Каталог 2017

каталог 2017

КАТАЛОГ ПО ТЕКСТОВЕ НА ПОСТАНОВЕНИТЕ РЕШЕНИЯ ОТ ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА ПРЕЗ 2017 г.

Решения  от 5 октомври   2017 г. –   Varadinov  c. Bulgarie (Requête no 15347/08), Kormev c. Bulgarie (Requête no 39014/12)

ЧЛЕН 2 – право на живот

чл.2(право на живот – процедурни аспекти – неефективност на разследването за  причинена смърт)

Sarbyanova and Pashaliyska v. Bulgaria (Application no. 3524/14), 12 January 2017

Жалбата е свързана с прекомерната продължителност на протеклия наказателен процес по повод умишленото убийство на съпруга на първата и баща на втората жалбоподателка.

Убийството е извършено на 2 юни 2000 г. и още на следващия ден е задържан предполагаемият убиец. Обвинението му е повдигнато на 5 юни 2000 г. В периода 2001-2003 г. прокуратурата неколкократно връща делото за събиране на допълнителни доказателства и извършване на нови процесуално-следствени действия. Делото пред СГС продължава между 2003 – 2007 г., когато е постановена осъдителна присъда. По жалби от страните САС отменя присъдата и връща делото на прокуратурата, тъй като в обвинителния акт не е било посочено как точно е било извършено убиството. Новото разглеждане на делото пред СГС продължава между 2009 – 2013 г., когато е постановена осъдителна присъда, оставена в сила от САС през 2014 г. и потвърдена от ВКС с решение от ноември 2015 г. В този период жалбоподателките сезират инспектората на ВСС поради прекомерната продължителност на производството пред СГС (където междувременно председателят на състава  е избран за председател на ВАС, делото е възложено на друг съдия и започва отначало).

Съдът отбелязва, че когато принципното оплакване на жалабоподателите е свързано с прекомерна продължителност на разследване, което застрашава правилното установяване на фактите и поставя под въпрос възможността за осъждане на извършителя, централният въпрос   е да се установи дали проведеното разследване по повод смъртта на роднината на жалбоподателките е било като цяло ефективно или не.Той констатира, че заподозреният е бил задържан непосредствено след убийството и му е повдигнато обвинение три дни по-късно, а самото досъдебно производство е продължило в рамките на три години. Забавяне се наблюдава в съдебната фаза на производството и то се дължи на различни причини, но те не са в основата на преценката, която се прави от гледна точка на процедурните аспекти на чл. 2 от Конвенцията.

Съдът счита, че сам по себе си период от петнадесет години за провеждане на разследване и за съдебен процес на три инстанции безспорно е  прекомерен според неговите  стандарти от  гледна точка на  чл. 6. Но   целта на анализа  по чл. 2 е различна. Той се позовава на скорошното решение на Голямото отделение по делото Mustafa Tunç and Fecire Tunç v. Turkey (no. 24014/05, § 225, 14 April 2015), в което са формулирани критериите, които подлежат на преценка в случаи на оплаквания за неефективност на разследване по чл. 2. Изискването за бързина, съгласно чл. 2, не трябва да се разглежда изолирано и независимо от другите параметри, комбинацията от които го правят  ефективно. Съдът отбелязва, че в края на производството по настоящото дело властите са постигнали основната цел на разследването,тъй като е била установена причината за смъртта на жертвата, както и лицето, което е извършило убийството. Извършителя е бил обвинен и осъден на лишаване от свобода с окончателно решение, както и да заплати неимуществени вреди на втората жалбоподателка (за разлика от случаите на Anna Todorova v. Bulgaria (no. 23302/03, §§ 76-78, 24 May 2011 и Mulini v. Bulgaria (no. 2092/08, §§ 44‑46, 20 October 2015).

Съдът намира, че е трудно да се поставя под въпрос цялостната адекватност на следствени действия, извършени от властите в настоящия случай. Тази продължителност не е довела до влошаване на качеството на разслеването или до унищожаването или изчезването на част от доказателствата, които са повлияли на качеството на самото наказателно производство. Освен това, той отбелязва, че жалбоподателките са участвали в производството пълноценно и в  съответствие със стандартите на чл. 2. Поради това, макар и забавянето при   извършване на разследването и на  съдебния процес да е  неоспоримо,  за съжаление  не може да се каже, че то е повлияло върху този процес   до такава степен, че това да попречи на неговата ефективност. Затова Съдът не установява нарушение на чл. 2.

По повод оплакването за липса на ефективно вътрешноправно средство за защита, тъй като предвидената възможност за търсене на обезщетение за бавен процес по чл. 60а и сл. от ЗСВ и по чл. 2б от ЗОДОВ не се разпростирала върху гражданските ищци и частните обвинители, Съдът не приема тези възражения. Той отбелязва,че централното оплакване на жалбоподателките е свързано с прекомерната продължителност на целия наказателен процес. Според него редакцията на съответните норми на   националното законодателство не води до извода, че те ограничават кръга на правоимащите лица единствено до подсъдимия. Тъкмо напротив, те са достъпни за всички страни в процеса, при това подобни искания могат да бъдат отправяни още в хода на висящ процес или непосредствено след неговото приключване, което е потвърдено и от практиката на националните съдилища. Съдът заключава, че твърдението за липса на ефективно вътрешноправно средство за защита по повод оплакването на жалбоподателките за прекомерната продължителност на наказателния процес по повод убиството на техния близък е необосновано и не намира нарушение на чл. 13 във вр. с чл. 2.

……………………………….

ЧЛЕН 3  – забрана за изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание

чл.3 (материално-правни аспекти, забрана за  унизително третиране на лица, лишени от свобода)+чл. 6(право на справедлив процес)

Kormev c. Bulgarie (Requête no 39014/12), 5 octobre 2017

През февруари 2009 г. в Стара Загора е образувано досъдебно производство за извършен грабеж  от три лица, при който е отнето голямо количество пари и ценности. На 27.02.2009 г. е задържано едно от заподозрените лица, което при разпита му пред съдия посочва като свой съучастник и жалбоподателя. Същия ден той е задържан и в периода 18 февруари – 27 август 2009 г. остава в следствения арест в Стара Загора, след което е преместен в затвора в Стара Загора, където изтърпява присъдата си до настоящия момент.

Той повдига оплакване за лошите условия в следвствения арест и в затвора до февруари 2016 г., когато е извършен ремонт.

Съдът се позовава на своето пилотно решение по делото Neshkov and Others v. Bulgaria (nos. 36925/10 and 5 others, 27 January 2015), на  констатациите в доклада на Омбудсмана , както и на декларацията на Комитета за забрана за изтезанията от 26 март 2015 г., подготвена на осн. чл.10,§2 от Конвенцията за предотвратяване на изтезанията и  на нечовешко или унизително отнасяне  или наказание. Той отбелязва промените в българското законодателство от януари 2017 г., по-специално в Закона за изпълнение на  наказанията и задържането под стража, съгласно които е предвидено са предвидени както компенсаторни, така и превантивни средства за защита във връзка с лошите условия в местата за лишаване от свобода.

Съдът не приема възраженията за недопустимост на жалбата от страна на Правителството поради променената ситуация, нито че началният момент, от който следвало да се констатира нарушението е 6 месеца преди депозирането на жалбата – т.е. от 2011 г.

Според него статутът на „жертва“ на жалбоподателя по никакъв начин не е повлиян за периода до февруари 2016 г., когато е извършен ремонт в затвора, още повече, че в този период не е съществувало и ефективно средство за защита. Доколкото оплакванията на жалбоподателя много детайлно са описали всички аспекти на материалните условия в следствения арест и в затвора, Съдът констатира, че те далеч надхвърлят допустимото с оглед ограниченията на самото наложено наказание. Поради това Съдът установява нарушение на чл. 3 в неговите материални аспекти.

Съдът установява нарушение и на чл. 6§1.

………………………

Чл.3(материални аспекти – липса на достатъчна защита от насилие от друг затворник; недостатъчни медицински грижи в затвор)

Dimcho Dimov v. Bulgaria (No. 2) (Application no. 77248/12),29 june 2017

/не са установени нарушения/

Жалбоподателят изтърпява наказание от 18 години лишаване от свобода понастоящем в затвора в гр. Враца. Той страда от редица хронични заболявания  и личностово разстройстов, поради което има няколко случая на самонаранявания и опити за самоубийство. Пре 2012 г., когато е настанен във Варненския затвор, възникват два инцидента между него и друг затворник, с когото той е в обтегнати отношения – на 15 и 21 февруари. След първия сблъсък  те са разделени в различни отряди поради явно обтегнатите им отношения. Седмица по-късно, когато жалбоподателят е отведен в старата си килия, за да вземе вещите си, възниква отново конфликт, при който му  е счупена челюстта. Нападателят е наказан.

След втория инцидент на 21 февруари жалбоподателят неколкократно посещава медицинския център към затвора с оплаквания за болки в лявото ухо и намаляване на слуха, както и в челюстта, но получава само обезболяващи. Едва в края на април той е прегледан от отоларинголог, който препоръчва консултация с челюстно лицев хирург. Тя е извършена през май, направена е рентгенова снимка и специалистът констатира фрактура на челюстта, която причинява и болките на жалбоподателя. Препоръчана е физиотерапия, която няколко месеца по-късно е осъществена в болницата към Софийския централен затвор. В следващите месеци той неколкократно посещава медицинския център към затвора във Варна и получава болкоуспокояващи и антибиотици.

Междувременно започва производство срещу затворника, нанесъл удари на жалбоподателя. То приключва с влязла в сила присъда за причиняване на средна телесна повреда на насилника и отсъждане да изплати обезщетение за неимуществени вреди в полза на жалбоподателя. Колкото до негова жалба по повод бездействието на затворническата администрация, която според него има вина за това, че не е предприела адекватни мерки във връзка с инцидентите от 15 и 22 февруари, прокуратурата намира, че няма данни за извършено престъплание.

През септември   2014 жалбоподателят предявява иск за вреди срещу ГДИН към МП и затвора в гр. Варна. В исковата си молба той твърди, че повече от два месеца затворническата администрация на Варненския затвор не му е предоставила адекватни медицински грижи за болките в дясното ухо, фрактурата на челюстта и изтръпването на лявата му ръка.  След проведени две съдебни заседания пред Варненския административен съд жалбоподателят оттегля своята искова молба и производството е прекратено.

Пред съда жалбоподателят повдига две оплаквания по чл. 3: а/ че затворническата администрация не е предприела дължимите действия, за да го защити от нападението на другия затворник при инцидента от 21 февруари 2012 г. и б/ че той не е получил адекватна медицинска грижа след нараняването му.

По повод първото оплакване Съдът констатира, че инцидентите с жалбоподателя не са били систематични и още след първия от тях по предложение на социалния работник двамата затворници са били разделени в отделни отряди. Самият факт, че пазачът не е реагирал достатъчно бързо при втория инцидент, за да попречи на другия затворник да удря жалбоподателя не може да доведе до заключението, че властите не са изпълнили задължението си да предприемат разумни мерки, за да го защитят. Има доказателства и за това, че жалбоподателят е провокирал другия затворник и че цялата ситуация се е развила много бързо. Няма доказателства, че действията на охраната са били неразумни или че тя не е била добре обучена. От друга страна,  безпокойството на жалбоподателя, причинено от риска от по-нататъшни атаки от страна на другия затворник, не е достигнало до степен на сериозност, която го постави в обхвата на член 3 от Конвенцията. Поради това Съдът не установява нарушение на това оплакване по чл. 3.

Колкото до оплакването за неполучените адекватни медицински грижи след инцидента, Съдът уважава възражението на правителството, че не са били изчерпани наличните вътрешни средства за защита, а именно  – иск по чл. 1 от ЗОДОВ. Той отбелязва, че според съдебната практика на Съда, за да бъдат считани за ефективни, правните средства за защита по отношение на предполагаемите нечовешки или унизителни условия на задържане, те трябва да имат както превантивен, така и компенсаторен характер: т.е. да са в състояние както бързо да доведат до прекратяване на продължаващото нарушение, така и  до обезщетение за всяко минало нарушение. Същото важи и за правните средства за защита срещу нечовешко или унизително отнасяне, за което се твърди, че е резултат от невъзможността да се осигури подходящо медицинско обслужване на задържания. От гледна точка на изискванията за допустимост на жалбата по чл. 35§1 от Конвенцията следва да се вземе предвид, че ситуацията се променя, когато самото нарушение е приключило. За да изпълнят изискването за изчерпване на вътрешните средства за защита, задържаните, които се оплакват от условията на тяхното задържане и са били освободени, трябва да използват каквито и да е компенсаторни средства за защита.  Няма причина, поради която същата логика  не следва да се прилага при жалби, свързани с осигуряването на адекватна медицинска помощ при задържане. И тук Съдът констатира, че жалбоподателят, макар че е предявил иск по чл. 1 от ЗОДОВ, по необясними причини го е оттеглил. Няма доказателства да му е оказван натиск. Наличието на съмнения относно благоприятния развой на съдебния процес не е достатъчно, за да се приеме, че не е било необходимо да се изчерпи такова средство (Vučković and Others v. Serbia (preliminary objection) [GC], nos. 17153/11 and 29 others, §§ 74 and 84 in fine, 25 March 2014; Avotiņš v. Latvia [GC], no. 17502/07, § 122, ECHR 2016;  и Posevini v. Bulgaria, no. 63638/14, § 54, 19 January 2017).

Поради това Съдът намира, че това оплакване е недопустимо поради неизчерпване на наличните вътрешни средства за защита.

………………………………..

чл.3 (материално-правни аспекти, забрана за  унизително третиране на лица, лишени от свобода)

Kirilov and Others v. Bulgaria(Application no. 12487/09 and 12 other applications), 22 june 2017

По преценка на Съда са обединени за общо разглеждане жалби на 13 лица. Всички те повдигат оплаквания във връзка с лошите условия в затвора, в който са изтърпявали наказания или в местата за задържане под стража в периоди, когато са били настанени в тях. Жалбите им се отнасят както до малката жилищна площ на човек в тези места при 12 от жалбоподателите, така и до недобрата хигиена,лошото отопление, липсата на вентилация, ограниченията в ползването на топла вода и др.п.

Съдът се позовава на своето пилотно решение по делото Neshkov and Others v. Bulgaria (nos. 36925/10 and 5 others, 27 January 2015). Той наред с това отбелязва, че в решението Muršić v. Croatia [GC], (no. 7334/13, §§ 96-101,2016)  Голямото отделение приема, че недостатъчното жизнено пространство в местата за лишаване от свобода самостоятелно може да бъде третирано като унизително третиране по смисъла на чл. 3(§§121-143)

Съдът установява нарушение и присъжда на всеки от жалбоподателите обезщетение за неимуществени вреди.

…………………………………….

чл.3 (материално-правни аспекти, забрана за   унизително третиране на лице, по отношение на което е образувано досъдебно производство)+ чл.13 във вр. с чл. 3(липса на ефективно вътрешноправно средство за защита във вр. с чл. 3)

Shalyavski and Others v. Bulgaria(Application no. 67608/11) 15 June 2017

Жалбоподателите са членове на едно семейство – съпрузи и двете им деца. Жалбата е свързана с оплакване за нечовешко третиране, претърпяно от първия жалбоподател, който е с тежка форма на инвалидност – мускулна дистрофия. В резултат на заболяването му той може да движи само главата и ръцете си. На 7 април 2011 г.  около 11 часа сутринта полицията спира автомобила, шофиран от втората жалбоподателка, разпорежда й да слезе от него и я задържа, след което автомобилът е откаран на паркинг, където жалбоподателят е оставен в него, неспособен да се движи. Около 15 часа той е преместен в друга кола, за да бъде използвана неговата като доказателство по делото. Няколко пъти през този период на втората жалбоподателка, макар че официално не е освободена (това става на другия ден), й е разрешено да  окаже помощ за физическите му нужди . През това време полицията извършва  обиск в жилището, служебните му  офиси и къщата на родителите му. На паркинга полицията инсталира съответнта техника и в присъствието на адвокат му е повдигнато обвинение  в лихварство (за това, че незаконно е предоставял кредити и е извършвал без съответното разрешение банкови сделки, като е предоставял кредити). Около 21.30 часа той е изправен пред съд и му е определена мярка за неотклонение „домашен арест“. Тя  продължава до 21 юни 2011 г., когато Софийският апелтивен съд я отменя, защото преценява, че голяма част от доказателствата е събрана. Междувременно на жалбоподателя е предявено отново обвинение, в което е отбелязано, че той е дал поне на 100 лица  заеми срещу много високи лихви.

По време на периода, когато той е под домашен арест,   полицията често е проверявала дали жалбоподателят е у дома си (понякога по 4-5 пъти на ден), като по този начин е безпокояла цялто семейство.

Пред Съда са повдигнати оплаквания по чл. 3 за това, че на 7 април жалбоподателят е бил третиран по начин, който му е причинил физически страдания, но наред с това е бил подложен на публично унижение. Наред с това е посочено , че той не е разполагал с ефективно вътрешноправно средство за защита по повод посоченото оплакване.

Съдът отхвърля възраженията на правителството за неизчерпване на вътрешните средства за защита и възможностите, предоставяни от ЗОДОВ. Позовавайки се на скорошното си решение по делото Posevini v. Bulgaria (no. 63638/14, §§ 53-55, 19 January 2017), той отбелязва, че едва от 2014 г.  това средство става възможно и действително ефективно.  Възраженията за злоупотреба с правото на жалба  не са приети.

Съдът отбелязва, че правителството не е обяснило защо е било необходимо да бъде държан  първият жалбоподател  обездвижен в автомобил в  продължение на много часове пред полицейското управление, докато разследващите органи претърсват дома му и други помещения и събират доказателствата за повдигане обвинението срещу него. Правителството не е посочило причините, поради които жалбоподателят не е бил  допуснат, например, да се завърне у дома, докато чака да му се повдигне обвинението. По-специално то не  твърди, че присъствието би могло да възпрепятства претърсването, което се извършва в дома му  или че би попречил на разследването по друг начин.   Съдът достига до извода, че действията на полицията могат да бъдат квалифицирани като унизителни и затова са били несъвместими с чл. 3 от Конвенцията.

Поради установеното нарушение на чл. 3 Съдът не намира за необходимо да анализира случая от гледна точка на чл. 8. Що се отнася до чл. 13, доколкото Правителството не е представило доказателства за наличието на ефективно национално средство за защита, Съдът установява нарушение на чл. 13 във вр. с чл. 3.

По повод оплакването за твърде честите посещения на полицията в дома на първия жалбоподател, с което е била осъществена намеса в личния  и семеен живот на всички жалбоподатели Съдът не намира, че тази намеса е била непропорционална и не установява нарушение.

……………………….

чл.3 (материално-правни аспекти, забрана за нечовешко и унизително третиране на лице, осъдено на доживотен затвор без право на замяна+чл.6§3 с))

Simeonovi c. Bulgarie (Requête no 21980/04),решение на Голямото отделение, 12 may 2017

В решението си от 20 октомври 2015 г. Камарата установи нарушение на чл. 3. Голямото отделение препотвърди констатнацията за допуснато нарушение на забраната за нечовешко отнасяне не само поради незадоволителните материални условия в местата за задържане и в местата за лишаване от свобода, но и поради твърде рестриктивния режим, на който са подложени лицата, осъдени на доживотен затвор без замяна. Позовавайки се на своето решение Harakchiev et Toloumov (§§ 203-214),  Съдът приема, че лошите условия на задържане на жалбоподателя, взети заедно с ограничителния режим на изпълнение на доживотната му присъда и продължителния период на лишаването му от свобода, са преминали отвъд онзи праг на страдание, присъщ на  наказанието лишаване от свобода. Същевременно, както и в посоченоно по-горе решение той се произнася и по прилагането на мерки на осн. Чл. 46 от Конвенцията, като препоръчва на Правителството да предприеме мерките, посочени в § 280 от решението Harakchiev et Toloumov, отнасящи се до: а)премахване на автоматичното прилагане на специалния режим за тази категория затворници и б) установяване на разпоредби за налагането на този режим въз основа на индивидуална оценка на риска.

