Начало > Европейски съд по правата на човека, малолетни и непълнолетни правонарушители, Статии > Липсата на периодичен съдебен контрол върху настаняването във ВУИ нарушава чл. 5§4 от ЕКПЧ

Липсата на периодичен съдебен контрол върху настаняването във ВУИ нарушава чл. 5§4 от ЕКПЧ

PodemНа 19 май 2016 г. Европейският съд по правата на човека постанови своето решение по делото D.L. c. BulgarieТо е класифицирано от Съда с първа степен на важност. В него Съдът за пореден път препотвърди извода си (виж решението A. et autres c. Bulgarie), че настаняването във възпитателно училище-интернат само по себе си не е в нарушение на чл. 5§1d от Конвенцията, че то не може да бъде квалифицирано като такова по чл. 5§1а  и не представлява незаконно лишаване от свобода. Но липсата на периодичен и автоматичен контрол от страна на съда върху продължителността на мярката, както и невъзможността според действащото законодателство самите настанени да сезират съда с искане за преразглеждането й, противоречи на чл. 5§4. Съдът установи наред с това нарушение на чл. 8 поради пълния контрол върху цялата корепонденция и всички телефонни разговори на непълнолетните без оглед на конкретните лица, с коите се осъществяват тези контакти с външния свят.

Фактите по случая

Жалбата е свързана с настаняването на едно 13-годишно момиче във възпитателно училище-интернат.

През август 2012 г. Д.Л. е настанена в кризисния център за деца „Отворени врати“ в гр. Плевен  по искане на майката, която  не е в състояние да се справи с дъщеря си. С решение на директора на дирекция „Социално подпомагане“, което е потвърдено от районния съд, момичето е настанено в центъра на основание Закона за закрила на детето/ЗЗД/ като мярка за закрила за срок от три месеца. В мотивите на съда е посочено, че нито родителите,   нито друго лице от близките на момичето не са в състояние да й окажат необходимите грижи, а същевременно то се движи в среда на криминално проявени лица. Първоначално определеният срок е удължаван от съда неколкократно поради това, че условията за реинтеграция на жалбоподателката не са изпълнени.

През април 2013г. местната комисия за борба срещу противообществените прояви /МКБППМН/ взема решение да сезира съда с предложение за настаняване на момичето във възпитателно-училище-интернат /ВУИ/. Районният съд отказва да наложи тази   мярка, мотивирайки се, че това би оказало неблагоприятно въздействие върху психологическото и социалното развитие на непълнолетната и й определя  възпитателната мярка по чл. 13, т. 7 –  „забрана на непълнолетния да се среща и установява контакти с  определени лица“.  Той посочва, че след изтичане на срока за настаняване в кризисния център е препоръчително момичето да бъде настанено в друго възпитателно заведение  по ЗЗД.

През май 2013 г. МКБППМН повторно сезира съда с предложение за настаняване във ВУИ поради липса на родителски грижи за момичето, тъй като бащата изтърпява присъда, майката не е в състояние да осъществява необходимия контрол, а то се движи в криминално проявена среда, която го подтиква към проституция. Самата тя извършва сексуални услуги срещу заплащане от 12-годишна възраст и склонява и други момичета към подобно поведение.  Наред с това в периода на настаняването й в кризисния център тя неколкократно  бяга оттам, има  агресивно поведение към персонала, а наложените й по-леки възпитателни мерки не дават необходимия ефект. През юни 2013 г. районният съд постановява решение за настаняване на Д.Л. във ВУИ, което е оставено в сила от Окръжния съд.

На 13 септември 2013 г. жалбоподателката е настанена във ВУИ-Подем. Два дни по-късно тя прави опит за самоубийство с лекарствени средства, но поради своевременната медицинска намеса е спасена. Втори опит за отравяне – този път с химически вещества, е предприет от жалбоподателката и други четири момичета два месеца по-късно, което налага настаняването й в болница за три дни.

