В настоящата рубрика ще предоставям информация за решения по български жалби, които не са от моята практика. Целта ми е да информирам тези, които се интересуват от проблематиката за правата на човека, защото Министерството на правосъдието не качва на сайта си всички постановени решения (то не е и длъжно, особено когато става въпрос за повтарящи се нарушения). От друга страна, не всички имат време  да следят сайта на Европейския съд. Ето защо реших, че когато имам възможност, ще качвам по нещо в тази рубрика.

Решения на Европейския съд по дела срещу България

(резюмета, последна редакция – резюме на решението Мутишев и др. от 3 декември 2009-земеделска реституция)

Решения от 24 септември 2009 г.

1. AFFAIRE AGROMODEL OOD c. BULGARIE (Requête n^o 68334/01)

В своята жалба търговското дружество “Агромодел” ООД от гр. Русе повдига оплакване за това, че националните съдилища неоснователно са отказали да разгледат предявените искове за причинени вреди от страна на прокуратурата поради това, че дружеството не е внесло  дължимата държавна такса.

Изложението на фактите е представено в §§ 5-16

Към датата на събитията – май 1992 г. част от съдружниците в дружеството свикват общо събрание, на което вземат решение за  изключване на един от  съдружниците. Той обжалва това решение и през септември същата година Върховният съд го отменя поради допуснати нарушения в процедурата. Междувременно с постановление на прокуратурата имуществото на дружеството, включително и някои лични вещи на управителя, са предоставени на другите съдружници.

В следващите години дружеството опитва да съди прокуратурата за нанесените му имуществени вреди. През 1997 г. е предявен иск на основание чл. 2 от Закона за отговорността на държавата за вреди /ЗОДОВ/. С решение от  1999 г. на Русенския окръжен съд исковата претенция е отхвърлена поради това, че Законът за отговорността на държавата към онзи момент е намирал приложение само по отношение на физически лица. Това решение е оставено в сила от Апелативния съд и от ВКС. Касационната инстанция посочва, че дружеството-жалбоподател може да предяви иск за непозволено увреждане на основание Закона за задълженията и договорите.

През май 2000 г. дружеството предявява иск пред окръжния съд с идентичен предмет. На 7 юли с.г. съдът в закрито заседание констатира, че ЗОДОВ не намира приложение по отношение на юридическите лица и в случая приложимият закон е ЗЗД. Поради това страните не са освободени от заплащането на държавна такса (както е по ЗОДОВ). Съдът разпорежда дружеството да заплати държавна такса в размер на   302 000 лeва – 4 % от цената на иска за претендираното обезщетение за причинени вреди от  7 550 000 лева.Дружеството не обжалва разпореждането на съда, но не внася държавната такса и процедурата е прекратена.

През април  2004 г. за трети път е предявен иск срещу прокуратурата. На проведеното заседание през юни 2004 г. съдът приема, че приложимият закон е Законът за задълженията и договорите и разпорежда заплащането на държавна такса в размер на 354 000 лева –  4 %  от  8 850 000 BGN  – сумата, претендирана от дружеството като обезщетение за причинените вреди. Дружеството отново не внася определента му държавна такса и производството е прекратено.

Приложимото вътрешно право и съдебната практика на националния съд са изложени в §§ 17-29

Анализирани са в исторически аспект промените в  Закона за отговорността на държавата от приемането му през 1988 г. до 2008 г. Отбелязано е, че първоначално от него са имали право да се възползват само физическите лица. След  изменението му през  юли 2006 г.  се дава право и на   юридическите лица да предявяват искове за вреди по специлния ред, а не по общия – ЗЗД.  Със следващото изменение от май 2008 г. е намален размерът  на държавната такса, като е променен принципът за внасяне на пропорционална такса в края на процедурата върху отхвърлената част от иска. Вместо това е въведена проста такса от 25 лева, вносима в началото на производството.(§§ 17-21).