Голямото отделение не установява нарушение на чл. 6 §3 с)

…………………………………………

ЧЛЕН 5 – право на свобода и сигурност

чл. 5§4 (задължение за произнасяне от съд относно законността на задържането  в кратък срок)

M.M. c. Bulgarie, (Requête no 75832/13),8 June 2017

Жалбоподателят М. М. е лице без гражданство с палестински произход. Роден е през 1991 г. в Дамаск, Сирия. Той пристига в България на 22 юли 2008 г. Молбата му за получаване на бежански статут е отхвърлена два пъти, след което Държавната агенция за бежанците му дава хуманитарен статут и му издава разрешение за пребиваване. По искане на Държавната агенция „Национална сигурност“ (ДАНС) на 13 юли 2013 г. това разрешение е оттеглено с мотив, че присъствието му представлява опасност за националната сигурност. Наред с това е разпоредена 10-годишна забрана за влизане в страната и експулсирането на М. М. Той е настанен  в приемния център в Бусманци край София.

На 26  ноември 2013 г. М. М. е отведен на летище София и е качен на полет за Ливан. Тъй като ливанските власти отказват да го приемат, той е върнат обратно в България. При пристигането си в София е задържан на летището, а след това е настанен  в Дома за временно настаняване на чужданци в Бусманци. На 4 декември 2014 г. Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) получава искане за привременни мерки и посочва на българското правителство, че жалбоподателят не следва да бъде експулсиран, докато трае производството, както и че самата заповед не е мотивирана.

На 14 декември 2013 г. ДАНС спира експулсирането на жалбоподателя и разпорежда неговото задържане . Тази заповед е обжалвана   в Административния съд на София град /АССГ/. С решение от 5 март 2014 г., оставено в сила от ВАС на 25 февруари 2015 г. жалбата е оставена без уважение. Националните съдилища намират, че заповедта е мотивирана и че спирането на мярката за експулсиране е оправдано поради затрудненията да се осигурят съответните документи за пътуване на лицето, а от друга страна, с оглед изпълнението на разпореждането за привременни мерки по чл. 39 от ЕКПЧ.

След връщането на жалбоподателя на българска територия и настаняването му отново в Дома за временно настаняване на чужденци в Бусманци жалбоподателят обжалва продължаването на заповедта за задържането му и в крайна сметка той е освободен на 16 декември 2014 г.

На 24 март 2015 г. жалбоподателят получава ново разрешение за пребиваване в България, валидно до 24 март 2018 г. По последна информация той живее и работи в София.

В жалбата си до ЕСПЧ М. М. твърди, че ако бъде експулсиран в държавата си на произход, Сирия, животът му ще бъде в опасност и ще бъде изложен на риск от нечовешко и унизително третирне. Той се оплаква и от липсата на ефективно средство за защита според българското законодателство, както и че жалбата срещу задържането му не е била разгледана своевременно.

В решението си  Съдът  приема, че спорът, свързан   възможното експулсиране на жалбоподателя, е решен на национално ниво, след като той е получил удължаване на своя статут в България и заличава жалбата от списъка в този пункт.

Съдът обаче намира нарушения на член 5 § 4 от Европейската конвенция за правата на човека, засягащ правото на обжалване на законосъобразността на задържане в съда, който от своя страна е задължен да се произнесе в кратък срок. Съдът намира, че административните съдилища в България са разгледали жалбата на М.М. в срокове, които са драстично несъобразни с изискването за „кратък срок“ по Конвенцията

………………………………..

чл. 5§4 (задължение за произнасяне от съд относно законността на задържането  в кратък срок)

I.P. c. Bulgarie (no 72936/14), 19 janvier 2017

Жалбата е по повод настаняването на едно непълнолетно момче в Дом за временно настаняване на малолетни и непълнолетни/ДВНМН/ по разпореждане на прокурор.

В началото на 2012 г. с решение на местата комисия за борба срещу противообществените прояви /МКБППМН/ на жалбоподателя са определени като възпитателни мерки поставяне под надзора на социален работник и забрана да посещава определени места и да се среща с определени лица, и да напуска местоживеенето си. През 2014 г. е образувано ново възпитателно дело, в рамките на което МКБППМН взема решение да предложи на районния съд да му наложи най-сериозната възпитателна мярка – настаняване във възпитателно училище-интернат /ВУИ/.

Два месеца по-късно, на 14 април 2014 г. момчето бяга от дома си. На следващия ден – 15 април, той е намерен от полицията, която предлага на районната прокуратура  I.P. да бъде настанен в ДВНМН в гр. София и същия ден младежът е настанен там. Междувременно районният съд определя като възпитателна мярка настаняване на момчето във ВУИ –  Ракитово със  срок от една година. На 14 май то е транспортирано до там, където остава до 30 юни 2015 г.

Повдигнатото оплакване е по повод липсата на съдебен контрол за периода от 14 април до 14 май, когато жалбоподателят е бил задържан в ДВНМН.

Съдът отхвърля всички възражения за недопустимост на жалбата от страна на Правителстовто, включително и аргумента за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита и по-специално – ЗОДОВ. Той посочва, че в националното законодателство липсва както обща норма от типа habeas corpus, така и специфична – във връзка с настаняването на малолетни и непълнолетни в места, подобни на ДВНМН, като се позовава на решението си по делото A. et autres (no 51776/08, § 107, 29 novembre 2011) Съдът констатира, че след посоченото решение законодателството не е променяно, а решението за настаняване на жалбоподателя в ДВНМН е взето от прокурора по искане на полицията – т.е. в рамките на осъществяване на изпълнителната власт на държавата и тези органи не предоставят гаранциите, изисквани от чл. 5§4, а освен това техните актове не подлежат на съдебен контрол.  Колкото до решението на районния съд, постановено на 29.04.2014 г., (по повод което правителството поддържа, че тогава съдът е осъществил такъв контрол), Съдът констатира, че предмет на обсъждане в мотивите е единствено искането на комисията за настаняването на младежа във ВУИ. Той отбелязва, че няма данни в досието властите да са отправили такова искане към съда в интервала 15-29 април (когато е постановено съдебното решение), а и самото законодателство не е превиждало такова правомощие на съда, изключвйки съдебния контрол върху актовете на прокурора.

На основание на своите констатации съдът достига до извода, че след като задържането на жалбоподателя в периода 15 април 14 май 2014 г. не е било обект на независим съдебен контрол, е допуснато нарушение на чл. 5§4.

……………………………….

Чл. 5§4 (право за произнасяне от съд относно законността на задържането  в кратък срок)+чл. 5§5(право на обезщетение за незаконно задържане)

Ivan Todorov c. Bulgarie (no 71545/11), 19 janvier 2017

Жалбата е относно оспорването на законността на задържането за изтърпяване на наказание лишаване от свобода.

Жалбоподателят е осъден през 1987 г. на 20 г. лишаване от свобода за присвояване на държавно имущество, собственост на министерството на отбраната. Той е бил задържан първоначално с мярка за неотклонение през периода 11.06.1986 г. до 22.06.1987 г., когато започва да изтърпява своето наказание. През януари 1991 г. след молба за преглед по реда на надзора председателят на Въховния съд разрешава прекъсване на изпълнението на присъдата на жалбоподателя по здравословни причини и на 28.01.1991 г. жалбоподателят е освободен от затвора. През декември 1992 г. ВС отхвърля неговата молба за отмяна на присъдата и я оставя в сила. Властите не го откриват, за да  продължи да изтърпява присъдата и той е обявен за общодържавно издирване. Междувременно жалбоподателят напуска страната, заселва се в САЩ и става гражданин на тази държава. С писмо от 2005 г. той отправя искане до Президента на Републиката да бъде помилван. Комисията по помилване го информира с писмо от ноември 2007 г., че не се налага да разглежда неговата молба по същество, тъй като е настъпила абсолютната давност и жалбоподателят решава да се завърне в България. На 27.01.2008 г. той е задържан при пристигането си на летище София и на следващия ден е изпратен в затвор за изтърпяване на присъдата от 1987 г. Жалбоподателят сезира прокуратурата с жалба, но военната прокуратура преценява, че давността е била прекъсната с обявяването му за общодържавно издирване и нов срок е започнал да тече, който би изтекъл на 31 май 2008 г., т.е. след задържането на жалбоподателя на аерогарата. Въховната касационна прокуратура приема, че давността е била прекъсвана многократно от различните мерки, които са били предприемани за издирване на жалбоподателя. Той неколкократно отправя жалби до различни инстанции, които са оставени без уважение и е освободен едва на 27 май 2014 г.

Жалбоподателят подига оплакване за това, че не е разполагал с право на жалба пред съд срещу законността на неговото задържане, както и е не е имал право да получи обезщетение за това.

Съдът не намира нарушение на оплакването почл. 5§1, но отхвърля всички възражения на правителтвото за допустимост по повод оплакванията по чл. 5§4 и 5§5 от Конвенцията (свързани с новите вътрешноправни срества за защита след измененията в ЗОДОВ през 2012 г. в чл. 2). В тази връзка основният му аргумент е, че предвидените нови хипотези за отговорност на органите по чл. 2 за всички нарушения на чл. 5 от Конвенцията не включват хипотеза като тази на жалбоподателя, защото нито прокуратурата, нито съдът или органите на досъдебното производство могат да бъдат упреквани в нарушаване на някои от правата по чл. 5, тъй като проблемът е в самото законодателство.

Съдът отбелязва, че по въпроса дали е изтекла абсолютната давност или не към момента на задържане на жалбоподателя е имало две противоположни тези. От една страна, той е твърдял, а такава е била позицията и на комисията по помилването, че   абсолютната давност е настъпила преди момента на задържането му, поради което то не е законосъобразно. На противоположната позиция  е била прокуратурата, в чиито компетенции е да прецени дали едно наказание подлежи на изпълнение или не. При тези обстоятелства Съдът приема, че въпросът за изпълнимостта на санкцията е бил определящ за законността на задържането му и че той не е бил решен със сила на пресъдено нещо след момента на постановяване на осъдителната присъда – нито през 1987, нито през 1992 г. Законодателството е следвало да предостави на жалбоподателя правото на достъп до съд с оглед изискванията на чл. 5§4, но  българското право не предвижда такава специфична жалба, свързана с изпълнението на наказанието, или с частичната недопустимост на изпълнението, или за да се отчете и срокът на предварителното задържане. Прокурорските постановления не се подлагат на съдебен контрол, а само на йерархичен. Ето защо, както и в предходни свои решения (Gavril Yossifov c. Bulgarie, no 74012/01, § 60, 6 novembre 2008), Съдът отбелязва, че прокурорът не може да играе ролята на „трибунал“ по смисъла на чл. 5§4, а от друга страна, във вътрешното законодателство не съществува обща процедура от типа на  habeas corpus, позволяваща съдебен контрол върху задържането независимо от основанията за това и освобождаване на задържания, ако то се окаже незаконосъобразно.

Колкото до възможността за предявяване на иск по ЗОДОВ (каквото възражение е направило Правителството за неизчерпване на вътрешноправни средства за защита), Съдът отбелязва, че дори и такава потенциална възможност да съществува и тя да доведе до констатация за незаконността на задържането, тя не би довела до особождаване на задържаното лице.

Въз основа на обсъдените аргументи Съдът констатира, че по време на лишаването му от свобода в периода от 27 януари 2008 г. до 27 май 2014 г. жалбоподателят не е имал достъп   до съд, който да контролира законността на задържането му,  каквито са изискванията на чл. 5§4 и в случай на установяване на неговата незаконност, да бъде освободен. Затова е установено нарушение на чл. 5§4.

Съдът напомня, че правото на обезщетение, предвидено в чл. 5§5 възниква при констатирано нарушение на всяка една от хипотезите, уредени в §§1-4 на този текст. Поради констатираното нарушение на чл. 5§4 (и установената липса на вътрешноправно средство за защита),  Съдът достига до извода, че е налице нарушение и на чл. 5§5, тъй като  и след изменението на чл. 2 на ЗОДОВ отново не е налице хипотеза, която би била приложима за настоящия случай. Той отбелязва, че в действащото законодателство не съществува никакво друго средство, което да предоставя правото на обезщетение за неимуществени вреди, каквито са изискванията  на чл. 5§5.

Затова е установено нарушение и на чл. 5§5.

………………………………..

ЧЛЕН 6 – право на справедлив процес(граждански аспекти)

 чл. 6§1(неизпълнение на съдебно решение)+чл. 1 от Протокол 1(право на мирно ползване на собствеността)+чл. 13 във вр. с чл. 6§1 и чл. 1 от Протокол 1

/случай, подобен на Basarba OOD v. Bulgaria, no. 77660/01, §§ 18-22, 7 January 2010 – (чл. 35 ат ЗППДОбП(отм.)

Velkova v. Bulgaria (Application no. 1849/08), 13 July 2017

През 1993 г. жалбоподателката в качеството й на ЕТ сключва договор за наем с общинска фирма в гр. Кърджали, по силата на който се ангажира да открие магазин в търговския център на града. Срокът на договора е удължаван многократно, докато през 1996 г. тя отправя искане до Община Кърджали на осн. чл. 35 от ЗППДОбП (отм.) да закупи  първия етаж в този търговски център. През февруари 1997 г. тя е уведомена, че Общинският съвет отказва да приема предложението й. Този отказ е обжалван пред Окръжния съд, който го отменя. Той установява, че спорните помещения представляват самостоятелно обособени обекти  (както в техническо отношение, така и според заоконовите изисквания)и могат да бъдат предмет на разпоредителна сделка.   Това решение  е оставено в сила от ВАС на 18.02.2005 г.  Междувременно през май 2001 г. кметът изпраща уведомление до жалбоподателката, че прекратява договора й за наем от 1993 г., а месец по-късно е издадена заповед за освобождаване на помещенията, чието изпълнение е спряно от съда. През септември 2001 г. е издадена повторна заповед и преди влизането й в сила представители на общината принудително влизат в помещенията и изгонват жалбоподателката от тях, но прокуратурата отказва да се намеси. Този отказ е оставен в сила от по-горестоящите прокуратури. След решението на ВАС от февруари 2005 г.  жалбоподателката отправя искане до общинския съвет да започне процедура по приватизация на първия етаж от търговския център, но не получава отговор на искането си. Тя сезира окръжния прокурор, който отказва да образува наказателно производство с мотива, че решението е взето от колективен орган. През април 2006 г. Общинският съвет взема решение да открие процедура по приватизация в полза на жалбоподателката, но на част от първия етаж на спорния обект. Следва   процедура по оценка на помещенията и няколко експертизи, според които   е трябвало първо да се раздели този първи етаж на отделни обекти и едва след това да се започне процедура по приватизация. През юли 2008 г. Общинският съвет упълномощава кмета да открие процедура по приватизация в полза на жалбоподателката по отношение на част от първия етаж. През 2008 г. тя обжалва мълчаливия отказ на общинския съвет да й продаде целия първи етаж. Окръжният съд оставя без уважение жалбата като недопустима, приемайки, че не е налице нов мълчалив отказ. Съдът констатира, че общината не е изпълнила съдебното решение за откриване на процедура по приватизация на целия първи етаж. Това решение е оставено в сила от ВАС.Междувременно жалбоподателката успява да закупи част от първия етаж на търговския център през 2008 г. Тя завежда иск и на осн. чл. 1 от ЗОДОВ, но той е отхвърлен, тъй като според АССГ тя не е доказала какви вреди са й били нанесени от неизпълнението на съдебното решение. Решението е оставено в сила от ВАС. Едва през 2013 г. общинските власти продължават процедурата за приватизация за останалата част от търговския център и през август 2014 г. жалбоподателката купува и останалата част от първия етаж .

Правителството излага няколко довода за недопустимост на жалбата – а/ не били изчерпани вътрешните средства за защита, предвидени в АПК; б/делото по ЗОДОВ било заведено формално и без всякакви аргументи; в/ не бил спазен 6-месечният срок, тъй като трябвало да се приеме, че той започва да тече два месеца след постановяване решението на съда, в които общината е длъжна да изпълни съдебното решение; г/ имало злоупотреба с правото на жалба, тъй като властите били изпълнили изцяло съдебните решения.

Съдът разглежда поотделно всяко едно от възраженията и ги намира за неоснователни. Във връзка с неизчерпване на средствата за защита по АПК той се позовава на решението си по делото Dimitar Yanakiev v. Bulgaria( no. 50346/07, 31 March 2016) и напомня, че много след влизането в сила на новия АПК, едва през 2011-2012 г. предвидените възможности в раздели IV и VI на глава  V са признати за ефективно вътрешно средство за защита, докато жалбата е депозирана през 2008 г.Колкото до производството по ЗОДОВ, макар и то по принцип да представлява ефективно вътрешно средство за защита, в случая жалбоподателката го е изчерпила. Относно това, че в крайна сметка тя е постигнала целения резултат, Съдът отбелязва, че това е станало едва 9 години след окончателното решение в нейна полза и националните съдилища не са признали, че правата й са били нарушени, поради което тя не е изгубила качеството си на жертва. С оглед на това той не намира за основателно и възражението, че е налице злоупотреба с правото на жалба. Във връзка с довода за преклудираното право на жалба поради изтичане на 6-месечния срок, Съдът констатира, че жалбоподателката е изчакала властите да изпълнят решението, още повече, че този срок не е преклузивен.

По повод оплакването по чл. 6§1 Съдът констатира, че жалбоподателката е имала легитимно очакване, а следователно и  „притежание“ по смисъла на член 1 от Протокол № 1, състоящо се в правото да й бъде предложено да закупи първия етаж на търговски център при  преференциалните условия на член 35, параграф 1 от Закона за приватизация.  След това Съдът отбелязва, че окончателното решение в полза на жалбоподателката е напълно изпълнено, но това става едва след  като властите започват две отделни процедури за приватизация по отношение на същото имущество, идентифицирано в окончателното решение. Времето, което е изтекло между тези процедури, е значително и представлява забавяне, предвид датата, на която съдебното решение е станало изпълняемо – 18 февруари 2005 г. Освен това тези две процедури са приключени едва около три години и половина   и девет и половина години, след като изпълнението им е станало задължително. Поради това Съдът установява нарушение на чл. 6§1 от Конвенцията, както и нарушение на чл. 13 във вр. с чл. 6§1.

Установени са наред с това нарушения на чл. 1 от Протокол 1 и чл. 13 във вр. с чл. 1 от Протокол 1.

…………………………………………

ЧЛЕН 6 – право на справедлив процес (наказателни аспекти)

чл. 6(право на справедлив процес)+чл.3 (материално-правни аспекти, забрана за  унизително третиране на лица, лишени от свобода)

Kormev c. Bulgarie (Requête no 39014/12), 5 octobre 2017

През февруари 2009 г. в Стара Загора е образувано досъдебно производство за извършен грабеж  от три лица, при който е отнето голямо количество пари и ценности от касата на едно търговско дружество. На 26.02.2009 г. три разследващи екипа задържат три заподозрени лица в техните жилища. Домът на жалбоподателя е претърсен. Обстоятелствата около задържането и разпита на другия заподозрян са описани в решението на Европейския съд Stoykov c. Bulgarie, no 38152/11, 6 octobre 2015: след като са му поставени белезници, той е отведен с полицейска кола извън града. След спирането на автомобила в гориста местност г-н Стойков е проснат върху снега и бит по главата, врата и торса, пръстите на лявата му ръка са горени със запалка на кола, за да признае къде са заровени парите и другите ценности. Той твърди, че няколко пъти е губил съзнание и всеки път след като е бил събуждан, полицаите продължавали да го малтретират. Той  посочва точното място на укритите ценности, които са открити след претърсване на местността в пластмасов бидон. Вечерта, в присъствието на адвокат той е разпитан от съдия, пред когото прави самопризнания относно предварителната подготовка и извършването на престъплението от страна на тримата.

