Права на Човека .com

Решението А. и други срещу България –несъгласие с другата гледна точка, изложена от   адвокатите

В електронното издание на „Правен свят” от 3 декември бе публикувана статията на г-н Красимир Кънев по повод постановеното на29 ноември  решение на Европейския съд по правата на човека по делото А. и други срещу България. В нея той изразява несъгласието си със становището на Съда за липсата на нарушение по част от повдигнатите оплаквания в жалбата. В статията е изложена една теза, която последователно е поддържана от „Българския хелзинкски комитет” /БХК/ в редица негови издания в последните 10 години. В този смисъл и в самата жалба  в този аспект няма никакви нови моменти, нито аргументи. Представителите на  БХК неизменно са отстоявали позицията, че настаняването във възпитателни училища-интернати и социално-педагогически интернати е форма на лишаване от свобода. За жалост те са успели да я  наложат и в средите, които от името на Правителството изготвят новото законодателство в сферата на правата на детето.

Забележителното е, че в техните публикации  никога не е правен анализ на чл. 5§1d, нито са привеждани аргументи защо той не намира приложение. Не е изследвана и ограничената практика на Европейския съд по приложението на посочения текст, макар че такава има. Някак се натрапва въпросът дали целенасочено тя не е премълчавана /практиката/, тъй като не е в унисон с политиката на БХК и публично повтаряните в продължение на години твърдения на определени среди? Всъщност едно от възраженията на г-н Кънев  се състои в това, че твърде малко практика била цитирана от Европейския съд в решението му по делото А. и други.

Обективността изисква да се посочи, че откакто съществува този текст в Конвенцията, са постановени едва няколко решения по допустимост и основателност[1].В решението А. и др. срещу България Съдът не просто се е позовал на тях, но е обосновал тезата си именно опирайки се на тази предходна практика.  В този смисъл твърдението на г-н Кънев се разминава с реалността.

Обективността изисква да се отбележи и това, че във всички коментари на Европейската конвенция по правата на човека, включително и най-новите, тълкуванието на текста е точно в смисъла, в който това е направено и по настоящото дело, като е цитирана една и съща практика и тя се повтаря от издание в издание независимо дали то е на френски или на английски език.[2] Затова не съм съгласна с твърдението на г-н Кънев, че чл. 5§1d не намирал приложение по жалбите на А. и други, тъй като не открих никакви аргументи, които да ме провокират поне да се замисля.

Не приемам и явно невярното твърдение за „деветте реда”, в които Съдът обосновавал извода си за приложението на чл. 5§1d. Обективността изисква да се посочи точно, че в §§ 61-74 (съответно страници 17-21) се  анализира приложимостта именно на посочения текст.

Познавам проблематиката, свързана с малолетните и непълнолетни правонарушители и имам самочувствието да твърдя, че съм работила по нея и в качеството ми на криминолог и изследовател (поради което съм обиколила няколко ВУИ и СПИ, анкетирала съм децата в тях, познавам цялата документация по случаите на всяко едно от тях- последния път беше през лятото на 2009 г.), и в качеството ми на експерт по едно от измененията на ЗБППМН (1996 г.), и като правозащитник, докато подготвях монографията си „Възпитателни мерки за малолетни и непълнолетни правонарушители” . Тъкмо тогава с недоумение констатирах, че нито едно от решенията на Европейския съд по правата на човека по чл. 5§1d въобще не е коментирано от представителите на БХК в техните публикации в последните 10 години. Дълбоко се съмнявам, че не са им били известни.

Странно ми се струва и това да се пренебрегва такъв международен акт, като  Правилата на ООН относно минималните стандарти за осъществяване на правосъдие по отношение на ненавършили пълнолетие лица (т.н. “Пекински правила”).[3] В правило 3.1. е записано, че съответните разпоредби за минималните стандарти за осъществяване на правосъдие по отношение на непълнолетни следва да се прилагат “не само към ненавършили пълнолетие правонарушители, но и към малолетни и непълнолетни, срещу които може да бъде образувано производство за специфично деяние, което не би било наказуемо, ако е извършено от пълнолетни”.(курсивът мой – Св.М.)[4] Съгласно правило 3.2., се препоръчва тези минимални стандарти да се прилагат винаги, когато се образува производство за настаняване или възлагане на грижи по отношение на ненавършили пълнолетие лица. В коментара към правило 3 е изтъкнато, че то разпростира защитата, предоставена от Правилата на ООН относно минималните стандарти за осъществяване на правосъдие по отношение на ненавършилите пълнолетие лица и  към  т.н. “нарушения, свързани със статуса”, каквито са предвидени в различните правни системи. Обсегът на проявите, смятани за противообществени при тази възрастова група е по-широк от този при възрастните и е посочен примерно: “бягство от училище, неподчинение в училище и семейството, явяване в нетрезво състояние на обществени места и др”.Наред с това в коментара е пояснено, че Правило 3.1. предвижда минимални гаранции в тези сфери, а правило 3.2. е„желателна стъпка към по-справедливо, равноправно и хуманно осъществяване на правосъдието по отношение на всички малолетни и непълнолетни, нарушили закона.”

Следователно, международните институции изрично признават, че за подобни простъпки могат да бъдат налагани специфични мерки по отношение на ненавършилите пълнолетие лица, но при спазване на техните права. Това правило обаче е в противоречие с тезата на представителите на БХК, според която е налице дискриминация по отношение на малолетните и непълнолетните спрямо възрастните, защото те били санкционирани за деяния, за които лицата над 18 години не носели наказателна отговорност. От тази теза се преминава към следващата – в закона не били описани изрично всички видове противообществени прояви, поради което малолетните и непълнолетните получавали наказания без закон, следователно така се стига до   нарушение и на чл. 7 от Конвенцията. Аргументът, че дори Комитетът на ООН по правата на детето през 2008 г. ни бил препоръчал да преосмислим нашето законодателство в тази насока (и неопределеността на понятието „противообществена проява”) не ми се струва с особена „тежест”, тъй като ми е известна технологията по изготвянето на тези доклади и че зад тях стоят националните експерти и неправителствени организации. С други думи, това са тезите на  същите среди, които поддържат тезата, че настаняването в специализирани училища е вид  лишаване от свобода, но вече „облечени” под формата на документ на международен орган.

Обективността изисква да признаем, че когато Европейският съд говори за закон, той анализира и практиката по прилагането му – т.е. как се тълкува той от съдилищата. В този смисъл няма съмнение за какви прояви се налагат възпитателни мерки по националното законодателство, както и че те не са по-различни от тези, прилагани в други национални правни системи. Затова Съдът е взел предвид не само статистическите данни, представени от съдилищата (както твърди г-н Кънев). Той се е позовал и на становището на един от най-изтъкнатите български криминолози и изследователи на тази проблематика – проф. Боян Станков.

Проведеното от мен проучване на над 200 постановени съдебни решения от 64 районни съдилища, от които 25 в областни градове ми дават основание да оборя тезата на г-н Кънев, че „някъде в България се налагат възпитателни мерки, най-често от местните комисии, чиито решения не се обжалват”, а „на други места в България не се налагат никакви възпитателни мерки”.Някои от тезите на автора показват или очевидното непознаване на последните изменения в ЗБППМН от 2004 г., или преднамереното (отново) премълчаване на законовото основание за дадено процесуално действие от страна на съда (пример – какво било законовото основание да се назначи вместо служебен защитник, „ чиновник от местната дирекция „Социално подпомагане”)

Намирам, че е некоректно и в голяма доза необективно да се премълчават отделни аргументи от мотивите на решението или те да се представят превратно.  Така тезата, изложена от г-н Кънев става още по-уязвима, защото той не просто представя своята гледна точка –  другата гледна точка, а една твърде пристрастна и необективна позиция, която е като криво огледало на реалността. Останах с впечатлението, че преди подготвянето на жалбата са били маркирани основните текстове, по които трябва да се повдигнат оплаквания, а едва след това са излагани фактите и са търсени аргументи в защита на вече предпоставените цели.

Поради тази причина не е правен досега коментар на делото Bouamar c.Belgique, requête no 9106/80, arrêt du 29 fevrier 1988,§§43, нито то е споменато в материала на г-н Кънев. Именно с това решение Европейският съд е изработил  «стандарт» относно това – кога държавите могат да се позовават на  чл. 5 § 1, буква „d”.  По това дело едно непълнолетно момче било настанявано девет пъти  в затвор като своеобразна превантивна мярка с временно действие на основание  Закона за закрила на детето, докато му бъде намерено подходящо место или лице, което да поеме грижите за него. Всяко едно от тези задържания никога не превишавало законноустановения максимален срок от 15 дни. Така за по-малко от една година (291 дни)  в продължение на 119 дни  то било лишено от свобода. Преди да се прибегне до тази мярка, поради проблеми от семейно естество, които довели до личностови деформации, непълнолетният  бил неколкократно  настаняван в институции за контролирано изследване и възпитателен надзор като форма на превантивна социална мярка по Закона за закрила на детето от 1965 г.[5]Тъй като бил заподозрян в извършването на редица престъпления и  правонарушения, имал опасно поведение към другите деца и се държал арогантно, неговото поведение било разглеждане неколкократно от съда в Лиеж. По инициатива на прокуратурата след поредните му прояви, изразяващи се в «опасно поведение» (докато се намирал в един център за наблюдение и възпитателен надзор), съдът постановил временно да бъде настанен в затвор. Между отделните му задържания  момчето било предоставяно за отглеждане на бащата под надзора на социалните служби или на лелята, но след непродължителни периоди от време съдът отново бил сезиран от съответните официални власти във връзка с поредната проява  на непълнолетния с искания за настаняване в специализирана институция. Обяснението на властите било, че не могли да намерят подходящ човек, който би се съгласил да се грижи за него, нито пък имало подходящо място за настаняването му, тъй като на територията на тази област от страната нямало свободни места в институции от затворен тип за непълнолетни извършители на правонарушения. Другите институции за обучение и изследване отказвали да приемат непълнолетния поради формални основания. Всеки път съдът постановявал поредното задържане докато социалните служби намерят подходящо решение на случая.

Европейският съд изследва най-напред законността на тези настанявания, като анализира националното законодателство и доколко лишаването от свобода съответства на целите на чл. 5. Той  винаги прави уговорката, че няма за цел да дава оценка на която и да е национална правна система по принцип, но важното е тя да бъде либерална по дух. В този смисъл той констатира, че  белгийският закон от 1965 г., като е преследвал превантивни цели, е  предвиждал редица мерки, чрез които да се избегне в максимална степен намесата на наказателните юрисдикции и налагането на наказание лишаване от свобода, когато става въпрос за ненавършили пълнолетие лица. Затова в закона били изрично изброени хипотезите, в които е допустимо задържането  на непълнолетни.Самата процедура предвиждала съдията да изслуша непълнолетния, който имал право да бъде представляван от адвокат В чл. 53 от закона било предвидено изключение, изразяващо се в това, че е допустимо временно настаняване на непълнолетно лице в затвор, когато е налице «материална невъзможност» – т.е. не е възможно да се намери близък или подходяща институция, която да се съгласи да приеме детето.

В тази връзка съдът отбелязва, че настаняването на един непълнолетен в  затвор не би довело до нарушаване на чл. 5 § 1, буква „d”. Обаче «законността» включва преди всичко съответствието на лишаването от свобода с  изискванията на ограниченията, визирани в  чл. 5 § 1.Анализирайки смисъла на текста и употребения предлог „за да” (“pour”, “for the purpose of”), Съдът изтъква, че „лишаването”, за което става дума в текста, „представлява средство да се осигури поставянето на заинтересованото лице под „възпитателен надзор”.[6] В случая  той констатира, че след като белгийското правителство, с оглед   превенция на правонарушенията на непълнолетните, е избрало една система за надзор с възпитателна цел, то е било длъжно да създаде и подходящите институционални гаранции, които да отговарят както на сигурността, така и на целите на възпитанието, записани в националния закон, а така също те да са в съответствие и с  изискванията на чл. 5 § 1, буква „d”. В периода, когато са се случили събитията обаче,  в Белгия  не е съществувало нито едно затворено заведение, което да е в състояние да приема ненавършили пълнолетие лица с проблемно поведение, макар че, националният закон никъде не предвиждал и че настаняването трябва да бъде незабавно. Затова Европейският съд заключава, че самото задържане на непълнолетно лице„в условия на същинска изолация и без помощ от персонал с педагогическа квалификация не може да се смята насочено към постигането на възпитателни цели” и затова е налице нарушение на чл. 5 § 1, буква „d”.[7]   Следователно, в този случай за Съда нарушението се заключава не в това, че в закона съществува  възможност, макар и като изключение и като временна мярка един непълнолетен да бъде настанен в затвор, а най-вече и преди всичко поради факта, че  там не са съществували условия и не са били осигурени гаранции за осъществяване на надзор с възпитателна цел.

Случаят на Д.Г. е подобен на описания по-горе[8]. Непълнолетно момче от две-годишна възраст е било поставено под грижите на социалните служби поради това, че бащата изтърпявал присъда, майката водела „хаотичен начин на живот”, а четири от общо петте деца били с криминални прояви или злоупотребяващи наркотици. Отглеждано в институции или приемни семейства, то имало различни прояви – както свързани с насилие по отношение на другите, умишлени пожари и други нарушения, така и прояви на автоагресия. Експертизите показали наличието на сериозни личностови разстройства, но властите констатирали, че в Ирландия няма подходяща институция, в която момчето да бъде настанено, задържано и обгрижено. Така се стигнало до неколкократни сезирания на съда, който приел, макар и с неохота, че най-подходящо би било като временна мярка, докато се намери по-добро решение, непълнолетният да бъде настанен в затвор за младежи (лица на възраст 16-17 години с мярка за неотклонение задържане под стража или осъдени на лишаване от свобода). Същевременно с решението били определени задължения както на социалните служби, така и на администрацията на пенитенциарното заведение. Срокът на настаняването на няколко пъти бил удължаван по молба на властите, за да успеят да намерят и оборудват подходящо место за непълнолетния и така той престоял сред други затворници с някои прекъсвания  до април 1998 г. През това време имал право да посещава курсовете за обучение и квалификация вътре в затвора, предназначени за всички затворници, както и да спортува или да се занимава с други дейности, но съобразно установения режим на пенитенциарното заведение, като през определени интервали на денонощието килията била заключвана. Позицията на правителството била, че Д.Г. бил настанен в затвора именно с цел да му бъде осигурен надзор с възпитателна цел. Съдът подлага на анализ  това твърдение, за да установи дали лишаването от свобода е законно и дали решението на властите отговаря на изискванията на чл. 5 § 1, буква „d”.  Той констатира, че с оглед съответствието с вътрешното право, няма да подлага на съмнение компетентността на съда да наложи такава мярка и че тя е постановена съобразно националния закон. Съдът изтъква, че пребиваването  на момчето в институцията „Сент Патрик” не представлява само по себе си мярка с възпитателна цел, тъй като това е затвор и жалбоподателят там е бил подчинен на действалия по онова време режим на дисциплина. Обстоятелството, че вътре са съществували образователни услуги и такива за отдих и спорт, които били факултативни, не доказва, че са изпълнени целите на нормата на чл. 5, още повече, че непълнолетният не се е възползвал от тях, но и от досието му се установява, че службите не са предприели никакви допълнителни мерки през този период за работа с него. Ето защо Съдът намира, че лишаването от свобода на Д.Г. в периода 27 юни – 28 юли 1997 г. е несъвместимо с чл. 5 § 1, буква „d”.

Същевременно, Съдът не е намерил нарушение по повод настаняването на 17-годищно момиче във възпитателно заведение от закрит тип с голяма степен на сигурност, доближаващо се до затворите за възрастни, по жалбата на Сузи Конярска срещу Великобритания.[9] По това дело девойката е повдигнала  наред с другите си оплаквания и такова по чл. 5, § 1, буква „d” за това, че била настанена по разпореждане на съда  и на основание чл. 25 от Закона за детето от 1989 г. в специализирана институция за млади хора със сериозни проблеми във възпитанието. Съдът не приел възраженията на жалбоподателката, че не е била настанена в центъра с възпитателна цел, тъй като била надхвърлила задължителната за обучение възраст (тъй като била на 17 години). Анализирайки всички предприети по отношение на нея мерки от страна на родителите и местните власти, той констатирал, че това е една дълга история на усилията, които са били предприемани по отношение на момиче с разстройство в поведението и диагноза психопатия, която води до застрашаване както на околните, така и на нея самата. Макар и да е надхвърлила възрастта за задължително обучение, настаняването не противоречи на текста на нормата на буква „d”(в него единствено е посочено, че се допуска задържането на лица ненавършили пълнолетие). Съдът констатирал още, че в заведението се е прилагал мултидисциплинарен възпитателен подход и са били осигурени образователни програми в малки групи за трима-четирима души и дори индивидуално обучение, а самата жалбоподателка се е възползвала от част от тях. Затова той достига до извода, че лишаването от свобода е било оправдано и е отговаряло на изискванията на чл. 5, § 1„d”.

Съвсем целенасочено направих анализ на тези дела, тъй като не приемам странния аргумент на г-н Кънев, че  решението на Европейския съд  в българския случай било в противоречие с приетата от правителството Концепция за държавна политика в областта на правосъдието за детето. Да не би авторът да твърди, че Съдът е трябвало да вземе предвид изложените в нея „идеи”, които целят да разрушат единствената оцеляла система за превенция без да се създаде на нейно место нова? Или по силата на някаква конституционна разпоредба един политически документ стои над Европейската конвенция за правата на човека?

Аз твърдя точно обратното – българското правителство следва да преосмисли своята концепция докато още не е късно и да не предприема „революционни” стъпки преди да се запознае с ефективните и работещи механизми на другите европейски страни, в които функционират отдавна институции от типа на нашите СПИ и ВУИ.

Цинично е да се развява флагът „Да защитим правата на децата”, зад който се крият за жалост твърде много финансови интереси на разни групи, които работят по различен тип финансирани отвън програми и преследват свои лобистки цели, които нямат нищо общо с истинските и реални проблеми на децата.

Мисля си, че вероятно тази жалба щеше да бъде оценена много по-сериозно, ако  беше фокусирана само към проблемите за настаняванията в Домовете за временно настаняване на малолетни и непълнолетни и в т.н. „кризисни центрове”. За разлика от г-н Кънев аз не намирам, че това са странични въпроси, защото настаняванията в кризисни центрове се практикуват за продължителни периоди от по 6 месеца по отношение на едно и също дете неколкократно, но за да се избегне съдебния контрол, се използва евфемизмът, че това било „социална услуга”, а не настаняване в институция. Настаняването пък в Домове за временно настаняване на малолетни и непълнолетни в редица случаи се практикува като своеобразна мярка за неотклонение на непълнолетни лица и продължава само с прокурорско разпореждане до два месеца без да има произнасяне от съд.

Ето това са сериозните въпроси, които можеха да бъдат  предмет на една жалба и отзвукът от нея би бил много по-силен.

Този отговор по повод материала на г-н Кънев е провокиран от все по-нарастващото ми безпокойство, че определена група лица, които се ползват с доверието на управляващите, е успяла да им внуши, че именно тя разбира и е компетентна да подготвя законодателството в тази област, а крайната й цел е насочена просто към разрушаване изцяло на всичко съществуващо до този момент.

То и Херострат е останал в историята, но помните ли с какво?

