението в Руската федерация и областта Северен Кавказ  на Комисаря по правата на човека на Съвета на Европа, на Комитета срещу изтезанията на ООН,  на Комитета за превенция на изтезаниятоа на Съвета на Европа, на годишните доклади за 2013 и 2014 г. на неправителствената организация  Human Rights Watch.

Съдът посочва, че екстрадицията или експулсирането от една държава – член по Конвенцията може да повдигне проблем по чл. 3 и да ангажира нейната отговорност, когато има сериозни и съществени основания да се предположи, че лицето, подлежащо на екстрадиция или експулсиране ще бъде изложено на реален риск да бъде подложено на  третиране, противоречащо на тази норма. В тези случаи чл. 3 от Конвенцията включва задължението такова лице да не бъде екстрадирано или експулсирано в държавата, не осигуряваща подобни гаранции.

Съдът подчертава, че в този тип дела той трябва да прецени ситуацията в държавата на приемане и по никакъв начин няма за цел да докаже или оспори отговорността на тази държава от международна гледна точка или от гледна точка на Конвенцията.  Съдът се опира както на информацията, предоставена от самия жалбоподател, така и на официално получената такава. Той изтъква, че апелативният съд е основал решението си да уважи искането за екстрадиция, като се е позовал на уверенията на Главния прокурор на Руската федерация. Но те не са били предружени с никакви конкретни мерки или действия, или ангажименти, които руската страна поема да осигури, за да не бъде подложен жалбоподателят на нечовешко третиране. Той не е взел предвид твърденията на жалбоподателя за изчезването на сестра му, за оказвания непрекъснат тормоз от властите върху родителите му заради това, че той е успял да се укрие, както и на фактите от официално представените доклади, че лица, заподозрени в участие в терористични групи от Северен Кавказ при залавянето им са подлагани на нечовешко и нехуманно третиране Така апелативният съд е проучил въпроса недостатъчно задълбочено. Европейският съд намира, че в една процедура по екстрадиране оценката на риска за засегнатото лице да бъде подложено на малтретиране в собствената му страна е основополагаща и заслужава специално и особено внимание от страна на вътрешните съдилища. В случая   жалбоподателят е бил лишен от гаранциите на чл. 3 от Конвенцията.

Съдът постановява, че  в случай на екстрадирането на жалбоподателя в Руската федерация, държавата би нарушила чл. 3 от Конвенцията

Съдът посочва наред с това, че ще продължи мярката по чл. 39 от Правилата на Съда и че е препоръчително в интерес на доброто развитие на процедурата жалбоподателят да не бъде екстрадиран до влизането на настоящото решение в сила или докато той постанови ново решение по този повод.

Решението е категоризирано с ниво 2 по степен на важност.

…………………………………..

чл.3(забрана за нечовешко и   нехуманно третиране  –  процесуални аспекти)+чл. 14във вр. с чл. 3 (забрана за дискриминация)

Abdu c. Bulgarie (requête no  26827/08),11 mars 2014

През май 2003 г., г-н Абду  и негов приятел  /и двамата от Судан/  участвали в сбиване  с двама   български младежи, описани по-късно  от полицията като “ бръснати глави“. Един от тях  блъснал жалбоподателя на земята и жестоко го ударил в лицето, произнасяйки думите : “ Мръсни негри, какво правите тук ? “ . Вторият нападател след това извадил нож, което довело да прекратяване на сбиването и бягството на жертвите. Те се оплакали на преминаващия полицейски патрул и малко по-късно нападателите били задържани.

Два дни по-късно жалбоподателят бил освидетелстван от лекар, който  установил подуване в основата на носа, ожулване на лицето и оток на пръстите на дясната ръка и на коляното. В медицинското свидетелство било записано, че описаните наранявания е възможно да са получени по начина, посочен от жалбоподателя и че те са му причинили болки и страдания.

Полицията започва предварителна проверка  по случая, във връзка с която  извършва разпит на двете групи участници в сбиването, както и на един свидетел. Установено е, че нападателите са известни на органите на реда поради предишни техни присъди за хулиганство и кражби, както и с екстремистки прояви на расова основа. След приключването на проверката тя изпраща материалите в районна прокуратура с мнение да се прецени дали да се образува или не досъдебно производство на осн. чл. 162, ал. 2 от НК /употреба на насилие срещу другиго поради неговата народност, раса, религия/.

Прокуратурата  отказва, като приема, че нямало достатъчно доказателства за расистката мотивация на деянието, без  да проведе разследване в тази насока. Жалбоподателят обжалва постановлението за отказ, като изтъква наличието на  конкретни пропуски в разследването именно по повод твърдението за расистки мотивирано престъпление. Нито самите извършители са разпитани с оглед установяване на тяхната мотивация за сбиването /като не е взето предвид особеното облекло на двамата нападатели и дори наличието на нацистка емблема върху тениската на единия от тях/, нито свидетелите на произнесените реплики на нападателите. През октомври 2007 г. прокурор от горестоящата Софийска градска прокуратура оставя без уважение жалбата на пострадалия суданец с аналогични мотиви на тези, съдържащи се в първоначалното постановление за отказ за образуване на досъдебно производство.

През юли 2008 г. адвокатът на жалбоподателя прави писмено искане да му бъде предоставено копие от  материалите по досъдебното производство без да посочи основанието. През август е получен отговор, че той е бил информиран за  постановленията на прокуратурата  и производството е прекратено.

Позовавайки се на чл. 3   и чл. 14 от Европейската конвенция, жалбоподателят повдига оплаквания, че властите не са изпълнили задължението си за провеждане на ефективно разследване на расисткия характер на нападението   срещу него .

Съдът отхвърля възраженията на Правителството за недопустимост на жалбата поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита.

Той приема, че макар и самите физически наранявания на жалбоподателя да не са били сериозни /те са квалифицирани като лека телесна повреда/, но когато са извършени поради расистки подбуди /още повече, че самата полиция е характеризирала нападателите като „скинхедс” и допуска наличието на расистки мотиви в техните действия/, това само по себе си накърнява човешкото достойнство, поради което оплакването попада в приложното поле на чл. 3.

Той приема, че ще разгледа повдигнатите оплаквания едновременно както от гледна точка на чл. 3, така и  от гледна точка на чл. 14 във връзка с чл. 3. Съдът изтъква, че когато се разследват насилнически актове и има съмнения, че те са породени от расистки подбуди, властите са длъжни да вземат всички разумни мерки, за да проверят дали деянието е расистки мотивирано. Той констатира, че от гледна точка на законодателството чл. 162 от НК осигурява достатъчно ефективна защита срещу укорими насилствени прояви на расова основа, поради което българските власти не могат да бъдат упрекнати, че не са спазили това свое задължение, произтичащо  от Конвенцията за забрана на всички форми на дискриминация на расова основа.

Съдът упреква властите за липсата на ефективно разследване по повод оплакването за упражнено насилие поради расистки подбуди. Цялото разследване на прокуратурата е било единствено в посока да се установи коя от двете групи е започнала сбиването. Нито свидетелят на сбиването е бил разпитан за репликите, които би могъл да чуе, нито на самите   нападатели са били  задавани въпроси относно евентуалната им расистка мотивация. Ето защо Съдът достига до извода, че  властите не са  изпълнили задължението си да вземат всички необходими мерки, за да установят наличието на расистки мотиви при осъщественото насилие. Поради това той установява нарушение на чл. 3 в неговите процесуални аспекти, както и на чл. 14 във връзка с чл. 3.

Съдът не констатира нарушение във връзка с оплакването на жалбоподателя, че неефективността на разследването от страна на самите власти се дължи на расистки подбуди.

Решението е подписано с две особени мнения на съдиите Махони и Войтичек, които приемат, че стандартът за нарушение на чл. 3 и чл. 14 във връзка с чл. 3 в досегашната практика на Съда е бил различен в зависимост от това – дали самите прояви са извършени от представители на държавата или от трети лица и че не може с общи аргументи от международни доклади да се обосновава наличието на нарушения по конкретен случай.

. ………..

чл.3(забрана за нечовешко и   нехуманно третиране  –  процесуални аспекти)

Stoev et autres c. Bulgarie (requête no  41717/09), 11 march 2014

На 5 декември 2000 г. четиримата жалбоподатели отиват на риболов на едно изкуствено езеро, когато са задържани от въоръжена охрана на един парк. Те са заставени да легнат на земята, на един от тях е счупена ръката, на друг е пробито тъпанчето на ухото, а другите двама претърпяват по-леки увреждания. Цялото им оборудване е отнето, а те са заплашени, че ще бъдат убити. Няколко дни по-късно жалбоподателите подават жалба до полицията, която започва проверка на следващия ден. През април 2001 г. е образувано предварително производство за заплаха за убийство, кражба и нанасяне на средна телесна повреда. Поради различни причини производството неколкократно е спирано, постановленията за спиране са отменяни, но през 2011 г. поради настъпване на абсолютната давност производството е прекратено.