Същия ден на жалбоподателя е повдигнато обвинение за извършена кражба в съучастие на 750 000 евро, 330 000 лева и 8 златни бижута, придружена с употреба на физическа сила и заплахи към жертвите.

В хода на производството пред Окръжния съд, продължило в периода  27 октомври 2009 – 15 май 2010 г. г-н Стойков се отрича от първоначалните си показания, дадени пред съдия, посочвайки, че те са били изтръгнати насила, за да посочи мястото на укритите ценности. Съдът разпитва братовчедка на г-н Стойков, както и полицаи, участвали в операцията по откриване на ограбените ценности, прието е като доказателство и медицинското удостоверение, издадено непосредствено след задържането му, в което лекарят подробно е описал всички наранявания, констатирани по тялото на лицето. В пледоарията си адвокатът на жалбоподателя изтъква пред съда, че единственото доказателство за участие на жалбоподателя в грабежа са изтръгнатите насила показания от г-н Стойков.

С присъда от 15.05.2010 г. окръжният съд признава за виновен жалбоподателя (както и останалите двама подсъдими) и го осъжда на 18 г. и 6 месеца лишаване от свобода. Той приема, че участието му в грабежа се доказва не само от показанията на г-н Стойков, но и от телефонните разговори между тях. Що се отнася до оплакванията за употребеното насилие, съдебната експертиза, назначена от този съд, посочва (въз основа на прегледа на медицинската документация), че описаните наранявания е възможно да са получени по начина, посочен от лицето, но може да са и от предходен момент. Съдът от своя страна приема, че самата процедура (за даване на показания пред съдия) е достатъчна гаранция  за законността им.Но дори и тези показания да са били изтръгнати насила, това в крайна сметка е довело до намирането на ограбените ценности.   Присъдата е оставена в сила от останалите две инстанции.

Европейският съд излага основните принципи, установени в неговата практика(позовавайки се на множество решения) – когато в хода на един наказателен процес се установи, че събраните доказателства са с помощта на средства, противоречащи на чл. 3 от Конвенцията, това създава винаги големи съмнения  по отношение на справедливостта на процедурата, дори ако тези елементи не са били решаващи за осъждането на заподозряното лице.

В конкретния случай той посочва, че следва да установи в светлината на повдигнатото оплакване следното: а/дали показанията на г-н Стойков по време на следствието са получени в нарушение на чл. 3; б/в случай, че е така, дали са получени в резултат на мъчение или нечовешко или унизително  отношение и в/ как са били използвани тези показания в хода на конкретното наказателно производство.

Позовавайки се на своето решение по цитираното по-горе дело Stoykov c. Bulgarie, §§55-61, Съдът посочва, че той е достигнал до извода, че г-н Стойков е бил третиран по начин, противоречащ  на чл. 3 от Конвенцията. Макар и да играе субсидиарна роля по отношение на националните съдилища, Европейският съд отбелязва, че назначената от окръжния съд експертиза е била извършена няколко месеца след първоначалните събития и при това документално, без да бъде извършен преглед на г-н Стойков, а самото вещо лице не е изключило версията на самото лице относно нараняванията му. Всъщност и националните съдилища не са я изключили, но те са сметнали, че дори и този подсъдим да е бил подложен на полицейско насилие, това не поставя под съмнение истинността на неговите показания, тъй като те съответстват на другите събрани доказателства по делото. Европейският съд намира,че ефектът от подобни заключения е даването на карт бланш на органите, натоварени с разследване, да  изтезават заподозрените лица и свидетелите, за да получат гласни доказателства, които после да могат да бъдат използвани при условия, че те са верни, за да се докаже виновността на заподозрените . Подобно виждане, според Съда, е в състояние да осуети защитата по чл. 3 и чл. 6 от Конвенцията и той не би могъл да се присъедини към заключенията на националните инстанции.(§88) Той напомня своето заключение, че г-н Стойков е бил измъчван на 26 февруари 2009 г. и събитията от този ден никога не са били изяснени по подобаващ начин, поради което е установено и нарушение на процедурните аспекти на чл. 3 от Конвенцията в цитираното по-горе решение. Европейският съд счита, че суровостта  на действията на полицията без съмнение е повлияла върху решението му да направи признания, още повече че в резултат на тях са намерени парите още същия ден. Затова той заключава, че показанията на г-н Стойков от 26 февруари 2009 г. са били изтръгнати чрез мъчение. Наред с това Съдът констатира, че те са били използвани като доказателство от всички инстанции, за да  обосноват осъдителните присъди и на тримата обвиняеми, в т.ч. и на жалбоподателя. Тази констатация за Съда сама по себе си е достатъчна, за да лиши автоматично жалбоподателя от справедлив наказателен процес.

Съдът установява нарушение на чл. 6§1.

Той установява нарушение и на чл. 3 в неговите материални аспекти поради лошите условия в следствения арест и в затвора в гр. Стара Загора.

………………………….

Чл. 6§1(право на независим и безпристпрастен съд, достъп до съд при налагане на административна санкция)

Varadinov  c. Bulgarie (Requête no 15347/08), 5 octobre 2017

Жалбата е по повод издаденото наказателно постановление на 27.09.2007 г., с което е наложена глоба на жалбоподателя на основание ЗДвП в размер на 50 лв и са му отнети 5 контролни точки за това, че е спрял на неразрешено място на улица в гр. Пловдив. Производството пред Районния съд в Пловдив, започнало въз основа на жалба срещу наказателното постановление, е прекратено, тъй като с изменение на ЗДвП от 26.06.2007 г. наказателните постановления за налагане на глоби до 50 лв са необжалваеми пред съд. Този текст е обявен за противоконституционосъобразен с решение на Конституционния съд от 1 март 2012 г.

Пред Европейския съд Правителството излага три самостоятелни основания за недопустимост на жалбата.

Първото е на основание чл. 35§3b – липсата на значителна вреда за жалбоподателя. Съдът обаче напомня, че ситуацията в конкретния случай не отговаря на едно от изискванията за приложение на тази норма, а то е делото да е било надлежно проучено от национален съд. Той се позавава на практиката си – Adrian Mihai Ionescu c. Roumanie (déc.), no 36659/04, 1er juin 2010 и Giuran c. Roumanie, no 24360/04, § 24, CEDH 2011 (extraits) и констатира, че в случая на жалбоподателя изрично му е било отказано правото на достъп до съд и по никакъв друг повод националните съдилища не са се произнесли по повдигнатите от него оплаквания.

Второто възражение на Правителството е  свързано с това, че с постановяване решението на Конституционния съд жалбоподателят е изгубил качеството си на „жертва“, тъй като постановените наказателни постановления  на основание на обявената за неконституционосъобразна норма били загубили своята правна сила. Съдът констатира обаче, че правителството не е представило доказателстав за наличието на процедура или утвърдена съдебна практика, по силаат на която лица, засегнати от актове, обявени за неконституционосъобразни , да имат право да потърсят обезщетение за сторените от тях разходи. Няма данни и че с някакъв акт изрично е признато нарушаването на правата на жалбоподателя.

Третото възражение е, че не са били изчерпани вътрешните средства за защита, тъй като след решението на КС жалбоподателят е могъл да поиска на осн. чл. 70 от ЗАНН възобновяване на производството, след което, при един успешен завършек да потърси и обезщетение. Според ЕСПЧ този въпрос стои в сърцевината на самото оплакване на жалбоподателя, поради което той го присъединява към анализа си по същество.

Съдът излага своите аргументи относно приложимостта на чл. 6§1 в настоящия случай, акцентирайки не толкова на самата глоба, колкото на отнемането на контролните точки. Той констатира, че заради тях едно лице може да бъде лишено от правото на управлява МПС, което безспорно е от голяма полза както за ежедневния, така и за професионалния живот на едно лице. Ето защо,   макар и по българското право мярката по отнемането на контролни точки да е квалифицирана като  административна с превантивен характер и да не принадлежи към наказателноправните, то при всички положения тя  има санкционен и въздържащ ефект. (Malige c. France, 23 septembre 1998, §§ 35-40, Recueil des arrêts et décisions 1998-VII, § 39).

Съдът консаттира на първо място, че жалбоподателят не е могъл да сезира независим и безпристрастен съд по повод наложената му с наказателното постановление санкция на осн. чл. 189 ЗДвП. На второ място, той отбелязва, че  в националното законодателство (и по-специално в ЗАНН) не е предвидена възможност да се поиска възобновяване на производството след решението на КС. От една страна, решенията на КС действат занапред, което означава, че чл. 189 от ЗДвП не е бил приложим към момента на установяване на нарушението на жалбоподателя. Освен това в самия чл. 70 от  ЗАНН липсва такава хипотеза за възобновяване на производството, но при всички положения, единствено окръжният прокурор е този, който може да го инициира.

Затова Европейският съд достига до извода, че жалбоподателят не е разполагал с никаква възможност неговият случай да бъде разгледан от съд както от процесуална, така и от материална гледна точка (§43). Той констатира, че Правителството не е представило нито един пример от съдебната практика, който да опровергава неговите изводи.  

Съдът достига до извода, че правото на жалбоподателя неговият случай да бъде разгледан от независим и безприспрастен съд е било нарушено.

…………………………………………….

Чл. 6§1(право на справедлив процес)

Nikolay Genov v. Bulgaria(Application no. 7202/09),13 July 2017

През януари 2007 г. е извършен обиск в дома на жалбоподателя и са иззети 5 банкноти от по 100 USD, които впоследствие се оказва, че са фалшиви. През май същата година на жалбоподателя е повдигнато обвинение, че е придобил и държал фалшиви парични знаци – престъпления по чл. 244, ал. 1 и 2 от НК. Обвинението е изменено през юли 2007 г., като в постановлението е записано, че жалбоподателят е придобил банкнотите в периода между 2002 и 10 януари 2007 г., знаейки, че те са фалшиви. В обвинителния акт при описанието на фактите е отбелязано, че през 2002 г. жалбоподателят е продал апартамент и с част от парите е закупил долари от лице на улицата. В този вид обвинителният акт е внесен в съда. Пред окръжния съд в Пазарджик жалбоподателят дава показания, че неговият брат е продал апартамент през 2002 г. и му е дал левове, които жалбоподателят разменил за долари, като купил 1000  USD и половината от тях заделил за „черни дни“. Тези показания са потвърдени от брата на жалбоподателя, който е разпитан като свидетел. Последният обяснява, че  през следващите години двамата редовно са разменяли левове срещу долари и че не знае дали откритите фалшиви банкноти са придобити през 2002 г. С присъда от 25.01.2008 г. жалбоподателят е признат за виновен за това, че в  периода между 26 март 2005 и 10 януари 2007 г. той е придобил фалшиви банкноти .

За периода 2002 – 26 март 2005 г. окръжният съд оправдава жалбоподателя. В своята жалба срещу осъдителната присъда той изтъква довода, че няма доказателства, че като е закупил 500 – те долара, той е знаел, че са фалшиви. Присъдата е оставена в сила от Апелативния съд в Пловдив, който споделя изцяло мотивите на долната инстанция. Не е коментиран въобще въпросът кога жалбоподателят е придобил фалшивите банкноти. Ключово доказателство е бил подслушан телефонен разговор на жалбоподателя с трето лице от 9 януари 2007 г. В жалбата си до ВКС жалбоподателят излага отново аргументи относно недоказаността на обвинението – ако е установено, че  е закупил доларовите банкноти през 2002 г. с пари, дадени от брат му, а по това време деянието не е въздигнато в престъпление, къде е доказателството, че той е придобил тези парични знаци след 25 март 2007 г. За осъждането му само предположения и убеждения не са достатъчни. В окончателното си решение от 24.11.2008 г. ВКС оставя в сила съдебните актове на долните инстанции и   не се произнася  по този основен  довод на жалбоподателя.

Пред Европейския съд е повдигнато оплакване по чл. 6§1 и по чл. 7 от Конвенцията.

Европейският съд напомня в решението си, че чл. 6§1 задължава вътрешните съдилища да посочат с достатъчна яснота доводите, на които основават решенията си. Въпреки че съдилищата не са задължени да дават подробен отговор на всеки изтъкнат аргумент, от решението следва да е видно, че са разгледани основните въпроси на делото (Ruiz Torija v. Spain, 9 December 1994, § 29, Series A no. 303‑A; Boldea v. Romania, no. 19997/02, §§ 29-30, 15 February 2007; and Tchankotadze v. Georgia, no. 15256/05, § 103, 21 June 2016).

Съдът отбелязва, че не е негова задача да прецени дали доводът на жалбоподателя е обоснован и подкрепен от доказателства, тъй като това е от компетентността на националните съдилища да решават въпроси от такова естество . За Европейския съд обаче това е важно, за да заключи, че твърдението е било достатъчно аргументирано, тъй като версията на събитията на жалбоподателя е била поне частично потвърдена от свидетелските показания на брат му.

Освен това доводът на жалбоподателя е бил очевидно релевантен, тъй като националното право не криминализира само притежаването на фалшиви банкноти, а  притежаването на такива банкноти в големи размери . Затова и  първоначалното обвинение срещу жалбоподателя за притежание на фалшиви банкноти впоследствие е отпаднало  и той е обвинен и предаден на съда, че е „придобил“ такива банкноти. Придобиването на фалшиви банкноти обаче е било криминализирано едва на 26 март 2005 г., поради което е от решаващо значение да се докаже както че жалбоподателят е придобил фалшивите банкноти след тази дата, така и факта, че е бил наясно, че те са фалшиви, което е в съответствие с презумпцията за невиновност, а тя поставя тежестта на доказване на всички елементи на обвинението върху наказателното преследване и  изисква всяко съмнение да бъде в полза на обвиняемия.

Следователно, заключава ЕСПЧ, националните съдилища са били длъжни да разгледат доводите на жалбоподателя и да му дадат мотивиран отговор. Това задължение, съдържащо се имплицитно в член 6 § 1 от Конвенцията,  е предвидено и в чл.чл. 301 и 339 от НПК.

Европейският съд посочва, че  не е убеден, че националните съдилища са дали достатъчно основателен отговор на спорния аргумент. Те не обясняват защо и въз основа на какви доказателства са сметнали, че жалбоподателят е придобил фалшивите банкноти много по-късно, а именно след 26 март 2005 г. Още повече, че освен неговите показанияи тези на брат му не са били събрани други доказателства по този въпрос. „Изглежда, че съдилищата просто „коригират“ времето, през което е извършено престъплението, като поправят първоначално посоченото в обвинението, за да се вземе предвид датата, на която такова престъпление е било криминализирано.“(§32)

Върховният касационен съд също не коментира разглеждания аргумент, въпреки че жалбоподателят   е изложил ясно в жалбата си това оплакване.

Ето защо Съдът заключава, че националните съдилища не са представили достатъчно мотивирани решения, както се изисква в член 6 § 1 от Конвенцията и установява нарушение на тази разпоредба.

……………………………………………..

чл.6§3 с) (право на достъп до адвокат от момента на задържане на лицето) + чл. 3 (забрана за нечовешко отнасяне по повод материалните условия и рестриктивния режим на осъдените на доживотен затвор без право на замяна)

Simeonovi c. Bulgarie (Requête no 21980/04),решение на Голямото отделение, 12 may 2017

В своето решение от 20 октомври 2015 г. Камарата не установява нарушение на чл. 6§3 с), поради това, че: а) липсва документ по делото, който доказва, че жалбоподателят е бил разпитван през първите три дни от задържането му; б) всички разпити са провеждани и документирани след като му е повдигнато обвинение  на 6 октомври 1999 г. в присъствието на адвокат; в) липсват каквито и да било доказателства за някакви действия, които да са проведени с жалбоподателя през първите три дни от задържането му; г) жалбоподателят е направил признания няколко дни по-късно, по време, когато  е бил подпомаган от адвокат по свой избор и е бил информиран,  че показанията му могат да бъдат използвани в подкрепа на евентуална присъда; д) неговата присъда почива не само на признанията му, но на цяла съвкупност от   доказателства; е) жалбоподателят в пълна степен се е възползвал от правото си да се защитава с помощта на адвокат, и решенията на вътрешните  юрисдикции са били мотивирани

По делото пред Голямото отделение като трета страна е допусната Асоциацията за превенция на изтезанията, която в своето писмено становище посочва, че помощта на адвокат на този ранен етап на наказателното производство преди първия разпит би била основополагаща с оглед гаранциите относно правото на лицето да не се самоуличава, особено в случаите, когато лицето не е било информирано за овиненията срещу него. Участието на адвокат наред с това би осигурило гаранции за упражняването и на другите основни парва на обвиняемия, като например тези, гарантирани от чл. 5§ 3 и 4 от Конвенцията. Така, дори и ако задържанията не направи признания, самата липса на адвокат от първите часове на задържането би била в ущърб на справедливостта на производството. Това би било още по-вярно, ако  обвиненията са особено тежки и когато задържанията се намира в едно твърде уязвимо положение.

Голямото отделение по същество достига до същите изводи, позовавайки се на собствените си аргументи, изложени в решението по делото Ibrahim and Others v. the United Kingd (Applications nos. 50541/0850571/0850573/08 

and 40351/09)от 13 септември 2016 г. и прилагайки стандарт, който се отклонява от този, установен в рлешението му по делото Salduz, v. Turkey [GC],  27 November 2008. Решението е взето с мнозинство от 12 срещу 5 гласа и към него са приложени изключително обстойните аргументи на съдиите Сайо, Лазарова-Трайковска, Вучинич и Тюркович, както и това на съдия Сергидес.

Голямото отделение препотвърждава установеното нарушение на чл. 3 от Конвенцията относно комплексното въздействие на лошите материални условия и особено строгия режим на изтърпяване на присъдата от страна на лица, осъдени на доживотен затвор без право на замяна.

Съдът постановява и мерки на основание чл. 46 от Конвенцията в духа на решението си Харакчиев и Толумов.

…………………………………………….

чл.6§1(право на справедлив процес – задочно осъждане)

/не е установено нарушение/

Lena Atanasova c. Bulgarie(Requête no 52009/07),26 janvier 2017

Жалбата е по повод задочното осъждане на жалбоподателката и отказа на националния съд да възобнови производството.

В периода 2000 – 2001 г. жалбоподателката е осъдена двукратно от съдилища в различни райони на страната. Междувременно срещу нея започва и трето досъдебно производство през 1999 г., което е спряно през декември 2004 г. поради това, че не може да бъде установено нейното пребиваване. След обявяването й за национално издирване й е връчена призовка и тя се явява при разследващия полицай на 12.01.2005 г., запознава се с материалите по досъдебното производство, признава фактите и изразява желание да върне получените чрез измама суми от две лица, на които е обещавала работа в Испания. На 18 февруари с.г.  тя повторно е призована и е разпитана от разследващия полицай, пред когото потвърждава фактите, признава се за виновна и изявява желание производството да продължи по  съкратената процедура. Обвинителният акт е внесен в съда няколко месеца по-късно. На първото по делото заседание  жалбоподателката не е открита  на посочения от нея адрес, поради което съдът разпорежда на съответните органи да бъде издирен друг неин адрес на пребиваване, да се установи дали е напускала територията на страната и дали не   е задържана с мярка за неотклонение. След отлагането на три заседания поради неуспешните опити да бъде открита, на жалбоподателката е назначен служебен защитник и производсвото продължава в нейно отсъствие. Извършени са необходимите процесуално-следвствени действия (разпит на свидетели и изслушване на експертиза) и с присъда от 20.02.2007 г. районният съд в Плевен я осъжда задочно на 4 г. лишаване от свобода. В своята пледоария адвокатът на жалбоподателката (който в хода на съдебното дирене не задава никакви въпроси) посочва, че повдигнатото обвинение е доказано с оглед събраните факти, което обосновава и налагането на   наказание лишаване от свобода. С оглед обстоятелството, че жалбоподателката е сътрудничила на обвинението и е признала фактите, адвокатът пледира за условното й осъждане. Доколкото не е депозирана нито жалба, нито протест, този съдебен акт влиза в сила. Поради наличието на няколко самостоятелни осъдителни присъди, влезли в сила през май 2007 г., съдът определя едно общо наказание в размер на 10 месеца лишаване от свобода. Междувременно през 2006 г. жалбоподателката ражда дете и живее при приятеля си в с. Търнене. След обявяването й за национално издирване през май 2007 г. тя е открита на адреса на приятеля си и е информирана за осъдителната присъда. През юли с.г. жалбоподателката отправя искане за възобновяване на наказателното производство поради задочното й осъждане на осн. чл. 423, ал. 1 НПК. ВКС отказва да уважи искането й.

