Анализ на съдебната практика през 2005-2010 г.
СЪДЕБНАТА ПРАКТИКА ПО ОПРЕДЕЛЯНЕ НА ВЪЗПИТАТЕЛНИТЕ МЕРКИ „НАСТАНЯВАНЕ ВЪВ ВЪЗПИТАТЕЛНО УЧИЛИЩЕ-ИНТЕРНАТ” И „НАСТАНЯВАНЕ В СОЦИАЛНО-ПЕДАГОГИЧЕСКИ ИНТЕРНАТ” (резултати от криминологично изследване)
статия, одобрена за печат в сп. „Общество и право“
Светла Маргаритова
През 2004 г. бяха извършени най-кардиналните промени в Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните – както по обем, така и по съдържание. Една от най-същностните се заключаваше в предоставеното правомощие единствено на съдилищата да определят възпитателните мерки, свързани с отделянето на малолетния или непълнолетния от семейството при спазването на двуинстанционно съдебно производство.
Предмет на настоящата статия са резултатите от проведено проучване, основаващо се на 182 съдебни актове на 63 районни съдилища, от които – 25 от областни градове, постановени в периода януари 2005 – декември 2010 г. Изследван е ефектът на измененията в Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетни и непълнолетни от 2004 г. върху практиката на съдилищата по настаняване на малолетни и непълнолетни в специализирани възпитателни заведения – социално-педагогически интернати и възпитателни училища-интернати .
От 1961 г., когато бе регламентирано правомощието на местните комисии да образуват възпитателни дела и да налагат възпитателни мерки и до 1996 г., техните решения не подлежаха на съдебен контрол. Не беше предоставена възможност за обжалването им на засегнатите лица дори и по административен ред. Единствено бе уредено служебното преразглеждане на случая, ако „изпълнителният комитет на народния съвет намери, че решението е незаконосъобразно или противоречи на доказателствата”.[1]
През 1996 г. бе направен първият плах опит за разчупване на този административен модел с въвеждането на един квази съдебен контрол. В чл. 23, ал. 3 бе регламентирано, че когато местната комисия определи мярката „настаняване във ВУИ”, тя служебно изпраща цялата преписка на районния съдия, който по своя преценка или по искане на малолетния/непълнолетния или неговите родители може да се срещне с него преди да се произнесе по случая. След това съдът в закрито заседание се произнася, като проверява законосъобразността и обосноваността на решението на комисията.Това законодателно решение не беше добро и с основание бе критикувано, че е предприето по-скоро, за да омекоти критиките в навечерието на първия доклад пред Комитета на ООН за правата на детето.[2] Не бяха създадени истинските гаранции за разглеждане на делото с участието на страните по спора и изясняването на фактите. Съдът имаше функциите да проверява акта по-скоро от външната му страна и по формалните белези за законосъобразност, а неговото решение не подлежеше на съдебен контрол. Макар че настаняването в СПИ също бе свързано с ограничаване на свободата, за него не бе предвидена възможността за упражняване на контрол от страна на съда, което по същество създаде неоправдани различия във връзка със законността на определяне на тази възпитателна мярка. Тук рискът от произвол бе засилен и от законовата регламентация, позволяваща изпращането в социално-педагогически интернати на основание социални индикации и по молба на самите родители, които поради финансови или битови причини не можеха да се грижат за децата си.[3]
Характерът на процедурата пред районния съд и видът на съдебния акт
С промените от 2004 г. бе регламентиран особен ред за разглеждане на делата в случаите, когато местната комисия достигне до извода, че се налага определяне на възпитателна мярка, свързана с ограничаване на свободата. Съгласно чл. 21, ал.1, т. 2 от закона, когато след преценка на събраните доказателства съставът на комисията реши, че следва да бъде наложена една от двете най-сериозни възпитателни мерки – „настаняване в СПИ” или „настаняване във ВУИ”, той изготвя решение, с което прави предложение до районния съд в този смисъл и възпитателното дело се изпраща в тридневен срок в районния съд.
В хода на изследването бе установено, че по изпратените от местните комисии преписки районните съдилища образуват дела, които най-често са наречени частно-наказателно дело (Ч.Н.Д.) - в 65,7% от проучените случаи. Второто и третото место с почти еднакъв относителен дял се пада на определенията наказателно-частно дело (НЧД) – в 15,5% от случаите и наказателно-административно (НАХД) – в 13,3% от изследваната съвкупност. В другите 5,5 % делата биват обозначавани като административно, административно-наказателно, частно-гражданско или просто гражданско дело и дело. Няма единна практика дори в рамките на един и същ съд. Така, в Софийския районен съд делата са както от административен характер, като напр. н.а.х.д. № 3440/09 г. на 94-ти състав, н.а.х.д. № 3633/2010 на 12 състав, така и от наказателно-частен характер, като н.ч.д. № 1088/06 на 14 състав или н.ч.д. № 13849/06 на 19 състав, наказателна колегия. Анализираните решения на районни съдилища от всички съдебни райони в страната показват разнобой в категоризирането на делата, което би могло да създаде проблем при обобщаването им и предоставянето на информация за Националния статистически институт.
Почти в 100 % от анализираните решения присъства понятието „наказателен”. Отвъд разнообразието на използваната терминология за съответната съдебна процедура, което само по себе си е показател за липсата на еднородност на съдебната практика, по-сериозният въпрос е как съдилищата възприемат образуваните производства. Ако се съди по този външен белег, както и от обстоятелството, че делата са гледани предимно от наказателни състави, се налага изводът, че този род съдебни производства се категоризират по естеството си като доближаващи се най-вече до административно-наказателната процедура. Доколкото характерът на налаганите мерки е свързан с ограничаване на свободата, макар и тяхната цел да е възпитателна, би следвало да се приложат съответните минимални стандарти, относими към подобни производства, съгласно чл. 5, т. 1, „d” от Европейската конвенция за правата на човека. За подобни гаранции настояват и някои правозащитници и правозащитни организации, като Българския Хелзинкски комитет.[4]
Съдебната процедура пред районния съд за налагане на най-сериозните възпитателни мерки по т. 11 и 13 е уредена в един единствен текст – чл. 24а. Районният съд действа като първа инстанция, сезирана от съответната местна комисия с предложение за настаняване в СПИ и ВУИ. Текстът е крайно пестелив, като в пет алинеи е направен опит да се регламентира всичко, което се случва при разглеждане на делото – от насрочването му до постановяването на съдебния акт, включително и правото на обжалване на решението. При това прекомерно оскъдно описание на процедурата е естествено да съществуват редица празноти в закона. Част от тях пораждат голям разнобой в практиката. Други водят до допускане на сериозни процесуални нарушения, които дават отражение и върху правото на защита. Така например, никъде не е регламентирано дали съдът води протокол от проведеното съдебно заседание и какво следва да бъде отразено в него; какви въпроси подлежат на изясняване по време на съдебното заседание (извън установяването на това, доколко предложението на местната комисия отговаря на формалните законови изисквания ); какви са правата на малолетния/непълнолетния по време на разглеждане на неговото дело; какви са задължителните реквизити на самото решение и др.п. Няма препращане нито към процедурата на чл. 20, в който доста подробно е регламентиран редът за разглеждане на възпитателното дело пред местната комисия, нито към друг нормативен акт, чиито правила да бъдат приложени при констатирането на празноти, напр. НПК, ЗАНН, АПК или ГПК. Тази непълна уредба води до изключително груби нарушения на основополагащи изисквания за формата и съдържанието на съдебния акт, както и за осигуряването на гаранции за справедливо правораздаване по отношение на малолетните и непълнолетните. Някои от несъвършенствата на процедурата ще бъдат анализирани в следващото изложение.
