Права на Човека .com

Не/съответствието на процедурата по настаняване в институции с Европейската конвенция за правата на човека

 /научно съобщение за юбилейната конференция на Бургаския свободен университет по повод  20-годишнината от създаването му/

             1.Сътветствие с чл. 5 § 1, алинея „d”

             Без съмнение, настаняването във ВУИ и СПИ, независимо от това  как ще бъде определена тази мярка (като възпитателна, наказателна или принудително-административна), води до ограничаване свободата на малолетните и непълнолетните лица. Ето защо е важно да се анализира доколко са налице основания и спазена ли е процедурата, за да се приеме, че  в тези случаи сме изправени пред едно от изключенията на нормата на чл. 5 от Европейската конвенция за правата на човека, прогласяваща правото на свобода и сигурност.  Това право има изключително важно значение за „едно демократично общество”. Всеки индивид има правото  да не бъде лишен или да не остане лишен от свобода, освен при условията на чл. 5 § 1. Неговите пет алинеи  съдържат изчерпателен списък на основанията, въз основа на които може да се осъществи лишаването от свобода. Мярката няма да е законна, ако не е налице някое от тях. Съдът изследва нейната законност, опирайки се преди всичко на националното право – както по отношение на материалните основания, така и на процедурата. Той изтъква обаче, че само съблюдаването на националното законодателство не е достатъчно -  член 5 изисква освен това съответствие на всяко лишаване от свобода с целта да бъде защитен  индивидът срещу произволното засягане на неговата свобода – т.е. изследва се съответствието на националния закон с Конвенцията. [1]

В чл. 5 § 1, алинея „d” е регламентирано, че това право може да бъде ограничено в две хипотези – в случаите на „лишаване от свобода на непълнолетно лице на основата на законосъобразно решение, за да се осигури надзор с възпитателна цел” или „с цел да се осигури неговото явяване пред предвидените в закона институции”.Този текст, както и останалите пет алинеи, поради това, че визират изключения, могат да бъдат прилагани рестриктивно, за да не се стигне до злоупотреба от страна на държавите, ратифицирали Конвенцията.

С оглед спецификата на настоящото проучване в тази глава ще бъде подложена на анализ само първата хипотеза на алинея „d” – лишаване от свобода с цел да се осигури надзор с възпитателна цел. Следва да бъде отбелязано, че Европейският съд твърде рядко е разглеждал случаи, в които са били  повдигани оплаквания, попадащи в приложното поле на цитирания текст на чл. 5§1 на Конвенцията, поради което и практиката в тази насока не е особено богата.[2]  Както в съдържанието на разпоредбата, така и в изследванията и коментарите на текста, се обръща внимание, че създателите му не са уточнили понятието „непълнолетен” (в английски вариант на Конвенцията е употребен терминът ”minor”, във френския - “mineur”), което идва по-скоро да подчертае, че става дума за лице, ненавършило пълнолетие по националния закон, но без да се уточняват долната или горната възрастова граница и тя да се свързва с неговата наказателна отговорност или неотговорност.[3]  Терминът има „автономно” значение по смисъла на Конвенцията (както и много други).

Обстоятелството, че текстът по своята формулировка се различава от останалите, които започват с думата „всеки”,а анализираната норма визира само ненавършили пълнолетие лица, не ги поставя в дискриминационно положение по повод  възможността им да упражняват другите права по конвенцията. Самият факт, че те не са достигнали определена възраст налага поставянето на известни ограничения. От друга страна, семейното право на всички европейски страни предоставя  права преди всичко на родителите да действат от името и в най-добрия интерес на детето (напр. чл. 2, предл 2 от Първия допълнителен протокол, както и редица конкретни хипотези на чл. 8).

Както отбелязват Питър Ван Дайк и др. в техния труд „Теория и практика по Европейската конвенция за правата на човека”,  самият факт, че в чл. 5, §1, алинея “d” изрично е предвидена хипотезата на лишаване от свобода с цел осигуряване на възпитателен надзор, свидетелства че още при формулирането й се е допускала подобна възможност, поради което и институциите в Страсбург не изключват  прилагането й. В много правни системи такъв вид ограничаване на свободата се допуска именно в интерес на непълнолетния и без оглед на това дали той е извършил или е заподозрян в извършването на престъпление или е просто „дете в риск”, което се нуждае от особена закрила. „В такъв случай се изисква да съществуват основателни опасения, че развитието или здравето на непълнолетния са сериозно застрашени (например при наркомания и/или проституция) или че лицето е малтретирано.”[4] 

Авторите, които изследват практиката на Европейския съд по прилагане на отделните текстове на Конвенцията и историята по създаването на отделните текстове изтъкват, че при анализа на тази норма основният акцент се поставя върху понятието „законен”. При това от  формулировката на алинея „d”  не произтича изискването актът да бъде постановен непременно от съд. Ето защо той може да е издаден и от административен орган. Важното е да се основава на закона – т.е. да има основанието си в националното право. [5]

Въпреки че текстът  е твърде общ и без достатъчна конкретика (което е характерно въобще за всички формулирани права по Конвенцията), Европейският съд изисква строги гаранции, че лишаването от свобода  е оправдано и се извършва с възпитателна цел. В тази връзка той е разработил своеобразен «стандарт» относно това – кога държавите могат да се позовават на  чл. 5 § 1, алинея „d”. Той се съдържа в първото решение, в което е анализирано приложното поле на този текст -  делото Буамар срещу Белгия. [6] По това дело едно непълнолетно момче било настанявано девет пъти  в затвор като своеобразна превантивна мярка с временно действие на основание  Закона за закрила на детето, докато му бъде намерено подходящо место или лице, което да поеме грижите за него. Всяко едно от тези задържания никога не превишавало законноустановения максимален срок от 15 дни. Така за по-малко от една година (291 дни)  в продължение на 119 дни  то било лишено от свобода. Преди да се прибегне до тази мярка, поради проблеми от семейно естество, които довели до личностови деформации, непълнолетният  бил неколкократно  настаняван в институции за контролирано изследване и възпитателен надзор като форма на превантивна социална мярка по Закона за закрила на детето от 1965 г.[7] Тъй като бил заподозрян в извършването на редица престъпления и  правонарушения, имал опасно поведение към другите деца и се държал арогантно, неговото поведение било разглеждане неколкократно от съда в Лиеж. По инициатива на прокуратурата след поредните му прояви, изразяващи се в «опасно поведение» (докато се намирал в един център за наблюдение и възпитателен надзор), съдът постановил временно да бъде настанен в затвор. Между отделните му задържания  момчето било предоставяно за отглеждане на бащата под надзора на социалните служби или на лелята, но след непродължителни периоди от време съдът отново бил сезиран от съответните официални власти във връзка с поредната проява  на непълнолетния с искания за настаняване в специализирана институция. Обяснението на властите било, че не могли да намерят подходящ човек, който би се съгласил да се грижи за него, нито пък имало подходящо място за настаняването му, тъй като на територията на тази област от страната нямало свободни места в институции от затворен тип за непълнолетни извършители на правонарушения. Другите институции за обучение и изследване отказвали да приемат непълнолетния поради формални основания. Всеки път съдът постановявал поредното задържане докато социалните служби намерят подходящо решение на случая.

Европейският съд изследва най-напред законността на тези настанявания, като анализира националното законодателство и доколко лишаването от свобода съответства на целите на чл. 5. Той  винаги прави уговорката, че няма за цел да дава оценка на която и да е национална правна система по принцип, но важното е тя да бъде либерална по дух. В този смисъл той констатира, че  белгийският закон от 1965 г., като е преследвал превантивни цели, е  предвиждал редица мерки, чрез които да се избегне в максимална степен намесата на наказателните юрисдикции и налагането на наказание лишаване от свобода, когато става въпрос за ненавършили пълнолетие лица. Затова в закона били изрично изброени хипотезите, в които е допустимо задържането  на непълнолетни.Самата процедура предвиждала съдията да изслуша непълнолетния, който имал право да бъде представляван от адвокат В чл. 53 от закона било предвидено изключение, изразяващо се в това, че е допустимо временно настаняване на непълнолетно лице в затвор, когато е налице «материална невъзможност» – т.е. не е възможно да се намери близък или подходяща институция, която да се съгласи да приеме детето. Съдът напомня, че националните власти и съдилищата са тези, които следва да тълкуват и прилагат вътрешното право на своята държава. Само по себе си понятието «материална невъзможност» не е достатъчно, за да се констатира незаконност на лишаването от свобода. В тази връзка съдът отбелязва, че настаняването на един непълнолетен в  затвор не би довело до нарушаване на чл. 5 § 1, алинея „d”. Обаче «законността» включва преди всичко съответствието на лишаването от свобода с  изискванията на ограниченията, визирани в  чл. 5 § 1. Анализирайки смисъла на текста и употребения предлог „за да” (“pour”, “for the purpose of”), Съдът изтъква, че „лишаването”, за което става дума в текста, „представлява средство да се осигури поставянето на заинтересованото лице под „възпитателен надзор”.[8] В случая  той констатира, че след като белгийското правителство, с оглед   превенция на правонарушенията на непълнолетните, е избрало една система за надзор с възпитателна цел, то е било длъжно да създаде и подходящите институционални гаранции, които да отговарят както на сигурността, така и на целите на възпитанието, записани в националния закон, а така също те да са в съответствие и с  изискванията на чл. 5 § 1, алинея „d”. В периода, когато са се случили събитията обаче,  в Белгия  не е съществувало нито едно затворено заведение, което да е в състояние да приема ненавършили пълнолетие лица с проблемно поведение, макар че, националният закон никъде не предвиждал и че настаняването трябва да бъде незабавно. Затова Европейският съд заключава, че самото задържане на непълнолетно лице „в условия на същинска изолация и без помощ от персонал с педагогическа квалификация не може да се смята насочено към постигането на възпитателни цели” и затова е налице нарушение на чл. 5 § 1, алинея „d”.[9]   Следователно, в този случай за Съда нарушението се заключава не в това, че в закона съществува  възможност, макар и като изключение и като временна мярка един непълнолетен да бъде настанен в затвор, а най-вече и преди всичко поради факта, че  там не са съществували условия и не са били осигурени гаранции за осъществяване на надзор с възпитателна цел.

Случаят на Д.Г. е подобен на описания по-горе[10]. Непълнолетно момче от две-годишна възраст е било поставено под грижите на социалните служби поради това, че бащата изтърпявал присъда, майката водела „хаотичен начин на живот”, а четири от общо петте деца били с криминални прояви или злоупотребяващи наркотици. Отглеждано в институции или приемни семейства, то имало различни прояви – както свързани с насилие по отношение на другите, умишлени пожари и други нарушения, така и прояви на автоагресия. Експертизите показали наличието на сериозни личностови разстройства, но властите констатирали, че в Ирландия няма подходяща институция, в която момчето да бъде настанено, задържано и обгрижено. Така се стигнало до неколкократни сезирания на съда, който приел, макар и с неохота, че най-подходящо би било като временна мярка, докато се намери по-добро решение, непълнолетният да бъде настанен в затвор за младежи (лица на възраст 16-17 години с мярка за неотклонение задържане под стража или осъдени на лишаване от свобода). Същевременно с решението били определени задължения както на социалните служби, така и на администрацията на пенитенциарното заведение. Срокът на настаняването на няколко пъти бил удължаван по молба на властите, за да успеят да намерят и оборудват подходящо место за непълнолетния и така той престоял сред други затворници с някои прекъсвания  до април 1998 г. През това време имал право да посещава курсовете за обучение и квалификация вътре в затвора, предназначени за всички затворници, както и да спортува или да се занимава с други дейности, но съобразно установения режим на пенитенциарното заведение, като през определени интервали на денонощието килията била заключвана. Позицията на правителството била, че Д.Г. бил настанен в затвора именно с цел да му бъде осигурен надзор с възпитателна цел. Съдът подлага на анализ  това твърдение, за да установи дали лишаването от свобода е законно и дали решението на властите отговаря на изискванията на чл. 5 § 1, алинея „d”.  Той констатира, че с оглед съответствието с вътрешното право, няма да подлага на съмнение компетентността на съда да наложи такава мярка и че тя е постановена съобразно националния закон. Съдът изтъква, че пребиваването  на момчето в институцията „Сент Патрик” не представлява само по себе си мярка с възпитателна цел, тъй като това е затвор и жалбоподателят там е бил подчинен на действалия по онова време режим на дисциплина. Обстоятелството, че вътре са съществували образователни услуги и такива за отдих и спорт, които били факултативни, не доказва, че са изпълнени целите на нормата на чл. 5, още повече, че непълнолетният не се е възползвал от тях, но и от досието му се установява, че службите не са предприели никакви допълнителни мерки през този период за работа с него. Ето защо Съдът намира, че лишаването от свобода на Д.Г. в периода 27 юни – 28 юли 1997 г. е несъвместимо с чл. 5 § 1, алинея „d”.

            Същевременно, Съдът не е намерил нарушение по повод настаняването на 17-годищно момиче във възпитателно заведение от закрит тип с голяма степен на сигурност, доближаващо се до затворите за възрастни, по жалбата на Сузи Конярска срещу Великобритания.[11] По това дело девойката е повдигнала  наред с другите си оплаквания и такова по чл. 5, § 1, алинея „d” за това, че била настанена по разпореждане на съда  и на основание чл. 25 от Закона за детето от 1989 г. в специализирана институция за млади хора със сериозни проблеми във възпитанието. Съдът не приел възраженията на жалбоподателката, че не е била настанена в центъра с възпитателна цел, тъй като била надхвърлила задължителната за обучение възраст (тъй като била на 17 години). Анализирайки всички предприети по отношение на нея мерки от страна на родителите и местните власти, той констатирал, че това е една дълга история на усилията, които са били предприемани по отношение на момиче с разстройство в поведението и диагноза психопатия, която води до застрашаване както на околните, така и на нея самата. Макар и да е надхвърлила възрастта за задължително обучение, настаняването не противоречи на текста на нормата на алинея „d”(в него единствено е посочено, че се допуска задържането на лица ненавършили пълнолетие). Съдът констатирал още, че в заведението се е прилагал мултидисциплинарен възпитателен подход и са били осигурени образователни програми в малки групи за трима-четирима души и дори индивидуално обучение, а самата жалбоподателка се е възползвала от част от тях. Затова той достига до извода, че лишаването от свобода е било оправдано и е отговаряло на изискванията на чл. 5, § 1, алинея „d”.

Ако съпоставим  изискванията на Европейския съд, така както са очертани в горните дела, към настаняването в съществуващите у нас възпитателни институции – СПИ и ВУИ, можем да констатираме следното. На първо място, настаняването в тези интернати се взема въз основа на „законосъобразно” решение от страна на съд, като този съдебен акт подлежи на инстанционен контрол. Доколкото това ограничаване на свобода се налага в съответствие с процесуалните и материално-правните норми на приложимото национално право – Закона за борба срещу противообществени прояви, следва да се анализира дали текстовете на  закона са ясни и предвидими. В този смисъл критика търпи липсата на достатъчно ясна дефиниция на понятието „противообществена проява”. Аз  не споделям  становището на някои автори, че несъответствието се заключавало в това, че малолетните и непълнолетните били преследвани за простъпки, за които възрастните не понасяли наказания и в този смисъл били дискриминирани и било налице нарушение на чл. 7 от Конвенцията.[12] При наличието на дългогодишна утвърдена практика относно основанията за образуване на възпитателни  дела и яснота в самия закон по повод налаганите възпитателни мерки, ми се струва пресилено да се поддържа подобна теза. Намирам, че би следвало дефиницията да дава изчерпателно изброяване на проявите, за които компетентните органи могат да налагат възпитателни мерки, като формулировката на нормата не оставя никакви съмнения относно обхвата на приложното й поле, за да не бъде тълкувана тя разширително.

На второ място, действително с настаняването в институции, като СПИ и ВУИ се ограничава свободата на придвижване, контактите на малолетните и непълнолетните с близки и приятели, напускането  на интерната се извършва при строго определен ред (включително и прекарването на почивните дни и ваканциите), а директорите са длъжни незабавно да сигнализират органите на полицията в случай на бягство на дете или несвоевременното му връщане от отпуск. Последното задължение на длъжностните лица произтича от отговорността, която им е вменена от закона, тъй като те изпълняват функциите на попечители или настойници по отношение на всички деца, настанени в заведения за отглеждане на деца (а не само в СПИ и ВУИ) и носят отговорност за тяхното здраве и неприкосновеност. Въпреки съществуващите ограничения относно свободата на придвижване и контактите на малолетните и непълнолетните, те  сами по себе си не са в несъответствие с Конвенцията (и по-специално с анализирания чл. 5§1, ал. „d”), доколкото в посочените институции действително се осъществуват мерки с възпитателен характер – работи специално обучен педагогически персонал, с настанените деца се провеждат групови и индивидуални форми на психологическа и педагогическа работа, което е в съответствие с изключението, уредено в цитирания текст.

Притесненията са свързани по-скоро с факта, че в една и съща институция се настаняват лица с различни по характера си правонарушения – някои, съдържащи от обективна страна  всички белези на престъплението, а други – поради т.н. „нарушения на статуса” – бягства от дома, прояви на проституция, злоупотреба с алкохол или упойващи вещества  и трети – жертва на домашно или друго насилие, посегателство, престъпление. Това съвместно съжителство не само се отразява неблагоприятно на всяка една от двете групи правонарушители, но пречи и на провеждания възпитателен процес вътре в институцията, като по този начин би могло да влезе в противоречие с целта на  чл. 5§1, ал. „d”, макар че в белгийското законодателство и практика не е направено такова законодателно разграничение (освен по пол).  

 2. Сътветствие с чл. 5 § 4

 Съгласно текста на чл. 5 § 4, всяко лице има право да обжалва законосъобразността на своето задържане пред съда. Този текст би следвало да се интерпретира не само в аспекта на първоначалния избор на съответната принудителна възпитателна мярка от съд. Наред с това на съдебен контрол би следвало да подлежи и продължителността на пребиваването в такъв тип институция и преценката относно целесъобразността на по-дълго или по-кратко оставане в нея.  Макар след 1996 г. да бе предвиден максимален срок за престой в СПИ и ВУИ, законодателят определено не се справи със задачата да регламентира по един ясен и непротиворечив начин каква е максималната продължителност за  оставането на малолетните и непълнолетните в тях. От една страна, в конкретните текстове на закона се съдържат противоречиви постановки. В  чл. 30,ал. 2 е регламентирано, че максималният престой в институция е 3 години, а в ал. 3 четем, че настанените в този тип институции остават там до навършването на 16-годишна възраст, но ако пожелаят и изразят това писмено, престоят им може да се удължи до 18-години. От друга страна, през целия този период не е предвиден никакъв външен контрол и проверка относно целесъобразността от оставането на малолетния/непълнолетния в интерната. Обстоятелството, че в края на всяка учебна година се провежда един „разширен” педагогически съвет с участието на прокурор, инспектор от ДПС и представител на местна комисия, не променя факта, че липсва независима преценка от страна на съда.  Именно в този аспект нашият закон и практиката са уязвими и не съответстват на изискванията на Конвенцията. Липсата на фиксирана продължителност на мярката по настаняване във ВУИ или СПИ представлява недопустимо произволно лишаване от свобода.

Би следвало в закона да се регламентира периодичен контрол от страна на съда (в края на всяка учебна година или на всеки шест месеца) относно целесъобразността от оставането на  малолетния/непълнолетния в институция. Районният съд по местонахождението на съответния интернат, в който е настанено детето, в открито съдебно заседание следва да го изслуша, да вземе предвид становището на педагозите и да прецени дали е в негов интерес оставането му там или може да бъде освободено. Той би следвало да разполага и с оценката на съответния отдел за закрила на детето по постоянното му местоживеене и да определи въз основа на всички данни дали малолетният или непълнолетният продължава да бъде „дете в риск” и  налага ли се по отношение на него да бъдат  предприети някакви подкрепящи мерки, в случай на прекратяване на престоя му в СПИ/ВУИ.

3. Съответствие с чл.6

Правото на справедлив процес е едно от най-всеобхватните и основни права, прогласени в Европейската конвенция за правата на човека. Доколкото определянето на възпитателни мерки, свързани с ограничаване на свободата, по своето съдържание се доближава до наказателно обвинение, за него следва да намерят приложение и съответните минимални стандарти на чл. 6 в наказателните му аспекти.   След промените от 2004 г. процедурата по налагане на принудителните възпитателни мерки в общи линии бе приведена в съответствие с изискванията на Конвенцията :

- настаняването в СПИ и ВУИ е в компетенциите единствено на районния съд;

- определянето на възпитателната мярка става след провеждане на съдебно заседание с призоваване на самия малолетни или непълнолетен и неговите родители или лицата, които ги заместват;

- за заседанието се призовават лицата, които защитават неговите законни интереси;

- съдът е длъжен да изслуша призованите лица и има право да събира и други доказателства освен събраните от местната комисия;

- съдът се произнася с мотивирано решение или определение (в зависимост от избора на мярката).

На законодателно равнище така описаната процедура не противоречи на чл. 6§1 сама по себе си, но би могло да се каже, че тя е недостатъчно подробна – не регламентира цялостно  процесуалните права и задължения на участниците, нито на съда, поради което твърде леко би могла да бъде и заобиколена. Именно подобни нарушения са констатирани в практиката. Тъй като в чл. 24а, ал. 2 е регламентирано, че съдебното заседание се провежда с призоваването на малолетния или непълнолетния, може да се заключи, че ако е спазена процедурата по призоваване, е възможно провеждането на заседание и без присъствието на малолетния или непълнолетния, на неговите родители, на прокурор. Макар и в огромното болшинство от анализирани съдебни решения да бе констатирано участието на малолетния/непълнолетния и на негов адвокат или доверен представител, все пак бяха установени отделни случаи, когато той не присъства, защото не може да бъде издирен. Задочното постановяване на решение, с което се налага принудителна възпитателна мярка е в пряко нарушение на минималните  гаранции за справедлив процес, регламентирани в чл. 6.3с и d (да се защитава лично или да ползва адвокат по свой избор и да участва в разпита или да изисква разпит на свидетели). В този смисъл е наложително изрично в закона да се регламентира задължителното присъствие на малолетния или непълнолетния при разглеждане на неговото дело пред съда.

На второ  място, липсата на по-детайлна законова регламентация, разграничаваща СПИ от ВУИ води до това, че определянето на възпитателна мярка по чл. 13,ал. 1, т. 11 или 13 е абсолютно непредвидимо. Липсата на ясни и точни критерии за настаняване в тези два типа специализирани институции   повдига сериозни проблеми на плоскостта на чл. 6§1 от Европейската конвенция за правата на човека, защото няма яснота и предвидимост в кои случаи може и следва да се приложи възпитателната мярка „настаняване в СПИ” и в кои – „настаняване във ВУИ”. Това води до затруднения за съда и до неяснота у самия малолетен или непълнолетен какво би могъл да очаква за извършените от него прояви.

На трето място, липсата на точни указания в нормата на закона какви реквизити следва да съдържа решението на съда  води до това, че на практика в немалко съдебни актове  няма конкретизация за вида и периода на извършените прояви. Това е съществено нарушение на чл. 6§1 от Европейската конвенция за защита на правата на човека, защото малолетният/непълнолетният не е наясно за какво точно му се налага конкретната възпитателна мярка.

На четвърто място, изискването за мотивираност на съдебните актове като гаранция за справедлив процес е регламентирано във всички процесуални закони и е относимо   за всички форми на правораздаване – наказателно, административно и гражданско. Каквато и характеристика да бъде дадена на това особено съдебно производство, в което се разглеждат правонарушенията на малолетните и непълнолетните, те (изискваниятата)   с пълна сила се отнасят и за решенията на съда, постановявани на основание чл. 24а, ал. 4 от закона.Липсата на мотиви или непълните и неясни мотиви показват, че съдът не е изяснил обстоятелствата по конкретния случай, а  заинтересованото лице не може да се информира относно обстоятелствата, довели съда до решението да приложи именно избраната от него възпитателна мярка. Това вече води до нарушение на чл. 6§1.

Посочените проблеми са преодолими, ако бъде усъвършенствана уредбата относно процедурата по налагане на възпитателни мерки от съда, като в нея бъде изрично регламентирано, че участието на малолетния или непълнолетния в съдебното заседание е задължително, а правата му се защитават от адвокат (избран от него или определен от съда); в закона следва изрично да бъде регламентирано задължението на съда да информира малолетния или непълнолетния за правата му – да бъде изслушан, ако има желание, да разпита другите участници в производството, включително и за това, че може да обжалва съдебното решение, ако не е съгласен с него.

Наред с това, би следвало задължително да се предвиди препращаща норма за неуредените въпроси, така че съдът да е наясно към кой от процесуалните закони да прибегне при констатиране на  празноти в процедурата. Сега отделни съдебни състави прилагат по аналогия НПК, макар подобна регламентация в ЗБППМН да липсва.

Колкото до качеството на съдебните актове, проблемът не би могъл да се реши на законодателно ниво, тъй като той е от практическо естество. Би следвало да се осъществява периодичен контрол върху актовете на съда, макар и откъм тяхната „външна” законосъобразност – дали са мотивирани или не.

Не съм склонна да поставя знак за равенство между производството по определяне на възпитателна мярка за извършено правонарушение по смисъла на ЗБППМН с наказателното производство за извършено престъпление по НПК, за да правя паралел доколко гаранциите на наказателния процес са спазени при налагането на възпитателни мерки и оттам да обсъждам въпросите за обвинението, за неговата яснота за малолетния или непълнолетния и пр.[13] На първо място, както беше посочено при анализа на характера на възпитателните мерки, макар и да имат принудителен характер, те не са наказания по смисъла на НК . На второ място, не може да се приеме твърдението, че  настаняването в СПИ или ВУИ е осъждане за извършено престъпление – действие или бездействие, тъй като възпитателната мярка не е свързана с нито една от последиците на осъждането. Предприеманите мерки и особено най-сериозните от тях – настаняването в институции, не следва да бъдат възприемани като вид санкция за неправомерно поведение, а по-скоро като краен способ за постигане на целите на възпитанието, за опазване  на здравето и сигурността на самото дете, а в някои случаи – и на обществото от него. Подобни цели не са непознати на други правни системи.  Европейският съд не е намерил нарушение на Конвенцията, когато едно непълнолетно момиче с диагноза психопатия (за която било прието, че е нелечима) било настанено в заведение за не                            пълнолетни от затворен тип с висока степен на сигурност поради извършени от него различни прояви, свързани с агресия, застрашаващи както околните, така и самото него.[14]  Съдът приел още, че в случая не е налице нарушение и на правото й на семеен живот, защото откъсването й от семейството е било продиктувано от необходимостта да се предприемат мерки за защита както на обществения интерес, така и на нейното здраве и сигурност.

