Права на Човека .com

Протокол 14 към Европейската конвенция за правата на човека –

нов инструмент  с важни практически аспекти

На 15 януари 2010 г. бе публикувана декларация на Генералния секретар на Съвета на Европа Thorbjørn Jagland по повод одобрената ратификация на Протокол 14 от Руската Дума. Този акт бе окачествен като такъв с изключителна важност не само за Русия, но и за цяла Европа, тъй като протоколът  ще  разреши на Съда да преодолее забавянията при разглеждане на жалбите и ще засили основната му роля на защитник на правата на всеки един гражданин  навсякъде в Европа. Такива са очакванията.Така Русия се присъедини  към останалите 46 държави, които ратифицираха Протокол 14 в различни периоди след приемането му.

Политически аспекти

За тези, които са позабравили, окончателният   текст на Протокол 14 беше приет на 114-та сесия на Комитета на министрите на 13 май 2004 г и беше отворен за подписване от държавите-членки на Съвета на Европа, като беше поставен срок за ратификация (за влизане в сила) от две години.  През този период той действително беше ретифициран от голяма част от държавите (включително и от България). Поради процедурния характер на Протокол № 14, той можеше да влезе в сила само в случай на присъединяване на всички държави-страни по Конвенцията.Основният „виновник” за забавянето на неговото прилагане беше една страна – Русия.

Ето защо одобряването на ратификацията на Протокол 14 от страна на Руската Дума  се превърна във важно политическо събитие от европейски мащаб. По този повод бяха публикувани Декларации не само от Генералния секретар на Съвета на Европа, но и от страна на Micheline Calmy-Rey – Председател на Комитета на Министрите и на  Lluís Maria de Puig, Председател на Парламентарната Асамблея, както и на председателя на Европейския съд по правата на човека – Jean-Paul Costa.

Съгласно чл.19 от Протокол 14, той ще влезе в сила от първия ден на месеца, следващ изтичането на тримесечния срок от датата, на която всички  Страни по настоящата конвенция, са изразили своето съгласие да бъдат свързани с радзпоредбите му, съгласно някои от способите, посочени в чл. 18 (подписване без по-нататъшни условия за ратификация или с необходимоста от по-сетнешна ратификация). И така, ако изчислим сроковете, съгласно чл. 19, това означава, че  допълнителният Протокол 14 ще влезе в сила от 1 май 2010 г.

Практически аспекти

Кои са най-важните процедурни правила,  които следва да имаме предвид? С оглед прагматичната насоченост на този материал няма да преразказвам целия протокол, а предпочитам да се спра на тези нови текстове, които според мен ще дадат сериозно отражение върху по-нататъшната дейност не само на Съда, но и на подхода при подготвяне на жалбите. В този аспект аз бих групирала новите моменти така:

Промени, в резултат на които ще се ускори работата на Съда

В Протокол 14 досегашната компетентност на тричленните съдебни състави се прехвърля на създадената институция на едноличния съдия В чл. 27 е формулирана неговата  компетентност  – да взима решения за недопустимост на жалбата. Тази мярка е възприета с оглед облекчаване работата на Съда, когато става дума за явно необосновани жалби, които съставляват близо 3/4 от всички, които постъпват в Съда. При съществуващата редакция на Конвенцията, за обявяването на “очевидната недопустимост” на всяка жалба е необходимо произнасянето на тричленен състав на Съда.Филтрирането на огромния брой явно недопустими жалби отнема немалка част от капацитета и времето на Съда, поради което тази мярка действително изглежда рационална. За да се осигури безпристрастността на едноличния съдия, е въведено ограничението, че докладчикът не може да бъде съдия, избран от съответната държава-ответник по жалбата. Единичният съдия ще бъде подпомогнат в работата си от докладчик. Каква ще бъде ролята на последния и неговите правомощия, предстои да разберем от новите Правила на Съда, които неминуемо следва да бъдат приети.

Важна насока на изменение е създаването на нов, рационален механизъм за ускорено и улеснено решаване на “повтарящите се казуси”. В Съда постъпват множество жалби, свързани с оплаквания за нарушения, сходни на вече разгледани и решени казуси и отговарящи на установена практика на Съда. Разрешението на този проблем е регламентирано с новия чл. 28, ал. 1 и ал. 2 от Конвенцията. Съгласно този текст, тричленният състав, освен че може да се произнесе за недопустимост и да прекрати делото (буква “а”), може също така да приеме за допустима жалбата и да се произнесе с решение по същество, ако “основният въпрос на делото се отнася до тълкуване и прилагане на Конвенцията и протоколите към нея и е вече предмет на добре установена практика на Съда”. Тук става дума най-вече за т.н. „повтарящи се нарушения”(или наричани още „клонирани жалби”), като например във връзка с прекомерната продължителност на съдебния процес или такива, по които има постановени вече „пилотни” решения.  Вместо подобни случаи да бъдат разглеждани от 7-членни състави (т.н. отделения), от 1 май явно допустимите и основателни повторяеми оплаквания вече ще се решават от т.н. комитети от трима съдии. Няма да е задължително и участието на съдия от държавата-ответник, освен ако не е направено изрично възражение от нейна страна. Решенията по този вид жалби ще се вземат в ускорена процедура, включваща едновременното произнасяне по допустимостта и основателността на оплакванията, които вече са били предмет на установена от Съда практика. Тази процедура вероятно ще способства за по-ускореното разглеждане и решаването на голям брой дела, висящи пред Съда, и чувствително би рационализирала неговата работа.

Промени, които биха ограничили достъпа до Европейския съд

С Протокол 14 извън съществуващите досега основания за недопустимост на жалбата бе въведено ново, регламентирано в чл. 35, т. 3, която гласи, че Съдът ще обяви за недопустима всяка индивидуална жалба, ако прецени, че :

„b жалбоподателят не е претърпял значителен ущърб,[1] освен ако зачитането на човешки права, както са дефинирани от Конвенцията и протоколите към нея, изисква разглеждане на жалбата по същество, както и при условието, че никое оплакване не може да бъде отхвърлено на това основание,ако не е било надлежно разгледано от национален съд.”

Въвеждането на това основание е доста смущаващо, тъй като не е дадена дефиниция и тепърва ще се очаква от Съда да се произнесе прецизно и да даде тълкуване на понятието, да изясни неговия смисъл и съдържание. Важно ще е също така да се установят критериите за “значителността” на ущърба или вредите, понесени от жалбоподателя, които биха направила жалбата му допустима или не.

Това изключение е достатъчно неясно и прилагането му, както и целият текст на нововъведеното основание за недопустимост, би могло да доведе до безпринципно недопускане на жалби и от там – да се създаде опасност от  ограничаване на правото на жалба пред Съда, което право е в основата на цялата досегашна система. Известна гаранция срещу посочената опасност се съдържа в преходната разпоредба  на чл. 20 от Протокол 14, а именно, че през първите две години след влизане в сила на Протокола въпросното нововъведено основание ще се прилага само от отделенията и Голямото отделение на Съда.

