Права на Човека .com

НЯКОЛКО ПОЯСНЕНИЯ ОТНОСНО СРОКА, В КОЙТО МОЖЕ ДА БЪДЕ ПОДАДЕНА ЖАЛБА ДО ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА

Мислех, че този въпрос е съвсем ясен и не се налага да се дават допълнителни указания  и обяснения  какво означава, че жалбата следва да бъде подадена „след изчерпване на всички вътрешноправни средства за защита…в срок от шест месеца след датата на окончателното решение на националната инстанция” – чл.35 от Конвенцията. Практиката обаче постоянно ме среща с хора, които неправилно тълкуват този текст, като мислят, че тук се включват и извънредните способи за защита и  в немалко случаи се оказва, че срокът е пропуснат. За съжаление, много колеги също така разсъждават и неволно въвеждат клиентите си в заблуждение, че едва след като са изчерпили и това средство за защита – отмяната на влязло в сила решение, е време да бъде сезиран Европейския съд по правата на човека.

Вероятно объркването идва от кумулативността на двете предпоставки –

а)да са изчерпани вътрешноправните средства за защита и

б) да не е изтекъл 6-месечният срок от окончателното съдебно решение.

Ето защо бих искала да направя някои пояснения. Когато Европейският съд тълкува тази разпоредба, той няма предвид  извънредните способи за защита, каквито са  молбата за отмяна в гражданското и административното съдопроизводство и за възобновяване в наказателното производство. Такова прекомерно разширително тълкуване не може да се изведе от текста на чл. 35 на Конвенцията. Противното би означавало всеки един гражданин да използва тези процедури без оглед на това – има ли основания за тях или не. А, както е известно на колегите-юристи, процедурата по отмяна на влязло в сила решение или за  възобновяване на наказателно производство,  е допустима в строго и лимитативно изброени хипотези.

Вярно е, че за непосветените и непознаващите   съдопроизводствените правила, като че ли съществува убеждението, че  след решението на т.н. „тричленка”, както се изразяват много често гражданите, съществува и още една възможност – „петчленка”, след което вече наистина процедурата е окончателно приключила. Всички, които са правили опит да сезират Европейския съд в по-късен момент, след като са използвали извънредните способи, знаят че жалбите им са били обявявани за недопустими.

В моята практика съм имала случаи, когато при депозирането на жалбата съм информирала Съда, че е инициирана процедура по отмяна на влязло в сила решение, но изходът й е неясен, поради което се подчинявам на правилото за 6-месечния срок, като  давам уверения, че ще го информирам за развитието на процеса.

Разбира се, ако   процедурата  за отмяна има успешен завършек и съответният Върховен касационен или административен съд отмени влязлото в сила решение и производството започне отначало, тогава срокът няма да е пропуснат и Европейският съд може да бъде сезиран едва след като приключи окончателно второто производство, което се е развило в резултат на отмяната. Такива случаи също съм имала и дори Европейският съд е постановявал осъдително решение по чл. 6.1. за неразумна продължителност на гражданското производство  – делото  Kabakchievi v. Bulgaria (Application no. 8812/07), решение от 6 май 2010 г.

По-различен е въпросът, когато става въпрос за неизпълнение на съдебно решение, постановено в полза на дадено лице – физическо или юридическо. Тогава горното правило не важи, а принципът е – колкото по-дълго държавата не изпълнява това решение, толкова по-голямо е нарушението.  Тогава жалбоподателят трябва да докаже, че през този период не е бездействал, а е сезирал съответната институция, писал е жалби, молби , правил е искания и пр. , но   институцията не е предприела никакви мерки или ги е предприела със закъснение. В тези случаи началото на шест-месечния срок ще се брои от датата на преустановяване на  нарушението от страна на държавата – например, от датата на  изплащане на присъденото обезщетение, за което пред  държавния орган е бил представен изпълнителен лист.

Когато процедурата по някое дело продължи прекомерно и още на първата инстанция се е забавила 5-6 години, не се налага да се изчаква делото да приключи окончателно, за да бъде сезиран Съдът. Особено, когато делото е свързано с трудово-правен спор или с такъв за обезщетение за вреди от непозволено увреждане, за които Съдът неведнъж е посочвал, че държавата трябва да преприеме такива мерки, че подобен род дела да бъдат разглеждани с предимство и в кратки срокове.

Като изключим актовете на ВКС и ВАС, все още не всички окръжни и апелативни съдилища качват на сайтовете си своите решения. Когато обаче това се окаже окончателният съдебен акт (при процедурите по ЗАНН, например, окръжният съд е касационната инстанция), съобщение на страните не се изпраща. Не се уведомяват пострадалите и при постановяване на окончателното определение, с което се оставя в сила постановлението за отказ от образуване на досъдебно производство. Понякога това може да се окаже фатално за заинтересованото лице с оглед на сезирането на Съда в Страсбург. То трябва да докаже кога е узнало за съдебния акт, от какъв документ и не е ли могло да се информира по-рано (т.е. преди да са изтекли 6-те месеца). Ако успее достатъчно убедително да стори това, Съдът  регистрира жалбата и поне на първо време опасността е преминала (преди Правителството да направи възражение за недопустимост във втория етап от процедурата, когато отново ще трябва да се излагат аргументи защо жалбата не е просрочена).

Бих искала да направя и още едно уточнение по повод сроковете. Съдът отчита началото на 6-месечния срок  по всяко едно оплакване към датата на първото писмо, изпратено до него. Ако в тази „първоначална жалба“ не са повдигнати всички оплаквания, макар и само с по едно изречение, той няма да ги разгледа по същество, след като за пръв път са посочени едва с основната жалба, която е изпратена по-късно (имам предвид случаите, когато поради различни причини жалбоподателят или неговият адвокат са изпратили писмо до Съда в свободен текст, в което най-общо излагат по-скоро намеренията си да го сезират с жалба). По този повод вече има немалка практика, включително  и по български случаи -   Galev and Others v. Bulgaria (dec.), решение от 29.09.2009 по жалба № 18324/04;  Ivanova-Sokolova (dec.), решение от 29.04.2008  по жалба № 26057/04; Ivan Vasilev v. Bulgaria (dec.) решение ог 29.04.2008 по жалба № 26057/04

Като заключение бих желала да повторя още веднъж казаното в началото: срокът за депозиране на жалба е не по-късно от шест месеца от решението на този български съд, който се е произнесъл последен в редовна гражданска, съдебно-административна или наказателна процедура. Оплакванията трябва да са направени още с първоначалната жалба, т.н. първо писмо до Съда.

КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА ПРЕДВАРИТЕЛНАТА ЖАЛБА ДО СЪДА

(материалът е предназначен за юристи)

Тези, които са разглеждали специалния вид пълномощно, който  фигурира на сайта на Европейския съд, вероятно са обърнали внимание, че в него има една рубрика:  “Дата на първото писмо” и сигурно са се питали какво има предвид съдът и какво следва да се напише на това място.

Първото писмо   предшества истинската жалба във вида, в който тя трябва да бъде подготвена. Изпраща се обикновено тогава, когато до изтичането на крайния срок остават броени часове или дни, а за подготовката на  жалбата време няма. Понякога е необходимо повече време и за събиране на много по обем доказателства или за приключване/започване на процедура, за която Съдът непременно следва да бъде уведомен, че върви, за да не бъде жалбата обявена за недопустима.  За да се “спре”  шестмесечния    срок (от датата на последния вътрешносъдебен акт, постановен в редовно, а не в извънредно производство),  понякога се налага да бъде изпратен някакъв по-малък по обем материал, в който да се изрази по-скоро намерението на лицето да подаде жалба. Това е т.н. “първо писмо”.

В отговор в рамките на 1-3 месеца Съдът изпраща формуляр на жалба и писмо, в което уведомява, че му е станало ясно, че клиентът ви  желае да подаде жалба, тя е била заведена под определен номер, който   фигурира и на самото писмо. В него се определя краен срок, в който попълненият формуляр на жалбата следва да бъде изпратен (брои се денят на изпращане, а не на получаване на плика).

Как трябва да изглежда тази предварителна жалба? Ами това в общи линии е нещо като резюме на основната жалба. Няма някакви специални писани правила, затова никой не е поставял  изисквания или ограничения . Бих могла да споделя своя опит, тъй като често прибягвам до подготвянето на такива жалби.

Понякога правя нещо като кратък увод, в който пояснявам кой е жалбоподателят – напр. търговско дружество с еди какъв си предмет на дейност или лице, което е лишено от свобода и в момента изтърпява наказание еди къде си и т.н.

В първата част излагам последователно най-важните факти (горе-долу в обема на една искова молба). Обикновено ги номерирам в хронологична последователност – 1,2,3 и т.н. Прилагам минимум доказателства – 5-6 копия от документи, сред които обезателно последното съдебно решение (ако са твърде много, наред с него и още 1-2, но не всичките). Обикновено като разказвам случая, дадено твърдение подкрепям със съответния документ, на който се позовавам под линия. На този етап няма нужда от експертизи, скици, съдебни протоколи, писмени бележки и жалби. Всички допълнителни документи  можете да приложите в зависимост от характера на оплакването по ваша преценка, когато подготвяте основната жалба. Избягвам да правя коментар в тази част, само разказвам какво се  е случило последователно в хронологичен порядък, но кратко. Поставям и някакво заглавие с блокшрифт, например “Фактите по случая”. В зависимост от обема на информацията, тази част може да е 2, но може и 4-5 страници.

Във втората част , която озаглавявам “Оплаквания”, обосновавам оплакванията си относно това какви нарушения на конкретни права са допуснати, според мен. Обикновено изложението е от половин страничка  за всяко отделно нарушение, но винаги посочвам аргументи, а не изброявам просто текстовете на Конвенцията.

Накрая, като последна част на моята предварителна жалба , озаглавена “По изискванията за допустимостта на жалбата”, излагам в две изречения становището си, че жалбата е допустима, съгласно чл. 35 от Конвенцията, защото  повдигнатите оплаквания са за нарушения, попадащи в предметния обхват на Конвенцията (т.н. ratione materiae) и са направени преди изтичането на 6-месечния срок (т.н. ratione temporis), в случай че не става въпрос за т.н. “продължаващо нарушение”. От 1 юни тази година ще се налага да изтъкваме аргументи и във връзка с третото условие за допустимост – жалбата да не е малозначителна или самия интерес, който е засегнат, да няма такъв характер. Този критерий е най-неясен и затова тепърва по него ще се създава практика.

Първото решение, в което Съдът се позова на него, е по едно румънско дело, в което основният довод е свързан с това, че самият имуществен интерес бил твърде незначителен (90 евро)и не било доказано  претендираното неизпълнение на задълженията от страна на една агенция за автобусни превози, с която жалбоподателят е пътувал от Букурещ до Мадрид ( Adrian Mihai Ionescu c. Roumanie -requête n^o 36659/04, решение от 28.06.2010 г.) Съдебния процес, започнат от жалбоподателя пред местните съдилища, приключил неуспешно и искът му бил отхвърлен, поради което той  сезирал Европейския съд с оплакване за допуснато нарушение на чл. 6.1. Тук Съдът приема, че в приключилото съдебно производство не са  били нарушени процедурните права на жалбоподателя, на страните е било предоставено правото да представят своите доказателства. Наред с това, самият претендиран интерес (оценен от самия жалбоподател на 90 евро) е твърде незначителен с оглед имущественото състояние на жалбоподателя. Решението е взето с мнозинство, но все още до него няма достъп на сайта на Съда, поради което не могат да бъдат установени както  мотивите за постановяването му, така и особените мнения, които очевидно са налице.

И така, ако се върнем на нашата предварителна жалба и на рубриката в пълномощното, възможна е ситуация, при която предварителната жалба си е написана от самия заинтересован, а той да дойде при вас като получи вече формуляра и разбере, че нещата не са по силите му. Тогава в пълномощното, което ще попълните, посочвате датата на това първо писмо, което е било изпратено в Страсбург.

Понякога аз предпочитам да подготвя тази предварителна жалба не от мое име, а от името на самите жалбоподатели (ако не съм съвсем сигурна доколко бих искала да се ангажирам с нея). Има случаи, когато самите те междувременно се отказват и не се стига въобще до друго по-нататъшно действие. Всичко е въпрос на преценка и аз действам според обстоятелствата.

Предварителната жалба може да бъде придружена с писмо, а може и направо на първата й страница да бъде посочен адресатът. Когато имам пълномощно, предпочитам първия вариант – с придружително писмо, към което прилагам  „Предварителна жалба“.

Европейската  комисия и Съветът на Европа започват  преговори  за присъединяване на ЕС към  Конвенцията за правата на човека

На  07.07.2010  се състоя среща между  г-н  Thorbjørn Jagland  -  генерален секретар на  Съвета на  Европа  и Viviane Reding – зам.–председател на Еврокомисията и комисар на ЕС по правосъдие, основни права и гражданство. Тази среща постави началото на  официалните преговори за  присъединяване на  Евросъюза към Европейската конвенция за  правата на човека (ЕКПЧ). Събеседниците са  обсъдили предстоящия процес, който ще доведе до това, че   основните права на  гражданите в  Европа ще бъдат  защитавани по-строго  и последователно.

Те изразиха своето становище, че се поставя началото на един исторически процес, защото ще се запълни недостигащото звено в европейската система на защита на основните права, като се гарантира съгласуваност в подходите на Съвета на Европа и Европейския съюз  От една страна, ЕС играе важна роля  в по-нататъшното укрепване на установената от Конвенцията система на основни човешки права. ЕС разполага със собствена Харта на основните права, която представлява най-новият в света каталог на основните права на човека. Според еврокомисарката  Рединг, това създава прекрасни предпоставки за плодотворно сътрудничество по време на преговорите.
Г-н Ягланд от своя страна изтъкна, че,   съгласявайки се да подчини  дейността на своите институции на същите стандарти в областта на човешките права и на същия контрол, който се прилага по отношение на всички европейски демокрации,   ЕС дава сериозен сигнал за това, че Европа се променя и че най-влиятелните и най-силните са готови да поемат своята част от отговорността за това, че промените ще продължат.

Присъединявайки се към ЕКПЧ при същите условия и на същите основания, както всички влизащи в него държави, ЕС ще бъде равнопоставен по отношение на системата на защита на човешките права,  чието спазване е контролирано от  Европейския съд по правата на човека. Това ще позволи на ЕС да стане 48–ият присъединил се и той ще има свой собствен съдия в Европейския съд в Страсбург.  Присъединяването ще предостави на гражданите нови възможности да се обръщат към Европейския съд с жалби (след изчерпване на вътрешноправните средства  за защита), когато основните им права са нарушение от самия ЕС.

Този акт на присъединяване произтича от чл. 6 на Лисабонския договор и чл. 59 от ЕКПЧ с последните изменения, внесени с Протокол № 14. Двете страни са предоставили съответно мандат на преговарящите и считано от 7 юли експерти на Комисията и на Комитета по правата на човека на Съвета на Европа  ще провеждат редовни срещи за подготвяне на договора за присъединяване, който следва да бъде подписан между Комитета на министрите на Съвета на Европа, от една страна   и единодушно от Съвета на Европейския съюз. След приключването на този процес всяка една от 47-те държави – страни по Конвенцията, трябва да го ратифицира, съгласно собствените си конституционни разпоредби.

Доколкото и двете страни имат волята и решимостта  за успешен и бърз завършек на преговорите, се очаква че присъединяването към Конвенцията ще приключи в най-кратки срокове.

ПРОТОКОЛ 14 ВЛЕЗЕ В СИЛА

/нередактиран вариант на статия, публикувана на 7 юни 2010 г. в брой  155/21 265  на в-к „Труд“/

На 1 юни 2010 г. влезе в сила поредният допълнителен протокол към Европейската конвенция за защита правата на човека, чрез който се регламентират процедурни правила, насочени към увеличаване капацитета на Съда и ускоряване на процедурата.

От създаването му преди 51 години Европейският съд, тълкувайки и прилагайки Конвенцията, защитава правата, обхванати от нея, на гражданите от почти целия европейски  континент. Днес те наброяват повече от 800 милиона души на територията на 47 държави. След големите политически промени от края на 80-те години броят на жалбите, регистрирани от Европейския съд, непрекъснато расте. Ако през 1999 г. жалбите, разгледани от състав от трима съдии или отделение е бил 8 400, през 2003 г. той се увеличава повече от три пъти и вече е 27 200 (при общо 65 000  висящи жалби), а през 2009 г. техният брой вече е 57 200, като  забавените жалби наброяват повече от 119 300.

Тази натовареност на Съда се дължи преди всичко на два фактора:

-         повече от 90 % от разглежданите жалби са недопустими, но произнасянето по тях се осъществяваше от състав от трима съдии;

-          около 60 % от всички жалби, по които се постановяват решения (по допустимост и основателност), са във връзка с т.н. “повтарящи се нарушения”, по които има добре установена практика от Съда.

Съветът на Европа дълги години търси решение на констатираните проблеми. Така първата голяма реформа бе извършена през 1998 г., когато вместо действалите до онзи момент Комисия по правата на човека и Европейски съд, бе създаден един постоянно действащ Съд. Тази реформа бе насочена и към опростяване на процедурата, която да я направи същевременно и чисто съдебна.

Въпреки това перспективата на непрекъснато нарастване на натовареността на Съда  показа, че е необходима по-сериозна реформа, която обаче да запази съдебния характер на процедурата и да съхрани правото на индивидуална жалба. През май 2004 г. Съветът на министрите на Съвета на Европа подготви Протокол 14 към Конвенцията. С него се целеше да се подобри ефективността на Съда и да се редуцира неговата натовареност така, че той да се концентрира върху такива жалби, които повдигат  сериозни проблеми в областта на човешките права. Тъй като влизането му в сила бе забавено прекомерно (най-вече поради това, че една държава дълго време отказваше да го ратифицира), през 2009 г. в Мадрид, на своя сесия Комитетът на министрите на съвета на Европа прие Протокол 14 бис, както и едно споразумение за предварително прилагане на някои от разпоредите на Протокол 14, относими към компетентността на самостоятелния съдия и на комитетите от трима съдии.