В чл. 24а, ал. 4 е регламентирано, че когато налага възпитателните мерки по чл. 13, ал. 1, т. 11 или 13, съдът се произнася с решение, а ако прекрати делото на основание чл. 21, ал. 1, т. 3 и 4 – с определение. Тази норма обаче не се спазва от всички съдилища. Изследването установи, че съдебните актове, постановявани от районните съдилища по реда на чл. 24а от закона, са разнообразни както по форма, така и по съдържание. Анализът показа, че в болшинството от случаите съдът постановява решения, но има и съдилища, които се произнасят с определение, като например определение № 65 от 12.01.2010 г. по ч.н.д. № 4297/09 на ХІІІ с-в на Плевенския районен съд; определение от 30.06. 2008 г. по ч.н.д. № 2160/08 на същия съд.
В по-голямата си част съдебните актове са оформени по модела на гражданските и административните дела или решенията на въззивните инстанции по наказателни дела – т.е. с мотиви, предхождащи диспозитива. Не са рядкост обаче и съдебните състави, които, повлияни от наказателното съдопроизводство, отдават предпочитание на модела на присъдите по наказателните дела и постановяват първо диспозитив, след което излагат мотиви.[5] Сред проучените дела се срещат такива, в които съдебният протокол и решението са в един съдебен акт, поради което съдържанието на същия включва едновременно елементи и от двата самостоятелни акта – първата част е протоколна, следвана от мотиви и завършва с диспозитив „Реши:”. Наименованието на акта е „Протокол”. В тези случаи обаче мотиви по същество почти липсват. Те са заместени от изброяване на събраните доказателства и разпитаните свидетели.[6]
Има и немалко дела, в които решението съдържа единствено и само диспозитив.[7] Проблемът за липсата на мотиви ще бъде коментиран самостоятелно в следващото изложение във връзка с качеството на постановяваните съдебни актове.
Изискването за мотивираност на съдебния акт
Отвъд чисто формалните външни белези, сочещи на разнородна практика на постановяваните съдебни актове, по сериозни притеснения буди фактът, че половината от съдебните решения не са добре мотивирани (50.3%) Най-често не е изяснено основанието за образуване на възпитателното дело, по което е направено предложение за настаняване в СПИ или ВУИ, липсва конкретизация за времето, мястото и дори вида на проявата; не е отразено какви са били предходните прояви и мерките, предприемани по отношение на детето. В част от решенията е налице описание на фактическата обстановка (включително и семейната среда на детето), но липсват каквито и да е аргументи относно избора на наложената мярка – защо се налага настаняване във ВУИ или в СПИ. В немалко решения мотивите представляват преразказ на становищата на отделните участници в процеса и на конкретно извършената проява, но липсва какъвто и да било опит за обяснение на поведението на малолетния или непълнолетния, а оттук – липсват и правни аргументи как съдът определя възпитателната мярка. Илюстрация в това отношение може да бъде дадена с мотивите на решение № 51 16.07.2010 на VІІ наказателен състав по н.ч.д. № 1291/2010 на районен съд – Добрич. По делото е съставен подробен протокол за разпит на участвалите в съдебното производство лица, след което е направено кратко обобщение, че доказателствата за извършената проява се съдържат в материалите по образуваното досъдебно производство и „предвид обстоятелството, че наложените от МКБППМН до настоящия момент с три предходни решения възпитателни мерки по чл. 13, съответно по точки 1, 7, 8 и 12, не са изиграли своя възпитателен и превантивен ефект, съдът намира настоящото предложение за основателно.” Протоколът завършва с дипозитива „реши”. В решение № 1437/22.07.2010 г. по ч.н.д. № 4142/2010 на 11 с-в на Пловдивския районен съд, като че ли в мотивите са използвани части от други решения, без да е конкретизирано нарушението, без да е ясно кога е извършено, къде, дали е спазен срокът за налагане на мярката.[8]
Немалко районни съдии се задоволяват да проверят наличието на формалните законови предпоставки за налагане на мярката, спазена ли е процедурата при разглеждане на възпитателното дело и дали решението на местната комисия отговаря на изискванията на закона – т.е. по същество се прилага процедурата, която бе в сила до 2004 г. [9] Мотивите на част от решенията са толкова общи по своите изкази, че биха могли да намерят приложение по всяко едно подобно дело, като се променя единствено само името на съответния малолетен/непълнолетен.
В някои съдебни актове се наблюдава недопустимо объркване на фактическата обстановка, пола на детето, както и дали е малолетно или непълнолетно (на различните страници на мотивите или дори в отделни пасажи терминологията е различна). Само изписването на името и ЕГН-то в диспозитива на решението са точният индикатор за неговия пол и възраст. Най-често подобни пропуски са констатирани в съдебните актове на едни и същи съдии, като например на 19 наказателен състав на Софийския районен съд.[10] Така, в протокола на проведеното от този състав съдебно заседание от 27.05.2010 г. по н.а.х.д. № 4976/10 името на момичето е ту Мария, ту Стефка (това е името на майката, но нейното име се среща по-често в словосъчетанието „непълнолетната Стефка”), записано е, че живее в Кризисен център в гр. Пазарджик и че е отглеждано от своите родители, а то е било настанено по реда на Закона за закрила на детето в дома за деца „Ас.Златаров” в гр. София и не познава баща си. Ако към преписката липсваше социалният доклад, нямаше как да се разбере, че момичето е било жертва на международен трафик и е принуждавано да проси и проституира, потърсило е помощта на посолството на Република България във Виена, след което му е била предоставена социалната услуга „постоянна грижа” към Кризисния център в Драгоман, а впоследствие, тъй като никой от близките роднини не проявява интерес към детето, то е настанено в дом за деца. Тези важни факти не само отсъстват от протокола на съда, но в него фигурира напълно невярна информация, като това, че момичето е започнало да напуска дома си (където всъщност не е живяло) и че било криминално проявено. Този пример е особено фрапиращ, като се вземе предвид, че изготвените доклади по чл. 16, ал. 4, т. 2 от ЗБППМН и по чл. 21, ал. 1, т. 15 от ЗЗД се прилагат към материалите по възпитателното дело на основание чл. 16, ал. 6, предл. 2 и би следвало съдът да се запознае с тях преди да постанови своето решение.
За съжаление примерът не е единствен. Особено показателно в същия смисъл е и решението на районния съд в гр. Лом от 29.06.2007 г. по н.ч.д. № 147/07 г. На втората страница от мотивите в три отделни абзаца е посочено, че е изслушана непълнолетната; че майката е подписала декларация за пълно осиновяване на малолетния и че :”По изложените съображения съдът намира, че направеното предложение на местната комисия – гр. Лом е основателно за налагане на възпитателна мярка на непълнолетния, поради което следва да бъде уважено. Отчитайки поведението на малолетния, съдът намира, че следва да му се наложи възпитателна мярка по чл. 13, ал. 1, т. 11…”. Делото е образувано по повод противообществени прояви на 13-годишно момче. Това неглижиране на терминологията и използването на две различни по съдържание понятия като синоними неминуемо провокира и въпроса – дали всички районни съдии различават наказателно неотговорните малолетни от непълнолетните правонарушители и дали това смесване на понятията е признак за небрежност на езика или за незнание. Подобни съмнения са провокирани все от същото съдебно решение, в чиито мотиви съдът изтъква :”Димитров е извършител на многократни противообществени прояви – деяния, съставлващи престъпления по смисъла на НК, за които е освобождаван от наказателна отговорност на основание чл. 61 НК”. Този текст, както е известно, е относим само за непълнолетните, които са извършили престъпление поради увлечение или лекомислие.