В §§ 22-29 е направен анализ на нормите на отменения и сега действащия Гражданско-процесуален кодекс в частта им за заплащане на държавните такси. Отбелязано е, че докато за физическите лица съдът има право при наличието на определени предпоставки  да ги освободи от заплащането на държавна такса, то за юридическите лица подобна законова възможност не е предвидена.

Оплакването на дружеството-жалбоподател се състои в това, че националните съдилища неправилно са отказали да разгледат неговия иск срещу прокуратурата поради това, че не е заплатило държавната такса.

Съдът приема, че по същество повдигнатото оплакване е за нарушаване на правото за достъп до съд, регламентирано в чл. 6.1. от Конвенцията.

Той достига до извода, че жалбата не е необоснована, отговаря на изискванията на чл. 35 и затова е допустима.

Анализът на основателността на жалбата е направен в §§ 34-48

Съдът отначало разглежда по принцип значимостта на правото на достъп до съд и припомня основните положения на това право, основавайки се на богатата си практика, след което, на нейна основа прави анализ на конкретния казус.

Той отбелязва, че по същество отказът да бъдат разгледани исковете на дружеството-жалбоподател се основава единствено на това, че последното не е заплатило държавната такса. Съдът заключава, че ограниченията, наложени върху достъпа до съд са чисто финансови. Това ограничение е лишило дружеството от възможността  пртенцията му да бъде разгледана от съд. Същевременно то е прекратило да упражнява своята търговска дейност след 1992 г. и не е разполагало с финансови средства. От друга страна, искът му е целял да получи обезщетение за причинените вреди от незаконното поведение на прокуратурата. Вярно е, че дружеството е могло да заплати и по-ниска държавна такса, ако бе определило по-ниска цена на иска си. Но Европейският съд заявява, че той не може да замести националните власти и да прецени основателността или шансовете за успешен иск от страна на дружеството жалбоподател. Същевременно той отбелязва, че действащото законодателство не предвижда никакъв таван за държавните такси, а освен това регламентацията в самия ГПК за размера от 4 % не дава възможност на съдилищата за никаква свобода на преценка. Поради това той достига до извода, че в българското законодателсктво липсва гъвкавост по отношение определянето на държавните такси. Той припомня своите изводи по други дела, че една обща забрана за освобождаване от заплащането на държавни такси за водене на съдебни дела  сама по себе си попада в приложното поле на чл. 6.1. от Конвенцията.  (Paykar Yev Haghtanak Ltd c. Arménie, n^o 21638/03, § 49, 20 décembre 2007 ;  mutatis mutandis, Clionov c. Moldova, n^o 13229/04, §§ 41 et 42, 9 octobre 2007).

В заключение Съдът достига до извода, че държавата не е изпълнила своето задължение да регламентира правото на достъп до съд по начин, съответстващ на изискванията на чл. 6.1. и е надвишила свободата си на преценка в тази област. ( mutatis mutandis, Iorga c. Roumanie, n^o 4227/02, § 51, 25 janvier 2007).

На дружеството-жалбоподател  е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 6 000 евро.

2. AFFAIRE GEORGI YORDANOV c. BULGARIE (Requête n^o 21480/03)

В жалбата се повдига оплакване за нарушено право на личен живот поради подслушване на разговорите на жалбоподателя с неговия адвокат.

Изложението на фактите е представено в §§ 5-18

Жалбоподателят е задържан от органите на полицията през юли 2000 г. поради това, че е заподозрян в убийство на три млади момичета. Същия ден началникът на полицията във Варна прави искане до председателя на окръжния съд да му се разреши да използва специални разузнавателни средства . Разрешението е дадено на следващия ден. Тогава жалбоподателят се среща  с избран от него адвокат. Техният разговор е записан и  след това възпроизведен в протокол. От него се установяват обстоятелствата,  механизмът и мотивите за извършване на престъплението, както и усилията на жалбоподателя за осигуряване на алиби.

