Права на Човека .com

КАТАЛОГ ПО ТЕКСТОВЕ НА ПОСТАНОВЕНИТЕ РЕШЕНИЯ ОТ ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА ПРЕЗ 2001 г.

ЧЛЕН 5 – право на свобода и сигурност

чл.5§3 (право на лицето да бъде изправено  пред съд след задържането му и прекомерна продължителност и необоснованост на задържането под стража)+чл. 5§4 (липса на равнопоставеност в производството по оспорване на мярката за неотклонение)+ чл.6§1(справедлив процес в разумен срок)

Case of Ilijkov v. Bulgaria(Application no. 33977/96), 26 July 2001

Съдът установява две нарушения на чл. 5.

Първото е във връзка с прекомерната продължителност на задържането под стража. Той констатира, че властите са преценили като неотносими аргументите на жалбоподателя, че никога не е осъждан, че има семейство и установен начин на живот, както и че след изтичането на известен период от време, вероятността от укриване или извършване на други престъпления е намаляла.
Те стигат до това заключение, тъй като по силата на разпоредбата на чл.152 от НПК и практиката на ВС презумпцията, установена в този текст, е оборима само при наличието на изключителни обстоятелства, които изключват дори хипотетична възможност от укриване, извършване на други престъпления или осуетяване разкриването на обективната истина. Нещо повече, в тежест на задържания е да докаже съществуването на тези изключителни обстоятелства, а недоказването им води до продължаване на задържането през целия процес.
Съдът подчертава, че продъжаването на задържането може да бъде оправдано, само ако съществуват конкретни данни за действителен обществен интерес, който, въпреки презумпцията за невиновност, доминира над принципа за зачитане на личната свобода. Всяка система на задължително задържане под стража е сама по себе си несъвместима с чл.5§3 от Конвенцията. Съдът констатира, че чрез пропуска си да се произнесат по конкретни релевантни факти и прилагайки единствено законоустановената презумпция, базирана на тежестта на обвинението и прехвърляща върху обвиняемия тежестта да докаже, че не съществува дори хипотетична възможност от укриване, извършване на други престъпления или укриване на доказателства, властите са продължили времетраенето на задържането под стража на жалбоподателя на основания, които не биха могли да бъдат определени като достатъчни.
Поради това компетентните власти не могат да оправдаят задържането под стража на жалбоподателя, продължило три години, три месеца и двадесет и седем дни. При тези обстоятелства не е необходимо да се преценява дали наказателното производство е проведено с дължимото усърдие.
Поради тези аргументи Съдът установява нарушение на чл. 5§3.

Съдът отбелязва наред с това, че по настоящето дело, както по делото „Николова срещу България“, съдилищата, разглеждали жалбите срещу задържането под стража, са отказали да обсъдят аргументите относно съществуването на обосновано подозрение срещу жалбоподателя, както и представените доказателства в тази насока. Съдиите са считали, че ако коментират тези въпроси, те биха визирали съществото на делото и впоследствие биха били предубедени. Този подход, подкрепен от практиката на Върховния съд и отчетен в становището на Правителството, е следван неизменно в разглеждания случай, поради което е установено нарушение и на чл. 5§4 от Конвенцията.

Установено е и нарушение на чл. 6§1.

……………………………………………………

ЧЛЕН 6 – право на справедлив процес (наказателни аспекти)

чл.6 (право на справедлив процес в разумен срок)+чл.5§3 (прекомерна продължителност и необоснованост на задържането под стража)+чл. 5§4 (липса на равнопоставеност в производството по оспорване на мярката за неотклонение)

Case of Ilijkov v. Bulgaria(Application no. 33977/96), 26 July 2001

Изхождайки от критериите, залегнали в практиката на Европейския съд, Съдът намира, че наказателното дело срещу жалбоподателя не е било разгледано в „разумен срок“, по смисъла на чл.6§1 от Конвенцията, като забавяния са били констатирани само в съдебната фаза – както в хода на производството пред първоинстанционния, така и пред второинстанционния съд. Съдът отбелязва, че задължение на властите е така да организират съдебното си производство, че  да осигурят съблюдаването на правото по чл.6 §1 от Конвенцията чрез законодателни и други способи.

Съдът установява и две нарушения на чл. 5.

………………………………………………………..

