Начало > Дела в Страсбург, Европейски съд по правата на човека > Правото на защита в досъдебната фаза на наказателното производство в светлината да решението на Голямото отделение по делото Симеонови срещу България

Правото на защита в досъдебната фаза на наказателното производство в светлината да решението на Голямото отделение по делото Симеонови срещу България

GCHОтстъпление в практиката на Съда относно гаранциите на справедливия процес

На 12 май 2017 г. Голямото отделение на Европейския съд по правата на човека постанови своето решение по делото Симеонови срещу България, в което установи, че не е допуснато нарушение на правото на справедлив процес поради недопускането на адвокат в първите три дни след задържането на заподозряното лице.

Голямото отделение направи още една  крачка назад, отказвайки се от отново от стандарта, установен в делото Салдуз и решавайки българския случай в светлината на делото Ибрахим и други без да се аргументира кое налага това.

1.Фактите

Жалбоподателят е заподозрян в извършването на въоръжен грабеж с убийство на две лица в началото на август 1999 г. в гр. Бургас. Обявен е за национално издирване и е задържан преди обяд на 3 октомври 1999 г. Не му е връчена заповед за задържане под стража, каквито са изискванията на чл. 71 от действалия в онзи период Закон за МВР. Той е отведен първоначално в Дирекция на полицията. Там е поискал да се обади на точно определен адвокат или самият полицай да направи това, но му е отказано. Няма писмени доказателства относно този факт в досието. Липсват данни, които да документират задържането на жалбоподателя в конкретно полицейско управление в периода 3-5 октомври. Липсва декларация или друг писмен документ, че жалбоподателят е информиран за правата си – че има право на адвокат, да не дава показания и да не се самоуличава. Според твърденията на жалбоподателя  във вечерните часове на 3 октомври, когато започва разпитът му от полковник Ботьо Ботев, той отправя молба до него да се обади на адвокат,посочвайки името му, но получава отговор, че е гледал твърде много филми и че това не е Америка. Полковникът му заявява, че никой не знае за задържането му и че единственият начин да излезе жив от там, е да направи самопризнания.  Разпитът е воден устно в продължение на 6 часа и няма никакви писмени следи в делото за него. Жалбоподателят признава участието си в грабежа, но отрича да е извършвал убийството.  Той повтаря искането си да му се разреши да се обади на адвокат и в Националната следствена служба, където е отведен и остава там до 5 октомври, когато е транспортиран до Бургас. Там той отново прави искане пред следователя от Окръжната следствена служба да се свърже с адвокат, но му е назначен служебен такъв, който присъства при повдигане на обвинението и подписването на постановлението за привличане като обвиняем и вземане на мярката за неотклонение. Не е осигурен никакъв контакт между адвокат и заподозрян преди самото действие по привличането. На практика в периода 3 – 6 октомври жалбоподателят няма никакъв достъп до телефон и никакви контакти с когото и да било, дори с адвокат или с родителите си. Жалбоподателят прави признания в присъствието на адвокат по свой избор на 21 октомври 1999 г. Няколко месеца по-късно, вече пред съда, той се отказва от показанията си и дава друго обяснение на случилото се. Той е осъден с влязла в сила присъда на доживотен затвор без право на замяна.

Пред Съда жалбоподателят повдига наред с две оплаквания по чл. 3, така също и оплакване по чл. 6§1 и 63§(с.

2.В решението на Камарата от 15 октомври 2015 г. не е установено нарушение на правото на справедлив процес на жалбоподателя поради следните аргументи: а) липсва документ по делото, който доказва, че жалбоподателят е бил разпитван през първите три дни от задържането му; б) всички разпити са провеждани и документирани след като му е повдигнато обвинение на 6 октомври 1999 г. в присъствието на адвокат; в) липсват каквито и да било доказателства за някакви действия, които да са проведени с жалбоподателя през първите три дни от задържането му; г) жалбоподателят е направил признания няколко дни по-късно, по време, когато е бил подпомаган от адвокат по свой избор и е бил информиран,  че показанията му могат да бъдат използвани в подкрепа на евентуална присъда; д) неговата присъда почива не само на признанията му, но на цяла съвкупност от   доказателства; е) жалбоподателят в пълна степен се е възползвал от правото си да се защитава с помощта на адвокат, и решенията на вътрешните  юрисдикции са били мотивирани.[1]

3. По делото пред Голямото отделение като трета страна е допусната Асоциацията за превенция на изтезанията, която в своето писмено становище посочва, че помощта на адвокат на този ранен етап на наказателното производство преди първия разпит би била основополагаща с оглед гаранциите относно правото на лицето да не се самоуличава, особено в случаите, когато лицето не е било информирано за обвиненията срещу него. Участието на адвокат наред с това би осигурило гаранции за упражняването и на другите основни права на обвиняемия, като например тези, гарантирани от чл. 5§ 3 и 4 от Конвенцията. Така, дори и ако задържанията не направи признания, самата липса на адвокат от първите часове на задържането би била в ущърб на справедливостта на производството. Това би било още по-вярно, ако  обвиненията са особено тежки и когато задържанията се намира в едно твърде уязвимо положение.