Доколкото настаняването в институции като СПИ и ВУИ  има своята законова база и се извършва при условията, „предвидени в закона”, а самата мярка  се определя  от съда след предварителното събиране на достатъчно пълна информация както за проявите на самия малолетен или непълнолетен, така и за неговите личностови особености и средата, в която расте, а освен това подлежи и на инстанционен контрол би могло да се заключи, че процедурата   е в съответствие с чл. 6 от Европейската конвенция за правата на човека.   

            С оглед изложената позиция не намирам, че се налага да обсъждам съответствието на настаняването в СПИ и ВУИ с текстовете на чл. 7 и 8 от Конвенцията, тъй като по мое мнение, ЗБППМН  не противоречи на тези норми на Конвенцията.

[2] В контекста на разглежданата в монографията проблематика са постановени две решения по основателност, едно по допустимост и е налице едно приятелско уреждане на спора: Bouamar c. Belgique, requête no 9106/80, arrêt du 29 fevrier ;  D.G. c.Irlande, requête n^o 39474/98, arrêt du 16 mai 2002; Suzie Koniarska v. United Kingdom, Application no. 33670/96, decision as to the admisssibility, 20 October  2000;  Jan Jeffrey KROPS v. the Netherlands, Application no. 26748/07, decision 23 March 2010

[3] Вж. в този смисъл Harris, D.J., O`Boyle, M., Warbrick C. Law of the European Convention on Human Rights. second edition New York. : Oxford University Press,2009,  p.151.

[4]  ван Дайк, П, ван Хууф, Г.Й.Х. Европейската конвенция за правата на човека – теория и практика. С.: Фондация „Български адвокати за правата на човека”, 2000 , с.333; в този смисъл Вж. и La Convention européenne des droits de l`home (Commmentaire article par article),sous la direction de Luis-Edmond Pettiti, Emmanuel Decaux et Pierre-Henri Imbert Paris:Economica, 1995, p.195.

[5] Вж. Theory and Practice of the European Covention on Human Rights. Fourt Edition. Antwerpen-Oxford:Intersentia.,2006,p. 475; Harris D.J., O`Boyle M., C. Warbrick – ibidem. ,p.152

[6]Вж.  Bouamar c. Belgique, §§43-52

[7] Съгласно закона от 1965 г., чиято цел е насочена към защита на здравето, нравствеността  и образованието на младежи, ненавършили 18 години, за извършените от тях правонарушения  могат да се прилагат само  мерки за надзор, обучение и такива с предпазващ характер. В него се съдържат разпоредби за  „социална защита” и такива за „юридическа защита”. Последните се прилагат по отношение на следните категории лица, изчерпателно изброени в чл. 36: ненавършили пълнолетие, чието здраве, сигурност или нравственост са поставени в опасност било поради средата, в която са отглеждани, било поради действията, които извършват, или поради условията на тяхното образование са компрометирани поради поведението на лицата, които се грижат за тях; б) по отношение на лица, установени да скитат или просят, или обичайно ангажирани с такива дейности; в)по отношение на ненавършили пълнолетие, срещу които е започнало наказателно преследване за извършено престъпление. По отношение на тези категории лица в чл. 37 от  закона са предвидени следните мерки:  порицание, поставяне на лицето под наблюдение от страна на комисията за закрила на детето; задължаване на  ненавършилия пълнолетие   да посещава училище или определен образователен курс, да изпълнява указанията на център с образователна или психологическа насоченост и пр. , както и настаняване на такова лице в държавна институция за възпитателен надзор. Първоначално те са били   „отворени” – с полу-свободен  режим, като има разделение в зависимост от пола на лицата – само за момчета и отделно за момичета . От 1981 г. е открита и институция от. „затворен тип” за ненавършили пълнолетие с твърде проблемно поведение. Тези заведения са различни и нямат нищо общо със затвора, в който могат да бъдат настанявани след осъждането си навършилите 16-годишна възраст – §§25-29 от решението. 

[8] § 50 от решението

[9] §52  от  решението

[10] Вж. D.G. c. Irlande, requête n^o 39474/98, arrêt du 16 mai 2002

[11] Вж. Suzie Koniarska v. United Kingdom,  2-5.

[12] Този въпрос е изследван от друга гледна точка в глава І, §1, поради което тук не се налага да бъдат повтаряни аргументите, които са изложени там. Наред с това, от цитираните в предходното изложение решения   на Европейския съд се установява, че в законодателствата на други европейски страни също се предвиждат възпитателни мерки по отношение на  прояви, за коитовъзрастните могат и да не бъдат преследвани  -бел.авт.

[13] Оплаквания в подобен смисъл са направени в:  requête n^o 51776/08 – A. et autres contre la Bulgarie, комуникирана на правителството на 28 май 2010 г.

[14] Вж. Suzie KONIARSKA v. United Kingdom, Application no. 33670/96, decision as to the admisssibility, 20 October  2000

СЪДЕБНАТА ПРАКТИКА ПО ОПРЕДЕЛЯНЕ НА ВЪЗПИТАТЕЛНИТЕ МЕРКИ „НАСТАНЯВАНЕ ВЪВ ВЪЗПИТАТЕЛНО УЧИЛИЩЕ-ИНТЕРНАТ” И „НАСТАНЯВАНЕ В СОЦИАЛНО-ПЕДАГОГИЧЕСКИ ИНТЕРНАТ” (резултати от криминологично изследване) 

статия, одобрена за печат в сп. „Общество и право“

                                                                                  Светла Маргаритова

През  2004 г.  бяха извършени най-кардиналните промени в Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните – както по обем, така  и по съдържание. Една от най-същностните  се заключаваше в предоставеното правомощие единствено на съдилищата да определят възпитателните мерки, свързани с отделянето на малолетния или непълнолетния от семейството при спазването на двуинстанционно съдебно производство.

Предмет на настоящата статия са резултатите от проведено проучване, основаващо се на  182 съдебни  актове на 63 районни съдилища, от които – 25 от областни градове, постановени в периода януари 2005 – декември 2010 г. Изследван е ефектът на измененията в Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетни и непълнолетни от 2004 г. върху практиката на съдилищата  по настаняване на малолетни и непълнолетни в специализирани възпитателни заведения – социално-педагогически интернати и възпитателни училища-интернати .

 От 1961 г., когато бе регламентирано правомощието на местните комисии да образуват възпитателни дела и да налагат възпитателни мерки и до 1996 г., техните решения не подлежаха на съдебен контрол. Не беше предоставена възможност за обжалването им на засегнатите лица дори и по административен ред. Единствено бе уредено служебното преразглеждане на случая, ако  „изпълнителният комитет на народния съвет намери, че решението е незаконосъобразно или противоречи на доказателствата”.[1]

През 1996 г. бе направен първият плах опит за разчупване на този административен модел  с въвеждането на един квази съдебен контрол. В чл. 23, ал. 3 бе регламентирано, че когато местната комисия определи мярката „настаняване във ВУИ”, тя служебно изпраща цялата преписка на районния съдия, който по своя преценка или по искане на малолетния/непълнолетния или неговите родители може да се срещне с него преди да се произнесе по случая. След това съдът в закрито заседание се произнася, като проверява законосъобразността и обосноваността на решението на комисията.Това законодателно решение не беше добро и с основание бе критикувано, че е предприето по-скоро, за да омекоти критиките в навечерието на първия доклад пред Комитета на ООН за правата на детето.[2]  Не бяха създадени истинските гаранции за разглеждане на делото с участието на страните по спора и изясняването на фактите. Съдът имаше функциите да проверява акта по-скоро от външната му страна и по формалните белези за законосъобразност, а неговото решение не подлежеше на съдебен контрол. Макар че  настаняването в СПИ също бе свързано с ограничаване на свободата, за него не бе предвидена възможността за упражняване на контрол от страна на съда, което по същество създаде          неоправдани различия  във връзка със законността на определяне на тази възпитателна мярка. Тук  рискът от произвол бе засилен и от законовата регламентация, позволяваща изпращането в социално-педагогически интернати на основание социални индикации и  по молба на самите родители, които поради финансови или битови причини не можеха да се грижат за децата си.[3]

 Характерът на процедурата пред районния съд и видът на съдебния акт

С  промените от 2004 г. бе регламентиран особен ред за разглеждане на делата в случаите, когато местната комисия достигне до извода, че се налага определяне на възпитателна мярка, свързана с ограничаване на свободата. Съгласно чл. 21, ал.1, т. 2 от закона, когато след преценка на събраните доказателства съставът на комисията реши, че следва да бъде наложена една от двете най-сериозни възпитателни мерки – „настаняване в СПИ” или „настаняване във ВУИ”, той изготвя решение, с което прави предложение до районния съд  в този  смисъл и възпитателното дело се изпраща в тридневен срок в районния съд.

В хода на изследването бе установено, че по изпратените от местните комисии преписки районните съдилища  образуват дела, които най-често са наречени частно-наказателно дело (Ч.Н.Д.) -  в  65,7%   от проучените случаи. Второто и третото место с почти еднакъв относителен дял се пада на определенията наказателно-частно дело (НЧД) – в 15,5% от случаите и наказателно-административно (НАХД) – в 13,3% от изследваната съвкупност. В другите 5,5 % делата биват обозначавани като административно, административно-наказателно, частно-гражданско или просто гражданско дело и дело. Няма единна практика дори в рамките на един и същ съд. Така, в Софийския районен съд делата са както от административен характер, като напр. н.а.х.д. № 3440/09 г. на 94-ти състав, н.а.х.д. № 3633/2010 на 12 състав, така и от наказателно-частен характер, като н.ч.д. №  1088/06 на 14 състав или н.ч.д. № 13849/06 на 19 състав, наказателна колегия. Анализираните решения на районни съдилища от всички съдебни райони в страната показват разнобой в категоризирането на делата, което би могло да създаде проблем при обобщаването им и предоставянето на информация за Националния статистически институт.

Почти в 100 % от анализираните решения присъства понятието „наказателен”. Отвъд разнообразието на използваната терминология за съответната съдебна процедура, което само по себе си е показател за липсата на еднородност на съдебната практика, по-сериозният въпрос е как съдилищата възприемат образуваните производства. Ако се съди по този външен белег, както и от обстоятелството, че делата са гледани предимно от наказателни състави, се налага изводът, че този род съдебни производства се категоризират по естеството си като доближаващи се най-вече  до административно-наказателната процедура. Доколкото  характерът на налаганите мерки е свързан с ограничаване на свободата, макар и тяхната цел да е възпитателна, би следвало да   се приложат съответните минимални стандарти, относими към подобни производства, съгласно чл. 5, т. 1, „d” от Европейската конвенция за правата на човека. За подобни гаранции настояват и някои правозащитници и правозащитни организации, като Българския Хелзинкски комитет.[4]   

Съдебната процедура пред районния съд за налагане на най-сериозните възпитателни мерки по т. 11 и 13 е уредена в един единствен текст – чл. 24а. Районният съд действа като първа инстанция, сезирана от съответната местна комисия с предложение за  настаняване в СПИ и ВУИ. Текстът е крайно пестелив, като в пет алинеи е направен опит да се регламентира всичко, което се случва при разглеждане на делото – от насрочването му до постановяването на съдебния акт, включително и правото на обжалване на решението. При това  прекомерно оскъдно описание на процедурата е естествено да съществуват  редица празноти в закона. Част от тях  пораждат  голям разнобой в практиката. Други  водят до допускане на сериозни процесуални нарушения, които дават отражение и върху правото на защита.   Така например, никъде не е регламентирано дали съдът води протокол от проведеното съдебно заседание и какво   следва да бъде отразено в него; какви въпроси подлежат на изясняване по време на съдебното заседание (извън установяването на това, доколко предложението на местната комисия отговаря на  формалните законови изисквания ); какви са правата на малолетния/непълнолетния по време на разглеждане на неговото дело; какви са задължителните реквизити на самото решение и др.п. Няма препращане нито към процедурата на чл. 20, в който доста подробно е регламентиран редът за разглеждане на възпитателното дело пред местната комисия, нито към друг нормативен акт, чиито правила да бъдат приложени  при констатирането на празноти, напр. НПК, ЗАНН, АПК или ГПК. Тази непълна уредба води до изключително груби нарушения на основополагащи изисквания за формата и съдържанието на съдебния акт, както и за осигуряването на гаранции за справедливо правораздаване по отношение на малолетните и непълнолетните. Някои от несъвършенствата на процедурата ще бъдат анализирани в следващото изложение.

В чл. 24а, ал. 4 е регламентирано, че когато налага възпитателните мерки по чл. 13, ал. 1, т. 11 или 13, съдът се произнася с решение, а ако прекрати делото на основание чл. 21, ал. 1, т. 3 и 4 – с определение. Тази норма обаче не се спазва от всички съдилища. Изследването установи, че съдебните актове, постановявани от районните съдилища по реда на чл. 24а от закона, са разнообразни както по форма, така и по съдържание. Анализът показа, че в болшинството от случаите съдът постановява решения, но има и съдилища, които се произнасят с определение, като например   определение № 65 от 12.01.2010 г. по ч.н.д. № 4297/09 на ХІІІ с-в на Плевенския районен съд; определение от 30.06. 2008 г. по ч.н.д. № 2160/08 на същия съд.

В по-голямата си част  съдебните актове са оформени по модела на гражданските и административните дела или решенията на въззивните инстанции по наказателни дела – т.е. с мотиви, предхождащи диспозитива. Не са рядкост обаче и съдебните състави, които, повлияни от наказателното съдопроизводство, отдават предпочитание на модела на присъдите по наказателните дела и постановяват първо диспозитив, след което излагат мотиви.[5] Сред проучените дела се срещат такива, в които съдебният протокол и решението са в един съдебен акт, поради което съдържанието на същия включва едновременно елементи и от двата самостоятелни акта – първата част е протоколна, следвана от мотиви и завършва  с диспозитив „Реши:”. Наименованието на акта е „Протокол”. В тези случаи обаче мотиви по същество почти липсват. Те са заместени от изброяване на събраните доказателства и разпитаните свидетели.[6]

Има и немалко дела, в които решението съдържа единствено и само диспозитив.[7] Проблемът за липсата на мотиви ще бъде коментиран самостоятелно в следващото изложение  във връзка с качеството на постановяваните съдебни актове.

                        Изискването за мотивираност на съдебния акт

Отвъд  чисто формалните  външни белези, сочещи на разнородна практика на постановяваните съдебни актове,  по сериозни притеснения буди фактът, че  половината от съдебните решения не са добре мотивирани (50.3%) Най-често не е изяснено основанието за образуване на възпитателното дело, по което е направено предложение за настаняване в СПИ или ВУИ, липсва конкретизация за времето, мястото и дори вида на проявата; не е отразено какви са били  предходните прояви и мерките,  предприемани по отношение на детето. В част от решенията е налице описание на фактическата обстановка (включително и семейната среда на детето), но липсват каквито и да е аргументи относно избора  на наложената мярка – защо се налага настаняване във ВУИ или в СПИ. В немалко решения   мотивите представляват преразказ на становищата на отделните участници в процеса и на конкретно извършената проява, но липсва какъвто и да било опит за обяснение на поведението на малолетния или непълнолетния, а оттук – липсват и правни аргументи как съдът определя възпитателната мярка. Илюстрация в това отношение може да бъде дадена с мотивите на  решение № 51 16.07.2010 на VІІ наказателен състав по н.ч.д. № 1291/2010 на районен съд – Добрич. По делото е съставен подробен протокол за разпит на участвалите в съдебното производство лица, след което е направено кратко обобщение, че доказателствата за извършената проява се съдържат в материалите по образуваното досъдебно производство и „предвид обстоятелството, че наложените от МКБППМН до настоящия момент с три предходни решения възпитателни мерки по чл. 13, съответно по  точки 1, 7, 8 и 12, не са изиграли своя възпитателен и превантивен ефект, съдът намира настоящото предложение за основателно.” Протоколът завършва с дипозитива „реши”. В решение № 1437/22.07.2010 г. по ч.н.д. № 4142/2010 на 11 с-в на Пловдивския районен съд,  като че ли в мотивите са  използвани части от  други решения, без да е  конкретизирано нарушението, без да е ясно  кога е извършено,  къде, дали е спазен  срокът за налагане на мярката.[8]

Немалко районни съдии се задоволяват да проверят наличието на формалните законови предпоставки за налагане на мярката, спазена ли е процедурата при разглеждане на възпитателното дело  и дали  решението на местната комисия отговаря на изискванията на закона – т.е. по същество се прилага процедурата, която бе в сила до 2004 г. [9] Мотивите на част от решенията са толкова общи по своите изкази, че биха могли да намерят приложение по всяко едно подобно дело, като се променя единствено само името на съответния малолетен/непълнолетен.

В някои съдебни актове се наблюдава недопустимо объркване на фактическата обстановка, пола на детето, както и дали е малолетно или непълнолетно (на различните страници на мотивите или дори в отделни пасажи терминологията е различна). Само изписването на името и ЕГН-то в диспозитива на решението са точният индикатор за неговия пол и възраст. Най-често подобни пропуски са констатирани в съдебните актове на едни и същи съдии, като например на 19 наказателен състав на Софийския районен съд.[10] Така, в протокола на проведеното от този състав съдебно заседание от 27.05.2010 г. по н.а.х.д. № 4976/10 името на момичето е ту Мария, ту Стефка (това е името на майката, но нейното име се среща по-често в словосъчетанието „непълнолетната Стефка”), записано е, че живее в Кризисен център в гр. Пазарджик и че е отглеждано от своите родители, а то е било настанено по реда на Закона за закрила на детето в дома за деца „Ас.Златаров” в гр. София и  не познава баща си. Ако към преписката липсваше социалният доклад, нямаше как да се разбере, че момичето е било жертва на международен трафик и е принуждавано да проси и проституира, потърсило е помощта на посолството на Република България във Виена, след което му е била предоставена социалната услуга „постоянна грижа” към Кризисния център в Драгоман, а впоследствие, тъй като никой от близките роднини не проявява интерес към детето, то е настанено в дом за деца. Тези важни факти не само отсъстват от протокола на съда, но в него фигурира напълно невярна информация, като това, че момичето е започнало да напуска дома си (където всъщност не е живяло) и че било криминално проявено. Този пример е особено фрапиращ, като се вземе предвид, че изготвените доклади по чл. 16, ал. 4, т. 2 от ЗБППМН и по чл. 21, ал. 1, т. 15 от ЗЗД се прилагат към материалите по възпитателното дело на основание чл. 16, ал. 6, предл. 2 и би следвало съдът да се запознае с тях преди да постанови своето решение.

За съжаление примерът не е единствен.  Особено показателно в същия смисъл е и решението на районния съд в гр. Лом от 29.06.2007 г. по н.ч.д. № 147/07 г. На  втората страница от мотивите  в три отделни абзаца е посочено, че е изслушана непълнолетната; че майката е подписала декларация за пълно осиновяване на малолетния и че :”По изложените съображения съдът намира, че направеното предложение на местната комисия – гр. Лом е основателно за налагане на възпитателна мярка на непълнолетния, поради което следва да бъде уважено. Отчитайки поведението на малолетния, съдът намира, че следва да му се наложи възпитателна мярка по чл. 13, ал. 1, т. 11…”. Делото е образувано по повод противообществени прояви на 13-годишно момче. Това неглижиране на терминологията и използването на две различни по съдържание понятия като синоними неминуемо провокира и въпроса – дали всички районни съдии различават наказателно неотговорните малолетни от непълнолетните правонарушители и дали това смесване на понятията е признак за небрежност на езика или за незнание. Подобни съмнения са провокирани все от същото съдебно решение, в чиито мотиви съдът изтъква :”Димитров е извършител на многократни противообществени прояви – деяния, съставлващи престъпления по смисъла на НК, за които е освобождаван от наказателна отговорност на основание чл. 61 НК”. Този текст, както е известно, е относим само за непълнолетните, които са извършили престъпление поради увлечение или лекомислие.

От редица съдебни решения не става ясно дали настаняването в СПИ или ВУИ се налага за цялостно противоправно поведение или за една конкретна проява, което илюстрира  чисто формалния характер на проведеното съдебно производство.[11] Липсата на конкретизация за вида и периода на извършените прояви се среща в немалко съдебни актове, което е съществено нарушение на чл. 6.1. от Европейската конвенция за защита на правата на човека, защото малолетният/непълнолетният не е наясно за какво точно му се налага конкретната възпитателна мярка.[12] Непосочването на времето на извършването на проявите води до невъзможност да се извърши проверка дали не са налице условията на чл. 13б от закона, съгласно който възпитателното дело не се разглежда, а образуваното се прекратява, когато са изтекли 6 месеца от извършената противообществена проява или от влизането в сила на акта по чл. 61 от НК.

Макар и като изключения, но в изследваната съвкупност бяха констатирани случаи, когато съдът не е обърнал внимание какво е предложението на местната комисия и е постановил друга възпитателна мярка, но не защото не е бил съгласен с нейното становище, а поради това, че изцяло е елиминирал приложените към възпитателното дело документи. Така, в решението на местната комисия на район „Надежда” – гр. София от 3 юни 2008 г. е отразено, че по отношение на малолетния се предлага възпитателна мярка по т. 11 – т.е. настаняване в СПИ. В доклада, изготвен на основание чл. 16, ал. 4, т. 2,  фигурира предложение в същия смисъл. В мотивите на съдебното решение обаче е отразено, че е постъпило предложение от местната комисия за налагане на възпитателна мярка по т. 13 – настаняване във ВУИ. Съдът в диспозитива на съдебния си акт под формата на протокол и решение, определя настаняването на малолетния във възпитателно училище-интернат за срок  от две години.[13] 

Усещането за  формализъм на част от съдебните актове се подсилва от твърде честата практика  да се  възприема предложението на местната комисия автоматично и безкритично, без да се направи самостоятелен  анализ на основанията за образуване на възпитателното дело и мотивираността на найното предложение. В немалко случаи съдът се задоволява да изброи приложените към възпитателното дело документи и отсъжда, че с оглед наличието на предходни възпитателни мерки законосъобразно е предложението на местната комисия за настаняване в СПИ/ВУИ. В мотивите на не едно   решение се установява  дословно припокриване с текста на социалния доклад или с този, изготвен на осн. чл. 16, ал. 4, т.2  от ЗБППМН. Не са редки случаите, когато предложението на местната комисия е възприемано безкритично от съда и той прилага мерките по т. 11 и 13 и по отношение на деца, които нямат място в специализираните институции.[14]

Изследването констатира, че в около 1/3 от анализираните съдебни решения съдът е имал основание да възприеме  предложението на местната комисия (31,1%), в около 1/5 от тях, макар че не е имал основания, е възприел предложението (21.9%), а в 8,5 % от случаите той правилно не се е съобразил с изразеното становище на комисията. В останалите 38,4 % от проучените актове на съда е трудно да се направи тази преценка най-вече поради недостатъчната им мотивираност.

Независимо че нормата на чл. 24а, ал. 4 постановява, че съдът се произнася с „мотивирано решение”, в 10.0 % от проучените съдебни актове мотивите са съвсем кратки или отсъстват напълно.[15] Те не само илюстрират наличието на формализъм в подхода на съда, но и поставят под съмнение самата идея за гаранциите на съдебния контрол при налагане на ограничителната мярка. Подобен подход е в нарушение и на нормите на чл.6 § 1 от Европейската конвенция за правата на човека, тъй като при липсата на мотиви  заинтересованото лице не може да се информира относно обстоятелствата, довели съда до решението да приложи именно избраната от него възпитателна мярка. Изискването за мотивираност на съдебните актове като гаранция за справедлив процес е относимо не само за наказателните, но  за всички форми на правораздаване – административно и гражданско, поради което, каквато и характеристика да бъде дадена на това особено съдебно производство, изискванията за мотивираност  с пълна сила се отнася и за решенията на съда, постановявани на основание чл. 24а, ал. 4 от закона.

Изследването не би било обективно, ако акцентира единствено и само върху некачествените съдебни актове, а елиминира изцяло  наличието и на много добре мотивирани решения. От проучената съвкупност  39.7 %  от анализираните решения (за настаняване в специализирана институция или отказ да се възприеме предложението на местната комисия) са добре мотивирани. В тях добросъвестно са отразени становищата на всички участници в съдебната процедура, изяснена е фактическата обстановка, основанието за образуване на възпитателното дело, направен е подробен анализ на поведението на детето, предприетите предходни възпитателни мерки и техният ефект.[16]

Намирам, че вероятно относителният дял на добрите съдебни актове би бил много по-висок, ако в самия закон беше регламентирано какви са задължителните реквизити на съдебното решение и какви са основните обстоятелства, които би следвало да анализира съдът при избора на най-подходящата възпитателна мярка -  така, както това е направил законодателят в чл. 21 , ал. 1 от закона.  Наред с това не е без значение и липсата на специализирана подготовка и съответни знания от страна на магистратите, на които се възлагат тази категория дела.    

  Съответствие на определената възпитателна мярка – настаняване в СПИ или ВУИ на характера на противообществената проява

Тестът за пропорционалност

В закона за борба срещу противообществените прояви видовете възпитателни мерки са регламентирани в чл. 13. Ако се приложи формално-логическият подход на тълкуване на нормата на чл. 13, ал. 1 на ЗБППМН, би следвало да се приеме, че след като настаняването в СПИ систематично е поставено в т.11 от набора на всички възпитателни мерки, следвано от предупреждение за настаняване във ВУИ  – т.12 и накрая  в т. 13 е регламентирана мярката настаняване във ВУИ, то няма спор, че най-сериозна по своята тежест е тази мярка, която е поставена на последно место. Подобен извод намира своята опора и при систематичното тълкуване на посочената норма във връзка с чл. 28, ал. 2 от закона, в който е регламентирано, че във ВУИ „се настаняват малолетни над 8-годишна възраст и непълнолетни, извършили противообществени прояви, към които възпитателните мерки по чл. 13, ал. 1, т.1-10 и 12 не са се оказали достатъчни и за нормалното им възпитание няма подходяща социална среда”. Езиковото   тълкуване на текста – използването на съюза „и” и миналото свършено време на глагола показва, че прилагането на най-сериозната възпитателна мярка е допустимо само при наличието на комулативност на три предпоставки. Първата от тях е по отношение на лицето вече да са били прилагани някои от предходните възпитателни мерки, изброени в т.т.1-10 и 12. Другите две са свързани с липсата на положителна промяна в поведението на малолетния/непълнолетния и невъзможността подобен резултат да се очаква в социалната среда, в която той се развива.