Съдът приема, че с оглед сериозността на причинените увреждания оплакванията  попадат в приложното поле на чл. 3. Възраженията на Правителството за неизчерпване на вътрешно-правните средства за защита не са възприети от съда, тъй като прокуратурата в никакъв момент от разследването не е квалифицирали уврежданията като леки телесни повреди, за да могат жалбоподателите да инициират частно наказателно производство.

Европейският съд констатира, че въпреки затрудненията в разследването властите не са действали с необходимото усърдие и не са предприели   необходимите мерки, за да издирят всички извършители на престъпленията. Той отбелязва наред с това, че макар че още в началото на производството двама от тях са били разпознати от пострадалите, цялото досъдебно производство е било водено срещу неизвестни извършители. Той установява няколко дълги периода на бездействие от страна на разследващите органи, които са допринесли за настъпването на абсолютната давност – от октомври 2001 до октомври 2002, от декември 2006 до април 2009 и от август 2009 до октомври 2011г. Анализирайки цялостното поведение на властите, Съдът достига до извода, че  е допуснато нарушение на процедурните аспекти на чл. 3 от Европейската конвенция.

…………………………………………

ЧЛЕН 5 – право на свобода и сигурност

5 § 1 с (незаконно лишаване от свобода)+чл. 5 § 2 (липса на информация относно причините за задържане)+чл. 5§ 4 (нарушаване правото за обжалване на задържането)+  чл. 5§5 (невъзможност за получаване на обезщетение за незаконното лишаване от свобода)

Petkov and Profirov v. Bulgaria (applications nos. 50027/08 and 50781/09), 24 June 2014

Делото е по повод т.н. 24-часово задържане на осн. чл. 63, ал. 1  от ЗМВР.

Сутринта на 4 март 2007 г. докато двамата жалбоподатели и още едно лице В. били в хотел в Стара Загора, полицията влиза в стаята им и  задържа г-н В., който бил обявен за общодържавно издирване. В следобедните часове на същия ден, когато жалбоподателите се върнали в хотела,  заварили няколко полицаи да извършват обиск.Те били отведени в полицейското управление, където били разпитани по каква работа са в града. Два часа по-късно им била връчена заповед за  задържане за 24 часа на осн. чл. 63, ал. 1 от ЗМВР поради подозрение, че са извършили кражба. На пристигналия по тяхно искане адвокат не било разрешено да се срещне с тях.  На другия ден били освободени без да им бъде повдигнато каквото и да е обвинение, нито да са призовавани в някакъв последващ момент по този повод.

През август 2007 г. жалбоподателите сезират Административния съд в Стара Загора  с искане да бъдат отменени като незаконосъобразни заповедите им  за задържане поради липсата на фактически основания за издаването им. В хода на производството представителите на МВР посочили, че жалбоподателите били заедно с г-н В., който бил обявен за издирване, че по същото време в града били извършени кражби, а жалбоподателите били заподозрени, че са участвали в такива престъпления и освен това, че трябвало да се провери тяхното алиби, а те наред с това се държали твърде арогантно и грубо и не показали респект към органите на властта. Съдът възприел направените възражения от представителите на МВР и отхвърлил жалбите им. Решенията на Старозагорския съд били оставени в сила от Върховния административен съд.

Половин година по-късно, на 6 декември 2007 г., около 3 часа след полунощ първият жалбоподател и негов приятел са задържани на улицата в гр. Бургас и отведени в полицейското управление, където им е връчена заповед за 24-часово задържане на основание чл. 63, ал. 1 ЗМВР като заподозрени в извършване на престъпление без да бъде конкретизирано какви са причините за задържането им. Първият жалбоподател не е разпитван, като му е разрешено да се свърже с адвокат, но за съвсем кратко. Той е освободен на следващия ден след 14.00 часа. В последвалото съдебно производство, инициирано от първия жалбоподател, полицията обосновала задържането с факта, че в чантата на другото лице били намерени ръкавици и клещи, поради което те били заподозрени в извършването на няколко кражби в предишните дни. Бургаският администативен съд оставил без уважение жалбата срещу незаконността на издадената заповед за задържане. Решението му било оставено в сила от ВАС.

Анализът на съдебната практика на българските административни съдилища, включително и на ВАС показва, че те не изследват въпроса относно фактическите основания за заповедите за задържане за 24 часа, а изследват единствено формалната законосъобразност на тези административни актове.

Съдът отбелязва, че Законът за МВР предоставя твърде голяма свобода на преценка на полицията, а от своя страна националните съдилища не изследват въпроса дали е   налице обосновано подозрение в извършването на конкретно престъпление, когато се издават заповеди за задържане за 24 часа. За да бъде „законно“ такова задържане, то не следва да е посочено общо и абстрактно, а трябва да   има факти или информация, които биха задоволили и обективен наблюдател, че въпросното лице може да е извършил специфично престъпление. Доколкото такива факти или информация, освен че не са били посочени в мотивите на заповедите за двата случая на задържане, но не са били представени в хода на развилите се съдебни производства по оспорване на тези административни актове, Съдът намира, че лишаването от свобода на жалбоподателите е несъвместимо с принципа на защита от произвол. Той достига до този извод и поради ограничаването на правото на защита на жалбоподателите и недопускането на адвокат до тях при задържането им в Стара Загора, както и съвсем кратката среща с адвокат при задържането на първия жалбоподател в Бургас.

Съдът стига до заключението, че вътрешното право не съдържа достатъчно гаранции срещу произволното задържане и, доколкото то съдържа някои от тях, те не са били на разположение на жалбоподателите. Той намира в допълнение, че властите не са успели да установят, че жалбоподателите са били задържани поради „основателно подозрение“, че са извършили престъпление, и че тяхното задържане е предприето с цел  „явяването им пред предвидената в закона институция“.Поради това Съдът установява нарушение на чл. 5§1с.

Съдът установява нарушение и на чл. 5§2, защото жалбоподателите не са били информирани за основанията и причините за тяхното задържане, а не са имали и   ефективен достъп до адвокат за целите на тяхната защита по повод задържането им.

Жалбоподателите повдигат оплакване, че те не са могли да сезират незабавно съда по повод тяхното задържане. Съдът постановява, че чл.5§4 гарантира на всяко задържано лице незабавно да бъде изправено пред съд, който да прецени законността на задържането му. Макар че чл. 63, ал. 4 от ЗМВР да предвижда, че всяко задържано лице има право незабавно да оспори законността на задържането си, българските съдилища не тълкуват закона по този начин и провеждат процедурата по общия ред за оспорване на административни актове.Ето защо първата съдебна процедура продължава повече от половин година, а втората – една година. Европейският съд отбелязва, че в българското законодателстов не се съдържа единна процедура   habeas corpus по отношение на всички видове лишаване от свобода, позовавайки се и на предходни свои решения –  Stoichkov,no. 9808/02, § 66 infine, 24 March 2005,  Sadaykov v. Bulgaria, no. 75157/01, § 35, 22 May 2008.Поради това е установено нарушение и на чл. 5§4.

Поради това, че заповедите не са били отменени и националните съдилища са намерили, че те не са незаконосъобразни, съответно жалбоподателите не са имали правната възможност да претендират и обезщетение за незаконното им лишаване от вобода. Затова Съдът установява нарушение и на чл. 5§5.

В заключение, Съдът намира, че вътрешното право не изисква, а властите не са успели да се установят на практика, че 24-часовите задържания на жалбоподателите са били въз основа на обосновано подозрение, че са   извършили конкретни престъпления и че тези арести са били предприети с цел последните да бъдат изправени „пред компетентен съдебен орган“. Независимо от формалните изисквания на закона, на практика жалбоподателите са бяха лишени от основните процедурни гаранции, присъщи на член 5 от Конвенцията: не са разполагали с информация за причините за задържането им и не са имали достъп до адвокат за целите на ефективна защита С оглед на тези причини; те не са били в състояние да предприемат производство, за да бъдат незабавно освободени, нито са могли да търсят обезщетение за вреди, произтичащи от тяхното произволно задържане. Тези обстоятелства са несъвместими с целите на защитата срещу произволно лишаване от свобода, залегнал в член 5 от Конвенцията.

……………………………………………………………………………

чл. 5 § 1f (незаконно лишаване от свобода)

Khadzhievv. Bulgaria(Application  no. 44330/07), 3 June 2014

През октомври 2001 г. жалбоподателят /който е с двойно гражданство – тюркменско  и руско/, пристига със съпругата и двете си деца в България, където получава статут на постоянно пребиваващ и започва свой бизнес. През 2000 г. той става член на политическото движение „Ватан“, което е критично настроено към официалната политика на правителството.

През 2002 г и 2006 г. по искане на тюркменското правителство срещу него са инициирани две процедури за екстрадиция   Обвиненията са за злоупотреба с публични средства в големи размери, за които се твърди, че са извършени от жалбоподателя в качеството му на заместник председател на Централната банка на Туркменистан в периода   август 1992 – август 1998 г.