[1] В контекста на разглежданата проблематика са постановени няколко решения по основателност, едно по допустимост и е налице едно приятелско уреждане на спора: Bouamar c. Belgique, requête no9106/80, arrêt du 29 fevrier ;  D.G. c.Irlande, requête n^o 39474/98, arrêt du 16 mai 2002; Suzie Koniarska v. United Kingdom, Application no. 33670/96, decision as to the admisssibility, 20 October  2000;  Jan Jeffrey KROPS v. the Netherlands, Application no. 26748/07, decision 23 March 2010 и др.

[2] ван Дайк, П, ван Хууф, Г.Й.Х. Европейската конвенция за правата на човека – теория и практика. С.: Фондация „Български адвокати за правата на човека”, 2000 , с.333;  La Convention européenne des droits del`home (Commmentaire article par article),sous la direction de Luis-EdmondPettiti, Emmanuel Decaux et Pierre-Henri Imbert Paris:Economica, 1995, p.195;Harris, D.J., O`Boyle, M., Warbrick C. Law of the European Convention onHuman Rights. second edition New York. : Oxford University Press,2009,  p.152.

[3] Следва да се вземе предвид, че Пекинските правила са създадени за гарантиране правата на непълнолетните извършители на престъпления и на това обстоятелство обръща внимание Б.Станков, акцентирайки върху оригиналния английски текст (juvenileoffenders), тъй като в различни издания на български език преводът   е неточен и това създава възможност за нееднозначно тълкуване.

[4] Правила на ООН относно минималните стандарти за осъществяване на правосъдие по отношение на ненавършили пълнолетие лица (Пекински правила), приети с Резолюция 40/30 на ОС на ООН от 29 ноември 1985 г. , 96-о пленарно заседание). В:Правосъдие по отношение на малолетни и непълнолетни.София, 2002.

[5] Съгласно закона от 1965 г., чиято цел е насочена към защита на здравето, нравствеността  и образованието на младежи, ненавършили 18 години, за извършените от тях правонарушения  могат да се прилагат само  мерки за надзор, обучение и такива с предпазващ характер. В него се съдържат разпоредби за  „социална защита” и такива за „юридическа защита”. Последните се прилагат по отношение на следните категории лица, изчерпателно изброени в чл. 36: ненавършили пълнолетие, чието здраве, сигурност или нравственост са поставени в опасност било поради средата, в която са отглеждани, било поради действията, които извършват, или поради условията на тяхното образование са компрометирани поради поведението на лицата, които се грижат за тях; б) по отношение на лица, установени да скитат или просят, или обичайно ангажирани с такива дейности; в)по отношение на ненавършили пълнолетие, срещу които е започнало наказателно преследване за извършено престъпление. По отношение на тези категории лица в чл. 37 от  закона са предвидени следните мерки:  порицание, поставяне на лицето под наблюдение от страна на комисията за закрила на детето; задължаване на  ненавършилия пълнолетие   да посещава училище или определен образователен курс, да изпълнява указанията на център с образователна или психологическа насоченост и пр. , както и настаняване на такова лице в държавна институция за възпитателен надзор. Първоначално те са били   „отворени” – с полу-свободен  режим, като има разделение в зависимост от пола на лицата – само за момчета и отделно за момичета . От 1981 г. е открита и институция от. „затворен тип” за ненавършили пълнолетие с твърде проблемно поведение. Тези заведения са различни и нямат нищо общо със затвора, в който могат да бъдат настанявани след осъждането си навършилите 16-годишна възраст – §§25-29 от решението. 

[6] § 50 от решението

[7] §52  от  решението

[8] Вж. D.G. c. Irlande, requête n^o 39474/98, arrêt du 16 mai 2002

[9] Вж. Suzie Koniarska v. United Kingdom,  2-5.

Решението А. и други  срещу България[1]

Днес, 29 ноември, Европейският съд по правата на човека постанови едно важно за България решение, отнасящо се до различните мерки, които се предприемат по отношение на  малолетни и непълнолетни с отклонения в поведението, характеризирани като противообществени прояви. Решението е особено актуално и идва навреме, тъй като към настоящия момент е в процес на подготовка ново законодателство в областта на правата на децата. Както бе официално заявено неотдавна, приетата концепция в тази област цели да обхване и да регулира цялостно проблемите на всички деца, така че в единен нормативен акт да фигурират както разнообразните мерки за закрила, така и тези, насочени към децата с отклонения в поведението. Струва ми се, че решението на Съда очертава своеобразен стандарт кои законодателни решения и практики (съществуващи в настоящия момент) са неприемливи и противоречат на европейските стандарти, а кои от тях, въпреки твърденията на редица неправителствени организации и експерти – са в унисон с европейските практики и поради това би било грешка, ако се откажем от тях.

Жалбата е депозирана от пет момичета, които към 2008 г. са били непълнолетни и са били настанени във възпитателното училище – интернат /ВУИ/ в с. Подем по силата на съдебни решения за различни противообществени прояви (проституция, бягства от къщи и училище). Едно от момичетата – А., преди този момент е било настанено по административен ред в кризисен център за деца по разпореждане на Дирекция „Социално подпомагане“ – гр. Плевен. Там то престоява повече от щест месеца. По предложение на местната комисия за борба срещу противообществените прояви /МКБППМН/ съдът определя възпитателната мярка „настаняване във ВУИ” на жалбоподателката, след което тя е преместена от кризисния център във ВУИ.

По отношение на другото момиче – Б., в периода 2007-2008 г. са определяни различни възпитателни мерки, включително и предупреждение за настаняване във ВУИ, които не оказват никакво влияние върху поведението й.  По предложение на местната комисия в районния съд е образувано възпитателно дело и с решение от 27 май й е определена най-сериозната възпитателна мярка – „настаняване във ВУИ”. Междувременно – в хода на производството и преди да бъде изпратена в специализирана институция с образователна цел – двукратно за различни периоди от време тя  е настанена   в  Дом за временно настаняване на малолетни и непълнолетни (от 10 до 27 май 2008 г. и от 7 до 21 юли 2008 г.). Първия път това е направено по искане на местната комисия, втория – по разпореждане на прокурор. Съгласно ЗБППМН не е регламентирано правото на лицето да оспорва това настаняване пред съд.

Останалите три момичета са настанени във ВУИ с решения на районния съд за различни по характера си прояви – не посещаване на училище, липса на родителски контрол, изолиране от неблагоприятната среда на криминално проявени „лица от малцинството“, бягства от дома, водене на безразборен сексуален живот, проституция с пълнолетни лица.

Мотивите на решението по повод всяко едно от оплакванията са структурирани в две части. В първата са изложени аргументи по неоснователността и/или недопустимостта на част от оплакванията.

В жалбата са повдигнати множество оплаквания за нарушаване на Конвенцията. Основното от тях е по чл. 5§1а. Твърди се, че настаняването във ВУИ представлява лишаване от свобода  и съдържа всички елементи на такова лишаване – принудително настаняване в затворена институция, ограничаване възможността за свободно придвижване, ограничаване възможността за самостоятелно определяне режима на живот и социалните контакти. Освен това, тези мерки били налагани за деяния, голяма част от които не са престъпления и по своя характер имали репресивен характер. Изтъкнато е, че   законът не е посочил изрично кои са видовете прояви, които могат да бъдат характеризирани като „противообществени” и тази непредвидимост на закона създава възможности за произвол. Самите ВУИ не били възпитателни центрове, тъй като в тях били настанявани както девойки, извършили престъпления, така и такива, с други проявни форми на отклоняващо се поведение. Изложена е тезата, че не е налице една от хипотезите, при която е допустимо лишаването от свобода – тази по чл. 5§1d. Съгласно този текст, не е незаконосъобразно лишаването от свобода на непълнолетно лице, ако е постановено на базата на законосъобразно решение, „за да се осигури надзор с възпитателна цел или законосъобразно лишаване от свобода на такова лице, с цел да се осигури неговото явяване пред предвидената в закона институция”.

 Съдът установява, че жалбоподателките реално се били лишени от свобода, но доколкото те не са извършили никакво престъпление, техният случай не попада в приложното поле на чл. 5§1а. Затова той подлага на анализ приложимостта на чл. 5§1d в светлината на своята практика по сходни дела. В мотивите се изтъква, че според жалбоподателките нормите на ЗБППМН, свързани с налагането на възпитателни мерки, не са достатъчно точни и прецизни, тъй като липсва изчерпателен списък на проявите, които се възприемат като противообществени, а в закона е дадено само едно много общо определение. Съдът се съгласява с това твърдение, но отбелязва, че съществува добре установена съдебна практика, съгласно която бягствата от училище и от къщи, както и проституцията, са считани като противообществени прояви, заради които могат да се определят различни по вид възпитателни мерки, включително и настаняването в специализирани институции. Колкото до самата процедура по настаняване, съдът не установява да е допуснато нарушение както на националния закон, така и на Конвенцията. Същевременно той изтъква, че жалбоподателките не са се оплакали, че са били лишени от образователни грижи, че не са могли да се възползват от училищно обучение в институцията, в която са били настанени, поради което той не би могъл да заключи, че държавата не е изпълнила задължението си да предостави  надзор с възпитателна цел, съгласно изискванията на чл. 5§1 d.

Противно на твърденията, изложени в жалбата, Съдът не възприема тезата на жалбоподателките, че те били настанени с цел да изтърпяват наказание, тъй като в същите училища се настаняват и извършители на престъпления, включително и когато делото им се разглежда от наказателен съд и наказателната санкция се заменя с мярка за обществено въздействие. Той изтъква, че „решенията на властите се вписват в рамката на сериозните усилия, насочени да поставят жалбоподателките в пространство, което им предоставя възпитание под наблюдение и възможност да продължат училище. Той отбелязва в тази връзка, че е в тежест на Държавата позитивното задължение да защитава непълнолетните, а в изключителни случаи – да ги отделя от среда, която не е благоприятна за тях.”(§73)

В светлината на изложените съображения Съдът не намира нарушение на цитираната разпоредба, тъй като ВУИ (както и социално-педагогическите интернати), дори и когато настаняването в тях бе извършвано по административен ред, а не както е по действащия закон след промените от 2004 г., винаги са били места, в които са били предоставяни както образователни, така и възпитателни грижи на малолетните и непълнолетните правонарушители.

В жалбата е повдигнато оплакване за дискриминационно третиране на жалбоподателките по признака възраст. Изтъкнато е, че за разлика от пълнолетните, които не подлежат на непредвидимо лишаване от свобода заради недефинирани простъпки, несъставомерни по НК, жалбоподателките са били наказани за различни деяния, които не представляват престъпления по закон и не са наказуеми за възрастните. Съдът не споделя доводите, изложени в жалбата и изтъква, че различието в третирането не може да бъде определено като дискриминация. То произтича от целта на защитата, а не е репресивно и се основава на обективни и обосновани цели, поради което оплакването е неоснователно.

Оплакването на допуснато нарушение на наказателните аспекти на правото на справедлив процес по чл. 6 от Конвенцията е отхвърлено от Съда като недопустимо ratione materiae поради това, че чл. 5§1d дори не изисква мярка от такъв характер да бъде постановявана от съд. Той напомня, че приложената по отношение на жалбоподателките възпитателна мярка е част от съвкупността от възпитателни мерки, които могат да бъдат приложени по отношение на малолетни и непълнолетни,  и тя няма характеристиките на наказателна санкция.

От друг зрителен ъгъл (освен по чл. 14) жалбоподателките повдигат оплакване и за нарушение на чл. 7 (nullum сrimen nulla poena sine lege – няма престъпление и наказание без закон). Според тях, те са били осъдени за антисоциално поведение, каквито деяния не са въздигнати в престъпление, съгласно националния НК. Съдът напомня, че приложимостта на  чл. 7§1 е подчинена на съществуването на едно „наказание”, поради което  преценката изисква да се  установи дали процесната мярка е наложена в резултат на осъждането за извършено престъпление. Поради това, че той вече е достигнал до заключението, че жалбоподателките не са били осъдени за извършено престъпление в хода на процедура, която е довела до наказателна санкция, чл. 7 не намира приложение.

Като неоснователни са възприети и оплакванията за нарушение на правото на личен живот на жалбоподателките поради факта на настаняването им в тези заведения, в които са изпращани и лица, извършили престъпления, тъй като там били принудени да контактуват с тези лица. Съдът изтъква, че с оглед възприетите от него заключения за липса на нарушения на чл. 5§1, чл. 6 и 7, оплакването по чл. 8 е недопустимо.

Във втората част на мотивите, обособени в два самостоятелни раздела, са разгледани оплаквания, за  които съдът намира, че са основателни.

Едното от тях е свързано с процедурата по настаняване в т.н. „кризисни центрове за деца”. То е повдигнато от жалбоподателката А., като се твърди, че, макар и по своето съдържание те да представляват лишаване от свобода, по време на двете й настанявания мерките не са били постановени от съд. Правителството оспорва приложимостта на чл. 5, но Съдът отхвърля възраженията му и изтъква, че тези центрове са затворени учреждения, в които жалбоподателките са подложени на ограничителен режим и непрекъснато наблюдение и са могли да отсъстват оттам само след изрично разрешение и при условие, че са придружавани от социален работник. Когато жалбоподателката не се върнала в кризисния център, тя била издирвана от полицията и заведена отново там. Освен това продължителността на настаняване за повече от 6 месеца очевидно води до извода, че върху жалбоподателката неизбежно са оказали отрицателно влияние строгият режим и ограничаването на свободата. Съдът припомня, че чл. 5§1 изисква преди всичко „законност” на лишаването от свобода, поради което Конвенцията изисква в националното законодателство да са предвидени съответните норми, които ще гарантират, че лишаването от свобода – както в материалин, така и процесуален аспект, ще създава достатъчно гаранции, за да не прибягва до произвол.  В настоящия случай Съдът отбелязва, че по Закона за закрила на детето съдилищата са компетентни да се произнасят по настаняването на деца в кризисни центрове. Но в конкретния случай жалбоподателката е била настанена в такъв по разпореждане на местната дирекция за социално подпомагане, която не е оправомещена да прилага подобна мярка. [2] Поради това Съдът приема, че настаняването в кризисен център противоречи на националното право . Ето защо тази констатация за него е достатъчна, за да установи нарушение на чл.5§1 без да му се налага да отговаря на въпроса дали мярката отговаря на изискванията на чл. 5§1d.

Доколкото действия, като описаните по-горе, са общоприети и се възприемат като законосъобразни, е наложително по административен път Агенцията за закрила на детето да информира дирекциите за социално подпомагане в цялата страна да преустановят тази неприемлива практика и да следват процедурата, предписана за настаняването на деца в социални заведения. Противното би довело до множество повтарящи се жалби с предизвестен изход.

В самостоятелен раздел на решението е направен анализ на още едно оплакване, свързано с настаняването в Домовете за временно настаняване на малолетни и непълнолетни /ДВНМН/. Такова оплакване е повдигнато от втората жалбоподателка, която двукратно е била настанена в такова заведение. Тя е изтъкнала, че не е имала право да обжалва настаняването си там. Съдът припомня, че чл. 5§4 признава правото на лицата, лишени от свобода, да обжалват своето задържане пред съд, който е длъжен да се произнесе в кратък срок. Ако то е постановено от друг орган, тогава държавата трябва да предостави ефективно средство на втори орган, който да отговаря на процедурните гаранции за независим и безпристрастен съд. В конкретния случай Съдът установява, че жалбоподателката е била двукратно настанена в ДВНМН – първия, по нареждане на местната комисия за борба срещу противообществените прояви, втория – по разпореждане на прокурор. [3] Нито единият, нито другият орган не предоставят гаранциите, предвидени в чл. 5§4 от Конвенцията, изисквани за постановяване на мярката от „съд”. Поради това контролът за законност на тези настанявания не е предмет на обсъждане от тяхна страна. Същевременно липсва както законова регламентация, така и практика, която да доказва, че налагането на подобна мярка може да бъде контролирано от съд и че жалбоподателката е разполагала с правото да оспорва тези мерки в един по-късен момент. Ето защо Съдът установява нарушение на чл. 5§4 по повод липсата на съдебен контрол за настаняването в Домовете за временно настаняване на малолетни и непълнолетни.

Това налага спешното внасяне на промени в сега действащия ЗБППМН, визиращи настаняването в ДВНМН да се извършва по разпореждане на съда, а в спешни случаи предприетата мярка да бъде одобрена от съда след изслушването на детето.

Решението А. и други срещу България следва следва да бъде подложено на задълбочен анализ и с него да бъдат запознати   районнити съдии и прокурори, които разглеждат възпитателни дела. То следва да бъде направено достояние на всички институции, които имат компетенции в сферата на правата на децата, тъй като голяма част от повдигнатите в него проблеми биха могли да се решат с организационни, а не законодателни мерки.

Същевременно то би следвало да се вземе предвид и при подготовката на новото законодателство в областта на правата на детето, за да не се стига до неоправдани псевдо „революционни” промени под лозунга „в името на детето”.

Резюме

През последните години се осъществяват все по-малко  научни изследвания в областта на престъпността и другите  форми на отклоняващо се поведение. Редица важни изследователски звена бяха закрити (като Съвета за криминологически изследвания) или силно редуцираха дейността си (като Института по социология при БАН), други имат преди всичко ведомствена насоченост (като Научно-изследователския институт по криминалистика и криминология на МВР). Така представителите на трите власти бяха лишени от специализирана информация, която можеше да им послужи, от една страна, като ориентир при формирането на наказателната политика, а от друга – да даде оценка на ефективността на едно или друго законодателно решение. Липсата на проучвания относно постигнатия ефект от приемането на нов закон (респективно  от съществени изменения в действащ такъв) води до това, че вместо да се постига  целения резултат, на практика регулираният чрез правото проблем се задълбочава още повече.

Настоящата монография има за предмет да представи оценка от подобен характер. Изследван е ефектът на измененията в Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетни и непълнолетни от 2004 г. върху цялостната дейност на специализираните институции и органи в сферата на превенцията на правонарушенията на лицата на възраст от 8 до 18 години. В анализа е поставен най-голям акцент върху практиката на съдилищата  по настаняване на малолетни и непълнолетни в специализирани възпитателни заведения – социално-педагогически интернати /СПИ/ и възпитателни училища-интернати /ВУИ/. Цялото изследване е пречупено през призмата на  съответствието на закона и практиката с Европейската конвенция за правата на човека. Направени са много препоръки  във връзка с подготвяната концепция за правосъдие по отношение на малолетните и непълнолетните.

Теренното изследване е проведено през юли 2009 г. във ВУИ – гр. Ракитово и СПИ – с. Лик, като е проучена цялостната документация за всички лица, които по документи са били настанени там към юли същата година (социални доклади, доклади на членове на местни комисии, характеристиките от инспекторите от детска педагогическа стая, протоколи и решения на местни комисии и пр.). Извадката е представителна и обхваща около 1/3 от всички малолетни и непълнолетни, настанени в такъв тип институции. Проучени са и 221 съдебни решения на 64 районни съдилища от цялата срана, постановени в периода януари 2005 – декември 2010 г. по образуваните особени производства за налагане на мерките, свързани с настаняване в институция.

Монографията съдържа шест глави. В първата е направен обзор на научната литература по въпроса относно същността на понятието „противообществена проява” . Въз основа на анализ на характера на особеното производство по налагане на възпитателните мерки „настаняване в СПИ” и „настаняване във ВУИ” е изложена тезата, че по своя характер тази процедура е административна или поне стои най-близо до нея, поради което и съдебната практика би следвало да се уеднакви, като производствата бъдат  характеризирани като административни и се осъществи препращане към АПК.