Макар и да не е изрично записано, от съда се изисква да приложи теста за пропорционалност при избора на мярката – т.е. тя да съответства по тежест на характера и вида на проявите на лицето и на неговите индивидуални особености. Всъщност критериите  за избор на най-подходящата мярка са регламентирани в частта за процедурата пред местните комисии. В чл. 21 от закона, след последните му изменения през 2004 г. бяха включени основните обстоятелства, които трябва да бъдат взети предвид при избора на подходящата възпитателна мярка от местната комисия, а именно: „личностните особености на извършителя, неговата възраст, здравословното му състояние, физическото и психическото му развитие, семейната среда, образованието и възпитанието, характера и тежестта на деянието, мотивите и обстоятелствата, при които е извършено, направен ли е опит за отстраняване на причинените вреди, последващо поведение на извършителя, предишни прояви и налагани мерки и наказания, както и други обстоятелства, които имат значение в конкретния случай”. Текстът, уреждащ правомощията на районния съд, не съдържа препратка към чл.21. Би било целесъобразно de lege ferenda да се предложи към съдържанието на сегашния чл. 24, ал. 5 да се добави текст, че съдът се произнася с мотивирано решение, като взема предвид обстоятелствата по чл. 21 от закона. Така би възникнало законовото задължение за съда да  аргументира избора на съответната възпитателна мярка и да приложи принципа на индивидуализация при определяне на конкретната възпитателна мярка  в най-пълна степен.

Подобен подход се  наблюдава в практиката на някои районни съдилища, които в мотивите си аргументират именно по този начин своя избор на възпитателна мярка. В 8,5% от проучените съдебни актове съдът не възприема предложението за настаняване във ВУИ или СПИ и налага по-леки възпитателни мерки, обосновавайки своето решение както с оглед особеностите на личността на детето, така и с характера и сериозността на проявите му. Като се вземе предвид, че тази категория дела се разглежда от наказателни състави, не е учудващо, че те прилагат  по аналогия принципите на индивидуализация на наказанието по НК. Така в решението по н.а.х.д. № 14300/2010 г. на Софийския районен съд е направена великолепна обосновка защо съдът не приема предложението на местната комисия. Съдът изтъква, че настаняването в СПИ “е една от най-тежките възпитателни мерки, свързани с принудителна изолация от семейството, социалната среда и обществото. Настоящият състав приема, че същата се явява непропорционална на конкретната обществена опасност на деянието и личността на детето”[17] В мотивите на решението, постановено по ч.н.д. № 43/2010 районният съд в  Луковит прави подробен анализ на цялостното поведение на непълнолетния, предходните му прояви, липсата на системен родителски контрол поради това, че за него се грижи баба му, а родителите работят в чужбина. Така той достига до извода, че момчето скоро е прекрачило възрастта от малолетие към непълнолетие, извършвало е множество противообществени прояви “и като се имат предвид нездравата среда, в която е попаднал и липсата на системен и ефикасен родителски контрол, съществуват предпоставки за извършване на противообществени прояви с по-тежък резултат” Затова съдът намира за уместно да настани момчето в СПИ.[18]. С решение от 03.06.2010 г. на 110 нак.с-в по н.а.х.д. № 4249/2010  Софийският районен съд отказва да настани във ВУИ малолетно момиче за извършени от него джебчийски кражби, тъй като установява, че проявите му са инспирирани от майката, която е подтиквала детето към извършването им. Същевременно момичето е предоставено за отглеждане на бабата и дядото, които са въздействали положително на неговото поведение, предприели са със съдействието на специалисти съответните мерки за продължаване на обучението му, за посещения на психолог. Съдът приема:  „воден от разбирането, че държавните институции трябва да полагат засилена грижа за социалната адаптация на деца, лишени от родителски грижи, … че може да се  приложи успешно възпитателно въздействие с по-лека мярка, а предложението за настаняване във ВУИ следва да се остави без уважение” . Съдебният състав определя две възпитателни мерки, които според него биха допринесли за осигуряване благополучието на момичето – задължение да участва в консултации, обучения и програми за преодоляване на отклоненията в поведението (чл. 13, ал. 1, т.3) и поставяне под възпитателен надзор на обществен възпитател за срок от една година (т.5). [19]

В изследваната съвкупност попаднаха няколко изключителни решения, в които съдът излага обосновано своите аргументи за избор на конкретната възпитателна мярка. Така в решението на районния съд във Враца по ч.н.д. № 1317/08 се посочва, че съдът не е убеден, че е наложително да се възприеме предложението на местната комисия за настаняване във ВУИ и затова настанява в СПИ със  следните мотиви: „настаняването във ВУИ – по-тежката форма на училище, може да окаже негативно влияние върху крехкото психическо здраве на лицето, предвид неговата възраст – 13 г. към настоящия момент. Освен това, съдът не беше безспорно убеден от представените доказателства, че настаняването на малолетния във ВУИ е  единствено възможното и непоколебимо решение.[20] В друго решение районният съд в Габрово обосновава настаняването във ВУИ поради следното: „…престоят на малолетния М. във ВУИ не му дава възможност да затвърждава посочените противообществени навици, с които обаче, видно от поведението му извън институцията малолетният не се е разделил…Настаняването в институция с по-строг режим следва да окаже дисциплиниращо влияние върху него, като го приучи към спазване на обществено приетите правила и норми на поведение и едновременно с това да създаде предпоставки да продължи образованието си.”[21]

Подобни добре мотивирани съдебни актове за съжаление са по-малко от половината от анализираните решения, докато по-често срещаните са тези, в които липсват достатъчно убедителни аргументи защо е била наложена мярката “настаняване във ВУИ” вместо “настаняване в СПИ. Затова е трудно да се установят критериите, от които изхожда съдът, когато постановява мярката по т.11 или т. 13.         

            Около 1/5 от анализираните съдебни актове и съпътстващата ги документация показват неадекватност на определената възпитателна мярка. По-чести са случаите, когато по-подходящо е било настаняването в социално-педагогически интернат, вместо възпитателно училище интернат. [22] Понякога съдът не се съобразява не само с характера на проявите, извършени от детето, но и с неговата възраст, когато определя конкретната възпитателна мярка. Наблюдава се принципът на инерцията и безкритичното възприемане предложението на местната комисия. Така, по отношение на 10-годишно момче, извършител на 5 кражби и с две предходни възпитателни дела Пловдивският районен съд възприема направеното предложение за настаняване във ВУИ, макар че това е един от редките случаи, когато дори становището на Отдела за закрила на детето е било за прилагането на друга, по-лека мярка. В мотивите на решението си съдът се обосновава с това, че нямало резултат от посещенията на момчето в Центъра за социална рехабилитация и интеграция на деца от рискови групи, поради което “единствената адекватна в случая мярка, в резултат на която малолетният би могъл да се поправи и превъзпита и да се преодолеят натрупаните дефицити в неговото развитие е настаняването му във ВУИ”.[23] По подобен начин е реагирал районният съд в Луковит, който в своето решение безкритично е възприел предложението за настаняване във ВУИ на 11-годишно дете – извършител на кражби. Не са били отчетени факторите на семейната среда, крайната мизерия, в която расте то, както и влиянието на втория баща върху криминогенното поведение на подрастващия. Информацията, която може да бъде извлечена от съдебния акт, е повече от оскъдна (мотивите и диспозитивът са на една страница).[24] 

            Обратната хипотеза – когато съдът е предпочел настаняване в СПИ вместо ВУИ, макар и да не е имал основания, се среща по-рядко, но прилагането на неадекватна възпитателна мярка обрича предварително на неуспех очакванията за позитивен ефект. Особено показателен в това отношение   е случаят на 16-годишния Г. Преди да бъде настанен в СПИ-Лик местната комисия в Петрич е разгледала поне три възпитателни дела и му е налагала целия спектър от мерки, предвидени в ЗБППМН. Срещу него са се водили три наказателни дела, прекратени с определения от съда поради одобрени споразумения – от 11.10.2006 г., 18.12.2006 г. и 13.04.2007 г., като наложените му наказания са пробация и лишаване от свобода за 6 месеца с изпитателен срок от три години. По предложение на местната комисия от 20.07.2007 г. съдът го настанява в СПИ „до навършването на 18-годишна възраст”.[25]  

Изследването  се натъкна на случай, когато поради неправилно тълкуване на закона съдът отказва да приложи мярката „настаняване във ВУИ”, тъй като по отношение на момчето не били прилагани други, по-леки възпитателни мерки.[26] В съдебния акт са изложени изключително подробни  мотиви за избора на мярката, но той може да послужи като илюстрация за това как буквалното тълкуване на закона би довело до неразбиране на неговата основна идея, което в крайна сметка няма да доведе и до позитивен ефект.  Случаят е на момче, което е с три присъди за извършени престъпления по чл. 346 НК. Основание за образуваното възпитателното дело е отново деяние от същия вид. Местната комисия отправя предложение до районния съд да бъде наложена мярката по чл. 13, ал. 1, т. 13. Дори и по силата на  аргумента a fortiori, макар и подобна хипотеза да не е изрично записана в закона, би следвало съдът да има свободата да определи всяка една от възпитателните мерки, регламентирани в чл. 13, ал.1.   

Проучването показа, че на съда му липсва точен критерий за преценка и му е трудно да определи правилно подходящата възпитателна мярка по отношение на малолетния/непълнолетния. Няма диференциация на тези два вида възпитателни мерки.Причините за това могат да се потърсят на първо място в закона, в който не съществуват ясно регламентирани критерии за преценка  при какви предпоставки да бъде определяно настаняване в СПИ и при какви – настаняване във ВУИ. На второ място, липсват каквито и да било указания от страна на ВКС (тъй като тази практика на съдилищата не е била подлагана на анализ и обобщение) по тълкуването и прилагането на ЗБППМН (такива никога и не е имало). Наред с това, не без значение е и  липсата специализация и допълнителна квалификация на съдиите, както и на твърде незаинтересования и формален подход към тази категория дела, водещи до безкритично възприемане на предложението на местните комисии.  Така границата между настаняването в СПИ и ВУИ е размита и нерядко  за едни и същи по характера си прояви се прилагат различни по тежест мерки.

Липсата на ясни и точни критерии за настаняване в тези два типа специализирани институции по възпитателно дело повдига сериозни проблеми на плоскостта на чл. 6§1 от Европейската конвенция за правата на човека, защото няма яснота и предвидимост в кои случаи може и следва да се приложи възпитателната мярка „настаняване в СПИ” и в кои – „настаняване във ВУИ”. Така в една и съща специализирана институция попадат както малолетни и непълнолетни с множество прояви, които от обективна страна имат всички белези на престъпления (най-често кражби), така и такива, които извършват укорими само от морална гледна точка прояви, като проституция, просия, бягство и скитничество. Втората категория лица   се нуждаят преди всичко от мерки от социален и защитен характер, а не толкова  от такива, които по своята природа се доближават плътно до пробационните. За тях се създава реален риск да бъдат криминализирани именно от обкръжението си, в което са принудени да пребивават на основание  съдебното решение. Подобен подход ,освен че е илюстрация за формализъм от страна на институциите, натоварени с функциите по закрила на детето и по превенция на противообществените прояви, но и не допринася за по-доброто развитие и възпитание на самите подрастващи, настанени в този тип институции.

б)Типичните основания за избор на мярката настаняване в институция

Анализът на проучените съдебни решения сочи, че няколко са водещите основания за избор на принудителни възпитателни мерки по т. 11 и 13.

Най-често срещаната причина за настаняването  в институция е констатираната неефективност на предходните възпитателни мерки или наличието на влезли в сила присъди, по които е определено наказанието „обществено порицание”, „пробация”, лишаване от свобода с отлагане изтърпяването на наказанието по чл. 69 НК.[27] 

Твърде често настаняването в специализираните институции е прилагано вместо мярка за закрила по отношение на лица, живеещи в рискова среда.  В   редица съдебни решения изрично е позоваването на съществуващ риск за живота и здравето на самото дете, или риск от криминализация. С други думи, СПИ и ВУИ се възприемат повече като институции, които могат да предоставят  своеобразна закрила на детето, отколкото  за извършване на корекционна работа с него. Така се подменят основните функции на този тип институции, създадени с по-различна цел и на тях се възлагат неоправъзпитателно делоано големи очаквания (ако не се допусне хипотезата, че е възможно всички други органи, на които по закон е възложена закрилата на детето, да целят да прехвърлят своите задължения другиму).Така в едно решение на Пловъзпитателно делоивския районен съд е посочено, че  „настаняването в специализирана институция – ВУИ е в най-добрия интерес на детето, тъй като ще ограничи съществуващите рискове”, поради което е постановено настаняване на момчето във ВУИ.[28] Подобни са мотивите и в решението на районния съд в Мездра: ”В резултат на липсата на родителски контрол същият е в трайно състояние на безпризорност…налице са данни, че е принуждаван от майка си да проси. Изложеното дотук мотивира съда да приеме, че социалната среда, в която малолетният живее, не е подходяща за неговото нормално развитие”[29] 

Третото основание, което мотивира съдилищата да  настаняват малолетни и непълнолетни в този тип институции  е идеята, че там те ще бъдат превъзпитани, с тях ще се осъществява  работа за положителната им социална адаптация и така ще бъдат предотвратени възможностите за   рецидив.[30] 

Другото основание, което мотивира съдилищата да прилагат  най-сериозните принудителни възпитателни мерки е, че  настаняването в институция ще обезпечи по-голям контрол върху поведението на детето, ще му бъдат създадени навици за учене  и то ще може да продължи образованието си. В мотивите се срещат изрази, като: „необходимостта да бъде насочено към старание и сериозно отношение към учебния  процес”, „да учи и да се развива в подходяща за него среда”, „да завърши образованието си при един по-строг режим”.[31]

Проучването се натъкна на няколко случая, в които, въпреки че  съдът  разполага с достатъчно пълна информация, съдържаща се във възпитателното дело, не се съобразява  с причините за противоправните прояви на детето, които  са свързани с наличието на психично заболяване или депресивни състояния, предизвикани от изоставянето му или неглижирането му от родителите.   Вместо  да се предприемат адекватни действия на помощ, лечение и подкрепа, то бива санкционирано чрез настаняване в специализирана институция. В мотивите на решение на районния съд в Плевен е отразено, че момичето  “през месец март 2010 година прави пореден опит да налага свое желание чрез приемане на голямо количество таблетки, с оглед манипулиране на своя баща. Извършва и други деяния, с които непълнолетната …застрашава здравето и живота си, като неосъзнавайки или неприемайки  това за възможно, същата би станала жертва на престъпление…При опитите на бащата да упражни и наложи контрол над непълнолетната…, същата отвръща с изчезване от дома, нощува при непознати, два пъти прави опити за отравяне с медикаменти и други различни по своята същност деяния.”[32]  Изтъкнатото в мотивите на съда показва явно неразпознаване наличието на тежък психологически (а вероятно и психиатричен) проблем и необходимост от специализирана помощ.  На практика момичето е санкционирано за това, че има суицидни опити.

 Особено обезпокоителни са случаите, когато деца без сериозни прояви, а само за бягства, биват настанявани във ВУИ с решение на съда по предложение на местната комисия, която получава сигнал от ръководството на такъв дом. Така Местната комисия в гр. Лом е била сезирана  от директора на ДОВЛРГ „Милосърдие” – гр. Лом  по повод проявите   на малолетно момче, изразяващи се в това, че бягало от дома, не се прибирало и скитало с дни без да се знае къде е, спяло по улиците и системно нарушавало реда в дома. С решение на съда то е настанено във ВУИ, защото „на малолетния липсва семейна среда,…не може по никакъв начин да бъде задържан в дома…, все пак по-добре  за детето е да се наложи възпитателна мярка по чл. 13, ал. 1, т. 13.[33] Така настаняването в специализираните институции на практика се използва като средство за съдействие на ръководствата на домовете за отглеждане на деца, лишени от родителска грижа, за да бъдат освободени от  т.н. „проблемни” деца. За съжаление съдът бива използван за цели, които иначе никой не би си позволил да признае публично и които нямат нищо общо с прокламирания принцип за „най-добрия интерес на детето”.

Анализът на съдебните решения показва, че като че ли органите и институциите, участващи в системата за превенция на малолетни и непълнолетни възлагат неоправдано  големи очаквания на СПИ и ВУИ  да преодолеят и решат всички натрупали се проблеми на всяко едно дете, което извършва противообществени прояви в повече или по-малко продължителен период от време. Въпреки   широко прокламираната позиция, че е по-добре с тази категория деца да се работи в отворена среда, немалко социални работници, директори на различни институции, като Центрове за работа с деца, приюти, домове за отглеждане на деца, лишени от родителски грижи и пр., предпочитат да се освободят от тях. На практика в момента всички участници в системата за превенция на правонарушенията на малолетните и непълнолетните възприемат СПИ и ВУИ като своеобразна панацея – място, от което се очаква:

-          детето да започне редовно да посещава училище, каквото не е посещавало с месеци или години;

-          да бъде откъснато от лошата семейна и/или приятелска среда;

-          да се работи с него за преодоляване на „дефицитите в ценностната му ориентация” (клише от мотивите на съдебно решение);

-          да бъде приучено на ред и дисциплина;

-          да се предотврати възможността да извършва нови и по-тежки общественоопасни прояви.

По презумпция това означава, че в този тип заведения трябва да има цели екипи от специалисти, разполагащи с ефективни съвременни методики за индивидуална и групова работа с деца с отклоняващо се поведение.   В най-добрия случай СПИ и ВУИ са местата, където за известен период от време малолетният или непълнолетният е ограничен във възможността си да извършва правонарушения или е предпазен от различни посегателства (макар че и в тях понякога има случаи на саморазправа и инциденти). Изследването показа, че съществува сериозен дефицит от специалисти в тези институции, което донякъде се дължи и на отдалечеността на повечето от тях от големи населени места. Попаднах обаче и на не един случай, когато социалните работници, психолози и педагози от  кризисни центрове в големи градове се оказват безсилни да помогнат на детето и  предпочитат да сезират местната комисия с предложение то да бъде настанено в СПИ или ВУИ. Обяснението е, че нямат капацитет да се справят със сложните проблеми на конкретното дете, а друга по-подходяща институция не съществувала. Честото прехвърляне на тези деца от една в друга институция през непродължително време  затруднява тяхната адаптация към средата и програмите, в които се включват. Всяка такава промяна води до стрес, тревожност, разколебаване на чувството за сигурност и незастрашеност. Така намалява и ефектът от индивидуалната работа .      

  Като обобщаваща констатация, основаваща се на анализа съдебните актове, би могло да се твърди, че като че ли съдът забравя, когато разглежда този тип дела, че пред него стоят деца, а не възрастни и затова не трябва да им се вменява във вина нещо, което те няма как да разберат и особено ако вината не е тяхна. Вероятно подобна нагласа на съда се дължи и на факта, че производствата по чл. 24а от закона се възлагат на съдии от наказателните колегии, поради което много често отношението им, изразено в мотивите на съдебния акт, е като към пълнолетен извършител на престъпление. Затова в мотивите на решенията се срещат изрази, които биха били относими към възрастните, но са крайно неподходящи и неадекватни, когато се обсъжда поведение на 12-13 – годишни деца, като например, че основната причина за извършените нарушения били “изградените трайни навици у малолетния да не посещава училище и извършва престъпления”.[34]  

Проблемите относно срока на определената  възпитателна  мярка   

Проблемът относно продължителността на пребиваването  в специализирана институция на малолетните и непълнолетните буди сериозно безпокойство.  Законът не предвижда  минимален, а само максимален срок на престой в СПИ и ВУИ. Не е предоставено  право на съда да определя продължителността на пребиваване в такъв тип институция. Това не е пропуск на законодателя, а целенасочено избран подход, тъй като идеята е във всеки конкретен случай, съобразно достигнатите резултати и ефекта от възпитателната работа с малолетния/непълнолетния, да се прецени кога да бъде прекратено настаняването му.   В края на всяка учебна година педагогическият съвет на съответното училище с участието на прокурор и на представител на местната комисия, предложила мярката, прави оценка на поведението на ученика, на постигнатите резултати в обучението и възпитанието му и когато оценката е положителна, се подготвя предложение до районния съд за прекратяване на наложената възпитателна мярка.(чл. 31, ал. 1 и 4).В болшинството от анализираните съдебните актове  - 77,4 %, съдът определя единствено вида на мярката без да посочи срок. В някои съдебни актове той изрично се мотивира в този смисъл и посочва, че този въпрос не е от неговата компетентност, както е сторил това ІХ наказателен състав на Плевенския районен съд по ч.н.д. № 781/05 г., например.

В около 1/5 от анализираните съдебни решения (22,6%) е посочен изричен срок за престой в съответната институция – или като конкретно определен период от време, например – „три години, считано от датата на приемане на ученика”, „12 месеца” , „шест месеца”, или с израза „до навършване на пълнолетие”, „до настъпването на основание за изменение или прекратяване на мярката”, „до навършването на 16 години с оглед разпоредбата на чл. 30, ал. 3 от ЗБППМН” .[35] Прегледът на съдебните актове показа, че тази незаконосъобразна практика се наблюдава през целия изследван период – от 2005 до 2010 г. В едно съвсем скорошно решение  районният съд в Разлог постановява, че определя мярката „настаняване във ВУИ до навършване на пълнолетие” на 13-годишно момче. [36]

В хода на изследването бяха установени няколко случая, в които районните съдилища, прилагайки чл. 64 от НК, настаняват непълнолетния във възпитателно училище интернат и определят  срок на възпитателната мярка[37]  В изследваната съвкупност попадна  присъда от 2006 г. по отношение 14-годишно момче, в което съдът бе объркал основанието за освобождаване от изтърпяване на наложеното наказание – „на осн.чл. 78а, ал. 6 във вр. с  ал. 1 и чл. 2, ал. 2 НК освобождава подсъдимия М. от наказателна отговорност, като му налага възпитателна мярка по чл. 13, т.  13, а именно: настаняване във възпитателно училище-интернат – Ракитово за срок от 1 г., считано от влизане на присъдата в сила”.[38]

            Тук няма да бъдат коментирани причините за подобни недоразумения.Намирам обаче, че след като в закона този въпрос не е намерил подобна регламентация,  е неправилно в хипотезата на чл. 64 НК съдът да определя  срок. Законодателят не е вменил подобно правомощие на съда, тъй като това би означавало уеднаквяване режима на наказанията по НК с възпитателните мерки по ЗБППМН и задължаване на съответните възпитателни институции безусловно да задържат малолетния, респ. непълнолетния, до изтичането на определения от съда срок. Законодателното решение  да не се посочва срок за изпълнение на конкретната възпитателна мярка като идея е добро, тъй като то позволява да бъде проявен по-гъвкав подход от съответните компетентни органи, осъществяващи корекционно-възпитателна работа по отношение на малолетните и непълнолетни правонарушители.

 С оглед гарантиране спазването на изискванията на чл. 5§4 от Европейската конвенция за правата на детето, би следвало в закона да се регламентира изрично  периодичен съдебен контрол (в края на всяка учебна година или на всеки шест месеца)   относно целесъобразността от оставането на  малолетния/непълнолетния в съответната институция. Сегашното законово решение е непълно и недостатъчно. Съгласно чл. 31, ал. 4, районният съд по местонахождението  на съответното възпитателно заведение може да бъде сезиран единствено от местната комисия, предложила възпитателната мярка и то, ако оценката, направена от  педагогическия съвет, е положителна. При сегашната редакция на закона е очевиден конфликтът на интереси между ръководството на съответния интернат и детето. В зависимост от поведението му педагогическият съвет би имал интерес да се освободи от него или да го задържи. При всички случаи обаче в негово разположение е индиректен инструментариум, за да постигне желания ефект – прибягване до съдействието на съответната  местна комисия.  Детето не разполага със „съюзник”, особено ако е неглижирано от своите близки и няма как да защити интересите си, а в много случаи – въобще да осъзнае какви са те.  Наложително е да се регламентира правото на детето, на  неговите законни представители, както и на директора на съответния интернат, да  сезират районния съд в края на всяка учебна година с искане за преразглеждане на мярката. Преценката на съда обаче следва да бъде извършена в открито съдебно заседание със задължителното изслушване на детето, а не както е в досегашната редакция на закона в чл. 31, ал. 5, съгласно която, съдът се произнася в закрито заседание с мотивирано решение, с което може да уважи искането или да го остави без уважение.

  Проблемите относно определянето  в решението  на конкретен интернат

 Макар и в закона изрично да е посочено, че разпределението и настаняването на децата  във възпитателни училища-интернати и в социално-педагогически интернати се извършва от   Министерството на образованието и науката (чл. 30, ал. 1), проучването установи, че в 23,2 %  от случаите районните съдилища по свое усмотрение посочват конкретното училище, където да бъде изпратено детето.[39]В разменена кореспонденция между директора на ВУИ-Ракитово и районния съдия в Монтана по повод определянето на конкретното училище, в което да бъде настанен непълнолетният на основание чл. 64, ал. 1 НК, е изложено становище, че съдът е компетентен да определя конкретното ВУИ: „Това е така, защото нормата на чл. 64, ал. 1 НК е с по-висока по степен сила спрямо реда и условията, уредени в чл. 28, ал. 2 от ЗБППМН, като се вземе предвид закона за нормативните актове”.[40]  Това тълкувание не е в съзвучие със  закона, тъй като съдът няма съответната компетентност и информация, за да определи точно кое от всички ВУИ  или СПИ би било най-подходящо с оглед  образователната и възпитателната нужда на конкретното дете. [41] Ако се направи съпоставка с правомощията на съда по наказателни дела, ще се установи, че и в наказателните производства съдът не определя мястото на изтърпяване на наказанието лишаване отсвобода, а само продължителността и режима. Наред с това по този начин се изземват правомощия и компетенции на органи на изпълнителната власт. Намирам, че тази част от съдебното решение, с която се посочва конкретното заведение, в което следва да бъде настанено детето е нищожен (поради това, че съдът е излязъл извън своите правомощия и компетентност). Ето защо министерството на образованието не е длъжно да я изпълни безусловно. В неговите правомощия и на основание чл. 30, ал. 1 от закона е да определи най-подходящото училище с оглед образователните потребности на детето. 