Първото искане е отправено на 22 октомври 2002 г., когато срещу жалбоподателя е повдигнато обвинение в злоупотреба с 40 млн USD в съучастие с други лица, които били прехвърлили средствата в различни европейски банки чрез системата SWIFT в периода юли-август 2002 г. Жалбоподателят е задържан от властите във връзка със започналата процедура за екстрадиция от 4 до 17 декември 2002 г.. С решение от май 2003 г. Варненският окръжен съд отказва да изпълни искането за екстрадиция, тъй като приема, че в инкриминирания период жалбоподателят не е бил служител на банката и не е могъл да има достъп до мрежата, за да извърши съответните банкови операции. Съдът приема, че преследването на жалбоподателя е по политически причини, а екстрадирането му би могло да доведе до нарушаване на чл. 3 от Европейската конвенция /забрана за изтезания, нечовешко и унизително отнасяне/.

В периода 2003-2004 г. срещу жалбоподателя е образувано досъдебно производство и е повдигнато обвинение за пране на пари, което обаче е прекратено поради липса на доказателства.

През 2004 г. жалбоподателят получава хуманитарен статут на бежанец на основание Закона за убежището и бежанците.

През 2006 г. офисът на Интерпол в Ашхабад, обявява жалбоподателя за международно издирване за извършено престъпление /очевидно по искане на властите в Турткменистан/, за което през 2002 г. националната прокуратура е направила искане за екстрадиция. Между 19 февруари и 12 април 2007 г. жалбоподателят повторно е задържан във връзка с новото искане за екстрадиция. С решение на Варненския окръжен съд искането е отхвърлено, защото съдът приема, че предполагаемото престъпно поведение не представлява престъпление по българското право, а това е абсолютна пречка да бъде удовлетворено искането съгласно Двустранния договор за правна помощ по наказателни дела между България и Русия от 1975 г.

Европейският съд отхвърля възраженията на Правителството за недопустимост на жалбата поради неизчерпване на вътрешните средства за защита. Той посочва, че отговорността на властите е ограничена и се свежда до минимален брой хипотези, при които общият ред на ЗЗД не може да бъде приложен. Що се отнася до приложното поле на ЗОДОВ, в настоящия случай той също не може да се използва, доколкото не е налице отменен незаконосъобразен административен акт.

Съдът отбелязва, че документите, съпровождащи второто искане за екстрадиция, са били същите, като тези по първото. Според него още в самото начало както прокуратурата, така и съдът, е трябвало да решат дали екстрадицията би била възможна по силата на разпоредбите на самия договор за правна помощ. Налице са били ясни индикации /с оглед преценката на съда по първото искане и прекратеното наказателно производство в България срещу жалбоподателя/, че искането би било недопустимо . Вместо това обаче българските власти са предпочели  жалбоподателят да бъде задържан до окончателното решение на съда.  Европейският съд намира, че производството по втората екстрадиция от самото си начало е било лишено от всякаква цел и поради тази причина лишаването от свобода на жалбоподателя не е било оправдано по силата на чл. 1 §1 f на Конвенцията.

…………………………………………………..

ЧЛЕН 6 – право на   справедлив процес(наказателноправни аспекти)

чл.6§1 (справедлив процес – задочно осъждане)

StoyanovKobuladzev. Bulgaria (Application  no. 25714/05), 25 March 2014

Жалбоподателят – е с двойно гражданство – българско и грузинско. До 1992 г. той живее в Габрово , след което през 1993 г. се премества в София. Там регистрира фирма на едноличен търгтовец но до 1995 г. не извършва никаква дейност.  В периода 20 април- 17 май 1995 г. на територията на гр. Варна той развива в продължение на около месец банкова дейност, като обещава на редица лица, че срещу съхранявани от него техни спестявания под формата на заеми те ще получат обратно дадените средства с  големи лихви. По-голямата част от повярвалите му лица никога не получили своите спестявания.  На 17 май жалбоподателят напуска сраната и се заселва  в Грузия, където създава семейство. След заминаването му срещу него е образувано наказателно производство за измама в особено големи размери по повод създадената финансова пирамида. Тъй като адресът на жалбоподателя е неизвестен и той пребивава в чужбина, както досъдебното, така и съдебното производство са проведени inabsentia. През 1996 г. Варненският окръжен съд го признава за виновен въз основа на показанията на десетки свидетели /измамените са над 1000 души/, както и на заключения на вещи лица. Присъдата не е обжалвана и влиза в сила.  През 2004 г. делото е унищожено.През октомври същата годзина той е задържан от властите и е изпратен в затвора за изтърпяване на присъдата. Жалбоподателят неколкократно прави искания за възобновяване на производството, тъй като е бил осъден задочно. Първоначално получава откази през 2005 г. , тъй като делото е унищожено. През 2006 г. ВКС разпорежда на Варненския окръжен съд да започне процедура по възстановяване на делото, която се провежда между февруари и юни 2006 г. През 2007 г. пред ВКС е образувано производство по искането на жалбоподателя за възобновяване на делото.  Искането му е оставено без уважение . Съдът приема, че тази процедура е въведена в българското законодателство едва през 2000 г. и дейстав занапред. Наред с това той излага мотиви и по същество, като посочва, че жалбоподателят очевидно е напуснал България с цел да се укрие от наказателно преследване. Затова е взел и името на съпругата си след брака. Не е допустимо той да не е знаел за наказателното производстов, ако е поддържал връзка с официални представители на страната ни в Грузия, тъй като през 90-те години проблемът с т.н. финансови пирамиди е получил широк обществен отзвук, бил е коментиран в пресата. Поради това производството е прекратено. Жалбоподателят е освободен условно предсрочно след изтърпяването на 6 години и 5 месеца.

Съдът отбелязва, че производства, които се провеждат в отсъствие на обвиняемия,  сами по себе си не са несъвместими с член 6 от Конвенцията. Обаче ще бъде налице  отказ от правосъдие, когато лице, осъдено задочно, впоследствие няма възможност да получи от съда, който е разгледал неговия случай, ново решение по съществото на обвинението  както по отношение на правото, така и по отношение на фактите, когато не е било установено, че то се е отказало от правото си да се яви и да се защитава.

Европейският съд не приема аргументите на ВКС да откаже възобновяване на производството. Първият е свързан с обстоятелството, че делото е унищожено. Съдът се позовава на свое предходно решение срещу България – Stoichkov v. Bulgaria, no. 9808/02, § 57, 24 March 2005, от което не намира причини да се отклони, още повече, че делото е било унищожено преди изтичането на срока, уреден по националното законодателство, след който това е допустимо.

Второто правно основание, изложено от Върховния касационен съд,   е констатацията на ВКС, че жалбоподателят е избягал , или най-малко се е отказал от правото си да участва в хода на производството. Съдът подчертава, в тази връзка, че нито буквата, нито духът на член 6 от Конвенцията не позволява човек да се откаже от собствената си свободна воля, изрично или мълчаливо,от правото му на гаранциите за справедлив съдебен процес. В тази връзка е важно да се отбележи, че жалбоподателят не е бил официално уведомен за наказателното производство срещу него, защото е напуснал страната преди началото на наказателното производство срещу него.Фактът на отсъствие на жалбоподателя от обичайното му място на пребиваване, както и фактът, че той е непроследим не означава непременно, че  е знаел за съдебния процес срещу него . За да може производството, довело до осъждането му да не представлява “ отказ от правосъдие „, жалбоподателят би трябвало да има възможност да оспори  отново основателността на обвиненията срещу него, както и всяко възможно наказание, което обосновава необходимостта от неговото участие в процеса (Kounov v. Bulgaria, no. 24379/02, § 47, 23 May 2006.) Съдът заключава, че е налице нарушение на член 6 § 1, поради отказа на ВКС да възобнови производството.

……………………………………

ЧЛЕН 6 – право на   справедлив процес(гражданскоправни аспекти)

чл. 6§1 (право на справедлив процес – принцип на правната сигурност – няма нарушение)+чл. 1 от Протокол 1(защита на правото на собственост – земеделска реституция, прекомерна продължителност на процедурата)

Karaivanova and Mileva v. Bulgaria (Application  no  37857/05), 17 June 2014

Решението е свързано с процедура по ЗСПЗЗ. Жалбоподателките наследяват 1219 кв.м. земя на брега на Черно море в землището на гр. Созопол, които са предоставени на техния баща през 30-те години на миналия век по законодателството за оземляване на  бежанците от Беломорска Тракия. През 50-те години  властите приемат тези земи за изоставени и през 60-те години ги актуват като  държавна собственост. В същия период между общините Стара Загора и Созопол е сключен договор за замяна, по силата на който община Созопол получава терен на Старозагорските минерални бани, срещу което предоставя земя в своето землище. Част от нея е принадлежала на бащата на жалбоподателките. Върху целия терен община Стара Загора построява две масивни сгради и 22 бунгала, които са използвани за ученически лагер. Те са вписани в акт за държавна собственост  през 1964 г. Към датата на възникналия правен спор ученическият лагер се е разпростирал върху площ от 17 705 кв.м. /тук са били включени и тези 1219 кв.м. на жалбоподателките/ и върху него е имало построени три масивни сгради и 26 бунгала.