От редица съдебни решения не става ясно дали настаняването в СПИ или ВУИ се налага за цялостно противоправно поведение или за една конкретна проява, което илюстрира чисто формалния характер на проведеното съдебно производство.[11] Липсата на конкретизация за вида и периода на извършените прояви се среща в немалко съдебни актове, което е съществено нарушение на чл. 6.1. от Европейската конвенция за защита на правата на човека, защото малолетният/непълнолетният не е наясно за какво точно му се налага конкретната възпитателна мярка.[12] Непосочването на времето на извършването на проявите води до невъзможност да се извърши проверка дали не са налице условията на чл. 13б от закона, съгласно който възпитателното дело не се разглежда, а образуваното се прекратява, когато са изтекли 6 месеца от извършената противообществена проява или от влизането в сила на акта по чл. 61 от НК.
Макар и като изключения, но в изследваната съвкупност бяха констатирани случаи, когато съдът не е обърнал внимание какво е предложението на местната комисия и е постановил друга възпитателна мярка, но не защото не е бил съгласен с нейното становище, а поради това, че изцяло е елиминирал приложените към възпитателното дело документи. Така, в решението на местната комисия на район „Надежда” – гр. София от 3 юни 2008 г. е отразено, че по отношение на малолетния се предлага възпитателна мярка по т. 11 – т.е. настаняване в СПИ. В доклада, изготвен на основание чл. 16, ал. 4, т. 2, фигурира предложение в същия смисъл. В мотивите на съдебното решение обаче е отразено, че е постъпило предложение от местната комисия за налагане на възпитателна мярка по т. 13 – настаняване във ВУИ. Съдът в диспозитива на съдебния си акт под формата на протокол и решение, определя настаняването на малолетния във възпитателно училище-интернат за срок от две години.[13]
Усещането за формализъм на част от съдебните актове се подсилва от твърде честата практика да се възприема предложението на местната комисия автоматично и безкритично, без да се направи самостоятелен анализ на основанията за образуване на възпитателното дело и мотивираността на найното предложение. В немалко случаи съдът се задоволява да изброи приложените към възпитателното дело документи и отсъжда, че с оглед наличието на предходни възпитателни мерки законосъобразно е предложението на местната комисия за настаняване в СПИ/ВУИ. В мотивите на не едно решение се установява дословно припокриване с текста на социалния доклад или с този, изготвен на осн. чл. 16, ал. 4, т.2 от ЗБППМН. Не са редки случаите, когато предложението на местната комисия е възприемано безкритично от съда и той прилага мерките по т. 11 и 13 и по отношение на деца, които нямат място в специализираните институции.[14]
Изследването констатира, че в около 1/3 от анализираните съдебни решения съдът е имал основание да възприеме предложението на местната комисия (31,1%), в около 1/5 от тях, макар че не е имал основания, е възприел предложението (21.9%), а в 8,5 % от случаите той правилно не се е съобразил с изразеното становище на комисията. В останалите 38,4 % от проучените актове на съда е трудно да се направи тази преценка най-вече поради недостатъчната им мотивираност.
Независимо че нормата на чл. 24а, ал. 4 постановява, че съдът се произнася с „мотивирано решение”, в 10.0 % от проучените съдебни актове мотивите са съвсем кратки или отсъстват напълно.[15] Те не само илюстрират наличието на формализъм в подхода на съда, но и поставят под съмнение самата идея за гаранциите на съдебния контрол при налагане на ограничителната мярка. Подобен подход е в нарушение и на нормите на чл.6 § 1 от Европейската конвенция за правата на човека, тъй като при липсата на мотиви заинтересованото лице не може да се информира относно обстоятелствата, довели съда до решението да приложи именно избраната от него възпитателна мярка. Изискването за мотивираност на съдебните актове като гаранция за справедлив процес е относимо не само за наказателните, но за всички форми на правораздаване – административно и гражданско, поради което, каквато и характеристика да бъде дадена на това особено съдебно производство, изискванията за мотивираност с пълна сила се отнася и за решенията на съда, постановявани на основание чл. 24а, ал. 4 от закона.
Изследването не би било обективно, ако акцентира единствено и само върху некачествените съдебни актове, а елиминира изцяло наличието и на много добре мотивирани решения. От проучената съвкупност 39.7 % от анализираните решения (за настаняване в специализирана институция или отказ да се възприеме предложението на местната комисия) са добре мотивирани. В тях добросъвестно са отразени становищата на всички участници в съдебната процедура, изяснена е фактическата обстановка, основанието за образуване на възпитателното дело, направен е подробен анализ на поведението на детето, предприетите предходни възпитателни мерки и техният ефект.[16]
Намирам, че вероятно относителният дял на добрите съдебни актове би бил много по-висок, ако в самия закон беше регламентирано какви са задължителните реквизити на съдебното решение и какви са основните обстоятелства, които би следвало да анализира съдът при избора на най-подходящата възпитателна мярка - така, както това е направил законодателят в чл. 21 , ал. 1 от закона. Наред с това не е без значение и липсата на специализирана подготовка и съответни знания от страна на магистратите, на които се възлагат тази категория дела.
Съответствие на определената възпитателна мярка – настаняване в СПИ или ВУИ на характера на противообществената проява
Тестът за пропорционалност
В закона за борба срещу противообществените прояви видовете възпитателни мерки са регламентирани в чл. 13. Ако се приложи формално-логическият подход на тълкуване на нормата на чл. 13, ал. 1 на ЗБППМН, би следвало да се приеме, че след като настаняването в СПИ систематично е поставено в т.11 от набора на всички възпитателни мерки, следвано от предупреждение за настаняване във ВУИ – т.12 и накрая в т. 13 е регламентирана мярката настаняване във ВУИ, то няма спор, че най-сериозна по своята тежест е тази мярка, която е поставена на последно место. Подобен извод намира своята опора и при систематичното тълкуване на посочената норма във връзка с чл. 28, ал. 2 от закона, в който е регламентирано, че във ВУИ „се настаняват малолетни над 8-годишна възраст и непълнолетни, извършили противообществени прояви, към които възпитателните мерки по чл. 13, ал. 1, т.1-10 и 12 не са се оказали достатъчни и за нормалното им възпитание няма подходяща социална среда”. Езиковото тълкуване на текста – използването на съюза „и” и миналото свършено време на глагола показва, че прилагането на най-сериозната възпитателна мярка е допустимо само при наличието на комулативност на три предпоставки. Първата от тях е по отношение на лицето вече да са били прилагани някои от предходните възпитателни мерки, изброени в т.т.1-10 и 12. Другите две са свързани с липсата на положителна промяна в поведението на малолетния/непълнолетния и невъзможността подобен резултат да се очаква в социалната среда, в която той се развива.
Макар и да не е изрично записано, от съда се изисква да приложи теста за пропорционалност при избора на мярката – т.е. тя да съответства по тежест на характера и вида на проявите на лицето и на неговите индивидуални особености. Всъщност критериите за избор на най-подходящата мярка са регламентирани в частта за процедурата пред местните комисии. В чл. 21 от закона, след последните му изменения през 2004 г. бяха включени основните обстоятелства, които трябва да бъдат взети предвид при избора на подходящата възпитателна мярка от местната комисия, а именно: „личностните особености на извършителя, неговата възраст, здравословното му състояние, физическото и психическото му развитие, семейната среда, образованието и възпитанието, характера и тежестта на деянието, мотивите и обстоятелствата, при които е извършено, направен ли е опит за отстраняване на причинените вреди, последващо поведение на извършителя, предишни прояви и налагани мерки и наказания, както и други обстоятелства, които имат значение в конкретния случай”. Текстът, уреждащ правомощията на районния съд, не съдържа препратка към чл.21. Би било целесъобразно de lege ferenda да се предложи към съдържанието на сегашния чл. 24, ал. 5 да се добави текст, че съдът се произнася с мотивирано решение, като взема предвид обстоятелствата по чл. 21 от закона. Така би възникнало законовото задължение за съда да аргументира избора на съответната възпитателна мярка и да приложи принципа на индивидуализация при определяне на конкретната възпитателна мярка в най-пълна степен.