Друг е въпросът, че досегашната практика да се настаняват в една и съща институция както лица, извършили деяния, които от обективна страна съдържат признаците на престъпление, така и такива, чиито противообществени прояви нямат такъв характер, определено е неправилна и предизвиква сериозни и основателни критики от страна на правозащитните организации.  Липсата на точни критерии по отношение на какви прояви намира приложение възпитателната мярка настаняване в СПИ и в какви – настаняване във ВУИ, както и съсредоточаването в една и съща институция на лица от различни възрастови групи и с различни по характера и степента на обществена опасност прояви, някои от които се изразяват само в нарушаването на морални норми (като проституцията, просията , скитничеството и пр), води до сериозно накърняване правата на малолетните и непълнолетните.Възниква реален риск от криминализиране на тези от тях, които до настаняването им в подобен тип институция не са извършили прояви с престъпен характер и деморализирането на другите, които нямат прояви от подобен характер.

                                                           * * * *

Проведеното проучване позволява да бъдат направени някои препоръки във връзка с наказателната политика по отношение на маолетните и непълнолетните с отклоняващо се поведение.

Намирам, че е наложителна цялостна промяна в законодателството, като според мен по-удачният вариант е  кодификацията на разпоредбите в сегашния ЗБППМН и Закона за закрила на детето, за да не се разкъсва връзката между мерките за закрила и тези  за превъзпитание.  

Втората насока, в която според мен би следвало да се предприемат мерки, е за уеднаквяване на практиката на съдилищата с цел да се избегнат грубите нарушения на закона.В тази връзка според мен се налага да се подготви тълкувателно постановление на ВКС, а наред с това  актовете на районните съдилища по ЗБППМН да бъдат включени в обхвата на извършваните проверки от страна на Инспектората на ВСС.

Третата насока е свързана с професионалната квалификация на всички участници в превенцията на правонарушенията на маллетните и непълнолетните. Тук на първо място, се налага да се насочат усилията към специална подготовка на магистратите, включително и в по-детайлното им запознаване не само със специалните правила за непълнолетни по НК, но и  със самия ЗБППМН. Наред с това е необходимо да получат и известни знания по психология, педагогика и криминология, за да са запознати с особеностите на девианнтното поведение на малолетните и непълнолетните.

[2] Виж  В името на институцията: Поправителните училища в България.С.,2005,с. 6-7

[3] При посещението ми в интерната в с. Лик през 2009 г. се натъкнах на поне 10 случая на деца, настанени там по стария ред отпреди 2004 г – само с решение на съответната местна комисия, най-вече по молба на родител,  които нямаха абсолютно никакви прояви, даващи основание да пребивават в такъв тип заведения.  

[4] Виж Б. Боев. Процедура по настаняване във възпитателни училища-интернати и социално-педагогически интернати и правото насправедлив процес. В: Децата в институциите.1.Социално-педагогически и възпитателни училища-интернати, с. 38-39; Концепция за реформа на системата на ВУИ и СПИ – http://www.bghelsinki.org

[5] Например, решение № 484/08.07.2009 по ч.н.д. 1021/09 на I наказателен състав на Старозагорския РС; решение № 161от 09.02.2010 г. по ч.н.д. № 143/2010 на наказателна колегия, Х състав на Ямболския районен съд; решение № 2581/14.05.2009 по дело 20091210200443/09 на Благоевградския районен съд; решение № 213 от 28.10.2008 по ч.н.д. 1317/08 на Врачанския районен съд; решение № 144 от 05.02.2008 по ч.н.д. № 274/08 на Варненския районен съд и др.

[6] Такава практика е въвел 19 състав, наказателно отделение на Софийския районен съд – н.ч.д. 7028/2008, н.а.х.д. № 1599/2010; № 4976/2010 г., № 5552/2009 г., № 5640/2010 г. Подобен подход като комбинация от два акта е възприет и от Плевенския районен съд по н.ч.д.  № 7028/08,  ч.н.д. №2160/08 и в ч.н.д.  № 4297/2009;  районен съд-Димитровград в н.ч.д. № 920/08 г.; районен съд – Добрич в н.ч.д.  1291/2010 г.

[7] като например  решение от 11.06.09 г. по н.а.х.д. № 2736/2009 г. и  решение от 09.08.2010 г. по н.а.х.д. № 8132/2010 на 94-ти състав на СРС, решение от 26.03.2007 по н.ч.д. 968/2007 на ІІ наказателен състав на същия съд;  решение от 12.12.2006 г. на Ямболския районен съд по ч.н.д. № 1824/2006, решение от 31.03.2008 г. по ч.н.д. 463/2008 на същия съд.

[8] Подобни са и други решения на същия състав, като напр. по ч.н.д. № 1436/2010 – решение № 562/24.03.2010; ч.н.д.№ 2599/2010 г. – решение № 992/20.05.2010 г Такива са и  решенията на  19 състав на Софийски  районен съд по н.а.х.д. № 5460/2010 – протокол от 02.06.2010;по н.а.х.д. № 1599/2010 – решение от 25.02.2010; по н.а.х.д. № 5552/09 – решение от 31.07.2009, както и  на районен съд-Червен бряг по н.ч.д. № 61/07 – решение от 07.03.2007 и др.

[9] Решение № 155 от 12.06.2008,ч.н.д.№  223/08 на районен съд – Бяла Слатина е пример за абсолютен         формализъм – изброени са приложените към възпитателното дело документи и е проверена външната страна на законосъобразността на процедурата пред местната комисия. Няма информация кой е присъствал и каква   становище е изразил.  

[10]Решение от 14.05.07 по н.ч.д.№ 4858/07, решение от 14.02.2006 г. по ч.д. № 78/06, решение от 15.11.2006 г. по н.ч.д. № 13849/06;решение от 27.05.201 по н.а.х.д. № 4976/10 г.

[11] решение от 11.07.07  по н.ч.д. № 175/07 на районен съд –Лом; решение № 1437 от 22.07.2010 г. по ч.н.д. № 4142/2010 г. на 11 н.с-в на районен съд –Пловдив; решение № 1101 от 26.10.2009 г. по ч.н.д.. № 1283 на четвърти нак.с-в на Великотърновския районен съд и др.

[12] напр. решение № 992/20.05.2010 г.на районен съд –Пловдив , 11 н.с-в  по ч.н.д. 2599/2010 г. ; решение № 40 от 26.01.2009 г. по н.ч.х.д. 1855/08 на районен съд -Кюстендил; решение № 562/24.23.2010 на районен съд –Пловдив, н.с.по ч.в.д. № 1436/2010;  решение № 110 от 07.10.2005 на районен съд – Трявна по ч.н.д.. № 118/2005 

[13] н.ч.д. № 7098/2008 на наказателно отделение, 19 състав на Софийския районен съд.

[14] напр,  решение № 62/07.07.2010 по н.ч.д. № 994/2010, 5 с.с., нак.колегия на районен съд  – Добрич; решение № 992/20.05.2010 г. по  ч.н.д. № 2599/2010 г..на районен съд – Пловдоив , 11 н.с-в, решение № 1437 от 22.07.2010 г. по ч.н.д.№  4142/2010 г. .на 11 н.с-в на районен съд -Пловдив

[15] решение № 831/17.09.08 по ч.н.д. 1417/08 на районен съд-Ямбол; решение  от 31.03.08 по ч.н.д. №  463/08 на същия  съд; решение от 26.03.07, 2 нак.с-в по н.ч.д. №  968/07 на СРС и  решение от 12.04.2005 по Н.А.Х.Д. 1682/05; решение от 11.06.2009 по н.а.х.д.№  2736/2009 на 94-ти състав на същия съд .

[16] . Примери за добре обосновани и аргументирани мотиви на съдебни актове са: решение № 227/12.06.07  на районния съд в Горна Оряховица по ч.н.д. 503/07; решение от 15.03.2010  по н.а.х.д. № 14300/10 на 110 състав на СРС; решение № 621/12.04.2010 по н.ч.д. № 1296/2010 на Бургаския районен съд; решение № 40 от 15.03.2010 по ч.н.д. № 43/2010 на районен съд-Луковит; решение № 291 от 28.04.2005 по в.ч.д. № 279/05  на районен съд – Габрово; решение № 211 от 27.05.2010 г. по н.ч.д. № 205/2010 на районен съд – Козлодуй. Във всички тях   след задълбочен анализ на събраните доказателства съдът излага своите доводи за избора си на конкретната  възпитателна мярка.

[17] решение от 15.03.2010 г. по н.а.х.д.№  14300/2010 г. на СРС, н.о.110 с-в.

[18] решение № 40 от 15.03.2010 г.- по ч.н.д. № 43/2010 на районен съд – Луковит

[19] Пример за изключително добра аргументация на определената от съда възпитателна мярка „настаняване в СПИ” е решение № 211 от 27.05.2010 г. по НЧД № 205 на районен съд – гр. Козлодуй.

[20] решение № 213 от 28.10.2008 по ч.н.д.№  1317/08 на районен съд – гр. Враца.

[21] № 475 от 15.07.2010 г. по ч.н.д.№  590/2010 на районен съд-Габрово

[22]напр., решение № 270/03.11.2009 г. по ч.н.д. № 255/09 на районен съд-Радомир; решение № 164/22.02.2010 г. по ч.н.д. № 132/2010 г. на районен съд – гр. Видин; решение № 454/16.03.2010 г. по ч.н.д. № 1143/2010 на районен съд-гр. Пловдив; решение № 62/07.07.2010 г. по н.ч.д.№ 994/2010 г. на V-ти с-в на районен съд-Добрич;решение от 02.06.2010 г. по н.а.х.д.№ 5460/2010 на СРС, 19 с-в; 

[23] Решение № 454 от 16.03.2010 г. по ч.н.д.№1143/2010 г. на ХІ състав на Пловдивския районен съд. Изразът „да се преодолеят натрупаните дефиците” може да бъде срещнат във всяко едно от решенията на този състав без оглед проявите, възрастта и пола на детето.

[24] решение от 05.04.2007 г. по ч.н.д. № 130/2007 на районен съд-Луковит.Решението на местната комисия е на бланка, в която не се съдържат никакви мотиви.

[25] Решение № 316 от 10.08.2007 г. по а.д.№ 20071230100503/07 на районен съд-Петрич.

[26] Решение № 621 от 12.04.2010 г. по н.ч.д. № 1296/2010 на районен съд-Бургас.

[27] Напр. решение № 227/12.06.07  по ч.н.д. № 503/07  на районен съд Горна Оряховица; решение № 10 от 23.10.2010 по ч.н.д.№ 141/2010 на районен съд – гр. Кула; решение № 55 от 19.04.2010 по н.ч.х.д. № 154/2010 на районен съд – Асеновград; решение № 349/25.09.08  по н.ч.д. 503/208 на районен съд – Харманли и др.

[28] решение № 191/06.11.08 по Ч.Н.Д. 677/08 на РС-Пловъзпитателно делоив, ХІ с-в

[29] решение № 34 от 28.02.07 по  НЧД 38/07 на РС-Мездра

[30] Решение № 23 от 21.06.2010 г. по н.а.х.д. № 66/2010 на районен съд-гр. Своге; в този смисъл са и мотивите на решения: № 1101 от 26.10.2009 по ч.н.д.№ 1283/2009 на районен съд-Велико Трново; решение № 40 от 15.03.2010 по ч.н.д. № 43/2010  на районен съд-Луковит; № 664 от 18.08.2010 по ч.н.д. 1343/2010 на районен съд-Сливен и др.

[31] Решение  № 57 от 26.04.2010 г. по н.а.х.д. № 3633/2010 на ХІІ д-в на СРС; решение от 23.06.2010 по н.ч.д. 2451/2010 на V нак.с-в на районен съд-Бургас; решение № 213 от 28.10.2008 по ч.н.д. 1317/08 и др.

[32] решение № 712/28 май 2010 г. по ч.н.д. № 1726/2010 г. на ХІІ нак.с-в на районен съд-Плевен.

[33] Решение от 11.07.2007 г. по н.ч.д.№ 175/07 на районен съд-Лом.

[34] Решение № 26 от 17.05.2010 г. на районен съд-гр. Никопол

[35] така е процедирал районният съд в Благоевград по ч.н.д. № 254/2009 г – решение от 30.03.2009, районният съд в Попово по ч.н.д. № 531/2005 г- решение № 748 от 19.12.2005 г., Софийският районен съд, 19 състав по н.ч.д. 13849/06 и 78/06 г.; районният съд -Своге  по н.ч.д. № 28/08 – решение от 14.02.2008; районният съд -Червен бря в, решение № 69 по н.ч.д. № 61/07 и др.

[36] . Решение № 6297 от 14.12.2010 г.на- районен съд- Разлог по ч.в.д. № 20101240200763

[37] н.ч.д. № 506/2007 г. на окръжен съд-Стара Загор; н.ч.д. № 301/08 г. на същия съд

[38] присъда № 1787/12.12.2006 г. по н.о.х.д. № 1840/06 г.; случаи на неправилно приложение на чл. 64 НК са установени и по н.о.х.д.№ 3141/09 на ХІІІ н.с-в на районен съд-Плевен, по която непълнолетният е освободен от изтърпяване на наложеното наказание лишаване  от свобода за срок от 3месеца и е постановено настаняването му във ВУИ – Ракитово за 1 година. 

[39] например, с решение № 424/03.10.2006 г.  по ч.н.д.  № 675/06 Разградският районен съд налага възпитателната мярка „настаняване в СПИ” в с. Варненци, а Районният съд в гр. Попово – „настаняване в социално-педагогически интернат с. Медовина” (ч.н.д. 0 531/05 г.). В същия смисъл е и решението на Русенския районен съд по ч.н.д. № 919/2009 г., с което е определена възпитателната мярка „настаняване във ВУИ – „Христо Ботев, село Подем”.

[40] Писмо изх. № 259/11.05.2007 г. във връзка с посановената присъда по нохд 3781/06 на районен съд – Монтана.

[41] Броят на тези възпитателни заведения  има тенденция към постепенно намаляване и през периода след приетите изменения от 2004 г. ВУИ от 6 остават 4 за учебната 2009/2010 г. , а СПИ за същия период  от 18 – 5.

Рубрика Размисли по повод една предстояща реформа

Само промяна в законите няма да подобри младежкото правосъдие

Светла Маргаритова, доктор по право 

„Правен свят”, кн.1

През ноември 2010 г. Министерството на правосъдието оповести, че предстои да бъде внесена за обсъждане в Министерския съвет Концепция за младежко правосъдие, а след гласуването й всички заинтересовани институции ще планират конкретни действия по нея, включително и законодателни промени.  

Тази така дългоочакваната стъпка за ефективна реформа в сферата на правосъдието спрямо децата бе предшествана от комплексна оценка на всички социално-педагогически интернати и възпитателни училища-интернати в страната в края на 2009 г., инициирана от Агенцията за закрила на детето и с участие на екипи от специалисти от различни ведомства. Основната цел беше да се представи цялостна картина, както за децата, настанени там, така и за учебната и възпитателната работа с тях и за материалните условия на живот, която да послужи за подготвяне на  насоките за реформата в младежкото правосъдие.

Неотдавна и аз приключих криминологично изследване на основание постановените въз основа на Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните (ЗБПП) принудителни възпитателни мерки „настаняване в социално-педагогически интернат”(СПИ) и „настаняване във възпитателно училище-интернат” (ВУИ).[1] Акцентът на изследването бе фокусиран върху системата за превенция и съдебните актове на районните съдилища. Беше проучена и документацията за децата, настанени в СПИ в с. Лик и във ВУИ в гр. Ракитово към юли-август 2009 г. Наред с това бяха анализирани 182 съдебни решения на 63 районни съдилища, от които – 25 в областни градове, постановени в периода от януари 2005 до август 2010 г., т. е.  след най-съществените промени в ЗБПП през 2004 г. Без да претендира за представителност, изследването позволява да се откроят важни проблеми, които са от значение за предстоящата подготовка на промените в действащото законодателство.

Почти всички деца от изследваната съвкупност попадат в категорията „дете в риск”, съгласно дефиницията на Закона за закрила на детето /ЗЗД/.[2] Анализът показа, че  малолетните или непълнолетните извършители на противообществени прояви, настанени в СПИ и ВУИ, могат да бъдат отнесен към една от подгрупите, изброени в §1, т. 11 на ЗЗД. Изключения са случаите, когато малолетният или непълнолетният не е бил известен  на инспектора от ДПС, не е имал никакви предходни прояви, не е израснал в конфликтна или  криминогенна среда и е живял с двамата си родители. 

Голяма част от тези деца и юноши са с един родител – най-често те са отглеждани само от майката, тъй като бащата е неизвестен, или е починал, или родителите са разведени/разделени. Съвсем не са единични случаите на деца, отглеждани само от бащата, защото майката е починала или не се интересува от детето и живее с новото си семейство. Като сравнително нова тенденция се откроява изоставянето на детето на близки роднини (най-често баба и дядо), като родителите или единственият родител да е на работа в чужбина.

Твърде голям е броят и на т.нар. институционализирани деца – т.е. такива, които преди настаняването в СПИ или ВУИ са били отглеждани в домове за деца, лишени от родителски грижи – около ¼ от всички проучени случаи по данни от анализираните съдебни решения и приблизително толкова от децата, настанени в СПИ-Лик.  Следователно, значителна част от всички настанени в СПИ и ВУИ попадат в категорията рискови деца по § 1, т.11, б. “а” от ЗЗД. Около половината от малолетните и непълнолетните са отглеждани от двама родители, но са израсли в изключително бедни и/или криминално проявени семейства, под чието влияние са извършвали най-често кражби и просия. Те могат да бъдат отнесени към децата в риск по т.11, б. “в” от ЗЗД. В досиетата на 12 от децата има множество данни, че са били принуждавани да извършват различни престъпления и правонарушения, като кражби и просия или са били жертва на домашно насилие – от бащата, или съжителя на майката, или от мащехата. Има и момичета, склонявани към проституция и с риск за трафикиране или дори жертви на трафик – вътрешен и международен (деца в риск по т. 11, б. “б” от ЗЗД). Макар и като изключение, има и деца, страдащи от увреждания, трудно лечими заболявания (като епилепсия), или с различни психиатрични проблеми. Наред с това, както в СПИ, така и във ВУИ, има деца със социална олигофрения, учили в помощни училища или деца със специални образователни потребности. Не са единични и случаите, характеризирани от социалните работници като “дете на улицата” – трайно отпаднали от училище, социално занемарени и без каквито и да било грижи от родител (“дете в риск” по т.11., б. “д”).

Налага се изводът, че за немалка част от изследваните малолетни и непълнолетни са налице предпоставките на повече от един риск. Това означава, че за тях задължения по закон имат както специализираната администрация към Държавната агенция за закрила на детето, така и  заварената и съществуваща близо  50 години система за обществена превенция, изградена на основание на ЗБППМН.

Но при досегашните проучвания, включително и при мониторинга на всичките девет СПИ и ВУИ, липсва оценка за ефективността на Отделите за закрила на детето и на местните комисии за борба срещу противообществени прояви. Косвено за нея може да се съди по това,  дали преди постановяването на принудителната възпитателна мярка по т. 11 и 13 от ЗБППМН  по отношение на малолетните и непълнолетните са били определяни други, по-леки мерки.

Данните сочат, че преди да бъдат настанени във ВУИ-Ракитово,  22,9 % от момчетата са имали вече по едно възпитателно дело, 25.0 % са били с две, 26.0 % – с три и повече, 9 от момчетата освен възпитателни мерки са имали по една и повече присъди, а още толкова преди това са били настанени в СПИ. При малолетните и непълнолетните от СПИ картината е малко по-различна. При тях е по-висок делът на тези, които преди това са нямали никакви прояви – 37,2 %[3]. С едно предходно възпитателно дело и определяне на по-леки  възпитателни мерки са били 1/4 от децата – 25,5%,  с две – 19,6%, а с три  и повече – 15,6 %.  Почти 1/3 от настанените в Лик са израсли в домове за деца, лишени от родителски грижи.

Тези данни потвърждават неведнъж изказваното становище, че инструментариумът за въздействие върху малолетните и непълнолетни правонарушители е остарял и неефективен. В хода на изследването се натъкнах на фрапиращи случаи на деца с по четири, пет и  повече възпитателни дела, образувани през непродължителни периоди от време за всяка една отделна проява (най-често кражба). Единствената последица от това е да стигматизира и озлоби детето. Именно като реакция на подобни  неадекватни намеси едно дете беше хвърляло камъни по сградата, където се помещава местната комисия за борба срещу противообществени прояви (за което му е образувано отново възпитателно дело).

В по-голямата част от проучените случаи малолетните и непълнолетните са попаднали в полезрението на социалните служби едва по повод образуваното възпитателно дело, когато отделите за закрила на детето са сезирани да изготвят социален доклад за случая. В този смисъл, намесата в повечето случаи е неадекватна най-вече защото е несвоевременна. Възниква въпросът дали администрацията по Закона за закрила на детето разполага с капацитет да обхване малолетните и непълнолетните, които са „деца в риск” и къде се къса връзката между институциите.

Проучването показа голяма доза формализъм в работата на  институциите – както на създадените по Закона за закрила на детето, така и на тези по ЗБППМН. Но ако ЗБППМН с основание е критикуван като остарял и неотговарящ на съвременните изисквания и на международните стандарти, то ЗЗД бе създаден в една нова обстановка, при заимстване опита на редица европейски страни, сред които Великобритания, Германия, както и  Канада. В него са предвидени редица инструменти за подпомагане на децата в риск, като акцентът бе поставен именно върху принципа детето да не бъде откъсвано от своята семейна среда. Оказа се, че те или „не работят” (например институтът на приемните родители), или са неефективни, като например работата с детето без откъсването му от семейна среда. Не виждам причината, поради която в практиката не настъпиха сериозни промени след структурирането на отделите за ”Закрила на детето”. При достатъчен капацитет те можеха постепенно да изместят или да заместят голяма част от дейността на местните комисии. Вместо това обаче, твърде често в социалните доклади по възпитателните дела, се съдържа препоръката за настаняване в СПИ или ВУИ. Изключение са делата (по-малко от 10), в които социалният работник не препоръчва откъсване на детето от семейната му среда.

Проучването открои случаи, в които всички институции са претърпели провал, дори и там, където действително са предприели усилия и са опитали да осъществят корекционно-възпитателна работа с детето. Такъв е случаят на дете, което само е потърсило помощта на отдела за закрила на детето защото е било жертва на домашно насилие – след злоупотреба с алкохол съжителят на майката е упражнявал физическо насилие върху него и майката. Изведено по спешност от семейната среда и настанено в Дом за деца, лишени от родителски грижи, с него започват да работят психолози, социални работници, представители на неправителствени организации, което довежда до позитивна промяна в поведението му. След писмена декларация на майката то отново се връща при нея в същата деструктивна среда. Постепенно усвоява модели на поведение, на които е свидетел – съжителят на майката го принуждава да краде и му нанася побой след употреба на алкохол. В доклада, изготвен от член на местната комисия във Велико Търново по повод възпитателно дело № 18/08 г. е дадена оценка, че връщането на момчето у дома е довело до провал на усилията за подпомагане, което се дължи „и на липса на синхронизация между действията на институциите – РПУ и отдел „Закрила на детето” за подпомагане на семейната среда и трайно отстраняване на М.М. от жилището. За съжаление Николай вече трайно е усвоил поведението на съжителя на майка си.”  В случаи като този, при преценката за уважаване искането на родителя би следвало да се държи сметка дали подобно връщане в родителското семейство е в интерес на детето или не. Ако беше направен задълбочен анализ на ситуацията, молбата на майката можеше да не бъде уважена.

В становището на Института за социални дейности и практики относно реформата за младежко правосъдие[4] е изказано мнение, че действащата система не позволявала да бъдат създавани центрове за третиране от открит или полуоткрит тип – т.е. децата да участват в програмите само през деня или пък, макар и за кратко време, да бъдат настанявани в такива центрове. Всъщност, моето проучване установи, че в редица градове в страната са създадени центрове с различни наименования, в които се практикуват подобен тип услуги – както от дневен тип, така и от резидентен тип (с откъсване от средата). Те се създават на основание чл. 20 и сл. от правилника за прилагане на ЗЗД, Закона за социално подпомагане и правилника за приложението му като вид социална услуга, предоставяна на деца в риск. Проблемът е не толкова в това, че не са уредени в детайли правомощията и компетенциите на тези центрове, колкото до липсата на капацитет – персонален и логистичен (адекватни методики за работа с тази категория деца и добре подготвени специалисти), за да се постигнат действително трайни позитивни резултати. Така например, попаднах на малолетно момиче – жертва на международен трафик с цел просия, което само е потърсило помощ на нашето посолство в Австрия, след което, при връщането й в страната, й е предоставена социална услуга „постоянна грижа” в един от кризисните центрове.[5] Там с нея е проведена специализирана психолого-консултативна работа за преодоляване на преживяната травма, записана е в местното училище, за да продължи образованието си. Максималният срок за престой в такъв център е шест месеца. Тъй като близките не проявяват желание да се грижат за нея, тя е настанена в дома за деца „А.Златаров” в София до произнасянето на съда с решение по чл. 28 от ЗЗД. Там обаче вероятно е преустановена индивидуалната работа с малолетната или не е използван подходящ модел за реинтеграция, в резултат на което тя започва да се държи враждебно с другите деца, отказва да посещава консултациите с психолог, инсценира припадъци, самонаранява се, бяга от дома и е обявявана за общонационално издирване. Така се стига до образуване на възпитателно дело по сигнал на директора на дома, след което, по предложение на местната комисия, Софийският районен съд постановява възпитателната мярка „настаняване във ВУИ” за шест месеца. Случаят действително е комплициран, момичето твърде дълго е било подложено на неблагоприятно въздействие на средата, деформирани са неговите възгледи и ценностна система, но пък действието се развива в столицата, където са съсредоточени специалисти от различни области, научни звена и университети. Това е пример за необходимостта да се работи по случай и да се търси съдействието на специалисти за  подготвяне на конкретна програма,  набелязване на отделните стъпки и отговорните за това лица. Ако липсва инициатива и мотивация за такъв подход, не може да се очаква промяна на сегашната ситуация. Случаят не е единствен. По отношение на момичета, жертва на принудителна проституция, обикновено стандартната схема е да бъдат настанени  в кризисен център в населено място, различно от семейството им, където се преустановяват контактите със сводниците и девойките се адаптират добре към средата и започват дори с желание да посещават училище. Проблемът е, че след изтичането на определен срок – не повече от шест месеца, те се връщат в същата среда, която пак провокира първоначалния им начин на живот. Ефектът от проведената индивидуална възпитателна работа се губи много бързо и проблемът, вместо да се разреши благоприятно, се задълбочава още повече – получава се порочен кръг. Като че ли се демонстрира по-скоро видимост, че се работи, но предварително е ясно какъв ще бъде ефектът.[S1] 

В този смисъл съм доста скептична дали предвижданите промени в законодателството сами по себе си ще доведат до реални промени и в практиката.