На нас, които трябва да се съобразяваме с тази норма, ни остава да се надяваме, че за този преходен двегодишен период Съдът ще изработи точни критерии за прилагане на ограничението, така че то да отговаря на собствения му статндарт за яснота и превидимост на закона.

Резултати от криминологическо изследване

Статията е публикувана в сп. „Обществено възпитание“, 1992, № 3, с. 5-8

Публикувано в сп. „Обществено възпитание“, 1995, № 1, с. 10-15;

Публикувано в сп. „Черно и бяло“, 1992, № 1 с. 26-27

Статия публикувана в сп. „Обществено възпитание“, 1984, № 6, с.13-19

Статията е публикувана в списание „Правен свят“ , юни 2009г.

Държавата е най-сериозният длъжник на бившите работници на “Плама”

Светла Маргаритова, PhD[1]

Историята на приватизацията на Плевенския нефтохимически комбинат прилича на много други както от близкото ни минало, така и от днес. През 1998 г. започва процедура по несъстоятелност на рафинерията, в която поредният собственик предлага оздравителен план и възобновяване на производството. През юли 1999 г. съдът по несъстоятелността одобрява предложения от длъжника оздравителен план, който влиза в сила след решение на Върховния касационен съд от април 2000 г. С решението за утвърждаване на плана съдът прекратява производството по несъстоятелност. В оздравителния план длъжникът се ангажира да погасява задълженията си в продължение на 35 години, през последователни разплащателни периоди от по 12 месеца. А “вземанията на работниците от “Плама” АД ще бъдат изплатени от търговска банка “Биохим” АД, като се заделят по 1 000 000 щ.д. от общата сума, платена по сметката на кредиторите в ТБ “Биохим” АД през разплащателни периоди 1,2,3.. . За изплащането им ще бъдат заделени и всички събрани суми по вземанията на “Плама” АД…” Производственият процес е възстановен на два пъти за по няколко месеца през 1999 г., после съоръженията остават на  поддържащ режим.

Тъй като рафинерията не изпълнява оздравителния план и не превежда дължимите суми за погасяване вземанията на работниците в ТБ “Биохим”, те искат от окръжния съд да им издаде изпълнителни листове. След това всеки от тях подава молба за образуване на изпълнително дело, като сочи способите за събиране на вземанията си срещу рафинерията. Всички определения на окръжния съд за издаване на изпълнителни листове, са обжалвани от длъжника пред апелативния съд във Велико Търново. Изпълнителните производства са спрени. Процедурата реално е възобновена едва през 2005 г., но реални постъпления по тези изпълнителни дела няма.

Междувременно, онази част от работниците и служителите на рафинерията, които продължават да работят там и след старта на процедурата по несъстоятелност, не получават договорените заплати, а само частични аванси. Постепенно мнозина от тях са уволнени, но без да им бъдат платени съответните обезщетения, което води до нови трудови дела срещу комбината, нови изпълнителни листове и изпълнителни дела. Започват редица конкретни действия за принудително събиране на вземанията – издирвано е имущество на рафинерията (автомобили, локомотив, цистерни  и друга техника), налагани са запори, правят се оценки и др.

Към този момент държавата не е започвала изпълнителни дела срещу рафинерията, нито е налагала обезпечителни мерки, макар че нейните вземания датират още от 1998-2000 г. – от неплатени здравни и осигурителни вноски, мита, акцизи и данъци. Агенцията за държавни вземания (АДВ)  е била уведомявана за образуваните изпълнителни дела, както и за това, че “Нова Плама” има публични задължения, но  върху имуществото й не са налагани запори или възбрани. Чак през 2002 г. публичният изпълнител пристъпва към такива действия. С налагането на обезпечителни мерки от АДВ съдебно-изпълнителните производства  на отделните работници са спрени. Както в действалия към онзи момент Данъчно-процесуален кодекс /ДПК/ до 31.12.2005 г., така и в новия Данъчно-осигурителен процесуален кодекс /ДОПК/, не е регламентиран обаче срок, в който публичните изпълнители са длъжни да съберат вземанията. Тази ситуация на практика продължава до момента, когато дружеството повторно е обявено в несъстоятелност през 2006 г.

През 2004 г. в Комисията за защита на конкуренцията (КЗК) е образувана преписка по молба на три акционерни дружества срещу „Нова Плама” АД, с твърдения за нарушения на Закона за държавните помощи и на Закона за защита на конкуренцията. С решение от 10 февруари 2005 г. КЗК намира, че част от оплакванията са основателни: „държавата в рамките на повече от 5 години е следвало да предприеме необходимите предвидени в закона действия, за да осигури удовлетворяване на вземанията си, а не да остава пасивна, която пасивност е необоснована предвид данните за състоянието на дружеството, които показват, че е малко вероятно „Нова Плама“ АД да върне задълженията си… КЗК счита, че в този случай на първо място е осъществен косвен трансфер на държавни средства, доколкото държавата не предприема нищо, за да си ги събере, и успоредно с това е налице голяма вероятност, с оглед финансовото положение на длъжника, те никога да не бъдат събрани.”[2] На рафинерията са наложени имуществени санкции.

В официалното съобщение, публикувано на сайта на КЗК, е отбелязано, че в това си концептуално решение тя за пръв път в практиката си по оценка на държавни помощи констатира, че нехайството на държавата като кредитор и нейното пасивно поведение, при влошаващото се състояние на длъжника, априори противоречи на поведението на добросъвестния частен кредитор, който не би оставал безучастен, а  би използвал всички законови възможности, за да събере вземанията си, особено когато с времето тази възможност ще става все по-неосъществима. Поради огромния риск държавата никога да не получи вземанията си, КЗК ги приравни на пряка субсидия в полза на “Нова Плама”АД.

Странно е обаче, че решението на КЗК е обжалвано не само от рафинерията, но и от АДВ, и от Главния данъчен инспектор. Дори само този факт е отлична илюстрация за отношението на официалните държавни институции към законовите им задължения.

С решение от октомври 2006 г. Върховният административен съд приема, че  „В конкретния случай, не проявявайки активно поведение спрямо несъбраните си вземания, държавата се отклонява от обичайното поведение, което един прилежен частен кредитор би следвало да има към нередовните си длъжници, доколкото той не би наблюдавал безучастно непрекъснато намаляващата с времето възможност да събере вземанията си…”.[3]

През май 2006 г. на основание чл. 709, ал. 1 и чл. 710 от ТЗ Плевенският окръжен съд възобновява производството по  несъстоятелност на “Нова Плама” АД, но не по искане на на държавата, а на частни кредитори. На  19 март 2007 г. синдикът на „Нова Плама” публикува обявление за продажба на „Производствена площадка ведно с всички активи, свързани с производствената дейност на Рафинерия  Плама-гр. Плевен”.

След два неуспешни опита за публична продан и намаляване на първоначално обявената цена, на 18 юни 2007 г.  рафинерията е продадена за 44 400 000 лева  на „Хайуей логистик център” ЕООД. От тези пари в началото на 2008 г. всички работници получават част от дължимите суми. В най-добрия случай това е главницата по изпълнителните листове. Немалко работници  получават едва около 1/3, без да могат да се ориентират каква част им се изплаща и защо не са признати всичките им вземания, след като са от трудови правоотношения и би следвало служебно да се включат от синдика в списъка на вземанията.