Във втората глава са представени някои аспекти на процедурата пред местните комисии. Третата е посветена на анализ на практиката на районните съдилища при определянето на възпитателните мерки, свързани с настаняването в институции. Изложени са обобщените констатации относно типичните нарушения както от външна, формална гледна точка, така и с оглед качеството на съдебните актове и причините за разнородната практика. В четвърта глава е направен анализ на процедурата пред окръжните съдилища, действащи като въззивна и последна инстанция.   В пета глава са  представени вижданията на автора относно някои несполучливи законодателни решения  при промените в ЗБППМН през 2004 г., а така също са изтъкнати и констатираните в практиката проблеми във връзка с празнотите в закона. В последната глава е направен анализ на процедурата по настаняване в специализираните институции и съответствието й с Европейската конвенция за правата на човека на основата на съществуващата практика на Европейския съд в тази област.

В заключението на монографията, освен изводите, са представени вижданията на автора относно насоките на реформа в сферата на правосъдието на малолетните и непълнолетните.

Resume*

During the past years scientific researches in the field of the criminality and other forms of delinquencies have been held less and less often in Bulgaria. Several important research units have been abolished (for example: the Criminology Research Council) or have significantly reduced their activities (for example: The Institute of Sociology, a part of the Bulgarian Academy of Sciences), or their activity is mainly within the respective department (for example: Research Institute for Forensic Science and Criminology, Ministry of Interior). Thereby the representatives of the three authorities have been deprived of important specialized information that could have been useful as a reference point for developing new strategies in the criminal policy, or for evaluating the efficiency of a certain legislative decision. The lack of any research on the effects of implementing new laws (respectively the effectiveness of the considerable amendments in the old ones), leads to these new laws not achieving the desired results and making the problem they should have addressed even more serious.

This monograph aims at presenting an evaluation on this subject and particularly investigates the effect of the 2004 amendments in the Juvenile Delinquency Act (JDA) on the entire activity of the specialized institutions and bodies in the sphere of prevention of the delinquencies of the minors and adolescents of the age between 8 and 18. The monograph emphasizes on the judicial jurisprudence in relation with the placement of minors and adolescents in the specialized juvenile institutions – social-pedagogical boarding schools and correctional boarding schools. The entire research focuses on the conformity between the Bulgarian legislation and jurisprudence and the European Convention on Human Rights. Many recommendations are made regarding the strategy for justice for minors and adolescents, which is being developed.

The field research was carried out in the social-pedagogical boarding school in the village of Lik and the correctional boarding school in the city of Rakitovo in July 2009. The entire documentation about all individuals, who have been placed there up by July 2009, has been examined (including the social reports, the reports, made by the members of the local commissions, the characteristics, made by the inspectors of the Children’s Pedagogical Rooms, protocols and decisions of the local commissions, etc.). The minors and adolescents placed in these specialized institutions represent more than one third of all children placed in such institutions. More than 221 judgments rendered by 64 Bulgarian district courts in the period of 2005 – 2010 have been examined; all of them concern the special proceedings in relation with the measures for placement in such institutions.

The monograph consists of six chapters. The first one makes a research in existing scientific literature to give a thorough definition of the term “delinquency”. Based on an analysis of the special proceedings about the enforcement of the correctional measures “placement in a social-pedagogical boarding schools” and “placement in a correctional boarding schools” a thesis is established that these proceedings are administrative in their characteristics or at least are closest to the ordinary administrative proceedings. This is why the jurisprudence should be equalized and the procedures should be characterized as administrative by their nature and to be transferred to the Code of Administrative Procedure.

In the second chapter some aspects of the procedures before the local commissions are explored. The third chapter includes an analysis of the jurisprudence of the district courts with regard to admeasuring the correctional measures, related to the placement in institutions. Summarized inferences, concerning the most common violations, are also being established and present the exploration of the quality of the judicial acts and the reasons for the contradictory jurisprudence. The fourth chapter includes a detailed analysis of the procedures before the regional courts as an appellate and final instance. The fifth chapter introduces the author’s opinion and visions about some unsuccessful legislative decisions concerning the amendments of the JDA in 2004. This chapter also stresses out the problems raised in the practice because of the various imperfections in the legislation. In the last chapter the procedures for the placement in specialized institutions are analyzed in details, as well as their correspondence to the provisions of the European Convention on Human Rights based on the jurisprudence of the European Court for Human Rights in this field.

In the conclusion of the monograph are presented the author’s views regarding the guidelines for reforms in the field of the minors and adolescents justice.

—–

* translation: Yordanka Bekirska, превод: Йорданка Бекирска

Не/съответствието на процедурата по настаняване в институции с Европейската конвенция за правата на човека

 /научно съобщение за юбилейната конференция на Бургаския свободен университет по повод  20-годишнината от създаването му/

             1.Сътветствие с чл. 5 § 1, алинея „d”

             Без съмнение, настаняването във ВУИ и СПИ, независимо от това  как ще бъде определена тази мярка (като възпитателна, наказателна или принудително-административна), води до ограничаване свободата на малолетните и непълнолетните лица. Ето защо е важно да се анализира доколко са налице основания и спазена ли е процедурата, за да се приеме, че  в тези случаи сме изправени пред едно от изключенията на нормата на чл. 5 от Европейската конвенция за правата на човека, прогласяваща правото на свобода и сигурност.  Това право има изключително важно значение за „едно демократично общество”. Всеки индивид има правото  да не бъде лишен или да не остане лишен от свобода, освен при условията на чл. 5 § 1. Неговите пет алинеи  съдържат изчерпателен списък на основанията, въз основа на които може да се осъществи лишаването от свобода. Мярката няма да е законна, ако не е налице някое от тях. Съдът изследва нейната законност, опирайки се преди всичко на националното право – както по отношение на материалните основания, така и на процедурата. Той изтъква обаче, че само съблюдаването на националното законодателство не е достатъчно -  член 5 изисква освен това съответствие на всяко лишаване от свобода с целта да бъде защитен  индивидът срещу произволното засягане на неговата свобода – т.е. изследва се съответствието на националния закон с Конвенцията. [1]

В чл. 5 § 1, алинея „d” е регламентирано, че това право може да бъде ограничено в две хипотези – в случаите на „лишаване от свобода на непълнолетно лице на основата на законосъобразно решение, за да се осигури надзор с възпитателна цел” или „с цел да се осигури неговото явяване пред предвидените в закона институции”.Този текст, както и останалите пет алинеи, поради това, че визират изключения, могат да бъдат прилагани рестриктивно, за да не се стигне до злоупотреба от страна на държавите, ратифицирали Конвенцията.

С оглед спецификата на настоящото проучване в тази глава ще бъде подложена на анализ само първата хипотеза на алинея „d” – лишаване от свобода с цел да се осигури надзор с възпитателна цел. Следва да бъде отбелязано, че Европейският съд твърде рядко е разглеждал случаи, в които са били  повдигани оплаквания, попадащи в приложното поле на цитирания текст на чл. 5§1 на Конвенцията, поради което и практиката в тази насока не е особено богата.[2]  Както в съдържанието на разпоредбата, така и в изследванията и коментарите на текста, се обръща внимание, че създателите му не са уточнили понятието „непълнолетен” (в английски вариант на Конвенцията е употребен терминът ”minor”, във френския - “mineur”), което идва по-скоро да подчертае, че става дума за лице, ненавършило пълнолетие по националния закон, но без да се уточняват долната или горната възрастова граница и тя да се свързва с неговата наказателна отговорност или неотговорност.[3]  Терминът има „автономно” значение по смисъла на Конвенцията (както и много други).

Обстоятелството, че текстът по своята формулировка се различава от останалите, които започват с думата „всеки”,а анализираната норма визира само ненавършили пълнолетие лица, не ги поставя в дискриминационно положение по повод  възможността им да упражняват другите права по конвенцията. Самият факт, че те не са достигнали определена възраст налага поставянето на известни ограничения. От друга страна, семейното право на всички европейски страни предоставя  права преди всичко на родителите да действат от името и в най-добрия интерес на детето (напр. чл. 2, предл 2 от Първия допълнителен протокол, както и редица конкретни хипотези на чл. 8).

Както отбелязват Питър Ван Дайк и др. в техния труд „Теория и практика по Европейската конвенция за правата на човека”,  самият факт, че в чл. 5, §1, алинея “d” изрично е предвидена хипотезата на лишаване от свобода с цел осигуряване на възпитателен надзор, свидетелства че още при формулирането й се е допускала подобна възможност, поради което и институциите в Страсбург не изключват  прилагането й. В много правни системи такъв вид ограничаване на свободата се допуска именно в интерес на непълнолетния и без оглед на това дали той е извършил или е заподозрян в извършването на престъпление или е просто „дете в риск”, което се нуждае от особена закрила. „В такъв случай се изисква да съществуват основателни опасения, че развитието или здравето на непълнолетния са сериозно застрашени (например при наркомания и/или проституция) или че лицето е малтретирано.”[4] 

Авторите, които изследват практиката на Европейския съд по прилагане на отделните текстове на Конвенцията и историята по създаването на отделните текстове изтъкват, че при анализа на тази норма основният акцент се поставя върху понятието „законен”. При това от  формулировката на алинея „d”  не произтича изискването актът да бъде постановен непременно от съд. Ето защо той може да е издаден и от административен орган. Важното е да се основава на закона – т.е. да има основанието си в националното право. [5]

Въпреки че текстът  е твърде общ и без достатъчна конкретика (което е характерно въобще за всички формулирани права по Конвенцията), Европейският съд изисква строги гаранции, че лишаването от свобода  е оправдано и се извършва с възпитателна цел. В тази връзка той е разработил своеобразен «стандарт» относно това – кога държавите могат да се позовават на  чл. 5 § 1, алинея „d”. Той се съдържа в първото решение, в което е анализирано приложното поле на този текст -  делото Буамар срещу Белгия. [6] По това дело едно непълнолетно момче било настанявано девет пъти  в затвор като своеобразна превантивна мярка с временно действие на основание  Закона за закрила на детето, докато му бъде намерено подходящо место или лице, което да поеме грижите за него. Всяко едно от тези задържания никога не превишавало законноустановения максимален срок от 15 дни. Така за по-малко от една година (291 дни)  в продължение на 119 дни  то било лишено от свобода. Преди да се прибегне до тази мярка, поради проблеми от семейно естество, които довели до личностови деформации, непълнолетният  бил неколкократно  настаняван в институции за контролирано изследване и възпитателен надзор като форма на превантивна социална мярка по Закона за закрила на детето от 1965 г.[7] Тъй като бил заподозрян в извършването на редица престъпления и  правонарушения, имал опасно поведение към другите деца и се държал арогантно, неговото поведение било разглеждане неколкократно от съда в Лиеж. По инициатива на прокуратурата след поредните му прояви, изразяващи се в «опасно поведение» (докато се намирал в един център за наблюдение и възпитателен надзор), съдът постановил временно да бъде настанен в затвор. Между отделните му задържания  момчето било предоставяно за отглеждане на бащата под надзора на социалните служби или на лелята, но след непродължителни периоди от време съдът отново бил сезиран от съответните официални власти във връзка с поредната проява  на непълнолетния с искания за настаняване в специализирана институция. Обяснението на властите било, че не могли да намерят подходящ човек, който би се съгласил да се грижи за него, нито пък имало подходящо място за настаняването му, тъй като на територията на тази област от страната нямало свободни места в институции от затворен тип за непълнолетни извършители на правонарушения. Другите институции за обучение и изследване отказвали да приемат непълнолетния поради формални основания. Всеки път съдът постановявал поредното задържане докато социалните служби намерят подходящо решение на случая.

Европейският съд изследва най-напред законността на тези настанявания, като анализира националното законодателство и доколко лишаването от свобода съответства на целите на чл. 5. Той  винаги прави уговорката, че няма за цел да дава оценка на която и да е национална правна система по принцип, но важното е тя да бъде либерална по дух. В този смисъл той констатира, че  белгийският закон от 1965 г., като е преследвал превантивни цели, е  предвиждал редица мерки, чрез които да се избегне в максимална степен намесата на наказателните юрисдикции и налагането на наказание лишаване от свобода, когато става въпрос за ненавършили пълнолетие лица. Затова в закона били изрично изброени хипотезите, в които е допустимо задържането  на непълнолетни.Самата процедура предвиждала съдията да изслуша непълнолетния, който имал право да бъде представляван от адвокат В чл. 53 от закона било предвидено изключение, изразяващо се в това, че е допустимо временно настаняване на непълнолетно лице в затвор, когато е налице «материална невъзможност» – т.е. не е възможно да се намери близък или подходяща институция, която да се съгласи да приеме детето. Съдът напомня, че националните власти и съдилищата са тези, които следва да тълкуват и прилагат вътрешното право на своята държава. Само по себе си понятието «материална невъзможност» не е достатъчно, за да се констатира незаконност на лишаването от свобода. В тази връзка съдът отбелязва, че настаняването на един непълнолетен в  затвор не би довело до нарушаване на чл. 5 § 1, алинея „d”. Обаче «законността» включва преди всичко съответствието на лишаването от свобода с  изискванията на ограниченията, визирани в  чл. 5 § 1. Анализирайки смисъла на текста и употребения предлог „за да” (“pour”, “for the purpose of”), Съдът изтъква, че „лишаването”, за което става дума в текста, „представлява средство да се осигури поставянето на заинтересованото лице под „възпитателен надзор”.[8] В случая  той констатира, че след като белгийското правителство, с оглед   превенция на правонарушенията на непълнолетните, е избрало една система за надзор с възпитателна цел, то е било длъжно да създаде и подходящите институционални гаранции, които да отговарят както на сигурността, така и на целите на възпитанието, записани в националния закон, а така също те да са в съответствие и с  изискванията на чл. 5 § 1, алинея „d”. В периода, когато са се случили събитията обаче,  в Белгия  не е съществувало нито едно затворено заведение, което да е в състояние да приема ненавършили пълнолетие лица с проблемно поведение, макар че, националният закон никъде не предвиждал и че настаняването трябва да бъде незабавно. Затова Европейският съд заключава, че самото задържане на непълнолетно лице „в условия на същинска изолация и без помощ от персонал с педагогическа квалификация не може да се смята насочено към постигането на възпитателни цели” и затова е налице нарушение на чл. 5 § 1, алинея „d”.[9]   Следователно, в този случай за Съда нарушението се заключава не в това, че в закона съществува  възможност, макар и като изключение и като временна мярка един непълнолетен да бъде настанен в затвор, а най-вече и преди всичко поради факта, че  там не са съществували условия и не са били осигурени гаранции за осъществяване на надзор с възпитателна цел.

Случаят на Д.Г. е подобен на описания по-горе[10]. Непълнолетно момче от две-годишна възраст е било поставено под грижите на социалните служби поради това, че бащата изтърпявал присъда, майката водела „хаотичен начин на живот”, а четири от общо петте деца били с криминални прояви или злоупотребяващи наркотици. Отглеждано в институции или приемни семейства, то имало различни прояви – както свързани с насилие по отношение на другите, умишлени пожари и други нарушения, така и прояви на автоагресия. Експертизите показали наличието на сериозни личностови разстройства, но властите констатирали, че в Ирландия няма подходяща институция, в която момчето да бъде настанено, задържано и обгрижено. Така се стигнало до неколкократни сезирания на съда, който приел, макар и с неохота, че най-подходящо би било като временна мярка, докато се намери по-добро решение, непълнолетният да бъде настанен в затвор за младежи (лица на възраст 16-17 години с мярка за неотклонение задържане под стража или осъдени на лишаване от свобода). Същевременно с решението били определени задължения както на социалните служби, така и на администрацията на пенитенциарното заведение. Срокът на настаняването на няколко пъти бил удължаван по молба на властите, за да успеят да намерят и оборудват подходящо место за непълнолетния и така той престоял сред други затворници с някои прекъсвания  до април 1998 г. През това време имал право да посещава курсовете за обучение и квалификация вътре в затвора, предназначени за всички затворници, както и да спортува или да се занимава с други дейности, но съобразно установения режим на пенитенциарното заведение, като през определени интервали на денонощието килията била заключвана. Позицията на правителството била, че Д.Г. бил настанен в затвора именно с цел да му бъде осигурен надзор с възпитателна цел. Съдът подлага на анализ  това твърдение, за да установи дали лишаването от свобода е законно и дали решението на властите отговаря на изискванията на чл. 5 § 1, алинея „d”.  Той констатира, че с оглед съответствието с вътрешното право, няма да подлага на съмнение компетентността на съда да наложи такава мярка и че тя е постановена съобразно националния закон. Съдът изтъква, че пребиваването  на момчето в институцията „Сент Патрик” не представлява само по себе си мярка с възпитателна цел, тъй като това е затвор и жалбоподателят там е бил подчинен на действалия по онова време режим на дисциплина. Обстоятелството, че вътре са съществували образователни услуги и такива за отдих и спорт, които били факултативни, не доказва, че са изпълнени целите на нормата на чл. 5, още повече, че непълнолетният не се е възползвал от тях, но и от досието му се установява, че службите не са предприели никакви допълнителни мерки през този период за работа с него. Ето защо Съдът намира, че лишаването от свобода на Д.Г. в периода 27 юни – 28 юли 1997 г. е несъвместимо с чл. 5 § 1, алинея „d”.

            Същевременно, Съдът не е намерил нарушение по повод настаняването на 17-годищно момиче във възпитателно заведение от закрит тип с голяма степен на сигурност, доближаващо се до затворите за възрастни, по жалбата на Сузи Конярска срещу Великобритания.[11] По това дело девойката е повдигнала  наред с другите си оплаквания и такова по чл. 5, § 1, алинея „d” за това, че била настанена по разпореждане на съда  и на основание чл. 25 от Закона за детето от 1989 г. в специализирана институция за млади хора със сериозни проблеми във възпитанието. Съдът не приел възраженията на жалбоподателката, че не е била настанена в центъра с възпитателна цел, тъй като била надхвърлила задължителната за обучение възраст (тъй като била на 17 години). Анализирайки всички предприети по отношение на нея мерки от страна на родителите и местните власти, той констатирал, че това е една дълга история на усилията, които са били предприемани по отношение на момиче с разстройство в поведението и диагноза психопатия, която води до застрашаване както на околните, така и на нея самата. Макар и да е надхвърлила възрастта за задължително обучение, настаняването не противоречи на текста на нормата на алинея „d”(в него единствено е посочено, че се допуска задържането на лица ненавършили пълнолетие). Съдът констатирал още, че в заведението се е прилагал мултидисциплинарен възпитателен подход и са били осигурени образователни програми в малки групи за трима-четирима души и дори индивидуално обучение, а самата жалбоподателка се е възползвала от част от тях. Затова той достига до извода, че лишаването от свобода е било оправдано и е отговаряло на изискванията на чл. 5, § 1, алинея „d”.