През 1991 г. /след приемането на ЗСПЗЗ/ жалбоподателките отправят искане за възстановяване на земята, принадлежала на техния баща. През октомври 1997 г. поземлената комисия уважава искането им и издава решение, с което възстановява земята в реални граници. Община Стара Загора не е уведомена за тази административна процедура. Въз основа на решението жалбоподателките се снабдяват с констативен нотариален акт. През 1999 г. комисията изменя собственото си решение, като отказва да възстанови 879 кв.м. от първоначално възстановената земя, позовавайки се на указания от Министерството на земеделието. По жалба до районния съд това второ решение е отменено. Съдът постановява, че поземлените комисии не могат сами да изменят своите решения и че не е било доказано строителството да отговаря на изискванията на чл. 10, ал. 7 от ЗСПЗЗ /относно законността на постройките/. Въпросът за приложимостта на чл. 10б въобще не е обсъден в решението. Районният съд посочва също, че в случай на наличие на спор относно собствеността с трети лица, той би следвало да се реши пред гражданските съдилища.

През декември 1999 г. Областният управител на Бургаска област вписва терена на летния лагер като частна държавна собственост /основавайки се на Закона за държавната собственост/, а през януари 2000 г.  прехвърля собствеността на община Стара Загора.

Тъй като жалбоподателките не получават достъп до своя имот и не могат реално да влязат във владение въпреки отправените писма до   властите, те предявяват иск по чл. 108 от Закона за собствеността, както и такъв за неоснователно обогатяване, с който претендират изплащането на обезщетение за ползването на терена, срещу община Стара Загора. В развилото се производство, в което първоначално исковете са уважени, ВКС отменя съдебните решения на долните инстанции и дава указания да се анализира въпросът дали теренът е подлежал на възстановяване в светлината на хипотезата на чл. 10б от ЗСПЗЗ. При повторното гледане на делото исковете са отхвърлени, тъй като е прието, че в конкретния казус  са налице предпоставките на чл. 10б от ЗСПЗЗ. С решение от  30 март 2005 г. Върховният касационен съд оставя в сила решението на Бургаския окръжен съд.

Жалбоподателките повдигат оплаквания по чл. 6§1 и чл. 1 от протокол 1. Първото оплакване е намерено за допустимо, но неоснователно, тъй като Съдът приема, че не са налице предпоставките за позоваване на принципа resjudiсata и неговите последици както с оглед предмета на спора, така и с оглед страните.

Съдът подчертава, че правото на справедлив процес по член 6 § 1 от Конвенцията, тълкуван в светлината на принципите на върховенството на закона и правната сигурност, включва изискването, когато съдилищата са се произнесли окончателно по спора между страните, тяхното решение дане може да бъде оспорвано (Brumărescu v. Romania [GC], no. 28342/95, § 61, ECHR 1999-VII). Принципът на правната сигурност и зачитането на res judicata последиците на окончателните съдебни решения означава, че страните по спора нямат право да искат преразглеждане на окончателно и задължително съдебно решение (Ryabykh v. Russia, no. 52854/99, § 52, ECHR 2003‑IX,Sivova and Koleva, § 66).Във всички правни системи ефектът на силата на пресъдено нещо се ограничава в два аспекта – относно страните и относно предмета на спора /adpersonam иadrem./

Европейският съд подлага на анализ двете съдебни процедури, проведени от жалбоподателките,  от тази гледна точка.

Той отбелязва, че в първата процедура страни са поземлената комисия и жалбоподателките.Тя се явява задължителна и обвързва само тях. В нея община Стара Загора не взема участие. Общината е страна в следващото съдебно производство. Българското законодателство третира общините като самостоятелни юридически лица, когато става въпрос за придобиване на собственост, извършване на различни разпоредителни сделки, както и при участие в съдебни произодства. Именно поради това двете общини – Созопол и Стара Загора са осъществили замяната на имоти. От тази гледна точка  настоящото дело се отличава от случая Decheva and Others v. Bulgaria (no.43071/06, 26 June 2012), в който две еманации на един и същ правен субект (общинският съвет и кметът на община Котел) водят две самостоятелни производства и ВКС приема, че едното съдебно производство не обвързва с последиците си другото.

Съдът отбелязва, че при тези обстоятелства той не е убеден, че съдебното решение от 26 юли 1999 г. е било задължително за всички и че подходът на властите е довел до нарушаване на принципа на правната сигурност от гледна точка на аспекта ad personam.(§§44-51)

Съдът продължава анализа си и с оглед втория аспект – относно предмета на спора. Той отбелязва, че първата съдебна процедура не се отнася до съдебен контрол по повод отказ да бъде възстановен имота на жалбоподателките, а е свързана с отмяната на второто решение на поземлената комисия, с което по същество е преразгледано първото, благоприятно решение. Районният съд е посочил изрично в мотивите си, че община Стара Загора не може да бъде страна в производството, но доколкото упражнява владение върху  имота, спорът следва да бъде решен в самостоятелно производство.Той е приел, че не са налице предпоставките на чл. 10, ал. 7 от ЗСПЗЗ, защото няма доказателства за законността на извършеното строителство и как община Стара Загора е придобила собстевността върху ученическия лагер. В това производство въобще не са изследвани предпоставките на хипотезата на чл. 10б от ЗСПЗЗ –  не са събирани доказателства дали върху имота е било реализирано някакво мероприятие, което не позволява възстановяване на собствеността в реални граници. Тези възражения са направени едва във второто съдебно производство при предявяване на иска reivindicatio. Тогава е установено, че летният лагер, в който е включен и имотът на жалбоподателките, представлява „комплекс от строителни работи“, включващи сгради, пътища и друга инфраструктура. Поради това възстановяването на парцела в реални граници е невъзможно.

При тези констатации Европейският съд достига до извода, че националните съдилища не са разгледали един и същ въпрос два пъти – в производството по реституция и в производството по иска  reivindicatio. В този смисъл настоящият случай не е идентичен с делото Kehaya and Others v. Bulgaria (nos. 47797/99and 68698/01, §§ 34-55, 12 January 2006), в което един и същ правен спор, с един и същ предмет е бил разгледан в две самостоятелни производства – дали преди национализацията на земята наследодателят на жалбоподателите е бил собственик или не.

Ето защо Съдът намира, че в конкретния случай подходът на националните съдилища не е довел до нарушаване на принципа на правната сигурност, залегнал в чл.6§1, поради което не еналице нарушение на правото на справедлив процес.

………………………………..

чл.6§1 (справедлив процес)

Duraliyski c. Bulgarie(Application no  45519/06), 4 March 2014

Бащата на жалбоподателите сключва договор за застраховка „живот“ и такава за злополука през 2003 г.,като сумата по нея е определена на 10 000 лв. Той определя двамата си синове за бенефициенти на същата. През 2004 г. той умира в резултат на алергична реакция, получена от грипна ваксина. Жалбоподателите представят оригиналните документи на застрахователното дружество с искане да им бъде заплатена сумата по застраховката. Последното отказва с аргумента, че грипната ваксина не фигурира сред рисковете, които се покриват от застрахователната полица. Жалбоподателите предявяват иск срещу застрахователя  пред Софийския районен съд. В хода на едно от съдебните заседания жалбоподателите информират съда, че всички оригинални документи са представени пред застрахователя, а опитите им впоследствие да си ги получат са били неуспешни, като единствено им били върнати „допълнителните условия” , но не и самата застрахователна полица. Съдът задължава застрахователното дружество да представи цялата документация и оригинала на застрахователната полица на основание чл. 152 ГПК /отм./. В следващото съдебно заседание досието е представено на съда. Районният съд уважава исковата претенция, приемайки, че дори и алергичната реакция да не е била включена в рисковете за застраховка, жалбоподателите са имали право да получат договореното обезщетение поради смъртта на техния баща в резултат на злополуката. Решението е обжалвано от дружеството, което в жалбата си не отрича наличието на сключен договор за застраховка, а оспорва основанието, на което се претендира изплащането на сумата. Въззивната инстанция приема, че страните не са представили копие от застрахователната полица, без което не може да се установи основателността на претенцията, независимо че никоя от страните не оспорва наличието на такъв договор. В решението е изрично е отбелязано, че то е окончателно.

Жалбоподателите повдигат оплакване по чл. 6 от Конвенцията, изтъквайки, че   не са имали възможност да представят своите доводи дали полицата е била представена пред съда и този въпрос не е бил разискван в решението и то не е било мотивирано. Наред с това те считат, че съдът не е бил независим .

