Европейският съд в капана на формализма

На 12 юли 2018 г. Европейският съд по правата на човека постанови решението си по делото  Kamenova v. Bulgaria, (Application no. 62784/09),12 July 2018 и с мнозинство от четири на три гласа прие, че оплакването по чл. 6§1 за отказ от достъп до съд, макар и допустимо, е неоснователно. Знам, че в материята, свързана с правото на справедлив процес има по-голяма доза субективизъм, отколкото във всяка друга материя, както и че Съдът много внимава да не накърни свободата на преценка и независимостта на националните съдилища., и че той не е „четвърта инстанция“.  Все пак в настоящия случай според мен той  подкрепи една практика, която по принцип винаги е критикувал – прекаления формализъм на националния ни съд и съсредоточаването му в буквата вместо в духа на закона. Вероятно това мое убеждение в случая се дължи и на обстоятелстовто, че дълбочината на аргументите, изложени в особеното мнение на тримата съдии е по-голяма, отколкото на мнозинството, взело решението.Фактите по случая

На 20 август 1997 г. при пътен инцидент по вина на шофьор на камион(Н.Н.) загива дъщерята на жалбоподателката, както и още няколко лица.

Образувано е досъдебно производство срещу това лице и през 1998 г. делото навлиза в съдебната си фаза. За разлика от другите близки на загиналите жалбоподателката не предявява граждански иск в първото по делото заседание. Осъдителната присъда на Видинския окръжен съд е отменена от Софийския апелативен съд поради груби нарушения на процесуалния закон и делото е върнато във фазата на досъдебното производство. При второто внасяне на обвинителния акт в съда жалбоподателката предявява граждански иск срещу подсъдимия и неговия работодател в първото по делото заседание на 30.03.2001 г., който е приет за разглеждане. С присъда от 18.09.2001 г. окръжният съд осъжда подсъдимия за причиняването на смърт на няколко лица по непредпазливост и уважава исковете на другите граждански ищци срещу подсъдимия и неговия работодател, но не се произнася по иска на жалбоподателката. След жалба апелативният съд изменя  присъдата и намалява наложеното наказание. В тази си част тя влиза в сила на 8 октомври с.г., когато е потвърдена от ВКС. По отношение гражданския иск апелативният съд връща делото за трети път  на първоинстанционния съд. С решението си от 06.04.2004 г. окръжният съд осъжда Н.Н. и неговия работодател солидарно да заплатят на жалбоподателката 10 000 лв за неимуществени вреди. Това решение е обжалвано от гражданските ответници. Апелативният съд намира иска за недопустим поради предявяването му извън срока, посочен в чл. 61,ал. 4 НПК от 1974 г.(отм.), тъй като това е трябвало да бъде направено до първото по делото заседание при първоначалното разглеждане на делото – т.е. през 1998 г. Решението е оставено в сила от ВКС с решение от 04.03. 2007 г. През август същата година е предявен   иск за неимуществени вреди срещу шофьора и неговия работодател пред СРС. С решение от 18.07.2008 г. искът е отхвърлен поради това, че е предявен извън 5-годишния давностен период от датата на увреждането – 20 август 1997 г. Съдът приема, че дори и да е било налице прекъсване на давността по време на наказателното производство при първоначалното разглеждане на делото, с решението на САС за връщане на същото от фазата на досъдебното производство прекъсването е заличено. Окръжният съд е бил длъжен при повторното гледане на делото на 30.03.2001 г. да не приема гражданския иск, а да го препрати на гражданския съд(към онзи момент 5-годишният давностен срок все още не е изтекъл), но не го е сторил. Това решение е оставено в сила от следващите инстанции.

Пред ЕСПЧ жалбоподателката повдига оплакване, че й е бил отказан достъп до съд, тъй като нейният иск в нито едно от производствата не е бил разгледан по същество. Тя намира наред с това, че той е бил предявен преди изтичането на 5-годишния давностен срок, тъй като гражданският съд е следвало да отчете началния момент на неговото предявяване – 30.03.2001 г., когато погрешно е приет за разглеждане от наказателния съд вместо да бъде препратен на гражданския.

