Права на Човека .com

Би ли имал дързостта българският съд да постъпи като полския?

Зададох си този въпрос, след като прочетох едно решение на Европейския съд отпреди няколко месеца.[1]

Случаят е следният: На 12 февруари 2007 г. полският гражданин Мирослав Гарлицки -  известен и уважаван кардиохирург, директор на клиника във Варшава,  е задържан зрелищно от дузина маскирани и въоръжени полицаи на Бюрото за борба с корупцията в самата клиника, в 7.40 сутринта. Арестът е извършен пред очите на персонал, пациенти и граждани. Около час той остава с белезници на улицата, като действията са филмирани от един от служителите на полицейското звено.

Г-н Гарлицки  прекарва нощта в ареста. На следващия ден са му повдигнати  обвинения в двадесет различни престъпления, включително  за убийство на пациент, тормоз над членовете на болничния персонал, изготвяне на фалшива медицинска документация и получаване на подкуп.

На втория ден от задържането си той е изправен пред младши съдия в един от районните съдилища на Варшава, който му определя мярка за неотклонение „задържане под стража” за срок до май 2007 г. Мотивите за налагането й са обосновани с наличието на  основателни причини да се предположи, че той е извършил престъпленията, в които е обвинен и че би могъл да попречи на разследването, ако бъде освободен.

На 13 февруари е свикана пресконференция за следващия ден – 14 февруари, на която  министърът на правосъдието, изпълняващ функции и на Главен прокурор,  в своето изказване заявява, че „никой няма да загуби вече живота си по вина на този човек”. Пред представители на медиите той публично посочва, че са събрани множество доказателства за това, че д-р Г., директор на клиника, е изнудвал пациенти и техни близки, за да получи пари срещу лечението им. Така е стигнал и до извършването на умишлено убийство, тъй като е оставил пациент без медицинска помощ поради неполучаване на исканата от него сума. В следващите дни в пресата се появяват заглавия „Доктор Смърт”. Представители на неправителствени организации и Омбудсманът отправят критики към непремерените изказвания на министъра, а председателят на Конституционния съд заявява, че с тези свои думи той е нарушил Конституцията и следва да носи отговорност. В отговор на това той прави изявление, че е готов да повтори всяка своя дума.

Жалбоподателят обжалва без успех мярката си за неотклонение. През май 2007 г. тя е заменена с по-лека, но му е забранено да напуска града и да пътува в чужбина, като паспортът му е отнет. Същевременно е освободен като директор на клиниката. По това време г-н Гарлицки са повдигнати нови обвинения, като нарушаване правата на служителите в болницата и нови корупционни прояви. През 2008 г. някои от първоначалните обвинения отпадат, измежду които – обвинението в убийство и в изготвяне на фалшива медицинска документация.

Във връзка с това г-н Гарлицки завежда гражданско дело срещу министъра на правосъдието и главен прокурор по повод изявленията, направени на пресконференцията, свикана непосредствено след задържането му през февруари 2007 г. Неговата претенция се свежда до това да бъде осъден министърът и главен прокурор да се извини публично (в исковата молба е изписан конкретният текст) и да му изплати обезщетение от 70 000 злоти.  Окръжният съд в Краков уважава исковите претенции. Той намира, че в качеството му на министър на правосъдието и главен прокурор ответникът е увредил репутацията на жалбоподателя. Макар и да има право да информира обществото за хода на едно разследване, той  е бил длъжен да спази презумпцията за невинност. Съдът заключава, че действията на министъра и главен прокурор са били незаконни предвид тежестта на отправените обвинения (които впоследствие изцяло отпадат), тяхната небалансираност, преувеличеност и осъдителност. В мотивите си той се позовава на практиката на Европейския съд по правата на човека по конкретни дела.  Министърът е осъден да направи официални изявления по три национални телевизионни канала, в които да се извини на жалбоподателя за думите, които е произнесъл (в диспозитива е  записан текстът, който трябва да бъде прочетен от него), както и да му изплати обезщетение в размер на 7 000 злоти. Апелативният съд в Краков оставя в сила решението по първия иск и увеличава размера на присъденото обезщетение на 30 000 злоти. ВКС не допуска до касация жалбата на министъра. На неуточнена дата той заплаща присъдената на г-н Гарлицки сума.

