Каталог 2018

20 юли, 2018

КАТАЛОГ ПО ТЕКСТОВЕ НА ПОСТАНОВЕНИТЕ РЕШЕНИЯ ОТ ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА ПРЕЗ 2018 г.

Решения от 19 юли  2018 г.  –   Aleksandar Sabev c. Bulgarie (Requête no 43503/08) и Yordanova and Others v. Bulgaria(Applications nos. 61432/11 and 64318/11)

ЧЛЕН 3  – забрана за изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание

чл.3 (материално-правни аспекти, лоши материални условия в затворите в Бургас, Пловдив, Пазарджик и Варна, забрана за  унизително третиране на лица, осъдени на доживотен затвор поради „специалния режим“)+чл.13(липса на ефективно вътрешно средство за защита)

Petrov and Others v. Bulgaria(Applications nos. 31044/12 and 3 others), 21 june 2018

/решение на Комитет/

Жалбоподателите са четирима български граждани, първият от които изтърпява наказание лишаване от свобода за срок от 20 години, вторият – доживотен затвор, а   останалите двама – доживотен затвор без право на замяна. Всеки един от тях повдига оплаквания, свързани с лошите материални условия на живот в затворите, в които изтърпяват наказанието си – липса на санитарен възел в килията и използване на кофа, липса на течаща вода, наличие на влага през зимата и липса на достатъчна вентилация през лятото. През 2012 г. в килията на третия жалбоподател е била монтирана тоалетна на 45 см от леглото му, поради което е имал усещането, че живее в тоалетна. Същевременно никакви хигиенни материали не са му били предоставяни.  Поради специалния режим, при който изтърпяват наказанията си, всеки един от тях е бил непрекъснато заключен в килията си и се е хранел там – прав или върху леглото си на вестници. Те не са били включвани в никакви колективни дейности, имали са право да общуват само с други осъдени на същия вид наказание.

Европейският съд посочва в решението си, че жалбите ще бъдат разгледани в светлината на  неговата практика по подобен вид дела –  решението Harakchiev and Tolumov v. Bulgaria (nos. 15018/11 and 61199/12, §§ 114-146,  §§ 165-174, ECHR 2014 (extracts) относно наказанието доживотен затвор и  Neshkov and Others v. Bulgaria (nos. 36925/10 and 5 others, §§ 92-139, 27 January 2015) във връзка с лошите материални условия.

Съдът припомня, че  всички форми на изолирано задържане без подходяща психическа и физическа стимулация вероятно ще имат вредни последици в дългосрочен план, което ще доведе до влошаване на умствените способности и социализирането на лицето (Харакчиев и Толумов, цитирано по-горе, § 204). Също така, по-специалното  отношение към осъдените на доживотен затвор и тяхната автоматична сегрегация от останалата част от затворническото население и един от друг,   може само по себе си да повдигне въпроси в обхвата на чл. 3 от Конвенцията. (Savičs v. Latvia, no. 17892/03, § 139, 27 November 2012 ).   Съдът е установил, че изолацията трябва да бъде оправдана поради особени причини за сигурност (Harakchiev and Tolumov v. Bulgaria ). В настоящия случай обаче не са представени доказателства относно необходимостта  всеки от жалбоподателите да бъде държан в изолация и при засилени мерки за сигурност. Съдът констатира наред с това незадоволителните материални условия, при  които жалбоподателите са изтърпявали наложените им наказания, подложени на критика в не едно негово решение.

С оглед на тези констатации Съдът посочва, че  кумулативният ефект от условията, в които са изтърпявали наказанията си   жалбоподателите , от твърде ограничителния режим на лишаване от свобода, който не е обяснен с индивидуални съображения за сигурност, както и периодът на тяхната изолация – съответно между четири и десет години, е надхвърлил  неизбежното ниво на страдание, присъщо на лишаването от свобода. Поради това той е квалифициран  като нечовешко и унизително отношение в аспекта на установеното нарушение на чл. 3 от Конвенцията.

Съдът установява нарушение и  на чл. 13 във връзка с оплакванията на втория, третия и четвъртия жалбоподатели. Съдът отбеляза, че действително националното законодателство наскоро се е променило, както и че впоследствие той е установил, че въведените  две нови средства  по повод оплаквания за нечовешки или унизителни условия на задържане  могат да се считат за ефективни (вж. Atanasov and Apostolov v. Bulgaria, nos. 65540/16 and 22368/17, § 67,  27 June 2017, решение по допустимост). Правителството обаче не твърди, че тези законови промени, приети след комуникирането на настоящите жалби, представляват ефективно вътрешно правно средство за защита по повод  оплакванията на  жалбоподателите, които се отнасят и до специалния режим  в допълнение към материалните условия на задържане.  Съдът подчертава, че това заключение е направено в контекста на специфичните обстоятелства на  конкретните жалби  и не може да предрешава бъдещо разглеждане на дела, отнасящи се по-конкретно до оплаквания, свързани с прилагането на „специалния режим“ на затворници, изтърпяващи подобен род наказание.

……………………..

чл.3 (материално-правни аспекти, забрана за  унизително третиране на лица, лишени от свобода, лоши материални условия в затворническото общежитие в Кремиковци)

Hristoskov v. Bulgaria(Application no. 50760/09)15 February 2018

/решение на Комитет/

Жалбоподателят изтърпява присъда лишаване от свобода и в периода 26 октомври 2009 – 28 октомври 2010 г. е бил настанен в отряд 72, помещаващ се в няколко килии с циментов под, отоплявани с печки на дърва и въглища (за които не е достигало горивото), много от прозорците са били счупени, а вратите – разбити. В килията на жалбоподателя с размери около 30-35 Кв.м., са били настанени между 16 и 22 затворника. Студена вода е имало по 2 часа сутрин и вече, а топла – по 1 час. В резултат на това жалбоподателят се разболява от артрит.  След 28 октомври той е прехвърлен в друг отряд и килията му не е пренаселена, а условията са много по-добри по отношение на отоплението, осветлението и хигиената. Единствен проблем остава липсата на вода поради ниското налягане и едва след 22 часа е можело да се ползва душ. Той се оплаква и от липса на адекватно здравно обслужване в мястото за изтърпяване на наказанието.

Европейският съд се основава на докладите на Комитета за превенция на изтезанията от 2010 г. , на Българския Хелзинкски комитет за затворите в България от 2008 г. и на докладите на Омбудсмана в качеството му на национален превантивен механизъм от 2012 и 2016 г., в които е отбелязана голямата пренаселеност,  лоша хигиена и лоши санитарни условия на живот в затвора в Кремиковци. Той констатира, че тези констатации съвпадат с твърденията на жалбоподателя. Съдът се позовава наред с това и на принципите, установени в неговата съдебна практика (Muršić v. Croatia [GC], no. 7334/13, §§ 96-101, ECHR 2016, съгласно която липсата на достатъчно жизнено пространство в килиите е сериозен фактор, който се  взема под внимание при преценката   дали условията на задържане се равняват на „унизително отношение“ по смисъла на член 3 от Конвенцията и могат да разкрият нарушение, самостоятелно или заедно с други недостатъци (пак там, §§ 122-41). Той припомня и своето пилотно решение по делото Neshkov and Others v. Bulgaria (nos. 36925/10 and 5 others, §§ 245-56, 27 January 2015), в което бе установено нарушение на чл. 3 по оплаквания, подобни на настоящия случай.

Съдът достига до извода, че условията на задържане на жалбоподателя в периода 21 август 2009 – 28 октомври 2010 г. са в  нарушение на чл. 3 от Конвенцията, докато след тази дата той не намира, че условията са преминали онази степен на сериозност, за да се установи нарушение.

Съдът присъжда на жалбоподателя обезщетение за неимуществени вреди.

………………………

ЧЛЕН 6 – право на справедлив процес(наказателни аспекти)

чл. 6§1 (достъп до съд)

Gyoshev et autres c. Bulgarie (Requêtes nos 46257/11 et 4 autres) 21 juin 2018

Съдът обединява за общо разглеждане пет жалби на български граждани, на които в периода 2009-2010 г. са наложени глоби под 50 лв за   нарушения на Закона за движение по пътищата, извършени в различни населени места, а така също са им отнети различнен брой контролни точки. Всеки един от тях обжалва наказателните постановления, но съответните съдилища прекратяват производствата с мотива, че поради незначителния размер на санкциите самият закон в  чл. 189  изрично изключва възможността за съдебен контрол. През 2012 г. Конституционният съд обявява тази разпоредба за противоконституционна. Жалбоподателите повдигат оплаквания за това, че не са имали достъп до независим и безпристрастен съд, който да осъществи съдебен контрол върху наложените им санкции. Правителството и в този случай излага три самостоятелни възражения за недопустимост на жалбите, както по сходните дела Varadinov c. Bulgarie (no 15347/08, §§ 10, et 16-19, 5 octobre 2017) и Fartunova c. Bulgarie (Requête no 34525/08), 29 mars 2018, а именно – че жалбоподателите не са претърпяли значителни вреди, тъй като глобите са в минимален размер; че жалбоподателите са изгубил статута си  на „жертва“, тъй като Конституционният съд е отменил междувременно нормата на чл. 189, ал.13 от Закона за движение по пътищата с решение от 01.03.2012 г. , както и че не са били изчерпани вътрешноправните средства за защита. Според правителството, след отмяната на цитирания текст е можело да се иска възобновяване на производството на осн. чл. 70 от ЗАНН. Всички възражения са отхвърлени от Съда.

Той намира, че чл. 6 в неговите наказателни аспекти е приложим към настоящия случай.

Съдът припомня констатациите си по делото Varadinov (§§ 41-46), по което той  установява нарушение на член 6 във връзка с прилагането на нормата на чл. 189, ал. 13 от ЗДвП , в сила към момента на настъпване на фактите. Колкото до решението на Конституционния съд от 1-ви март 2012, то само по себе си не допуска съдебен контрол върху вече наложените глоби до 50 лв. Колкото до твърдението, че можело да се поиска възобновяване на производството след решението на КС на  основание чл. 70 от Закона за административните нарушения и наказания, той се позовава на изводите си в § 43 от  решението по делото Varadinov.

В заключение той посочва, че не намира основание да се отклонява от този подход в настоящия случай, тъй като оспорваните санкции са наложени на жалбоподателите на 12 март 2010 г., на 27 октомври 2010 г., на 25 октомври 2010 г., на 27 юли 2010 г. и на 11 декември 2009 г.   в съответствие с националното законодателство, за което е установено, че е несъвместимо с член 6.  Съдът счита, че при невъзможността на жалбоподателите  да оспорят законосъобразността на подобни административни санкции и делата им да   бъдат разгледани  от независим и безпристрастен съд, е било допуснато нарушение на чл. 6§1.

…………………..

Чл. 6§1(справедлив процес) +чл.6§3d(минимални права на обвиненото лице – да изиска разпит на свидетелите, свидетелствали  против него)

Dimitrov et Momin  c. Bulgarie (no 35132/08),7 juin 2018

/не е установено нарушение/

На 14 март 1998 г. млада жена на 26 г. (S.D.)  депозира жалба в полицията в Пловдив, че предния ден е била отвлечена от двамата жалбоподатели в заведение в центъра на града, след което е бита и изнасилена. Същия ден е образувано досъдебно производство срещу неизвестен извършител, а жертвата е прегледана от съдебен лекар, който установява множество натъртвания и наранявания на различни части на тялото й. В заключението е отбелязано, че няма други физически или  биологични данни, от които да може да се заключи със сигурност, че тя е имала сексуален контакт.

На 18 март с.г. при повторния й разпит жертвата оттегля своите показания, заявявайки, че би желалал да запази спокойствието си, да не бъде повече безпокоена, тъй като има други лични проблеми. Същия ден вторият жалбоподател е бил разпитан като свидетел. Той обяснил, че заедно с първия и S.D. са били в заведение в центъра на града, но нито той, нито първият жалбоподател са я изнасилвали. Няколко ди по-късно е разпитан и първият жалбоподател, който обяснил, че те заедно с г-н Момин са поканили жертвата на кафе и тя доброволно е отишла с тях. Доколкото той е имал по-рано връзка с нея, когато г-н Момин отишъл да купи кафе, те са имали доброволен сексуален контакт, след което тримата са се качили в такси, което най-напред е оставило него до местоработата му, а след това я е откарало до дома й. През януари 1999 г. при пореден разпит S.D. потвърждава верията на г-н Димитров и пояснява, че тя е подала жалбата в полицията под въздействието на своите близки и за да отмъсти на г-н Димитров, защото той е бил женен. През април 2000 г. жертвата депозира писмо до прокурора, в което прави искане да бъде прекратено производството, защото оттегля своите първоначални показания и че тя е подложена на курс по химиотерапия. През май 2000 г. срещу г-н Димитров е повдигнато обвинение в изнасилване. На 18 декември 2000 г. прокурорът отправя искане до районния съд  да бъде разпитана свидетелката от съдия на осн. чл. 210а, ал. 1 НПК , тъй като нейните показания са от изключителна важност за разследването. Разпитът се провежда от съдия в присъствието на прокурор след като съдията се уверява, че   г-н Димитров е уведомен за него предварително с писмо от съответното РПУ в Пловдив. Пред съдията  S.D. се връща към първоначалните си показания и подкрепя своята първоначална  версия за събитията от 14 март 1998 г. Тя обяснява тази промяна в позицията си с натиска, който й е бил оказан и заплахите, които е получавала от първия жалбоподател и неговите близки. Тя уточнява, че точно след приключилия курс по химиотерапия (тъй като междувременно е заболяла от рак), тя е била посетена от адвокат, изпратен от двамата жалбоподатели, който да я убеди да подпише писмо до прокурора, за да  оттегли своите показания.

През април 2001 г. двамата жалбоподатели са обвинени в отвличане и изнасилване на  S.D. През май те правят искане да бъде направена очна ставка между тях и жертвата, но искането им е отхвърлено. През юни с.г. S.D. умира в резултат на заболяването си.