ЧЛЕН 9 – свобода на мисълта и изповеданията

чл. 9 (свобода на мисълта и изповеданията)

Case of Stefanov v. Bulgaria (Application no. 32438/96),3 May 2001(Friendly settlement)

През 1995 и 1996 жалбоподателят(който през 1993 г. се присъединява към нетрадиционното изповедание „Свидетели на Йехова”),  е обвинен и  осъден за отказа си да отбие военна служба. Към онзи момент все още не е приет закон за алтернативната военна служба, както е регламентирано в чл. 59, ал. 2 от Конституцията. Според жалбпоподателя, по този начин  мерките, предприети срещу него, са били незаконосъобразни и ненужни в едно демократично общество. Акт на Парламента, регулиращ алтернативната служба, е приет през ноември 1998 и влиза в сила на 1 януари 1999. Лицата, осъдени преди 1 януари 1999 г. за отказ да отслужат военната си служба по морални причини, не са амнистирани. След обявяване на жалбата за допустима и предложението на Съда за постигане на споразумение между страните, на 8 март 2001 г. е одобрено и подписано приятелско споразумение между жалбоподателя и Правителството. Съгласно неговите клаузи, освен задължението за изплащане на обезщетение за неимуществени вреди, Правителството се ангажира: да амнистира всички осъдени след 1991 г., чието наказание е било свързано с отказа им да отбият военната си служба по морални причини, но са изявили желание да изпълняват друга, алтернативна служба в гражданска администрация; военните по никакъв начин няма да бъдат  ангажирани в гражданското отбиване на военната служба;   такава служба ще е с продължителност, подобна на онази, изисквана за военната служба по закона за военната служба в сила към този момент.

Съдът одобрява споразумението и заличава жалбата от списъка на делата.

………………………………………………………

ЧЛЕН 11 – свобода на сдружаване, свобода на митингите и демонстрациите

чл. 11( свобода на митингите и демонстрациите)

Case of Stankov and the United Macedonian Organisation Ilinden v. Bulgaria (Applications nos. 29221/95 and 29225/95) 2 October 2001

Жалбоподателите повдигат оплаквания за  нарушение на чл. 11 от Конвенцията във връзка с отказа на властите да разрешат провеждането на техните възпоминателни събрания на 31 юли 1994 г., 22 април и 30 юли 1995 г., и 20 април и 2 август 1997 г.

«По мнението на Съда, няма указание, че събранията на сдружението-жалбоподател е имало вероятност да станат платформа за разпространяване на насилие и отхвърляне на демокрацията с потенциално вредно въздействие, даващо основание за тяхната забрана. Всеки изолиран инцидент е могло адекватно да бъде уреден чрез наказателно преследване на отговорните за извършването му лица.»(§103)

Съдът намира, че лишаването на жалбоподателите от правото да изразят своите идеи посредством речи или лозунги на събрания не може   да се характеризира като доказателство за гъвкавост. В действителност, властите са възприели практиката за налагане на широкообхватни забрани върху събранията на „Илинден“.

Съдът намира, че властите са преминали границите на свободната си преценка и че мерките, забраняващи на жалбоподателите да провеждат възпоменателни събрания, не са необходими в едно демократично общество по смисъла на чл. 11 от Конвенцията.

КАТАЛОГ ПО ТЕКСТОВЕ НА ПОСТАНОВЕНИТЕ РЕШЕНИЯ ОТ ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА ПРЕЗ 2000 г.

чл.2 (материално-правни и процесуални аспекти)+чл.13 (липса на ефективни вътрешно-правни средства за защита)

Case of Velikova v. Bulgaria (Application no. 41488/98), 18 May 2000

Жалбата е по повод смъртта на едно лице, настъпила след задържането му в полицейското управление. Тя е депозирана от жената, която е съжителствала с  жертвата в продължение на 12 години.

