Европейският съд постанови четири осъдителни решения срещу България

На 6 септември 2018 г. Европейският съд за правата на човека постанови четири решения срещу България, в три от които установи нарушения на правото на мирно ползване на  собствеността при провеждането на различни  отчуждителни процедури от страна на държавата(в две от тях той намери нарушения и на чл. 6§1) – Dimitar Yordanov v. Bulgaria (Application no. 3401/09), Kopankovi v. Bulgaria (Application no. 48929/12;  Uzunova and Seid v. Bulgaria (Application no. 2866/13). В едно от решенията той намери нарушение на свободата на изразяване на мнение по чл. 10 – Sapundzhiev v. Bulgaria (Application no. 30460/08). Две от тях са постановени от Комитет – Uzunova and Seid v. Bulgaria,  и Sapundzhiev v. Bulgaria   (тъй като визират проблеми, които не са нови за Съда и вече са били разглеждани в предходни негови решения).

Сред постановените решения заслужава внимание  това по делото Dimitar Yordanov v. Bulgaria (а и самият Съд го е откроил, определяйки му второ ниво по важност).

Фактите

Жалбоподателят е притежавал недвижим имот в с. Голямо Бучино (1/2 от парцел, къща и две стопански постройки). В края на 80-те и началото на 90-те години държавата решава да създаде въгледобивен рудник от открит тип. През май 1990 г. със заповед на местния кмет имотите на 90 собственици, измежду които и тези на жалбоподателя, са отчуждени.

В заповедта е посочено, че на жалбоподателя трябва да се предостави като компенсация друг имот в селото. Той получава наред с това и известна парична компенсация.В законноустановения едногодишен срок жалбоподателят не получава друг имот, поради което през август 1992 г. той отправя искане отчуждаването на да бъде отменено на осн. чл. 102 от Цакона за собствеността (текстът е отменен през 1996 г. с приемането на законите за дъравната и общинската собственост). Заповедта за отчуждаване на имотите на жалбоподателя, като посочва, че парцелът, дължим като обезщетение, не е бил предоставен поради невъзможност на общината да осигури такъв. В заповедта наред с това е отразено, че жалбоподателят е длъжен да върне получената парична компенсация.   На 22 декември 1993 г. жалбоподателят възстановява това обезщетение и продължава да живее със семейството си там.

Постепенно рудникът разширява своята площ, достигайки на 160-180 метра от къщата. Рудата е добивана чрез използване на взрив. В резултат от детонацията  по къщата се появяват пукнатини, а плевнята и обора за животни се срутват. През 1997 г. жалбоподателят и семейството му напускат имота, тъй като преценяват, че е опасно да продължат да живеят там. Постепенно къщата се срутва и имотът е изоставен.

Опитите да получи обезщетение чрез споразумение с ръководството на мината остават без резултат и през 2001 г. жалбоподателят предявява срещу дружеството, което е изцяло държавна собственост, иск за вреди.

Пернишкият окръжен съд изслушва свидетелите на жалбоподателя, назначава и експертиза, съгласно която, по времето, когато е строена къщата, не е имало изисквания за спазването на антисеизмична защита. Експертът псочва, че към момента на експертизата къщата е необитаема, тъй като стените са огънати и напукани и на места пукнатините достигат до 25-30 см. Той посочва, че къщата е в обхвата на т.н. 500-метрова „санитарна зона“(на около 160-180 м. от от периферията на мината), в която е забранено да има жилища.

С решение от 27.06.2003 г. съдът отхвърля исковата претенция на жалбоподателя. Той приема за установено, че имуществото му е било сериозно увредено и че повредите са съвпаднали по време с началото на експлоатацията на мината, новсе пак той достига до извода, че жалбоподателят не е доказал съществуването на причинно-следствена връзка между щетите и детонациите. В това отношение се е позовал на свидетелските показания, предоставени от двама съседи, но според Окръжен съд чрез тях е било невъзможно да се установи какво е причинило вредите на имуществото.Тежестта на доказване за установяване на такова обстоятелство лежи върху жалбоподателя, а другата страна твърди, че вредата се дължи на начина на построяване на къщата му.