Първоинстанционното производство продължава между януари 2004 и февруари 2007 г. Съдът решава да включи в делото дадените от жертвата показания пред съдия в досъдебното производство. Разпитани са свидетели, включително и полицаите, които са приели жалбата на пострадалата за извършеното изнасилване, изслушана е и съдебно-медицинска експертиза. С присъда от 21 февруари 2007 г. съдът признава първия жалбоподател за виновен за изнасилване и го осъжда на три години лишаване от свобода, като прилага чл. 66 НК, а вторият жалбоподател е оправдан. След жалби от подсъдимите и протест окръжният съд признава и двамата жалбоподатели за виновни и ги осъжда респективно на 6 и 5,5 години лишаване от свобода. ВКС изменя присъдата в частта за наложените наказания, като  ги намалява  съответно на 5 и 4 години лишаване от свобода поради  прекомерната продължителност на процеса .

Пред ЕСПЧ двамата жалбоподатели повдигат оплаквания, че е било нарушено правото им на справедлив процес, тъй като те са били осъдени въз основа на показанията на свидетелка, която  не са могли да разпитат и така правото им по чл. 6§3d било нарушено.

Европейският съд констатира, че действително S.D. не е била изслушана по време на наказателното производство срещу двамата жалбоподатели, тъй като тя е починала преди делото да   навлезе в съдебната си фаза. Нейните показания по време на досъдебнното производство са били прочетени в хода на съдебното заседание и са били включени като доказателство по делото от наказателните съдилища. Съдът приема, че смъртта на S.D. представлява „сериозна причина“, за да не бъде изслушан свидетел по смисъла на неговата практика. Той обръща внимание, че в мотивите си (с обем от 44 страници) окръжният съд   е направил много детайлен анализ на всички събрани доказателства. Макар и да е посочил, че осъдителната присъда се базира  на показанията на свидетелката   и те са основното доказателство, но то не е  единственото, а множеството други подкрепят напълно нейните показания, които са логични, конкретни и точни.

Европейският съд приема, че е имало основателни причини да не се допусне очна ставка между двамата жалбоподатели и свидетелката в хода на досъдебното производство, вземайки под внимание характера на извършеното престъпление и особеното уязвимо психическо състояние на жертвите на изнасилване. Това задължава органите на досъдебно производство да  им обърнат специално внимание, особено когато става въпрос за вземането на показания от тях и евентуалното им изправяне срещу насилниците. В настоящия случай жертвата е страдала и от тежко заболяване, като в този период тя е била подложена на натиск да оттегли показанията си. Съдът наред с това отбелязва, че, макар и разследващите органи и  прокурорът са били наясно със заболяването на S.D. и химиотерапията, няма индикации, че те биха могли да предположат, че тя няма да може да участва в процеса. На следващо място ЕСПЧ намира, че макар и присъдата на жалбоподателите да се основава предимно на свидетелските показания на жертвата, но съдилищата са подложили на обстоен анализ другите събрани доказателства, които потвърждават крайния им извод за вината на двамата жалбоподатели. Следователно, според Съда тяхното осъждане се основава на набор от доказателства, в които показанията на пострадалата са един от елементите. На последно място ЕСПЧ отбелязва, че жалбоподателите са разполагали с достатъчно процесуални гаранции, които да им осигурят  справедливостта на производството като цяло. Те активно са участвали в процеса, имали са възможност и са изложили своите  аргументи в полза на оправдаването им. Съдилищата са извършили много задълбочен преглед на достоверността на основните доказателства на прокуратурата, като са обсъдили  възраженията на жалбоподателите и са ги отхвърлили, а решенията на вътрешните съдилища са  били достатъчно мотивирани и техните изводи в никакъв случай не са произволни.

Съдът достига до извода, че в този случай не е налице нарушение на член 6 §§ 1 и 3 (d) на Конвенцията.

………..

чл.6§1(безпристрастен съд)

Boyan Gospodinov c. Bulgarie (no 28417/07),5 avril 2018

На 18.08.2002 г. след обиск в дома на жалбоподателя е открито известно количество марихуана и на 30.08.2002 г. той е задържан под стража. С присъда на ОС-Стара Загора е признат за виновен и му е определено наказание три години и половина лишаване от свобода. Присъдата е обжалвана пред Апелативния съд в Пловдив, който намалява наказанието на 1 година лишаване от свобода. Това решение е обжалвано пред ВКС. Същевременно адвокатът на жалбоподателя прави искане и за промяна на мярката за неотклонение, което е уважено и ВКС му определя подписка. Той е освободен на 07.04.2004 г., след като е бил лишен от свобода една година, 7 месеца и 8 дни. С решение от   22.05.2004 г. ВКС оставя в сила решението на апелативния съд(от 1 година лишаване от свобода).

През септември 2004 г. жалбоподателят предявява иск срещу Окръжен съд – Ст. Загора, Апелативен съд – Пловдив и ВКС на осн. чл. 2, т.6 от ЗОДОВ поради прекомерната продължителност на предварителното му задържане под стража, което надвишава наложеното му наказание от една година лишаване от свобода. Във второто по делото заседание, проведено на 11.10.2005 г., представителят на Апелативен съд-Пловдив депозира искане за спиране на производството до приключване на наказателната процедура срещу жалбоподателя по второ наказателно производство, висящо пред Окръжния съд в Ст.Загора. Искането е уважено от Софийски градски съд, но  ВКС отменя определението и връща делото за продължаване на съдопроизводствените действия.

Междувременно, почти успоредно с гражданското производство по ЗОДОВ, през октомври 2004 г. в Окръжния съд в Ст.Загора е внесен обвинителен акт срещу жалбоподателя за трафик на наркотици в периода март 2000 – март 2002 г. Още в първото по делото заседание и впоследствие в няколко поредни заседания адвокатът на жалбоподателя отправя искане делото да бъде прехвърлено по подсъдност в друг равен по степен съд, мотивирайки се с наличието на съмнения относно безпристпрастността на съдиите от този съд, след като в момента тече производство по ЗОДОВ, в което ответник е именно този съд. Искането е отхвърляно всеки път на различно основание (първоначално – че нямало данни за такъв процес, впоследствие – че няма такова основание за отвод в НПК, или че става въпрос за гражданско производство, по което компетентен е друг съд и др.п.) Съдебният процес се провежда в периода януари-октомври 2005 г. Съдебният състав отказва искането на жалбоподателя да бъдат разпитани двама посочени от него свидетели, както и да зададе въпроси на свидетели на обвинението, които биха опровергали причастността му към инкриминираното престъпление. Окръжният съд осъжда жалбоподателя на 16 г. лишаване от свобода на 03.10.2005 г. Апелативният съд намалява наказанието на 10 г. с решение от 25.01.2006 г., а ВКС определя окончателното наказание на 3 г. лишаване от свобода с решението си от 16.11.2006 г. Във всяка една жалба до по-горната инстанция   са излагани и доводи за нарушаване на принципа на безпристрастност, които са оставяни без уважение.

С решение от 24.10.2006 г. искът на жалбоподателя по ЗОДОВ е отхвърлен от Софийски градски съд. Решението е оставено в сила от въззивната инстанция на 10.06.2007 г., която приема, че по второто наказателно дело срещу жалбоподателя той е бил признат за виновен и осъден на три години лишаване от свобода и съдът е отчел предварителното му задържане от 1 г., и 7 месеца.

Европейският съд напомня, че е развил принципите  относно изискването за безпристрастност на   съдиите, залегнали в чл. 6§1, в решението си по делото  Kyprianou c. Chypre [GC], no 73797/01, §§ 118-121, CEDH 2005‑XIII. Той отбелязва, че въпросът не се поставя на плоскостта на субективната безпристрастност на съда и ще анализира фактите от гледна точка на принципите на обективната безпристрастност на наказателните съдии. Съдът отбелязва, че второто наказателно производство е разгледано от окръжния съд в Ст.Загора, който по същото това време е един от ответниците по висящото  производството по ЗОДОВ, започнато от жалбоподателя в Софийски градски съд. Последният от своя страна спира производството, приемайки, че изходът от  втория наказателен процес би могъл да се окаже решаващ за  изхода на гражданското  дело. При тези обстоятелства, макар и да не съществува никаква причина за съмнение относно личната безпристрастност на наказателните съдии, тяхната професионална принадлежност към един от ответниците по гражданското дело, което е протичало паралелно с наказателното, е могла да предизвика легитимно съмнение относно обективната безпристрастност на магистратите. Освен това, самите правила, задължаващи заплащането на обезщетението да става от бюджета на институцията – т.е. от бюджета на Окръжния съд в Стара Загора (в случай на уважаване на иска на жалбоподателя), са могли да повлияят в известна степен на решението на съдиите, което да доведе до засилване на съмненията у жалбоподателя. Съдът взема под внимание и факта, че въпреки многократно отправяните искания нито съставът на първоинстанционния съд се е отвел, нито горните инстанции са взели под внимание жалбите в тази насока, като се изложили съвсем формални доводи без да изследват задълбочено конкретните обстоятелства по случая. Така те не са разсеяли съмненията на жалбоподателя. С оглед изложеното Европейският съд намира, че Окръжният съд в Ст.Загора, разгледал второто наказателно дело, не е отговарял на изискванията за обективна безпристрастност, а по-горните инстанции не са   поправили нарушението на гаранциите за справедливост на наказателно производство, поради което е допуснато нарушение на чл. 6§1.

………

чл. 6§1 (достъп до съд)

Fartunova c. Bulgarie (Requête no 34525/08), 29 mars 2018

/решение на комитет/

На 13.09.2007 г. жалбоподателката паркира автомобила си на тротоара близо до местоработата си, но по-късно не го намира там. По-късно го открива на наказателен паркинг. Връчен й е акт за установяване на административно нарушение във връзка с   паркирането на автомобила на непозволено място. На 17 септември 2017 тя депозира писмени възражения до директора на СДВР-КАТ. На 24 .10.2017 г. е издадено наказателно постановление, с което й е наложена глоба от 30 лв. В него изрично е записано, че то не подлежи на съдебен контрол. Жалбоподателката е уведомена за него на 02.06.2008 г.

Пред Европейския съд е повдигнато оплакване за липса на достъп до съд, тъй като изключването на съдебен контрол върху постановлението, с което й е наложена глоба, е нарушение на правата й по чл. 6§1 и §3d – тя не е могла да се изправи пред независим и безпристрастен съд, който да изслуша нейната теза, нито да поиска изслушването на свидетели.

Правителството излага редица възражения за недопустимост на жалбата, позовавайки се  на чл. 35 § 3 b), (че жалбоподателката не е претърпяла значителни вреди, тъй като глобата е в минимален размер; че жалбоподателката е изгубила статута си  на „жертва“, тъй като Конституционният съд е отменил междувременно нормата на чл. 189,ал.13 от Закона за движение по пътищата с решение от 01.03.2012 г. , както и че не са били изчерпани вътрешноправните средства за защита. Според правителството, след отмяната на цитирания текст и можело да се иска възобновяване на производството на осн. чл. 70 от ЗАНН.) Всички възражения са отхвърлени от Съда.

По съществото на спора той отбелязва, че самият общ характер на разпоредбата, нейната възпираща и наказваща цел, въпреки сравнително незначителната санкция, са достатъчни, за да  достигне до заключението, че нарушението има наказателен характер и чл. 6 от Конвенцията намира приложение. (Öztürk c. Allemagne, 21 février 1984, §§ 53‑54, série A no 73, Lauko c. Slovaquie, 2 septembre 1998, §§ 56-58), както и в сходния случай на делото   Varadinov c. Bulgarie (no 15347/08,   5 octobre 2017). Наред с това Съдът подчертава, че не намира основания да се отклони от всички свои заключения, направени по делото Varadinov c. Bulgarie, в което е установил, че липсата на съдебен контрол върху налаганите глоби до 50 лв по ЗДвП до решението на Конституционния съд е в противоречие на чл. 6§1 ожт Конвенцията. В настоящия случай невъзможността на жалбоподателката да оспори законността на наложената й административна санкция е нарушило правото й нейното дело да бъде разгледано от независим и безпристрастен съд.

Поради това е установено нарушение на чл. 6§1 от Конвенцията.

…..

ЧЛЕН 6 – право на справедлив процес(граждански аспекти)

чл. 6§1(право на справедлив процес, формален достъп до съд)

Aleksandar Sabev c. Bulgarie (Requête no 43503/08),19 Juillet  2018

Към датата на събитията жалбоподателят е майор от военното разузнаване.  На 27.05.2005 г. той е информиран, че е отнет достъпът му до класифицирана информация на национално ниво. В писмото е посочено само правното основание без каквито и да било мотиви – чл. 59, ал. 1, т. 2 от ЗЗКИ. Жалбата му до Държавната комисия по сигурността на информацията/ДКСИ/  е оставена без уважение и без да бъде мотивирана. През август същата година жалбоподателят е освободен от   военното разузнаване и е преместен в Генералния щаб на  Министерството на отбраната. С писмо от август 2006 г. Комисията информира министъра, че на жалбоподателя е отнет достъпът му до информация, която се получава от НАТО и че той вече е лишен от достъп до класифицирана информация на национално ниво. В писмото е посочено, че преместването на жалбоподателя било в нарушение на чл. 59, ал. 6 от ЗЗКИ.На това основание е взето решение договорът на жалбоподателя да бъде прекратен с 6-месечно предизвестие, тъй като той не отговаря на изискванията за заемане на длъжността. Неговите опити да сезира различни органи и институции остават безрезултатни. Със заповед от 23.03.2007 г. министърът на отбраната прекратява професионалния договор на жалбоподателя поради това, че той не отговаря на изискванията на закона за заемането на тази длъжност. След съобщаването на заповедта на 23.04.2007 г. жалбоподателят я оспорва пред Върховния административен съд поради липсата на мотиви. Както тричленният състав (с решението си от 19.11.2007 г.), така и петчленният състав (с решение от 06.03.2008 г.) оставят без уважение жалбата, намирайки я за неоснователна. Съдиите приемат, че документите, съпровождащи заповедта, я допълвали и там се съдържали мотивите за издаването й. Констатирано е, че е отнет достъпът до класифицирана информация и че това решение е оставено в сила от ДКСИ. Съгласно законовите разпоредби, отнемането на разрешението не трябва да бъде мотивирано и не подлежи на съдебен контрол. Доколкото длъжността на жалбоподателя е свързана с наличието на такова разрешение, отнемането го прави непригоден за заемането на съответната длъжност за срок от три години.Петчленният състав на ВАС приема изрично, че отнемането на разрешението не трябва да бъде мотивирано, а при това положение министърът на отбраната е длъжен да спази решението на специализираните административни органи и да разпореди уволнението на жалбоподателя. Съдът приема, че жалбоподателят бил наясно с обстоятелствата, които са довели до неговото уволнение още на 30.08.2006 г., когато е бил уведомен от ДКСИ, че му се отнема достъпа до класифицирана информация.