През 2002-2003 г., след като едната група изпълнителни производства са блокирани поради наложените обезпечителни мерки от АДВ върху имуществото на рафинерията, 42-мата работници изпращат жалби до Съда в Страсбург.

Европейският съд по правата на човека многократно е подчертавал, че правото на справедлив процес би било илюзорно, ако  едно окончателно съдебно решение не би могло да бъде изпълнено в ущърб на някоя от страните. Изпълнението на съдебно решение е интегрална част от един съдебен процес по смисъла на чл. 6 от Конвенцията. В този смисъл задължение на държавата е да създаде механизъм, който да е ефективен на практика. По принцип намесата на държавата в изпълнението на съдебното решение би могла да бъде оправдана при някои особени обстоятелства с оглед предоставената й свобода на преценка в материята за контрол върху ползването на собствеността. Но подобна намеса не бива да възпрепятства, обезсилва или пререшава въпроса, за който вече е постановено решение.

Съдът отбелязва, че на фискалните власти биха могли да се дадат известни привилегии с цел да се осигури събирането на публичните вземания. В случая обаче обезпечителните мерки не са били последвани от никакви действия по принудително изпълнение от страна на АДВ.

Така Европейският съд достига до извода, че”намесата на Агенцията за държавни вземания по време на процедурите, започнати от жалбоподателите и нейната последваща пасивност, докато процедурите на заинтересованите са останали блокирани, са направили почти невъзможни изпълнението на съдебните решения на жалбоподателите за повече от четири години без тази ситуация да изглежда оправдана от каквито и да е легитимни обстоятелства”(§66)

Няма спор, че властите не носят отговорност за поведението на недобросъвестни частни длъжници. Но нищо не оправдава разглеждането на такива обикновени жалби повече от 2-3 години, особено когато става въпрос за вземания от трудово възнаграждение.

Затова Европейският съд заключава, че е налице нарушение на чл. 6, § 1 -жалбоподателите са понесли едно неоправдано и непропорционално ограничаване на  правото им да изпълнят постановените в тяхна полза съдебни решения, което е увредило същината на тяхното право на достъп до съд.

По второто оплакване – за нарушено право на собственост по смисъла на чл. 1 от Протокол 1 на Конвенцията. Жалбоподателите са имали обоснованата надежда, че в хода на  изпълнителното производство  ще могат да съберат вземанията си, чийто размер варира между 400 и 18 000 евро. Но с продължителното си бездействие държавата е създала предпоставки за “източване” на рафинерията и за увеличаване на нейните дългове. Същевременно налагането на обезпечителни мерки е преградило всяка възможност жалбоподателите да получат вземанията си. Техните права са ограничени за неопределено време и така на практика те са санкционирани вместо нарушителите.

Съгласно чл. 189, ал. 5 от ДОПК (чл.153, ал. 5 от отменения ДПК), “при неизпълнение на оздравителния план или извънсъдебно споразумение съдът възобновява производството по несъстоятелност по искане на министъра на финансите, като в този случай не се прилага изискването публичните вземания да представляват не по-малко от 15 на сто от общия размер на вземанията съгласно чл. 709, ал. 1 от Търговския закон.“

Ако държавата е имала намерение да събере вземанията си, тя би поискала възобновяване на производството по несъстоятелност още през 2001 г. (година след влизането на оздравителния план в сила), когато става ясно, че производството окончателно е преустановено в края на декември 1999 г. По официална информация на НОИ, към 30.09.2005 г. „Нова Плама” АД се нарежда на шесто място сред 50-те най-големи негови длъжници.

Законовата уредба, която предвижда привилегирован ред за събиране на публичните вземания от данъци, такси и други налози, сама по себе си не води до нарушаване на принципа на пропорционалността, на баланс между обществения интерес и опазването на основните права на личността. Но заради риска за частните кредитори, който се съдържа в тези привилегии, би следвало да има някои процесуални гаранции срещу произволното им или непредвидимо прилагане от държавата. Макар че тя не може да бъде държана отговорна за неплатежоспособността на един частен кредитор, създадените пречки в процедурата по изпълнителното производство и причинените забави не са били оправдани именно поради бездействието на АДВ. Изводът, до който стига Европейският съд е твърде смущаващ, макар и очакван и логичен. Той съдържа сериозен упрек към държавата и нейните институции, а именно: забавата за изпълнение  и невъзможността  на жалбоподателите да получат изцяло своите вземания по принцип “не се дължи на неплатежоспособността на дружеството длъжник, а е  последица от намесата на официалните власти в процедурата по изпълнение, започната от заинтересованите, от последващата им пасивност и от прекомерната продължителност на някои процедури.”(§ 97)

Решението на Европейския съд би следвало да доведе до сериозно преосмисляне както на  законодателството, така и на практиката по неговото прилагане.

Задължителната сила на решението на Съда далеч не се свежда до изплащане на конкретно присъдената сума (“индивидуални мерки”).

Окончателното решение на съда се изпраща на Комитета на министрите, който следи за изпълнението му. Нерядко самото естество на констатираните нарушения е такова, че за да се избегне повторението им е наложително да се измени действащ нормативен акт или да се приеме нов; да се преустанови противоречаща на Конвенцията практика или тя да бъде променена. Тези мерки се наричат “генерални”, тъй като са насочени към решаване на конкретно установения проблем, а не към възстановяване на индивидуално нарушеното право на отделния жалбоподател. Цялата процедура изисква и немалко технологично време, за да се изпълнят изискванията на Страсбург и случаят да  приключи с приемането на резолюция.

Законодателните промени

В действащия ДОПК регламентацията на материята за конкуренцията между публичните и частните вземания не е прецизна. Сздават се твърде много възможности за самите длъжници да възпрепятстват насочването на принудително изпълнение върху имуществото им от кредитори – частни лица. Пример за това са многобройните заявления на длъжника – “Нова Плама” АД, адресирани до съдебно-изпълнителната служба на Плевенския районен съд. В тях  “Нова Плама” уведомява, че е получила от публичния изпълнител при АДВ-Русе постановление от 19 декември 2002 г., с което е наложен запор върху движими вещи на дружеството. И по този повод “Нова Плама” АД съветва съдия-изпълнителя “да се въздържа от изпълнителни действия” срещу онези движими вещи, върху които са наложени обезпечителни мерки от публичния изпълнител – АДВ, като спре производствата по тях на основание чл. 329, б. “г” от ГПК. В противен случай щяло да се стигне “до множество еднотипни незаконосъобразни изпълнителни действия, които безспорно ще бъдат също така еднотипно отменяни от контролната инстанция – Плевенски Окръжен съд, твърдят от рафинерията. Оказва се, че длъжникът е заинтересован да има публичноправни, вместо частни задължения.

