Права на Човека .com

ПУБЛИКУВАНО РЪКОВОДСТВО ЗА АДВОКАТИ  С ЦЕЛ ОСВОБОЖДАВАНЕ НА СЪДА ОТ ЯВНО НЕДОПУСТИМИ ЖАЛБИ

Европейският съд по правата на човека публикува през декември на своята интенет-страница практическо ръководство относно критериите за допустимост на жалбите, предназначен преди всичко за практикуващите юристи. Така Съдът разчита да успее да  ограничи донякъде вълната от явно недопустими жалби. Към август 2010 г. пред Съда са били висящи повече от 130 000 случая, но около 95% от тях са обявявани за недопустими, тъй като  не отговарят на критериите за допустимост, определени в Европейската конвенция за правата на човека. Самата  обработка на такова огромно кличество жалби обаче води до загуба на твърде много време, докато се стигне до извода, че са явно недопустими.  Така на практика се забавя разглеждането на останалите жалби, които повдигат сериозни проблеми.

Това ръководство е подготвено от изследователския отдел на Съда в изпълнение на т. С-6 от подписаната Декларация  по време на конференцията в Интерлакен – Швейцария, на 18 и 19-ти Февруари, 2010 год.  с участието на министри на 47 страни-членки на Съвета на Европа. Тази специална конференция бе организирана за намиране на начини да се помогне на Съда да се справи с непрекъснато повишаващия се брой на регистрираните пред него жалби.Ръководството е достъпно на Интернет страницата на Съда на френски и английски, но предстои да бъде преведено и на рускти и турски език.

Идеята е да се предостави на разположение на потенциалните жалбоподатели обективна и пълна информация относно процедурата за подаване на жалби и критериите за допустимостта им. Както се посочва в увода към ръководството, то цели не само да ограничи до известна степен депозирането на жалби, които нямат никакъв шанс да бъдат разгледани по същество, но и да даде възможност за останалите жалби, повдигащи сериозни въпроси, да бъдат подготвени по начин, че да издържат теста за допустимост .

В  ръководството се  съдържа подробна информация за критериите за допустимост на Съда. То  има за цел да помогне на адвокатите предварително да определят дали оплакванията на клиента им са лишени от всякакъв шанс за успех и  да се въздържат да сезират  Съда, когато преценката им е отрицателна. Ръководството е изготвено, за да  позволи едно по-задълбочено проучване на практиката на Съда с оглед изработените от него  критерии за допустимост. То се състои от   три раздела и е с обем от 114 страници.

В уводната част са дадени пояснения относно индивидуалната жалба (кой има право на такава, предмет, представителство, свободата на сезиране на Съда,  забраната на държавата да оказва натиск върху едно лице по повод депозирането на такава) и качеството „жертва” по смисъла на  Конвенцията (понятието пряка и непряка жертва, смърт на жертвата, загубване качеството на жертва).

В раздел първи се анализират въпросите относно недопустимостта, дължаща се на процедурата – неизчерпване на вътрешно-правите средства за защита, на неспазването на шестмесечния срок, депозирането на жалба след сезиране на друга международна инстанция, злоупотреба с правото на жалба и пр. Анализирани са и специфични случаи, които водят до отклоняване от правилата.

Раздел втори е посветен на проблемите относно недопустимостта, произтичаща от самата компетентност на съда – това са въпросите, анализирани с оглед  критериите ratione personae, ratione loci, ratione temporis и  ratione materiaе. Специално бих желала да обърна внимание на анализа с оглед предметната компетентност на Съда. В тази част по необходимост е дадено тълкуване на отделните текстове, посветени на: чл. 6 – правото на справедлив процес в неговия граждански и наказателен аспект и връзката му с отделните протоколи; чл. 8 – приложното му поле, изясняване на понятията „личен живот”, „семеен живот”, „жилище”, „кореспонденция”; чл. 1 на Протокол 1 – понятието „собственост”, защитени притежания, вземания, спестявания, реституция на собственост, бъдещи доходи, клиентелата, лицензи за упражняване на търговска дейност, интелектуална собственост, акции  и пр.

В последния раздел са разгледани въпросите относно недопустимостта, дължаща се на самите оплаквания по съществото на жалбата – сезиране на Съда като „четвърта инстанция”, липса на нарушение на принципа на пропорционалност, липса на произвол при вътрешните процедури, неконкретизирани или недоказани оплаквания и пр.

