Архив

Архив за ‘Статии’ категория

На вниманието на административните съдилища

12 декември, 2018 Няма коментари

Формален достъп до съд доведе до ново осъдително решение срещу България

На 6 декември 2018 г. Европейският съд за правата на човека постанови решението си по делото Delin v. Bulgaria (Application no. 62377/16), в което установи нарушение на правото на справедлив процес, тъй като административните съдилища са осъществили формален контрол за законност на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение с жалбоподателя и са отказали да  изследват въпроса дали са съществували фактически основания за отнемане на разрешението му за достъп до класифицирана информация.

Фактите

От 1998 г. и до 2013 г. жалбоподателят заема различни длъжности в териториалното поделение на Държавна агенция „Национална сигурност“/ДАНС/в Благоевград. Поради особения характер  на професията на него периодично  му е издавано разрешение за достъп до класифицирана информация с ниво на достъп „строго секретно“. На 20.11.2013 г. на жалбоподателя е връчен документ за отнемане на разрешение за достъп до класифицирана информация, макар че срокът на предходното издадено разрешение от три години, не е изтекъл.  В него липсват каквито и да било мотиви, а са посочени само правните основания от Закона за защита на класифицираната информация /ЗЗКИ/, тъй като чл. 59, ал. 3 от същия закон освобождава административния орган от това негово задължение.

На 25 ноември 2013 г. жалбоподателят обжалва акта за отнемане на разрешението за достъп до класифицирана информация пред председателя на Държавната комисия по сигурността на информацията /ДКСИ/. На 10 януари 2014 г. той получава писмо относно решение на ДКСИ, в което е уведомен, че на свое заседание комисията е потвърдила решението за отнемане на   достъпа до класифицирана информация. На 6 март 2014 г. ДАНС изготвя предизвестие за прекратяване на служебното правоотношение с жалбоподателя. Издадена е заповед от същата дата, в която като правно основание е посочена  обективната невъзможност той да изпълнява служебните си задължения, тъй като му е отнето разрешението за достъп до класифицирана информация.

Жалбоподателят обжалва  заповедта за прекратяване на служебното му правоотношение пред Административния съд в Благоевград. В жалбата си  той посочва, че обжалваната заповед се основава на друг административен акт – отнемането на разрешение за достъп, който е нищожен, защото е издаден при съществено нарушение на административнопроизводствените правила – нарушаване на конституционно прогласеното право на защита (чл. 56 от Конституцията и чл. 39 от Административно-процесуалния кодекс). Жалбоподателят изтъква, че от него въобще не са били искани обяснения и той не е информиран въз основа на какви безспорно установени факти и обстоятелства и за какви негови деяния е било прието, че следва да му бъде отнето разрешението за достъп до класифицирана информация. С решение  от 19.03.2015 г. жалбата е оставена без уважение. Съдът в Благоевград отхвърля възражението, че документът за отнемането на достъп до класифицирана информация е нищожен, тъй като в настоящото производство съдът не можел да преразглежда решението на ДКСИ, защото то е влязло в сила. Съдът  приема, че обжалваната заповед „е издадена в писмена форма и има изискуемото съдържание по чл. 125, ал. 2 от ППЗДАНС, както и съдържанието по чл. 59, ал. 2 АПК. Съдържа както фактически, така и правни основания за нейното издаване“. На 11.07. 2016 г. Върховният административен съд постановява решение, с което оставя в сила решението на Административния съд-Благоевград. Касационната инстанция приема, че процедурата по постановяване на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение е спазена и административният акт е издаден съобразно нормите на действащото законодателство.

Оплакванията

Жалбоподателят твърди, че е бил лишен от правото да оспори решението за отнемане на разрешението за достъп до  класифицирана информация. В резултат на този отказ той е бил уволнен от ДАНС поради обективна невъзможност да изпълнява своите функции на разузнавач. Националният съд е осъществил формален контрол върху  заповедта за прекратяване на служебното му правоотношение без да изследва наличието на фактическите предпоставки за отнемането на разрешението за достъп до класифицирана информация и така да провери валидността и основателността на този документ.

