Каталог 2018

10 юни, 2018

КАТАЛОГ ПО ТЕКСТОВЕ НА ПОСТАНОВЕНИТЕ РЕШЕНИЯ ОТ ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА ПРЕЗ 2018 г.

Решение от 7 юни  2018 г.  –  Dimitrov et Momin  c. Bulgarie(Requête no 35132/08)

ЧЛЕН 3  – забрана за изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание

чл.3 (материално-правни аспекти, забрана за  унизително третиране на лица, лишени от свобода, лоши материални условия в затворническото общежитие в Кремисовци)

Hristoskov v. Bulgaria(Application no. 50760/09)15 February 2018

Жалбоподателят изтърпява присъда лишаване от свобода и в периода 26 октомври 2009 – 28 октомври 2010 г. е бил настанен в отряд 72, помещаващ се в няколко килии с циментов под, отоплявани с печки на дърва и въглища (за които не е достигало горивото), много от прозорците са били счупени, а вратите – разбити. В килията на жалбоподателя с размери около 30-35 Кв.м., са били настанени между 16 и 22 затворника. Студена вода е имало по 2 часа сутрин и вече, а топла – по 1 час. В резултат на това жалбоподателят се разболява от артрит.  След 28 октомври той е прехвърлен в друг отряд и килията му не е пренаселена, а условията са много по-добри по отношение на отоплението, осветлението и хигиената. Единствен проблем остава липсата на вода поради ниското налягане и едва след 22 часа е можело да се ползва душ. Той се оплаква и от липса на адекватно здравно обслужване в мястото за изтърпяване на наказанието.

Европейският съд се основава на докладите на Комитета за превенция на изтезанията от 2010 г. , на Българския Хелзинкски комитет за затворите в България от 2008 г. и на докладите на Омбудсмана в качеството му на национален превантивен механизъм от 2012 и 2016 г., в които е отбелязана голямата пренаселеност,  лоша хигиена и лоши санитарни условия на живот в затвора в Кремиковци. Той констатира, че тези констатации съвпадат с твърденията на жалбоподателя. Съдът се позовава наред с това и на принципите, установени в неговата съдебна практика (Muršić v. Croatia [GC], no. 7334/13, §§ 96-101, ECHR 2016, съгласно която липсата на достатъчно жизнено пространство в килиите е сериозен фактор, който се  взема под внимание при преценката   дали условията на задържане се равняват на „унизително отношение“ по смисъла на член 3 от Конвенцията и могат да разкрият нарушение, самостоятелно или заедно с други недостатъци (пак там, §§ 122-41). Той припомня и своето пилотно решение по делото Neshkov and Others v. Bulgaria (nos. 36925/10 and 5 others, §§ 245-56, 27 January 2015), в което бе установено нарушение на чл. 3 по оплаквания, подобни на настоящия случай.

Съдът достига до извода, че условията на задържане на жалбоподателя в периода 21 август 2009 – 28 октомври 2010 г. са в  нарушение на чл. 3 от Конвенцията, докато след тази дата той не намира, че условията са преминали онази степен на сериозност, за да се установи нарушение.

Съдът присъжда на жалбоподателя обезщетение за неимуществени вреди.

………………………

ЧЛЕН 6 – право на справедлив процес(наказателни аспекти)

Чл. 6§1(справедлив процес) +чл.6§3d(минимални права на обвиненото лице – да изиска разпит на свидетелите, свидетелствали  против него)

Dimitrov et Momin  c. Bulgarie (no 35132/08),7 juin 2018

/не е установено нарушение/

На 14 март 1998 г. млада жена на 26 г. (S.D.)  депозира жалба в полицията в Пловдив, че предния ден е била отвлечена от двамата жалбоподатели в заведение в центъра на града, след което е бита и изнасилена. Същия ден е образувано досъдебно производство срещу неизвестен извършител, а жертвата е прегледана от съдебен лекар, който установява множество натъртвания и наранявания на различни части на тялото й. В заключението е отбелязано, че няма други физически или  биологични данни, от които да може да се заключи със сигурност, че тя е имала сексуален контакт.

На 18 март с.г. при повторния й разпит жертвата оттегля своите показания, заявявайки, че би желалал да запази спокойствието си, да не бъде повече безпокоена, тъй като има други лични проблеми. Същия ден вторият жалбоподател е бил разпитан като свидетел. Той обяснил, че заедно с първия и S.D. са били в заведение в центъра на града, но нито той, нито първият жалбоподател са я изнасилвали. Няколко ди по-късно е разпитан и първият жалбоподател, който обяснил, че те заедно с г-н Момин са поканили жертвата на кафе и тя доброволно е отишла с тях. Доколкото той е имал по-рано връзка с нея, когато г-н Момин отишъл да купи кафе, те са имали доброволен сексуален контакт, след което тримата са се качили в такси, което най-напред е оставило него до местоработата му, а след това я е откарало до дома й. През януари 1999 г. при пореден разпит S.D. потвърждава верията на г-н Димитров и пояснява, че тя е подала жалбата в полицията под въздействието на своите близки и за да отмъсти на г-н Димитров, защото той е бил женен. През април 2000 г. жертвата депозира писмо до прокурора, в което прави искане да бъде прекратено производството, защото оттегля своите първоначални показания и че тя е подложена на курс по химиотерапия. През май 2000 г. срещу г-н Димитров е повдигнато обвинение в изнасилване. На 18 декември 2000 г. прокурорът отправя искане до районния съд  да бъде разпитана свидетелката от съдия на осн. чл. 210а, ал. 1 НПК , тъй като нейните показания са от изключителна важност за разследването. Разпитът се провежда от съдия в присъствието на прокурор след като съдията се уверява, че   г-н Димитров е уведомен за него предварително с писмо от съответното РПУ в Пловдив. Пред съдията  S.D. се връща към първоначалните си показания и подкрепя своята първоначална  версия за събитията от 14 март 1998 г. Тя обяснява тази промяна в позицията си с натиска, който й е бил оказан и заплахите, които е получавала от първия жалбоподател и неговите близки. Тя уточнява, че точно след приключилия курс по химиотерапия (тъй като междувременно е заболяла от рак), тя е била посетена от адвокат, изпратен от двамата жалбоподатели, който да я убеди да подпише писмо до прокурора, за да  оттегли своите показания.

През април 2001 г. двамата жалбоподатели са обвинени в отвличане и изнасилване на  S.D. През май те правят искане да бъде направена очна ставка между тях и жертвата, но искането им е отхвърлено. През юни с.г. S.D. умира в резултат на заболяването си.

Първоинстанционното производство продължава между януари 2004 и февруари 2007 г. Съдът решава да включи в делото дадените от жертвата показания пред съдия в досъдебното производство. Разпитани са свидетели, включително и полицаите, които са приели жалбата на пострадалата за извършеното изнасилване, изслушана е и съдебно-медицинска експертиза. С присъда от 21 февруари 2007 г. съдът признава първия жалбоподател за виновен за изнасилване и го осъжда на три години лишаване от свобода, като прилага чл. 66 НК, а вторият жалбоподател е оправдан. След жалби от подсъдимите и протест окръжният съд признава и двамата жалбоподатели за виновни и ги осъжда респективно на 6 и 5,5 години лишаване от свобода. ВКС изменя присъдата в частта за наложените наказания, като  ги намалява  съответно на 5 и 4 години лишаване от свобода поради  прекомерната продължителност на процеса .

Пред ЕСПЧ двамата жалбоподатели повдигат оплаквания, че е било нарушено правото им на справедлив процес, тъй като те са били осъдени въз основа на показанията на свидетелка, която  не са могли да разпитат и така правото им по чл. 6§3d било нарушено.

Европейският съд констатира, че действително S.D. не е била изслушана по време на наказателното производство срещу двамата жалбоподатели, тъй като тя е починала преди делото да   навлезе в съдебната си фаза. Нейните показания по време на досъдебнното производство са били прочетени в хода на съдебното заседание и са били включени като доказателство по делото от наказателните съдилища. Съдът приема, че смъртта на S.D. представлява „сериозна причина“, за да не бъде изслушан свидетел по смисъла на неговата практика. Той обръща внимание, че в мотивите си (с обем от 44 страници) окръжният съд   е направил много детайлен анализ на всички събрани доказателства. Макар и да е посочил, че осъдителната присъда се базира  на показанията на свидетелката   и те са основното доказателство, но то не е  единственото, а множеството други подкрепят напълно нейните показания, които са логични, конкретни и точни.