Най-ценното лично за мен в това ръководство е, че всяко тълкуване на текст от Конвенцията е илюстрирано с много богата   практика на съда, включваща над 500 решения по допустимост и основателност  - както по-стари и основополагащи, така и съвсем актуални – от последните няколко години, включително и от  2010 г. При това те са под формата на линкове и могат  директно да се отварят, което е допълнително удобство и улеснение при запознаването с конкретен аспект, илюстриран чрез посоченото решение.

Според мен този „гид” е своеобразен „Коментар” на отделни текстове на Конвенцията и на Правилата на Съда, основаващ се на богатата юриспруденция на институциите в Страсбург, който изключително много ще улесни както юристите, работещи в областта на правата на човека, така и тези, които биха желали да специализират и задълбочат познанията си в тази област. Той е ценно помагало дори и за провеждане на обучения и семинари със студенти, магистрати и адвокати, поради което аз лично горещо препоръчвам неговото ползване.

От началото на месец септември  Фондация „Български адвокати за правата на човека“ започна да подготвя електронен бюлетин „Съдебна практика по правата на човека“, в който представя накратко резюмета на постановени решения на Европейския съд по правата на човека не само срещу България, но и срещу други страни-членки на Съвета на Европа, а  така също и на съда на Европейския съюз в Люксембург . Всеки колега, който проявява интереси в тази област и би желал да е информиран за развитието на практиката на тези две международни институции, би могъл да изтегли бюлетина, ако използва линка  фондацията:http://www.blhr.org/ Наред с това, ако желаете да ви бъде изпращан периодично, пишете ни на следния електронен адрес  hrlawyer@blhr.org. Бихме се радвали да получим и отзиви за него.

В първия брой на бюлетина са представени резюмета на решения, постановени през септември 2010 г. Те са достатъчно аналитични, за да дадат представа както за фактологията, така и за правните аргументи, поради което съм на мнение, че биха подпомогнали практически всеки, който се интересува от проблематиката по защита правата на човека.

В брой втори, който също вече е готов и достъпен на посочения сайт, ще намерите интересни решения, а така също и комуникирани жалби на Съда в Страсбург, по които той е решил да се произнесе приоритетно. Ще научите важни принципи относно стандартите при експулсирането на чужденци и защо не е препоръчително да се предприемат подобни действия, когато в съответната държава за лицето има опасност да бъде подлагано на мъчения или убито.

За съдиите би представлявало интерес и делото на тяхна колега от Турция, уволнена поради подозрения в неправомерни контакти с адвокат, предизвикателно облекло и забавени дела, без да й се даде достъп до досието с проведеното проучване. Европейският съд намира нарушение на правото й на личен живот, тъй като в обхвата на чл. 8 е включена и тази дейност.

Реших, че колкото повече колеги имат достъп до подобна информация, още повече, че не всеки ползва френски и английски, за да прочете самите решения, толкова по-полезен би бил бюлетинът.

Информация относно приетата Декларация и Плана за действие за бъдещето на Съда на конференцията в Интерлакен

На 18 и 19 февруари в Интерлакен – Швейцария, се проведе международна конференция на високо равнище, посветена на бъдещето на Европейския съд по правата на човека, на която присъстваха министрите на правосъдието на страните-членки на Съвета на Европа.

Нейните участници приеха  два политически документа – Декларация и План за действие.

В Декларацията участниците още веднъж потвърдиха ангажиментите на държавите-страни по Конвенцията да гарантират правото на индивидуална жалба и защитата на правата и свободите на гражданите, намиращи се под тяхна юрисдикция и призоваха да се засили принципът на субсидиарност при използване механизмите на Конвенцията. Те подчертаха необходимостта Съдът да разработи строги критерии за допустимост на жалбите и го призоваха да използва процедурни инструменти и ресурси, за да се приемат мерки за ограничаване броя на явно недопустимите жалби, както и да се намерят способи за ограничаване на повтарящите се нарушения (вече констатирани от Съда по предходни дела).  Изтъкната бе  важността и безусловната необходимост от цялостно изпълнение – бързо и ефективно, на постановените от Съда  решения и в тази връзка бе отправен апел да се подобри ефикасността на наблюдението за изпълнение на решенията на Съда. Подчертана бе и необходимостта от опростяване на процедурата за изменение разпоредбите на Конвенцията, които са от организационен характер.