Европейският съд отбелязва, че принципите, от които изхожда, когато преценява гаранциите за правото на  лично участие на всяко лице, изправено пред съд в рамките на наказателното производство, са изложени в решението на Голямото отделение по делото Sejdovic c. Italie ([GC], n56581/00, §§ 81-88, CEDH 2006‑II

По настоящото дело той констатира, че след като жалбоподателката двукратно е разпитана от разследващия полицай в периода 12 януари – 18 февруари 2005 г., тя е била на ясно, че срещу нея се води досъдебно производство и е следвало да очаква, че ще започне наказателен процес. Пред разследващия орган тя е признала фактите и е декларирала, че е готова да преговаря относно условията на своето осъждане, поради което  е било обосновано  да очаква да получи призовка. Затова и не може да се приеме твърдението й, че националните съдилища необосновано са ограничили правото й на лично участие в процеса. Противно на твърденията й, че е уведомила разследващия орган, че живее при приятеля си, в преписката не се съдържат  данни, че тя е посочила друг адрес за призоваване. Наред с това съдът отбелязва, че районният съд, разгледал делото, е положил необходимите усилия да осигури личното й участие в наказателното производство, поради което няколко съдебни заседания са били отложени, за да се установи нейното местопребиваване, като са били сезирани различни институции и органи. Националните  съдилища са предприели всички разумни стъпки, за да осигурят личното й участие – заключава той. Ето защо  Европейският съд приема, че жалбоподателката съзнателно се е отказала от своето право да участва лично  в наказателния процес, започнал срещу нея и поради изложените по-горе аргументи той не може да укори ВКС, че не е уважил нейната молба за възобновяване на производството.

Оплакването по чл. 6§1, макар и допустимо, е прието за неоснователно и не е установено нарушение на чл. 6§1

Другите оплаквания по чл. 8  и чл. 4 на Протокол 7 са обявени за недопустимо поради необоснованост.

……………………………………….

ЧЛЕН 8 – право  на неприкосновеност на личния и семейния живот

Чл.  8§1 (право на неприкосновеност на личния и  семеен живот – експулсиране на чужденец)+ чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита по повод нарушеното право по чл. 8)

Kurilovich and Others v. Bulgaria (Application no. 45158/09),1 June 2017

/решение на Комитет/

Случай, подобен на Al-Nashif v. Bulgaria, no. 50963/99, 20 June 2002

Първият жалбоподател пристига в България през 1997 г. През 2001 г. той получава статут на дългосрочно пребиваващ, а през 2003 г. –  на постоянно пребиваващ. През 2005 г. той се жени за втората жалбоподателка(българска гражданка), а през 2007 г. се ражда третият жалбоподател, техният син, който също е български гражданин. На 29 май 2008 г. ръководителят на НСС  издава заповед за отнемане на разрешението за пребиваване на първия жалбоподател, като разпорежда експулсирането му и му налага десетгодишна забрана за повторно влизане в страната на основание, че неговото присъствие тук представлява „сериозна заплаха за националната сигурност“. Фактическите основания, обосноваващи заповедта, не са посочени, а е   отбелязано, че тя се основава на „предложение №. B848 „.

В него е записано, че  първият жалбоподател е бил член на „руска престъпна група“, замесена в пране на пари, изнудване, контрабанда, незаконни оръжейни сделки и финансирането на „терористични групи“ на територията на Руската федерация. Посочено е също, че той е накърнил международната репутация на България, като „ангажира страната във финансирането на терористични организации, транснационалната престъпност, корупцията и трафика на наркотици“. Няма приложени доказателства, които да обосноват тези твърдения.

На 12 юни 2008 г. първият жалбоподател подава жалба срещу заповедта от 29 май 2008 г. Той оспорва обвиненията срещу него и заявява, че семейството му е пребивавало в България и че мерките срещу него нарушават правата му по Конвенцията. Освен това той представи удостоверение, че не е имал наказателни присъди в България. С окончателно решение от 8 януари 2009 г. ВАС отхвърля жалбата и намира, че заповедта от 29 май 2008 г. е законна. След обобщаване на твърденията, направени в предложение №. B848, той само приема, че те са достатъчни, за да оправдаят заключението, че първият жалбоподател представлява заплаха за националната сигурност. Освен това той отхвърля доводите  относно накърняване на прамвото му на  семеен живот, като посочва, че „Всяко ограничение на правата по Конвенцията е оправдано [когато се основава] на съображения за национална сигурност в случаите, когато поведението на чуждестранните граждани заплашва националната сигурност и обществения ред на държавата, в която пребивават„.

Първият жалбоподател е експулсиран на 24 април 2009 г. През 2012 г. на първия и втория жалбоподател се ражда второ дете.

Правителството оспорва намесата в семейния живот на втория и третия жалбоподатели,тъй като властите не са предприели никакви мерки срещу тях, а и не е имало пречка да уредят семейните си отношения  в друга държава. Съдът обаче отбелязва, че първият  жалбоподател пристига в България през 1997 г. и законно е пребивавал тук на основание на разрешенията за постоянно пребиваване.До 2009 г. семейството е живяло само в България. Преди експулсирането на първия жалбоподател през 2009 г. семейството е живяло само в България. Съответно, експулсирането, което ефективно води до разделяне на семейството, представлява  намеса в правото на жалбоподателите на семеен живот (Al-Nashif v. Bulgaria, no. 50963/99, § 115, 20 June 2002, and Lupsa v. Romania, no. 10337/04, §§ 26-7, ECHR 2006‑VII).21.

Тази намеса би била в нарушение на член 8 от Конвенцията, освен ако не може да бъде обоснована съгласно чл.8§2  – да е  „в съответствие със закона“, като и да  преследва една или повече от легитимните цели, изброени в нея, а наред с това, трябва да е  „необходима в едно демократично общество“, за да се постигне съответната цел. Съдът се позовава на своята практика по аналогични дела срещу България – C.G. and Others v. Bulgaria, no. 1365/07, 24 April 2008; Kaushal and Others v. Bulgaria, no. 1537/08, 2 September 2010; M. and Others v. Bulgaria, no. 41416/08, 26 July 2011; and Raza, no. 31465/08, 11 February 2010. Той констатира, че настоящият случай е много сходен с тях. Заповедта за експулсиране срещу първия жалбоподател е основана на изявления, които го обявяват за член на международна престъпна група, участваща в изнудване, изпиране на пари, контрабанда, трафик на наркотици и други престъпни дейности и поради това представлявал заплаха за националната сигурност. Въпреки това към документа, съдържащ тези изявления, предложение №. B848, не са приложени никакви  доказателства, на които се основават тези твърдения. Освен това не се сочи, че първият жалбоподател е бил обвинен за   престъпления от българските власти. По този начин заповедта за експулсиране изглежда се основава на чисто вътрешна оценка от Националната служба за сигурност, направена въз основа на неразкрити доказателства.

От друга страна ВАС е отказал да изследва въпроса по същество относно основанията за експулсиране и се е задоволил да констатира, че заповедта е формално законосъобразна. Съдът констатира, че подобно на посочените по-горе дела, въпреки наличието на формална възможност за осъществяване на съдебен контрол върху оспорваните мерки, жалбоподателят не се е ползвал с минималната степен на защита срещу произвола, присъща на понятието за законност по Конвенцията. Това означава, че намесата в правото му на семеен и личен живот не е „в съответствие със закона“, както се изисква от член 8 § 2.

В светлината на това заключение Съдът отбелязва, че не е длъжен да разглежда оставащите въпроси, които се отнасят до съществуването на една или повече законни цели и дали мерките, които са били оспорени, са необходими в едно демократично общество.

Във връзка с установеното нарушение на чл. 8 Съдът установява нарушение и на чл. 13 от Конвенцията.

………………….

Чл.  8§1 (право на неприкосновеност на личния и  семеен живот – експулсиране на чужденец)+ чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита по повод нарушеното право по чл. 8)

Gapaev and Others v. Bulgaria (Application no. 41887/09), 1 June 2017

/решение на Комитет/

Случай, подобен на Al-Nashif v. Bulgaria, no. 50963/99, 20 June 2002

Първите двама жалбоподатели са съпрузи, които пристигат в България през 1997 г. и заживяват тук, където се раждат децата им – останалите трима жалбоподатели. Те получават разрешение за постоянно пребиваване, а през 2005 г. първият жалбоподател купува жилище, където цялото семейство заживява. През  май 2008 г.  ръководителят на служба „Национална сигурност“  издава заповед за отнемане на разрешението за пребиваване на първия жалбоподател, по силата на която  разпорежда експулсирането му и налагането на десетгодишна забрана за повторното му влизане в България поради това, че пребиваването му в страната представлява „сериозна заплаха за националната сигурност“. Фактическите основания, обосноваващи заповедта, не са посочени. Само е отбелязано, че тя се основава на „предложение №. B849 „.  В него се посочва, че според разузнавателните данни първият жалбоподател е бил лидер на международна терористична група, работеща за подпомагане и финансиране на чеченските екстремистки и сепаратистки организации.   Освен това в документа е посочено, че той е бил замесен в изнудване, трафик на наркотици, контрабанда, пране на пари и други престъпни дейности. Няма доказателства, които да обосноват тези твърдения, въпреки че в документа са посочени някои конкретни факти. Заповедта е обжалвана пред съда, като жалбоподателят оспорва твърдението, че представлявал заплаха за националната сигурност . Той посочва, че семейството му живее в България и че децата му са родени в страната и твърди, че   разделението на семейството му е „неоправдано“. По време на последвалото съдебно производство жалбоподателят и неговият представител  представят доказателства, целящи да опровергаят някои от твърденията, съдържащи се в документа. В окончателно решение от 20 декември 2008 г. Върховният административен съд отхвърля искането за съдебен контрол. След обобщаване на твърденията в предложение №. Б849, той накратко посочва, че е обвързан от тях и заключава, че присъствието и дейността му представляват „сериозна заплаха за националната сигурност и за международния престиж на Република България“.

Той е експулсиран от страната през 2009 г. Останалите трима жалбоподатели напускат България през 2015 г.

Правителството оспорва намесата в семейния живот на останалите четирима жалбоподатели,тъй като властите не са предприели никакви мерки срещу тях, а и не е имало пречка да уредят семейните си отношения  в друга държава. Съдът обаче отбелязва, че първият и вторият жалбоподатели са пристигнали в България през 1997 г. и законно са пребивавали тук на основание на разрешенията за постоянно пребиваване. Те са установили своето жилище и децата им са родени и израснати в тази страна  . Следователно експулсирането на първия жалбоподател през 2009 г., което ефективно води до разделяне на семейството в продължение на няколко години, представлява намеса в правото на жалбоподателите на семеен живот.

Ето защо Съдът подлага на преценка дали намесата е била „съгласно условията, предвидени в закона“.Както и в предходни свои решения (C.G. and Others v. Bulgaria, no. 1365/07, 24 April 2008; Kaushal and Others v. Bulgaria, no. 1537/08, 2 September 2010; M. and Others v. Bulgaria, no. 41416/08, 26 July 2011; and Raza, no. 31465/08, 11 February 2010) той  констатира, че експулсиране, основано по предполагаеми причини за заплаха за  национална сигурност, не отговаря на стандартите на Конвенцията, тъй като съответният закон, процедури и практика не предлагат дори минимална степен на защита срещу произвол.   Освен това Съдът констатира, че националните съдилища са прилагали формалистичен подход и са оставили на правителствената агенция пълна и неконтролирана свобода на действие да удостовери с малко повече от собствените си общи изявления, че чужденец е заплаха за националната сигурност и трябва да бъде експулсиран. Заповедта за експулсиране срещу първия жалбоподател се основава на изявления, които го обявяват за лидер на международна терористична група, участвала в изнудване, трафик на наркотици, контрабанда и други престъпни дейности и поради това представлявала национална заплаха за сигурността . Документът, съдържащ тези изявления,  не е подкрепен с никакви доказателства. Освен това не се твърди, че първият жалбоподател е бил обвинен за   престъпления от българските власти. По този начин „заповедта за експулсиране изглежда се основава на чисто вътрешна оценка на Националната служба за сигурност, направена въз основа на неразкрити доказателства“(§32). Освен това ВАС е отхвърлил  искането на първия жалбоподател за съдебен контрол на заповедта за експулсиране на основание, че е обвързан от гореспоменатите декларативни изявления . Според Съда този формалистичен подход означава, че националният съд не е  успял да предостави никакъв смислен независим контрол върху твърденията на изпълнителната власт. Поради това той достига до извода, че  жалбоподателите не са имали минимална степен на защита, присъща на понятието законосъобразност по Конвенцията, срещу произвола на изпълнителната власт. По този начин намесата в правото им на семеен живот не е „в съответствие със закона“, както се изисква в член 8 § 2.

В светлината на това заключение Съдът отбелязва, че не е длъжен да разглежда оставащите въпроси, които се отнасят до съществуването на една или повече законни цели и дали мерките, които са били оспорени, са необходими в едно демократично общество.

Във връзка с установеното нарушение на чл. 8 Съдът установява нарушение и на чл. 13 от Конвенцията.

………………………………………………

Чл.  8§1 (право на неприкосновеност на личния и  семеен живот – експулсиране на чужденец)+ чл. 13 (липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита по повод нарушеното право по чл. 8)

Grabchak v. Bulgaria (Application no. 55950/09),1 june 2017

/решение на Комитет/

Случай, подобен на Al-Nashif v. Bulgaria, no. 50963/99, 20 June 2002

Жалбоподателят e украински гражданин, който пристига в България през 1995 г. През следващата година започва връзка с г-жа М.,  украинска гражданка, от която през  1997 г. му се ражда син. През 2003 г. жалбоподателят получи статут на постоянно пребиваващ. На 6 ноември 2006 г. ръководителят на служба „Национална сигурност“ на МВР  издава заповед за отнемане на разрешението за пребиваване на жалбоподателя, разпореждайки неговото експулсиране и налагането на десетгодишна забрана за повторно влизане в страната на основание, че   присъствието му в страната представлява „сериозна заплаха за националната сигурност“. Фактическите основания, обосноваващи заповедта, не са посочени, но е  отбелязано, че то се основава на „предложение №. B4923 „. Пред националния съд са представени твърдения за участие на жалбоподателя в редица престъпления – актове на изнудване, контрабанда, оръжейни сделки и пране на пари, че е работил с големи количества незаконно получени пари, че е установил контакти с български служители, включително полицейски служители,  и че е бил в контакт с предполагаеми терористи. Като изброява предполагаемата незаконна дейност на жалбоподателя, предложението се позовава на конкретни дати и имена, но няма доказателства в подкрепа на твърденията. Междувременно преди издаването на заповедта жалбоподателят напуска страната на 29.10.2006 г. Без да знае за министерската заповед от 6 ноември 2006 г., на 15 ноември 2006 г.  той се опитва да се върне отново на българска територия, но е спрян на границата и не му е  разрешен достъп. Оттогава живее в Киев, докато г-жа М. и неговият син остават в България. Заповедта е обжалвана пред съда. Съдебното производство приключва на 19 март 2009 г. с окончателно решение на Върховния административен съд, който потвърждава заповедта от 6 ноември 2006 г. След изброяването на предполагаемите незаконни действия на жалбоподателя, описани в предложение №. B4923, той просто отбелязва, че оспорваната заповед не е издадена в нарушение на закона. Освен това той отхвърля доводите на жалбоподателя относно нарушаване правото му на семеен и личен живот.

Съдът отбелязва, че настоящият случай е подобен на редица предходни дела  (като напр., C.G. and Others v. Bulgaria, no. 1365/07, 24 April 2008; Kaushal and Others v. Bulgaria, no. 1537/08, 2 September 2010; M. and Others v. Bulgaria, no. 41416/08, 26 July 2011; and Raza, no. 31465/08, 11 February 2010).

По повод възражението на Правителството за неприложимост на чл. 8 в настоящия случай, тъй като жалбоподателят не е имал „семеен живот“ по смисъла на действащого законодателство Съдът отбелязва, че той и г-жа М. са имали  дете, за което са се грижили заедно, а това показва, че те са били обвързани един с друг в достатъчна степен, за да съставляват „семейство“ по смисъла на член 8 от Конвенцията. Връзката на жалбоподателя със сина му, който е навършил девет години по времето, когато жалбоподателят напусне България, също е част от „семейния живот“, който жалбоподателят имал в България преди отпътуването си. Поради това е установена намеса в правото на семеен живот на жалбоподателя. Той наред с това твърди, че за 11 години пребиваване в България е установил лични контакти, получил е статут на постоянно пребиваващ, имял е и социално-икономически връзки, които също са били нарушени.С експулсирането е била допусната намеса и на правото му на личен живот.

Съдът констатира, че намесата нито е била „съгласно условията, предвидени в закона“, нито е била поради наличието на заплаха за националната сигурност. Той отбелязва, че националните съдилища са позволили на изпълнителната власт да разшири понятието за национална сигурност извън естествения му смисъл и  не са проверили дали служба „Национална сигурност“ е могла да докаже съществуването на конкретни факти, служещи като основа за неговата преценка, че  жалбоподателят е представлявал  риск за националната сигурност. Освен това Съдът констатира, че вътрешните съдилища са прилагали формалистичен подход и са оставили на една правителствена агенция пълна и неконтролирана свобода на действие да удостовери с малко повече от собствените си общи изявления, че чужденец е заплаха за националната сигурност и трябва да бъде експулсиран. Така е процедирано и в редица предходни случаи – Kaushal and Others, §§ 28-32, and M. and Others, § 98; Amie and Others v. Bulgaria, no. 58149/08, § 98, 12 February 2013.

Съдът отбелязва, че настоящият случай е много подобен на горепосочените. Срещу жалбоподателя никога не е започвало досъдебно производство за приписваните му престъпления, а  представеният пред съда документ не е съдържал нищо освен декларационни изявления, непридружени с доказателства. От друга страна ВАС е отказал да изследва въпроса по същество относно основанията за експулсиране и се е задоволил да констатира, че заповедта е формално законосъобразна. Съдът констатира, че подобно на посочените по-горе дела, въпреки наличието на формална възможност за осъществяване на съдебен контрол върху оспорваните мерки, жалбоподателят не се е ползвал с минималната степен на защита срещу произвола, присъща на понятието за законност по Конвенцията. Това означава, че намесата в правото му на семеен и личен живот не е „в съответствие със закона“, както се изисква от член 8 § 2.

В светлината на това заключение Съдът отбелязва, че не е длъжен да разглежда оставащите въпроси, които се отнасят до съществуването на една или повече законни цели и дали мерките, които са били оспорени, са необходими в едно демократично общество.

Във връзка с установеното нарушение на чл. 8 Съдът установява нарушение и на чл. 13 от Конвенцията.

…………………………………..

Чл.  8§1 (право на неприкосновен семеен живот – незипълнение на позитивни задължения на държавата при осъществяването на контакти дете-родител)

Aneva and Others v. Bulgaria (applications nos 66997/13, 77760/14 et 50240/15), 6 Avril 2017

Решението е постановено по три самостоятелни жалби, по всяка от които един от двамата родители е ограничен или не успява да осъществява контакти с детето си, макар и да има постановено съдебно решение по отношение режима на взаимоотношенията  между тях.