Протокол 14 влезе в сила на 1  юни 2010 г. и въвежда промени в три насоки:

-         увеличаване на капацитета за филтриране на жалбите от Съда с оглед огромния брой  такива, които са явно недопустими ;

-         приемане на нов критерий за допустимост, засягащ жалби, в които жалбоподателят не е претърпял значителни вреди;

-         мерки, позволяващи да се разглеждат по-ефективно повтарящите се жалби.

Основните изменения на Конвенцията са следните:

Изборът на съдии вече ще е  за един мандат от 9 години, който няма да може да бъде подновяван (както е до настоящия момент). Реформата цели да увеличи независимостта на съдиите.

Компетентността на едноличния съдия ще се състои в правото му да се произнася по явно необосновани жалби, като неговото решение ще бъде окончателно. Националният съдия няма да може да се произнася по жалби, насочени срещу държавата, от която е избран.

Комитетът от трима съдии ще бъде оправомощен да се произнася по допустимостта и основателността на явно добре обосновани жалби и такива, по които съществува  трайно установена практика. Сред тях няма да може да бъде съдията,  когато жалбата е насочена срещу държавата, от която той е избран.Той може да бъде поканен само в специфични случаи като член на комитета (например ако жалбата засяга случаи относно изчерпването на вътрешноправните средства за защита).

Решенията по допустимостта и основателността ще бъдат постановявани едновременно, за да се пести време (както вече се практикува в много случаи и към настоящия момент). Все пак, в зависимост от конкретния случай, Съдът ще има право да постановява и частични решения, но тази нова разпоредба няма да е приложима към междудържавните жалби.

Новият критерий за допустимост цели да даде възможност на Съда да се концентрира върху въпроси, които повдигат важни проблеми в областта на човешките права. Той предоставя на съда властта да обяви за недопустима жалба, когато жалбоподателят не е претърпял значителни вреди, съгласно националното право.

Приятелското уреждане на спора е специално преуредено като един от способите за намаляване натовареността на Съда. За тази цел процедурата се препоръчва  на един предварителен стадий, особено в случаите на констатирани повтарящи се нарушения. Предвижда се и наблюдение на изпълнението на този тип решения от страна на Комитета на министрите.

Изпълнението на решенията на Съда е от компетентността на Комитета на министрите. Протоколът го оправомощава да реши в изключителни случаи и с мнозинство от 2/3 да сезира Голямото отделение на Съда с искане при липса на изпълнение на едно решение, да се задължи съответната държава да изпълни първоначалното решение. Като краен резултат от тази процедура Съдът ще постанови друго решение, касаещо липсата на ефективно изпълнение на решението.

Присъединяването на Европейския съюз е регламентирано с чл. 17 от Протокола, който предвижда възможността той да стане страна по Конвенцията. Лисабонският договор, който влезе в сила през декември 2009 г., също регламентира тази възможност. Присъединяването на ЕС би представлявало един решителен етап в процеса на създаване на европейско пространство за фундаменталните човешки права.

Дали Протокол 14 ще намери приложение към “висящите” пред Съда жалби или той ще се прилага само по отношение на тези, регистрирани след 1 юни?

Съгласно поясненията на самия съд, от датата на влизането му в сила, всички негови разпоредби ще намерят приложение веднага. Изключението е едно – по отношение на новия критерий за допустимост. Той ще намери приложение само по отношение на жалби, които са били обявени в предходен период за допустими. За период от две години от датата на влизане в сила на Протокол 14 само отделенията и Голямото отделение ще имат право да прилагат новия  критерий.

Дали Протокол 14 ще разреши проблема със свръхнатовареността на Съда?

Предполага се, че той значително ще подобри ефективността на Съда, но няма да му позволи да навакса изоставането си в разглеждането на жалбите. За да се случи това, ще е необходима нова реформа на Конвенцията.

През 2006 г. т.н. “Група на мъдреците”, съставена от именити юристи, представи редица предложения на Комитета на министрите. Той препоръчва редица мерки, включително въвеждането на нов съдебен механизъм за филтриране и създаване на статут, регламентиращ   определени  промени във функционирането  на Съда, които могат да бъдат насочени към приемането на една по-гъвкава процедура от тази, която е в момента, и която би била по-присъща за един международен договор, като Конвенцията.

Какви ще бъдат следващите етапи на реформата на Европейския съд?

На проведената  международна конференция на министрите на правосъдието през февруари 2010 г. в Интерлакен (Швейцария) представителите на 47 –те държави-членки на Съвета на Европа приеха Декларация, в която се съдържа и План за действие, предвиждащ мерки в краткосрочен и средносрочен план, допълнен с календар за изпълнението им. Някои от препоръките засягат процедурите по филтриране на жалбите, наблюдението върху изпълнението на решенията и прилагането на Конвенцията на национално ниво. По последната мярка държавите-членки  бяха поканени да информират Комитета на министрите преди края на 2011 г. за мерките, които ще бъдат взети.

Комитетът на министрите ще трябва да прецени между 2012 и 2015 г. в каква степен приложението на Протокол 14 и на Плана за действие е подобрило ситуацията на Съда, така че в края на 2019 г. Комитетът да излезе с решение дали се налагат по- фундаментални промени.

АНАЛИЗ НА ПРАКТИКАТА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД ЗА ПРАВАТА НА ЧОВЕКА ПО ДЕЛА, СВЪРЗАНИ С РЕСТИТУЦИОННОТО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО[1]

(критичен обзор на постановените решения през периода 2008-2010 г.[2])

След  решенията по делото  Великови срещу България[3], което без да бъде назовавано изрично, изпълни ролята на “пилотно решение”, във връзка с жалбите на лицата, лишени от собственост на основание чл. 7 от ЗВСОНИ и решението Кехая срещу България[4], в чиято основа  бе спор, основаващ се на ЗСПЗЗ, през 2008-2010 г. Европейският съд постанови общо 20 решения, повдигащи сериозни въпроси, произтичащи от българското реституционно законодателство. В настоящата статия ще бъде направен опит за обобщаване практиката на Европейския съд, като същевременно няма да бъдат спестени и критиките по повод неговата непоследователност при тълкуването на законодателството и Конвенцията. Извън обхвата на настоящото изложение ще останат постановените през този период решения по чл. 41 от Конвенцията (за справедливо обезщетение), тъй като те визират единствено аргументи относно подхода при определяне размера на присъдените суми и са постановени по повод решения по основателността от предходни години.

І. Решения, свързани с чл. 7 от ЗВСОНИ

В своите решения по тази най-многобройна група дела Съдът най-често се е занимавал с проблемите, свързани с пропорционалността  и доколко е осигурен баланс между интересите на обществото като цяло и на отделния засегнат индивид. Наред с това обаче той се е натъквал и на хипотези, при които лишаването от собственост не е било осъществено съобразно условията, предвидени в закона и затова подходът му при определяне размера на обезщетението е по-различен. Ето защо в следващото изложение тези аспекти са анализирани самостоятелно.

1. Нарушеният  принцип на пропорционалност

Най-многобройната група дела, разгледани през анализирания период, са тези, чиито жалбоподатели са изгубили собствеността си поради прогласяване нищожността на договорите им  за закупуване на жилища на основание чл. 7 от ЗВСОНИ (общо 11 ). Във всяко едно от тях Съдът прилага стандартите, установени в решението си от 15 март 2007 г. по делото Великови и др. Той продължава възприетата си позиция, че  е налице намеса в правото на собственост, защитено от чл. 1 на Протокол 1 само в тези случаи, при които основанието за нищожност на сделката по никакъв начин не може да бъде вменено във вина на жалбоподателите, а  отговорността е единствено на съответната администрация . Такива са случаите, когато  договорите   не са били подписани от председател, а от зам.-председател на изпълнителния комитет [5]; или са били одобрени не от министър, а от зам-.-министър[6]; или продадените жилища са се намирали в сграда до 3 етажа, която е подлежала на събаряне и затова имало забрана за извършване на сделки с такива имоти[7]; или апартаментът  бил разделен на два по-малки от общината, но липсвала съответната документация за узаконяване на това разделяне[8]. Съдът изрично отбелязва, че жалбоподателите (купувачи по сделката с общината) не са могли по никакъв начин да повлияят върху отстраняването на съответния пропуск или порок на сделката и че той е бил изцяло по вина на съответната администрация.

След като констатира наличието на намеса в правото на собственост и приема, че тази намеса е извършена на основание действащото законодателство, Европейският съд анализира доколко е спазен принципът на пропорционалност във всеки един от посочените случаи. Тук той се придържа към критерия, установен в решението си по делото Великови, а именно – какъв е размерът на реално полученото обезщетение. В случаите, в които жалбоподателите са успели да реализират своите записи по номиналната им стойност, защото  междувременно влиза в сила изменението на чл. 7 от ЗВСОНИ от май 2006 г., Съдът приема, че жалбите са недопустими и прекратява производството във връзка с повдигнатото оплакване по чл. 1 от Протокол 1.[9]

В останалите случаи, когато жалбоподателите са се възползвали от правото да получат обезщетение под формата на компенсаторни записи, но са успели да ги реализират на цена, която е много под тяхната номинална стойност, Съдът приема, че принципът на пропорционалност е нарушен, позовавайки се на своите изводи в делото Великови и др., и по-конкретно – на случаите на Цилеви и Богданови (§ 220 и 224 от цитираното решение). До същия извод достига той и  в многобройните случаи, когато  жалбоподателите  пропускат срока да подадат молби за обезщетение (преди изменението на ЗВСОНИ от 2006 г.). Неговите аргументи се основават на това, че в анализирания период от време – 2000-2006 г. законодателството в тази област се е променяло често, жалбоподателите не биха могли да знаят в кой момент цената на ЖКЗ ще се покачи на фондовата борса, за да изчакат и тогава да продадат записите, а продажната цена от 15-25% от номинала е демотивирала голяма част от тях да не се възползват от предвидената законова възможност за компенсация. Поради това Европейският съд не само, че не  приема възраженията на правителството за неизчерпване на вътрешно-правните средства за защита, но изразява своята позиция, че не се наема да спекулира с обстоятелството как биха реализирали своите ЖКЗ жалбоподателите, ако биха чакали до декември 2004 г. (когато цената на тези компенсаторни инструменти за по-малко от месец се качи на 100 %) или до 2006 г., когато се промени законодателството. Във всички тези случаи Съдът приема, че принципът на пропорционалност е бил нарушен, поради което намира нарушение на чл. 1 от Протокол 1 и присъжда обезщетение, включващо както имуществените, така и неимуществените вреди.[10] В своите решения той  отчита и размера на реално полученото обезщетение (ако има такова) след продажбата на ЖКЗ.

След промените в ЗВСОНИ от 2006 г. немалка част от жалбоподателите сезират съответния Областен управител с искане да бъдат обезщетени, позовавайки се на нововъдената норма  -  ал. 3 на чл. 7. Но тълкуването на текста от страна на съдилищата бе, че от новата правна възможност не могат да се възползват лица, пропуснали двумесечния срок, регламентиран в чл. 9, ал. 3 от ЗОСОИ.  Ето защо Европейският съд достига до извода, че измененията на чл. 7 ЗВСОНИ от 2006 г.  не са създали ефективно вътрешно-правно средство, защото обхващат само случаи, приключили след тази дата или такива, при които засегнатите все още не са продали предоставените им по-рано жилищно-компенсаторни записи.[11]

С оглед многократно изразената позиция на Европейския съд по този въпрос и за да се избегнат подобни осъдителни решения, би било желателно да бъде променено действащото законодателство. Би следвало да бъде възстановен срокът за предявяване на претенции от всички лица, осъдени по чл. 7 ЗВСОНИ, които не са успели да сторят това в двумесечния срок,   като   текстът на чл. 9, ал. 5 от ЗОСОИ добие следната редакция:

(5) В срок една година след влизане в сила на тези изменения на закона лицата, на които жилищата са възстановени на бившите собственици по чл. 7 от Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти, могат да предявят искания за обезщетение с жилищни компенсаторни записи пред областния управител по местонахождението на имота.

2. Лишаването от собственост не при условията, предвидени в закона

В своето решение по делото Великови и др. Европейският съд раздели всички анализирани дела в няколко групи и се опита да изведе критерии, въз основа на които да преценява не само допустимостта, но и основателността на оплакванията, а при втората хипотеза обвързва размера на дължимото обезщетение в зависимост от сериозността на допуснатите по отношение на жалбоподателите нарушения. Той декларира, че при всички случаи   на прекалено разширително прилагане на реституционния закон, обезщетението следва да бъде определяно по пазарната стойност на отнетите имоти. Една от примерно изброените хипотези бе свързана с разглеждането на искове по чл. 7 от ЗВСОНИ извън едногодишния преклузивен срок във връзка с извършената законодателна промяна, чрез която бе възобновен срокът за предявяване на искове по чл. 7 от ЗВСОНИ през 1997 г., обявена впоследствие от Конституционния съд за противоконституционна. В своето решение по делото Великови и др Съдът посочве, че  „… отклоненията от преходния характер на разглежданото българско законодателство са трудно съвместими с изискванията за правна сигурност. Ето защо, случаите, в които делата срещу жалбоподателите са заведени след изтичането на едногодишния срок, предвиден от Реституционния закон от 1992 г., следва да се считат за отделна категория”[12]

Такъв е случаят на жалбоподателите по делото Цонкови[13], срещу които искът по чл. 7 е бил предявен през март 1998 г. (5 дни преди обнародване решението на Конституционния съд).  В своето решение от 2 юли 2009 г. Европейският съд се позовава на  решението по делото Великови и други, в което приема, че подобна намеса в правото на собственост след изтичане на едногодишния срок е неоправдана и създава правна несигурност. Той изтъква, че самото правителство не е  посочило какви нови аргументи са съществували през 1997 г., които да оправдаят удължаването на този срок.

Съдът повтаря своята теза, че  както и по делата на Todorova и  Eneva and Dobrev, проучени по делото Velikovi and Others (§§ 236-49 от решението),  предприетото лишаване от собственост не е било част от мерките, които биха могли да бъдат оправдани в един преходен период от тоталитаризъм към демокрация. Тук става въпрос за разширително прилагане на реституционния закон, което е нарушило принципа на правна стабилност и сигурност. Ето защо в тези случаи държавата дължи пълно обезщетение по актуалната пазарна стойност на имота, ако не е възможно restitutio in integrum. Нищо друго не би могло да възстанови баланса, съгласно чл. 1 от Протокол 1.

Затова Съдът намира, че  в настоящия случай е приемливо да присъди отделни суми както за имуществени, така и за неимуществени вреди, като размерът на определеното обезщетение за имуществени вреди  се доближава до пазарната стойност на отнетия имот.

3. Отстъплението от правилото за продължаващото нарушение

Макар и да приема, че до изменението на ЗВСОНИ законодателството е било несигурно и е липсвало адекватно обезщетение, поради което е налице продължаващо нарушение, през 2010 г. Съдът постанови две решения, в които въвежда по-различни и рестриктивни критерии и по същество се отказва от концепцията за продължаващо нарушение. Така в решението си по делото Кайрякови той приема, че след като последното решение на ВКС е от януари 2000 г., а жалбата е депозирана едва през  2004 г., тя е недопустима, макар че в този период не е съществувало ефективно вътрешно-правно средство за защита, тъй като законодателството за обезщетенията се е променяло често. Всички аргументи в частта за допустимостта по повдигнатото оплакване   са изложени в полза на становището, че е било налице продължаващо нарушение, включително и чрез посочените примери от практиката на Съда по други български дела. В заключителния параграф обаче изводът е в противоречие с цялата предходна аргументация. Съдът приема, че срокът за жалба е изтекъл 6 месеца след предвидения двумесечен срок за предявяване на претенцията за обезщетение с компенсаторни записи  (макар че в онзи период, според позицията на самия Съд, ЖКЗ не са представлявали адекватно средство аз обезщетение).  [14]

В решението си по делото Георгиеви[15] съдът въвежда още един допълнителен критерий относно срока за допустимост на депозиране на жалба пред него. Този път той го обвързва с датата на продажба на компенсаторните записи  в периода преди изменението на законодателството от 2006 г. В цитираното решение той приема, че жалбата е недопустима по отношение на един от двамата жалбоподатели, който е реализирал своите ЖКЗ осем месеца преди депозиране на жалбата. За  втория от тях той заключава, че жалбата е допустима, защото ЖКЗ са били продадени  два месеца преди жалбата да бъде изпратена до Европейския съд. Независимо че компенсаторните инструменти са реализирани на цени под 25 % от номиналната им стойност, което означава, че не е било получено адекватно обезщетение, Съдът очевидно приема, че шестмесечният срок следва да има за отправна точка датата на продажба на компенсаторните записи. Цялата аргументация относно допустимостта на жалбата и в този случай е твърде непоследователна и противоречива и от нея не става ясна позицията на Съда и по-точно – какви са аргументите му, за да възприеме подобен подход. Нещо повече, както и в делото Кайрякови, Съдът твърде обстойно в цели 9 параграфа (§§21-29) е анализирал различните аспекти на допустимостта на жалбата. Въпреки че се позовава на своята практика по други български дела и че признава неадекватността на съществуващата система за обезщетения в българското законодателство, в противоречие със собствените си доводи той приема, че в настоящия случай жалбата е недопустима по отношение на единия от жалбоподателите.

Анализът на цитираните решения в тази им част навежда на предположението, че в по-новата си практика Европейският съд очевидно ще прилага един по-рестриктивен подход, когато преценява допустимостта на жалбите с оглед изискването ratione temporis.