Във връзка с изложените в Декларацията  положения бе приет План за действие, окачествен като „инструмент за политически насоки на процеса за дългосрочна ефективност на системата на Конвенцията.” В него са набелязани седем „писти”/направления, чрез които може да бъде  запазена идеята, породила създаването на Европейския съд като гарант за спазването на  правата на гражданите на обединена Европа, така че да не се обезсмисли неговото бъдеще в резултат на претоварването му от прогресивно увеличаващите се жалби от всички 47 държави.

Първата насока е свързана с правото на индивидуална жалба. Конференцията прави специална уговорка, че това право е крайъгълният камък  на конвенцията, който гарантира, че всяко едно предполагаемо нарушение, което не е било разгледано по един ефикасен начин от националните власти, трябва да може да бъде представено пред Съда. С оглед обаче на огромния брой недопустими жалби Комитетът на министрите е приканен да прецени какви мерки да въведе, включително и нови процедурни правила и практики, които обаче да не попречат на разглеждането на добре обоснованите  жалби, за да се позволи да Съда да се съсредоточи върху ролята си на гарант на правата на човека. Целта е  да му бъде дадена възможност да работи върху спешни и добре обосновани  случаи, по-специално такива, свързани с твърдения за допуснати сериозни нарушения на човешките права.

Втората насока предвижда предприемането на мерки на национално ниво, насочени към създаване на гаранции за прилагане на Конвенцията, като по-специално акцентът следва да бъде насочен към :

а) подобряване информираността на националните  власти относно стандартите на Конвенцията и създаване на гаранции за тяхното изпълнение;

б) изпълнение на решенията на Съда  чрез предприемане на мерки, които да предотвратяват бъдещи подобни нарушения;

в) съобразяване с практиката на Съда дори и когато дадено нарушение, констатирано по отношение на друга държава, би могло да повдигне подобен спор и на национално ниво; [1]

г) въвеждане в националните правни системи на нови средства за защита без оглед на техния характер (общ или специално създаден), по силата на който всяко лице, претендиращо, че негови права или свободи са нарушени, да разполага с ефективно средства за защита, включително и  регламентирането на възможността за присъждане на подходящо обезщетение;

д) възможността за изпращане на национални съдии или други независими високопоставени юристи в секретариата на Съда.

Третата насока е свързана с филтрирането на жалбите. Това произтича от факта, че действително една голяма част от жалбите (според статистиката на Съда – 90% от тях) са явно необосновани. Поради това конференцията призовава държавите да  предприемат инициативи, чрез които да информират обективно гражданите за  Конвенцията и практиката на Съда; за процедурата за подаване на жалби и критериите за допустимост.

Във връзка с механизмите за филтриране се препоръчва на Съда в рамките на  настоящото разделение на колегии/отделения да осигури такова пресяване. Същевременно към Комитета на министрите е отправен апел да помисли за създаването на механизъм, който да отиде отвъд процедурата за разглеждане на недопустимите жалби от един съдия (въведена с новия Протокол 14). [2]

Четвъртата насока предвижда мерки по повод т.н. „повтарящи се жалби”.  Препоръчва се държавите да бъдат насърчавани (когато са налице съответните предпоставки) да сключват приятелски споразумения или да подписват едностранни декларации; при постановяване на „пилотни” решения държавите, в сътрудничество с Комитета на министрите да разработват съответните общи мерки, за да се намери ефикасно решение на установения от Съда проблем (от който произтичат повтарящите се случаи). Изтъква се необходимостта Съдът да установи ясни и предвидими стандарти за процедурата на „пилотните решения” по отношение критерия за подбор на жалбите, процедурата за тяхното разглеждане и да се оцени ефекта от прилагането й. Комитетът на министрите е призован да разгледа възможността за разпределяне на тези повтарящи се жалби на съдиите, отговорни за филтрирането.

Препоръчва се и на всички заинтересовани страни в един конкретен спор да си сътрудничат, когато Съдът констатира в свое решение наличието на структурен проблем, който би следвало да бъде разрешен (с оглед недопускане на повтарящи се жалби).

Петата насока визира  препоръки за  Съда като институция, но е насочена и към държавите-членки. На първо място, тук се обръща внимание на  стандартите за подбор на съдии. Подчертана е необходимостта да се гарантира и запази независимостта на съдиите. Препоръчва се да се подобри прозрачността на процедурите на национално и европейско ниво във връзка с условията, на които следва да отговаря и функциите, които упражнява съдията в Европейския съд. Подчертана е необходимостта от наличието на опит в международното публично и  националното право, както и добро владеене поне на един от официалните езици, като е акцентирано върху практическия юридически опит преди всичко.