Свободата на преценка на националния законодател при приемането на данъчни закони не може да е безконтролна и да води до цялостно погазване правата на третите добросъвестни лица. Би следвало нормите, свързани с привилигированото положение на държавата за събиране на публични вземания, да бъдат прецизирани чрез предвиждане на срокове, в които публичните власти са длъжни да предприемат реални действия за осребряване на имуществото на длъжниците, спрямо които са наложили обезпечителни мерки. А липсата на каквито и да е действия в законовия срок да води автоматично до обезсилване на наложената обезпечителна мярка, така че частният кредитор да продължи процедурите по събиране на вземането си.  Така няма да се стига дотам, че АДВ, налагайки запори и възбрани върху имуществото данъчно неизправните субекти, на практика да разтваря “чадър” и да ги опазва от частните кредитори.

Мястото на тези промени е в ДОПК.

На второ място, наложителни са и промени в Кодекса за социално осигуряване. Съгласно чл. 70а, ал. 4 от него, в осигурителния доход не се  включват начислени, но неизплатени трудови възнаграждения. Дори когато за тяхното принудително събиране са издадени съдебни изпълнителни листове (т.е. сумите са безспорно дължими), те няма да бъдат зачетени за осигурителен доход. Това на практика означава, че докато работодателят не изплати на работника дължимите му възнаграждения, той няма задължения да внася и осигурителни вноски. Намирам, че това нарушава принципа за пропорционалност, защото санкционира добросъвестните работници за сметка на  недобросъвестните работодатели. След като работникът е положил реално труд и той му е начислен, не е негова вината, че възнаграждението не му е изплатено, за да бъде санкциониран и повторно, като заработената сума не бъде включена при изчисляване на пенсията му. Недопустимо е държавата да прехвърля в тежест на работника неблагоприятните последици от противоправното поведение на осигурителя. Защитата на правата на гражданите включва и гарантирането на осигурителните им права.

Намирам, че законодателното решение, което съществуваше до 1 януари 2000 г. в чл. 149 от отменения Дял ІІІ на Кодекса на труда от 1951 г., бе  по-справедливо: ”Невнасянето от предприятието, учреждението или организацията следващите се осигурителни вноски не лишава в никакъв случай работниците и служителите от правото да получават всички парични обезщетения, помощи и пенсии.”

Би следвало да се обмисли и доколко е оправдано лихвите по вземания, произтичащи от трудови възнаграждения, да бъдат оставени в отделен ред, както е сега в Търговския закон.  Когато е създавал разпоредбата на чл. 722 от ТЗ, законодателят не е имал предвид в резултат на какво вземане се претендират дължимите лихви. Така въпреки че вземанията от трудови възнаграждения са поставени в ред четвърти, вземанията за лихви върху неизплащането на същите тези трудови възнаграждения са толкова назад, че на практика са несъбираеми.

Промени в практиката на официалните институции

Съгласно чл. 33, ал. 2, т. 4 от КСО, Националният осигурителен институт, наред с другите си правомощия, “осъществява контрол по спазване на осигурителното законодателство във връзка с възложените му дейности “.В случая “Плама” обаче мълчаливото съдействие от страна на държавата продължава. По отношение на   признатите и изплатени суми рафинерията поема ангажимента да изготви удостоверения за помесечно получаваното възнаграждение на всеки от работниците – т. нар. УП-2, които да се вземат предвид при определяне актуалния размер на пенсиите. Изготвянето им в случая не само е забавено, но на работниците са издадени удостоверения с невярно съдържание, в които фигурира по-нисък доход от реално изплатения. С тази информация разполага РУСО – Плевен, но нито назначава ревизия, за да санкционира ръководството на рафинерията, нито предприема други мерки. Нищо не се променя и след жалбите до НОИ срещу бездействието на служителите на РУСО-Плевен. Тъкмо обратното – преписките са препратени обратно в поделението. Подобна ситуация ощетява допълнително над 700 работници на рафинерията, които към момента са пенсионери. Това обаче би могло да доведе до лавина от жалби, при които Европейският съд да достигне до извода, че България има “структурен проблем”.

Би представлявало интерес поведението на държавата и след като реално бъдат изплатени присъдените от Европейския съд суми за обезщетение по делото на 42-та работници. Дали те ще бъдат основание, даващо право на работниците да поискат преизчисляване на пенсиите?

Колкото и парадоксално да звучи, след почти 17-годишно прилагане на Европейската конвенция, тя не се познава добре точно от органите, от които най-много зависи  да не бъде нарушавана. Струва ми се, че в този смисъл уведомяването на съответната институция (чиито действия или бездействия са повод за жалбата до Европейския съд), че е постановено решение и неговият  превод  не са достатъчна гаранция, че в бъдеще няма да бъдат допускани подобни нарушения (особено когато  порокът произтича от неправилна практика). Може би трябва да се провеждат специални разяснителни кампании пред  съответните длъжностни лица на всички нива в страната, както и периодично да бъдат информирани представителите на трите власти под формата на квалификационни курсове и семинари за практиката на Европейския съд.

Непродуктивен е и начинът, по който се преподава Европейската конвенция по правата на човека в българските ВУЗ-ове. Не е достатъчно бъдещите специалисти (не само юристи) да бъдат информирани за Конвенцията, те трябва да бъдат възпитани да разбират нейната философия и нейните стандарти, установени в 50-годишната история по прилагането й.

[1] Авторката и адвокат Ивайло Ценкулов от Плевенската адвокатска колегия представляваха 42-мата жалбоподатели пред Европейския съд по правата на човека

[2] Решение № 33 от 10.02.2005 г. – http://www.cpc.bg.

[3] Решение на Върховния административен съд № 9876 от 12.10.2006 г. по адм.д. № 2547/05

Нередактиран вариант на статията, публикувана в сп. „Адвокатски преглед“ кн.11-12 на 18 юни 2009

АНАЛИЗ НА ПРИЧИНИТЕ, ДОВЕЛИ ДО ОСЪЖДАНЕТО НА БЪЛГАРИЯ  ВЪВ ВРЪЗКА С ПРАВОТО НА СПРАВЕДЛИВ ПРОЦЕС В РАЗУМЕН СРОК  В НАКАЗАТЕЛНОТО ПРОИЗВОДСТВО – ЧЛ. 6.1. ОТ ЕВРОПЕЙСКАТА КОНВЕНЦИЯ ЗА ПРАВАТА НА ЧОВЕКА[1]

Светла Маргаритова

В края на януари 2009 г. Европейският съд по правата на човека публикува своя годишен доклад за постановените решения през предходната година. От 47 държави-членове на Съвета на Европа по брой осъдителни решения, в които е установено поне едно нарушение, България се нарежда на осмо място (с 51 решения), с много близки стойности до Гърция (73) и Италия (71). По половината от тези съдебни актове (25) едно от основанията за констатиране на нарушение е прекомерната продължителност на процедурата – гражданска или наказателна, надхвърляща границата на т.н. „разумен срок”. По честота то е  на второ място след нарушеното право на свобода и сигурност, гарантирано от чл. 5. Макар и да липсва статистика за това, каква част от констатираните  нарушения произтичат от прекомерната продължителност на граждански и каква – от наказателни процедури, прегледът на постановените решения на Европейския съд показва, че преобладават тези, свързани с областта на наказателното правораздаване.