Ако съпоставим  изискванията на Европейския съд, така както са очертани в горните дела, към настаняването в съществуващите у нас възпитателни институции – СПИ и ВУИ, можем да констатираме следното. На първо място, настаняването в тези интернати се взема въз основа на „законосъобразно” решение от страна на съд, като този съдебен акт подлежи на инстанционен контрол. Доколкото това ограничаване на свобода се налага в съответствие с процесуалните и материално-правните норми на приложимото национално право – Закона за борба срещу противообществени прояви, следва да се анализира дали текстовете на  закона са ясни и предвидими. В този смисъл критика търпи липсата на достатъчно ясна дефиниция на понятието „противообществена проява”. Аз  не споделям  становището на някои автори, че несъответствието се заключавало в това, че малолетните и непълнолетните били преследвани за простъпки, за които възрастните не понасяли наказания и в този смисъл били дискриминирани и било налице нарушение на чл. 7 от Конвенцията.[12] При наличието на дългогодишна утвърдена практика относно основанията за образуване на възпитателни  дела и яснота в самия закон по повод налаганите възпитателни мерки, ми се струва пресилено да се поддържа подобна теза. Намирам, че би следвало дефиницията да дава изчерпателно изброяване на проявите, за които компетентните органи могат да налагат възпитателни мерки, като формулировката на нормата не оставя никакви съмнения относно обхвата на приложното й поле, за да не бъде тълкувана тя разширително.

На второ място, действително с настаняването в институции, като СПИ и ВУИ се ограничава свободата на придвижване, контактите на малолетните и непълнолетните с близки и приятели, напускането  на интерната се извършва при строго определен ред (включително и прекарването на почивните дни и ваканциите), а директорите са длъжни незабавно да сигнализират органите на полицията в случай на бягство на дете или несвоевременното му връщане от отпуск. Последното задължение на длъжностните лица произтича от отговорността, която им е вменена от закона, тъй като те изпълняват функциите на попечители или настойници по отношение на всички деца, настанени в заведения за отглеждане на деца (а не само в СПИ и ВУИ) и носят отговорност за тяхното здраве и неприкосновеност. Въпреки съществуващите ограничения относно свободата на придвижване и контактите на малолетните и непълнолетните, те  сами по себе си не са в несъответствие с Конвенцията (и по-специално с анализирания чл. 5§1, ал. „d”), доколкото в посочените институции действително се осъществуват мерки с възпитателен характер – работи специално обучен педагогически персонал, с настанените деца се провеждат групови и индивидуални форми на психологическа и педагогическа работа, което е в съответствие с изключението, уредено в цитирания текст.

Притесненията са свързани по-скоро с факта, че в една и съща институция се настаняват лица с различни по характера си правонарушения – някои, съдържащи от обективна страна  всички белези на престъплението, а други – поради т.н. „нарушения на статуса” – бягства от дома, прояви на проституция, злоупотреба с алкохол или упойващи вещества  и трети – жертва на домашно или друго насилие, посегателство, престъпление. Това съвместно съжителство не само се отразява неблагоприятно на всяка една от двете групи правонарушители, но пречи и на провеждания възпитателен процес вътре в институцията, като по този начин би могло да влезе в противоречие с целта на  чл. 5§1, ал. „d”, макар че в белгийското законодателство и практика не е направено такова законодателно разграничение (освен по пол).  

 2. Сътветствие с чл. 5 § 4

 Съгласно текста на чл. 5 § 4, всяко лице има право да обжалва законосъобразността на своето задържане пред съда. Този текст би следвало да се интерпретира не само в аспекта на първоначалния избор на съответната принудителна възпитателна мярка от съд. Наред с това на съдебен контрол би следвало да подлежи и продължителността на пребиваването в такъв тип институция и преценката относно целесъобразността на по-дълго или по-кратко оставане в нея.  Макар след 1996 г. да бе предвиден максимален срок за престой в СПИ и ВУИ, законодателят определено не се справи със задачата да регламентира по един ясен и непротиворечив начин каква е максималната продължителност за  оставането на малолетните и непълнолетните в тях. От една страна, в конкретните текстове на закона се съдържат противоречиви постановки. В  чл. 30,ал. 2 е регламентирано, че максималният престой в институция е 3 години, а в ал. 3 четем, че настанените в този тип институции остават там до навършването на 16-годишна възраст, но ако пожелаят и изразят това писмено, престоят им може да се удължи до 18-години. От друга страна, през целия този период не е предвиден никакъв външен контрол и проверка относно целесъобразността от оставането на малолетния/непълнолетния в интерната. Обстоятелството, че в края на всяка учебна година се провежда един „разширен” педагогически съвет с участието на прокурор, инспектор от ДПС и представител на местна комисия, не променя факта, че липсва независима преценка от страна на съда.  Именно в този аспект нашият закон и практиката са уязвими и не съответстват на изискванията на Конвенцията. Липсата на фиксирана продължителност на мярката по настаняване във ВУИ или СПИ представлява недопустимо произволно лишаване от свобода.

Би следвало в закона да се регламентира периодичен контрол от страна на съда (в края на всяка учебна година или на всеки шест месеца) относно целесъобразността от оставането на  малолетния/непълнолетния в институция. Районният съд по местонахождението на съответния интернат, в който е настанено детето, в открито съдебно заседание следва да го изслуша, да вземе предвид становището на педагозите и да прецени дали е в негов интерес оставането му там или може да бъде освободено. Той би следвало да разполага и с оценката на съответния отдел за закрила на детето по постоянното му местоживеене и да определи въз основа на всички данни дали малолетният или непълнолетният продължава да бъде „дете в риск” и  налага ли се по отношение на него да бъдат  предприети някакви подкрепящи мерки, в случай на прекратяване на престоя му в СПИ/ВУИ.

3. Съответствие с чл.6

Правото на справедлив процес е едно от най-всеобхватните и основни права, прогласени в Европейската конвенция за правата на човека. Доколкото определянето на възпитателни мерки, свързани с ограничаване на свободата, по своето съдържание се доближава до наказателно обвинение, за него следва да намерят приложение и съответните минимални стандарти на чл. 6 в наказателните му аспекти.   След промените от 2004 г. процедурата по налагане на принудителните възпитателни мерки в общи линии бе приведена в съответствие с изискванията на Конвенцията :

- настаняването в СПИ и ВУИ е в компетенциите единствено на районния съд;

- определянето на възпитателната мярка става след провеждане на съдебно заседание с призоваване на самия малолетни или непълнолетен и неговите родители или лицата, които ги заместват;

- за заседанието се призовават лицата, които защитават неговите законни интереси;

- съдът е длъжен да изслуша призованите лица и има право да събира и други доказателства освен събраните от местната комисия;

- съдът се произнася с мотивирано решение или определение (в зависимост от избора на мярката).

На законодателно равнище така описаната процедура не противоречи на чл. 6§1 сама по себе си, но би могло да се каже, че тя е недостатъчно подробна – не регламентира цялостно  процесуалните права и задължения на участниците, нито на съда, поради което твърде леко би могла да бъде и заобиколена. Именно подобни нарушения са констатирани в практиката. Тъй като в чл. 24а, ал. 2 е регламентирано, че съдебното заседание се провежда с призоваването на малолетния или непълнолетния, може да се заключи, че ако е спазена процедурата по призоваване, е възможно провеждането на заседание и без присъствието на малолетния или непълнолетния, на неговите родители, на прокурор. Макар и в огромното болшинство от анализирани съдебни решения да бе констатирано участието на малолетния/непълнолетния и на негов адвокат или доверен представител, все пак бяха установени отделни случаи, когато той не присъства, защото не може да бъде издирен. Задочното постановяване на решение, с което се налага принудителна възпитателна мярка е в пряко нарушение на минималните  гаранции за справедлив процес, регламентирани в чл. 6.3с и d (да се защитава лично или да ползва адвокат по свой избор и да участва в разпита или да изисква разпит на свидетели). В този смисъл е наложително изрично в закона да се регламентира задължителното присъствие на малолетния или непълнолетния при разглеждане на неговото дело пред съда.

На второ  място, липсата на по-детайлна законова регламентация, разграничаваща СПИ от ВУИ води до това, че определянето на възпитателна мярка по чл. 13,ал. 1, т. 11 или 13 е абсолютно непредвидимо. Липсата на ясни и точни критерии за настаняване в тези два типа специализирани институции   повдига сериозни проблеми на плоскостта на чл. 6§1 от Европейската конвенция за правата на човека, защото няма яснота и предвидимост в кои случаи може и следва да се приложи възпитателната мярка „настаняване в СПИ” и в кои – „настаняване във ВУИ”. Това води до затруднения за съда и до неяснота у самия малолетен или непълнолетен какво би могъл да очаква за извършените от него прояви.

На трето място, липсата на точни указания в нормата на закона какви реквизити следва да съдържа решението на съда  води до това, че на практика в немалко съдебни актове  няма конкретизация за вида и периода на извършените прояви. Това е съществено нарушение на чл. 6§1 от Европейската конвенция за защита на правата на човека, защото малолетният/непълнолетният не е наясно за какво точно му се налага конкретната възпитателна мярка.

На четвърто място, изискването за мотивираност на съдебните актове като гаранция за справедлив процес е регламентирано във всички процесуални закони и е относимо   за всички форми на правораздаване – наказателно, административно и гражданско. Каквато и характеристика да бъде дадена на това особено съдебно производство, в което се разглеждат правонарушенията на малолетните и непълнолетните, те (изискваниятата)   с пълна сила се отнасят и за решенията на съда, постановявани на основание чл. 24а, ал. 4 от закона.Липсата на мотиви или непълните и неясни мотиви показват, че съдът не е изяснил обстоятелствата по конкретния случай, а  заинтересованото лице не може да се информира относно обстоятелствата, довели съда до решението да приложи именно избраната от него възпитателна мярка. Това вече води до нарушение на чл. 6§1.

Посочените проблеми са преодолими, ако бъде усъвършенствана уредбата относно процедурата по налагане на възпитателни мерки от съда, като в нея бъде изрично регламентирано, че участието на малолетния или непълнолетния в съдебното заседание е задължително, а правата му се защитават от адвокат (избран от него или определен от съда); в закона следва изрично да бъде регламентирано задължението на съда да информира малолетния или непълнолетния за правата му – да бъде изслушан, ако има желание, да разпита другите участници в производството, включително и за това, че може да обжалва съдебното решение, ако не е съгласен с него.

Наред с това, би следвало задължително да се предвиди препращаща норма за неуредените въпроси, така че съдът да е наясно към кой от процесуалните закони да прибегне при констатиране на  празноти в процедурата. Сега отделни съдебни състави прилагат по аналогия НПК, макар подобна регламентация в ЗБППМН да липсва.

Колкото до качеството на съдебните актове, проблемът не би могъл да се реши на законодателно ниво, тъй като той е от практическо естество. Би следвало да се осъществява периодичен контрол върху актовете на съда, макар и откъм тяхната „външна” законосъобразност – дали са мотивирани или не.

Не съм склонна да поставя знак за равенство между производството по определяне на възпитателна мярка за извършено правонарушение по смисъла на ЗБППМН с наказателното производство за извършено престъпление по НПК, за да правя паралел доколко гаранциите на наказателния процес са спазени при налагането на възпитателни мерки и оттам да обсъждам въпросите за обвинението, за неговата яснота за малолетния или непълнолетния и пр.[13] На първо място, както беше посочено при анализа на характера на възпитателните мерки, макар и да имат принудителен характер, те не са наказания по смисъла на НК . На второ място, не може да се приеме твърдението, че  настаняването в СПИ или ВУИ е осъждане за извършено престъпление – действие или бездействие, тъй като възпитателната мярка не е свързана с нито една от последиците на осъждането. Предприеманите мерки и особено най-сериозните от тях – настаняването в институции, не следва да бъдат възприемани като вид санкция за неправомерно поведение, а по-скоро като краен способ за постигане на целите на възпитанието, за опазване  на здравето и сигурността на самото дете, а в някои случаи – и на обществото от него. Подобни цели не са непознати на други правни системи.  Европейският съд не е намерил нарушение на Конвенцията, когато едно непълнолетно момиче с диагноза психопатия (за която било прието, че е нелечима) било настанено в заведение за не                            пълнолетни от затворен тип с висока степен на сигурност поради извършени от него различни прояви, свързани с агресия, застрашаващи както околните, така и самото него.[14]  Съдът приел още, че в случая не е налице нарушение и на правото й на семеен живот, защото откъсването й от семейството е било продиктувано от необходимостта да се предприемат мерки за защита както на обществения интерес, така и на нейното здраве и сигурност.

Доколкото настаняването в институции като СПИ и ВУИ  има своята законова база и се извършва при условията, „предвидени в закона”, а самата мярка  се определя  от съда след предварителното събиране на достатъчно пълна информация както за проявите на самия малолетен или непълнолетен, така и за неговите личностови особености и средата, в която расте, а освен това подлежи и на инстанционен контрол би могло да се заключи, че процедурата   е в съответствие с чл. 6 от Европейската конвенция за правата на човека.   

            С оглед изложената позиция не намирам, че се налага да обсъждам съответствието на настаняването в СПИ и ВУИ с текстовете на чл. 7 и 8 от Конвенцията, тъй като по мое мнение, ЗБППМН  не противоречи на тези норми на Конвенцията.

[2] В контекста на разглежданата в монографията проблематика са постановени две решения по основателност, едно по допустимост и е налице едно приятелско уреждане на спора: Bouamar c. Belgique, requête no 9106/80, arrêt du 29 fevrier ;  D.G. c.Irlande, requête n^o 39474/98, arrêt du 16 mai 2002; Suzie Koniarska v. United Kingdom, Application no. 33670/96, decision as to the admisssibility, 20 October  2000;  Jan Jeffrey KROPS v. the Netherlands, Application no. 26748/07, decision 23 March 2010

[3] Вж. в този смисъл Harris, D.J., O`Boyle, M., Warbrick C. Law of the European Convention on Human Rights. second edition New York. : Oxford University Press,2009,  p.151.

[4]  ван Дайк, П, ван Хууф, Г.Й.Х. Европейската конвенция за правата на човека – теория и практика. С.: Фондация „Български адвокати за правата на човека”, 2000 , с.333; в този смисъл Вж. и La Convention européenne des droits de l`home (Commmentaire article par article),sous la direction de Luis-Edmond Pettiti, Emmanuel Decaux et Pierre-Henri Imbert Paris:Economica, 1995, p.195.

[5] Вж. Theory and Practice of the European Covention on Human Rights. Fourt Edition. Antwerpen-Oxford:Intersentia.,2006,p. 475; Harris D.J., O`Boyle M., C. Warbrick – ibidem. ,p.152

[6]Вж.  Bouamar c. Belgique, §§43-52

[7] Съгласно закона от 1965 г., чиято цел е насочена към защита на здравето, нравствеността  и образованието на младежи, ненавършили 18 години, за извършените от тях правонарушения  могат да се прилагат само  мерки за надзор, обучение и такива с предпазващ характер. В него се съдържат разпоредби за  „социална защита” и такива за „юридическа защита”. Последните се прилагат по отношение на следните категории лица, изчерпателно изброени в чл. 36: ненавършили пълнолетие, чието здраве, сигурност или нравственост са поставени в опасност било поради средата, в която са отглеждани, било поради действията, които извършват, или поради условията на тяхното образование са компрометирани поради поведението на лицата, които се грижат за тях; б) по отношение на лица, установени да скитат или просят, или обичайно ангажирани с такива дейности; в)по отношение на ненавършили пълнолетие, срещу които е започнало наказателно преследване за извършено престъпление. По отношение на тези категории лица в чл. 37 от  закона са предвидени следните мерки:  порицание, поставяне на лицето под наблюдение от страна на комисията за закрила на детето; задължаване на  ненавършилия пълнолетие   да посещава училище или определен образователен курс, да изпълнява указанията на център с образователна или психологическа насоченост и пр. , както и настаняване на такова лице в държавна институция за възпитателен надзор. Първоначално те са били   „отворени” – с полу-свободен  режим, като има разделение в зависимост от пола на лицата – само за момчета и отделно за момичета . От 1981 г. е открита и институция от. „затворен тип” за ненавършили пълнолетие с твърде проблемно поведение. Тези заведения са различни и нямат нищо общо със затвора, в който могат да бъдат настанявани след осъждането си навършилите 16-годишна възраст – §§25-29 от решението. 

[8] § 50 от решението

[9] §52  от  решението

[10] Вж. D.G. c. Irlande, requête n^o 39474/98, arrêt du 16 mai 2002

[11] Вж. Suzie Koniarska v. United Kingdom,  2-5.

[12] Този въпрос е изследван от друга гледна точка в глава І, §1, поради което тук не се налага да бъдат повтаряни аргументите, които са изложени там. Наред с това, от цитираните в предходното изложение решения   на Европейския съд се установява, че в законодателствата на други европейски страни също се предвиждат възпитателни мерки по отношение на  прояви, за коитовъзрастните могат и да не бъдат преследвани  -бел.авт.

[13] Оплаквания в подобен смисъл са направени в:  requête n^o 51776/08 – A. et autres contre la Bulgarie, комуникирана на правителството на 28 май 2010 г.

[14] Вж. Suzie KONIARSKA v. United Kingdom, Application no. 33670/96, decision as to the admisssibility, 20 October  2000

СЪДЕБНАТА ПРАКТИКА ПО ОПРЕДЕЛЯНЕ НА ВЪЗПИТАТЕЛНИТЕ МЕРКИ „НАСТАНЯВАНЕ ВЪВ ВЪЗПИТАТЕЛНО УЧИЛИЩЕ-ИНТЕРНАТ” И „НАСТАНЯВАНЕ В СОЦИАЛНО-ПЕДАГОГИЧЕСКИ ИНТЕРНАТ” (резултати от криминологично изследване) 

статия, одобрена за печат в сп. „Общество и право“

                                                                                  Светла Маргаритова

През  2004 г.  бяха извършени най-кардиналните промени в Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните – както по обем, така  и по съдържание. Една от най-същностните  се заключаваше в предоставеното правомощие единствено на съдилищата да определят възпитателните мерки, свързани с отделянето на малолетния или непълнолетния от семейството при спазването на двуинстанционно съдебно производство.

Предмет на настоящата статия са резултатите от проведено проучване, основаващо се на  182 съдебни  актове на 63 районни съдилища, от които – 25 от областни градове, постановени в периода януари 2005 – декември 2010 г. Изследван е ефектът на измененията в Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетни и непълнолетни от 2004 г. върху практиката на съдилищата  по настаняване на малолетни и непълнолетни в специализирани възпитателни заведения – социално-педагогически интернати и възпитателни училища-интернати .

 От 1961 г., когато бе регламентирано правомощието на местните комисии да образуват възпитателни дела и да налагат възпитателни мерки и до 1996 г., техните решения не подлежаха на съдебен контрол. Не беше предоставена възможност за обжалването им на засегнатите лица дори и по административен ред. Единствено бе уредено служебното преразглеждане на случая, ако  „изпълнителният комитет на народния съвет намери, че решението е незаконосъобразно или противоречи на доказателствата”.[1]

През 1996 г. бе направен първият плах опит за разчупване на този административен модел  с въвеждането на един квази съдебен контрол. В чл. 23, ал. 3 бе регламентирано, че когато местната комисия определи мярката „настаняване във ВУИ”, тя служебно изпраща цялата преписка на районния съдия, който по своя преценка или по искане на малолетния/непълнолетния или неговите родители може да се срещне с него преди да се произнесе по случая. След това съдът в закрито заседание се произнася, като проверява законосъобразността и обосноваността на решението на комисията.Това законодателно решение не беше добро и с основание бе критикувано, че е предприето по-скоро, за да омекоти критиките в навечерието на първия доклад пред Комитета на ООН за правата на детето.[2]  Не бяха създадени истинските гаранции за разглеждане на делото с участието на страните по спора и изясняването на фактите. Съдът имаше функциите да проверява акта по-скоро от външната му страна и по формалните белези за законосъобразност, а неговото решение не подлежеше на съдебен контрол. Макар че  настаняването в СПИ също бе свързано с ограничаване на свободата, за него не бе предвидена възможността за упражняване на контрол от страна на съда, което по същество създаде          неоправдани различия  във връзка със законността на определяне на тази възпитателна мярка. Тук  рискът от произвол бе засилен и от законовата регламентация, позволяваща изпращането в социално-педагогически интернати на основание социални индикации и  по молба на самите родители, които поради финансови или битови причини не можеха да се грижат за децата си.[3]

 Характерът на процедурата пред районния съд и видът на съдебния акт

С  промените от 2004 г. бе регламентиран особен ред за разглеждане на делата в случаите, когато местната комисия достигне до извода, че се налага определяне на възпитателна мярка, свързана с ограничаване на свободата. Съгласно чл. 21, ал.1, т. 2 от закона, когато след преценка на събраните доказателства съставът на комисията реши, че следва да бъде наложена една от двете най-сериозни възпитателни мерки – „настаняване в СПИ” или „настаняване във ВУИ”, той изготвя решение, с което прави предложение до районния съд  в този  смисъл и възпитателното дело се изпраща в тридневен срок в районния съд.