След  изполване на получената по този начин информация органите на  полицията и следствието предприемат редица действия и откриват редица веществени доказателства. На 14 юли 2000 г. на жалбоподателя е предявено обвинение за  извършено квалифицирано убийство. През ноември той е разпитан в присъствието на служебен адвокат, когато е информиран за извършеното подслушване на неговия разговор непосредствено след задържането му. През януари жалбоподателят и адвокатът му се запознават с материалите, събрани в хода на предварителното следствие. Там се съдържа и протоколът, на който е възпроизведен записаният разговор.

В започналото разглеждане на делото пред окръжния съд адвокатът прави искане съдът да приеме за установено, че записаният разговор е незаконен, тъй като подслушването е било извършено в нарушение на Конституцията. С присъда от май 2001 г.  жалбоподателят е признат за виновен в убийство   на основание чл. 116 от НК и е осъден на доживотен затвор. Що се отнася до протокола, съдът приема, че това доказателство следва да бъде изключено от доказателствения материал, тъй като подслушването е било извършено в нарушение на чл. 30, ал.4 и 5 от Конституцията и  чл.75, ал. 1 от НПК (от 1974 г.),  гарантиращи конфиденциалността на срещите между адвокат и обвиняем. Независимо от това, протоколът физически е оставен в кориците на делото.

Присъдата е обжалвана пред апелативния съд. С определение той отхвърля някои от исканията на жалбоподателя, включително и поисканата експертиза на касетите, съдържащи запис на разговора  му с адвоката поради това, че е изключил това доказателство от делото. Присъдата на окръжния съд е оставена в сила от апелативния съд, а след това и от ВКС.

Оплакването на жалбоподателя се състои в това, че извършеното подслушване на срещата с адвоката му  е довело до нарушаване на неговото право на личен живот, регламентирано в чл. 8 от Конвенцията.

Правителството поддържа тезата за недопустимост на жалбата, тъй като жалбоподателят бил изгубил качеството си на жертва поради обстоятелството, че националните съдилища били изключили протокола с възпроизведения  запис на разговора от доказателствения материал. 

В § 25 Съдът констатира, че действително българските съдилища са признали за незаконно извършеното подслушване, както и че изготвеният протокол не е допустимо доказателство. Въпреки всичко, той е останал физически в кориците на делото. Следователно, обикновеното решение да се декларира, че едно доказателство е недопустимо, не може да бъде възприето като обезщетение по смисъла на чл. 8 при липсата на каквато и да било възможност за репариране на понесените вреди. (в този смисъл, Rotaru c. Roumanie [GC], n^o 28341/95, § 36, CEDH 2000‑V, Khan c. Royaume‑Uni, n^o 35394/97, § 44, CEDH 2000‑V, Association pour l’intégration européenne et les droits de l’homme et Ekimdjiev c. Bulgarie, n^o 62540/00, §§ 102 et 103, 28 juin 2007). Поради изложеното Съдът достига до извода, че жалбоподателят не е изгубил качеството си на жертва и жалбата не е недопустима.

В §§ 27-34 е направен анализ на становищата на страните и е дадено заключението на Съда относно основателността на жалбата. Съдът отбелязва, че извършеното от полицията подслушване безусловно представлява нарушаване на правото на жалбоподателя  по чл. 8 § 1 от Конвенцията. Остава да се установи дали тази намеса е оправдана от гледна точка на § 2 и по-специално – дали е била „предвидена от закона” и „необходима в едно демократично общество” във връзка с постигането на някои от изброените в цитирания параграф цели. Съдът отбелязва, че подслушването на срещата между жалбоподателя и адвоката му е било извършено в нарушение на множество норми на вътрешното право, които забраняват такова подслушване. Дори и ако се допусне, че тази забрана не е толкова категорична и абсолютна, Съдът отбелязва, че незаконността на тази мярка за тайно наблюдение е била констатирана от националните юрисдикции. Ето защо той приема, че намесата в правото на личен живот на жалбоподателя не е била в съответствие с приложимото българско законодателство.