Европейският съд приема, че е имало основателни причини да не се допусне очна ставка между двамата жалбоподатели и свидетелката в хода на досъдебното производство, вземайки под внимание характера на извършеното престъпление и особеното уязвимо психическо състояние на жертвите на изнасилване. Това задължава органите на досъдебно производство да  им обърнат специално внимание, особено когато става въпрос за вземането на показания от тях и евентуалното им изправяне срещу насилниците. В настоящия случай жертвата е страдала и от тежко заболяване, като в този период тя е била подложена на натиск да оттегли показанията си. Съдът наред с това отбелязва, че, макар и разследващите органи и  прокурорът са били наясно със заболяването на S.D. и химиотерапията, няма индикации, че те биха могли да предположат, че тя няма да може да участва в процеса. На следващо място ЕСПЧ намира, че макар и присъдата на жалбоподателите да се основава предимно на свидетелските показания на жертвата, но съдилищата са подложили на обстоен анализ другите събрани доказателства, които потвърждават крайния им извод за вината на двамата жалбоподатели. Следователно, според Съда тяхното осъждане се основава на набор от доказателства, в които показанията на пострадалата са един от елементите. На последно място ЕСПЧ отбелязва, че жалбоподателите са разполагали с достатъчно процесуални гаранции, които да им осигурят  справедливостта на производството като цяло. Те активно са участвали в процеса, имали са възможност и са изложили своите  аргументи в полза на оправдаването им. Съдилищата са извършили много задълбочен преглед на достоверността на основните доказателства на прокуратурата, като са обсъдили  възраженията на жалбоподателите и са ги отхвърлили, а решенията на вътрешните съдилища са  били достатъчно мотивирани и техните изводи в никакъв случай не са произволни.

Съдът достига до извода, че в този случай не е налице нарушение на член 6 §§ 1 и 3 (d) на Конвенцията.

………..

чл.6§1(безпристрастен съд)

Boyan Gospodinov c. Bulgarie (no 28417/07),5 avril 2018

На 18.08.2002 г. след обиск в дома на жалбоподателя е открито известно количество марихуана и на 30.08.2002 г. той е задържан под стража. С присъда на ОС-Стара Загора е признат за виновен и му е определено наказание три години и половина лишаване от свобода. Присъдата е обжалвана пред Апелативния съд в Пловдив, който намалява наказанието на 1 година лишаване от свобода. Това решение е обжалвано пред ВКС. Същевременно адвокатът на жалбоподателя прави искане и за промяна на мярката за неотклонение, което е уважено и ВКС му определя подписка. Той е освободен на 07.04.2004 г., след като е бил лишен от свобода една година, 7 месеца и 8 дни. С решение от   22.05.2004 г. ВКС оставя в сила решението на апелативния съд(от 1 година лишаване от свобода).

През септември 2004 г. жалбоподателят предявява иск срещу Окръжен съд – Ст. Загора, Апелативен съд – Пловдив и ВКС на осн. чл. 2, т.6 от ЗОДОВ поради прекомерната продължителност на предварителното му задържане под стража, което надвишава наложеното му наказание от една година лишаване от свобода. Във второто по делото заседание, проведено на 11.10.2005 г., представителят на Апелативен съд-Пловдив депозира искане за спиране на производството до приключване на наказателната процедура срещу жалбоподателя по второ наказателно производство, висящо пред Окръжния съд в Ст.Загора. Искането е уважено от Софийски градски съд, но  ВКС отменя определението и връща делото за продължаване на съдопроизводствените действия.

Междувременно, почти успоредно с гражданското производство по ЗОДОВ, през октомври 2004 г. в Окръжния съд в Ст.Загора е внесен обвинителен акт срещу жалбоподателя за трафик на наркотици в периода март 2000 – март 2002 г. Още в първото по делото заседание и впоследствие в няколко поредни заседания адвокатът на жалбоподателя отправя искане делото да бъде прехвърлено по подсъдност в друг равен по степен съд, мотивирайки се с наличието на съмнения относно безпристпрастността на съдиите от този съд, след като в момента тече производство по ЗОДОВ, в което ответник е именно този съд. Искането е отхвърляно всеки път на различно основание (първоначално – че нямало данни за такъв процес, впоследствие – че няма такова основание за отвод в НПК, или че става въпрос за гражданско производство, по което компетентен е друг съд и др.п.) Съдебният процес се провежда в периода януари-октомври 2005 г. Съдебният състав отказва искането на жалбоподателя да бъдат разпитани двама посочени от него свидетели, както и да зададе въпроси на свидетели на обвинението, които биха опровергали причастността му към инкриминираното престъпление. Окръжният съд осъжда жалбоподателя на 16 г. лишаване от свобода на 03.10.2005 г. Апелативният съд намалява наказанието на 10 г. с решение от 25.01.2006 г., а ВКС определя окончателното наказание на 3 г. лишаване от свобода с решението си от 16.11.2006 г. Във всяка една жалба до по-горната инстанция   са излагани и доводи за нарушаване на принципа на безпристрастност, които са оставяни без уважение.

С решение от 24.10.2006 г. искът на жалбоподателя по ЗОДОВ е отхвърлен от Софийски градски съд. Решението е оставено в сила от въззивната инстанция на 10.06.2007 г., която приема, че по второто наказателно дело срещу жалбоподателя той е бил признат за виновен и осъден на три години лишаване от свобода и съдът е отчел предварителното му задържане от 1 г., и 7 месеца.

Европейският съд напомня, че е развил принципите  относно изискването за безпристрастност на   съдиите, залегнали в чл. 6§1, в решението си по делото  Kyprianou c. Chypre [GC], no 73797/01, §§ 118-121, CEDH 2005‑XIII. Той отбелязва, че въпросът не се поставя на плоскостта на субективната безпристрастност на съда и ще анализира фактите от гледна точка на принципите на обективната безпристрастност на наказателните съдии. Съдът отбелязва, че второто наказателно производство е разгледано от окръжния съд в Ст.Загора, който по същото това време е един от ответниците по висящото  производството по ЗОДОВ, започнато от жалбоподателя в Софийски градски съд. Последният от своя страна спира производството, приемайки, че изходът от  втория наказателен процес би могъл да се окаже решаващ за  изхода на гражданското  дело. При тези обстоятелства, макар и да не съществува никаква причина за съмнение относно личната безпристрастност на наказателните съдии, тяхната професионална принадлежност към един от ответниците по гражданското дело, което е протичало паралелно с наказателното, е могла да предизвика легитимно съмнение относно обективната безпристрастност на магистратите. Освен това, самите правила, задължаващи заплащането на обезщетението да става от бюджета на институцията – т.е. от бюджета на Окръжния съд в Стара Загора (в случай на уважаване на иска на жалбоподателя), са могли да повлияят в известна степен на решението на съдиите, което да доведе до засилване на съмненията у жалбоподателя. Съдът взема под внимание и факта, че въпреки многократно отправяните искания нито съставът на първоинстанционния съд се е отвел, нито горните инстанции са взели под внимание жалбите в тази насока, като се изложили съвсем формални доводи без да изследват задълбочено конкретните обстоятелства по случая. Така те не са разсеяли съмненията на жалбоподателя. С оглед изложеното Европейският съд намира, че Окръжният съд в Ст.Загора, разгледал второто наказателно дело, не е отговарял на изискванията за обективна безпристрастност, а по-горните инстанции не са   поправили нарушението на гаранциите за справедливост на наказателно производство, поради което е допуснато нарушение на чл. 6§1.

………

чл. 6§1 (достъп до съд)

Fartunova c. Bulgarie (Requête no 34525/08), 29 mars 2018

/решение на комитет/

На 13.09.2007 г. жалбоподателката паркира автомобила си на тротоара близо до местоработата си, но по-късно не го намира там. По-късно го открива на наказателен паркинг. Връчен й е акт за установяване на административно нарушение във връзка с   паркирането на автомобила на непозволено място. На 17 септември 2017 тя депозира писмени възражения до директора на СДВР-КАТ. На 24 .10.2017 г. е издадено наказателно постановление, с което й е наложена глоба от 30 лв. В него изрично е записано, че то не подлежи на съдебен контрол. Жалбоподателката е уведомена за него на 02.06.2008 г.

Пред Европейския съд е повдигнато оплакване за липса на достъп до съд, тъй като изключването на съдебен контрол върху постановлението, с което й е наложена глоба, е нарушение на правата й по чл. 6§1 и §3d – тя не е могла да се изправи пред независим и безпристрастен съд, който да изслуша нейната теза, нито да поиска изслушването на свидетели.

Правителството излага редица възражения за недопустимост на жалбата, позовавайки се  на чл. 35 § 3 b), ( че жалбоподателката не е претърпяла значителни вреди, тъй като глобата е в минимален размер); че жалбоподателката е изгубила статута си  на „жертва“, тъй като Конституционният съд е отменил междувременно нормата на чл. 189,ал.13 от Закона за движение по пътищата с решение от 01.03.2012 г. , както и че не са били изчерпани вътрешноправните средства за защита. Според правителството, след отмяната на цитирания текст и можело да се иска възобновяване на производството на осн. чл. 70 от ЗАНН. Всички възражения са отхвърлени от Съда.

По съществото на спора той отбелязва, че самият общ характер на разпоредбата, нейната възпираща и наказваща цел, въпреки сравнително незначителната санкция, са достатъчни, за да  достигне до заключението, че нарушението има наказателен характер и чл. 6 от Конвенцията намира приложение. (Öztürk c. Allemagne, 21 février 1984, §§ 53‑54, série A no 73, Lauko c. Slovaquie, 2 septembre 1998, §§ 56-58), както и в сходния случай на делото   Varadinov c. Bulgarie (no 15347/08,   5 octobre 2017). Наред с това Съдът подчертава, че не намира основания да се отклони от всички свои заключения, направени по делото Varadinov c. Bulgarie, в което е установил, че липсата на съдебен контрол върху налаганите глоби до 50 лв по ЗДвП до решението на Конституционния съд е в противоречие на чл. 6§1 ожт Конвенцията. В настоящия случай невъзможността на жалбоподателката да оспори законността на наложената й административна санкция е нарушило правото й нейното дело да бъде разгледано от независим и безпристрастен съд.