В хода на изследването бе установено, че по изпратените от местните комисии преписки районните съдилища  образуват дела, които най-често са наречени частно-наказателно дело (Ч.Н.Д.) -  в  65,7%   от проучените случаи. Второто и третото место с почти еднакъв относителен дял се пада на определенията наказателно-частно дело (НЧД) – в 15,5% от случаите и наказателно-административно (НАХД) – в 13,3% от изследваната съвкупност. В другите 5,5 % делата биват обозначавани като административно, административно-наказателно, частно-гражданско или просто гражданско дело и дело. Няма единна практика дори в рамките на един и същ съд. Така, в Софийския районен съд делата са както от административен характер, като напр. н.а.х.д. № 3440/09 г. на 94-ти състав, н.а.х.д. № 3633/2010 на 12 състав, така и от наказателно-частен характер, като н.ч.д. №  1088/06 на 14 състав или н.ч.д. № 13849/06 на 19 състав, наказателна колегия. Анализираните решения на районни съдилища от всички съдебни райони в страната показват разнобой в категоризирането на делата, което би могло да създаде проблем при обобщаването им и предоставянето на информация за Националния статистически институт.

Почти в 100 % от анализираните решения присъства понятието „наказателен”. Отвъд разнообразието на използваната терминология за съответната съдебна процедура, което само по себе си е показател за липсата на еднородност на съдебната практика, по-сериозният въпрос е как съдилищата възприемат образуваните производства. Ако се съди по този външен белег, както и от обстоятелството, че делата са гледани предимно от наказателни състави, се налага изводът, че този род съдебни производства се категоризират по естеството си като доближаващи се най-вече  до административно-наказателната процедура. Доколкото  характерът на налаганите мерки е свързан с ограничаване на свободата, макар и тяхната цел да е възпитателна, би следвало да   се приложат съответните минимални стандарти, относими към подобни производства, съгласно чл. 5, т. 1, „d” от Европейската конвенция за правата на човека. За подобни гаранции настояват и някои правозащитници и правозащитни организации, като Българския Хелзинкски комитет.[4]   

Съдебната процедура пред районния съд за налагане на най-сериозните възпитателни мерки по т. 11 и 13 е уредена в един единствен текст – чл. 24а. Районният съд действа като първа инстанция, сезирана от съответната местна комисия с предложение за  настаняване в СПИ и ВУИ. Текстът е крайно пестелив, като в пет алинеи е направен опит да се регламентира всичко, което се случва при разглеждане на делото – от насрочването му до постановяването на съдебния акт, включително и правото на обжалване на решението. При това  прекомерно оскъдно описание на процедурата е естествено да съществуват  редица празноти в закона. Част от тях  пораждат  голям разнобой в практиката. Други  водят до допускане на сериозни процесуални нарушения, които дават отражение и върху правото на защита.   Така например, никъде не е регламентирано дали съдът води протокол от проведеното съдебно заседание и какво   следва да бъде отразено в него; какви въпроси подлежат на изясняване по време на съдебното заседание (извън установяването на това, доколко предложението на местната комисия отговаря на  формалните законови изисквания ); какви са правата на малолетния/непълнолетния по време на разглеждане на неговото дело; какви са задължителните реквизити на самото решение и др.п. Няма препращане нито към процедурата на чл. 20, в който доста подробно е регламентиран редът за разглеждане на възпитателното дело пред местната комисия, нито към друг нормативен акт, чиито правила да бъдат приложени  при констатирането на празноти, напр. НПК, ЗАНН, АПК или ГПК. Тази непълна уредба води до изключително груби нарушения на основополагащи изисквания за формата и съдържанието на съдебния акт, както и за осигуряването на гаранции за справедливо правораздаване по отношение на малолетните и непълнолетните. Някои от несъвършенствата на процедурата ще бъдат анализирани в следващото изложение.

В чл. 24а, ал. 4 е регламентирано, че когато налага възпитателните мерки по чл. 13, ал. 1, т. 11 или 13, съдът се произнася с решение, а ако прекрати делото на основание чл. 21, ал. 1, т. 3 и 4 – с определение. Тази норма обаче не се спазва от всички съдилища. Изследването установи, че съдебните актове, постановявани от районните съдилища по реда на чл. 24а от закона, са разнообразни както по форма, така и по съдържание. Анализът показа, че в болшинството от случаите съдът постановява решения, но има и съдилища, които се произнасят с определение, като например   определение № 65 от 12.01.2010 г. по ч.н.д. № 4297/09 на ХІІІ с-в на Плевенския районен съд; определение от 30.06. 2008 г. по ч.н.д. № 2160/08 на същия съд.

В по-голямата си част  съдебните актове са оформени по модела на гражданските и административните дела или решенията на въззивните инстанции по наказателни дела – т.е. с мотиви, предхождащи диспозитива. Не са рядкост обаче и съдебните състави, които, повлияни от наказателното съдопроизводство, отдават предпочитание на модела на присъдите по наказателните дела и постановяват първо диспозитив, след което излагат мотиви.[5] Сред проучените дела се срещат такива, в които съдебният протокол и решението са в един съдебен акт, поради което съдържанието на същия включва едновременно елементи и от двата самостоятелни акта – първата част е протоколна, следвана от мотиви и завършва  с диспозитив „Реши:”. Наименованието на акта е „Протокол”. В тези случаи обаче мотиви по същество почти липсват. Те са заместени от изброяване на събраните доказателства и разпитаните свидетели.[6]

Има и немалко дела, в които решението съдържа единствено и само диспозитив.[7] Проблемът за липсата на мотиви ще бъде коментиран самостоятелно в следващото изложение  във връзка с качеството на постановяваните съдебни актове.

                        Изискването за мотивираност на съдебния акт

Отвъд  чисто формалните  външни белези, сочещи на разнородна практика на постановяваните съдебни актове,  по сериозни притеснения буди фактът, че  половината от съдебните решения не са добре мотивирани (50.3%) Най-често не е изяснено основанието за образуване на възпитателното дело, по което е направено предложение за настаняване в СПИ или ВУИ, липсва конкретизация за времето, мястото и дори вида на проявата; не е отразено какви са били  предходните прояви и мерките,  предприемани по отношение на детето. В част от решенията е налице описание на фактическата обстановка (включително и семейната среда на детето), но липсват каквито и да е аргументи относно избора  на наложената мярка – защо се налага настаняване във ВУИ или в СПИ. В немалко решения   мотивите представляват преразказ на становищата на отделните участници в процеса и на конкретно извършената проява, но липсва какъвто и да било опит за обяснение на поведението на малолетния или непълнолетния, а оттук – липсват и правни аргументи как съдът определя възпитателната мярка. Илюстрация в това отношение може да бъде дадена с мотивите на  решение № 51 16.07.2010 на VІІ наказателен състав по н.ч.д. № 1291/2010 на районен съд – Добрич. По делото е съставен подробен протокол за разпит на участвалите в съдебното производство лица, след което е направено кратко обобщение, че доказателствата за извършената проява се съдържат в материалите по образуваното досъдебно производство и „предвид обстоятелството, че наложените от МКБППМН до настоящия момент с три предходни решения възпитателни мерки по чл. 13, съответно по  точки 1, 7, 8 и 12, не са изиграли своя възпитателен и превантивен ефект, съдът намира настоящото предложение за основателно.” Протоколът завършва с дипозитива „реши”. В решение № 1437/22.07.2010 г. по ч.н.д. № 4142/2010 на 11 с-в на Пловдивския районен съд,  като че ли в мотивите са  използвани части от  други решения, без да е  конкретизирано нарушението, без да е ясно  кога е извършено,  къде, дали е спазен  срокът за налагане на мярката.[8]

Немалко районни съдии се задоволяват да проверят наличието на формалните законови предпоставки за налагане на мярката, спазена ли е процедурата при разглеждане на възпитателното дело  и дали  решението на местната комисия отговаря на изискванията на закона – т.е. по същество се прилага процедурата, която бе в сила до 2004 г. [9] Мотивите на част от решенията са толкова общи по своите изкази, че биха могли да намерят приложение по всяко едно подобно дело, като се променя единствено само името на съответния малолетен/непълнолетен.

В някои съдебни актове се наблюдава недопустимо объркване на фактическата обстановка, пола на детето, както и дали е малолетно или непълнолетно (на различните страници на мотивите или дори в отделни пасажи терминологията е различна). Само изписването на името и ЕГН-то в диспозитива на решението са точният индикатор за неговия пол и възраст. Най-често подобни пропуски са констатирани в съдебните актове на едни и същи съдии, като например на 19 наказателен състав на Софийския районен съд.[10] Така, в протокола на проведеното от този състав съдебно заседание от 27.05.2010 г. по н.а.х.д. № 4976/10 името на момичето е ту Мария, ту Стефка (това е името на майката, но нейното име се среща по-често в словосъчетанието „непълнолетната Стефка”), записано е, че живее в Кризисен център в гр. Пазарджик и че е отглеждано от своите родители, а то е било настанено по реда на Закона за закрила на детето в дома за деца „Ас.Златаров” в гр. София и  не познава баща си. Ако към преписката липсваше социалният доклад, нямаше как да се разбере, че момичето е било жертва на международен трафик и е принуждавано да проси и проституира, потърсило е помощта на посолството на Република България във Виена, след което му е била предоставена социалната услуга „постоянна грижа” към Кризисния център в Драгоман, а впоследствие, тъй като никой от близките роднини не проявява интерес към детето, то е настанено в дом за деца. Тези важни факти не само отсъстват от протокола на съда, но в него фигурира напълно невярна информация, като това, че момичето е започнало да напуска дома си (където всъщност не е живяло) и че било криминално проявено. Този пример е особено фрапиращ, като се вземе предвид, че изготвените доклади по чл. 16, ал. 4, т. 2 от ЗБППМН и по чл. 21, ал. 1, т. 15 от ЗЗД се прилагат към материалите по възпитателното дело на основание чл. 16, ал. 6, предл. 2 и би следвало съдът да се запознае с тях преди да постанови своето решение.

За съжаление примерът не е единствен.  Особено показателно в същия смисъл е и решението на районния съд в гр. Лом от 29.06.2007 г. по н.ч.д. № 147/07 г. На  втората страница от мотивите  в три отделни абзаца е посочено, че е изслушана непълнолетната; че майката е подписала декларация за пълно осиновяване на малолетния и че :”По изложените съображения съдът намира, че направеното предложение на местната комисия – гр. Лом е основателно за налагане на възпитателна мярка на непълнолетния, поради което следва да бъде уважено. Отчитайки поведението на малолетния, съдът намира, че следва да му се наложи възпитателна мярка по чл. 13, ал. 1, т. 11…”. Делото е образувано по повод противообществени прояви на 13-годишно момче. Това неглижиране на терминологията и използването на две различни по съдържание понятия като синоними неминуемо провокира и въпроса – дали всички районни съдии различават наказателно неотговорните малолетни от непълнолетните правонарушители и дали това смесване на понятията е признак за небрежност на езика или за незнание. Подобни съмнения са провокирани все от същото съдебно решение, в чиито мотиви съдът изтъква :”Димитров е извършител на многократни противообществени прояви – деяния, съставлващи престъпления по смисъла на НК, за които е освобождаван от наказателна отговорност на основание чл. 61 НК”. Този текст, както е известно, е относим само за непълнолетните, които са извършили престъпление поради увлечение или лекомислие.

От редица съдебни решения не става ясно дали настаняването в СПИ или ВУИ се налага за цялостно противоправно поведение или за една конкретна проява, което илюстрира  чисто формалния характер на проведеното съдебно производство.[11] Липсата на конкретизация за вида и периода на извършените прояви се среща в немалко съдебни актове, което е съществено нарушение на чл. 6.1. от Европейската конвенция за защита на правата на човека, защото малолетният/непълнолетният не е наясно за какво точно му се налага конкретната възпитателна мярка.[12] Непосочването на времето на извършването на проявите води до невъзможност да се извърши проверка дали не са налице условията на чл. 13б от закона, съгласно който възпитателното дело не се разглежда, а образуваното се прекратява, когато са изтекли 6 месеца от извършената противообществена проява или от влизането в сила на акта по чл. 61 от НК.

Макар и като изключения, но в изследваната съвкупност бяха констатирани случаи, когато съдът не е обърнал внимание какво е предложението на местната комисия и е постановил друга възпитателна мярка, но не защото не е бил съгласен с нейното становище, а поради това, че изцяло е елиминирал приложените към възпитателното дело документи. Така, в решението на местната комисия на район „Надежда” – гр. София от 3 юни 2008 г. е отразено, че по отношение на малолетния се предлага възпитателна мярка по т. 11 – т.е. настаняване в СПИ. В доклада, изготвен на основание чл. 16, ал. 4, т. 2,  фигурира предложение в същия смисъл. В мотивите на съдебното решение обаче е отразено, че е постъпило предложение от местната комисия за налагане на възпитателна мярка по т. 13 – настаняване във ВУИ. Съдът в диспозитива на съдебния си акт под формата на протокол и решение, определя настаняването на малолетния във възпитателно училище-интернат за срок  от две години.[13] 

Усещането за  формализъм на част от съдебните актове се подсилва от твърде честата практика  да се  възприема предложението на местната комисия автоматично и безкритично, без да се направи самостоятелен  анализ на основанията за образуване на възпитателното дело и мотивираността на найното предложение. В немалко случаи съдът се задоволява да изброи приложените към възпитателното дело документи и отсъжда, че с оглед наличието на предходни възпитателни мерки законосъобразно е предложението на местната комисия за настаняване в СПИ/ВУИ. В мотивите на не едно   решение се установява  дословно припокриване с текста на социалния доклад или с този, изготвен на осн. чл. 16, ал. 4, т.2  от ЗБППМН. Не са редки случаите, когато предложението на местната комисия е възприемано безкритично от съда и той прилага мерките по т. 11 и 13 и по отношение на деца, които нямат място в специализираните институции.[14]

Изследването констатира, че в около 1/3 от анализираните съдебни решения съдът е имал основание да възприеме  предложението на местната комисия (31,1%), в около 1/5 от тях, макар че не е имал основания, е възприел предложението (21.9%), а в 8,5 % от случаите той правилно не се е съобразил с изразеното становище на комисията. В останалите 38,4 % от проучените актове на съда е трудно да се направи тази преценка най-вече поради недостатъчната им мотивираност.

Независимо че нормата на чл. 24а, ал. 4 постановява, че съдът се произнася с „мотивирано решение”, в 10.0 % от проучените съдебни актове мотивите са съвсем кратки или отсъстват напълно.[15] Те не само илюстрират наличието на формализъм в подхода на съда, но и поставят под съмнение самата идея за гаранциите на съдебния контрол при налагане на ограничителната мярка. Подобен подход е в нарушение и на нормите на чл.6 § 1 от Европейската конвенция за правата на човека, тъй като при липсата на мотиви  заинтересованото лице не може да се информира относно обстоятелствата, довели съда до решението да приложи именно избраната от него възпитателна мярка. Изискването за мотивираност на съдебните актове като гаранция за справедлив процес е относимо не само за наказателните, но  за всички форми на правораздаване – административно и гражданско, поради което, каквато и характеристика да бъде дадена на това особено съдебно производство, изискванията за мотивираност  с пълна сила се отнася и за решенията на съда, постановявани на основание чл. 24а, ал. 4 от закона.

Изследването не би било обективно, ако акцентира единствено и само върху некачествените съдебни актове, а елиминира изцяло  наличието и на много добре мотивирани решения. От проучената съвкупност  39.7 %  от анализираните решения (за настаняване в специализирана институция или отказ да се възприеме предложението на местната комисия) са добре мотивирани. В тях добросъвестно са отразени становищата на всички участници в съдебната процедура, изяснена е фактическата обстановка, основанието за образуване на възпитателното дело, направен е подробен анализ на поведението на детето, предприетите предходни възпитателни мерки и техният ефект.[16]

Намирам, че вероятно относителният дял на добрите съдебни актове би бил много по-висок, ако в самия закон беше регламентирано какви са задължителните реквизити на съдебното решение и какви са основните обстоятелства, които би следвало да анализира съдът при избора на най-подходящата възпитателна мярка -  така, както това е направил законодателят в чл. 21 , ал. 1 от закона.  Наред с това не е без значение и липсата на специализирана подготовка и съответни знания от страна на магистратите, на които се възлагат тази категория дела.    

  Съответствие на определената възпитателна мярка – настаняване в СПИ или ВУИ на характера на противообществената проява

Тестът за пропорционалност

В закона за борба срещу противообществените прояви видовете възпитателни мерки са регламентирани в чл. 13. Ако се приложи формално-логическият подход на тълкуване на нормата на чл. 13, ал. 1 на ЗБППМН, би следвало да се приеме, че след като настаняването в СПИ систематично е поставено в т.11 от набора на всички възпитателни мерки, следвано от предупреждение за настаняване във ВУИ  – т.12 и накрая  в т. 13 е регламентирана мярката настаняване във ВУИ, то няма спор, че най-сериозна по своята тежест е тази мярка, която е поставена на последно место. Подобен извод намира своята опора и при систематичното тълкуване на посочената норма във връзка с чл. 28, ал. 2 от закона, в който е регламентирано, че във ВУИ „се настаняват малолетни над 8-годишна възраст и непълнолетни, извършили противообществени прояви, към които възпитателните мерки по чл. 13, ал. 1, т.1-10 и 12 не са се оказали достатъчни и за нормалното им възпитание няма подходяща социална среда”. Езиковото   тълкуване на текста – използването на съюза „и” и миналото свършено време на глагола показва, че прилагането на най-сериозната възпитателна мярка е допустимо само при наличието на комулативност на три предпоставки. Първата от тях е по отношение на лицето вече да са били прилагани някои от предходните възпитателни мерки, изброени в т.т.1-10 и 12. Другите две са свързани с липсата на положителна промяна в поведението на малолетния/непълнолетния и невъзможността подобен резултат да се очаква в социалната среда, в която той се развива.