Съдът отхвърля възражението на Правителството, че жалбоподателите не са изчерпали вътрешните средстав за защита, защото не са оспорили решението на въззивната инстанция пред ВКС. Той отбелязва, че съгласно действащото национално законодателство е налице ограничение на правото на касация при искове до 5 000 лв /каквито са исковете в настоящия случай/ и че Правителството не е представило никаква съдебна практика, която да подкрепя твърдението му.

Европейският съд напомня, че понятието „справедлив процес“ включва правото на състезателен процес, съгласно който страните трябва да имат възможността не само да представят доказателства в подкрепа на своите твърдения, но и да и да имат познанията и да коментират всички елементи от доказателствата или представените твърдения, за да  повлияят на решението на съда.  (Nideröst-Huber v. Switzerland, 18 February 1997, Reports 1997-I, p. 108, § 24, and K.S. v. Finland, no. 29346/95, § 21, 31 May 2001). Наред с това Съдът вече се е произнасял, че съдиите също са длъжни да зачитат принципите на състезателност на производството, в частност, когато отхвърлят една жалба или решават въпрос, който е повдигнат служебно.( Prikyan and Angelova, cited above, § 42; Skondrianos v. Greece, nos. 63000/00, 74291/01 and 74292/01, §§ 29-30, 18 December 2003; Clinique des Acacias and Others v. France, nos. 65399/01, 65406/01, 65405/01 et 65407/01, § 38, 13 October 2005).  Съдът отбелязва в тази връзка, че е важно за тези, които отправят своите претенции към съда, да разчитат на правилното функциониране на съдебната система и сигурността, че оплакването на всяка една от страните ще бъде анализирано с оглед всички елементи на делото.с други думи, легитимно е за сраните по спора да очакват да бъдат консултирани относно това дали даден специфичен документ или аргумент, какъвто е настоящият случай, се нуждае от техните коментари“(§32)(Krčmář andOthersv. theCzechRepublic, no. 35376/97, § 43, 3 March 2000)

Съдът отбелязва, че не е било спорно, че цялото застрахователно досие е било представено пред първоинстанционния съд. От друга страна Софийският градски съд е постановил в своето решение, че липсвало копие от застрахователната полица, макар че този въпрос не е бил повдиган  въобще за обсъждане пред въззивната инстанция, за да се даде възможност на страните да направят своите коментари. В настоящия случай това е било особено наложително с оглед важността на това доказателство и решаващото му  значение за изхода на делото. Ето защо Европейският съд достига до извода, че пропускът на Софийския градски съд, заседаващ като последна инстанция, да спази принципа на състезателност и да изследва решаващият елемент от доказателствата, е довел до нарушаване на правото на справедлив процес на жалбоподателите.

Съдът отказва да присъди на жалбоподателите обезщетение за имуществени вреди, изтъквайки, че пътят им да направят искане за възобновяване на производството след неговото решение остава открит  От друга страна той приема, че те са претърпяли неимуществени вреди и им присъжда обезщетение за тях.

Тяхното оплакване за липсата на независим съд е отхвърлено като явно необосновано.

…………………………………………………………………………..

ЧЛЕН 8 – право  на неприкосновеност на личния и семейния живот

чл. 8 (право на неприкосновеност на кореспонденцията на затворник с негов адвокат)+чл. 3((забрана за нечовешко и унизително третиране поради обездвижването на затворник с белезници  /материален аспект/ и липса на ефективно разследване по повод оплакването му /процесуален аспект/)

Dimcho Dimov c. Bulgarie(Requête no 57123/08),16 décembre 2014

От 2003 г. жалбоподателят изтърпява наказание лишаване от свобода във Варненския затвор. До 2008 г. той неколкократно се самонаранява, като блъска главата си в стените на килията или в решетките на вратата.  Подложен е на медикаментозно лечение в психиатричната болница към Ловешкия затвор. На 29 април 2008 г. той обявява гладна стачка, но след среща в окръжния прокурор подписва писмена декларация, че се отказва от нея, обаче потвърждава, че е готов да се самонарани. Във връзка с това негово изявление по заповед на  директора на затвора няколко надзиратели обездвижват  жалбоподателя, като го поставят на легло в медицинския център към затвора с ръце и крака с белезници под формата на кръст. На 30 април той се оплаква от силни  болки в дясната ръка, гърба и десния крак и моли надзирателите да отключат белезниците, като подписва декларация, че няма да се самонарани. Молбата е оставена без последствие. Надзирателите му обясняват, че лицата, компетентни да отменят заповедта, са в почивка по време на празниците до началото на месец май. На 1 май жалбоподателят е прегледан от лекар, който му предписва медикаментозно лечение с инжекции. Белезниците са свалени само по време на прегледа.  До 7 май 2008 г. – първия работен ден, когато окончателно е освободен от положението на обездвижване, белезниците са сваляни само по време на ядене и три пъти на ден  за посещаване на тоалетната.

На 17 май 2008 г., жалбоподателят е поискал от администрацията на затвора да изпрати негово писмо до Европейския съд по правата на човека, в което   изразява намерението си да подаде жалба на основание член 34 от Конвенцията. Той получава отказ с обяснението, че става въпрос за лична кореспонденция, поради което трябва да заплати пощенските разходи за изпращане на писмото. На 20 май 2008 г. жалбоподателят се обръща към Българския хелзинкски комитет  за съвет и помощ, оплаквайки се от държането му обездвижен с белезници в продължение на повече от седмица. В периода 19 май 2008 – 12 февруари 2009 г. той изпраща четири писма до тази неправителствена организация. На първата страница на всяко от тях е поставен печат на  затвора, а две от тях са придружени от допълнителни документи от самата администрация.

Във връзка с това жалбоподателят повдига оплакване за нарушаване на правото му на неприкосновеност на кореспонденцията, защото националното законодателство, позволяващо тази намеса, не създава достатъчно гаранцииза произволна намеса.

Съдът отбелязва, че вече е установявал нарушение на чл. 8 поради липсата на достатъчни гаранции за разрешения систематичен контрол върху кореспонденцията на затворници според общата разпоредба на чл. 33, ал. 1, б. „с“ от ЗИН независимо до кого е адресирана тя, вкл. и когато писмата са адресирани до адвокатите на затворници(Petrov c. Bulgarie, no 15197/02, §§ 43 et 44, 22 mai 2008). Той констатира, че ситуацията в конкретния случай по нищо не се различава от вече установеното нарушение в цитираното по-горе решение, поради което не намира, че следва да се отклони от извода си и в настоящия случай. Поради това Съдът достига до извода, че е налице нарушение на чл. 8.

Установени са и две нарушения на чл. 3 – в неговите материални и процесуални аспекти.

……………………………………..

Чл. 8 (право на неприкосновеност на кореспонденцията)

Prezhdarovi v. Bulgaria ((Application no. № 8429/05) 30 september 2014

Жалбата е по повод извършен обиск и изземване на компютри от частен компютърен клуб, собственост на двамата  жалбоподатели, които са съпрузи, с мотива, че се използва нелегален софтуер. През 2002 г. те откриват малък компютърен клуб  и инсталират срещу заплащане на пет компютъра различни компютърни игри. Лицензът за ползването на тези игри е заплащан на фирмата, която е имала права върху съответните софтуерни продукти. През 2004 г. жалбоподателят не заплаща поредната вноска. На 2 февруари 2005 г. след жалба, подадена от управителя на фирмата, разполагаща с лиценз за разпространение на компютърни игри, районният прокурор разпорежда на полицейските служители да извършат проверка дали са налице данни за извършено престъпление по чл. 172а, ал. 2 от НК и в случай, че установят нелегално използване на софтуер, да осигурят необходимите доказателства, включително чрез претърсване и изземване на компютрите.

На 21 февруари 2005 г. полицията с участието и на дознател извършва проверка на място, установява, че клубът работи и в него има хора. Тъй като първият жалбоподател не представя валидни документи относно законността на притежаваните компютърни игри, полицейските служители  изземват от компютърния клуб всичките  пет компютъра, за което съставят протокол, подписан от две поемни лица. На следващия ден дознателят уведомява районния прокурор за извършените неотложни действия и че е образувал досъдебно производство срещу първия жалбоподател за незаконно притежаване и разпространение на софтуерни продукти. Същия ден дознателят представя за одобрение в съда и протокола за претърсване и изземване, който е одобрен на осн. чл. 135 НПК /отм./. Съдията приема, че действията са били неотложни и необходими поради характера на самото престъпление. Жалбоподателят депозира неколкократно жалби пред прокуратурата и съда и прави искания да му бъдат върнати компютрите, тъй като в тях се съдържа лична информация и кореспонденция с клиенти и приятели. Жалбите му са оставяни без уважение.