Пред Европейския съд по правата на човека г-н Гарлицки депозира жалба през 2007 г., в която повдига оплакване за допуснати нарушения на чл. 5§3 (поради това, че не е изправен незабавно пред независим магистрат, тъй като младши съдията не отговаря на стандартите на Конвенцията за независимост – той се назначава от министъра на правосъдието, който очевидно е наблюдавал отблизо това дело и е свикал пресконференция по въпроса), както и по чл. 6§2 (нарушаване на презумпцията за невинност във връзка с изявленията на главния прокурор).

На 14 юни 2011 г. Европейският съд постановява своето решение, в което констатира нарушение на чл. 5§3. По повод повдигнатото оплакване по чл. 6§2 съдът намира жалбата за недопустима. Той анализира въпроса дали жалбоподателят има все още качеството „жертва” по смисъла на чл. 34 от Конвенцията. Съдът подчертава, че задължение първо на националните власти е да поправят всяко едно нарушение на Конвенцията, което евентуално би било допуснато. В тази връзка въпросът дали един жалбоподател е жертва може да бъде поставян на всеки един етап от производството. Съдът подчертава, че чл. 6§2 не изключва правото на властите да информират обществеността за разследвания по наказателни дела, които не са приключили, но те трябва да бъдат дискретни и предпазливи, за да не нарушават презумпцията за невинност. В тази връзка той обръща внимание на избора на думи и изрази от страна на държавни служители, когато правят подобни изявления, особено на пресконференции и пред пресата (Butkevičius v. Lithuania, no. 48297/99, §§ 50-52, ECHR 2002‑II; Lavents v. Latvia, no. 58442/00, § 127, 28 November 2002; and Y.B. and Others v. Turkey, nos. 48173/99 and 48319/99, §§ 45, 28 October 2004). Съдът анализира решенията на окръжния и на апелативния съд в Краков  и установява, че те правилно са констатирали нарушение на презумпцията на невинност на жалбоподателя и опетняване на доброто му име по повод изявлението на министъра, че вече никой няма да пострада по вина на този човек. Европейският съд е удовлетворен от констатациите в мотивите на националните съдилища, че със своите изявления министърът е нарушил законови и конституционни принципи. Той възприема и позицията им, че задължение на органите на прокуратурата и правораздаването е да се спазва презумпцията за невинност и да се проявява особено внимание при формулирането на всякакви изявления във връзка с текущо наказателно производство. Европейският съд подчертава, че  всяко изявление на високопоставен държавен служител е още по-нежелателно, тъй като то може да се възприеме от подчинените длъжностни лица като насока за по-нататъшни действия (в този смисъл – mutatis mutandis, Bączkowski and Others v. Poland, no. 1543/06, § 100, ECHR 2007‑VI).

Европейският съд остава удовлетворен от решенията на националния съд във връзка с гражданския процес за присъждане обезщетение на жалбоподателя по повод накърненото му име във връзка с нарушената презумпция за невинност.

Що се отнася до вида и размера на обезщетението, Съдът отбелязва, че освен присъдените 30 000 злоти (чиято равностойност е 7 500 евро), министърът е бил осъден да направи изявление по трите национални телевизии в прайм тайма за негова сметка. Приблизителната стойност на подобно излъчване е 200 000 злоти (50 000 евро).