Продължителността на наказателните процедури в България е една от сферите, посочени от Съвета на Европа, като нуждаещи се от предприемане на генерални мерки. След приемането на новия НПК Комитетът за наблюдение изпълнението на решенията на Европейския съд очаква от страната ни да предприеме и други мерки, за да се ограничи или намали прекомерната продължителност  на наказателния процес.

Неслучайно и в Концепцията  за преодоляване на причините за осъдителните решения на Европейския съд по правата на човека срещу България, одобрена от правителството на 19.02.2009 г., е отделено място и на  проблемите, свързани с прекомерната продължителност на наказателното производство  .

Доколкото предмет на настоящата статия е анализът на най-често срещаните причини за забавянията на процедурата по наказателни дела по постановените от Европейския съд по правата на човека решения, е уместно преди това да се припомни как тази институция тълкува понятието „разумен срок”.

Когато преценява дали едно наказателно производство е продължило прекомерно, съдът използва свои критерии, а именно: ”… разумният характер на времетраенето на производството, се преценява както с оглед обстоятелствата по случая, така и с оглед установените в практиката на Съда критерии за преценка, в частност сложността на делото, поведението на жалбоподателя и на компетентните власти (Пелисие и Саси срещу Франция, № 25444/94, Портингтон срещу Гърция, реш. от 23 септември 1998 г., Фридландер срещу Франция, жалба № 30979/96).[2]

Съдът в своята практика неизменно приема като начален момент за отчитане продължителността на производството не датата на неговото образуване, а датата, на която на лицето е било повдигнато обвинение или датата, на която то е било задържано в рамките на вече образуваното наказателно производство. Крайният момент се свързва с датата на окончателното влизане в сила на присъдата или с датата на прекратяване на наказателното преследване. Така по делото на Трайчо Асенов Съдът отбелязва, че “в наказателноправната материя релевантният на „разумен срок“ период е от момента, в който едно лице има качеството на „обвиняем“. „Обвинението“ – по смисъла на член 6, т. 1, може да се определи като „официално оповестяване, произлизащо от компетентен орган, на обвинение в извършване на престъпление“ – конструкция, която препраща към понятието „значителни негативно последици върху положението“ и към наличие на подозрение …

В дадения случай, жалбоподателят е разпитан на 31 март 1991 г. Въпреки това, предварително производство е образувано на 6 юли 1992 г., а жалбоподателят е узнал за това на 27 ноември 1995 година – датата, на която срещу него е повдигнато обвинение. При тези обстоятелства, Съдът не счита, че разпитът на жалбоподателя, който не е бил последван от следствени действия в продължение на 4 години и половина, е могъл да има „значителни последици“ върху неговото положение и да му придаде статут на „обвиняем“ по смисъла на цитираната съдебна практика. От тук следва, че периодът, който трябва да се вземе под внимание е започнал на 27 ноември 1995 година.”(§§101-102).[3] Същият подход  Съдът възприема  и по делото на Недялков, в което отбелязва, че макар предварителното производство да е образувано през август 1995 г., жалбоподателят не е узнал за него незабавно, а едва след задържането му в резултат на международното издирване на 20.08.1996 г. – датата, която се приема за начална точка на отчитане на разумния срок. (§86)[4] В делото на Христова съдът взема под внимание датата, на която жалбоподателката е разпитана  за пръв път, а не датата, на която й е определена мярката за неотклонение „задържане под стража”.[5]

Немалка част от решенията на Съда по българските дела, в които е констатирано нарушение на Конвенцията на основание чл. 6,  са постановени при наличието на все още висящо наказателно производство у нас ( в стадия на досъдебно производство или разглеждане на делото пред първа инстанция), макар че от неговото начало са изминали между 5 и 11 години.

Независимо, че всички решения на Съда, включително и тези, постановени  до 26 март 2009 г.  са по повод жалби за наказателни производства, започнали и развили се при действието на отменения  наказателно процесуален кодекс, анализът  показва, че   констатираните причини за забавянията са валидни и в  настоящия момент.

Факторите за прекалената продължителност на наказателното преследване могат да бъдат обособени в няколко групи, съобразно отделните стадии на наказателния процес.

1. Забавяне на наказателния процес във фазата на досъдебното производство.

1.2. Констатирани от Съда забавяния по вина на следствието

- неизвършване на следствени действия през продължителни периоди от време -  9 месеца по делото на Трайчо Асенов, 5 месеца по делото на Николова. [6] По делата на Жбанов и Димитров Съдът при преценката си за разумността на продължителността на производството отбелязва, че “ не са били извършвани никакви действия по делото между юни 1995 г. и септември 2001 г., т.е. за период от повече от шест години …. Правителството не сочи никакви причини оправдаващи този период на бездействие.”(§40)[7]. В решението по делото на Попов съдът отбелязва, че в продължение на 1 година обвияемият е бил разпитан само веднъж и е била назначена само една съдебно-счетоводна експертиза.[8]

В редица случаи прекомерната продължителност на наказателното производство е довела до засягане и на други права на жалбоподателите. Така в делото на Карамитров и други, което продължава 6 години  без да излезе от стадия на досъдебното производство, жалбоподателите са били лишени от собствения си лек автомобил повече от 7 години. През този период не са били извършени никакви следствени действия, освен   разпита на г-н Карамитров при първоначалното му задържане. Делото му е било прекратено след неколкократни жалби от негова страна в продължение на повече от 2 години.[9] В делото на Атанасова, в което жалбоподателката участва в качеството си на граждански ищец в наказателното производство, съдът отбелязва, че за период от повече от 4 години компетентните органи (следствието – бел.моя-Св.М.), не са извършили никакви следствени действия. Делото двукратно е връщано от съдебната му фаза на   следствието, което води до забавяне на наказателното производство и допринася за прекратяването му, поради изтичането на абсолютната давност. Съдът приема, че след като националното законодателство предоставя право за предявяване на граждански иск в наказателно производство, държавата има задължението да осигури гаранции за спазването на чл. 6. „Не би могло да се изисква при тези обстоятелства от жалбоподателката да допуска, че наказателната отговорност на извършителя на транспортното престъпление, чиято жертва е тя, ще бъде погасена по давност поради грешка на властите, за да предяви след това – осем години след конституирането й като граждански ищец и повече от десет години от самото произшествие, нов граждански иск пред гражданския съд.” [10].

