Права на Човека .com

КАТАЛОГ ПО ТЕКСТОВЕ НА ПОСТАНОВЕНИТЕ РЕШЕНИЯ ОТ ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА ПРЕЗ 2012 г.

Решение от 31  януари 2012 г. - Case of  Stoyanov  v. Bulgaria (Application no. 39206/07)

ЧЛЕН 3  – забрана за нечовешко и нехуманно третиране и изтезание

чл.3 (забрана за нечовешко и   нехуманно третиране –  процесуални аспекти)

Case of P.M. v. Bulgaria(Application no. 49669/07), 24 January 2012

Жалбата е по повод прекомерно бавното разследване на случай на изнасилено 13-годишно момиче от 17-годишен младеж и опит за изнасилване и побой от друг 21-годишен младеж. Престъпленията са извършени гр. Стара Загора през март 1991 г. по време на парти в дома на втория и само пристигането на неговата майка преустановява настъпването на по-сериозни последици. Въпреки че самоличността на двамата насилници е установена веднага и са представени безспорни доказателства за извършените от тях престъпления (медицинско освидетелстване и свидетелски показания), разследването е спряно за 8 години поради невъзможността да бъде издирен основният заподозрян (първият младеж), макар че, както се оказва, той никога не е сменял адресната си регистрация. Когато преследването е възобновено, се стига до осъдителна присъда на единия, която поради давност не може да бъде изтърпяна и до прекратяване на производството по отношение на другия обвиняем, тъй като е настъпила абсолютна давност по повод извършеното престъпление. Решенията на съда не са обжалвани.

Съдът приема, че е компетентен да разгледа жалбата на основание и двата критерия – ratione temporis, както и ratione maateriae. Макар че  Конвенцията е ратифицирана от Република България на 7 септември 1992 г., разследването към онзи момент е било вече спряно, а е възобновено дълги години след тази дата. Колкото до факта, че жалбоподателката не е обжалвала решенията на националните съдилища по повод прекратяването на производството и погасяване възможността за изтърпяване на присъдата, с оглед действащото законодателство подобно обжалване не би имало никакъв позитивен ефект, поради което Съдът заключава, че оплакването за нарушение на чл. 3 е допустимо.

Съдът достига до извода, че бездействието на властите в продължение на осем години да открият обвинения в изнасилване (предвид факта, че той никога не е променял постоянната си регистрация)и те не са предприели никакви действия по издирването му,  граничи с произвол, особено като се вземе предвид тежестта на извършеното престъпление и ниската възраст на жертвата.

Съдът присъжда обезщетение за неимуществени вреди на жалбоподателката.

………………………………………………

чл.3 (забрана за нечовешко и   нехуманно третиране –  материално-правни и

процесуални аспекти)+чл. 13 (право  на ефективно вътрешно-правно средство за защита във вр. с чл. 3)+ чл.6 (право на справедлив процес)+ чл.8 (право на неприкосновеност на кореспонденцията между затворник и неговият адвокат)

Affaire Iordan Petrov c. Bulgarie (Requête n^o 22926/04) 24 janvier 2012

Жалбата е по повод лошото отношение на полицията и затворническата администрация в следствения арест и затвора в гр. Варна. Жалбоподателят  повдига оплакване, че е бил бит от полицията, за да изтръгнат от него признания, че е участвал в престрелка и е убил полицай, както и че е извършил редица други престъпления. Въпреки констатираните наранявания при медицинското  му освидетелстване  прокуратурата отказва да образува досъдебно производство и да разследва  фактите на упражненото  насилие  с аргумента, че то е било употребено в рамките на закона и при задържане на опасен престъпник. Жалбоподателят повдига оплакване и за упражненото над него насилие от затвърническата администрация в гр. Варна през януари 2003 г. , както и по повод лошите условия в затвора.

Съдът установява нарушения на чл. 3 във връзка с употребата на насилие над жалбоподателя от полицейските служители при задържането му и непосредствено в дните след това през януари 2001 г., по повод употребата на сила от затворническите власти през декември 2003 г., както и поради липсата на ефективно разследване във връзка с повдигнатите  оплаквания на жалбоподателя  за упражненото над него насилие и във връзка с лошите условия на живот във Варненския затвор. По повод  последното нарушение (за лошите условия в затвора) е установено нарушение и на чл. 13 поради липсата на ефективно вътрешно-правно средство за защита.

Съдът отказва да разгледа самостоятелно оплакванията на жалбоподателя в светлината на чл. 3 относно нечовешкото и нехуманно отношение към осъдените на доживотен затвор с и без право на замяна по повод липсата на всякаква възможност за хуманизиране на техния режим чрез предоставяне на възможност за обучение и интегриране на тези лица с останалата общност в местата за изтърпяване на наказание. В тази връзка е изложено особеното мнение на националния съдия г-жа Калайджиева.

Установени са наред с това нарушения на чл. 6§1, както и на  чл. 8.

……………………………………………………………..

чл.3 (забрана за нехуманно третиране – материалноправни аспекти)+чл.13 във вр. с чл. 3 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)+ чл.5§1(незаконно лишаване от свобода)+чл.5§4(невъзможност за обжалване на лишаването от свобода)+чл.5§5(невъзможност за получаване на обезщетение за незаконното лишаване от свобода)+чл.6§1 (липса на достъп до съд)

Stanev c. Bulgarie( requête n^o 36760/06), 17 janvier 2012

Case of Stanev v. Bulgaria Application no 32662/06),10 January 2012

Решение на Голямото отделение (решенията се публикуват на двата официални езика на Съвета на Европа)

Жалбоподателят бил поставен под ограничено запрещение и в началото на 2002 г. му бил определен като попечител общински служител, който през декември същата година го настанил в социалния дом за душевно болни в с. Пастра без да го информира и да вземе неговото съгласие. В това социално заведение условията за живот са били нечовешки и унизителни – сградите били порутени и в лошо състояние; не били достатъчно отоплени, поради което настанените там били принудени през зимата да спят с връхните си дрехи; можели да се къпят по веднъж седмично, а сервизните помещения били порутени и опасни;  храната била недостатъчна и настанените там били принудени да гладуват – всички това е установено от международната Комисия за превенция на изтезанията, нечовешкото и нехуманно отношение  на Съвета на Европа. Съдът отбелязва, че когато едно лице е поставено във властта на официалните институции (в случаите на лишаване от свобода или когато е с цел запазване на здравето и живота му), последните са длъжни да  осигурят условия, които да не унижават достойнството на личността и да не се отнасят нехуманно. Доколкото в продължение на повече от 7 години държавата не е изпълнила тези снвои ангажименти, Съдът установява нарушение на чл. 3. Поради липсата на възможност да се претендира обезщетение при наличие на нарушение на чл. 3 във вътрешното законодателство, е констатирано нарушение и на чл. 13.

Съдът установява и три нарушения на чл. 5.

Към решението са приложени мненията на четирима съдии, които частично изразяват несъгласието си с мнозинството по въпроса за липсата на нарушение на правото на личен живот от страна на жалбоподателя.

 ……………………………………………..

чл.3 (забрана за нечовешко и   нехуманно третиране –  процесуални аспекти)

Case of Biser Kostov . Bulgarie (Application no 32662/06),10 January 2012

Жалбоподателят е повдигнал оплакване за неефективността на проведеното разследване по повод нанесените му средни телесни повреди от страна на собственик на супермаркет и неговия управител, които са го заподозряли (както се оказва впоследствие неоснователно), че е откраднал малка бутилка водка на стойност 1.20 лв. В резултат на побоя той  е приет в болница с 10 счупени ребра,увреждания на белите дробове и бъбреците и други тежки контузии, където претърпява сериозна операция и престоява две седмици. Срещу извършителите не е  повдигнато обвинение за причинените му средни  телесни повреди. С четири последователни и идентични по мотивите си  постановления прокурор от Окръжната прокуратура в Ямбол прекратява   производството с мотива, че не са налице достатъчно доказателства, че именно   посочените  от жалбоподателя  лица са му    причинили  уврежданията.  Всяко  от постановленията е отменяно от  четирима различни съдии от Окръжния съд с мотива, че са незаконосъобразни и   необосновани. По искане на едно от уличените лица на осн. чл. 239а НПК (отм.)   съдът определя двумесечен срок за внасяне на обвинителен акт в съда или   прекратяване на производството. В този срок такъв не е изготвен и на 09.02.2006  г. наказателното производство е прекратено. Съдът установява нарушение на процедурните   аспекти на чл. 3 поради  неизпълнението  на  позитивните задължения на държавата. Той изтъква, че когато оплакването е    свързано с упражняването на насилие от частни лица, задължението на държавите,
произтичащо от чл. 1 на Конвенцията, се състои в това да проведат независимо   официално разследване по случая. По делото на жалбоподателя такова не само че   не е проведено, но е отхвърлена жалбата му за отвод на предубедения прокурор, а извършената проверка от страна на Върховната касационна прокуратура не   приключва с мнение за налагане на дисциплинарна отговорност на прокурора  (междувременно повишен в ранг и длъжност), тъй като според неговия пряк  р ъководител, той бил добър професионалист, а отказът да се повдигне обвинение в   конкретния случай не бил умишлен.

Към решението е приложено допълващо становище   на съдиите Калайджиева и Гаетано, които намират, че Съдът е следвало да
констатира не само липсата на ефективност на разследването, но преди всичко -  на такова разследване, което е в състояние да доведе до установяване   отговорността на съответните лица с цел тяхното наказване. Те изтъкват, че  подобно толериране на насилието, нахвърлящо пределите на чл. 3,  от страна на властите, подкопава общественото   доверие в законността и върховенството на закона.

………………………………………………………….

чл.3 (забрана за  нечовешко   третиране – материално-правни аспекти) +чл.13(липса на  ефективно вътрешно-правно средство за защита .във връзка с нарушението на чл.3)+чл.8 (право  на неприкосновеност на кореспонденцията)+чл.6§1 (право на справедлив процес в разумен срок)+чл.13(липса на  ефективно   вътрешно-правно средство за защита във връзка с нарушението на чл. 6)

Case of  Shahanov c. Bulgarie (Application    no 16391/05),10 January 2012

Жалбоподателят, който изтърпява наказание  доживотен затвор в Пловдивския затвор за извършен грабеж, придружен с убийство, повдига оплаквания за нарушения на редица негови права по Конвенцията. Съдът установява пет самостоятелни нарушения. Той констатира нарушение на чл. 3 поради  лошите битови условия във Варненския затвор, където жалбоподателят пребивава от   2002 до 2009 г., тъй като е обитавал влажна и ветровита килия, бил е принуден   да  задоволява естествените си нужди в кофа в същото помещение, а същевременно е имал възможност да ползва баня веднъж на две седмици. Съдът констатира наред с   това нарушения на чл. 6 и чл. 8.  Във връзка с установените нарушения на чл. 3    чл. 6 Съдът намира, че са налице нарушения и на чл. 13 поради липсата на    ефективно вътрешно-правно средство за защита.

………………………………………………..

ЧЛЕН 5 – право на свобода и сигурност

чл.5§1(незаконно лишаване от свобода)+ чл.5§4(невъзможност за обжалване на лишаването от свобода)+чл.5§5(невъзможност за получаване на обезщетение за незаконното лишаване от свобода)+чл.6§1 (липса на достъп до съд)+ чл.3 (забрана за нехуманно третиране – материалноправни аспекти)+чл.13 във вр. с чл. 3 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Stanev c. Bulgarie( requête n^o 36760/06), 17 janvier 2012

Case of Stanev v. Bulgaria Application no 32662/06),10 January 2012

Решение на Голямото отделение (решенията се публикуват на двата официални езика на Съвета на Европа)

През 2000 г.  и 2001 г. жалбоподателят, който живеел в Русе, е признат от националните съдебни инстанции за ограниченто дееспособен и е поставен под ограничено запрещение поради страданието му от шизофрения  по искане на близките му. Никой от тях не пожелал да стане негов попечител, поради което през 2002 г. органът по настойничеството и попечителството (кметът на общината) определил служебно общински служител да изпълнява тази функция. На 10 декември 2002 г. последният настанил жалбоподателя в дома за дошевноболни в с. Пастра, община Рила, без да  го информира и да вземе неговото съгласие. Оттогава той живее там и негов попечител става директорът на дома. Съдът установява три самостоятелни нарушения на чл. 5:

Нарушение на чл. 5§1 поради незаконното ограничаване свободата на жалбоподателя – не е взето съгласието му при настаняването, няма определен срок за престой, няма  възможност за преразглеждане на диагнозата му и периодично освидетелстване, макар че не са представени доказателства, че негово поведението му е опасно за самия него или за околните. Съдът заключава, че лишаването от свобода не е било осъществено при условията, предвидени в закона, не е отговаряло на изключението, предвидено в чл. 5§е или на другите хипотези.

Нарушение на чл. 5§4 поради това, че жалбоподателят не е имал правото директно да сезира съда по повод настаняването му в заведение и  за преразглеждане на наложеното му ограничение.Съдът изтъква, че това етака, тъй като в националното законодателство не е прието, че настаняването в заведения за психично болни лица е вид лишаване от свобода. Поради това не е предвидена никаква възможност и за периодичен контрол от страна на съдилищата  доколко не са се променили предпоставките, дали основание за настаняване в заведение.

Нарушение на чл. 5§5 поради това, че в националното законодателство не е предвидена възможност да се претендира обезщетение за незаконното задържане/лишаване от свобода на жалбоподателя.

Съдът установява нарушения и на чл. 3 в неговите материално-правин аспекти, чл. 13 във връзка с чл. 3 и на чл. 6.

Към решението са приложени мненията на четирима съдии, които частично изразяват несъгласието си с мнозинството по въпроса за липсата на нарушение на правото на личен живот от страна на жалбоподателя.

………………………………………………………..

ЧЛЕН 6 – право на   справедлив процес (наказателни  аспекти)

чл.6§1 (право на справедлив процес-достъп до съд)

Case of  Stoyanov  v. Bulgaria(Application no. 39206/07), 31 January 2012

Жалбоподателят е бил издирван за други престъпления, когато на 24.09.2002 г. извършва убийство на своята приятелка и се укрива от властите. Тъй като не е открит на адреса на постоянното си местоживеене, той не е информиран за образуваното досъдебно производство във връзка с извършеното убийство, не му е връчено постановление за привличане като обвиняем, нито е информиран за изготвения обвинителен акт. В хода на досъдебното производство следователят назначава служебен защитник, който не прави никакви доказателствени искания. В негово отсъствие започва съдебен процес без властите да съберат доказателства дали жабоподателят желае да избегне наказателното преследване и да не участва в съдебния процес. Той е осъден задочно на 16 г. лишаване от свобода и научава за последната си присъда след залавянето му през април 2006 г. Въпреки направеното искане за възобновяване на съдебното производство, националните съдилища отказват да удовлетворят молбата му. Жалбоподателят повдига оплакване, че  определената му присъда и наложеното му наказание са незаконни, защото са постановени в негово отсъствие.

Съдът приема, че, за да се спазят гаранциите за справедлив процес при задочно осъждане ( par contumace/ in absentia),  е наложително лицето да бъде информирано, че срещу него започва наказателно преследване. Това е изискване както от процесуална, така и от материална гледна точка, за да се гарантира ефективното упражняване на правата на обвиняемия. Доколкото в настоящия случай правителството не успява да докаже, че жалбоподателят е бил информиран за образуваното на 24.09.2002 г. срещу него производство, както и за новите обвинения, повдигнати на 20.11.2003 г., за да не се стигне до отказ от правосъдие, е било необходимо жабоподателят да може да поиска възобновяване на производството, в хода на което да му бъдат предявени обвинения в убийство и незаконно притежаване на оръжие.

……………………………………………………….

чл.6 (право на справедлив процес)+чл.8 (право на неприкосновеност на кореспонденцията между затворник и неговият адвокат)+чл.3 (забрана за нечовешко и   нехуманно третиране –  материално-правни и

процесуални аспекти)+чл. 13 (право  на ефективно вътрешно-правно средство за защита във вр. с чл. 3)

Affaire Iordan Petrov c. Bulgarie (Requête n^o 22926/04) 24 janvier 2012

Съдът установява нарушение на правото на справедлив процес на жалбоподателя във връзка с изтръгнатите чрез насилие негови самопризнания, които са взети предвид от трите национални инстанции, които установяват, че правото му на защита не било накърнено.

Констатирани са и нарушения на чл. 3 във връзка с оплакванията за упражнено насилие от страна на полицията и затворническата администрация, липсата на ефективно разследване и лошите условия във Варненския затвор, както и нарушение на чл. 8.

………………………………………………………..

чл.6§1 (право на справедлив процес в разумен срок)+чл.13(липса на  ефективно вътрешно-правно средство за защита   във връзка с нарушението на чл. 6)+ чл.3  (забрана за  нечовешко третиране – материално-правни  аспекти)+чл.13(липса на  ефективно вътрешно-правно средство за защита  във връзка с нарушението на чл.13)+чл.8 (право  на неприкосновеност на кореспонденцията)

Case of  Shahanov c. Bulgarie (Application   no 16391/05),10 January 2012

Съдът установява нарушение  на правото на справедлив процес в разумен   срок по повод водено срещу жалбоподателя наказателно производство за кражба на   автомобили, като за начален момент той приема датата на задържането на последния   – 24.04.2000 г., а за краен – датата на постановлението на окръжна прокуратура   в Пловдив, с което производството срещу него    е прекратено поради липса на достатъчно доказателства.  Тъй като  по националното законодателство не е допустимо   получаване на обезщетение в посочената хипотеза, съдът констатира нарушение и на чл. 13.

Съдът установява наред с това нарушения на чл. 3, чл. 8 и чл. 13 във връзка с чл. 3.

