Начало > Европейски съд по правата на човека, информация > Решението Велкова срещу България

Решението Велкова срещу България

На 13 юли Европейският съд по правата на човека постанови решение по делото Velkova v. Bulgaria (Application no. 1849/08), в което установи нарушения на правото на справедлив процес по чл. 6§1 поради продължителното неизпълнение от страна на общинската администрация на гр. Кърджали на влязло в сила решение на националните съдилища, както и на чл. 1 от Протокол 1 заради продължителната процедура по приватизация по чл. 35, ал. 1 от ЗППДОбП (отм.). Той установи наред с това нарушения и на чл. 13 във връзка с с тези два текста от Конвенцията. В своя правен анализ на фактите Европейският съд за пореден път констатира твърде формалистичния подход на националните съдилища ( Административния съд на София-град и Върховния административен съд) при преценката им за конкретните имуществени и неимуществени вреди в процедурата по ЗОДОВ.

Фактите

През 1993 г. жалбоподателката в качеството й на ЕТ сключва договор за наем с общинска фирма в гр. Кърджали, по силата на който се ангажира да открие магазин в търговския център на града. Срокът на договора е удължаван многократно, докато през 1996 г. тя отправя искане до Община Кърджали на осн. чл. 35 от ЗППДОбП (отм.) да закупи  първия етаж в този търговски център. През февруари 1997 г. тя е уведомена, че Общинският съвет отказва да приема предложението й. Този отказ е обжалван пред Окръжния съд, който го отменя. Той установява, че спорните помещения представляват самостоятелно обособени обекти  (както в техническо отношение, така и според законовите изисквания)и могат да бъдат предмет на разпоредителна сделка.   Това решение  е оставено в сила от ВАС на 18.02.2005 г.  Междувременно през май 2001 г. кметът изпраща уведомление до жалбоподателката, че прекратява договора й за наем от 1993 г., а месец по-късно е издадена заповед за освобождаване на помещенията, чието изпълнение е спряно от съда. През септември 2001 г. е издадена повторна заповед и преди влизането й в сила представители на общината принудително влизат в помещенията и изгонват жалбоподателката от тях, но прокуратурата отказва да се намеси. Този отказ е оставен в сила от по-горестоящите прокуратури. След решението на ВАС от февруари 2005 г.  жалбоподателката отправя искане до общинския съвет да започне процедура по приватизация на първия етаж от търговския център, но не получава отговор на искането си. Тя сезира окръжния прокурор, който отказва да образува наказателно производство с мотива, че решението е взето от колективен орган. През април 2006 г. Общинският съвет взема решение да открие процедура по приватизация в полза на жалбоподателката, но на част от първия етаж на спорния обект. Следва   процедура по оценка на помещенията и няколко експертизи, според които    е трябвало първо да се раздели този първи етаж на отделни обекти и едва след това да се започне процедура по приватизация.През юли 2008 г. Общинският съвет упълномощава кмета да открие процедура по приватизация в полза на жалбоподателката по отношение на част от първия етаж. През 2008 г. тя обжалва мълчаливия отказ на общинския съвет да й продаде целия първи етаж. Окръжният съд оставя без уважение жалбата като недопустима, приемайки, че не е налице нов мълчалив отказ. Съдът констатира, че общината не е изпълнила съдебното решение за откриване на процедура по приватизация на целия първи етаж. Това решение е оставено в сила от ВАС. Междувременно жалбоподателката успява да закупи част от първия етаж на търговския център през 2008 г. Тя завежда иск и на осн. чл. 1 от ЗОДОВ, но той е отхвърлен, тъй като според АССГ тя не е доказала какви вреди са й били нанесени от неизпълнението на съдебното решение. Решението е оставено в сила от ВАС.  Едва през 2013 г. общинските власти продължават процедурата за приватизация за останалата част от търговския център и през август 2014 г. жалбоподателката купува и останалата част от първия етаж на търговския център. (това става едва след като жалбата е комуникирана на българското правителство).

Оплакванията

Жалбоподателката повдига оплаквания по чл. 6§1 във връзка с продължителното неизпълнение на постановеното в нейна полза решение на националните съдилища, както и по чл. 1 от Протокол 1, тъй като е била лишена от правото на собственост за продължителни периоди от време и е претърпяла вреди. Във връзка с тези две основни оплаквания тя твърди наред с това, че не е разполагала и с ефективно вътрешно средство за защита и прави оплаквания за нарушение на чл. 13 във мвръзка с чл. 6§1 и чл. 1 от Протокол 1.

Възраженията на Правителството

Правителството излага няколко довода за недопустимост на жалбата – а/ не били изчерпани вътрешните средства за защита, предвидени в АПК;б/делото по ЗОДОВ било заведено формално и без всякакви аргументи;в/не бил спазен 6-месечният срок, тъй като трябвало да се приеме, че той започва да тече два месеца след постановяване решението на съда, в които общината е длъжна да изпълни съдебното решение; г/имало злоупотреба с правото на жалба, тъй като властите били изпълнили изцяло съдебните решения.