Доколкото обвинението в убийство (което е оповестено публично от министъра) отпада още в хода на досъдебното производство и по същество не би могло да има негативно въздействие върху по-нататъшния ход на производството, Европейският съд заключава, че жалбоподателят не може да претендира повече, че е „жертва” на твърдяното нарушение по чл. 6§2 по смисъла на чл. 34 от Конвенцията. Поради това заключение е прието, че жалбата в тази си част е   несъвместима ratione personae с разпоредбите на Конвенцията по смисъла на чл. 35§3 и оплакването е обявено за недопустимо на основание  чл. 35§4.

Питам се: дали  българският съд би бил способен да постанови подобни съдебни актове? Иска ми се да съм оптимист и да отговоря утвърдително на този въпрос.  Времето е пред нас и то ще покаже.

В сутрешния блок на една от националните телевизии на 6 октомври беше разискван случаят на младеж, оправдан в извършването на грабеж, който е бил незаконно задържан в следствения арест в продължение на 5 месеца. По този повод след като бе дадена думата на говорителката на съответната прокуратура, бе зададен въпрос и на адвоката на оправдания младеж дали  неговото продължително задържане  не би довело до „осъдителна присъда” (изразът е на журналиста) от страна на Съда в Страсбург. Тя утвърдително отговори, че няма никакви съмнения, че Съдът би постановил „осъдителна присъда”.

Този диалог, като оставим настрана конкретиката на случая, предизвика у мен желанието  да взема думата и изкажа мнението си от няколко самостоятелни позиции. Намирам, че ако един журналист реши да се изявява по дадена тема, той трябва да положи необходимите усилия  да се пообразова поне малко преди излъчването /публикуването/ на даден материал – или да се консултира най-напред с човек, който познава материята, или да попрочете нещичко в тази сфера. Винаги съм поддържала позицията, че журналист се става след като имаш някакво друго базово образование, за да   си специалист поне в определена  област на обществения живот.

Ако се върна към повода за настоящата статия, на първо място, като юрист и преподавател на студенти – бъдещи юристи, у мен предизвиква раздразнение неточността на употребените изрази от страна на журналистите, когато се опитват да изразяват позиция по юридически въпроси. Зад нея прозира нерядко абсолютно непознаване на материята, по която вземат отношение. В случая, тъй като ставаше дума за Страсбург, пролича липсата на елементарно познание за същността на правораздаването от страна на Европейския съд по правата на човека. Защото той не постановява присъди – нито осъдителни, нито оправдателни. Неговите решения не съдържат осъдителни диспозитиви. Европейският съд е оправомощен да установи дали една държава е нарушила задълженията си, които е поела, подписвайки Конвенцията – да осигури защитата на правата, гарантирани от Конвенцията. Ако той констатира, че е допуснато нарушение, задължава държавата да заплати съответното обезщетение.

 В качеството ми на правозащитник  раздразнението ми бе предизвикано и от отговора на колегата – адвокат, която вместо да поясни, че преди да се стигне до Съда в Страсбург у нас съществуват вътрешно-правни средства за защита, които може и трябва да бъдат използвани, категорично даде положителен отговор на зададения й въпрос. Така тя заблуди не само неинформираните журналисти, но и цялата зрителска аудитория. Имам предвид, че в случаи на незаконно задържане под стража, което е установено с влязла в сила оправдателна присъда, пострадалото лице има правото да предяви иск на основание Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/. Този механизъм е много по-бърз и относително ефективен. Едно от изискванията за допустимост на жалба до Европейския съд по правата на човека е да бъдат изчерпани вътрешно-правните средства за защита. Чл. 35§1 от Конвенцията гласи, че “ Съдът може да бъде сезиран само след изчерпване на всички вътрешноправни средства за защита…”. С други думи, в конкретния случай е твърде рано да се мисли за жалба в Страсбург. Преди това трябва да се започне дело  по ЗОДОВ и едва след приключването му (и преди изтичане на 6-месечен срок от окончателния съдебен акт) може да бъде сезиран и Европейският съд, ако присъденото обезщетение е недостатъчно или искът за вреди бъде отхвърлен.