…………………………………

ЧЛЕН 6 – право на   справедлив процес (гражданскоправни аспекти)

чл.6§1 (липса на достъп до съд)+чл.3 (забрана за нехуманно третиране – материалноправни аспекти)+чл.13 във вр. с чл. 3 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)+чл.5§1(незаконно лишаване от свобода)+ чл.5§4 (невъзможност за обжалване на лишаването от свобода)+чл.5§5(невъзможност за получаване на обезщетение за незаконното лишаване от свобода)

 Stanev c. Bulgarie( requête n^o 36760/06), 17 janvier 2012

Case of Stanev v. Bulgaria Application no 32662/06),10 January 2012

Решение на Голямото отделение (решенията се публикуват на двата официални езика на Съвета на Европа)

Жалбоподателят е поставен под ограничено запрещение през 2001 г. по искане на близките му на основание поставената му диагноза шизофрения през 1975 г. Назначеният служебно попечител от общинската администрация го настанява без негово знание и съгласие в социалния дом за душевно болни в с. Пастра. Въпреки многократно изразените молби до кмета на гр. Рила и до директора на дома да бъде преосвидетелстван и да бъде сезиран съдът, за да преразгледа неговото дело, никое от длъжностните лица не предприема никакви действия в тази насока. Макар че частна психиатрична експертиза констатира, че симптомите на заболяването щизофрения са сходни с тези при алкохолната болест и жалбоподателят няма признаци да е неспособен да се грижи за себе си, нито е опасен за обществото , той не е могъл пряко да се обърне към съда.Съдът отбелязва, че в направено изследване на националните  законодателства в 17 от 20 държави е предвиден пряк достъп до съд за лица, които са с ограничена дееспособност. В този аспект са и редица международни инструменти, които препоръчват  подобни законодателни решения. Съдът констатира, че в  българското законодателство не съществува такава правна възможност, нито доснтатъчно гаранции за лица с ограничена дееспособност да сезират пряко съда за преразглеждане на  постановените решения. На това основание той достига до извода, че жалбоподателят е бил лишен от правото на достъп до съд, което е иманентна част от правото на справедлив процес.

Съдът установява наред с това нарушение на чл. 3, чл. 13 във връзка с чл. 3 и три нарушения на чл. 5.

Към решението са приложени мненията на четирима съдии, които частично изразяват несъгласието си с мнозинството по въпроса за липсата на нарушение на правото на личен живот от страна на жалбоподателя.

 ………………………………………………….

ЧЛЕН 8 – право  на неприкосновеност на личния и семейния живот

чл.8 (право на неприкосновеност на кореспонденцията между затворник и неговия адвокат)+чл.6 (право на справедлив процес)+чл.3 (забрана за нечовешко и   нехуманно третиране –  материално-правни и процесуални аспекти)+чл. 13 (право  на ефективно вътрешно-правно средство за защита във вр. с чл. 3)

Affaire Iordan Petrov c. Bulgarie (Requête n^o 22926/04) 24 janvier 2012

Съдът установява нарушение на чл. 8 във връзка с оплакването на жалбоподателя, че две писма на неговата адвокатка са били отворени и фотокопирани, макар че съответната норма от действащия закон (ЗИН) е била обявена за противоконституционна, поради което действията на администрацията на затвора в гр. Варна не са се основавали на действаща норма на нац;ионалното законодателство. Съдът отказва да разгледа самостоятелно оплакването за ограничаване правото на жалбоподателя за телефонни разговори с неговия адвокат. В тази връзка има особено мнение на съдията Бианку.

Съдът установява наред с това нарушения на чл. 3, чл. 13 във вр. с чл. 3 и чл. 6.

…………………………………………………..

чл.8 (право на неприкосновеност на кореспонденцията)+ чл.6§1   право на справедлив процес в разумен срок)+чл.13(липса на  ефективно  вътрешно-правно средство за защита във връзка с нарушението на чл. 6)+ чл.3 (забрана за  нечовешко третиране – материално-правни  аспекти)+чл.13(липса на  ефективно вътрешно-правно средство за защита  във връзка с нарушението на чл.13)

Case of  Shahanov c. Bulgarie (Application  no 16391/05),10 January 2012

Съдът установява нарушение на правото на  неприкосновеност на кореспонденцията на жалбоподателя от страна на  администрациите на Варненския и Пловдивския затвор, тъй като те не са му  разрешавали да провежда телефонни разговори с адвоката си, а наред с това  кореспонденцията му с него е била подложена на контрол.   Съдът установява наред с това нарушения на  чл. 3, чл. 6 и чл. 13 във връзка с чл. 3 и чл. 6.

РЕШЕНИЯТА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ – РАВНОСМЕТКАТА ЗА 2011  г.[1]

             През отминаващата 2011 г. Европейският съд постанови 62 решения по основателността на 73 жалби, депозирани срещу Република България.[2] В тази цифра не се включват решенията, с които са одобрени приятелски споразумения или едностранни декларации на Правителството (в случаите, когато  то изразява готовност по своя инициатива да признае допуснатото нарушение и да изплати обезщетение) – и в двете хипотези те са по повод констатирани нарушения на правото на справедлив процес в разумен срок и липсата на ефективно вътрешно-правно средство за защита, както и такива, с които жалбите са обявени  за изцяло или частично недопустими или производството е прекратено поради липса на комуникация с жалбоподателя.

В решенията си Съдът е констатирал нарушения на почти всички повдигнати оплаквания по голяма част от текстовете на Конвенцията. По почти половината от жалбите (29) са установени повече от едно нарушение, като най-често това е  чл. 13 – правото на ефективно вътрешно-правно средство за защита при установено нарушение на едно от основните права. Едва по 6 жалби Съдът е намерил, че оплакванията са допустими, но неоснователни. Сред тях е и дългоочакваното решение по повод т.н. «таван» на пенсиите.[3]

В решението, постановено по повод 9 самостоятелни жалби на бивши военни, полицаи и пилоти, Съдът прие, че  свободата на преценка на законодателя при реализиране на политиката в областта на пенсиите трябва да е широка и следва да се уважава, освен ако не е без никакаво разумно оправдание; че  България не е единствената страна избрала да има таван на пенсиите; че таванът на пенсиите е въведен по време на сериозни промени в осигурителната схема в България; че пенсиите на жалбаподателите не са намалени, а те просто никога не са получавали пълния им размер; пенсиите са по солидарната схема, а не като застрахователна схема, което се тълкува  като израз на социална солидарност;   през годините таванът на пенсиите се е повишавал и вероятно броят на ограничените пенсии ще намалява. Съдът избегна обаче да отговори дали държавата не е нарушила своите позитивни задължения, след като в продължение на много години непрекъснато променя законодателството си и отлага да премахването на този таван, като по този начин със законодателни мерки създава една продължаваща несигурност у своите граждани. Ако първоначално това отлагане е било свързано действително с големите промени в схемата за социално осигуряване, дали подобен аргумент може да се поддържа, ако става въпрос не за 2-3, а за 10 и повече години? Съдът не бе убедителен и в аргументите си относно липсата на дискриминация по повод обстоятелството, че за определена категория  висши държавни служители такъв таван не съществува. Той заяви в прав текст, че не е готов да прави изводи въз основа на естеството на изпълняваните задължения. Това били политически решения, които по принцип се вземали от националните власти, които са пряко легитимирани и в по-добра позиция за преценка на нуждите и условията в обществото. Нещо повече, той  си  позволи да се аргументира въз основа на абсолютно неверни твърдения, което е твърде смущаващо за една международна институция с авторитет (че от възнагражденията на жалбоподателите не били удържани никакви суми, а те до 1995 г. се изплащали изцяло за сметка на работодателя). Като че ли Съдът направи крачка назад в своята независимост по отношение на държавата и се връща към началните години на практиката си, когато  не смееше да констатира нарушение на чл. 1 от Протокол 1, приемайки винаги, че държавата имала неограничена свобода на преценка. А кой е заставил държавата да признае на всеки един от тези жалбоподатели и други в тяхната ситуация  правото на точно определен размер пенсия, както и да определи кога ще бъде премахнат «таванът» върху нея? Точно тук е несигурността, в която са поставени десетки хиляди български пенсионери от няколко поред правителства. По този въпрос Съдът избягна да се произнесе. Ако има нещо добро в това решение, то това са прекрасните мотиви, съдържащи се в особеното мнение на нашия национален съдия ad hoc г-жа Павлина Панова.

В контекста на настоящия анализ изминалата 2011 г. е знаменателна за страната ни по повод двете «пилотни» решения, постановени от Европейския съд, установил системност в нарушението на правото на справедлив процес в разумен срок както по наказателни, така и по граждански дела – Димитров и Хамънов срещу България[4] и Фингър срещу България[5]. Този факт не е повод за гордост, а по-скоро последица от твърде продължителното непредприемане на адекватни мерки за ускоряване на съдебната процедура. Към   първото решение (Димитров и Хамънов) е приложен списък от 81 на брой жалби, по които Съдът е констатирал нарушения на правото на справедлив процес в разумен срок по наказателни дела, както и отделен списък на тези дела, които са прекратени поради приятелско уреждане на спора или с едностранна декларация, в която Правителството признава нарушението и приема да изплати определено обезщетение (41 на брой). Към второто  е приложен списък от 49 жалби, както и други 43, по които производствата са прекратени. Съдът определи срок от 12 месеца от влизането на решението в сила (т.е. от 10 август 2011 до 10 август 2012 г.), в който Правителството трябва да създаде ефективно вътрешно-правно средство за защита. Половината от това време изтече, но все още няма никаква официална информация дали се подготвят някакви конкретни предложения, за да се избегнат констатираните нарушения или механизъм за обезщетение в случаите на забавено правосъдие.

Както и през 2010, през изминалата година най-многочислени са  установените нарушения на правото на справедлив процес в двата му аспекта – наказателен (11) и граждански (9). Най-честото нарушение е свързано с неспазването на разумния срок, като по две от жалбите са установени по две самостоятелни нарушения на чл. 6§1 във връзка с повече от едно наказателно производство.[6] В три случая са установени нарушения на други аспекти на правото на справедлив процес – нарушаване върховенството на закона[7]  и правото на достъп до съд. [8]

Второто по честота нарушение, констатирано от Съда в решенията му през 2011 г., е това по чл. 1 от Протокол 1 – правото на мирно ползване на собствеността – по 7 жалби.  Освен нарушенията, за които може да се посочи, че са от т.н. категория на „повтарящите се” – т.е. по които вече има постановени решения в предходните години ( по реституционни дела или свързани със забавено предоставяне на обезщетение за отчужден имот), две от решенията са по повод предходни решения на Съда от 2010 г., с които бе установено нарушение  на чл. 35 от ЗППДОбП (отм), признавайки наличието на право на собственост на наемателите, на които законът предостави право да изкупят наеманите от тях помещения без търг или конкурс и съответно – нарушаването му поради отказ да се изпълни съдебно решение („Басарба” ООД –  жалба № 77660/01, решение от 7 януари 2010 г. и Попниколов – 30388/02, решение от 25 март 2010 г.). По първото от тях с решение от 20  януари 2011 г. Съдът определи размера на справедливото обезщетение за имуществени вреди – 40 000 EUR, а по второто – с решение от 11 октомври 2011 г. присъди 5 000  EUR за имуществени и 3 000 EUR за неимуществени вреди.

Безспорно най-важното решение по повод  нарушение на чл. 1 от Протокол 1, е това по жалбата на   «Шести май инженеринг и други»[9] . Случаят е свързан с т.н. «кражба» на дружество или по-скоро – как се извършва «преврат» и се подменят управителните органи на едно акционерно дружество с активното участие на цялата държавна машина (изпълнителна и съдебна власт, както и «Държавен вестник»), но най-вече – на съдия от регистърния съд с инициали Р.П. Жалбата открои сериозни проблеми, свързани с липсата на адекватна съдебна защита в слручаи като настоящия, тъй като прогласяването на нищожно вписване на решение на Общото събрание има действие само занапред и при отказа за допускане на обезпечителна мярка «спране на вписванията» до решаването на спора на практика българското законодателство и съдебната практика съдействат и стимулират извършването на подобни незаконосъобразни действия.  Съдът приема за допустимо и основателно оплакването за нарушение на чл. 1 от Протокол 1 поради това, че държавата  е проявила бездействие и не е предприела никакви мерки, за да защити собствеността (под формата на акции) на жалбоподателите.[10]

            На трето место по честота на нарушенията се нареждат  забраната за изтезания  – чл. 3 и правото на неприкосновеност на личния и семейния живот – чл. 8 (6 жалби по всеки един от двата текста)  

Освен случаите на повтарящите се оплаквания и констатирани нарушения на чл. 3 във връзка с лошите условия в затвора[11], унизителното третиране[12] и липсата на ефективно разследване по повод оплаквания за полицейско насилие[13] , най-сериозни са въпросите, повдигнати в жалбата Auad v. Bulgaria.[14] Г-н Ауад е лице без гражданство – палестинец по рождение. Преди пристигането си у нас е живял в бежански лагер на територията на Ливан и е принадлежал към Организацията за освобождение на Палестина.  Заподозрян, че е замесен в убийство на привърженици на екстремистка групировка в Ливан, той е преследван и нелегално пристига в България през май 2009 г., а през следващия месец прави искане за политическо убежище. През ноември 2009 г. той е задържан с цел да бъде експулсиран поради това, че представлява заплаха за националната сигурност на страната ни. Задържането му продължава до  май 2011 г. – 18 месеца  – максимално предвидения в Закона аз чужденците срок за прилагане на тази превантивна мярка. Към датата на постановяване на решението на Съда той живее в София. Съдът приема, че ако жалбоподателят бъде експулсиран, страната ни би нарушила чл. 3 от Конвенцията, защото би го изложила на риск за нечовешко третиране или смърт поради принадлежността му към ООП. Съдът намира нарушение и  на чл. 13 във връзка с чл. 3, тъй като съдебният контрол върху заповедите за експулсиране нито има суспензивен ефект, нито пък националният съд извършва преценка за степента на риска в страната, в която би било отправено лицето. В случая «камъните» са хвърлени в градината на Върховния административен съд, за който от значение са единствено обстоятелствата, свързани с националната сигурност на страната ни. Поради това, че   във връзка с експулсирането на чужди граждани  са установени немалък броя   нарушения, решението на Европейския съд е придружено с мерки по чл. 46 от Конвенцията – т.е. конкретни указания какви генерални мерки следва да предприеме държавата, за да не се стига до повтарящи се нарушения. Подобен подход на Европейския съд отново се предприема за пръв път по отношение на страната ни. Това отново е показател за упоритото нежелание на законодателя и на представителите на изпълнителната и съдебната власт да се съобразят със стандартите, установени  от Съда.

Нарушенията по чл. 8 са твърде разнообразни поради многоаспектността на правото на личен и семеен живот. Почти всички жалби с оплаквания по този текст визират случаи на вече констатирани и в предишните години нарушения – неефективност на изпълнние на решение относно родителски права, разделяне на семейство при експулсиране на чужд гражданин, нарушаване тайната на кореспонденцията между адвокат и клиент и пр. Единственото «ново» и различно дело е това на г-н Димитров.[15] Жалбоподателят повдига оплаквания за това, че през 1997 г. е бил вписан в регистрите на полицията като „престъпник”, поради оплаквания за извършен от него грабеж и отвличане. Макар че никога не бил обвинен или осъден, той многократно е бил разпитван и не е имал никакви пътища за защита, за да поиска заличаването му от тези регистри. Съдът намира нарушение на правото на защита на личния и семейния му живот и на липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита по повод нарушението на чл. 8.

            Следващото по честота нарушение е това  по чл. 5 – относно правото на свобода и сигурност. Съдът е констатирал 10 нарушения по  петте  жалби, в които са повдигнати  и уважени оплакванията по този текст – т.е. средно са установени по 2 нарушения на жалба. Своеобразен «рекорд» е отбелязан по жалбата на Светослав Христов.[16] Позовавайки се на решението си по делото Колеви (жалба № 1108/02, § 164, 5 ноември 2009), той констатира и в настоящия случай липса на законово основание за задържането на лицето (нарушение на чл. 5§1а). Съдът наред с това установява и нарушаване разпоредбата на чл. 5§3 на Конвенцията, тъй като жалбоподателят е бил изправен пред съд  със закъснение – 5 дни след задържането му. Третото нарушение е свързано с невъзможността за обжалване законността и необходимостта от налагане на мярката за неотклонение, съгласно нормите на отменения НПК (нарушение на чл. 5§4). Последното нарушение произтича от липсата на законова възможност да се претендира обезщетение за незаконно задържане (чл. 5§5).

Нови като проблематика са констатираните нарушения на чл. 5 по жалбата А. и др. срещу България[17],  депозирана от името на 5 момичета, които към 2008 г. са били настанени във възпитателно-училище интернат по силата на съдебни решения за извършени от тях различни противообществени прояви по Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетни и непълнолетни.  Съдът намира за допустими и основателни  две от повдигнатите оплаквания на две жалбоподателки. На първо място, той констатира, че настаняването на  в кризисен център за деца по своя характер,  съдържание и продължителност на пребиваването там (с максимален срок до 6 месеца) представлява  лишаване от свобода и затова чл. 5 е приложим. Съдът приема, че доколкото настаняването в такъв  център, съгласно Закона за закрила на детето би следвало да става след решение на районния съд, а в конкретния случай това е направено по разпореждане на административен орган, е налице нарушение на чл. 5§1 по отношение на една от жалбоподателките.[18] Във връзка с двукратното настаняване на друга от жалбоподателките в един от домовете за временно настаняване на малолетни и непълнолетни  съдът установява нарушение на чл. 5§4 поради това, че настаняването не е извършено от орган, имащ качеството на „съд” по смисъла на Конвенцията, (първия път то е по решение на местната комисия за борба срещу противообществени прояви, а втория – по разпореждане на прокурор).

            На последно место могат да бъдат откроени установените по 4 жалби нарушения на свободата на придвижване по чл. 2 на Протокол № 4.[19] Те са свързани с продължителността на наложената забрана за пътуване зад граница на лица, срещу които е започнало наказателно преследване, продължило прекомерно.

Струва ми се, че не следва да бъде пренебрегвано още едно нарушение, което не е свързано с материалните права, защитени от Конвенцията, а осигуряващо по-скоро процедурни гаранци за правото на жалба. Нарушението по чл. 34 е рядко срещано и най-често е свързано със създаване на пречки  от затворническата администрация пред лишени от своода да поддържат кореспонденция с Европейския съд. Текстът гласи, че „Съдът може да бъде сезиран с жалба от всяко лице, неправителствена организация или група лица, които твърдят, че са жертва на нарушение от страна на някоя от Високодоговарящите страни на правата, провъзгласени в Конвенцията(…)   Високодоговарящите страни са длъжни да не създават по никакъв начин пречки за упражняване на това право.” В делото Здравко Петров срещу България[20] Съдът констатира нарушение на правото на жалбоподателя да сезира Европейския съд по правата на човека във връзка с отказа на Апелативния съд във Велико Търново да му предостави необходимите документи по повод депозираната от него жалба в Страсбург, мотивиран с изискването, че той трябва да докаже, че жалбата му е регистрирана и че тези документи действително са му необходими и изрично са изискани от Секретариата на Съда. Деветнадесет години след ратифициране на Европейската конвенция за правата на човека подобно неглижиране на основно право на всеки български гражданин,  показва учудващо непознаване на такъв основен инструмент, гарантиращ правата и свободите на българските граждани или по-лошо (ако причината не е тази) – пренебрежително незачитане на международни актове, които са част от вътрешнто ни право.