4. Въпроси, по които Европейският съд избягва да се произнесе

Европейският съд все още не е подлагал на анализ въпроса доколко лицата, възползвали се от измененията на законодателството от 2006 г. и 2007 г., действително са получили адекватно обезщетение. Вярно е, че принципът за получаване на обезщетенията по номиналната им стойност бе въведен с изменението на ЗВСОНИ, но тази промяна не бе съпроводена от съответното изменение на чл. 4, ал. 3, т.3 от ЗОСОИ, в който при изчисляване на конкретния размер на дължимото обезщетение се препраща към приложение № 1 от ЗМДТ от 1997 г., отменена през 2000 г. Проблемът е в това, че колкото повече години минават от онзи момент, толкова по-голяма става разликата между оценката по методиката, установена при приемането на цитираната по-горе норма и  оценката, която би се получила, ако се вземе за база актуалното приложение на ЗМДТ. Изчисления на експерти сочат, че към 2005 г. размерът на обезщетението би се удвоил,  а към 2007 г. стойността се утроява.Така отново възниква въпросът за пропорционалността , тъй като “действителната пазарна цена”, за която говори законодателят в т. 3 на чл. 4, ал. 3 би могла да се получи, само ако за база на изчисление се взема актуалната данъчна оценка, а не тази от 1997 г. В този смисъл е налице необходимост от нова редакция и на цитираната т. 3, в която  изразът “приложение № 1 на Закона за местните данъци и такси (ДВ, бр. 117 от 1997 г.)” бъде  заменен с “актуалното приложение към Закона за местните данъци и такси, в сила към датата на изчисляване на обезщетението”.

Европейският съд избягва да се произнесе и по въпроса относно забавеното изплащане на обезщетенията, които и без това са твърде непропорционални като размер спрямо отнетото имущество. В случаите, когато претенциите на жалбоподателите са уважени, те са подложени на безкрайно мъчителна,  бюрократизирана  и продължителна процедура в рамките на 1-2 години, тъй като в закона не е регламентиран срок, в който държавата е длъжна да изпълни задължението си. Същевременно от гражданите са изисквани абсолютно ненужни документи, които водят и до прекомерно забавяне на процедурата. Макар че въпросът относно виновното поведение на държавата в този аспект е повдиган нееднократно и че в подобни ситуации Европейският съд е приемал, че забавеното изпълнение накърнява правото на собственост[16], в българските случаи все още няма подобно произнасяне.

ІІ. Решения, произтичащи от прилагането на ЗСПЗЗ

През 2009 г. и януари 2010 г. бяха постановени три решения, свързани със земеделската реституция, които обхващат разнообразни по характера си проблеми.

В делото Мутишев и др. жалбоподателите повдигат оплаквания за нарушено право на собственост поради това, че с влязло в сила решение на окръжния съд им се възстановява собствеността   върху  28 имота (около 104,8 дка) Към февруари 2009 г. обаче реално са им реституирани едва 20 дка, а за останалите ОСЗГ отказва да изпълни решението на съда и предлага на жалбоподателите да си изберат имоти на друго място. Европейският съд достига до извода, че намесата в правото на собственост на жалбоподателите по отношение на 84.65 дка е била незаконна, тъй като единственият мотив за неизпълнение на съдебното решение от страна на ОСЗГ е бил позоваването на чл. 10, ал. 8 от ЗСПЗЗ. Той отбелязва, че подобно заключение го освобождава от необходимостта да установи дали е  спазено изискването за пропорционалност между интересите на общността и на отделния индивид (§38). Въпросът за размера на обезщетението е отложен за допълнително произнасяне.[17]

В делото Найденов Съдът изследва дали необходимият срок за реституция на земеделските имоти, или изплащане на обезщетение, предоставен на властите, не е причинил на жалбоподателя прекомерна и непропорционална тежест. Той достига до извода, че непрекъснатите промени на процедурните правила са забавили процедурата по реституция и обезщетяване. Съдът отбелязва също, че националните власти са доказали проявата на известна инерция във връзка с изработването, приемането и прилагането на  плановете, необходими  за реализиране правата на жалбоподателя .(§82)

Освен това, Съдът констатира, че жалбоподателят е направил всичко необходимо, което е зависело от него, за да улесни процедурата и по никакъв начин не е причинил забавяния.

Вземайки предвид всички изложени съображения, Съдът приема, че българските власти не са действали с необходимото усърдие и последователност, изискуеми от чл. 1 на Протокол 1.  Той намира също така, че продължителността на процедурата в конкретния случай  е нарушила точното равновесие между защитата правата на собственост на жалбоподателя  и изискванията на общия интерес и че  заинтересованият е понесъл една прекомерна и изключителна тежест, поради което е налице нарушение на чл. 1 от Протокол 1 (§84-85).

Делото Попов е особено показателно с демонстрираното нежелание на поземлените комисии и ОСЗГ  да се съобразят с постановените решения на съдилищата, които са в полза на жалбоподателя и признават правото му на възстановяване на няколко земеделски имота.[18] Жалбата е свързана с три самостоятелни процедури за възстановяване на земеделски имоти, принадлежали лично на жалбоподателя, на неговия баща и на неговата майка. По всяка една от тях са постановявани първоначални решения, с които е признавано правото на реституция, но с последващи решения на същите органи първоначалните решения са били променяни и на жалбоподателя е отказвано право на възстановяване на собствеността върху имотите. След жалби до районния съд и постановени в негова полза съдебни решения общинската служба, вместо да изпълни съдебния акт,  постановява нови решения, аналогични по съдържание на отмененените. Това продължава няколко години по всяка една отделна процедура.Съдът достига до извода, че правото на собственост на жалбоподателя е било нарушено поради продължителния период на несигурност, в който той е живял повече от 12 години без да е наясно ще получи ли реално два от имотите си или ще му бъде изплатено обезщетение за тях. Наред с това Съдът установява и второ нарушение на чл. 1 от Протокол 1 за други 11 имота поради прекомерно дългия период за изплащане на обезщетение.

Постановените три решения, свързани със земеделската реституция, обхващат само част от проблемите, които  произтичат от прилагането на   ЗСПЗЗ. С оглед сложността на закона и многообразието от интереси, които се преплитат – както на някогашни собственици, така и на ползуватели на имоти; или колизия между процедурите по възстановяване на собственост и по приватизация, вероятно ще  бъдем свидетели и на други оплаквания, свързани с нарушено право на собственост.

ІІІ. Други решения, свързани с реституционното законодателство

През анализирания период бяха постановени  решения, произтичащи от други реституционни закони – ЗОСОИ, Закона за възстановяване собствеността върху някои магазини, работилници, складове и ателиета (Обн.ДВ,бр. 105 от 19.12.1991 г.) и от прилагането на ЗВСОНИ по аналогия.

Жалбата на Захариеви повдига проблеми във връзка с прилагането на ЗОСОИ.[19] Тя е илюстрация за схемата, по която може да  бъде обезмислено изпълненението на едно съдебно решение, свързано с реституция.

През 1998 г. жалбоподателите отправят искане до Министъра на земеделието и горите да получат обезщетение за национализираната през 1947 г. мелница, принадлежала на техния баща. Те избират да бъдат обезщетени по равно с ЖКЗ и с  акции от дружеството М., което е било правоприемник на някогашната мелница .  Искането е уважено от Министъра на земеделието и горите през 1999 г. Със своя заповед той разпорежда извършването на експертиза, за да се оцени размерът на обезщетението – т.е. стойността и броя на ЖКЗ и на акциите на дружеството М. Междувременно 55% от акциите на дружеството М. са продадени с договор за приватизация на частно дружество. Със заповед от април 2000 г. министърът определя окончателния размер на обезщетението на обща стойност от 162 659.39 лв, от които половината следва да бъдат заплатени в компенсационни бонове, а втората половина – под формата на 2 437 акции от капитала на дружеството М. (счетоводната стойност на 1 акция е изчислена на 33.37 лв).  Споровете се пораждат във връзка с начина на изчисляване на броя на претендираните акции и тяхната номинална стойност. С влязло в сила решение от август 2002 г. (оставено в сила с решение на 5-членен състав от януари 2003 г.) ВАС изменя заповедта на министъра и определя окончателния брой на дължимите акции на 2 788 с номинална стойност от 29.25 лв за една акция. Във всички съдебни решения е записано, че капиталът на дружеството М.  е в размер на 78 356 акции.

Междувременно, през 2001 г. общото събрание на акционерите на дружеството М. увеличава капитала чрез увеличаване броя на акциите повече от 14 пъти и променя номиналната стойност на една акция на 1 лев. През януари 2003 г. дружеството М. се влива в   дружеството С., чийто капитал възлиза на над 1 млн лева, разпределени в толкова броя акции с номинална стойност от 1 лев.

През 2003 г. жалбоподателите отправят искане до МЗГ да изпълни решението на ВАС. С писмо от декември 2003 г. те са информирани, че 2 788 броя акции от  дружеството С. са отделени за тях, съобразно съдебното решение. Жалбоподателите сезират министъра на земеделието, че определените им акции от дружеството С. са с 14 пъти по-ниска  стойност от тези на дружеството М., което по същество означава, че реално им е предоставена едва 1/14 от определеното от съда обезщетение. Министърът информира жалбоподателите, че не е възможно  да се промени размерът на обезщетението, тъй като той бил определен със съдебното решение. Жалбоподателите депозират жалба срещу мълчаливия отказ на министъра, но Върховният административен съд приема, че  в случая не е налице мълчалив отказ, тъй като въпросът опира до изпълнение на съдебно решение.

Европейският съд анализира  повдигнатото оплакване за лишаване от собственост  в светлината на решението на Голямото отделение по делото Копецки[20], в което е формулиран своеобразен стандарт  относно това, кога е налице „легитимно очакване” за придобиване на имущество по смисъла на чл. 1 от Протокол 1. Съдът приема, че едва с решението на ВАС от януари 2003 г. на жалбоподателите е признато правото да получат 2 788 акции на обща стойност от 81 530 лева, поради което жалбата е допустима именно в тази й част относно оплакването за начина на изпълнение на  съдебното решение.

Анализирайки поведението на властите, съдът отбелязва „механичното” изпълнение на решението на Върховния административен съд, при което не е отчетена различната стойност на една акция на дружеството М. и на дружеството С.  Той приема, че това автоматично прехвърляне на 2788 акции от дружеството С., комбинирано с липсата на ефективно средство за защита, позволяващо да се изследва основателността на искането за преизчисляване на броя на акциите, дължими като обезщетение, е довело до нарушаване на дължимия баланс между интересите на общността и на отделния индивид и така жалбоподателите са  понесли неоправдано голямо бреме. Поради тези свои изводи Европейският съд достига до заключението, че е налице нарушение на чл. 1 от Протокол 1, но отлага решаването на въпроса за размера на причинените вреди.

ЗОСОИ повдига редица сериозни проблеми в светлината на чл. 1 от Протокол 1 най-вече относно начина на обезщетение с компенсаторни записи, които почти не се търгуват вече на фондовата борса и за последните 12 месеца тенденцията е за постоянен спад, като към март 2010 г. тяхната стойност варираше между 17 и 19% от номинала. Това неминуемо поставя въпроси, аналогични на тези, обсъждани по делото Великови и др. относно несигурността за притежателите на този вид компенсаторни инструменти за размера на определеното им обезщетение.

Делото Манолов и Рачева-Манолова[21] е свързано с един не толкова известен реституционен закон – Закона за възстановяване собствеността върху някои магазини, работилници, складове и ателиета (Обн.ДВ,бр. 105 от 19.12.1991 г.)

През 1982 г. жалбоподателят, който е художник, купува от Съюза на художниците недвижим имот от 212 кв.м. за сумата от 17 680 лева. След като прави значителни реконструкции в него, той го преустройва в ателие и жилище. Имотът  става собственост на Съюза на българските художници през 1976 и 1978 г., когато неговите собственици  го продават на държавата на основание ПМС № 60 от 1975 г. по фиксирани държавни цени.

През декември 1991 г. е приет Законът за възстановяване собствеността върху някои магазини, работилници, складове и ателиета, съгласно който, бившите собственици получават правото да си възстановят собствеността, ако върнат на купувачите (съответно на техните правоприемници) получените от продажбата суми.

През 1992 г. наследниците на някогашните собственици връщат получената сума и предявяват ревандикационен иск срещу жалбоподателите. С решение от 13 май 1997 г. Върховният съд осъжда последните да предадат владението на имота. За националните съдилища е без значение обстоятелството, че жалбоподателите са придобили собствеността си чрез валидна сделка . През април 1999 г.  те предават владението на имота си и се преместват в стая от 12 кв.м., принадлежаща на техен приятел, където живеят до 2001 г., когато общината им предоставя двустайно жилище под наем.

През 1997 г. жалбоподателите предявяват иск срещу реституираните собственици на основание чл. 2, ал. 1 от същия реституционен закон, който им дава право да получат разноските  за направените подобрения върху имота от първоначалния собственик. СГС уважава иска им  за сумата от 34 462 лева. С решение от 2003 г. ВКС отменя решението и приема, че обезщетението следва да бъде изчислявано към момента, когато са извършени подобренията, т.е. към 70-те години. На неопределена дата през 2004 г. производството е прекратено, тъй като в резултат на обезценяването на българската валута, инфлацията и отказа на  българските съдилища  за ревалоризация на лева, на жалбоподателите става ясно, че те няма да получат адекватно обезщетение.

Съдът отделя доста место, за да аналзира допустимостта на жалбата с оглед  факта, че тя е депозирана през октомвмри 1999 г., а решението  на ВКС  е от 13 май 1997 г. Доколкото жалбоподателите започват втора съдебна процедура , чийто изход за тях е бил неизвестен първоначално и са имали надеждата, че частично ще бъдат компенсирани, ако им се присъдят разходите, направени за подобрения на имота, Съдът приема,  че при конкретните обстоятелства по настоящото дело решението от 13 май 1997 г. по реституцията производство не е „окончателно решение“ по смисъла на член 35, § 1.(§31)

Във връзка с анализа на основателността на жалбата Съдът прави паралел между този закон и ЗВСОНИ. Той приема, че и в двата случая е преследвана легитимна цел, но несправедливостта на отчуждаването на основание постановлението на МС от 1970 г. е много по-малка, отколкото извършената национализация през 1947-1948 г., тъй като за разлика от проведената национализация, в настоящия случай все пак собствениците са получавали стойността на имотите си, макар и по цени, определени по административен ред. Европейският съд прилага критериите, посочени в решението си по делото Velikovi и др. Според него е  трудно да се приеме, че целта да се поправи несправедливостта с приемането на  Закона от 1991, може да обоснове лишаване на жалбоподателите от тяхната собственост, която е била законно придобити  петнайсет години по-рано. Във всички случаи, според Съда,  принципът на пропорционалност в съответствие с член 1 от Протокол № 1 към Конвенцията изисква жалбоподателите да   получат адекватно обезщетение. Съдът приема, че в това отношение конкретният случай е подобен до известна степен за случаите на Тодорова и Енева и Добрев, разгледани в Velikovi и др. и следва да им присъди обезщетение, покриващо пазарната цена на отнетата им собственост.

В делото Кирова и др. [22] жалбоподателката придобива общински апартамент, който през 80-те години е бил конфискуван от лице, осъдено по глава І от НК за шпионаж. През 1990 г. Върховният касационен съд отменя постановената присъда срещу някогашния собственик на апартамента. Съгласно чл. 151, ал. 2 от действалия към онзи момент Закон за изпълнение на наказанията (ЗИН), лицата, чиито присъди са отменени, могат да получат конфискуваното си имущество, ако то се намира в патримониума на държавата или общините. През 1991 г. някогашният собственик подава молба до общината на основание приетия  Закон за амнистия и възстановяване на одържавени имоти (ЗАВОИ) да му бъде възстановена собствеността. В този закон е предвиден специален ред за връщане на конфискуваните имоти. В него обаче също е възприет принципът  на Закона за изпълнение на наказанията. Няма данни как е протекла процедурата, но през 1997 г. някогашният собственик предявява ревандикационен иск на основание чл. 108 от Закона за собствеността  срещу жалбоподателката, позовавайки се на нищожността на нейния договор с общината.

Макар че в подобни хипотези българският съд  прекратява производството като недопустимо, тъй като съществува специален ред за обезщетяване на лица, чиито присъди са отменени и приема, че не се прилага по аналогия чл. 7 от ЗВСОНИ, в настоящия случай той се отклонява от общоприетата си практика. С влязло в сила решение от 2004 г. договорът на жалбоподателката е прогласен за нищожен поради това, че не е подписан лично от председателя на изпълкома, а от негов заместник.

Съдът подчертава, че вътрешните съдилища са изтълкували   приложимото право без да вземат предвид наличието на някакъв ограничителен срок. Всъщност искът  е бил предявен през 1997 г. – седем години след решението на ВКС, с което е отменена осъдителната присъда срещу бившия собственик. Според виждането на Съда, тази неограничена във времето възможност да се оспорва законността на един титул за собственост не може да бъде възприета като съвместима с принципите на законност и сигурност . (§32)

По въпроса за справедливото обезщетение Съдът препраща към своя подход, възприет по делото Todorova, разгледано в решението Velikovi and Others (§§ 236-242), и намира, че и в този случай принципът за пропорционалност изисква компенсацията за лишаването от собственост да бъде извършена по пазарната цена на отнетото жилище.

Вместо заключение

Ако трябва да се направи прогноза за това – в каква насока ще има увеличаване на осъдителни решения срещу България през следващите години, произтичащи от несъвършенствата на реституционното законодателство, намирам, че като “най-рисков” се очертава Законът за собствеността и ползването на земеделските земи поради твърде несъвършената законодателна уредба, даваща възможност за противоречиви тълкувания от страна на българския съд; честите промени в закона и правилника за прилагането му, които затрудняват администрирането на закона; съществуващата колизия между някои норми на ЗСПЗЗ и общото гражданско законодателство и пр.Създалата се порочна практика в стил Кехайя и други срещу България [23] подсказва, че българският данъкоплатец ще трябва да приготви солидни суми за изплащане на обезщетения заради твърде несъвършения закон и още по-несъвършената и противоречива практика по неговото прилагане.