Правителството излага две възражения относно недопустимостта на жалбата. Едното е поради депозирането й извън 6-месечния срок, който според него започва да тече от датата на отнемане на разрешението за достъп до класифицирана информация, а не от датата на приключилото производство по оспорване заповедта за уволнение. Вторият довод е, че с изтичането на 3-годишен срок от отнемане на разрешението за достъп до класифицирана информация жалбоподателят е изгубил качеството си на жертва (отнемането на такова разрешение и срочно – за три години), защото повече не е бил засегнат. Съдът не приема тези възражения. Той обръща внимание, че оплакването на жоалбоподателя е свързано с ограничения съдебен контрол по повод уволнението му, а не с отнемането на самото разрешение за достъп до класифицирана информация. Съдът посочва, че в случая е налице тясна връзка между възраженията за недопустимост и оплакванията по същество, поради което преценява, че ще ги разгледа съвместно.  По съществото на оплакването

Съдът отбелязва, че оплакването на жалбоподактеля не е свързано с правото му на достъп до класифицирана информация (което не е гарантирано от Конвенцията), а правото му да заема държавна длъжност, което е засегнато след отнемането на достъпа му до класифицирана информация. Националното законодателство позволява на жалбоподателя да оспори пред съд своето освобождаване от длъжност, а и правителството не е оспорило приложимостта на чл. 6§1 от Конвенцията по отношение на тази процедура. Ето защо Съдът приема, че според установените в неговата практика критерии оплакването попада в приложното поле на чл. 6§1 в неговите гражданскоправни аспекти, поради което срокът за сезиране на ЕСПЧ започва да тече от датата на решението на 5-членния състав на ВАС. В този смисъл е отхвърлено първото възражение за недопустимост от страна на правителството. Вторият въпрос, който е предмет на анализ, е дали националният съд е имал пълната компетентност да разгледа всички релевантни въпроси от фактическо и правно естество, повдигнати в жалбата на жалбоподателя. Съдът констатира, че министърът не е имал свобода на преценка дали да уволни или не жалбоподателя след като ДКСИ е отнела разрешението му за достъп до класифицирана информация, наличието на което е съществено условие за работа в Генералния щаб. От това следва, че е необходимо да се изясни дали отнемането на разрешението е оправдано или не(Ternovskis c. Lettonie, no 33637/02, § 44, 29 avril 2014 et Miryana Petrova c. Bulgarie (no 57148/08,§31,21 juillet 2016) Този въпрос е разгледан от ДКСИ, но тя не излага никакви мотиви, отхвърляйки жалбата на жалбоподателя. Според преценката на Съда тази  процедура не  отговаря на изискванията   на чл. 6§1, тъй като Комисията не е независима от изпълнителната власт – тя се избира от Правителството по предложение на министър-председателя. Тя не е информирала жалбоподателя за причините, поради които е отнето разрешението му за достъп до класифицирана информация.Съдът констатира, че жалбоподателят е сезирал ВАС, изтъквайки, че отнемането на неговото разрешение за достъп е в нарушение на националното законодателство, тъй като той не е извършил никакво престъпление. Нито една от двете формации на Върховния административен съд обаче не е изследвала по същество този въпрос, а просто се е задоволила да установи, че съответният административен орган е разгледал жалбата. Европейският съд констатира, че за разлика от Чешкия Върховен административен съд, който е имал пълната компетентност и достъпа до всички класифицирани документи, за да прецени дали е било законосъобразно отнемането на разрешение за достъп до класифицирана информация (виж делото Regner c. République tchèque [GC], no 35289/11, § 109, 151-153р CEDH 2017) българският Върховен административен съд е отказал да анализира най-съществения въпрос, от който е зависела законността на уволнението. Поради това  Съдът счита, че спорът за уволнението на жалбоподателя не е бил разгледан от съд с „пълна юрисдикция“, който да обсъди всички релевантни фактически и правни обстоятелства по случая и достига да извода, че  е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията в нейните гражданскоправни аспекти.

…………………………….

чл. 6§1(право на справедлив процес, достъп до съд, граждански иск в наказателния процес)

Kamenova v. Bulgaria, (Application no. 62784/09),12 July 2018

/не е установено нарушение/

На 20 август 1997 г. при пътен инцидент по вина на шофьор на камион(Н.Н.) загива дъщерята на жалбоподателката, както и още няколко лица.

Образувано е досъдебно производство срещу това лице и през 1998 г. делото навлиза в съдебната си фаза. За разлика от другите близки на загиналите жалбоподателката не предявява граждански иск в първото по делото заседание. Осъдителната присъда на Видинския окръжен съд е отменена от Софийския апелативен съд поради груби нарушения на процесуалния закон и делото е върнато във фазата на досъдебното производство. При второто внасяне на обвинителния акт в съда жалбоподателката предявява граждански иск срещу подсъдимия и неговия работодател в първото по делото заседание на 30.03.2001 г., който е приет за разглеждане. С присъда от 18.09.2001 г. окръжният съд осъжда подсъдимия за причиняването на смърт на няколко лица по непредпазливост и уважава исковете на другите граждански ищци срещу подсъдимия и неговия работодател, но не се произнася по иска на жалбоподателката. След жалба апелативният съд изменя  присъдата и намалява наложеното наказание. В тази си част тя влиза в сила на 8 октомври с.г., когато е потвърдена от ВКС. По отношение гражданския иск апелативният съд връща делото за трети път  на първоинстанционния съд. С решението си от 06.04.2004 г. окръжният съд осъжда Н.Н. и неговия работодател солидарно да заплатят на жалбоподателката 10 000 лв за неимуществени вреди. Това решение е обжалвано от гражданските ответници. Апелативният съд намира иска за недопустим поради предявяването му извън срока, посочен в чл. 61,ал. 4 НПК от 1974 г.(отм.), тъй като това е трябвало да бъде направено до първото по делото заседание при първоначалното разглеждане на делото – т.е. през 1998 г. Решението е оставено в сила от ВКС с решение от 04.03. 2007 г. През август същата година е предявен   иск за неимуществени вреди срещу шофьора и неговия работодател пред СРС. С решение от 18.07.2008 г. искът е отхвърлен поради това, че е предявен извън 5-годишния давностен период от датата на увреждането – 20 август 1997 г. Съдът приема, че дори и да е било налице прекъсване на давността по време на наказателното производство при първоначалното разглеждане на делото, с решението на САС за връщане на същото от фазата на досъдебното производство прекъсването е заличено. Окръжният съд е бил длъжен при повторното гледане на делото на 30.03.2001 г. да не приема гражданския иск, а да го препрати на гражданския съд(към онзи момент 5-годишният давностен срок все още не е изтекъл), но не го е сторил. Това решение е оставено в сила от следващите инстанции.

Пред ЕСПЧ жалбоподателката повдига оплакване, че й е бил отказан достъп до съд, тъй като нейният иск в нито едно от производствата не е бил разгледан по същество. Тя намира наред с това, че той е бил предявен преди изтичането на 5-годишния давностен срок, тъй като гражданският съд е следвало да отчете началния момент на неговото предявяване – 30.03.2001 г., когато погрешно е приет за разглеждане от наказателния съд вместо да бъде препратен на гражданския.

Европейският съд констатира, че оплакванията попадат в предметния обхват на чл. 6§1 в неговите граждански аспекти и припомня основополагащите стандарти за прилагането на този текст, както и че правото на съд не е от категорията на абсолютните права. В настоящия случай оплакването е свързано с начина, по който националният съд тълкува националното законодателство и по-конкретно –  процесуланоправните норми. Съдът уточнява, че неговата задача е да аналзира доколко  последиците от това тълкуване са съвместими с изискванията на Конвенцията по отношение на допустимите ограничения на правото на достъп до съд(в този см. Atanasova v. Bulgaria, no. 72001/01, § 38, 2 October 2008).Той припомня каква е целта на установените в законодателствата на отделните държави давностни срокове(Stubbings and Others v. the United Kingdom, 22 October 1996, § 51, Reports of Judgments and Decisions 1996‑IV), както и че страните в различните съдебни производства следва да очакват прилагането на тези правила(Miragall Escolano and Others v. Spain, nos. 38366/97 and 9 others, § 33, ECHR 2000‑I, and L’Erablière A.S.B.L. v. Belgium, no. 49230/07, § 37, ECHR 2009 (extracts)). Съдът констатира, че установяването на давностни срокове само по себе си не е несъвместимо с Конвенцията. Той отбелязва, че жалбоподателката не се е възползвала от правото си да предяви своя иск през 1998 г. без да даде обяснения какви са били причините за това, а го е направила след повторното започване на делото пред първоинстанционния съд. Тя е могла да предяви иска си пред граждански съдилища до 2002 г., но пак не го е сторила(макар че производството би спряло до приключване на наказателното дело срещу Н.Н., обаче не е повдигнато оплакване, че така прекомерно се забавя производството по гражданския иск), а би могла да допусне, че така излага на риск правото си да получи обезщетение.

Съдът се съгласява, че действително националният съд е допуснал грешка, като е приел през 2001 г. иска за разглеждане в рамките на наказателното производство.  Независимо от това евентуалните грешки от страна на националните съдилища не биха могли да променят  заключението, че жалбоподателката без основание е пропуснала да използва ясните и неоспорими възможности за надлежно разглеждане на нейното искане. Колкото и да е жалко, че й е отказано обезщетение за смъртта на дъщеря й, въпреки че извършителят е признат за виновен и осъден,   факт е, че жалбоподателката сама се е поставила в това положение.  Поради това Съдът достига до извода, че  нито  законноустановеният давностен срок, приложим в конкретния случай  или начинът, по който той е бил тълкуван и приложен от националните съдилища, нарушава самата същност на правото на жалбоподателката  на достъп до съд.

Решението на Европейския съд, взето с мнозинство четири на три гласа, е, че не е налице нарушение на чл. 6§1 от Конвенцията.

То е подписано с особено мнение, към което са изложени мотиви на съдиите Грозев,Минц и Хюсеинов.Според тях мнозинството е акцентирало върху неизползваните възможности за предявяване на иск за неимуществени вреди  от жалбоподателката.  Според тях акцентът   не е върху това дали жалбоподателката е имала и друга достъпна алтернатива, а дали изборът, който е направила, е бил разумен. когато тя е подала иска си и доколко е била адекватна  реакцията на националните съдилища. Според тях изборът на съответния път за защита е в сърцевината на този спор и правото на достъп до съд до такава степен е било ограничено, че е накърнило самата същност на правото на справедлив процес. Тримата  съдии считат, че е следвало да се акцентира върху яснотата и предвидимостта на самото законодателство, тъй като в онзи момент не е имало противоречива съдебна практика, че искът може да се предяви и след като делото е върнато на фазата на досъдебното производство до първото съдебно заседание. Спорен е бил въпросът дали давността спира да тече или не. Анализирайки установените принципи за достъп до съд в практиката на ЕСПЧ, съдиите припомнят и други негови проявления, сред които са и  достъпността, яснотата и предвидимостта на националните правни разпоредби, позовавайки се на решението Legrand v. France (no. 23228/08, § 34, 26 May 2011).  Те отбелязват, че решението да бъде обявен искът на жалбоподателката за недопустим е поради междувременно настъпилата коренна промяна в съдебната практика и по-стриктния подход, възприет от ВКС. Това само по себе си не е основание да се достига до извода, че се нарушава правото на справедлив процес. Но в настоящия случай и националните съдилища са констатирали и са критикували допуснатата процесуална  грешка от страна на окръжния съд, който при повторното разглеждане на делото през 2001 г. приема за разглеждане гражданския иск вместо да го препрати на гражданския съд на осн. чл.93, ал. 1  ГПК(отм.). Жалбоподателката обаче няма възможност да защити правата си срещу тази грешка, която води до изтичането на 5-годишния давностен срок. Съдиите припомнят заключението  на Голямото отделение по делото Zubac v. Croatia (вж. [GC ], № 40160/12, § 95, 5 април 2018 г.),че ограничаването на достъпа до съд би било непропорционално, когато недопустимостта на правното средство за защита е резултат от приписването на грешка на жалбоподател, за която той или тя не е обективно отговорен. Те подчертават, че в случая не е било доказано наличието на пропорционалност между отказа за достъп до съд на жалбоподателката и целта, която е следвало да бъде постигната по делото. Затова те констатират, че решенията на националните съдилища са засегнали сърцевината на правото на достъп до съд и достигат до извода, че е налице нарушение на правото на справедлив процес по чл. 6§1 от Конвенцията.

……………………

чл. 6§1(неизпълнение на съдебно решение)+чл. 1 от Протокол 1(право на мирно ползване на собствеността)

Gavrilov v. Bulgaria (Application no. 44452/10),18 January 2018

/Решение на Комитет/

На 15.08.2004 г. Софийският градски съд осъжда работодателя на жалбоподателя (Националния център за отдих, туризъм и рехабилитация – държавен орган в структурата на МОН, субсидиран от него) да му изплати обезщетение за незаконно уволнение в размер на 2 120 лв и законната лихва от датата на завеждане на иска (11.02.2003 г.). Решението влиза в сила на 11.02.2008 г.  Междувременно,   на 25 май 2005 г., министърът на образованието разпорежда закриването на центъра, като останалата му собственост да се управлява от Министерството на образованието. След това Министерството създава държавно акционерно дружество с част от собствеността на Центъра.