Освен по чл. 6§1 жалбоподателят повдига оплакване и по чл. 8, като твърди, че правото му на личен живот   е било нарушено в три  аспекта. На първо място, с отнемането на разрешението за достъп, което довежда до прекратяване на служебното му правоотношение, на жалбоподателя е отнета възможността да упражнява професия, която той обича и я е упражнявал в продължение на повече от 18 години, като в този период е бил многократно награждаван. Така е преграден пътят му за кариерно израстване

На второ място, по силата на самия закон – чл. 59, ал. 6 ЗЗКИ, в следващите три години жалбоподателят е лишен от правото да заема каквато и да било  длъжност или позиция, свързана с класифицирана информация – т.е. в целия държавен сектор и в каквато и да било администрация. Това е още една неблагоприятна последица, ограничаваща правото на личен живот на жалбоподателя, изразяващо се в невъзможността му да упражнява професия или длъжност по свой избор.

На трето място, този акт на отнемането на сертификата се отразява върху неговата репутация в един неголям град, в който хората се познават и новините бързо се научават. Поставено е под съмнение доброто му име. Актът има последици и върху неговото здравословно състояние.

Преценката на Съда

Съдът припомня своята практика по подобни дела, когато отнемането на разрешението за достъп до класифицирана информация автоматично рефлектира върху прекратяване на служебните правоотношения на съответното лице. Той е постановявал, че когато съдилищата са приемали като решаващ факта на отнемането на разрешението без да изследват основанията за това, е налице непропорционалност на намесата в правото на жалбоподателя на достъп до съд(Tinnelly & Sons Ltd and Others and McElduff and Others v. the United Kingdom, 10 July 1998, § 76, Reports of Judgments and Decisions 1998‑IV, Devenney v. the United Kingdom, no. 24265/94, § 26, 19 March 2002, Myriana Petrova v. Bulgaria, no. 57148/08, §§ 40‑41, July 2016, and Aleksandar Sabev v. Bulgaria, no. 43503/08, §§ 55‑58, 19 July 2018). Съдът подчертава, че не намира основание да се отклонява от своята практика  и в настоящия случай.

По-специално, съдебното производство, протекло на национално ниво, не е допускало да бъде преразгледан нито един от фактите, поради които е било отнето разрешението за достъп до клесифицирана информация. Макар и решенията на съдилищата да са били в съответствие с приложимото вътрешно право, липсата на всякаква форма на съдебен контрол върху решенията, с които се отнема достъпа до такава информация, не е оправдана и Правителството не е дало никакво разумно обяснение за това.  Съдът констатира, че скоро след постановяване решението на ВАС Законът за защита на класифицираната информация /ЗЗКИ/ е бил изменен през септември 2016 г. и тези  промени до голяма степен се дължат на постановеното решение Miryana Petrоva v. Bulgaria. Но тази промяна действа ex nunc и жалбоподателят не е могъл да се възползва от нея.

Съдът установява нарушение на чл. 6§1 от Конвенцията.

Съдът намира, че оплакванията по чл. 8 и чл. 13 във вр. с чл. 8 са допустими, но доколкото е разгледал жалбата в светлината на чл. 6§1, не се налага отделно да се спира на тях.

Той отбелязва, че най подходящата обезвреда за жалбоподателя в такива случаи, когато е установено нарушение на чл. 6§1 поради лишаването от достъпа до съд, е производството да започне отново, като се съблюдават всички правила и изисквания  за справедлив процес (Yanakiev v. Bulgaria, no. 40476/98, § 90, 10 August 2006, Fazliyski, § 76, and Miryana Petrova, § 50, цитирано по-горе). Тази част от мотивите е най-съществената. Тя е основанието да се депозира молба за отмяна пред 5-членен състав на Върховния административен съд веднага, след като решението на Европейския съд влезе в сила(чл. 239, т. 6 от Административнопроцесуалния кодекс).

Послеслов: дали промените в закона ще преустановят порочната практика решенията за достъп до класифицирана информация да не бъдат подлагани на реален съдебен контрол?

Показателно е, че това е трето решение, довело до осъждането на България във връзка с несъвършенствата на процедурата, уредена в Закона за защита на класифицираната информация (след решенията по делата Myriana Petrova v. Bulgaria и  Aleksandar Sabev v. Bulgaria). Вярно е, че през 2016 г. законът бе изменен и бе предвидена форма за съдебен контрол на решенията за отнемане на достъпа до класифицирана информация. Обаче извън предвидената възможност за съдебен контрол на актовете на Държавната комисия за сигурността на информацията /ДКСИ/ редица други проблемни текстове не бяха променени.