Подготвеният обзор на практиката на Европейския съд по правата на човека не е изчерпателен.  Той цели да представи най-типичните и често констатирани нарушения по българските дела през последната година.

Анализ на проверените работи от предварителния изпит на студентите, проведен на 20.12.2011 г.

Най-напред искам да поздравя тези, които са се справили блестящо и не се наложи да им „давам” допълнителните точки, които също заслужаваха, като Биляна Николова, Деница Жечева, Симона Кирова, Янко Костадинов (трета група); Филип Радинов (първа група) и Дина Ганева (втора група).

Има колеги, на които не им е достигнало малко, но аз вярвам, че за редовната дата на изпита те ще успеят да се подготвят добре, защото проявиха усърдие и по време на лекциите и дискусиите. Тяхното участие ще бъде взето предвид при оценяването им тогава.

Няма да давам оценка на работите, защото всеки би трябвало да е наясно относно подготовката си за изпита. Аз установих за пореден път, че едни и същи грешки се допускат вече няколко години подред, но никой не си прави труда да прочете какви са  моите констатации. Не виждам вината в себе си, защото част от колегите са разбрали въпросите и са отговорили съвсем точно и ясно.

Ще започна първо с това, че съм обезпокоена от неточния и твърде „фриволен” език, който се използва, а все пак половината от времето на обучение в юридическия факултет вече почти мина. Някак е непростимо за юрист да ползва „уличен” език, когато обяснява сериозни явления и то на изпит. Опасявам се, че това твърде скоро ще го разберете по дисциплините, които ви предстои да изучавате оттук нататък.

На второ место, съм разочарована до известна степен от твърде повърхностното, неясно и неточно формулиране на отговорите. Някои колеги вероятно са разчитали на общата си култура, която не е била и достатъчна. Тук не възнамерявам да цитирам „бисери”.

Поради непознаване на материята са допуснати много груби грешки, като е поставен знак за равенство между причини за престъплението и мотиви за извършването му, например. А за това какво представляват контролните групи, даже в най-смелите си фантазии не бих могла да допусна подобни отговори, които са диаметрално далеч от истината.

Продължава практиката отговорът да е трансформация на въпроса ми без да се казва нищо по същество. За сведение на всички студенти – аз чета много внимателно и не оценявам работата по „обем” написано. Така разчитането на почерка на Явор ми отне повече от 30 мин., но макар и с лупа, успях да установя, че е положил усилия и не заслужава слаба оценка.

Имам препоръка към всички, на които им предстои да се готвят за явяване на изпит – да прочетат предишните ми анализи, които са качени в електронния сайт на университета, а и на блога ми някъде в учебните материали, за да не допускат повтарящите се грешки.Не може голяма част от студентите да не са наясно какво включва общата (теоретичната) част на криминологията, а да заучават готови определения от интернет.

КАТАЛОГ ПО ТЕКСТОВЕ НА ПОСТАНОВЕНИТЕ РЕШЕНИЯ ОТ ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА ПРЕЗ 2001 г.

ЧЛЕН 5 – право на свобода и сигурност

чл.5§3 (право на лицето да бъде изправено  пред съд след задържането му и прекомерна продължителност и необоснованост на задържането под стража)+чл. 5§4 (липса на равнопоставеност в производството по оспорване на мярката за неотклонение)+ чл.6§1(справедлив процес в разумен срок)

Case of Ilijkov v. Bulgaria(Application no. 33977/96), 26 July 2001

Съдът установява две нарушения на чл. 5.

Първото е във връзка с прекомерната продължителност на задържането под стража. Той констатира, че властите са преценили като неотносими аргументите на жалбоподателя, че никога не е осъждан, че има семейство и установен начин на живот, както и че след изтичането на известен период от време, вероятността от укриване или извършване на други престъпления е намаляла.
Те стигат до това заключение, тъй като по силата на разпоредбата на чл.152 от НПК и практиката на ВС презумпцията, установена в този текст, е оборима само при наличието на изключителни обстоятелства, които изключват дори хипотетична възможност от укриване, извършване на други престъпления или осуетяване разкриването на обективната истина. Нещо повече, в тежест на задържания е да докаже съществуването на тези изключителни обстоятелства, а недоказването им води до продължаване на задържането през целия процес.
Съдът подчертава, че продъжаването на задържането може да бъде оправдано, само ако съществуват конкретни данни за действителен обществен интерес, който, въпреки презумпцията за невиновност, доминира над принципа за зачитане на личната свобода. Всяка система на задължително задържане под стража е сама по себе си несъвместима с чл.5§3 от Конвенцията. Съдът констатира, че чрез пропуска си да се произнесат по конкретни релевантни факти и прилагайки единствено законоустановената презумпция, базирана на тежестта на обвинението и прехвърляща върху обвиняемия тежестта да докаже, че не съществува дори хипотетична възможност от укриване, извършване на други престъпления или укриване на доказателства, властите са продължили времетраенето на задържането под стража на жалбоподателя на основания, които не биха могли да бъдат определени като достатъчни.
Поради това компетентните власти не могат да оправдаят задържането под стража на жалбоподателя, продължило три години, три месеца и двадесет и седем дни. При тези обстоятелства не е необходимо да се преценява дали наказателното производство е проведено с дължимото усърдие.
Поради тези аргументи Съдът установява нарушение на чл. 5§3.

Съдът отбелязва наред с това, че по настоящето дело, както по делото „Николова срещу България“, съдилищата, разглеждали жалбите срещу задържането под стража, са отказали да обсъдят аргументите относно съществуването на обосновано подозрение срещу жалбоподателя, както и представените доказателства в тази насока. Съдиите са считали, че ако коментират тези въпроси, те биха визирали съществото на делото и впоследствие биха били предубедени. Този подход, подкрепен от практиката на Върховния съд и отчетен в становището на Правителството, е следван неизменно в разглеждания случай, поради което е установено нарушение и на чл. 5§4 от Конвенцията.

Установено е и нарушение на чл. 6§1.

……………………………………………………

ЧЛЕН 6 – право на справедлив процес (наказателни аспекти)

чл.6 (право на справедлив процес в разумен срок)+чл.5§3 (прекомерна продължителност и необоснованост на задържането под стража)+чл. 5§4 (липса на равнопоставеност в производството по оспорване на мярката за неотклонение)

Case of Ilijkov v. Bulgaria(Application no. 33977/96), 26 July 2001

Изхождайки от критериите, залегнали в практиката на Европейския съд, Съдът намира, че наказателното дело срещу жалбоподателя не е било разгледано в „разумен срок“, по смисъла на чл.6§1 от Конвенцията, като забавяния са били констатирани само в съдебната фаза – както в хода на производството пред първоинстанционния, така и пред второинстанционния съд. Съдът отбелязва, че задължение на властите е така да организират съдебното си производство, че  да осигурят съблюдаването на правото по чл.6 §1 от Конвенцията чрез законодателни и други способи.

Съдът установява и две нарушения на чл. 5.

………………………………………………………..

ЧЛЕН 9 – свобода на мисълта и изповеданията

чл. 9 (свобода на мисълта и изповеданията)

Case of Stefanov v. Bulgaria (Application no. 32438/96),3 May 2001(Friendly settlement)

През 1995 и 1996 жалбоподателят(който през 1993 г. се присъединява към нетрадиционното изповедание „Свидетели на Йехова”),  е обвинен и  осъден за отказа си да отбие военна служба. Към онзи момент все още не е приет закон за алтернативната военна служба, както е регламентирано в чл. 59, ал. 2 от Конституцията. Според жалбпоподателя, по този начин  мерките, предприети срещу него, са били незаконосъобразни и ненужни в едно демократично общество. Акт на Парламента, регулиращ алтернативната служба, е приет през ноември 1998 и влиза в сила на 1 януари 1999. Лицата, осъдени преди 1 януари 1999 г. за отказ да отслужат военната си служба по морални причини, не са амнистирани. След обявяване на жалбата за допустима и предложението на Съда за постигане на споразумение между страните, на 8 март 2001 г. е одобрено и подписано приятелско споразумение между жалбоподателя и Правителството. Съгласно неговите клаузи, освен задължението за изплащане на обезщетение за неимуществени вреди, Правителството се ангажира: да амнистира всички осъдени след 1991 г., чието наказание е било свързано с отказа им да отбият военната си служба по морални причини, но са изявили желание да изпълняват друга, алтернативна служба в гражданска администрация; военните по никакъв начин няма да бъдат  ангажирани в гражданското отбиване на военната служба;   такава служба ще е с продължителност, подобна на онази, изисквана за военната служба по закона за военната служба в сила към този момент.

Съдът одобрява споразумението и заличава жалбата от списъка на делата.

………………………………………………………

ЧЛЕН 11 – свобода на сдружаване, свобода на митингите и демонстрациите

чл. 11( свобода на митингите и демонстрациите)

Case of Stankov and the United Macedonian Organisation Ilinden v. Bulgaria (Applications nos. 29221/95 and 29225/95) 2 October 2001

Жалбоподателите повдигат оплаквания за  нарушение на чл. 11 от Конвенцията във връзка с отказа на властите да разрешат провеждането на техните възпоминателни събрания на 31 юли 1994 г., 22 април и 30 юли 1995 г., и 20 април и 2 август 1997 г.

«По мнението на Съда, няма указание, че събранията на сдружението-жалбоподател е имало вероятност да станат платформа за разпространяване на насилие и отхвърляне на демокрацията с потенциално вредно въздействие, даващо основание за тяхната забрана. Всеки изолиран инцидент е могло адекватно да бъде уреден чрез наказателно преследване на отговорните за извършването му лица.»(§103)

Съдът намира, че лишаването на жалбоподателите от правото да изразят своите идеи посредством речи или лозунги на събрания не може   да се характеризира като доказателство за гъвкавост. В действителност, властите са възприели практиката за налагане на широкообхватни забрани върху събранията на „Илинден“.

Съдът намира, че властите са преминали границите на свободната си преценка и че мерките, забраняващи на жалбоподателите да провеждат възпоменателни събрания, не са необходими в едно демократично общество по смисъла на чл. 11 от Конвенцията.

Решението А. и други срещу България –несъгласие с другата гледна точка, изложена от   адвокатите

В електронното издание на „Правен свят” от 3 декември бе публикувана статията на г-н Красимир Кънев по повод постановеното на29 ноември  решение на Европейския съд по правата на човека по делото А. и други срещу България. В нея той изразява несъгласието си със становището на Съда за липсата на нарушение по част от повдигнатите оплаквания в жалбата. В статията е изложена една теза, която последователно е поддържана от „Българския хелзинкски комитет” /БХК/ в редица негови издания в последните 10 години. В този смисъл и в самата жалба  в този аспект няма никакви нови моменти, нито аргументи. Представителите на  БХК неизменно са отстоявали позицията, че настаняването във възпитателни училища-интернати и социално-педагогически интернати е форма на лишаване от свобода. За жалост те са успели да я  наложат и в средите, които от името на Правителството изготвят новото законодателство в сферата на правата на детето.

Забележителното е, че в техните публикации  никога не е правен анализ на чл. 5§1d, нито са привеждани аргументи защо той не намира приложение. Не е изследвана и ограничената практика на Европейския съд по приложението на посочения текст, макар че такава има. Някак се натрапва въпросът дали целенасочено тя не е премълчавана /практиката/, тъй като не е в унисон с политиката на БХК и публично повтаряните в продължение на години твърдения на определени среди? Всъщност едно от възраженията на г-н Кънев  се състои в това, че твърде малко практика била цитирана от Европейския съд в решението му по делото А. и други.

Обективността изисква да се посочи, че откакто съществува този текст в Конвенцията, са постановени едва няколко решения по допустимост и основателност[1].В решението А. и др. срещу България Съдът не просто се е позовал на тях, но е обосновал тезата си именно опирайки се на тази предходна практика.  В този смисъл твърдението на г-н Кънев се разминава с реалността.

Обективността изисква да се отбележи и това, че във всички коментари на Европейската конвенция по правата на човека, включително и най-новите, тълкуванието на текста е точно в смисъла, в който това е направено и по настоящото дело, като е цитирана една и съща практика и тя се повтаря от издание в издание независимо дали то е на френски или на английски език.[2] Затова не съм съгласна с твърдението на г-н Кънев, че чл. 5§1d не намирал приложение по жалбите на А. и други, тъй като не открих никакви аргументи, които да ме провокират поне да се замисля.

Не приемам и явно невярното твърдение за „деветте реда”, в които Съдът обосновавал извода си за приложението на чл. 5§1d. Обективността изисква да се посочи точно, че в §§ 61-74 (съответно страници 17-21) се  анализира приложимостта именно на посочения текст.

Познавам проблематиката, свързана с малолетните и непълнолетни правонарушители и имам самочувствието да твърдя, че съм работила по нея и в качеството ми на криминолог и изследовател (поради което съм обиколила няколко ВУИ и СПИ, анкетирала съм децата в тях, познавам цялата документация по случаите на всяко едно от тях- последния път беше през лятото на 2009 г.), и в качеството ми на експерт по едно от измененията на ЗБППМН (1996 г.), и като правозащитник, докато подготвях монографията си „Възпитателни мерки за малолетни и непълнолетни правонарушители” . Тъкмо тогава с недоумение констатирах, че нито едно от решенията на Европейския съд по правата на човека по чл. 5§1d въобще не е коментирано от представителите на БХК в техните публикации в последните 10 години. Дълбоко се съмнявам, че не са им били известни.

Странно ми се струва и това да се пренебрегва такъв международен акт, като  Правилата на ООН относно минималните стандарти за осъществяване на правосъдие по отношение на ненавършили пълнолетие лица (т.н. “Пекински правила”).[3] В правило 3.1. е записано, че съответните разпоредби за минималните стандарти за осъществяване на правосъдие по отношение на непълнолетни следва да се прилагат “не само към ненавършили пълнолетие правонарушители, но и към малолетни и непълнолетни, срещу които може да бъде образувано производство за специфично деяние, което не би било наказуемо, ако е извършено от пълнолетни”.(курсивът мой – Св.М.)[4] Съгласно правило 3.2., се препоръчва тези минимални стандарти да се прилагат винаги, когато се образува производство за настаняване или възлагане на грижи по отношение на ненавършили пълнолетие лица. В коментара към правило 3 е изтъкнато, че то разпростира защитата, предоставена от Правилата на ООН относно минималните стандарти за осъществяване на правосъдие по отношение на ненавършилите пълнолетие лица и  към  т.н. “нарушения, свързани със статуса”, каквито са предвидени в различните правни системи. Обсегът на проявите, смятани за противообществени при тази възрастова група е по-широк от този при възрастните и е посочен примерно: “бягство от училище, неподчинение в училище и семейството, явяване в нетрезво състояние на обществени места и др”.Наред с това в коментара е пояснено, че Правило 3.1. предвижда минимални гаранции в тези сфери, а правило 3.2. е„желателна стъпка към по-справедливо, равноправно и хуманно осъществяване на правосъдието по отношение на всички малолетни и непълнолетни, нарушили закона.”

Следователно, международните институции изрично признават, че за подобни простъпки могат да бъдат налагани специфични мерки по отношение на ненавършилите пълнолетие лица, но при спазване на техните права. Това правило обаче е в противоречие с тезата на представителите на БХК, според която е налице дискриминация по отношение на малолетните и непълнолетните спрямо възрастните, защото те били санкционирани за деяния, за които лицата над 18 години не носели наказателна отговорност. От тази теза се преминава към следващата – в закона не били описани изрично всички видове противообществени прояви, поради което малолетните и непълнолетните получавали наказания без закон, следователно така се стига до   нарушение и на чл. 7 от Конвенцията. Аргументът, че дори Комитетът на ООН по правата на детето през 2008 г. ни бил препоръчал да преосмислим нашето законодателство в тази насока (и неопределеността на понятието „противообществена проява”) не ми се струва с особена „тежест”, тъй като ми е известна технологията по изготвянето на тези доклади и че зад тях стоят националните експерти и неправителствени организации. С други думи, това са тезите на  същите среди, които поддържат тезата, че настаняването в специализирани училища е вид  лишаване от свобода, но вече „облечени” под формата на документ на международен орган.

Обективността изисква да признаем, че когато Европейският съд говори за закон, той анализира и практиката по прилагането му – т.е. как се тълкува той от съдилищата. В този смисъл няма съмнение за какви прояви се налагат възпитателни мерки по националното законодателство, както и че те не са по-различни от тези, прилагани в други национални правни системи. Затова Съдът е взел предвид не само статистическите данни, представени от съдилищата (както твърди г-н Кънев). Той се е позовал и на становището на един от най-изтъкнатите български криминолози и изследователи на тази проблематика – проф. Боян Станков.

Проведеното от мен проучване на над 200 постановени съдебни решения от 64 районни съдилища, от които 25 в областни градове ми дават основание да оборя тезата на г-н Кънев, че „някъде в България се налагат възпитателни мерки, най-често от местните комисии, чиито решения не се обжалват”, а „на други места в България не се налагат никакви възпитателни мерки”.Някои от тезите на автора показват или очевидното непознаване на последните изменения в ЗБППМН от 2004 г., или преднамереното (отново) премълчаване на законовото основание за дадено процесуално действие от страна на съда (пример – какво било законовото основание да се назначи вместо служебен защитник, „ чиновник от местната дирекция „Социално подпомагане”)

Намирам, че е некоректно и в голяма доза необективно да се премълчават отделни аргументи от мотивите на решението или те да се представят превратно.  Така тезата, изложена от г-н Кънев става още по-уязвима, защото той не просто представя своята гледна точка –  другата гледна точка, а една твърде пристрастна и необективна позиция, която е като криво огледало на реалността. Останах с впечатлението, че преди подготвянето на жалбата са били маркирани основните текстове, по които трябва да се повдигнат оплаквания, а едва след това са излагани фактите и са търсени аргументи в защита на вече предпоставените цели.