По повод възражението на правителството за недопустимост на жалбата поради това, че упълномощаването на адвокатите не било извършено съгласно нормите на националното право (когато е от неграмотно лице, да е с поставянето на пръстов отпечатък в присъствието на двама свидетели, а не с подпис), Съдът отбелязва, че в подготвителната среща преди съдебното заседание той лично се е убедил в това, че жалбоподателката е в състояние да положи подписа си, тъй като го е демонстрирала пред председателя на състава.Наред с това поне две години преди депозирането на жалбата й, в процедурите пред националните власти, тя е била представлявана от единия от двамата си адвокати, които впоследствие са упълномощени от нея за процедурите в Страсбург. Правителството не е твърдяло изрично, че жалбата е подадена без съгласието на жалбоподателката, а по-скоро, че самото пълномощно е правно недействително.На основание всички аргументи Съдът отхвърля възраженията на Правителството за недопустимост на жалбата. Жалбоподателката повдига оплакване, че са допуснати нарушения на чл. 2 от Конвенцията, тъй като г-н Цончев е починал в резултат от увреждания, преднамерено нанесени му от полицията, че не е получил адекватна медицинска помощ по време на задържането си в полицията и че не  е било извършено адекватно разследване на обстоятелствата около смъртта му. Съдът изтъква, че, «когато някой бъде задържан от полицията в добро здравословно състояние и бъде намерен по-късно мъртъв, в тежест на държавата е да предостави правдоподобно обяснение за събитията, довели до смъртта му, при липсата на което властите трябва да понесат отговорност по Член 2 от Конвенцията. При преценката на доказателствата общият приложим принцип е приложението на стандарта на доказване „по безспорен начин“ »(§70). Анализирайки цялата предоставена информация от Правителството, Съдът достига до извода, че са налице досатъчно доказателства, въз основа на които може да се заключи по безспорен начин, че г-н Цончев е починал в резултат от увреждания,нанесени докато е бил в ръцете на полицията, поради което и правителството е отговорно във връзка с причинената смърт. Същевременно той установява, че на лицето не е била предоставена дължимата  грижа от медицински специалист, макар че екип на бърза медицинска помощ e пристигнал в полицията, докато то все още е било живо и  е страдало в резултат на сериозните си увреждания. Поради това Съдът констатира нарушение на материалните аспекти на чл. 2 във връзка с причинената смърт на г-н Цончев. Съдът отбелязва, че следствието по повод смъртта на г-н Цончев е започнало своевременно – незабавно след като той е бил открит мъртъв в полицейското управление в Плевен. Обаче са налице редица необясними пропуски от самото начало и през време на цялото следствие (не са разпитани важни свидетели или не са им задавани ключови въпроси, не е направен опит за идентифициране на медицинския екип, пристигнал в полицейското управление приживе на лицето, не е поставена задача за установяване часа насмъртта на г-н Цончев). Съдът   «напомня, че задължението на държавата по член 2 да защитава правото на живот във връзка с общото й задължение по член 1 от Конвенцията „да гарантира на всеки в рамките на юрисдикцията си предвидените {тук} права и свободи“ съдържа в себе си изискването за някаква форма на ефективно официално разследване в случаите, в които хора са загинали в резултат от използването на сила. Разследването трябва да бъде, inter alia, обстойно, безпристрастно и внимателно(§80) В подобен случай без правдоподобно обяснение от страна на ответното правителство за причините, поради които жизненоважни следствени действия не са предприети, се ангажира отговорността на държавата за особено сериозно нарушение на нейното задължение по член 2 от Конвенцията да защитава правото на живот. Съдът констатира, че са били налице очевидни средства за получаване на доказателства относно момента на нанасяне на уврежданията на г-н Цончев и други важни доказателства за обстоятелствата около задържането му, здравословното му състояние и  за извършителите на тежкото престъпление срещу него, но следователят не е пристъпил към събирането им. Наред с това след декември 1994 г.  и до август 1997 г. (когато жалбоподателкта е уведомена с писмо от прокуратурата) не са предприемани никакви следствени действия за разкриване на извършителите на убийството, нито са представени правдоподобни обяснения за причините за пропуските от страна на властите да съберат ключови доказателства. Поради това Съдът намира нарушение на задължението на правителството по чл. 2 от Конвенцията за провеждане на ефективно разследване. По повод оплакването за липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита във връзка с неефективността на проведеното разследване  и бездействието на прокуратурата Съдът  изтъква, че присъждането на обезщетение само по себе си не може да бъде средство за защита срещу нарушение на чл. 2. С оглед фундаменталното значение на правото на защита на живота член 13 налага, без да изключва другите средства за защита, предвидени от вътрешната правна система,задължение на държавите да проведат обстойно и пълно разследване, от естество да доведе до идентифицирането и наказването на отговорните, а наред с това жалбоподателят трябва да има ефективен достъп до производството. Неизпълнението на това задължение е подронило ефективността  на всяко другоевентуално средство за защита, поради което Съдът установява нарушение на чл.13.       ………………………………..