С окончателна присъда от 2008 г. ВКС изменя присъдата на първоинстанционния съд и приема, че първият жалбоподател е придобил законно правото на собственост върху компютърните игри, но незаконно е възпроизвежда компютърни програми и филми и след това ги  е отдавал под наем на игрите на своите клиенти. Доколкото поведението му не е довело до значителни щети, окончателно наложеното му наказание е 1,5 години лишаване от свобода с отлагане на изпълнението и глоба от   4000 лева. Компютрите са били отнети в полза на държавата.

Европейският съд подлага на анализ действащото законодателство и отбелязва, че чл. 191 НПК /отм./ действително предвижда, че в неотложни случаи е допустимо извършването на претърсване и изземване и без предварително разрешение от съдия, но изразява съмнението си, че случаят е бил точно такъв, опирайки се на факта, че между датата на получената информация за евентуално извършено престъпление и датата на самата полицейска операция /три седмици/ е имало достатъчно време, за да се събере достатъчно информация, да се образува предварително производство и да се поиска разрешение от съда за извършването на тези следствени действия (§45). Съдът подлага на преценка и ефективността на последващия съдебен контрол, за да установи дали той предлага достатъчни гаранции за защита на правото на неприкосновеност на личния живот и кореспонденцията. За тази цел той подлага на анализ акта на съда, с който са одобрени действията по претърсване и изземване. Европейският съд отбелязва, че по същество в него е преразказана фактическата обстановка по проведената операция, но не се съдържат аргументи, обосноваващи неотложността на провеждането й.Националният съд,  одобрил мярката не взема предвид обхвата на операцията и не   прави разграничение между информацията, която е била необходима за разследването и информацията, която не е била от значение.    Съдът приема, че  запазването на компютрите за продължителността на наказателното производство преследва легитимна цел за осигуряване на веществени доказателства в текущо криминално разследване (Atanasov and Ovcharov v. Bulgaria, no. 61596/00, § 70, 17 January 2008). Той обаче  отбелязва, твърде формалистичния подход на п редоставения съдебен контрол поради пренебрегване значението на иззетата информация за разследването и на оплакването на жалбоподателите по отношение на личния характер на някои от данните, съхранявани на компютрите. Ето защо според него жалбоподателите са били лишени  от достатъчно гаранции срещу злоупотреба.(§49)

Съдът установява нарушение на чл. 8 поради това, че  липсата на достатъчно ясни правила  по отношение на обхвата на съдебния контрол в такава ситуация,  в комбинация с липсата на какъвто и да било смислен преглед на законността  и обосновка на извършваните действия, одобрявани пост фактум от съда, се оказват неефективни за целите на защитата на правата на жалбоподателите, както е гарантирано от член 8 от Конвенцията.

…………………………..

Чл. 8(право на личен живот)

Tsvetelin Petkov v. Bulgaria(Application no. 2641/06), 15 July 2014

През  октомври 1993 г. жалбоподателят (роден през 1974 г.) сключва брак с жена, която има   дете, родено през 1990 г.  с неизвестен баща. На 20 септември 1993 г. той припознава същото и е вписан като негов баща в акта за раждане.

През 1997 г. съпрузите се развеждат.

През 1999 г. жалбоподателят предявява иск пред съда за прогласяване нищожността на бащинството, тъй като декларацията за бащинство не е подписана от него. Софийският градски съд уважава иска му. В хода на производството се доказва, че  подписът върху документа не принадлежи на жалбоподателя и той не е заявявал своята воля лично пред лицето по гражданското състояние. Решението влиза в сила през 2001 г.

През 2002 г. бившата съпруга на жалбоподателя предявява иск за установяване на бащинството на жалбоподателя по отношение на детето й. Тъй като жалбоподателят не е открит на постоянния му адрес, който е посетен веднъж, той е призован чрез публикация в „Държавен вестник“. Производството започва с назначаването на служебен адвокат. По делото не са назначени никакви експертизи, а са изслушани като свидетели братовчед и леля на ищцата. С решение от 16.12.2002 г. Софийският градски съд уважава иска, приема, че жалбоподателят е биологичен баща на детето и го осъжда да заплаща месечна издръжка, без да бъдат назначени кръвни тестове /поискани с исковата молба/. Съобщението за изготвеното решение не е връчено на жалбоподателя, защото той отново не е намерен на постоянния му адрес.

Жалбоподателят научава за него на 26 април 2004 г., когато му е изпратена призовка за доброволно изпълнение от съдебен изпълнител /на  постояненния му адрес/, че дължи издръжка.Той депозира молба за отмяна на влязлото в сила решение, основавайки се на чл. 231, б. „е“ и „е“ от ГПК/отм./, като  изтъква, че е бил лишен от възможността лично да участва в съдебното производство, в което е бил признат за баща на детето. ВКС намира искането за допустимо, като подадено в срок, но неоснователно. Той приема, че бил спазен редът за призоваването на жалбоподателя, а интересите му били защитени чрез назначаването на служебен адвокат, поради което и с решението си от 11.11.2005 г. е отхвърлена молбата за отмяна.

Съдът  разглежда оплакванията в светлината на чл. 8 от Конвенцията.

Той отхвърля възраженията на Правителството за недопустимост на същите поради не изчерпване на вътрешните средства за защита (тъй като жалбоподателят имал възможност да иска възстановяване на срока).

Съдът напомня, че, за да бъде ефективно, средството трябва да е достъпно не само на теория, но и  на практика,  трябва да е достъпно, да осигурява защита по отношение на оплакванията на жалбоподателя и да предлага разумни изгледи за успех. Европейският съд отбелязва в тази връзка, че прегледът на практиката на националните съдилища, извършен от него, показва, че те прилагат твърде ограничително нормата на чл. 37, ал. 1 ГПК/отм./ само в случаи на сериозни обективни обстоятелства (природни бедствия, внезапно тежко заболяване и др.п.), докато настоящият случай не е такъв, а и жалбоподателят узнава за  решението след като то отдавна е влязло в сила.(§§35-36 и прегледът на практиката – §§30-31). Той намира за необходимо специално да отбележи, че по принцип подобна процедура обикновено не се приема като част от изискванията за допустимост по чл. 35§1 от Конвенцията. Но доколкото  ГПК от 1952 г. предвижда, че при определени условия може да се допусне преразглеждането на даден правен спор, и чрез тази процедура е съществувала възможността да се предостави правото на жалбоподателя да участва лично в производството по повод неговото бащинство, Съдът приема, че  „не изглежда неразумно, че при конкретните обстоятелства на този случай, жалбоподателят е избрал да следва този вариант.“ (§39)

Съдът счита, че ключовият въпрос в настоящия случай е дали при конкретните обстоятелства  личното участие на жалбоподателя в съответните съдебни производства е било  крайно необходимо  за ефективното упражняване на правото му на личен живот. Позитивните задължения на държавата по чл. 8 изискват да бъде постигнат справедлив баланс между правата и интересите на всички страни – на жалбоподателя като предполагаем баща и на детето, като се вземе предвид най-добрият му интерес .

Съдът отбелязва, че властите не са положили необходимите усилия, за да установят друг адрес на жалбоподателя и че нищо в документацията по делото не показва, че са били предприемани подобни усилия. Не е доказано и че жалбоподателят е отсъствал повече от 30 последователни дни, за да бъде задължен да заяви в седалището на съда на кой друг адрес следва да бъде призоваван.

Европейският съд припомня, че  той няма задача да разглежда абстрактно дали националното законодателство съответства или не на Конвенцията, а предпочита да концентрира вниманието си върху конкретните обстоятелства на случая и как те са се отразили върху личното положение на жалбоподателя. В тази връзка той  специално отбелязва, че в процедурата пред СГС жалбоподателят е обявен за баща на детето само по свидетелски показания на братовчед и леля на самата майка и без назначаване на ДНК-тест, чрез който валидно може да се докаже или опровергае биологичното бащинство, а това би било в интерес на всички страни.(§55)

Съдът отбелязва, че ако  искането за отмяна на влязлото в сила решение е  било уважено от ВКС, то е могло да  осигури на жалбоподателя  съответните гаранции за да представи по-надеждни доказателства с оглед установяването или отричането на неговото бащинство.

Той изрично отбелязва, че не намира за необходимо да посочи на кой етап властите е трябвало да действат по различен начин (дали в хода на производството пред СГС или при преценката на обстоятелствата по отмяната на влязлото в сила решение). За него е важно да установи дали е било гарантирано ефективно правото на жалбоподателя на личен живот. В конкретната хипотеза това означава да му се даде възможност да изложи своята позиция, включително и чрез представянето на ДНК доказателства предвид специфичния предмет на спора. Съдът изтъква, че според него личното участие на жалбоподателя в съдебното производство е било от съществено значение за надеждността на  резултатите, поради което не е убеден, че назначаването на служебен адвокат в случая е осигурило ефективна защита на правата му. Той се позовава на редица свои решения, в които  е изследвал въпроса относно личното участие на жалбоподателя в светлината на правото на  „справедлив процес“ (Sokur v. Russia, no. 23243/03, § 30 и сл., 15 October 2009; Kovalev v. Russia, no. 78145/01, §37, 10 May 2007; Gryaznov v. Russia, no. 19673/03, § 49, 12 June 2012; Khuzhin and Others v. Russia, no.13470/02, §§ 53 и сл., 23 October 2008; Mokhov v. Russia, no.28245/04, §§ 41 и сл., 4 March 2010). В тях той намира нарушение на тази разпоредба, тъй като на жалбоподателите не е била дадена възможност да участват лично в съдебните производства, а тяхното участие е било от решаващо значение за защитата на претенциите им.