Д.Л. твърди, че нивото на получаваното образование във ВУИ е по-ниско от това, което е имала, когато е посещавала училище преди настаняването си в интерната. Същевременно всичките й телефонни разговори са били контролирани, тъй като към телефона, по който са били провеждани разговорите,  е бил прикрепен високоговорител. Съгласно правилника на ВУИ телефонни разговори можели да се провеждат само между 19.00 и 20.00 часа в присъствието на дежурен възпитател, а в местната поща – с разрешението и в присъствието на възпитател. Контрол е бил осъществяван и върху цялата й кореспонденция без оглед на адресатите, което е произтичало също от разпоредбите на правилника на училището.

Преценката на Съда

Жалбоподателката повдига оплаквания по чл. 5§1 и чл. 5§4, като твърди, че настаняването й във ВУИ е в противоречие с този текст, както и че липсва периодичен съдебен контрол върху наложената възпитателна мярка. Наред с това е повдигнато оплакване и по чл. 8 във връзка с автоматично осъществявания контрол върху всички телефонни разговори.

Във връзка с оплакването по чл. 5§1 Съдът не установява нарушение. Той приема, че в случая следва да анализира ситуацията от гледна точка на хипотезата на чл. 5§1d, а не както настоява жалбоподателката – по  чл. 5§1а.  Макар и да приема, че ЗБППМН не дава точна дефиниция на понятието „противообществена проява“, нито пък да съществува изчерпателен списък на видовете правонарушения в закона, които могат да бъдат отнесени към него, Съдът отбелязва, че съдебната практика   е константна относно това, че проявите на проституция и бягства от къщи или от институция се причисляват към подобно поведение.Поради това жалбоподателката е била в състояние да предвиди последиците от своето поведение. Следващата стъпка на съда е да провери дали настаняването е отговаряло на условията и изискванията на чл. 5§1 d – да бъде осъществено с възпитателна цел, а не като наказание.  Той констатира, че решението за настаняване е взето от съдебните власти в хода на открито съдебно заседание, в което са изслушани редица специалисти. Самите социални работници са посочили  големия риск, на който е било изложено момичето да стане жертва на трафик, но същевременно е отказвало да се връща в кризиснияа център след училища, а нейната майка не е била в състояние да се грижи адекватно за нея, защото е била жертва на домашно насилие от страна на своя съжител и тя самата е имала нужда от закрила. В резултат на направения анализ Съдът не приема твърдението на жалбоподателката, че определената й възпитателна мярка е била с цел наказание. Според него решението на властите следва да бъде възприето в рамките на техните последователни усилия, целящи да я поставят в защитена среда, която да й осигури надзор с възпитателна цел и същевременн да продължи и своето образование. (§81) За Съда е особено важно и обстоятелството, че преди да бъде взето това решение са били изслушани становищата на много специалисти и докладите на социалните работници. Той препотвърждава своите изводи, направени в предходното си решение по повод повдигнати подобни оплаквания – A. et autres c. Bulgarie и  достига до извода, че решението за настаняване на момичето във ВУИ е в съответствие с чл. 5§1 d и е било пропорционално на възпитателните цели.В тази си част решението е подписано с едно особено мнение. Съдията О`Лиъри от Ирландия изразява позицията си, че поради множеството проблеми, установени в тези възпитателни институции и отразени в докладите на Омбудсмана на републиката и Държавната агенция за закрила на детето, поетите ангажименти от страната ни за реформи в законодателството, които все още не са извършени, следва да бъде прието, че е било допуснато нарушение и на чл. 5§1 от Конвенцията.