Макар и да не е изрично записано, от съда се изисква да приложи теста за пропорционалност при избора на мярката – т.е. тя да съответства по тежест на характера и вида на проявите на лицето и на неговите индивидуални особености. Всъщност критериите  за избор на най-подходящата мярка са регламентирани в частта за процедурата пред местните комисии. В чл. 21 от закона, след последните му изменения през 2004 г. бяха включени основните обстоятелства, които трябва да бъдат взети предвид при избора на подходящата възпитателна мярка от местната комисия, а именно: „личностните особености на извършителя, неговата възраст, здравословното му състояние, физическото и психическото му развитие, семейната среда, образованието и възпитанието, характера и тежестта на деянието, мотивите и обстоятелствата, при които е извършено, направен ли е опит за отстраняване на причинените вреди, последващо поведение на извършителя, предишни прояви и налагани мерки и наказания, както и други обстоятелства, които имат значение в конкретния случай”. Текстът, уреждащ правомощията на районния съд, не съдържа препратка към чл.21. Би било целесъобразно de lege ferenda да се предложи към съдържанието на сегашния чл. 24, ал. 5 да се добави текст, че съдът се произнася с мотивирано решение, като взема предвид обстоятелствата по чл. 21 от закона. Така би възникнало законовото задължение за съда да  аргументира избора на съответната възпитателна мярка и да приложи принципа на индивидуализация при определяне на конкретната възпитателна мярка  в най-пълна степен.

Подобен подход се  наблюдава в практиката на някои районни съдилища, които в мотивите си аргументират именно по този начин своя избор на възпитателна мярка. В 8,5% от проучените съдебни актове съдът не възприема предложението за настаняване във ВУИ или СПИ и налага по-леки възпитателни мерки, обосновавайки своето решение както с оглед особеностите на личността на детето, така и с характера и сериозността на проявите му. Като се вземе предвид, че тази категория дела се разглежда от наказателни състави, не е учудващо, че те прилагат  по аналогия принципите на индивидуализация на наказанието по НК. Така в решението по н.а.х.д. № 14300/2010 г. на Софийския районен съд е направена великолепна обосновка защо съдът не приема предложението на местната комисия. Съдът изтъква, че настаняването в СПИ “е една от най-тежките възпитателни мерки, свързани с принудителна изолация от семейството, социалната среда и обществото. Настоящият състав приема, че същата се явява непропорционална на конкретната обществена опасност на деянието и личността на детето”[17] В мотивите на решението, постановено по ч.н.д. № 43/2010 районният съд в  Луковит прави подробен анализ на цялостното поведение на непълнолетния, предходните му прояви, липсата на системен родителски контрол поради това, че за него се грижи баба му, а родителите работят в чужбина. Така той достига до извода, че момчето скоро е прекрачило възрастта от малолетие към непълнолетие, извършвало е множество противообществени прояви “и като се имат предвид нездравата среда, в която е попаднал и липсата на системен и ефикасен родителски контрол, съществуват предпоставки за извършване на противообществени прояви с по-тежък резултат” Затова съдът намира за уместно да настани момчето в СПИ.[18]. С решение от 03.06.2010 г. на 110 нак.с-в по н.а.х.д. № 4249/2010  Софийският районен съд отказва да настани във ВУИ малолетно момиче за извършени от него джебчийски кражби, тъй като установява, че проявите му са инспирирани от майката, която е подтиквала детето към извършването им. Същевременно момичето е предоставено за отглеждане на бабата и дядото, които са въздействали положително на неговото поведение, предприели са със съдействието на специалисти съответните мерки за продължаване на обучението му, за посещения на психолог. Съдът приема:  „воден от разбирането, че държавните институции трябва да полагат засилена грижа за социалната адаптация на деца, лишени от родителски грижи, … че може да се  приложи успешно възпитателно въздействие с по-лека мярка, а предложението за настаняване във ВУИ следва да се остави без уважение” . Съдебният състав определя две възпитателни мерки, които според него биха допринесли за осигуряване благополучието на момичето – задължение да участва в консултации, обучения и програми за преодоляване на отклоненията в поведението (чл. 13, ал. 1, т.3) и поставяне под възпитателен надзор на обществен възпитател за срок от една година (т.5). [19]

В изследваната съвкупност попаднаха няколко изключителни решения, в които съдът излага обосновано своите аргументи за избор на конкретната възпитателна мярка. Така в решението на районния съд във Враца по ч.н.д. № 1317/08 се посочва, че съдът не е убеден, че е наложително да се възприеме предложението на местната комисия за настаняване във ВУИ и затова настанява в СПИ със  следните мотиви: „настаняването във ВУИ – по-тежката форма на училище, може да окаже негативно влияние върху крехкото психическо здраве на лицето, предвид неговата възраст – 13 г. към настоящия момент. Освен това, съдът не беше безспорно убеден от представените доказателства, че настаняването на малолетния във ВУИ е  единствено възможното и непоколебимо решение.[20] В друго решение районният съд в Габрово обосновава настаняването във ВУИ поради следното: „…престоят на малолетния М. във ВУИ не му дава възможност да затвърждава посочените противообществени навици, с които обаче, видно от поведението му извън институцията малолетният не се е разделил…Настаняването в институция с по-строг режим следва да окаже дисциплиниращо влияние върху него, като го приучи към спазване на обществено приетите правила и норми на поведение и едновременно с това да създаде предпоставки да продължи образованието си.”[21]

Подобни добре мотивирани съдебни актове за съжаление са по-малко от половината от анализираните решения, докато по-често срещаните са тези, в които липсват достатъчно убедителни аргументи защо е била наложена мярката “настаняване във ВУИ” вместо “настаняване в СПИ. Затова е трудно да се установят критериите, от които изхожда съдът, когато постановява мярката по т.11 или т. 13.         

            Около 1/5 от анализираните съдебни актове и съпътстващата ги документация показват неадекватност на определената възпитателна мярка. По-чести са случаите, когато по-подходящо е било настаняването в социално-педагогически интернат, вместо възпитателно училище интернат. [22] Понякога съдът не се съобразява не само с характера на проявите, извършени от детето, но и с неговата възраст, когато определя конкретната възпитателна мярка. Наблюдава се принципът на инерцията и безкритичното възприемане предложението на местната комисия. Така, по отношение на 10-годишно момче, извършител на 5 кражби и с две предходни възпитателни дела Пловдивският районен съд възприема направеното предложение за настаняване във ВУИ, макар че това е един от редките случаи, когато дори становището на Отдела за закрила на детето е било за прилагането на друга, по-лека мярка. В мотивите на решението си съдът се обосновава с това, че нямало резултат от посещенията на момчето в Центъра за социална рехабилитация и интеграция на деца от рискови групи, поради което “единствената адекватна в случая мярка, в резултат на която малолетният би могъл да се поправи и превъзпита и да се преодолеят натрупаните дефицити в неговото развитие е настаняването му във ВУИ”.[23] По подобен начин е реагирал районният съд в Луковит, който в своето решение безкритично е възприел предложението за настаняване във ВУИ на 11-годишно дете – извършител на кражби. Не са били отчетени факторите на семейната среда, крайната мизерия, в която расте то, както и влиянието на втория баща върху криминогенното поведение на подрастващия. Информацията, която може да бъде извлечена от съдебния акт, е повече от оскъдна (мотивите и диспозитивът са на една страница).[24] 

            Обратната хипотеза – когато съдът е предпочел настаняване в СПИ вместо ВУИ, макар и да не е имал основания, се среща по-рядко, но прилагането на неадекватна възпитателна мярка обрича предварително на неуспех очакванията за позитивен ефект. Особено показателен в това отношение   е случаят на 16-годишния Г. Преди да бъде настанен в СПИ-Лик местната комисия в Петрич е разгледала поне три възпитателни дела и му е налагала целия спектър от мерки, предвидени в ЗБППМН. Срещу него са се водили три наказателни дела, прекратени с определения от съда поради одобрени споразумения – от 11.10.2006 г., 18.12.2006 г. и 13.04.2007 г., като наложените му наказания са пробация и лишаване от свобода за 6 месеца с изпитателен срок от три години. По предложение на местната комисия от 20.07.2007 г. съдът го настанява в СПИ „до навършването на 18-годишна възраст”.[25]  

Изследването  се натъкна на случай, когато поради неправилно тълкуване на закона съдът отказва да приложи мярката „настаняване във ВУИ”, тъй като по отношение на момчето не били прилагани други, по-леки възпитателни мерки.[26] В съдебния акт са изложени изключително подробни  мотиви за избора на мярката, но той може да послужи като илюстрация за това как буквалното тълкуване на закона би довело до неразбиране на неговата основна идея, което в крайна сметка няма да доведе и до позитивен ефект.  Случаят е на момче, което е с три присъди за извършени престъпления по чл. 346 НК. Основание за образуваното възпитателното дело е отново деяние от същия вид. Местната комисия отправя предложение до районния съд да бъде наложена мярката по чл. 13, ал. 1, т. 13. Дори и по силата на  аргумента a fortiori, макар и подобна хипотеза да не е изрично записана в закона, би следвало съдът да има свободата да определи всяка една от възпитателните мерки, регламентирани в чл. 13, ал.1.   

Проучването показа, че на съда му липсва точен критерий за преценка и му е трудно да определи правилно подходящата възпитателна мярка по отношение на малолетния/непълнолетния. Няма диференциация на тези два вида възпитателни мерки.Причините за това могат да се потърсят на първо място в закона, в който не съществуват ясно регламентирани критерии за преценка  при какви предпоставки да бъде определяно настаняване в СПИ и при какви – настаняване във ВУИ. На второ място, липсват каквито и да било указания от страна на ВКС (тъй като тази практика на съдилищата не е била подлагана на анализ и обобщение) по тълкуването и прилагането на ЗБППМН (такива никога и не е имало). Наред с това, не без значение е и  липсата специализация и допълнителна квалификация на съдиите, както и на твърде незаинтересования и формален подход към тази категория дела, водещи до безкритично възприемане на предложението на местните комисии.  Така границата между настаняването в СПИ и ВУИ е размита и нерядко  за едни и същи по характера си прояви се прилагат различни по тежест мерки.

Липсата на ясни и точни критерии за настаняване в тези два типа специализирани институции по възпитателно дело повдига сериозни проблеми на плоскостта на чл. 6§1 от Европейската конвенция за правата на човека, защото няма яснота и предвидимост в кои случаи може и следва да се приложи възпитателната мярка „настаняване в СПИ” и в кои – „настаняване във ВУИ”. Така в една и съща специализирана институция попадат както малолетни и непълнолетни с множество прояви, които от обективна страна имат всички белези на престъпления (най-често кражби), така и такива, които извършват укорими само от морална гледна точка прояви, като проституция, просия, бягство и скитничество. Втората категория лица   се нуждаят преди всичко от мерки от социален и защитен характер, а не толкова  от такива, които по своята природа се доближават плътно до пробационните. За тях се създава реален риск да бъдат криминализирани именно от обкръжението си, в което са принудени да пребивават на основание  съдебното решение. Подобен подход ,освен че е илюстрация за формализъм от страна на институциите, натоварени с функциите по закрила на детето и по превенция на противообществените прояви, но и не допринася за по-доброто развитие и възпитание на самите подрастващи, настанени в този тип институции.

б)Типичните основания за избор на мярката настаняване в институция

Анализът на проучените съдебни решения сочи, че няколко са водещите основания за избор на принудителни възпитателни мерки по т. 11 и 13.

Най-често срещаната причина за настаняването  в институция е констатираната неефективност на предходните възпитателни мерки или наличието на влезли в сила присъди, по които е определено наказанието „обществено порицание”, „пробация”, лишаване от свобода с отлагане изтърпяването на наказанието по чл. 69 НК.[27] 

Твърде често настаняването в специализираните институции е прилагано вместо мярка за закрила по отношение на лица, живеещи в рискова среда.  В   редица съдебни решения изрично е позоваването на съществуващ риск за живота и здравето на самото дете, или риск от криминализация. С други думи, СПИ и ВУИ се възприемат повече като институции, които могат да предоставят  своеобразна закрила на детето, отколкото  за извършване на корекционна работа с него. Така се подменят основните функции на този тип институции, създадени с по-различна цел и на тях се възлагат неоправъзпитателно делоано големи очаквания (ако не се допусне хипотезата, че е възможно всички други органи, на които по закон е възложена закрилата на детето, да целят да прехвърлят своите задължения другиму).Така в едно решение на Пловъзпитателно делоивския районен съд е посочено, че  „настаняването в специализирана институция – ВУИ е в най-добрия интерес на детето, тъй като ще ограничи съществуващите рискове”, поради което е постановено настаняване на момчето във ВУИ.[28] Подобни са мотивите и в решението на районния съд в Мездра: ”В резултат на липсата на родителски контрол същият е в трайно състояние на безпризорност…налице са данни, че е принуждаван от майка си да проси. Изложеното дотук мотивира съда да приеме, че социалната среда, в която малолетният живее, не е подходяща за неговото нормално развитие”[29] 

Третото основание, което мотивира съдилищата да  настаняват малолетни и непълнолетни в този тип институции  е идеята, че там те ще бъдат превъзпитани, с тях ще се осъществява  работа за положителната им социална адаптация и така ще бъдат предотвратени възможностите за   рецидив.[30] 

Другото основание, което мотивира съдилищата да прилагат  най-сериозните принудителни възпитателни мерки е, че  настаняването в институция ще обезпечи по-голям контрол върху поведението на детето, ще му бъдат създадени навици за учене  и то ще може да продължи образованието си. В мотивите се срещат изрази, като: „необходимостта да бъде насочено към старание и сериозно отношение към учебния  процес”, „да учи и да се развива в подходяща за него среда”, „да завърши образованието си при един по-строг режим”.[31]

Проучването се натъкна на няколко случая, в които, въпреки че  съдът  разполага с достатъчно пълна информация, съдържаща се във възпитателното дело, не се съобразява  с причините за противоправните прояви на детето, които  са свързани с наличието на психично заболяване или депресивни състояния, предизвикани от изоставянето му или неглижирането му от родителите.   Вместо  да се предприемат адекватни действия на помощ, лечение и подкрепа, то бива санкционирано чрез настаняване в специализирана институция. В мотивите на решение на районния съд в Плевен е отразено, че момичето  “през месец март 2010 година прави пореден опит да налага свое желание чрез приемане на голямо количество таблетки, с оглед манипулиране на своя баща. Извършва и други деяния, с които непълнолетната …застрашава здравето и живота си, като неосъзнавайки или неприемайки  това за възможно, същата би станала жертва на престъпление…При опитите на бащата да упражни и наложи контрол над непълнолетната…, същата отвръща с изчезване от дома, нощува при непознати, два пъти прави опити за отравяне с медикаменти и други различни по своята същност деяния.”[32]  Изтъкнатото в мотивите на съда показва явно неразпознаване наличието на тежък психологически (а вероятно и психиатричен) проблем и необходимост от специализирана помощ.  На практика момичето е санкционирано за това, че има суицидни опити.

 Особено обезпокоителни са случаите, когато деца без сериозни прояви, а само за бягства, биват настанявани във ВУИ с решение на съда по предложение на местната комисия, която получава сигнал от ръководството на такъв дом. Така Местната комисия в гр. Лом е била сезирана  от директора на ДОВЛРГ „Милосърдие” – гр. Лом  по повод проявите   на малолетно момче, изразяващи се в това, че бягало от дома, не се прибирало и скитало с дни без да се знае къде е, спяло по улиците и системно нарушавало реда в дома. С решение на съда то е настанено във ВУИ, защото „на малолетния липсва семейна среда,…не може по никакъв начин да бъде задържан в дома…, все пак по-добре  за детето е да се наложи възпитателна мярка по чл. 13, ал. 1, т. 13.[33] Така настаняването в специализираните институции на практика се използва като средство за съдействие на ръководствата на домовете за отглеждане на деца, лишени от родителска грижа, за да бъдат освободени от  т.н. „проблемни” деца. За съжаление съдът бива използван за цели, които иначе никой не би си позволил да признае публично и които нямат нищо общо с прокламирания принцип за „най-добрия интерес на детето”.

Анализът на съдебните решения показва, че като че ли органите и институциите, участващи в системата за превенция на малолетни и непълнолетни възлагат неоправдано  големи очаквания на СПИ и ВУИ  да преодолеят и решат всички натрупали се проблеми на всяко едно дете, което извършва противообществени прояви в повече или по-малко продължителен период от време. Въпреки   широко прокламираната позиция, че е по-добре с тази категория деца да се работи в отворена среда, немалко социални работници, директори на различни институции, като Центрове за работа с деца, приюти, домове за отглеждане на деца, лишени от родителски грижи и пр., предпочитат да се освободят от тях. На практика в момента всички участници в системата за превенция на правонарушенията на малолетните и непълнолетните възприемат СПИ и ВУИ като своеобразна панацея – място, от което се очаква:

-          детето да започне редовно да посещава училище, каквото не е посещавало с месеци или години;

-          да бъде откъснато от лошата семейна и/или приятелска среда;

-          да се работи с него за преодоляване на „дефицитите в ценностната му ориентация” (клише от мотивите на съдебно решение);

-          да бъде приучено на ред и дисциплина;

-          да се предотврати възможността да извършва нови и по-тежки общественоопасни прояви.

По презумпция това означава, че в този тип заведения трябва да има цели екипи от специалисти, разполагащи с ефективни съвременни методики за индивидуална и групова работа с деца с отклоняващо се поведение.   В най-добрия случай СПИ и ВУИ са местата, където за известен период от време малолетният или непълнолетният е ограничен във възможността си да извършва правонарушения или е предпазен от различни посегателства (макар че и в тях понякога има случаи на саморазправа и инциденти). Изследването показа, че съществува сериозен дефицит от специалисти в тези институции, което донякъде се дължи и на отдалечеността на повечето от тях от големи населени места. Попаднах обаче и на не един случай, когато социалните работници, психолози и педагози от  кризисни центрове в големи градове се оказват безсилни да помогнат на детето и  предпочитат да сезират местната комисия с предложение то да бъде настанено в СПИ или ВУИ. Обяснението е, че нямат капацитет да се справят със сложните проблеми на конкретното дете, а друга по-подходяща институция не съществувала. Честото прехвърляне на тези деца от една в друга институция през непродължително време  затруднява тяхната адаптация към средата и програмите, в които се включват. Всяка такава промяна води до стрес, тревожност, разколебаване на чувството за сигурност и незастрашеност. Така намалява и ефектът от индивидуалната работа .      

  Като обобщаваща констатация, основаваща се на анализа съдебните актове, би могло да се твърди, че като че ли съдът забравя, когато разглежда този тип дела, че пред него стоят деца, а не възрастни и затова не трябва да им се вменява във вина нещо, което те няма как да разберат и особено ако вината не е тяхна. Вероятно подобна нагласа на съда се дължи и на факта, че производствата по чл. 24а от закона се възлагат на съдии от наказателните колегии, поради което много често отношението им, изразено в мотивите на съдебния акт, е като към пълнолетен извършител на престъпление. Затова в мотивите на решенията се срещат изрази, които биха били относими към възрастните, но са крайно неподходящи и неадекватни, когато се обсъжда поведение на 12-13 – годишни деца, като например, че основната причина за извършените нарушения били “изградените трайни навици у малолетния да не посещава училище и извършва престъпления”.[34]  

Проблемите относно срока на определената  възпитателна  мярка   

Проблемът относно продължителността на пребиваването  в специализирана институция на малолетните и непълнолетните буди сериозно безпокойство.  Законът не предвижда  минимален, а само максимален срок на престой в СПИ и ВУИ. Не е предоставено  право на съда да определя продължителността на пребиваване в такъв тип институция. Това не е пропуск на законодателя, а целенасочено избран подход, тъй като идеята е във всеки конкретен случай, съобразно достигнатите резултати и ефекта от възпитателната работа с малолетния/непълнолетния, да се прецени кога да бъде прекратено настаняването му.   В края на всяка учебна година педагогическият съвет на съответното училище с участието на прокурор и на представител на местната комисия, предложила мярката, прави оценка на поведението на ученика, на постигнатите резултати в обучението и възпитанието му и когато оценката е положителна, се подготвя предложение до районния съд за прекратяване на наложената възпитателна мярка.(чл. 31, ал. 1 и 4).В болшинството от анализираните съдебните актове  - 77,4 %, съдът определя единствено вида на мярката без да посочи срок. В някои съдебни актове той изрично се мотивира в този смисъл и посочва, че този въпрос не е от неговата компетентност, както е сторил това ІХ наказателен състав на Плевенския районен съд по ч.н.д. № 781/05 г., например.