Европейският съд достига до извода, че като не са дали възможност на жалбоподателя да вземе лично участие в производството, в което е бил признат за баща на детето или да бъде възобновено впоследствие това производство, за да представи своите доказателства, националните власти не са постигнали справедлив баланс между правото на жалбоподателя на личен живот и правото на детето на има баща. Поради това е установено нарушение на чл. 8.

…………………………………………………………………………………

ПРОТОКОЛ 1

чл. 1 от Протокол 1 – право на мирно ползване на собствеността

чл. 1 от Протокол 1(защита на правото на собственост – земеделска реституция, прекомерна продължителност на процедурата)+чл. 6§1 (право на справедлив процес – принцип на правната сигурност – няма нарушение)

Karaivanova and Mileva v. Bulgaria (Application  no  37857/05), 17 June 2014

Решението е свързано с процедура по ЗСПЗЗ. Жалбоподателките наследяват 1219 кв.м. земя на брега на Черно море в землището на гр. Созопол, които са предоставени на техния баща през 30-те години на миналия век по законодателството за оземляване на  бежанците от Беломорска Тракия. През 50-те години  властите приемат тези земи за изоставени и през 60-те години ги актуват като  държавна собственост. В същия период между общините Стара Загора и Созопол е сключен договор за замяна, по силата на който община Созопол получава терен на Старозагорските минерални бани, срещу което предоставя земя в своето землище. Част от нея е принадлежала на бащата на жалбоподателките. Върху целия терен община Стара Загора построява две масивни сгради и 22 бунгала, които са използвани за ученически лагер. Те са вписани в акт за държавна собственост  през 1964 г. Към датата на възникналия правен спор ученическият лагер се е разпростирал върху площ от 17 705 кв.м. /тук са били включени и тези 1219 кв.м. на жалбоподателките/ и върху него е имало построени три масивни сгради и 26 бунгала.

През 1991 г. /след приемането на ЗСПЗЗ/ жалбоподателките отправят искане за възстановяване на земята, принадлежала на техния баща. През октомври 1997 г. поземлената комисия уважава искането им и издава решение, с което възстановява земята в реални граници. Община Стара Загора не е уведомена за тази административна процедура. Въз основа на решението жалбоподателките се снабдяват с констативен нотариален акт. През 1999 г. комисията изменя собственото си решение, като отказва да възстанови 879 кв.м. от първоначално възстановената земя, позовавайки се на указания от Министерството на земеделието. По жалба до районния съд това второ решение е отменено. Съдът постановява, че поземлените комисии не могат сами да изменят своите решения и че не е било доказано строителството да отговаря на изискванията на чл. 10, ал. 7 от ЗСПЗЗ /относно законността на постройките/. Въпросът за приложимостта на чл. 10б въобще не е обсъден в решението. Районният съд посочва също, че в случай на наличие на спор относно собствеността с трети лица, той би следвало да се реши пред гражданските съдилища.

През декември 1999 г. Областният управител на Бургаска област вписва терена на летния лагер като частна държавна собственост /основавайки се на Закона за държавната собственост/, а през януари 2000 г.  прехвърля собствеността на община Стара Загора.

Тъй като жалбоподателките не получават достъп до своя имот и не могат реално да влязат във владение въпреки отправените писма до   властите, те предявяват иск по чл. 108 от Закона за собствеността, както и такъв за неоснователно обогатяване, с който претендират изплащането на обезщетение за ползването на терена, срещу община Стара Загора. В развилото се производство, в което първоначално исковете са уважени, ВКС отменя съдебните решения на долните инстанции и дава указания да се анализира въпросът дали теренът е подлежал на възстановяване в светлината на хипотезата на чл. 10б от ЗСПЗЗ. При повторното гледане на делото исковете са отхвърлени, тъй като е прието, че в конкретния казус  са налице предпоставките на чл. 10б от ЗСПЗЗ. С решение от  30 март 2005 г. Върховният касационен съд оставя в сила решението на Бургаския окръжен съд.

Жалбоподателките повдигат оплаквания по чл. 6§1 и чл. 1 от протокол 1. Първото оплакване е намерено за допустимо, но неоснователно, тъй като Съдът приема, че не са налице предпоставките за позоваване на принципа resjudiсata и неговите последици както с оглед предмета на спора, така и с оглед страните.

По повод оплакването им по чл. 1 от протокол 1 жалбоподателките изтъкват наличието на две нарушения – лишаването им от собственост при наличието на влязло в сила решение в тяхна полза от 1999 г. и прекомерна продължителност на процедурата по реституция.

Съдът отбелязва, че както поземлената комисия в първоначалното си решение от 1997 г., така и районният съд в своето решение от юли 1999 г., са признали правото на собственост на жалбоподателките в реални граници. Тези решения обаче са имали декларативен характер и жалбоподателките никога не са влезли реално във  владение. Европейският съд посочва, че вече е имал повод да отбележи в редица свои предходни решения, свързани със земеделската реституция, че българското законодателство позволява директно или индиректно /чрез косвения съдебен контрол, упражняван от гражданските съдилища/ тези административни по своя характер решения да бъдат оспорвани от трети лица, които претендират, че имат самостоятелни собственически права върху същия имот (Sivova and Koleva, no. 30383/03,  § 7415November 2011; Lyubomir Popov no. 69855/01, § 117, 7 January 2010; Nedelcheva and Others v. Bulgaria, no. 5516/05, § 56, 28 May 2013; Kupenova and Others v. Bulgaria (dec.), no. 12664/05, § 30, 7 May 2013). В настоящия случай жалбоподателките трябва да са били наясно още в началото на reivindicatio процедурата, че е налице конкурираща се претенция от страна на община Стара Загора, която е владеела имота. Ето защо според Съда те не са могли да имат легитимно очакване, че решението на поземлената комисия от 1997 г. и това на районния съд от 1999 г. окончателно защитават техните собственически права.(§§ 74-76)  Съдът отбелязва наред с това, че националното законодателство предвижда определени хипотези, при които не е възможно възстановяване в натура, поради което заинтересованите лица имат право да получат парично обезщетение. Жалбоподателките не са се възползвали от това свое право. Ето защо Съдът намира, че не е налице нарушение на чл. 1 от протокол 1 в контекста на лишаването от собственост, каквото оплакване са повдигнали жалбоподателките.

В същото време Съдът отбелязва, че за жалбоподателките легитимното очакване за възстановяване на собствеността възниква още с първоначалното решение на поземлената комисия, след което те са участвали в две самостоятелни съдебни производства /по оспорване на второто административно решение и гражданското във връзка с иска reivindicatio/, които продължават до 30 март 2005 г. Така за продължителен период от време  те са били в състояние на несигурност дали ще получат своя имот в реални граници или друг вид обезщетение. Съдът припомня, че той вече нееднократно е установявал нарушение на чл. 1 от Протокол 1 в този контекст. Ето защо в решението по делото   Vasilev and Doycheva v. Bulgaria (no. 14966/04, 31May 2012,   § 69) той не само констатира един повтарящ се сериозен проблем, но и изразява мнение, че българските власти трябва да предвидят ясни срокове за приемането и изпълнението на административните решения, свързани с процеса на реституция на земеделска земя. Съдът критикува възприетия законодателен подход за две независими и самостоятелни производства – едното между претендиращите възстановяване на собствеността и съответната поземлена комисия, в което не се допуска участието на трети заинтересовани лица и другото – между лицата, чиито имоти са възстановени и третите лица със самостоятелни собственически права. Именно това води до прекомерно забавяне на цялата реституционна процедура.  Европейският съд посочва, че колкото и широка да е свободата на преценка на държавите да предприемат социални и икономически реформи, все пак те трябва да организират така своите съдебни и административни системи, че да гарантират правата, защитени от Конвенцията. В настоящия случай, изисквайки от жалбоподателките да участват в две самостоятелни процедури, за да се определи обема и вида на съответната реституция, властите са забавили за неоправдано дълъг период от време ефективното упражняване на тяхното право на реституция . Поради това Европейският съд намира нарушение на чл. 1 от Протокол 1 в този аспект.