Поради това е установено нарушение на чл. 6§1 от Конвенцията.

…..

ЧЛЕН 6 – право на справедлив процес(граждански аспекти)

чл. 6§1(неизпълнение на съдебно решение)+чл. 1 от Протокол 1(право на мирно ползване на собствеността)

Gavrilov v. Bulgaria (Application no. 44452/10),18 January 2018

/Решение на Комитет/

На 15.08.2004 г. Софийският градски съд осъжда работодателя на жалбоподателя (Националния център за отдих, туризъм и рехабилитация – държавен орган в структурата на МОН, субсидиран от него) да му изплати обезщетение за незаконно уволнение в размер на 2 120 лв и законната лихва от датата на завеждане на иска (11.02.2003 г.). Решението влиза в сила на 11.02.2008 г.  Междувременно,   на 25 май 2005 г., министърът на образованието разпорежда закриването на центъра, като останалата му собственост да се управлява от Министерството на образованието. След това Министерството създава държавно акционерно дружество с част от собствеността на Центъра.

На 26 ноември 2008 г. на жалбоподателя е издаден изпълнителен лист за присъдената му  сума срещу Центъра в окончателното решение от 11 февруари 2008 г.   На 18 март 2009 г. той подава искане до министъра на образованието за заплащане на тази сума.  През май 2009 г. Министерството на образованието отговаря, че нито министерството, нито държавното акционерно дружество са правоприемници на Центъра и че претендираната сума не е дължима от тях.

От 23 март 2015 г., на която дата е последната комуникация на жалбоподателя със Съда, не е регистрирана промяна в горепосочените обстоятелства.

Европейският съд припомня, че изпълнението на влезло в сила решение на който и да е съд се разглежда като неразделна част от правото на справедлив процес по смисъла на чл. 6 от Конвеницята и необоснованото голямо забавяне може да доведе до нарушаване на Конвенцията.

„Задължение на държавата е да гарантира, че окончателните решения срещу нейните органи, или юридически лица, или дружества, притежавани или контролирани от нея, се изпълняват без необосновано голямо забавяне (Yuriy Nikolayevich Ivanov v. Ukraine, no. 40450/04, § 51, 15 October 2009).“ Съдът се позовава на предходни свои решения, че   процедурата по ликвидация срещу държавен орган не може да освободи държавата от нейната отговорност да изпълни окончателно решение. Ако се приеме обратното, то това би предоставило възможност на   държавата да се възползва от това, за да избегне изплащането на дълговете на своите органи, особено като се има предвид, че променящите се потребности принуждават държавата да извършва чести промени в организационната си структура, включително чрез създаване на нови органи и ликвидация на старите (вж. Kuksa v. Russia, no. 35259/04, § 26, 15 June 2006; and Nikitina v. Russia, no. 47486/07, § 19, 15 July 2010)

В настоящия случай  Съдът отбелязва, че окончателното решение от 11 февруари 2008 г. в полза на жалбоподателя е останало неизпълнено, а правителството не е представило никакво обяснение за това.Той припомня, че вече е установил, включително в контекста на висящите пред него български дела, че продължителното неспазване от страна на държавните органи на окончателно съдебно решение, съгласно което те дължат заплащане на определени парични суми, е нарушило както член 6 § 1, така и член 1 от Протокол № 1. (вж.Mancheva, no. 39609/98, 30 September 2004, §§ 61-62 and §§ 66–68; Sirmanov v. Bulgaria, no. 67353/01, §§ 33‑34 and §§ 38–39, 10 May 2007; and Pashov and Others v. Bulgaria, no. 20875/07, §§ 59–63, 5 February 2013).). Поради това Съдът намира, че в настоящия случай,  като не са  изпълнили  в продължение на години влязлото в сила  решение в полза на жалбоподателя, националните власти са  му попречили  да получи сума, която той е имал легитимното очакване, че му е дължима,  и така са лишили разпоредбата на член 6, § 1 от целия й полезен ефект.

Затова Съдът достига до извода, че   е налице нарушение на не само на член 6 § 1, но и на член 1 от Протокол № 1.

Държавата е осъдена да заплати присъдената на жалбоподателя сума по изпълнителния лист, в едно с дължимата лихва, считано от 11 февруари 2003 г., както и обезщетение за неимуществени вреди.

…………………

чл. 6§1(неизпълнение на съдебно решение

Delina v. Bulgaria (Application no. 66742/11), 18 January 2018

/Решение на Комитет/

През декември 2005 г. Столичният общински съвет /СОС/ одобрява замяна на общински апартамент   за по-малък апартамент, който е собственост на жалбоподателката.   Въпреки това кметът на София не  издава необходимата заповед и не  подписва договор за замяна, както е предвидено в действащото законодателство. Жалбоподателката сезира съда по повод  мълчаливия отказ на кмета. С решение от 1 април 2010 г. Административният съд на София град  отменя мълчаливия отказ и разпорежда  на кмета да издаде заповед за замяната на апартаментите. Тази част от решението влиза в сила на 19 май 2010 г.

С решение от 25 март 2010 г. СОС  отменя решението си от декември 2005 г. за замяната  на двата имота. Жалбоподателката обжалва това решение.С окончателно решение от 7 март 2011 г. Върховният административен съд обявява решението на СОС от 25 март 2010 г. за нищожно. На 18 април 2011 г. кметът е издава заповед, с която отказва изрично  да издаде заповед за замяна на двата апартамента. Тази заповед е обявена за нищожна с решение на ВАС на 30 март 2012 г.   Съдът  разпорежда на кмета да издаде заповед за сключване на договора.  Такава е издадена на 6 март 2013 г., а договорът за замяна е подписан на 25 юни 2013 г.

Съдът многократно е постановявал, че правото на достъп до съд включва правото  съдебното решение да бъде изпълнено без неоснователно забавяне. Забавянето на изпълнението може да бъде оправдано само при изключителни обстоятелства, които включват само периодите, които са абсолютно необходими, за да могат органите да намерят задоволително решение (вж. Dimitar Yanakiev v. Bulgaria (no. 2), no. 50346/07, § 70, 31 March 2016).

Съдът отбелязва, че решението на Софийски административен съд от 1 април 2010 г., разпореждащо на кмета да извърши конкретно действие, влиза в сила на 19 май 2010 г. Като изрично е отказал да издаде необходимата заповед , кметът в крайна сметка я издава на 6 март 2013 г., т.е.   три години по-късно. Властите не са предоставили обяснения, които да оправдаят това закъснение. Това е достатъчно, за да позволи на Съда да заключи, че в настоящия случай е налице нарушение на правото на жалбоподателката да бъде изпълнено постановеното в нейна полза окончателно решение. Поради това той установява нарушение на чл. 6§1 от Конвенцията.

………………………..

чл. 6§1(неизпълнение на съдебно решение)+чл. 1 от Протокол 1(право на мирно ползване на собствеността)

Shehova v. Bulgaria (Application no. 68185/11), 18 January 2018

/Решение на Комитет/

С две окончателни съдебни решения от 28 февруари 2005 г. и 8 май 2006 г. Върховният касационен съд присъжда на жалбоподателката парични обезщетения за нарушение на договор за строителни работи, които тя е извършила, на стойност 52 784 лв.  главница, 17 685 лв. лихви за забава, както и 5 433 лв разноски (обща сума 75 902,93 лв., еквивалентна на 38 000 евро). Ответникът е  Националният център за отдих, рехабилитация и спорт – държавен орган на Министерството на образованието и науката, изпълняващ определени функции, делегирани от министерството. Със заповед  от 25 май 2005 г. министърът на образованието закрива Центъра и разпорежда останалата му собственост да се управлява от Министерството на образованието. След това Министерството създава държавно акционерно дружество с част от имуществото на Центъра, включително недвижимото имущество, в което жалбоподателката е извършила строителните работи.  На 13 май 2005 г. и на 15 март 2007 г. на жалбоподателката са издадени два изпълнителни листа за сумите, присъдени в окончателните решения от 2005 г. и 2006 г. На 6 февруари 2008 г. тя ги представя на Министерството на образованието.

С писмо то отговаря, че нито министерството, нито държавното акционерно дружество са правоприемници на Центъра и че претендираната сума не е дължима от тях.

През октомври 2009 г. жалбоподателката депозира повторна молба, на която отговорът е, че не може да бъде поискано плащане от държавното акционерно дружество, тъй като то е юридическо лице, отделно от министерството. Поредното писмо с подобно съдържание е  от 23 септември 2010 г.   Жалбоподателката сезира Върховния административен съд по повод отказа на министъра, но жалбата й е обявена за недопустима. До настоящия момент няма промяна в обстоятелствата.