В около 1/5 от анализираните съдебни решения (22,6%) е посочен изричен срок за престой в съответната институция – или като конкретно определен период от време, например – „три години, считано от датата на приемане на ученика”, „12 месеца” , „шест месеца”, или с израза „до навършване на пълнолетие”, „до настъпването на основание за изменение или прекратяване на мярката”, „до навършването на 16 години с оглед разпоредбата на чл. 30, ал. 3 от ЗБППМН” .[35] Прегледът на съдебните актове показа, че тази незаконосъобразна практика се наблюдава през целия изследван период – от 2005 до 2010 г. В едно съвсем скорошно решение  районният съд в Разлог постановява, че определя мярката „настаняване във ВУИ до навършване на пълнолетие” на 13-годишно момче. [36]

В хода на изследването бяха установени няколко случая, в които районните съдилища, прилагайки чл. 64 от НК, настаняват непълнолетния във възпитателно училище интернат и определят  срок на възпитателната мярка[37]  В изследваната съвкупност попадна  присъда от 2006 г. по отношение 14-годишно момче, в което съдът бе объркал основанието за освобождаване от изтърпяване на наложеното наказание – „на осн.чл. 78а, ал. 6 във вр. с  ал. 1 и чл. 2, ал. 2 НК освобождава подсъдимия М. от наказателна отговорност, като му налага възпитателна мярка по чл. 13, т.  13, а именно: настаняване във възпитателно училище-интернат – Ракитово за срок от 1 г., считано от влизане на присъдата в сила”.[38]

            Тук няма да бъдат коментирани причините за подобни недоразумения.Намирам обаче, че след като в закона този въпрос не е намерил подобна регламентация,  е неправилно в хипотезата на чл. 64 НК съдът да определя  срок. Законодателят не е вменил подобно правомощие на съда, тъй като това би означавало уеднаквяване режима на наказанията по НК с възпитателните мерки по ЗБППМН и задължаване на съответните възпитателни институции безусловно да задържат малолетния, респ. непълнолетния, до изтичането на определения от съда срок. Законодателното решение  да не се посочва срок за изпълнение на конкретната възпитателна мярка като идея е добро, тъй като то позволява да бъде проявен по-гъвкав подход от съответните компетентни органи, осъществяващи корекционно-възпитателна работа по отношение на малолетните и непълнолетни правонарушители.

 С оглед гарантиране спазването на изискванията на чл. 5§4 от Европейската конвенция за правата на детето, би следвало в закона да се регламентира изрично  периодичен съдебен контрол (в края на всяка учебна година или на всеки шест месеца)   относно целесъобразността от оставането на  малолетния/непълнолетния в съответната институция. Сегашното законово решение е непълно и недостатъчно. Съгласно чл. 31, ал. 4, районният съд по местонахождението  на съответното възпитателно заведение може да бъде сезиран единствено от местната комисия, предложила възпитателната мярка и то, ако оценката, направена от  педагогическия съвет, е положителна. При сегашната редакция на закона е очевиден конфликтът на интереси между ръководството на съответния интернат и детето. В зависимост от поведението му педагогическият съвет би имал интерес да се освободи от него или да го задържи. При всички случаи обаче в негово разположение е индиректен инструментариум, за да постигне желания ефект – прибягване до съдействието на съответната  местна комисия.  Детето не разполага със „съюзник”, особено ако е неглижирано от своите близки и няма как да защити интересите си, а в много случаи – въобще да осъзнае какви са те.  Наложително е да се регламентира правото на детето, на  неговите законни представители, както и на директора на съответния интернат, да  сезират районния съд в края на всяка учебна година с искане за преразглеждане на мярката. Преценката на съда обаче следва да бъде извършена в открито съдебно заседание със задължителното изслушване на детето, а не както е в досегашната редакция на закона в чл. 31, ал. 5, съгласно която, съдът се произнася в закрито заседание с мотивирано решение, с което може да уважи искането или да го остави без уважение.

  Проблемите относно определянето  в решението  на конкретен интернат

 Макар и в закона изрично да е посочено, че разпределението и настаняването на децата  във възпитателни училища-интернати и в социално-педагогически интернати се извършва от   Министерството на образованието и науката (чл. 30, ал. 1), проучването установи, че в 23,2 %  от случаите районните съдилища по свое усмотрение посочват конкретното училище, където да бъде изпратено детето.[39]В разменена кореспонденция между директора на ВУИ-Ракитово и районния съдия в Монтана по повод определянето на конкретното училище, в което да бъде настанен непълнолетният на основание чл. 64, ал. 1 НК, е изложено становище, че съдът е компетентен да определя конкретното ВУИ: „Това е така, защото нормата на чл. 64, ал. 1 НК е с по-висока по степен сила спрямо реда и условията, уредени в чл. 28, ал. 2 от ЗБППМН, като се вземе предвид закона за нормативните актове”.[40]  Това тълкувание не е в съзвучие със  закона, тъй като съдът няма съответната компетентност и информация, за да определи точно кое от всички ВУИ  или СПИ би било най-подходящо с оглед  образователната и възпитателната нужда на конкретното дете. [41] Ако се направи съпоставка с правомощията на съда по наказателни дела, ще се установи, че и в наказателните производства съдът не определя мястото на изтърпяване на наказанието лишаване отсвобода, а само продължителността и режима. Наред с това по този начин се изземват правомощия и компетенции на органи на изпълнителната власт. Намирам, че тази част от съдебното решение, с която се посочва конкретното заведение, в което следва да бъде настанено детето е нищожен (поради това, че съдът е излязъл извън своите правомощия и компетентност). Ето защо министерството на образованието не е длъжно да я изпълни безусловно. В неговите правомощия и на основание чл. 30, ал. 1 от закона е да определи най-подходящото училище с оглед образователните потребности на детето. 

Друг е въпросът, че досегашната практика да се настаняват в една и съща институция както лица, извършили деяния, които от обективна страна съдържат признаците на престъпление, така и такива, чиито противообществени прояви нямат такъв характер, определено е неправилна и предизвиква сериозни и основателни критики от страна на правозащитните организации.  Липсата на точни критерии по отношение на какви прояви намира приложение възпитателната мярка настаняване в СПИ и в какви – настаняване във ВУИ, както и съсредоточаването в една и съща институция на лица от различни възрастови групи и с различни по характера и степента на обществена опасност прояви, някои от които се изразяват само в нарушаването на морални норми (като проституцията, просията , скитничеството и пр), води до сериозно накърняване правата на малолетните и непълнолетните.Възниква реален риск от криминализиране на тези от тях, които до настаняването им в подобен тип институция не са извършили прояви с престъпен характер и деморализирането на другите, които нямат прояви от подобен характер.

                                                           * * * *

Проведеното проучване позволява да бъдат направени някои препоръки във връзка с наказателната политика по отношение на маолетните и непълнолетните с отклоняващо се поведение.

Намирам, че е наложителна цялостна промяна в законодателството, като според мен по-удачният вариант е  кодификацията на разпоредбите в сегашния ЗБППМН и Закона за закрила на детето, за да не се разкъсва връзката между мерките за закрила и тези  за превъзпитание.  

Втората насока, в която според мен би следвало да се предприемат мерки, е за уеднаквяване на практиката на съдилищата с цел да се избегнат грубите нарушения на закона.В тази връзка според мен се налага да се подготви тълкувателно постановление на ВКС, а наред с това  актовете на районните съдилища по ЗБППМН да бъдат включени в обхвата на извършваните проверки от страна на Инспектората на ВСС.

Третата насока е свързана с професионалната квалификация на всички участници в превенцията на правонарушенията на маллетните и непълнолетните. Тук на първо място, се налага да се насочат усилията към специална подготовка на магистратите, включително и в по-детайлното им запознаване не само със специалните правила за непълнолетни по НК, но и  със самия ЗБППМН. Наред с това е необходимо да получат и известни знания по психология, педагогика и криминология, за да са запознати с особеностите на девианнтното поведение на малолетните и непълнолетните.

[2] Виж  В името на институцията: Поправителните училища в България.С.,2005,с. 6-7

[3] При посещението ми в интерната в с. Лик през 2009 г. се натъкнах на поне 10 случая на деца, настанени там по стария ред отпреди 2004 г – само с решение на съответната местна комисия, най-вече по молба на родител,  които нямаха абсолютно никакви прояви, даващи основание да пребивават в такъв тип заведения.  

[4] Виж Б. Боев. Процедура по настаняване във възпитателни училища-интернати и социално-педагогически интернати и правото насправедлив процес. В: Децата в институциите.1.Социално-педагогически и възпитателни училища-интернати, с. 38-39; Концепция за реформа на системата на ВУИ и СПИ – http://www.bghelsinki.org

[5] Например, решение № 484/08.07.2009 по ч.н.д. 1021/09 на I наказателен състав на Старозагорския РС; решение № 161от 09.02.2010 г. по ч.н.д. № 143/2010 на наказателна колегия, Х състав на Ямболския районен съд; решение № 2581/14.05.2009 по дело 20091210200443/09 на Благоевградския районен съд; решение № 213 от 28.10.2008 по ч.н.д. 1317/08 на Врачанския районен съд; решение № 144 от 05.02.2008 по ч.н.д. № 274/08 на Варненския районен съд и др.

[6] Такава практика е въвел 19 състав, наказателно отделение на Софийския районен съд – н.ч.д. 7028/2008, н.а.х.д. № 1599/2010; № 4976/2010 г., № 5552/2009 г., № 5640/2010 г. Подобен подход като комбинация от два акта е възприет и от Плевенския районен съд по н.ч.д.  № 7028/08,  ч.н.д. №2160/08 и в ч.н.д.  № 4297/2009;  районен съд-Димитровград в н.ч.д. № 920/08 г.; районен съд – Добрич в н.ч.д.  1291/2010 г.

[7] като например  решение от 11.06.09 г. по н.а.х.д. № 2736/2009 г. и  решение от 09.08.2010 г. по н.а.х.д. № 8132/2010 на 94-ти състав на СРС, решение от 26.03.2007 по н.ч.д. 968/2007 на ІІ наказателен състав на същия съд;  решение от 12.12.2006 г. на Ямболския районен съд по ч.н.д. № 1824/2006, решение от 31.03.2008 г. по ч.н.д. 463/2008 на същия съд.

[8] Подобни са и други решения на същия състав, като напр. по ч.н.д. № 1436/2010 – решение № 562/24.03.2010; ч.н.д.№ 2599/2010 г. – решение № 992/20.05.2010 г Такива са и  решенията на  19 състав на Софийски  районен съд по н.а.х.д. № 5460/2010 – протокол от 02.06.2010;по н.а.х.д. № 1599/2010 – решение от 25.02.2010; по н.а.х.д. № 5552/09 – решение от 31.07.2009, както и  на районен съд-Червен бряг по н.ч.д. № 61/07 – решение от 07.03.2007 и др.

[9] Решение № 155 от 12.06.2008,ч.н.д.№  223/08 на районен съд – Бяла Слатина е пример за абсолютен         формализъм – изброени са приложените към възпитателното дело документи и е проверена външната страна на законосъобразността на процедурата пред местната комисия. Няма информация кой е присъствал и каква   становище е изразил.  

[10]Решение от 14.05.07 по н.ч.д.№ 4858/07, решение от 14.02.2006 г. по ч.д. № 78/06, решение от 15.11.2006 г. по н.ч.д. № 13849/06;решение от 27.05.201 по н.а.х.д. № 4976/10 г.

[11] решение от 11.07.07  по н.ч.д. № 175/07 на районен съд –Лом; решение № 1437 от 22.07.2010 г. по ч.н.д. № 4142/2010 г. на 11 н.с-в на районен съд –Пловдив; решение № 1101 от 26.10.2009 г. по ч.н.д.. № 1283 на четвърти нак.с-в на Великотърновския районен съд и др.

[12] напр. решение № 992/20.05.2010 г.на районен съд –Пловдив , 11 н.с-в  по ч.н.д. 2599/2010 г. ; решение № 40 от 26.01.2009 г. по н.ч.х.д. 1855/08 на районен съд -Кюстендил; решение № 562/24.23.2010 на районен съд –Пловдив, н.с.по ч.в.д. № 1436/2010;  решение № 110 от 07.10.2005 на районен съд – Трявна по ч.н.д.. № 118/2005 

[13] н.ч.д. № 7098/2008 на наказателно отделение, 19 състав на Софийския районен съд.

[14] напр,  решение № 62/07.07.2010 по н.ч.д. № 994/2010, 5 с.с., нак.колегия на районен съд  – Добрич; решение № 992/20.05.2010 г. по  ч.н.д. № 2599/2010 г..на районен съд – Пловдоив , 11 н.с-в, решение № 1437 от 22.07.2010 г. по ч.н.д.№  4142/2010 г. .на 11 н.с-в на районен съд -Пловдив

[15] решение № 831/17.09.08 по ч.н.д. 1417/08 на районен съд-Ямбол; решение  от 31.03.08 по ч.н.д. №  463/08 на същия  съд; решение от 26.03.07, 2 нак.с-в по н.ч.д. №  968/07 на СРС и  решение от 12.04.2005 по Н.А.Х.Д. 1682/05; решение от 11.06.2009 по н.а.х.д.№  2736/2009 на 94-ти състав на същия съд .

[16] . Примери за добре обосновани и аргументирани мотиви на съдебни актове са: решение № 227/12.06.07  на районния съд в Горна Оряховица по ч.н.д. 503/07; решение от 15.03.2010  по н.а.х.д. № 14300/10 на 110 състав на СРС; решение № 621/12.04.2010 по н.ч.д. № 1296/2010 на Бургаския районен съд; решение № 40 от 15.03.2010 по ч.н.д. № 43/2010 на районен съд-Луковит; решение № 291 от 28.04.2005 по в.ч.д. № 279/05  на районен съд – Габрово; решение № 211 от 27.05.2010 г. по н.ч.д. № 205/2010 на районен съд – Козлодуй. Във всички тях   след задълбочен анализ на събраните доказателства съдът излага своите доводи за избора си на конкретната  възпитателна мярка.

[17] решение от 15.03.2010 г. по н.а.х.д.№  14300/2010 г. на СРС, н.о.110 с-в.

[18] решение № 40 от 15.03.2010 г.- по ч.н.д. № 43/2010 на районен съд – Луковит

[19] Пример за изключително добра аргументация на определената от съда възпитателна мярка „настаняване в СПИ” е решение № 211 от 27.05.2010 г. по НЧД № 205 на районен съд – гр. Козлодуй.

[20] решение № 213 от 28.10.2008 по ч.н.д.№  1317/08 на районен съд – гр. Враца.

[21] № 475 от 15.07.2010 г. по ч.н.д.№  590/2010 на районен съд-Габрово

[22]напр., решение № 270/03.11.2009 г. по ч.н.д. № 255/09 на районен съд-Радомир; решение № 164/22.02.2010 г. по ч.н.д. № 132/2010 г. на районен съд – гр. Видин; решение № 454/16.03.2010 г. по ч.н.д. № 1143/2010 на районен съд-гр. Пловдив; решение № 62/07.07.2010 г. по н.ч.д.№ 994/2010 г. на V-ти с-в на районен съд-Добрич;решение от 02.06.2010 г. по н.а.х.д.№ 5460/2010 на СРС, 19 с-в; 

[23] Решение № 454 от 16.03.2010 г. по ч.н.д.№1143/2010 г. на ХІ състав на Пловдивския районен съд. Изразът „да се преодолеят натрупаните дефиците” може да бъде срещнат във всяко едно от решенията на този състав без оглед проявите, възрастта и пола на детето.

[24] решение от 05.04.2007 г. по ч.н.д. № 130/2007 на районен съд-Луковит.Решението на местната комисия е на бланка, в която не се съдържат никакви мотиви.

[25] Решение № 316 от 10.08.2007 г. по а.д.№ 20071230100503/07 на районен съд-Петрич.

[26] Решение № 621 от 12.04.2010 г. по н.ч.д. № 1296/2010 на районен съд-Бургас.

[27] Напр. решение № 227/12.06.07  по ч.н.д. № 503/07  на районен съд Горна Оряховица; решение № 10 от 23.10.2010 по ч.н.д.№ 141/2010 на районен съд – гр. Кула; решение № 55 от 19.04.2010 по н.ч.х.д. № 154/2010 на районен съд – Асеновград; решение № 349/25.09.08  по н.ч.д. 503/208 на районен съд – Харманли и др.

[28] решение № 191/06.11.08 по Ч.Н.Д. 677/08 на РС-Пловъзпитателно делоив, ХІ с-в

[29] решение № 34 от 28.02.07 по  НЧД 38/07 на РС-Мездра

[30] Решение № 23 от 21.06.2010 г. по н.а.х.д. № 66/2010 на районен съд-гр. Своге; в този смисъл са и мотивите на решения: № 1101 от 26.10.2009 по ч.н.д.№ 1283/2009 на районен съд-Велико Трново; решение № 40 от 15.03.2010 по ч.н.д. № 43/2010  на районен съд-Луковит; № 664 от 18.08.2010 по ч.н.д. 1343/2010 на районен съд-Сливен и др.

[31] Решение  № 57 от 26.04.2010 г. по н.а.х.д. № 3633/2010 на ХІІ д-в на СРС; решение от 23.06.2010 по н.ч.д. 2451/2010 на V нак.с-в на районен съд-Бургас; решение № 213 от 28.10.2008 по ч.н.д. 1317/08 и др.

[32] решение № 712/28 май 2010 г. по ч.н.д. № 1726/2010 г. на ХІІ нак.с-в на районен съд-Плевен.

[33] Решение от 11.07.2007 г. по н.ч.д.№ 175/07 на районен съд-Лом.

[34] Решение № 26 от 17.05.2010 г. на районен съд-гр. Никопол

[35] така е процедирал районният съд в Благоевград по ч.н.д. № 254/2009 г – решение от 30.03.2009, районният съд в Попово по ч.н.д. № 531/2005 г- решение № 748 от 19.12.2005 г., Софийският районен съд, 19 състав по н.ч.д. 13849/06 и 78/06 г.; районният съд -Своге  по н.ч.д. № 28/08 – решение от 14.02.2008; районният съд -Червен бря в, решение № 69 по н.ч.д. № 61/07 и др.

[36] . Решение № 6297 от 14.12.2010 г.на- районен съд- Разлог по ч.в.д. № 20101240200763

[37] н.ч.д. № 506/2007 г. на окръжен съд-Стара Загор; н.ч.д. № 301/08 г. на същия съд

[38] присъда № 1787/12.12.2006 г. по н.о.х.д. № 1840/06 г.; случаи на неправилно приложение на чл. 64 НК са установени и по н.о.х.д.№ 3141/09 на ХІІІ н.с-в на районен съд-Плевен, по която непълнолетният е освободен от изтърпяване на наложеното наказание лишаване  от свобода за срок от 3месеца и е постановено настаняването му във ВУИ – Ракитово за 1 година. 