Съдът констатира липсата на контрол от един независим орган по отношение използването на специалните разузнавателни средства, липсата на точни правила относно заличаването и унищожаването на  получената по този начин информация, както и невъзможността за заинтересованите да получат каквото и да било обезщетение в случай на незаконна намеса. (Association pour l’intégration européenne et les droits de l’homme et Ekimdjiev, précité, §§ 84 à 93).

В § 34 Съдът отбелязва, че той е констатирал подобно нарушение от страна на властите и в цитираното по-горе друго българско решение и макар че в настоящия случай по същество е имало един контрол  ad hoc, той (по негово мнение) не отговаря на изискванията на чл. 8. Основният му аргумент произтича от обстоятелството, че протоколът от записания разговор, макар и да е признато, че е съставен незаконно(както и самото подслушване),  но  неговото съдържание е станало известно на голям брой хора. Въпреки че впоследствие  е била констатирана тяхната незаконност, физически те са продължили да присъстват в кориците на делото. Затова и процедурните гаранции за реалното упражняване на правото, гарантирано от чл. 8 от Конвенцията, не са били ефикасни. Като взема предвид своите заключения по делото Association pour l‘intégration européenne et les droits de l‘homme et Ekimdjiev, съдът приема, че и в настоящия случай намесата не е била предвидена от закона (Kirov c. Bulgarie, n^o 5182/02, §§ 44‑46, 22 mai 2008). Съдът не намира за необходимо при това положение да изследва дали тя е била „необходима в едно демократично общество”. (Rotaru, précité, § 62, Association pour l’intégration européenne et les droits de l’homme et Ekimdjiev, précité, § 71).

Съдът присъжда обезщетение за неимуществени вреди на жалбоподателя вразмер на 1000 евро.

Решения от 1 октомври 2009

1. CASE OF ANTONOVI v. BULGARIA (Application no. 20827/02)

В жалбата е повдигнато оплакване за лишаване от право на собственост без адекватно обезщетение в разумен срок

Изложението на фактите е представено в §§ 4-16

През май 1988 г. със заповед на кмета на града къщата на жалбоподателите е отчуждена на основание  ЗТСУ поради  това, че съгласно общия устройствен план на гр. Попово, мястото  било предназначено за жилищно строителство.Със същата заповед е определено, че съпрузите ще бъдат обезщетени с двустайно жилище от 73 кв.м. в жилищна сграда, която общината възнамерявала да построи. Било предвидено строителството да започне през 1994 г. През 1991 г. къщата била съборена.

Първоначално жалбоподателите живяли в жилището на сина си, а впоследствие – през 1996 г., се преместили в общинско жилище под наем. На неопределена дата през 2000 г. те предявили иск срещу общината за незаконното неизпълнение на задължението й да построи и им предаде жилище. Същевременно изпратили жалби и до Председателя на Парламента и Президента. В окончателното си решение от 2003 г. съдилищата им присъдили обезщетение за неимуществени вреди в размер на 6 750 лева. Обезщетението покривало периода 1999-2000 г. С друго решение от август 2005 г. искът на жалбоподателите за имуществени вреди (пропуснати ползи от неполучени наеми) бил отхвърлен като неоснователен.

През януари 2006 г. жалбоподателите приели предложението на общината да ги обезщети с апартамент в дуга жилищна сграда, който обаче бил с по-малка площ – 64 кв.м. През септември 2007 г. жалбоподателите предявили иск срещу общината за сумата от 7 940 лева – разликата между стойността на първоначално определеното им като обезщетение жилище и реално полученото.Делото все още не е приключило.

Анализът относно допустимостта и основателността на оплакването на жалбоподателите, че са били лишени от обезщетение дълго време след като е било отчуждено собственото им жилище е направен в §§ 18-31.

Съдът изтъква, че настоящият случай е подобен на делата по жалбите на   Kirilova and Others v. Bulgaria, nos. 42908/98, 44038/98, 44816/98 and 7319/02, §§ 72-83, от 9 юни 2005 и Lazarov v. Bulgaria, no. 21352/02, § 19, от  22 май 2008.