4. В решението е направен преглед на международните инструменти, свързани с право на адвокат от момента на задържане – чл. 14 от Международния пакт за политически и граждански права и на  Комитета по правата на човека (орган, призван да следи за прилагането на Пакта въз основа на периодичните доклади на държавите и индивидуалните жалби, които постъпват там). Според Комитета участието на адвокат трябва да бъде възможно не само във всички етапи на наказателното производство, но и по време на разпитите в полицията. В делото Levinov c. Belarus(2011, 1812/2008, §8.3.) той приема, че при липсата на каквито и да било действия по разследването по време , когато лицето е било заподозряно, фактът на липсата на достъп до адвокат чл. 14§3b на Пакта не е бил нарушен.

Що се отнася обаче до правото да бъде информиран за правото си на адвокат във връзка с четвъртия периодичен доклад по отношение на Нидерландия(2009) Комитетът приема, че държавите трябва да предоставят в пълен обем правото да се предостави достъп до адвокат преди всеки един разпит в полицията и да следят за това заподозрените в извършването на престъпление лица да бъдат информирани от момента на тяхното задържане за това им право. Ето зако Комитетът е заключавал, че е налице нарушение на чл. 14§3d по редица дела поради непредоставянето на тази информация на лицата, че имат право на адвокат (Seidova c.Tadjikistan,204,964/2001; Khoroshenko c. Federation de Russie,2011,1304/2004)

В решението са анализирани и приетите Директиви от Европейския парламент и Съвета – 2012/13 ЕС относно правото на информация в наказателния процес и Директивата от 22 октомври 2013 г. № 2013/48 ЕС на Европейския парламент и на Съвета относно правото на достъп до адвокат в наказателния процес.

5. В решението си от 12 май 2017 г. Голямото отделение очертава общите принципи на справедливия процес и правата, включени в чл. 6§3 с), като изтъква важността на достъпа до адвокат в кратък срок като противотежест на риска за едно лице, задържано под стража и намиращо се в уязвимо положение, да бъде малтретирано; че неговото участие допринася за предотвратяване на съдебни грешки и гарантира справедливостта на процеса в светлината на чл. 6§1.[2] По-нататък той подчертава, че чл.6§ 3 с) не гарантира автономно право, а трябва да се  тълкува в светлината на по-общото изискване за справедливост на наказателното производство като едно цяло, гарантирано от член 6, § 1 от Конвенцията, а не въз основа на изолираното разглеждане на определен пункт или случай, въпреки че  не може да се  изключи, че понякога даден елемент може да бъде толкова съществен, че да позволява да се прецени справедливостта на процеса на па-ранен етап.(§113) Съдът подчертата, че нито буквата, нито духът на чл. 6 не ограничават   едно лице да се откаже доброволно по един изричен или мълчалив начин от гаранциите на справедливия процес (което включва и правото на достъп до адвокат). (§115) Наред с това той не изключва възможността това право (на достъп до адвокат) в хода на досъдебното производство временно да бъде ограничено  при наличието на определени предпоставки, когато важни причини налагат това. Но  липсата на такива основателни причини сама по себе си не води до нарушаването на чл. 6§3 с). В тези случаи неспособността на правителството да докаже наличието на такива причини натежава върху баланса, когато се налага да се прецени общата справедливост на процеса и може да доведе до наклоняването на везните в полза на констатирането на нарушение на чл. 6§3с). (§§116-118) Съдът посочва важността на правото на лицето да бъде информирано, а така също се спира на факторите, които следва да се вземат предвид при преценката на общата справедливост на процеса, така, както са очертани в решението му по делото Ибрахим и други(§§119-120).

