Архив

Статии по ключова дума: ‘Европейски съд по правата на човека’

Форум по правата на човека

help-logoОт 24 до 26 март в София предстои да се проведе първият „Форум за правосъдие и права на човека“. Той се организира в рамките на проекта  „Повишаване капацитета на съдебната система и обучение по Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи от Националния институт на правосъдието“ като част от Норвежкия финансов механизъм. Продължи към пълния текст »

Обезщетение за бавно правосъдие

MP

Националният компенсаторен механизъм за бавно правосъдие е ефективно вътрешноправно средство за защита

Измененията в Закона за съдебната власт с въвеждането на новата глава ІІІ“а“ [1]и съответните промени в Закона за отговорността на държавата и общините за вреди[2] с приемането на новия чл. 2б, предвиждащ право  на обезщетение за прекомерна продължителност на дела по отношение на граждани и юридически лица, представляват ефективно вътрешно-правно средство за защита. Такова е заключението на Европейския съд по правата на човека.
Продължи към пълния текст »

Промени в Правилата на съда


Rules of the curtНови промени в Правилата на Европейския съд по правата на човека

На 1 май ще влязат в сила изменения в Правилата на Европейския съд по правата на човека. В общи линии те няма да се отнасят до процедурата по депозиране на жалби, а са свързани по-скоро с организацията на работа и функционирането  на самия съд. Промените визират чл.чл.8, 39, 54, 72, както и два нови текста – 18А и 27А. Продължи към пълния текст »

Държавата е най-сериозният длъжник на бившите работници на “Плама”

Държавата е най-сериозният длъжник на бившите работници на “Плама”

Светла Маргаритова, PhD[1]

Историята на приватизацията на Плевенския нефтохимически комбинат прилича на много други както от близкото ни минало, така и от днес. През 1998 г. започва процедура по несъстоятелност на рафинерията, в която поредният собственик предлага оздравителен план и възобновяване на производството. През юли 1999 г. съдът по несъстоятелността одобрява предложения от длъжника оздравителен план, който влиза в сила след решение на Върховния касационен съд от април 2000 г. С решението за утвърждаване на плана съдът прекратява производството по несъстоятелност. В оздравителния план длъжникът се ангажира да погасява задълженията си в продължение на 35 години, през последователни разплащателни периоди от по 12 месеца. А “вземанията на работниците от “Плама” АД ще бъдат изплатени от търговска банка “Биохим” АД, като се заделят по 1 000 000 щ.д. от общата сума, платена по сметката на кредиторите в ТБ “Биохим” АД през разплащателни периоди 1,2,3.. . За изплащането им ще бъдат заделени и всички събрани суми по вземанията на “Плама” АД…” Производственият процес е възстановен на два пъти за по няколко месеца през 1999 г., после съоръженията остават на  поддържащ режим. Продължи към пълния текст »

Резюме на решението на Европейския съд по Case of Kirova and others v.Bulgaria

РЕЗЮМЕ НА РЕШЕНИЕТО НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД ПО

CASE OF KIROVA AND OTHERS v. BULGARIA

(Application no. 31836/04)

Изложението на фактите е направено в §§ 6 -13. Жалбоподателката придобива апартамент от 61 кв.м. в центъра на гр. София, продаден й от община “Средец”, който през 80-те години е бил конфискуван от лице, осъдено по глава І от НК за шпионаж. Първоначално тя е настанена там като наемател с двете си деца (вторият и третият жалбоподатели). През 1990 г. Върховният касационен съд отменя постановената присъда срещу някогашния собственик на апартамента. Съгласно чл. 151, ал. 2 от действалия към онзи момент Закон за изпълнение на наказанията (ЗИН), лицата, чиито присъди са отменени, могат да получат конфискуваното си имущество, ако то се намира в патримониума на държавата или общините. През 1991 г. някогашният собственик подава молба до общината на основание приетия  Закон за амнистия и възстановяване на одържавени имоти (ЗАВОИ) да му бъде възстановена собствеността.В този закон е предвиден специален ред за връщане на конфискуваните имоти. В него обаче също е възприето правилото на Закона за изпълнение на наказанията.[1] Няма данни как е приключила административната процедура, започнала след това. На 11.03.1998 г.  Конституционният съд  постановява решение по к.д. № 16/97, в което посочва, че подлежат на възстановяване по ЗАВОИ само такива имоти, които се намират в патримониума на държавата, общините или дружества с повече от 51 % държавно, респ. общинско имущество.[2]

През 1997 г. някогашният собственик предявява ревандикационен иск на основание чл. 108 от Закона за собствеността  срещу жалбоподателката, позовавайки се на нищожността на нейния договор с общината.

Макар че в подобни хипотези българският съд  прекратява производството като недопустимо, тъй като съществува специален ред за обезщетяване на лица, чиито присъди са отменени и приема, че не се прилага по аналогия чл. 7 от ЗВСОНИ, в настоящия случай той се отклонява от общоприетата си практика. С влязло в сила решение от 2004 г. договорът на жалбоподателката е прогласен за нищожен поради това, че не е подписан лично от председателя на изпълкома, а от негов заместник. Няколко месеца по-късно тримата жалбоподатели предават владението на апартамента на бившия собственик, който скоро след това го продава. Тъй като общината не им предоставя общинско жилище под наем, те са принудени да наемат малък апартамент с месечен наем първоначално срещу сумата от 160 евро, която постепенно е повишена на 200 евро. Общо за целия период (до есента на 2008 г. – датата на подготвения отговор на въпросите на Съда), жалбоподателите заплащат повече от 9 000 евро за наем.

Междувременно, през лятото на 2004 г. те подават молба до общината, за да бъдат настанени в общинско жилище под наем. След представяне на всички необходими документи  неколкократно (за всяка календарна година те представят набор от идентични документи, за да удостоверят, че имотното им положение не се е променило), едва през май 2007 г. първата жалбоподателка е извикана в общината, където й предлагат двустаен апартамент в покрайнините на града без да й се даде възможност за оглед. Тя отказва да приеме.

В  същия период – през 2004 г., първата жалбоподателка подава молба и до Областния управител за обезщетение с жилищно-компенсаторни записи. До октомври 2008 г. тя не получава  заповедта, с която й се признава правото на обезщетение, тъй като в съдебното решение бил сбъркан входът, в който се намира жилището – вместо “Б” бил написан “В” (което не е пречка за издаване на изпълнителния лист на някогашния собственик). С писмо три години след депозиране на молбата й, тя е уведомена, че трябва да поиска от ВКС поправка на явна фактическа грешка  и да представи новото решение. ВКС отказва да удовлетвори молбата й.