Той анализира и в настоящия случай дали е спазена пропорционалността между генералния интерес на общността и индивидуалните права на личността. В тази връзка Съдът изтъква необходимостта да установи дали е имало основание за продължителното бездействие на властите, било ли е то непропорционално и превърнало ли се е  в   прекомерно бреме за жалбоподателите.В  Kirilova and Others и в Lazarov Съдът намира, че справедливият баланс, включен като изискване в чл. 1 от Протокол 1, не е бил спазен поради твърде дългия период, в който властите не са предоставили апартаменти, проявили са пасивно поведение и така са поставили жалбоподателите в ситуация на несигурност. Поради тази причина те са понесли изключително и непосилно бреме (виж Kirilova and Others, § 123, и  Lazarov,  § 32). Доколкото настоящият случай е идентичен, Съдът не вижда причини да достигне до друг извод. В частност, той не намира, че предоставянето на апартамент след повече от 16 години и частичното обезщетение за периода до 2000 г. могат да бъдат приети за достатъчни и в състояние да възстановят справедливия баланс, съгласно чл. 1 от Протокол 1. (§ 30)

Поради това Съдът заключава че е налице нарушение на чл. 1 от Протокол 1 и присъжда на жалбоподателите обезщетение за неимуществени вреди в размер на 6 000 евро.

2. CASE OF DONKA STEFANOVA v. BULGARIA (Application no. 19256/03)

В жалбата е повдигнато оплакване за прекомерната продължителност на гражданско производство за непозволено увреждане, макар че то е било предхождано от друго – наказателно, в което по същество фактите са били установени.

Изложението на фактите е представено в §§ 4-10

През юли 1996 г. жалбоподателката е блъсната от моторист, който й причинява средни телесни повреди, изразяващи се в редица счупвания на крайници. Тя е закарана в болица, подложена на операции и лечение. През 1997 г. наказателното производство срещу извършителя на произшествието е приключено с налагането на административно наказателна отговорност (вероятно е приложен чл. 78а НК). Същата година жалбоподателката предявява иск срещу извършителя и застраховнателната компания  за причинени имуществени вреди в размер на 500 000 неденоминирани лева и за неимуществени вреди в размер на 2 млн лева.

Първоинстанционният съд постановява решението си през април 1999 г. и уважава исковете съответно за 754 000 и 266 000 лв. Искът срещу застрахователната компания е отхвърлен поради това, че липсвал валидно сключен застрахователен договор. Решението е обжалвано, но до октомври делото не е изпратено на по-горната инстанция. След жалба за бавност на СГС е разпоредено да изпрати делото на апелативния съд, който постановява решение на 11 юли 2001 г. С него частично е уважен искът за неимуществени вреди, като е увеличен размерът му на 350 лева. Решението е обжалвано пред ВКС, но междувременно ГПК е изменен и с него е въведено ограничение за обжалване на съдебни актове при материален интерес под 5 000 лева.Производството е прекратено на 25 ноември 2002 г.

През 2006 г. жалбоподателката умира, но нейните дъщери изразяват желание да продължат процедурата пред Съда в Страсбург и той  допуска конституирането им в процедурата.

Анализът на основателността на оплакването за прекомерната продължителност на протеклия гражданскти процес е направен в §§ 14-21. [1]

Съдът анализира настоящия случай в светлината на своите решения по други сходни български дела, а именно – Rachevi v. Bulgaria, no. 47877/99, § 73, 23 септември 2004). Той приема, че релевантният период в настоящия случай, който следва да бъде взет предвид, е от 4 юни 1997 до 9 декември 2002 г. и  анализира утвърдените от него критерии относно това -  кога приема, че е налице нарушение на принципа на разумния срок. Според съда, делото не е представлявало особена сложност, защото отговорността на моториста е била установена от наказателния съд.  Единственото обстоятелство, което е следвало да бъде доказано в гражданския процес, е било това: дали  на жалбоподателката са били причинени неимуществени вреди и колко е страдала тя и дали ответникът и причинител на вредите е бил застрахован или не. Съдът достига до извода, че жалбоподателката няма вина за прекомерно продължилия процес. В настоящия случай причината е във властите, които не са успели да призоват ответника по иска в продължение на пет съдебни заседания, а отделно от това жалбата срещу първоинсатнционното решение не е могла да бъде разгледана в продължение на повече от 1 година и три месеца. Като се вземат предвид тежките последици за самата жалбоподателка, които са били в резултат на причинените й увреждания, Съдът заключава, че тази продължителност на съдебния процес не е оправдана. Поради това е установено нарушение на чл. 6.1. относно прекомерната продължителност на гражданското производство.