Вярно е, че журналистите не са специалисти във всички области, но пък толкова ли е трудно да зададат правилния въпрос – имаме ли у нас механизъм, чрез който може  да се претендира обезщетение за незаконно задържане?  

Така в резултат на иначе интересния сутрешен репортаж зрителите не само станаха свидетели на поредния прокурорски „гаф”, коствал свободата на невинен младеж. Те бяха въведени в заблуждение, че за пореден път  всички данъкоплатци, ще плащат за чужди грешки (защото присъдената като обезщетение сума от Европейския съд се заплаща от държавния бюджет) и че единствената възможност да се получи справедливост, е навън – в Страсбург. А тук, в България, нищо добро не може да се очаква.

В този ред на мисли аз поддържам тезата, че журналистите имат нужда да бъдат правно образовани, за да се чувстват и те по-уверени, когато пишат или участват в предавания на правна тематика, и да излъчват верни послания към аудиторията . Що се отнася до тези, които следят работата на следствие, прокуратура и съд, с тях би следвало да има специално обучение как следва да се отразяват криминалните новини. У нас не са правени изследвания за ролята на медиите върху страха от престъпността (за разлика от други европейски страни), но е безспорно и доказано в резултат на такива проучвания, че страхът и несигурността на гражданите от престъпността като цяло и от отделни нейни проявления се дължи в немалка степен на посланията, които излъчва четвъртата власт. Това го твърдя в качеството си на криминолог, който се е занимавал с тази проблематика. Тук не става дума в никакъв случай за цензура, а за това, че е ненужно да се преекспонира в публичното пространство информацията за което и да било престъпление. Дали някой би си направил труда да проследи в рамките само на един месец  с какво започват новините по националните телевизии в най-гледаното време и какво е времетраенето на криминалната хроника в тях; какво е мястото на тази тематика в националните ни ежедневници и с какви заглавия се отразява информацията по повод на извършено престъпление. Дали на някой от журналистите не му е хрумвало, че прекомерното фокусиране на вниманието върху тази тематика, когато се търси единствено и само сензацията, би могло да предизвика непредсказуеми конфликти и сблъсъци? А не води ли подобна медийна политика до повишаване на чувството не несигурност  у хората, което, казано на езика на криминолозите, е част от социалната цена на престъпността ?

ПРОТОКОЛ 14 ВЛЕЗЕ В СИЛА

/нередактиран вариант на статия, публикувана на 7 юни 2010 г. в брой  155/21 265  на в-к „Труд“/

На 1 юни 2010 г. влезе в сила поредният допълнителен протокол към Европейската конвенция за защита правата на човека, чрез който се регламентират процедурни правила, насочени към увеличаване капацитета на Съда и ускоряване на процедурата.

От създаването му преди 51 години Европейският съд, тълкувайки и прилагайки Конвенцията, защитава правата, обхванати от нея, на гражданите от почти целия европейски  континент. Днес те наброяват повече от 800 милиона души на територията на 47 държави. След големите политически промени от края на 80-те години броят на жалбите, регистрирани от Европейския съд, непрекъснато расте. Ако през 1999 г. жалбите, разгледани от състав от трима съдии или отделение е бил 8 400, през 2003 г. той се увеличава повече от три пъти и вече е 27 200 (при общо 65 000  висящи жалби), а през 2009 г. техният брой вече е 57 200, като  забавените жалби наброяват повече от 119 300.

Тази натовареност на Съда се дължи преди всичко на два фактора:

-         повече от 90 % от разглежданите жалби са недопустими, но произнасянето по тях се осъществяваше от състав от трима съдии;

-          около 60 % от всички жалби, по които се постановяват решения (по допустимост и основателност), са във връзка с т.н. “повтарящи се нарушения”, по които има добре установена практика от Съда.