Решението е оставено в сила от апелативния съд, макар че пред него са изслушани и още свидетели, които удостоверяват, че и техните домове, намиращи се в близост до мината, са били увредени. Според въззивната инстанция докато показанията на свидетелите могат да установят размера и времето на увреждането на имуществото на жалбоподателя, то те не могат да докажат причинно-следствената връзка между тази вреда и детонацията от работата на  мината. След жалба пред ВКС последният отменя решенията на долните по степен съдилища, посочвайки, че те не са дали правилна оценка на свидетелските показания, както и че не е бил изследван въпросът относно последиците за околната среда и спазването на съответната нормативна уредба при експлоатацията на въглища от страна на мината. При повторното разглеждане на делото апелативният съд  назначава нова техническа експертиза, която потвърждава, че къщата на жалбоподателя е в т.н. „санитарна зона“, но експертът посочва, че не е в състояние да установи причините за уврежданията и дали те се дължат на взривните работи или на „износването“ на материалите, от които е построена, като се вземе предвид годината на построяването й. Самите взривни работи били извършвани от квалифицирани лица и в съответствие с нормативните изисквания.  Съдът оставя в сила решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен искът на жалбоподателя. Той приема, че е безспорно, че    служителите на мината са извършили нарушение на закона, като са извършвали взривни работи в забранена зона в близост до жилищни сгради, включително по времето, когато според жалбоподателя са настъпили вредите на неговото имущество. Въпреки това въз основа на представения материал жалбоподателят не е доказал причинно-следствената връзка между работата на мината и вредите, нанесени на неговата собственост. Като се има предвид времето на постпрояването на сградите, вида на използваните тогава строителни материали и липсата на поддръжка след 1990 г., не е ясно дали те не биха получили такива увреждания и ако не бяха извършвани взривни дейности.  ВКС оставя в сила това решение.

Оплакванията

Пред Европейския съд жалбоподателят повдига оплакване по чл. 8, твърдейки, че правото ми на неприкосновеност на жилището е било нарушено; по чл. 6§1, тъй като не е получил справедлив процес и по чл. 1 от Протокол 1, защото правото му на мирно ползване на собствеността е било нарушено и той не е могъл да се ползва от своите притежания.

Преценката на Съда

По оплакването по чл. 8

Съдът взема под внимание факта, че жалбоподателят и семейството му са напуснали къщата през 1997 г., докато жалбата е депозирана на 17.12.2008 г. – т.е. повече от 11 години по-рано. Ето защо оплакването е недопустимо като подадено след изтичането на 6-месечния срок.

По оплакването по чл. 6§1

По повод оплакването по чл. 6§1   жалбоподателят твърди, че националните съдилища са достигнали до погрешното заключение, че не е доказал причинно-следствената връзка между работата на мината и вредите, нанесени на неговото имущество. Според него тази причинно-следствена връзка е била ясно установена от свидетелите и експертите, изслушани от съдилищата. Жалбоподателят добавя, че преди да е бил принуден да напусне къщата, той я е поправил и поддържал и че тя е била добре построена. Според Правителството това оплакване е четвъртоинстанционно естество  затова  е недопустимо. Европейският съд припомня основните принципи, от които изхожда, когато прави преценка дали един процес е справедлив. Той повтаря, че не е призван да поправя фактически или правни грешки на националните съдилища. Все пак, в определени ситуации той може да даде нова оценка на доказателствата, когато решенията на националните съдилища са произволни и явно неразумни.(§48) В настоящия случай обаче Съдът не намира „явна грешка в преценката“ от страна на националните съдилища, нито  „грубо неправилно тълкуване“ както на доказателствата, така и на приложимото право. Настоящото дело се отнася до преценката на националните съдилища за твърдението на жалбоподателя така, кактого посочва той и в светлината на представените доказателства. Съдилищата обсъждат и вземат предвид констатациите на експертите, които са определили, и свидетелските показания на свидетелите, представени от жалбоподателя, и са направили собствена преценка по отношение на доказателствената им стойност. Съдът отчита  и факта, че уврежданията на имота  са настъпили в неопределен период на 90-те години,а през 1997 г. той напуска къщата, докато експертизите са извършени през 2001-2002 (защото едва тогава ожалбоподателят решава да предяви иск за вреди) и 2006-2007 г., когато за експертите е било невъзможно да установят какви са били реалните увреждания на къщата в онзи момент и в каква близост до нея са били извършваните взривни работи. Затова Съдът посочва, че оплакването на жалбоподателя по член 6 § 1 от Конвенцията засяга   тежестта, която националните съдилища са  придали на представените доказателства, и по-специално – на свидетелските показания, а това са въпроси, които Съдът не разглежда. Той достига до извода, че жалбоподателят е имал „справедлив процес“ и не намира нарушение на чл. 6§1.