Преценката на Съда

По допустимостта на оплакванията

Съдът разглежда поотделно всяко едно от възраженията и ги намира за неоснователни. Във връзка с неизчерпване на средствата за защита по АПК той се позовава на решението си по делото Dimitar Yanakiev v. Bulgaria( no. 50346/07, 31 March 2016) и напомня, че много след влизането в сила на новия АПК, едва през 2011-2012 г. предвидените възможности в раздели IV и VI на глава  V са признати за ефективно вътрешно средство за защита, докато жалбата е депозирана през 2008 г.Колкото до производството по ЗОДОВ, макар и то по принцип да представлява ефективно вътрешно средство за защита, в случая жалбоподателката го е изчерпила. Относно това, че в крайна сметка тя е постигнала целения резултат, Съдът отбелязва, че това е станало едва 9 години след окончателното решение в нейна полза и националните съдилища не са признали, че правата й са били нарушени, поради което тя не е изгубила качеството си на жертва. С оглед на това той не намира за основателно и възражението, че е налице злоупотреба с правото на жалба. Във връзка с възражението за преклудирано право на жалба поради изтичане на 6-месечния срок, Съдът констатира, че жалбоподателката е изчакала властите да изпълнят решението, още повече, че този срок не е преклузивен.

По основателността на оплакванията

По повод оплакването по чл. 6§1 Съдът констатира, че жалбоподателката е имала легитимно очакване, а следователно и  „притежание“ по смисъла на член 1 от Протокол № 1, състоящо се в правото да й бъде предложено да закупи първия етаж на търговски център при  преференциалните условия на член 35, параграф 1 от Закона за приватизация  След това Съдът отбелязва, че окончателното решение в полза на жалбоподателката е напълно изпълнено, но това става едва след  като властите започват две отделни процедури за приватизация по отношение на същото имущество, идентифицирано в окончателното решение. Времето, което е изтекло между тези процедури, е значително и представлява забавяне, предвид датата, на която съдебното решение е станало изпълняемо – 18 февруари 2005 г. Освен това тези две процедури са приключени едва около три години и половина   и девет и половина години, след като изпълнението им е станало задължително. Поради това Съдът установява нарушение на чл. 6§1 от Конвенцията, както и нарушение на чл. 13 във вр. с чл. 6§1.

По оплакването по чл. 1 от Протокол 1

Във връзка с оплакването по чл. 1 от Протокол 1 Съдът се позовава на генералните си принципи, изведени в неговото решение по делото Burdov v. Russia (no. 2), (no. 33509/04, § 99, ECHR 2009), както и на решението по делото Stamova v. Bulgaria (no. 8725/07, § 67, 19 January 2017) относно наличните компенсаторни средства за защита при неизпълнение на съдебно решение.

Съдът отбелязва, че жалбоподателката по настоящото дело е предявила иск за имуществени и неимуществени вреди и макар че делото й е било разгледано на две инстанции, на всяко ниво съдът е констатирал, че жалбоподателката не е доказала със сигурност, че е претърпяла вреди в резултат на забавеното изпълнение на окончателното решение. По-конкретно нейното искане за парични обезщетения е отказано, тъй като не било ясно дали откриването на процедура за приватизация би довело до това жалбоподателката да се съгласи с условията и действително да купи имота, а молбата за неимуществени вреди е била отхвърлена, тъй като тя не е   представила доказателства за емоционално страдание.

Съдът отбелязва, че по времето, когато националните съдилища са направили тези констатации, по-специално към момента на приключване на производството за обезщетение през 2010 г. , жалбоподателката успешно е изкупила част от дължимото . Въпреки това административните съдилища са отхвърлили искането й за парично обезщетение главно въз основа на несигурността, че тя действително щяла да изпълни необходимите стъпки от своя страна, за да се осъществи продажбата. При този подход националните съдилища не са успели да се справят със специфичните аспекти на нарушението по Конвенцията, а именно – прекомерното забавяне на изпълнението на окончателното решение.   Съдът подчертава, че не подценява трудностите при оценката на вредите в резултат на загуба на печалби и възможности, но въпреки това намира, че подходът, възприет от националните съдилища в настоящия случай, е твърде строг.   По същия начин и подходът им по отношение на установяването на това дали тя е претърпяла неимуществени вреди   не се придържа към особено силната презумпция за дългите закъснения при изпълнението на окончателните съдебни решения.

С оглед на гореизложеното, Съдът намира, че въпреки че съществуващото средство за защита съгласно член 1 от ЗОДОВ от 2006 г. по принцип би могло да предостави на жалбоподателката правна защита във връзка с жалбите й по член 6 § 1 от Конвенцията и член 1, От Протокол № 1, случаят не е такъв при обстоятелствата по настоящото дело. Поради това не е имало ефективно средство за защита на жалбоподателката във връзка с жалбата й. Поради това е налице нарушение на член 13 във връзка с чл. 6§1 и чл. 1 от Протокол 1.

Коментар

Това решение за пореден път илюстрира твърде формалистичния подход на националните съдилища пир преценката им на претърпените имуществени и неимуществени вреди, когато делата са по ЗОДОВ. Вероятно това се дължи на твърде етатисткия подход, който се наблюдава за съжаление у  част от нашите магистрати.

То показва колко дълъг и труден е пътят към справедливостта, който обикновеният български гражданин е принуден да измине, за да получи това, на което има право и законът му предоставя.

Решението е важно и за всички колеги – адвокати, които трябва да вземат предвид какви са задължително необходимите стъпки, които те трябва да направят преди да решат да сезират Емвропейския съд по правата на човека и с оглед на това заслужават внимание доводите на съда за допустимостта на жалбата, изложени в §§30-38.

 

 

 

Liked it? Take a second to support svmargaritova on Patreon!
  1. Все още няма коментари.
  1. 0 trackbacks