Във връзка с оплакването за нарушение на чл. 5§4 Съдът напомня, че когато се прилага мярка за ограничаване на свободата, периодичният съдебен контрол е задължителен елемент, който трябва да се осъществява, за да бъде тя законна. Той отбелязва, че страните не спорят по въпроса относно наличието на такъв контрол при определянето на самата мярка. Доколкото лишаването от свобода на жалбоподателката е било с възпитателна цел, за да бъде поправено нейното поведение, което е противоречало на нормите на обществото, то неговата наложителност е зависела от промяната, която би настъпила с времето. Това е фактор, който следва да бъде отчетен. Съдът посочва, че жалбоподателката е трябвало да разполага с правото  на периодичен съдебен контрол върху определената й възпитателна мярка през разумни периоди от време. Ако тази инициатива  принадлежи единствено само на властите, изискванията на чл. 5§4 няма да са спазени. Той констатира, че в самия ЗБППМН не е уредена възможност настанените във ВУИ лица да сезират съда, който да преразглежда периодично тази възпитателна мярка. Подобно правомощие е предоставено изцяло на дискрецията единствено на МКБППМН, направила предложението за настаняване в институция. Като един административен орган единствено от нейната преценка зависи дали да сезира съда. Дори ако се предположи, че жалбоподателката би се обърнала към комисията с искане да бъде сезиран съдът , за да преразгледа възпитателната й мярка, последната няма задължението да уважи молбата й(както е в случая M.H. c. Royaume-Uni, no 11577/06, § 94, 22 octobre 2013, където административният орган е длъжен да препрати искането до съда и ако не стори това, би нарушил закона).(§90).

Въз основа на направения анализ Европейският съд достига до заключението, че доколкото в националното законодателство не съществува периодичен и автоматичен контрол върху настаняването във ВУИ, е налице нарушение на чл. 5§4 от Конвенцията.

По повод оплакването по чл. 8 от Конвенцията  Съдът анализира два  самостоятелни аспекта. Първият е по повод осъществявния контрол върху кореспонденцията.

Съдът отбелязва, че съгласно самия текст на Правилника на вътрешния ред на училището цялата кореспонденция на настанените в интерната подлежи на контрол както за проверка на съдържанието, така и за наличието на забранени предмети и субстанции. Доколкото този контрол не е в резултат на едно конкретно решение на властите по отношение на жалбоподателката или друго непълнолетно лице, а произтича от самите вътрешни правила, съдът установява, че е налице намеса  в правото на жалбоподателката на неприкосновеност на кореспонденцията й по чл. 8. Съдът анализира целите на тази намеса в светлината на чл. 8§2 и достига до извода, че те са имали легитимен характер.  Поради това  подлага на преценка доколко този режим на системен и автоматичен контрол „е бил необходим в едно демократично общество“. Той отбелязва, че за разлика от чл. 8 и неговите изисквания за „необходимост“ и „пропорционалност“ , самата разпоредба на правилника не съответства на неговите критерии, защото не предвижда хипотези, при които такъв контрол не е наложителен(когато е налице например кореспонденция с адвокат), нито времеви период, в който се налага да бъде осъществяван той. Ето защо Съдът достига до извода, че чл. 25, т. 10 от правилника на училището не съответства на чл. 8, тъй като не взема под внимание различните категории адресати, продължителността на мярката и причините, които могат да я оправдаят.

По повод осъществявания контрол върху телефонните разговори  Съдът отбелязва, че той е преследвал легитимна цел, но същевременно   подчертава, че когато лишаването от свобода е поради поставянето под възпитателен надзор, държавата има много ограничена свобода на действие. Като се вземе предвид възрастта на лицата, настанени във ВУИ, тяхното психическо и социално развитие, необходимостта им да поддържат тесни контакти със семейството, особено важно е администрацията да ги подпомага в осъществяването и запазването на тези връзки. Съдът не игнорира и обстоятелството, че става въпрос за млади хора, които не са обект на наказателно преследване. Дори и поведението на жалбоподателката да е било квалифицирано като „антисоциално“ от властите и да е била наложителна една намеса от страна на държавата, евентуалните рискове от телефонни разговори за жалбоподателката е трябвало много внимателно да бъдат анализирани и оправдани от компетентните власти, докато в конкретния случай това не изглежда така. Същевременно правилата за контрол върху телефонните разговори не са предвиждали никаква диференциация – без оглед на това дали разговорите са със семейството, с представители на организации за правата на детето или други категории лица. Съдът заключава, че контактите с представители на неправителствени и хуманитарни организации не би следвало да бъдат контролирани от персонала на заведението при липсата на какъвто и да било анализ на конкретната ситуация и на потенциалния риск за жалбоподателката.(§113)