На второ място, са изложени и насоки за дейността на самия Съд. В интерес на ефективната работа и необходимата административна  автономия в рамките на Съвета на Европа, на Съда се  препоръчва да избягва да разглежда фактически и правни въпроси, които вече са били разгледани и решени от националните инстанции, съобразно неговата практика . Изрично се подчертава, че той не е  и не трябва да бъде четвърта инстанция. Изтъкнато е, че Съдът следва да прилага еднакво и стриктно критериите за допустимост и да държи сметка за своята субсидиарна роля при тълкуването и прилагането на Конвенцията. Във връзка с предстоящото влизане в сила на Протокол 14 Съдът е призован да осигури пълното прилагане на новия критерий за допустимост, като държи сметка за латинската максима de minimis non curat praetor (съдът не се занимава с дреболии, т.е. с незначителни неща и спорове).

Наред с това Съдът е призован да усъвършенства своята структура и методите си на работа  доколкото е възможно, използвайки процедурните инструменти и ресурси, които са на негово разположение. В тази насока му се препоръчват редица мерки: да се поиска от Комитета на министрите да намали  съдиите  в отделните състави до 5 души (каквато възможност е предвидена в Протокол 14); да продължи политиката си на приоритетно разглеждане на отделни дела; да идентифицира в своите решения наличието на структурен проблем, който може да генерира голям брой повтарящи се жалби и пр.

Шестата насока е свързана с мониторинга по повод изпълнението на решенията на Съда. В тази връзка се препоръчват редица мерки, които следва да бъдат предприети от Комитета на министрите с оглед усъвършенстване механизма  на мониторинга и ефекта от него.

Последната насока в Плана за действие  цели предвиждане на механизми за опростена процедура за всяка бъдеща промяна на някои разпоредби на Конвенцията чрез приемането на специален протокол.

Планът завършва с препоръки както към държавите – членки, така и към Съда и Комитета на министрите, до края на 2011 г. да се предостави информация за предприетите мерки за изпълнението му.

[2] Тази формулировка, макар и въведена в един политически документ и твърде неопределена и неясна по съдържание,  буди голямо безпокойство.  Тя би могла да бъде облечена в правила и практики, по силата на които гражданите на държавите-членки на Съвета на Европа да бъдат лишени от единствената възможност за справедливо правосъдие извън собствената им страна. Под видимостта на разтоварване на Съда  с цел да разглежда сериозни и добре обосновани жалби за тежки нарушения на основни права и свободи може да се стигне дотам, че да се откаже достъп до съд (както впрочем това се случва нерядко понастоящем с функцията, която си избра българският Върховен касационен съд).

“Цената” на българската реституция в практиката на Европейския съд по правата на човека през 2009 г.

(нередактиран вариант на статия, публикувана в сп. “Правен свят”, кн. 1 от 2010 г. стр.122-124)

На свои заседания от 2 и  9 декември 2009 г. Министерският съвет взе решения да бъдат изплатени сумите по 13 български дела, по които  Европейският съд по правата на човека  е намерил нарушения на Конвенцията.Седем от тях са свързани с нарушаване правото на собственост, гарантирано от чл. 1 на Протокол 1 на български граждани, станали жертва на различни реституционни закони.

За цялата 2009 г. Европейският съд е постановил    11 решения, свързани с  чл. 7 от Закона за  възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти (ЗВСОНИ), едно по Закона за   амнистия и връщане на отнети имущества от 1991 г.(ЗАВОИ), едно  по ЗОСОИ и две по  Закона за собствеността и ползването на земеделските земи (ЗСПЗЗ)– общо 15 на брой. По две от решенията Съдът е преценил, че на този етап няма да се произнесе по претенцията по чл. 41 и е отложил въпроса за решаване през следващите 6 месеца.

Сумата на присъдените обезщетения по останалите 13 дела възлиза на обща стойност от 733 000 евро за имуществени вреди и 9 500 евро за неимуществени вреди.