Подобен подход се наблюдава в практиката на някои районни съдилища, които в мотивите си аргументират именно по този начин своя избор на възпитателна мярка. В 8,5% от проучените съдебни актове съдът не възприема предложението за настаняване във ВУИ или СПИ и налага по-леки възпитателни мерки, обосновавайки своето решение както с оглед особеностите на личността на детето, така и с характера и сериозността на проявите му. Като се вземе предвид, че тази категория дела се разглежда от наказателни състави, не е учудващо, че те прилагат по аналогия принципите на индивидуализация на наказанието по НК. Така в решението по н.а.х.д. № 14300/2010 г. на Софийския районен съд е направена великолепна обосновка защо съдът не приема предложението на местната комисия. Съдът изтъква, че настаняването в СПИ “е една от най-тежките възпитателни мерки, свързани с принудителна изолация от семейството, социалната среда и обществото. Настоящият състав приема, че същата се явява непропорционална на конкретната обществена опасност на деянието и личността на детето”[17] В мотивите на решението, постановено по ч.н.д. № 43/2010 районният съд в Луковит прави подробен анализ на цялостното поведение на непълнолетния, предходните му прояви, липсата на системен родителски контрол поради това, че за него се грижи баба му, а родителите работят в чужбина. Така той достига до извода, че момчето скоро е прекрачило възрастта от малолетие към непълнолетие, извършвало е множество противообществени прояви “и като се имат предвид нездравата среда, в която е попаднал и липсата на системен и ефикасен родителски контрол, съществуват предпоставки за извършване на противообществени прояви с по-тежък резултат” Затова съдът намира за уместно да настани момчето в СПИ.[18]. С решение от 03.06.2010 г. на 110 нак.с-в по н.а.х.д. № 4249/2010 Софийският районен съд отказва да настани във ВУИ малолетно момиче за извършени от него джебчийски кражби, тъй като установява, че проявите му са инспирирани от майката, която е подтиквала детето към извършването им. Същевременно момичето е предоставено за отглеждане на бабата и дядото, които са въздействали положително на неговото поведение, предприели са със съдействието на специалисти съответните мерки за продължаване на обучението му, за посещения на психолог. Съдът приема: „воден от разбирането, че държавните институции трябва да полагат засилена грижа за социалната адаптация на деца, лишени от родителски грижи, … че може да се приложи успешно възпитателно въздействие с по-лека мярка, а предложението за настаняване във ВУИ следва да се остави без уважение” . Съдебният състав определя две възпитателни мерки, които според него биха допринесли за осигуряване благополучието на момичето – задължение да участва в консултации, обучения и програми за преодоляване на отклоненията в поведението (чл. 13, ал. 1, т.3) и поставяне под възпитателен надзор на обществен възпитател за срок от една година (т.5). [19]
В изследваната съвкупност попаднаха няколко изключителни решения, в които съдът излага обосновано своите аргументи за избор на конкретната възпитателна мярка. Така в решението на районния съд във Враца по ч.н.д. № 1317/08 се посочва, че съдът не е убеден, че е наложително да се възприеме предложението на местната комисия за настаняване във ВУИ и затова настанява в СПИ със следните мотиви: „настаняването във ВУИ – по-тежката форма на училище, може да окаже негативно влияние върху крехкото психическо здраве на лицето, предвид неговата възраст – 13 г. към настоящия момент. Освен това, съдът не беше безспорно убеден от представените доказателства, че настаняването на малолетния във ВУИ е единствено възможното и непоколебимо решение.[20] В друго решение районният съд в Габрово обосновава настаняването във ВУИ поради следното: „…престоят на малолетния М. във ВУИ не му дава възможност да затвърждава посочените противообществени навици, с които обаче, видно от поведението му извън институцията малолетният не се е разделил…Настаняването в институция с по-строг режим следва да окаже дисциплиниращо влияние върху него, като го приучи към спазване на обществено приетите правила и норми на поведение и едновременно с това да създаде предпоставки да продължи образованието си.”[21]
Подобни добре мотивирани съдебни актове за съжаление са по-малко от половината от анализираните решения, докато по-често срещаните са тези, в които липсват достатъчно убедителни аргументи защо е била наложена мярката “настаняване във ВУИ” вместо “настаняване в СПИ. Затова е трудно да се установят критериите, от които изхожда съдът, когато постановява мярката по т.11 или т. 13.
Около 1/5 от анализираните съдебни актове и съпътстващата ги документация показват неадекватност на определената възпитателна мярка. По-чести са случаите, когато по-подходящо е било настаняването в социално-педагогически интернат, вместо възпитателно училище интернат. [22] Понякога съдът не се съобразява не само с характера на проявите, извършени от детето, но и с неговата възраст, когато определя конкретната възпитателна мярка. Наблюдава се принципът на инерцията и безкритичното възприемане предложението на местната комисия. Така, по отношение на 10-годишно момче, извършител на 5 кражби и с две предходни възпитателни дела Пловдивският районен съд възприема направеното предложение за настаняване във ВУИ, макар че това е един от редките случаи, когато дори становището на Отдела за закрила на детето е било за прилагането на друга, по-лека мярка. В мотивите на решението си съдът се обосновава с това, че нямало резултат от посещенията на момчето в Центъра за социална рехабилитация и интеграция на деца от рискови групи, поради което “единствената адекватна в случая мярка, в резултат на която малолетният би могъл да се поправи и превъзпита и да се преодолеят натрупаните дефицити в неговото развитие е настаняването му във ВУИ”.[23] По подобен начин е реагирал районният съд в Луковит, който в своето решение безкритично е възприел предложението за настаняване във ВУИ на 11-годишно дете – извършител на кражби. Не са били отчетени факторите на семейната среда, крайната мизерия, в която расте то, както и влиянието на втория баща върху криминогенното поведение на подрастващия. Информацията, която може да бъде извлечена от съдебния акт, е повече от оскъдна (мотивите и диспозитивът са на една страница).[24]
Обратната хипотеза – когато съдът е предпочел настаняване в СПИ вместо ВУИ, макар и да не е имал основания, се среща по-рядко, но прилагането на неадекватна възпитателна мярка обрича предварително на неуспех очакванията за позитивен ефект. Особено показателен в това отношение е случаят на 16-годишния Г. Преди да бъде настанен в СПИ-Лик местната комисия в Петрич е разгледала поне три възпитателни дела и му е налагала целия спектър от мерки, предвидени в ЗБППМН. Срещу него са се водили три наказателни дела, прекратени с определения от съда поради одобрени споразумения – от 11.10.2006 г., 18.12.2006 г. и 13.04.2007 г., като наложените му наказания са пробация и лишаване от свобода за 6 месеца с изпитателен срок от три години. По предложение на местната комисия от 20.07.2007 г. съдът го настанява в СПИ „до навършването на 18-годишна възраст”.[25]
Изследването се натъкна на случай, когато поради неправилно тълкуване на закона съдът отказва да приложи мярката „настаняване във ВУИ”, тъй като по отношение на момчето не били прилагани други, по-леки възпитателни мерки.[26] В съдебния акт са изложени изключително подробни мотиви за избора на мярката, но той може да послужи като илюстрация за това как буквалното тълкуване на закона би довело до неразбиране на неговата основна идея, което в крайна сметка няма да доведе и до позитивен ефект. Случаят е на момче, което е с три присъди за извършени престъпления по чл. 346 НК. Основание за образуваното възпитателното дело е отново деяние от същия вид. Местната комисия отправя предложение до районния съд да бъде наложена мярката по чл. 13, ал. 1, т. 13. Дори и по силата на аргумента a fortiori, макар и подобна хипотеза да не е изрично записана в закона, би следвало съдът да има свободата да определи всяка една от възпитателните мерки, регламентирани в чл. 13, ал.1.