Като втори „рисков“ закон в тази своеобразна класация нареждам ЗОСОИ (т.н. закон Лучников) поради неустановения размер на определеното обезщетение в компенсаторни записи. Както е известно, те не се изплащат по номиналната им стойност (с единственото изключение за лицата по чл. 7 ЗВСОНИ), а могат да се търгуват на борсата. Така всичко е  оставено на флуктуациите на пазара, където търговията с тези платежни инструменти е много слаба. Ако се направи внимателен прочит на решението по делото Великови и други, ще се установи, че подобно несигурно положение на определеното по този начин обезщетение (каквото съществуваше до 2007 г. за всички лица) беше критикувано от Европейския съд.

[2] Предмет на анализ в настоящата статия са само решенията, в които е установено нарушение на чл. 1 от Протокол 1 на Конвенцията. Постановените решения, в които жалбите са обявени за недопустими,  повдигат много сериозен кръг от други въпроси, свързани с особения прочит на българското реституционно законодателство и неговото тълкуване от страна на Съда по начин, който противоречи на практиката на националните съдилища. Ето защо  авторът  намира, че те би следвало да се анализират самостоятелно. .

[3] виж Velikovi and Others, жалби nos. 43278/98, 45437/99, 48014/99, 48380/99, 51362/99, 53367/99, 60036/00, 73465/01, and 194/02),решение от 15 март 2007 г.

[4] виж Kehaya and Others v. Bulgaria, жалби nos. 47797/99 and 68698/01), решение от  12 януари 2006

[5] Miteva v. Bulgaria, решение от 12.02.09, Mihaylovi v. Bulgaria, решение от 12.02.09; Pechevi v.Bulgaria, решение от 2 юли 2009, Vladimirova and Others v. Bulgaria, Application no. 42617/02 решение от 26 февруари 2009

[6] Koprinarovi  v. Bulgaria, , решение от 15.01.09

[7] Dimitar and Anka Dimitrovi v. Bulgaria,  жалба  no. 56753/00), решение от 12 февруари 2009, Simova and Georgiev v. Bulgaria,, решение от 12.02.09

[8] Виж Bachvarovi v. Bulgaria,  жалба  n° 24186/04,  решение от 7 януари 2010 г.и Yrukova and   Samundzhgi v. Bulgaria, жалба  no. 19162/03, решение от 2 юли 2009 г.

[9] напр. решения по допустимост по жалбите на:Vihra Nikolova and Others v. Bulgaria, жалба  no 13640/03,  решение от 9 юни 2009;Dzagarova and Others v. Bulgaria, жалба no 5191/05, решение по допустимост от 10.03.2009; Ivanovi v. Bulgaria, жалба no 14226/04, решение по допустимост от 16.09.2008; Yakimovi v. Bulgaria,  жалба no  26560/05, решение по допустимост от 03.02.2009 г.и др.

[10] виж напр. Bachvarovi, & 25-27 ;Uroukova, & 28 ; Gyuleva, & 26 ; Koprinarovi, §31 и др.

[11] виж напр. Dimitar and Anka Dimitrovi, § 24

[12] § 189 от основното решение от 15 март 2007 г.

[13] Tsonkovi c. Bulgarie , requête No 27 213/04 , решение от 2 юли 2009 г.

[14] Kairiakovi v. Bulgaria, Application no. 30945/04, решение от 7 януари 2010 г.,§ 29

[15] Georgievi v. Bulgaria, Application no. 10913/04, решение от 7 януари 2010 г.

[16] виж например Atak et autres c. Turquie, requête n^o 19265/92, решение от 30.01.2001 г.

[17] Mutishevet autres c. Bulgarie, requête n^o 18967/03, 3 décembre 2009

[18] Popov c. Bulgarie,жалба no. 69855/01, решение от 7 януари 2010 г.

[19] Zaharievi c. Bulgarie, requête n^o 22627/03, решение от 2 юли 2009 г.

[20] Kopecký c. Slovaquie [GC], n^o 44912/98, § 35, CEDH 2004-IX

[21] Manolov and Racheva-Manolova v. Bulgaria,жалба  no. 54252/00, решение от 11 декември 2008 г.

[22] Kirova and Others v. Bulgaria, жалба  no. 31836/04, решение от 2 юли 2009 г

[23] виж решение от   12 януари 2006 г .по жалби № № 47797/99 и 68698/01

ЗА ИНТЕРАКТИВНОТО ОБУЧЕНИЕ ИЛИ КАК ДА НАПРАВИМ СТУДЕНТИТЕ ОТ ПАСИВНИ СЛУШАТЕЛИ В АКТИВНИ УЧАСТНИЦИ В ИЗПИТНИЯ ПРОЦЕС

В едно от първите си интервюта новият министър на образованието (който ми е симпатичен отпреди, макар че не го познавам) изтъкна, че всред промените в сферата на вишето образование трябва да бъде и тази, да го направим по-модерно и конкурентно. Наред с многото идеи и препоръки  той изтъкна, че е необходимо  студентите да бъдат въвличани в образователния процес, да участват активно, обучението да бъде съпроводено с дискусия и размяна на информация.

Споделям до голяма степен тези виждания, защото моят скромен опит в преподаването през последните десетина години показва, че студентите, ако посещават лекции (а за жалост голяма част не го правят, оправдавайки се, че работят), не са склонни да участват в дискусии, а искат да се говори бавно и дори да им се диктува. Впечатлението ми е, че се държат по-скоро като пораснали ученици и очакват университетът да е продължение на средното образование като начин на преподаване.В резултат на това не са малко тези, които завършват висшето си образование без да имат дори и теоретичната подготовка по отделните дисциплини. Някак за тези 4 или 5 години  те не са се научили да мислят самостоятелно.

Моят предмет “криминология” не е сред основните в юридическия факултет и изучаването му даже не е задължително. Затова си давам сметка, че е ненужно да проявявам към студентите изисквания, които са нереалистични. Но пък криминологията дава необходимата обща култура и подпомага изучаването на другите науки от наказателно-правния цикъл.  Опитах през миналата година да стимулирам студентите, че ще бъдат освободени от част от изпитния материал, ако представят курсова работа по тема, избрана на лотариен принцип от списък, изготвен от мен. Като изключим един незначителен процент (не повече от 10%), болшинството от работите бяха просто преписани текстове, които дори си приличаха. По-точно е да употребя думата „копирани“ от материали от Интернет. Разбрах, че задаването на подобна задача не стимулира студентите към творчество. Разбира се, имаше отделни студенти (от задочно обучение), които се справиха толкова добре, че ги поканих да изнесат лекция вместо мен пред колегите си от редовното обучение. След това в продължение на няколко дни в часовете ми се обсъждаха тези лекции. Отсъствалите   съжаляваха, че  са пропуснали лекциите, защото другите им разказваха колко е било интересно.

Хубавото, което открих е, че ако се изберат интересни теми за дискусия, студентите са по-склонни да се подготвят самостоятелно и дори проявяват голяма активност. Опитът ми от миналата учебна година, когато бяха подбрани темите “За или против легализирaне на проституцията” и “Непълнолетните правонарушители – да ги наказваме или превъзпитаваме”, ме насърчи да продължа в тази насока . За новaта учебна година подготвих други теми, разделих студентите от всяка група на три части и им поставих задача да защитят определена теза – за или против (независимо от тяхното желание). Аргументът ми бе, че когато започнат да практикуват, независимо каква позиция имат те лично, ще трябва да представят пред съда теза с определена насоченост. Затова трябва да са готови да измислят аргументи в защита на определена позиция.Няколко души ще играят ролята на водещи, или както е модерно да се наричат сега, модератори. Те ще имат задачата да представят кратко дискутирания проблем без да вземат становище, а после ще водят дискусията. Същевременно на всяка дискусия ще присъства и по един студент от факултета по журналистика, който да отрази събитието в своя курсова работа, посветена на темата(това е свързано с новата дисциплина, която преподавам на студентите от ІV курс “Медии и престъпност”) Така се опитвам да включа в по-разнообразни курсови задачи студенти от различни факултети и същевременно да провокирам всички тях да мислят. Моята роля  ще бъде на обикновен слушател, който обаче ще оценява участието на всеки от студентите и това после ще  се вземе под внимание при оформянето на изпитната оценка.

Отказах се да провеждам устен изпит, защото знанието на два въпроса не доказва знание на целия материал, както и незнанието – също. Другият експеримент е , че изпитът ще премине под формата на тест с открити въпроси (но около 30), които ще обхващат почти цялата материя. Целта ми е да проверя дали студентът е запомнил основните, най-важни неща по отделните проблеми. Така или иначе подробностите ще бъдат забравени 10-15 дни след изпита и не желая да проверявам способностите на кратковременната му памет. Мисля си, че ако този подход даде добри резултати, той би се оказал по-подходящ за моята дисциплина.

Във всеки случай, определено  съм убедена, че поне в Юридическите факултети човек трябва да бъде насърчаван да разсъждава, да анализира и да умее да защитава дадена теза (дори и тя практически да е неиздържана).

Иска ми се моите студенти да посещават с удоволствие часовете ми, когато го усетя, това ме стимулира да им дам повече от себе си. Видя ли незаинтересованост и “празни” погледи, нямам желание да се старая, защото виждам, че в залата ми седят младежи, които присъстват духом другаде – показват си снимки на мобилните телефони, играят игри на лаптопите, говорят и превръщат залата в място за срещи. Тогава и аз не показвам какво мога.

СЪДЕБНАТА ПРОЦЕДУРА ПО ОТНОШЕНИЕ

ПРОТИВООБЩЕСТВЕНИТЕ ПРОЯВИ НА МАЛОЛЕТНИТЕ И

НЕПЪЛНОЛЕТНИТЕ [1]

(резултати от пилотно проучване на съдебни актове)

Светла Маргаритова, доктор по право*

В периода 2000-2004 г. бяха предприети редица стъпки за усъвършенстване и осъвременяване  на  системата  за превенция  по отношение на  малолетните и  непълнолетните правонарушители, която в предишните години бе подложена на сериозни критики. На 16 юни 2000 г. влезе в сила Законът за закрила на детето, чрез който за пръв път бе направен опит за пълна уредба на проблематиката относно правата, принципите и мерките за закрила на детето, както и за обхващане на   всички органи на държавата и общините, които имат задължения във връзка със закрилата на правата на децата.[2] На 13 януари 2003 г. бе приета Националната стратегия за превенция и противодействие на асоциалното поведение на малолетни и непълнолетни.[3] В нея бяха заложени редица конкретни мерки от законодателен характер за привеждане в съответствие на българското законодателство с международните стандарти за закрила правата на децата.[4] Вместо на тази основа да бъде извършена една цялостна реформа в законодателната политика и практика в областта на закрила правата на децата и проблематиката на твърде архаичния Закон за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните да бъде включена   в Закона за закрила на детето, бе предпочетено по-лекото, но едва ли най-сполучливо решение.На 15 юли 2004 г. 39-тото Народно събрание прие поредното и най-значимо изменение в  Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните /ЗБППМН/. То бе предшествано от отправените  критики и препоръки както от страна на национални неправителствени организации[5] и правозащитници[6], така и на редица международни институции, като Комитета за закрила на детето към ООН, Регионалното бюро на УНИЦЕФ за страните от Централна и Източна Европа,  Съвета на Европа, Европейския съюз. Според мотивите към закона, предлаганите изменения и допълнения, са съобразили препоръките, отправени към България,  в редовните доклади на Европейската комисия за 2001 и 2002 г. [7]

Макар и да бе направен опит с новите текстове да се съгласуват действията на две паралелно действащи системи от органи – едната, насочена към закрила правата на всички деца на възраст 0 – 18 г., и другата – с компетенции да обхване само лицата – извършители на противообществени прояви  на възраст 8-18 г., той не се оказа особено сполучлив.   Поредното единадесето по ред изменение на закона (последвано от още пет към 1 юли 2009 г.) може да бъде характеризирано с добри идеи, реализирани несполучливо, довели до вътрешнопротиворечиви текстове, които създадоха предпоставки за разнородна съдебна практика. Наред с това стана още по-очевидно преплитането на компетенции и дублирането на функции  на двете самостоятелни системи от органи (по Закона за закрила на детето и по ЗБППМН).

Влезлите в сила на 3 август 2004 г.[8] изменения и допълнения на ЗБППМН  бяха посрещнати твърде противоречиво и критично от специалистите в областта на наказателната политика по отношение на ненавършилите пълнолетие правонарушители.  Най-крайно бе становището на проф Боян Станков, който след анализ  на  извършените законодателни промени достигна до извода, че “реформата от 2004 г., извършена с изменението и допълнението на Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните, не е авангардно решение, а отклонение от принципите на наказателното право и наказателния процес, развивани и усъвършенствани във времето.”.[9] По-балансиран в критиките си бе бившият секретар на Централната комисия за борба срещу противообществените прояви на малолетни и непълнолетни – Цоньо Цонев, който намери, че чрез извършените изменения и допълнения е направена “още една крачка с цел утвърждаването на цялостна и пълна уредба на процедурата пред местните комисии и съда по установяването на извършени от малолетни и непълнолетни противообществени прояви и прилагането на най-подходящи възпитателни мерки.”[10] Същевременно авторът отправи конкретни критики по повод несъгласуваността между отделните новоприети текстове в закона, както и относно неточните формулировки  и непълноти, които биха довели до противоречива практика. Поради това той направи предложения за редица изменения de lege ferenda в току-що променения закон.[11]

Има и автори, които  критикуват  закона, отправяйки претенции, че е необходимо пълно съответствие на процедурата,  регламентирана в НПК с тази, по разглеждането на възпитателни дела пред Местните  комисии за борба срещу противообществените прояви на малолетни и непълнолетни.[12] Подобна аналогия  нито е необходима, нито е уместна както с оглед характера на самите правонарушения, така и с оглед спецификата на болшинството от мерки с възпитателен характер, приложими по отношение на малолетните и непълнолетните правонарушители. Изказаната теза последователно се прокарва от представителите на някои правозащитни организации, които поставят на една плоскост престъпления и противообществени прояви, мерки на обществено въздействие, предприемани от ЗБППМН и наказание за извършено престъпление. Изискванията на международните стандарти[13] визират правосъдието по отношение ненавършилите пълнолетие лица, извършили престъпления, поради което е некоректно те механично да бъдат пренасяни към всички възпитателни мерки, регламентирани в ЗБППМН. Тази проблематика няма да бъде предмет на настоящата статия.

За пръв път с изменението на закона бе дадена легална дефиниция на понятието „противообществена проява”. Липсата на яснота за правонарушението, което води до съответната санкция, бе критикувана в светлината на Европейската конвенция за правата на човека, тъй като  това  „грубо нарушава изискванията на чл. 6, т.3, б. „а” от нея, както и правото на защита, гарантирано от чл. 30, ал. 4 и чл. 56 от Конституцията на Република България.”[14] С допълнителната разпоредба на чл.49а, т. 1 от ЗБППМН бе пояснено, че „противообществена проява“ е деяние, което е общественоопасно и противоправно или противоречи на морала и добрите нрави.” Тази дефиниция не е особено удачна, тъй като чрез нея по същество се обхващат не само деяния, които от обективна страна съдържат основните характеристики на престъплението (обществена опасност и противоправност), но са включени и неограничен кръг укорими прояви от морален и етичен характер без да е дадено поне примерно изброяване или някакъв критерий, за да бъде очертан най-общо кръгът на простъпките, които биха  задвижили системата за обществена превенция по отношение на малолетните и непълнолетните. В този смисъл законът и сега продължава да е точно толкова неясен, колкото и преди промяната, а оттам – и непредвидим, поради което отново не съответства на  изискванията относно качеството на всеки един закон, произтичащи от утвърдилата се практика на Европейския съд за правата на човека.

Една от съществените промени, въведена в закона след изменението му през 2004 г. бе тази, че  най-сериозните  възпитателни мерки, свързани с ограничаването на свободата – “настаняване в социално-педагогически интернат”(СПИ) и “настаняване във възпитателно-училище-интернат”(ВУИ), вече можеха да бъдат налагани само от съд, като беше регламентиран и последващ съдебен контрол. Целта им бе да се осигурят максимални гаранции за защита правата на малолетните и непълнолетните в случаите на предприемане на тези най-рестриктивни мерки по отношение на тях, водещи до отделянето им от семейството.

Изминалият петгодишен период от приемането на посочените изменения в ЗБППМН е достатъчен, за да бъде направена оценка на заложените очаквания и настъпилите реални промени в резултат на тяхното действие,  във връзка с прилагането на най-сериозните възпитателни мерки, регламентирани в чл. 13, ал. 1, т. 11 и 13 от ЗБППМН. Предмет на настоящата статия са получените първоначални данни от пилотно проучване на съдебните актове на съдилища  от цялата страна във връзка с наложени възпитателни мерки “настаняване в социално-педагогически интернат”(СПИ) и “настаняване във възпитателно-училище-интернат”(ВУИ). Целта е на тяхната основа да се подготви стандартизиран въпросник за събиране на представителна информация, която да даде отговор на няколко въпроса: създадени ли са достатъчни гаранции за защита правата на малолетните и непълнолетните правонарушители при постановяването на възпитателни мерки, ограничаващи свободата им; доколко са ефективни съществуващите в закона възпитателни мерки; оптимална ли е действащата система от органи, осъществяващи дейността по превенция на правонарушенията на тази категория лица.  Изходна точка на анализа са следните твърдения и хипотези:

- уредбата на процедурата за налагане на най-сериозните възпитателни мерки единствено от съда сама по себе си не създава достатъчни гаранции за правото на справедлив процес;

- липсата на специализация при магистратите води до неадекватност при определяне на най-сполучливата възпитателна мярка;

- несъвършенствата на закона  дават сериозно отражение както върху качеството на съдебните актове, така и върху ефекта от налаганите възпитателни мерки;

- съществува дублиране на функции и компетенции  между   органите по ЗБППМН и тези по Закона за закрила на детето.