Поради тази причина не е правен досега коментар на делото Bouamar c.Belgique, requête no 9106/80, arrêt du 29 fevrier 1988,§§43, нито то е споменато в материала на г-н Кънев. Именно с това решение Европейският съд е изработил  «стандарт» относно това – кога държавите могат да се позовават на  чл. 5 § 1, буква „d”.  По това дело едно непълнолетно момче било настанявано девет пъти  в затвор като своеобразна превантивна мярка с временно действие на основание  Закона за закрила на детето, докато му бъде намерено подходящо место или лице, което да поеме грижите за него. Всяко едно от тези задържания никога не превишавало законноустановения максимален срок от 15 дни. Така за по-малко от една година (291 дни)  в продължение на 119 дни  то било лишено от свобода. Преди да се прибегне до тази мярка, поради проблеми от семейно естество, които довели до личностови деформации, непълнолетният  бил неколкократно  настаняван в институции за контролирано изследване и възпитателен надзор като форма на превантивна социална мярка по Закона за закрила на детето от 1965 г.[5]Тъй като бил заподозрян в извършването на редица престъпления и  правонарушения, имал опасно поведение към другите деца и се държал арогантно, неговото поведение било разглеждане неколкократно от съда в Лиеж. По инициатива на прокуратурата след поредните му прояви, изразяващи се в «опасно поведение» (докато се намирал в един център за наблюдение и възпитателен надзор), съдът постановил временно да бъде настанен в затвор. Между отделните му задържания  момчето било предоставяно за отглеждане на бащата под надзора на социалните служби или на лелята, но след непродължителни периоди от време съдът отново бил сезиран от съответните официални власти във връзка с поредната проява  на непълнолетния с искания за настаняване в специализирана институция. Обяснението на властите било, че не могли да намерят подходящ човек, който би се съгласил да се грижи за него, нито пък имало подходящо място за настаняването му, тъй като на територията на тази област от страната нямало свободни места в институции от затворен тип за непълнолетни извършители на правонарушения. Другите институции за обучение и изследване отказвали да приемат непълнолетния поради формални основания. Всеки път съдът постановявал поредното задържане докато социалните служби намерят подходящо решение на случая.

Европейският съд изследва най-напред законността на тези настанявания, като анализира националното законодателство и доколко лишаването от свобода съответства на целите на чл. 5. Той  винаги прави уговорката, че няма за цел да дава оценка на която и да е национална правна система по принцип, но важното е тя да бъде либерална по дух. В този смисъл той констатира, че  белгийският закон от 1965 г., като е преследвал превантивни цели, е  предвиждал редица мерки, чрез които да се избегне в максимална степен намесата на наказателните юрисдикции и налагането на наказание лишаване от свобода, когато става въпрос за ненавършили пълнолетие лица. Затова в закона били изрично изброени хипотезите, в които е допустимо задържането  на непълнолетни.Самата процедура предвиждала съдията да изслуша непълнолетния, който имал право да бъде представляван от адвокат В чл. 53 от закона било предвидено изключение, изразяващо се в това, че е допустимо временно настаняване на непълнолетно лице в затвор, когато е налице «материална невъзможност» – т.е. не е възможно да се намери близък или подходяща институция, която да се съгласи да приеме детето.

В тази връзка съдът отбелязва, че настаняването на един непълнолетен в  затвор не би довело до нарушаване на чл. 5 § 1, буква „d”. Обаче «законността» включва преди всичко съответствието на лишаването от свобода с  изискванията на ограниченията, визирани в  чл. 5 § 1.Анализирайки смисъла на текста и употребения предлог „за да” (“pour”, “for the purpose of”), Съдът изтъква, че „лишаването”, за което става дума в текста, „представлява средство да се осигури поставянето на заинтересованото лице под „възпитателен надзор”.[6] В случая  той констатира, че след като белгийското правителство, с оглед   превенция на правонарушенията на непълнолетните, е избрало една система за надзор с възпитателна цел, то е било длъжно да създаде и подходящите институционални гаранции, които да отговарят както на сигурността, така и на целите на възпитанието, записани в националния закон, а така също те да са в съответствие и с  изискванията на чл. 5 § 1, буква „d”. В периода, когато са се случили събитията обаче,  в Белгия  не е съществувало нито едно затворено заведение, което да е в състояние да приема ненавършили пълнолетие лица с проблемно поведение, макар че, националният закон никъде не предвиждал и че настаняването трябва да бъде незабавно. Затова Европейският съд заключава, че самото задържане на непълнолетно лице„в условия на същинска изолация и без помощ от персонал с педагогическа квалификация не може да се смята насочено към постигането на възпитателни цели” и затова е налице нарушение на чл. 5 § 1, буква „d”.[7]   Следователно, в този случай за Съда нарушението се заключава не в това, че в закона съществува  възможност, макар и като изключение и като временна мярка един непълнолетен да бъде настанен в затвор, а най-вече и преди всичко поради факта, че  там не са съществували условия и не са били осигурени гаранции за осъществяване на надзор с възпитателна цел.

Случаят на Д.Г. е подобен на описания по-горе[8]. Непълнолетно момче от две-годишна възраст е било поставено под грижите на социалните служби поради това, че бащата изтърпявал присъда, майката водела „хаотичен начин на живот”, а четири от общо петте деца били с криминални прояви или злоупотребяващи наркотици. Отглеждано в институции или приемни семейства, то имало различни прояви – както свързани с насилие по отношение на другите, умишлени пожари и други нарушения, така и прояви на автоагресия. Експертизите показали наличието на сериозни личностови разстройства, но властите констатирали, че в Ирландия няма подходяща институция, в която момчето да бъде настанено, задържано и обгрижено. Така се стигнало до неколкократни сезирания на съда, който приел, макар и с неохота, че най-подходящо би било като временна мярка, докато се намери по-добро решение, непълнолетният да бъде настанен в затвор за младежи (лица на възраст 16-17 години с мярка за неотклонение задържане под стража или осъдени на лишаване от свобода). Същевременно с решението били определени задължения както на социалните служби, така и на администрацията на пенитенциарното заведение. Срокът на настаняването на няколко пъти бил удължаван по молба на властите, за да успеят да намерят и оборудват подходящо место за непълнолетния и така той престоял сред други затворници с някои прекъсвания  до април 1998 г. През това време имал право да посещава курсовете за обучение и квалификация вътре в затвора, предназначени за всички затворници, както и да спортува или да се занимава с други дейности, но съобразно установения режим на пенитенциарното заведение, като през определени интервали на денонощието килията била заключвана. Позицията на правителството била, че Д.Г. бил настанен в затвора именно с цел да му бъде осигурен надзор с възпитателна цел. Съдът подлага на анализ  това твърдение, за да установи дали лишаването от свобода е законно и дали решението на властите отговаря на изискванията на чл. 5 § 1, буква „d”.  Той констатира, че с оглед съответствието с вътрешното право, няма да подлага на съмнение компетентността на съда да наложи такава мярка и че тя е постановена съобразно националния закон. Съдът изтъква, че пребиваването  на момчето в институцията „Сент Патрик” не представлява само по себе си мярка с възпитателна цел, тъй като това е затвор и жалбоподателят там е бил подчинен на действалия по онова време режим на дисциплина. Обстоятелството, че вътре са съществували образователни услуги и такива за отдих и спорт, които били факултативни, не доказва, че са изпълнени целите на нормата на чл. 5, още повече, че непълнолетният не се е възползвал от тях, но и от досието му се установява, че службите не са предприели никакви допълнителни мерки през този период за работа с него. Ето защо Съдът намира, че лишаването от свобода на Д.Г. в периода 27 юни – 28 юли 1997 г. е несъвместимо с чл. 5 § 1, буква „d”.

Същевременно, Съдът не е намерил нарушение по повод настаняването на 17-годищно момиче във възпитателно заведение от закрит тип с голяма степен на сигурност, доближаващо се до затворите за възрастни, по жалбата на Сузи Конярска срещу Великобритания.[9] По това дело девойката е повдигнала  наред с другите си оплаквания и такова по чл. 5, § 1, буква „d” за това, че била настанена по разпореждане на съда  и на основание чл. 25 от Закона за детето от 1989 г. в специализирана институция за млади хора със сериозни проблеми във възпитанието. Съдът не приел възраженията на жалбоподателката, че не е била настанена в центъра с възпитателна цел, тъй като била надхвърлила задължителната за обучение възраст (тъй като била на 17 години). Анализирайки всички предприети по отношение на нея мерки от страна на родителите и местните власти, той констатирал, че това е една дълга история на усилията, които са били предприемани по отношение на момиче с разстройство в поведението и диагноза психопатия, която води до застрашаване както на околните, така и на нея самата. Макар и да е надхвърлила възрастта за задължително обучение, настаняването не противоречи на текста на нормата на буква „d”(в него единствено е посочено, че се допуска задържането на лица ненавършили пълнолетие). Съдът констатирал още, че в заведението се е прилагал мултидисциплинарен възпитателен подход и са били осигурени образователни програми в малки групи за трима-четирима души и дори индивидуално обучение, а самата жалбоподателка се е възползвала от част от тях. Затова той достига до извода, че лишаването от свобода е било оправдано и е отговаряло на изискванията на чл. 5, § 1„d”.

Съвсем целенасочено направих анализ на тези дела, тъй като не приемам странния аргумент на г-н Кънев, че  решението на Европейския съд  в българския случай било в противоречие с приетата от правителството Концепция за държавна политика в областта на правосъдието за детето. Да не би авторът да твърди, че Съдът е трябвало да вземе предвид изложените в нея „идеи”, които целят да разрушат единствената оцеляла система за превенция без да се създаде на нейно место нова? Или по силата на някаква конституционна разпоредба един политически документ стои над Европейската конвенция за правата на човека?

Аз твърдя точно обратното – българското правителство следва да преосмисли своята концепция докато още не е късно и да не предприема „революционни” стъпки преди да се запознае с ефективните и работещи механизми на другите европейски страни, в които функционират отдавна институции от типа на нашите СПИ и ВУИ.

Цинично е да се развява флагът „Да защитим правата на децата”, зад който се крият за жалост твърде много финансови интереси на разни групи, които работят по различен тип финансирани отвън програми и преследват свои лобистки цели, които нямат нищо общо с истинските и реални проблеми на децата.

Мисля си, че вероятно тази жалба щеше да бъде оценена много по-сериозно, ако  беше фокусирана само към проблемите за настаняванията в Домовете за временно настаняване на малолетни и непълнолетни и в т.н. „кризисни центрове”. За разлика от г-н Кънев аз не намирам, че това са странични въпроси, защото настаняванията в кризисни центрове се практикуват за продължителни периоди от по 6 месеца по отношение на едно и също дете неколкократно, но за да се избегне съдебния контрол, се използва евфемизмът, че това било „социална услуга”, а не настаняване в институция. Настаняването пък в Домове за временно настаняване на малолетни и непълнолетни в редица случаи се практикува като своеобразна мярка за неотклонение на непълнолетни лица и продължава само с прокурорско разпореждане до два месеца без да има произнасяне от съд.

Ето това са сериозните въпроси, които можеха да бъдат  предмет на една жалба и отзвукът от нея би бил много по-силен.

Този отговор по повод материала на г-н Кънев е провокиран от все по-нарастващото ми безпокойство, че определена група лица, които се ползват с доверието на управляващите, е успяла да им внуши, че именно тя разбира и е компетентна да подготвя законодателството в тази област, а крайната й цел е насочена просто към разрушаване изцяло на всичко съществуващо до този момент.

То и Херострат е останал в историята, но помните ли с какво?

[1] В контекста на разглежданата проблематика са постановени няколко решения по основателност, едно по допустимост и е налице едно приятелско уреждане на спора: Bouamar c. Belgique, requête no9106/80, arrêt du 29 fevrier ;  D.G. c.Irlande, requête n^o 39474/98, arrêt du 16 mai 2002; Suzie Koniarska v. United Kingdom, Application no. 33670/96, decision as to the admisssibility, 20 October  2000;  Jan Jeffrey KROPS v. the Netherlands, Application no. 26748/07, decision 23 March 2010 и др.

[2] ван Дайк, П, ван Хууф, Г.Й.Х. Европейската конвенция за правата на човека – теория и практика. С.: Фондация „Български адвокати за правата на човека”, 2000 , с.333;  La Convention européenne des droits del`home (Commmentaire article par article),sous la direction de Luis-EdmondPettiti, Emmanuel Decaux et Pierre-Henri Imbert Paris:Economica, 1995, p.195;Harris, D.J., O`Boyle, M., Warbrick C. Law of the European Convention onHuman Rights. second edition New York. : Oxford University Press,2009,  p.152.

[3] Следва да се вземе предвид, че Пекинските правила са създадени за гарантиране правата на непълнолетните извършители на престъпления и на това обстоятелство обръща внимание Б.Станков, акцентирайки върху оригиналния английски текст (juvenileoffenders), тъй като в различни издания на български език преводът   е неточен и това създава възможност за нееднозначно тълкуване.

[4] Правила на ООН относно минималните стандарти за осъществяване на правосъдие по отношение на ненавършили пълнолетие лица (Пекински правила), приети с Резолюция 40/30 на ОС на ООН от 29 ноември 1985 г. , 96-о пленарно заседание). В:Правосъдие по отношение на малолетни и непълнолетни.София, 2002.

[5] Съгласно закона от 1965 г., чиято цел е насочена към защита на здравето, нравствеността  и образованието на младежи, ненавършили 18 години, за извършените от тях правонарушения  могат да се прилагат само  мерки за надзор, обучение и такива с предпазващ характер. В него се съдържат разпоредби за  „социална защита” и такива за „юридическа защита”. Последните се прилагат по отношение на следните категории лица, изчерпателно изброени в чл. 36: ненавършили пълнолетие, чието здраве, сигурност или нравственост са поставени в опасност било поради средата, в която са отглеждани, било поради действията, които извършват, или поради условията на тяхното образование са компрометирани поради поведението на лицата, които се грижат за тях; б) по отношение на лица, установени да скитат или просят, или обичайно ангажирани с такива дейности; в)по отношение на ненавършили пълнолетие, срещу които е започнало наказателно преследване за извършено престъпление. По отношение на тези категории лица в чл. 37 от  закона са предвидени следните мерки:  порицание, поставяне на лицето под наблюдение от страна на комисията за закрила на детето; задължаване на  ненавършилия пълнолетие   да посещава училище или определен образователен курс, да изпълнява указанията на център с образователна или психологическа насоченост и пр. , както и настаняване на такова лице в държавна институция за възпитателен надзор. Първоначално те са били   „отворени” – с полу-свободен  режим, като има разделение в зависимост от пола на лицата – само за момчета и отделно за момичета . От 1981 г. е открита и институция от. „затворен тип” за ненавършили пълнолетие с твърде проблемно поведение. Тези заведения са различни и нямат нищо общо със затвора, в който могат да бъдат настанявани след осъждането си навършилите 16-годишна възраст – §§25-29 от решението. 

[6] § 50 от решението

[7] §52  от  решението

[8] Вж. D.G. c. Irlande, requête n^o 39474/98, arrêt du 16 mai 2002

[9] Вж. Suzie Koniarska v. United Kingdom,  2-5.

Решението А. и други  срещу България[1]

Днес, 29 ноември, Европейският съд по правата на човека постанови едно важно за България решение, отнасящо се до различните мерки, които се предприемат по отношение на  малолетни и непълнолетни с отклонения в поведението, характеризирани като противообществени прояви. Решението е особено актуално и идва навреме, тъй като към настоящия момент е в процес на подготовка ново законодателство в областта на правата на децата. Както бе официално заявено неотдавна, приетата концепция в тази област цели да обхване и да регулира цялостно проблемите на всички деца, така че в единен нормативен акт да фигурират както разнообразните мерки за закрила, така и тези, насочени към децата с отклонения в поведението. Струва ми се, че решението на Съда очертава своеобразен стандарт кои законодателни решения и практики (съществуващи в настоящия момент) са неприемливи и противоречат на европейските стандарти, а кои от тях, въпреки твърденията на редица неправителствени организации и експерти – са в унисон с европейските практики и поради това би било грешка, ако се откажем от тях.

Жалбата е депозирана от пет момичета, които към 2008 г. са били непълнолетни и са били настанени във възпитателното училище – интернат /ВУИ/ в с. Подем по силата на съдебни решения за различни противообществени прояви (проституция, бягства от къщи и училище). Едно от момичетата – А., преди този момент е било настанено по административен ред в кризисен център за деца по разпореждане на Дирекция „Социално подпомагане“ – гр. Плевен. Там то престоява повече от щест месеца. По предложение на местната комисия за борба срещу противообществените прояви /МКБППМН/ съдът определя възпитателната мярка „настаняване във ВУИ” на жалбоподателката, след което тя е преместена от кризисния център във ВУИ.

По отношение на другото момиче – Б., в периода 2007-2008 г. са определяни различни възпитателни мерки, включително и предупреждение за настаняване във ВУИ, които не оказват никакво влияние върху поведението й.  По предложение на местната комисия в районния съд е образувано възпитателно дело и с решение от 27 май й е определена най-сериозната възпитателна мярка – „настаняване във ВУИ”. Междувременно – в хода на производството и преди да бъде изпратена в специализирана институция с образователна цел – двукратно за различни периоди от време тя  е настанена   в  Дом за временно настаняване на малолетни и непълнолетни (от 10 до 27 май 2008 г. и от 7 до 21 юли 2008 г.). Първия път това е направено по искане на местната комисия, втория – по разпореждане на прокурор. Съгласно ЗБППМН не е регламентирано правото на лицето да оспорва това настаняване пред съд.

Останалите три момичета са настанени във ВУИ с решения на районния съд за различни по характера си прояви – не посещаване на училище, липса на родителски контрол, изолиране от неблагоприятната среда на криминално проявени „лица от малцинството“, бягства от дома, водене на безразборен сексуален живот, проституция с пълнолетни лица.

Мотивите на решението по повод всяко едно от оплакванията са структурирани в две части. В първата са изложени аргументи по неоснователността и/или недопустимостта на част от оплакванията.