На 26 ноември 2008 г. на жалбоподателя е издаден изпълнителен лист за присъдената му  сума срещу Центъра в окончателното решение от 11 февруари 2008 г.   На 18 март 2009 г. той подава искане до министъра на образованието за заплащане на тази сума.  През май 2009 г. Министерството на образованието отговаря, че нито министерството, нито държавното акционерно дружество са правоприемници на Центъра и че претендираната сума не е дължима от тях.

От 23 март 2015 г., на която дата е последната комуникация на жалбоподателя със Съда, не е регистрирана промяна в горепосочените обстоятелства.

Европейският съд припомня, че изпълнението на влезло в сила решение на който и да е съд се разглежда като неразделна част от правото на справедлив процес по смисъла на чл. 6 от Конвеницята и необоснованото голямо забавяне може да доведе до нарушаване на Конвенцията.

„Задължение на държавата е да гарантира, че окончателните решения срещу нейните органи, или юридически лица, или дружества, притежавани или контролирани от нея, се изпълняват без необосновано голямо забавяне (Yuriy Nikolayevich Ivanov v. Ukraine, no. 40450/04, § 51, 15 October 2009).“ Съдът се позовава на предходни свои решения, че   процедурата по ликвидация срещу държавен орган не може да освободи държавата от нейната отговорност да изпълни окончателно решение. Ако се приеме обратното, то това би предоставило възможност на   държавата да се възползва от това, за да избегне изплащането на дълговете на своите органи, особено като се има предвид, че променящите се потребности принуждават държавата да извършва чести промени в организационната си структура, включително чрез създаване на нови органи и ликвидация на старите (вж. Kuksa v. Russia, no. 35259/04, § 26, 15 June 2006; and Nikitina v. Russia, no. 47486/07, § 19, 15 July 2010)

В настоящия случай  Съдът отбелязва, че окончателното решение от 11 февруари 2008 г. в полза на жалбоподателя е останало неизпълнено, а правителството не е представило никакво обяснение за това.Той припомня, че вече е установил, включително в контекста на висящите пред него български дела, че продължителното неспазване от страна на държавните органи на окончателно съдебно решение, съгласно което те дължат заплащане на определени парични суми, е нарушило както член 6 § 1, така и член 1 от Протокол № 1. (вж.Mancheva, no. 39609/98, 30 September 2004, §§ 61-62 and §§ 66–68; Sirmanov v. Bulgaria, no. 67353/01, §§ 33‑34 and §§ 38–39, 10 May 2007; and Pashov and Others v. Bulgaria, no. 20875/07, §§ 59–63, 5 February 2013).). Поради това Съдът намира, че в настоящия случай,  като не са  изпълнили  в продължение на години влязлото в сила  решение в полза на жалбоподателя, националните власти са  му попречили  да получи сума, която той е имал легитимното очакване, че му е дължима,  и така са лишили разпоредбата на член 6, § 1 от целия й полезен ефект.

Затова Съдът достига до извода, че   е налице нарушение на не само на член 6 § 1, но и на член 1 от Протокол № 1.

Държавата е осъдена да заплати присъдената на жалбоподателя сума по изпълнителния лист, в едно с дължимата лихва, считано от 11 февруари 2003 г., както и обезщетение за неимуществени вреди.

…………………

чл. 6§1(неизпълнение на съдебно решение

Delina v. Bulgaria (Application no. 66742/11), 18 January 2018

/Решение на Комитет/

През декември 2005 г. Столичният общински съвет /СОС/ одобрява замяна на общински апартамент   за по-малък апартамент, който е собственост на жалбоподателката.   Въпреки това кметът на София не  издава необходимата заповед и не  подписва договор за замяна, както е предвидено в действащото законодателство. Жалбоподателката сезира съда по повод  мълчаливия отказ на кмета. С решение от 1 април 2010 г. Административният съд на София град  отменя мълчаливия отказ и разпорежда  на кмета да издаде заповед за замяната на апартаментите. Тази част от решението влиза в сила на 19 май 2010 г.

С решение от 25 март 2010 г. СОС  отменя решението си от декември 2005 г. за замяната  на двата имота. Жалбоподателката обжалва това решение.С окончателно решение от 7 март 2011 г. Върховният административен съд обявява решението на СОС от 25 март 2010 г. за нищожно. На 18 април 2011 г. кметът е издава заповед, с която отказва изрично  да издаде заповед за замяна на двата апартамента. Тази заповед е обявена за нищожна с решение на ВАС на 30 март 2012 г.   Съдът  разпорежда на кмета да издаде заповед за сключване на договора.  Такава е издадена на 6 март 2013 г., а договорът за замяна е подписан на 25 юни 2013 г.

Съдът многократно е постановявал, че правото на достъп до съд включва правото  съдебното решение да бъде изпълнено без неоснователно забавяне. Забавянето на изпълнението може да бъде оправдано само при изключителни обстоятелства, които включват само периодите, които са абсолютно необходими, за да могат органите да намерят задоволително решение (вж. Dimitar Yanakiev v. Bulgaria (no. 2), no. 50346/07, § 70, 31 March 2016).

Съдът отбелязва, че решението на Софийски административен съд от 1 април 2010 г., разпореждащо на кмета да извърши конкретно действие, влиза в сила на 19 май 2010 г. Като изрично е отказал да издаде необходимата заповед , кметът в крайна сметка я издава на 6 март 2013 г., т.е.   три години по-късно. Властите не са предоставили обяснения, които да оправдаят това закъснение. Това е достатъчно, за да позволи на Съда да заключи, че в настоящия случай е налице нарушение на правото на жалбоподателката да бъде изпълнено постановеното в нейна полза окончателно решение. Поради това той установява нарушение на чл. 6§1 от Конвенцията.

………………………..

чл. 6§1(неизпълнение на съдебно решение)+чл. 1 от Протокол 1(право на мирно ползване на собствеността)

Shehova v. Bulgaria (Application no. 68185/11), 18 January 2018

/Решение на Комитет/

С две окончателни съдебни решения от 28 февруари 2005 г. и 8 май 2006 г. Върховният касационен съд присъжда на жалбоподателката парични обезщетения за нарушение на договор за строителни работи, които тя е извършила, на стойност 52 784 лв.  главница, 17 685 лв. лихви за забава, както и 5 433 лв разноски (обща сума 75 902,93 лв., еквивалентна на 38 000 евро). Ответникът е  Националният център за отдих, рехабилитация и спорт – държавен орган на Министерството на образованието и науката, изпълняващ определени функции, делегирани от министерството. Със заповед  от 25 май 2005 г. министърът на образованието закрива Центъра и разпорежда останалата му собственост да се управлява от Министерството на образованието. След това Министерството създава държавно акционерно дружество с част от имуществото на Центъра, включително недвижимото имущество, в което жалбоподателката е извършила строителните работи.  На 13 май 2005 г. и на 15 март 2007 г. на жалбоподателката са издадени два изпълнителни листа за сумите, присъдени в окончателните решения от 2005 г. и 2006 г. На 6 февруари 2008 г. тя ги представя на Министерството на образованието.

С писмо то отговаря, че нито министерството, нито държавното акционерно дружество са правоприемници на Центъра и че претендираната сума не е дължима от тях.

През октомври 2009 г. жалбоподателката депозира повторна молба, на която отговорът е, че не може да бъде поискано плащане от държавното акционерно дружество, тъй като то е юридическо лице, отделно от министерството. Поредното писмо с подобно съдържание е  от 23 септември 2010 г.   Жалбоподателката сезира Върховния административен съд по повод отказа на министъра, но жалбата й е обявена за недопустима. До настоящия момент няма промяна в обстоятелствата.

Европейският съд припомня, че изпълнението на влезло в сила решение на който и да е съд се разглежда като неразделна част от правото на справедлив процес по смисъла на чл. 6 от Конвеницята и необоснованото голямо забавяне може да доведе до нарушаване на Конвенцията.

„Задължение на държавата е да гарантира, че окончателните решения срещу нейните органи, или юридически лица, или дружества, притежавани или контролирани от нея, се изпълняват без необосновано голямо забавяне (Yuriy Nikolayevich Ivanov v. Ukraine, no. 40450/04, § 51, 15 October 2009).“ Съдът се позовава на предходни свои решения, че   процедурата по ликвидация срещу държавен орган не може да освободи държавата от нейната отговорност да изпълни окончателно решение. Ако се приеме обратното, то това би предоставило възможност на   държавата да се възползва , за да избегне изплащането на дълговете на своите органи, особено като се има предвид, че променящите се потребности принуждават държавата да извършва чести промени в организационната си структура, включително чрез създаване на нови органи и ликвидация на старите (вж. Kuksa v. Russia, no. 35259/04, § 26, 15 June 2006; and Nikitina v. Russia, no. 47486/07, § 19, 15 July 2010)

По отношение на настоящия случай Съдът отбелязва, че двете окончателни решения от 2005 и 2006 г. в полза на жалбоподателката са останали неизпълнени, а правителството не е предоставило никакво обяснение за това. Той припомня, че вече е установил, включително в контекста на висящите пред него български дела, че продължителното неспазване от страна на държавните органи на окончателно съдебно решение, съгласно което те дължат заплащане на опеделени парични суми, е нарушило както член 6 § 1, така и член 1 от Протокол № 1. (вж. Mancheva, no. 39609/98, 30 September 2004  §§ 61-62 and §§ 66–68; Sirmanov v. Bulgaria, no. 67353/01, §§ 33‑34 and §§ 38–39, 10 May 2007; and Pashov and Others v. Bulgaria, no. 20875/07, §§ 59–63, 5 February 2013).). Поради това Съдът намира, че в настоящия случай,  като не са  изпълнили  в продължение на години влязлото в сила  решение в полза на жалбоподателката, националните власти са  й попречили  да получи сума, която тя е имала легитимното очакване, че й е дължима, и са лишили разпоредбата на член 6, § 1 от целия й полезен ефект.

Затова Съдът достига до извода, че   е налице нарушение  не само на член 6 § 1, но и на член 1 от Протокол № 1.

………………………….

ЧЛЕН 8 – право  на неприкосновеност на личния и семейния живот

чл.  8§1 (право на неприкосновеност на   жилището; незаконно претърсване и изземване)+13 във вр. с чл. 8 (липса на ефективно вътрешно средство за защита във връзка с нарушението по чл. 8)

DimovaIvanova et Ivanov c. Bulgarie(Requête no 58497/10), 31 mai 2018

/решение на Комитет/

Жалбоподателите са съпрузи. Контекстът на настоящата жалба е свързан с т.н. операция „медузите“ в гр. Варна и постановените две решения на Европейския съд по повод провеждането й – Gutsanovi c. Bulgarie (no 34529/10, 15 octobre 2013) и Slavov et autres c. Bulgarie (no 58500/10, 10 novembre 2015.

По време на събитията, станали предмет на настоящата жалба, жалбоподателката е била главен счетоводител на общинската фирма за транспорт в гр. Варна. Между 31 октомври 2009 и 31 март 2010 г. започва разследване срещу неизвестен извършител за злоупотреба с власт и разхищение на публични средства, причинили вреди в особено големи размери на общинска транспортна фирма в гр. Варна.

В хода на това разследване, на 31 март 2010 г. рано сутринта екип от полицаи извършва претърсване в жилището на жалбоподателите. В протокола е отразено, че то се осъществява при условията на чл. 161(2) НПК (т.е. без да се вземе предварително разрешението на съдия, в условията на неотложност). В края на същия ден върху протокола за претърсване и изземване съдия записва като резолюция „одобрявам“. След като приключва притърсването в жилището на жалбоподателите полицията отвежда жалбоподателката в нейния служебен офис, откъдето са иззети документи, лаптоп и едно CD – всички, свързани със служебните й задължения.

Същевременно на жалбоподателката й е наложена първоначално мярка за задържане от 24 часа, а впоследствие – мярка за неотклонение „задържане под стража“, която продължава до 13 април.

По повод проведената полицейска операция и задържането на жалбоподателката и на още три лица са дадени интервюта от страна на министъра на вътрешните работи и тя е шумно отразена в медиите. Доколкото направените публични изявления не визират пряко жалбоподателката, Съдът намира, че оплакването й за нарушение на правото на справедлив процес поради накърняване на презумпцията за невинност, е необосновано и не намира нарушиение на чл. 6§2.

Съдът анализира оплакването по чл. 8. Жалбоподателите твърдят, че извършеното претърсване на  апартамента им представлява неоправдана намеса в тяхното право на неприкосновеност на жилището и се позовават на заключенията си по делото Gutsanovi c. Bulgarie, no 34529/10, §§ 219-226, CEDH 2013.

Съдът не приема за основателни възраженията на правителството за недопустимост на жалбата в тази й част поради неизчерпване на вътрешните средства за защита чрез  иск на осн. чл. 1 от ЗОДОВ. Той отбелязва, че действително е налице постепенна промяна в практиката на ВАС във връзка с уважаване на искове по повод оплаквания за незаконни действия по претърсване и изземване (какъвто аргумент и практика са посочени от Правителството). Но той подчертава, че изчерпването на вътрешните средства за защита се преценява към момента на депозиране на жалбата пред него (Baumann c. France, no 33592/96, § 47, CEDH 2001‑V (extraits)). Практиката, на която се позовава Правителството, е от периода 2012 – 2014 г. (т.е. между 2 и 4 години след датата на събитията, от които се оплакват жалбоподателите) и тя не е била установена през 2010 г.

По основателността на оплакването Съдът констатира, че претърсването е извършено в хода на т.н. операция „Медузите“ и че не е взето предварително разрешение от страна на съдия, а одобрение a posteriori, и че същите събития са в основата на двете предходни дела, по които той се е произнесъл вече –  Gutsanovi (цитирано по-горе) et Slavov et autres (цитирано по-горе), в които е установил нарушение на чл. 8 от Конвенцията, защото е достигнал до извода, че претърсването на жилището представлява намеса, която не е била „предвидена в закона“ по смисъла на чл. 8§2, тъй като в националното законодателство липсват достатъчно гаранции срещу произвол преди или след одобряването на протоколите за претърсване  (Gutsanovi, précité, §§ 219-227, et Slavov et autres, précité, §§ 145-151).

Съдът установява нарушение на чл. 8§1 от Конвенцията, а така също и на чл. 13 във връзка с чл. 8, позовавайки се на своите изводи и констатации по цитираните по-горе български дела – Gutsanovi (§§ 234 et 235) et Slavov et autres (§§ 161 et 162)

……………………………..