Преминавайки към анализ на конкретния случай на жалбоподателя, Съдът констатира, че по време на своето задържане на 3 октомври 1999 г., от който момент намира приложение чл. 6§3с), той не е бил подпомаган от адвокат и това ограничение не произтича от националното законодателство (за разлика от случая Салдуз – бел. моя, Св.М.). «Ако жалбоподателят е направил искане да се срещне с адвокат на 3, 4, 5 и 6 октомври 1999 г., властите са били длъжни по силата на закона да уважат молбата му».(§122) Съдът отбелязва, че има разногласие в становищата на страните дали жалбоподателят е поискал достъп до адвокат или не, а по делото няма никакви следи за това, защото законодателството в онзи период не е задължавало властите да предоставят писмени декларации на задържаните лица. Поради това, прехвърляйки тежестта на доказване върху жалбоподателя, той посочва, че не е в състояние да установи със сигурност дали жалбоподателят е искал да се консултира с адвокат.(§124) По-нататък Съдът подлага на проверка твърдението на жалбоподателя, че не е бил информиран относно своите права като задържан (включително и правото му да ползва адвокат). Липсата на каквито и да било писмени доказателства в делото  го довеждат до извода, че правото му на достъп до адвокат е било ограничено.(§§125-128)

Следващата стъпка е анализът дали са били налице основателни причини това право да бъде ограничено. Изводът му е, че такива причини не са установени. Тази констатация мотивира Съда да анализира справедливостта на процеса като цяло. Макар да декларира, че тежестта на доказване изцяло лежи върху правителството, същевременно Съдът приема изцяло аргументите на последното, че в периода преди 6 октомври никакви разпити с жалбоподателя не са извършвани. Но, дори и да е имало такива, те са били неформални, не са документирани, поради което и не са оказали никакво влияние върху по-нататъшното развитие на процеса.[3]Липсата на каквито и да било писмени доказателства в досието, удостоверяващи, че жалбоподателят е давал показания (за разлика от неговия съучастник, чиито писмени обяснения от 3 октомври, когато същият е задържан, са в кориците на делото), води Съда до извода, че това негово твърдение не е доказано. За съдиите е от особена важност и обстоятелството, че направеното от жалбоподателя самопризнание на 21 октомври е било съвсем доброволно, вземайки предвид факта, че преди това той два пъти е бил разпитван в присъствието на адвокат, но е предпочел да не дава обяснения. По време на всеки един от тези разпити жалбоподателят е  е бил информиран за своите процесуални права, а така също и за правото си да не се самоуличава.

Съдът достига до заключението, че процесът в своята цялост е бил справедлив и липсата на адвокат през първите три дни не се е отразила на цялостния му ход, защото след 8 октомври жалбоподателят е имал адвокат по свой избор и в негово присъствие е направил признания. Осъдителната присъда в никакъв случай не се е основавала единствено и само на неговите признания, а на многобройни доказателства и е била разгледана на три инстанции. В заключение мнозинството от съдиите намира, че чл. 6§3 с не е бил нарушен.

6.Петима от съдиите изразяват особено мнение по повод крайния извод на Съда.

Съдиите Сайо, Лазарова-Трайковска, Вучинич и Тюркович посочват със съжаление, че съдът не е приложил стриктно критериите, прогласени в делото Ибрахим и други. Тяхната загриженост идва от последиците на това решение. Те посочват, че „съдът не само си затваря очите по отношение на практики, които засягат самата сърцевина на правото на едно лице, срещу което е повдигнато наказателно обвинение, но и предоставя на полицаите и на прокурорите широки възможности за злоупотреба без те да са регистрирани и законодателно регулирани. Ако се  следва логиката на мнозинството, може да се поддържа, че по отношение на едно задържано лице, заподозряно в извършването на престъпление, може да се упражни принуда или заплаха, тъй като за това липсват всякакви писмени следи.“ Според тях това решение пренася констатациите на делото Ибрахим и други извън границитему, защото там ограничаването на правото на защита е било оправдано от изключителни обстоятелства, каквито в настоящото дело липсват и правителството не е представило никакви други доказателства или аргументи, за да оправдае подобно ограничаване на правата на жалбоподателя, нито е обосновало цяла серия от необясними бездействия.

Основният въпрос, според тези съдии, е да се установи дали Правителството е доказало, съгласно изискванията за твърде стриктен контрол, че не е имало непоправимо засягане на правото на справедлив процес поради факта че:

а)властите не са информирали надлежно жалбоподателя за правото му на защита и за обвиненията срещу него по време на задържането му;

б) не са отразили адекватно периода на задържането му под стража от 3 до 6 октомври 1999 г.;

в) не са му предоставили достъп до адвокат през този период;

г) не са му дали достъп до адвокат по свой избор;

д) не са защитили правото на жалбоподателя да не свидетелства срещу самия себе си, за да се гарантира, че  неговите признания са доброволни и са формулирани с помощта и съдействието на адвокат.