ЧЛЕН 5 – право на свобода и сигурност

чл.5§1 (незаконно лишаване от свобода)+чл.5§4 (право на обжалване на мярката пред съд)

Case of Varbanov  v. Bulgaria (Application no. 31365/96), 5 October 2000

Случаят се отнася до незаконното настаняване в психиатрична клиника на жалбоподателя за период от около 15 дни без да е бил освидетелстван преди това от специалист, който да обоснове необходимостта от незабавното му хоспитализиране.Съдът констатира, че законът за народно здраве, който е бил в сила по това време, не е съдържал никаква разпоредба, която да дава правото на прокурорите да постановяват принудително задържане на лица в психиатрична клиника с цел извършване на психиатрично изследване. Инструкция 1/81 на Министъра на народното здраве, от която е произтичала тази компетентност, не е определяла никакви правила в това отношение и така не е давала необходимата яснота. Действащият закон по това време (дори след промените през 1997 г.) не е регламентирал търсенето на мнението на медиците като предварително условие за издаване на постановление за задържане с оглед принудително психиатрическо изследване. Ето защо, според Съда, правната уредба  не е осигурявала необходимите гаранции за защита срещу произволни действия. Поради това, че настаняването в психиатрично заведение (като един от аспектите на лишаване на свобода) не е осъществено, съгласно условията на закона (като се вземе предвид обстоятелството, че законът е бил неясен и не е очертавал процедурата, по силата на която се регламентира настаняването и освобождаването от такива заведения), Съдът установява нарушение на чл. 5§1е. Той подчертава в допълнение, че нарушението е още по-сериозно с оглед обстоятелството, че не е бил постановен изричен акт, с който да бъде прекратено самото оставане на жалбоподателя  в клиниката и че законът не е осигурявал никаква защита срещу произволно прилагане на подобна мярка. Необходимият преглед за законосъобразност не е бил предвиден нито в първоначалното решение за задържането на жалбоподателя, нито е бил осигурен чрез съществуващите възможности за обжалване.
Съдът намира наред с това, че е налице нарушение и на член 5 § 4, защото жалбоподателят е бил лишен от   правото да обжалва законосъобразността на настаняването си в психиатрична клиника пред  съд, тъй като действащото законодателство в онзи момент е предвиждало възможност за обжалване на прокурорските актове единствено пред по-висшестоящия прокурор, който по стандартите на Съда, няма качеството на незивасим и безпристрастен съд.

……………………………………

ЧЛЕН 9 – свобода на мисълта и изповеданията                     

чл.9 (свобода на изповеданията)+чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита)

Case of Hasan and Chaush v. Bulgaria (Application no. 30985/96) 26 October 2000

Съдът намира нарушение на чл. 9 по повод намесата на държавата в организацията и ръководството на мюсюлманското изповедание след събитията по административно отстраняване на ръководителите му през 1992 г. и настъпилото разцепление в тази религиозна общност. Той  изтъква, че „действия на държавата, фаворизиращи един ръководител на разделена религиозна общност, или предприети с цел принуждаване на общността да се обедини под единно ръководство против собственото й желание, също така биха съставлявали намеса в свободата на религия. В демократичните общества не е необходимо държавата да предприема мерки, с които да осигури привеждането на религиозните общности под единно ръководство”(§78) Съдът установява, че отказът на държавата да се съобрази и изпълни решенията на Върховния административен съд представлява неправомерен акт с особена тежест  с оглед произтичащите задължения от чл. 1 на Конвенцията. Поради това, че намесата е осъществена не „при условията, предвидени в закона”, той не намира за необходимо да анализира дали тя е преследвала „легитимна цел” и дали е била „необходима в едно демократично общество.”

Съдът установява наред с това, че ръководството на фракцията, водена от г-н Хасан, не е било в състояние да оспори ефикасно неправомерната държавна намеса във вътрешните дела на религиозната общност и да отстоява правото си на организационна автономия, гарантирано по чл. 9 от Конвенцията. Поради това, че нито един от жалбоподателите не е имал ефикасно вътрешноправно средство за защита по отношение на нарушението на чл. 9, е констатирано  нарушение и на чл. 13 от Конвенцията.