Така например, сред предпоставките за предоставянето на достъп (респективно – отказването на такъв или отнемането му) продължава да фигурира липсата на данни „относно осъществяване на дейност, насочена срещу обществения ред“ (чл. 41, т. 4) – понятие, твърде мъгляво и неопределено, с което за жалост се спекулира. Що се отнася до другото основание, посочено в акта за отнемане на разрешението за достъп до класифицирана информация – чл. 41, т. 3. – „осъществяване на друга дейност против националната сигурност, териториалната цялост или суверенитета на страната или целяща насилствена промяна на конституционно установения ред“, ако подобни обстоятелства са налице, то тогава несъмнено следва да бъде образувано наказателно производство срещу лицето, но  такива в националната статистика няма отразени в последните десетилетия.

Наред с това бяха запазени непроменени текстовете на чл. 59, ал. 3 и  ал. 6:

„(3) Отнемането на издаденото разрешение за достъп до класифицирана    информация    не се мотивира, като се посочва само правното основание.

  (6) Лице, на което е отнето разрешението за достъп до класифицирана информация, няма право да кандидатства за заемане на длъжност или за изпълнение на конкретна задача, свързани с работа с класифицирана информация, за срок три години от отнемането.“

Самата процедура за осъществяване на съдебен контрол е твърде ограничена от разпоредбата на   чл. 68, ал. 3, който гласи  следното:

(3) Жалбата не спира изпълнението и се разглежда по правилата на глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс, като делото се разглежда при закрити врата.

Препращането към глава 12 на АПК означава, че делото ще се разглежда от Върховния административен съд като касационна инстанция. В самия АПК са въведени ограничения в няколко насоки относно протичането на процеса в неговата касационна фаза, което вече поставя под съмнение възможността да се гарантира пълнота на съдебния контрол. В чл. 212, ал. 1, т. 4 от АПК сред задължителните реквизити на жалбата до съда е посочено, че тя трябва да съдържа „ точно и мотивирано посочване на конкретните пороци на решението, които съставляват касационни основания.“ В цитирания чл. 212, но в ал. 2 е записано, че   оспорващият е длъжен да посочи всички доказателства, които иска да бъдат събрани, и да представи писмените доказателства, с които разполага, а от чл. 219 става ясно, че в касационното производство са допустими само писмени доказателства. Така на практика засегнатото лице, освен че не знае от какво точно да се защитава и въз основа на какви доказателства е лишено от достъп до класифицирана информация, е ограничено и в средствата, чрез които може да стори това, тъй като няма да са допустими свидетелските показания. Това поставя под съмнение пълнотата на предвидения съдебен контрол, а оттам и ефективността на правото на защита.

Не са извършени никакви законови промени и в текстовете, регламентиращи обжалването по административен ред пред ДКСИ(чл.65-67). Не е уредена   самата процедура, по която се разглежда преписката, какви документи следва да бъдат предоставени на Комисията и как точно се взема решението; запазен е пожелателният характер на събирането на нови доказателства и изслушването на засегнатото лице; не е конкретизирано какви задължителни реквизити трябва да съдържа решението на този административен орган. Липсва законово изискване тези актове да бъдат мотивирани, което на практика означава, че досегашната практика ще бъде запазена.

Посочените празноти в закона създават основателни притеснения относно възможността за осъществяване на пълен по обхвата си контрол от страна на националните съдилища. За разлика от подобния закон, действащ в Република Чехия, който задължава съответните служби да предоставят на съда цялата преписка, въз основа на която е отнето разрешението за достъп, а практиката на Конституционния съд, както и на чешкия Върховен административен съд е утвърдила изискванията, на които следва да отговарят документите, съдържащи се в преписката (виж Regner c. République tchèque, Requête no 35289/11, 26 novembre 2015, §§28-29. 30, 35-37), в българския закон подобна регламентация липсва.

Ако административните съдилища не приведат своята практика в съответствие със стандартите, утвърдени от Европейския съд, трудно може да се разчита, че фактът на изменението на закона сам по себе си би ни гарантирал, че Европейският съд няма да установява подобни нарушения в бъдеще. Показателно е, че решението на Съда по жалбата на г-н Делин бе постановено в рекордно кратки срокове – за по-малко от три години. Жалбата бе комуникирана на Правителството веднага след регистрацията й, защото бе уважено искането за разглеждането й с приоритет. Този факт сам по себе си е показателен за ангажираността на Съда с въпросите относно обхвата на съдебния контрол в случаите, когато се оспорва решението за отнемане на достъп до класифицирана информация и това трябва да бъде отчитано от националните съдилища.