Бяха проучени съдебни актове на районни съдилища от градовете Берковица, Благоевград, Исперих, Ловеч, Плевен, Пловдив, Попово, Разлог, Русе и София, постановени в периода 2005-2009 г. Бяха установени различия както в прилагането на самия закон, така и при избора на наложените мерки. Наред с това се откроиха  редица проблеми, породени именно от  последните изменения на закона.

Съгласно чл.16, ал. 1 от закона, процедурата по налагане на всяка една възпитателна мярка, включително  “настаняване в СПИ” и “настаняване във ВУИ”, започва с подаване на сигнал за противообществена проява, извършена от малолетни и непълнолетни и/или за престъпления на непълнолетни от страна на прокуратурата, полицията или граждани и длъжностни лица. Преди образуване на възпитателното дело се извършва проверка за наличието на достатъчно данни за твърдяното правонарушение, ако сигналът е подаден от длъжностни лица и граждани, след което се определя тричленнен състав измежду членовете на местната комисия за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните, който ще разгледа конкретното дело. Същевременно на друг член на комисията (не участващ в тричленния  състав), се възлага изготвянето на доклад за личностните особености на извършителя, неговото психическо и здравословно състояние, семейната  му среда (чл. 16, ал. 4). Извън този доклад се изготвя и още един – на основание чл. 21, ал. 1, т. 15 от Закона за закрила на детето от страна на служители от дирекция „Социално подпомагане”.  Каква е необходимостта да се подготвят самостоятелни доклади от две  звена на две паралелно съществуващи системи от органи – не е ясно. Може само да се предполага, че  уредбата на материята в два отделни и еднакви по степен нормативни акта води  до това излишно дублиране на усилия, средства и време. Вероятно тя произтича  и от факта, че съгласно чл. 5, т. 1 от Закона за закрила на детето, на специална закрила подлежат децата в риск. По смисъла на § 1, т. 6 от Допълнителните разпоредби  „Дете в риск“ е дете:

а) което няма родители или е останало трайно без тяхната грижа;

б) което е жертва на злоупотреба, насилие, експлоатация или всякакво друго нехуманно или унизително отношение или наказание в или извън семейството му;

в) за което съществува опасност от увреждане на неговото физическо, психическо, нравствено, интелектуално и социално развитие”.

По презумпция, всеки малолетен или непълнолетен извършител на противообществена проява може да бъде отнесен към една от горните подгрупи (предишни наблюдения и проучвания на досиета на деца, настанени в тези институции, както и описанието на семейната среда в проучените съдебни решения, доказват тази хипотеза). Така се оказва, че за посочената категория лица задължения по закон имат както  създадената специализирана администрация към Държавната агенция за закрила на детето, така и  заварената и съществуваща близо  50 години система за обществена превенция. Но как двете системи си взаимодействат и дали съществува синхрон в работата им, дали дейността им осигурява най-добрия интерес на детето, ще покажат конкретните резултати след приключване на изследването.

Съгласно чл. 19, ал. 3 и 4 от ЗБППМН, разглеждането на възпитателното дело става при задължителното участие не само на малолетния/непълнолетния и неговите родители, но и на адвокат или доверен представител (респективно представител на съответната дирекция „Социално подпомагане”), които защитават правата и законните интереси на детето . Изричната законова забрана, съществувала до този момент, беше остро критикувана именно поради обстоятелството, че след като налагането на най-сериозните възпитателни мерки е свързано с ограничаване свободата на детето, то има право на защита на основание чл. 56 от Конституцията и чл. 15, ал. 8 от Закона за закрила на детето, който гласи, че  „детето има право на правна помощ и жалба във всички производства, засягащи негови права или интереси”.[15] Макар и законът за пръв път през 2004 г. да въведе възможността за участието на адвокат в процедурите по налагане на възпитателни мерки, не са толкова много делата, когато семейството на детето се възползва от нея. В разгледаната съвкупност. едва в три случая  интересите на детето са били защитавани от служебно определен защитник адвокат. В два от тях той е бил съгласен с предложената от комисията мярка – настаняване в СПИ (по ч.н.д. 254/09 г.  и ч.н.д. 442/09 – и двете на РС-Благоевград) и в един е обжалвал наложената от Троянския РС мярка „настаняване в СПИ” пред окръжния съд в Ловеч (в.ч.н.д. № 71/09 г.) В останалите случаи детето е било представлявано от представител на съответния отдел за „Закрила правата на детето” към дирекция „Социално подпомагане” в качеството му на „доверен представител”. За пръв път такава фигура бе въведена с измененията на закона от 1996 г., които бяха продиктувани от   ратифицираната от страната ни Конвенция за закрила правата на детето на ООН. Отвъд формалното привеждане в съответствие на нашия закон с изискванията на международните актове е по-съществено да се проследи  доколко е реално и ефективно това представителство и дали чрез него се осигуряват гаранции за защита на   правата и законните интереси на детето особено в случаите на остър конфликт между него и родителите. Това ще покажат резултатите на   бъдещото  проучване.

Задължение на състава на комисията е да изслуша малолетния или непълнолетния, ако той желае, както и да приеме и провери представените писмени и веществени доказателства (чл. 20, ал. 2 и ал. 5). Наред с това, в процедурата по разглеждане на възпитателното дело могат да бъдат изслушвани свидетели и други специалисти, когато това е в интерес на детето. (чл. 19, ал. 5). Когато след преценка на събраните доказателства съставът на комисията реши, че следва да бъде наложена една от двете най-сериозни възпитателни мерки – „настаняване в СПИ” или „настаняване във ВУИ”, той изготвя решение, с което прави предложение до районния съд  в този а смисъл и възпитателното дело се изпраща в тридневен срок в съда (чл.21, ал.3).

Въз основа на постъпилата преписка се образува дело, което в едни съдилища е наречено наказателно от частен характер (НЧХД) или частно-наказателно (ЧНД), в други – наказателно-административно (НАХД), в трети – гражданско. Няма единна практика дори в рамките на един и същ съд. Така, в Софийския районен съд делата са както от административен характер, като напр. н.а.х.д. № 3440/09 г. на 94-ти състав, така и от наказателно-частен характер, като ЧД №  1088/06 на 14 състав или НЧД № 13849/06 на 19 състав, наказателна колегия. Дори и тази непредставителна извадка показва разнобой в категоризирането на делата, което вече създава проблем при обобщаването им и предоставянето на информация за Националния статистически институт.

Съгласно чл. 24а, ал. 2 от закона, съдебното заседание се провежда при задължителното участие на детето, неговите  родители, респ. лицата, които ги заместват, лицата, които защитават правата и законните му интереси и прокурор от съответната районна прокуратура, като съдът има задължението да изслуша всички тях. На съда е предоставено и правото да събира нови доказателства преди да постанови решението си. Въпреки че законът изрично постановява участието на прокурор[16] в съдебните заседания, тази норма  не се спазва навсякъде. Така, в Софийския районен съд практиката е разнородна – някои съдебни състави заседават с участието на прокурор (напр. ч.д.  № 1088/06 на 14 н.с.), а други – без него (ч.д. 78/06 и 13849/06 на 19 с-в, н.а.х.д. 3440/09 на 94 с-в). Без участието на прокурор са проведени съдебни заседания и по ч.н.д. № 3900/05 на ІV н.с-в на Плевенския районен съд и по н.ч.д. № 985/06 на РС – гр. Габрово. Невключването на прокурор в съдебното заседание по чл. 24а едва ли би накърнило по някакъв начин правата на детето, но след като законът регламентира изрично участието му и правото му  да протестира  самото съдебно решение пред окръжния съд (чл. 24а, ал. 5), очевидно е, че би следвало законът да бъде изпълняван (докато текстът не бъде отменен). Това е особено наложително, ако е допуснато съществено нарушение на самата процедура по разглеждане на възпитателното дело.[17]

Независимо че нормата на чл. 24а, ал. 4 постановява, че съдът се произнася с „мотивирано решение”, сред проучените съдебни актове има и такива, в които мотивите са съвсем кратки или отсъстват напълно. Така в решение от 27. 04.2009 г. по н.а.х.д. № 3440/09 на 94 състав на Софийския районен съд е налице само един диспозитив. От него  не става ясно  за какви прояви на 16-годишното момиче се налага възпитателната мярка „настаняване във ВУИ”, какво е становището на непълнолетната и нейните родители, на представителя на отдел „Закрила на детето” и на местната комисия. Не е видно дали е участвал и прокурор. Подобен съдебен акт не само показва формализъм и поставя под съмнение самата идея за гаранциите на съдебния контрол при налагане на ограничителната мярка. Той нарушава и нормите на чл.6.1. от Европейската конвенция за правата на човека, тъй като актът не е мотивиран и заинтересованото лице не може да се информира относно обстоятелствата, довели съда до решението да приложи именно избраната от него възпитателна мярка.

Сред обработените решения има и такива,  чиито мотиви имат твърде бланкетен характер, от който не става ясно кога и какви противообществени прояви е извършил непълнолетният, кога му е била наложена предходната възпитателна мярка, какво е отношението на детето и неговите родители към предлаганата възпитателна мярка – напр. решение № 1121/18.12.2006 г. по ч.н.п. № 1859/06 г. на Пернишкия районен съд и решение от 23.02.2006 г. по ч.д. № 1088/06 г. на Софийския районен съд. В двата съдебни акта най-общо е посочено, че непълнолетните са извършили „множество противообществени прояви” без те да бъдат конкретизирани по вид и време на извършване. В някои съдебни актове се наблюдава недопустимо объркване на фактическата обстановка, пола на детето, както и дали е малолетно или непълнолетно, което илюстрира  чисто формалния характер на проведеното съдебно производство (напр. решение от 15.11.2006 г. на 19 с-в на СРС по н.ч.д. 13849/06). В тази връзка  основното проучване на представителната извадка ще покаже дали не се налага подготвянето на специално тълкувателно постановление от ВКС, в което да се дадат   указания на съдилищата  относно задължителните  реквизити на съдебното решение, постановяващо настаняване на детето във ВУИ или СПИ.

От проучените съдебни актове много рядко може да се установи дали детето е било изслушано от съда и какво е неговото мнение, въпреки че това задължение произтича както  от нормата на чл. 24, ал. 5 на ЗБППМН, така и от чл.15 от Закона за закрила на детето.

Макар и в закона изрично да е посочено, че разпределението и настаняването на децата  във възпитателни училища-интернати и в социално-педагогически интернати се извършва от Министерството на образованието и науката (чл. 30, ал. 1), немалко съдилища по свое усмотрение определят конкретното училище, където да бъде изпратено детето. Например, с решение № 424/03.10.2006 г.  по ч.н.д.  № 675/06 Разградският районен съд налага възпитателната мярка „настаняване в СПИ” в с. Варненци, а Районният съд в гр. Попово – „настаняване в социално-педагогически интернат с. Медовина” (ч.н.д. 0 531/05 г.). В същия смисъл е и решението на Русенския районен съд по ч.н.д. № 919/2009 г., с което е определена възпитателната мярка „настаняване във ВУИ – „Христо Ботев, село Подем”.[18] Това  нарушение на закона дава косвено отражение върху   правата на детето, тъй като съдът няма съответната компетентност и информация, за да определи точно кое от всички ВУИ  или СПИ[19] биха били най-подходящи с оглед  образователната и възпитателната нужда на конкретното дете. Наред с това по този начин се изземват правомощия и компетенции на органи на изпълнителната власт. Предмет на бъдещо проучване е въпросът как процедира в подобни случаи Министерството на образованието и науката – дали изпълнява безусловно решението на съда или, доколкото в тази част съдебният акт е нищожен (поради това, че съдът е излязъл извън своите правомощия и компетентност), определя най-подходящото училище с оглед образователните потребности на детето.

Другото нарушение на закона, констатирано в анализираните съдебни решения се състои в това, че при налагане на конкретната възпитателна мярка съдът определя и срока, за който тя се налага, макар че подобно правомощие той няма. Съгласно чл. 30, ал. 2, максималният престой във ВУИ или СПИ не може да бъде повече от три години. В края на всяка учебна година педагогическият съвет на съответното училище с участието на прокурор и на представител на местната комисия, предложила мярката, прави оценка на поведението на ученика, на постигнатите резултати в обучението и възпитанието му и когато оценката е положителна, се подготвя предложение до районния съд за прекратяване на наложената възпитателна мярка.(чл. 31, ал. 1 и 4).В отделни съдебни актове съдът изрично се мотивира в този смисъл и посочва, че не е компетентен да определи срок, както е сторил това ІХ наказателен състав на Плевенския районен съд по ч.н.д. № 781/05 г.  Някои съдилища обаче, определят срока за престой с налагането на възпитателната мярка – така е процедирал районният съд в Благоевград по ч.н.д. № 254/2009 г., районният съд в Попово по ч.н.д. № 531/2005 г., Софийският районен съд, 19 състав по н.ч.д. 13849/06 и 78/06 г. Законодателят не е вменил подобно правомощие на съда, тъй като това би означавало уеднаквяване режима на наказанията по НК с възпитателните мерки по ЗБППМН и задължаване на съответните възпитателни институции безусловно да задържат малолетния, респ. непълнолетния до изтичането на определения от съда срок. Законодателното решение  да не се посочва срок за изпълнение на конкретната възпитателна мярка като идея е добро, тъй като то позволява да бъде проявен по-гъвкав подход от съответните компетентни органи, осъществяващи корекционно-възпитателна работа по отношение на децата правонарушители.

Друг е въпросът обаче, че в конкретните текстове на закона се съдържат противоречиви постановки, които по същество биха могли да доведат до съществено ограничаване правото на свобода и сигурност на децата в специализираните институции. Независимо че в чл. 30, ал. 2  изрично е регламентирано, че „максималният престой във възпитателното училище-интернат и в социално-педагогически интернат не може да бъде повече от три години”, още в следващата алинея е записано, че настанените в тези заведения остават там „за възпитание и обучение, включително и за придобиване на професионална квалификация до навършване на 16 години, а ако изявят писмено желание – и до навършване на 18 години.” Така се създава впечатлението, че всъщност максималният престой на детето може да бъде удължен и след изтичането на тригодишния период в случаите, когато към момента на настаняването си то е било под 13, респ. 15 години.  Очевидно, текстът на ал. 3 следва да бъде тълкуван не изолирано, а съвместно с този на ал. 2. В този смисъл е становището и на Цоньо Цонев, който обръща внимание на  вътрешната противоречивост на уредбата на отделните алинеи на чл. 30.[20]

По мнението на експерти от Министерството на образованието и науката, не може да се възприеме като удачно и законодателното решение, съгласно което, по писмено желание на непълнолетния и с решение на педагогическия съвет, взето с участието на прокурор и представител на местната комисия, този престой може да бъде удължен и след като непълнолетният навърши 18 години „до завършване на съответната образователна степен или професионална квалификация” (чл. 30, ал. 5). Спорно е, че  удовлетворяването на подобно желание е в интерес на детето – да остане в институция от подобен тип за неопределен период от време. Но тук по-съществен е  въпросът относно невъзможността на самите училища да  реализират подобни очаквания. В практиката не са малко случаите, когато настанените в подобни възпитателни институции реално са без каквато и да е образователна степен – напр. 17-годишен, завършил 3-ти или 4-ти клас. Ако се следва „буквата на закона”, формално би следвало той да остане и до 21-22 години, като при това няма никаква  гаранция дали и тогава ще е получил някаква образователна степен. Нерядко самите непълнолетни са склонни да удължат престоя си в училища от подобен тип, защото навън те нямат дом,  семейство или близки, които да ги приемат, а самите педагогически колективи са заинтересовани да имат повече деца, за да защитят правото си на повече паралелки. Не по-малък е проблемът и с придобиването на професионална квалификация, тъй като в сегашния си вид нито ВУИ, нито СПИ могат да осигурят на децата подобно обучение.

В своите периодични проучвания относно спазването  на законодателството във връзка с настаняването на децата в СПИ и ВУИ Българският Хелзинкски комитет неизменно поддържа тезата, че правата на децата са  нарушени, ако се пристъпи направо към налагането на най-сериозните по тежест възпитателни мерки. Според авторите на проучването от 2005 г., задължително условие е преди това да са били наложени други мерки, регламентирани в чл. 13, ал. 1, т. 1-10.[21] Тази теза е спорна поради няколко самостоятелни причини. От една страна, съществуват случаи, при които нито една от другите възпитателни мерки не би могла да намери приложение, тъй като родителите не са в състояние да осигурят полагането на засилени грижи, детето осъществява непрекъснати бягства от дома си и е постоянно в обкръжението именно на лица, които му въздействат негативно. От друга страна, практиката показва, че тези по-леки възпитателни мерки очевидно нямат ефект (поне в голяма част от проверените случаи) във вида, в който се прилагат. От самите решения на съдилищата се установява, че преди да се пристъпи към определяне на мярката “настаняване в СПИ”  са били образувани по няколко възпитателни дела с определянето най-често на такива мерки, като “предупреждение”, “поставяне под надзор на обществен възпитател”, „поставяне под възпитателен надзор на родителите или на лицата, които ги заместват, със задължение за полагане на засилени грижи”, „задължаване да участва в консултации, обучения и програми за преодоляване на отклоненията в поведението”.   Проучените решения създават основателни съмнения в няколко насоки – или  предвидените по-леки мерки са неефективни, или начините, по които те се осъществяват не са особено продуктивни. Ето защо в редица случаи като че ли отделянето на детето от зле влияещата му среда чрез налагането на най-сериозните възпитателни мерки се оказва твърде закъсняло. Така напр.  от мотивите на решение № 2632/18.05.2009 г. по дело № 442/09 на Благоевградския районен съд се установява, че по отношение на 16-годишния юноша в продължение на  четири години са били наложени почти целия спектър от мерки, предвиден в чл. 13 от закона, като през годините са били разгледани 15 отделни възпитателни дела за извършени кражби, първото от които, когато е бил на 11 години. Случаят вероятно не е единичен, тъй като в изследваната съвкупност  има още няколко подобни.