В постановеното съвсем наскоро решение по делото на ,   гражданската процедура по повод незаконно уволнение на жалбоподателя е спряна до приключването на наказателно производство за лъжествидетелстване.Съдът отбелязва, че наказателната процедура е продължила около три години и 10 месеца само за фазата на досъдебното производство и е била прекратена.”Съдът не констатира никаква особена сложност на наказателното дело. При тези обстоятелства общата продължителност на същата изглежда прекомерна и показва липса на… от страна на властите, което е имало като последицаудължаването на гражданското производство”.[11]

-  многократна промяна на квалификацията на престъпленията, за които е повдигнато обвинение. Показателно е делото на Пеков, по което обвинението е повдигнато за пръв път на 29.08.1995, а обвинителният акт е внесен в съда на 03.07.2003 г. В този период 8 пъти е било изменяно, допълвано, прекратявано и отново повдигано обвинение за извършени престъпления по 203, 202, 201, 219, 252, 282 НК(§§11-19).[12]

- връщане на делото за доразследване от прокурор многократно поради: допуснати процесуални нарушения, неокомплектоване на преписката с необходимите документи; неуважено искане за отвод на вещо лице . Така в решението си по делото на Христова Съдът специално отбелязва, че основната причина за забавянето се дължи на това, че делото е било трикратно връщано от прокуратурата на следствието[13];

- проява на пасивност от страна на властите и следствието в издирване на свидетели и други доказателства . Показателно е делото Йовчев, по което Съдът с основание отбелязва, че според него е неубедително повече от пет години предварителното производство да няма развитие, тъй като не могат да бъдат открити и разпитани двама важни свидетели, без които обвинението не би издържало. Според него правителството не е дало разумни обяснения защо тези двама свидетели са толкова важни за делото, както и не е представило доказателства, че е положило усилия за издирването им.(§113)[14].Още по-директен е Съдът в мотивите си по делото на Иван  Петров, отбелязвайки, че има сериозни съмнения дали властите са положили сериозни усилия да издирят другия съучастник през тези почти 9 години, още повече, че са могли да разделят  производствата и да ги разгледат по отделно за всеки от обвиняемите.(§33)[15]

- затруднения  за намиране на подходящи експерти, които да преценят дали иззетите снимки и филми са с порнографско съдържание или не[16]

- връщане на делото от първоинстанционния съд /неколкократно/ поради многобройни нарушения на процедурата. Показателно е делото на Илиев  срещу България [17]. По него Съдът   констатира, че “съдебният състав, гледал делото, е намерил за нужно да го върне четири пъти в досъдебната фаза за допълнително разследване или за поправка на допуснати процесуални нарушения. Освен това, след като въззивната инстанция е отменила решението на първоинстанционния съд от 15 ноември 1999 г., делото е било върнато отново в досъдебната фаза. Многобройните връщания, сроковете между пет месеца и една година, които са били нужни на разследващите органи, за да изпълнят указанията на съда и да изпратят отново делото за разглеждане, са забавили значително производството. Следствие на всичко това първоинстанционният съд, който се е произнесъл в крайна сметка по делото, е бил сезиран едва през месец юни 2001 г. или седем години и половина след образуването на следствено дело срещу жалбоподателя.”[18] Подобни констатации са направени и по делото на Сиджимов, в което е отбелязано, че “Забавяне от почти две години по вина на властите е било натрупано между юни 1994 г. и юни 1996 г., когато делото е било неколкократно връщано във фазата на следствието. От юни 1996 г. производството е било оставено без движение ( §34).[19] По това дело Съдът е принуден да констатира, че твърдяната сложност на делото “ не може да обясни пълния провал на властите в провеждането на разследването. Провалът е особено сериозен, като се има предвид факта, че делото засяга обвинение в изнасилване във връзка с предполагаеми неколкократни изнасилвания на непълнолетно лице, отвлечено и принудено да проституира. ( §35) В делото на Атанасова Съдът специално е отбелязал, че една от причините за забавеното наказателно производство се дължи на двукратното връщане на делото от съдебната фаза в досъдебното производство поради процесуални нарушения.[20]

- връщане на делото поради погрешна квалификация вследствие неизясняване на фактическата обстановка по случая, недостатъчна конкретизация на повдигнатото обвинение. Така по делото Трайчо Асенов Съдът изтъква, че няколко забавяния са извършени по вина на властите.”… според личните констатации на прокурора, за първите девет месеца не е извършено нито едно следствено действие; след което прокурорът връща преписката на следователя шест пъти, поради пропуски и нередности, които следователят не е коригирал. Жалбоподателят е бил задържан през този период – обстоятелство, което би трябвало да предполага по-голяма старателност от страна на властите.[21] В решението по делото на Василев и други, преценявайки поведението на властите, Съдът констатира въз основа на приложените докумнти, че „основните забавяния произтичат от повтарящите се връщания на делото от прокуратурата – общо пет пъти, което разкрива неспособността на органите на разследване да постигнат съгласие относно правната квалификация на обвинението и относно необходимите следствени действия, които трябва да бъдат извършени”[22]

- недобра координация между органите на следствието и прокуратурата и неизпълнение от разследващите органи на указанията, дадени от прокурора. В решението по делото Вачев Съдът отбелязва, че “очевидно е съществувала лоша координация между различните органи, работили по случая, както свидетелстват многобройните изменения на обвиненията срещу жалбоподателя… Това, както и многобройните връщания на делото от прокуратурата на следствието за допълнително разследване или за отстраняване на процесуални нарушения,… представлявало основният фактор, допринесъл за забавянето”[23] В делото на Налбантова Съдът отбелязва, че процедурата е продължила около 9 години, като е останала на фазата на досъдебното производство. В решението си той изрично изтъква, че първоначалното досъдебно производство, което започва през 1993 г., приключва едва на 22 февруари 2000 г., като в периода между 1994 и 1997 г., въпреки указанията и неколкократно изпращаните писма от прокуратурата, никакви следствени действия не са били извършени. Част от следствените действия са осъществени от прокуратурата, след което делото отново е върнато за доразследване, след което през май 2002 г. е прекратено поради липса на достатъчно доказателства за извършеното престъпление от страна на жалбоподателката.[24]

1. 2. Забавяне на наказателното производство по вина на прокуратурата

В своите решения по българските жалби Европейският съд нееднократно е отбелязвал, че една от причините за продължителността на производството се дължи на пропуски от различен характер от страна на органите на прокуратурата.

- допускане на сериозни процесуални нарушения. Така поради неизпращане препис от постановлението за прекратяване на наказателното производство на обвиняемия Трайчо Асенов в продължение на 1 г. и 2 месеца,   на лицето не е изменена мярката за неотклонение във връзка и с друго висящо наказателно производство, като мотивът за налагането й е именно наличието на   разследване за друго престъпление /което е било прекратено/[25]. В постановеното наскоро решение по делото на Вълков Европейският съд констатира, че делото е било връщано на прокуратурата 5 пъти поради процесуални нарушения, като в два от случаите по-горните съдебни инстанции (ВКС и Военният апелативен съд) изрично са посочили, че правната квалификация не е правилна. Към датата на постановяване на решението – 8 януари 2009 г., делото, започнало на 30.01.1996 г., е било все още висящо и за пореден път – на фаза досъдебно производство.[26] По делото на Валентин Иванов Съдът, анализирайки причините за забавянето на наказателното производство срещу жалбоподателя, специално отбелязва, че  част от забавянията се дължат на мудността в действията на прокуратурата, която на два пъти е следвало да изготви нов обвинителен акт срещу обвиняемия поради промяна на обвиненията.[27]