По оплакването по чл. 1 от Протокол 1

Правителството твърди, че държавата не може да бъде държана отговорна за вредите, причинени на имуществото на жалбоподателя, тъй като той не е показал, че това се дължи на каквото и да било действие на публичните власти. Освен това жалбоподателят не е доказал, че разглежданата вреда всъщност е била резултат от експлоатацията на мината и следователно от държавата не може да се очаква да предприеме мерки за предотвратяване на „събития, чиято причина е неизвестна или не могат да бъдат разумно предсказани „. Освен това държавата не може да бъде задължена да закрие мината –  предприятие от „решаващо икономическо значение“ поради  единствената причина, че „човек по негова свободна воля избира да продължи да живее в околността“.

Съдът не приема възраженията на Правителството.

Той консатира, че жалбоподателят е раполагал с имущество, което представлява „собственост“ по смисъла на чл. 1 от Протокол 1.

Процедурата по отчуждаването на имоти в района на бъдещата мина започва през 1990 г., но в конкретния случай на жалбоподателя тя не приключва, а след като не получава определеното му обезщетение, по негово искане отчуждаването е отменено. Това обаче не може да бъде вменявано в негова вина или пропуск, тъй като той е чакал в продължение на повече от година да получи друг имот, а властите не са доказали, че са възнамерявали да изпълнят задълженията си  по процедурата за отчуждаване и че подобен парцел може действително да му бъде предоставен. Той остава да живее там заедно със семейството си, а в последвалото съдебно производство не е оспорено, че въглищата са били извличани с помощта на детонации, които създават опасност за околната среда и че изискванията на специалното законодателство не са били спазени, след като мината постепенно е разширявала терена за експлоатация и в рамките на т.н. „санитарна зона“. За Съда фактът , че тя е била експлоатирана от дружество, което е самостоятелно юридическо лице по вътрешното право, е без значение, след като то е собственост на държавата, поради което не може да се изключи пряката й отговорност като държава-член по Конвенцията. За него е по-важно, че решението за откриването на мината е взето от   държавата, която   отчуждава многобройни частни имоти в района, за да позволи нейното функциониране, съгласно законодателството относно „особено важните държавни нужди“.  Всички гореспоменати фактори показват, че дружеството е било средство за провеждане на държавна политика и че, следователно, държавата трябва да носи отговорност за своите действия или бездействия, повдигащи въпроси по Конвенцията. Затова Съдът приема, че властите, поради неуспешното отчуждаване на имуществото на жалбоподателя и работата на мината, която е била под действителен държавен контрол, са отговорни за запазването на имуществото на жалбоподателя в посочената област на опасност за околната среда. Именно поради това  жалбоподателят  се отказва от своето имущество през 1997 г., поради което Съдът е на мнение, че това представлява държавна намеса в неговите притежания по смисъла на член 1 от Протокол № 1. Доколкото тази намеса не може да се разглежда нито като лишаване от собственост, нито като контрол на ползването на собствеността по смисъла на член 1, § 1 и § 2 от Протокол № 1, Съдът приема, че тя  попада в обхвата на първото изречение от първото правило(вж., mutatis mutandis,    Loizidou v. Turkey (merits), 18 December 1996, § 63, Reports of Judgments and Decisions 1996‑VI).

Затова той изследва дали тази намеса е била съгласно изискванията, предвидени в закона. Съдът констатира, че в конкретния случай националното законодателство е изисквало поддържането на защитни „санитарни зони“ около промишлените инсталации, които представляват опасност за околната среда, на чиято територия не могат да съществуват жилищни сгради.  Що се отнася по-специално до мината в близост до селището на жалбоподателя, изискваната буферна зона е била с широчина от 500 метра. Независимо от това мината е работела, като е извършвала ежедневни взривни дейности на много по-малки разстояния – от  160-180 метра.

Доколкото в исковата молба жалбоподателят изрично е записал това, а и няма спор относно близостта на детонацията, Съдът достига до извода, че намесата в мирното ползване на имуществото на жалбоподателя, е била явно в нарушение на българското право и  не е била законосъобразна  за целите на анализа по чл. 1 от Протокол № 1. Това заключение прави ненужно за Съда да изследва въпроса  дали е постигнат справедлив баланс между изискванията на общия интерес на общността и изискванията за защита на правата на жалбоподателя. Затова е установено нарушение   на член 1 от Протокол № 1, а на жалбоподателя е присъдено обезщетение за причинените му имуществени и неимуществени вреди.

 

Liked it? Take a second to support svmargaritova on Patreon!
  1. Все още няма коментари.
  1. 0 trackbacks