ГОДИШНА ПРЕСКОНФЕРЕНЦИЯ НА ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД ЗА ПРАВАТА НА ЧОВЕКА

Пресцентърът на Европейския съд по правата на човека съобщи, че днес – 27 януари, се е състояла пресконференция, на която председателят на Съда е декларирал пред журналистите, че реформите в Съда ще продължат и през 2011 г., като първата равносметка ще бъде направена още на предстоящата конференция  в Измир, Турция, която ще се проведе на 26 и 27 април.

Жан Пол Коста е изтъкнал, че обемът на новите  жалби е нараснал със 7 % през 2010 г., а общият им брой – т.е. с тези, които вече са били регистрирани от предишни години, е нараснал на 16 %.  Той е изразил своята загриженост по повод многобройните молби за привременни мерки, отправяни по повод исканията за предоставяне на убежище и имиграцията. Около 3 600 решения са били постановени по повод подобни искания, което сочи на едно увеличение от 53 %.

Председателят на Европейския съд по правата на човека е оповестил и други конкретни  данни за работата на Съда през 2010 г. Според изнесената информация, към 1 януари 2011 г. броят на жалбите възлиза на 139 650, като повече от половината се падат на четири държави: Русия  – 28,9%,  Турция – 10,9%, Румъния – 8,6 %, Украйна – 7,5. След тях се нареждат Италия – 7,3%, Полша – 4,6%, Молдова – 2,5 %, а на три държави -  България, Сърбия и Словения се падат по 2,5 %. Общо жалбите от изброените държави съставляват повече от 2/3 от всички регистрирани жалби.

Около 1/3 от всички констатирани нарушения са във връзка с правото на справедлив процес ( чл. 6), 52 % от решенията установяват нарушения на правото на свобода и сигурност и на справедлив процес (чл. 5 и 6), а в около 1/5 от случаите визират най-тежките нарушения на Конвенцията – правото на живот и забраната за изтезания.

Къде сме ние? От общо 1348 български жалби, разпределени на една от формациите на Съда (комитет, отделение, едноличен съдия), 595 са обявени за недопустими или прекратени (поради сключени приятелски споразумения между страните или направени едностранни декларации, с които Правителството  признава нарушението). Броят на постановените решения е 81, като по този показател България се нарежда на шесто място (след Италия, Португалия, Русия, Турция и Украйна).

РЕШЕНИЯТА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ – РАВНОСМЕТКАТА ЗА 2010 г.

През отминалата  2010 г. Европейският съд постанови 81 решения по основателността на жалби, депозирани срещу Република България. В тази цифра не се включват решенията, с които са одобрени приятелски споразумения (15) и едностранни декларации на Правителството (27) – и в двата случая те са по повод констатирани нарушения на правото на справедлив процес в разумен срок и липсата на ефективно вътрешно-правно средство за защита, както и такива, с които жалбите са обявени  за изцяло или частично недопустими (27) или производството е прекратено поради липса на комуникация с жалбоподателя.[1] Техният брой възлиза на над  70.

В решенията си Съдът е констатирал нарушения на почти всички повдигнати оплаквания по голяма част от текстовете на Конвенцията. Едва в  девет случая той е намерил, че оплакванията са допустими, но неоснователни (по три жалби с оплаквания по чл. 2, почетири по чл. 3 и по две по чл. 8). Оплакването по една  от  тях – за неефективност на разследване за настъпила смърт,  е прието за недопустимо (Деянов – жалба № 2930/04, решение от 30 септември) .

Най-много са установените нарушения на правото на справедлив процес в двата му аспекта – наказателен и граждански  –  по 39 жалби. Най-честото нарушение е свързано с неспазването на разумния срок. Това е дало основание на Европейския съд да констатира прекомерна продължителност на наказателното производство по 17 жалби по наказателни дела. Само в 4 случая са установени нарушения на други аспекти на правото на справедлив процес – нарушаване презумпцията за невинност (в случая на Петьо Петков – жалба № 32130/03, решение от 07.01.2010 г.), непредоставянето на безплатна адвокатска защита пред ВКС – чл. 6.3.с. (по жалбата на Цоньо Цонев – № 2736, решение от 14.01.2010), на правото на чуждестранен гражданин на безплатно ползване на преводач пред наказателния съд (в случая на арменския гражданин Хованесян – жалба № 31814/03, решение от 21.12.2010 г.) . По 18 жалби Европейският съд е установил нарушение на правото на справедлив процес в гражданското съдопроизводство, от които в 13 случая се касае за нарушаване на разумния срок, в 4  - за неизпълнение на съдебно решение и в 1 – за правото на достъп до съд.