В жалбата са повдигнати множество оплаквания за нарушаване на Конвенцията. Основното от тях е по чл. 5§1а. Твърди се, че настаняването във ВУИ представлява лишаване от свобода  и съдържа всички елементи на такова лишаване – принудително настаняване в затворена институция, ограничаване възможността за свободно придвижване, ограничаване възможността за самостоятелно определяне режима на живот и социалните контакти. Освен това, тези мерки били налагани за деяния, голяма част от които не са престъпления и по своя характер имали репресивен характер. Изтъкнато е, че   законът не е посочил изрично кои са видовете прояви, които могат да бъдат характеризирани като „противообществени” и тази непредвидимост на закона създава възможности за произвол. Самите ВУИ не били възпитателни центрове, тъй като в тях били настанявани както девойки, извършили престъпления, така и такива, с други проявни форми на отклоняващо се поведение. Изложена е тезата, че не е налице една от хипотезите, при която е допустимо лишаването от свобода – тази по чл. 5§1d. Съгласно този текст, не е незаконосъобразно лишаването от свобода на непълнолетно лице, ако е постановено на базата на законосъобразно решение, „за да се осигури надзор с възпитателна цел или законосъобразно лишаване от свобода на такова лице, с цел да се осигури неговото явяване пред предвидената в закона институция”.

 Съдът установява, че жалбоподателките реално се били лишени от свобода, но доколкото те не са извършили никакво престъпление, техният случай не попада в приложното поле на чл. 5§1а. Затова той подлага на анализ приложимостта на чл. 5§1d в светлината на своята практика по сходни дела. В мотивите се изтъква, че според жалбоподателките нормите на ЗБППМН, свързани с налагането на възпитателни мерки, не са достатъчно точни и прецизни, тъй като липсва изчерпателен списък на проявите, които се възприемат като противообществени, а в закона е дадено само едно много общо определение. Съдът се съгласява с това твърдение, но отбелязва, че съществува добре установена съдебна практика, съгласно която бягствата от училище и от къщи, както и проституцията, са считани като противообществени прояви, заради които могат да се определят различни по вид възпитателни мерки, включително и настаняването в специализирани институции. Колкото до самата процедура по настаняване, съдът не установява да е допуснато нарушение както на националния закон, така и на Конвенцията. Същевременно той изтъква, че жалбоподателките не са се оплакали, че са били лишени от образователни грижи, че не са могли да се възползват от училищно обучение в институцията, в която са били настанени, поради което той не би могъл да заключи, че държавата не е изпълнила задължението си да предостави  надзор с възпитателна цел, съгласно изискванията на чл. 5§1 d.

Противно на твърденията, изложени в жалбата, Съдът не възприема тезата на жалбоподателките, че те били настанени с цел да изтърпяват наказание, тъй като в същите училища се настаняват и извършители на престъпления, включително и когато делото им се разглежда от наказателен съд и наказателната санкция се заменя с мярка за обществено въздействие. Той изтъква, че „решенията на властите се вписват в рамката на сериозните усилия, насочени да поставят жалбоподателките в пространство, което им предоставя възпитание под наблюдение и възможност да продължат училище. Той отбелязва в тази връзка, че е в тежест на Държавата позитивното задължение да защитава непълнолетните, а в изключителни случаи – да ги отделя от среда, която не е благоприятна за тях.”(§73)

В светлината на изложените съображения Съдът не намира нарушение на цитираната разпоредба, тъй като ВУИ (както и социално-педагогическите интернати), дори и когато настаняването в тях бе извършвано по административен ред, а не както е по действащия закон след промените от 2004 г., винаги са били места, в които са били предоставяни както образователни, така и възпитателни грижи на малолетните и непълнолетните правонарушители.

В жалбата е повдигнато оплакване за дискриминационно третиране на жалбоподателките по признака възраст. Изтъкнато е, че за разлика от пълнолетните, които не подлежат на непредвидимо лишаване от свобода заради недефинирани простъпки, несъставомерни по НК, жалбоподателките са били наказани за различни деяния, които не представляват престъпления по закон и не са наказуеми за възрастните. Съдът не споделя доводите, изложени в жалбата и изтъква, че различието в третирането не може да бъде определено като дискриминация. То произтича от целта на защитата, а не е репресивно и се основава на обективни и обосновани цели, поради което оплакването е неоснователно.

Оплакването на допуснато нарушение на наказателните аспекти на правото на справедлив процес по чл. 6 от Конвенцията е отхвърлено от Съда като недопустимо ratione materiae поради това, че чл. 5§1d дори не изисква мярка от такъв характер да бъде постановявана от съд. Той напомня, че приложената по отношение на жалбоподателките възпитателна мярка е част от съвкупността от възпитателни мерки, които могат да бъдат приложени по отношение на малолетни и непълнолетни,  и тя няма характеристиките на наказателна санкция.

От друг зрителен ъгъл (освен по чл. 14) жалбоподателките повдигат оплакване и за нарушение на чл. 7 (nullum сrimen nulla poena sine lege – няма престъпление и наказание без закон). Според тях, те са били осъдени за антисоциално поведение, каквито деяния не са въздигнати в престъпление, съгласно националния НК. Съдът напомня, че приложимостта на  чл. 7§1 е подчинена на съществуването на едно „наказание”, поради което  преценката изисква да се  установи дали процесната мярка е наложена в резултат на осъждането за извършено престъпление. Поради това, че той вече е достигнал до заключението, че жалбоподателките не са били осъдени за извършено престъпление в хода на процедура, която е довела до наказателна санкция, чл. 7 не намира приложение.

Като неоснователни са възприети и оплакванията за нарушение на правото на личен живот на жалбоподателките поради факта на настаняването им в тези заведения, в които са изпращани и лица, извършили престъпления, тъй като там били принудени да контактуват с тези лица. Съдът изтъква, че с оглед възприетите от него заключения за липса на нарушения на чл. 5§1, чл. 6 и 7, оплакването по чл. 8 е недопустимо.

Във втората част на мотивите, обособени в два самостоятелни раздела, са разгледани оплаквания, за  които съдът намира, че са основателни.

Едното от тях е свързано с процедурата по настаняване в т.н. „кризисни центрове за деца”. То е повдигнато от жалбоподателката А., като се твърди, че, макар и по своето съдържание те да представляват лишаване от свобода, по време на двете й настанявания мерките не са били постановени от съд. Правителството оспорва приложимостта на чл. 5, но Съдът отхвърля възраженията му и изтъква, че тези центрове са затворени учреждения, в които жалбоподателките са подложени на ограничителен режим и непрекъснато наблюдение и са могли да отсъстват оттам само след изрично разрешение и при условие, че са придружавани от социален работник. Когато жалбоподателката не се върнала в кризисния център, тя била издирвана от полицията и заведена отново там. Освен това продължителността на настаняване за повече от 6 месеца очевидно води до извода, че върху жалбоподателката неизбежно са оказали отрицателно влияние строгият режим и ограничаването на свободата. Съдът припомня, че чл. 5§1 изисква преди всичко „законност” на лишаването от свобода, поради което Конвенцията изисква в националното законодателство да са предвидени съответните норми, които ще гарантират, че лишаването от свобода – както в материалин, така и процесуален аспект, ще създава достатъчно гаранции, за да не прибягва до произвол.  В настоящия случай Съдът отбелязва, че по Закона за закрила на детето съдилищата са компетентни да се произнасят по настаняването на деца в кризисни центрове. Но в конкретния случай жалбоподателката е била настанена в такъв по разпореждане на местната дирекция за социално подпомагане, която не е оправомещена да прилага подобна мярка. [2] Поради това Съдът приема, че настаняването в кризисен център противоречи на националното право . Ето защо тази констатация за него е достатъчна, за да установи нарушение на чл.5§1 без да му се налага да отговаря на въпроса дали мярката отговаря на изискванията на чл. 5§1d.

Доколкото действия, като описаните по-горе, са общоприети и се възприемат като законосъобразни, е наложително по административен път Агенцията за закрила на детето да информира дирекциите за социално подпомагане в цялата страна да преустановят тази неприемлива практика и да следват процедурата, предписана за настаняването на деца в социални заведения. Противното би довело до множество повтарящи се жалби с предизвестен изход.

В самостоятелен раздел на решението е направен анализ на още едно оплакване, свързано с настаняването в Домовете за временно настаняване на малолетни и непълнолетни /ДВНМН/. Такова оплакване е повдигнато от втората жалбоподателка, която двукратно е била настанена в такова заведение. Тя е изтъкнала, че не е имала право да обжалва настаняването си там. Съдът припомня, че чл. 5§4 признава правото на лицата, лишени от свобода, да обжалват своето задържане пред съд, който е длъжен да се произнесе в кратък срок. Ако то е постановено от друг орган, тогава държавата трябва да предостави ефективно средство на втори орган, който да отговаря на процедурните гаранции за независим и безпристрастен съд. В конкретния случай Съдът установява, че жалбоподателката е била двукратно настанена в ДВНМН – първия, по нареждане на местната комисия за борба срещу противообществените прояви, втория – по разпореждане на прокурор. [3] Нито единият, нито другият орган не предоставят гаранциите, предвидени в чл. 5§4 от Конвенцията, изисквани за постановяване на мярката от „съд”. Поради това контролът за законност на тези настанявания не е предмет на обсъждане от тяхна страна. Същевременно липсва както законова регламентация, така и практика, която да доказва, че налагането на подобна мярка може да бъде контролирано от съд и че жалбоподателката е разполагала с правото да оспорва тези мерки в един по-късен момент. Ето защо Съдът установява нарушение на чл. 5§4 по повод липсата на съдебен контрол за настаняването в Домовете за временно настаняване на малолетни и непълнолетни.

Това налага спешното внасяне на промени в сега действащия ЗБППМН, визиращи настаняването в ДВНМН да се извършва по разпореждане на съда, а в спешни случаи предприетата мярка да бъде одобрена от съда след изслушването на детето.

Решението А. и други срещу България следва следва да бъде подложено на задълбочен анализ и с него да бъдат запознати   районнити съдии и прокурори, които разглеждат възпитателни дела. То следва да бъде направено достояние на всички институции, които имат компетенции в сферата на правата на децата, тъй като голяма част от повдигнатите в него проблеми биха могли да се решат с организационни, а не законодателни мерки.

Същевременно то би следвало да се вземе предвид и при подготовката на новото законодателство в областта на правата на детето, за да не се стига до неоправдани псевдо „революционни” промени под лозунга „в името на детето”.

КАТАЛОГ ПО ТЕКСТОВЕ НА ПОСТАНОВЕНИТЕ РЕШЕНИЯ ОТ ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА ПРЕЗ 2002 г.

ЧЛЕН 2 – право на живот

чл. 2(материално-правни аспекти)+ чл. 2 (процесуално-правни аспекти)+чл.3 (забрана за нечовешко третиране –материално-правни аспекти)+чл.5§1(липса на законово основание лицето да бъде задържано)+чл. 13 във вр. с чл. 2 и 3

Case of Anguelova  v. Bulgaria(Application no. 38361/97), 13 June 2002

Жалбата е по повод смъртта на 17-годишен младеж, настъпила след задържането му в полицейското  управление в Разград във връзка с подозрение за извършени кражби.Съдът установява три самостоятелни нарушения на чл. 2:

1. Нарушение на чл. 2 – лишаване от живот, за което очевидно вина имат полицейските органи, които са осъществили насилие по време или след задържането на пострадалия в полицейския участък;

2. Нарушение на чл. 2 – лишаване от живот поради несвоевременното оказване на медицинска помощ на пострадалия;

3. Нарушение на процесуалните аспекти на чл. 2 поради неефективността на проведеното разследване по повод смъртта на младежа. Той намира, че е  « особено показателно, че от полицейските служители не е било поискано обяснение защо е бил подправен регистърът за задържаните лица, защо не са извикали линейка веднага или защо са дали очевидно невярна информация на д-р М.”(§142)

Съдът установява нарушение на материално-правните аспекти на  чл. 3.

Във връзка с нарушенията на чл. 2 и 3 Съдът намира нарушение и на чл. 13 от Конвенцията поради това, че държавата не е изпълнила задължението си съгласно член 13 от Конвенцията.„Съдът намира, че жалбоподателката е имала защитимо оплакване на основание членове 2 и 3 от Конвенцията във връзка със смъртта и малтретирането на сина й и че, за целите на член 13, тя съответно е трябвало да има на разположение ефективни и практически правни средства за защита, позволяващи установяване и наказване на  виновните лица и присъждане на обезщетение.”(§162)

Съдът установява нарушение и на чл. 5§1.

……………………..

ЧЛЕН 3 – забрана за нечовешко и нехуманно третиране и изтезание

чл.3 (забрана за нечовешко третиране – материално-правни аспекти)+чл. 2(материално-правни аспекти)+ чл. 2 (процесуално-правни аспекти)+ чл.5§1(липса на законово основание лицето да бъде задържано)+чл. 13 във вр. с чл. 2 и 3

Case of Anguelova  v. Bulgaria(Application no. 38361/97), 13 June 2002

Жалбата е по повод смъртта на 17-годишен младеж, настъпила след задържането му в полицейското  управление в Разград по повод подозрение за извършени кражби.

Съдът установява нарушение на материално-правните аспекти на  чл. 3 поради това, че преди смъртта си пострадалият е бил малтретиран от полицията и Правителството не  е дало задоволителни обяснения за причините за  получените наранявания (извън тези, причинили смъртта).»Тези наранявания са сочели на нечовешко отнасяне, надхвърлящо предвидения в член 3 от Конвенцията предел.”(§149)

……………………………………..

ЧЛЕН 5 – право на свобода и сигурност

чл.5§1(липса на законово основание  лицето да бъде задържано)

Case of  M.S. v. Bulgaria (Application no. 40061/98), 4 July 2002

Жалбоподателката е повдигнала оплаквания за незаконното й задържане и настаняване в психиатрична клиника по разпореждане на прокурор. След постигнатото споразумение между страните и подписването му, което е одобрено от Съда, със своето решение той прекратява производството и заличава делото от списъка на делата.

…………………………………………

чл.5§1(липса на законово основание лицето да бъде задържано)+чл. 2(материално-правни аспекти)+ чл. 2 (процесуално-правни аспекти)+чл.3 (забрана за нечовешко третиране –материално-правни аспекти)+чл. 13 във вр. с чл. 2 и 3

Case of Anguelova  v. Bulgaria(Application no. 38361/97), 13 June 2002

Жалбата е по повод смъртта на 17-годишен младеж, настъпила след задържането му в полицейското  управление в Разград по повод подозрение за извършени кражби.

Съдът установява нарушение на чл. 5§1, тъй като задържането на сина на жалбоподателката не е било в съответствие с чл. 35, ал. 1 от Закона за националната полиция – не е имало заповед за задържането на лицето, нито това е било отразено по съответния ред в полицейското управление, където е бил отведен синът на жалбоподателката. „Нерегистрираното задържане на дадено лице е пълно отрицание на съдържащите се в член 5 от Конвенцията жизненоважни гаранции и представлява едно от най-тежките нарушения на тази разпоредба. Липсата на протоколно отразяване на такива обстоятелства, като датата, времето и мястото на задържане, името на задържаното лице, основанията за неговото задържане и името на лицето, осъществяващо ареста, следва да се счита за несъвместима с изискванията за законност и със самата цел на член 5 от Конвенцията.”(§154)

……………………………………

чл. 5§4 (липса на равнопоставеност в производството по оспорване на мярката за неотклонение)+чл.8 (право на семеен живот)+чл. 13 във вр. с чл. 8

Case of Al-Nashif v. Bulgaria (Application no. 50963/99), 20 June 2002

Жалбата е по повод отнемане разрешението за пребиваване, задържането на лице без гражданство и експулсирането му от страната, както и от неговите две малолетни деца, родени в България.

На основание две полицейски заповеди било разпоредено първият жалбоподател да бъде отведен в Дома за временно настаняване на чужденци в София до депортирането му, както и че се забранява обратното му връщане в страната поради съображението за наличие на заплаха за националната сигурност от страна на г-н Ал-Нашиф, свързано с неговата религиозна дейност. Тези заповеди според действащото тогава законодателство не подлежали на съдебен контрол.

Съдът установява, че «в съответствие с релевантното законодателство и практика, решението дали експулсирането и задържането ще се позовават на националната сигурност – с последици автоматично изключване на какъвто и да е съдебен контрол на законността – е изцяло в дискреционната компетентност на министъра на вътрешните работи. Никой съд не е овластен да проучва законността на задържането. Самата заповед за задържане, както е и в настоящето дело, не посочва фактически основания (вж. параграфи 68 – 72 по-горе). Нещо повече, г-н Ал-Нашиф е бил задържан практически в изолация и не му е било позволено да се срещне с адвокат, за да обсъди възможностите за обжалване на мерките срещу него.Тази ситуация е несъвместима с чл. 5, ал. 4 от Конвенцията и основната му цел – защита на лицата срещу злоупотреби. Националните власти не могат да заобикалят ефективния контрол върху законността на задържането от националните съдилища, като твърдят, че са замесени националната сигурност и тероризмът»(§94)Доколкото  на г-н Ал-Нашиф не са били осигурени елементарни гаранции и той не е получил защитата, изисквана по чл. 5§ 4 от Конвенцията в случаите на лишаване от свобода, Съдът намира, че е налице нарушение на горния текст по отношение на първия жалбоподател.

Съдът установява нарушение и на правото на семеен живот на жалбоподателите, гарантирано от чл. 8 от Конвенцията, както и на чл. 13 във вр. с чл. 8.

…………………………………..

чл.8 (право на семеен живот)+чл. 13 във вр. с чл. 8 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)+ чл. 5§4 (липса на равнопоставеност в производството по оспорване на мярката за неотклонение)

Case of Al-Nashif v. Bulgaria (Application no. 50963/99), 20 June 2002

Жалбата е по повод отнемане разрешението за пребиваване, задържането на лице без гражданство и експулсирането му от страната. Тя е депозирана от експулсираното лице и от неговите две малолетни деца – български граждани.