Европейският съд припомня, че изпълнението на влезло в сила решение на който и да е съд се разглежда като неразделна част от правото на справедлив процес по смисъла на чл. 6 от Конвеницята и необоснованото голямо забавяне може да доведе до нарушаване на Конвенцията.

„Задължение на държавата е да гарантира, че окончателните решения срещу нейните органи, или юридически лица, или дружества, притежавани или контролирани от нея, се изпълняват без необосновано голямо забавяне (Yuriy Nikolayevich Ivanov v. Ukraine, no. 40450/04, § 51, 15 October 2009).“ Съдът се позовава на предходни свои решения, че   процедурата по ликвидация срещу държавен орган не може да освободи държавата от нейната отговорност да изпълни окончателно решение. Ако се приеме обратното, то това би предоставило възможност на   държавата да се възползва , за да избегне изплащането на дълговете на своите органи, особено като се има предвид, че променящите се потребности принуждават държавата да извършва чести промени в организационната си структура, включително чрез създаване на нови органи и ликвидация на старите (вж. Kuksa v. Russia, no. 35259/04, § 26, 15 June 2006; and Nikitina v. Russia, no. 47486/07, § 19, 15 July 2010)

По отношение на настоящия случай Съдът отбелязва, че двете окончателни решения от 2005 и 2006 г. в полза на жалбоподателката са останали неизпълнени, а правителството не е предоставило никакво обяснение за това. Той припомня, че вече е установил, включително в контекста на висящите пред него български дела, че продължителното неспазване от страна на държавните органи на окончателно съдебно решение, съгласно което те дължат заплащане на опеделени парични суми, е нарушило както член 6 § 1, така и член 1 от Протокол № 1. (вж. Mancheva, no. 39609/98, 30 September 2004  §§ 61-62 and §§ 66–68; Sirmanov v. Bulgaria, no. 67353/01, §§ 33‑34 and §§ 38–39, 10 May 2007; and Pashov and Others v. Bulgaria, no. 20875/07, §§ 59–63, 5 February 2013).). Поради това Съдът намира, че в настоящия случай,  като не са  изпълнили  в продължение на години влязлото в сила  решение в полза на жалбоподателката, националните власти са  й попречили  да получи сума, която тя е имала легитимното очакване, че й е дължима, и са лишили разпоредбата на член 6, § 1 от целия й полезен ефект.

Затова Съдът достига до извода, че   е налице нарушение  не само на член 6 § 1, но и на член 1 от Протокол № 1.

………………………….

ЧЛЕН 8 – право  на неприкосновеност на личния и семейния живот

чл.  8§1 (право на неприкосновеност на   жилището; незаконно претърсване и изземване)+13 във вр. с чл. 8 (липса на ефективно вътрешно средство за защита във връзка с нарушението по чл. 8)

DimovaIvanova et Ivanov c. Bulgarie(Requête no 58497/10), 31 mai 2018

/решение на Комитет/

Жалбоподателите са съпрузи. Контекстът на настоящата жалба е свързан с т.н. операция „медузите“ в гр. Варна и постановените две решения на Европейския съд по повод провеждането й – Gutsanovi c. Bulgarie (no 34529/10, 15 octobre 2013) и Slavov et autres c. Bulgarie (no 58500/10, 10 novembre 2015.

По време на събитията, станали предмет на настоящата жалба, жалбоподателката е била главен счетоводител на общинската фирма за транспорт в гр. Варна. Между 31 октомври 2009 и 31 март 2010 г. започва разследване срещу неизвестен извършител за злоупотреба с власт и разхищение на публични средства, причинили вреди в особено големи размери на общинска транспортна фирма в гр. Варна.

В хода на това разследване, на 31 март 2010 г. рано сутринта екип от полицаи извършва претърсване в жилището на жалбоподателите. В протокола е отразено, че то се осъществява при условията на чл. 161(2) НПК (т.е. без да се вземе предварително разрешението на съдия, в условията на неотложност). В края на същия ден върху протокола за претърсване и изземване съдия записва като резолюция „одобрявам“. След като приключва притърсването в жилището на жалбоподателите полицията отвежда жалбоподателката в нейния служебен офис, откъдето са иззети документи, лаптоп и едно CD – всички, свързани със служебните й задължения.

Същевременно на жалбоподателката й е наложена първоначално мярка за задържане от 24 часа, а впоследствие – мярка за неотклонение „задържане под стража“, която продължава до 13 април.

По повод проведената полицейска операция и задържането на жалбоподателката и на още три лица са дадени интервюта от страна на министъра на вътрешните работи и тя е шумно отразена в медиите. Доколкото направените публични изявления не визират пряко жалбоподателката, Съдът намира, че оплакването й за нарушение на правото на справедлив процес поради накърняване на презумпцията за невинност, е необосновано и не намира нарушиение на чл. 6§2.

Съдът анализира оплакването по чл. 8. Жалбоподателите твърдят, че извършеното претърсване на  апартамента им представлява неоправдана намеса в тяхното право на неприкосновеност на жилището и се позовават на заключенията си по делото Gutsanovi c. Bulgarie, no 34529/10, §§ 219-226, CEDH 2013.

Съдът не приема за основателни възраженията на правителството за недопустимост на жалбата в тази й част поради неизчерпване на вътрешните средства за защита чрез  иск на осн. чл. 1 от ЗОДОВ. Той отбелязва, че действително е налице постепенна промяна в практиката на ВАС във връзка с уважаване на искове по повод оплаквания за незаконни действия по претърсване и изземване (какъвто аргумент и практика са посочени от Правителството). Но той подчертава, че изчерпването на вътрешните средства за защита се преценява към момента на депозиране на жалбата пред него (Baumann c. France, no 33592/96, § 47, CEDH 2001‑V (extraits)). Практиката, на която се позовава Правителството, е от периода 2012 – 2014 г. (т.е. между 2 и 4 години след датата на събитията, от които се оплакват жалбоподателите) и тя не е била установена през 2010 г.

По основателността на оплакването Съдът констатира, че претърсването е извършено в хода на т.н. операция „Медузите“ и че не е взето предварително разрешение от страна на съдия, а одобрение a posteriori, и че същите събития са в основата на двете предходни дела, по които той се е произнесъл вече –  Gutsanovi (цитирано по-горе) et Slavov et autres (цитирано по-горе), в които е установил нарушение на чл. 8 от Конвенцията, защото е достигнал до извода, че претърсването на жилището представлява намеса, която не е била „предвидена в закона“ по смисъла на чл. 8§2, тъй като в националното законодателство липсват достатъчно гаранции срещу произвол преди или след одобряването на протоколите за претърсване  (Gutsanovi, précité, §§ 219-227, et Slavov et autres, précité, §§ 145-151).

Съдът установява нарушение на чл. 8§1 от Конвенцията, а така също и на чл. 13 във връзка с чл. 8, позовавайки се на своите изводи и констатации по цитираните по-горе български дела – Gutsanovi (§§ 234 et 235) et Slavov et autres (§§ 161 et 162)

……………………………..

чл.  8§1 (право на неприкосновен личен живот)

Doktorov v. Bulgaria(no 15074/08), 5 april 2018

През 2006 г. жалбоподателят и съпругата му се развеждат по взаимно съгласие, като съгласно подписаното между тях споразумение, той приема да заплаща определена месечна сума за издръжка на двете им родени от брака деца. Малко по-късно той научава, че съпругата му е имала по време на брака си връзка с друг мъж , който  е рожден  баща на второто му дете, родено през 2003 г. Направеният ДНК тест на 15.01.2007 г. потвърждава този факт. На 15.03.2007 г.  той предявява иск, с който оспорва бащинството си. Съдът отхвърля исковата му претенция, приемайки, че тя е предявена след изтичане на едногодишния преклузивен срок от раждането на детето – 2004 г. Решението е оставено в сила от горните две инстанции.През 2008 г. жалбоподателят сезира съда с искане да бъде постановено решение, посилата на което да спре да изплаща  издръжката на по-малкото си дете. Съ дът отхвърля исковата претинция, приемайки, че той не е доказал, че не е баща на детето, тъй като не е оборил презумпцията за бащинство.Съдът констатира, че решението на националните съдилища представлява намеса в правото на личен живот на жалбоподателя, а и това обстоятелство не е  спорно между страните. Що се отнася до предвиденото в закона ограничение  от една година за предявяване на иск в ситуации като настоящата, съдът намира, че целта на подобна разпоредба е да гарантира правната сигурност – т.е. налице е и легитимна цел. Затова основният въпрос се свежда до това – дали подобна намеса е била „необходима в едно демократично общество“. Съдът отбелязва, че въвеждането на такава ограничителна норма в законодателството (в случая една година от раждането на детето, а не от момента на узнаването на самия факт) може да доведе до нарушаване на справедливия баланс между двата конкуриращи се интереса. Той изрично посочва, че жалбоподателят е сезирал националния съд съвсем скоро след като е узнал, че преди раждането на второто им дете съпругата му е имала извънбрачна връзка и след като се е убедил в истинността на подхвърленатао му информация.  Националният съд е отказал въобще да се запознае с документацията по извършения ДНК тест, приемайки, че оспорването е извън предвидения от закона срок, макар че жалбоподателят не може да бъде упрекван за това закъснение. Съдът намира, че процесът на вземане на решения е проблематичен, когато националният орган не е разгледал личните обстоятелства на жалбоподателя, позовавайки се на своята практика – Różański v. Poland, no. 55339/00, § 77, 18 May 2006; Shofman v. Russia, no. 74826/01, § 43, 24 November 2009 . Той  посочва, че ситуацията в случая на жалбоподателя е твърде различна от тези, когато по други дела е имало или оспорване на бащинство, или искове за признаване на бащинство, но съдилищата винаги са анализирали конкретните обстоятелства на случая и са ги вземали предвид, макар че водещ е бил най-добрият интерес на детето. В конкретния случай жалбоподателят не   могъл да прибегне до някаква предварителна процедура или проверка, при която съдилищато биха могли да разгледат конкретните обстоятелстав на неговия случай  и да преценят дали установяването на този факт би било в най-добрия интерес на детето, за да допуснат разглеждането на основателността на неговата претенция, тъй като такава възможност не съществува в закона. Макар и да приема, че целта на подобно ограничение има разумно обяснение и оправдание, Съдът  намира, че трябва да бъдат предвидени и други възможности за   ситуации като настоящата. Ето защо той достига до извода, че лишаването на жалбоподателя от всякаква възможност за разглеждане на делото му  с оглед  конкретните  обстоятелства на неговия случай не е пропорционално на преследваните легитимни цели. От това следва, че не е постигнат справедлив баланс между общия интерес за защита на правната сигурност в обществените отношения и принадлежност, интересите на другите страни, и по-специално на детето, както и правото на жалбоподателя да обори правната презумпция за бащинство.Съдът преценява, че не се налага да се произнася самостоятелно и оп оплакването за нарушение на чл. 13 във вр. с чл. 8.