Проучването показа, че на съда му липсва точен критерий за преценка и му е трудно да определи правилно подходящата възпитателна мярка по отношение на малолетния/непълнолетния. Няма диференциация на тези два вида възпитателни мерки.Причините за това могат да се потърсят на първо място в закона, в който не съществуват ясно регламентирани критерии за преценка при какви предпоставки да бъде определяно настаняване в СПИ и при какви – настаняване във ВУИ. На второ място, липсват каквито и да било указания от страна на ВКС (тъй като тази практика на съдилищата не е била подлагана на анализ и обобщение) по тълкуването и прилагането на ЗБППМН (такива никога и не е имало). Наред с това, не без значение е и липсата специализация и допълнителна квалификация на съдиите, както и на твърде незаинтересования и формален подход към тази категория дела, водещи до безкритично възприемане на предложението на местните комисии. Така границата между настаняването в СПИ и ВУИ е размита и нерядко за едни и същи по характера си прояви се прилагат различни по тежест мерки.
Липсата на ясни и точни критерии за настаняване в тези два типа специализирани институции по възпитателно дело повдига сериозни проблеми на плоскостта на чл. 6§1 от Европейската конвенция за правата на човека, защото няма яснота и предвидимост в кои случаи може и следва да се приложи възпитателната мярка „настаняване в СПИ” и в кои – „настаняване във ВУИ”. Така в една и съща специализирана институция попадат както малолетни и непълнолетни с множество прояви, които от обективна страна имат всички белези на престъпления (най-често кражби), така и такива, които извършват укорими само от морална гледна точка прояви, като проституция, просия, бягство и скитничество. Втората категория лица се нуждаят преди всичко от мерки от социален и защитен характер, а не толкова от такива, които по своята природа се доближават плътно до пробационните. За тях се създава реален риск да бъдат криминализирани именно от обкръжението си, в което са принудени да пребивават на основание съдебното решение. Подобен подход ,освен че е илюстрация за формализъм от страна на институциите, натоварени с функциите по закрила на детето и по превенция на противообществените прояви, но и не допринася за по-доброто развитие и възпитание на самите подрастващи, настанени в този тип институции.
б)Типичните основания за избор на мярката настаняване в институция
Анализът на проучените съдебни решения сочи, че няколко са водещите основания за избор на принудителни възпитателни мерки по т. 11 и 13.
Най-често срещаната причина за настаняването в институция е констатираната неефективност на предходните възпитателни мерки или наличието на влезли в сила присъди, по които е определено наказанието „обществено порицание”, „пробация”, лишаване от свобода с отлагане изтърпяването на наказанието по чл. 69 НК.[27]
Твърде често настаняването в специализираните институции е прилагано вместо мярка за закрила по отношение на лица, живеещи в рискова среда. В редица съдебни решения изрично е позоваването на съществуващ риск за живота и здравето на самото дете, или риск от криминализация. С други думи, СПИ и ВУИ се възприемат повече като институции, които могат да предоставят своеобразна закрила на детето, отколкото за извършване на корекционна работа с него. Така се подменят основните функции на този тип институции, създадени с по-различна цел и на тях се възлагат неоправъзпитателно делоано големи очаквания (ако не се допусне хипотезата, че е възможно всички други органи, на които по закон е възложена закрилата на детето, да целят да прехвърлят своите задължения другиму).Така в едно решение на Пловъзпитателно делоивския районен съд е посочено, че „настаняването в специализирана институция – ВУИ е в най-добрия интерес на детето, тъй като ще ограничи съществуващите рискове”, поради което е постановено настаняване на момчето във ВУИ.[28] Подобни са мотивите и в решението на районния съд в Мездра: ”В резултат на липсата на родителски контрол същият е в трайно състояние на безпризорност…налице са данни, че е принуждаван от майка си да проси. Изложеното дотук мотивира съда да приеме, че социалната среда, в която малолетният живее, не е подходяща за неговото нормално развитие”[29]
Третото основание, което мотивира съдилищата да настаняват малолетни и непълнолетни в този тип институции е идеята, че там те ще бъдат превъзпитани, с тях ще се осъществява работа за положителната им социална адаптация и така ще бъдат предотвратени възможностите за рецидив.[30]
Другото основание, което мотивира съдилищата да прилагат най-сериозните принудителни възпитателни мерки е, че настаняването в институция ще обезпечи по-голям контрол върху поведението на детето, ще му бъдат създадени навици за учене и то ще може да продължи образованието си. В мотивите се срещат изрази, като: „необходимостта да бъде насочено към старание и сериозно отношение към учебния процес”, „да учи и да се развива в подходяща за него среда”, „да завърши образованието си при един по-строг режим”.[31]
Проучването се натъкна на няколко случая, в които, въпреки че съдът разполага с достатъчно пълна информация, съдържаща се във възпитателното дело, не се съобразява с причините за противоправните прояви на детето, които са свързани с наличието на психично заболяване или депресивни състояния, предизвикани от изоставянето му или неглижирането му от родителите. Вместо да се предприемат адекватни действия на помощ, лечение и подкрепа, то бива санкционирано чрез настаняване в специализирана институция. В мотивите на решение на районния съд в Плевен е отразено, че момичето “през месец март 2010 година прави пореден опит да налага свое желание чрез приемане на голямо количество таблетки, с оглед манипулиране на своя баща. Извършва и други деяния, с които непълнолетната …застрашава здравето и живота си, като неосъзнавайки или неприемайки това за възможно, същата би станала жертва на престъпление…При опитите на бащата да упражни и наложи контрол над непълнолетната…, същата отвръща с изчезване от дома, нощува при непознати, два пъти прави опити за отравяне с медикаменти и други различни по своята същност деяния.”[32] Изтъкнатото в мотивите на съда показва явно неразпознаване наличието на тежък психологически (а вероятно и психиатричен) проблем и необходимост от специализирана помощ. На практика момичето е санкционирано за това, че има суицидни опити.
Особено обезпокоителни са случаите, когато деца без сериозни прояви, а само за бягства, биват настанявани във ВУИ с решение на съда по предложение на местната комисия, която получава сигнал от ръководството на такъв дом. Така Местната комисия в гр. Лом е била сезирана от директора на ДОВЛРГ „Милосърдие” – гр. Лом по повод проявите на малолетно момче, изразяващи се в това, че бягало от дома, не се прибирало и скитало с дни без да се знае къде е, спяло по улиците и системно нарушавало реда в дома. С решение на съда то е настанено във ВУИ, защото „на малолетния липсва семейна среда,…не може по никакъв начин да бъде задържан в дома…, все пак по-добре за детето е да се наложи възпитателна мярка по чл. 13, ал. 1, т. 13.[33] Така настаняването в специализираните институции на практика се използва като средство за съдействие на ръководствата на домовете за отглеждане на деца, лишени от родителска грижа, за да бъдат освободени от т.н. „проблемни” деца. За съжаление съдът бива използван за цели, които иначе никой не би си позволил да признае публично и които нямат нищо общо с прокламирания принцип за „най-добрия интерес на детето”.
Анализът на съдебните решения показва, че като че ли органите и институциите, участващи в системата за превенция на малолетни и непълнолетни възлагат неоправдано големи очаквания на СПИ и ВУИ да преодолеят и решат всички натрупали се проблеми на всяко едно дете, което извършва противообществени прояви в повече или по-малко продължителен период от време. Въпреки широко прокламираната позиция, че е по-добре с тази категория деца да се работи в отворена среда, немалко социални работници, директори на различни институции, като Центрове за работа с деца, приюти, домове за отглеждане на деца, лишени от родителски грижи и пр., предпочитат да се освободят от тях. На практика в момента всички участници в системата за превенция на правонарушенията на малолетните и непълнолетните възприемат СПИ и ВУИ като своеобразна панацея – място, от което се очаква:
- детето да започне редовно да посещава училище, каквото не е посещавало с месеци или години;
- да бъде откъснато от лошата семейна и/или приятелска среда;
- да се работи с него за преодоляване на „дефицитите в ценностната му ориентация” (клише от мотивите на съдебно решение);
- да бъде приучено на ред и дисциплина;
- да се предотврати възможността да извършва нови и по-тежки общественоопасни прояви.