 

 

 

Законът за изменение и допълнение на Закона за банковата несъстоятелност и съответствието му с правото на ЕС

На 13 март 2018 г. бе обнародвано изменение и допълнение в посочения закон след разгорещени дебати не само в парламентарната зала, но и аргументирана критика още при внасянето на законопроекта  от страна на авторитетни специалисти в областта на правото. Под благовидния предтекст –  да се осигурят ефективни механизми за попълване на масата на несъстоятелността на банка, обявена в несъстоятелност (показателното е, че законопроектът  визира проблема «Корпоративна търговска банка»), както и да се противодейства на схеми за вторичното разграбване на активите, закупени пряко или непряко с пари с такъв произход, всъщност се стига до преуреждането със задна дата на конкретни сделки и спорове във връзка с несъстоятелността на посочената банка. Приетите текстове нарушават не само редица конституционно гарантирани права, като правото на собственост, правото на равни условия за развитие на стопанската дейност, равенство на страните в процеса (като част от правото на справедлив процес). Те влизат в ясно противоречие и с правото на Европейския съюз.

Продължи към пълния текст »

Българският съд е нарушил принципа за обективна безпристпрастност, заложен в чл. 6§1 от Европейската конвенция за защита правата на човека

7 април, 2018 1 коментар

Извод на Европейския съд по правата на човека в решението му по делото Boyan Gospodinov c. Bulgarie (no 28417/07)

Фактите по случая

На 18.08.2002 г. след обиск в дома на жалбоподателя е открито известно количество марихуана и на 30.08.2002 г. той е задържан под стража. С присъда на ОС-Стара Загора е признат за виновен и му е определено наказание три години и половина лишаване от свобода. Присъдата е обжалвана пред Апелативния съд в Пловдив, който намалява наказанието на 1 година лишаване от свобода. Това решение е обжалвано пред ВКС. Същевременно адвокатът на жалбоподателя прави искане и за промяна на мярката за неотклонение, което е уважено. Върховният касационен съд изменя мярката за неотклонение „задържане под спража“ с подписка. Жалбоподателят е освободен на 07.04.2004 г., след като е бил лишен от свобода една година, 7 месеца и 8 дни. С решение от   22.05.2004 г. ВКС оставя в сила решението на Апелативния съд (от 1 година лишаване от свобода). Продължи към пълния текст »

Страсбург: трябва да съществува средство за защита срещу забавянето на изпълнението на искове срещу държавата

1 февруари, 2018 Няма коментари

 

На 18 януари 2018 г. Европейският съд по правата на човека постанови три решения срещу нашата страна, в които установи нарушение на правото на мирно ползване на собствеността, тъй като различни органи на изпълнителната власт бяха отказали да изпълнят влезли в сила решения в полза  на отделни граждани. По две от тях са били издадени изпълнителни листове, но плащания не са били извършени. „Нарушители“ са всички министри на образованието и науката в периода 2005 – 2017 г. По този повод написах статията „Гражданите не са длъжни да плащат за правния нихилизъм на управляващите“.

Днес  бих поставила друго заглавие: „Гражданите ще продължат да плащат за правния нихилизъм на управляващите“. Основанието ми е поредното решение на Европейския съд по правата на човека, в което е установено нарушение по сходен казус. Този път „нарушителят“ е Министерството на земеделието в лицето на всичките му министри, изредили се в периода 2006-2017 г. На 25 януари 2018 г. Европейският съд установи нарушение на чл. 1 от Протокол 1 по делото Chorbov v. Bulgaria(Application no. 39942/13). Продължи към пълния текст »

За решенията на Европейския съд по правата на човека  и мястото на България в неговата дейност

Cover page Annual Report (provisionnal version) 2016

В края на миналата седмица официално бе дадено началото на новата съдебна година за Европейския съд по правата на човека. В тази връзка освен редовната пресконференция, на която Председателят на Съда – г-н Гуидо Раймонди представи кратък обзор на работата на Съда, поясни причините за по-голямата му натовареност и средствата, чрез които той се е справил с тези предизвикателства, бяха публикувани и официалните статистически данни. В тях освен обобщение  за дейността на Съда бе представена и детайлна информация за всяка една отделна държава член на Съвета на Европа – колко жалби са постъпили, колко решения, по кои текстове са установени нарушения и т.н. Тази информация е достъпна на страницата на самия съд.