Като не са се основавали на никакъв конкретен анализ на риска за всяко отделно дете тези разпоредби по същество не са почивали на сериозни и достатъчни мотиви, които да обосноват ограничаването на правото на неприкосновеност на телефонните разговори на жалбоподателката.

Поради това Съдът установява нарушение на правото на личен живот на жалбоподателката както във връзка с намесата в нейната кореспонденция, така и по повод липсата на конфиденциалност на телефонните й разговори.

Коментар

За да прецени дали настаняването във ВУИ по своето съдържание представлява възпитателна мярка или следва да бъде окачествявано като наказание, Съдът анализира фактите по конкретния случай. Цялата документация, която е предоставена на негово разположение от страните, сочи, че жалбоподателката не е била просто „дете в риск“, което се нуждае от закрила поради неблагоприятната си социална и семейна среда. Докладите на социалните работници за пребиваването й в кризисния център показват, че докато е била там, тя се е хвалела, че продава сексуални услуги и е  склонявала  други момичета също да проституират,  да се държат агресивно с възпитателите там, а същевременно се е прибирала със закъснение след училище и два пъти е бягала оттам. Европейският съд внимателно е проучил цялата съдебна преписка преди да бъде взето решението  за настаняване на момичето във ВУИ и е установил, че са били изслушани много и различни специалисти. Именно затова той е достигнал до извода, че момичето действително се е нуждаело от определянето на мярка, която да ограничи свободата му с възпитателна цел и е приел, че е била налице хипотезата на чл. 5§1d.

Ако обаче прочетем прессъобщението на страницата на Българския Хелзинкски комитет за това решение без да сме се запознали с него, ние  ще установим, че част от фактологията „е спестена“, за да изглежда твърде формално и неоправдано решението на българския съд. Ще останем с убеждението, че и в решението А. и други срещу България, цитирано по-горе, е било установено нарушение на чл. 5§1 (което е невярно). Действително, по посоченото дело бяха повдигнати  оплаквания, че настаняването във ВУИ представлява нарушение на чл. 5§1а, тъй като законът бил неясен и не давал изчерпателен списък на всички правонарушения, за извършването на които могат да бъдат налагани подобни мерки. В жалбата бяха повдигнати оплаквания и за нарушение на чл. 14 във вр. с чл. 5§1а, тъй като непълнолетните били наказвани за нарушения, за които на възрастните не се налагат санкции, както и за нарушение на чл. 6§1 и чл. 7.  Съдът не възприе изложените аргументи и не установи нарушение нито на чл. 5§1а, нито на чл. 14 във вр. с този текст, нито на чл. 6§1 и чл. 7. За сметка на това пък Европейският съд прие, че процедурата за настаняване в кризисни центрове – само с решение на Директора на дирекцията за социално подпомагане, както и настаняването в Домове за временно настаняване на малолетни и непълнолетни, противоречат на чл. 5§1а от Конвенцията. Ако четем прессъобщението на БХК, ще останем с превратно убеждение. Като завършваща поанта в него звучи призивът да бъдат закрити всички социално-педагогически интернати (вероятно авторът не различава двата типа институции – СПИ от ВУИ).