На наследничките на жалбоподателката е присъдено обезщетение в размер общо на 512 евро и още 400 – за разноски.

3. AFFAIRE STANCHEV c. BULGARIE (Requête n^o 8682/02) решение от 1 октомври 2009

В жалбата е повдигнато оплакване, че жалбоподателят е бил лишен от правото неговото наказателно дело да бъде разгледано от две инстанции.

Изложението на фактите е направено в §§ 6-24

По сигнал на майката на жалбоподателя  за извършени самоуправни действия – смяна на патрона на бравата на съсобствен недвижим имот, двама полицаи се отзовали на място. Те поканили жалбоподателя да ги придружи до близкото управление на МВР. Жалбоподателят отказал да се подчини и им забранил да влизат в недвижимия имот. Последвало задържането му, като твърденията на страните се разминават и са противоречиви. Според жалбоподателя, той е поискал от полицаите да му покажат заповед за арест. Вместо отговор те се нахвърлили върху него и го удряли с юмруци по ръцете и краката и му блъснали главата в стената. Въпреки съпротивата му, жалбоподателят е бил принудително закаран в полицията.

Според Правителството, жалбоподателят се е съпротивлявал в момента на задържането му, поради което полицаите са употребили сила.От съставения протокол се установява, че при пристигането им на место жалбоподателят е започнал да ги обижда, а те са го поканили да ги последва в управлението, но той отказал. Същия ден срещу жалбоподателя е било образувано производство за дребно хулиганство пред районния съд, който  признал жалбоподателя за виновен за дребно хулиганство и го осъдил на 5 дни лишаване от свобода. Решението не подлежало да обжалване, съгласно УБДХ.

Адвокатът на жалбоподателя депозирал жалба пред окръжния съд, изтъквайки, че правото на неговия клиент на жалба произтича от разпоредбите на чл. 5 § 4 на Конвенцията и от Протокол 7, както и от чл. 120, ал. 2 от Конституцията. Окръжният съд с определение оставил жалбата без разглеждане като недопустима, позовавайки се на чл. 7 от УБДХ.Съдът изтъкнал, че  жалбоподателят би могъл да поиска преразглеждането на случая, ако са налице някои от предпоставките на закона.[1]

Анализът на допустимостта и основателността на оплакването за наличие на нарушение на чл. 2 от Протокол 7[2] е направен в §§ 40-47