Но тя се нуждае и от компетентна интерпретация, а не всеки умее „да чете цифри“. За втора поредна година установявам, че журналистът от в-к „Сега“ Светослав Терзиев не разполага с нужните умения, но пък търси ефектни заглавия (може би, за да привлече по-голяма аудитория, не знам). Твърдя обаче, че поставянето на България в някаква „черна класация“ без основание не е професионално.[1] Продължи към пълния текст »

Дейността на Европейския съд за правата на човека през 2017 г.

The annual press conference of the President of the European Court of Human Rights – Guido Raimondi, President of the European Court of Human Rights Conférence de presse annuelle
du Président de la Cour européenne des droits de l’homme – Guido Raimondi, Président de la Cour européenne des droits de l’homme

На 25 януари 2017 г. Председателят на Европейския съд по правата на човека представи резултатите от работата на Съда за 2017 г. по време на традиционната пресконференция  Той поясни, че преди официалното откриване на новата съдебна година за Съда, ще се проведе семинар, в който ще вземе участие Председателят на Съда на Европейския съюз г-н Коен Ленард. Той ще бъде  посветен на една много важна тема – авторитета на съдебната власт – проблем, свързан с този за независимостта на правосъдието, значимо за всички държави на Съвета на Европа, които срещат повече или по-малко трудности.

Равносметката за работата на Европейския съд

В своето слово председателят Раймонди направи кратка равносметка на дейността на Съда за изминалата 2017 г. Подробните данни са представени в публикувания годишен доклад, както и в самостоятелните статистически публикации (за постановените решения през 2017 г., както и за  периода 1959-2017; за решенията по отделни държави през 2017; за приетите привременни мерки и др.п.)[1]

Г-н Раймонди посочи, че през изминалата година е нараснал броят на постъпилите нови жалби, голяма част от които са от Турция. Към края на 2016 г. висящите жалби са наброявали около 80 000, но тяхната цифра до края на 2017 г. е намаляла на  около 56 000 (т.е. налице е спад с около 17%), което се дължи най-вече на обявяването на твърде голям брой жалби за недопустими поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита. В делото Burmych и други срещу Украйна[2] Съдът е констатирал наличието на системен проблем, свързан с неизпълнение на пилотното решение Ivanov c. Ukraine[3](основният проблем е продължителното неизпълнение или забавеното изпълнение на влезли в сила решения на националните съдилища в полза на жалбоподателите). Затова Съдът е решил да прекрати производството по 12 000 висящи жалби със сходни оплаквания и да предаде въпроса на Комитета на министрите за изпълнение на това решение, за да бъдат по-добре защитени интересите на жертвите.

Другата причина за нарасналия брой жалби е свързан с твърде значителното увеличаване на тези от Турция след опита за преврат през 2016 г., който е довел до един ръст с 275% на жалбите срещу тази държава и така Турция заема второ място сред страните с най-много регистрирани жалби.

Г-н Раймонди припомни важността на принципа на субсидиарност, който задължава държавите-страни по Конвенцията да спазват и защитават правата и свободите на гражданите, гарантирани от Европейската конвенция. Това включва абсолютното задължение да се изчерпват ефективните вътрешни средства за защита преди да се депозира жалба пред Съда от страна на самите граждани, а за държавите – да отстранят структурните проблеми, включително и чрез създаването на адекватни вътрешни средства за защита. Статистиката показва, че държавите, по отношение на които са постановени най-много решения, са Русия (305), Турция (116), Украйна (87), Румъния (69) България (39) и Гърция (37).

Към 31 декември 2017 г. най-големият относителен дял  жалби  са от следните държави: Румъния – 17,6% (9 900 жалби), Русия – 13,8 % (7 750 жалби), Турция – 13,3% (7 500 жалби), Украйна – 12,6% (7 100 жалби) и Италия – 8,3% (4 х650 жалби).