Решението на мнозинството

Европейският съд констатира, че оплакванията попадат в предметния обхват на чл. 6§1 в неговите граждански аспекти и припомня основополагащите стандарти за прилагането на този текст, както и че правото на съд не е от категорията на абсолютните права. В настоящия случай оплакването е свързано с начина, по който националният съд тълкува националното законодателство и по-конкретно –  процесуланоправните норми. Съдът уточнява, че неговата задача е да аналзира доколко  последиците от това тълкуване са съвместими с изискванията на Конвенцията по отношение на допустимите ограничения на правото на достъп до съд(в този см. Atanasova v. Bulgaria, no. 72001/01, § 38, 2 October 2008).Той припомня каква е целта на установените в законодателствата на отделните държави давностни срокове(Stubbings and Others v. the United Kingdom, 22 October 1996, § 51, Reports of Judgments and Decisions 1996‑IV), както и че страните в различните съдебни производства следва да очакват прилагането на тези правила(Miragall Escolano and Others v. Spain, nos. 38366/97 and 9 others, § 33, ECHR 2000‑I, and L’Erablière A.S.B.L. v. Belgium, no. 49230/07, § 37, ECHR 2009 (extracts)). Съдът констатира, че установяването на давностни срокове само по себе си не е несъвместимо с Конвенцията. Той отбелязва, че жалбоподателката не се е възползвала от правото си да предяви своя иск през 1998 г. без да даде обяснения какви са били причините за това, а го е направила след повторното започване на делото пред първоинстанционния съд. Тя е могла да предяви иска си пред граждански съдилища до 2002 г., но пак не го е сторила(макар че производството би спряло до приключване на наказателното дело срещу Н.Н., обаче не е повдигнато оплакване, че така прекомерно се забавя производството по гражданския иск), а би могла да допусне, че така излага на риск правото си да получи обезщетение.

Съдът се съгласява, че действително националният съд е допуснал грешка, като е приел през 2001 г. иска за разглеждане в рамките на наказателното производство.  Независимо от това евентуалните грешки от страна на националните съдилища не биха могли да променят  заключението, че жалбоподателката без основание е пропуснала да използва ясните и неоспорими възможности за надлежно разглеждане на нейното искане. Колкото и да е жалко, че й е отказано обезщетение за смъртта на дъщеря й, въпреки че извършителят е признат за виновен и осъден,   факт е, че жалбоподателката сама се е поставила в това положение.  Поради това Съдът достига до извода, че  нито  законноустановеният давностен срок, приложим в конкретния случай  или начинът, по който той е бил тълкуван и приложен от националните съдилища, нарушава самата същност на правото на жалбоподателката  на достъп до съд.

Решението на Европейския съд, взето с мнозинство четири на три гласа, е, че не е налице нарушение на чл. 6§1 от Конвенцията.

Особеното мнение на съдиите Грозев, Минц и Хюсеинов

Решението е  подписано с особено мнение, към което са изложени мотиви на съдиите Грозев,Минц и Хюсеинов.Според тях мнозинството е акцентирало върху неизползваните възможности за предявяване на иск за неимуществени вреди  от жалбоподателката.  Според тях акцентът   не е върху това дали жалбоподателката е имала и друга достъпна алтернатива, а дали изборът, който е направила, е бил разумен. когато тя е подала иска си и доколко е била адекватна  реакцията на националните съдилища. Според тях изборът на съответния път за защита е в сърцевината на този спор и правото на достъп до съд до такава степен е било ограничено, че е накърнило самата същност на правото на справедлив процес. Тримата  съдии считат, че е следвало да се акцентира върху яснотата и предвидимостта на самото законодателство, тъй като в онзи момент не е имало противоречива съдебна практика, че искът може да се предяви и след като делото е върнато на фазата на досъдебното производство до първото съдебно заседание. Спорен е бил въпросът дали давността спира да тече или не. Анализирайки установените принципи за достъп до съд в практиката на ЕСПЧ, съдиите припомнят и други негови проявления, сред които са и  достъпността, яснотата и предвидимостта на националните правни разпоредби, позовавайки се на решението Legrand v. France (no. 23228/08, § 34, 26 May 2011).  Те отбелязват, че решението да бъде обявен искът на жалбоподателката за недопустим е поради междувременно настъпилата коренна промяна в съдебната практика и по-стриктния подход, възприет от ВКС. Това само по себе си не е основание да се достига до извода, че се нарушава правото на справедлив процес. Но в настоящия случай и националните съдилища са констатирали и са критикували допуснатата процесуална  грешка от страна на окръжния съд, който при повторното разглеждане на делото през 2001 г. приема за разглеждане гражданския иск вместо да го препрати на гражданския съд на осн. чл.93, ал. 1  ГПК(отм.). Жалбоподателката обаче няма възможност да защити правата си срещу тази грешка, която води до изтичането на 5-годишния давностен срок. Съдиите припомнят заключението  на Голямото отделение по делото Zubac v. Croatia (вж. [GC ], № 40160/12, § 95, 5 април 2018 г.),че ограничаването на достъпа до съд би било непропорционално, когато недопустимостта на правното средство за защита е резултат от приписването на грешка на жалбоподател, за която той или тя не е обективно отговорен. Те подчертават, че в случая не е било доказано наличието на пропорционалност между отказа за достъп до съд на жалбоподателката и целта, която е следвало да бъде постигната по делото. Затова те констатират, че решенията на националните съдилища са засегнали сърцевината на правото на достъп до съд и достигат до извода, че е налице нарушение на правото на справедлив процес по чл. 6§1 от Конвенцията.

Liked it? Take a second to support svmargaritova on Patreon!
  1. Все още няма коментари.
  1. 0 trackbacks