Жалбоподателите повдигат оплаквания за допуснати нарушения на: чл. 1 от Протокол 1 –    правото на мирно ползване на собствеността – за първата от тях (защото е била лишена от единствената си собственост без да получи адекватно обезщетение); чл. 8 – правото им на личен живот (защото са били лишени от дома, в който са  живели и чл. 14 във връзка с чл. 1

Приложимото вътрешно право и практика е посочено в §§ 14-19. Съдът отбелязва, че случаят  не може да бъде разглеждан  в светлината на делото Великови и др.(Velikovi and Others v. Bulgaria, nos. 43278/98, 45437/99, 48014/99, 48380/99, 51362/99, 53367/99, 60036/00, 73465/01, and 194/02, 15 March 2007). Посочени са разпоредбите на ЗАВОИ, ЗИН и общите правила за прогласяване нищожността на договора (регламентирани в чл. 26 ЗЗД)

По съществото на жалбата съдът се произнася в §§ 20-41 Той изтъква различието на настоящия случай от този, обсъден по делото  Velikovi and Others v. Bulgaria. Съдът отбелязва, че намесата в правото на собственост не е станало въз основа на някакво специално законодателство, а по силата на общите правила за нищожност на договорите. Той намира, че въпреки различията, и в настоящия случай би следвало да приложи критериите от цитираното дело, за да установи дали е нарушен справедливият баланс между интересите на обществото и на отделния индивид.(§30) Прилагайки тези критерии, Съдът отбелязва, че нищожността на договора е била прогласена поради   пропуски и грешки на официалните власти, което не може да й се вмени във вина.(§31)

Освен това Съдът подчертава, че вътрешните съдилища са изтълкували   приложимото право без да вземат предвид наличието на някакъв ограничителен срок.Всъщност искът срещу първата жалбоподателка е бил предявен през 1997 г. – седем години след решението на ВКС, с което е отменена осъдителната присъда срещу бившия собственик. Според виждането на Съда, тази неограничена във времето възможност да се оспорва законността на един титул за собственост не може да бъде възприета като съвместима с принципите на законност и сигурност . (§32)

По въпроса за справедливото обезщетение Съдът препраща към своя подход, възприет по делото Todorova, разгледано в решението Velikovi and Others (§§ 236-242), и намира, че и в този случай принципът за пропорционалност изисква компенсацията за лишаването от собственост да бъде извършена по пазарната цена на отнетото жилище. Съдът припомня, че по настоящото дело първата жалбоподателка не е получила никакво обезщетение и не възприема позицията на правителството, че тя би могла да получи такова, както и общинско жилище под наем. Той приема изложените аргументи от страна на жалбоподателката, че в ЗОСОИ не е предвидена хипотеза за изплащане на обезщетения в случаи, които са извън приложното поле на чл. 7 ЗВСОНИ или на другите реституционни закони, които изрично са посочени в него. Наред с това Съдът отбелязва, че правителството не е представило никакви доказателства (под формата на съдебни решения), които да доказват, че в случаи като този на жалбоподателката е било признавано правото на обезщетение. Колкото до изказаното възражение, че тя е могла да получи общинско жилище под наем, Съдът изтъква, че не това е начинът за обезщетение при лишаване от собственост  (§34)

Ето защо Съдът приема, че е налице нарушение на  чл. 1 от Протокол 1 на Европейската конвенция.

По повод другите оплаквания на първата жалбоподателка (за нарушения на чл. 8 и 14), Съдът приема, че те са допустими, но както и по делото Velikovi and Others v. Bulgaria, така и тук, той намира, че не се налага отделно разглеждане на тези оплаквания, след като се е произнесъл по основното – това по чл. 1 от Протокол 1.

Съдът не намира наличието на нарушения на чл. 8 и чл. 14 по отношение на втория и третия жалбоподатели.

По претенциите за   вреди и разноски на основание чл. 41 от Конвенцията Съдът се произнася в §§ 42-56, като присъжда 73 000 евро за имуществени и 4 000 евро за неимуществени вреди. Той признава и направените от първата жалбоподателка разноски, съобразно представените оправдателни документи.


[1] Съгласно чл. 5 от ЗАВОИ, “Конфискуваните недвижими имоти по чл. 1 и по чл. 2 се връщат на лицата, от които са конфискувани, или на техните наследници по закон, ако до влизане на този закон в сила се намират в собственост на държавата или на държавна или на общинска фирма, в която държавата има най-малко 51 на сто участие.
(2) Когато не са налице условията по предходната алинея или имотите са унищожени, разрушени или преустроени, осъдените лица се обезщетяват с друг равностоен недвижим имот или с пари по ред и начин, определен от Министерския съвет.

[2]Условие за връщане на конфискувани имоти по обсъждания закон е те да се намират в собственост на държавата или на държавно или общинско дружество с участие на държавата минимум 51 % – чл. 5, ал. 1 от Закона за амнистия и връщане на отнети имущества . При липса на това условие се дължи обезщетение. Следователно, ако след първоначалното изтичане на 2-годишния срок по чл. 8 от Закона за амнистия и връщане на отнети имущества недвижимият имот е придобит от трето добросъвестно лице, връщане на имота не може да се постанови.”

Резюме на решението на Европейския съд по Case of Panayotova v. Bulgaria

РЕЗЮМЕ НА РЕШЕНИЕТО НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД ПО  CASE OF PANAYOTOVA v. BULGARIA

(Application no. 27636/04)

Жалбата е    свързана  с реституция на недвижим имот, извършена на основание чл. 7 от ЗВСОНИ.

1. Изложението на фактите е направено в §§ 6-12 от решението. Жалбоподателката е притежавала апартамент от 67 кв.м. на една от централните улици вгр.  София, който  наследява след смъртта на родителите си през 1977 г. В това жилище те са били настанени в края на 40-те години  като наематели. През  1967 г. общината им го продава.

През февруари 1993 г. е образувано гражданско дело за прогласяване нищожността на сделката за покупко-продажба на жилището. Делото е заведено на основание приетия през 1992 г. реституционен закон, който дава право на лица, чиито имоти са били национализирани през 40-те и 50-те години, да си възстановят собствеността, ако докажат по съдебен ред, че техните жилища са придобити от трети лица в нарушение на нормативни актове или чрез злоупотреба със служебно или партийно положение. В исковата молба е възпроизведен чл. 7 от ЗВСОНИ без да се конкретизира какви точно нарушения се претендира дa са извършени при сключването на сделката. Ищците конкретизират претенцията си три години след изтичане на едногодишния преклузивен срок за исковете по чл. 7

Независимо че районният съд отхвърля исковете по чл. 7 от реституционния закон, следващите две инстанции приемат за установено, че пороците в сделката се заключават в това, че тя не е подписана от председателя на районния народен съвет, а от негов заместник и че не е била утвърдена от министър, а от негов заместник.

След окончателното решение на ВКС  от 5 март 2004 г.  жалбоподателката не намира за необходимо да подаде молба за получаване на жилищни компенсаторни записи, тъй като по действалото към онзи момент законодателство  няма определена сигурна цена за размера на обезщетенията, а цялата процедура е зависима от търговията с   ЖКЗ на фондовата борса. Междувременно през 2006 г. чл. 7 от ЗВСОНИ претърпя законодателни промени, съгласно които бе изменен начинът на обезщетяване на осъдените по чл. 7 от реституционния закон – чрез изплащане на номиналната стойност на размера на компенсаторните записи. Във връзка с това  изменение на реституционния закон  жалбоподателката   подава молба   до областния управител на гр. София за   обезщетение, изразявайки желанието си да се възползва от предвидената нова възможност за изплащане на определеното обезщетение по номиналната му цена. Със заповед от май 2007 г. областният управител отказва да удовлетвори искането за обезщетение поради пропускане на двумесечния срок за предявяване на претенциите от датата на влизане в сила решението на ВКС. Заповедта е оставена в сила от Административния съд на София-град и от ВАС, пред които е обжалвана.