Може и да не ни се иска, но трябва да признаем и още един нелицеприятен факт: има семейства, които вредят на децата си и колкото по-бързо и по-рано детето бъде изведено от семейната среда, толкова по-голям шанс има то за успешно бъдеще. Сред малолетните и непълнолетни, настанени във ВУИ Ракитово почти всеки втори произхожда от криминално проявено семейство или е с такава приятелска среда. Те възприемат престъпния модел на поведение още от ранна възраст, а същевременно не  посещават училище или са отпаднали още в началото. Поради това голяма част от тях  са неграмотни или полуграмотни. Оказва се, че сама по себе си подобна причина не е била достатъчна, за да привлече вниманието на съответните специалисти, макар че оставането на дете в подобна среда, която е най-малкото безразлична към това дали то посещава или не училище, почти със сигурност обуславя неговата престъпна кариера.

Сред малолетните и непълнолетни правонарушители, настанени в институции от този тип, има и такива, които на 12- годишна възраст вече са със завидна „престъпна кариера”. В немалко съдебни решения и доклади на местни комисии срещнах становища, че момчето/момичето има сериозни поведенчески проблеми, нуждае се от консултации на специалист – психиатър (проявява агресия спрямо близките си или връстниците, например), или има суицидни прояви, но въпреки/или именно поради това, се настанява в СПИ и ВУИ.[S2] 

Парадоксът е, че на практика в момента всички участници в системата за превенция на правонарушенията на малолетните и непълнолетните възприемат СПИ и ВУИ като своеобразна панацея – място, от което се очаква:

-         детето да започне редовно да посещава училище, каквото не е посещавало с месеци или години;

-         да бъде откъснато от лошата семейна и/или приятелска среда;

-         да се работи с него за преодоляване на „дефицитите в ценностната му ориентация” (клише от мотивите на съдебно решение);

-         да бъде приучено на ред и дисциплина;

-         да се предотврати възможността да извършва нови и по-тежки общественоопасни прояви.

По презумпция това означава, че в този тип заведения трябва да има цели екипи от специалисти, разполагащи с ефективни съвременни методики за индивидуална и групова работа с деца с отклоняващо се поведение. Никой обаче не е попитал работещите в самите институции дали това е така. В най-добрия случай СПИ и ВУИ са местата, където за известен период от време малолетният или непълнолетният е ограничен във възможността си да извършва правонарушения или е предпазен от различни посегателства (макар че и в тях понякога има случаи на саморазправа и инциденти). Както проведеното от държавните експерти проучване, така и събраната информация от криминологичното изследване показа, че съществува сериозен дефицит от специалисти в тези институции, което донякъде се дължи и на отдалечеността на повечето от тях от големи населени места. Попаднах обаче и на не един случай, когато социалните работници, психолози и педагози от  кризисни центрове в големи градове се оказват безсилни да помогнат на детето и  предпочитат да сезират местната комисия с предложение то да бъде настанено в СПИ или ВУИ. Обяснението е, че нямат капацитет да се справят със сложните проблеми на конкретното дете, а друга по-подходяща институция не съществувала. Честото прехвърляне на тези деца от една в друга институция през непродължително време  затруднява тяхната адаптация към средата и програмите, в които се включват. Всяка такава промяна води до стрес, тревожност, разколебаване на чувството за сигурност и незастрашеност. Така намалява и ефектът от индивидуалната работа .       

Очевидна е необходимостта от многообразни по вид и форма социални услуги и центрове – както за дневна грижа, така и с откъсване от средата; както за малък период от време, така и за по-продължителен; за организиране на форми за постепенна адаптация на непълнолетните и приучването им към самостоятелен живот. Преди да се пристъпи към радикални реформи на сегашната система е наложително да се проучат добрите практики на различните центрове по места, да се установи техният капацитет и потенциал и да се апробират новите идеи за промени в няколко отделни населени места или области, за да се установи дали ще проработят.Така бихме избегнали риска да направим неработеща реформа и да изменяме току-що приети закони.

При всички случаи обаче трябва да започнем с промяна на нагласата на всички, които работят с децата в риск. При посещението си в България през ноември сенатор Робер Бадентер много уместно сподели: да не забравяме, че децата не са просто умалена версия на  възрастните и затова да не ги съдим по същия начин, както ако бяха вече пораснали.

[2] По смисъла на § 1, т. 11 от Допълнителните разпоредби на Закона за закрила на детето  „дете в риск“ е:

а) чиито родители са починали, неизвестни, лишени от родителски права или чиито родителски права са ограничени, или детето е останало без тяхната грижа;

б) което е жертва на злоупотреба, насилие, експлоатация или всякакво друго нехуманно или унизително отношение или наказание в или извън семейството му;

в) за което съществува опасност от увреждане на неговото физическо, психическо, нравствено, интелектуално и социално развитие;

г) което страда от увреждания, както и от труднолечими заболявания, констатирани от специалист;

д) за което съществува риск от отпадане от училище или което е отпаднало от училище.

[3] В СПИ- Лик бяха заварени и деца, настанени преди промените в закона – т.е. без решение на районен съд, а само с акт на местната комисия или  с молба от родителите по социални причини.

[4] http://www.sapibg.org/?lang=bg&page=587

[5] Не е предмет на настоящата статия процедурата по настаняване в т.нар. Кризисни центрове за деца-жертва на трафик. Административният ред, по който се извършва това и липсата на съдебен контрол върху мярка, която по естеството си има всички белези на ограничаваща свободата с оглед продължителността на престоя (до шест месеца), поставя сериозни проблеми на плоскостта на чл. 5 от Европейската конвенция за правата на човека.

ГОДИШНА ПРЕСКОНФЕРЕНЦИЯ НА ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД ЗА ПРАВАТА НА ЧОВЕКА

Пресцентърът на Европейския съд по правата на човека съобщи, че днес – 27 януари, се е състояла пресконференция, на която председателят на Съда е декларирал пред журналистите, че реформите в Съда ще продължат и през 2011 г., като първата равносметка ще бъде направена още на предстоящата конференция  в Измир, Турция, която ще се проведе на 26 и 27 април.

Жан Пол Коста е изтъкнал, че обемът на новите  жалби е нараснал със 7 % през 2010 г., а общият им брой – т.е. с тези, които вече са били регистрирани от предишни години, е нараснал на 16 %.  Той е изразил своята загриженост по повод многобройните молби за привременни мерки, отправяни по повод исканията за предоставяне на убежище и имиграцията. Около 3 600 решения са били постановени по повод подобни искания, което сочи на едно увеличение от 53 %.

Председателят на Европейския съд по правата на човека е оповестил и други конкретни  данни за работата на Съда през 2010 г. Според изнесената информация, към 1 януари 2011 г. броят на жалбите възлиза на 139 650, като повече от половината се падат на четири държави: Русия  – 28,9%,  Турция – 10,9%, Румъния – 8,6 %, Украйна – 7,5. След тях се нареждат Италия – 7,3%, Полша – 4,6%, Молдова – 2,5 %, а на три държави -  България, Сърбия и Словения се падат по 2,5 %. Общо жалбите от изброените държави съставляват повече от 2/3 от всички регистрирани жалби.

Около 1/3 от всички констатирани нарушения са във връзка с правото на справедлив процес ( чл. 6), 52 % от решенията установяват нарушения на правото на свобода и сигурност и на справедлив процес (чл. 5 и 6), а в около 1/5 от случаите визират най-тежките нарушения на Конвенцията – правото на живот и забраната за изтезания.

Къде сме ние? От общо 1348 български жалби, разпределени на една от формациите на Съда (комитет, отделение, едноличен съдия), 595 са обявени за недопустими или прекратени (поради сключени приятелски споразумения между страните или направени едностранни декларации, с които Правителството  признава нарушението). Броят на постановените решения е 81, като по този показател България се нарежда на шесто място (след Италия, Португалия, Русия, Турция и Украйна).

РЕШЕНИЯТА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ – РАВНОСМЕТКАТА ЗА 2010 г.

През отминалата  2010 г. Европейският съд постанови 81 решения по основателността на жалби, депозирани срещу Република България. В тази цифра не се включват решенията, с които са одобрени приятелски споразумения (15) и едностранни декларации на Правителството (27) – и в двата случая те са по повод констатирани нарушения на правото на справедлив процес в разумен срок и липсата на ефективно вътрешно-правно средство за защита, както и такива, с които жалбите са обявени  за изцяло или частично недопустими (27) или производството е прекратено поради липса на комуникация с жалбоподателя.[1] Техният брой възлиза на над  70.

В решенията си Съдът е констатирал нарушения на почти всички повдигнати оплаквания по голяма част от текстовете на Конвенцията. Едва в  девет случая той е намерил, че оплакванията са допустими, но неоснователни (по три жалби с оплаквания по чл. 2, почетири по чл. 3 и по две по чл. 8). Оплакването по една  от  тях – за неефективност на разследване за настъпила смърт,  е прието за недопустимо (Деянов – жалба № 2930/04, решение от 30 септември) .

Най-много са установените нарушения на правото на справедлив процес в двата му аспекта – наказателен и граждански  –  по 39 жалби. Най-честото нарушение е свързано с неспазването на разумния срок. Това е дало основание на Европейския съд да констатира прекомерна продължителност на наказателното производство по 17 жалби по наказателни дела. Само в 4 случая са установени нарушения на други аспекти на правото на справедлив процес – нарушаване презумпцията за невинност (в случая на Петьо Петков – жалба № 32130/03, решение от 07.01.2010 г.), непредоставянето на безплатна адвокатска защита пред ВКС – чл. 6.3.с. (по жалбата на Цоньо Цонев – № 2736, решение от 14.01.2010), на правото на чуждестранен гражданин на безплатно ползване на преводач пред наказателния съд (в случая на арменския гражданин Хованесян – жалба № 31814/03, решение от 21.12.2010 г.) . По 18 жалби Европейският съд е установил нарушение на правото на справедлив процес в гражданското съдопроизводство, от които в 13 случая се касае за нарушаване на разумния срок, в 4  - за неизпълнение на съдебно решение и в 1 – за правото на достъп до съд.

Второто по честота нарушение, констатирано от Съда в решенията му през 2010 г., е това по чл. 1 от Протокол 1 – правото на мирно ползване на собствеността – по 16 жалби. Сред тях най-голям е делът на оплакванията по различни реституционни закони, но проблематиката като цяло бележи по-голямо разнообразие, което може да бъде своеобразен индикатор за наличие на проблеми в различни сфери на правоприлагането и дейността на администрацията. Така, в два случая съдът установява нарушение на чл. 35 от ЗППДОбП (отм), признавайки наличието на право на собственост на наемателите, на които законът предостави право да изкупят наеманите от тях помещения без търг или конкурс и съответно – нарушаването му поради отказ да се изпълни съдебно решение ( „Басарба” ООД –  жалба № 77660/01, решение от 7 януари 2010 г. и Попниколов – 30388/02, решение от 25 март 2010 г.). По първото от тях с решение от 20  януари 2011 г. Съдът определи размера на справедливото обезщетение за имуществени вреди – 40 000 EUR. Сред «новите“ нарушения  се открояват делата на Патрикова (решение от 4 март 2010 по жалба № 71835/01) и Тилев (решение от 27 май 2010 по жалба № 25051/02). Първото от тях е свързано с неоправдани действия на данъчните органи на основание закона за акцизите. Второто се отнася до арендатор на земеделска земя, неправомерно отстранен от обработването й и лишен от възможността да прибере земеделската си продукция.

В два случая е констатирано за пореден път нарушение на чл. 1 от Протокол 1 поради неоправдано дълго задържане на автомобила на жалбоподателя, иззет като веществено доказателство (в случая на Петьо Петков – жалба № 32130/03, решение от 07.01.2010 г. и на Георги Атанасов – жалба  № 5359/04, решение от 7 октомври 2010 г.). Решенията по няколко дела са свързани с вече констатирани и по-рано  нарушения на Конвенцията.

Не мога да отмина без коментар проявената непоследователност на Съда и отстъплението от собствената му практика по няколко решения, свързани с чл. 1 от Протокол 1 през миналата година. Те всички са свързани с реституционни проблеми. Съдът като че «забрави», че в пилотното си решение  - делото Великови и др., той констатира, че до 2000 г. в ЗВСОНИ не бе предвиден механизъм за обезщетяване на лицата, които на осн. чл. 7 бяха лишени от своята собственост, а след това, до 2006 г. (когато бе изменен чл. 7), този механизъм – с продажбата на ЖКЗ на фондовата борса , бе изцяло непредвидим  и в този смисъл неотговарящ на изискванията на Конвенцията. Това изрично бе записано като една констатация и в цитираното решение Великови. И ако в него въобще не бе повдиган въпросът за 6-месечния срок от последното съдебно решение поради наличието на т.н. «продължаващо нарушение», изведнъж през 2010 г. Съдът  започна да го прилага и по реституционните дела и да обявява за недопустими жалби, подадени след този срок (в случая на Кайрякови – жалба №   30945/04, решение от 7 януари 2010 г.). В следващо свое решение той прие за отправна точка на 6-месечния срок друго събитие – датата на продажба на ЖКЗ ( Георгиеви – жалба № 10913/04 решение от 7 януари 2010 г.) След тези две решения Съдът вече стана съвсем последователен и започна да прилага рестриктивната си практика, установявайки нов стандарт в отклонение на този по Великови.В скщорошното си решение по жалбата на Манова и др.(n° 32626/06,решение от 3 февруари) се появи и друг начален момент – датата на изтичане на двумесечния срок за претендиране на обезщетение с ЖКЗ.

Особено смущаващо за мен е обаче, че като че ли самите юристи, включително и в българската секция на регистратурата, не са наясно с такъв класически институт, като владението. Те поставят знак за равенство между правото на владение като неотменима част от вещното право на собственост и владението като  фактическа власт върху чужд имот. Това особено ярко проличава в случаите, когато се представя казус в светлината на реституционното законодателство. Може би защото нашите реституционни закони са твърде многообразни и несъвършени. За Съда като че ли административният акт на кмета, областния управител или на поземлената комисия, с които се признава  и възстановява собствеността, не създава титул за собственост, дори и когато тези административни актове са влезли в сила и са основание за снабдяване с нотариален акт. За Европейския съд е от значение дали жалбоподателят е влязъл  във фактическо владение на имота или не. Ако се окаже, че не е, се приема, че не било нарушено и правото му на собственост и дори, че той не  е имал такава.  А ако  жалбоподателят не е допуснат фактически да влезе във владение?

Много усилия (обемни мотиви от почти 30 страници с позовавания на решения, които нямат нищо общо с конкретния казус) са положени в решението по допустимост, постановено на 1 декември 2009 г. по жалба n^o 28936/03 – Мария Благоева Великин и др.[2], за да се мотивира недопустимостта на оплакването по чл. 1 от Протокол 1.  Съдът е приел, че съгласно ЗВСОНИ възстановяването на собствеността настъпва по силата на самия реституционен закон от 1992 г., само ако държавната структура, която е „титуляр на правото на собственост”, признае, че условията на закона са изпълнени в конкретния случай, а това се осъществявало чрез предаване на владението върху съответния имот (§§ 37 и 65 от решението по допустимостта). При липсата на такова съгласие, според решението, реституцията се осъществява чрез ревандикационен иск, по който съдилищата имат право да се произнесат дали тези условия са изпълнени. С други думи, съдилищата са оправомощени да пререшат всеки един правен спор, дори и ако е налице стабилен административен акт или дори произнасяне на административен съд.В случая за Съда е без значение дори фактът, че съответната засегната държавна институция не отрича или оспорва правото на възстановяване на собствеността.  Въпреки твърде пространните мотиви  на Съда, той само привидно изглежда убедителен, но не може да се скрие усещането за внасяне на по-скоро неюридически аргументи в един чисто правен спор, касаещ   терен, находящ се в границите на резиденция Бояна.

Третото по честота нарушение е това  по чл. 5 – за правото на свобода и сигурност. Съдът е констатирал 16 нарушения по  8 от общо 9-те жалби, в които са повдигнати  и уважени оплакванията по този текст – т.е. средно са установени по 2 нарушения на жалба. По три жалби  признатите нарушения са по повод незаконното настаняване в писхиатрична клиника (в случаите на Стойчев – жалба № 2938/04; Шопов – жалба № 11373/04 и Гецов – жалба № 30105/03). В останалите  пет жалби са констатирани нарушения във връзка с оплаквания за правото за незабавно изправяне пред съд при задържането, за прекомерна продължителност на предварителното задържане, за липсата на възможност за обжалване на задържането или на ефективно и бързо средство за защита при незаконно задържане

Четвъртото по брой на установените нарушения  право е това по чл. 8. Съдът се е произнесъл в 8 свои решения по повдигнати оплаквания по този текст, като в два от случаите е намерил жалбите за допустими, но неоснователни Тъй като самият чл. 8  обхваща разнообразни аспекти на правото на неприкосновеност на личния и семейния живот, то и констатираните нарушения  не са еднотипни и обхващат различни хипотези – както такива, които вече са били предмет на разглеждане на съда, така и съвсем нови. В два случая Съдът се е произнесъл по повод експулсирането на чужденци, като по жалбата на г-н Раза (№ 31465/08 –  решение от 11 февруари 2010 г.) той е постановил условен диспозитив – ако жалбоподателят бъде експулсиран, ще се наруши правото му на семеен живот. Решението по жалбата на г-жа Минчева  ( № 21558/03 – решение от 2 септември 2010 г.) визира един твърде чувствителен и нерешаван от години въпрос – за неизпълнение на съдебните решения относно родителските права при развод и липсата на позитивни мерки от страна на държавата в тази насока (освен ако не се касае за спор с международен елемент, по който държавата реагира с прекалена доза усърдие, ако българският родител не спазва решението на съда и с абсолютна незаинтересованост, ако той е жертвата).Две решения визират нарушени права на затворници – право на неприкосновеност на кореспонденцията (n^o 27795/03, решение от 22 април 2010 г. )и право на личен живот поради забраната  за свиждане със съпругата в продължение на почти три години (жалба № 30122/03, решение от 28 януари 2010 г.)

За пръв път Европейският съд се произнесе по български дела по един не толкова често повдиган въпрос (или по-скоро такъв, по който той избягва твърде често да взема отношение) – относно правото на здравословна жизнена среда, като един от аспектите на правото на личен живот. В решението си по делото Милева и др. (жалби №№ 43449/02 et 21475/04, решение от 25 ноември 2010) съдът прие, че липсата на позитивни действия на властите във връзка с незаконното трансформиране на  няколко апартамента (находящи се в   жилищната сграда, в която живеят и жалбоподателите), в компютърен клуб и клуб за електронни игри, което е било съпроводено с вдигането на неоправдан шум през цялото денонощие (поради естеството на дейността им), е довело до нарушаване на правото на зачитане на личния и  семеен живот и дома  на жалбоподателите, двама от които били принудени да продадат жилището си и да се преместят в друг столичен район.

Същевременно в решението си  от 2 декември 2010 г. по жалбата на г-н Атанасов (жалба № 12853/03) той намира, че не е допуснато нарушение. В този казус жалбоподателят повдига оплаквания във връзка с непредприемането от страна на властите на съответните позитивни действия за контрол по повод рекултивация на хвостохранилище, която е трябвалода бъде извършена от частна фирма. Вместо да се използват съвременни технологии,  които да не водят до допълнително замърсяване на почвата и просмукването  в нея на допълнителни вредни вещества, дружеството използвало технология, според която хвостохранилището трябвало да бъде засипано с утайките от пречиствателната станция на гр.Пловдив, макар че било установено, че в нея (в пречиствателната станция) отиват както води от битови отпадъци, така и от промишлеността, поради което те съдържат много тежки метали, опасни за здравето. Съдът стига до извода, че в случая няма неоправдана  намеса в личния живот на жалбоподателя и семейството му, тъй като  той не е доказал, че здравето му или това на близките му се е влошило, нито че твърдяното замърсяване на околната среда е повишило нивото на заболеваемост в с. Елшица. Съдът смята, че не са засегнати правата на жалбоподателя на неприкосновеност на личния живот и на дома и поради сравнителната отдалеченост на дома му от хранилището, както и поради липсата на активен производствен процес, който би могъл да доведе до внезапно изхвърляне на големи количества вредни вещества в природата.

Всъщност Съдът пренебрегва изцяло продължителното бездействие на властите в лицето на различни министерства да назначат ОВОС, както и да се правят периодични измервания на водата и почвата в района около хвостохранилището. Вероятно Съдът е очаквал жалбоподателят да докаже наличие на вече заболели хора  и пряката връзка между използвания метод за рекултивация и настъпилите увреждания, макар че са представени доклади на независими експерти, които доказват както наличието на тежки метали, така и вредното им въздействие върху човешкия организъм (с конкретизация какви поражения върху човешкия организъм се нанасят от съответните метали).Жалбоподателят се е оплакал по-скоро от липсата на позитивни действия от страна на държавните институции, които да упражнят контрол върху вида и способа на извършената рекултивация, както и да извършват своевременни изследвания, които да представят на всички граждани.

Като че ли в отделни свои решения Съдът и при липсата на убедителни доказателства, е склонен да прояви по-скоро етатистки подход и да подкрепи държавата, отколкото отделния гражданин, който в собствената си страна не е получил правосъдие. Тук той вероятно би защитил този свой подход с твърдението, че властите в една страна притежават свободата на преценка, защото по-добре познават местното право и  националният съд е този, който в крайна сметка ще отсъди най-добре при възникнал правен спор как той да бъде решен.

При целия ми респект към тази международна институция и уважението ми към нейната изключителна роля, понякога оставам разочарована, защото в отделни свои решения Европейският съд става непредвидим и непредсказуем – дори и по случаи, по които вече е заемал определена позиция и би могло да се каже, че има повече или по-малко утвърдена практика.

[1] Прието е тези решения да се наричат “решения по допустимост”

[2] решението от 2 септември 2010 г. признава нарушение единствено на правото на справедлив процес в разумен срок

КАТАЛОГ ПО ТЕКСТОВЕ НА ПОСТАНОВЕНИТЕ РЕШЕНИЯ ОТ ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА ПРЕЗ 2011 г.

Решение  от 29 ноември  2011 -  Affaire A.et autres  c. Bulgarie (Requête n^o 51776/08)

ЧЛЕН 2 – право на живот

чл. 2 (процесуално-правни аспекти)

Case of Меcheva v. Bulgaria (Requête n^o 323/04), 7 juin 2011

Жалбоподателката повдига оплакване за неефективността на проведеното разследване по повод причинената смърт на сина й на 6 юни 1998 г. в хода на проведена рутинна проверка за употреба на алкохол от водач на МПС . Съдът достига до заключението, че проведеното разследване задоволява критериите за ефективност, възприети в неговата практика и намира, че жалбата е допустима, но неоснователна.

…………………………………………………..

чл. 2 (процесуално-правни аспекти)

Сase of Anna Todorova v. Bulgaria (Application no. 23302/03), 24 May 2011

Съдът намира нарушение на чл. 2, тъй като националните разследващи органи са провели едно неефективно производство във връзка с установяване виновника на тежко ПТП, при което е загинал 22-годишен младеж (синът на жалбоподателката). Предполагаемият причинител на злополуката е твърдял, че автомобилът е шофиран от жертвата, но единственият непредубеден очевидец не е издирен, а автомобилът мистериозно изчезва. Следствието, започнало в началото на ноемвдри 1994 г., приключва на 23.06.2003 г., когато производството е прекратено с влядло в сила определение на окръжния съд.

…………………………………………….

чл. 2 - материалноправни аспекти (неоказване на необходимата медицинска помощ на задържан) и процесуални аспекти ( неефективност на разследването по повод причинена смърт)

Affaire Iordanovi c. Bulgarie (Requête n^o 10907/04), 27 janvier 2011

Жалбоподателите повдигат оплаквания, че в резултат на неадекватните действия и ненавременната медицинска помощ от страна на полицията и лекарите техният син умира по време на задържането му под стража на възраст 21 години. Съдът констатира две самостоятелни нарушения на чл. 2 и и присъжда обезщетение на родителите.

………………………………………………..

чл. 2 (процесуално-правни аспекти)

Affaire  Genchevi c. Bulgarie (Requête n^o 33114/03), 10 février 2011

Съдът установява нарушение на чл. 2 по повод неефективността на проведеното разследване от страна на националните власти във връзка със смъртта на техния близък, който е бил открит мъртъв в околностите на едно село.

………………………..

чл. 2 (процесуално-правни аспекти)

Case of Dimitrova and Others v. Bulgaria (Application no. 44862/04), 27 January 2011

Жалбоподателите повдигат оплакване във връзка с неефективността на проведеното разследване около смъртта на техния близък, настъпила вследствие сериозни наранявания от няколко лица по време на сбиване между две групи. Наказателното производство приключва с осъждането само на един от тях на осн. чл. 119 НК при съкратена съдебна процедура без да се изясни дали наистина е имало основание за тази правна квалбификация и  ролята на останалите. Съдът изказва сериозни съмнения, че разследването е било задълбочено и отговаря на минималните стандарти за ефективност. Той обявява за недопустимо оплакването за дискриминация и приема, че е допуснато нарушение на чл. 2. На близките е присъдено обезщетение

……………………………………….