……

чл.  8§1 (право на неприкосновеност на личния и  семеен живот – експулсиране на чужденец, позитивни задължения)

Hadzhieva v. Bulgaria, (Application no. 45285/12), 1 February 2018

Жалбоподателката е родена през 1988 г. През 2001 г. тя пристига от Туркменистан в България с родителите си, а през 2003 г. получава статут за временно пребиваване. Преди този период баща й е бил зам.-председател на Централната банка на Туркменистан. По-късно  той се включва в опозиционно политическо движение, което отправя критики срещу правителството. Затова цялото семейство е подложено на преследване, а през 2006 г. лелята на жалбоподателката е измъчвана и убита в затвора.

На 22 октомври 2002 г. туркменските власти повдигат обвинения срещу двамата родители на жалбоподателката за извършено присвояване в особено големи размери   (40 000 000 щатски долара (USD), за което се твърди, че е извършено между 25 юли  и 3 септември 2002 г. Главният прокурор на Туркменистан  разпорежда тяхното задържане във връзка с повдигнатото им обвинение и отправя  искане за екстрадиране към българските власти.

На 4 декември 2002 г. преди обяд в семейния апартамент нахлуват около десетина полицаи. По това време момичето (което тогава е на 14 г.) е само в жилището. Те го информират, че са дошли да задържат родителите му, които  не са били там, а на покупки. Родителите   са арестувани веднага щом пристигнат вкъщи и им е връчена заповед  за задържане за 24 часа. На 6 декември 2002 г. в две отделни заседания Варненският окръжен съд удължава срока на задържането на родителите за тридесет дни. Бащата   е отведен в затвора във Варна, а майката – в затвора в Сливен.

От момента на задържане на родителите на жалбоподателката на 4 декември и до окончателното им освобождаване на 17 декември 2002 г. те са представлявани от адвокат, който  е  техен приятел и съсед.  В този отрязък от време никаква институция не полага грижи за момичето и то живее само.

Спорен момент между страните е дали в заседанието на 6 декември майката е казала, че има кой да се грижи за детето или е казала/не е разбрала въпроса на съдията и е отговорила погрешно. В протокола е отбелязано, че според изявленията на майката за детето има някой, който да се грижи.Преди това в становището си прокурорът заявява, че, ако  семейството няма роднини или приятели, които да се грижат за детето, общината трябва да бъде информирана, за да го настани в съответна институция. Окръжният съд потвърждава мярката за неотклонение, но Апелативният съд я отменя на 17.12.2002 г., когато родителите са освободени под гаранция и се връщат в дома си същия ден. Искането за екстрадиция не е уважено. Българският съд установява, че наказателното производство срещу родителите е свързано с политическата дейност на бащата.  На 10 март жалбоподателката получава хуманитарен статут, а на 15 септември 2007 г. – статут на блежанец.

На 7 март 2006 г. жалбоподателката, със съгласието на родителите си, предявява иск за обезщетение за вреди на осн. чл. 45 от в съответствие с член 45 от Закона за задълженията и договорите срещу Варненската регионална служба на МВР, прокуратурата, Министерството на правосъдието и Висшия съдебен съвет, претендирайки обезщетение за неимуществени вреди от тези  органите, които са я оставили без надзор по време на задържането на родителите й през декември 2002 г. Изложени са твърдения, че родителите са задържани толкова бързо, че не са успели да й оставят пари, да й дадат указания към кого да се обърне и как да се грижи за себе си. Самите полицаи не са й съобщили колко дълго ще бъдат задържани, нито къде ще бъдат изпратени. Тя е изпитвала страх, че те или ще бъдат изпратени в затвора, или в Туркменистан, което еднакво я е плашело. През времето на тяхното отсъствие тя е страдала от безсъние, имала е кошмари. В противовес на тези твърдения правителството сочи, че родителите през целия период от момента на задържането им са били представлявани от един и същ адвокат, който е техен приятел и съсед.

В хода на съдебното производство е изготвена психолого-психиатрична експертиза, която установява, че жалбоподателката страда от депресия, понякога изразяваща се и в агресивни действия, дължащи се на шока, който е преживяла във връзка със задържането на родителите й. В последваща експертиза е потвърдено, че    не е имало подобрение в нейния случай и че състоянието й се очаква да стане хронично. В експертизата, назначена от съда през 2009 г. е потвърдено, че жалбоподателката страда от пост-травматично стресово разстройство и че макар тя да е била здраво и енергично дете преди задържането на родителите си, е преживяла чести депресии след това и се поддава на огромните чувства на самосъжаление, несигурност и безполезност на усилията и ангажираността.

С решение от 27 юли 2009 г.исковата претенция е от хвърлена като недоказана. Макар и да се съгласява със заключенията на експертите относно психичния статус на жалбоподателката, съдът приема, че единкственото доказателство, че момичето е останало само са показанията на нейните родители. Апелативният съд оставя в сила решението на окръжния съд. Той посочва в мотивите си, че дори ако жалбоподателката  е оставена сама след задържането на родителите, отговорността за това не може да бъде приписана на полицията, прокуратурата или съда,както и че майка й е заявила, че има някой, който да се грижи за нея при обжалването на мярката за задържане на 6 декември пред съдия. Освен това пост-травматичното стресово разстройство  може да е резултат от допълнителни фактори, които не са пряко свързани с ареста на родителите й. ВКС не допуска до касация решението на апелативния съд с определение от 18.01.2012 г.

Пред съда е повдигнато оплакване за нарушаване на позитивните задължения на държавата, изразяващи се в подпомагане на жалбоподателката в периода на задържане на нейните родители, което е предизвикало у нея сериозен стрес и страдание.

Съдът намира, че съответните национални правни разпоредби имат за цел защитата на правата на децата в подобни ситуации, но българските власти не са ги приложили в настоящия случай за периода 4-6 декември 2002 г. Според съда властите са били длъжни да предоставят възможност и време на родителите да уредят грижите за детето докато те са задържани, а наред с това да проучат обстоятелствата, да предоставят (ако е необходимо) помощ, подкрепа и услуги в собствения й дом или в приемно семейство или институция. Това задължение е възникнало за властите от момента, в който родителите са били задържани. Съдът намира, че по отношение на периода между задържането на родителите на жалбоподателката и изслушването им от съд относно законността на мярката за неотклонение, властите не са изпълнили позитивните си задължения съгласно член 8 от Конвенцията да действат по начин, чрез който  да се гарантира, че правата на жалбоподателката да бъдат защитени.

За следващия период Съдът отбелязва, че няма представени доказателства, че никой не се е грижил за жалбоподателката. Ако в съдебното заседание от 6 декември в протокола неправилно е било записано изявлението на майката, че има кой да се грижи за детето, то е могло да се поиска поправка на същия, което не е сторено.Нито майката, нито бащата   са сезирали властите след тази дата да окажат помощ на дъщеря им.  От училището на момичето са свидетелствали, че не са забелязали в този период тя да е разстроена, нито е отсъствала от занятия.

Съдът достига до извода, че компетентните органи нямат причина да приемат или подозират след съдебното заседание от 6 декември 2002 г., че жалбоподателката е била оставена сама и не е са й били предоставени никакви грижи в отсъствието на нейните родители.  При липса на каквито и да е стъпки от страна на или от името на родителите по време на събитията Съдът намира, че в последвалото производство за вреди националните съдилища са достигнали до правилен извод, че никой от органите, срещу които е бил предявен искът, не е бил отговорен  в контекста на техните задължения по член 8.