Доколкото през 2009 г. Европейският съд по правата на човека постанови решения по четири   мои дела, свързани с реституционните закони,  а с останалите също съм добре запозната, мога да изкажа становище и за причините българският данъкоплатец да поеме  тежестта за изплащане на посочената  немалка сума. Наред  с това, вече повече от десетилетие подготвям  жалби на български граждани,   лишени  от собствеността си на основание чл. 7 от ЗВСОНИ. Ето защо смея да твърдя, че българският съд има не по-малка  вина от законодателя за сегашното положение на нещата.  Законодателят “помогна”, създавайки един твърде общ и неясен текст, на основание на който бяха предявявани исковите претенции. Но вместо съдът да приложи  закона, следвайки преди всичко неговия дух  и да отчете добросъвестността на купувачите на държавни жилища, той положи неимоверни усилия и направи чудеса от храброст, за да открие “нарушения” и прогласи договорите за покупко-продажба за нищожни. В серията от тези 11 решения  жалбоподателите са били лишени от собствеността си, защото договорите им не са били подписани от председател, а от зам.-председател на общината, или са се намирали в сграда до 3 етажа, която е подлежала на събаряне, или са били одобрени не от министър, а от зам-.-министър. Едно от решенията – „Цонкови срещу България”, е илюстрация за прекомерно разширително прилагане на ЗВСОНИ след изтичането на едногодишния преклузивен срок за предявяване на искове (когато със ЗОСОИ беше удължен срокът за предявяване на искове по чл. 7 ЗВСОНИ , след което текстът бе обявен за противоконституционен, но делото продължи). Другото скандално решение е прилагането по аналогия на ЗВСОНИ за случай, в който е бил пропуснат срокът за предявяване иск по ЗАВОИ – “Кирова и други”. Затова и по двете дела Европейският съд приема, че на жалбоподателите следва да бъдат присъдени обезщетения не само за материални, но и за морални вреди.

Ако трябва да се направи прогноза за това – в каква насока ще има увеличаване на осъдителни решения срещу България през следващите години, произтичащи от несъвършенствата на реституционното законодателство, според мен като “най-рисков” се очертава Законът за собствеността и ползването на земеделските земи (ЗСПЗЗ). Вярно е, че още поне 2-3 години ще има немалко решения, свързани с   чл. 7 от  ЗВСОНИ, но с оглед преклузивните срокове в този закон, може да се очаква, че в крайна сметка те постепенно ще секнат. Като втори „рисков“ закон в тази своеобразна класация нареждам ЗОСОИ (т.н. закон Лучников) поради неустановения размер на определеното обезщетение в компенсаторни записи. Както е известно, те не се изплащат по номиналната им стойност (с единственото изключение за лицата по чл. 7 ЗВСОНИ), а могат да се търгуват на борсата. Така всичко е  оставено на флуктуациите на пазара, където търговията с тези платежни инструменти е много слаба. Ако се направи внимателен прочит на решението по делото Великови и други, ще се установи, че подобно несигурно положение на определеното по този начин обезщетение (каквото съществуваше до 2007 г. за всички лица) беше критикувано от Европейския съд.

Светла Маргаритова

На 2-ри юли бяха обявени решенията на Европейския съд по правата на човека по три мои дела:

1. CASE OF TSONKOVI v. BULGARIA (Application no. 27213/04)

2. CASE OF KIROVA AND OTHERS v. BULGARIA (Application no. 31836/04)

3. CASE OF PANAYOTOVA v. BULGARIA (Application no. 27636/04)

По трите дела Европейският съд по правата на човека намира, че е налице нарушение на чл. 1 от Протокол 1 -  право на мирно ползване на собствеността .

По първото дело на жалбоподателите е присъдено обезщетение за имуществени вреди по пазарната стойност на жилището в размер на 130 000 евро, както и неимуществени вреди по 3 000 евро.

По второто дело на жалбоподателите е признато правото да получат обезщетение в размер на пълната пазарна стойност на жилището, която според Съда е 73 000 евро, както и неимуществени вреди на първата от тримата жалбоподатели в размер на 4 000 евро.

По третото дело на жалбоподателката е присъдено обезщетение, покриващо едновременно както материалните, така и неимуществените вреди по повод отнетото й жилище, в раозмер на 64 000 евро.

На всички жалбоподатели са присъдени и разноски, съобразно представените оправдателни документи.

Повече информация може да бъде получена от резюметата на решенията, които са на български език или от самите решения, качени в моя блог, които са на английски език.

Резюме на Цонкови срещу България