Дали е необходимо да се приложи следващата по тежест мярка – настаняване в СПИ или в подобни случаи тя би била точно толкова неефективна, колкото и предишните? Съдилищата нямат ясно очертани ориентири, законът не посочва критерии. Нормата на чл.28, ал. 1 гласи, че „в социално-педагогически интернати се настаняват малолетни над 8-годишна възраст или непълнолетни, които са извършили или съществуват предпоставки да извършат противообществени прояви”.(курсивът е мой – Св.М.). По начало формулировката “съществуват предпоставки за извършване на противообществени прояви” като условие за настаняване в СПИ е абсурдна и противоречи  на европейските стандарти – не можем да се отделя от семейната му среда дете, което реално не е извършило никаква проява, но се презумира, че би могло да я осъществи. Освен това, текстът на чл. 28, ал.1 противоречи на чл. 12, в който се посочва, че МКБППМН разглеждат случаите, когато малолетни са извършили противообществени прояви (т.1) или непълнолетни са извършили противообществени прояви. Налице е противоречие и с чл. 13 . В този текст законодателят изчерпателно изброява възпитателните мерки, които се налагат „спрямо малолетни и непълнолетни правонарушители, извършили противообществени прояви и непълнолетни, извършили престъпления и освободени от наказателна отговорност по чл. 61 от Наказателния кодекс”. Доколкото систематичното място на чл.чл. 12 и 13 е в глава ІІ – „Мерки и производство за тяхното налагане”, а това на чл. 28 – в глава V „Социално-педагогически интернати и възпитателни училища-интернати”, безспорно е, че при наличие на противоречие между отделните текстове следва да намерят приложение чл. 12 и чл. 13, в които е въведен принципът, че предпоставка за налагането на каквато и да е възпитателна мярка е наличието на извършена противообществена проява. Това вътрешно противоречие между отделните текстове на закона едва ли създава разнобой в съдебната практика, но само по себе си е недопустимо. То вероятно е последица на твърде многобройните промени в закона, които за съжаление невинаги са дело на специалисти в областта на законотворчеството.

Анализът на случаите, при които съдът е предпочел да наложи посочената възпитателна мярка – „настаняване в СПИ”, а не последната по тежест – „настаняване във ВУИ” показва, че  няма твърдо установени правила, а оттам и постоянна практика. Има залитания както в посока на налагане на най-сериозната възпитателна мярка при липса на достатъчно основания (напр. решение на Пернишкия РС от 18.12.2006 г. по ч.н.п. № 1859/06 г.), така и прилагане на по-леката по отношение на деца, които са своеобразни „рецидивисти” и отнапред е ясно, че не може да се очаква положителен ефект от прилагането й (решение № 135/13.11.2006 г. по гр.д.№ 325/06 г., решение № 2632/18.05.2009 г. по дело № 442/09 на Благоевградския районен съд).

Разнобоят в съдебната практика се дължи и на самия закон. Съгласно чл. 28, ал. 2, „ във възпитателните училища-интернати се настаняват малолетни над 8-годишна възраст и непълнолетни, извършили противообществените прояви, към които възпитателните мерки по чл. 13, ал. 1, т.1-10 и 12 не са се оказали достатъчни и за нормалното им развитие и възпитание няма подходяща социална среда.” Този текст би могъл да се тълкува двояко. Единият вариант е, че е достатъчно някоя от предходните мерки да е била приложена преди това и да не е дала ефект, за да се пристъпи към изпращане във ВУИ. Другата възможност е за по-ограничително тълкуване в смисъл, че  настаняването във ВУИ може да бъде приложено едва тогава, когато всички други мерки не са се оказали достатъчни. Самото глаголно време, използвано при редакцията на нормата показва, че по отношение на лицето трябва вече да е била прилагана и мярката “предупреждение за настаняване във ВУИ”, за да може да се пристъпи към следващата по тежест. Наред с това, законът изисква да е налице, и то кумулативно, и още една предпоставка – да няма подходяща социална среда за нормалното възпитание на детето. Какво ще рече подходяща, не е ясно. Но ако принципът е детето по изключение да бъде извеждано от семейната си среда, не трябва ли същото условие да бъде предпоставка и за мярката по т.11 (настаняване в СПИ)?

От друга страна, има изключително тежки случаи на противообществени прояви от лица, които може  преди извършването им  да не са били дори известни на специалните органи и институции.  За тях   едва ли е нужно да се преминава през по-леки форми на възпитателни мерки (напр. ако детето е извършило убийство или друго  деяние, което от обективна страна съдържа признаците на тежко престъпление).След като законът с измененията от 2004 г. даде правото единствено на съда да определя каква възпитателна мярка да наложи и за тази цел той има правомощието да събере самостоятелно писмени и гласни доказателства, не би следвало да бъде ограничена дискрецията му да преценява коя мярка би била в интерес на детето.  Законодателят вероятно е изхождал от презумпцията, че ограничаването на свободата би следвало да е крайна мярка, поради което е наложително да бъдат направени усилия с него да се работи в естествената му среда. Това е идеалният вариант, който предполага, че институциите за деца осъществяват пълноценно своите функции и работят с всички деца в риск. Но практиката се разминава с теоретичния модел и показва, че не са никак редки случаите, когато въпреки многобройните извършени правонарушения по отношение на детето не са били прилагани никакви възпитателни мерки, то се движи в криминално проявена среда и семейното обкръжение му влияе негативно.

Прегледът на съдебните решения показва, че нормата на 28, ал. 2 от закона не се спазва безусловно.Някои съдилища пристъпват към прилагане на възпитателната мярка по чл. 13, ал. 1, т. 13 и преди да е била наложена мярка по т.12.

Същевременно  анализът на съдебните актове изведе на преден план  редица празноти  на закона  и неудачни законодателни решения, които само ще бъдат маркирани.  В ЗБППМН не е регламентирано изрично дали възпитателно дело се образува за всяка отделна проява или е възможно в едно дело да бъдат разгледани няколко правонарушения, извършени от едно и също дете. Ето защо се стига до парадокса по отношение на един и същ правонарушител в рамките на една календарна година да бъдат разгледани по 4-6 дела (като напр. местната комисия в гр. Благоевград е разгледала 6 отделни възпитателни дела през 2005 г. за извършени кражби от малолетно момче – решение № 2632/18.05.2009 г. по дело № 442/09 на РС-Благоевград). Пропуск в закона е и липсата на уредба, доближаваща се до  хипотезата на чл. 24-25 НК. Така по ч.д. 78/2006 г. СРС е бил сезиран от местната комисия с предложение  да наложи най-тежката възпитателна мярка по т.13 по отношение на лице, което в момента се намира в социално-педагогически интернат. Районният съд обаче преценява, че в конкретния случай по-подходящо е детето да остане  в СПИ, тъй като от събраните доказателства се установило, че пребиваването там му е повлияло  добре, започнал е да посещава учебни занятия, прекратил е бягствата и има критично отношение към извършените прояви. Ето защо съдът  с решението си  налага възпитателна мярка „настаняване в СПИ за срок от шест месеца”. На практика се получава дублиране на наложени еднакви по вид възпитателни мерки по отношение на едно и също лице за извършени от него отделни прояви.

Още по-голямо е объркването, когато по отношение на непълнолетен, намиращ се във възпитателно училище-интернат (като възпитателна мярка) с присъда на съда  му е наложено наказанието „пробация” за  извършено от него престъпление, като конкретните пробационни мерки следва да бъдат осъществявани от ръководството на училището. Така той в един и същ период изтърпява  наложеното му наказание, което по своето съдържание се покрива напълно и с възпитателната мярка.

С изменението на ЗБППМН от 2004 г. неоправдано бяха ограничени дискреционните правомощия на прокурора. Дотогава той по своя преценка имаше право сам да наложи някоя от възпитателните мерки по ЗБППМН в случаите на чл. 61, ал. 1. След промените от 2004 г. обаче чл.61, ал. 3 придоби следната редакция: „ Когато прокурорът реши да не се образува досъдебно производство или да прекрати образуваното досъдебно производство, той изпраща преписката на комисията за налагане на възпитателна мярка.” Това законодателно решение е критикувано в доктрината с основание.[22] След като прокурорът  е единственият, който е оправомощен да внася обвинителен акт в съда по дела за престъпления от общ характер, на още по-голямо основание следваше да му се предостави правомощието да сезира съда и за налагане на възпитателна мярка по чл. 13, ал. 1 т.11 и 13. Сегашното законодателно решение е неудачно, тъй като води единствено до по-голямо бюрократизиране и забавяне на процедурата по разглеждане на възпитателното дело и определяне на най-подходящата възпитателна мярка.

Анализът  на съдебните решения открои и други проблемни области, които поставят сериозни въпроси относно липсата на координация между отделите за закрила на детето и институциите по ЗБППМН. Вероятно представителното проучване на по-голям брой съдебни решения ще даде повод и за други констатации и изводи. Към настоящия момент обаче може да се твърди с голяма степен на вероятност, че системата  за обществена превенция на правонарушенията на малолетни и непълнолетни не е станала по-ефективна след последните изменения в закона от 2004 г и че само по себе си въвеждането на съдебен контрол върху актовете на местните комисии все още не е гаранция за справедлив процес.

Summary

Law procedure on anti-social activities of minor offenders in Bulgaria

The author makes a dissection to the Bulgarian law in force about prevention of  offences done by under aged (between 8 and 18 years old). It is presented the opening stage of the research on court orders in this field. And on that base, it is made an analysis of the court’s practice on administration of the strongest instructive measure (placing under aged in specialized institutions).

Судебная процедура для рассматривания правонарушений несовершеннолетних и лиц в возрасте ниже 14 лет (результаты пилотного исследования судебных актов)

В статье сделан критический анализ действующего Закона для превенции правонарушений лиц, не достигших совершеннолетия в возрасте 8-18 лет. В ней представлены первоначальные данные, полученные в результате изучения решений судов и на их основе проанализирована судебная практика  применения самых серьезных воспитательных мер, связанных с ограничением свободы – помещение в специализированные воспитательные заведения.

.

* Авторката е преподавател по криминология в Юридическия факултет на Бургаския свободен университет. Специализирала е криминология в Санкт Петербургския държавен  университет, където е защитила дисертация по проблемите на превенция на престъпността. Работи в продължение на 14 години в Съвета за криминологически изследвания, като основната сфера на научни интереси и конкретни изследователски проекти е младежката и женската престъпност и тяхната превенция.Има над 30 научни публикации по тази проблематика. Наред с това специализира в областта на правата на човека във Франция и оттогава работи по редица конкретни проекти, свързани със съответствието на българския закон и практика в сферата на правата на човека, публикува научни статии и участва в обучението на адвокати в практическите аспекти на приложение на Европейската конвенция за правата на човека.

[2] Обн., ДВ, бр. 48 от 13.06.2000 г

[3] Приета с Решение № 17 на Министерския съвет от 13 януари 2003 г.

[4] В настоящата статия  понятието “дете” се използва в контекста на употребата му в  Конвенцията за закрила правата на детето, но тук се имат предвид лица на възраст между 8 и 18 години – диапазонът, в който могат да бъдат налагани възпитателни мерки, съгласно ЗБППМН

[5] Българският хелзинкски комитет във всеки един от годишните си доклади даваше оценка относно правата на децата в институциите – виж http://www.bghelsinki.org. Наред с това, в рамките на проект „Образование в правосъдие за малолетни и непълнолетни” на фондация „Партньори – България”, финансиран от Фондация “Отворено общество”, през 2001-2002 г. бе проведено специализирано проучване относно “Алтернативни подходи при осъществяване правосъдието по отношение на ненавършили пълнолетие лица” – виж http://www.bghelsinki.org/special/bg/bhc.html

[6] Виж Васил Т. Василев.Илюзията “права на детето” в наказателния процес.-Правата на човека, 2003, кн. 1, с. 39-48

[7] Виж Стенограмата от 49-тото извънредно заседание на 39-тото Народно събрание от 27.04.2004 г. – първо четене на Законопроекта за изменение и допълнение на Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните – http://www1.parliament.bg/kns/39NS/Zakdein/maloletni/Steno-1.htm

[8] Законът е обнародван в Д.в., бр. 66 от 30.07.2004 г.

[9]Боян Станков. Малолетни, непълнолетни, противообществени прояви, престъпления, отговорност.Варна, ВСУ “Черноризец Храбър”, 2008, с.25 (виж цялостния анализ на сс.9-25)

[10] Цоньо Цонев. Коментар на измененията и допълненията в Закона за борба срещу противообществените прояви  на малолетните и непълнолетните.- Обществено възпитание, 2005, кн. 2, с. 3

[11] пак там, с.3-11

[12] виж Юлиана Матеева. Правен режим на непълнолетни правонарушители.С., Сиела, 2008, с. 33-39

[13] Пекинските правила, приети с Резолюция 40/33 от 29.11.1985 г. на Общото събрание на ООН; Правила на ООН за защита на непълнолетните, лишени от свобода, приети с Резолюция 45/113 от 14.12.1990 г. от Общото събрание на ООН; Ръководните насоки на ООН за противообществените прояви на непълнолетните – т.н. Насоки от Риад, приети с Резолюция 45/112 от 14.12.1990 г. от Общото събрание на ООН

[14] Виж В. Василев, цит.съч,, с. 41.

[15] Виж В. Василев, цит.съч., с. 42-43

[16] Неговото участие едва ли е наложително и оправдано (освен в случаите на чл. 64 НК), тъй като то по-скоро би стигматизирало детето в още по-голяма степен, а и функцията  му е да представлява държавното обвинение, каквото в случая липсва. След като мярката по своя характер е възпитателна, макар и по своята същност да води до ограничаване на свободата, именно налагането й от съд е гаранция за законност и за справедливост на процедурата.

[17] Така местната комисия в гр. Хаджидимово при разглеждането на възпитателно дело № 3/05 определя за доверен представител на непълнолетния един от членовете на състава, разгледал простъпките на детето. Нито съдът, нито прокурорът обаче констатират допуснатото нарушение и решение № 489 от 25.10.2005 г. по ч.н.д. № 913/05 на Гоцеделчевския районен съд влиза в сила 14 дни по-късно.

[18] Това е ВУИ за момичета.

[19] Броят на тези възпитателни заведения  има тенденция към постепенно намаляване и през периода след приетите изменения от 2004 г. ВУИ от 6 остават 4 за учебната 2008/2009 г. , а СПИ за същия период  от 18 – 5.

[20] Виж Ц.Цонев, цит.съч., с. 9.

[21] виж В името на институцията: поправителните училища в България.,с.15 -www.bghelsinki.org/special/bg

[22] Виж Б.Станков, цит.съч. с. 21-22.

Информация относно приетата Декларация и Плана за действие за бъдещето на Съда на конференцията в Интерлакен

На 18 и 19 февруари в Интерлакен – Швейцария, се проведе международна конференция на високо равнище, посветена на бъдещето на Европейския съд по правата на човека, на която присъстваха министрите на правосъдието на страните-членки на Съвета на Европа.

Нейните участници приеха  два политически документа – Декларация и План за действие.

В Декларацията участниците още веднъж потвърдиха ангажиментите на държавите-страни по Конвенцията да гарантират правото на индивидуална жалба и защитата на правата и свободите на гражданите, намиращи се под тяхна юрисдикция и призоваха да се засили принципът на субсидиарност при използване механизмите на Конвенцията. Те подчертаха необходимостта Съдът да разработи строги критерии за допустимост на жалбите и го призоваха да използва процедурни инструменти и ресурси, за да се приемат мерки за ограничаване броя на явно недопустимите жалби, както и да се намерят способи за ограничаване на повтарящите се нарушения (вече констатирани от Съда по предходни дела).  Изтъкната бе  важността и безусловната необходимост от цялостно изпълнение – бързо и ефективно, на постановените от Съда  решения и в тази връзка бе отправен апел да се подобри ефикасността на наблюдението за изпълнение на решенията на Съда. Подчертана бе и необходимостта от опростяване на процедурата за изменение разпоредбите на Конвенцията, които са от организационен характер.

Във връзка с изложените в Декларацията  положения бе приет План за действие, окачествен като „инструмент за политически насоки на процеса за дългосрочна ефективност на системата на Конвенцията.” В него са набелязани седем „писти”/направления, чрез които може да бъде  запазена идеята, породила създаването на Европейския съд като гарант за спазването на  правата на гражданите на обединена Европа, така че да не се обезсмисли неговото бъдеще в резултат на претоварването му от прогресивно увеличаващите се жалби от всички 47 държави.

Първата насока е свързана с правото на индивидуална жалба. Конференцията прави специална уговорка, че това право е крайъгълният камък  на конвенцията, който гарантира, че всяко едно предполагаемо нарушение, което не е било разгледано по един ефикасен начин от националните власти, трябва да може да бъде представено пред Съда. С оглед обаче на огромния брой недопустими жалби Комитетът на министрите е приканен да прецени какви мерки да въведе, включително и нови процедурни правила и практики, които обаче да не попречат на разглеждането на добре обоснованите  жалби, за да се позволи да Съда да се съсредоточи върху ролята си на гарант на правата на човека. Целта е  да му бъде дадена възможност да работи върху спешни и добре обосновани  случаи, по-специално такива, свързани с твърдения за допуснати сериозни нарушения на човешките права.