Съдът обръща внимание, че в съответните относими тестове на обяснителния доклад към Протокол 7 е посочено, че чл. 2 на протокол 7 дава право на всяко лице, признато за виновно  от съд за извършено престъпление,   да обжалва обявяването си за виновно или осъждането си, като не е задължително непременно тази институция да е оправомощена да разгледа едновременно и двата въпроса (относно виновността и относно осъждането).  Той анализира приложимостта на цитирания текст в настоящия случай, при който жалбоподателят се е оплакал от невъзможността да подаде жалба срещу осъждането си на 5 дни лишаване от свобода.  Той припомня, че понятието “престъпление”  в § 1 на чл. 2 от Протокол 7 съответства на понятието “наказателно обвинение” на чл. 6 § 1 на Конвенцията. (Gourepka c. Ukraine, n^o 61406/00, § 55, 6 sсептември 2005 и Zaicevs c. Lettonie, n^o 65022/01, § 53, CEDH 2007 ).Съгласно постоянната практика на Съда, приложимостта на чл. 6 в наказателния му аспект трябва да се преценява на базата на три критерия:  a) квалификация на престъплението, съгласно внътрешното право , b) естество на престъплението и c) степен на тежест на санкцията, която е приложима по отношение на засегнатото лице ( Ezeh et Connors c. Royaume-Uni [GC], n^os 39665/98 et 40086/98, § 82, CEDH 2003-X). За да бъде приложим чл. 6.1., е достатъчно конкретното правонарушение  по своя характер да е наказателно или да излага заинтересованото лице на риска да получи наказание, което по своето естество и степен на тежест влиза в полето на наказателната материя. В случая Съдът достига до извода, че дребното хулиганство е било квалифицирано като административно нарушение по българското право, но то се е отнасяло до всички граждани и предвидените санкции са били глоба или лишаване от свобода до 15 дни. Вземайки предвид общата тежест на нарушението, както и естеството и степента на строгост на максималната санкция, предвидена в националното законодателство, Съдът приема, че жалбоподателят е бил обект на “наказателно обвинение” по смисъла на чл. 6.1. от Конвенцията  (Zaicevs c. Lettonie, n^o 65022/01, §§ 31 à 36, CEDH 2007-… (извадки), Kamburov c. Bulgarie (n^o 2), n^o 31001/02, § 23, 23 април 2009)и достига до извода, че чл. 2 на Протокол 7 е приложим в настоящия случай.

Затова той пристъпва към анализ на наличието на предпоставките на § 2 на чл. 2, за да установи дали са налице изключенията, при наличието на които отпада изискването за обжалване пред по-горен съд. Тук той се основава на обяснителния доклад към Протокол 7 и   посочва, че за да се констатира дали  съответното престъпление е незначително или не, един от важните критерии е дали предвиденото наказание е свързано с лишаване от свобода или не. Тъй като Указът от 1963 г. предвижда като наказание лишаване от свобода до 15 дни и жалбоподателят е бил осъден окончателно без право на обжалване на лишаване от свобода за пет дни, съдът достига до извода че подобно нарушение не може да бъде считано за незначително по смисъла на § 2 на анализирания текст . Съдът е убеден, че нарушение, за което законът предвижда наказание лишаване от свобода като основен вид санкция, не може да бъде квалифицирано като “незначително” по смисъла на § 2 на този член. (Zaicevs, цит. по-горе, § 55, Kamburov, цитиран по-горе, § 26).Жалбоподателят е трябвало да има възможността да обжалва решението на районния съд и жалбата му да бъде разгледана от по-висша инстанция.

Съдът приема, че е налице нарушение на чл. 2 на Проткол № 7 и присъжда на жалбоподателя обезщетение за морални вреди.

4. AFFAIRE TSONYO TSONEV c. BULGARIE (Requête n^o 33726/03) решение от 1 октомври 2009

В жалбата са повдигнати оплаквания за незаконен контрол върху кореспонденцията на един задържан.

Изложението на фактите е представено в §§ 6-15

През 2003 г. той депозира жалба до ГД “Изпълнение на наказанията” за това, че неговата кореспонденция – както получаваните, така и изпращаните писма до различни администрации, близки роднини и адвокатите му е подлагана на систематичен контрол. Напразно той прави искания и до Главния прокурор да сезира Конституционния съд, който да констатира противоконституционността на разпоредбите на ЗИН, разрешаващи на влбастите контрол върху кореспонденцията на задържаните. След поредна жалба за нарушаване правото му на кореспонденция прокурорът констатира в постановление от 3 ноември 2004 г., че някои писма на жалбоподателя не са били изпращани и така е нарушено правото му на кореспонденция. Но същевременно е отбелязано, че не можело да се установи кой точно е нарушителят и да се започне наказателно преследване с оглед големия период от време, който е изтекъл и липсата на входящи и изходящи пощенски регистри. В този смисъл той прави препоръка и до началника на затвора.