Освен това, българските юрисдикции не са разследвали дали тези многобройни процесуални нарушения не представляват едно непоправимо засягане на цялата процедура. Ето защо тези четирима съдии не приемат извода на мнозинството, че Правителството било доказало, че изброените пропуски не са довели до накърняване на цялостната справедливост на процеса, като излагат конкретни аргументи, опровергаващи този извод на мнозинството.

По-нататък в особеното мнение е направен анализ на няколко съществени въпроса,   свързани с обстоятелствата около задържането под стража и лишаването от достъп до адвокат на жалбоподателя. Съдиите припомнят установената практика на Съда, че, когато дадени събития  са изцяло или частично достояние единствено на властите, като в случаите на лица, пострадали по време на задържането им под стража, това дава основание да се направи предположение за факт. Тежестта на доказване пада върху Правителството и то трябва да даде задоволителни обяснения, като представи доказателства, чрез които да постави под съмнение думите на жертвата. В случай, че не успее да направи това, Съдът има право да достигне до неблагоприятни за правителството заключения. В настоящия случай според тях има редица обстоятелства, които обосновават прилагането на същия подход. На първо място, хората, които са задържани, са в уязвимо положение и, както Съдът многократно е изтъквал, властите трябва да ги защитават.[4] Изолирането на задържаните лица и лишаването им от  информация може да  се  усложни и от едно комплексно законодателство в областта на наказателния процес, особено относно правилата за събиране на доказателства[5]Задържаните лица не могат да съберат доказателства за това, как са били третирани извън тези, които държавата може да предостави (медицински изследвания, писмени отчети и др. При липсата на сериозни причини  отговорност на ответното правителство е да обясни по убедителен начин защо ограничаването на достъпа до правна помощ не подкопават общата справедливостта на съдебния процес.

Затова според четиримата съдии   правилното прилагане на рамката, установена в решението по делото  Ибрахим би задължила  българското правителство да докаже, че не е била осъществена  принуда или натиск върху жалбоподателя по време на трите дни преди официално да му бъде повдигнато обвинение и да бъде разпитан.

7.Интерес от гледна точка на изложените аргументи, които отчасти се покриват с тези на останалите четирима съдии, но отчасти се различават, се съдържат в особеното мнение на съдия Сергидес, което е впечатляващо не само със своя обем[6], но и със задълбочеността на направения анализ на решението на мнозинството. Изводът, към койтоследва от тях е твърде нерадостната констатация за наблюдаваните неблагоприятни тенденции в бъдещата юриспруденция на Европейския съд.

Той се спира на няколко основни въпроса.

Първият е относно анализа на цялостната справедливост при липса на убедителни причини за ограничаване на правото на достъп до адвокат. В тази част той разглежда в хронологичен ред съответните относими към настоящия случай решения на Голямото отделение, започвайки с John Murray v. the United Kingdom[7] , Салдуз, Dvorski[8] и завършвайки с делото Ибрахим и други. В своето особено мнение съдия Сергидес констатира: „Мнозинството не излага никакви аргументи, за да оправдае факта, че се разграничава от Салдуз и то вероятно защото просто следва Ибрахим и други. Аз бих казал, че то некоректно преповтаря Салдуз, позовавайки се на двата задължителни критерия за преценка, докато в Салдуз ясно е посочено, че вторият критерий е необходим само, ако е имало основателни причини за ограничението“.[9]

Съдия Сергидес подчертава, че решенията на Голямото отделение имат стойност и са с голяма  убедителна сила. Съдът не може да се разграничи от едно свое предшестващо решение, освен ако обоснове със сериозни аргументи в едно по-късно решение на Голямото отделение, че това е наложително поради основателни аргументи. В настоящото дело, което е ново за Голямото отделение, Съдът е трябвало, на първо място, да признае, че  решението Ибрахим и други  е обосновано на некоректна интерпретация на Салдуз; на второ място, да признае различните подходи, които са следвани в тези две решения и накрая – да реши кой от двата е подходящ  за решаването на настоящия случай, като обоснове своя избор.(§21)