чл.  8§1 (право на неприкосновен личен живот)

Doktorov v. Bulgaria(no 15074/08), 5 april 2018

През 2006 г. жалбоподателят и съпругата му се развеждат по взаимно съгласие, като съгласно подписаното между тях споразумение, той приема да заплаща определена месечна сума за издръжка на двете им родени от брака деца. Малко по-късно той научава, че съпругата му е имала по време на брака си връзка с друг мъж , който  е рожден  баща на второто му дете, родено през 2003 г. Направеният ДНК тест на 15.01.2007 г. потвърждава този факт. На 15.03.2007 г.  той предявява иск, с който оспорва бащинството си. Съдът отхвърля исковата му претенция, приемайки, че тя е предявена след изтичане на едногодишния преклузивен срок от раждането на детето – 2004 г. Решението е оставено в сила от горните две инстанции.През 2008 г. жалбоподателят сезира съда с искане да бъде постановено решение, посилата на което да спре да изплаща  издръжката на по-малкото си дете. Съ дът отхвърля исковата претинция, приемайки, че той не е доказал, че не е баща на детето, тъй като не е оборил презумпцията за бащинство.Съдът констатира, че решението на националните съдилища представлява намеса в правото на личен живот на жалбоподателя, а и това обстоятелство не е  спорно между страните. Що се отнася до предвиденото в закона ограничение  от една година за предявяване на иск в ситуации като настоящата, съдът намира, че целта на подобна разпоредба е да гарантира правната сигурност – т.е. налице е и легитимна цел. Затова основният въпрос се свежда до това – дали подобна намеса е била „необходима в едно демократично общество“. Съдът отбелязва, че въвеждането на такава ограничителна норма в законодателството (в случая една година от раждането на детето, а не от момента на узнаването на самия факт) може да доведе до нарушаване на справедливия баланс между двата конкуриращи се интереса. Той изрично посочва, че жалбоподателят е сезирал националния съд съвсем скоро след като е узнал, че преди раждането на второто им дете съпругата му е имала извънбрачна връзка и след като се е убедил в истинността на подхвърленатао му информация.  Националният съд е отказал въобще да се запознае с документацията по извършения ДНК тест, приемайки, че оспорването е извън предвидения от закона срок, макар че жалбоподателят не може да бъде упрекван за това закъснение. Съдът намира, че процесът на вземане на решения е проблематичен, когато националният орган не е разгледал личните обстоятелства на жалбоподателя, позовавайки се на своята практика – Różański v. Poland, no. 55339/00, § 77, 18 May 2006; Shofman v. Russia, no. 74826/01, § 43, 24 November 2009 . Той  посочва, че ситуацията в случая на жалбоподателя е твърде различна от тези, когато по други дела е имало или оспорване на бащинство, или искове за признаване на бащинство, но съдилищата винаги са анализирали конкретните обстоятелства на случая и са ги вземали предвид, макар че водещ е бил най-добрият интерес на детето. В конкретния случай жалбоподателят не   могъл да прибегне до някаква предварителна процедура или проверка, при която съдилищато биха могли да разгледат конкретните обстоятелстав на неговия случай  и да преценят дали установяването на този факт би било в най-добрия интерес на детето, за да допуснат разглеждането на основателността на неговата претенция, тъй като такава възможност не съществува в закона. Макар и да приема, че целта на подобно ограничение има разумно обяснение и оправдание, Съдът  намира, че трябва да бъдат предвидени и други възможности за   ситуации като настоящата. Ето защо той достига до извода, че лишаването на жалбоподателя от всякаква възможност за разглеждане на делото му  с оглед  конкретните  обстоятелства на неговия случай не е пропорционално на преследваните легитимни цели. От това следва, че не е постигнат справедлив баланс между общия интерес за защита на правната сигурност в обществените отношения и принадлежност, интересите на другите страни, и по-специално на детето, както и правото на жалбоподателя да обори правната презумпция за бащинство.Съдът преценява, че не се налага да се произнася самостоятелно и оп оплакването за нарушение на чл. 13 във вр. с чл. 8.

……

чл.  8§1 (право на неприкосновеност на личния и  семеен живот – експулсиране на чужденец, позитивни задължения)

Hadzhieva v. Bulgaria, (Application no. 45285/12), 1 February 2018

Жалбоподателката е родена през 1988 г. През 2001 г. тя пристига от Туркменистан в България с родителите си, а през 2003 г. получава статут за временно пребиваване. Преди този период баща й е бил зам.-председател на Централната банка на Туркменистан. По-късно  той се включва в опозиционно политическо движение, което отправя критики срещу правителството. Затова цялото семейство е подложено на преследване, а през 2006 г. лелята на жалбоподателката е измъчвана и убита в затвора.

На 22 октомври 2002 г. туркменските власти повдигат обвинения срещу двамата родители на жалбоподателката за извършено присвояване в особено големи размери   (40 000 000 щатски долара (USD), за което се твърди, че е извършено между 25 юли  и 3 септември 2002 г. Главният прокурор на Туркменистан  разпорежда тяхното задържане във връзка с повдигнатото им обвинение и отправя  искане за екстрадиране към българските власти.

На 4 декември 2002 г. преди обяд в семейния апартамент нахлуват около десетина полицаи. По това време момичето (което тогава е на 14 г.) е само в жилището. Те го информират, че са дошли да задържат родителите му, които  не са били там, а на покупки. Родителите   са арестувани веднага щом пристигнат вкъщи и им е връчена заповед  за задържане за 24 часа. На 6 декември 2002 г. в две отделни заседания Варненският окръжен съд удължава срока на задържането на родителите за тридесет дни. Бащата   е отведен в затвора във Варна, а майката – в затвора в Сливен.

От момента на задържане на родителите на жалбоподателката на 4 декември и до окончателното им освобождаване на 17 декември 2002 г. те са представлявани от адвокат, който  е  техен приятел и съсед.  В този отрязък от време никаква институция не полага грижи за момичето и то живее само.

Спорен момент между страните е дали в заседанието на 6 декември майката е казала, че има кой да се грижи за детето или е казала/не е разбрала въпроса на съдията и е отговорила погрешно. В протокола е отбелязано, че според изявленията на майката за детето има някой, който да се грижи.Преди това в становището си прокурорът заявява, че, ако  семейството няма роднини или приятели, които да се грижат за детето, общината трябва да бъде информирана, за да го настани в съответна институция. Окръжният съд потвърждава мярката за неотклонение, но Апелативният съд я отменя на 17.12.2002 г., когато родителите са освободени под гаранция и се връщат в дома си същия ден. Искането за екстрадиция не е уважено. Българският съд установява, че наказателното производство срещу родителите е свързано с политическата дейност на бащата.  На 10 март жалбоподателката получава хуманитарен статут, а на 15 септември 2007 г. – статут на блежанец.

На 7 март 2006 г. жалбоподателката, със съгласието на родителите си, предявява иск за обезщетение за вреди на осн. чл. 45 от в съответствие с член 45 от Закона за задълженията и договорите срещу Варненската регионална служба на МВР, прокуратурата, Министерството на правосъдието и Висшия съдебен съвет, претендирайки обезщетение за неимуществени вреди от тези  органите, които са я оставили без надзор по време на задържането на родителите й през декември 2002 г. Изложени са твърдения, че родителите са задържани толкова бързо, че не са успели да й оставят пари, да й дадат указания към кого да се обърне и как да се грижи за себе си. Самите полицаи не са й съобщили колко дълго ще бъдат задържани, нито къде ще бъдат изпратени. Тя е изпитвала страх, че те или ще бъдат изпратени в затвора, или в Туркменистан, което еднакво я е плашело. През времето на тяхното отсъствие тя е страдала от безсъние, имала е кошмари. В противовес на тези твърдения правителството сочи, че родителите през целия период от момента на задържането им са били представлявани от един и същ адвокат, който е техен приятел и съсед.

В хода на съдебното производство е изготвена психолого-психиатрична експертиза, която установява, че жалбоподателката страда от депресия, понякога изразяваща се и в агресивни действия, дължащи се на шока, който е преживяла във връзка със задържането на родителите й. В последваща експертиза е потвърдено, че    не е имало подобрение в нейния случай и че състоянието й се очаква да стане хронично. В експертизата, назначена от съда през 2009 г. е потвърдено, че жалбоподателката страда от пост-травматично стресово разстройство и че макар тя да е била здраво и енергично дете преди задържането на родителите си, е преживяла чести депресии след това и се поддава на огромните чувства на самосъжаление, несигурност и безполезност на усилията и ангажираността.

С решение от 27 юли 2009 г.исковата претенция е от хвърлена като недоказана. Макар и да се съгласява със заключенията на експертите относно психичния статус на жалбоподателката, съдът приема, че единкственото доказателство, че момичето е останало само са показанията на нейните родители. Апелативният съд оставя в сила решението на окръжния съд. Той посочва в мотивите си, че дори ако жалбоподателката  е оставена сама след задържането на родителите, отговорността за това не може да бъде приписана на полицията, прокуратурата или съда,както и че майка й е заявила, че има някой, който да се грижи за нея при обжалването на мярката за задържане на 6 декември пред съдия. Освен това пост-травматичното стресово разстройство  може да е резултат от допълнителни фактори, които не са пряко свързани с ареста на родителите й. ВКС не допуска до касация решението на апелативния съд с определение от 18.01.2012 г.

Пред съда е повдигнато оплакване за нарушаване на позитивните задължения на държавата, изразяващи се в подпомагане на жалбоподателката в периода на задържане на нейните родители, което е предизвикало у нея сериозен стрес и страдание.

Съдът намира, че съответните национални правни разпоредби имат за цел защитата на правата на децата в подобни ситуации, но българските власти не са ги приложили в настоящия случай за периода 4-6 декември 2002 г. Според съда властите са били длъжни да предоставят възможност и време на родителите да уредят грижите за детето докато те са задържани, а наред с това да проучат обстоятелствата, да предоставят (ако е необходимо) помощ, подкрепа и услуги в собствения й дом или в приемно семейство или институция. Това задължение е възникнало за властите от момента, в който родителите са били задържани. Съдът намира, че по отношение на периода между задържането на родителите на жалбоподателката и изслушването им от съд относно законността на мярката за неотклонение, властите не са изпълнили позитивните си задължения съгласно член 8 от Конвенцията да действат по начин, чрез който  да се гарантира, че правата на жалбоподателката да бъдат защитени.

За следващия период Съдът отбелязва, че няма представени доказателства, че никой не се е грижил за жалбоподателката. Ако в съдебното заседание от 6 декември в протокола неправилно е било записано изявлението на майката, че има кой да се грижи за детето, то е могло да се поиска поправка на същия, което не е сторено.Нито майката, нито бащата   са сезирали властите след тази дата да окажат помощ на дъщеря им.  От училището на момичето са свидетелствали, че не са забелязали в този период тя да е разстроена, нито е отсъствала от занятия.

Съдът достига до извода, че компетентните органи нямат причина да приемат или подозират след съдебното заседание от 6 декември 2002 г., че жалбоподателката е била оставена сама и не е са й били предоставени никакви грижи в отсъствието на нейните родители.  При липса на каквито и да е стъпки от страна на или от името на родителите по време на събитията Съдът намира, че в последвалото производство за вреди националните съдилища са достигнали до правилен извод, че никой от органите, срещу които е бил предявен искът, не е бил отговорен  в контекста на техните задължения по член 8.

Решението на Съда за допуснато нарушение на чл. 8 за периода 4-6 декември 2002 г. е взето с мнозинство от 4 на 3 гласа.

……………………

ЧЛЕН 11 – свобода  на събранията и сдружаването

Чл. 11 (свобода на дружаването – свобода на мирните събрания)+чл. 13 във вр. с чл. 11

Kiril Ivanov v. Bulgaria (Application no. 17599/07), 11 January 2018

Предисторията на събитията във връзка с настоящата жалба, както и другите относими факти, са описани в поредица от решения на Европейския съд, а именно: Stankov and the United Macedonian Organisation Ilinden v. Bulgaria, nos. 29221/95 and 29225/95, ECHR 2001-IX; United Macedonian Organisation Ilinden and Ivanov v. Bulgaria, no. 44079/98, 20 October 2005; United Macedonian Organisation Ilinden-PIRIN and Others v. Bulgaria, no. 59489/00, 20 October 2005; Ivanov and Others v. Bulgaria, no. 46336/99, 24 November 2005; United Macedonian Organisation Ilinden and Others v. Bulgaria, no. 59491/00, 19 January 2006; United Macedonian Organisation Ilinden and Ivanov v. Bulgaria (no. 2), no. 37586/04, 18 October 2011; United Macedonian Organisation Ilinden and Others v. Bulgaria (no. 2), no. 34960/04, 18 October 2011; Singartiyski and Others v. Bulgaria, no. 48284/07, 18 October 2011; and United Macedonian Organisation Ilinden-PIRIN and Others v. Bulgaria (no. 2), nos. 41561/07 and 20972/08, 18 October 2011.

По настоящата жалба жалбоподателят  повдига оплакване, че кметът на града е отказал да разреши провеждането на няколко чествания на пл.“Македония“ в Благоевград през 2006 и 2007 г. – първото, планирано по инициатива на  нерегистрираната „Обединена македонска организация – Илинден“ за 12  септември 2006 г.,  второто – от името на Македонски инициативен комитет за 30 септември 2006 г.(с мотив, че на същата дата и място ще се проведе друго публично събитие) . Двата отказа на кмета са обжалвани пред съд. Първата заповед на кмета е отменена от съда, а относно втората заповед за тържеството, насрочено на 30 септември, съдът намира, че не е било уместно да се провеждат две мероприятия едновременно на едно и също място. На следващата година жалбоподателят уведомява кмета за намерението на организацията да проведе събрание на площад „Македония”, пред паметника на Гоце Делчев, от 16:30 ч. на 12 септември 2007 г. Събитието, с което щяла да се почете годишнината от покушението на „македонския революционер”, щяло да се състои в полагане на венец и цветя на паметника и кратка реч. Кметът отказва, аргументирайки се, че организацията няма регистпрация и освен това, че на посочената дата щяло да се проведе друго градско събитие по повод откриването на учебната година. Именно на това основание заповедта не е отменена от съда, пред който е обжалвана.