Съветът на Европа дълги години търси решение на констатираните проблеми. Така първата голяма реформа бе извършена през 1998 г., когато вместо действалите до онзи момент Комисия по правата на човека и Европейски съд, бе създаден един постоянно действащ Съд. Тази реформа бе насочена и към опростяване на процедурата, която да я направи същевременно и чисто съдебна.

Въпреки това перспективата на непрекъснато нарастване на натовареността на Съда  показа, че е необходима по-сериозна реформа, която обаче да запази съдебния характер на процедурата и да съхрани правото на индивидуална жалба. През май 2004 г. Съветът на министрите на Съвета на Европа подготви Протокол 14 към Конвенцията. С него се целеше да се подобри ефективността на Съда и да се редуцира неговата натовареност така, че той да се концентрира върху такива жалби, които повдигат  сериозни проблеми в областта на човешките права. Тъй като влизането му в сила бе забавено прекомерно (най-вече поради това, че една държава дълго време отказваше да го ратифицира), през 2009 г. в Мадрид, на своя сесия Комитетът на министрите на съвета на Европа прие Протокол 14 бис, както и едно споразумение за предварително прилагане на някои от разпоредите на Протокол 14, относими към компетентността на самостоятелния съдия и на комитетите от трима съдии.

Протокол 14 влезе в сила на 1  юни 2010 г. и въвежда промени в три насоки:

-         увеличаване на капацитета за филтриране на жалбите от Съда с оглед огромния брой  такива, които са явно недопустими ;

-         приемане на нов критерий за допустимост, засягащ жалби, в които жалбоподателят не е претърпял значителни вреди;

-         мерки, позволяващи да се разглеждат по-ефективно повтарящите се жалби.

Основните изменения на Конвенцията са следните:

Изборът на съдии вече ще е  за един мандат от 9 години, който няма да може да бъде подновяван (както е до настоящия момент). Реформата цели да увеличи независимостта на съдиите.

Компетентността на едноличния съдия ще се състои в правото му да се произнася по явно необосновани жалби, като неговото решение ще бъде окончателно. Националният съдия няма да може да се произнася по жалби, насочени срещу държавата, от която е избран.

Комитетът от трима съдии ще бъде оправомощен да се произнася по допустимостта и основателността на явно добре обосновани жалби и такива, по които съществува  трайно установена практика. Сред тях няма да може да бъде съдията,  когато жалбата е насочена срещу държавата, от която той е избран.Той може да бъде поканен само в специфични случаи като член на комитета (например ако жалбата засяга случаи относно изчерпването на вътрешноправните средства за защита).

Решенията по допустимостта и основателността ще бъдат постановявани едновременно, за да се пести време (както вече се практикува в много случаи и към настоящия момент). Все пак, в зависимост от конкретния случай, Съдът ще има право да постановява и частични решения, но тази нова разпоредба няма да е приложима към междудържавните жалби.

Новият критерий за допустимост цели да даде възможност на Съда да се концентрира върху въпроси, които повдигат важни проблеми в областта на човешките права. Той предоставя на съда властта да обяви за недопустима жалба, когато жалбоподателят не е претърпял значителни вреди, съгласно националното право.

Приятелското уреждане на спора е специално преуредено като един от способите за намаляване натовареността на Съда. За тази цел процедурата се препоръчва  на един предварителен стадий, особено в случаите на констатирани повтарящи се нарушения. Предвижда се и наблюдение на изпълнението на този тип решения от страна на Комитета на министрите.

Изпълнението на решенията на Съда е от компетентността на Комитета на министрите. Протоколът го оправомощава да реши в изключителни случаи и с мнозинство от 2/3 да сезира Голямото отделение на Съда с искане при липса на изпълнение на едно решение, да се задължи съответната държава да изпълни първоначалното решение. Като краен резултат от тази процедура Съдът ще постанови друго решение, касаещо липсата на ефективно изпълнение на решението.