Първата жалба е депозирана от името на майката и на детето й, което след една от срещите с баща си в началото на 2005 г.,  не е върнато на майката, на която са поверени родителските права като привременни мерки в хода на бракоразводен процес. Нейните опити да бъде изпълнено това съдебно решение се оказват безуспешни въпреки образуваното изпълнително производство и действията на съдебния изпълнител. Бракоразводното дело приключва с окончателно решение през 2008 г., по силата на което родителските права са предоставени на майката. То също не е изпълнено поради отказа на бившия съпруг да върне детето обратно на майката. Образуваното срещу него наказателно производство приключва с освобождаването му от наказателна отговорност и осъждането му по чл. 78а НК. В следващите години усилията на съдебния изпълнител и социалните работници да приведат в действие съдебното решение се оказват безуспешни поради отказа на детето да се върне при майката.

Втората жалба е от майка, на която са предоставени  родителските права като привременни мерки по отношение бащата на детето й, след като те двамата се разделят. В онзи период детето е на 5 години и то изразява желанието си да живее при майката, но да се вижда и с двамата родители. В началото на септември 2011 г. бащата не връща детето след поредната им среща. Опитът на майката да го убеди да й даде детето след като отива в дома му, приключва с обиди, упражняване ан сила  и прогонването й от жилището. С окончателно съдебно решение съдът предоставя родителските права на майката през октомври 2012 г. За пръв път тя вижда детето си едва през януари 2013, на която присъстват социални работници и съдебен изпълнител. Детето постепенно се отпуска и започва да разказва за себе си и за училището. На следващите срещи обаче то се държи резервирано и отказва да контактува с майката, както и да вземе подаръците й. Психолози констатират, че детето се въздържа да  покаже отношението към майката поради страх от отношението на бащата и желание да получи одобрението му. Констатирано е, че детето страда от синдрома на родителското отчуждение. Препоръчаните психологически консултации за период от 6 месеца са преустановени поради отказа на бащата да сътрудничи. В целия този период жалбоподателката прави опити чрез съдебния изпълнител да задължи бащата да й предаде детето или поне да се среща с него в присъствието на социален работник. В последния по време социален доклад от пролетта на 2015 г. е отбелязано, че детето е психологически зависимо от баща си и той го манипулира в отношенията към майката, което е вредно за самото дете. Изразено е становище, че е необходимо да се работи с бащата, за да се съгласи да сътрудничи.

През юли 2013 г. бащата сезира районния съд от името на детето с искане да бъде издадена ограничителна заповед срещу майката, която оказвала психологически тормоз върху него и то изпитвало страх и безпокойство, че тя можела да го срещне на улицата и да го отвлече. Съдът отхвърля искането и констатира, че майката е била в правото си да предприеме мерки за изпълнение на съдебното решение в найна полза. Съдът заключава, че благополучието на детето е в риск в резултат на продължаващата открита неприязън между родителите и постановява, че копие от съдебното решение трябва да бъде изпратено до социалните служби с цел да предприемат  съответните мерки.

След развода си с майката на детето  четвъртият жалбоподател  получава правото да се среща с него  два пъти в месеца и веднъж в годината за един месец по време на ваканцията. Според твърденията му тези негови контакти периодично са възпрепятствани от майката, което е документирано от съответни декларации на свидетели. За неизпъление на съдебното решение съдебният изпълнител налага глоба на майката.

Съдът намира, че оплакванията и по трите жалби са по повод неспособността на властите да осигурят и гарантират  поддържането на връзките между родителите и децата, които произтича от позитивните задължения на държавата по чл. 8 от Конвенцията.

Съдът подлага на анализ най-напред случаите по първите две жалби, а  самостоятелно разглежда  оплакванията по  третата жалба

Той взема под внимание обстоятелството, че и към настоящия момент родителските права върху децата са възложени на  първата и третата жалбоподателка. Това за съда е знак, че националнине съдилища след цялостна преценка на всички фактори са решили, че в най-добрия интерес на детето е да бъде отглеждано от майката. Но жалбоподателките не са били в състояние да  упражняват пълноценно родителските си права за дълги периоди от време (първата от 2005, третата – от 2010 г.), макар и да са положили усилия да задействат съответните производства по изпълнение на решенията на съда.  Съдът отбелязва и това, че след образуване на изпълнителните дела всички случаи, в които е била проваляна срещата между родителя и детето, са в резултат на поведенията на другия родител и тогава съдебният изпълнител се е задоволявал само с отлагане на изпълнението. Ситуациите и по двете жалби са  белязани от ясна липса на сътрудничество от страна на другия родител, който системно нарушавана усилията на властите да се съберат децата с техните майки. Изправени пред непрекъснати възражения от страна на другия родител, съдебните изпълнители са насрочвали други срещи през няколко месеца, които предварително са били планирани и властите не са дали никакво обяснение, за да оправдаят забавянето. Но в случаи като тези бързината на прилагане на подобни мерки осигурява нейната адекватност и ефективност именно в ранните етапи на разделянето на детето от родителя. Съдът намира, че такива производства следва да бъдат провеждани като се проявява особено усърдие.Продължителните изпълнителни производства са имали безспорно негативно въздействие върху възможността на жалбоподателките да заживеят заедно с децата си. Макар че неизпълнението на подобно решение да е санкционирано с глоба, приложените санкции (в случая на първата жалбоподателка три пъти, в случая на третата – два) очевидно те  не са изиграли своя сдържащ ефект. Относно другата възможност за съдебния изпълнител – да търси съдействието на полицията,  Съдът констатира, че и в двата случая на жалбоподателките то е било неефективно. Колкото до  ролята на социалните служби и психолозите, Съдът констатира, че те подготвят доклади с изводи и препоръки, които нито е проследявано дали са изпълнявани, нито съответните органи са предприели действия, с оглед да изпълнят позитивните си задължения – да бъдат подготвени децата, за да възприемат другия родител, от когото са се отчуждили.

Що се отнася до предвидената възможност за наказателна отговорност за неизпълнение на съдебно решение, Съдът констатира, че тя няма  възпиращо действие поради ниския размер на предвидените санкции и възможността да се приложи института на освобождаванвето от наказателна отговорност. Макар и да не е желателно да бъдат използвани принудителни мерки в контекста на грижите за деца, отбелязва Съдът, санкциите не следва да бъдат изключвани в случаи на неправомерно поведение на родител. Той наред с това констатира, че действията на самите жалбоподателки не са били насочени единствено към производство по предаване на децата, те са проявявали търпение  и гъвкавост и са били водени от грижа за децата (за разлика от ситуацията в  Mihailova v. Bulgaria, no. 35978/02, § 92, 12 January 2006

Съдът констатира, че в определени периоди от време децата са били склонни да заживеят с другия родител, а в други, че са отказвали и че тази промяна в позицията им се дължи на постепенното им отчуждаване, а тази ситуация е предизвикана от другия родител.  Но той подчертава, че не е негова задача да  замества националните органи при преценката какви конкретни мерки да предприемат с оглед обстоятелствата ( в същия смисъл – Zavřel v. the Czech Republic, no. 14044/05, § 52, 18 January 2007; в противопол. см. –    Krasicki v. Poland, no. 17254/11, § 93).Предприетите от властите мерки нито са довели до връщането на децата, нито – до установяването на някакъв смислен контакт с оглед възстановяване на отношенията между тях. Поради това Съдът установява нарушение на чл. 8 в случаите на първите трима жалбоподатели.

По отношение на четвъртия жалбоподател съдът констатира, че той не е представил в пълнота всички факти, подкрепени със съответните документи. Наред с това е констатирано, че  за разлика от предходните жалбоподателки той  дълги периоди от време въобще не е търсил контакт с дъщеря си, а в други случаи е искал срещи на места, които не са посочени в решението и са били неподходящи за нея с оглед възрастта й. Освен това  жалбоподателят се е опитвал да установи контакт с детето не в дните, определени в съдебното решение и е настоявал пред съдебния изпълнител последният незабавно да му предаде детето или да наложи глоба на майката. Освен това  за някои от случаите, в които той не се е видял с детето си, не може да бъде приписана вина или бездействие от страна на властите, тъй като той само ги е информирал, че не е успял да установи контакт, а провалът за подобна среща не е в резултат на неефективно сътрудничество от тяхна страна.От своя страна, вместо да се съобрази с препоръките на социалните служби и да проявява усилия, за да се среща с детето си редовно, жалбоподателят отказва да приеме присъствието на майката по време на тези срещи. След преценката на всички доводи Съдът намира, че в конкретния случай не може да се приеме, че властите не са действали своевременно и по подходящ начин, за да му гарантират упражняването на родителски права и намират, че оплакването по чл. 8 е неоснователно.

Съдът не намира основание да се  произнесе самостоятелно по оплакването по чл. 13.

………….

Чл.  8§1 (право на неприкосновен семеен живот (грижи за дете) – липса на съгласие на родител за пътуване в чужбина на малолетно дете)+чл. 13 във вр. с чл. 8.

Dimova and  Peeva v. Bulgaria (no 20440/11), 19 january 2017

Жалбата е по повод отказ на българските съдилища да разрешат на едно дете да замине в чужина заедно с майка си без съгласието на неговия баща.

Жалбоподателките са майка и дъщеря. През 2008 г., когато детето е на 3 годинки, майката се развежда с бащата, като родителските права са предоставени на нея. През март 2009 г. тя отправя искане до Варненския районен съд да й даде заместващо съгласие, за да замине с детето си в Обединеното кралство и да заживее с него там, защото  има сериозна връзка с българин, който се е установил и живее постоянно в страната, и за когото тя има намерение да се омъжи. През октомври с.г. съдът отказва да удовлетвори молбата й, намирайки, че това не е в най-добря интерес на детето. Решението е обжалвано пред окръжния съд, който уважава молбата й. ВКС отменя решението след жалба на бащата през декември 2010 г. и отказва да даде заместващо съгласие вместо бащата детето да замине без неговото съгласието   в чужбина, тъй като подобно разрешение може да бъде дадено само за ограничен период от време и за точно определени дестинации и само, ако това е в най-добрия интерес на детето. Касационната инстанция отбелязва, че майката не е представила никакви гаранции  както относно това – къде ще бъде отведено детето, така и за начините, чрез които ще бъдат осъществявани неговите контакти с бащата. Съдът посочва важен аргумент за решението си – обстоятелството, че майката не е поискала да бъде променен режимът на срещите между бащата и детето след като е имала намерение да се засели в Обединеното кралство. През декември 2011 г. първата жалбоподателка се омъжва в България за своя приятел и няколко дни по-късно бащата на детето дава изричното си писмено съгласие детето да отпътува зад граница, за да заживее и учи там. След своето заминаване втората жалбоподателка поддържа постоянни контакти с баща си по телефон и скайп, а през летните ваканции е с него.

Повдигнатото оплакване по чл. 8 е свързано с отказа на националните съдилища да дадат разрешение за пътуването на детето без ограничения при съгласието от страна на неговия баща, тъй като по този начин е било нарушено тяхното право на неприкосновен личен и семеен живот.

Съдът отбелязва, че релевантната национална и международна пратика са обобщени в неговите две решения по подобни български дела –  Penchevi v. Bulgaria, no. 77818/12, §§ 25-39, 10 February 2015, and Lolova and Popova v. Bulgaria (dec.), no. 68053/10, 20 January 2015. Съгласно принципите, изведени там, не е негова задача да замества националните съдилища в преценката им дали и кога да предоставят такова съгласие, а по-скоро да направи преценка доколко те са направили задълбочено проучване на цялата ситуация и дали са взели предвид редица фактори – от емоционален, психологически, материален и медицински характер и доколко тази преценка е била пропорционална с оглед интересите на всички страни, но най-вече – изхождайки от най-добрия интерес на детето.

Съдът разграничава ситуацията в настоящия случай от тази по делото Пенчеви, посочвайки, че тук става въпрос за намеса в правата само на първата жалбоподателка (на майката), защото отказът на ВКС да даде съгласие детето да отпътува с нея е направил невъзможен тя да замине в чужбина. От гледна точка на качеството на закона преценката на Съда е, че той е ясен и предвидим, както и че намесата е преследвала легитимна цел – защитата на правата на бащата. Той не приема оплакването за непропорционалност на намесата в правата на двете жалбоподателки, защото изискването на закона детето да пътува в чужбина със съгласието на двамата родители е средство да се гарантира защитата на родителя, чието дете може да бъде отвлечено от другия родител. Такава мярка според него не е непропорционална. Наред с това, за разлика от Пенчеви, в настоящия случай ВКС не просто се е позовал на постоянната си утвърден практика, според която е въпрос на принципна позиция, че разрешение за пребиваване в чужбина следва да бъде дадено и от двамата родители. В настоящия случай той е анализирал конкретните обстоятелства по делото и е направил преценка за   различните засегнати интереси. Затова и съвсем уместно е преценил, че първата жалбоподателка не е доказала, че може да осигури адекватни материални условия на дъщеря си в Обединеното кралство или че най-малкото – е съществувал източник на доходи, за да се гарантира поне временна стабилност независимо от добрата воля на трета несвързана страна – човекът, за когото  първата жалбоподателка  заявява, че има намерение да се омъжи.

На последно място Съдът намира, че   нито жалбоподателите повдигат оплакване относно   продължителността на производството за вземане на решение за пътуване на детето, нито Правителстото е повдигнало този въпрос, за да бъде този аспект обект на самостоятелен  анализ от гледна точка на  пропорционалността на решението за отказ от пътуване. Поради това не е установено нарушение на чл. 8.

По отношение на оплакването за нарушение на чл. 13 Съдът отбелязва, че не е необходимо да се произнася по чл. 13, доколкото този въпрос е в сърцевината на оплакването по чл. 8.

…………………………………………….

Чл. 8 (право на неприкосновеност на жилището и офиса при претърсване и изземване)+чл. 13 във вр. с чл. 8(наличие на ефективно вътрешноправно редство за защита във вр. с нарушението на чл. 8)

Posevini v. Bulgaria (no 63638/14), 19 january 2017

Жалбоподатели са съпрузи – руски гражданин и гражданка с двойно – украинско и българско гражданство, както и двете им дъщери – украински граждани, които живеят в Пловдив. Те повдигат оплаквания за незаконността на извъреното претърсване и изземване на вещи от тяхното фотографско студио и от дома им, както и че при задържането на първия жалбоподател полицията е употребила непропорционална сила и то е било унизително за него, а по повод всички незаконосъобразни действия на властите жалбоподателите не са разполагали с ефективно вътрешно средство за защита.

През януари 2014 г. френските власти уведомяват българската гранична полиция, че турски гражданин с разрешение за постоянно пребиваване в България, е заподозрян, че пласира фалшиви български документи за самоличност на нелегално пребиваващи във Франция турски граждани. Проследяването на елекронната му поща установило, че той си разменя кореспонденция с лице, което ползва е-мейл услуга, базирана в България. Проверката на българската гранична полиция установява, че съответният електронен адрес принадлежи на първия жалбоподател и неговата фирма. На 4 март с.г. подслушване на френската полиция установява проведен телефонен разговор на турския гражданин с фотографското студио с  жена, говореща на български със силен руски акцент, в който става въпрос за получаването на две снимки. На 10-11 март този гражданин е задържан с автомобила си, пътуващ от България, при влизането му на френска територия. У него са открити фалшиви български лични карти, паспорти и шофьорски книжки. На 13 март прокуратурата отправя искане за издаването на разрешения за претърсване и изземване на определени вещи по повод подозрения, че първият жалбоподател подпомага турския гражданин в изготвянето на фалшиви лични документи. Същия ден с три самостоятелни определения съдът разрешава извършването на тези процесуални следствени действия в жилището, фотостудиото и лекия автомобил на първия жалбоподател, като посочва, че претърсването и изземването е наложително с оглед откриването на следи и доказателства във връзка с наказателното производство по повод изготвянето на фалшиви документи за самоличност. На 14 март, когато първият жалбоподател е напускал дома си, той е задържан от двама цивилни и един униформен полицай. Според жалбоподателите тези лица са се държали грубо, поставили са му белезници зад гърба  и са изплашили много децата, след което са обърнали къщата с главата надолу и не са представили никакъв документ за претърсването. Съгласно протокола за претърсване и изземване от жилището са иззети SIM карти, документи за самоличност и други документи, както и електронни документи. Същите действия са предприети и във фотостудиото, откъдето са иззети три   компютъра, две видеокамери, два фотоапарата, няколко флаш памети и пари в брой. Според жалбоподателя на него отново не му е предоставена възможност да се запознае с протокола за претърсване и изземване. От автомобила няма иззети предмети. След това жалбоподателят е откаран в полицията, където е извършен разпит и около 18 часа е освободен. Три месеца по-късно всички иззети вещи са върнати на семейството. През юли 2014 г. полицията изпраща делото на прокуратурата с мнение за прекратяване, но то е върнато с указания за доразследване и все още е висящо.

Срещу нито един от жалбоподателите не е повдигнато обвинение.

Съдът обявява за недопустимо оплакването по чл. 3 по повод поведението на полицията при извършването на претърсване и изземване, тъй като намира, че не са били изчерпани вътрешните средства за защита – иск по чл. 1 от ЗОДОВ, в какъвто смисъл е налице съдебна практика от 2014 г.

По повод оплакването по чл. 8 във връзка с извършеното претърсване в жилището и фотографското студио на първия жалбоподател и копирането на електронни файлове от неговите компютри съдът констатира, че тези действия са имали своето основание в действащото законодателство. Следователно, намесата е била „съгласно условията, предвидени в закона“. Що се отнася до преценката за нейната пропорционалност Съдът разграничава настоящия  случай от този на Gutsanovi v. Bulgaria (no. 34529/10, § 221, ECHR 2013, Slavov and Others v. Bulgaria, no. 58500/10, § 145, 10 November 2015; Govedarski v. Bulgaria, no. 34957/12, § 82, 16 February 2016   и Prezhdarovi v. Bulgaria, no. 8429/05, § 45-46, 30 September 2014. В посочените дела разрешенията за претърсване не са били дадени преди самите действия, а непосредствено след извършвнето им са били одобрени от съдия. При това в настоящия  случай тези действия са били продиктувани от наличието на основателно подозрение в извършването на сериозно престъпление. Противно на доводите на жалбоподателите използването на информация, получена чрез СРС (електронно подслушване) само по себе си не поставя под съмнение наличието на основателно подозрение в извършването на престъпление. Наред с това Съдът взема под внимание, че след решението по делото Association for European Integration and Human Rights and Ekimdzhiev v. Bulgaria (no. 62540/00, 28 June 2007 българското законодателство е било променено, за да отговори на изискванията на чл. 8. По повод липсата на по-голяма конкретика в самите постановления за претърсване и изземване съдът констатира, че доста общо е било формулирано какви предмети подлежат на изземване, макар че все пак техният кръг е бил принципно очертан във връзка с характера на  престъплението, в което е бил заподозрян първият жалбоподател, като е предоставена възможност на самите служители да изземват  само предмети, които биха могли да се разглеждат като потенциално свързани с предполагаемото престъпление. Поради това Съдът не установява нарушение на чл. 8  във връзка с извършеното претърсване и изземване  на вещи от жилището и студиото на жалбоподателите. В тази си част решението е взето с два гласа против, като в своите особени мнения съдиите изтъкват твърде общата формулировка на постановленията за претърсване и изземване, които не са съобразени и с професионалната дейност на жалбоподателя. Обстоятелството, че съмненията за извършеното престъпление не са свързани с незаконни доходи, че в разрешението на съда няма нищо изрично  в тази насока,  а са иззети парични средства, дава допълнителни аргументи на съдиите да считат, че според тях е било допуснато нарушение на чл. 8.

Що се отнася до оплакването, че полицията е копирала голям обем информация от компютрите на първия жалбоподател, Съдът отбелязва, че той самият е предоставил доброволно паролата си, за да опровергае подозренията срещу себе си в извършване на престъпление. Обстоятелството, че е бил с белезници и е бил отведен в полицията съвсем не водят до извода, че му е бил оказан натиск, за да предостави паролата си. Ето защо това оплакване е намерено за необосновано.