Съдът констатира, че относно митинга от 12 септември 2007 г. той вече е установил нарушение в своето решение по жалбата United Macedonian Organisation Ilinden and Ivanov v. Bulgaria (no. 2), no. 37586/04, 18 October 2011. Така той счита, че е изпълнил задължението си по чл. 19 от Конвенцията да осигури спазването на ангажиментите, поети от България по чл. 11 от Конвенцията, както и чи нищо повече не би могло да се постигне, ако тази констатация се повтори още веднъж. Що се отнася до повдигнатите оплаквания по чл. 14 и чл. 13 (които не са били изложени в горецитираното решение), Съдът намира, че те биха могли да променят заключението му, още повече, че жалбоподателят не претендира, че е претърпял допълнителни щети във връзка с това събитие, което да изисква отделно присъждане на справедливо обезщетение. Основавайки се на тези мотиви, съдът обявява жалбата в тази й част за недопустима и обсъжда оплакванията, свързани със събитията от 30 септември 2006 г.

Съдът посочва, че жалбоподателят е бил лично засегнат от отказа на кмета да разреши провеждането на митинга на посочената дата, тъй като е бил един от организаторите, позовавайки се на своята практика (Kudrevičius and Others v. Lithuania [GC], no. 37553/05, § 91, ECHR 2015) По същите причини Съдът счита, че тази забрана представлява „ограничаване“ на правото на мирни събрания на жалбоподателя съгл. чл. 11 от Конвенцията. Фактът, че единствено той е подал жалба до Съда, не означава, че това право не е установено. Жалбоподателят не е предложил да проведе „самостоятелна демонстрация“, а да участва в събиране с други лица. Установената забрана освобождава Съда от задължението да изследва   дали тя е „предвидена от закона“ или дали е преследвала  една или повече от целите, посочени в член 11,§2 , тъй като дори да се приеме, че тези две предпоставки са налице, във всеки случай тя „не е била необходима в едно демократично общество“. До този извод Съдът достига, привеждайки следните аргументи. ​​Кметът и съдът, който потвърждава заповедта му, оправдават забраната,  позовавайки се на провеждането на едно общинско събитие по същото време и място, и от необходимостта да се защитят участниците в това събитие от излагане на противоречиви изявления по исторически въпроси, които са чувствителни. В четири  идентични случая тези основания се оказват недостатъчни за целите на член 11 § 2 (вж. Stankov and the United Macedonian Organisation Ilinden, §§ 106-07; United Macedonian Organisation Ilinden and Ivanov, §§ 113-14; United Macedonian Organisation Ilinden and Ivanov (no. 2), § 133; and Singartiyski and Others, § 46). Освен това Правителството не е представило никакви   данни относно логистичните трудности или трудностите, свързани с сигурността, които биха могли да предизвикат двете паралелни събития и, което е по-важно, правителството не обяснява защо оправданията, считани за недостатъчни в предишни случаи, би трябвало да са достатъчни в момента. Наред с това е важно да се отбележи, че при предишен повод, когато властите не са забранили митинг, организиран от ОМО-Илинден, същевременно са  позволили да се проведе контра-демонстрация в същия ден (вж. United Macedonian Organisation Ilinden and Ivanov, § 115).

Съдът намира, че е налице нарушение на член 11 от Конвенцията.

По повод повдигнатото оплакване за нарушение на чл. 13 във вр. с чл. 11 Съдът не приема възражението на Правителството, че чл. 1 от ЗОДОВ предоставя ефективно вътрешноправно средство за защита. Наред с това той отбелязва, че националният орган,         който разглежда делото, трябва да разгледа същността на жалбата по чл. 11 и да прецени дали е „необходимо в едно демократично общество“ да ограничи това право с оглед  постигането на законна цел съгласно втора алинея от този член и да прецени баланса  между това право и интересите, поради които то е ограничено, без автоматично да дава предимство на тези други интереси. В настоящия случай Съдът констатира, че такава преценка на пропорционалността не е била извършена. Благоевградският окръжен съд не обяснил защо смята, че е необходимо в едно демократично общество да защити участниците в паралелното общинско събитие от изявленията, които биха могли да бъдат направени в хода на митинга, който организацията иска да организира в същия ден , или защо е невъзможно да се съгласува провеждането на двете събития. Съдът е изумен от този пропуск при наличието на две негови решения по почти идентични случаи (виж  Stankov and the United Macedonian Organisation Ilinden, §§ 106-07, and United Macedonian Organisation Ilinden and Ivanov, §§ 113-14). Той достига до извода, че подходът на Благоевградския окръжен съд  по този начин не отговаря на изискванията на чл. 13 от Конвенцията.

……………..

Чл. 11 (свобода на дружаването- забрана за регистрация на организация)+чл. 14 във вр. с чл. 11

Yordan Ivanov and Others v. Bulgaria (Application no. 70502/13), 11 January 2018

Жалбоподателите са 9 български граждани, сред които председателят и зам.-председателят на нерегистрираната „ОМО Илинден“. Те повдигат оплакване във връзка с отказа на властите да извършат регистрация на тяхната неправителствена организация на основание Закона за юридическите лица с нестопанска цел /ЗЮЛНЦ/.

Отказът за регистрация е предмет на редица предходни решения на Европейския съд – Stankov and the United Macedonian Organisation Ilinden v. Bulgaria, nos. 29221/95 and 29225/95, ECHR 2001-IX; United Macedonian Organisation Ilinden and Ivanov v. Bulgaria, no. 44079/98, 20 October 2005; United Macedonian Organisation Ilinden-PIRIN and Others v. Bulgaria, no. 59489/00, 20 October 2005; Ivanov and Others v. Bulgaria, no. 46336/99, 24 November 2005; United Macedonian Organisation Ilinden and Others v. Bulgaria, no. 59491/00, 19 January 2006; United Macedonian Organisation Ilinden and Ivanov v. Bulgaria (no. 2), no. 37586/04, 18 October 2011; United Macedonian Organisation Ilinden and Others v. Bulgaria (no. 2), no. 34960/04, 18 October 2011; Singartiyski and Others v. Bulgaria, no. 48284/07, 18 October 2011; and United Macedonian Organisation Ilinden-PIRIN and Others v. Bulgaria (no. 2), nos. 41561/07 and 20972/08, 18 October 2011.

На 19 септември 2010 г. деветдесет и осем членове на сорганизацията  провеждат учредително събрание, на което решават да създадат организацията и да я  регистрират, във връзка с което приемат съответните учредителни актове и избират лицата, които да , представляват. На 27 септември 2010 г. съответните документи са подадени в Благоевградския окръжен съд, който неколкократно връща документите с искане да се отстранят  недостатъците в документите за регистрация. С решение от 3 февруари 2012 г.   съдът отказва да регистрира „Илинден“ поради това, че не са изпълнени указанията му – не са били изяснени   ясно компетенциите на учредителните органи на сдружението; освен това  целите, определени в устава , противоречат на член 44 от Конституцията, тъй като  са насочени срещу сигурността на останалите граждани и биха довели до враждебни отношения между „дискриминирани македонци“ и други български граждани. Решението е обжалвано пред Софийския апелативен съд, който потвърждава отказа да бъде регистрирано сдружението. Той посочва в мотивите си, че целите, посочени в устава, са политически,а това не е допустимо за асоциация, която иска регистрация съгласно ЗЮЛНЦ. В решението е записано, че то подлежи на касационно обжалване. В законноустановения срок то  е обжалвано. ВКС не допуска жалбата до касация, приемайки, че междувременно влезлият в сила нов ГПК не допуска до касационно обжалване решенията на апелативните съдилища във връзка с процедурите по ЗЮЛНЦ и че те са окончателни. Това определение е оставено в сила след обжалването му от друг състав на ВКС.

Съдът обсъжда обстойно въпроса относно допустимостта на жалбата с оглед 6-месечния срок и неговото начало – дали това е датата на постановеното решение на апелативния съд, дали датата на първото определение на ВКС или датата на окончателното определение на ВКС. Той приема, че именно от последния съдебен акт (второто определение на ВКС) следва да се изчислява срокът предвид нестабилната съдебна практика по този въпрос след влизането в сила на новия ГПК и наложилото се  приемане на специално тълкувателно решение по този въпрос.

Съдът отбелязва, че отказът да се регистрира „ОМО Илинден“ представлява „ограничение“ както на правото  на свобода на сдружаване на самата организация, така и на нейните членове. Той отбелязва, че не се налага да  се изследва дали това ограничение е било „предвидено от закона“ или дали е преследвало легитимна цел, тъй като дори и при положителен отговор на тези два въпроса,  то не е „необходимо в едно демократично общество“ поради следните причини. Отказът за регистрация се основава на две основания. Първото е, че организацията застъпва сепаратистки идеи, способни да предизвикат конфронтационни нагласи и основаващи се на „несъстоятелни“ исторически интерпретации. Второто е свързано с охарактеризирането на целите на организацията като политически и следователно присъщи и допустими само за политическа партия. Съдът обаче припомня, че в неговото решение United Macedonian Organisation Ilinden and Others (no. 2, §§ 36 и 38-39 тези  две причини са счетени за недостатъчни, за да оправдаят отказ за регистрация. Наред с това според него  претендираните формални проблеми с документите за регистрация на организацията, посочени в решението на Благоевградския окръжен съд, не са толкова сериозни, че да представляват самостоятелно основание за отказ от регистрация. Поради това Съдът установява нарушение на чл. 11.

Във връзка с оплакването за нарушение на чл. 14 във вр. с чл. 11 Съдът констатира, че то се основава на същите факти, на които се позовават жалбоподателите по повод оплакването си по чл. 11. Поради това той не намира основание да разглежда допустимостта и основателността му.

………………..

Чл. 11 (свобода на дружаването- забрана за регистрация на организация)+чл. 14 във вр. с чл. 11

United Macedonian Organisation Ilinden and Others v. Bulgaria (No. 3), (Application no. 29496/16), 11 January 2018

Жалбата е свързана с отказа да бъде регистрирана ОМО „Илинден“ от българските съдилища на основание ЗЮЛНЦ. Жалбоподател е самата организация, нейният председател и член на ръководството на организацията.

Всички факти относно опита за регистрация през 2010 г., са описани в решението на Съда по жалба Yordan Ivanov and Others v. Bulgaria (Application no. 70502/13), 11 January 2018.

На 23 март 2014 г. вторият и третият жалбоподател  и други седем души, провеждат събрание, на което решават да учредят “ ОМО Илинден“ като сдружение. Те определят целите на сдружението и средствата, които биха използвали за постигането им, приемат устава си и избират   управителен съвет, състоящ се от всичките деветима участници. Малко по-късно управителният съвет   подава заявление до Благоевградския окръжен съд, за  регистрция на сдружението. С решение  № 2768 от 30.06.2014 г. по ф. д. № 36/2014 г. окръжният съд в Благоевград отказва да регистрира сдружението. На първо място това е свързано със записаните цели в устава му, които според съда  създават впечатлението, че ОМО „Илинден“  възнамерява да предизвика национална и етническа омраза, в противоречие с член 44, §2 от Конституцията.На второ място, намерението е да се заблуди обществото и да се получи регистрация на организация, която преследва политически цели, а на трето място, е налице твърде голямо сходство в наименованията на това сдружение не е уникално, както го изисква законът.Решението е обжалвано. С реш. № 2272 от 18.11.2015 г. по ф. д. № 2968/2014 г., САС оставя в сила решението на окръжния съд. Той достига  до заключението, че е необходимо да се откаже   регистрацията, въпреки че признава, че е възможно да се разпусне вече регистрирана асоциация, ако се е ангажирала с противоконституционно или противоправно поведение. Отказът е оправдана превантивна мярка.Решението е подписано с особено мнение на един от членовете на състава, който намира, че той е непропорционален и неоправдан, тъй като не съществу действия на основателите на организацията, които да пртиворечат на чл. 44, ал. 2 от Конституцията. Това решение е обжалвано, но с опр. № 317 от 15.07.2016 г. по ч. т. д. № 1062/2016 г., ВКС, I т. о. Намира, че решението на апелативния съд е окончателно и не подлежи на обжалване.

Съдът повтаря някои от изводите си, посочени в решенията му по жалба Yordan Ivanov and Others v. Bulgaria (Application no. 70502/13), 11 January 2018. Той приема, че отказът да се ретгистрира сдружението представлява ограничение на неговото право на сдружение. Според Съда не се налага да се изследва дали това ограничение е било „предписано от закона“ или дали е преследвало легитимна цел тъй като дори и при положителен отгово на тези два въпроса, във всички случаи то не е било „необходимо в едно демократично общество“ поради следните причини.

Мотивите на Софийския апелативен съд да откаже регистрацията, са свързани с   две основания: а) рискът от напрежение в района, в който е основано ОМО „Илинден“ в случай на регистрация, и б) правото на мнозинството от българите да не бъдат изложени на въздействието на възгледи, които се приемат за обидни. . Съдът обаче припомня, че в неговото решение Stankov and the United Macedonian Organisation Ilinden, §§ 94 и 106-07 тези  две причини са счетени за недостатъчни, за да оправдаят отказа за регистрацияа освен това оттогава не е имало никакви развития, които биха могли да поставят под съмнение верността на констатациите.

Освен това Съдът отбелязва, че  Софийският апелативен съд основава заключенията си относно потенциалните рискове, произтичащи от регистрацията на ОМО „Илинден“, върху информация, получена от неконкретизирани медийни източници, за която той е получил информация. По този начин той лишава жалбоподателите от възможността да обсъждат достоверността на тази информация или нейното значение за обосноваността или несъгласието на искането за регистрация на организацията. Въззивната инстанция така не излага доводи защо счита, че тази информация е правилна, а неспецифицираните медийни източници, от които я е получила, са надеждни. Нито пък достатъчно конкретно обяснява причините, поради които нееднократно определени събития и ситуации, на които се позовават тези източници, включително етническото и религиозно напрежение в неназовани съседни страни и миграционната криза, засягаща Европа, са толкова тясно свързани с възприеманите рискове, произтичащи от регистрацията на ОМО „Илинден“ Европейският съд достига до извода, че  Софийският апелативен съд не е основал решението, с което потвърждава си да потвърди отказа за регистриране на организацията на  твърда преценка на релевантните факти, нито е  изложил убедителни аргументи за своето   решение, както се изисква от съдебната практика на Съда.