По презумпция това означава, че в този тип заведения трябва да има цели екипи от специалисти, разполагащи с ефективни съвременни методики за индивидуална и групова работа с деца с отклоняващо се поведение. В най-добрия случай СПИ и ВУИ са местата, където за известен период от време малолетният или непълнолетният е ограничен във възможността си да извършва правонарушения или е предпазен от различни посегателства (макар че и в тях понякога има случаи на саморазправа и инциденти). Изследването показа, че съществува сериозен дефицит от специалисти в тези институции, което донякъде се дължи и на отдалечеността на повечето от тях от големи населени места. Попаднах обаче и на не един случай, когато социалните работници, психолози и педагози от кризисни центрове в големи градове се оказват безсилни да помогнат на детето и предпочитат да сезират местната комисия с предложение то да бъде настанено в СПИ или ВУИ. Обяснението е, че нямат капацитет да се справят със сложните проблеми на конкретното дете, а друга по-подходяща институция не съществувала. Честото прехвърляне на тези деца от една в друга институция през непродължително време затруднява тяхната адаптация към средата и програмите, в които се включват. Всяка такава промяна води до стрес, тревожност, разколебаване на чувството за сигурност и незастрашеност. Така намалява и ефектът от индивидуалната работа .
Като обобщаваща констатация, основаваща се на анализа съдебните актове, би могло да се твърди, че като че ли съдът забравя, когато разглежда този тип дела, че пред него стоят деца, а не възрастни и затова не трябва да им се вменява във вина нещо, което те няма как да разберат и особено ако вината не е тяхна. Вероятно подобна нагласа на съда се дължи и на факта, че производствата по чл. 24а от закона се възлагат на съдии от наказателните колегии, поради което много често отношението им, изразено в мотивите на съдебния акт, е като към пълнолетен извършител на престъпление. Затова в мотивите на решенията се срещат изрази, които биха били относими към възрастните, но са крайно неподходящи и неадекватни, когато се обсъжда поведение на 12-13 – годишни деца, като например, че основната причина за извършените нарушения били “изградените трайни навици у малолетния да не посещава училище и извършва престъпления”.[34]
Проблемите относно срока на определената възпитателна мярка
Проблемът относно продължителността на пребиваването в специализирана институция на малолетните и непълнолетните буди сериозно безпокойство. Законът не предвижда минимален, а само максимален срок на престой в СПИ и ВУИ. Не е предоставено право на съда да определя продължителността на пребиваване в такъв тип институция. Това не е пропуск на законодателя, а целенасочено избран подход, тъй като идеята е във всеки конкретен случай, съобразно достигнатите резултати и ефекта от възпитателната работа с малолетния/непълнолетния, да се прецени кога да бъде прекратено настаняването му. В края на всяка учебна година педагогическият съвет на съответното училище с участието на прокурор и на представител на местната комисия, предложила мярката, прави оценка на поведението на ученика, на постигнатите резултати в обучението и възпитанието му и когато оценката е положителна, се подготвя предложение до районния съд за прекратяване на наложената възпитателна мярка.(чл. 31, ал. 1 и 4).В болшинството от анализираните съдебните актове - 77,4 %, съдът определя единствено вида на мярката без да посочи срок. В някои съдебни актове той изрично се мотивира в този смисъл и посочва, че този въпрос не е от неговата компетентност, както е сторил това ІХ наказателен състав на Плевенския районен съд по ч.н.д. № 781/05 г., например.
В около 1/5 от анализираните съдебни решения (22,6%) е посочен изричен срок за престой в съответната институция – или като конкретно определен период от време, например – „три години, считано от датата на приемане на ученика”, „12 месеца” , „шест месеца”, или с израза „до навършване на пълнолетие”, „до настъпването на основание за изменение или прекратяване на мярката”, „до навършването на 16 години с оглед разпоредбата на чл. 30, ал. 3 от ЗБППМН” .[35] Прегледът на съдебните актове показа, че тази незаконосъобразна практика се наблюдава през целия изследван период – от 2005 до 2010 г. В едно съвсем скорошно решение районният съд в Разлог постановява, че определя мярката „настаняване във ВУИ до навършване на пълнолетие” на 13-годишно момче. [36]
В хода на изследването бяха установени няколко случая, в които районните съдилища, прилагайки чл. 64 от НК, настаняват непълнолетния във възпитателно училище интернат и определят срок на възпитателната мярка[37] В изследваната съвкупност попадна присъда от 2006 г. по отношение 14-годишно момче, в което съдът бе объркал основанието за освобождаване от изтърпяване на наложеното наказание – „на осн.чл. 78а, ал. 6 във вр. с ал. 1 и чл. 2, ал. 2 НК освобождава подсъдимия М. от наказателна отговорност, като му налага възпитателна мярка по чл. 13, т. 13, а именно: настаняване във възпитателно училище-интернат – Ракитово за срок от 1 г., считано от влизане на присъдата в сила”.[38]
Тук няма да бъдат коментирани причините за подобни недоразумения.Намирам обаче, че след като в закона този въпрос не е намерил подобна регламентация, е неправилно в хипотезата на чл. 64 НК съдът да определя срок. Законодателят не е вменил подобно правомощие на съда, тъй като това би означавало уеднаквяване режима на наказанията по НК с възпитателните мерки по ЗБППМН и задължаване на съответните възпитателни институции безусловно да задържат малолетния, респ. непълнолетния, до изтичането на определения от съда срок. Законодателното решение да не се посочва срок за изпълнение на конкретната възпитателна мярка като идея е добро, тъй като то позволява да бъде проявен по-гъвкав подход от съответните компетентни органи, осъществяващи корекционно-възпитателна работа по отношение на малолетните и непълнолетни правонарушители.
С оглед гарантиране спазването на изискванията на чл. 5§4 от Европейската конвенция за правата на детето, би следвало в закона да се регламентира изрично периодичен съдебен контрол (в края на всяка учебна година или на всеки шест месеца) относно целесъобразността от оставането на малолетния/непълнолетния в съответната институция. Сегашното законово решение е непълно и недостатъчно. Съгласно чл. 31, ал. 4, районният съд по местонахождението на съответното възпитателно заведение може да бъде сезиран единствено от местната комисия, предложила възпитателната мярка и то, ако оценката, направена от педагогическия съвет, е положителна. При сегашната редакция на закона е очевиден конфликтът на интереси между ръководството на съответния интернат и детето. В зависимост от поведението му педагогическият съвет би имал интерес да се освободи от него или да го задържи. При всички случаи обаче в негово разположение е индиректен инструментариум, за да постигне желания ефект – прибягване до съдействието на съответната местна комисия. Детето не разполага със „съюзник”, особено ако е неглижирано от своите близки и няма как да защити интересите си, а в много случаи – въобще да осъзнае какви са те. Наложително е да се регламентира правото на детето, на неговите законни представители, както и на директора на съответния интернат, да сезират районния съд в края на всяка учебна година с искане за преразглеждане на мярката. Преценката на съда обаче следва да бъде извършена в открито съдебно заседание със задължителното изслушване на детето, а не както е в досегашната редакция на закона в чл. 31, ал. 5, съгласно която, съдът се произнася в закрито заседание с мотивирано решение, с което може да уважи искането или да го остави без уважение.