Жалбоподателката повдига оплаквания за нарушение на чл. 6.1. – правото й на справедлив процес (поради това, че съдът е разгледал нови основания на иска след изтичането на едногодишния преклузивен срок), по чл. 8 – правото й на личен живот (защото е била лишена от дома, в който се ражда и живее цели 57 години и където отглежда своите деца), по чл. 1 от Протокол 1 –    правото на мирно ползване на собствеността (защото е била лишена от единствената си собственост без да получи адекватно обезщетение)

2. Приложимото вътрешно право и практика е псочено в § 13, в който се отбелязва, че случаят ще бъде анализиран в светлината на делото Великови и др.(Velikovi and Others v. Bulgaria, nos. 43278/98, 45437/99, 48014/99, 48380/99, 51362/99, 53367/99, 60036/00, 73465/01, and 194/02, 15 March 2007).

3. По съществото на случая съдът се произнася в §§ 14-30

По отношение на повдигнатото оплакване за нарушено право на мирно ползване на собствеността             Европейският съд отбелязва, че в настоящия случай приложимо е било същото законодателство както и по делото Velikovi and Others. Представените доказателства установяват наличие на намеса в правото на собственост на жалбоподателката. Тази намеса е била извършена на основание на релевантното вътрешно право. Доколкото нарушенията, поради които титулът й за собственост е бил прогласен за нищожен, не могат да й бъдат вменени във вина, Съдът намира, че този случай е подобен на жалбите  на Богданови и Цилева в делото Великови и др. (§§220-224). Ето защо той приема, че и по настоящото дело е бил нарушен справедливият баланс между интересите на обществото и индивидуалния интерес. Съдът отбелязва, както и в редица свои предходни решения (Koprinarovi v. Bulgaria, no. 57176/00, § 31, 15 January 2009; Dimitar and Anka Dimitrovi v. Bulgaria, no. 56753/00, § 31, 12 February 2009; and Vladimirova and Others v. Bulgaria, no. 42617/02, § 40, 26 February 2009), че процедурата  и размерът на обезщетенията, предвидени в българското законодателство в периода до 2006 г. са  били неясни, несигурни и не са осигурявали адекватено баланс.

Съдът отбелязва и напразните усилия на жалбоподателката да получи ЖКЗ след изменението на ЗВСОНИ през 2006 г. С оглед изложеното той намира, че е налице нарушение на чл. 1 от Протокол 1, защото държавата не е осигурила справедливото равновесие между интересите на двете групи собственици.

По останалите оплаквания Съдът приема, че макар и допустими, не е необходимо да се произнася, след като вече е направил това по чл. 1 от Протокол 1.

На основание чл. 41 от Конвенцията той отсъжда, че е приемливо на жалбоподателката да се присъди едно общо обезщетение, покриващо както имуществените, така и неимуществените вреди, в размер на 64 000 евро.

Присъдени са и направените разноски.

Информация за постановените решения на 2-ри юли 2009г. от Европейския съд по правата на човека

На 2-ри юли бяха обявени решенията на Европейския съд по правата на човека по три мои дела:

1. CASE OF TSONKOVI v. BULGARIA (Application no. 27213/04)

2. CASE OF KIROVA AND OTHERS v. BULGARIA (Application no. 31836/04)

3. CASE OF PANAYOTOVA v. BULGARIA (Application no. 27636/04)

По трите дела Европейският съд по правата на човека намира, че е налице нарушение на чл. 1 от Протокол 1 –  право на мирно ползване на собствеността .

По първото дело на жалбоподателите е присъдено обезщетение за имуществени вреди по пазарната стойност на жилището в размер на 130 000 евро, както и неимуществени вреди по 3 000 евро.

По второто дело на жалбоподателите е признато правото да получат обезщетение в размер на пълната пазарна стойност на жилището, която според Съда е 73 000 евро, както и неимуществени вреди на първата от тримата жалбоподатели в размер на 4 000 евро.

По третото дело на жалбоподателката е присъдено обезщетение, покриващо едновременно както материалните, така и неимуществените вреди по повод отнетото й жилище, в раозмер на 64 000 евро.

На всички жалбоподатели са присъдени и разноски, съобразно представените оправдателни документи.

Повече информация може да бъде получена от резюметата на решенията, които са на български език или от самите решения, качени в моя блог, които са на английски език.

Резюме на Цонкови срещу България

Резюме на решението на Европейския съд по Case of Tsonkovi v. Bulgaria

РЕЗЮМЕ НА РЕШЕНИЕТО НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД ПО  CASE OF TSONKOVI v. BULGARIA

(Application no. 27213/04)

Жалбата е    свързана  с реституция на недвижим имот, извършена на основание чл. 7 от ЗВСОНИ, но след удължаването на срока за предявяване на искове – през 1998 г.

1. Изложението на фактите е направено в §§ 6-13 от решението.

Жалбоподателите са брат и сестра, български граждани от гр. София.

През 1967 г. родителите им закупуват от общината жилището, в което са били настанени под наем от 1950 г.  През 1994г. те даряват апартамента на децата си /жалбоподателите/, като си запазват пожизненото право на ползване върху него.

През 1998 г. срещу родителите  на жалбоподателите е образувано гражданско дело за прогласяване нищожността на сделката за покупко-продажба на жилището. Делото е заведено на основание приетия през 1992 г. реституционен закон, който дава право на лица, чиито имоти са били национализирани през 40-те и 50-те години, да си възстановят собствеността, ако докажат по съдебен ред, че техните жилища са придобити от трети лица в нарушение на нормативни актове или чрез злоупотреба със служебно или партийно положение.  Съгласно чл. 7 от ЗВСОНИ, на бившите собственици се дава правото да предявят своите искове в едногодишен срок от влизането му в сила – т.е. до февруари 1993 г. През 1997 г. с едно изменение в друг закон – ЗОСОИ [1] срокът за предявяване на искове по чл. 7 е удължен с още една година.  По повод това изменение е сезиран Конституционният съд, който прогласява нормата за противоконституционна на 11 март 1998 г. , тъй като приема, че така се нарушава правната сигурност и се накърняват правата на трети лица. Решението на КС влиза в сила на 22 март 1998 г. и от тази дата актът, обявен за противоконституционен, не следва да се прилага на основание чл. 151, ал. 2, изр. 3 от Конституцията.

Българският съд е уважил иска за прогласяване нищожността на договора за покупка на жилището на основание отменена, а не действаща  правна норма. Решението на Върховния касационен съд влиза в сила на 26 март 2004 г. “Пороците” на сделката, доколкото могат да бъдат възприемани като такива, са изцяло по вина на общинските власти, което обаче е без значение за съда.