Съдът установява, че първият жалбоподател е влязъл законно заедно със съпругата си (също лице без гражданство) на територията на България още през 1992 г., където са родени и двете им деца през 1993 и 1994 г.(вторият и третият жалбоподатели). След експулсирането на първия жалбоподател през 1999 г. са били прекъснати семейните връзки, поради което е налице намеса в семейния живот на тримата жалбоподатели.Съдът изследва доколко намесата е била необходима в едно демократично общество, съобразно разпоредбите на чл. 8§2 и изтъква, че „Дори когато е заплашена националната сигурност, концепциите за законност и правова държава в едно демократично общество изискват мерките, засягащи основните права на човека, да са предмет на състезателна процедура пред независим орган, компетентен да разгледа основанието и доказателствата за решението, като при необходимост може да има процедурни ограничения за използването на класифицирана информация»(§123)Съдът намира, че експулсирането на г-н Ал-Нашиф е съобразено с правна уредба, която не предоставя необходимите гаранции срещу произвол.Поради това не може да се счете, че намесата в семейния живот на жалбоподателите се основава на правни разпоредби, които отговарят на изискванията на Конвенцията за законност и е налице нарушение на чл. 8.

Съдът установява нарушение и на чл. 13 във връзка с чл. 8, защото «когато се твърди заплаха за националната сигурност, гарантирането на ефективно средство за защита изисква като минимум компетентният независим орган, пред който се обжалва, да бъде информиран за фактическите основания за решението за депортиране, дори ако те не стават публично достъпни. Органът трябва да може да отхвърли твърдението на органа на изпълнителната власт за наличието на заплаха за националната сигурност, ако намери, че то е произволно или немотивирано. Необходимо е да има някаква форма на състезателна процедура, ако е необходимо чрез специален представител, имащ разрешение за достъп до секретна информация. Освен това, трябва да се изследва въпросът дали оспорената мярка би засегнала правото на лицето на зачитане на семейния живот и, ако е така, дали е постигнат справедлив баланс между обществения интерес и индивидуалните права.(§137)

Тъй като жалбоподателите не са имали на разположение средство за защита, което да дава такива гаранции, Съдът намира, че е налице нарушение на чл. 13 от Конвенцията.

КАТАЛОГ ПО ТЕКСТОВЕ НА ПОСТАНОВЕНИТЕ РЕШЕНИЯ ОТ ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА ПРЕЗ 2003 г.

ЧЛЕН 3 – забрана за нечовешко и нехуманно третиране и изтезание

чл. 3 (забрана за нечовешко третиране – процесуални аспекти)+чл. 8 (право на личен живот)

Case of   M.C. v. Bulgaria  (Application no. 39272/98), 4 December 2003

В жалбата са повдигнати оплаквания по повод неефективност на проведено разследване за изнасилване на 14-годишно момиче от страна на две лица, които са познати на жертвата. Националните власти прекратяват започнатото досъдебно производство поради липса на достатъчно доказцателства, които по несъмнен начин да докажат наличието на предстъпление. След сравнително-правен анализ на законодателството на редица европейски страни и САЩ, както и на практиката по прилагане на съответните сходни текстове „Съдът намира, без да изразява становище относно вината та П. и А., че ефективността на разследването по делото на жалбоподателката и в частност възприетият от следователя и прокурорите по него подход не отговарят на изискванията, присъщи на позитивните задължения на държавите – гледани през призмата на относимите съвременни стандарти в сравнителното и международното право – да въведат и да прилагат ефективно наказателноправна система, която да наказва всички форми на изнасилване и сексуална злоупотреба.(§185) Поради това Съдът намира, че в настоящия случай е било извършено нарушение на позитивните задължения на   държавата както по чл. 3, така и по чл. 8 от Конвенцията

………………………

чл.3(забрана за нехуманно и унизително третиране-материално-правни аспекти)+ чл.5§3 (право на лицето да бъде изправено  пред съд след задържането му и прекомерна продължителност и необоснованост на задържането под стража)+чл. 5§4 (липса на равнопоставеност в производството по оспорване на мярката за неотклонение)+чл.5§5(липса на обезщетение за незаконността на задържането)+ чл.6§1(справедлив процес в разумен срок)+ чл. 10(свобода на словото) + чл.13 във вр. с чл. 3 и чл. 10

Case of Yankov v. Bulgaria (Application no. 39084/97), 11 December 2003

Съдът установява нарушение на чл. 3 по повод принудителното подстригване  изцяло косата на жалбоподателя след издадената заповед на началника на затвора той да бъде наказан  и отведен в изолатор за 7 дни, приемайки че подобно поведение е унижаващо човешкото достойноств. Съдът посочва, че не е имал подобни случаи в своята практика за такъв род санкция, която той намира за прекомерно срога, нехуманна и неприемлива. Във връзка с нарушението на този текст той установява нарушение и на чл. 13 поради липсата на ефективно средство за защита във вътрешното законодателство за получаване на обезщетение при нехуманно третиране. Той постановява наред с това, че са налице нарушения и на чл. 10, чл. 13 във връзка с чл. 10 и 4 нарушения на правото на свобода и сигурност.

……………………………

ЧЛЕН 5 – право на свобода и сигурност

чл.5§3 (право на лицето да бъде изправено  пред съд след задържането му и прекомерна продължителност и необоснованост на задържането под стража)+чл. 5§4 (липса на равнопоставеност в производството по оспорване на мярката за неотклонение)+чл.5§5(липса на обезщетение за незаконността на задържането)+ чл.6§1(справедлив процес в разумен срок)+чл.3 (забрана за нехуманно и унизително третиране)+чл. 10(вобода на словото) + чл.13 във вр. с чл. 3 и чл. 10

Case of Yankov v. Bulgaria (Application no. 39084/97), 11 December 2003

Съдът установява 4 нарушения на чл. 5:

1. Две нарушения на чл. 5§3 – поради това, че жалбоподателят не е бил незабавно изправен пред съд във връзка с постановената мярка за неотклонение «задържане под стража», както и поради това, че предварителното му задържане не е било оправдано през целия период и неговата продължителност е била прекомерна.

2. Нарушение на член 5§4 от Конвенцията що се отнася до ефективността на осъществения съдебен контрол на задържането и необсъждането на изложените доводи за липса на основание за налагане на тази мярка за неотклонение.

3. Нарушение на чл. 5§5 от Конвенцията поради липсата на възможност да присъждане на обезщетение в случаите на незаконно задържане според стандартите на Конвенцията, когато то е осъществено на основание на действащите национални норми.

Съдът установява  нарушения и на чл. 3, чл. 6§1, чл. 10,както и на чл. 13 във вр. с чл. 3 и 10  от Конвенцията

…………………………….

 чл.5§3 (право на лицето да бъде изправено  пред съд след задържането му и прекомерна продължителност и необоснованост на задържането под стража)+чл. 5§4 (липса на равнопоставеност в производството по оспорване на мярката за неотклонение

Case of Shishkov  v. Bulgaria (Application no. 38822/97), 9 January 2003

Съдът установява 5 нарушения на чл. 5:

1. Две нарушения на чл. 5§3 – поради това, че жалбоподателят не е бил незабавно изправен пред съд във връзка с постановената мярка за неотклонение «задържане под стража», както и поради това, че предварителното му задържане не е било оправдано през целия период и неговата продължителност е била прекомерна.

2. Три нарушения на чл. 5§4:

-  нарушение поради отказа на властите да предоставят достъп до делото на адвоката на жалбоподателя;

-  нарушение поради отхвърлената първа жалба на жалбоподателя срещу задържането му;

-  нарушение поради отказа да се разгледа втората жалба на жалбоподателя срещу предварителното му задържане.

…………………………………………………..

чл.5§1(незаконност на задържането под стража)чл.5§3 (право на лицето да бъде изправено  пред съд след задържането му и прекомерна продължителност и необоснованост на задържането под стража)+чл. 5§4 (липса на равнопоставеност в производството по оспорване на мярката за неотклонение

Case of Nikolov v. Bulgaria (Application no. 38884/97), 30 January 2003

Съдът установява пет нарушения на чл. 5:

1. Нарушение на чл. 5§1 във връзка със задържането на жалбоподателя между 16 и 23 септември 1997 г. (когато съдът заменя мярката за неотклонение „задържане под стража” с „поставяне под надзор на родителите”), тъй като съдилищата са тълкували закона в смисъл, че промяната на мярката може да бъде реализирана едва след представяне на подписана декларация поне от единия родител;

2. Две нарушения на чл. 5§3 - поради това, че жалбоподателят не е бил незабавно изправен пред съд във връзка с постановената мярка за неотклонение «задържане под стража», както и поради това, че предварителното му задържане не е било оправдано през целия период и неговата продължителност е била прекомерна;

3. Две нарушения на чл. 5§4 – поради ненавременното и забавено разглеждане на жалбата на жалбоподателя срещу мярката му за неотклонение „задържане под стража”, както и поради отказа на властите да предоставят делото на неговия адвокат.

………………………………………..

чл.5§3 (прекомерна продължителност и необоснованост на задържането под стража)+чл. 5§4 (липса на равнопоставеност в производството по оспорване на мярката за неотклонение) + чл.6§1(справедлив процес в разумен срок)

Case of Hristov v. Bulgaria (Application no. 35436/97), 31 July 2003

Съдът установява, че продължителността на задържането под стража за повече от три години е прекомерно и не отговаря на изискванията на чл. 5§3. Наред с това той констатира нарушение и на чл. 5§4, тъй като националните съдилища не са разгледали жалбите по повод задържането под стража на жалбоподателя с необходимото внимание (изследвали са само формалните изисквания на закона за налагане на тази мярка за неотклонение), както и не са проявили нужното усърдие и бързина.

………………………………………….

чл.5§3 (прекомерна продължителност и необоснованост на задържането под стража)+чл. 5§4 (липса на равнопоставеност в производството по оспорване на мярката за неотклонение)

Case of Mihov v. Bulgaria (Application no. 35519/97, 31 July 2003

Съдът констатира, че националните съдилища не са изложили никакви факти или аргументи кое е наложило задържането на жалбоподателя под стража в продължение на 3 години, 2 месеца и 12 дни. Затова установява нарушение на чл. 5§3. Наред с това той постановява, че проведеното съдебно заседание пред ВКС по повод жалбата на жалбоподателя срещу мярката му за неотклонение, не е било с негово участие, докато прокурорът е участвал, поради което страните са били неравнопоставени.

……………………………

чл.5§3 (прекомерна продължителност и необоснованост на задържането под стража)+ чл.6§1(справедлив процес в разумен срок)

Case of Al Akidi v.Bulgaria (Application no. 35825/97, 31 July 2003

Съдът установява, че липсата на достатъчно убедителни факти и аргументи за необходимостта от налагане на най-тежката мярка за неотклонение и определянето й единствено поради презумпцията за сериозността на повдигнатот обвинение, както и  прекомерната продължителност на задържането в продължение на три години, 4 чесеца и 21 дни не отговаря на изискванията на чл. 5§3.

Той установява нарушение и на чл. 6§1.

……………………………………..

чл.5§1(незаконност на настаняването в психиатрично заведение)

Case of Kepenerov v.Bulgaria (Application no. 39269/98), 31 July 2003

Съдът констатира, че настаняването на жалбоподателя в психиатрична клиника е било незаконно и произволно, тъй като е разпоредено от прокурор, който не  еимал правомощията да разпорежда такава мярка.Наред с това той е бил държан в клиниката без да е взето неговото съгласия в продължение на един месец, което не отговаря на стандартите на чл. 5§1 от Конвенцията.

……………………………………………………..

ЧЛЕН 6 – право на справедлив процес  (наказателни аспекти)

чл.6§1(справедлив процес в разумен срок)+чл.3 (забрана за нехуманно и унизително третиране) +чл. 10(свобода на словото)+чл.5§3 (право на лицето да бъде изправено  пред съд след задържането му и прекомерна продължителност и необоснованост на задържането под стража)+чл. 5§4 (липса на равнопоставеност в производството по оспорване на мярката за неотклонение)+чл.5§5(липса на обезщетение за незаконността на задържането) + чл.13 във вр. с чл. 3 и чл. 10

Case of Yankov v. Bulgaria (Application no. 39084/97), 11 December 2003

Съдът установява нарушение на чл. 6§1 поради факта, че производството продължава повече от 6 години само на стадия на предварителното разследване (след като делото е върнато от съда на разследващите органи).

Установени са наред с това нарушения на чл. 3,5, 10 и 13 във вр. с 3 и 10.

………………………………………….

чл.6§1(справедлив процес в разумен срок)

Case of Kitov  v. Bulgaria (Application no. 37104/97), 3 April 2003

Съдът  установява две самостоятелни нарушения на чл. 6 по повод наказателните процеси срещу жалбоподателя:

-         първият, започнал през 1993 г., който към 2003 г. все още не е приключил, като основните забавяния са по вина на  властите;

-         вторият, започнал през март 1995 г., приключва през август 1999 г. с постановление за прекратяване на производството, но практически никакви следствени действия не са извършвани след ноември 1995 г.

…………………………….

чл.6§1(справедлив процес в разумен срок)+ чл.5§3 (прекомерна продължителност и необоснованост на задържането под стража)

Case of Al Akidi v.Bulgaria (Application no. 35825/97, 31 July 2003

Съдът установява нарушение на чл. 6§1, като изтъква пет самастоятелни причини за допуснатите забавяния на процеса, за които вина носят различните органи на досъдебното и съдебнто производство.

Той установява  и нарушение на чл. 5§3.

……………………….

чл.6§1(справедлив процес в разумен срок)

Case of S.H.K. v. Bulgaria(Application no. 37355/97), 23 October 2003

Съдът постановява, че продължителност на процеса, започнал през юни 1994 и приключил през октомври 2001 г., не отговаря на стандартите за „разумен срок, поради което е нарушен чл. 6§1.

………………………………

ЧЛЕН 6 –   право на справедлив процес  (граждански аспекти)

чл.6§1(справедлив процес в разумен срок)

Affaire Hadjikostova c. Bulgarie(Requête n^o 36843/97), 4 décembre 2003

Съдът намира, че процедура, чиято обща продължителност е 5 г. и 11 месеца, в които действително има два периода на значително забавяне, с оглед общата продължителност и залога за жалбоподателката, не надхвърля разумната продължителност на съдебното производство, поради което оплакването, макар и допустимо, е неоснователно.

…………………………..

ЧЛ.8 – право на неприкосновеност на личния и семейния живот

чл. 8(право на личен живот)+ чл. 3 (забрана за нечовешко третиране – процесуални аспекти)

Case of   M.C. v. Bulgaria  (Application no. 39272/98), 4 December 2003

В жалбата са повдигнати оплаквания по повод неефективност на проведено разследване за изнасилване на 14-годишно момиче от страна на две лица, които са познати на жертвата. Националните власти прекратяват започнатото досъдебно производство поради липса на достатъчно доказцателства, които по несъмнен начин да докажат наличието ан предстъпление.Съдът изтъква, че позитивните задължения на държавата са неотделима част от правото на ефективно зачитане на личния живот съгласно чл. 8; тези задължения биха могли да включват приемането на мерки дори в сферата на отношенията между самите индивиди.След сравнително-правен анализ на законодателството на редица европейски страни и САЩ, както и на практиката по прилагане на съответните сходни текстове „Съдът намира, без да изразява становище относно вината та П. и А., че ефективността на разследването по делото на жалбоподателката и в частност възприетият от следователя и прокурорите по него подход не отговарят на изискванията, присъщи на позитивните задължения на държавите – гледани през призмата на относимите съвременни стандарти в сравнителното и международното право – да въведат и да прилагат ефективно наказателноправна система, която да наказва всички форми на изнасилване и сексуална злоупотреба.(§185) Поради това Съдът намира, че в настоящия случай е било извършено нарушение на позитивните задължения на   държавата както по чл. 3, така и по чл. 8 от Конвенцията

………………………………………

ЧЛ. 10 – свобода на изразяване и на получаване на информация

чл. 10(свобода на словото)+ чл.3(забрана за нехуманно и унизително третиране)+ чл.5§3 (право на лицето да бъде изправено  пред съд след задържането му и прекомерна продължителност и необоснованост на задържането под стража)+чл. 5§4 (липса на равнопоставеност в производството по оспорване на мярката за неотклонение)+чл.5§5(липса на обезщетение за незаконността на задържането)+ чл.6§1(справедлив процес в разумен срок)+ чл.13 във вр. с чл. 3 и чл. 10

Case of Yankov v. Bulgaria (Application no. 39084/97), 11 December 2003

Съдът установява нарушение на свободата на словото на жалбоподателя поради незаконното изземване на неговия дневник, в който той описва преживяванията си в следствения арест и наложените му санкции в тази връзка – поставяне в изолатор за 7 дни въпреки влошеното му здравословно състояние и остригването на цялата му коса. Съдът намира, че дневникът е отразявал личните преживявания на жалбоподателя и не е бил предназначен за публикуване, нито е бил разпространяван между другите задържани лица, поради което не е доказано, че с написаното в него е била нанесена обида на длъжностните лица в затвора. Той констатира, че предприетите от страна на власдтите действия като реакция по повод изземването на дневника на жалбоподателя са нарушили баланса и са били непропорционални.Във връзка с нарушението на чл. 10 той намира нарушение и на чл. 13.

Установени са наред с това нарушения на чл. 3,5, 6 и 13 във вр. с 3 .

КАТАЛОГ ПО ТЕКСТОВЕ НА ПОСТАНОВЕНИТЕ РЕШЕНИЯ ОТ ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА ПРЕЗ 2000 г.

чл.2 (материално-правни и процесуални аспекти)+чл.13 (липса на ефективни вътрешно-правни средства за защита)

Case of Velikova v. Bulgaria (Application no. 41488/98), 18 May 2000

Жалбата е по повод смъртта на едно лице, настъпила след задържането му в полицейското управление. Тя е депозирана от жената, която е съжителствала с  жертвата в продължение на 12 години.