Проблемите относно определянето в решението на конкретен интернат
Макар и в закона изрично да е посочено, че разпределението и настаняването на децата във възпитателни училища-интернати и в социално-педагогически интернати се извършва от Министерството на образованието и науката (чл. 30, ал. 1), проучването установи, че в 23,2 % от случаите районните съдилища по свое усмотрение посочват конкретното училище, където да бъде изпратено детето.[39]В разменена кореспонденция между директора на ВУИ-Ракитово и районния съдия в Монтана по повод определянето на конкретното училище, в което да бъде настанен непълнолетният на основание чл. 64, ал. 1 НК, е изложено становище, че съдът е компетентен да определя конкретното ВУИ: „Това е така, защото нормата на чл. 64, ал. 1 НК е с по-висока по степен сила спрямо реда и условията, уредени в чл. 28, ал. 2 от ЗБППМН, като се вземе предвид закона за нормативните актове”.[40] Това тълкувание не е в съзвучие със закона, тъй като съдът няма съответната компетентност и информация, за да определи точно кое от всички ВУИ или СПИ би било най-подходящо с оглед образователната и възпитателната нужда на конкретното дете. [41] Ако се направи съпоставка с правомощията на съда по наказателни дела, ще се установи, че и в наказателните производства съдът не определя мястото на изтърпяване на наказанието лишаване отсвобода, а само продължителността и режима. Наред с това по този начин се изземват правомощия и компетенции на органи на изпълнителната власт. Намирам, че тази част от съдебното решение, с която се посочва конкретното заведение, в което следва да бъде настанено детето е нищожен (поради това, че съдът е излязъл извън своите правомощия и компетентност). Ето защо министерството на образованието не е длъжно да я изпълни безусловно. В неговите правомощия и на основание чл. 30, ал. 1 от закона е да определи най-подходящото училище с оглед образователните потребности на детето.
Друг е въпросът, че досегашната практика да се настаняват в една и съща институция както лица, извършили деяния, които от обективна страна съдържат признаците на престъпление, така и такива, чиито противообществени прояви нямат такъв характер, определено е неправилна и предизвиква сериозни и основателни критики от страна на правозащитните организации. Липсата на точни критерии по отношение на какви прояви намира приложение възпитателната мярка настаняване в СПИ и в какви – настаняване във ВУИ, както и съсредоточаването в една и съща институция на лица от различни възрастови групи и с различни по характера и степента на обществена опасност прояви, някои от които се изразяват само в нарушаването на морални норми (като проституцията, просията , скитничеството и пр), води до сериозно накърняване правата на малолетните и непълнолетните.Възниква реален риск от криминализиране на тези от тях, които до настаняването им в подобен тип институция не са извършили прояви с престъпен характер и деморализирането на другите, които нямат прояви от подобен характер.
* * * *
Проведеното проучване позволява да бъдат направени някои препоръки във връзка с наказателната политика по отношение на маолетните и непълнолетните с отклоняващо се поведение.
Намирам, че е наложителна цялостна промяна в законодателството, като според мен по-удачният вариант е кодификацията на разпоредбите в сегашния ЗБППМН и Закона за закрила на детето, за да не се разкъсва връзката между мерките за закрила и тези за превъзпитание.
Втората насока, в която според мен би следвало да се предприемат мерки, е за уеднаквяване на практиката на съдилищата с цел да се избегнат грубите нарушения на закона.В тази връзка според мен се налага да се подготви тълкувателно постановление на ВКС, а наред с това актовете на районните съдилища по ЗБППМН да бъдат включени в обхвата на извършваните проверки от страна на Инспектората на ВСС.
Третата насока е свързана с професионалната квалификация на всички участници в превенцията на правонарушенията на маллетните и непълнолетните. Тук на първо място, се налага да се насочат усилията към специална подготовка на магистратите, включително и в по-детайлното им запознаване не само със специалните правила за непълнолетни по НК, но и със самия ЗБППМН. Наред с това е необходимо да получат и известни знания по психология, педагогика и криминология, за да са запознати с особеностите на девианнтното поведение на малолетните и непълнолетните.
[1] чл.23, ал. 2 в редакцията му след измененията в бр. 75/1988 на Д.В.
[2] Виж В името на институцията: Поправителните училища в България.С.,2005,с. 6-7
[3] При посещението ми в интерната в с. Лик през 2009 г. се натъкнах на поне 10 случая на деца, настанени там по стария ред отпреди 2004 г – само с решение на съответната местна комисия, най-вече по молба на родител, които нямаха абсолютно никакви прояви, даващи основание да пребивават в такъв тип заведения.
[4] Виж Б. Боев. Процедура по настаняване във възпитателни училища-интернати и социално-педагогически интернати и правото насправедлив процес. В: Децата в институциите.1.Социално-педагогически и възпитателни училища-интернати, с. 38-39; Концепция за реформа на системата на ВУИ и СПИ – http://www.bghelsinki.org
[5] Например, решение № 484/08.07.2009 по ч.н.д. 1021/09 на I наказателен състав на Старозагорския РС; решение № 161от 09.02.2010 г. по ч.н.д. № 143/2010 на наказателна колегия, Х състав на Ямболския районен съд; решение № 2581/14.05.2009 по дело 20091210200443/09 на Благоевградския районен съд; решение № 213 от 28.10.2008 по ч.н.д. 1317/08 на Врачанския районен съд; решение № 144 от 05.02.2008 по ч.н.д. № 274/08 на Варненския районен съд и др.
[6] Такава практика е въвел 19 състав, наказателно отделение на Софийския районен съд – н.ч.д. 7028/2008, н.а.х.д. № 1599/2010; № 4976/2010 г., № 5552/2009 г., № 5640/2010 г. Подобен подход като комбинация от два акта е възприет и от Плевенския районен съд по н.ч.д. № 7028/08, ч.н.д. №2160/08 и в ч.н.д. № 4297/2009; районен съд-Димитровград в н.ч.д. № 920/08 г.; районен съд – Добрич в н.ч.д. 1291/2010 г.
[7] като например решение от 11.06.09 г. по н.а.х.д. № 2736/2009 г. и решение от 09.08.2010 г. по н.а.х.д. № 8132/2010 на 94-ти състав на СРС, решение от 26.03.2007 по н.ч.д. 968/2007 на ІІ наказателен състав на същия съд; решение от 12.12.2006 г. на Ямболския районен съд по ч.н.д. № 1824/2006, решение от 31.03.2008 г. по ч.н.д. 463/2008 на същия съд.
[8] Подобни са и други решения на същия състав, като напр. по ч.н.д. № 1436/2010 – решение № 562/24.03.2010; ч.н.д.№ 2599/2010 г. – решение № 992/20.05.2010 г Такива са и решенията на 19 състав на Софийски районен съд по н.а.х.д. № 5460/2010 – протокол от 02.06.2010;по н.а.х.д. № 1599/2010 – решение от 25.02.2010; по н.а.х.д. № 5552/09 – решение от 31.07.2009, както и на районен съд-Червен бряг по н.ч.д. № 61/07 – решение от 07.03.2007 и др.
[9] Решение № 155 от 12.06.2008,ч.н.д.№ 223/08 на районен съд – Бяла Слатина е пример за абсолютен формализъм – изброени са приложените към възпитателното дело документи и е проверена външната страна на законосъобразността на процедурата пред местната комисия. Няма информация кой е присъствал и каква становище е изразил.
[10]Решение от 14.05.07 по н.ч.д.№ 4858/07, решение от 14.02.2006 г. по ч.д. № 78/06, решение от 15.11.2006 г. по н.ч.д. № 13849/06;решение от 27.05.201 по н.а.х.д. № 4976/10 г.
[11] решение от 11.07.07 по н.ч.д. № 175/07 на районен съд –Лом; решение № 1437 от 22.07.2010 г. по ч.н.д. № 4142/2010 г. на 11 н.с-в на районен съд –Пловдив; решение № 1101 от 26.10.2009 г. по ч.н.д.. № 1283 на четвърти нак.с-в на Великотърновския районен съд и др.