- задържане на делото в прокуратурата за неоправдано дълъг период от време. Така по делото на Николова /2/ Съдът отбелязва, че “от юли 1996 г. до ноември 1997 г. делото е отлежавало в окръжната прокуратура (виж по-горе параграфи 20 и 21), а от ноември 1997 г. до януари 2000 г. – с изключение на постановлението от март 1998 г. за прекратяване на наказателното производство срещу двама от обвиняемите – същото е отлежавало в Районната прокуратура (виж по-горе параграфи 22-24), което в крайна сметка е довело до неоправданото му забавяне за период от три години и половина.”/§89/[28] Подобна констатация е направена от Съда и по делата на Белчев (§33)[29],Янков,  Хамънов, Красимир Йорданов. В решението по последното посочено дело Съдът е принуден да констатира, че след като РС е върнал делото за допълнително разследване на прокуратурата, „то е останало в мъртва точка и никакво действие не е било извършено от страна на властите до постановлението за прекратяване на производството на 26 ноември 1998 г.”[30] В решението си по делото Христов (по което са повдигнати две самостоятелни оплаквания за нарушаването на разумния срок по повод две досъдебни производства)  Европейският съд отбелязва, че основните причини за прекомерната продължителност на производствата ( 9 и 6 години за всяко от тях само за   досъдебната фаза) са две -  бездействие за дълги периоди, през които не са били предприемани никакви следствени действия и безброй пхрепращания на делата от следствието на различни по степен прокуратури – районна и окръжна.[31]

- мудност в действията на прокуратурата – по делото на Попов Съдът отбелязва, че са били необходими 10 месеца, за да се определи прокурор по делото и 13 месеца на определения прокурор, за да прецени, че делото следва да бъде върнато за доразследване (§85)[32] По делото на Христова Съдът специално отбелязва наред с другите причини за забавянето на делото и факта, че за изготвянето на обвинителния акт са били необходими цели седем месеца .[33]

- неточности в обвинителния акт, водещи до неколкократно връщане на делото от съда на прокуратурата (делото на Митев, §§17-22).

3. Забавяне на наказателното производство в съдебната фаза

- най-големият проблем е невъзможността да се реши ефективно въпросът с неявяването на свидетелите /редовно и нередовно призовани/. В едни случаи това се дължи на пропуски на администрацията на съда, в други – на недобра координация между съда и полицията по принудително довеждане на свидетели. Това е основната причина за забавянето на делата в този стадий на процеса. Съдът неколкократно е отбелязвал, че у нас липсва адекватна и ефективна система на призоваване на свидетели. Така по делото на Колев, по което СГС е провел поне 30 заседания, повечето от тях са били отлагани по причини, свързани с нередовността на призоваването. В тази връзка Съдът е отбелязал, че не е негова задача да предложи мерки за разрешаването на този проблем, но “властите не са открили подходящи процесуални или други мерки за ограничаване на закъсненията до техния минимум”. Отчитайки, че по дело с няколко подсъдими и много на брой свидетели може да е неизбежно известно закъснение, Европейският съд посочва, че националните власти са длъжни да осигурят – ако е необходимо чрез законодателно изменение на относимите процесуални правила или чрез административни и организационни мерки – ограничаването на тези закъснения до техния минимум.”(§95)[34] Подобни констатации са направени и по делото на Василев, по което са проведени 32 съдебни заседания пред районния съд, тъй като многобройните отлагания са били причинени от представяне на болнични листове на отделни подсъдими или техните адвокати. На  някои от съдебните заседания защитниците не са се явявали без да уведомят съда или да представят болнични листове. РС е изпращал  по този повод писма до съответните адвокатски съвети, за да бъдат наложени наказания на адвокатите, но няма данни да са предприемани подобни мерки. Европейският съд отбелязва, че подобни забавяния не могат да бъдат обяснени с причини от обективен характер, както изтъква правителството. Според него това е следствие на неспособността на властите да предприемат необходимите мерки за организиране на процеса, съобразно разпоредбите на чл. 6 § 1(§ 94) [35] Поради аналогични причини – нередовна процедура по призоваване на подсъдими и свидетели, Съдът намира нарушение на правото на справедлив процес в разумен срок и в случая на Карагьозов, чието наказателно дело от фазата на внасяне на обвинителния акт в съда – 21.07.1998 г.,  до 2007 г. (когато е постановено решението на Европейския съд), все още е било висящо.[36]

-  Забавяне поради придвижване на делото в по-горна инстанция при обжалване на мярката за неотклонение. В решението по делото Илийков Съдът отбелязва, че една от причините за забавянията е “придвижването на съдебното досие до Върховния съд в София за разглеждането на жалби срещу задържането. С едно изключение в края на 1996 г., във всеки такъв случай за период от средно месец делото не е било на разположение на съда, който го е разглеждал (вж. параграфи 13, 14, 17, 20, 25 и 28 по-горе). Макар и разглеждането на тези жалби да изисква време, задача на националните власти е да организират производството по-икономично и да намалят забавянията”.[37] Аналогични забавяния са констатирани и по делото на Белчев (§26)[38] ;

- продължителни интервали от време между отделните съдебни заседания както в първоинстанционното производство, така и във фазата на касационното разглеждане на зелото от  ВКС – 3 , 5, 6  месеца /делото Илийков, § 113,117/;

- твърде продължителен период за насрочване на първото съдебно заседание след внесен обвинителен акт или след жалба пред въззивната инстанция. Така по делото на ЕМК Съдът отбелязва, че “са изминали продължителни периоди на бездействие между насрочването на делото за съдебно заседание на 10 март 1997 г. и първото заседание в Софийския градски съд от 3 до 5 февруари 1998 г., както и между първото и второто заседание по делото: съответно единадесет месеца и пет месеца (§144).[39] Подобно забавяне  – в продължение на 1 г. и 2 месеца между подаване на жалбата и насрочване на първото заседание пред въззивната инстанция, е констатирано и по делото на Белчев (§102), на Христова (§155)

- отлагане на съдебни заседания поради здравословни причини от страна на съдебния състав или поради промяна на съдебния състав. По делото Илийков Съдът е счел за необходимо да отбележи, че “обстоятелството, че националното законодателство – както правителството го интерпретира в становището си – позволява назначаването само на един резервен заседател, не освобождава националните власти от ангажиментите им по Конвенцията. Те имат задължението да осигурят упражняването на правата по чл. 6, т. 1 от Конвенцията чрез законодателни или други средства.”/§116/ От решението на Съда  по жалбата на Карагьозов става ясно, че след като делото в първоинстанционния съд продължава две години, в които са проведени 8 съдебни заседания, поради смяна на член на състава неговото разглеждане започва от началото на съдебната фаза[40]