Скоро след това срещу жалбоподателите е заведено второ гражданско дело – за опразване на жилището, предаване на владението и обезсилване на нотариалния акт за дарение. Поради предварително известния изход от процеса и риска да им бъдат предявени претенции и за неоснователно обогатяване за това, че са живяли в собственото си жилище докато делото срещу тях  все още е било висящо,  жалбоподателите предават доброволно владението на апартамента.

Междувременно, няколко месеца след постановяване на окончателното решение на ВКС, на 08.07.2004 г. те подават молба до областния управител за обезщетение чрез ЖКЗ. На 10.03.2005 г. е издадена заповед на областния управител, с която е отказано правото на обезщетение на жалбоподателите поради това,че са подали молбата си за обезщетение след изтичане  на двумесечния срок от постановяване решението на ВКС. Заповедта е обжалвана чрез областния управител пред Софийски градски съд в законноустановения срок и до постановяване решението на Европейския съд  по правата на човека все още административното отделение на СГС не е постановило своето решение.

На неопределена дата през 2005 г. на жалбоподателите е предоставено общинско жилище под наем в краен софийски квартал, а в следващите години то им е продадено. За закупуването му жалбоподателката е принудена да сключи договор за кредит, обезпечен с ипотека върху апартамента.

2. Приложимото вътрешно право и практика са разгледани накратко в §§ 14-15, в които се отбелязва, че случаят ще бъде анализиран в светлината на делото Великови и др.(Velikovi and Others v. Bulgaria, nos. 43278/98, 45437/99, 48014/99, 48380/99, 51362/99, 53367/99, 60036/00, 73465/01, and 194/02, 15 March 2007). Наред с това специално е отразено, че по времето на разглеждане на делото в България нормата за удължаване на срока на действие на чл. 7 ЗВСОНИ е обявена за противоконституционна.

3. По съществото на случая съдът се произнася в §§ 16-32

Европейският съд отбелязва, че в настоящия случай приложимо е било същото законодателство както и по делото Velikovi and Others .

Правителството не е оспорило факта, че жалбоподателите са предали владението на апартамента в резултат на решенията на националните съдилища,   прогласили нищожността на титула на собственост на техните родители, които са им го дарили и че това е станало след законодателното удължаване на срока. Затова Съдът приема, че е имало намеса в тяхното право на собственост. Въпреки че по принцип реституционното законодателство е било създадено в обществен интерес и за да възстанови несправедливостта скоро след краха на тоталитарния режим , искът срещу родителите на жалбоподателите не е бил предявен в първоначално определения в закона едногодишен срок през 1992 г., а през март 1998 г., когато е бил удължен срокът за тези искове.

Съдът се позовава на  решението по делото Великови и други, в което приема, че подобна намеса в правото на собственост след изтичане на едногодишния срок е неоправдана и създава правна несигурност.( Velikovi and Others, cited above, § 189). Той изтъква, че самото правителство не е  посочило какви нови аргументи са съществували през 1997 г., които да оправдаят удължаването на този срок.

Съдът повтаря своята теза, че  както и по делата на Todorova и  Eneva and Dobrev, проучени по делото Velikovi and Others (§§ 236-49 от решението),  предприетото лишаване от собственост не е било част от мерките, които биха могли да бъдат оправдани в един преходен период от тоталитаризъм към демокрация. Тук става въпрос за разширително прилагане на реституционния закон, което е нарушило принципа на правна стабилност и сигурност. Ето защо в тези случаи държавата дължи пълно обезщетение по актуалната пазарна стойност на имота, ако не е възможно restitutio in integrum. Нищо друго не би могло да възстанови баланса, съгласно чл. 1 от Протокол 1.

Съдът не подминава и въпроса относно продължаващата процедура по обезщетяване с компенсаторни записи. Той отбелязва, че жалбоподателите не са получили пазарната стойност на отнетото жилище и Правителството не е показало, че самата процедура по обезщетения е достатъчно ясна и сигурна.

Във връзка с присъждането на обезщетение за имуществени вреди Съдът прилага отново критериите, изработени по делото Великови и по-специално в решението за справедливо обезщетение ( Todorova and Others v. Bulgaria nos. 48380/99 и др., 24 априлl 2008). Той приема, че настоящият случаи е подобен на случаите на   Todorova и Eneva and Dobrev, изследвани в цитираното решение, тъй като лишаването от собственост  на жалбоподателите е било извършено в нарушение на принципа на яснота и предвидимост на закона. Затова Съдът намира, че и в настоящия случай е приемливо да присъди отделни суми както за имуществени, така и за неимуществени вреди.

С оглед обстоятелствата на случай той намира, че на жалбоподателите следва да бъдат заплатени 130 000 евро за имуществени вреди и по 3 000 евро за неимуществени.

Присъдени са и разноски, съобразно представените оправдателни документи.


[1] ЗОСОИ – закон за обезщетяване собствениците на одържавени имоти

CASE OF TSONKOVI v. BULGARIA

untitled

 FIFTH SECTION

 CASE OF TSONKOVI v. BULGARIA

 (Application no. 27213/04)

 JUDGMENT

 STRASBOURG

 2 July 2009

 This judgment will become final in the circumstances set out in Article 44 § 2 of the Convention. It may be subject to editorial revision.


In the case of Tsonkovi v. Bulgaria,

The European Court of Human Rights (Fifth Section), sitting as a Chamber composed of:

          Peer Lorenzen, President,
          Rait Maruste,
          Karel Jungwiert,
          Renate Jaeger,
          Mark Villiger,
          Isabelle Berro-Lefèvre, judges,
          Pavlina Panova, ad hoc judge,
and Claudia Westerdiek, Section Registrar,

Having deliberated in private on 9 June 2009,

Delivers the following judgment, which was adopted on that date:

PROCEDURE

1.  The case originated in an application (no. 27213/04) against the Republic of Bulgaria lodged with the Court under Article 34 of the Convention for the Protection of Human Rights and Fundamental Freedoms (“the Convention”) by two Bulgarian nationals, Mrs Asenka Petrova Tsonkova and Mr Geno Petrov Tsonkov (“the applicants”), on 21 July 2004.

2.  The applicants were represented by Ms S. Margaritova-Vuchkova, a lawyer practising in Sofia. The Bulgarian Government (“the Government”) were represented by their Agents, Mrs S. Atanasova and Mrs R. Nikolova of the Ministry of Justice.

3.  The applicants alleged that they had been deprived of their property in violation of Article 1 of Protocol No. 1 and Articles 6, 13 and 14 of the Convention.

4.  On 5 March 2008 the President of the Fifth Section decided to give notice of the application to the Government. It was also decided to examine the merits of the application at the same time as its admissibility (Article 29 § 3).

5.  Judge Kalaydjieva, the judge elected in respect of Bulgaria, withdrew from sitting in the case (Rule 28 of the Rules of Court). On 30 January 2009 the Government appointed in her stead Ms Pavlina Panova as an ad hoc judge (Article 27 § 2 of the Convention and Rule 29 § 1 of the Rules of Court).

THE FACTS

I.  THE CIRCUMSTANCES OF THE CASE

6.  The applicants were born in 1952 and 1950 respectively and live in Sofia. They are sister and brother.

7.  In September 1967 their parents bought from the Sofia municipality a three-room apartment of 108 square metres in the centre of the city, which had become State property by virtue of the nationalisations carried out by the communist regime in Bulgaria after 1947.