Второто по честота нарушение, констатирано от Съда в решенията му през 2010 г., е това по чл. 1 от Протокол 1 – правото на мирно ползване на собствеността – по 16 жалби. Сред тях най-голям е делът на оплакванията по различни реституционни закони, но проблематиката като цяло бележи по-голямо разнообразие, което може да бъде своеобразен индикатор за наличие на проблеми в различни сфери на правоприлагането и дейността на администрацията. Така, в два случая съдът установява нарушение на чл. 35 от ЗППДОбП (отм), признавайки наличието на право на собственост на наемателите, на които законът предостави право да изкупят наеманите от тях помещения без търг или конкурс и съответно – нарушаването му поради отказ да се изпълни съдебно решение ( „Басарба” ООД –  жалба № 77660/01, решение от 7 януари 2010 г. и Попниколов – 30388/02, решение от 25 март 2010 г.). По първото от тях с решение от 20  януари 2011 г. Съдът определи размера на справедливото обезщетение за имуществени вреди – 40 000 EUR. Сред «новите“ нарушения  се открояват делата на Патрикова (решение от 4 март 2010 по жалба № 71835/01) и Тилев (решение от 27 май 2010 по жалба № 25051/02). Първото от тях е свързано с неоправдани действия на данъчните органи на основание закона за акцизите. Второто се отнася до арендатор на земеделска земя, неправомерно отстранен от обработването й и лишен от възможността да прибере земеделската си продукция.

В два случая е констатирано за пореден път нарушение на чл. 1 от Протокол 1 поради неоправдано дълго задържане на автомобила на жалбоподателя, иззет като веществено доказателство (в случая на Петьо Петков – жалба № 32130/03, решение от 07.01.2010 г. и на Георги Атанасов – жалба  № 5359/04, решение от 7 октомври 2010 г.). Решенията по няколко дела са свързани с вече констатирани и по-рано  нарушения на Конвенцията.

Не мога да отмина без коментар проявената непоследователност на Съда и отстъплението от собствената му практика по няколко решения, свързани с чл. 1 от Протокол 1 през миналата година. Те всички са свързани с реституционни проблеми. Съдът като че «забрави», че в пилотното си решение  - делото Великови и др., той констатира, че до 2000 г. в ЗВСОНИ не бе предвиден механизъм за обезщетяване на лицата, които на осн. чл. 7 бяха лишени от своята собственост, а след това, до 2006 г. (когато бе изменен чл. 7), този механизъм – с продажбата на ЖКЗ на фондовата борса , бе изцяло непредвидим  и в този смисъл неотговарящ на изискванията на Конвенцията. Това изрично бе записано като една констатация и в цитираното решение Великови. И ако в него въобще не бе повдиган въпросът за 6-месечния срок от последното съдебно решение поради наличието на т.н. «продължаващо нарушение», изведнъж през 2010 г. Съдът  започна да го прилага и по реституционните дела и да обявява за недопустими жалби, подадени след този срок (в случая на Кайрякови – жалба №   30945/04, решение от 7 януари 2010 г.). В следващо свое решение той прие за отправна точка на 6-месечния срок друго събитие – датата на продажба на ЖКЗ ( Георгиеви – жалба № 10913/04 решение от 7 януари 2010 г.) След тези две решения Съдът вече стана съвсем последователен и започна да прилага рестриктивната си практика, установявайки нов стандарт в отклонение на този по Великови.В скщорошното си решение по жалбата на Манова и др.(n° 32626/06,решение от 3 февруари) се появи и друг начален момент – датата на изтичане на двумесечния срок за претендиране на обезщетение с ЖКЗ.