Втората насока предвижда предприемането на мерки на национално ниво, насочени към създаване на гаранции за прилагане на Конвенцията, като по-специално акцентът следва да бъде насочен към :

а) подобряване информираността на националните  власти относно стандартите на Конвенцията и създаване на гаранции за тяхното изпълнение;

б) изпълнение на решенията на Съда  чрез предприемане на мерки, които да предотвратяват бъдещи подобни нарушения;

в) съобразяване с практиката на Съда дори и когато дадено нарушение, констатирано по отношение на друга държава, би могло да повдигне подобен спор и на национално ниво; [1]

г) въвеждане в националните правни системи на нови средства за защита без оглед на техния характер (общ или специално създаден), по силата на който всяко лице, претендиращо, че негови права или свободи са нарушени, да разполага с ефективно средства за защита, включително и  регламентирането на възможността за присъждане на подходящо обезщетение;

д) възможността за изпращане на национални съдии или други независими високопоставени юристи в секретариата на Съда.

Третата насока е свързана с филтрирането на жалбите. Това произтича от факта, че действително една голяма част от жалбите (според статистиката на Съда – 90% от тях) са явно необосновани. Поради това конференцията призовава държавите да  предприемат инициативи, чрез които да информират обективно гражданите за  Конвенцията и практиката на Съда; за процедурата за подаване на жалби и критериите за допустимост.

Във връзка с механизмите за филтриране се препоръчва на Съда в рамките на  настоящото разделение на колегии/отделения да осигури такова пресяване. Същевременно към Комитета на министрите е отправен апел да помисли за създаването на механизъм, който да отиде отвъд процедурата за разглеждане на недопустимите жалби от един съдия (въведена с новия Протокол 14). [2]

Четвъртата насока предвижда мерки по повод т.н. „повтарящи се жалби”.  Препоръчва се държавите да бъдат насърчавани (когато са налице съответните предпоставки) да сключват приятелски споразумения или да подписват едностранни декларации; при постановяване на „пилотни” решения държавите, в сътрудничество с Комитета на министрите да разработват съответните общи мерки, за да се намери ефикасно решение на установения от Съда проблем (от който произтичат повтарящите се случаи). Изтъква се необходимостта Съдът да установи ясни и предвидими стандарти за процедурата на „пилотните решения” по отношение критерия за подбор на жалбите, процедурата за тяхното разглеждане и да се оцени ефекта от прилагането й. Комитетът на министрите е призован да разгледа възможността за разпределяне на тези повтарящи се жалби на съдиите, отговорни за филтрирането.

Препоръчва се и на всички заинтересовани страни в един конкретен спор да си сътрудничат, когато Съдът констатира в свое решение наличието на структурен проблем, който би следвало да бъде разрешен (с оглед недопускане на повтарящи се жалби).

Петата насока визира  препоръки за  Съда като институция, но е насочена и към държавите-членки. На първо място, тук се обръща внимание на  стандартите за подбор на съдии. Подчертана е необходимостта да се гарантира и запази независимостта на съдиите. Препоръчва се да се подобри прозрачността на процедурите на национално и европейско ниво във връзка с условията, на които следва да отговаря и функциите, които упражнява съдията в Европейския съд. Подчертана е необходимостта от наличието на опит в международното публично и  националното право, както и добро владеене поне на един от официалните езици, като е акцентирано върху практическия юридически опит преди всичко.

На второ място, са изложени и насоки за дейността на самия Съд. В интерес на ефективната работа и необходимата административна  автономия в рамките на Съвета на Европа, на Съда се  препоръчва да избягва да разглежда фактически и правни въпроси, които вече са били разгледани и решени от националните инстанции, съобразно неговата практика . Изрично се подчертава, че той не е  и не трябва да бъде четвърта инстанция. Изтъкнато е, че Съдът следва да прилага еднакво и стриктно критериите за допустимост и да държи сметка за своята субсидиарна роля при тълкуването и прилагането на Конвенцията. Във връзка с предстоящото влизане в сила на Протокол 14 Съдът е призован да осигури пълното прилагане на новия критерий за допустимост, като държи сметка за латинската максима de minimis non curat praetor (съдът не се занимава с дреболии, т.е. с незначителни неща и спорове).

Наред с това Съдът е призован да усъвършенства своята структура и методите си на работа  доколкото е възможно, използвайки процедурните инструменти и ресурси, които са на негово разположение. В тази насока му се препоръчват редица мерки: да се поиска от Комитета на министрите да намали  съдиите  в отделните състави до 5 души (каквато възможност е предвидена в Протокол 14); да продължи политиката си на приоритетно разглеждане на отделни дела; да идентифицира в своите решения наличието на структурен проблем, който може да генерира голям брой повтарящи се жалби и пр.

Шестата насока е свързана с мониторинга по повод изпълнението на решенията на Съда. В тази връзка се препоръчват редица мерки, които следва да бъдат предприети от Комитета на министрите с оглед усъвършенстване механизма  на мониторинга и ефекта от него.

Последната насока в Плана за действие  цели предвиждане на механизми за опростена процедура за всяка бъдеща промяна на някои разпоредби на Конвенцията чрез приемането на специален протокол.

Планът завършва с препоръки както към държавите – членки, така и към Съда и Комитета на министрите, до края на 2011 г. да се предостави информация за предприетите мерки за изпълнението му.

[2] Тази формулировка, макар и въведена в един политически документ и твърде неопределена и неясна по съдържание,  буди голямо безпокойство.  Тя би могла да бъде облечена в правила и практики, по силата на които гражданите на държавите-членки на Съвета на Европа да бъдат лишени от единствената възможност за справедливо правосъдие извън собствената им страна. Под видимостта на разтоварване на Съда  с цел да разглежда сериозни и добре обосновани жалби за тежки нарушения на основни права и свободи може да се стигне дотам, че да се откаже достъп до съд (както впрочем това се случва нерядко понастоящем с функцията, която си избра българският Върховен касационен съд).

КАТАЛОГ ПО ТЕКСТОВЕ НА ПОСТАНОВЕНИТЕ РЕШЕНИЯ ОТ ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА ПРЕЗ 2008 .

ЧЛЕН 2

Чл. 2 – материално-правни аспекти

Dodov c. Bulgarie (жалба n^o 59548/00), решение от 17.01.2008 г.

Липса на ефективно средство за защита за установяване на обстоятелствата по изчезване майката на жалбоподателя от старчески дом и за привличане под отговорност тези, които са поставили в опасност живота й.

…………………………………………………………

ЧЛЕН 3

Чл. 3 – материално-правни и процесуални аспекти

Vasil Petrov c. Bulgarie (Requête n^o 57883/00), решение от 31 юли 2008 г.

…………………………………………………………………………………………………………………………………….

Чл. 3 – материално-правни и процесуални аспекти

Boyko Ivanov c. Bulgarie (Requête n^o 69138/01) , решение от 22 юли 2008

Липса на ефективно разследване по повод оплаквания за нанесен побой от полицаи.

…………………………………………………………..

Чл. 3 – материално-правни аспекти+ чл. 13 – липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита.

Gavazov v. Bulgaria (Application no. 54659/00), решение от 6 март 2008

Две самостоятелни нарушения по повод нехуманните условия в Пазарджишкия следствен арест и в Пазарджишкия затвор.

………………………………………………………………………

Чл. 3 – материално-правни аспекти+ чл. 13 – липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита.

Alexov v. Bulgaria (Application no. 54578/00) решение от 22 май 2008 г.

Три самостоятелни нарушения по повод нехуманните условия в Пазарджишкия следствен арест, в Пазарджишкия затвор и в следствения арест в гр. Монтана.

…………………………………………….

Чл. 3 – материално-правни аспекти+ чл. 13 – липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита.

Vladimir Georgiev v. Bulgaria (Application no. 61275/00),решение от 16 октомври 2008

Лошо третиране в място за предварително задържане и формално проведено разследване, което не е целяло да установи кои са причинителите на уврежданията

………………………………………………………………….

Чл. 3 – материално-правни аспекти

Costadinov v. Bulgaria (Application no. 55712/00), решение от 7 февруари 2008

Две самостоятелни нарушения по повод лошите условия в следствения арест и затвора в гр.Пазарджик

………………………………………………………………………………………………………………………………….

Чл. 3 – материално-правни аспекти

Isyar c. Bulgarie (Requête n^o 391/03), решение от 20 ноември 2008 г.

Лоши условия в Софийския централен затвор поради  пренаселеност, лоши хигиенни условия, лошо качество на храната.

…………………………………………………………………………………………………………………………………..

Чл. 3 – материално-правни  аспекти+ чл. 13

Slavcho Kostov v. Bulgaria (Application no. 28674/03), решение от 27 ноември 2008 г.

Лоши условия в следствения арест в гр. Сливен на Регионалната следствена служба и липса на вътрешно-правно средство за защита срещу това нарушение.

……………………………………………………………………………………………..

ЧЛЕН 5

чл. 5.§1 е)-(незаконно задържане и настаняване в психиатрична клиника- две нарушения)+ чл.5.§4 (липса на достатъчност на сдебния контрол по повод незаконните задържания)

Todev v. Bulgaria (Requête n^o 31036/02), решение от 22 май 2008 г.

………………………………………………………………………….

чл. 5§1 е) –принудително настаняване в психиатрична клиника без да се спазят изискванията на буква “е” и неоправдано задържане

Kroushev c . Bulgqrie (Requête n^o 66535/01) , решение от 3 юли 2008

…………………………………………………….

чл. 5.3. (несвоевременно изправяне пред съд след задържането под стража ; липса на обоснованост на продължителността на задържането  ) + чл. 5.4. (ограничен обхват на съдебния контрол по повод определяне на мярката “задържоане под стража”)

Atanasov v. Bulgaria (Application no. 54172/00) решение от 10.01.2008 г.

…………………………………………………………………………………………………………………………………….

чл. 5§3 (неоправдано задържане под стража без наличието на мотиви, които да го обосновават)+ чл.5§4 (формален съдебен контрол на жалбата за постановената мярка за неотклонение)

Evgeni Ivanov c. Bulgarie (Requête n^o 44009/02) , решение от 22 май 2008 г.

……………………………………………

чл. 5§3 (нарушение на властите да обосноват необходимостта от продължителното задържане на жалбоподателя); чл. 5§4 (отказ за разглеждане на жалбата срещу задържането от 29 септември 2000 г.; ограничен съдебен контрол върху законността на задържанията от 30 септември 1999 г., 22 февруари и 22 март 2000 г.); чл. 5.5. (липса на средство за компенсация на незаконното задържане в нарушение на чл. 5)

Gavazov v. Bulgaria (Application no. 54659/00), решение от 6 март 2008

……………………………………………………….

5§3(прекомерна продължителност на предварителното задържане)+5§4 (липса на устно изслушване по повод жалбите за задържане под стража)+5§5 (липса на законова възможност за обезщетение по повод горепосочените нарушения)

Rashid c. Bulgarie(II) (Requête n^o 74792/01) , решение от 5 юни 2008

……………………………………………….

чл.5§4

Mehmedali c. Bulgarie (Requête n^o 69248/01)) , решение от 5 юни 2008

Допустима жалба, но неоснователна за оплакването по чл. 5§4

Чл.5.1. + 5.4.+ 5.5.

Gouloub Atanassov c. Bulgarie (Requête n^o 73281/01), решение от 6 ноември 2008 г.

Три нарушения по повод незаконно задържане в психиатрична клиника  и липсата на правна възможност за обезвреда.

………………………………………………………………………………

Чл.5§3 (жалбоподателят не е бил изправен незабавно пред съд след задържането си на 28 август 1999 г. и 23 май 2000 г.); чл. 5§3 (липса на обоснованост на продължителното задържане от 223 май 2000 г.)чл. 5§4. (липса на бързо произнасяне на съда по повод жалба  от 18 октомври 1999 г.); чл. 5§5 (липса на възможност за компенсация на допуснатите по отношение на жалбоподателя нарушения на чл. 5)

Alexov v. Bulgaria (Application no. 54578/00) решение от 22 май 2008 г.

…………………………………………………………………………………..

Чл.5.3 (право на лицето да бъде изправено незабавно пред съд след задържането му), 5.4. (ограничен съдебен контрол върху основанието за задържане и липса на бързина при разглеждане на обжалваната мярка ) и 5.5.(липса на възможност за получаване обезщетение за задържането)

Bochev v. Bulgaria (Application no. 73481/01), решение от 13 ноември 2008 г.

………………………………………………………..

Чл.5.3 (право на лицето да бъде изправено незабавно пред съд след задържането му), 5.4. (ограничен съдебен контрол върху основанието за задържане и липса на бързина при разглеждане на обжалваната мярка ) и 5.5.(липса на възможност за получаване обезщетение за задържането)

Costadinov v. Bulgaria (Application no. 55712/00), решение от 7 февруари 2008

………………………………………………………………………………………………………………………………….

Чл. 5.1. (липса на законност  на задържането в продължение на 8 месеца) и 5.4. (липса на ефективно и бързо средство за защита против незаконното задържане)

Svetoslav Dimitrov v. Bulgaria (Application no. 55861/00), решение от 7 февруари 2008 г.

………………………………….

чл. 5.1.f (липса на достатъчни основания за задържане на лицето)+ 5.4. (липса на ефективен достъп до съд за обжалване на задържането)

Sadaykov v. Bulgaria (Application no. 75157/01), решение от 22 май 2008 г.

…………………………………………………………………………………

чл. 5 § 1 (c) ( незаконно задържане) + 5.3. ( забавяне възможността за незабавно произнасяне от съд по повод мярката)

Kandzhov v. Bulgaria(Application no. 68294/01 решение от 6 ноември 2008 г.)

……………………………………………………………………

чл. 5§3(нарушаване на задължението за незабавно изправяне пред съд)+ чл. 5§4 (липса на осигурена възможност за лично участие в съдебното заседание при разглеждане на жалбата  срещу мярката за неотклонение)

Kirilov c . Bulgqrie (Requête n^o 15158/02) ), решение от 22 май 2008 г.

………………………………………………………….

чл. 5§3(прекомерна и неоправдана продължителност на преддварителното задържане под стража)+чл. 5§4 ((липса на адекватен съдебен контрол по повод жалбитите и повдигнатите в тях аргументи)

Georgieva c. Bulgarie (Requête n^o 16085/02)), решение от 3 юли 2008

………………………

чл. 5.4. (липса на възмижност да обжалва в кратък срок мярката за неотклонение)

Gavrail Yosifov v. Bulgaria (Application no. 74012/01), решение от 6 ноември 2008 г.

………………………………………………………

ЧЛЕН 6-НАКАЗАТЕЛНИ АСПЕКТИ

Чл.6.1. – нарушаване на разумния срок

Ivan Ivanov v. Bulgaria (Application no. 53746/00)решение от 10.01.2008 г.

Решение по постигнатото приятелско споразумение с Правителството

……………………………………………………………………

Чл.6.1. – нарушаване на разумния срок

Petrov v. Bulgaria (Application no. 15197/02)22 май 2008 г.

…………………………………………………………………………………………….

Чл.6.1. – нарушаване на разумния срок

Vasil Petrov c. Bulgarie (Requête n^o 57883/00), решение от 31 юли 2008 г.

…………………………………………………………………

Чл.6.1. – нарушаване на разумния срок

Stoine Hristovc. Bulgarie (II) (Requête n^o 36244/02) ,решение от 16 октомври 2008

………………………………………..

Чл.6.1. – нарушаване на разумния срок+ чл. 13 – липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита

Atanasov and Ovcharov v. Bulgaria (Application no. 61596/00), решение от 17.01.2008 г.

…………………………………………………

Чл.6.1. – нарушаване на разумния срок+ чл. 13 – липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита

Gavazov v. Bulgaria (Application no. 54659/00), решение от 6 март 2008

…………………………………………….

Чл.6.1.  + чл. 6.3. d

Rumyana Ivanova v. Bulgaria (Application no. 36207/03), решение от 14 февруари 2008 г.

Няма нарушения на правото на справедлив процес.

…………………………………………………………………………………………………………………………………..

Чл.6.1.  – прекомерна продължителност на наказателен процес+ чл. 13 -  липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита

Karamitrov and Others v. Bulgaria (Application no. 53321/99), решение от 10 януари 2008 г.

…………………………………………………………………………….

Чл. 6.1. – наказателен аспект – неспазване на разумния срок+ чл. 13 -  липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита

Yankov c. Bulgarie (ІІ)(Requête n^o 70728/01), решение от 7 февруари 2008 г.

……………………………………………….

Чл. 6.1. – наказателен аспект – неспазване на разумния срок+ чл. 13 -  липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита

Kirov c. Bulgarie (Requête n^o 5182/02) решение от 22 май 2008 г.

……………………………………………….

Чл. 6.1. – наказателен аспект – неспазване на разумния срок+ чл. 13 -  липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита

Sheremetov v. Bulgaria (Application no. 16880/02), решение от 22 май 2008 г.

……………………………….

Чл. 6.1. – наказателен аспект – неспазване на разумния срок+ чл. 13 -  липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита

Balabanov v. Bulgaria (Application no. 70843/01), решение от 3 юли 2008

………………………………………….

чл.6.1.  – прекомерна продължителност на наказателен процес

Ivan Hristov v. Bulgaria (Application no. 32461/02), решение от 20 март 2008 г.

Две самостоятелни наказателни производства с прекомерна продължителност.

………………………………………………

6.1.- прекомерна продължителност на наказателен процес

Rashid c. Bulgarie(II) (Requête n^o 74792/01) , решение от 5 юни 2008

……………………………………………………………..

6.1.- прекомерна продължителност на наказателен процес

Mirchev and Others v. Bulgaria (Application no. 71605/01)),решение от 27 ноември 2008

…………………………………………

Чл. 6.3. b (непредоставяне на възможност за подготовка на защитата )6.3.c.(да се защитава лично)+ 6.3.d (да участва лично в производството)+ чл. 6.1 (липса на справедлив процес)

Demebukov v. Bulgaria (Application no. 68020/01), решение от 28 февруари 2008 г.