[39] например, с решение № 424/03.10.2006 г.  по ч.н.д.  № 675/06 Разградският районен съд налага възпитателната мярка „настаняване в СПИ” в с. Варненци, а Районният съд в гр. Попово – „настаняване в социално-педагогически интернат с. Медовина” (ч.н.д. 0 531/05 г.). В същия смисъл е и решението на Русенския районен съд по ч.н.д. № 919/2009 г., с което е определена възпитателната мярка „настаняване във ВУИ – „Христо Ботев, село Подем”.

[40] Писмо изх. № 259/11.05.2007 г. във връзка с посановената присъда по нохд 3781/06 на районен съд – Монтана.

[41] Броят на тези възпитателни заведения  има тенденция към постепенно намаляване и през периода след приетите изменения от 2004 г. ВУИ от 6 остават 4 за учебната 2009/2010 г. , а СПИ за същия период  от 18 – 5.

Рубрика Размисли по повод една предстояща реформа

Само промяна в законите няма да подобри младежкото правосъдие

Светла Маргаритова, доктор по право 

„Правен свят”, кн.1

През ноември 2010 г. Министерството на правосъдието оповести, че предстои да бъде внесена за обсъждане в Министерския съвет Концепция за младежко правосъдие, а след гласуването й всички заинтересовани институции ще планират конкретни действия по нея, включително и законодателни промени.  

Тази така дългоочакваната стъпка за ефективна реформа в сферата на правосъдието спрямо децата бе предшествана от комплексна оценка на всички социално-педагогически интернати и възпитателни училища-интернати в страната в края на 2009 г., инициирана от Агенцията за закрила на детето и с участие на екипи от специалисти от различни ведомства. Основната цел беше да се представи цялостна картина, както за децата, настанени там, така и за учебната и възпитателната работа с тях и за материалните условия на живот, която да послужи за подготвяне на  насоките за реформата в младежкото правосъдие.

Неотдавна и аз приключих криминологично изследване на основание постановените въз основа на Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните (ЗБПП) принудителни възпитателни мерки „настаняване в социално-педагогически интернат”(СПИ) и „настаняване във възпитателно училище-интернат” (ВУИ).[1] Акцентът на изследването бе фокусиран върху системата за превенция и съдебните актове на районните съдилища. Беше проучена и документацията за децата, настанени в СПИ в с. Лик и във ВУИ в гр. Ракитово към юли-август 2009 г. Наред с това бяха анализирани 182 съдебни решения на 63 районни съдилища, от които – 25 в областни градове, постановени в периода от януари 2005 до август 2010 г., т. е.  след най-съществените промени в ЗБПП през 2004 г. Без да претендира за представителност, изследването позволява да се откроят важни проблеми, които са от значение за предстоящата подготовка на промените в действащото законодателство.

Почти всички деца от изследваната съвкупност попадат в категорията „дете в риск”, съгласно дефиницията на Закона за закрила на детето /ЗЗД/.[2] Анализът показа, че  малолетните или непълнолетните извършители на противообществени прояви, настанени в СПИ и ВУИ, могат да бъдат отнесен към една от подгрупите, изброени в §1, т. 11 на ЗЗД. Изключения са случаите, когато малолетният или непълнолетният не е бил известен  на инспектора от ДПС, не е имал никакви предходни прояви, не е израснал в конфликтна или  криминогенна среда и е живял с двамата си родители. 

Голяма част от тези деца и юноши са с един родител – най-често те са отглеждани само от майката, тъй като бащата е неизвестен, или е починал, или родителите са разведени/разделени. Съвсем не са единични случаите на деца, отглеждани само от бащата, защото майката е починала или не се интересува от детето и живее с новото си семейство. Като сравнително нова тенденция се откроява изоставянето на детето на близки роднини (най-често баба и дядо), като родителите или единственият родител да е на работа в чужбина.

Твърде голям е броят и на т.нар. институционализирани деца – т.е. такива, които преди настаняването в СПИ или ВУИ са били отглеждани в домове за деца, лишени от родителски грижи – около ¼ от всички проучени случаи по данни от анализираните съдебни решения и приблизително толкова от децата, настанени в СПИ-Лик.  Следователно, значителна част от всички настанени в СПИ и ВУИ попадат в категорията рискови деца по § 1, т.11, б. “а” от ЗЗД. Около половината от малолетните и непълнолетните са отглеждани от двама родители, но са израсли в изключително бедни и/или криминално проявени семейства, под чието влияние са извършвали най-често кражби и просия. Те могат да бъдат отнесени към децата в риск по т.11, б. “в” от ЗЗД. В досиетата на 12 от децата има множество данни, че са били принуждавани да извършват различни престъпления и правонарушения, като кражби и просия или са били жертва на домашно насилие – от бащата, или съжителя на майката, или от мащехата. Има и момичета, склонявани към проституция и с риск за трафикиране или дори жертви на трафик – вътрешен и международен (деца в риск по т. 11, б. “б” от ЗЗД). Макар и като изключение, има и деца, страдащи от увреждания, трудно лечими заболявания (като епилепсия), или с различни психиатрични проблеми. Наред с това, както в СПИ, така и във ВУИ, има деца със социална олигофрения, учили в помощни училища или деца със специални образователни потребности. Не са единични и случаите, характеризирани от социалните работници като “дете на улицата” – трайно отпаднали от училище, социално занемарени и без каквито и да било грижи от родител (“дете в риск” по т.11., б. “д”).

Налага се изводът, че за немалка част от изследваните малолетни и непълнолетни са налице предпоставките на повече от един риск. Това означава, че за тях задължения по закон имат както специализираната администрация към Държавната агенция за закрила на детето, така и  заварената и съществуваща близо  50 години система за обществена превенция, изградена на основание на ЗБППМН.

Но при досегашните проучвания, включително и при мониторинга на всичките девет СПИ и ВУИ, липсва оценка за ефективността на Отделите за закрила на детето и на местните комисии за борба срещу противообществени прояви. Косвено за нея може да се съди по това,  дали преди постановяването на принудителната възпитателна мярка по т. 11 и 13 от ЗБППМН  по отношение на малолетните и непълнолетните са били определяни други, по-леки мерки.

Данните сочат, че преди да бъдат настанени във ВУИ-Ракитово,  22,9 % от момчетата са имали вече по едно възпитателно дело, 25.0 % са били с две, 26.0 % – с три и повече, 9 от момчетата освен възпитателни мерки са имали по една и повече присъди, а още толкова преди това са били настанени в СПИ. При малолетните и непълнолетните от СПИ картината е малко по-различна. При тях е по-висок делът на тези, които преди това са нямали никакви прояви – 37,2 %[3]. С едно предходно възпитателно дело и определяне на по-леки  възпитателни мерки са били 1/4 от децата – 25,5%,  с две – 19,6%, а с три  и повече – 15,6 %.  Почти 1/3 от настанените в Лик са израсли в домове за деца, лишени от родителски грижи.

Тези данни потвърждават неведнъж изказваното становище, че инструментариумът за въздействие върху малолетните и непълнолетни правонарушители е остарял и неефективен. В хода на изследването се натъкнах на фрапиращи случаи на деца с по четири, пет и  повече възпитателни дела, образувани през непродължителни периоди от време за всяка една отделна проява (най-често кражба). Единствената последица от това е да стигматизира и озлоби детето. Именно като реакция на подобни  неадекватни намеси едно дете беше хвърляло камъни по сградата, където се помещава местната комисия за борба срещу противообществени прояви (за което му е образувано отново възпитателно дело).

В по-голямата част от проучените случаи малолетните и непълнолетните са попаднали в полезрението на социалните служби едва по повод образуваното възпитателно дело, когато отделите за закрила на детето са сезирани да изготвят социален доклад за случая. В този смисъл, намесата в повечето случаи е неадекватна най-вече защото е несвоевременна. Възниква въпросът дали администрацията по Закона за закрила на детето разполага с капацитет да обхване малолетните и непълнолетните, които са „деца в риск” и къде се къса връзката между институциите.

Проучването показа голяма доза формализъм в работата на  институциите – както на създадените по Закона за закрила на детето, така и на тези по ЗБППМН. Но ако ЗБППМН с основание е критикуван като остарял и неотговарящ на съвременните изисквания и на международните стандарти, то ЗЗД бе създаден в една нова обстановка, при заимстване опита на редица европейски страни, сред които Великобритания, Германия, както и  Канада. В него са предвидени редица инструменти за подпомагане на децата в риск, като акцентът бе поставен именно върху принципа детето да не бъде откъсвано от своята семейна среда. Оказа се, че те или „не работят” (например институтът на приемните родители), или са неефективни, като например работата с детето без откъсването му от семейна среда. Не виждам причината, поради която в практиката не настъпиха сериозни промени след структурирането на отделите за ”Закрила на детето”. При достатъчен капацитет те можеха постепенно да изместят или да заместят голяма част от дейността на местните комисии. Вместо това обаче, твърде често в социалните доклади по възпитателните дела, се съдържа препоръката за настаняване в СПИ или ВУИ. Изключение са делата (по-малко от 10), в които социалният работник не препоръчва откъсване на детето от семейната му среда.

Проучването открои случаи, в които всички институции са претърпели провал, дори и там, където действително са предприели усилия и са опитали да осъществят корекционно-възпитателна работа с детето. Такъв е случаят на дете, което само е потърсило помощта на отдела за закрила на детето защото е било жертва на домашно насилие – след злоупотреба с алкохол съжителят на майката е упражнявал физическо насилие върху него и майката. Изведено по спешност от семейната среда и настанено в Дом за деца, лишени от родителски грижи, с него започват да работят психолози, социални работници, представители на неправителствени организации, което довежда до позитивна промяна в поведението му. След писмена декларация на майката то отново се връща при нея в същата деструктивна среда. Постепенно усвоява модели на поведение, на които е свидетел – съжителят на майката го принуждава да краде и му нанася побой след употреба на алкохол. В доклада, изготвен от член на местната комисия във Велико Търново по повод възпитателно дело № 18/08 г. е дадена оценка, че връщането на момчето у дома е довело до провал на усилията за подпомагане, което се дължи „и на липса на синхронизация между действията на институциите – РПУ и отдел „Закрила на детето” за подпомагане на семейната среда и трайно отстраняване на М.М. от жилището. За съжаление Николай вече трайно е усвоил поведението на съжителя на майка си.”  В случаи като този, при преценката за уважаване искането на родителя би следвало да се държи сметка дали подобно връщане в родителското семейство е в интерес на детето или не. Ако беше направен задълбочен анализ на ситуацията, молбата на майката можеше да не бъде уважена.

В становището на Института за социални дейности и практики относно реформата за младежко правосъдие[4] е изказано мнение, че действащата система не позволявала да бъдат създавани центрове за третиране от открит или полуоткрит тип – т.е. децата да участват в програмите само през деня или пък, макар и за кратко време, да бъдат настанявани в такива центрове. Всъщност, моето проучване установи, че в редица градове в страната са създадени центрове с различни наименования, в които се практикуват подобен тип услуги – както от дневен тип, така и от резидентен тип (с откъсване от средата). Те се създават на основание чл. 20 и сл. от правилника за прилагане на ЗЗД, Закона за социално подпомагане и правилника за приложението му като вид социална услуга, предоставяна на деца в риск. Проблемът е не толкова в това, че не са уредени в детайли правомощията и компетенциите на тези центрове, колкото до липсата на капацитет – персонален и логистичен (адекватни методики за работа с тази категория деца и добре подготвени специалисти), за да се постигнат действително трайни позитивни резултати. Така например, попаднах на малолетно момиче – жертва на международен трафик с цел просия, което само е потърсило помощ на нашето посолство в Австрия, след което, при връщането й в страната, й е предоставена социална услуга „постоянна грижа” в един от кризисните центрове.[5] Там с нея е проведена специализирана психолого-консултативна работа за преодоляване на преживяната травма, записана е в местното училище, за да продължи образованието си. Максималният срок за престой в такъв център е шест месеца. Тъй като близките не проявяват желание да се грижат за нея, тя е настанена в дома за деца „А.Златаров” в София до произнасянето на съда с решение по чл. 28 от ЗЗД. Там обаче вероятно е преустановена индивидуалната работа с малолетната или не е използван подходящ модел за реинтеграция, в резултат на което тя започва да се държи враждебно с другите деца, отказва да посещава консултациите с психолог, инсценира припадъци, самонаранява се, бяга от дома и е обявявана за общонационално издирване. Така се стига до образуване на възпитателно дело по сигнал на директора на дома, след което, по предложение на местната комисия, Софийският районен съд постановява възпитателната мярка „настаняване във ВУИ” за шест месеца. Случаят действително е комплициран, момичето твърде дълго е било подложено на неблагоприятно въздействие на средата, деформирани са неговите възгледи и ценностна система, но пък действието се развива в столицата, където са съсредоточени специалисти от различни области, научни звена и университети. Това е пример за необходимостта да се работи по случай и да се търси съдействието на специалисти за  подготвяне на конкретна програма,  набелязване на отделните стъпки и отговорните за това лица. Ако липсва инициатива и мотивация за такъв подход, не може да се очаква промяна на сегашната ситуация. Случаят не е единствен. По отношение на момичета, жертва на принудителна проституция, обикновено стандартната схема е да бъдат настанени  в кризисен център в населено място, различно от семейството им, където се преустановяват контактите със сводниците и девойките се адаптират добре към средата и започват дори с желание да посещават училище. Проблемът е, че след изтичането на определен срок – не повече от шест месеца, те се връщат в същата среда, която пак провокира първоначалния им начин на живот. Ефектът от проведената индивидуална възпитателна работа се губи много бързо и проблемът, вместо да се разреши благоприятно, се задълбочава още повече – получава се порочен кръг. Като че ли се демонстрира по-скоро видимост, че се работи, но предварително е ясно какъв ще бъде ефектът.[S1] 

В този смисъл съм доста скептична дали предвижданите промени в законодателството сами по себе си ще доведат до реални промени и в практиката.

Може и да не ни се иска, но трябва да признаем и още един нелицеприятен факт: има семейства, които вредят на децата си и колкото по-бързо и по-рано детето бъде изведено от семейната среда, толкова по-голям шанс има то за успешно бъдеще. Сред малолетните и непълнолетни, настанени във ВУИ Ракитово почти всеки втори произхожда от криминално проявено семейство или е с такава приятелска среда. Те възприемат престъпния модел на поведение още от ранна възраст, а същевременно не  посещават училище или са отпаднали още в началото. Поради това голяма част от тях  са неграмотни или полуграмотни. Оказва се, че сама по себе си подобна причина не е била достатъчна, за да привлече вниманието на съответните специалисти, макар че оставането на дете в подобна среда, която е най-малкото безразлична към това дали то посещава или не училище, почти със сигурност обуславя неговата престъпна кариера.

Сред малолетните и непълнолетни правонарушители, настанени в институции от този тип, има и такива, които на 12- годишна възраст вече са със завидна „престъпна кариера”. В немалко съдебни решения и доклади на местни комисии срещнах становища, че момчето/момичето има сериозни поведенчески проблеми, нуждае се от консултации на специалист – психиатър (проявява агресия спрямо близките си или връстниците, например), или има суицидни прояви, но въпреки/или именно поради това, се настанява в СПИ и ВУИ.[S2] 

Парадоксът е, че на практика в момента всички участници в системата за превенция на правонарушенията на малолетните и непълнолетните възприемат СПИ и ВУИ като своеобразна панацея – място, от което се очаква:

-         детето да започне редовно да посещава училище, каквото не е посещавало с месеци или години;

-         да бъде откъснато от лошата семейна и/или приятелска среда;

-         да се работи с него за преодоляване на „дефицитите в ценностната му ориентация” (клише от мотивите на съдебно решение);

-         да бъде приучено на ред и дисциплина;

-         да се предотврати възможността да извършва нови и по-тежки общественоопасни прояви.

По презумпция това означава, че в този тип заведения трябва да има цели екипи от специалисти, разполагащи с ефективни съвременни методики за индивидуална и групова работа с деца с отклоняващо се поведение. Никой обаче не е попитал работещите в самите институции дали това е така. В най-добрия случай СПИ и ВУИ са местата, където за известен период от време малолетният или непълнолетният е ограничен във възможността си да извършва правонарушения или е предпазен от различни посегателства (макар че и в тях понякога има случаи на саморазправа и инциденти). Както проведеното от държавните експерти проучване, така и събраната информация от криминологичното изследване показа, че съществува сериозен дефицит от специалисти в тези институции, което донякъде се дължи и на отдалечеността на повечето от тях от големи населени места. Попаднах обаче и на не един случай, когато социалните работници, психолози и педагози от  кризисни центрове в големи градове се оказват безсилни да помогнат на детето и  предпочитат да сезират местната комисия с предложение то да бъде настанено в СПИ или ВУИ. Обяснението е, че нямат капацитет да се справят със сложните проблеми на конкретното дете, а друга по-подходяща институция не съществувала. Честото прехвърляне на тези деца от една в друга институция през непродължително време  затруднява тяхната адаптация към средата и програмите, в които се включват. Всяка такава промяна води до стрес, тревожност, разколебаване на чувството за сигурност и незастрашеност. Така намалява и ефектът от индивидуалната работа .       

Очевидна е необходимостта от многообразни по вид и форма социални услуги и центрове – както за дневна грижа, така и с откъсване от средата; както за малък период от време, така и за по-продължителен; за организиране на форми за постепенна адаптация на непълнолетните и приучването им към самостоятелен живот. Преди да се пристъпи към радикални реформи на сегашната система е наложително да се проучат добрите практики на различните центрове по места, да се установи техният капацитет и потенциал и да се апробират новите идеи за промени в няколко отделни населени места или области, за да се установи дали ще проработят.Така бихме избегнали риска да направим неработеща реформа и да изменяме току-що приети закони.

При всички случаи обаче трябва да започнем с промяна на нагласата на всички, които работят с децата в риск. При посещението си в България през ноември сенатор Робер Бадентер много уместно сподели: да не забравяме, че децата не са просто умалена версия на  възрастните и затова да не ги съдим по същия начин, както ако бяха вече пораснали.

[2] По смисъла на § 1, т. 11 от Допълнителните разпоредби на Закона за закрила на детето  „дете в риск“ е:

а) чиито родители са починали, неизвестни, лишени от родителски права или чиито родителски права са ограничени, или детето е останало без тяхната грижа;

б) което е жертва на злоупотреба, насилие, експлоатация или всякакво друго нехуманно или унизително отношение или наказание в или извън семейството му;

в) за което съществува опасност от увреждане на неговото физическо, психическо, нравствено, интелектуално и социално развитие;

г) което страда от увреждания, както и от труднолечими заболявания, констатирани от специалист;

д) за което съществува риск от отпадане от училище или което е отпаднало от училище.

[3] В СПИ- Лик бяха заварени и деца, настанени преди промените в закона – т.е. без решение на районен съд, а само с акт на местната комисия или  с молба от родителите по социални причини.

[4] http://www.sapibg.org/?lang=bg&page=587

[5] Не е предмет на настоящата статия процедурата по настаняване в т.нар. Кризисни центрове за деца-жертва на трафик. Административният ред, по който се извършва това и липсата на съдебен контрол върху мярка, която по естеството си има всички белези на ограничаваща свободата с оглед продължителността на престоя (до шест месеца), поставя сериозни проблеми на плоскостта на чл. 5 от Европейската конвенция за правата на човека.