Присъединяването на Европейския съюз е регламентирано с чл. 17 от Протокола, който предвижда възможността той да стане страна по Конвенцията. Лисабонският договор, който влезе в сила през декември 2009 г., също регламентира тази възможност. Присъединяването на ЕС би представлявало един решителен етап в процеса на създаване на европейско пространство за фундаменталните човешки права.

Дали Протокол 14 ще намери приложение към “висящите” пред Съда жалби или той ще се прилага само по отношение на тези, регистрирани след 1 юни?

Съгласно поясненията на самия съд, от датата на влизането му в сила, всички негови разпоредби ще намерят приложение веднага. Изключението е едно – по отношение на новия критерий за допустимост. Той ще намери приложение само по отношение на жалби, които са били обявени в предходен период за допустими. За период от две години от датата на влизане в сила на Протокол 14 само отделенията и Голямото отделение ще имат право да прилагат новия  критерий.

Дали Протокол 14 ще разреши проблема със свръхнатовареността на Съда?

Предполага се, че той значително ще подобри ефективността на Съда, но няма да му позволи да навакса изоставането си в разглеждането на жалбите. За да се случи това, ще е необходима нова реформа на Конвенцията.

През 2006 г. т.н. “Група на мъдреците”, съставена от именити юристи, представи редица предложения на Комитета на министрите. Той препоръчва редица мерки, включително въвеждането на нов съдебен механизъм за филтриране и създаване на статут, регламентиращ   определени  промени във функционирането  на Съда, които могат да бъдат насочени към приемането на една по-гъвкава процедура от тази, която е в момента, и която би била по-присъща за един международен договор, като Конвенцията.

Какви ще бъдат следващите етапи на реформата на Европейския съд?

На проведената  международна конференция на министрите на правосъдието през февруари 2010 г. в Интерлакен (Швейцария) представителите на 47 –те държави-членки на Съвета на Европа приеха Декларация, в която се съдържа и План за действие, предвиждащ мерки в краткосрочен и средносрочен план, допълнен с календар за изпълнението им. Някои от препоръките засягат процедурите по филтриране на жалбите, наблюдението върху изпълнението на решенията и прилагането на Конвенцията на национално ниво. По последната мярка държавите-членки  бяха поканени да информират Комитета на министрите преди края на 2011 г. за мерките, които ще бъдат взети.

Комитетът на министрите ще трябва да прецени между 2012 и 2015 г. в каква степен приложението на Протокол 14 и на Плана за действие е подобрило ситуацията на Съда, така че в края на 2019 г. Комитетът да излезе с решение дали се налагат по- фундаментални промени.

Под редакторското заглавие

„Държавата е най-сериозният длъжник на бившите работници на „Плама”

е публикувана статия на стр. 115-119 в книжка 6 на сп. „Правен свят” .

В нея е направен кратък анализ на постановеното решение от Европейския съд по правата на човека на 2 април 2009 г. по жалбите на 42 –ма бивши работници на Плевенската рафинерия.

Основният акцент  в материала е не толкова да бъде информирана широкатата общественост за поредното осъдително решение срещу България.

Целта ми е да споделя вижданията си относно необходимите генерални мерки, които следва да предприеме правителството, за да не се стига до повторни нарушения.

В тази връзка съм изложила моята позиция за някои законодателни промени в действащия Данъчно-осигурителния процесуален кодекс, Кодекса за социално осигуряване и в Търговския закон; за  избягването на някои неприемливи практики на администрацията; за периодични квалификационни мероприятия с държавните служители и магистратите по стандартите на Европейската конвенция за правата на човека. 

Наред с това намирам, че начинът на запознаване на студентите както от юридическите факултети, така и от другите хуманитарни специалности с Европейската конвенция за правата на човека, е непродуктивен, формален и поради това – неефективен. Не е случайно, че  17 години след ратифицирането й тя не се познава от действащите юристи.