Решението на Съда за допуснато нарушение на чл. 8 за периода 4-6 декември 2002 г. е взето с мнозинство от 4 на 3 гласа.

……………………

ЧЛЕН 11 – свобода  на събранията и сдружаването

Чл. 11 (свобода на дружаването – свобода на мирните събрания)+чл. 13 във вр. с чл. 11

Kiril Ivanov v. Bulgaria (Application no. 17599/07), 11 January 2018

Предисторията на събитията във връзка с настоящата жалба, както и другите относими факти, са описани в поредица от решения на Европейския съд, а именно: Stankov and the United Macedonian Organisation Ilinden v. Bulgaria, nos. 29221/95 and 29225/95, ECHR 2001-IX; United Macedonian Organisation Ilinden and Ivanov v. Bulgaria, no. 44079/98, 20 October 2005; United Macedonian Organisation Ilinden-PIRIN and Others v. Bulgaria, no. 59489/00, 20 October 2005; Ivanov and Others v. Bulgaria, no. 46336/99, 24 November 2005; United Macedonian Organisation Ilinden and Others v. Bulgaria, no. 59491/00, 19 January 2006; United Macedonian Organisation Ilinden and Ivanov v. Bulgaria (no. 2), no. 37586/04, 18 October 2011; United Macedonian Organisation Ilinden and Others v. Bulgaria (no. 2), no. 34960/04, 18 October 2011; Singartiyski and Others v. Bulgaria, no. 48284/07, 18 October 2011; and United Macedonian Organisation Ilinden-PIRIN and Others v. Bulgaria (no. 2), nos. 41561/07 and 20972/08, 18 October 2011.

По настоящата жалба жалбоподателят  повдига оплакване, че кметът на града е отказал да разреши провеждането на няколко чествания на пл.“Македония“ в Благоевград през 2006 и 2007 г. – първото, планирано по инициатива на  нерегистрираната „Обединена македонска организация – Илинден“ за 12  септември 2006 г.,  второто – от името на Македонски инициативен комитет за 30 септември 2006 г.(с мотив, че на същата дата и място ще се проведе друго публично събитие) . Двата отказа на кмета са обжалвани пред съд. Първата заповед на кмета е отменена от съда, а относно втората заповед за тържеството, насрочено на 30 септември, съдът намира, че не е било уместно да се провеждат две мероприятия едновременно на едно и също място. На следващата година жалбоподателят уведомява кмета за намерението на организацията да проведе събрание на площад „Македония”, пред паметника на Гоце Делчев, от 16:30 ч. на 12 септември 2007 г. Събитието, с което щяла да се почете годишнината от покушението на „македонския революционер”, щяло да се състои в полагане на венец и цветя на паметника и кратка реч. Кметът отказва, аргументирайки се, че организацията няма регистпрация и освен това, че на посочената дата щяло да се проведе друго градско събитие по повод откриването на учебната година. Именно на това основание заповедта не е отменена от съда, пред който е обжалвана.

Съдът констатира, че относно митинга от 12 септември 2007 г. той вече е установил нарушение в своето решение по жалбата United Macedonian Organisation Ilinden and Ivanov v. Bulgaria (no. 2), no. 37586/04, 18 October 2011. Така той счита, че е изпълнил задължението си по чл. 19 от Конвенцията да осигури спазването на ангажиментите, поети от България по чл. 11 от Конвенцията, както и чи нищо повече не би могло да се постигне, ако тази констатация се повтори още веднъж. Що се отнася до повдигнатите оплаквания по чл. 14 и чл. 13 (които не са били изложени в горецитираното решение), Съдът намира, че те биха могли да променят заключението му, още повече, че жалбоподателят не претендира, че е претърпял допълнителни щети във връзка с това събитие, което да изисква отделно присъждане на справедливо обезщетение. Основавайки се на тези мотиви, съдът обявява жалбата в тази й част за недопустима и обсъжда оплакванията, свързани със събитията от 30 септември 2006 г.

Съдът посочва, че жалбоподателят е бил лично засегнат от отказа на кмета да разреши провеждането на митинга на посочената дата, тъй като е бил един от организаторите, позовавайки се на своята практика (Kudrevičius and Others v. Lithuania [GC], no. 37553/05, § 91, ECHR 2015) По същите причини Съдът счита, че тази забрана представлява „ограничаване“ на правото на мирни събрания на жалбоподателя съгл. чл. 11 от Конвенцията. Фактът, че единствено той е подал жалба до Съда, не означава, че това право не е установено. Жалбоподателят не е предложил да проведе „самостоятелна демонстрация“, а да участва в събиране с други лица. Установената забрана освобождава Съда от задължението да изследва   дали тя е „предвидена от закона“ или дали е преследвала  една или повече от целите, посочени в член 11,§2 , тъй като дори да се приеме, че тези две предпоставки са налице, във всеки случай тя „не е била необходима в едно демократично общество“. До този извод Съдът достига, привеждайки следните аргументи. ​​Кметът и съдът, който потвърждава заповедта му, оправдават забраната,  позовавайки се на провеждането на едно общинско събитие по същото време и място, и от необходимостта да се защитят участниците в това събитие от излагане на противоречиви изявления по исторически въпроси, които са чувствителни. В четири  идентични случая тези основания се оказват недостатъчни за целите на член 11 § 2 (вж. Stankov and the United Macedonian Organisation Ilinden, §§ 106-07; United Macedonian Organisation Ilinden and Ivanov, §§ 113-14; United Macedonian Organisation Ilinden and Ivanov (no. 2), § 133; and Singartiyski and Others, § 46). Освен това Правителството не е представило никакви   данни относно логистичните трудности или трудностите, свързани с сигурността, които биха могли да предизвикат двете паралелни събития и, което е по-важно, правителството не обяснява защо оправданията, считани за недостатъчни в предишни случаи, би трябвало да са достатъчни в момента. Наред с това е важно да се отбележи, че при предишен повод, когато властите не са забранили митинг, организиран от ОМО-Илинден, същевременно са  позволили да се проведе контра-демонстрация в същия ден (вж. United Macedonian Organisation Ilinden and Ivanov, § 115).

Съдът намира, че е налице нарушение на член 11 от Конвенцията.

По повод повдигнатото оплакване за нарушение на чл. 13 във вр. с чл. 11 Съдът не приема възражението на Правителството, че чл. 1 от ЗОДОВ предоставя ефективно вътрешноправно средство за защита. Наред с това той отбелязва, че националният орган,         който разглежда делото, трябва да разгледа същността на жалбата по чл. 11 и да прецени дали е „необходимо в едно демократично общество“ да ограничи това право с оглед  постигането на законна цел съгласно втора алинея от този член и да прецени баланса  между това право и интересите, поради които то е ограничено, без автоматично да дава предимство на тези други интереси. В настоящия случай Съдът констатира, че такава преценка на пропорционалността не е била извършена. Благоевградският окръжен съд не обяснил защо смята, че е необходимо в едно демократично общество да защити участниците в паралелното общинско събитие от изявленията, които биха могли да бъдат направени в хода на митинга, който организацията иска да организира в същия ден , или защо е невъзможно да се съгласува провеждането на двете събития. Съдът е изумен от този пропуск при наличието на две негови решения по почти идентични случаи (виж  Stankov and the United Macedonian Organisation Ilinden, §§ 106-07, and United Macedonian Organisation Ilinden and Ivanov, §§ 113-14). Той достига до извода, че подходът на Благоевградския окръжен съд  по този начин не отговаря на изискванията на чл. 13 от Конвенцията.

……………..

Чл. 11 (свобода на дружаването- забрана за регистрация на организация)+чл. 14 във вр. с чл. 11

Yordan Ivanov and Others v. Bulgaria (Application no. 70502/13), 11 January 2018

Жалбоподателите са 9 български граждани, сред които председателят и зам.-председателят на нерегистрираната „ОМО Илинден“. Те повдигат оплакване във връзка с отказа на властите да извършат регистрация на тяхната неправителствена организация на основание Закона за юридическите лица с нестопанска цел /ЗЮЛНЦ/.

Отказът за регистрация е предмет на редица предходни решения на Европейския съд – Stankov and the United Macedonian Organisation Ilinden v. Bulgaria, nos. 29221/95 and 29225/95, ECHR 2001-IX; United Macedonian Organisation Ilinden and Ivanov v. Bulgaria, no. 44079/98, 20 October 2005; United Macedonian Organisation Ilinden-PIRIN and Others v. Bulgaria, no. 59489/00, 20 October 2005; Ivanov and Others v. Bulgaria, no. 46336/99, 24 November 2005; United Macedonian Organisation Ilinden and Others v. Bulgaria, no. 59491/00, 19 January 2006; United Macedonian Organisation Ilinden and Ivanov v. Bulgaria (no. 2), no. 37586/04, 18 October 2011; United Macedonian Organisation Ilinden and Others v. Bulgaria (no. 2), no. 34960/04, 18 October 2011; Singartiyski and Others v. Bulgaria, no. 48284/07, 18 October 2011; and United Macedonian Organisation Ilinden-PIRIN and Others v. Bulgaria (no. 2), nos. 41561/07 and 20972/08, 18 October 2011.