Макар че не е установено нарушение на чл. 8 във връзка с извършеното претърсване и изземване на предмети от жилището и дома на жалбоподателите, съдът намира, че няма пречка да анализира оплакването за липсата на ефективно вътрешно средство за защита по повод тези действия, когато оплакванията са във връзка с начина, по който са осъществени. Възможността да се иска налагането на дисциплинарна отговорност на полицаите, участвали в претърсването, заради неприемливите способи, по които те са го извършили, не представлява ефективно средство за защита според Съда. Ефективно би било такова средство, което би им предоставило възможността да оспорят законосъобразността на претърсването и изземването и да получат съответната компенсация, ако то е било незаконосъобразно. Доколкото все още такова не съществува в българското законодателство, Съдът установява нарушение на чл. 13 във вр. с чл. 8.

………………………………………………

ЧЛЕН 9 – свобода на мисълта, съвестта  и религията

чл.9 (свобода на изповядване на религията) във връзка с чл. 11 (свобода на сдружаването)

Metodiev et autres c. Bulgarie (Requête no 58088/08), 15 June 2017

Жалбата е подадена от 31 български граждани, които принадлежат към мюсюлманската общност на  Ахмадиите – едно от религиозните разклонения на сунитите. През февруари 2007 г. 10 лица, от които деветима са жалбоподатели, решават да създадат ново религиозно сдружение на ахмадиите и да установят своето седалище в гр. Сандански. Другите 22 лица се включват в него по-късно. На 26 февруари 2007 г. първият жалбоподател депозира молба до СГС за регисриране на ново религиознон сдружение въз основа на Закона за вероизповедянията. Съдът изисква становище от Дирекцията на изповеданията. На 31 май 2007 г. съдът отказва да регистрира сдружението, като се обосновавав с мотиви, основаващи се на становището на Дирекцията по вероизповеданията, че движението на ахмадиите се разграничава от мюсюлманската религия и че за ахмадиите е присъща една голяма религиозна нетолерантност. Те отричат модерността, привърженици са на полигамията и са приемани като мюсюлманска секта. Съдът посочва още, че в устава на сдружението не са конкретизирани неговите вярвания, а са възпроизведени целите и дейностите, регламентирани в Закона за юридическите лица с нестопанска цел. Той отбелязва наред с това, черегистрирането на това религиозно сдружение би могло да предизвика разцепление (схизма) в мюсюлманското изповедание.

Това решение е обжалвано пред апелативния съд, който го оставя в сила. ВКС оставя жалбата без уважение, като обръща внимание, че Законът за изповеданията изисква точно формулиране на вярванията и ритуалите на религиозните сдружения с цел да бъдат те разграничавани едно от друго и да се избягва противопоставяне на религиозните общности.

Съдът констатира, че намесата в правата на жалбоподателите  е била предвидена в закона и че е преследвала легитимна цел –  да защити публичния ред, както и правата и интересите на другите.

Европейският съд  обръща внимание на това, че ВКС е посочил като  единствен мотив за своя отказ да отмени решенията на долните инстанции – липсата на достатъчно точни и конкретни формулировки на вярванията и ритуалите на ахмадиите в техния устав, което не съответства на нормите на ЗВ, целящи да разграничат отделните религиозни общности и да избягнат конфронтация между тях. Той посочва, че самото наименование на сдружението е показвало съвсем точно и ясно, че то принадлежи към общността на Ахмадиите. Националните юрисдикции никъде не са посочили, че наименованието би могло да доведе до объркване. В устава на сдружението е било записано, че то принадлежи към движението на Ахмадиите в Исляма и че изповядва вярванията и стойностите на своите сподвижници. Според Съда обаче, в закона не се съдържат специфични норми, които да уреждат  каква степен на конкретност на вярванията и ритуалите на култа и каква специфична информация трябва да се съдържа  в изложението на молбата за регистрация и че на практика подобн изисквания, поставени от ВКС  биха довели до отказ от регистрация на всяко едно религиозно сдружение, което има доктрина като друго, вече регистрирано и действащо. Подобно разбиране би могло да има за последица  съществуването само на една религиозна общност, изповядваща един култ и да  я наложи на вярващите.

Съдът напомня, че свободата на религията изключва по принцип намесата на държавата в преценката на легитимността на религиозните вярвания или начините на тяхното изразяване.  В едно демократично общество не е необходимо държавата да предприема мерки, за да гарантира, че религиозните общности  са или ще останат  под едно единно ръководство. Държавата трябва да остане неутрална. Ролята на властите не е в това да предприемат мерки , които са в състояние да привилигироват една религиозна общност в ущърб на друга, нито да създава пречки, елиминирайки по този начин плурализма, а да осигури толерантност между отделните противопоставящи се групи. Съдът подчертава, че уставът на асоциацията е конкретизирал, че култът принадлежи към движението на ахмадиите в  Исляма и изразява вярванията  и основните ценности на своите сподвижници. Националните юрисдикции са приели, че това описание не е  достатъчно. Европейския съд отбелязва , че Законът за вероизповеданията не съдържа специфични норми, посочващи в каква степен на конкретност трябва да бъдат описани вярванията и ритуалите на съответния култ в неговия устав. По информация на Съда в никъв  друг акт не се съдържа подобна регламентация.

Съдът достиа до заключението, че твърдяната липса на такова точно описание на вярванията и ритуалите на една религиозна  асоциация в нейния устав не е от такова естество, че да оправдае отказа за регистрация, който не е бил „необходим в едно демократично общество“.

…………………………………..

чл.9 (свобода на изповядване на религията) във връзка с чл. 11 (свобода на сдружаването)

Genov c. Bulgarie((Requête no 40524/08), 23 mars 2017

През януари 2007 г. седем души провеждат събрание и решават да създадат ново религиозно сдружение –Международно общество за Кришна съзнаниеСофия, Надежда“,а жалбоподателят е избран  за негов председател. От  1991 г. като църква (надлежно регистрирана по ЗВ) в София действа  клонът  на „Межународната асоциация за Кришна съзнание“ със седалище в Индия, който е пререгистриран през 2003 г.

През март 2007 г. жалбоподтелят депозира  пред СГС молба с искане новото сдружение да бъде регистрирано като църква. Дирекцията по вероизповеданията дава становище, че вярванията на това сдружение не се различават от тези на вече регистрираната през 1991 г. църква. Съдът отхвърля молбата на жалбоподателя с мотива, че името на сдружението   приличало на вече регистрираното, че уставът му бил идентичен и че декларираната цел – да бъде променена организацията на вече регистрираната асоциация – създава риск от разцепление в лоното на всички привърженици на Асоциацията. Апелативният съд оставя в сила решението на СГС.

Жалбоподателят сезира ВКС. Жалбата е оставена без уважение. Касационната инстанция посочва, че ЗВ   предвижда две хипотези за регистриране на ново сдружение като църква. Първата е по чл. 15, ал. 2, която изрично забранява регистрацията на две изповедания с едно и също наименование и с едно и също седалище. По мнението на касационната инстанция нормата забранява регистрацията на нова асоциация, практикуваща същия култ като този, който вече е регистриран, още повече, че такава е била и декларацията на учредителите на асоциацията, а наред с това  наименованието е почти идентично с това на вече регистрираната църква,  и заявено седалище е в един и същ град. Според ВКС не е налице църква, която да е различна от вече регистрираната.

Колкото до   втората възможност, уредена в чл. 20 на ЗВ (регистрирането на клон на вече съществуваща църква), нормата не може да намери приложение, тъй като седалището, макар и ситуирано в един определен жилищен квартал, не е различно от града , в който е регистрирана вече съществуващата църква, а наред с това подобна регистрация е допустима само по искане на църквата-майка.

Съдът отбелязва, че отказът да бъде регистрирана асоциацията като църква я е лишил от редица права –  тя не е могла да придобие статут на  юридическо лице, да придобива и наема имущество, да има банков сметки   и да действа като църква, манифестирайки открито своята дейност, съгласно действащото законодателство.Първият извод на съда е, че отказът да бъде регистрирана асоциацията като църква представлява  намеса  в нейните права, гаратирани от чл. 9 и интерпретирани в светлината на чл. 11 от Конвенцията.

Вторият въпрос, върху който насочва анализа си Съдът, е дали е била оправдана намесата. Той констатира, че тя  се е основавала на действащия закон. (т.е. отговаря на изискването „предвидена в закона“). Наред с това е преследвала легитимна цел – да се избегне въвеждането в заблуждение на привържениците на сходните култове с едни и същи вярвания и да се гарантира юридическата сигурност, т.е. да бъдат защитени правата и свободите на другите.

Третият елемент, който е анализиран, е свързан с критерия „необходим в едно демократично общество“. Съдът приема, че изискването да се избягва наличието на сходни наименования с цел да се разграничават отделните сдружения по принцип би могло да се приеме като оправдано ограничение на правото асоцацията свободно да избира своето име. Той отбелязва, че двете наименования не са били съвсем идентични, а и националните юрисдикции не са дали никакви указания на жалбоподателя по какъв начин да промени името си, за да отговаря на изискванията на закона.Освен това, според официално писмо на Дирекцията за вероизповеданията, през 2008 г. са били регистрирани 3 презвитериански църкви, 3 лютерански църкви и 11 баптистки (напр. Баптистка църква „Надежда“, Баптистка църква „Добра надежда“, Независима баптистка църква и др.п.)

Според Съда това не е бил основният мотив за отказ от регистрация. ВКС е тълкувал чл. 15, ал. 2 от ЗВ като забраняващ регистрацията на всяка една църква, чиито вярвания са подобни на вече регистрирана църква. В тази връзка той отбелязва, че това на практика означава забрана за регистрация на всеки нов култ, чиято доктрина е идентична с тази на вече съществуващ култ. Подобна позиция би могла да има за последица   съществуването само на една религиозна асоциация, покрепяща една религиозна доктрина и принуждаването на вярващите да се присъединят именно към нея. Така преценката за идентичния или неидентичния характер на вярванията се прави от съда вместо от самата религиозна общност.Да се налага на жалбоподателя да практикува вярванията си в рамките на вече регистрирана организация с мотива, че според мнението на националните власти нейните вярвания били идентични с тези на вече регистрираната църква, не изглежда необходимо и пропорционално в едно демократично общество в преследването на легитимната цел да бъдат раграничавани от обществото различните религиозни сдружения. (§46) За Съда е без значение, че искането за създаване на нова религиозна организация е било предшествано от разцепление във вече съществуващата Асоциация. Жалбоподателят не е могъл и да регистрира клон на вече създадената църква, в същия град, а освен това подобно действие  защото е било от компетентността на самото юридическо лице-майка.От тази гледна точка близостта на вярванията и ритуалите между двете асоциации в никакъв случай не е основание да оправдае отказа от регистрация на асоциацията на жалбоподателя.  Изводът на Съда е, че това представлява неоправдана намеса в свободата на изповеданията и на сдружаването, гарантирани от чл. 9 и 11.

…………………………………………………………………

ЧЛЕН 10 – свобода на изразяването на мнение

чл.10(свобода на изразяване)

Karzhev v. Bulgaria (Application no. 60607/08), 7 September 2017

В периода 2005-2006 г. жалбоподателят е ръководител на Софийската районна прокуратура. По това време той влиза в конфликт с някои от прокурорите  там, измежду които са Б.К. и Г.Ч. Жалбоподателят напуска прокуратурата през 2006 г. по собствено желание Скоро след това е назначена проверка  на неговата дейност като административен ръководител. В определената за това комисия са включени и Б.К. и Г.Ч.   На 12 октомври 2006 г. националният ежедневник „Труд“ публикува интервю с жалбоподателя, в което той заявява, че цял живот се е борил с престъпността, опитал се е да победи мафията в прокуратурата  и  се е провалил, поради което и понася последиците – да бъде проверяван точно от тези прокурори, които са се противопоставили на неговите методи на работа, чрез които се е повишила ефективността на дейността на прокуратурата.

През 2007 г. по тъжба на  Б.К. и Г.Ч. е образувано частно наказателно производство срещу жалбоподателя за обида на осн. чл. 148, ал. 1 във вр. с чл. 146от НК. Районният съд оправдава жалбоподателя, но Пловдивският окръжен съд (подсъдността на делото е определена в този съдебен район) намира, че жалбоподателят е извършил инкриминираното деяние. Жалбоподателят е освободен от наказателна отговорност, но му е наложена административна санкция глоба в размер на 1000 лв и е  осъден да заплати като обезщетение за неимуществени вреди на всеки един от тъжителите по 5 000 лв. През 2008 г. жалбоподателят заплаща общо 14 826 лв(включващи и лихвите от датата на предявяване на исковите претенции).

Жалбоподателят повдига оплаквания по чл. 10, 6§1 и чл. 13. Съдът приема, че в случая е подходящо да разгледа оплакванията само в светлината на чл. 10.

Съдът в решението си отбелязва, че централният въпрос, който се поставя  в настоящия случай е да се установи дали намесата в свободата на изразяване, която е била предвидена в закона, „е необходима в едно демократично общество“ – т.е.  дали тя е съответствала на належаща обществена нужда, дали е пропорционална на преследваната легитимна цел и дали основанията, посочени от националните органи са били уместни и достатъчни(Janowski v. Poland [GC], no. 25716/94, § 30, ECHR 1999‑I).

Що се отнася до границите на приемливата критика, те са по-широки по отношение на държавните служители, отколкото на частните лица. Разбира се, че един държавен служител има право на защита на репутацията си, но изискванията на тази защита трябва да бъдат противопоставени на интересите от един открит дебат  по политически и социални проблеми, защото ограниченията на свободата на изразяване трябвада са тълкувани по един ограничителен начин. (Janowski, cited above, § 33, and Nikula v. Finland, no. 31611/96, § 48, ECHR 2002‑II)

Европейският съд констатира, че жалбоподателят е наказан заради няколко фрази, изречени от него в интервюто му, които фигурират в тъжбата на частните тъжители:  „Опитвах се да победя мафията в прокуратурата“;Най-нездравите елементи в прокуратурата„; „Много парчета боклук излязоха на повърхността … сега ме смазаха„, „прокурор Рушветчийски“. Според Пловдивския окръжен съд, който осъжда жалбоподателя, тези изрази са навредили на честта и достойнството на Б.К. и Г. К. и са провокирали в тях „чувство на унижение“. Европейският съд обаче отбелязва, че  окръжният съд, съсредоточен върху спорните изрази, е изгубил поглед от общото съдържание на интервюто на жалбоподателя. Тези реплики са били изречени, докато  той е обсъждал предполагаемата корупция в прокуратурата и    усилията от негова страна да се бори с нея. Той обсъжда наред с това работата на прокуратурата, която е ръководил,  методите, които е въвел, увеличената ефективност на службата, както и проблемите, с които се е сблъскал, и ревизията на работата му, извършена от комисия,  включващо прокурори, с които е бил в конфликт, като Б.К. и Г. К.  Съдът отбелязва, че действително жалбоподателят е използвал твърде „агресивни“ думи и езикът е бил  „неприятен“, както и че е назовал и  критикувал  някои от опонентите си. Независимо от това, Съдът счита, че като цяло интервюто му е част от дебат по въпроси от значителен обществен интерес и не е представлявало, както твърди правителството,  безсмислена обида срещу частните тъжители. Затова  изявленията на жалбоподателя по принцип изискват висока степен на защита съгласно член 10 от Конвенцията (Steel and Morris v. the United Kingdom, no. 68416/01, § 88, ECHR 2005-II).

Окръжният съд не е преценил твърдяната тежест на поведението му във връзка с неговото право на свобода на изразяване и не е посочил конкретни причини, сочещи необходимостта от налагане на санкция. Той не е направил опит да обясни факта, че оспорваните твърдения са били главно насочени към   дебат със значителен обществен интерес. Той също така не е взел предвид , че по отношение на държавните служители, включително прокурорите, границите на приемливите критики трябва да бъдат по-широки, отколкото по отношение на частните лица, вместо да прилага вътрешното право, което третира служебнното положение на жертвата на предполагаемо обида като автоматично утежняващо обстоятелство ( например Bozhkov v. Bulgaria (no. 3316/04, § 44, 19 April 2011).

Освен това, националните съдилища не преценяват дали оспорваните изявления представляват оценъчни съждения  и дали са налице достатъчно „фактически основания“ за такива преценки (вж. например Morice v. France [GC], no. 29369/10, §§ 155‑157, ECHR 2015) .

Съдът отбелязва освен това, че няколко дни след публикуването на обжалваното интервю на жалбоподателя същият вестник публикува позицията на B.K. и Г. К., които упражняват правото си на отговор.

На последно място, в решението е отбелязано, че жалбоподателят е бил осъден да заплати една немалка сума като глоба и обезщетение за неимуществени вреди. Макар и той да не е посочил как това се е отразило на финансовото му състояние, според Европейския съд тази непропорционална санкция му е  била наложена  без достатъчна обосновка или подходящ анализ на различните интереси, за които става въпрос.

Горепосочените съображения са достатъчни, за да позволят на Съда да заключи, че намесата в правото на жалбоподателя на свобода на изразяване не е била пропорционална на преследваните законни цели и следователно не е „необходима в едно демократично общество“, както се изисква от член 10 от конвенцията.

Европейският съд присъжда на жалбоподателя обезщетение за имуществени вреди в размера, в който той е бил осъден да заплати като санкция и обезщетение на частните тъжители. Той намира, че установеното нарушение на чл. 10 от Конвенцията е достатъчно за причинените му неимуществени вреди.

………………………………………………………………..

ЧЛЕН 11 – свобода  на събранията и сдружаването

Чл. 11 (свобода на дружаването)

Union nationale turque et Kungyun c. Bulgarie (Requête no 4776/08), 8 June 2017

Жалбоподатели са една асоциация – Национално турско обединение и Мендерес Мехмет Кюнгюн, който е основател и председател на тази организация.

През 2006 г. г-н Кюнгюн обявява намерението си да създаде асоциация, която да насърчава правата на мюсюлманското малцинство в България. В резултат на това в пресата се появяват няколко враждебни публикации, в които са критикувани цалите на асоциацията и се посочва, че жалбоподателят иска да създаде турска етническа партия и че той получава финансиране от чужди секретни служби.

През май 2006 г. жалбоподателят и още петима учредители депозират молба за регистрация на асоциацията пред Пловдивския окръжен съд. Тази молба е отхвърлена с мотива, че една от целите на асоциацията, посочена в устава й, е политическа, а съгласно българската конституция само политическите партии имат право да осъществяват политическа дейност. Освен това в основните й цели не могат да фигурират  търговски дейности, тъй като това е обединение с нестопанска цел. В решението на съда е посочено наред с това, че в устава не са ясно посочени представителните органи на асоциацията.

Решението е обжалвано пред Апелативния съд, който оставя жалбата без уважение. Съдът посочва, че наименованието на сдружението не трябва да е подвеждащо и да противоречи на добрите нрави, а избраното наименование – Национално турско обединение  навежда на идеята за съществуването на турска нация в България. От това се подразбира, че то има сепаратистки цели.

Решението на Пловдивския апелативен съд е обжалвано пред ВКС. Тази жалба е оставена без уважение. В своето решение касационната инстанция приема, че политическите цели, посочени в устава,  могат да бъдат постигнати само от една политическа партия. Становището на касатора, че целите могат да бъдат постигнати чрез един граждански контрол върху действията или бездействията от политически характер не са споделени от съда. ВКС не приема и аргумента на г-н Кюнгюн, че партията ДПС упражнява пълен контрол върху властите в регионите със смесено население и затова създаването на тази асоциация е акт на политическа воля за противопоставяне на българския етнически модел. ВКС заключава, че целите на асоциацията са несъвместими с чл. 44 от Конституцията и въпреки прокламираната  интеграция на лицата от турския етнос и демонополизирането на турската общност, волята на основателите на асоциацията е да отхвърлят българския етнически модел, който е доказал своята ефективност. Това представлява опасност за етническия мир и създава риск да навреди на сигурността на страната.

Европейският съд отбелязва, че националните съдилища никъде в своите решения не споменават за  действия на сдружението или на негови членове, които да са извършени и да са в състояние да застрашат териториалната цялост или политическото единство на нацията, нито пък да е била употребена реч на омразата или такава, която да подбужда към насилие. Освен това той посочва, че съдилищата разполагат с редица правомощия, ако са налице подобни действия – да разпоредят заличаванеето на една асоциация, ако тя извършва дейности, портиворечащи на Конституцията, закона или морала. Наличието на едно предположение, че асоциацията би била в състояние да извърши такива дейности не оправдава отказа за нейната регистрация.