В края на своето слово г-н Гуидо Раймонди се спря на въпрос, който му се задава винаги: каква е продължителността на процедурата пред Европейския съд?  Той посочи, че към края на 2017 г. средната продължителност е 30 месеца (срещу 34,1 месеца за 2016 г.) По 85 950 приключили жалби през 2017 г.  средната продължителност за разглеждане на една жалба е 18 месеца.[4]

В представения статистически анализ за 2017 г. е посочено, че през 2017 г. 85 951 жалби са били решени, което бележи ръст от 123% спрямо 2016 г.[5] От тях 70 356 са били обявени за недопустими или делата са прекратени от едноличен съдия, комитет, камара или голямо отделение.Едноличен съдия се е произнесъл по 66 156 жалби, което бележи ръст със 113% по отношение на 2016 г.[6] По други 2 282 жалби производството е било прекратено след постигнато приятелско уреждане на спора или подписана едностранна декларация от страна на правителството. Броят на постановените решения по съществото на спора е нараснал на 15 595 (срещу 1 927 през 2016 г.), което се дължи най-вече на обединяването на групи сходни жалби, но и на прекратяването на процедурата по 12 000 жалби срещу Украйна, за които беше посочено по-горе в речта на г-н Раймонди.

 

[1] Те могат да бъдат намерени на страницата на Съда – http://www.echr.coe.int/Pages/home.aspx?c=fre&p=home

[2]  46852/1347786/1356605/1354125/13and 3653/14, GC, 12 October 2017

[3] Yuriy Nikolayevich Ivanov v. Ukraine (no. 40450/04, 15 October 2009

[4] Вероятно тук много колеги биха възразили, че тези данни не отговарят на истината, защото са свидетели на постановени решение по жалби, регистрирани и през 2008-2009 г.  Не бива да забравяме обаче, че при над 90% обявени за недопустими жалби, което се случва в рамките на по-малко от една година, естествено е средно статистически да се получи именно цифрата, посочена от г-н Раймонди.

[5] Виж Analyse statistique 2017, с. 4-5 – достъпен на: http://www.echr.coe.int/Documents/Stats_analysis_2017_FRA.pdf

[6] Това означава, че такъв брой жалби е бил обявен за недопустими и по тях по принцип няма мотиви или мотивите са твърде бланкетни.

Гражданите не са длъжни  да плащат за  правния нихилизъм на  управляващите

Европейският съд: „Задължение на държавата е да гарантира, че окончателните решения срещу нейните органи, или юридически лица, или дружества, притежавани или контролирани от нея, се изпълняват без необосновано голямо забавяне“

На 18 януари Европейският съд по правата на човека постанови три решения, в които установи нарушения на Европейската конвенция за правата на човека. Това вече не е никаква новина, разбира се, но печалното и в трите дела е, че виновници за това са съответните

министри на образованието и науката през всички години от 2004 г. и до настоящия момент и столичният кмет (през периода 2005-2013). Случаите са повече от травиални – постановени решения в полза на физически лица, с които съответните институции отказват да се съобразят и да изплатят присъдените суми, и така – повече от 10 години. Продължи към пълния текст »

За „присъдите“ на Европейския съд и за това дали всеки умее да чете зад цифрите или търси единствено сензацията

presskonf.На 26 януари 2017 г- се състоя годишната  пресконференция на Европейския съд по правата на човека, на която нейният председател г-н Гуидо Раймонди направи една рекапитулация на работата на тази международна институция. Той отбеляза, че броят на депозираните жалби чувствително се е увеличил с цели 23%  през 2016 за разлика от набелязаната тенденция за тяхното намаляване през предходните две години. Това увеличение по думите му се дължи най-вече на ситуацията в три държави – на Румъния и Унгария поради въпроси, свързани с  условията на задържане и на Труция след драматичните събития през юли 2016 г. по повод неуспешния опит за преврат там .

Във връзка с организираната пресконференция Съдът представи и годишния доклад за своята дейност, както и статистическата информация  за 2016 г.[1] Данните по държави сочат, че в класацията с  най-голям брой постановени решения, в които е установено поне едно нарушение на Конвенцията, води Русия с 228 решения, следвана от Турция – 88, Румъния – 86, Украйна – 73, Гърция – 45 и Унгария – 41.  Към 31 декември 2016 г. най-голям е броят на висящите жалби срещу Украйна (22.8%), Турция (15,7%), Унгария (11,2%), Русия (9,8%), и Румъния (9,3%). Половината от всички жалби, за които е идентифициран приоритет от страна на Съда, идват от Украйна. Ето защо в своята реч президентът Раймонди подчертава необходимостта от предприемането на ефективни мерки за прилагането на Конвенцията на национално ниво, за да бъде реализиран на практика в пълен обем принципът на субсидиарността.