На 19 септември 2010 г. деветдесет и осем членове на сорганизацията  провеждат учредително събрание, на което решават да създадат организацията и да я  регистрират, във връзка с което приемат съответните учредителни актове и избират лицата, които да , представляват. На 27 септември 2010 г. съответните документи са подадени в Благоевградския окръжен съд, който неколкократно връща документите с искане да се отстранят  недостатъците в документите за регистрация. С решение от 3 февруари 2012 г.   съдът отказва да регистрира „Илинден“ поради това, че не са изпълнени указанията му – не са били изяснени   ясно компетенциите на учредителните органи на сдружението; освен това  целите, определени в устава , противоречат на член 44 от Конституцията, тъй като  са насочени срещу сигурността на останалите граждани и биха довели до враждебни отношения между „дискриминирани македонци“ и други български граждани. Решението е обжалвано пред Софийския апелативен съд, който потвърждава отказа да бъде регистрирано сдружението. Той посочва в мотивите си, че целите, посочени в устава, са политически,а това не е допустимо за асоциация, която иска регистрация съгласно ЗЮЛНЦ. В решението е записано, че то подлежи на касационно обжалване. В законноустановения срок то  е обжалвано. ВКС не допуска жалбата до касация, приемайки, че междувременно влезлият в сила нов ГПК не допуска до касационно обжалване решенията на апелативните съдилища във връзка с процедурите по ЗЮЛНЦ и че те са окончателни. Това определение е оставено в сила след обжалването му от друг състав на ВКС.

Съдът обсъжда обстойно въпроса относно допустимостта на жалбата с оглед 6-месечния срок и неговото начало – дали това е датата на постановеното решение на апелативния съд, дали датата на първото определение на ВКС или датата на окончателното определение на ВКС. Той приема, че именно от последния съдебен акт (второто определение на ВКС) следва да се изчислява срокът предвид нестабилната съдебна практика по този въпрос след влизането в сила на новия ГПК и наложилото се  приемане на специално тълкувателно решение по този въпрос.

Съдът отбелязва, че отказът да се регистрира „ОМО Илинден“ представлява „ограничение“ както на правото  на свобода на сдружаване на самата организация, така и на нейните членове. Той отбелязва, че не се налага да  се изследва дали това ограничение е било „предвидено от закона“ или дали е преследвало легитимна цел, тъй като дори и при положителен отговор на тези два въпроса,  то не е „необходимо в едно демократично общество“ поради следните причини. Отказът за регистрация се основава на две основания. Първото е, че организацията застъпва сепаратистки идеи, способни да предизвикат конфронтационни нагласи и основаващи се на „несъстоятелни“ исторически интерпретации. Второто е свързано с охарактеризирането на целите на организацията като политически и следователно присъщи и допустими само за политическа партия. Съдът обаче припомня, че в неговото решение United Macedonian Organisation Ilinden and Others (no. 2, §§ 36 и 38-39 тези  две причини са счетени за недостатъчни, за да оправдаят отказ за регистрация. Наред с това според него  претендираните формални проблеми с документите за регистрация на организацията, посочени в решението на Благоевградския окръжен съд, не са толкова сериозни, че да представляват самостоятелно основание за отказ от регистрация. Поради това Съдът установява нарушение на чл. 11.

Във връзка с оплакването за нарушение на чл. 14 във вр. с чл. 11 Съдът констатира, че то се основава на същите факти, на които се позовават жалбоподателите по повод оплакването си по чл. 11. Поради това той не намира основание да разглежда допустимостта и основателността му.

………………..

Чл. 11 (свобода на дружаването- забрана за регистрация на организация)+чл. 14 във вр. с чл. 11

United Macedonian Organisation Ilinden and Others v. Bulgaria (No. 3), (Application no. 29496/16), 11 January 2018

Жалбата е свързана с отказа да бъде регистрирана ОМО „Илинден“ от българските съдилища на основание ЗЮЛНЦ. Жалбоподател е самата организация, нейният председател и член на ръководството на организацията.

Всички факти относно опита за регистрация през 2010 г., са описани в решението на Съда по жалба Yordan Ivanov and Others v. Bulgaria (Application no. 70502/13), 11 January 2018.

На 23 март 2014 г. вторият и третият жалбоподател  и други седем души, провеждат събрание, на което решават да учредят “ ОМО Илинден“ като сдружение. Те определят целите на сдружението и средствата, които биха използвали за постигането им, приемат устава си и избират   управителен съвет, състоящ се от всичките деветима участници. Малко по-късно управителният съвет   подава заявление до Благоевградския окръжен съд, за  регистрция на сдружението. С решение  № 2768 от 30.06.2014 г. по ф. д. № 36/2014 г. окръжният съд в Благоевград отказва да регистрира сдружението. На първо място това е свързано със записаните цели в устава му, които според съда  създават впечатлението, че ОМО „Илинден“  възнамерява да предизвика национална и етническа омраза, в противоречие с член 44, §2 от Конституцията.На второ място, намерението е да се заблуди обществото и да се получи регистрация на организация, която преследва политически цели, а на трето място, е налице твърде голямо сходство в наименованията на това сдружение не е уникално, както го изисква законът.Решението е обжалвано. С реш. № 2272 от 18.11.2015 г. по ф. д. № 2968/2014 г., САС оставя в сила решението на окръжния съд. Той достига  до заключението, че е необходимо да се откаже   регистрацията, въпреки че признава, че е възможно да се разпусне вече регистрирана асоциация, ако се е ангажирала с противоконституционно или противоправно поведение. Отказът е оправдана превантивна мярка.Решението е подписано с особено мнение на един от членовете на състава, който намира, че той е непропорционален и неоправдан, тъй като не съществу действия на основателите на организацията, които да пртиворечат на чл. 44, ал. 2 от Конституцията. Това решение е обжалвано, но с опр. № 317 от 15.07.2016 г. по ч. т. д. № 1062/2016 г., ВКС, I т. о. Намира, че решението на апелативния съд е окончателно и не подлежи на обжалване.

Съдът повтаря някои от изводите си, посочени в решенията му по жалба Yordan Ivanov and Others v. Bulgaria (Application no. 70502/13), 11 January 2018. Той приема, че отказът да се ретгистрира сдружението представлява ограничение на неговото право на сдружение. Според Съда не се налага да се изследва дали това ограничение е било „предписано от закона“ или дали е преследвало легитимна цел тъй като дори и при положителен отгово на тези два въпроса, във всички случаи то не е било „необходимо в едно демократично общество“ поради следните причини.

Мотивите на Софийския апелативен съд да откаже регистрацията, са свързани с   две основания: а) рискът от напрежение в района, в който е основано ОМО „Илинден“ в случай на регистрация, и б) правото на мнозинството от българите да не бъдат изложени на въздействието на възгледи, които се приемат за обидни. . Съдът обаче припомня, че в неговото решение Stankov and the United Macedonian Organisation Ilinden, §§ 94 и 106-07 тези  две причини са счетени за недостатъчни, за да оправдаят отказа за регистрацияа освен това оттогава не е имало никакви развития, които биха могли да поставят под съмнение верността на констатациите.

Освен това Съдът отбелязва, че  Софийският апелативен съд основава заключенията си относно потенциалните рискове, произтичащи от регистрацията на ОМО „Илинден“, върху информация, получена от неконкретизирани медийни източници, за която той е получил информация. По този начин той лишава жалбоподателите от възможността да обсъждат достоверността на тази информация или нейното значение за обосноваността или несъгласието на искането за регистрация на организацията. Въззивната инстанция така не излага доводи защо счита, че тази информация е правилна, а неспецифицираните медийни източници, от които я е получила, са надеждни. Нито пък достатъчно конкретно обяснява причините, поради които нееднократно определени събития и ситуации, на които се позовават тези източници, включително етническото и религиозно напрежение в неназовани съседни страни и миграционната криза, засягаща Европа, са толкова тясно свързани с възприеманите рискове, произтичащи от регистрацията на ОМО „Илинден“ Европейският съд достига до извода, че  Софийският апелативен съд не е основал решението, с което потвърждава си да потвърди отказа за регистриране на организацията на  твърда преценка на релевантните факти, нито е  изложил убедителни аргументи за своето   решение, както се изисква от съдебната практика на Съда.

Затова Съдът достига до извода, че е налице нарушение на член 11 от Конвенцията.

По повод повдигнатото оплакване за нарушение на чл. 14 във вр. с чл. 11 Съдът констатира, че то се основава на същите факти, на които се позовават жалбоподателите по повод оплакването си по чл. 11 –  отказът на Благоевградския окръжен съд, потвърден от Софийския апелативен съд, да регистрира ОМО“Илинден“. Въпреки че жалбоподателите настояват, че техните оплаквания по чл. 14 изискват отделно разглеждане, особено когато се разглеждат като цяло обстоятелствата, на които се позовават, Съдът, не намира доводите за убедителни. Той посочва, че  разглежда жалби с повдигнати оплаквания  по член 14 самостоятелно в допълнение към друго/и основно оплакване, само ако явно неравното третиране при упражняването на въпросното право е основен аспект на делото и се налага самостоятелното му разглеждане. В настоящия случай Съдът достига до извода, че след като се е произнесъл по чл. 11, не ес налага да обсъжда нито допустимостта, нито основателността на повдигнатото оплакване по чл. 14.