По повод възражението на правителството за недопустимост на жалбата поради това, че упълномощаването на адвокатите не било извършено съгласно нормите на националното право (когато е от неграмотно лице, да е с поставянето на пръстов отпечатък в присъствието на двама свидетели, а не с подпис), Съдът отбелязва, че в подготвителната среща преди съдебното заседание той лично се е убедил в това, че жалбоподателката е в състояние да положи подписа си, тъй като го е демонстрирала пред председателя на състава.Наред с това поне две години преди депозирането на жалбата й, в процедурите пред националните власти, тя е била представлявана от единия от двамата си адвокати, които впоследствие са упълномощени от нея за процедурите в Страсбург. Правителството не е твърдяло изрично, че жалбата е подадена без съгласието на жалбоподателката, а по-скоро, че самото пълномощно е правно недействително.На основание всички аргументи Съдът отхвърля възраженията на Правителството за недопустимост на жалбата. Жалбоподателката повдига оплакване, че са допуснати нарушения на чл. 2 от Конвенцията, тъй като г-н Цончев е починал в резултат от увреждания, преднамерено нанесени му от полицията, че не е получил адекватна медицинска помощ по време на задържането си в полицията и че не  е било извършено адекватно разследване на обстоятелствата около смъртта му. Съдът изтъква, че, «когато някой бъде задържан от полицията в добро здравословно състояние и бъде намерен по-късно мъртъв, в тежест на държавата е да предостави правдоподобно обяснение за събитията, довели до смъртта му, при липсата на което властите трябва да понесат отговорност по Член 2 от Конвенцията. При преценката на доказателствата общият приложим принцип е приложението на стандарта на доказване „по безспорен начин“ »(§70). Анализирайки цялата предоставена информация от Правителството, Съдът достига до извода, че са налице досатъчно доказателства, въз основа на които може да се заключи по безспорен начин, че г-н Цончев е починал в резултат от увреждания,нанесени докато е бил в ръцете на полицията, поради което и правителството е отговорно във връзка с причинената смърт. Същевременно той установява, че на лицето не е била предоставена дължимата  грижа от медицински специалист, макар че екип на бърза медицинска помощ e пристигнал в полицията, докато то все още е било живо и  е страдало в резултат на сериозните си увреждания. Поради това Съдът констатира нарушение на материалните аспекти на чл. 2 във връзка с причинената смърт на г-н Цончев. Съдът отбелязва, че следствието по повод смъртта на г-н Цончев е започнало своевременно – незабавно след като той е бил открит мъртъв в полицейското управление в Плевен. Обаче са налице редица необясними пропуски от самото начало и през време на цялото следствие (не са разпитани важни свидетели или не са им задавани ключови въпроси, не е направен опит за идентифициране на медицинския екип, пристигнал в полицейското управление приживе на лицето, не е поставена задача за установяване часа насмъртта на г-н Цончев). Съдът   «напомня, че задължението на държавата по член 2 да защитава правото на живот във връзка с общото й задължение по член 1 от Конвенцията „да гарантира на всеки в рамките на юрисдикцията си предвидените {тук} права и свободи“ съдържа в себе си изискването за някаква форма на ефективно официално разследване в случаите, в които хора са загинали в резултат от използването на сила. Разследването трябва да бъде, inter alia, обстойно, безпристрастно и внимателно(§80) В подобен случай без правдоподобно обяснение от страна на ответното правителство за причините, поради които жизненоважни следствени действия не са предприети, се ангажира отговорността на държавата за особено сериозно нарушение на нейното задължение по член 2 от Конвенцията да защитава правото на живот. Съдът констатира, че са били налице очевидни средства за получаване на доказателства относно момента на нанасяне на уврежданията на г-н Цончев и други важни доказателства за обстоятелствата около задържането му, здравословното му състояние и  за извършителите на тежкото престъпление срещу него, но следователят не е пристъпил към събирането им. Наред с това след декември 1994 г.  и до август 1997 г. (когато жалбоподателкта е уведомена с писмо от прокуратурата) не са предприемани никакви следствени действия за разкриване на извършителите на убийството, нито са представени правдоподобни обяснения за причините за пропуските от страна на властите да съберат ключови доказателства. Поради това Съдът намира нарушение на задължението на правителството по чл. 2 от Конвенцията за провеждане на ефективно разследване. По повод оплакването за липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита във връзка с неефективността на проведеното разследване  и бездействието на прокуратурата Съдът  изтъква, че присъждането на обезщетение само по себе си не може да бъде средство за защита срещу нарушение на чл. 2. С оглед фундаменталното значение на правото на защита на живота член 13 налага, без да изключва другите средства за защита, предвидени от вътрешната правна система,задължение на държавите да проведат обстойно и пълно разследване, от естество да доведе до идентифицирането и наказването на отговорните, а наред с това жалбоподателят трябва да има ефективен достъп до производството. Неизпълнението на това задължение е подронило ефективността  на всяко другоевентуално средство за защита, поради което Съдът установява нарушение на чл.13.       ………………………………..

ЧЛЕН 5 – право на свобода и сигурност

чл.5§1 (незаконно лишаване от свобода)+чл.5§4 (право на обжалване на мярката пред съд)

Case of Varbanov  v. Bulgaria (Application no. 31365/96), 5 October 2000

Случаят се отнася до незаконното настаняване в психиатрична клиника на жалбоподателя за период от около 15 дни без да е бил освидетелстван преди това от специалист, който да обоснове необходимостта от незабавното му хоспитализиране.Съдът констатира, че законът за народно здраве, който е бил в сила по това време, не е съдържал никаква разпоредба, която да дава правото на прокурорите да постановяват принудително задържане на лица в психиатрична клиника с цел извършване на психиатрично изследване. Инструкция 1/81 на Министъра на народното здраве, от която е произтичала тази компетентност, не е определяла никакви правила в това отношение и така не е давала необходимата яснота. Действащият закон по това време (дори след промените през 1997 г.) не е регламентирал търсенето на мнението на медиците като предварително условие за издаване на постановление за задържане с оглед принудително психиатрическо изследване. Ето защо, според Съда, правната уредба  не е осигурявала необходимите гаранции за защита срещу произволни действия. Поради това, че настаняването в психиатрично заведение (като един от аспектите на лишаване на свобода) не е осъществено, съгласно условията на закона (като се вземе предвид обстоятелството, че законът е бил неясен и не е очертавал процедурата, по силата на която се регламентира настаняването и освобождаването от такива заведения), Съдът установява нарушение на чл. 5§1е. Той подчертава в допълнение, че нарушението е още по-сериозно с оглед обстоятелството, че не е бил постановен изричен акт, с който да бъде прекратено самото оставане на жалбоподателя  в клиниката и че законът не е осигурявал никаква защита срещу произволно прилагане на подобна мярка. Необходимият преглед за законосъобразност не е бил предвиден нито в първоначалното решение за задържането на жалбоподателя, нито е бил осигурен чрез съществуващите възможности за обжалване.
Съдът намира наред с това, че е налице нарушение и на член 5 § 4, защото жалбоподателят е бил лишен от   правото да обжалва законосъобразността на настаняването си в психиатрична клиника пред  съд, тъй като действащото законодателство в онзи момент е предвиждало възможност за обжалване на прокурорските актове единствено пред по-висшестоящия прокурор, който по стандартите на Съда, няма качеството на незивасим и безпристрастен съд.

……………………………………

ЧЛЕН 9 – свобода на мисълта и изповеданията                     

чл.9 (свобода на изповеданията)+чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Case of Hasan and Chaush v. Bulgaria (Application no. 30985/96) 26 October 2000

Съдът намира нарушение на чл. 9 по повод намесата на държавата в организацията и ръководството на мюсюлманското изповедание след събитията по административно отстраняване на ръководителите му през 1992 г. и настъпилото разцепление в тази религиозна общност. Той  изтъква, че „действия на държавата, фаворизиращи един ръководител на разделена религиозна общност, или предприети с цел принуждаване на общността да се обедини под единно ръководство против собственото й желание, също така биха съставлявали намеса в свободата на религия. В демократичните общества не е необходимо държавата да предприема мерки, с които да осигури привеждането на религиозните общности под единно ръководство”(§78) Съдът установява, че отказът на държавата да се съобрази и изпълни решенията на Върховния административен съд представлява неправомерен акт с особена тежест  с оглед произтичащите задължения от чл. 1 на Конвенцията. Поради това, че намесата е осъществена не „при условията, предвидени в закона”, той не намира за необходимо да анализира дали тя е преследвала „легитимна цел” и дали е била „необходима в едно демократично общество.”

Съдът установява наред с това, че ръководството на фракцията, водена от г-н Хасан, не е било в състояние да оспори ефикасно неправомерната държавна намеса във вътрешните дела на религиозната общност и да отстоява правото си на организационна автономия, гарантирано по чл. 9 от Конвенцията. Поради това, че нито един от жалбоподателите не е имал ефикасно вътрешноправно средство за защита по отношение на нарушението на чл. 9, е констатирано  нарушение и на чл. 13 от Конвенцията.

КАТАЛОГ ПО ТЕКСТОВЕ НА ПОСТАНОВЕНИТЕ РЕШЕНИЯ ОТ ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА ПРЕЗ 2004 г.

ЧЛЕН 2 – право на живот

чл. 2(материално-правни аспекти)+ чл. 2 (процесуално-правни аспекти)+ чл. 14

Case of  Nachova and Others v. Bulgaria ((Applications nos. 43577/98 and 43579/98),26 February 2004

Решението е разгледано през 2005 г. от Голямото отделение

Предмет на жалбите е причинената смърт от страна на военна полиция при  задържане на двама младежи от ромски произход, избягали от казармата през юли 1996 г., които са били застреляни в гръб. Съдът  намира нарушения както на материално-правните , така и на процесуалните аспекти на чл. 2, поради неоправданото и непропорционално използване на сила и поради неефективността на проведеното разследване във връзка с употребата на огнестрелно оръжие от страна на единия полицай. Съдът не намира за необходимо да изследва самостоятелно оплакването за липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита(чл. 13), но констатира нарушение на чл. 14 във връзка с двата аспекта на чл. 2 – материално-правния и процесуално-правния.

…………………………………………………..

ЧЛЕН 3

чл. 3 (забрана за нечовешко третиране – материално-правни аспекти)

Case of G.B  v. Bulgaria  (Application no. 42346/98) 11 March 2004

Случаят е свързан с оплаквания на български гражданин осъден първоначално на смърт (преди да бъде постановен мораториум върху изпълнение на смъртното наказание, чието наказание впоследствие е заменено с доживотен затвор)  във връзка с условията за изтърпяване на наказанието му в затвора. Съдът приема, че по повод неизвестността относно това – дали ще бъде изпълнено смъртното му наказание или не – не е налице нарушение на чл. 3, но установява такова във връзка с материалните условия в затвора. „Съдът счита, че строгият режим на задържане, на който е бил подложен жалбоподателят в продължение на повече от осем години, над шест, от които след влизане на Конвенцията в сила за България, както и материалните условия през срока на задържането му са му причинили страдание, превишаващо неизбежната за задържането степен. Затова Съдът счита, че минималният праг на строгост, предвиден в чл. 3 е бил достигнат и че жалбоподателят е бил подложен на нечовешко и унизително отношение.”(§87)

 ……………………………………..

чл. 3(забрана за нечовешко третиране – материално-правни аспекти)

Case of Iorgov  v. Bulgaria (Application no. 40653/98), 11 March 2004

Предмет на жалбата са оплаквания по повод осъден на смърт жалбоподател, свързани с неизвестността дали ще бъде изпълнена или не смъртната му присъда във връзка с наложения мораториум върху смъртното наказание. Съдът намира, че макар и жалбоподателят да е изпитвал първоначално известно безпокойство и страх, с продължаването на мораториума те са отслабнали и поради това не е налице нарушение на чл. 3. Същевременно обаче той приема, че „строгият режим на задържане, наложен на жалбоподателят след 1995, както и материалните условия през срока на неговото задържане, са му причинили страдание, надхвърлящо неизбежното за задържането. Поради това Съдът счита, че предвиденият в член 3 минимален праг на строгост е бил достигнат и че жалбоподателят е бил жертва на нечовешко и унизително отношение.”(§86)

  …………………………………

чл.3(материално-правни  и процесуални аспекти)

Case of Tоteva  v. Bulgaria (Application no. 42027/98), 19 May 2004

Съдът установява нарушение на чл. 3 във връзка с проявите на насилие и побой от страна на двама полицаи по отношение на жалбоподателката след като е била отведена в полицейския участък в гр. Севлиево, които са й причинили наранявания и загуба на съзнание, за което е хоспитализирана. Той установява и второ нарушение на същия текст по повод неефективността на проведеното разследване във връзка с подаденото оплакване за осъщественото насилие.

…………………………………………….

чл.3(материално-правни  и процесуални аспекти)+чл. 6§1(право на справедлив процес в разумен срок)

Case of Krastanov  v. Bulgaria (Application no. 50222/99), 30 September 2004

Съдът установява две самостоятелни нарушения на чл. 3 във връзка с неопраданото използване на сила от страна на полицейски служители по отношение на напълно невинен гражданин, в резултат на което му е причинено сериозно увреждане, както и на процесуалните аспекти на същия текст поради неефективността на проведеното разследване от страна на властите във връзка с оплакванията за употребата на сила. Съдът констатира нарушение и на чл. 6§1.

……………………………………………

ЧЛЕН 5

 чл.5§3 (прекомерна продължителност и необоснованост на задържането под стража)+чл. 5§4 (липса на равнопоставеност в производството по оспорване на мярката за неотклонение)+чл.5§5(липса на обезщетение за незаконността на задържането)+ чл.6§1(справедлив процес в разумен срок)

Case of Vachev  v. Bulgaria (Application no. 42987/98, 8 July 2004

Съдът установява 3 нарушения на чл. 5:

1.  Нарушение на член 5§3 от Конвенцията, тъй като жалбоподателят не бил изправен пред съдия или друг магистрат след като му е била наложена мярка за неотклонение „домашен арест”;

2.  Нарушение на член 5§4 от Конвенцията поради липсата на съдебен контрол върху наложената му мярка за неотклонение (такава не се е предвиждала, съгласно действащия НПК до 2000 г.);

3. Нарушение на чл. 5§5 от Конвенцията поради липсата на възможност за присъждане на обезщетение в случаите на незаконно определена мярка за неотклонение според стандартите на Конвенцията, когато то е осъществено на основание на действащите национални норми.

Съдът установява  нарушение и на член 6§1 от Конвенцията що се отнася до продължителността на наказателното  производство, което е останало в стадия на предварителното производство.

…………………………

чл.5§3 (право на лицето да бъде изправено  пред съд след задържането му и прекомерна продължителност и необоснованост на задържането)+чл. 5§4 (нарушаване правото на жалбоподателя да се защити ефективно при обжалване на задържането му

Case of Kuibishev v. Bulgaria (Application no. 39271/98), 30 September 2004

Съдът установява три нарушения на чл. 5:

1. Нарушение на чл. 5§3 поради това, че мярката за неотклонение не е била взета от съдия, а прокурорът или следователят не са толкова независими, че да отговарят за стандартите на Конвенцията, регламентирани в чл. 5§3;

2. Нарушение на чл. 5§3 поради  продължителността на задържането под стража на жалбоподателя и пренебрегването от страна на държавните органи на задължението им да разгледат делото във възможно най-кратък срок или да освободат жалбоподателя преди гледане на делото;

3. Нарушение на чл. 5§4  поради това, че „съдилищата не са осигурили съдебен преглед в обхвата, предвиден съгласно член 5, алинея 4 от Конвенцията”(§77)

……………….

чл.5§3 (прекомерна продължителност и необоснованост на задържането под стража)+ 5§5(липса на обезщетение за незаконното задържане)+чл.6§1 (прекомерна продължителност на наказателното производство)

Case of Belchev v. Bulgaria (Application no. 39270/98), 8 April 2004

Съдът установява три нарушения на чл. 5:

1. Нарушение на чл. 5§3, тъй като след задържането му жалбоподателят е бил изправен пред следовател, който не е бил упълномощен да се произнася относно задържането му под стража.

2. Нарушение на чл. 5§3 поради  това, че задържането под стража на жалбоподателя не било обосновано през целия период.

3. Нарушение на чл.5§5, тъй като по действащото законодателство не е било предвидено обезщетение за допуснатите нарушения по чл. 5§3.

Съдът установява нарушение и на чл. 6§1 поради прекомерната продължителност на съдебното производство

……………………………………

чл. 5§1 (липса на законова база лицето да бъде задържано)+5§5 (липса на обезщетение за незаконното задържане)

Affaire  Bojinov c. Bulgarie (Requête n^o 47799/99), 28 octobre 2004

Съдът установява нарушение на чл. 5§1, тъй като жалбоподателят не е бил незабавно освободен след като е била изменена мярката му за неотклонение и е била внесена определената от съда парична гаранция, а едва на следващия ден. Той констатира и нарушение на чл. 5§5 поради липсата във вътрешното законодателство на основание за изплащане на обезщетение в случаи като настоящия.

………………………………………

чл.5§3 (прекомерна продължителност и необоснованост на задържането под стража)+чл. 5§4 (липса на равнопоставеност в производството по оспорване на мярката за неотклонение)+чл.5§5(липса на обезщетение за незаконността на задържането)+ чл.6§1(справедлив процес в разумен срок)

Case of Hamanov  v. Bulgaria  (Application no. 44062/98), 8 April 2004

Съдът установява 3 нарушения на чл. 5:

1.  Нарушение на член 5§3 от Конвенцията, тъй като жалбоподателят не бил изправен пред съдия или друг магистрат в момента на неговото задържане;

2.  Нарушение на член 5§4 от Конвенцията що се отнася до ефективността на осъществения съдебен контрол на задържането и необсъждането на изложените доводи за липса на основание за налагане на тази мярка за неотклонение.

3. Нарушение на чл. 5§5 от Конвенцията поради липсата на възможност да присъждане на обезщетение в случаите на незаконно задържане според стандартите на Конвенцията, когато то е осъществено на основание на действащите национални норми.

Съдът установява  нарушение и на член 6§1 от Конвенцията що се отнася до продължителността на наказателното  производство, започнало през март 1996, което към април 2003 г. все още е било висящо на стадия на досъдебното производство.

 …………………………………………….

чл.5§1(незаконност на задържането под стража)+чл.5§3 (прекомерна продължителност и необоснованост на задържането под стража)+чл. 5§4 (липса на равнопоставеност в производството по оспорване на мярката за неотклонение)+чл.5§5(липса на обезщетение за незаконността на задържането)+ чл.6§1(справедлив процес в разумен срок)+чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

 Case of  Mitev v. Bulgaria  (Application no. 40063/98) 22 December 2004

Съдът  установява 5 нарушения на чл. 5:

1. Нарушение на чл. 5§1 поради това, че жалбоподателят е бил задържан незаконно в

периода между 25 септември и 23 октомври1997г., дължащо се на недоразумения

между отделните институции;

2. Две нарушения на чл. 5§3 – поради това, че жалбоподателят не е бил незабавно изправен пред съд във връзка с постановената мярка за неотклонение «задържане под стража», както и поради това, че «властите не са изразили загриженост от факта, че грешките на следователите и прокурорите са довели до дългото задържане на жалбоподателя на етапа на досъдебното производство« (§109);

3.Нарушение на чл. 5§4 поради несвоевременно разглеждане на жалба срещу постановената мярка за неотклонение от съда;

4. Нарушение на чл. 5§5 поради липса на възможност във вътрешното право за присъждане на обезщетение в  случаите на незаконно задържане.