Затова ЕСПЧ намира, че отказът да бъде регистрирана асоциацията-жалбоподател „не е бил необходим в едно дебократично общество“ и представлява нарушение на чл. 11 от Конвенцията.

……………………………………………………………….

ПРОТОКОЛ 1

чл. 1 от Протокол 1 – право на мирно ползване на собствеността

чл. 1 от Протокол 1(право на мирно ползване на собствеността)+ чл. §1(неизпълнение на съдебно решение)+чл. 13 във вр. с чл. 6§1 и чл. 1 от Протокол 1

/случай, подобен на Basarba OOD v. Bulgaria, no. 77660/01, §§ 18-22, 7 January 2010 – (чл. 35 ат ЗППДОбП(отм.)

Velkova v. Bulgaria (Application no. 1849/08), 13 July 2017

През 1993 г. жалбоподателката в качеството й на ЕТ сключва договор за наем с общинска фирма в гр. Кърджали, по силата на който се ангажира да открие магазин в търговския център на града. Срокът на договора е удължаван многократно, докато през 1996 г. тя отправя искане до Община Кърджали на осн. чл. 35 от ЗППДОбП (отм.) да закупи  първия етаж в този търговски център. През февруари 1997 г. тя е уведомена, че Общинският съвет отказва да приема предложението й. Този отказ е обжалван пред Окръжния съд, който го отменя. Той установява, че спорните помещения представляват самостоятелно обособени обекти  (както в техническо отношение, така и според заоконовите изисквания)и могат да бъдат предмет на разпоредителна сделка.   Това решение  е оставено в сила от ВАС на 18.02.2005 г.  Междувременно през май 2001 г. кметът изпраща уведомление до жалбоподателката, че прекратява договора й за наем от 1993 г., а месец по-късно е издадена заповед за освобождаване на помещенията, чието изпълнение е спряно от съда. През септември 2001 г. е издадена повторна заповед и преди влизането й в сила представители на общината принудително влизат в помещенията и изгонват жалбоподателката от тях, но прокуратурата отказва да се намеси. Този отказ е оставен в сила от по-горестоящите прокуратури. След решението на ВАС от февруари 2005 г.  жалбоподателката отправя искане до общинския съвет да започне процедура по приватизация на първия етаж от търговския център, но не получава отговор на искането си. Тя сезира окръжния прокурор, който отказва да образува наказателно производство с мотива, че решението е взето от колективен орган. През април 2006 г. Общинският съвет взема решение да открие процедура по приватизация в полза на жалбоподателката, но на част от първия етаж на спорния обект. Следва   процедура по оценка на помещенията и няколко експертизи, според които   е трябвало първо да се раздели този първи етаж на отделни обекти и едва след това да се започне процедура по приватизация.През юли 2008 г. Общинският съвет упълномощава кмета да открие процедура по приватизация в полза на жалбоподателката по отношение на част от първия етаж. През 2008 г. тя обжалва мълчаливия отказ на общинския съвет да й продаде целия първи етаж. Окръжният съд оставя без уважение жалбата като недопустима, приемайки, че не е налице нов мълчалив отказ. Съдът констатира, че общината не е изпълнила съдебното решение за откриване на процедура по приватизация на целия първи етаж. Това решение е оставено в сила от ВАС.Междувременно жалбоподателката успява да закупи част от първия етаж на търговския център през 2008 г. Тя завежда иск и на осн. чл. 1 от ЗОДОВ, но той е отхвърлен, тъй като според АССГ тя не е доказала какви вреди са й били нанесени от неизпълнението на съдебното решение. Това решение е оставено в сила от ВАС. Едва през 2013 г. общинските власти продължават процедурата за приватизация за останалата част от търговския център и през август 2014 г. жалбоподателката купува и останалата част от първия етаж на търговския център.

Правителството излага няколко довода за недопустимост на жалбата – а/ не били изчерпани вътрешните средства за защита, предвидени в АПК;б/делото по ЗОДОВ било заведено формално и без всякакви аргументи; в/ не бил спазен 6-месечният срок, тъй като трябвало да се приеме, че той започва да тече два месеца след постановяване решението на съда, в които общината е длъжна да изпълни съдебното решение;г/ имало злоупотреба с правото на жалба, тъй като властите били изпълнили изцяло съдебните решения.

Съдът разглежда поотделно всяко едно от възраженията и ги намира за неоснователни. Във връзка с неизчерпване на средствата за защита по АПК той се позовава на решението си по делото Dimitar Yanakiev v. Bulgaria( no. 50346/07, 31 March 2016) и напомня, че много след влизането в сила на новия АПК, едва през 2011-2012 г. предвидените възможности в раздели IV и VI на глава  V са признати за ефективно вътрешно средство за защита, докато жалбата е депозирана през 2008 г.Колкото до производството по ЗОДОВ, макар и то по принцип да представлява ефективно вътрешно средство за защита, в случая жалбоподателят го е изчерпил. Относно това, че в крайна сметка жалбоподателката е постигнала целения резултат, Съдът отбелязва, че това е станало едва 9 години след окончателното решение в нейна полза и националните съдилища не са признали, че правата й са били нарушени, поради което тя не е изгубила качеството си на жертва. С оглед на това той не намира за основателно и възражението, че е налице злоупотреба с правото на жалба. Във връзка с възражението за преклудирано право на жалба поради изтичане на 6-месечния срок, Съдът констатира, че жалбоподателката е изчакала властите да изпълнят решението, още повече, че този срок не е преклузивен.

Във връзка с оплакването по чл. 1 от Протокол 1 Съдът се позовава на генералните си принципи, изведени в неговото решение по делото Burdov v. Russia (no. 2), (no. 33509/04, § 99, ECHR 2009), както и на решението по делото Stamova v. Bulgaria no. 8725/07, § 67, 19 January 2017 относно наличните компенсаторни средства за защита при неизпълнение на съдебно решение.

Съдът отбелязва, че жалбоподателкато по настоящото дело е предявила иск за имуществени и неимуществени вреди. Макар че делото й е било разгледано на две инстанции, на всяко ниво съдът е констатирал, че жалбоподателката не е доказала със сигурност, че е претърпяла вреди в резултат на забавеното изпълнение на окончателното решение. По-конкретно нейното искане за парични обезщетения е отказано, тъй като не било ясно дали откриването на процедура за приватизация би довело до това жалбоподателката да се съгласи с условията и действително да купи имота, а молбата за неимуществени вреди е била отхвърлена, тъй като тя не е   представила доказателства за емоционално страдание.

Съдът отбелязва, че по времето, когато националните съдилища са направили тези констатации, по-специално към момента на приключване на производството за обезщетение през 2010 г. , жалбоподателката успешно е изкупила част от дължимото . Въпреки това административните съдилища са отхвърлили искането й за парично обезщетение главно въз основа на несигурността, че тя действително щяла да изпълни необходимите стъпки от своя страна, за да се осъществи продажбата. При този подход националните съдилища не са успели да се справят със специфичните аспекти на нарушението по Конвенцията, а именно – прекомерното забавяне на изпълнението на окончателното решение.  Докато Съдът не подценява трудностите при оценката на вредите в резултат на загуба на печалби и възможности,  той намира, че подходът, възприет от националните съдилища в настоящия случай, е твърде строг.   По същия начин и подходът им по отношение на установяването на това дали е претърпяла неимуществени вреди   не се придържа към особено силната презумпция за дългите закъснения при изпълнението на окончателните съдебни решения.Затова е установено нарушение на чл. 1 от Протокол 1.

С оглед на гореизложеното, Съдът намира, че въпреки че съществуващото средство за защита съгласно член 1 от ЗОДОВ от 2006 г. по принцип би могло да предостави на жалбоподателката правна защита във връзка с жалбите й по член 6 § 1 от Конвенцията и член 1, от Протокол № 1, случаят не е такъв при обстоятелствата по настоящото дело. Поради това не е имало ефективно средство за защита на жалбоподателката във връзка с жалбата й. Поради това е налице нарушение на член 13 във връзка с чл. 6§1 и чл. 1 от Протокол 1.

…………………………………………

чл. 1 от Протокол 1 (лишаване от собственост)

/проблеми, произтичащи от земеделска реституция по ЗСПЗЗ – подобна на Tomov and Nikolova v. Bulgaria, no 50506/09, 21 July 2016)

Krasteva and Others v. Bulgaria (Application no. 5334/11), 1 June 2017

Жалбата е свързана с проблемите, възникнали при прилагането на ЗСПЗЗ във връзка със земеделската реституция и конкуренцията на правото на собственост, която възниква между различните категории собственици.

Жалбата е подадена от четири жалбоподателки от гр. София. Втората и предшествениците на другите три през 1968 г. купуват от тогавашно ТКЗС 953 кв.м., находящи се в района на настоящата столична Община Витоша.  Те упражняват необезпокоявано правото си на собственост повече от 30 години – до 2002 г. На 10 май 2002 г. наследници на някогашен собственик, чиито земи са били включени в ТКЗС през 1945 г., предявяват срещу жалбоподателките ревандикационен иск. Те претендират, че имотът им е възстановен от поземлената комисия на 27.12.1999 г. и твърдят, че на основание чл. 10, ал. 13 от ЗСПЗЗ (съгласно който на възстановяване подлежат и тези земи, които са били продадени от ТКЗС или ДЗС на трети лица). В първоинсатнционното производство СРС отхвърля исковата претенция, но следващите две инстанции – СГС и ВКС в своите решения приемат, че решението на поземлената комисия е било достатъчно, за да признае ищците като собственици. СГС приема, че при наличието на два титула за собственост, с каквито разполага всяка една от страните чл. 10, ал. 13 дава предимство на бившите собственици. Решението на въззивната инстанция от 5 ноември 2009 г. е оставено в сила от ВКС на 18 юни 2010 г. Скоро след това жалбоподателките предават владението на наследниците на някогашните собственици.

Пред Съда те повдигат оплакване, че са били несправедливо лишени от собственост без да получат каквото и да било обезщетение.

Съдът посочва, че това дело е подобно на делото Tomov and Nikolova и използва същия стандарт и аргументи, които е приложил там. Той най-напред констатира, че е налице намеса от страна на държавата в правото на собственост на жалбоподателките. Съдът заключава, че  те са били лишени от тяхната собственост по смисъла на второто изречение на чл. 1 от Протокол 1. За да бъде такова лишаване оправдано, то трябва да бъде законосъобразно, да е в интерес на обществото и да постига справедлив баланс между интересите на общността и на отделния индивид.

Според Съда намесата в правото на собственост на жалбоподателите не може да се разглежда като попадащо в обхвата на легитимните цели,  тъй като тя представлява значително отклонение от своя преходен характер, както вече е установил това в случаите  Tsonkovi v. Bulgaria, no. 27213/04, §§ 23-26, 2 July 2009; и Georgieva and Mukareva v. Bulgaria, no. 3413/05, 2 September 2010,§ 37-38.

Освен това, той констатира, че за разлика от реституционния закон ЗВСОНИ, по закона за земеделска реституция не е предвиден никакъв краен срок, в който наследниците на някогашните собственици могат да оспорят титула на собственост на следващите приобретатели. Съдът е удивен и от факта, че за разлика от другия закон, тук въобще не подлежи на изследване въпросът относно добросъвестността на лицата . Чл. 10, ал. 13 автоматично унищожава правнаат сила на договори, сключени преди много години без оглед на това дали имат или не някакъв порок.(§26)

Съдът достига до заключението, че отнемането на собствеността на жалбоподателите е нарушило принципа на правната сигурност, поради което мярката не попада в приложното поле на легитимните цели, каквито са възстановяване на справедливостта и върховенството на закона.

Той отбелязва, че в случаите от групата Великови, по които е достигнал до същия извод, е постановявал, че на жалбоподателите следва да бъде предоставена компенсация, основаваща се на пазарната стойност на загубените от тях имоти. Наред с това болшинството от тези жалбоподатели по принцип са имали достъп до схемите за обезщетение, предвидени в самия закон ЗВСОНИ

Съдът констатира, че законодателството, приложимо в настоящия случай, не съдържа разпоредби относно обезщетяването на лица, попаднали в ситуацията на жалбоподателите. За него това означава, че лишаването на жалбоподателите от собственост, в нарушение на принципа на правната сигурност и без никаква компенсация, е непропорционална мярка. Така той достига до извода, че е допуснато нарушение на чл. 1 от протокол 1.

Доколкото в случая не е възможно да се възстанови ситуацията в предишния си вид преди нарушението и restitution integrum е невъзможно, съдът присъжда на жалбоподателките обезщетение в размер на пазарната стойност на имота им, както и обезщетение за пропунати ползи и за неимуществени вреди.

Преди постановяване на решението Съдът е поискал информация от правителството колко подобни случая са висящи или разгледани от българските съдилища. Според получената информация за периода 2010-2014 г. и то не от всички районни съдилища, между 30 и 50 подобни дела по чл. 10, ал. 13 от ЗСПЗЗ са били разгледани.(§20) Поради което Съдът намира за необходимо да се произнесе и по чл. 46 от Конвеницята, като препоръча на Правителството освен индивидуалните мерки да предприеме и такива от общ  характер.  Още повече, че няма краен период, в който могат да се предявяват такива искове и собствениците на земя , признати за такива по ЗСПЗЗ погат по всяко време да се позоват на разпоредбата на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ.  За да подпомогне   правителство при изпълнение на задълженията му по член 46 § 1 от Конвенцията, Съдът изразява становището, че общите мерки, взети при изпълнението на неговото решение по това дело трябва да включват въвеждането във вътрешното право на обезщетение, което може да гарантира, че лицата, които са загубили собствеността  си на  основание член 10, ал. 13, могат да получат компенсация, която да съответства на  пазарната стойност на отнетия имот.

………………………………..

чл. 1 от Протокол 1(защита на собствеността, зачитане на собствеността)

/дело, подобно на Kirilova and Others v. Bulgaria/

/Решение на комитет/

Basmenkova v. Bulgaria(Application no. 63391/13), Avril 2017

Съпругът на жалбоподателката е бил собственик на част от къща и земя в гр. София, които през 1981 г. са отчуждени във връзка с построяването на метростанция. Със заповед на кмета му е определено като обезщетение тристайно жилище. През 1989 г. съпрузите са настанени под наем в общинско жилище и къщата им е разрушена. С втора заповед на кмета от същата година е индивидуализиран определеният апартамент чрез конкретизирано точното местоположение  – в коя жилищна сграда ще бъде той, какви са неговите граници и площ. През 1993 г. съпругът на жалбоподателката почива. През следващите години тя неколкократно сезира властите с искания да изпълнят издадената от тях заповед, но строителството на сградата въобще не е започнато.

През 2001 г. тя предявява иск срещу общината за  причинени имуществени и неимуществени вреди. С окончателно решение от март 2008 г. ВКС осъжда общината да заплати на жалбоподателката 10 000 лв за неимуществени и 44 320 лв – имуществени вреди – пропуснати ползи поради забавянето  и неизпълнението на строителството за периода 1993-2001 г.

През 2009 г. тя предявява нов иск  за вреди срещу Сталичната община за следващия период – след октомври 2001 г. С окончателно решение ВАС отхвърля иска й, приемайки, че жалбоподателката разполага с правно средство за защита на основание §9(1) от ЗУТ – да иска парична компенсация вместо непостроеното жилище. През 2013 г. Столичната община информира жалбоподателката, че строителството на жилищната сграда, в която е определено да й се предостави апартамент, предстои да започне. През 2014 г. то все още не е започнато.

Съдът отхвърля възраженията на правителството за недопустимост на жалбата поради неизчерпване на вътрешните средства за защита. Той констатира, че жалбата е подобна на решението му по делото Кirilova and Others v. Bulgaria  (nos. 42908/98,  44038/98,

44816/98 and 7319/02,  June 2005), както и на много други подобни, по които  се е произнесъл със  свои последващи решения. Той заключава, че с двете заповеди от 1981 и 1989 г. на съпруга  на жалбоподателката е било признато правото да получи жилище като обезщетение и това негово право не е било оспорено никога, поради което чл.1 от Протокол 1 намира приложение. Продължителното неизпълнение на задължението от страна на общината е квалифицирано като намеса в правото на собственост на жалбоподателката и то се анализира от Съда от гледна точка на общото правило на чл. 1, §1 от Протокол 1. Той подлага на преценка пропорционалността на намесата от страна на държавата в упражняването на това  право и  констатира, че от 1981 г. и до 2014 общината все още не е изпълнила своето задължение (макар че е взет под внимание само периодът след 07.09.1992 г.).Правителството възразява, че жалбоподателката сама е виновна за част от забавянето, тъй като не е поискала парична компенсация вместо да получи жилището. Съдът обаче отбелязва, че за разлика от други подобни случаи при които построяването на съответната  сграда (или сграда, в която да са проектирани и гаражи) въобще е станало невъзможно, в настоящия случай общината не е отменила решението си и не се е отказала от намерението си да построи жилищната сграда, в която е определен и апартаментът, посочен в заповедта за обезщетение.( Petrovi v. Bulgaria [Committee], no. 26759/12, §§ 25-28, 2 February 2017). Поради това жалбоподателката не следва да блъсде упреквана, че не е поискала алтернативно обезщетение. Съдът достига до извода, че цялото забавяне за определеното обезщетение на съпруга на жалбоподателката е по вина на властите и че при всички положения то е прекомерно,а правителството не е представило  обяснения, които да го оправдаят

В случаи като настоящия е задължение на властите да действат своевременно и по подходящ и последователен начин. Вместо това  те доказват, че не  склонни да подпомогнат жалбоподателката. Това несъмнено я е поставило  в състояние на несигурност за това дали и кога  ще получи  обезщетението, на което тя е имала право.   Горното означава, че властите не са успели да  постигнат справедлив баланс между обществения интерес и правата на жалбоподателката, както се изисква по силата на член 1 от Протокол № 1.Затова е установено нарушение на чл. 1 от Протокол 1.

Присъдени са обезщетения за имуществени и неимуществени вреди.

…………………………………

чл. 1 от Протокол 1(лишаване от собственост)

/реституция по чл. 7 ЗВСОНИ ,решение на комитет/

Stefanovi v. Bulgaria (Application no. 65688/12), 30 March 2017

През 1990 г. жалбоподателите (съпрузи и техният син) купуват жилище – държавна собственост., което някога е било национализирано. След приемането на ЗВСОНИ срещу тях е предявен иск по чл. 7 от закона от бившите собственици. С окончателно решение от февруари 2004 г. сключеният договор е прогласен за  нищожен, тъй като районът, в който се е намирал апартаментът бил предназначен за високо строителство над три етажа, а имало забрана за продажба на  жилища в по-ниски сгради. През 2005 г. жалбоподателите предявяват иск срещу Столична община (която се явява субституент на държавата) в качеството й на  продавач на имота. С окончателно решение на ВКС от 12 април  2012 г. исковата претенция е уважена, като съдът приема, че дължимата цена, която ответникът е длъжен да възстанови, е тази, която е била заплатена към датата на продажбата на жилището през 1990 г., а именно – равностойността на около 12  EUR.

Съдът разглежда случая в ветлинта на решението си по делото Velikovi and Others v. Bulgaria (nos. 43278/98, 45437/99, 48014/99, 48380/99, 51362/99, 53367/99, 60036/00, 73465/01, and 194/02, §§ 110‑41, 15 March 2007, както и Dimitar and Anka Dimitrovi v. Bulgaria, no. 56753/00, 12 February 2009; Panayotova v. Bulgaria, no. 27636/04, 2 July 2009; and Madzharov v. Bulgaria, no. 40149/05, 2 September 2010).). Той не приема предложението на Правителството да прекрати производството, като приеме едностранната декларация, с която се признава допуснатото нарушение на чл. 1 от Протокол 1 и се предлага на жалбоподателите заплащането на 42 000 EUR, които да покрият всички имуществеи, неимуществени вреди и разноски.