Затова Съдът достига до извода, че е налице нарушение на член 11 от Конвенцията.

По повод повдигнатото оплакване за нарушение на чл. 14 във вр. с чл. 11 Съдът констатира, че то се основава на същите факти, на които се позовават жалбоподателите по повод оплакването си по чл. 11 –  отказът на Благоевградския окръжен съд, потвърден от Софийския апелативен съд, да регистрира ОМО“Илинден“. Въпреки че жалбоподателите настояват, че техните оплаквания по чл. 14 изискват отделно разглеждане, особено когато се разглеждат като цяло обстоятелствата, на които се позовават, Съдът, не намира доводите за убедителни. Той посочва, че  разглежда жалби с повдигнати оплаквания  по член 14 самостоятелно в допълнение към друго/и основно оплакване, само ако явно неравното третиране при упражняването на въпросното право е основен аспект на делото и се налага самостоятелното му разглеждане. В настоящия случай Съдът достига до извода, че след като се е произнесъл по чл. 11, не ес налага да обсъжда нито допустимостта, нито основателността на повдигнатото оплакване по чл. 14.

Той присъжда обезщетение за неимуществени вреди на организацията.

……………………..

ПРОТОКОЛ 1

чл. 1 от Протокол 1 – право на мирно ползване на собствеността

чл. 1 от Протокол 1(право на мирно ползване на собствеността, реституция по ЗОСОИ,

първо правило),

Yordanova and Others v. Bulgaria(Applications nos. 61432/11 and 64318/11),19 juillet 2018

/решение на Комитет/

Наследодателите на жалбоподателките са притежавали печатници в гр. София, които са били национализирани през 1949 и 1950 г. и стават част от държавна печатница. През 1991 г. тя е пререгистрирана като еднолично акционарно дружество с принципал Министърd на образованието с наименование „Образование и наука“. През 1998 г., след приемането на ЗОСОИ, в различни месеци жалбоподателките отправят искания до  министъра да бъдат обезщетени с акции за движимото имущество, което е било национализирано от властите. Министърът уважава исканията на жалбоподателките с изрични заповеди през август и декември 1998 г., в които е посочено, че точният размер на акциите ще бъде определен след като се извърши оценка на имуществото. Със следваща заповед от 2000 г. министърът отменя тази своя заповед и променя начина на обезщетение от акции в компенсаторни записи. Тя е отменена от Върховния административен съд през 2002 г.  По заповед на министъра е назначена оценителска експертиза, която определя дължимото обезщетение и броя на акциите, които следва да получи всяка една от жалбоподателките. Тези заключения са одобрени от министъра. Въпреки това с нови заповеди от 2003 г. той разпорежда да им бъдат изплатени компенсаторни записи, тъй като „Образование и наука“ ЕАД било включено в забранителния списък на Закона за приватизация и следприватизационен контрол (§11 от ПЗР). Тази негова заповед отново е прогласена за нищожна от ВАС, който приема, че нормите на този закон не са пречка за обезщетяването на жалбоподателките с акции. През 2008 г. Министерството на образование отправя искане до Агенцията за приватизация да разреши прехвърлянето на акции на жалбоподателките и получава такова. Процедурата обаче не е довършена и към настоящия момент. Межувременно през 2013 г. Мининстерският съвет дава разрешение за продажбата на част от недвижимите имоти на „Образование и наука“ЕАД на трето лице. Жалбоподателките обжалват това решение пред Върховния административен съд, посочвайки, че имат правен интерес, тъй като се засягат техните права като акционери. С решение от 27 януари 2015 г. Върховният административен съд отхвърли техните жалби, като отбеляза, че те не  са акционери в дружеството, тъй като процедурите за компенсация не са били завършени с действителното прехвърляне на акции  в съответствие с изискванията на  закона.

Съдът констатира, че вече е разглеждал подобни жалби, в които административните органи са отказвали да изпълнят окончателни решения, признаващи право на обезщетение на жалбоподателите в натура и е намирал нарушение на чл. 1 от Протокол 1 –  Mutishev and Others, §§ 130-38 no. 18967/03, 3 December 2009; Hadzhigeorgievi v. Bulgaria, no. 41064/05, §§ 64-72, 16 July 2013; and Velcheva v. Bulgaria, no. 35355/08, §§ 36-50, 9 June 2015. Той се позовава и на решението си по делото Nedelcheva and Others v. Bulgaria (no. 5516/05, 28 May 2013), по което Минстерството на икономиката отказва да предостави на жалбоподателите пълния размер на определените им от съда акции. Връщайки се към настоящия случай, Съдът приема, че с признаването на правото на обезщетение под формата на акции през 1998 и 1999 г. и заключението на ВАС, че заповедите не подлежат на промяна, жалбоподателките са имали „легитимно очакване“  за получаване на акциите, което представлява собственост по смисъла на чл. 1 от Протокол 1. По-нататък Съдът анализира въпроса дали е имало намеса в правото им на мирно ползване на собствеността. Той не приема възражението на правителството, че жалбоподателите трябвало да търсят правата си от дружеството като негови акционери, защото констатира, че националният съд – ВАС в решението си е приел, че самата процедура все още не е приключила. Наред с това от кореспонданцията между жалбоподателките и министерството се установява, че последното търси решение на случая, което е доказателство, че те не са станали акционери.Така Съдът достига до извода, че е налице намеса в правото на собственост на жалбоподателките. Макар че националното законодателство не предвижда краен срок за изплащане на обезщетението, Съдът не намира това за достатъчно, за да установи, че намесата е в съответствие с изискванията на чл. 1 от Протокол 1. Той отбелязва, че министърът е бил обвързан от своите заповеди, с които е уважил правото на обезщетение с акции на жалбоподателките, освен ако незипълнението се дължи на  непреодолими причини, каквито обаче не са посочени от Правителството. След като опитите на министъра да замени акциите с компенсаторни записи са обявени за нищожни от страна на ВАС, министърът остава пасивен и не предлага никакво решение в продължение на години. Оттук за Европейския съд следва изводът, че намесата в правото на собственост на жалбоподателките е в противоречие с правото им на мирно ползване на собствеността. Затова е установено нарушение на чл. 1 от Протокол 1.

Съдът намира, че въпросът относно определяне на размера на обезщетението за имуществени и неимуществени вреди все още не е готов за разрешаване и дава на стпраните четиримесечен срок да изложат своите становища или да постигнат споразумение.

……………………………………………..

чл. 1 от Протокол 1(право на мирно ползване на собствеността – контрол върху собствеността)

Boyadzhieva and Gloria International Limited EOOD v. Bulgaria, (Applications nos. 41299/09 and 11132/10), 5 July 2018

Жалбоподатели са едноличен търговец и търговско дружество с предмет на дейност продажба на фармацевтични продукти, чиито жалби са обединени за общо разглежсдане по преценка на Съда, тъй като произтичат от едни и същи фактически обстоятелства.  През февруари и март 2006 г. първият жалбоподател продава  медикаменти на фирма „К“ и получава дължимата сума в размер на  22 043,23 лева. Между декември 2005 г. и април 2006 г. вторият жалбоподател продава на същото дружество  лекарства и  получава  33 334,05 лева.

През септември 2006 г. две   дружества, които са били кредитори на „К.“, едно от които е дружеството „Е.“,   подават молба за започване на производство по несъстоятелност срещу „К“. Искането им е допуснато Пловдивския окръжен съд , който  с решение от 17 ноември 2006 г. констатира, че  дружеството  „К“ е неплатежоспособно, открива производство по несъстоятелност и назначава синдик. Съдът установява, че  то е прекратило плащанията си към „Е“ и други кредитори през октомври 2005 г. Затова   приема за  първоначална дата на неплатежоспособността    30 октомври 2005 г.

През януари 2007 г. синдикът подготви първия списък на кредиторите на „К“, в който е  включено и дружество „Е“.

В различни месеци на 2007 г. дружеството „Е“ предявява искове на осн. чл. 646, ал. 2 от Търговския закон (за обявяване на недействителни сделките, сключени след началната дата на неплатежоспособност в редакцията му към онзи момент) срещу първия и втория жалбоподатели.Образувани са две отделни дела. Окръжният съд установява, че сделките между тях и дружеството „К“ са сключени именно в този „подозрителен“ период – между датата на спиране на плащанията и датата на обявяването му в несъстоятелрност.  Без да бъдат анализирани каквито и да било по-нататъшни факти и действия на страните съдът осъжда ответниците да върнат в масата на несъстоятелността получените суми по сделките като насрещна престация на доставените фармацевтични продукти в едно с лихвите. В съдебното  производство срещу втория жалбоподател съдът констатира, че от сделката не са настъпили никакви вреди за дружеството, което е обявено в несъстоятелност и не са засегнати неговите интереси, но той отбелязва, че съгласно действащото законодателство това е без значение.  Решенията са оставени в сила от апелативния съд и не са допуснати до касация. Въз основа на тях са издадени изпълнителни листове, образувани са изпълнителни дела и двамата жалбоподатели изплащат освен главницата (равняваща се на получените от тях суми за продадените продукти), но и лихвите и разноските по изпълнението.

В периода ноември 2007 – октомври 2008 г. голяма част от активите на дружеството „К“ са разпределени между кредиторите, но доколкото в списъка е добавена държавата, която се оказва , че има вземания за 5 000 000 лв и е привилегирован кредитор,   вземанията на частните кредитори са само частично удовлетворени. Жалбоподателите не се присъединяват в производството по несъстоятелността като кредитори на дружеството „К“, каквато възможност им предоставя чл.  648 ТЗ. Самото производство продължава до 2014 г., когато дружеството „К“ е прекратено.

През 2013 г. с два закона за изменение и допълнение на Тъговския закон са извършени промени в чл. 646. В мотивите към тях е посочено, че буквалното прилагане на този текст от ТЗ и обявяването за недействителна на всяка една сключена сделка с дружеството, срещу което е започнала процедура по обявяването му в несъстоятелност, без да се изследва дали извършеното плащане е довело до намаляване на масата на несъстоятелността, дали с нея се увреждат интересите на кредиторите, как рефлектира това върху правата на третите лица, ако те са добросъвестни, води до нарушаване на принципите на върховенство на закона, правната сигурност и предвидимост в стопанската дейност. Наред с това действащата правна уредба е довела до злоупотреби с права; до липса на подходящ баланс между производстото по несъстоятелност и изискванията за правна сигурност; до липса на правна защита на ответниците по такъв вид дела; до прекомерна възможност за обезсилването на  обичайни сделки, които по никакъв начин не накърняват правата на кредиторите; “подозрителният период“ е неограничен във времето и понякога достига до 10 и повече години, като са обявявани за нищожни  и плащанията, необходими за текущата стопанска дейност на дружествата, като такива за ток, вода, телефони и др.

Съдът констатира (а и това не е спорно между страните), че жалбоподателите са имали „притежания“ по смисъла на чл. 1 от Протокол 1 и че е налице намеса  в тяхната собственост, която е осъществена по силата на действащото законодателство. Той установява, че жалбоподателите са били осъдени да заплатят суми по силата на  правни норми, регулиращи процедурата по несъстоятелност, целящи да гарантират  интересите на кредиторите. Затова той приема, че оплакването трябва да бъде разгледано в светлината на третото правило на чл. 1 от Протокол 1, съдържащо се в §2 на този текст, а именно: контролът върху ползването на имуществото. ( AGOSI v. the United Kingdom, 24 October 1986, § 51, Series A no. 108; Capital Bank AD v. Bulgaria, no. 49429/99, § 131, ECHR 2005‑XII (extracts); Zehentner v. Austria, no. 20082/02, § 71, 16 July 2009).

Съдът констатира, че намесата в правото на собственост на жалбоподателите е осъществена по силата на действащото законодателство и че е извършена в интерес на обществото. Затова той прилага теста за наличието на справедливия баланс.

На въпроса дали чл. 646(2)от ТЗ преди изменението му от 2013 г. е постигал такъв баланс Съдът отговаря отрицателно, позовавайки се на мотивите за изменението на горепосочената разпоредба. Той посочва, че не вижда основателни причини да не  възприеме аргументите, изложени в тях, които обосновават необходимостта от  изменението на текста поради неблагоприятните последици както за дружествата, обявени в несъстоятелност, така и за третите лица – техни съконтрахенти. Наред с това той посочва и редица други фактори, които според него изглежда уместно да бъдат анализирани при преценката за наличието на справедлив баланс – факта, че жалбоподателите са предали реално стоките, за които са получили плащания и липсата на доказателства за тяхната недобросъвестност, както и за възможността им да знаят, че техният съконтрахент е бил неплатежоспособен.

Колкото до наличните вътрешноправни средства за защита, които са били на разположение на двамата жалбоподатели Съдът отбелязва, че никъде в рамките на вътрешното производство или в производството пред него не се твърди, че жалбоподателите са могли да поискат връщане на доставените от тях стоки на дружеството „К“. Вярно е, че правителството твърди, че е било възможно  те да се присъединят към производството по несъстоятелност и да претендират заплащането на сумите, които са загубили. Тези твърдения  обаче са общи   и не опровергават конкретните изчисления на жалбоподателите, които показват, че в конкретния случай процедурата, предвидена в член 648 ТЗ, би удовлетворила незначителна част от техните вземания (около 2 000 лв за първия и 5 000 лв за втория жалбоподател), тъй като след изплащане вземанията на държавата  за разпределение на частните кредитори е останала общата сума от 45 000 лв.

Затова Съдът достига до извода, че след като жалбоподателите са били осъдени да върнат сумите, които са получили от „К“  и при условие, че по отношение на тях е бил  нарушен принципът на правната сигурност и не са успели да защитят задоволително своите права , те не са  разполагали с ефективни средства, за да компенсират загубите си.