Съдът установява две нарушения на чл. 6§1 във връзка с прекомерната продължителност на двата наказателни процеса срещу жалбоподателя, както и нарушение  на чл. 13.

…………………………………..

чл.5§1(незаконност на задържането под стража)+чл.5§3 (прекомерна продължителност и необоснованост на задържането под стража+чл.5§5(липса на обезщетение за незаконността на задържането)

Affaire  Bojilov c. Bulgarie (Requête n^o 45114/98), 22 décembre 2004

Съдът установява 4 нарушения на чл. 5:

1. Нарушение на чл. 5§1 поради незаконността на задържане на жалбоподателя в продължение на 19 дни след като е бил осъден условно и мярката му за неотклонение „задържане под стража” е била отменена от съда;

2. Две нарушения на чл. 5§3 – поради неизправянето на жалбоподателя пред съд при задържането му под стража и поради прекомерната продължителност на самото задържане;

3. Нарушение на чл. 5§5 поради липса на възможност във вътрешното право за присъждане на обезщетение в  случаите на незаконно задържане.

 …………………………………..

чл.5§3 (прекомерна продължителност и необоснованост на задържането под стража)+ чл.6§1(справедлив процес в разумен срок)

 Affaire  Iliev c. Bulgarie (Requête n^o 48870/99), 22 décembre 2004

Съдът установява нарушение на чл. 5§3 поради прекомерна продължителност на предварителното задържане, отчитана до датата на постановяване на присъдата от районния съд – три години, 5 месеца и 28 дни.Той отбелязва, че при действието на чл. 152 НПК(отм.), националните съдилища са налагали мярката автоматично при наличието на предвидените в нормата предпоставки. Но и след отмяната на този текст те не са намерили основания  да изменят мярката за неотклонение.

Съдът установява нарушение и на чл. 6§1 поради прекомерната продължителност на наказателния процес – от януари 1994 г. до март 2003 г.

………………………………………

чл.5§3 (право на лицето да бъде изправено незабавно пред съд след задържането му и необоснованост на задържането под стража)+чл. 5§4 (липса на равнопоставеност в производството по оспорване на мярката за неотклонение и забавено произнасяне, липса на достъп до съд)

Case of Zaprianov v. Bulgaria (Application no. 41171/98), 30 September 2004

Съдът установява две нарушения на чл. 5§3 – поради това, че жалбоподателят не е бил незабавно изправен пред съд във връзка с постановената мярка за неотклонение «задържане под стража», както и поради това, че националните власти не са обосновали с достатъчни и относими доводи какво е наложило оставането на жалбоподателя в ареста 3 години и 3 дни.

Той  намира, че доколкото националният съд не е обсъдил, дори накратко, наведените конкретни аргументи от жалбоподателя при обжалване на мярката за неотклонение, осъщественият съдебен контрол с оглед  естеството и обхвата му не отговарят на изискванията на член 5§ 4 от Конвенцията, поради което е налице нарушение и на този текст.

…………………………………………………..

чл.5§3 (прекомерна продължителност и необоснованост на задържането под стража)+чл. 5§4 (липса на достъп до съд за обжалване мярката за неотклонение)+ чл.6§1(справедлив процес в разумен срок )

Case of Nikolova  v. Bulgaria (No. 2) (Application no. 40896/98), 30 September 2004

Съдът намира, че е налице нарушение на правото на жалбоподателката по член 5§ 3 от Конвенцията на гледане на делото й в разумен срок или освобождаване преди това.Съдът установява нарушение и на чл. 5§4, доколкото домашният арест също представлява лишаване от свобода по смисъла на член 5 от Конвенцията, поради което тя следвало да има достъп до процедурата “habeas corpus”.

Съдът установява нарушение и на чл. 6  от Конвенцията.

………………………….

ЧЛЕН 6 – НАКАЗАТЕЛНИ АСПЕКТИ

 чл.6§1(справедлив процес в разумен срок)+ чл.5§3 (прекомерна продължителност и необоснованост на задържането под стража)+чл. 5§4 (липса на равнопоставеност в производството по оспорване на мярката за неотклонение и забавено произнасяне)+чл.5§5(липса на обезщетение поради нарушенията на чл. 5§3))

Case of Belchev v. Bulgaria (Application no. 39270/98), 8 April 2004

Съдът установява нарушение на чл. 6§1 по повод прекомерната продължителност на наказателното производство – жалбоподателят бил привлечен като обвиняем на 14 ноември 1996. През април 2003, датата на последните сведения от страните, производството е било висящо на етапа на предварителното производство, след като с решението си 5 юни 2000 Окръжният съд е отменил присъдата на жалбоподателя и върнал делото за допълнително разследване.

Съдът  констатира и три самостоятелни нарушения на чл. 5.

………………………………………..

чл. 6§1 (прекомерна продължителност на наказателния процес)+ чл. 5§3 (право на лицето да бъде изправено  пред съд след задържането му)+ 5§4  (неравнопоставеност на жалбоподателя при обжалване на задържането)+  чл.5§5(липса на обезщетение за незаконността на задържането)

Case of Hamanov  v. Bulgaria  (Application no. 44062/98), 8 April 2004

Съдът установява  нарушение на член 6§1 от Конвенцията що се отнася до продължителността на наказателното  производство, започнало през март 1996. През април 2003, датата на последните сведения от страните, производството било висящо на етапа на предварителното производство, след като с решението си 5 юни 2000 Окръжният съд отменил присъдата на жалбоподателя и върнал делото за допълнително разследване. Съдът установява и 3 нарушения на чл. 5.

 …………………………………………………………………….

чл. 6§1 (право на справедлив процес в разумен срок)+ чл.5§3 (прекомерна продължителност и необоснованост на задържането под стража)+чл. 5§4 (липса на равнопоставеност в производството по оспорване на мярката за неотклонение и забавено произнасяне)+чл. 5§5 (липса на обезщетение поради незаконността на определената мярка за неотклонение домашен арест)

Case of Vachev  v. Bulgaria (Application no. 42987/98, 8 July 2004

Съдът установява  нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията що се отнася до продължителността на наказателното  производство, което останало в стадия на предварителното производство 5 г. и 9 месеца.«Съдът отбелязва очевидната липса на сътрудничество между различните органи, участващи в делото, видно от множеството изменения на обвинението срещу жалбоподателя. Това, заедно с многократните връщания на делото от прокуратурата в следствието за извършване на допълнително разследване или отстраняване на процесуални нарушения, били основните фактори, допринесли за забавянето.”(§96)

Съдът установява и 3 нарушения на чл. 5.

 …………………….

чл.6§1(справедлив процес в разумен срок)+ чл.5§3 (прекомерна продължителност и необоснованост на задържането под стража)+чл. 5§4 (липса на достъп до съд за обжалване мярката за неотклонение)+

Case of Nikolova  v. Bulgaria (No. 2) (Application no. 40896/98), 30 September 2004

В светлината на критериите, възприети в съдебната му практика, и имайки предвид настъпилите по вина на властите забавяния, Съдът намира, че продължителността на наказателното производство срещу жалбоподателката не отговаря на изискването за разумен срок съгласно член 6§1 от Конвенцията, като се вземе редвид, че то е останало на стадия на досъдебното производство в продължение на 5 години, след което е било прекратено.

Съдът установява и две нарушение на чл. 5 – по чл. 5§3 и чл. 5§4

……………………………………………….

чл.6§1(справедлив процес в разумен срок)+чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)+чл.5§1(незаконност на задържането под стража)+чл.5§3 (прекомерна продължителност и необоснованост на задържането под стража)+чл. 5§4 (липса на равнопоставеност в производството по оспорване на мярката за неотклонение)+чл.5§5(липса на обезщетение за незаконността на задържането)

Case of  Mitev v. Bulgaria  (Application no. 40063/98) 22 December 2004

Съдът установява две нарушения на чл. 6§1 във връзка с прекомерната продължителност на двата наказателни процеса срещу жалбоподателя, както и нарушение  на чл. 13 поради липсата на ефективно вътрешно-правно средство за защита.

Съдът установява и 5 нарушения на чл. 5

………………………………………..

чл.6§1(справедлив процес в разумен срок)

Case of  Zhbanov v. Bulgaria  (Application no. 45563/99), 22 July 2004

Съдът установява нарушение на чл. 6§1 поради това, че наказателното производство, започнало срещу жалбоподателя през февруари 1994 г., към юни 2002 г. е било все още висящо пред РС-гр. Попово, като особено укоримо е поведението на властите, които в продължение на повече от 6 години не са предприели никакви действия.

…………………………………………

чл.6§1(справедлив процес в разумен срок)+чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Case of  Osmanov and Yuseinov  v. Bulgaria  (Applications nos. 54178/00 and 59901/00), 23 September 2004

Съдът констатира, че по вина на прокуратурата в гр. Пазарджик производството е останало без каквото и да било движение от септември 1996 г. до март 2002 г., а за забавяне от 89 месеца вина има съдът. Независимо дали за начален момент на производството ще се вземе декември 1993, февруари 1994 или декември 1995 г., то приключва едва през март 2002 г., когато е прекратено от прокуратурата поради давност, което  при всички положения надхвърля стандартите за разумен срок . От заключението за нарушение на чл. 6§1 Съдът извежда констатация за нарушение и на чл. 13.

…………………………………………..

чл.6§1(справедлив процес в разумен срок)+ чл.5§3 (прекомерна продължителност и необоснованост на задържането под стража)

 Affaire  Iliev c. Bulgarie (Requête n^o 48870/99), 22 décembre 2004

Съдът установява нарушение на чл. 6§1 поради прекомерната продължителност на наказателния процес срещу жалбоподателя – от януари 1994 г. до март 2003 г.

Съдът констатира нарушение и на чл. 5§3.

………………………………………

ЧЛЕН 6 – ГРАЖДАНСКИ АСПЕКТИ

чл. 6§1 (право на справедлив процес в разумен срок)+чл.8 (право на личен живот) + чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита по повод продължителността на наказателното производство)

Case of  Djangozov  v. Bulgaria (Application no. 45950/99, 8 July 2004

Съдът отбелязва, че гражданското производство (по повод предявен иск за неимуществени вреди срещу главния редактор на вестник, публикувал статия, в която е накърнено доброто име на жалбоподателя)  е започнало на 2 март 1995 г. и до юли 2003г., датата на последна информация от страните, то все още е било висящо във второинстанционния съд. Следователно, производството е продължило поне осем години и четири месеца без да е приключило окончателно, като тази продължителност не отговаря на изискването за  разумен срок с оглед поведението на властите, които имат основна вина за забавянето му. Съдът не намира за необходимо да разглежда самостоятелно повдигнатите оплаквания по чл. 8. Той констатира нарушение и на чл. 13 поради липсата на ефективно вътрешно-правно средство за защита при наличието на нарушение на разумната продължителност на гражданското производство.

……………………………………………….

чл. 6§1 (право на справедлив процес- неизпълнение на съдебно решение)+чл. 1 от Протокол 1 (право на собственост)

Case of  Mancheva  v. Bulgaria (Application no. 39609/98), 30 September 2004

Съдът констатира, че въпреки наличието на влязло в сила решение, въз основа на което е признато правото на обезщетение на жалбоподателката и е издаден в нейна полза изпълнителен лист, „българското законодателство не предвижда обжалване пред съд или друга институция във връзка с изпълнението на решения срещу държавните институции”(§59), а отказът да се изплати обезщетението представлява нарушение на чл. 6§1.

Установено е нарушение и на чл.1 от Протокол 1.

…………………………………  

чл. 6§1 (справедлив процес – равенство на средствата и право на достъп до съд)

Affaire Pramov c. Bulgarie (Requête n^o 42986/98), 30 septembre 2004

Съдът намира нарушение на чл. 6§1, тъй като установява, че „нормативните текстове, регламентиращи статута на служителите на БДЖ в момента на уволнението на жалбоподателя не са давали възможност за правно решаване на казуса по правомерността на такъв вид уволнение. Единствената възможност била обжалването на административния акт на уволнение пред висшестояща инстанция, която в случая е била Районната дирекция на БДЖ, орган, който очевидно не е притежавал качествата независимост и безпристрастност, присъщи на един „съд”, по смисъла на член 6, § 1”(§31)

……………………………………..

чл. 6§1(право на справедлив процес в разумен срок)+ чл.3(материално-правни  и процесуални аспекти)

Case of Krastanov  v. Bulgaria (Application no. 50222/99), 30 September 2004

Съдът констатира нарушение на чл. 6§1, тъй като проведеното съдебно производство, в което е бил предявен иск за причинени вреди от страна на органите на МВР, е било забавено по вина на властите. Той отбелязва, че„държавите имат общото задължение да организират правната си система така, че да осигурят спазването на разпоредбите на член 6 § 1, включително и тази за изслушване в разумен срок”(§64)

Съдът установява две самостоятелни нарушения на чл. 3

……………………………………………

чл. 6§1(право на достъп до съд)

Case of Neshev v. Bulgaria (Application no. 40897/98), 28 October 2004

Съдът установява нарушение на правото на достъп до съд на жалбоподателя, тъй като жалбата му до ВАС е била отхвърлена с мотива, че е просрочена.„Съдът намира горния подход, който се е състоял в  приемане, че срокът за подаване на жалба срещу съдебно решение тече по време, когато заинтересованата страна няма разумна възможност да узнае за съществуването на такова решение, което противоречи на принципа за правна сигурност. Съдът подчертава, че въпреки, че по принцип сроковете представляват законови процедурни ограничения за достъп до съд, тяхното тълкуване, пренебрегващо релевантни практически обстоятелства, може да доведе до нарушения на Конвенцията”(§38)

…………………………………………..

чл. 6§1 (право на справедлив процес в разумен срок)+чл. 13( липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита по повод продължителността на наказателното производство)

Case of Rachevi  v. Bulgaria (Application no. 47877/99) 23 September 2004

Съдът установява нарушение  по повод прекомерната продължителност на граждански процес във връзка с предявени искове за неимуществени вреди в резултат на причинени сериозни увреждания от ПТП (повече от 11 години). Той изтъква, че съдилищата е следвало да отчитат залога за жалбоподателките с оглед характера на водения от тях процес и обръща внимание на неоправданото забавяне между отделните съдебни заседания, насрочвани през големи периоди от време. Съдът констатира, че във връзка с установеното нарушение в националното законодателство липсва вътрешно-правно средство, чрез което могат да бъдат компенсирани жалбоподателките по повод нарушеното им право на справедлив процес в разумен срок.

…………………………….

чл. 6§1 (право на справедлив процес в разумен срок)+чл. 13( липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита по повод продължителността на наказателното производство)

Case of Dimitrov v. Bulgaria (Application no. 47829/99), 23 September 2004

Съдът установява нарушение по повод прекомерната продължителност на гражданско производство, свързано със земеделската реституция. Релевантният период се отчита от 7 септември 1992 (датата на влизане в сила на конвенцията за България) и приключва през май 2003. Във връзка с това той констатира нарушение и на чл. 13, тъй като жалбоподателят не е разполагал с правната възможност да претендира компенсация за прекомерната продължителност на гражданското производство.

………………………………………………

чл. 6§1 (право на справедлив процес в разумен срок)+чл. 13(липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита по повод продължителността на наказателното производство)

Affaire Hadjikostova c. Bulgarie (N^o 2) (Requête n^o 44987/98), 22 juillet 2004

Съдът намира, че процедура, чиято обща продължителност е 6 години за три съдебни инстанции, не може да бъде приемана за прекомерна по своята продължителност, макар че производството пред районния съд продължава цели 5 години. Поради това повдигнатите оплаквания по чл. 6§1 и чл. 13, макар и допустими, са неоснователни.

………………………………

ЧЛ.9

Чл. 9 (свобода на мисълта и изповеданията)

Case of   Supreme Holy Council of the Muslim Community  v. Bulgaria (Application no. 39023/97) 16 December 2004

Съдът намира, че българските държавни органи са надхвърлили ограниченията на правото си на преценка съгласно член 9§ 2 от Конвенцията, тъй като  намесата през 1997 в правата на организацията-жалбоподател, гарантирани в член 9 от Конвенцията (по повод свикването на обединителна конференция на двете съперничещи си крила в мюсюлманската религиозна общност), не е била необходима в едно демократично общество за защитата на обществения ред или правата и свободите на другите. Поради това е установено нарушение на чл. 9.

……………………………………………..

чл. 9 (свобода на мисълта и изповеданията)

Case of   Lotter and  Lotter  v. Bulgaria (Application no. 39015/97) 19 May 2004(Friendly settlement)

Жалбата е свързана с отмяната на правото на пребиваване на територията на страната на жалбоподателите – австрийски граждани, поради принадлежността им към нетрадиционното изповедание „Свидетели на Йехова” заради съображения, свързани с  националната сигурност. След подписано приятелско споразумение между страните, което Съдът одобрява, с решението си от 19 май 2004 г. той прекратява производството и заличава жалбата от списъка на делата.

…………………………………………………………

ПРОТОКОЛ 1

 чл.1 от Протокол 1 (нарушаване правото на собственост)

Affaire  Angelov  c. Bulgarie(Requête n^o 44076/98), 22 avril 2004

Съдът установява нарушение поради забавянето на властите в продължение на 2 години да изплатят присъденото на жалбоподателя обезщетение по ЗОДОВ с обяснението, че в бюджета на съответния съд нямало предвидено перо за изплащане на обезщетения.

………………………………………

чл. 1 от Протокол 1 (право на собственост)+ чл. 6§1 ( право на справедлив процес- неизпълнение на съдебно решение)

Case of  Mancheva  v. Bulgaria (Application no. 39609/98), 30 September 2004

Съдът установява,че невъзможността на жалбоподателката да получи изпълнение на постановеното в нейна полза съдебно решение, по силата на което й е присъдено обезщетение, представлява нарушение на правото й мирно да се ползва от своята собственост, провъзгласено в първото изречение на първата алинея на член 1 от Протокол № 1. Той констатира нарушение и на чл. 6§1.