Нито в речта на г-н Раймонди, нито в годишния доклад на Съда, не е цитирана страната ни като голям „нарушител“ на Конвенцията. На този фон твърде странно се оказа заглавието на статията на журналиста Светослав Терзиев във вестник „Сега“[2] и  публикувана в същия вид в най-големия и четен правен портал –  „Правен свят“[3]. Това е поводът и за настоящия материал, защото нито едно от твърденията за  поредната  очерняща страната ни класация, в която уж заемаме едно от челните места, не е вярно. Продължи към пълния текст »

Правото да защитиш правата си и неговите ограничения. Рисковете пред свободата на изразяване

vratcaНа вниманието на Министерството на правосъдието и на Висшия съдебен съвет

На 10 ноември 2016 г. Европейският съд по правата на човека постанови поредното си решение Boykanov c. Bulgarie (Requête no 18288/06), в което установи нарушение на свободата на изразяване, защото български съд осъди гражданин за това, че е дръзнал да адресира писмо до съдебен изпълнител, в което да изрази недоволството си от неговото нежелание да изпълни професионално задълженията си, произтичащи от закона.

Няколко месеца по-рано Европейският съд постанови решението си по делото Marinova and Others v. Bulgaria (nos. 33502/0730599/108241/11 and 61863/11, 12 July 2016), в което няколко български граждани са били осъдени за клевета поради направени от тях оплаквания от различни държавни служители.

Някак твърде симптоматичен е фактът, че всеки опит обикновеният гражданин да защити правата си, може да бъде смачкан с осъдителна присъда за обида или клевета, за да бъде даден урок (генералната превенция !) на останалите да не си въобразяват, че имат права. Продължи към пълния текст »

За субсидиарния механизъм на Европейския съд по правата на човека и как го разбират българските национални институции    

Human Rights Building / Palais des Droits de l'Homme

По повод шест нови осъдителни решения срещу България през октомври-ноември 2016 г.

През март 2015 г. в Брюксел бе проведена конференция на високо равнище с участието на министрите на правосъдието на страните-членки на Съвета на Европа, под надслов : „Прилагането на Европейската конвенция за правата на човека – споделена отговорност“. Такова бе и заглавието на приетата Декларация като заключителен политически документ. В нея за четвърти пореден път (след декларациите от срещите на високо ниво в Брайтън, Великобритания през  април 2012 г., Интерлакен, Швейцария през  февруари 2010 г. и Измир, Турция, през април 2011 г.), бе подчертана основната роля и отговорност на държавите да гарантират прилагането Конвенцията и ефективното изпълнение на решенията на Съда.

В приетия план за действие бяха очертани няколко основни насоки. Основният акцент бе поставен върху прилагането на Конвенцията на национално ниво. В декларацията бепосочено, че основната отговорност за гарантиране прилагането и спазването на Конвенцията е на държавите-страни по Конвенцията, като всички национални органи и най-вече съдилищата, са първите пазители на правата във вътрешен план – както чрез приемането на адекватно и съответстващо на Конвенцията законодателство, така и чрез дейността на отделните институции, които следва да се съобразяват с практиката на Европейския съд по правата на човека.

Как разбират това послание националните власти? Като задължение да заплатят поредната „глоба“, наложена им от Съда и да продължат да действат така, както си знаят, макар че пред тях възникват все нови и нови повтарящи се случаи на такива, за които страната ни (разбирай българския данъкоплатец) вече е била осъдена, защото Европейският съд е установил нарушение. Обаче българският чиновник (в най-широкия смисъл на това понятие, пък бил той и магистрат), разсъждава друго яче. Той твърди: „Няма сила на пресъдено нещо, този случай не е идентичен на онзи, защото страните са различни. Затова аз няма да взема под внимание решението на Европейския съд, тъй като то не е обвързващо спрямо настоящия казус“. Така вече 24 години (от 7 септември 1992 г.) България се върти в омагьосания кръг не безброй повтарящи се случаи, защото нито в държавната администрация, нито в съдебната система, нито в прокуратурата и в полицията не желаят да се съобразят поне с практиката на Европейския съд по български дела. Да не говорим колко трудно се променя законодателство и колко години трябва да минат (съответно – колко пъти да осъдят страната ни), за да се промени нещо. Не че няма и добри примери, но поводът за това песимистично начало е съвсем конкретен и той не е оптимистичен. Продължи към пълния текст »