- пропуски в работата на първоинстанционния съд, изразяващи се в несвоевременно установяване на допуснати процесуални нарушения от следствието. Така по делото на Османов и Юсеинов Съдът констатира, че “Пазарджишкият районен съд може да бъде държан отговорен за деветмесечното забавяне от декември 1995 г. до септември 1996 г., тъй като е пропуснал да забележи още в началото нарушението на процесуалните правила, което в крайна сметка довело до връщането на делото на прокуратурата “(§ 29)[41]. По делото на Карагьозов първоинсатнционният съд установява наличието на процесуални нарушения, довели до накърняване  правата на подсъдимия четири години след първото по делото заседание.[42] По същия начин и в решението си по жалбата на Валентин Иванов Съдът отбелязва, че няма факти и аргументи, които да го убедят в разумната продължителност на наказателната процедура. За него  не е ясно поради какви причини първоинстанционният съд връща делото на прокуратурата за изготвянето на нов обвинителен акт повече от една година след като  то е внесено в съда, както и колко заседания са били проведени и защо делото е продължило още две години след изготвянето на новия обвинителен акт.[43]

- ненавременно назначаване на служебен защитник, довело до неколкократно отлагане на делата. По  жалбата на Митев срещу България са анализирани две отделни дела срещу жалбоподателя и по всяко от тях е констатирано забавяне на процедурата, тъй като не е бил назначен навреме служебен защитник, въпреки неколкократните искания до адвокатската колегия. По това дело Съдът е констатирал, че “ поне някои от отлаганията на съдебното следствие са се дължали на властите, тъй като те не са назначили навреме служебен защитник за съдебното заседание и не са успели да осигурят явяването на свидетелите (§§47,145).[44]

- твърде  формалистичен /тесногръд/ подход на съда и спазване буквата на закона  без оглед неговите правомощия и крайния ефект от неговото решение. Показателно в това отношение е заключението на Съда по делото на ЕМК. „На 11 март 1999 г. Софийският апелативен съд е отменил оправдателната присъда на жалбоподателя с единствения мотив, че в наказателното производство преди да бъде оправдан, срещу жалбоподателя не е било повдигнато правилно обвинение и по този начин не е било ясно дали той е разбрал характера и основанието на обвинението (виж параграф 61 по-горе). Решението на съда изглежда необосновано, тъй като при постановяването му Софийският апелативен съд е пренебрегнал обстоятелството, че оправдаването на жалбоподателя ефективно е отстранило всички предишни нарушения на правото му на защита. Ето защо продължаването на наказателното производство в резултат на това решение с още три години, докато жалбоподателят не бил отново оправдан (виж параграфи 63-72 по-горе), изглежда напълно излишно.”[45]

Подобен формалистичен подход е констатиран и по делото на Василев. След първоинстанционна осъдителна присъда и жалба до ВКС, където са проведени 3 съдебни заседания, поради реформата в съдебната система /въвеждането на триинстанционно производство/ последният връща делото на новосформирания апелативен съд, тъй като констатира  нарушение на правото на защита – по време на предварителното производство подсъдимият е бил представляван от един и същ адвокат като  останалите двама и е налице конфликт на интереси. Една година по-късно е насрочено първото съдебно заседание от апелативния съд, който от своя страна връща делото в районния съд. За Европейския съд е неубедително твърдението на правителството за наличието на обективни причини за това забавяне. Той поставя под съмнение необходимостта да се върне делото от ВКС на стадия на предварителното производство поради изтъкнатите причини.(§§92-93)[46]

Вместо заключение

Констатираните от Европейския съд по правата на човека нарушения на правото на справедлив процес в разумен срок, анализирани в настоящата статия, са свързани с наказателни производства, развили се по отменения наказателно-процесуален кодекс. Би било успокоително, но най-вече – невярно, ако заключим, че с приемането на новия наказателно-процесуален кодекс те няма да бъдат възпроизвеждани. Вероятно някои от тях действително няма да се повторят с оглед предвидените максимални срокове за времето, в което едно лице може да има процесуалното положение на обвиняем в досъдебното производство. Същевременно обаче няма как да бъде подминат фактът, че нарушаването на част от  установените срокове не влече след себе си никакви правно значими последици, поради което отново не се създават достатъчни гаранции за спазване изискването за „разумен срок”. По-долу ще бъдат посочени само някои от тях – по-скоро като илюстрация на изказаната теза за липсата ефективни механизми за избягването на неоправданото забавяне на наказателното производство.

Наказателно-процесуалният кодекс предвиди максимални срокове, в които едно лице може да има  процесуалното положение  на обвиняем на досъдебното производство – две години, когато е повдигнато обвинение  за тежко престъпление и една година – за всички останали случаи (чл. 368, ал. 1 НПК).  С изтичането на тези срокове  възниква правото на обвиняемия да поиска делото му да бъде разгледано от съда. За прокурора обаче не произтича реципрочното задължение да внесе обвинителен акт в съда или да прекрати  наказателното производство. Следователно, няма процесуална пречка и след изтичането на тези срокове прокурорът да внесе обвинителен акт, тъй като предпоставките за прекратяване на наказателното производство са изчерпателно изброени в чл. 343, ал. 1 и между тях не фигурира изтичането на срока по чл. 368, ал. 1.

Друг  пример за липсата на достатъчни гаранции в тази насока е и едномесечният срок за действията на прокурора след завършване на разследването,   изрично регламентиран в чл. 242, ал. 3 от НПК. Той обаче по своето естество е инструктивен и дори и да не бъде спазен, от това няма да произтекат никакви правни последици. Съдът няма право да прекрати съдебното производство  на подобно основание, защото такова не е регламентирано изрично в чл. 249, ал.1 във вр. с чл. 248, ал.2, т.3. Същевременно, само по себе си подобно неспазване на срока за внасяне на обвинителния акт не представлява  отстранимо съществено нарушение на процесуалните правила, допуснато на досъдебното производство, довело до ограничаване правата на обвиняемия.[47]

Опасения от подобен характер съществуват и за фазата на съдебното производство. Редица процесуални действия на съда не са обвързани с никакви срокове. Така след внасянето на обвинителния акт в съда липсва срок за произнасяне   с разпореждане за отказ от образуване на наказателно производство (чл. 247), за прекратяване (чл. 250) и спиране на наказателното производство (251), за насрочване на делото от въззивната и касационната инстанции. В други случаи, макар и да са регламентирани такива срокове, неспазването им не е свързано с никакви правни последици  – напр. двумесечният, респ. тримесечен срок за насрочване на делото от постъпването му в съда (чл. 252 НПК), тримесечният срок  за насрочване на ново заседание при отлагане на делото (чл. 271, ал. 10), 15-дневният, респ. – 30-дневен срок за изготвяне мотивите на присъдата (чл. 308, ал.   2).

Вярно е, че по принцип по-сериозните забавяния на наказателните производства в голямата си част са натрупани във фазата на досъдебното производство, но Европейският съд във всяко свое конкретно решение анализира действията на всеки един орган от началото на наказателните процедури и до тяхното завършване, като за жалост констатира  прекомерна продължителност на процедурата, причинена и поради мудност на съда и неговата администрация   Ето защо е наложително да се обмислят възможностите за създаването на по-ефективни гаранции за правото на справедлив процес в разумен срок в наказателното производство.