Вторият основен въпрос, анализиран в особеното мнение, е кой подход е по-подходящ при решаването на настоящото дело – този, приложен по делото  Ибрахим и други (два задължителни критерия/принципа по всяко едно дело) или този, използван по делото Салдуз(само един задължителен критерий/принцип). Съдия Сергидес със съжаление констатира от хронологичния преглед на практиката на Голямото отделение, че нивото на защита на правото на достъп до адвокат преживява постепенен спад (§32). Според него, ако за задържаните лица критичният момент за   упражняване на правото им да бъдат подпомагани от адвокат не е от началото на ареста, а по-късно  –   по време на повдигането на обвинение или на официалните разпити – няма да има нужда от съществуването на правилата на наказателния процес във връзка със задържането, а полицията би била свободна да прави каквото си иска   и без да обръща внимание на разпоредбите на чл. 3 и 5 от Конвенцията. Поради това нито е възможно понятията  справедливост и върховенство на закона да се отделят от изискването за разумни основания за ограничаване на правата, нито да се прилага принципът на справедливост от един следващ стадий, различен от момента на възникването на   гаранциите на правото, без това да има разрушителен ефект върху случая.(§38)

Съдия Сергидес достига до извод, който е направен и в особеното менние на останалите четирима съдии, а именно: Ако липсата на важни причини за ограничаване на едно право не представляват сами по себе си нарушение, то това насърчава властите да ограничават правата по един неоправдан начин и да държат заподозрения за неопределено време без адвокат.(§42)

Третият основен въпрос, разгледан в особеното мнение, е, че ако се следва подходът на решението  Ибрахим за цялостната справедливост на процеса, анализът на факторите също би довел до установяване на нарушение на член 6 § 3 в) от Конвенцията. (§§52-104) Тази теза убедително е превдставена в изложените мотиви на съдията, който, освен че доказва, че дори и факторите, приложени в горепосоченото решение, доказват по убедителен начин, че не са изпълнени критериите за справедливостта на процеса като цяло.

В заключение, остава да се надяваме, че именно в националното законодателство и практика трябва да бъдат създадени достатъчни гаранции за осигуряване на правото на справедлив процес още от началния момент на задържане на едно лице като заподозряно в извършването на престъпление. Това неминуемо налага час по-скоро да бъдат въведени в българското законодателство на Директива 2013/48/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 22 октомври 2013 г. относно правото на достъп до адвокат в наказателното производство и в производството по европейска заповед за арест и относно правото на уведомяване на трето лице при задържане и на осъществяване на връзка с трети лица и консулски органи през периода на задържане със  срок за транспониране  27 ноември 2016 г., чиито разпоредби са включени в проекта за изменение и допълнение на НПК, изготвен от Правителството, който обаче все още не е внесен в Народното събрание.

Послеслов

Тъй като бях упрекната, че съм представила некоректно фактите, въз основа на които съм дала невярна интерпретация на решението, бих желала да поясня, че действително съм посочила няколко по-конкретни обстоятелства, които липсват в мотивите на решението – колко часа е бил разпитван жалбоподателят и от кого точно. но както може да се установи от подробния анализ на съдиите, изразили особено мнение, не се поставя под съмнение твърдението на жалбоподателя, че той действително е бил разпитван по време на задържането си в първите три дни, както и че  е искал четирикратно да му бъде предоставен достъп до точно определен адвокат.Възможно е и да съм проявила известно пристрастие, което е обяснимо, но съм се постарала да изложа обективно мненията на съдиите, които са много по-убедителни от моя преразказ.

 [1] Решение на Камарата, § 95.

[2] Решението на Голямото  отделение, § 112.

[3] В подобна ситуация в решението по делото Салдуз Съдът отбелязва, че не може да спекулира с предположения, как участието на адвокат по времето, когато жалбоподателят е бил задържан в полицията, би се отразило на последвалия ход на съдебното производство. Тук обаче очевидно Съдът прибягва именно до подобна спекулация. – бел. моя – Св.М.

[4] Salman c. Turquie [GC], no 21986/93,§99

[5] Salduz,  §§ 52 et 54, Dvorski,  § 77,  Ibrahim et autres,  § 253

[6] Особеното мнение на съдия Сергидес е в обем  от 25 страници (от с.68 до с. 93 на решението на Голямото отделение)

[7] Решение от 8 февруари 1996, Recueil des arrêts et décisions 1996‑I

[8] [GC], no 25703/11, CEDH 2015

[9] §19 от особеното мнение на съдия Сергидес

Liked it? Take a second to support svmargaritova on Patreon!
  1. Все още няма коментари.
  1. 0 trackbacks