[12] напр. решение № 992/20.05.2010 г.на районен съд –Пловдив , 11 н.с-в по ч.н.д. 2599/2010 г. ; решение № 40 от 26.01.2009 г. по н.ч.х.д. 1855/08 на районен съд -Кюстендил; решение № 562/24.23.2010 на районен съд –Пловдив, н.с.по ч.в.д. № 1436/2010; решение № 110 от 07.10.2005 на районен съд – Трявна по ч.н.д.. № 118/2005
[13] н.ч.д. № 7098/2008 на наказателно отделение, 19 състав на Софийския районен съд.
[14] напр, решение № 62/07.07.2010 по н.ч.д. № 994/2010, 5 с.с., нак.колегия на районен съд – Добрич; решение № 992/20.05.2010 г. по ч.н.д. № 2599/2010 г..на районен съд – Пловдоив , 11 н.с-в, решение № 1437 от 22.07.2010 г. по ч.н.д.№ 4142/2010 г. .на 11 н.с-в на районен съд -Пловдив
[15] решение № 831/17.09.08 по ч.н.д. 1417/08 на районен съд-Ямбол; решение от 31.03.08 по ч.н.д. № 463/08 на същия съд; решение от 26.03.07, 2 нак.с-в по н.ч.д. № 968/07 на СРС и решение от 12.04.2005 по Н.А.Х.Д. 1682/05; решение от 11.06.2009 по н.а.х.д.№ 2736/2009 на 94-ти състав на същия съд .
[16] . Примери за добре обосновани и аргументирани мотиви на съдебни актове са: решение № 227/12.06.07 на районния съд в Горна Оряховица по ч.н.д. 503/07; решение от 15.03.2010 по н.а.х.д. № 14300/10 на 110 състав на СРС; решение № 621/12.04.2010 по н.ч.д. № 1296/2010 на Бургаския районен съд; решение № 40 от 15.03.2010 по ч.н.д. № 43/2010 на районен съд-Луковит; решение № 291 от 28.04.2005 по в.ч.д. № 279/05 на районен съд – Габрово; решение № 211 от 27.05.2010 г. по н.ч.д. № 205/2010 на районен съд – Козлодуй. Във всички тях след задълбочен анализ на събраните доказателства съдът излага своите доводи за избора си на конкретната възпитателна мярка.
[17] решение от 15.03.2010 г. по н.а.х.д.№ 14300/2010 г. на СРС, н.о.110 с-в.
[18] решение № 40 от 15.03.2010 г.- по ч.н.д. № 43/2010 на районен съд – Луковит
[19] Пример за изключително добра аргументация на определената от съда възпитателна мярка „настаняване в СПИ” е решение № 211 от 27.05.2010 г. по НЧД № 205 на районен съд – гр. Козлодуй.
[20] решение № 213 от 28.10.2008 по ч.н.д.№ 1317/08 на районен съд – гр. Враца.
[21] № 475 от 15.07.2010 г. по ч.н.д.№ 590/2010 на районен съд-Габрово
[22]напр., решение № 270/03.11.2009 г. по ч.н.д. № 255/09 на районен съд-Радомир; решение № 164/22.02.2010 г. по ч.н.д. № 132/2010 г. на районен съд – гр. Видин; решение № 454/16.03.2010 г. по ч.н.д. № 1143/2010 на районен съд-гр. Пловдив; решение № 62/07.07.2010 г. по н.ч.д.№ 994/2010 г. на V-ти с-в на районен съд-Добрич;решение от 02.06.2010 г. по н.а.х.д.№ 5460/2010 на СРС, 19 с-в;
[23] Решение № 454 от 16.03.2010 г. по ч.н.д.№1143/2010 г. на ХІ състав на Пловдивския районен съд. Изразът „да се преодолеят натрупаните дефиците” може да бъде срещнат във всяко едно от решенията на този състав без оглед проявите, възрастта и пола на детето.
[24] решение от 05.04.2007 г. по ч.н.д. № 130/2007 на районен съд-Луковит.Решението на местната комисия е на бланка, в която не се съдържат никакви мотиви.
[25] Решение № 316 от 10.08.2007 г. по а.д.№ 20071230100503/07 на районен съд-Петрич.
[26] Решение № 621 от 12.04.2010 г. по н.ч.д. № 1296/2010 на районен съд-Бургас.
[27] Напр. решение № 227/12.06.07 по ч.н.д. № 503/07 на районен съд Горна Оряховица; решение № 10 от 23.10.2010 по ч.н.д.№ 141/2010 на районен съд – гр. Кула; решение № 55 от 19.04.2010 по н.ч.х.д. № 154/2010 на районен съд – Асеновград; решение № 349/25.09.08 по н.ч.д. 503/208 на районен съд – Харманли и др.
[28] решение № 191/06.11.08 по Ч.Н.Д. 677/08 на РС-Пловъзпитателно делоив, ХІ с-в
[29] решение № 34 от 28.02.07 по НЧД 38/07 на РС-Мездра
[30] Решение № 23 от 21.06.2010 г. по н.а.х.д. № 66/2010 на районен съд-гр. Своге; в този смисъл са и мотивите на решения: № 1101 от 26.10.2009 по ч.н.д.№ 1283/2009 на районен съд-Велико Трново; решение № 40 от 15.03.2010 по ч.н.д. № 43/2010 на районен съд-Луковит; № 664 от 18.08.2010 по ч.н.д. 1343/2010 на районен съд-Сливен и др.
[31] Решение № 57 от 26.04.2010 г. по н.а.х.д. № 3633/2010 на ХІІ д-в на СРС; решение от 23.06.2010 по н.ч.д. 2451/2010 на V нак.с-в на районен съд-Бургас; решение № 213 от 28.10.2008 по ч.н.д. 1317/08 и др.
[32] решение № 712/28 май 2010 г. по ч.н.д. № 1726/2010 г. на ХІІ нак.с-в на районен съд-Плевен.
[33] Решение от 11.07.2007 г. по н.ч.д.№ 175/07 на районен съд-Лом.
[34] Решение № 26 от 17.05.2010 г. на районен съд-гр. Никопол
[35] така е процедирал районният съд в Благоевград по ч.н.д. № 254/2009 г – решение от 30.03.2009, районният съд в Попово по ч.н.д. № 531/2005 г- решение № 748 от 19.12.2005 г., Софийският районен съд, 19 състав по н.ч.д. 13849/06 и 78/06 г.; районният съд -Своге по н.ч.д. № 28/08 – решение от 14.02.2008; районният съд -Червен бря в, решение № 69 по н.ч.д. № 61/07 и др.
[36] . Решение № 6297 от 14.12.2010 г.на- районен съд- Разлог по ч.в.д. № 20101240200763
[37] н.ч.д. № 506/2007 г. на окръжен съд-Стара Загор; н.ч.д. № 301/08 г. на същия съд
[38] присъда № 1787/12.12.2006 г. по н.о.х.д. № 1840/06 г.; случаи на неправилно приложение на чл. 64 НК са установени и по н.о.х.д.№ 3141/09 на ХІІІ н.с-в на районен съд-Плевен, по която непълнолетният е освободен от изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода за срок от 3месеца и е постановено настаняването му във ВУИ – Ракитово за 1 година.
[39] например, с решение № 424/03.10.2006 г. по ч.н.д. № 675/06 Разградският районен съд налага възпитателната мярка „настаняване в СПИ” в с. Варненци, а Районният съд в гр. Попово – „настаняване в социално-педагогически интернат с. Медовина” (ч.н.д. 0 531/05 г.). В същия смисъл е и решението на Русенския районен съд по ч.н.д. № 919/2009 г., с което е определена възпитателната мярка „настаняване във ВУИ – „Христо Ботев, село Подем”.
[40] Писмо изх. № 259/11.05.2007 г. във връзка с посановената присъда по нохд 3781/06 на районен съд – Монтана.
[41] Броят на тези възпитателни заведения има тенденция към постепенно намаляване и през периода след приетите изменения от 2004 г. ВУИ от 6 остават 4 за учебната 2009/2010 г. , а СПИ за същия период от 18 – 5.