…………………………………

чл. 1 от Протокол 1(лишаване от право на собственост – контрол върху собствeността)

Microintelect OOD v. Bulgaria (Application no 34129/03) , 4 March 2014

Предмет на жалбата са две административно-наказателни производства, започнали   срещу двама еднолични търговци – търговски партньори на дружеството-жалбоподател, с които то сключва договори за съвместно управление на клуб за билярд и клуб за електронни игри. Наемател и на двете помещения е дружеството-жалбоподател. По силата на тези договори  то  се задължавало да доставя на клубовете алкохолни напитки, за което получило и съответните лицензи за продажба на алкохол – по отделно за клуба за билярд и за този за електронни игри.

През юли 2002 г. данъчната администрация в Добрич извършва проверка в  клуба за билярд и установява, че едноличният търговец   продава  алкохол без да разполага с лиценз. В резултат на това властите конфискуват алкохолните напитки, които са собственост на дружеството-жалбоподател и съставят акт за продажба на алкохол без нужния лиценз на едноличния търговец въпреки възражението му, че   алкохолът не е негова собственост и че дружеството-жалбоподател  има необходимия лиценз. Данъчните власти приемат, че отнемането на 18 бутилки алкохол е част от процедурата по установяване на административното нарушение и  не може да бъде обжалвана в самостоятелно производство извън издаденото наказателно постановление. Този отказ е обжалван от едноличния търговец, но жалбата е оставена без уважение със същите мотиви, както посочените от административно-наказващия орган. Съставеното наказателно постановление е връчено само на едноличния търговец, но не и на дружеството-жалбоподател. Последното прави искане да вземе участие в съдебното производство по оспорване на административния акт  като трето заинтересовано лице. Районният съд в Добрич  констатира, че „Микроинтелект“ ООД не е пасивно легитимирано да участва в административно-наказателното производство и отказва да го конституира като страна. Решението е обжалвано от дружеството, но жалбата е оставена без уважение със същите аргументи .

Данъчна проверка е извършена едновременно и в клуба за електронни игри, който е управляван от друг едноличен търговец. Събитията се повтарят в същата последователност както и по отношение на клуба за билярд. Дружеството-жалбоподател отново не е уведомено за издаденото наказателно постановление и за отнемането на 46 бутилки алкохол. В съдебното производство по обжалване на наказателното постановление срещу едноличния търговец то не е допуснато с аргумента, че има право да претендира за претърпяните вреди по гражданскоправен ред.

Дружеството  твърди, че е било нарушено правото му на мирно ползване на собствеността, тъй като данъчните власти са го лишили от неговата собственост несправедливо без да му разрешат да участва в съдебното производство.

Съдът отхвърля възраженията на Правителството за неизчерпване на вътрешните средства за защита и разглежда оплакванията само по чл. 1 от Протокол 1.

Той преценява, че следва да анализира случая в  светлината на втората хипотеза на нормата – контрол върху ползването на собствеността за осигуряване плащането на данъци или други постъпления или глоби. Съдът не приема възражението на дружеството-жалбоподател за неправилно приложение на закона от страна на националните съдилища, обосновавайки се с това, че неговата компетентност е ограничена в този аспект и че намесата се основава на точното прилагане на националното законодателство, което не предвижда възможност за участие на трети лица в административно-наказателно производство. Той счита, че оспорваната намеса е преследвала легитимна цел в обществен интерес – да се предотврати продажбата на акцизни стоки без наличието на необходимия за това лиценз.

Съдът констатира, че задържането и конфискуването на алкохола са разпоредени и извършени в хода на административно-наказателно производство срещу едноличните търговци, а според българското законодателство дружеството – жалбоподател няма възможност да вземе участие в това производство, независимо че е собственик на отнетите стоки и се явява трето лице по отношение на констатираните правонарушения.  Доколкото то е направило опит да вземе участие и в двете съдебни производства, но съдилищата са отказали да го конституират,  Съдът отбелязва, че първата част от възражението на Правителството, че не са изчерпани вътрешноправните средства за защита,е неоснователна. Съдът посочванаред с това, че властите не са уведомили дружествотонито за задържането на неговите стоки, нито за последвалото наказателното постановление. Той отбелязва, че нито данъчните власти, нито националните съдилища са били компетентни да  определят кой е бил собственик на алкохола.Тъкмо обратното –  националните съдилища са приели, четвърденията на дружеството жалбоподател по този въпрос са без значение . По мнение на Съда, липсата на съдебен контрол на обжалвания акт е несъмнено в резултат на празнота в националното законодателство, което не предвижда такова преразглеждане и така  поставя дружеството  в ситуация, в която то не може да предприеме никакви предпазни мерки за  защита срещу неоснователни действия.

Що се отнася до останалите две  възражения на Правителството, че не са изчерпани вътрешноправните средства за защита, Съдът отбелязва, че според него не изглежда фирмата жалбоподател да е разполагала с каквито и да било други средства за оспорване на действията на властите, зада получи обратно стоките или компенсация  за тях. По-специално, националното законодателство не предвижда процедура за връщане на стоки, конфискувани в ситуация като тази по настоящото дело . Що се отнася до твърдението на правителството, че жалбоподателите са могли да предявят иск за обезщетение за вреди по член 1 от ЗОДОВ,  този довод се явява неоснователен, тъй като до 2006 юридически лица  не са имали право да заведат искове по този закон  . Дори обаче  да се приеме, че дружеството жалбоподател е можело да предяви иск след 1 януари 2006 г., тотой едва ли би бил уважен, тъй като действията на данъчните органи  са били в пълно съответствие с националното  законодателство. Съдът отбелязва в тази връзка, че Правителството не е доказало своето твърдение  чрез позоваване на   съответна съдебна практика .

Взмайки предвид изложените съображения, и въпреки широката свобода на преценка, предоставена на държавата в тази област, Съдът намира, че правителството не е успяло да докаже, ченевъзможността  за  оспорване на  мерките, които са нарушили  правата на дружеството-жалбоподател, произтичащи от член 1 наПротокол № 1, както и липсата на каквито и да било гаранции срещу произвол , са били необходими в едно демократично общество за постигането на преследваната легитимна цел. Поради това е установено нарушение на чл. 1 от Протокол 1.

…………………………………

Чл. 2 от Протокол 1 – право на образование

Чл.2 от Протокол 1 (достъп до образование на затворник)

Velyo Velev v. Bulgaria (Application  no.16032б07), 27may 2014

През октомври 2004 г. на жалбоподателя била наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“ по обвинение за незаконно притежание на оръжие. Той бил настанен в затвора в гр. Стара Загора през следващите 29 месеца.През септември 2005 г. жалбоподателят подал молба до директора на затвора да му бъде разрешено да продължи средното си образование в училището, което действало на територията на затвора, но получил отказ с мотива, че той вече веднъж е бил осъждан и при предстоящото му второ осъждане ще има статут на рецидивист, поради което не е допустимо да бъдат държани заедно неосъждани преди лица с рецидивисти. След като изчерпил цялата административна процедура той сезирал административния съд в Стара Загора, който се произнесял в негова полза, тъй като приел, че при липса на второ осъждане жалбоподателят не следва да бъде третиран като рецидивист.  По жалба от страна на директора на затвора Върховният административен съд отменил решението на долната инстанция, изтъквайки, че Законът за изпълнение на наказанията /отм./ предоставя право на образование само на лишените от свобода, но не и на лицата с мярка за неотклонение „задържане под стража“.

Европейският съд не приема нито един от аргументите на Правителството, изтъкнати в подкрепа на отказа на властите да разрешат на жалбоподателя да продължи образованието си. Той припомня, че за държавите не съществува задължение да осигуряват право на образование на затворниците. Но там, където в затворите  съществуват образователни институции, ограниченията на това право не следва да бъдат произволни, а да се основават на закона и да преследват легитимна цел. Европейският съд се позовава на Препоръката на Комитета на Министрите, приета през 1987 г. относно Минималните европейски правила за затворите (т.96), изменена и допълнена с по-новата й версия през 2006 г.(R (2006) 2), както и на Препоръката от 13 октомври 1989 г. относно образованието в затворите (т.4, 6, 17), в които се препоръчва да бъдат насърчавани лишените от свобода да участват активно в образователния процес. В случая обаче властите не са представили нито практически причини /например, липса на ресурси в училището на затвора/, нито са дали ясни обяснения относно правното основание за отказа да бъде записан жалбоподателят в училището на затвора. Нещо повече –  изтъкнатите основания за отказ на администрацията на затвора се различават от аргументите в окончателното решение на Върховния административен съд, а Правителството в неговото становище излага и доводи, които не фигурират в проведените процедури пред националните инстанции, а така също не са подкрепени и с никакви доказателства. Европейският съд достига до извода, че отказът да бъде записан жалбоподателят в училището на затвора не е бил достатъчно предвидим, не е преследвал легитимна цел и не е бил пропорционален на тази цел. Поради това той установява нарушение на чл. 2 от Протокол 1.

Решението е класифицирано с най-високата степен на важност 1 по скалата от 1 до 5  на Европейския съд.

 

…………………………

  1. Все още няма коментари.
  1. 0 trackbacks