ЧЛЕН 3 – забрана за изтезания и нечовешко третиране

чл. 3 (забрана за нечовешко третиране) + чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита във връзка с нарушението по чл. 3)+чл.5§1е (непропорционално дълго  лишаване от свобода на лице, срещу което са предприети мерки за депортиране )

Case of  Auad v. Bulgaria (Application  n° 46390/10), 11 October 2011

Решението е придружено с мерки по чл. 46 от Конвенцията /конкретни указания какви генерални мерки следва да предприеме държавата, за да не се стига до повтарящи се нарушения/

Жалбоподателят е лице без гражданство – палестинец по рождение, който преди пристигането си у нас е живял в бежански лагер на територията на Ливан и е принадлежал към Организацията за освобождение на Палестина.  Заподозрян, че е замесен в убийство на привърженици на екстремистка групировка в Ливан, той е преследван и нелегално пристига в България през май 2009 г., а през следващия месец прави искане за политическо убежище. През ноември 2009 г. той е задържан с цел да бъде експулсиран поради това, че представлява заплаха за националната сигурност на страната ни. Задържането му продължава до  май 2011 г. – 18 месеца  – максимално предвидения в Закона аз чужденците срок за прилагане на тази превантивна мярка. По настоящем той живее в София. Съдът приема, че ако жалбоподателят бъде експулсиран, страната ни би нарушила чл. 3 от Конвенцията, защото би го изложила на риск за нечовешко третиране или смърт поради принадлежността му към ООП. Съдът намира нарушение и  на чл. 13 във връзка с чл. 3, тъй като съдебният контрол върху заповедите за експулсиране нито има суспензивен ефект, нито пък Съдът извършва преценка за степента на риска в страната , в която би било отправено лицето. За ВАС от значение са единствено обстоятелствата, свързани с националната сигурност на страната ни. Съдът намира нарушение и на чл. 5§1 f във връзка с прекомерната продължителност на задържането му в очакване да бъде експулсиран.

……………………………………..

чл. 3 (забрана за нечовешко третиране) + чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита по повод нарушението на чл. 3)

Case of  Hristovi v. Bulgaria ((Application n° 42697/05), 11 October 2011

Жалбата е депозирана от съпрузи и тяхната дъщеря, която по време на инцидента е на 5 години. Делото е свързано с оплакване за унизително отношение  от страна на полицията във връзка с операция по задържането на първия от тях по повод повдигнато обвинение за  изготвянето на фалшиви банкноти, когато полицията нахлува в дома им  в 1 часа през нощта на 17 февруари 2004 г. Съдът намира нарушение на процедурните аспекти на чл. 3 поради неефективността на проведеното разследване във връзка с официално депозираните оплаквания от страна на жалбоподателите. Нито те, нито други свидетели и участници в задържането, са били разпитани, за да се установи отправяни ли са заплахи с насочен пистолет към тримата от страна на лицата, участвали в полицейската акция. Поради липсата на ефективно вътрешно-правно средство за защита е намерено нарушение и на чл. 13. На всеки един от тримата жалбоподатели е присъдено обезщетение.

…………………………………

чл. 3 (забрана за нечовешко третиране) + чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита по повод нарушението на чл. 3)+ чл. 8 (право на неприкосновеност на кореспонденцията)

Case of Iliev and Others v. Bulgaria (Applications nos. 4473/02 and 34138/04), 10 February 2011

Първият жалбоподател изтърпява наказание лишаване от свобода във Варненския затвор. Съдът намира, че оплакването му за условията, при които изтърпява наказанието си са унизителни и нечовешки, но той не е разполагал с ефективно вътрешно-правно средство за защита, тъй като, макар и да е водил дело по ЗОДОВ, условията не са били променени и той продължавал да търпи страдания, които са отвъд пределите на допустимото за човек, който е лишен от свобода.

Наред с това той констатира и нарушение на правото на неприкосновеност на кореспонденцията между него и адвокатите му (М.Екимджиев и Е.Бончева) от страна на затворническата администрация.

…………………………………………………..

чл. 3 (забрана за нечовешко третиране) + чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита по повод нарушението на чл. 3)

Case of Radkov v. Bulgaria (no 2) (Application no. 18382/05), 10 February 2011

Съдът намира нарушение по повод оплакването на жалбоподателя от условията на живот в затвора в  Ловеч, които той намира за унизителни и нечовешки. Тъй като националният съд отхвърля иска на жалбоподателя по ЗОДОВ, е констатирано нарушение и на чл. 13.

………………………………………………………………..

Чл. 3 (материално-правни аспекти)+ чл. 6§1 (право на справедлив процес в разумен срок) + чл. 13

Case of Кashavelov v. Bulgaria (Application no. 891/05), 20 January 2011

Жалбоподателят, изтърпяващ наказание доживотен затвор без право на замяна, повдига оплаквания за нечовешко и нехуманно третиране  и драконовски ограничения на правата му на затворник  поради това, че извън килията си е бил извеждан само с белезници (13 г.), било му е забранено да разговаря с други лишени от свобода, да участва в общи мероприятия и пр. Съдът намира нарушение на чл. 3 във връзка със задължителното му придвижване с белезници извън килията, а другите оплаквания във връзка с материлно-правните аспекти на чл. 3 -  за неоснователни поради тяхната недоказаност. Наред с това е констатирано нарушение и по повод прекомерната продължителност на наказателния процес и липсата на ефективно средство за защита в тази връзка. На жалбоподателя е присъдено обезщетение за неимуществени вреди.

………………………………………………………………..

чл.3 ( процесуални аспекти)+чл.8 (право на семеен живот)

Case of M.P. and Others  v. Bulgaria   (Application no 22457/08) 15 novembеr 2011

Оплакванията на тримата жалбоподатели (бащата, неговият малолетен син и бабата по майчина линия на детето) са свързани с неефективността на проведеното и вписледствие прекратено наказателно производство срещу доведения баща на втория от тях за сексуална злоупотреба (блудство). Наред с това са повдигнати оплаквания и за недостатъчната помощ от страна  на властите (отдела за закрила на детето в съответната община), за да бъдат улеснени срещите между детето с неговия рожден баща и баба му.

Съдът постановява, че оплакванията са допустими, но неоснователни.

…………………………..

ЧЛЕН 5 – право на свобода и сигурност

чл.5§1 (незаконност на задържането в кризисен център за деца)+ чл.5§4 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита по повод настаняването в Дом за временно настаняване на малолетни и непълнолетни)

Affaire A. et autres c. Bulgarie(Requête Nº 51776/08), 29 novembre 2011

Жалбата е депозирана от 5 момичета, които към 2008 г. са били настанени във възпитателно-училище интернат по силата на съдебни решения за извършени от тях различни противообществени прояви по ЗБППМН. Съдът намира за допустими и основателни  две от повдигнатите оплаквания на две жалбоподателки. На първо място,той констатира, че настаняването на едно от момичетата в кризисен център за деца по своя характер,  съдържание и продължителност на пребиваването там (с максимален рок до 6 месеца) представлява  лишаване от свобода и затова чл. 5 е приложим. Доколкото настаняването в такъв  център, съгласно Закона за закрила на детето би следвало да става след решение на районния съд, а в конкретния случай това е направено по разпореждане на административен орган, е налице нарушение на чл. 5§1 по отношение на жалбоподателката А.

Във връзка с двукратното настаняване на жалбоподателката Б. в един от домовете за временно настаняване на малолетни и непълнолетни (от 10 до 27 май 2008 и от 7 до 21 юли 2008 г.) съдът установява нарушение на чл. 5§4 поради това, че настаняването не е извършено от орган, имащ качеството на „съд” по смисъла на Конвенцията, (първия път то е по решение на местната комисия за борба срещу противообществени прояви, а втория – по разпореждане на прокурор).

……………………………………..

чл.5§1е (непропорционално дълго  лишаване от свобода на лице, срещу което са предприети мерки за депортиране )+ чл. 3 (забрана за нечовешко третиране) + чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита във връзка с нарушението по чл. 3)

Case of  Auad v. Bulgaria (Application  n° 46390/10), 11 October 2011

Лице без гражданство, срещу което е постановено влязло в сила решение за експулсирането му от страната поради това, че според местните власти представлява заплаха за националната сигурност, е задържано неоправдано дълго преди експулсирането – 18 месеца. Съдът намира нарушение, тъй като през този период властите не са проявили нужното усърдие да потърсят на лицето трета сигурна страна, за да го депортират до нея, след като не са получили съответните уверения от страна на държавата, от която е пристигнал.

……………………………………

чл. 5§1 (липса на законова база лицето да бъде задържано)+5§4 (липса на възможност за обжалване на задържането)+чл. 8(нарушение на правото на семеен живот)+ чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Case of  M. and Others  v. Bulgaria (Application no. 41416/08), 26 July 2011

Жалбата е депозирана от гражданин на Афганистан, пристигнал през 1998 г., който получава статут на бежанец, неговата съпруга (арменска гражданка) и двете им деца. През 2005 г. документът за постоянно пребиваване му е отнет с мотива, че представлява заплаха за националната сигурност. Съдът намира нарушения на чл. 5§1  по повод това, че той незаконно е бил задържан в продължение на повече от две години и осем месеца без властите да положат необходимите усилия да му осигурят пребиваване в трета сигурна страна. Доколкото съдът двукратно е отказал да разгледа и се произнесе по повод жалбите му за незаконно задържане, Съдът констатира и нарушение на чл. 5§4. По повод заплахата от експулсиране на г-М.М. и опасността от разделяне на семейството Съдът намира, че ако бъде изпълнена тази заповед, би имало нарушение на чл. 8 и чл. 13.

……………………………………………

Чл.5§3 (неразумна продължителност на задържането под стража и домашен арест)

Case of Shipkov v. Bulgaria (n° 26483/04), 24 february 2011

Жалбоподателят повдига оплакване във връзка с неоправдано дългия период на задържането му под стража и под домашен арест по повод обвинение в пренасяне на голямо количество наркотици -  25.10.2001 – 14.02.2006. Съдът напомня, че и по други случаи е имал повод да отбележи, че тежестта на повдигнатото обвинение само по себе си не е достатъчно основание за неоправдано лишаване от свобода и присъжда обезщетение на жалбоподателя.

……………………………………………..

чл. 5§1 (липса на законова база лицето да бъде задържано повече от 24 часа само по разпореждане на прокурор), 5§3 (право на лицето да бъде изправено незабавно пред съд след задържането му), 5§4 (липса на възможност за обжалване на задържането) и 5§5(липса на възможност за получаване обезщетение за задържането)

Affaire Svetoslav Hristov c. Bulgarie (Requête n^o 36794/03), 13 janvier 2011

Съдът констатира наличието на четири нарушения на правото на свобода и сигурност. Позовавайки се на решението си по делото Колеви(жалба № 1108/02, § 164, 5 ноември 2009) той констатира и в настоящия случай липса на законово основание за задържането на лицето. Съдът наред с това установява и нарушаване разпоредбата на чл. 5.3. на Конвенцията, тъй като жалбоподателят е изправен пред съд  5 дни след задържането му . Третото нарушение е свързано с невъзможността за обжалване законността и необходимостта от налагане на мярката за неотклонение, съгласно нормите на отменения НПК. Последното нарушение произтича от липсата на законова възможност да се претендира обезщетение за незаконно задържане.

…………………………………………………………..

ЧЛЕН 6 – право на справедлив процес(наказателно-правни аспекти)

чл. 6.1. (право на справедлив процес в разумен срок) чл. 2 от Протокол 4(свобода на придвижване)

Case of Prescher v. Bulgaria (Application no. 6767/04), 7 June 2011

Жалбоподателката е българска гражданка, омъжена за немец и живее в Германия. През декември 1995 г.  е била задържана по искане на българските власти от немската полиция, за да бъде екстрадирана в България по повод повдигнатите й обвинения в документни измами. Впоследствие е освободена и е екстрадирана през 1998 г., когато продължава досъдебното производство срещу нея. Наказателното производство приключва роради настъпването на абсолютната давност.  Съдът приема като начален момент датата на телефонен разговор на жалбоподателката с представители на българската прокуратура, в който научава за повдигнатите й обвинения – декември 1995 г. Според неговите критерии производство от 9 години и 7 месеца не отговаря на изискванията за разумен срок, поради което е налице нарушение на чл. 6§1. Съдът намира нарушение и на чл. 2 от Протокол 4 .  Оплакването по чл 8 е  прието за допустимо, но в светлината на намереното нарушение на чл. 2, Съдът отсъжда че не се налага самостоятелно да се произнася и за нарушение на чл. 8.

…………………………………………………………………….

чл. 6§1  (право на справедлив процес в разумен срок + чл. 13 – липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита по повод продължителността на наказателното производство

Case of Dimitrov and  Hamanov v. Bulgaria (Applications nos. 48059/06 and 2708/09), 10 May 2011

/едно от двете „водещи“ или т.н. „пилотни“ решения срещу България/

Жалбоподателите са повдигнали оплаквания във връзка с прекомерната продължителност на заведените срещу тях наказателни дела и липсата на възможност за получаване на обезщетение за претърпените от тях в тази връзка неимуществени вреди. През февруари 2010 г. Съдът е комуникирал жалбите на Правителството, поставяйки му въпроса дали не съществува един систематичен проблем по повод продължителността на наказателното производство. Със своето решение от 10 май   Съдът, освен че констатира нарушения на чл.6 и чл. 13 в случаите на жалбоподателите и им присъжда справедливо обезщетение, в диспозитива на решението установява, че в основата на тези нарушения са практики, несъвместими с Конвенцията. В българската правна система не съществуват ефективни способи за ограничаване на тази необоснована продължителност на наказателния процес. Съдът определя срок от 12 месеца от влизането на решенията в сила, в които  Правителството трябва да създаде ефективно вътрешно-правно средство за защита.Към решението е приложен списък на всички решения (81 на брой), в които Съдът е констатирал нарушения на правото на справедлив процес в разумен срок по наказателни дела, както и на тези, които са прекратени поради приятелско уреждане на спора или едностранна декларация (41 на брой).

……………………………………………….

чл. 6§1  (право на справедлив процес в разумен срок) + чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита по повод продължителността на наказателното производство)

Case of  Kanchev v. Bulgaria (Application n° 16850/04),   24 february 2011

Две самостоятелни нарушения на правото на справедлив процес в разумен срок по повод  образувани две наказателни дела срещу жалбоподателя. Макар и първото следствено действие да е извършено на 4.10.1990 (по първото обвинение) и на 08.06.1992 (по второто), съдът започва да отброява продължителността по всяко едно от тях от датата на ратифициране на Конвенцията от страна на България – 07.09.1992 г. и констатира, че едното е продължило до 21.12.2005 г., а второто – до 11.01.2005 г. На жалбоподателя е присъдено обезщетение.

.………………………………………………

чл. 6§1 (право на справедлив процес в разумен срок)

Case of Delov v. Bulgaria (Application  n° 30949/04), 24 february 2011

Срещу жалбоподателя са били водени две наказателни производства, всяко едно от които е продължило прекомерно – първото 11 години за стадия на доскъдебно производство и разглеждане делото на две инстанции, второто – десет години до прекратяване на производството поради липса на доказателства и искане на прокуратурата.Съдът намира две самостоятелни нарушения на чл. 6 и присъжда обезщетение.

………………………………………………………………………………….

чл. 6§1  (право на справедлив процес в разумен срок)

Case of Dinucci v. Bulgaria (Application n° 11486/04), 24 february 2011

Италиански гражданин, обвинен в извършването на измама с цел да не заплати акциз  при износ на цигари от България. Производството продължава от 06.07.1993 г. до 12.02.2008 г., когато е прекратено поради изтичането на абсолютната давност. Съдът присъжда обезщетение.

…………………….

чл. 6§1  (право на справедлив процес в разумен срок) + чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита по повод продължителността на наказателното производство)

Case of Georgiev and Others v. Bulgarie (  Application n° 4551/05), 24 february 2011

Срещу жалбоподателите е било повдигнато обвинение за извършено престъпление на 29.08.1995 г., което приключва с окончателен съдебен акт на 02.12.2004 г. Съдът намира нарушение по чл. 6 и чл. 13 и присъжда обезщетение.

……………………………………………………………………….

чл. 6§3.с (нарушение на правото на справедлив процес поради непредоставянето на безплатна правна помощ)+чл. 13 (липса на ефективно вътрешноправно срество за защита)

Case  of Ognyan Asenov v. Bulgaria (Application no. 38157/04), 17 February 2011

Жалбоподателят повдига оплакване за това, че е бил осъден да заплати разноските за назначения му служебен адвокат в хода на воденото срещу него наказателно дело, които впоследствие не е бил в състояние да заплати поради това, че в затвора не му е осигурена работа, а семейството му е многодетно. Съдът намира, че жалбата е допустима, но неоснователна, тъй като не са представени доказателства, че жалбоподателят не е разполагал с никакви доходи, а фактът на назначаване на служебен защитник не е довел до несправедливост на водения срещу него процес.

………………………………………………………

чл. 6§1 (право на справедлив процес в разумен срок) + чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита по повод продължителността на наказателното производство)+ чл. 2 на Протокол 4

Case of Nalbantski v. Bulgaria (Application no. 30943/04), 10 February 2011

Жалбоподателят е повдигнал оплаквания за прекомерната продължителност на наказателен процес срещу него, започнал през 1991 г. и приключил през 2004 г. , както и че липсва ефективно вътрешно-правно средство за защита. Съдът намира нарушения и присъжда обезщетение

………………………………………………….

чл. 6§1 (право на справедлив процес в разумен срок) + чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита по повод продължителността на наказателното производство)

Case of Gospodinova v. Bulgaria (Application (no 38646/04), 10 February 2011

…………………………………

чл. 6§1 (право на справедлив процес в разумен срок) + чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита по повод продължителността на наказателното производство)

Case of Kashavelov v. Bulgaria (Application no. 891/05), 20 January 2011

Съдът констатира нарушение на чл. 6.1., свързано с прекомерната продължителност на наказателния процес – 8 години, поради което намира и второ нарушение -  липсата на ефективно вътрешно-правно средство за защита за репариране на причинените в тази връзка морални вреди.

…………………………….

чл. 6§1  (право на справедлив процес в разумен срок) + чл. 13  (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита по повод продължителността на наказателното производствоµ

Case of Makedonski v. Bulgaria (Application no. 36036/04), 20 January 2011

Съдът констатира нарушение поради прекомерната продължителност на наказателно производство – 11 години само в стадия на предварителното разследване (след което е прекратено от съда по искане на жалбоподателя на осн. чл. 239a НПК (отм.) поради това, че в определения двумесечен срок прокуратурата постановява, че няма доказателства за извършеното престъпление). Съдът изрично отбелязва, че вината за забавянето е изцяло на властите и преди всичко поради неколкократното връщане на делото от прокуратурата на следствието.

…………………………………………………………………………………

чл. 6§1 (право на справедлив процес в разумен срок) + чл. 13  (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита по повод продължителността на наказателното производство|

Case of Iliya Kolev v. Bulgaria (Application no. 21205/04), 13  January 2011

Жалбоподателят повдига оплаквания за нарушение на чл.5.3. (правото да бъде изправен незабавно пред съд след задържането му), както и за нарушеното му право на справедлив процес в разумен срок. Но Съдът намира, че оплакването по чл. 5 е направено извън 6-месечния срок от прекратяване на това нарушение и в тази част жалбата е обявена за недопустима. Същевременно той констатира нарушение на чл. 6.1., тъй като наказателното производство, продължило повече от 5 години е останало на фаза досъдебно производство. Поради повтарящия се характер на оплакванията, решението е постановено от комитет от трима съдии.

………………………………………………………………………………..

ЧЛЕН 6 – – право на справедлив процес(гражданско-правни аспекти)

Чл. 6§1 ( право на справедлив процес в разумен срок)+ чл. 13

Case of Hadzhinikolov v. Bulgaria (Application no. 24720/04),   26 july 2011

Вземайки предвид характера на воденото съдебно производство (трудовоправен спор, поради което  властите трябва да проявяват особено внимание), Съдът намира нарушение на чл. 6§1 както в съдебната му фаза, продължила повече от три години само на една инстанция, така и в стадия на изпълнителното производство, проточило се от  януари 1999 г. до ноември 2005 г., когато жалбоподателят сключва извънсъдебна спогодба с длъжника. Поради липсата на ефективно вътрешно-правно средство за защита, което да компенсира жалбоподателя за продължителността на процедурата, съдът намира нарушение и на чл. 13.

……………………………………………………………………….

чл. 6§1 ( право на справедлив процес в разумен срок)+ чл. 13

Case of Holevich v. Bulgaria (Application no. 25805/05), 19 july 2011

През 1990 г. жалбоподателите купуват от общината апартамент, а две години по-късно същото жилище е отдадено под наем отново от общината на друго семейство. Съдът отхвърля иска им   по чл. 108 от ЗС срещу наемателите, прогласявайки за нищожен договора за покупко-продажба (поради допуснати административни нарушения в него). Жалбоподателяти губят и процеса по ЗОДОВ, започнат от общината, тъй като съдилищата намират, че  в случая е приложим ЗЗД. Съдът намира, че жалбата по чл. 1 е недопустима, тъй като визира факти и събития преди ратифицирането на Конвенцията, а първата съдебна процедура е приключила 10 години преди регисрирането на жалбата. Той намира нарушение на чл. 6§1 във връзка с прекомерната продължителност на гражданското производство, както и нарушение на чл. 13 поради липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита.

……………………………………………

чл. 6§1 ( право на справедлив процес в разумен срок)+ чл. 13

Case of Dimova and  Minkova v. Bulgaria (Application  n^o 30481/05),   19 July 2011

Съдът намира нарушение на правото на справедлив процес в разумен срок по повод съдебен спор за земеделска земя (квалифициран като иск по чл. 108 ЗС), който започва на 18.08.1997 г. и приключва на 10.02.2005 г.), като  ВКС отменя първоначалното решение и връща делото за ново разглеждане в този период. Във връзка с констатираното нарушение на чл. 6§1, Съдът установява нарушение и на чл. 13.

……………………………………….

чл. 6§1 ( право на справедлив процес в разумен срок)+ чл. 13

Case of Rositsa Georgieva v. Bulgaria (Application no 32455/05), 5 July2011

Тричленен състав на съда, позовавайки се на пилотните си решения Fingerc. Bulgarie и Dimitrov et Hamanov c. Bulgarie и приемайки, че т.н. „жалба за бавност” не е ефективно вътрешно-правно средство за защита, установява нарушение на правото на справедлив процес в разумен срок по повод гражданско производство за делба, започнало на 1.01.1994 г. и приключило на 05.01.2010 г.

……………………………………………….

чл. 6§1 ( право на справедлив процес- върховенство на закона)

Case of Idakiev v. Bulgaria (Application no. 33681/05), 21 June 2011

Съдът намира нарушение на чл.6.1., тъй като ВАС е разгледал жалба срещу решение на окръжния съд, подадена след изтичане на преклузивния срок и без да посочи каквито и да било аргументи в  мотивите си  по повод направените възражения от страна на жалбоподателя в този смисъл.Спорът е бил по повод обжалване на план за земеразделяне и определяне на местоположението на възстановени земеделски имоти. Първоинстанционното решение е било в полза на жалбоподателите и то не е обжалвано. По уважено искане за произнасяне с допълнително решение за разноските е подадена жалба от ОСЗГ-Радомир (просрочена) пред ВАС, който отменя не само допълнителното, но и основното решение.

…………………………………………………

чл. 6§1 ( право на справедлив процес- върховенство на закона)

Affare Ivanov et Petrova c. Bulgarie (Requête n^o 15001/04), 14 juin 2011

Оплакване по повод  отхвърлен иск за развод, поради което за жалбоподателя е било невъзможно да узакони връзката си с втората жалбоподателка, от която му се родило дете. Съдът намира оплакването за допустимо, но неоснователно, предвид възможностите на междувременно приетия нов СК.

…………………………………………………..

чл. 6§1( право на справедлив процес в разумен срок)+ чл. 13

Case of Finger v. Bulgaria (Application no. 37346/05), 10 May 2011

/едно от двете „водещи“ или т.н. „пилотни“ решения срещу България/

Жалбоподателката е повдигнала оплаквания по повод прекомерната продължителност на един граждански процес по повод делба на недвижими имоти и липсата на ефективно вътрешно-правно средство за защита по повод неспазването на разумния срок. През февруари 2010 г. Съдът е комуникирал жалбата на Правителството, поставяйки му въпроса дали не съществува един систематичен проблем по повод продължителността на гражданското производство. Със своето решение Съдът, освен че констатира нарушения на чл.6 и чл. 13 в случая на жалбоподателката и й присъжда справедливо обезщетение, изтъква, че в основата им са практики, несъвместими с Конвенцията. В българската правна система не съществуват ефективни способи за ограничаване на тази необоснована продължителност на гражданския процес. Съдът определя срок от 12 месеца от влизането на решението в сила, в които  Правителството трябва да създаде ефективно вътрешно-правно средство за защита.Към решението е приложен списък на всички решения (49 на брой), в които Съдът е констатирал нарушения на правото на справедлив процес в разумен срок по граждански дела, както и на тези, които са прекратени поради приятелско уреждане на спора или едностранна декларация (43 на брой).

……………………………………

чл. 6§1( право на справедлив процес в разумен срок)

Affaire Antoaneta Ivanova c. Bulgarie (n° 28899/04)

Трудово-правен спор, който продължава от 09.07.1998 г. до 29.12.2003 г. С оглед характера на нарушеното право, липсата на сложност на делото и причини за забавянето му от страна на жалбоподателката, съдът намира, че прекомерната продължителност на процеса е по вина на властите, а процесуалната възможност на чл. 217а ГПК(отм.) не е ефективно вътрешно-правно средстов за защита.

……………………………………….

чл. 6§1 (право на достъп до съд)

Affaire Andreev c. Bulgarie (Requête n^o 11578/04), 10 février 2011

Жалбоподателят повдига оплакване за отказа да бъде разгледана по същество жалбата му срещу определеното му обезщетение за отчуждаване на имот за инфраструктурно строителство в околностите на София нарушение на правото на достъп до съд и преценява, че най-подходящото средство в случая би било преразглеждане на делото пред националния съд.

………………………………….