Особено смущаващо за мен е обаче, че като че ли самите юристи, включително и в българската секция на регистратурата, не са наясно с такъв класически институт, като владението. Те поставят знак за равенство между правото на владение като неотменима част от вещното право на собственост и владението като  фактическа власт върху чужд имот. Това особено ярко проличава в случаите, когато се представя казус в светлината на реституционното законодателство. Може би защото нашите реституционни закони са твърде многообразни и несъвършени. За Съда като че ли административният акт на кмета, областния управител или на поземлената комисия, с които се признава  и възстановява собствеността, не създава титул за собственост, дори и когато тези административни актове са влезли в сила и са основание за снабдяване с нотариален акт. За Европейския съд е от значение дали жалбоподателят е влязъл  във фактическо владение на имота или не. Ако се окаже, че не е, се приема, че не било нарушено и правото му на собственост и дори, че той не  е имал такава.  А ако  жалбоподателят не е допуснат фактически да влезе във владение?

Много усилия (обемни мотиви от почти 30 страници с позовавания на решения, които нямат нищо общо с конкретния казус) са положени в решението по допустимост, постановено на 1 декември 2009 г. по жалба n^o 28936/03 – Мария Благоева Великин и др.[2], за да се мотивира недопустимостта на оплакването по чл. 1 от Протокол 1.  Съдът е приел, че съгласно ЗВСОНИ възстановяването на собствеността настъпва по силата на самия реституционен закон от 1992 г., само ако държавната структура, която е „титуляр на правото на собственост”, признае, че условията на закона са изпълнени в конкретния случай, а това се осъществявало чрез предаване на владението върху съответния имот (§§ 37 и 65 от решението по допустимостта). При липсата на такова съгласие, според решението, реституцията се осъществява чрез ревандикационен иск, по който съдилищата имат право да се произнесат дали тези условия са изпълнени. С други думи, съдилищата са оправомощени да пререшат всеки един правен спор, дори и ако е налице стабилен административен акт или дори произнасяне на административен съд.В случая за Съда е без значение дори фактът, че съответната засегната държавна институция не отрича или оспорва правото на възстановяване на собствеността.  Въпреки твърде пространните мотиви  на Съда, той само привидно изглежда убедителен, но не може да се скрие усещането за внасяне на по-скоро неюридически аргументи в един чисто правен спор, касаещ   терен, находящ се в границите на резиденция Бояна.

Третото по честота нарушение е това  по чл. 5 – за правото на свобода и сигурност. Съдът е констатирал 16 нарушения по  8 от общо 9-те жалби, в които са повдигнати  и уважени оплакванията по този текст – т.е. средно са установени по 2 нарушения на жалба. По три жалби  признатите нарушения са по повод незаконното настаняване в писхиатрична клиника (в случаите на Стойчев – жалба № 2938/04; Шопов – жалба № 11373/04 и Гецов – жалба № 30105/03). В останалите  пет жалби са констатирани нарушения във връзка с оплаквания за правото за незабавно изправяне пред съд при задържането, за прекомерна продължителност на предварителното задържане, за липсата на възможност за обжалване на задържането или на ефективно и бързо средство за защита при незаконно задържане

Четвъртото по брой на установените нарушения  право е това по чл. 8. Съдът се е произнесъл в 8 свои решения по повдигнати оплаквания по този текст, като в два от случаите е намерил жалбите за допустими, но неоснователни Тъй като самият чл. 8  обхваща разнообразни аспекти на правото на неприкосновеност на личния и семейния живот, то и констатираните нарушения  не са еднотипни и обхващат различни хипотези – както такива, които вече са били предмет на разглеждане на съда, така и съвсем нови. В два случая Съдът се е произнесъл по повод експулсирането на чужденци, като по жалбата на г-н Раза (№ 31465/08 –  решение от 11 февруари 2010 г.) той е постановил условен диспозитив – ако жалбоподателят бъде експулсиран, ще се наруши правото му на семеен живот. Решението по жалбата на г-жа Минчева  ( № 21558/03 – решение от 2 септември 2010 г.) визира един твърде чувствителен и нерешаван от години въпрос – за неизпълнение на съдебните решения относно родителските права при развод и липсата на позитивни мерки от страна на държавата в тази насока (освен ако не се касае за спор с международен елемент, по който държавата реагира с прекалена доза усърдие, ако българският родител не спазва решението на съда и с абсолютна незаинтересованост, ако той е жертвата).Две решения визират нарушени права на затворници – право на неприкосновеност на кореспонденцията (n^o 27795/03, решение от 22 април 2010 г. )и право на личен живот поради забраната  за свиждане със съпругата в продължение на почти три години (жалба № 30122/03, решение от 28 януари 2010 г.)