Съдът приема, че жалбата е допустима, тъй като е налице продължаващо нарушение (Georgievi v. Bulgaria, no. 10913/04, § 26, 7 January 2010) по повод процедурата по чл. 7 ЗВСОНИ. Същевременно, що се отнася до следващото производство, инициирано срещу Общината,  депозираната жалба  е в рамките на 6-месечния срок.

Съдът констатира, че лишаването от собстевност не е било съпроводено с пропорционално и адекватно обезщетение, което е необходимо с оглед спазването на чл. 1 от Протокол 1. Жалбоподателите не са информирали съда дали те са се възползвали от правото си или не да получат ЖКЗ. Но доколкото в онзи период тази схема на компенсация не е осигурявала адекватно обезщетение с достатъчна степен на сигурост, което  е констатирано в предходни дела (Madzharov, § 27, and Panayotova, § 24), Съдът посочва, че предвидента възможност не може да е от решаващо значение при преценката на въпроса за присъждането на обезщетение. Съдът достига до извода, че не е бил намерен онзи справедлив баланс между обществения интерес и необходимостта от защита на правати интересите на жалбоподателите. Той присъжда на жалбоподателите обезщетение в размер на 75 000 EUR.

……………………………..

чл. 1 от Протокол 1(защита на собствеността, зачитане на собствеността)

/дело, подобно на Kirilova and Others v. Bulgaria

(nos. 42908/98, 44038/98, 44816/98 and 7319/02),  June 2005/

Kostov v. Bulgaria (Application no. 3851/13),16 march 2017

Бащата на жалбоподателя е притежавал съсобствен парцел с къща в гр. София, която е отчуждена през 1981 г. за изграждане на жилищна сграда, срещу предоставянето на тристаен апартамент, чието местоположение и квадратура от 109 кв.м. е определено с отделна заповед през 1987 г. През 1990 г. Столична община го настанява временно в оборотно жилище, което е собственост на държавната фима, на която е възложено строителството на жилищната сграда. През 1996 г. общината сключва договор с дружеството – правоприемник на държавното предприятие и му възлага строителните работи, които е следвало да приключат за две години. Към 2005 г. сградата все още не била построена, а дружеството е обявено в ликвидация. Недостроената сграда е продадена на друга компания. До 2007 г. жалбоподателят така и не получава апартамента, който му е определен като обезщетение и въпреки многократните му писма до Столичната община последната отговаря, че той е следвало да насочи претенциите си към дружеството, което било обявено в ликвидация. През 2007 г. той е изваден от оборотното жилище, в което е бил настанен след отчуждаването на имота.

Съдът констатира, че настоящият случай е подобен на   Kirilova and Others, Antonovi v. Bulgaria, no. 20827/02, 1 October 2009 и много дуги. Той  приема, че със заповедите от 1981 и 1987 г. на бащата на жалбоподателя е признато право на обезщетение, възникнало в негова полза, което не се оспорва от властите и той го определя като „собственост“ по смисъла на чл. 1 от Протокол 1. Съдът констатира продължително неизпълнение на задължението на държавата да предостави апартамента, индивидуализиран с втората заповед и го окачествява като намеса в правата на жалбоподателя, които той анализира по първата хипотеза на §1 на чл. 1 от Протокол 1. Въпреки че правото на жалбоподателя възниква още през 1981 г. Съдът взема предвид само периода след 7 септември 1992 г., когато Протокол 1, както и Конвенцията, влизат в сила за България. Съдът заключава, че производството, свързано с получаване на някаква компенсация от страна на жалбоподателя, който така и не получава апартамент, все още е висящо 36 години след отчуждаването на имота на неговия наследодател, 25 от които след като Конвенцията е в сила за България.Този период очевидно е прекомерен и властите не са представили никакви разумни оправдания за това продължително забавяне. Съдът отбелязва, че решението на общината да превъзложи строителството на друго дружество съвсем не я освобождава от задължението да спази поетия ангажимент към жалбоподателя. Той не може да приеме аргумента на властите, че жалбоподателят е трябвало да отправи претенциите си към частни лица, в какъвто смисъл е получил отговор от общината през 2011 г. Съдът отбелязва, че в случаи като настоящия задължение на властите е да действат своевременно и по подходящ начин. Отделно  от това той констатира и липсата на ефективни вътрешноправни средства за защита. Поради това е установено нарушение на чл. 1 от Протокол 1.

Съдът постановява, че в тримесечен срок правителството трябва или да предотави на жалбоподателя апартамент , който е равностоен на този, определен като обезщетение, или да му заплати 82 хил евро. Наред с това на жалбоподателя е присъдено обезщетение за имуществени и неимуществени вреди.

………………………………………….

чл. 1 от Протокол 1(право на собственост – реституция по ЗСПЗЗ )

Velcheva v. Bulgaria (Application no. 35355/08)9

/решение за справедливо обезщетение по чл. 41 от Конвенцията/

С решение от 9 юни 2015 г. Европейският съд установява нарушения едновременно на правото на справедлив процес (поради неизпълнение на влезли в сила решения на националните съдилища в полза на жалбоподателката) и на правото й на собственост във връзка с това, че не са били възстановени два недвижими имота, принадлежали на нейните наследодатели, в района на село Рибарица.  В своето решение Съдът приема, че най-подходящото обезщетение за жалбоподателката би било, ако властите изпълнят  задълженията си, продължат процедурата и й възстановят терените, които, съгласно решенията на националните съдилища, са били признати за нейна собственост. Затова той даде възможност на страните да постигнат споразумене и отложи въпроса относно определянето на обезщетението за имуществени и неимуществени вреди.

Тъй като те не успяват да постигнат такова, защото според Правителството спорните имоти са били продадени на трети добросъвестни лица още през 1995 г., а жалбоподателката  е настоявала именно тези имоти да й бъдат възстановени, се стига до това второ решение.

След като за Съда става ясно, че е невъзможно властите да възстановят реалната собственост на жалбоподателката, а тя по принцип би била склонна да получи финансова компенсация (каквото желание е изразила в писменото си становище и претендира пазарната стойност на имотите), той намира, че подходящото обезщетение е в размер на 7 000 евро. Според него няма основания да се присъжда пазарната стойност на тези имоти, доколкото самият реституционен закон предвижда алтернативно или възстановяване на реалната собственост, или предоставяне на компенационни бонове, като при това  не е задължително те да са непременно равностойни, а е възможно те да са и на по-ниска цена. Той се позавава на пратиката си по други сходни случаи – Sivova and Koleva v. Bulgaria, no. 30383/03, §§ 35-35 and 111-14, 15 November 2011, and Nedelcheva and Others v. Bulgaria, no. 5516/05, § 61, 28 May 2013.

На жалбоподателката е присъдено обезщетение и за неимуществени вреди.

………………………………………..

чл. 1 от Протокол 1(защита на собствеността, зачитане на собствеността)

/дело, подобно на делата Kirilova and Others v. Bulgaria (nos. 42908/98, 44038/98, 44816/98 and 7319/02),  June 2005)

Petrovi v. Bulgaria (Application no. 26759/12),2 february 2017

Наследодателят на трите жалбоподателки е притежавал къща с двор и гараж в Разград, които са отчуждени през 1988 г. за построяване на жилищна сграда, на осн. чл. 98, ал. 1 от ЗТСУ, срещу обезщетение – апартамент и гараж. През 1991 г. с друга заповед е индивидуализирано точното местоположение на апартамента и неговата площ, както и гаражът, за който е определено допълнително да се заплати от отчуждените собственици определена сума. На неуточнена дата жилището е построено и първата  жалбоподателка и съпругът й  влизат във владение. Къщата и гаражът им междувременно са съборени. През 1996  кметът на града им предлага гараж в друга част на града, но те отказват. Сградата, в която е било предвидено да се изградят гаражи и те да бъдат обезщетени,  не била построена. Строителството й е възложено на частен инвеститор, но там вече не са предвидени гаражи. През 2006 г. кметът предлага на първата жалбоподателка и съпруга й да получат парично обезщетение, тъй като не може да им осигури гараж, но последните изпращат отговор, че не желаят финансова компенсация, а настояват да получат гараж. След смъртта на съпруга на първата жалбоподателка през 2009 г. тя и другите две жалбоподателки завеждат дело по ЗОДОВ срещу общината, в което претендират да им се присъдят имуществени и неимуществени вреди. С окончателно решение от 2011 г. ВАС отхвърля исковите им претенции, приемайки, че общината не е действала незаконосъобразно, тъй като им е предлагала нееднокрратно различни решения вместо невъзможността да им предостави първоначално определения гараж.

Съдът констатира, че настоящият случай е подобен на   Kirilova and Others и на редица други –   Lazarov v. Bulgaria, no. 21352/02, 22 May 2008; Antonovi v. Bulgaria, no. 20827/02, 1 October 2009; and Dichev v. Bulgaria, no. 1355/04, 27 January 2011). За властите не е било спорно, че жалбоподателките са имали „собственост“ по смисъла на националното законодателство, както и че непредоставянето на гаража като част от предвиденото обезщетение безспорно представлява „намеса“ в правото на собственост, което Съдът приема, че подлежи на анализ по силата на общото правило на § 1 на чл. 1 от Протокол 1.Съдът анализира дали е спазен принципът на пропорционалност между общия интерес и правата на жалбоподателките . Той отбелязва, че отчуждителният акт е от 1988 г., но той може да преценява периода след 7 септември 1992 г.   Съдът  подчертава, че той не е удовлетворен от констатацията си, че едва през 2006 г. жалбоподателите са уведомени, че никога няма да могат да получат гараж в сградата, в която първоначално е определено те да бъдат обезщетени. Едва тогава кметът информира първата жалбоподателка и съпруга й с предложение да поискат финансова компенсация. Европейският съд отбелязва, че не може да вини общината за това, че е разрешила строителство на жилищна сграда без гаражи, тъй като приема, че е трудно да бъдат променяни градоустройствените планове след като е изминал такъв голям период от време. На следващо място той посочва противоречивата позиция на жалбоподателите – през 2011 г. те предявяват искове, търсейки парична компенсация, каквато са отказали през 2006 г. При това те са могли да я получат директно на основание на ЗТСУ. Жалбоподателите не твърдят, че начините за получаването й са недостъпни или че самата компенсация като размер е неадекватна. Съдът подчертава, че не би взел под внимание всяко едно забавяне след 2006 г., но все пак до тази година единствено рез 1996 г. кметът е предложил на  жалбоподателте да бъдат обезщетени с гараж в друг район на града, но не и че  няма да бъде построена сградата, в която  е планирано да им бъде предостаен такъв. Жалбоподателите не могат да бъдат винени, че са отказали. С оглед на факта, че забавянето от 1988 до 2006 г. е било твърде съществено и за него жалбоподателите не са допринесли, съдът установява нарушение и им присъжда обезщетение за неимуществени вреди. Що се отнася до имуществените, той пояснява, че жалбоподателите сами са отказали да поискат такова.

…………………………….

чл. 1 от Протокол 1(защита на собствеността, зачитане на собствеността)

/дело, подобно на делата Kirilova and Others v. Bulgaria (nos. 42908/98, 44038/98, 44816/98 and 7319/02),  June 2005)

Rashkova and Simeonska v. Bulgaria (Application no. 41090/12), 2 february 2017

Наследодателите на жалбоподателите били собственици на недвижим имот – къща с двор в гр. Попово. С две заповеди от 1988 и 1989 г. той бил отчужден на основание чл. 98, ал. 1 от ЗТСУ.Като обезщетение било предвидено на единия от собствениците да бъде предоставено двустайно жилище в сградата, която ще бъде построена на отчуждения терен, а на другия ще бъде учредено право на строеж върху  общински терен, за да си построи къща. През 1991 г. с допълнителна заповед бил индивидуализиран конкретният апартамент в бъдещата сграда. Не е била издадена допълнителна заповед относно общинския терен, върху който трябвало да се учреди право на строеж.

На неустановена дата през 2005 г. жалбоподателите отправят искане до кмета на общината да отмени заповедта за отчуждаване на осн. §9(2) от ПЗР на ЗУТ. Поради липса на отговор мълчаливият отказ е обжалван по съдебен път и отменен с влязло в сила решение на ВАС от 11.07.2006 г. Решението не е изпълнено. След нов мълчалив отказ и последвала повторна съдебна процедура с окончателно решение от 25.04.2007 г. на ВАС е отменен новия мълчалив отказ на кмета и му разпорежда да разгледа искането на осн. §9(2) от ПЗР на ЗУТ. Следват два изрични отказа на кмета от 2009 и 2010 г. да отмени заповедта за отчуждаване на имота на жалбоподателите.Тези откази съответно са обявени за нищожни от съда. През април 2011 г.  експертна комисия на общината оценява стойността на отчуждения имот и определя размера на компенсацията, която се предоставя на жалбоподателите. След жалба от тяхна страна окончателният размер е увеличен и сумата е заплатена на жалбоподателите през юни 2012 г.

Съдът констатира, че настоящият случай е подобен на   Kirilova and Others и на редица други –   Lazarov v. Bulgaria, no. 21352/02, 22 May 2008; Antonovi v. Bulgaria, no. 20827/02, 1 October 2009; and Dichev v. Bulgaria, no. 1355/04, 27 January 2011). Според него издадените заповеди на осн. чл. 98(1) от ЗТСУ за обезщетяване с жилище и предоставяне правото на строеж за изграждането на къща представлява намеса в правото на собственост   на наследодателите на жалбоподателите,които  са имали „притежания“. Тяхната  жалба се разглежда при хипотезата на първото изречение на чл. 1 от Протокол 1. Съдът констатира прекомерната продължителност на неизпълнение на задължението от страна на държавата и подлага на преценка за пропорционалност  нейните действия. Въпреки че правото на обезщетение възниква през1988 г., той отчита началото му от 7 септември 1992 г.( в рамките на неговата компетентност), а обезщетението е изплатено през 2012 г. – т.е. след 20 години. Това забавяне според съда е прекомерно, още повече, че правителството не седало никакво обяснение за причините за науспеха на властите да изпълнят задължението си до 2005 г. За периода след това Европейският съд отбелязва напразните усилия на жалбоподателите да доведат до завършек процедурата по получаване на компенсация и липсата на разумно обяснение за поведението на кмета на общината въпреки съдебните решения.  В случаи като настоящия е задължение на властите да действат своевременно и по подходящ и последователен начин. Вместо това  те доказват, че не  склонни да подпомогнат жалбоподателите. Това несъмнено ги е поставило  в състояние на несигурност за това дали и кога  ще получат обезщетението, на което те са имали право. Към това трябва да се добави и липсата на ефективни вътрешноправни средства за защита, за поправяне на ситуацията. Горното означава, че властите не са успели да  постигнат справедлив баланс между обществения интерес и правата на жалбоподателите, както се изисква по силата на член 1 от Протокол № 1. Затова е установено нарушение на чл. 1 от Протокол 1.

…………………………..

чл. 1 от Протокол 1(защита на собствеността, зачитане на собствеността)+ чл. 13(липса на ефективно средство за защита)

Stamova v.. Bulgaria (no 8725/07), 19 january 2017

Дело във връзка с неизпълнение на разпоредбите на чл. 35(1) от ЗППДОбП, подобно на Basarba OOD v. Bulgaria, no. 77660/01,7 January 2010

През 1993 г. жалбоподателката наема магазин в гр. Приморско, който е общинска собственост. През 1995 г. тя отправя предложение до общината това помещение да й бъде продадено на основание ЗППДОбП(отм). Поради липсата на отговор жалбоподателката е принудена да води три серии от дела, които печели и по силата на които общината е задължена да продължи процедурата по приватизация и да й продаде магазина, тъй като тя отговаря на условията на чл. 35 от закона. Тези решения не са изпълнени. Междувременно общината неколкократно прави опити да осъди жалбоподателката да предаде владението, да продаде магазина, но тези опити се провалят заради постановените решения в нейна полза. През 2005 г. общинските власти преценяват, че металната конструкция на магазина е корозирала и го продават на фирма, която да го разруши, тъй като създавала опасност за живота на хората. През февруари 2006 г. той е съборен, а жалбоподателката не е уведомена за това. През 2011 г. тя предявява искове срещу общинския съвет и срещу кмета за обезщетение на основание чл. 1 от ЗОДОВ. Производството срещу кмета е прекратено поради липсата на правен интерес от нейна страна. Второто производство приключва с решение на ВАС от декември 2014 г., с което той отменя първоинстанционното решение,  отхвърля исковите й претенции и я осъжда да заплати  разноски  в размер приблизително на 4 000 EUR.

Съдът намира, че жалбата попада в предметния обхват на чл. 1 от Протокол 1, тъй като жалбоподателката е имала „легитимно очакване“ да придобие собственост, позовавайки се на анализа на националното законодателство и сходните обстоятелства по делото Basarba OOD v. Bulgaria, no. 77660/01,7 January 2010,§44. Той констатира, че трите окончателни съдебни решения на ВАС по повод процедурата за приватизация остават неизпълнени завинаги, макар че преди да бъде разрушен магазинът цели две години второто решение е останало неизпълнено. Дори и след като Общинската агенция за приватизация е била сезирана с питането как да постъпи и тя е дала отговор, че следва да бъде изпълнено съдебното решение, общинските власти отново не са се съобразили с това становище. Съдът отбелязва, че колкото и комплицирана да е била ситуацията, особено след разрушаването на магазина, безспорен факт, установен и от националните съдилища е, че властите са имали задължението  да започнат процедура по приватизация, за да изпълнят трите съдебни решения. Тази констатация за него е достатъчна, за да достигне до извода, че е било допуснато нарушение на чл. 1 от Протокол 1.

По повод оплакването по чл. 13 Съдът анализира ефективността на ЗОДОВ. Той отбелязва, че жалбоподателката е предявила субективно съединени искове срещу общинския съвет и срещу кмета, но производствата са били разделени. ВАС е приел, че искът й е неоснователен, тъй като тя нямала валиден договор за наем – обстоятелство, което е било установено в предходните три серии дела, които тя е водила и по които ВАС вече се е произнесъл в нейна полза. Така е бил нарушен принципът на правна сигурност. Вторият аргумент на ВАС за неоснователност на исковете произтича от заключението му, че е изтекъл 5-годишният период, в който могат да се предяват тези искове, обвързвайки го с отказа на общината от 25.11.2005 г., макар че е налице едно продължаващо бездействие, което е продължило най-малкото до датата на разрушаването на магазина, а и дори след това. Европейският съд преценява този довод като отказ от достъп до съд и от разглеждане на претенцията по същество. Третото основание на ВАС, за да отхвърли исковите претенции,  е свързано с аргумента, че по ЗОДОВ не могат да се претендират имуществени вреди и пропуснати ползи в хипотези като тази на жалбоподателката. В тази връзка Съдът отбелязва, че този аргумент противоречи на добре установената практика в обратния смисъл от самия ВАС, поради което е трудно да бъде възприет от него. Колкото до отхвърлената претенция за неимуществени вреди, тъй като такива били допустими само по отношение на физическо лице, но не и на едноличен търговец, Европейският съд отново констатира липсата на всякакви аргументи за отклоняване на националния съд от собствената му практика. На последно място, по повод осъждането на жалбоподателката да заплати близо 4000 EUR Съдът отбелязва, че вместо да й бъде присъдена подходяща компенсация, ВАС я натоварва с допълнителни задължения да изплати суми поради липсата на изпълнение на решенията от страна на общинските власти.

Колкото до предвидения компенсаторен механизъм в самия АПК от 2006 г., съдът отбелязва, че кодексът влиза в сила през април 2007 г., и че към онзи момент предвидените в него механизми въобще не са били ефективни, а освен това по силата на неговите норми не може да се постигне присъждането на обезщетение.

Поради всички тези обстоятелства Съдът установява нарушение на чл. 13 във вр. с чл. 1 от Протокол 1.

………….

 

  1. Все още няма коментари.
  1. 0 trackbacks