Аз не възразявам да закрием тези институции, но така и не съм наясно с какво ще запълним празнотата им. Съгласна съм, че едва ли получаваното в тях образование е на нужното ниво, но не е задължително тези институции непременно да предоставят и образователна услуга. В самия текст на чл. 5§1d не се говори за лишаване от свобода с образователна цел, а с възпитателна цел. С други думи, оправдано би било лишаването от свобода на непълнолетен, ако то е съпроводено с подходящи и адекватни възпитателни мерки. Ако въобще не беше допустимо подобно лишаване от свобода, то не би било включено в ограничителния списък на чл. 5§1. Голяма част от аргументите, изложени от БХК, акцентират върху незадоволителното качество на обучението, което проличавало от ниските средни оценки на възпитаниците и малкото лица, получили съответния диплом за образователна степен. Причините за недобрата успеваемост се коренят преди всичко в честите прекъсвания на образователния цикъл от страна на самите деца, които преди настаняването им в институции за продължителни периоди от веме на са посещавали училище. Поради това с тях се налага да се работи индивидуално и изследванията показват, че има несъответствие между възраст и образование. Очевидно моделът училище и възпитателна институция като едно цяло „не работи“ и следва да бъде изоставен. Аз обаче не съм убедена, че с него трябва да си отиде изцяло и завинаги възпитателната институция за тежки случаи на деца с отклоняващо се поведение. Тези, които поддържат противната позиция, нека да отрекат, че за жалост в нашата държава има деца на по 12-13 години, които са с утвърден модел на рецидивисти. Аз съм ги виждала. Какво да правим с тях, да изчакаме да навършат 14, 16, 18 години, за да ги осъдим като наказателно отговорни за извършени от тях престъпления или да се опитаме да търсим алтернатива, докато не е станало късно? Съгласна съм, че трябва да бъде отчитан и характерът на извършеното правонарушение, за да има по-голяма диференциация и обособяване на малолетните и непълнолетните в различни институции или звена на една и съща такава, за да не се достига до задълбочаване на асоциалното поведение на децата вече вътре в самата институция. Не е оправдано наистина в едно и също заведение да пребивават малолетни и непълнолетни с утвърден модел на криминално поведение и такива, за които са налице т.н. „статусни“ нарушения или прояви, сочещи по-скоро на друг вид асоциално поведение.

Но да се върнем на конкретното решение на Европейския съд и да си зададем въпроса: Как можехме да помогнем на това момиче след пълния провал с настаняването й (при това извън всякакви предвидени в закона срокове), в кризисния център? Предходните мерки, приложени на основание ЗЗД, очевидно не са дали резултат. Надявам се никой няма да твърди, че   в името на най-добрия интерес на това момиче е било   то да остане в семейната си среда, защото такава на практика липсва, доколкото не е мястото, където то би получило закрила и съдействие. Очевидно  се е нуждаело не просто от „физическото“ преместване в някакво сигурно и безопасно място, но и от продължителен процес на индивидуална работа за ресоциализацията му, защото е показало  изграден модел на девиантно поведение с изразени асоциални нагласи. Епизодичните и инцидентни дейности без откъсване от общността и вътре в нея в този случай не са  сработили.

Настоящата статия окончателно ще затвърди насажданата в редица  професионални  среди теза за моя консерватизъм – дотам, че се демонстрира пълното нежелание да се чуе и другата гледна точка. Е, ако  използваме термина като синоним на  професионализъм, бих го приела. Нежеланието да се анализират проблемите от всички страни, да се претеглят плюсовете и минусите, може да ни доведе до по-големи беди. Своята позиция бих определила по-скоро като обективна , тъй като работя в тази сфера дълги години и смея да твърдя, че не преследвам никакви  задни цели. Болно е обаче, когато зад мотото  за защита  правата на децата прозират по-скоро лобистки интереси, прокарвани от хора, които се ползват с доверието на властите.

 

 

Liked it? Take a second to support svmargaritova on Patreon!
  1. Все още няма коментари.
  1. 0 trackbacks