чл.6§1 (право на справедлив процес-спазване върховенството на закона)+чл.1 от Протокол1(право на собственост)

Affaire Sivova et Koleva c. Bulgarie (Requête n^o 30383/03), 15 novembre 2011

Жалбата е по повод  прекомерна продължителност на земеделска реституция по ЗСПЗЗ. Бащата на жалбоподателките е притежавал земеделски земи в района на гр. Созопол, които са били колективизирани, а след 1991 г. по искане на жалбоподателките – възстановени. За две от нивите, находящи се на територията на къмпинг „Каваците”  е било признато по съдебен път правото на  възстановяване на земите, след което жалбоподателките са получили позитивно решение от ОСЗГ. Междувременно тези два терена са били включени в капитала на търговското дружество „Хелиос Турс” АД. Процесът по чл. 108 от ЗС, започнат от жалбоподателките, завършва с отхвърляне на иска им от ВКС, който приема, че приключилото предходно административно-съдебно производство не обвързва с резултата си търговското дружество, което не е било участник в предходния съдебен процес.

Съдът приема, че оплакването за нарушение на върховенстовто на закона е допустимо, но неоснователно с 4 на 3 гласа(към решението е приложено особеното мнение на тримата съдии, които намират, че подобно незачитане на съдебно решение, касаещо правото на собственост, което би следвало да е валидно erga omnes,  е проява на нарушение на правото на справедлив процес.)

Съдът установява нарушение на чл. 1 от Протокол 1.

………………………………………………

ЧЛЕН 8 – право на зачитане на личния и семейния  живот

чл. 8 (нарушение на правото на семеен живот)

Affaire Lyubenova c. Bulgarie (Requête n^o 13786/04), 18 octobre 2011

Съдът намира нарушение на чл. 8 на жалбоподателката поради това, че в продължение на 8 години властите не успяват да изпълнят позитивните си задължения, за да гарантират правото на семеен живот на жалбоподателката и нейния син (който неправомерно е задържан от родителите на съпруга й, живеещ в САЩ и създал там ново семейство)”Мерките, предприети от общинските социални служби не са се оказали ефективни и не са могли да доведат до установяването на контакти на жалбоподателката и сина й(…) Вътрешното право не епредвиждало никаква възможност за жалбоподателката да получиправо на свиждане със сина си, което да противопостави на нейнитесвекър и свекърва след решението на Окръжния съд”.

………………………………….

чл. 8 (нарушение на правото на семеен живот), чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита), чл. 5.1. (липса на законова база лицето да бъде задържано), 5.4. (липса на възможност за обжалване на задържането

Case of  M. and Others  v. Bulgaria (Application no. 41416/08), 26 July 2011

Жалбата е депозирана от гражданин на Афганистан, пристигнал през 1998 г., който получава статут на бежанец, неговата съпруга –(арменска гражданка) и двете им деца. През 2005 г. документът за постоянно пребиваване му е отнет с мотива, че представлява заплаха за националната сигурност. Съдът намира нарушения на чл. 5§1  по повод това, че той незаконно е бил задържан в продължение на повече от две години и осем месеца без властите да положат необходимите усилия да му осигурят пребиваване в трета сигурна страна. Доколкото съдът двукратно е отказал да разгледа и се произнесе по повод жалбите му за незаконно задържане, Съдът констатира и нарушение на чл. 5§4. По повод заплахата от експулсиране на г-М.М. и опасността от разделяне на семейството Съдът намира нарушение на чл. 8, тъй като ВАС е осъществил единствено формален контрол за законосъобразност върху издадената принудителна административна мярка и така е предоставил безконтролно право  и власт на един държавен орган  да реши, че г-н М. представлява заплаха за националната сигурност въз основа на служебен документ, не предоставен на Европейския съд. Съдът намира нарушение и на чл. 13, тъй като в българското законодателство не съществува ефективно средство за защита по повод предприеманите административни мерки за експулсиране поради мотива „опасност за националната сигурност”.

………………………………………….

чл. 8 (нарушение на правото на семеен живот)+ чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)+ чл. 1 от Протокол 7 (нарушаване на процедурните гаранции при експулсирането на чужденци)

Affaire Baltaji c. Bulgarie (Requête n^o 12919/04), 12 juillet 2011

Казус, подобен на: Al-Nashif, Musa et autres, Bachir et autres

Жалбоподателят е молдовски гражданин от български произход, получил статут на постоянно пребиваващ на територията на Република България, където заживява със съпругата и сина си от 1994 г., купува жилище през 2003 г. и развива собствен строителен бизнес. На 10 юли 2003 г. директорът на РДВР-Варна му връчва заповед за отнемане документа за постоянно пребиваване в страната и забрана за посещението й за 10-годишен период, а на 12 юли той е експулсиран от българските власти в Молдова. Семейството се принуждава да напусне страната, да продаде жилището и да преустанови бизнеса си. Опитите за обжалване на заповедта са експулсиране се оказват неуспешни, защото липсва законова възможност за съдебен контрол на подобни административни актове. Съдът намира нарушение на правото на семен живот на жалбоподателя (тъй като той е бил разделен от семейството си, което се е настанило на територията на Република България с намерението за трайно пребиваване, детето е започнало училище, закупено е жилище), доколкото намесата на властите не е била съгласно условията, предвидени в закона (тъй като заповедта не е съдържали никакви фактически данни за основанията за предприемането на тази принудителна мярка) и законодателството за експулсиране не отговаря на  процедурните гаранции на чл. 8 § 2. Доколкото вътрешното законодателство не предоставяло право на съдебен контрол върху тези административни актове, съдът констатира нарушение и на чл. 13.

………………………………………….

чл. 8 (право на зачитане на личния и семейния живот и кореспонденцията)+ чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Case of  Goranova-Karaeneva v. Bulgaria (Application no. 12739/05), 8 March 2011

Жалбоподателката е работила като неврохирург в гр. Монтана и в качеството й на такъв е била назначаване за съдебен експерт . В хода на започнало срещу нея досъдебно производство по обвинение за получен подкуп тя е  била незаконно подслушвана. Жалбоподателката е била осъдена на 1,5 г. лишаване от свобода – условно. Тя повдига оплаквания за нарушаване правото й на неприкосновеност на личния и семейния живот, на жилището и на кореспонденцията й. Съдът не намира нарушение на чл. 8, но установява такова по чл. 13.по делото има две частично особени мнения във връзка с несъгласието за нарушение на чл. 13.

…………………………………

чл. 8 (право на зачитане на личния  живот)

Affaire  Golemanova c. Bulgarie (Requête n^o 11369/04), 17 février 2011

Жалбоподателката повдига оплакване по повод отказа на българския съд да й разреши да промени  името си, фигуриращо в официалните й документи за самоличност с това, с което е наричана от детството си и е известна в обществото. С 4 гласа „против” и 3 „за” Съдът намира, че не е налице нарушение на чл 8. По делото има общо особено мнение на тримата съдии.

………………………………………………………………

чл. 8 (право на неприкосновеност на кореспонденцията)

Case of Iliev and Others v. Bulgaria (Applications nos. 4473/02 and 34138/04), 10 February 2011

Първият жалбоподател изтърпява наказание лишаване от свобода във Варненския затвор, а другите двама жалбоподатели са неговите адвокати. Едно от повдигнатите оплаквания е свързано с нарушаване неприкосновеността на кореспонденцията между затворника и неговите адвокати (М.Екимджиев и Е.Бончева). Съдът констатира  нарушение  от страна на затворническата администрация.

…………………………………………………………

чл. 8 (право на зачитане на личния и семейния живот)+ чл. 13 ( липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Affaire  Dimitrov-Kazakov c. Bulgarie (Requête n^o 11379/03), 10 février 2011

Жалбоподателят повдига оплаквания за това, че през 1997 г. е бил вписан в регистрите на полицията като „престъпник”, поради оплаквания за извършен от него грабеж и отвличане. Макар че никога не бил обвинен или осъден, той многократно е бил разпитван и не е имал никакви пътища за защита, за да поиска заличаването му от тези регистри. Съдът намира нарушение на правото му на защита на личния и семейния му живот и на липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита по повод нарушението на чл. 8.

……………………………………………….

чл.8 (право на семеен живот)+ чл.3 ( процесуални аспекти)

Case of M.P. and Others  v. Bulgaria   (Application no 22457/08) 15 novembеr 2011

Оплакванията на тримата жалбоподатели (бащата, неговият малолетен син и бабата по майчина линия на детето) са свързани с неефективността на проведеното и вписледствие прекратено наказателно производство срещу доведения баща на втория от тях за сексуална злоупотреба (блудство). Наред с това са повдигнати оплаквания и за недостатъчната помощ от страна  на властите (отдела за закрила на детето в съответната община), за да бъдат улеснени срещите между детето с неговия рожден баща и баба му.

Съдът постановява, че оплакванията са допустими, но неоснователни.

…………………………………………………………

ЧЛ.9- свобода на мисълта, съвестта и религията

Чл. 9 (свобода на мисълта и изповеданията) + чл. 13

Affaire Boychev et autres c. Bulgarie (Requête n^o 77185/01), 27 janvier 2011

Жалбоподателите са привърженици на „Обединителната църква на Муун”. Те са повдигнали оплаквания, че   тяхна среща, проведена в жилището на третата жалбоподателка, е била прекъсната от полицията, която извършила обиски и изискала личните карти, за да установи самоличността на присъстващите. Според тях, провеждането на религиозна сбирка от лица, чиято църква не е законно регистрирана,  не е в нарушение на българското законодателство, поради което са допуснати нарушения на чл. 8, 9 и 13. Съдът намира нарушение на чл. 9, тъй като анализира оплакванията преди всичко в светлината на правото на свобода на съвестта и изповеданията, а във връзка с него констатира нарушение и на чл. 13.

…………………………………………….

ЧЛ.10 – свобода на изразяването на мнение

Чл.10 (свобода на изразяване)

Case of  Kasabova v. Bulgaria (Application no. 22385/03), 19 April 2011

Жалбоподателката е журналист, която към датата на събитията е работила в Бургаския вестник „Компас”.По повод оплакване на родители до Министерството на образованието, че 157 деца са били приети без конкурсни изпити в елитни училища в гр. Бургас, а само по медицински показания, е назначена проверка, която установява верността на фактите. На членовете на комисията са наложени дисциплинарни наказания, започнато е и досъдебно производство, което е прекратено по повод данни за подкуп и за фалшифициране на документи. В тази връзка във вестника са публикувани четири материала, в които е посочено, че съществува корупция в  инспектората по образованието в Бургас. Няколко месеца по-късно срещу жалбоподателката е  внесена тъжба в районния съд. С присъда от 2002 г. съдът намира, че жалбоподателката е извършила престъпления по чл. 148, ал. 1 във връзка с чл. 147, освобождава я от изтърпяване на наказанието на осн. чл. 78а  от НК и я осъжда да заплати неимуществени вреди на всеки един от ищците. Присъдата е оставена в сила от окръжния съд. Европейският съд намира нарушение на чл. 10 поради непропорционалността на наложената санкция и най-вече на прекомерния размер на дължимите от жалбоподателката суми в общ размер от 7472 лв.

…………………………………………………………………………..

Чл.10 (свобода на изразяване)

Case of   Bozhkov v. Bulgaria (Application no. 3316/04), 19 April 2011

Жалбата е свързана с  фактите, посочени в решението Касабова. Жалбоподателят е журналист, който е работил за вестник „Сега” .След като научава за случай той публикува две статии, първата от които е озаглавена „Подкупи и скандал в средните училища в Бургас”. Излагат се оплаквания на родители за това, че са давани подкупи на членове на комисията, за да бъдат приемани някои деца в елитните гимназии без изпити. Срещу жалбоподателя са подадени тъжби и са предявени граждански искове за неимуществени вреди от страна на лицата, които са посочени в статиите. Той е осъден подобно на Касабова на осн. чл. 78А НК, като общата сума за държавни такси, вреди и разноски е на стойност 7 621 лв. Съдът намира нарушение на чл. 10, тъй като според него жалбоподателят е действал като отговорен журналист и изнесените от него факти не са били неверни, а националните съдилища са приложили твърде строг подход при оценка на неговото поведение. Така може да бъде възпрепятствано самото упражняване на журналистическата професия. Наред с това той приема и че имуществената санкция е била непропорционална.

……………………………………………………………..

Чл.11 – свобода на събранията и сдружаването

Чл. 11(свобода на сдружаване и свобода на митингите и демонстрациите)

Case of Singartiyski and Otherss v. Bulgaria (no 48284/07), 18 October 2011

Case of  United  Macedonian Organisation Ilinden and  Ivanov  v.Bulgaria(2) (no 37586/04), 18 October 2011

Case of United Macedonian Organisation Ilinden  and Otherss v. Bulgaria (no 2) (no 34960/04), 18 October 2011

Case of United Macedonian Organisation Ilinden – PIRIN et autres c. Bulgaria (no 2)(nos 41561/07 et 20972/08), 18 October 2011

Жалбоподатели по  жалбитe са една асоциация (ОМО „Илинден”) и една политическа партия (ОМО „Илинден-Пирин”), които са тясно свързани помежду си, както и техни симпатизанти и членове на асоциацията  или на политическата партия, част от които са в ръководството на последната. Асоциацията е създадена през 1990 г., а партията – през 1998 г., но през 2000 г. е обявена за противоконституционна. В пет предходни решения Европейският съд установява нарушение на чл. 11 поради разпускането на партията и отказа на съдилищата да регистрират ОМО „Илинден” като асоциация , както и известен брой забрани от страна на местните власти да организират  митинги по различни поводи.

Четирите жалби се отнасят до нови откази от страна на българските власти да регистрират асоциацията и парията, както и забрани от страна на властите да организират редица мероприятия в периода 2004-2009 г. Съдът  за пореден път установява нарушения на различните аспекти на свободата на сдружаване и на свободата на провеждане на митинги и демонстрации и присъжда обезщетения за неимуществени вреди.

……………………………………………

Чл. 14 – забрана на дискриминация

Чл. 14 във връзка с чл. 2 на Протокол 1

Case of  Anatoliy Ponomaryov and  Vitaliy Ponomaryov  v. Bulgaria(Application no. 5335/05) 21 June 2011

Оплакването на двамата братя, пристигнали на 6 и 8-годишна възраст в България с майка си, омъжена за българин, е свързано с неравнопоставеното им положение като чужденци, задължени да заплатят  за средното си образование такси, от които са освободени българските граждани.

Съдът намира, че е налице нарушение на правото им на недискриминация във връзка с правото на образование, защитено от чл. 2 на Протокол 1, тъй като жалбоподателите не са избрали по собствено желание да живеят в България, били са твърде малки, когато  са пристигнали тук, усвоили са добре българския език и са се интегрирали в общността, не са имали  специални образователни потребности, за да се налага изразходването за тях на повече от необходимите средства за всеки друг един ученик.

……………………………………………………………

чл. 14 (дискриминация по имуществен признак във връзка с чл.1 от Протокол 1)

Case of Valkov v.Bulgaria(Applications nos. 2033/04, 19125/04, 19475/04, 19490/04,19495/04, 19497/04, 24729/04, 171/05 and 2041/05), 25 October 2011

Това е т.н. дело за „тавана на пенсиите”, в което Съдът обедини за общо разглеждане 9 жалби на бивши пилоти, военни и полицаи. Той намира, че оплакванията са допустими, но неоснователни. Съдът посочва, че няма правно средство, чрез което да бъде принуден законодателят да приеме или отмени даден закон. В този смисъл решението на Комисията за защита от дискриминация е единствено, но то играе ролята на незадължителна препоръка. По отношение неравенството между лицата, засегнати от тавана и тези с по-ниски пенсии съдът изтъква, че това е същият като разгледания по-горе въпрос, но поднесен от друг ъгъл. Във връзка с изтъкнатото относно пенсиите на  президента, вице-президент и др.п. (за които ограничението за тавана не важи)  приема се, че тази група не е в същото положение като групата на засегнатите от тавана и поради това не може да се търси дискриминация (което е различно третиране на лица в еднаква ситуация).

……………………………………………………………….

чл. 34 (забрана за създаване на пречки за депозиране на индивидуална жалба)

Case of  Zdravko  Petrov v. Bulgaria  (Application no. 20024/04) 23 June 2011

Съдът констатира нарушение на правото на жалбоподателя да сезира Европейския съд по правата на човека по повод отказа на Апелативния съд във Велико Търново да му предостави необходимите документи по повод депозираната от него жалба в Страсбург, мотивиран с изискването, че той трябва да докаже, че жалбата му е регистрирана и че тези документи действително са му необходими и изрично са изискани от Секретариата на Съда.

………………………………………………………….

ПРОТОКОЛ 1- защита на собствеността

чл.1 от Протокол 1 (лишаване от собственост)+чл. 14 (дискриминация по имуществен признак)

Case of Valkov v.Bulgaria(Applications nos. 2033/04, 19125/04, 19475/04, 19490/04,19495/04, 19497/04, 24729/04, 171/05 and 2041/05), 25 October 2011

Това е т.н. дело за „тавана на пенсиите”, в което Съдът обедини за общо разглеждане 9 жалби на бивши пилоти, военни и полицаи. Той намира, че оплакванията са допустими, но неоснователни. Съдът изтъква, че  свободата на преценка на законодателя при реализиране на политиката в областта на пенсиите трябва да е широка и трябва да се уважава, освен ако не е без никакаво разумно оправдание; че  България не е единствената страна избрала да има таван на пенсиите; че таванът на пенсиите е въведен по време на сериозни промени в осигурителната схема в България; пенсиите на жалбаподателите не са намалени, а те просто никога не са получавали пълния им размер; пенсиите са по солидарната схема, а не като застрахователна схема, което се тълкува  като израз на социална солидарност;   през годините таванът на пенсиите се е повишавал и вероятно броят на ограничените пенсии ще намалява. Към решението е приложено особеното мнение на съдия Павлина Панова(българския съдия в състава), която се аргументира, че според нея има нарушение на правото на собственост, тъй като ообяснението, че сме в преходен период не може да служи като безкрайно оправдание за удължаването на срока на действие на  § 6 на КСО.

………………………………..

чл.1 от Протокол 1 (справедливо обезщетение)

Case of  Popnikolov v. Bulgaria (Application no  30388/02),11 October 2011

Решението по допустимост и основателност е постановено на 25 март 2010 г. С него Съдът намира, че по повод процедурата, проведена на основание чл. 35, ал. 1 от ЗППДОбП (отм.), по отношение на жалбоподателя, действащ в качеството му на едноличен търговец, са били допуснати нарушения както на чл. 6§1 (право на справедлив процес поради неизпълнение на съдебно решение), така и на чл. 1 от Протокол 1 (лишаване на жалбоподателя от легитимното му очакване да придобие собственост в резултат на проведената процедура по приватизация).

В решението си от 11 октомври 2011 г. Съдът присъжда на жалбоподателя сумата от  5 000 евро за имуществени и 3 000 евро за неимуществени вреди

………………………………………..

чл. 1 от Протокол 1 (лишаване от собственост)

Case of  Shesti Mai Engineering OOD and Others v. Bulgaria(Application no 17854/04), 20 September 2011

Жалбоподателите са физически и юридически лица – бивши акционери на „Международен център за фирмено управление”/МЦФУ/. В резултат на незаконна подмяна на легитимно избрания Съвет на директорите (с решение от 1999 г. на фирменото отделение на СГС) и свикано от новия управителен орган   извънредно Общо събрание е подменено цялото ръководство, персоналът е принудително отстранен от сградата, акционерната книга е унищожена, а акционерите са лишени от правото да участват изцяло в управлението на центъра. МЦФУ, който в продължение на 5 години е с изграден международен авторитет, впоследствие прекратява своята дейност – обучение и квалификация на кадри за държавния и честния сектор. Съдът приема за допустимо и основателно оплакването за нарушение на чл. 1 от Протокол 1 поради това, че държавата  е проявила бездействие и не е предприела никакви мерки, за да защити собствеността (под формата на акции) на жалбоподателите. На всеки един от тях е присъдено обезщетение за имуществени , а на някои от тях – и за неимуществeни вреди.

………………………………..

чл. 1 от Протокол 1 (продължително бездействие на държавата да изпълни поети договорни задължения за обезщетение)

Case of Balezdrovi v. Bulgaria (Application no 36772/06), 20 September 2011

Делото е подобно на вече постановени предходни решения на Съда по жалбите на Kirilova and Others v. Bulgaria (nos. 42908/98, 44038/98, 44816/98 and 7319/02, §§ 72-83, 9 June 2005) and Lazarov v. Bulgaria (no. 21352/02, § 19, 22 May 2008.

Съдът констатира, че властите не са изпълнили задължението си да обезщетят жалбоподателите с жилище като компенсация за отчуждения им имот в разумен срок, а са сторили това след повече от  18 години, поради което им присъждат обезщетение за причинените вреди (къщата с дворното место е отчуждена в средата на 80-те години, а жилищната сграда е предадена в експлоатация през 2007 г.)

…………………………………

чл.1 от Протокол 1(право на собственост)+ чл. 13(липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Case of  Stoycheva v. Bulgaria (Application no. 43590/04), 19 July 2011

Съдът намира нарушение на чл. 1 от Протокол 1 във връзка с успешно приключило в полза на жалбоподателите реституционно производство по Закона за възстановяване на собствеността върху някои имоти, одържавени на основание различните градоустройствени закони ((Закон за възстановяване на собствеността върху някои отчуждени имоти по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС), тъй като влязлото в сила решение от 1997 г. не е било изпълнено.Съдът намира нарушение и на чл. 13 поради липсата в реституционното законодателство на възможност за компенсиране вреди от неизпълнението на съдебни или административни актове, свързани с реституция.

………………………………….

чл.1 от Протокол 1(право на собственост)+ чл. 13(липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Affaire Marinov c. Bulgarie (Affaire no 36103/04), 15 Mars 2011

Реституция по ЗВСОНИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. устройствени закони. Имотът на жалбоподателя в размер на 1879 кв.м. бил отчужден за обществени мероприятия през 70-те години, но мероприятието не било изпълнено. След приемането на реституционния закон  той върнал получената като обезщетение сума и поискал възстановяване на имота, но в продължение на повече от 9 години не могъл нито да го ползва изцяло, нито да го впише в имотния регистър. В производството по ЗОДОВ съдът отхвърлил иска за неимуществени вреди, тъй като жалбоподателят не доказал колко е страдал. Съдът намира нарушение и на двете оплаквания и присъжда обезщетение.

……………………………………

чл.1 от Протокол 1(право на собственост)

Affaire Manova et autres c. Bulgarie (Affaire no 32626/06), 3 février 2011

Реституционно производство по чл. 7 от ЗВСОНИ (подобно на Великови и др.). Съдът намира нарушение по отношение на първата жалбоподателка, макар че е пропуснала двумесечния срок за претенцията си за обезщетение  чрез ЖКЗ. Отправната точка за 6-месечния срок за депозиране на жалба е изтичането  на този двумесечен срок. Присъдено е обезщетение.

……………………………………………………

чл.1 от Протокол 1(право на собственост)

Case of  Dichev v. Bulgaria (Application no. 1355/04), 27 January 2011

Случаят е подобен на Kirilova and Others v. Bulgaria (nos. 42908/98, 44038/98, 44816/98 and 7319/02, 9 June 2005).

След отчуждаване на жилище и гараж от общината през 1979 г. жалбоподателят получава обезщетение само за къщата, но тъй като в новопостроената сграда нямало предвидени достатъчно гаражи, той не получил такъв, а впоследствие му било отказано и всякакво друго обезщетение. Водените дела пред националните съдилища завършили бе резултат. Съдът намира нарушение на чл. 1. Той отсъжда да бъде извършена restitucio integrum, а в случай че това не бъде направено, на жалбоподателя да бъде  изплатено обезщетение в определен от него размер.

……………………………………………………………..

чл.1 от Протокол 1 (справедливо обезщетение)

Case of Basarba OOD v. Bulgaria (Application no. 77660/01), 20 January 2011

Решението е за определяне размера на справедливото обезщетение. С предходно решение по същата жалба от 7 януари 2010 г.Съдът постанови, че е допуснато нарушение на  чл. 6.1.( поради отказа от страна на общината да изпълни влязлото в сила съдебно решение в полза на дружеството) и на чл. 1 от Протокол 1 (защото дружеството е имало легитимно очакване да бъде приета офертата му за закупуване на наетия от него магазин на основание чл. 35 от ЗППДОбП (отм). С настоящото решение съдът определя 40 000 евро обезщетение за причинените на дружеството имуществени вреди.

………………………………………………………………………….

чл.1 от Протокол1(право на собственост)+ чл.6 (право на справедлив процес)

Affaire Sivova et Koleva c. Bulgarie (Requête n^o 30383/03), 15 novembre 2011

Жалбата е по повод  прекомерна продължителност на земеделска реституция по ЗСПЗЗ.Съдът отбелязва прекомерната продължителност на процедурата по реституция и/или получаването на обезщетение – 12 години след решението на ОСЗГ, 11 г. след решението на районния съд за признаване правото на възстановяване на собствеността, през който период жалбоподателките все още не са получили нито земи, нито обезщетение.(§116). Съдът изтъква, че двата паралелно протичащи в България процеса – този на реституция и другия – на приватизация и липсата на каквато и да било съгласуваност между тях, са довели до непропорционално засягане правото на собственост на жалбоподателките. „Съдът намира, че държавата-ответник  не е действала с нужната последователност и  старание и не е осигурила спазването на баланса между изискванията на общия интерес и защитата на правата на жалбоподателките, в резултат на което те са понесли прекомерна и изключителна тежест”(§119)Поради това е установено нарушение на чл. 1 от Протокол 1.

…………………………………………………

ПРОТОКОЛ 4

чл. 2 (свобода на придвижване) + чл. 8 (право на семеен живот) +чл. 13

Case of Pfeifer v. Bulgaria (Application no. 24733/04), 17 February 2011

Срещу български гражданин в началото на 90-те години започват няколко досъдебни производства, в хода на които му е отнет задграничния паспорт и той е лишен от възможността да пътува зад граница дори и с единствената цел да се среща със съпругата и  дъщеря си, които живеят в Германия. Съдът намира нарушение на чл. 2 от Протокол 4, както и на чл. 13 и присъжда обезщетение. Той отсъжда не се налага самостоятелно да разглежда фактите в светлината на чл. 8 .

………………………………………………..

чл. 2 (свобода на придвижване)

Case of Nalbantski v. Bulgaria (Application no. 30943/04), 10 February 2011

Във връзка със започналото срещу жалбоподателя наказателно производство през 1991 г. на него трикратно му е забранявано да напуска страната – два пъти по време на следствието, започнало през 1991 г. и приключило през февруари 2004 г. и трети път – след осъждането му, защото не е бил реабилитиран. По повод   първите две пъти Съдът намира, че не са били изчерпани вътрешно-правните  средства за защита, но  по повод третото отнемане на международния паспорт съдът намира, че самият факт , че едно лице е осъждано, не дава основание на властите да ограничават правото му да напуска страната.