8.  In 1994 the applicants’ parents conveyed the title to the property to the applicants. All four of them – the applicants and their parents – continued to live in the apartment.

9.  On 13 March 1998, following the amendments to the Restitution Law whereby the initial one-year time-limit for bringing proceedings under section 7 of that law was renewed (see paragraph 15 below), the heirs of the former, pre-nationalisation, owners of the flat brought such proceedings against the applicants’ parents.

10.  In March 2002 the applicants’ mother died and the applicants joined the proceedings as her heirs. On an unspecified later date their father died too.

11.  The proceedings ended by a final judgment of the Supreme Court of Cassation of 26 March 2004. The courts found that the title of the applicants’ parents was null and void because documents related to the sale of the apartment had not been signed by the officials in whom the relevant power had been vested but by their deputies.

12.  On an unspecified date the former owners of the apartment brought a rei vindicatio action against the applicants. Considering that they stood no chance in these proceedings, in November 2004 the applicants vacated the apartment. In December 2005 they bought from the municipality an apartment in the outskirts of Sofia for 24,393 Bulgarian levs (BGN), the equivalent of approximately 12,450 euros (EUR).

13.  On 8 July 2004 the applicants applied for compensation bonds. On 10 March 2005 their request was rejected by the regional governor, who found that it had been lodged after the expiry of the statutory two-month time-limit following the final judgment in their case. In April 2005 the applicants lodged an appeal against the governor’s order, arguing that his refusal ran contrary to the purpose of the Compensation Law. As of April 2009 the proceedings were still pending at first instance before the Sofia City Court.

II.  RELEVANT BACKGROUND FACTS, DOMESTIC LAW AND PRACTICE

14.  The relevant background facts, domestic law and practice have been summarised in the Court’s judgment in the case of Velikovi and Others v. Bulgaria, nos. 43278/98, 45437/99, 48014/99, 48380/99, 51362/99, 53367/99, 60036/00, 73465/01, and 194/02, 15 March 2007.

15.  In 1997 former pre-nationalisation owners who had missed the initial one-year period under section 7 of the Restitution Law for bringing an action against post-nationalisation owners were given a second chance through a legislative amendment renewing the time-limit. On 11 March 1998 the Constitutional Court struck down the amendment as it encroached on the principle of protection of property and legal certainty (реш. 4 от 11.3.1998 по к.д. 16/97). Nevertheless, as the judgments of the Constitutional Court have no retroactive effect, the courts continued to examine claims brought between the entry into force of the 1997 law renewing the time-limit and the Constitutional Court’s judgment of 11 March 1998.

THE LAW

I.  ALLEGED VIOLATION OF ARTICLE 1 OF PROTOCOL NO. 1 TO THE CONVENTION

16.  The applicants complained under Article 1 of Protocol No. 1 that they had been deprived of their property arbitrarily, through no fault of their own and without adequate compensation. Article 1 of Protocol No. 1 reads as follows:

“Every natural or legal person is entitled to the peaceful enjoyment of his possessions. No one shall be deprived of his possessions except in the public interest and subject to the conditions provided for by law and by the general principles of international law.

The preceding provisions shall not, however, in any way impair the right of a State to enforce such laws as it deems necessary to control the use of property in accordance with the general interest or to secure the payment of taxes or other contributions or penalties.”

17.  The Government contended that the taking of the applicants’ property had not been arbitrary and that the authorities had achieved a fair balance between the general interest and the need to protect the applicants’ rights. Furthermore, the applicants were entitled to receive compensation through bonds.

18.  The applicants contested these arguments. They affirmed that they had lost the apartment through no fault of their own or of their parents’. They considered that their appeal against the regional governor’s refusal to provide them with bonds would most likely be dismissed and that they would not receive anything. They acknowledged that they had not filed a timely request for bonds but pointed out that they had not been notified of the final judgment in their case.

A.  Admissibility

19.  The Court notes that this complaint is not manifestly ill-founded within the meaning of Article 35 § 3 of the Convention. It further notes that it is not inadmissible on any other grounds. It must therefore be declared admissible.

B.  Merits

20.  The Court notes that the present complaint concerns the same legislation and issues as Velikovi and Others, cited above.

21.  The applicants had to vacate their apartment as a result of the domestic courts’ decisions declaring null and void their parents’ property title, which they had inherited (see paragraphs 11 and 12 above). The Government did not claim that as a result of these events the applicants could no longer claim to be the owners of the flat at issue. Therefore, there has been an interference with their property rights.

22.  The interference was based on the Restitution Law, which pursued in principle an important aim in the public interest, namely to restore justice and respect for the rule of law in the transitional period after the fall of the totalitarian regime in Bulgaria.

23.  The Court notes, however, that the action against the applicants’ parents was not brought within the initial one-year time-limit after the adoption of the Restitution Law in 1992, but in March 1998, following the legislative amendment of 1997 whereby the time-limit for actions under its section 7 was renewed (see paragraph 15 above).

24.  As the Court already found in Velikovi and Others (cited above), the measures introduced by section 7 of the Restitution Law – which authorised the challenging of decades-old property titles and the taking of private property as compensation for the nationalisations carried out by the State in the 1940s – could only be seen as proportionate to the legitimate aim of restoring justice where applied as an exceptional transitional step of short duration in the period of social transformation from a totalitarian regime to democracy (ibid., §§ 166, 172, 179 and 189). On this basis the Court accepted that there had been no violation of Article 1 of Protocol No. 1 in some of the cases in which the restitution proceedings against the applicants had been instituted within the relevant one-year time-limit after the adoption of the Restitution Law (see Velikovi and Others, cited above, §§ 194-216 and 229-35 and Shoilekovi and Others v. Bulgaria (dec.), nos. 61330/00, 66840/01 and 69155/01, 8 September 2007). It stated, however that the same did not apply in respect of interference with property rights resulting from the renewal of the time-limit in 1997 (see Velikovi and Others, cited above, § 189). The Government have not argued that in 1997 there were new particular circumstances justifying a repeated recourse to the far-reaching measures introduced by section 7 of the Restitution Law.

25.  Furthermore, it is noteworthy that in its judgment of 11 March 1998 the Bulgarian Constitutional Court also reached the conclusion that the impugned 1997 amendment to the Restitution Law encroached on the principle of legal certainty. However, this judgment did not affect the decisions in the present case as it had no retroactive effect (see paragraph 15 above) and the domestic courts were obliged to examine the action against the applicants’ parents.

26.  As in Velikovi and Others, the Court reaffirms in this case that by authorising a significant departure from the transitory nature of the restitution legislation the authorities violated the principle of legal certainty. Therefore, the interference with the applicants’ property rights cannot be seen as falling within the scope of the legitimate aims that the said legislation pursued in principle. In view of this finding, the Court considers that it is not necessary to examine the specific grounds on which the domestic courts nullified the title of the applicants’ parents.