Съдът не намира нарушения по повдигнатите оплаквания.

…………………………………………………………………………………………………………………………………….

чл. 6.3.e (нарушение на правото на справедлив процес поради непредоставянето на безплатeн преводач)

Isyar c. Bulgarie (Requête n^o 391/03), решение от 20 ноември 2008 г.

…………………………………………………………………………………………………………………………………….

ЧЛЕН 6 – ГРАЖДАНСКИ АСПЕКТИ

Чл.6.1. – справедлив процес

Velted – 98 AD c. Bulgarie (Requête n^o 15239/02), решение от 11 декември 2008 г.

Нарушение от 5-членен състав на ВАС да разгледа важни възражения, направени от страните, които са взети под внимание от предходната инстанция и въз основа на тях е била отменена първоначално заповед на министър.

……………………………………………………………………………………………………………………………………

Чл.6.1.  – липса на независим и безпристрастен съд; липса на достъп до съд;прекомерна продължителност на съдебен процес по ЗОДОВ (подобно на Станков срещу България)

Mihalkov c. Bulgarie (Requête n^o 67719/01)решение от 10 април 2008 г.

Три самостоятелни нарушения по чл. 6.1.

……………………………………………………………………………………………..

чл. 6.1. – липса на достъп до съд

Kostadin Mihaylov v. Bulgaria (Application no. 17868/07), решение от 27 март 2008 г.

……………………………………….

Чл.6.1. – справедлив процес

Kalkanov c. Bulgarie (Requête n^o 19612/02),решение от 2 октомври 2008 г.

Нарушение на съда, който не е изследвал твърдението на жалбоподателя, че при прекратяване на трудовия му договор работодателят не е взел становище от Инспекцията по труда, въпреки че жалбоподателят е бил инвалидизиран.

…………………………………………………………………………………………………………………………………….

Чл. 6.1. – граждански аспект – неспазване на разумния срок

Dodov c. Bulgarie (жалба n^o 59548/00), решение от 17.01.2008 г.

Прекомерна продължителност на гражданско производство, заведено първоначално по ЗОДОВ, за което след 6 години съдът намира, че няма основания да се използва този ред, а следва да се приложи общото гражданско законодателство и процедурата започва отначало.

…………………………………………………………………………………………………………………………………….

Чл. 6.1. – граждански аспект – неспазване на разумния срок

Kroushev c . Bulgqrie (Requête n^o 66535/01) , решение от 3 юли 2008

………………………………………………………………………….

Чл. 6.1. – граждански аспект – неспазване на разумния срок

Krastev c. Bulgarie (Requête n^o 29802/02) , решение от 24 юли 2008

……………………………………………………………….

Чл. 6.1. – граждански аспект – липса на ефективен достъп до съд + неспазване на разумния срок

Atanasova c. Bulgarie (Requête n^o 72001/01)решение от 2 октомври 2008 г.

Граждански иск в рамките на наказателен процес от жертва на ПТП.

…………………………………………………………………………………………………………………………………….

Чл. 6.1. – граждански аспект – липса на ефективен достъп до съд + неспазване на разумния срок

Tzviatkov c. Bulgarie (Requête n^o 20594/02) , решение от 12 юни 2008

Първото нарушение е подобно на Станков – ограничен достъп до съд по повод голямата държавна такса по ЗОДОВ преди изменението на закона

Забавено изплащане на присъдената сума от страна на Върховната касационна прокуратура

………………………………………………….

Чл. 6.1. – граждански аспект – неспазване на разумния срок

Kavalovi c. Bulgarie (Requête n^o 74487/01) решение от 17.01.2008 г.

Две самостоятелни граждански производства с прекомерна продължителност.

…………………………………………………………………………………………………….

Чл. 6.1. – граждански аспект – неспазване на разумния срок+ чл. 13 – липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита

Kamburov v. Bulgaria (Application no. 55350/00), решение от 14 февруари 2008 г.

Прекомерна продължителност на делбено производство.

……………………………………..

Чл. 6.1. – граждански аспект – неспазване на разумния срок+ чл. 13 – липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита

Jeliazkov et autres c. Bulgarie (Requête n^o 9143/02), решение от 3 април 2008 г.

……………………………………..

Чл. 6.1. – граждански аспект – неспазване на разумния срок

Bevacqua et S. c. Bulgarie (n^o 71127/01), решение от 12 юни 2008 г.

Съдът не намира нарушение.

……………………………………………………………………………………………………………………………

Чл. 6.1. – граждански аспект – неспазване на разумния срок

Merdzhanov v. Bulgaria (Application no. 69316/01), решение от 22 май 2008 г.

Прекомерна продължителност на процедура по ЗОДОВ

………………………………………….

Чл. 6.1. – неспазване на разумния срок+ чл. 13 – липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита

Givezov c . Bulgqrie (Requête n^o 15154/02) ), решение от 22 май 2008 г.

…………………………………………………..

Чл. 6.1. – неспазване на разумния срок+ чл. 13 – липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита

Kouncheva c. Bulgarie (Requête n^o 9161/02) , решение от 3 юли 2008

Чл. 8. – право на зачитане на личния живот+ чл. 13 – липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита

Iliya Stefanov v. Bulgaria (Application no. 65755/01), решение от 22 май 2008 г.

Нарушение на неприкосновеността на офиса на адвоката чрез незаконно претърсване и изземване на документи и липса на ефективно средство за защита срещу тези незаконни действия.

…………………………………………………………………………………………………………………………………….

Чл. 8 – право на зачитане на неприкосновеността на кореспонденцията+ чл. 14 – дискриминация по признак семейно положение във връзка с възможността за телефонни разговори от затвора

Petrov v. Bulgaria (Application no. 15197/02)22 май 2008 г.

Контрол над цялата кореспонденция от и в затвора на затворник без да се прави разлика с кого е тя, дори и с адвоката му – нарушение на чл. 8

Различно третиране на женени и неженени по отношение възможността им да разговарят по телефона със своите близки – нарушение на чл. 14. Непредоставяне на възможност да разговаря по телефона със своя дългогодишна партньорка, от която има и дете

………………………………………………………………………………………………………….

Чл. 8. – право на зачитане на личния и семейния живот

Bevacqua et S. c. Bulgarie (n^o 71127/01), решение от 12 юни 2008 г.

Нарушение на националния съд, който е пропуснал да определи срок за привременни мерки по отношение детето на разведени родители и неефективност на предприетите мерки.

…………………………….

Чл. 8. – право на зачитане на личния и семейния живот

Bochev v. Bulgaria (Application no. 73481/01), решение от 13 ноември 2008 г.

Контрол върху кореспонденцията с адвокат на лице, изтърпяващо наказание лишаване от свобода

………………………………………………………………

Чл. 8. – право на зачитане на неприкосновеността на жилището + чл. 13 – липса на ефективно вътрешноправно средство за защита

Alexov v. Bulgaria (Application no. 54578/00) решение от 22 май 2008 г.

Незаконност на извършен обиск в жилището, което е наемал жалбоподателя и липса на вътрешноправно средстов за защита по повод нарушаването на това му право.

………………………………………………

Чл. 8. – право на зачитане на личния и семейния живот+ чл. 13 – липса на ефективно вътрешноправно средство за защита

Kirov c. Bulgarie (Requête n^o 5182/02) решение от 22 май 2008 г.

Незаконно подслушване телефона на жалбоподателя и лбипса на възможност за защита на нарушеното му право.

Чл. 10 – свобода на изразяване на мнение

Rumyana Ivanova v. Bulgaria (Application no. 36207/03), решение от 14 февруари 2008 г.

Няма нарушение на чл. 10 по повод публикуваната статия от жалбоподателката и започналото след това наказателно преследване срещу нея за клевета

…………………………………………………………………………………………………………

Чл. 10 – свобода на изразяване на мнение

Kandzhov v. Bulgaria(Application no. 68294/01 решение от 6 ноември 2008 г.)

Нарушение на чл. 10 от властите, които задържат жалбоподателя няколко дни по повод негова подписка срещу бивш министър на правосъдието

……………………………………………………………………………………….

ПРОТОКОЛ 1

Чл.1 от Протокол 1 (неоправдано дълго задържане на автомобил на жалбоподателите, иззет като веществено доказателство) + чл. 13

Karamitrov and Others (Application no. 53321/99), решение от 10 януари 2008 г.

……………………………………………………………………………………………………………………………….

Чл.1 от Протокол 1

Todorova and Others v. Bulgaria (Applications nos. 48380/99, 51362/99, 60036/00 and 73465/01), решение от 24 април 2008 г.

Решение по чл. 41 (за справедливо удовлетворяване на претенциите) по делото Великови и др. по отношение на тези жалби, за които съдът приема, че са основателни

…………………………………………………………………………………………………………………………………..

Чл.1 от Протокол 1 – реституция по Закона за възстановяване на собствеността върху някои магазини, работилници, складове и ателиета (Д.В. бр.105 от 19.12.1991 г.)

Manolov and Racheva-Manolova v. Bulgaria (Application no. 54252/00), решение от 11 декември 2008 г.

………………………………………………………………………………………………………………………………….

Чл.1 от Протокол 1

Zlinsat, Spol. SR.O. v. Bulgaria (Application no. 57785/00)р решение от 10.01.2008 г.

Решение по чл. 41 от Конвенцията за определяне на справедливо обезщетение.

Решението по съществото на спора е от 16.06.2006 г.

…………………………………………………………………………………………………………………………………….

Чл.1 от Протокол 1

Debelianovi c. Bulgarie (Requête n^o 61951/00), решение от 27 ноември 2008

Решение по чл. 41

Предходно решение от 29 март 2007 – Debelianovi c. Bulgarie, n^o 61951/00

Нарушение на чл. 1 от Протокол 1(реституция)

…………………………………………………………………………………………………………………………………..

Чл.1 от Протокол 1

Koushoglu v. Bulgaria (Application no. 48191/99) , решение от 3 юли 2008

Решение по чл. 41.

Първоначална жалба – решение от 10 май 2007

Нарушение на чл. 1 от Протокол 1 по Закона за възстановяване собствеността върху недвижими имоти на български граждани от турски произход, направили постъпки за заминаване в Република Турция и други страни през периода май-септември 1989 г.

……………………………………….

Чл.1 от Протокол 1

Kalinova c. Bulgarie (Requête n^o 45116/98),решение от 27 ноември 2008

Решение по чл. 41 (Kalinova c. Bulgarie, n^o 45116/98, §§ 71-80, 8 novembre 2007).

Нарушение на чл. 1 от Протокол 1 (реституция)

………………………………………………………………………………………

Чл.1 от Протокол 1 + чл. 13

Lazarov v. Bulgaria (Application no. 21352/02), решение от 22 май 2008 г.

подобно на Kirilova and Others

……………………………………………………………..

Протокол 14 към Европейската конвенция за правата на човека –

нов инструмент  с важни практически аспекти

На 15 януари 2010 г. бе публикувана декларация на Генералния секретар на Съвета на Европа Thorbjørn Jagland по повод одобрената ратификация на Протокол 14 от Руската Дума. Този акт бе окачествен като такъв с изключителна важност не само за Русия, но и за цяла Европа, тъй като протоколът  ще  разреши на Съда да преодолее забавянията при разглеждане на жалбите и ще засили основната му роля на защитник на правата на всеки един гражданин  навсякъде в Европа. Такива са очакванията.Така Русия се присъедини  към останалите 46 държави, които ратифицираха Протокол 14 в различни периоди след приемането му.

Политически аспекти

За тези, които са позабравили, окончателният   текст на Протокол 14 беше приет на 114-та сесия на Комитета на министрите на 13 май 2004 г и беше отворен за подписване от държавите-членки на Съвета на Европа, като беше поставен срок за ратификация (за влизане в сила) от две години.  През този период той действително беше ретифициран от голяма част от държавите (включително и от България). Поради процедурния характер на Протокол № 14, той можеше да влезе в сила само в случай на присъединяване на всички държави-страни по Конвенцията.Основният „виновник” за забавянето на неговото прилагане беше една страна – Русия.

Ето защо одобряването на ратификацията на Протокол 14 от страна на Руската Дума  се превърна във важно политическо събитие от европейски мащаб. По този повод бяха публикувани Декларации не само от Генералния секретар на Съвета на Европа, но и от страна на Micheline Calmy-Rey – Председател на Комитета на Министрите и на  Lluís Maria de Puig, Председател на Парламентарната Асамблея, както и на председателя на Европейския съд по правата на човека – Jean-Paul Costa.

Съгласно чл.19 от Протокол 14, той ще влезе в сила от първия ден на месеца, следващ изтичането на тримесечния срок от датата, на която всички  Страни по настоящата конвенция, са изразили своето съгласие да бъдат свързани с радзпоредбите му, съгласно някои от способите, посочени в чл. 18 (подписване без по-нататъшни условия за ратификация или с необходимоста от по-сетнешна ратификация). И така, ако изчислим сроковете, съгласно чл. 19, това означава, че  допълнителният Протокол 14 ще влезе в сила от 1 май 2010 г.

Практически аспекти

Кои са най-важните процедурни правила,  които следва да имаме предвид? С оглед прагматичната насоченост на този материал няма да преразказвам целия протокол, а предпочитам да се спра на тези нови текстове, които според мен ще дадат сериозно отражение върху по-нататъшната дейност не само на Съда, но и на подхода при подготвяне на жалбите. В този аспект аз бих групирала новите моменти така:

Промени, в резултат на които ще се ускори работата на Съда

В Протокол 14 досегашната компетентност на тричленните съдебни състави се прехвърля на създадената институция на едноличния съдия В чл. 27 е формулирана неговата  компетентност  – да взима решения за недопустимост на жалбата. Тази мярка е възприета с оглед облекчаване работата на Съда, когато става дума за явно необосновани жалби, които съставляват близо 3/4 от всички, които постъпват в Съда. При съществуващата редакция на Конвенцията, за обявяването на “очевидната недопустимост” на всяка жалба е необходимо произнасянето на тричленен състав на Съда.Филтрирането на огромния брой явно недопустими жалби отнема немалка част от капацитета и времето на Съда, поради което тази мярка действително изглежда рационална. За да се осигури безпристрастността на едноличния съдия, е въведено ограничението, че докладчикът не може да бъде съдия, избран от съответната държава-ответник по жалбата. Единичният съдия ще бъде подпомогнат в работата си от докладчик. Каква ще бъде ролята на последния и неговите правомощия, предстои да разберем от новите Правила на Съда, които неминуемо следва да бъдат приети.

Важна насока на изменение е създаването на нов, рационален механизъм за ускорено и улеснено решаване на “повтарящите се казуси”. В Съда постъпват множество жалби, свързани с оплаквания за нарушения, сходни на вече разгледани и решени казуси и отговарящи на установена практика на Съда. Разрешението на този проблем е регламентирано с новия чл. 28, ал. 1 и ал. 2 от Конвенцията. Съгласно този текст, тричленният състав, освен че може да се произнесе за недопустимост и да прекрати делото (буква “а”), може също така да приеме за допустима жалбата и да се произнесе с решение по същество, ако “основният въпрос на делото се отнася до тълкуване и прилагане на Конвенцията и протоколите към нея и е вече предмет на добре установена практика на Съда”. Тук става дума най-вече за т.н. „повтарящи се нарушения”(или наричани още „клонирани жалби”), като например във връзка с прекомерната продължителност на съдебния процес или такива, по които има постановени вече „пилотни” решения.  Вместо подобни случаи да бъдат разглеждани от 7-членни състави (т.н. отделения), от 1 май явно допустимите и основателни повторяеми оплаквания вече ще се решават от т.н. комитети от трима съдии. Няма да е задължително и участието на съдия от държавата-ответник, освен ако не е направено изрично възражение от нейна страна. Решенията по този вид жалби ще се вземат в ускорена процедура, включваща едновременното произнасяне по допустимостта и основателността на оплакванията, които вече са били предмет на установена от Съда практика. Тази процедура вероятно ще способства за по-ускореното разглеждане и решаването на голям брой дела, висящи пред Съда, и чувствително би рационализирала неговата работа.

Промени, които биха ограничили достъпа до Европейския съд

С Протокол 14 извън съществуващите досега основания за недопустимост на жалбата бе въведено ново, регламентирано в чл. 35, т. 3, която гласи, че Съдът ще обяви за недопустима всяка индивидуална жалба, ако прецени, че :

„b жалбоподателят не е претърпял значителен ущърб,[1] освен ако зачитането на човешки права, както са дефинирани от Конвенцията и протоколите към нея, изисква разглеждане на жалбата по същество, както и при условието, че никое оплакване не може да бъде отхвърлено на това основание,ако не е било надлежно разгледано от национален съд.”

Въвеждането на това основание е доста смущаващо, тъй като не е дадена дефиниция и тепърва ще се очаква от Съда да се произнесе прецизно и да даде тълкуване на понятието, да изясни неговия смисъл и съдържание. Важно ще е също така да се установят критериите за “значителността” на ущърба или вредите, понесени от жалбоподателя, които биха направила жалбата му допустима или не.

Това изключение е достатъчно неясно и прилагането му, както и целият текст на нововъведеното основание за недопустимост, би могло да доведе до безпринципно недопускане на жалби и от там – да се създаде опасност от  ограничаване на правото на жалба пред Съда, което право е в основата на цялата досегашна система. Известна гаранция срещу посочената опасност се съдържа в преходната разпоредба  на чл. 20 от Протокол 14, а именно, че през първите две години след влизане в сила на Протокола въпросното нововъведено основание ще се прилага само от отделенията и Голямото отделение на Съда.

На нас, които трябва да се съобразяваме с тази норма, ни остава да се надяваме, че за този преходен двегодишен период Съдът ще изработи точни критерии за прилагане на ограничението, така че то да отговаря на собствения му стандарт за яснота и превидимост на закона.