Ето защо той заключава, че намесата в правото им на собственост  не  е постигнала справедлив баланс между обществения интерес и правата им и че те са били принудени да понесат прекомерна и неоправдана индивидуална тежест. Затова е установено  нарушение на член 1 от Протокол № 1. Съдът присъжда на жалбоподателите обезщетение за имуществени вреди в размера на сумите, които са били осъдени да заплатят в производствата по съдебното изпълнение, както и неимуществени вреди.

………………………..

чл. 1 от Протокол 1(право на мирно ползване на собствеността – реституция по ЗВСОНИ и ЗОСОИ)

Mihalevi v. Bulgaria(Application no. 63481/11),21 June 2018

/Решение на Комитет/

Бащата на първия и дядо на втората жалбоподателка е притежавал фабрика за машини в гр. Габрово, която е национализирана през 1947 г. и е трансформирана в държавно предприятие. След влизането в сила  на ЗВСОНИ наследниците на собственика сезират кмета с искане да им бъде възстановена собствеността върху фабриката и тя да бъде отписана от регистрите за държавна собстевност. Искането им  е уважено и скоро след това те се снабдяват с нотариален акт за собственост. През 1994 г. собствениците сключват договор за наем с дружеството, което стопанисва фабриката. Той е подновяван многократно, като последният анекс е от 2002 г. Междувременно през 1997 г. вторият син на собственика прехвърля дела от наследството на дъщеря си.  След приемането на ЗОСОИ, през януари 1998 г., е депозирано искане до Министерството на икономиката за изплащане на обезщетение за оборудването на фабриката, макар че тя е била обект на реституционното производство по ЗВСОНИ (тъй като то е относимо само за недвижимата собственост). Признато им е обезщетение само за оборудването, тъй като в заповедта е отразено, че сградата е била реституирана в тяхна полза.С решение от 17.09.2002 г. ВАС (сезиран по жалба на жалбоподателите) оставя решението на Окръжния съд в Габрово в сила. През 2005 г. те получават компенсаторни записи с номинална стойност от 19 494 лв.

През 2003 г. дружеството, стопанисващо фабриката,  чиято собстевност е възстановена на жалбоподателите, е приватизирано. Новото ръководство преустановява изплащането на наема. През януари 2009 г. то предявява отрицателен установителен иск с твърдението, че фабриката незаконно е била реституирана без да са налице условията, предвидени в ЗВСОНИ, тъй като след национализацията й там са извършени такива преустройства, че тя е изгубила вида, който е имала през 1947 г. Искът е отхвърлен от окръжния съд, но апелативният съд отменя решението на първата инстанция. Въз основа на технически експертизи и свидетелски показания се установява, че след национализацията сградата е променена по степен и начин, които я изключват от приложното поле на ЗВСОНИ. Това решение не е допуснато до касация от ВКС с определение от 30.03.2011 г. През юни същата година жалбоподателите сезират Областния управител на Габрово с искане да получат обезщетение по ЗОСОИ за национализираната фабрика. Молбата им е отхвърлена с мотив, че не е депозирана в срока, предвиден в закона. Съдебното производство по повод изричния отказ приключва с решение на ВАС от 14 юни 2012 г., с което  заповедта е оставена в сила.

Жалбоподателите повдигат оплакване в светлината на чл. 1 от Протокол 1, като излагат твърдение, че са били лишени от възможността да получат обезщетение за национализираната сграда, тъй като били пропуснали срока, предвиден за подаване на молби за обезщетение по ЗОСОИ.

Съдът констатира, че случаят е подобен на този по делото Yavashev and Others v. Bulgaria (no. 41661/05, §§ 25-26, 28-30 и 35-36, 6 ноември 2012) и не намира основания да се отклони от своите мотиви, изложени в цитираното решение. Той отбелязва, че различни държавни органи са признали жалбоподателите за собственици на фабриката – кметът, отписвайки сградата от регистъра за държавна собственост, нотариусът, снабдил ги с констативен нотариален акт, държавното предприятие, което е изплащало наема, най-после и Министърът на икономиката, който изрично в своята заповед е отбелязал, че признава обезщетение на жалбоподателите само за движимото имущество, тъй като недвижимото е било обект на реституционния закон. В светлината на тези констатации Съдът заключава, че жалбоподателите са имали „притежания“ по смисъла на чл. 1 от Протокол 1.

Затова той подлага на анализ въпроса доколко е спазен принципът за  справедлив баланс между интересите на общността и на жалбоподателите. Съдът отбелязва, че за много дълъг период от време никоя държавна институция не е оспорвала собствеността на жалбоподателите, настъпила ex lege, поради което те не са имали основания да се съмняват, че не са собственици и съответно – не са сезирали в рамките на преклузивния срок министъра на икономиката с искане за обезщетение за сградния фонд. За пръв път правото им на собственост е оспорено едва през 2003 г., а влязлото в сила решение на ВКС, с което окончателно е отречено правото им на реституция, е от 2010 г. Както отбелязва Европейският съд, този период от време е много важен, тъй като   срокът по ЗОСОИ  изтича на  22 ноември 1998 г., а тяхната молба е от юни 2011 г.

Както в случая с както в случая с Yavashev and Others v. Bulgaria (вж. § 68 от решението), Съдът заключава, че пълната липса на компенсация вместо реституцията на имуществото нарушава справедливото равновесие между изискванията на общия интерес на общността и правата на жалбоподателите. Той установява нарушение на чл. 1 от Протокол 1. Относно  въпроса за прилагането на чл. 41 от Конвенцията за справедливия размер на обезщетението, Съдът   преценява, че той не е готов за решаване , позовавайки се на   чл. 75, § 1 от Правилника на Съда и  приканва правителството и жалбоподателите в срок от четири месеца да представят своите становища по въпроса и по-специално да го информират за всяко споразумение, до което те могат да стигнат.

……………………….  

чл. 1 от Протокол 1(право на мирно ползване на собствеността)+ чл. 6§1(неизпълнение на съдебно решение)

Gavrilov v. Bulgaria (Application no. 44452/10),18 January 2018

/Решение на Комитет/

На 15.08.2004 г. Софийският градски съд осъжда работодателя на жалбоподателя (Националния център за отдих, туризъм и рехабилитация – държавен орган в структурата на МОН, субсидиран от него) да му изплати обезщетение за незаконно уволнение в размер на 2 120 лв и законната лихва от датата на завеждане на иска (11.02.2003 г.). Решението влиза в сила на 11.02.2008 г.  Междувременно,   на 25 май 2005 г., министърът на образованието разпорежда закриването на центъра, като останалата му собственост да се управлява от Министерството на образованието. След това Министерството създава държавно акционерно дружество с част от собствеността на Центъра.

На 26 ноември 2008 г. на жалбоподателя е издаден изпълнителен лист за присъдената му  сума срещу Центъра в окончателното решение от 11 февруари 2008 г.   На 18 март 2009 г. той подава искане до министъра на образованието за заплащане на тази сума.  През май 2009 г. Министерството на образованието отговаря, че нито министерството, нито държавното акционерно дружество са правоприемници на Центъра и че претендираната сума не е дължима от тях.

От 23 март 2015 г., на която дата е последната комуникация на жалбоподателя със Съда, не е регистрирана промяна в горепосочените обстоятелства.

Европейският съд припомня, че изпълнението на влезло в сила решение на който и да е съд се разглежда като неразделна част от правото на справедлив процес по смисъла на чл. 6 от Конвеницята и необоснованото голямо забавяне може да доведе до нарушаване на Конвенцията.

„Задължение на държавата е да гарантира, че окончателните решения срещу нейните органи, или юридически лица, или дружества, притежавани или контролирани от нея, се изпълняват без необосновано голямо забавяне (Yuriy Nikolayevich Ivanov v. Ukraine, no. 40450/04, § 51, 15 October 2009).“ Съдът се позовава на предходни свои решения, че   процедурата по ликвидация срещу държавен орган не може да освободи държавата от нейната отговорност да изпълни окончателно решение. Ако се приеме обратното, то това би й предоставило възможност  да се възползва, за да избегне изплащането на дълговете на своите органи, особено като се има предвид, че променящите се потребности принуждават държавата да извършва чести промени в организационната си структура, включително чрез създаване на нови органи и ликвидация на старите (вж. Kuksa v. Russia, no. 35259/04, § 26, 15 June 2006; and Nikitina v. Russia, no. 47486/07, § 19, 15 July 2010)

В настоящия случай  Съдът отбелязва, че окончателното решение от 11 февруари 2008 г. в полза на жалбоподателя е останало неизпълнено, а правителството не е представило никакво обяснение за това.Той припомня, че вече е установил, включително в контекстарешените от него български дела, че продължителното неспазване от страна на държавните органи на окончателно съдебно решение, съгласно което те дължат заплащане на определени парични суми, води до нарушение както член 6 § 1, така и член 1, от Протокол № 1 (вж.Mancheva, no. 39609/98, 30 September 2004, §§ 61-62 and §§ 66–68; Sirmanov v. Bulgaria, no. 67353/01, §§ 33‑34 and §§ 38–39, 10 May 2007; and Pashov and Others v. Bulgaria, no. 20875/07, §§ 59–63, 5 February 2013).). Поради това Съдът намира, че в настоящия случай,  като не са  изпълнили  в продължение на години влязлото в сила  решение в полза на жалбоподателя, националните власти са  му попречили  да получи сума, за която той е имал легитимното очакване, че му е дължима, те са лишили разпоредбата на член 6, § 1 от всички полезни ефекти.

Затова Съдът достига до извода, че   е налице нарушение на не само на член 6 § 1, но и на член 1 от Протокол № 1.

Държавата е осъдена да заплати присъдената на жалбоподателя сума по изпълнителния лист, в едно с дължимата лихва, считано от 11 февруари 2003 г., както и обезщетение за неимуществени вреди.

………………………..

чл. 1 от Протокол 1(право на мирно ползване на собствеността)+ чл. 6§1(неизпълнение на съдебно решение)

Shehova v. Bulgaria (Application no. 68185/11), 18 January 2018

/Решение на Комитет/

С две окончателни съдебни решения от 28 февруари 2005 г. и 8 май 2006 г. Върховният касационен съд присъжда на жалбоподателката парични обезщетения за нарушение на договор за строителни работи, които тя е извършила, на стойност 52 784 лв. за главницата, и 17 685 лв. лихви за забава, както и 5 433 лв разноски (обща сума 75 902,93 лв., еквивалентна на 38 000 евро). Ответникът е  Националният център за отдих, рехабилитация и спорт – държавен орган на Министерството на образованието и науката, изпълняващ определени функции, делегирани му от министерството. Със заповед  от 25 май 2005 г. министърът на образованието закрива Центъра и разпорежда останалата му собственост да се управлява от Министерството на образованието. След това Министерството създава държавно акционерно дружество с част от имуществото на Центъра, включително недвижимото имущество, в което жалбоподателката е извършила строителните работи.  На 13 май 2005 г. и на 15 март 2007 г. на жалбоподателката са издадени два изпълнителни листа за сумите, присъдени в окончателните решения от 2005 г. и 2006 г. На 6 февруари 2008 г. тя ги представя на Министерството на образованието.

С писмо то отговаря, че нито министерството, нито държавното акционерно дружество са правоприемници на Центъра и че претендираната сума не е дължима от тях.

През октомври 2009 г. жалбоподателката депозира повторна молба, на която отговорът е, че не може да бъде поискано плащане от държавното акционерно дружество, тъй като то е юридическо лице, отделно от министерството. Поредното писмо с подобно съдържание е  от 23 септември 2010 г.   Жалбоподателката сезира Върховния административен съд по повод отказа на министъра, но жалбата й е обявена за недопустима. До настоящия момент няма промяна в обстоятелствата.

Европейският съд припомня, че изпълнението на влезло в сила решение на който и да е съд се разглежда като неразделна част от правото на справедлив процес по смисъла на чл. 6 от Конвеницята и необоснованото голямо забавяне може да доведе до нарушаване на Конвенцията.

„Задължение на държавата е да гарантира, че окончателните решения срещу нейните органи, или юридически лица, или дружества, притежавани или контролирани от нея, се изпълняват без необосновано голямо забавяне (Yuriy Nikolayevich Ivanov v. Ukraine, no. 40450/04, § 51, 15 October 2009).“ Съдът се позовава на предходни свои решения, че   процедурата по ликвидация срещу държавен орган не може да освободи държавата от нейната отговорност да изпълни окончателно решение. Ако се приеме обратното, то това би предоставило възможност на   държавата да се възползва, за да избегне изплащането на дълговете на своите органи, особено като се има предвид, че променящите се потребности принуждават държавата да извършва чести промени в организационната си структура, включително чрез създаване на нови органи и ликвидация на старите (вж. Kuksa v. Russia, no. 35259/04, § 26, 15 June 2006; and Nikitina v. Russia, no. 47486/07, § 19, 15 July 2010)

По отношение на настоящия случай Съдът отбелязва, че двете окончателни решения от 2005 и 2006 г. в полза на жалбоподателката са останали неизпълнени, а правителството не е предоставило никакво ообяснение за това. Той припомня, че вече е установил, включително в контекста на висящите пред него български дела, че продължителното неспазване от страна на държавните органи на окончателно съдебно решение, съгласно което те дължат заплащане на определени парични суми, е нарушило както член 6 § 1, така и член 1, от Протокол № 1 (вж. Mancheva, no. 39609/98, 30 September 2004  §§ 61-62 and §§ 66–68; Sirmanov v. Bulgaria, no. 67353/01, §§ 33‑34 and §§ 38–39, 10 May 2007; and Pashov and Others v. Bulgaria, no. 20875/07, §§ 59–63, 5 February 2013).). Поради това Съдът намира, че в настоящия случай,  като не са  изпълнили  в продължение на години влязлото в сила  решение в полза на жалбоподателката, националните власти са  й попречили  да получи сума, която тя е имала легитимното очакване, че й е дължима, и са лишили разпоредбата на член 6, § 1 от целия й полезен ефект.

Затова Съдът достига до извода, че   е налице нарушение  не само на член 6 § 1, но и на член 1 от Протокол № 1.

 

 

 

Коментарите са забранени.