27.  The Court reiterates that cases like the present one, where the deprivation of property was not part of measures associated with the transition from a totalitarian to democratic society or where it resulted from an excessively extensive application of the Restitution Law in disregard of the principle of legal certainty (see the cases of Todorova and Eneva and Dobrev, examined in Velikovi and Others, §§ 236-49 of the judgment), nothing short of payment reasonably related to the market value of the flat lost could have maintained the requisite fair balance under Article 1 of Protocol No. 1.

28.  However, the applicants in the present case have not received the market value of their flat (see paragraphs 12 and 13 above) and the Government have not shown that such compensation was secured to them with sufficient clarity and certainty.

29.  There has therefore been a violation of Article 1 of Protocol No. 1.

II.  ALLEGED VIOLATION OF ARTICLES 6, 13 AND 14 OF THE CONVENTION

30.  The applicants complained under Article 6 § 1 of the Convention that in their case, in applying a provision which had already been found to be unconstitutional, the domestic courts had decided arbitrarily. Furthermore, they complained under Article 13 that they had no effective remedy against the alleged violation of Article 1 of Protocol No. 1 and under Article 14 that they had been discriminated against in that the Restitution Law favoured pre-nationalisation owners to the detriment of post-nationalisation ones.

A.  Admissibility

31.  The Court notes that these complaints are not manifestly ill-founded within the meaning of Article 35 § 3 of the Convention. It further notes that they are not inadmissible on any other grounds. They must therefore be declared admissible.

B.  Merits

32.  The Court has examined above the applicants’ complaint that they had been the victims of an arbitrary deprivation of property contrary to Article 1 of Protocol No. 1. Therefore, it does not find it necessary to examine separately the complaints under Articles 6 § 1, 13 or 14 of the Convention (see Velikovi and Others, cited above, §§ 250-2).

III  APPLICATION OF ARTICLE 41 OF THE CONVENTION

33.  Article 41 of the Convention provides:

“If the Court finds that there has been a violation of the Convention or the Protocols thereto, and if the internal law of the High Contracting Party concerned allows only partial reparation to be made, the Court shall, if necessary, afford just satisfaction to the injured party.”

A.  Damage

34.  In respect of damage, the Court considers it appropriate to follow the criteria established in the just satisfaction judgment in the cases examined in Velikovi and Others (see Todorova and Others v. Bulgaria (just satisfaction) nos. 48380/99 et al., 24 April 2008). The case at hand is similar to the cases of Todorova and Eneva and Dobrev, examined in Todorova and Others, in that the taking of the applicants’ property was contrary to the principle of legal certainty. Like in those two cases, the Court finds it appropriate to award separate sums for pecuniary and non-pecuniary damage (see paragraph 11 of Todorova and Others, cited above).

1.  Pecuniary damage

35.  The applicants claimed jointly 186,008 euros (EUR) in respect of the value of the apartment they had lost. They submitted two valuation reports by an expert commissioned by them. In the first report, dated April 2004, the expert assessed the value of the apartment at EUR 115,000. In the second report, prepared in May 2008, she considered that the value of the property was EUR 186,008.

36.  The Government considered this claim to be excessive.

37.  The Court, having regard to the circumstances of the case and to information on its disposal about real-estate prices in Sofia, awards jointly to the applicants EUR 130,000 under this head.

2.  Non-pecuniary damage

38.  The applicants claimed EUR 8,000 each, or EUR 16,000 in total.

39.  The Government urged the Court to reject this claim.

40.  The Court considers that the applicants have undoubtedly suffered anguish and frustration as a result of the violation of their property rights. Having regard to the circumstances of the case and deciding on an equitable basis, the Court awards EUR 3,000 to each of them (EUR 6,000 in total).

B.  Costs and expenses

41.  The applicants claimed EUR 3,360 for forty-eight hours of legal work by their lawyer, Mrs S. Margaritova-Vuchkova, at an hourly rate of EUR 70, for the proceedings before the Court. They also claimed EUR 280 for four hours of work by Mrs Margaritova-Vuchkova in the domestic proceedings for compensation bonds. In support of these claims they presented a contract for legal representation and a time-sheet. They requested that any sums awarded under this head be paid directly into the bank account of Mrs Margaritova-Vuchkova.

42.  The applicants also claimed, in respect of the proceedings before the Court, 500 Bulgarian levs (BGN), the equivalent of EUR 256, already paid by them for legal work by Mrs Margaritova-Vuchkova, and BGN 395 (the equivalent of EUR 203) for postage and translation. They further claimed BGN 628.50 (the equivalent of EUR 322) in expenses incurred in the domestic proceedings concerning the flat. In support of these claims they presented the relevant receipts.

43.  The Government considered the claims for legal work by Mrs Margaritova-Vuchkova to be excessive.

44.  According to the Court’s case-law, an applicant is entitled to the reimbursement of costs and expenses only in so far as it has been shown that these have been actually and necessarily incurred and are reasonable as to quantum.

45.  In respect of Mrs Margaritova-Vuchkova’s fees for the present proceedings, the Court considers that the number of hours of work claimed is excessive. In view thereof, the Court awards EUR 2,000 under this head, to be paid directly into the bank account of Mrs Margaritova-Vuchkova.

46.  The Court considers that it is not necessary to award expenses for the domestic proceedings for compensation bonds. It notes that the applicants’ request for such bonds was lodged out of time (see paragraph 13 above) and that, consequently, they stand little, if any, chance to succeed in these proceedings.

47.  In respect of the remaining costs and expenses claimed by the applicants, the Court, having regard to the information in its possession, finds that they were actually and necessarily incurred and are reasonable as to quantum. It thus awards the whole sum sought, that is, EUR 781 in total.

C.  Default interest

48.  The Court considers it appropriate that the default interest should be based on the marginal lending rate of the European Central Bank, to which should be added three percentage points.

FOR THESE REASONS, THE COURT UNANIMOUSLY

1.  Declares the application admissible;

 

2.  Holds that there has been a violation of Article 1 of Protocol No. 1 to the Convention;

 

3.  Holds that it is not necessary to examine separately the complaints under Articles 6 § 1, 13 and 14 of the Convention;

 

4.  Holds

(a)  that the respondent State is to pay the applicants jointly, within three months from the date on which the judgment becomes final in accordance with Article 44 § 2 of the Convention, the following amounts to be converted into Bulgarian levs at the rate applicable at the date of settlement:

i.  EUR 130,000 (one hundred and thirty thousand euros) in respect of pecuniary damage and EUR 6,000 (six thousand euros) in respect of non-pecuniary damage, plus any tax that may be chargeable;

ii.  EUR 2,781 (two thousand seven hundred eighty-one euros), plus any tax that may be chargeable to the applicants, in respect of costs and expenses, EUR 2,000 of which is to be paid directly into the bank account of the applicants’ legal representative;

(b)  that from the expiry of the above-mentioned three months until settlement simple interest shall be payable on the above amounts at a rate equal to the marginal lending rate of the European Central Bank during the default period plus three percentage points;

 

5.  Dismisses the remainder of the applicants’ claim for just satisfaction.

Done in English, and notified in writing on 2 July 2009, pursuant to Rule 77 §§ 2 and 3 of the Rules of Court.