Той присъжда обезщетение за неимуществени вреди на организацията.

……………………..

ПРОТОКОЛ 1

чл. 1 от Протокол 1 – право на мирно ползване на собствеността

чл. 1 от Протокол 1(право на мирно ползване на собствеността)+ чл. 6§1(неизпълнение на съдебно решение)

Gavrilov v. Bulgaria (Application no. 44452/10),18 January 2018

/Решение на Комитет/

На 15.08.2004 г. Софийският градски съд осъжда работодателя на жалбоподателя (Националния център за отдих, туризъм и рехабилитация – държавен орган в структурата на МОН, субсидиран от него) да му изплати обезщетение за незаконно уволнение в размер на 2 120 лв и законната лихва от датата на завеждане на иска (11.02.2003 г.). Решението влиза в сила на 11.02.2008 г.  Междувременно,   на 25 май 2005 г., министърът на образованието разпорежда закриването на центъра, като останалата му собственост да се управлява от Министерството на образованието. След това Министерството създава държавно акционерно дружество с част от собствеността на Центъра.

На 26 ноември 2008 г. на жалбоподателя е издаден изпълнителен лист за присъдената му  сума срещу Центъра в окончателното решение от 11 февруари 2008 г.   На 18 март 2009 г. той подава искане до министъра на образованието за заплащане на тази сума.  През май 2009 г. Министерството на образованието отговаря, че нито министерството, нито държавното акционерно дружество са правоприемници на Центъра и че претендираната сума не е дължима от тях.

От 23 март 2015 г., на която дата е последната комуникация на жалбоподателя със Съда, не е регистрирана промяна в горепосочените обстоятелства.

Европейският съд припомня, че изпълнението на влезло в сила решение на който и да е съд се разглежда като неразделна част от правото на справедлив процес по смисъла на чл. 6 от Конвеницята и необоснованото голямо забавяне може да доведе до нарушаване на Конвенцията.

„Задължение на държавата е да гарантира, че окончателните решения срещу нейните органи, или юридически лица, или дружества, притежавани или контролирани от нея, се изпълняват без необосновано голямо забавяне (Yuriy Nikolayevich Ivanov v. Ukraine, no. 40450/04, § 51, 15 October 2009).“ Съдът се позовава на предходни свои решения, че   процедурата по ликвидация срещу държавен орган не може да освободи държавата от нейната отговорност да изпълни окончателно решение. Ако се приеме обратното, то това би й предоставило възможност  да се възползва, за да избегне изплащането на дълговете на своите органи, особено като се има предвид, че променящите се потребности принуждават държавата да извършва чести промени в организационната си структура, включително чрез създаване на нови органи и ликвидация на старите (вж. Kuksa v. Russia, no. 35259/04, § 26, 15 June 2006; and Nikitina v. Russia, no. 47486/07, § 19, 15 July 2010)

В настоящия случай  Съдът отбелязва, че окончателното решение от 11 февруари 2008 г. в полза на жалбоподателя е останало неизпълнено, а правителството не е представило никакво обяснение за това.Той припомня, че вече е установил, включително в контекстарешените от него български дела, че продължителното неспазване от страна на държавните органи на окончателно съдебно решение, съгласно което те дължат заплащане на определени парични суми, води до нарушение както член 6 § 1, така и член 1, от Протокол № 1 (вж.Mancheva, no. 39609/98, 30 September 2004, §§ 61-62 and §§ 66–68; Sirmanov v. Bulgaria, no. 67353/01, §§ 33‑34 and §§ 38–39, 10 May 2007; and Pashov and Others v. Bulgaria, no. 20875/07, §§ 59–63, 5 February 2013).). Поради това Съдът намира, че в настоящия случай,  като не са  изпълнили  в продължение на години влязлото в сила  решение в полза на жалбоподателя, националните власти са  му попречили  да получи сума, за която той е имал легитимното очакване, че му е дължима, те са лишили разпоредбата на член 6, § 1 от всички полезни ефекти.

Затова Съдът достига до извода, че   е налице нарушение на не само на член 6 § 1, но и на член 1 от Протокол № 1.

Държавата е осъдена да заплати присъдената на жалбоподателя сума по изпълнителния лист, в едно с дължимата лихва, считано от 11 февруари 2003 г., както и обезщетение за неимуществени вреди.

………………………..

чл. 1 от Протокол 1(право на мирно ползване на собствеността)+ чл. 6§1(неизпълнение на съдебно решение)

Shehova v. Bulgaria (Application no. 68185/11), 18 January 2018

/Решение на Комитет/

С две окончателни съдебни решения от 28 февруари 2005 г. и 8 май 2006 г. Върховният касационен съд присъжда на жалбоподателката парични обезщетения за нарушение на договор за строителни работи, които тя е извършила, на стойност 52 784 лв. за главницата, и 17 685 лв. лихви за забава, както и 5 433 лв разноски (обща сума 75 902,93 лв., еквивалентна на 38 000 евро). Ответникът е  Националният център за отдих, рехабилитация и спорт – държавен орган на Министерството на образованието и науката, изпълняващ определени функции, делегирани му от министерството. Със заповед  от 25 май 2005 г. министърът на образованието закрива Центъра и разпорежда останалата му собственост да се управлява от Министерството на образованието. След това Министерството създава държавно акционерно дружество с част от имуществото на Центъра, включително недвижимото имущество, в което жалбоподателката е извършила строителните работи.  На 13 май 2005 г. и на 15 март 2007 г. на жалбоподателката са издадени два изпълнителни листа за сумите, присъдени в окончателните решения от 2005 г. и 2006 г. На 6 февруари 2008 г. тя ги представя на Министерството на образованието.

С писмо то отговаря, че нито министерството, нито държавното акционерно дружество са правоприемници на Центъра и че претендираната сума не е дължима от тях.

През октомври 2009 г. жалбоподателката депозира повторна молба, на която отговорът е, че не може да бъде поискано плащане от държавното акционерно дружество, тъй като то е юридическо лице, отделно от министерството. Поредното писмо с подобно съдържание е  от 23 септември 2010 г.   Жалбоподателката сезира Върховния административен съд по повод отказа на министъра, но жалбата й е обявена за недопустима. До настоящия момент няма промяна в обстоятелствата.

Европейският съд припомня, че изпълнението на влезло в сила решение на който и да е съд се разглежда като неразделна част от правото на справедлив процес по смисъла на чл. 6 от Конвеницята и необоснованото голямо забавяне може да доведе до нарушаване на Конвенцията.

„Задължение на държавата е да гарантира, че окончателните решения срещу нейните органи, или юридически лица, или дружества, притежавани или контролирани от нея, се изпълняват без необосновано голямо забавяне (Yuriy Nikolayevich Ivanov v. Ukraine, no. 40450/04, § 51, 15 October 2009).“ Съдът се позовава на предходни свои решения, че   процедурата по ликвидация срещу държавен орган не може да освободи държавата от нейната отговорност да изпълни окончателно решение. Ако се приеме обратното, то това би предоставило възможност на   държавата да се възползва, за да избегне изплащането на дълговете на своите органи, особено като се има предвид, че променящите се потребности принуждават държавата да извършва чести промени в организационната си структура, включително чрез създаване на нови органи и ликвидация на старите (вж. Kuksa v. Russia, no. 35259/04, § 26, 15 June 2006; and Nikitina v. Russia, no. 47486/07, § 19, 15 July 2010)

По отношение на настоящия случай Съдът отбелязва, че двете окончателни решения от 2005 и 2006 г. в полза на жалбоподателката са останали неизпълнени, а правителството не е предоставило никакво ообяснение за това. Той припомня, че вече е установил, включително в контекста на висящите пред него български дела, че продължителното неспазване от страна на държавните органи на окончателно съдебно решение, съгласно което те дължат заплащане на определени парични суми, е нарушило както член 6 § 1, така и член 1, от Протокол № 1 (вж. Mancheva, no. 39609/98, 30 September 2004  §§ 61-62 and §§ 66–68; Sirmanov v. Bulgaria, no. 67353/01, §§ 33‑34 and §§ 38–39, 10 May 2007; and Pashov and Others v. Bulgaria, no. 20875/07, §§ 59–63, 5 February 2013).). Поради това Съдът намира, че в настоящия случай,  като не са  изпълнили  в продължение на години влязлото в сила  решение в полза на жалбоподателката, националните власти са  й попречили  да получи сума, която тя е имала легитимното очакване, че й е дължима, и са лишили разпоредбата на член 6, § 1 от целия й полезен ефект.

Затова Съдът достига до извода, че   е налице нарушение  не само на член 6 § 1, но и на член 1 от Протокол № 1.

 

 

 

 

Коментарите са забранени.