За пръв път Европейският съд се произнесе по български дела по един не толкова често повдиган въпрос (или по-скоро такъв, по който той избягва твърде често да взема отношение) – относно правото на здравословна жизнена среда, като един от аспектите на правото на личен живот. В решението си по делото Милева и др. (жалби №№ 43449/02 et 21475/04, решение от 25 ноември 2010) съдът прие, че липсата на позитивни действия на властите във връзка с незаконното трансформиране на  няколко апартамента (находящи се в   жилищната сграда, в която живеят и жалбоподателите), в компютърен клуб и клуб за електронни игри, което е било съпроводено с вдигането на неоправдан шум през цялото денонощие (поради естеството на дейността им), е довело до нарушаване на правото на зачитане на личния и  семеен живот и дома  на жалбоподателите, двама от които били принудени да продадат жилището си и да се преместят в друг столичен район.

Същевременно в решението си  от 2 декември 2010 г. по жалбата на г-н Атанасов (жалба № 12853/03) той намира, че не е допуснато нарушение. В този казус жалбоподателят повдига оплаквания във връзка с непредприемането от страна на властите на съответните позитивни действия за контрол по повод рекултивация на хвостохранилище, която е трябвалода бъде извършена от частна фирма. Вместо да се използват съвременни технологии,  които да не водят до допълнително замърсяване на почвата и просмукването  в нея на допълнителни вредни вещества, дружеството използвало технология, според която хвостохранилището трябвало да бъде засипано с утайките от пречиствателната станция на гр.Пловдив, макар че било установено, че в нея (в пречиствателната станция) отиват както води от битови отпадъци, така и от промишлеността, поради което те съдържат много тежки метали, опасни за здравето. Съдът стига до извода, че в случая няма неоправдана  намеса в личния живот на жалбоподателя и семейството му, тъй като  той не е доказал, че здравето му или това на близките му се е влошило, нито че твърдяното замърсяване на околната среда е повишило нивото на заболеваемост в с. Елшица. Съдът смята, че не са засегнати правата на жалбоподателя на неприкосновеност на личния живот и на дома и поради сравнителната отдалеченост на дома му от хранилището, както и поради липсата на активен производствен процес, който би могъл да доведе до внезапно изхвърляне на големи количества вредни вещества в природата.

Всъщност Съдът пренебрегва изцяло продължителното бездействие на властите в лицето на различни министерства да назначат ОВОС, както и да се правят периодични измервания на водата и почвата в района около хвостохранилището. Вероятно Съдът е очаквал жалбоподателят да докаже наличие на вече заболели хора  и пряката връзка между използвания метод за рекултивация и настъпилите увреждания, макар че са представени доклади на независими експерти, които доказват както наличието на тежки метали, така и вредното им въздействие върху човешкия организъм (с конкретизация какви поражения върху човешкия организъм се нанасят от съответните метали).Жалбоподателят се е оплакал по-скоро от липсата на позитивни действия от страна на държавните институции, които да упражнят контрол върху вида и способа на извършената рекултивация, както и да извършват своевременни изследвания, които да представят на всички граждани.

Като че ли в отделни свои решения Съдът и при липсата на убедителни доказателства, е склонен да прояви по-скоро етатистки подход и да подкрепи държавата, отколкото отделния гражданин, който в собствената си страна не е получил правосъдие. Тук той вероятно би защитил този свой подход с твърдението, че властите в една страна притежават свободата на преценка, защото по-добре познават местното право и  националният съд е този, който в крайна сметка ще отсъди най-добре при възникнал правен спор как той да бъде решен.

При целия ми респект към тази международна институция и уважението ми към нейната изключителна роля, понякога оставам разочарована, защото в отделни свои решения Европейският съд става непредвидим и непредсказуем – дори и по случаи, по които вече е заемал определена позиция и би могло да се каже, че има повече или по-малко утвърдена практика.

[1] Прието е тези решения да се наричат “решения по допустимост”

[2] решението от 2 септември 2010 г. признава нарушение единствено на правото на справедлив процес в разумен срок