…………………………………………

чл. 2 (свобода на придвижване)

Case of Makedonski v. Bulgaria (Application no. 36036/04), 20 January 2011

По повод  започналото срещу жалбоподателя наказателно производство през 1992 г. през 1994 г. с постановление на прокуратурата и на осн. чл. 7 от Закона за чуждестранните паспорти на жалбоподателя  е забранено да напуска страната. През 2002 г. той подава молба да  бъде отменена забраната, но получава отказ. На неопределена дата през август получава разрешение временно да напусне страната, но да се върне преди 5 септември. Тъй като не успява да замине преди тази дата, паспортът му отново е отнет. Забраната отпада окончателно през април 2004, когато производството срещу жалбоподателя е прекратено. Съдът намира нарушение на чл. 2 от Протокол 4 поради това, че ограничението за такъв продължителен период от време не е било подлагано на периодичен контрол, за да се установи дали е необходимо или не и така е бил нарушен принципът на пропорционалност от страна на властите.

……………………………………………..

чл. 2 (свобода на придвижване)+ чл. 6§1 (справедлив процес в разумен срок)

Case of Prescher v. Bulgaria (Application no. 6767/04), 7 June 2011

Съдът намира нарушение  на чл. 2 от Протокол 4 поради това, че в продължение на поне 4 години (от 2002 до 2006 г., когато инцидентно й е предоставено правото да посети Германия, макар че формално отказът е отменен през 2007 г.) на жалбоподателката е била наложена забрана да пътува в Германия (поради образуваното досъдебно производство срещу нея), където е семейството й и тя е била възпрепятствана на се грижи за съпруга си, който е бил болен и се е нуждаел от нея. Оплакването по чл 8 е било прието за допустимо, но в светлината на намереното нарушение на чл. 2, Съдът отсъжда че н се налага самостоятелно да се произнася и за нарушение на чл. 8.

…………………………………………………………

ПРОТОКОЛ 7

чл. 1 (процедурни гаранции при експулсирането на чужденци)+ чл. 8(нарушение на правото на семеен живот)+ чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Affaire Baltaji c. Bulgarie (Requête n^o 12919/04), 12 juillet 2011

Казус, подобен на: Al-Nashif, Musa et autres, Bachir et autres

Съдът намира нарушение поради това, че по действалото към 2003 г. законодателство на жалбоподателя не е било предоставена нито една от гаранциите, регламентирани в чл. 1§1 – да разбере причините за експулсирането си, да се запознае с фактите и да бъде представлявано пред компетентните власти от адвокат. Съдът напомня, че административните съдилища са отказали да разгледат неговия случай по същество, позовавайки се на закона и така жалбоподателят е бил лишен от гаранциите срещу произвол при постановяването на принудителната административна мярка.

……………………………………………….

чл.4 (забрана за повторно осъждане или наказание)

Affaire Kurdov et Ivanov c. Bulgarie (requête n^o 16137/04), 31 mai 2011

Съдът намира оплакването за допустимо, но неоснователно. Двамата жалбоподатели са работили в системата на БДЖ и по тяхна вина на 5 юли 1995 г. възниква пожар при извършването на работи по заваряване на  товарен вагон. В резултат на това  част от натоварената стока е опожарена. На първия е наложена административна санкция – глоба, а независимо и отделно от това срещу двамата започва наказателно производство. Съдът приема за начална дата не започналото досъдебно производство през 1998 г., а датата, на която са  повдигнати обвинения на двамата жалбоподатели – на 29.11.2001 и на 01.12.2001 г. Производството приключва с прекратяването му от съда поради изтичане на абсолютната давност на 6 януари  2004 г. С оглед на това Съдът намира, че действително са налице две производства – административно и наказателно по отношение на първия жалбоподател, но доколкото наказателното е прекратено и не е продължило прекомерно, не е налице твърдяното нарушение.

ПУБЛИКУВАНО РЪКОВОДСТВО ЗА АДВОКАТИ  С ЦЕЛ ОСВОБОЖДАВАНЕ НА СЪДА ОТ ЯВНО НЕДОПУСТИМИ ЖАЛБИ

Европейският съд по правата на човека публикува през декември на своята интенет-страница практическо ръководство относно критериите за допустимост на жалбите, предназначен преди всичко за практикуващите юристи. Така Съдът разчита да успее да  ограничи донякъде вълната от явно недопустими жалби. Към август 2010 г. пред Съда са били висящи повече от 130 000 случая, но около 95% от тях са обявявани за недопустими, тъй като  не отговарят на критериите за допустимост, определени в Европейската конвенция за правата на човека. Самата  обработка на такова огромно кличество жалби обаче води до загуба на твърде много време, докато се стигне до извода, че са явно недопустими.  Така на практика се забавя разглеждането на останалите жалби, които повдигат сериозни проблеми.

Това ръководство е подготвено от изследователския отдел на Съда в изпълнение на т. С-6 от подписаната Декларация  по време на конференцията в Интерлакен – Швейцария, на 18 и 19-ти Февруари, 2010 год.  с участието на министри на 47 страни-членки на Съвета на Европа. Тази специална конференция бе организирана за намиране на начини да се помогне на Съда да се справи с непрекъснато повишаващия се брой на регистрираните пред него жалби.Ръководството е достъпно на Интернет страницата на Съда на френски и английски, но предстои да бъде преведено и на рускти и турски език.

Идеята е да се предостави на разположение на потенциалните жалбоподатели обективна и пълна информация относно процедурата за подаване на жалби и критериите за допустимостта им. Както се посочва в увода към ръководството, то цели не само да ограничи до известна степен депозирането на жалби, които нямат никакъв шанс да бъдат разгледани по същество, но и да даде възможност за останалите жалби, повдигащи сериозни въпроси, да бъдат подготвени по начин, че да издържат теста за допустимост .

В  ръководството се  съдържа подробна информация за критериите за допустимост на Съда. То  има за цел да помогне на адвокатите предварително да определят дали оплакванията на клиента им са лишени от всякакъв шанс за успех и  да се въздържат да сезират  Съда, когато преценката им е отрицателна. Ръководството е изготвено, за да  позволи едно по-задълбочено проучване на практиката на Съда с оглед изработените от него  критерии за допустимост. То се състои от   три раздела и е с обем от 114 страници.

В уводната част са дадени пояснения относно индивидуалната жалба (кой има право на такава, предмет, представителство, свободата на сезиране на Съда,  забраната на държавата да оказва натиск върху едно лице по повод депозирането на такава) и качеството „жертва” по смисъла на  Конвенцията (понятието пряка и непряка жертва, смърт на жертвата, загубване качеството на жертва).

В раздел първи се анализират въпросите относно недопустимостта, дължаща се на процедурата – неизчерпване на вътрешно-правите средства за защита, на неспазването на шестмесечния срок, депозирането на жалба след сезиране на друга международна инстанция, злоупотреба с правото на жалба и пр. Анализирани са и специфични случаи, които водят до отклоняване от правилата.

Раздел втори е посветен на проблемите относно недопустимостта, произтичаща от самата компетентност на съда – това са въпросите, анализирани с оглед  критериите ratione personae, ratione loci, ratione temporis и  ratione materiaе. Специално бих желала да обърна внимание на анализа с оглед предметната компетентност на Съда. В тази част по необходимост е дадено тълкуване на отделните текстове, посветени на: чл. 6 – правото на справедлив процес в неговия граждански и наказателен аспект и връзката му с отделните протоколи; чл. 8 – приложното му поле, изясняване на понятията „личен живот”, „семеен живот”, „жилище”, „кореспонденция”; чл. 1 на Протокол 1 – понятието „собственост”, защитени притежания, вземания, спестявания, реституция на собственост, бъдещи доходи, клиентелата, лицензи за упражняване на търговска дейност, интелектуална собственост, акции  и пр.

В последния раздел са разгледани въпросите относно недопустимостта, дължаща се на самите оплаквания по съществото на жалбата – сезиране на Съда като „четвърта инстанция”, липса на нарушение на принципа на пропорционалност, липса на произвол при вътрешните процедури, неконкретизирани или недоказани оплаквания и пр.

Най-ценното лично за мен в това ръководство е, че всяко тълкуване на текст от Конвенцията е илюстрирано с много богата   практика на съда, включваща над 500 решения по допустимост и основателност  - както по-стари и основополагащи, така и съвсем актуални – от последните няколко години, включително и от  2010 г. При това те са под формата на линкове и могат  директно да се отварят, което е допълнително удобство и улеснение при запознаването с конкретен аспект, илюстриран чрез посоченото решение.

Според мен този „гид” е своеобразен „Коментар” на отделни текстове на Конвенцията и на Правилата на Съда, основаващ се на богатата юриспруденция на институциите в Страсбург, който изключително много ще улесни както юристите, работещи в областта на правата на човека, така и тези, които биха желали да специализират и задълбочат познанията си в тази област. Той е ценно помагало дори и за провеждане на обучения и семинари със студенти, магистрати и адвокати, поради което аз лично горещо препоръчвам неговото ползване.

От началото на месец септември  Фондация „Български адвокати за правата на човека“ започна да подготвя електронен бюлетин „Съдебна практика по правата на човека“, в който представя накратко резюмета на постановени решения на Европейския съд по правата на човека не само срещу България, но и срещу други страни-членки на Съвета на Европа, а  така също и на съда на Европейския съюз в Люксембург . Всеки колега, който проявява интереси в тази област и би желал да е информиран за развитието на практиката на тези две международни институции, би могъл да изтегли бюлетина, ако използва линка  фондацията:http://www.blhr.org/ Наред с това, ако желаете да ви бъде изпращан периодично, пишете ни на следния електронен адрес  hrlawyer@blhr.org. Бихме се радвали да получим и отзиви за него.

В първия брой на бюлетина са представени резюмета на решения, постановени през септември 2010 г. Те са достатъчно аналитични, за да дадат представа както за фактологията, така и за правните аргументи, поради което съм на мнение, че биха подпомогнали практически всеки, който се интересува от проблематиката по защита правата на човека.

В брой втори, който също вече е готов и достъпен на посочения сайт, ще намерите интересни решения, а така също и комуникирани жалби на Съда в Страсбург, по които той е решил да се произнесе приоритетно. Ще научите важни принципи относно стандартите при експулсирането на чужденци и защо не е препоръчително да се предприемат подобни действия, когато в съответната държава за лицето има опасност да бъде подлагано на мъчения или убито.

За съдиите би представлявало интерес и делото на тяхна колега от Турция, уволнена поради подозрения в неправомерни контакти с адвокат, предизвикателно облекло и забавени дела, без да й се даде достъп до досието с проведеното проучване. Европейският съд намира нарушение на правото й на личен живот, тъй като в обхвата на чл. 8 е включена и тази дейност.

Реших, че колкото повече колеги имат достъп до подобна информация, още повече, че не всеки ползва френски и английски, за да прочете самите решения, толкова по-полезен би бил бюлетинът.

НЯКОЛКО ПОЯСНЕНИЯ ОТНОСНО СРОКА, В КОЙТО МОЖЕ ДА БЪДЕ ПОДАДЕНА ЖАЛБА ДО ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА

Мислех, че този въпрос е съвсем ясен и не се налага да се дават допълнителни указания  и обяснения  какво означава, че жалбата следва да бъде подадена „след изчерпване на всички вътрешноправни средства за защита…в срок от шест месеца след датата на окончателното решение на националната инстанция” – чл.35 от Конвенцията. Практиката обаче постоянно ме среща с хора, които неправилно тълкуват този текст, като мислят, че тук се включват и извънредните способи за защита и  в немалко случаи се оказва, че срокът е пропуснат. За съжаление, много колеги също така разсъждават и неволно въвеждат клиентите си в заблуждение, че едва след като са изчерпили и това средство за защита – отмяната на влязло в сила решение, е време да бъде сезиран Европейския съд по правата на човека.

Вероятно объркването идва от кумулативността на двете предпоставки –

а)да са изчерпани вътрешноправните средства за защита и

б) да не е изтекъл 6-месечният срок от окончателното съдебно решение.

Ето защо бих искала да направя някои пояснения. Когато Европейският съд тълкува тази разпоредба, той няма предвид  извънредните способи за защита, каквито са  молбата за отмяна в гражданското и административното съдопроизводство и за възобновяване в наказателното производство. Такова прекомерно разширително тълкуване не може да се изведе от текста на чл. 35 на Конвенцията. Противното би означавало всеки един гражданин да използва тези процедури без оглед на това – има ли основания за тях или не. А, както е известно на колегите-юристи, процедурата по отмяна на влязло в сила решение или за  възобновяване на наказателно производство,  е допустима в строго и лимитативно изброени хипотези.

Вярно е, че за непосветените и непознаващите   съдопроизводствените правила, като че ли съществува убеждението, че  след решението на т.н. „тричленка”, както се изразяват много често гражданите, съществува и още една възможност – „петчленка”, след което вече наистина процедурата е окончателно приключила. Всички, които са правили опит да сезират Европейския съд в по-късен момент, след като са използвали извънредните способи, знаят че жалбите им са били обявявани за недопустими.

В моята практика съм имала случаи, когато при депозирането на жалбата съм информирала Съда, че е инициирана процедура по отмяна на влязло в сила решение, но изходът й е неясен, поради което се подчинявам на правилото за 6-месечния срок, като  давам уверения, че ще го информирам за развитието на процеса.

Разбира се, ако   процедурата  за отмяна има успешен завършек и съответният Върховен касационен или административен съд отмени влязлото в сила решение и производството започне отначало, тогава срокът няма да е пропуснат и Европейският съд може да бъде сезиран едва след като приключи окончателно второто производство, което се е развило в резултат на отмяната. Такива случаи също съм имала и дори Европейският съд е постановявал осъдително решение по чл. 6.1. за неразумна продължителност на гражданското производство  – делото  Kabakchievi v. Bulgaria (Application no. 8812/07), решение от 6 май 2010 г.

По-различен е въпросът, когато става въпрос за неизпълнение на съдебно решение, постановено в полза на дадено лице – физическо или юридическо. Тогава горното правило не важи, а принципът е – колкото по-дълго държавата не изпълнява това решение, толкова по-голямо е нарушението.  Тогава жалбоподателят трябва да докаже, че през този период не е бездействал, а е сезирал съответната институция, писал е жалби, молби , правил е искания и пр. , но   институцията не е предприела никакви мерки или ги е предприела със закъснение. В тези случаи началото на шест-месечния срок ще се брои от датата на преустановяване на  нарушението от страна на държавата – например, от датата на  изплащане на присъденото обезщетение, за което пред  държавния орган е бил представен изпълнителен лист.

Когато процедурата по някое дело продължи прекомерно и още на първата инстанция се е забавила 5-6 години, не се налага да се изчаква делото да приключи окончателно, за да бъде сезиран Съдът. Особено, когато делото е свързано с трудово-правен спор или с такъв за обезщетение за вреди от непозволено увреждане, за които Съдът неведнъж е посочвал, че държавата трябва да преприеме такива мерки, че подобен род дела да бъдат разглеждани с предимство и в кратки срокове.

Като изключим актовете на ВКС и ВАС, все още не всички окръжни и апелативни съдилища качват на сайтовете си своите решения. Когато обаче това се окаже окончателният съдебен акт (при процедурите по ЗАНН, например, окръжният съд е касационната инстанция), съобщение на страните не се изпраща. Не се уведомяват пострадалите и при постановяване на окончателното определение, с което се оставя в сила постановлението за отказ от образуване на досъдебно производство. Понякога това може да се окаже фатално за заинтересованото лице с оглед на сезирането на Съда в Страсбург. То трябва да докаже кога е узнало за съдебния акт, от какъв документ и не е ли могло да се информира по-рано (т.е. преди да са изтекли 6-те месеца). Ако успее достатъчно убедително да стори това, Съдът  регистрира жалбата и поне на първо време опасността е преминала (преди Правителството да направи възражение за недопустимост във втория етап от процедурата, когато отново ще трябва да се излагат аргументи защо жалбата не е просрочена).

Бих искала да направя и още едно уточнение по повод сроковете. Съдът отчита началото на 6-месечния срок  по всяко едно оплакване към датата на първото писмо, изпратено до него. Ако в тази „първоначална жалба“ не са повдигнати всички оплаквания, макар и само с по едно изречение, той няма да ги разгледа по същество, след като за пръв път са посочени едва с основната жалба, която е изпратена по-късно (имам предвид случаите, когато поради различни причини жалбоподателят или неговият адвокат са изпратили писмо до Съда в свободен текст, в което най-общо излагат по-скоро намеренията си да го сезират с жалба). По този повод вече има немалка практика, включително  и по български случаи -   Galev and Others v. Bulgaria (dec.), решение от 29.09.2009 по жалба № 18324/04;  Ivanova-Sokolova (dec.), решение от 29.04.2008  по жалба № 26057/04; Ivan Vasilev v. Bulgaria (dec.) решение ог 29.04.2008 по жалба № 26057/04

Като заключение бих желала да повторя още веднъж казаното в началото: срокът за депозиране на жалба е не по-късно от шест месеца от решението на този български съд, който се е произнесъл последен в редовна гражданска, съдебно-административна или наказателна процедура. Оплакванията трябва да са направени още с първоначалната жалба, т.н. първо писмо до Съда.

КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА ПРЕДВАРИТЕЛНАТА ЖАЛБА ДО СЪДА

(материалът е предназначен за юристи)

Тези, които са разглеждали специалния вид пълномощно, който  фигурира на сайта на Европейския съд, вероятно са обърнали внимание, че в него има една рубрика:  “Дата на първото писмо” и сигурно са се питали какво има предвид съдът и какво следва да се напише на това място.

Първото писмо   предшества истинската жалба във вида, в който тя трябва да бъде подготвена. Изпраща се обикновено тогава, когато до изтичането на крайния срок остават броени часове или дни, а за подготовката на  жалбата време няма. Понякога е необходимо повече време и за събиране на много по обем доказателства или за приключване/започване на процедура, за която Съдът непременно следва да бъде уведомен, че върви, за да не бъде жалбата обявена за недопустима.  За да се “спре”  шестмесечния    срок (от датата на последния вътрешносъдебен акт, постановен в редовно, а не в извънредно производство),  понякога се налага да бъде изпратен някакъв по-малък по обем материал, в който да се изрази по-скоро намерението на лицето да подаде жалба. Това е т.н. “първо писмо”.

В отговор в рамките на 1-3 месеца Съдът изпраща формуляр на жалба и писмо, в което уведомява, че му е станало ясно, че клиентът ви  желае да подаде жалба, тя е била заведена под определен номер, който   фигурира и на самото писмо. В него се определя краен срок, в който попълненият формуляр на жалбата следва да бъде изпратен (брои се денят на изпращане, а не на получаване на плика).

Как трябва да изглежда тази предварителна жалба? Ами това в общи линии е нещо като резюме на основната жалба. Няма някакви специални писани правила, затова никой не е поставял  изисквания или ограничения . Бих могла да споделя своя опит, тъй като често прибягвам до подготвянето на такива жалби.

Понякога правя нещо като кратък увод, в който пояснявам кой е жалбоподателят – напр. търговско дружество с еди какъв си предмет на дейност или лице, което е лишено от свобода и в момента изтърпява наказание еди къде си и т.н.

В първата част излагам последователно най-важните факти (горе-долу в обема на една искова молба). Обикновено ги номерирам в хронологична последователност – 1,2,3 и т.н. Прилагам минимум доказателства – 5-6 копия от документи, сред които обезателно последното съдебно решение (ако са твърде много, наред с него и още 1-2, но не всичките). Обикновено като разказвам случая, дадено твърдение подкрепям със съответния документ, на който се позовавам под линия. На този етап няма нужда от експертизи, скици, съдебни протоколи, писмени бележки и жалби. Всички допълнителни документи  можете да приложите в зависимост от характера на оплакването по ваша преценка, когато подготвяте основната жалба. Избягвам да правя коментар в тази част, само разказвам какво се  е случило последователно в хронологичен порядък, но кратко. Поставям и някакво заглавие с блокшрифт, например “Фактите по случая”. В зависимост от обема на информацията, тази част може да е 2, но може и 4-5 страници.

Във втората част , която озаглавявам “Оплаквания”, обосновавам оплакванията си относно това какви нарушения на конкретни права са допуснати, според мен. Обикновено изложението е от половин страничка  за всяко отделно нарушение, но винаги посочвам аргументи, а не изброявам просто текстовете на Конвенцията.

Накрая, като последна част на моята предварителна жалба , озаглавена “По изискванията за допустимостта на жалбата”, излагам в две изречения становището си, че жалбата е допустима, съгласно чл. 35 от Конвенцията, защото  повдигнатите оплаквания са за нарушения, попадащи в предметния обхват на Конвенцията (т.н. ratione materiae) и са направени преди изтичането на 6-месечния срок (т.н. ratione temporis), в случай че не става въпрос за т.н. “продължаващо нарушение”. От 1 юни тази година ще се налага да изтъкваме аргументи и във връзка с третото условие за допустимост – жалбата да не е малозначителна или самия интерес, който е засегнат, да няма такъв характер. Този критерий е най-неясен и затова тепърва по него ще се създава практика.

Първото решение, в което Съдът се позова на него, е по едно румънско дело, в което основният довод е свързан с това, че самият имуществен интерес бил твърде незначителен (90 евро)и не било доказано  претендираното неизпълнение на задълженията от страна на една агенция за автобусни превози, с която жалбоподателят е пътувал от Букурещ до Мадрид ( Adrian Mihai Ionescu c. Roumanie -requête n^o 36659/04, решение от 28.06.2010 г.) Съдебния процес, започнат от жалбоподателя пред местните съдилища, приключил неуспешно и искът му бил отхвърлен, поради което той  сезирал Европейския съд с оплакване за допуснато нарушение на чл. 6.1. Тук Съдът приема, че в приключилото съдебно производство не са  били нарушени процедурните права на жалбоподателя, на страните е било предоставено правото да представят своите доказателства. Наред с това, самият претендиран интерес (оценен от самия жалбоподател на 90 евро) е твърде незначителен с оглед имущественото състояние на жалбоподателя. Решението е взето с мнозинство, но все още до него няма достъп на сайта на Съда, поради което не могат да бъдат установени както  мотивите за постановяването му, така и особените мнения, които очевидно са налице.

И така, ако се върнем на нашата предварителна жалба и на рубриката в пълномощното, възможна е ситуация, при която предварителната жалба си е написана от самия заинтересован, а той да дойде при вас като получи вече формуляра и разбере, че нещата не са по силите му. Тогава в пълномощното, което ще попълните, посочвате датата на това първо писмо, което е било изпратено в Страсбург.

Понякога аз предпочитам да подготвя тази предварителна жалба не от мое име, а от името на самите жалбоподатели (ако не съм съвсем сигурна доколко бих искала да се ангажирам с нея). Има случаи, когато самите те междувременно се отказват и не се стига въобще до друго по-нататъшно действие. Всичко е въпрос на преценка и аз действам според обстоятелствата.

Предварителната жалба може да бъде придружена с писмо, а може и направо на първата й страница да бъде посочен адресатът. Когато имам пълномощно, предпочитам първия вариант – с придружително писмо, към което прилагам  „Предварителна жалба“.

Европейската  комисия и Съветът на Европа започват  преговори  за присъединяване на ЕС към  Конвенцията за правата на човека

На  07.07.2010  се състоя среща между  г-н  Thorbjørn Jagland  -  генерален секретар на  Съвета на  Европа  и Viviane Reding – зам.–председател на Еврокомисията и комисар на ЕС по правосъдие, основни права и гражданство. Тази среща постави началото на  официалните преговори за  присъединяване на  Евросъюза към Европейската конвенция за  правата на човека (ЕКПЧ). Събеседниците са  обсъдили предстоящия процес, който ще доведе до това, че   основните права на  гражданите в  Европа ще бъдат  защитавани по-строго  и последователно.

Те изразиха своето становище, че се поставя началото на един исторически процес, защото ще се запълни недостигащото звено в европейската система на защита на основните права, като се гарантира съгласуваност в подходите на Съвета на Европа и Европейския съюз  От една страна, ЕС играе важна роля  в по-нататъшното укрепване на установената от Конвенцията система на основни човешки права. ЕС разполага със собствена Харта на основните права, която представлява най-новият в света каталог на основните права на човека. Според еврокомисарката  Рединг, това създава прекрасни предпоставки за плодотворно сътрудничество по време на преговорите.
Г-н Ягланд от своя страна изтъкна, че,   съгласявайки се да подчини  дейността на своите институции на същите стандарти в областта на човешките права и на същия контрол, който се прилага по отношение на всички европейски демокрации,   ЕС дава сериозен сигнал за това, че Европа се променя и че най-влиятелните и най-силните са готови да поемат своята част от отговорността за това, че промените ще продължат.

Присъединявайки се към ЕКПЧ при същите условия и на същите основания, както всички влизащи в него държави, ЕС ще бъде равнопоставен по отношение на системата на защита на човешките права,  чието спазване е контролирано от  Европейския съд по правата на човека. Това ще позволи на ЕС да стане 48–ият присъединил се и той ще има свой собствен съдия в Европейския съд в Страсбург.  Присъединяването ще предостави на гражданите нови възможности да се обръщат към Европейския съд с жалби (след изчерпване на вътрешноправните средства  за защита), когато основните им права са нарушение от самия ЕС.

Този акт на присъединяване произтича от чл. 6 на Лисабонския договор и чл. 59 от ЕКПЧ с последните изменения, внесени с Протокол № 14. Двете страни са предоставили съответно мандат на преговарящите и считано от 7 юли експерти на Комисията и на Комитета по правата на човека на Съвета на Европа  ще провеждат редовни срещи за подготвяне на договора за присъединяване, който следва да бъде подписан между Комитета на министрите на Съвета на Европа, от една страна   и единодушно от Съвета на Европейския съюз. След приключването на този процес всяка една от 47-те държави – страни по Конвенцията, трябва да го ратифицира, съгласно собствените си конституционни разпоредби.

Доколкото и двете страни имат волята и решимостта  за успешен и бърз завършек на преговорите, се очаква че присъединяването към Конвенцията ще приключи в най-кратки срокове.