     Claudia Westerdiek                                                            Peer Lorenzen
              Registrar                                                                        President

CASE OF PANAYOTOVA v. BULGARIA

untitled

FIFTH SECTION

CASE OF PANAYOTOVA v. BULGARIA

(Application no. 27636/04)

JUDGMENT

STRASBOURG

2 July 2009

This judgment will become final in the circumstances set out in Article 44 § 2 of the Convention. It may be subject to editorial revision.


In the case of Panayotova v. Bulgaria,

The European Court of Human Rights (Fifth Section), sitting as a Chamber composed of:

Peer Lorenzen, President,
Rait Maruste,
Karel Jungwiert,
Renate Jaeger,
Mark Villiger,
Mirjana Lazarova Trajkovska, judges,
Pavlina Panova, ad hoc judge,
and Claudia Westerdiek, Section Registrar,

Having deliberated in private on 9 June 2009,

Delivers the following judgment, which was adopted on that date:

PROCEDURE

1.  The case originated in an application (no. 27636/04) against the Republic of Bulgaria lodged with the Court under Article 34 of the Convention for the Protection of Human Rights and Fundamental Freedoms (“the Convention”) by a Bulgarian national, Ms Egalina Simeonova Panayotova (“the applicant”), on 23 July 2004.

2.  The applicant was represented by Ms S. Margaritova-Vuchkova, a lawyer practising in Sofia. The Bulgarian Government (“the Government”) were represented by their Agent, Mrs S. Atanasova of the Ministry of Justice.

3.  The applicant alleged that she had been deprived of her property in violation of Article 1 of Protocol No. 1 and Articles 8 and 14 of the Convention.

4.  On 3 March 2008 the President of the Fifth Section decided to give notice of the application to the Government. It was also decided to examine the merits of the application at the same time as its admissibility (Article 29 § 3).

5.  Zdravka Kalaydjieva, the judge elected in respect of Bulgaria, withdrew from sitting in the case. On 30 January 2009 the Government appointed in her stead Pavlina Panova as an ad hoc judge (Article 27 § 2 of the Convention and Rule 29 § 1 of the Rules of the Court).

THE FACTS

I.  THE CIRCUMSTANCES OF THE CASE

6.  The applicant was born in 1952 and lives in Sofia.

7.  In 1967 her parents purchased from the Sofia municipality a two-room apartment of 69 square metres in the centre of the city. The apartment had become State property by virtue of the nationalisations carried out by the communist regime in Bulgaria after 1947.

8.  After the deaths of her parents the applicant inherited from them.

9.  On 23 February 1993 the former pre-nationalisation owners of the apartment brought proceedings against the applicant under section 7 of the Restitution Law, seeking nullification of her title and restoration of their property. The proceedings ended by a final judgment of the Supreme Court of Cassation of 5 March 2004. The courts declared the 1967 contract null and void and restored the plaintiffs’ title to the apartment on two grounds: 1) the initial decision to sell the apartment had not been affirmed by the Minister of Architecture and Public Works but by his deputy; and 2) the sale contract had been signed not by the mayor but by one of his deputies. Although the mayor had been entitled to authorise another person to sign such contracts, he had made no written and explicit authorisation.

10.  After the final judgment in her case, it became possible for the applicant to seek compensation from the State in the form of bonds, which could be used in privatisation tenders or sold to brokers. The applicant did not immediately apply for bonds.

11.  She requested bonds in November 2006, following the amendments to the Restitution Law of June 2006. The regional governor dismissed the request and the applicant appealed against the refusal; the appeal was dismissed in a final judgment of the Supreme Administrative Court of 6 April 2009. The domestic courts found that persons who had not applied for compensation bonds within the relevant time-limit, in force since 2000, could not seek such bonds after the adoption in June 2006 of new paragraphs 2 and 3 of section 7 of the Restitution Law as the amendment at issue did not give rise to a new entitlement to compensation bonds and therefore did not affect the relevant time-limit.

12.  In February 2007 the applicant vacated the apartment.

II.  RELEVANT BACKGROUND FACTS, DOMESTIC LAW AND PRACTICE

13.  The relevant background facts and domestic law and practice have been summarised in the Court’s judgment in the case of Velikovi and Others v. Bulgaria, nos. 43278/98, 45437/99, 48014/99, 48380/99, 51362/99, 53367/99, 60036/00, 73465/01, and 194/02, 15 March 2007.

THE LAW

I.  ALLEGED VIOLATION OF ARTICLE 1 OF PROTOCOL NO. 1 TO THE CONVENTION

14.  The applicant complained that she had been deprived of her property arbitrarily, through no fault of her own and without adequate compensation. She relied on Article 1 of Protocol No. 1, which reads as follows:

“Every natural or legal person is entitled to the peaceful enjoyment of his possessions. No one shall be deprived of his possessions except in the public interest and subject to the conditions provided for by law and by the general principles of international law.

The preceding provisions shall not, however, in any way impair the right of a State to enforce such laws as it deems necessary to control the use of property in accordance with the general interest or to secure the payment of taxes or other contributions or penalties.”

15.  The Government did not submit observations.

A.  Admissibility

16.  The Court notes that this complaint is not manifestly ill-founded within the meaning of Article 35 § 3 of the Convention. It further notes that it is not inadmissible on any other grounds. It must therefore be declared admissible.

B.  Merits

17.  The applicant contended that she had been the victim of an arbitrary and unlawful deprivation of property and had not received adequate compensation.

18.  The Court notes that the present complaint concerns the same legislation and issues as in Velikovi and Others, cited above.

19.  The events complained of constituted an interference with the applicant’s property rights.

20.  The interference was based on the relevant law and pursued an important aim in the public interest, namely to restore justice and respect for the rule of law. As in Velikovi and Others (cited above, §§ 162-176), the Court considers that in the particular circumstances the question whether the relevant law was sufficiently clear and foreseeable cannot be separated from the issue of proportionality.

21.  Applying the criteria set out in Velikovi and Others (cited above, §§ 183-192), the Court notes that the applicant’s title was declared null and void and she was deprived of her property on the ground that relevant documents in 1967 had been signed by the deputies to the officials in whom the relevant power had been vested (see paragraph 9 above). These deficiencies were clearly attributable to omissions on the part of the administration, not to the applicant’s parents.

22.  The Court considers therefore that the present case is similar to those of Bogdanovi and Tzilevi, examined in Velikovi and Others (see §§ 220 and 224 of the judgment, cited above), where it held that in such cases the fair balance required by Article 1 of Protocol No. 1 could not be achieved without adequate compensation.

23.  The question thus arises whether adequate compensation was provided to the applicant.

24.  In 2004, following the final judgment in her case, she could apply for compensation bonds but failed to do so. However, as the Court found in Velikovi and Others cited above, § 226, and in a number of subsequent cases (see Koprinarovi v. Bulgaria, no. 57176/00, § 31, 15 January 2009; Dimitar and Anka Dimitrovi v. Bulgaria, no. 56753/00, § 31, 12 February 2009; and Vladimirova and Others v. Bulgaria, no. 42617/02, § 40, 26 February 2009), owing to the instability of bond prices and the frequent changes in the relevant rules, it could not be considered that at the time the bond scheme secured adequate compensation. Therefore, the applicant’s failure to use the bond compensation scheme must be taken into consideration under Article 41, but cannot decisively affect the outcome of the Article 1 Protocol No. 1 complaint.

25.  Furthermore, the applicant’s request for bonds submitted in November 2006 was dismissed (see paragraph 11 above).

26.  In these circumstances the Court finds that no clear, timely and foreseeable opportunity to obtain adequate compensation was available to the applicant.

27.  It follows that a fair balance between the public interest and the need to protect the applicant’s rights was not achieved. There has therefore been a violation of Article 1 of Protocol No. 1.

II.  ALLEGED VIOLATION OF ARTICLES 8 AND 14 OF THE CONVENTION

28.  The applicant complained under Article 8 of the Convention that she had been deprived of her home and under Article 14 that she had been discriminated against in that the Restitution Law favoured pre-nationalisation owners and the State to the detriment of post-nationalisation owners.

A.  Admissibility

29.  The Court notes that these complaints are not manifestly ill-founded within the meaning of Article 35 § 3 of the Convention. It further notes that they are not inadmissible on any other grounds. They must therefore be declared admissible.

B.  Merits

30.  Having regard to its conclusions under Article 1 of Protocol No. 1 and the approach in its Velikovi and Others judgment, the Court is of the view that no separate issues arise under Articles 8 and 14 (see, mutatis mutandis, Velikovi and Others, cited above, § 252).

III.  APPLICATION OF ARTICLE 41 OF THE CONVENTION

31.  Article 41 of the Convention provides:

“If the Court finds that there has been a violation of the Convention or the Protocols thereto, and if the internal law of the High Contracting Party concerned allows only partial reparation to be made, the Court shall, if necessary, afford just satisfaction to the injured party.”

A.  Damage

32.  The applicant submitted a valuation report of September 2008, by an expert commissioned by her, assessing the value of the apartment she had lost at 118,200 euros (EUR), and claimed this sum in respect of pecuniary damage. In respect of non-pecuniary damage, she claimed EUR 8,000.

33.  The Government considered these claims to be excessive. They referred to the fact that the applicant had remained in the disputed apartment until 2007 and to her failure to make use of the bond compensation scheme.

34.  Applying the approach set out in similar cases and in view of the nature of the violation found, the Court finds it appropriate to fix a lump sum in respect of pecuniary and non-pecuniary damage with reference to the value of the property taken away from the applicant and all other relevant circumstances (see Todorova and Others v. Bulgaria (just satisfaction), nos. 48380/99, 51362/99, 60036/00 and 73465/01, §§ 10 and 47, 24 April 2008). The Court will also take into account the applicant’s failure to use the bond compensation scheme (see paragraph 26 above and Todorova and Others, cited above, §§ 44-46).

35.  Having regard to the above, to all the circumstances of the case and to information at its disposal about real property prices in Sofia, the Court awards the applicant EUR 64,000 in respect of pecuniary and non-pecuniary damage.

B.  Costs and expenses

36.  The applicant claimed EUR 1,680 for twenty-eight hours of legal work by her lawyer, Mrs S. Margaritova-Vuchkova, at an hourly rate of EUR 60, after the communication of the application. In support of this claim she presented a contract for legal representation and a time sheet. She requested that any sum awarded under this head be paid directly to Mrs Margaritova-Vuchkova.

37.  The applicant claimed another 300 Bulgarian levs (BGN), the equivalent of EUR 150, already paid by her, for legal work by Mrs Margaritova-Vuchkova. She also claimed BGN 800 (the equivalent of EUR 410) for legal fees charged by the lawyer who had prepared her initial application, BGN 314 (the equivalent of EUR 160) for postage and translation for the proceedings before the Court and BGN 432 (the equivalent of EUR 220) for the cost of the valuation report she submitted. In support of these claims she presented the relevant receipts.

38.  Separately, the applicant claimed BGN 500 (the equivalent of EUR 255) for work by her lawyer in the domestic proceedings for compensation bonds (see paragraph 11 above). She submitted the relevant receipt.

39.  The Government considered these claims to be excessive.

40.  According to the Court’s case-law, an applicant is entitled to the reimbursement of costs and expenses only in so far as it has been shown that these have been actually and necessarily incurred and are reasonable as to quantum.

41.  In respect of the sum to be paid to Mrs Margaritova-Vuchkova, the Court considers that the number of hours of work claimed is excessive. In view thereof, and also considering that she was not involved in the initial stage of the proceedings and has represented other applicants in identical cases (see Velikovi and Others, cited above, §§ 19, 53, 72 and 95), the Court awards EUR 700 under this head, to be transferred directly to the bank account of Mrs Margaritova-Vuchkova.

42.  In respect of the remaining costs and expenses for the proceedings before the Court, the Court, having regard to the information in its possession, finds that they were actually and necessarily incurred and reasonable as to quantum. It thus awards the whole sum of EUR 940.

43.  In respect of the expenses for legal fees incurred in the domestic proceedings for compensation bonds, the Court notes that in 2006 when the proceedings started the authorities’ approach to such requests for compensation was not yet clear. Only later did it transpire that such requests had no prospects of success (see paragraph 11 above). As the proceedings the applicant brought were directly related to the violation of Article 1 of Protocol No. 1 found in the present case, in that the applicant attempted to obtain at least partial compensation, the Court considers that the expenses in question were necessarily incurred (see, mutatis mutandis, Krushev v. Bulgaria, no. 66535/01, §§ 63-65, 3 July 2008, and Simova and Georgiev v. Bulgaria, no. 55722/00, § 49, 12 February 2009). The Court also considers that they are reasonable as to quantum and awards the applicant the full amount (EUR 255) claimed under this head.

C.  Default interest

44.  The Court considers it appropriate that the default interest should be based on the marginal lending rate of the European Central Bank, to which should be added three percentage points.

FOR THESE REASONS, THE COURT UNANIMOUSLY

1.  Declares the application admissible;

2.  Holds that there has been a violation of Article 1 of Protocol No. 1 to the Convention;

3.  Holds that no separate issues arise under Articles 8 and 14 of the Convention;

4.  Holds

(a)  that the respondent State is to pay the applicant, within three months from the date on which the judgment becomes final in accordance with Article 44 § 2 of the Convention, the following amounts to be converted into Bulgarian levs at the rate applicable at the date of settlement:

i.  EUR 64,000 (sixty-four thousand euros), plus any tax that may be chargeable, in respect of pecuniary and non-pecuniary damage;

ii.  EUR 1,895 (one thousand eight hundred and ninety-five euros), plus any tax that may be chargeable to the applicant, in respect of costs and expenses, EUR 700 (seven hundred euros) of which is to be paid directly into the bank account of the applicant’s legal representative;

(b)  that from the expiry of the above-mentioned three months until settlement simple interest shall be payable on the above amounts at a rate equal to the marginal lending rate of the European Central Bank during the default period plus three percentage points;

5.  Dismisses the remainder of the applicant’s claim for just satisfaction.

Done in English, and notified in writing on 2 July 2009, pursuant to Rule 77 §§ 2 and 3 of the Rules of Court.

Claudia Westerdiek                                                            Peer Lorenzen
Registrar                                                                        President