Анализът на допустимостта и основателността на оплакването по за нарушение на чл. 8 от Конвенцията е направен в §§ 25-43

Съдът отбелязва, че съгласно приложимото вътрешно право е било предвидено да се осъществява конкрол върху кореспонденцията на задържаните и лишените от свобода. Освен това, жалбоподателят е получавал няколко пъти писмата си разпечатани, както и че самите власти са признали наличието на такъв контрол.При това той е бил систематичен, без ограничения на сроковете, бе изисквания да бъде мотивиран с оглед необходимостта във всеки отделен случай, нито контролиран от независим орган. Ето защо съдът намира, че е имало намеса в правото на жалбоподателя  на неприкосновена кореспонденция , която не е оправдана с важни обществени потребности и заключава, че е налице нарушение на чл. 8

Решения, постановени на 22 октомври 2009 г.

Европейският съд по правата на човека  се е произнесъл по 7 жалби – 6, свързани с оплаквания по наказателни дела и по една в сферата на гражданското съдопроизводство

1. Mondeshki c. Bulgarie (requête n^o 36801/03)

2. Stoyan Dimitrov c. Bulgarie (n^o 36275/02)

Жалбоподателите по горните две дела са осъдени на лишаване от свобода за извършени от тях престъпления от общ характер. Те повдигат оплаквания по няколко текста на Конвенцията, а именно: по чл. 3, чл. 5.3. и 5.4., както и по чл. 8. Съдът приема, че е било нарушено по отношение на двамата правото им  да обжалват наложената  мярка за неотклонение „задържане под стража в кратък срок” (чл. 5.4.) и правото им на личен живот и неприкосновеност на кореспонденцията (чл. 8), тъй като техните писма, включително и до Европейския съд, са били контролирани и преглеждани. Наред с това Съдът намира, че по отношение на г-н Димитров са били допуснати нарушения и поради прекомерната продължителност на задържането му под стража (нарушение на чл. 5.3), както и на чл. 3 (забрана за унизително и нечовешко третиране)  по повод лошите условия на живот по време на предварителното задържане под стража.

На двамата жалбоподатели са присъдени обезщетения за морални вреди  – на г-н Мондешки в размер на 3 000 евро, а на г-н Димитров – 5 500 евро.

3. Özver c. Bulgarie ((requête n^o 22774/03)

Жалбоподателят е бил обвинен за престъпление, свързано с разпространение на наркотици и му е била определена мярка за неотклонение „задържане под стража” през 2001 г., след което е бил осъден на лищаване от свобода. Той е повдигнал оплакване във връзка с прекомерната продължителност на  задържането му под стража. Съдът е установил, че оплаването е допустимо и основателно. Доколкото не е било направено искане за присъждане на обезщетение, Съдът не е определил такова.

4. Raykov c. Bulgarie (n^o 35185/03)

Жалбоподателят е бил осъден през 2001 г. за взломна кражба, извършена при условията на опасен рецидив. Той е повдигнал оплакване, че е било нарушено правото му на справедлив процес, тъй като е бил лишен от адвокатска защита, какавато и поискал и е имал право на служебен адвокат. Съдът е намерил, че е било допуснато нарушение на чл. 6 § 3 с).

На г-н Райков е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на  1 500 евро.

5. Yankov c. Bulgarie (n^os 27207/04)

6. Manchev c. Bulgarie ( 15614/05)

Срещу жалбоподателите е било образувано наказателно производство по обвинение за извършена кражба – съответно през 1993 и 1995 г. Те са повдигнали оплакване за нарушаване правото им на справедлив процес в разумен срок. Съдът е приел, че жалбата им е основателна.

Присъдени са им обезщетения в размер съответно 3 000 евро на първия и      2 000 – на втория жалбоподател, както и разноски.

7. AFFAIRE TZVYATKOV c. BULGARIE (n^o 2380/03)

В жалбата е повдигнато оплакване за нарушаване на правото на справедлив процес в разумен срок в гражданско производство, свързано с процедура по обявяване в несъстоятелност.

Изложението на фактите е представено в §§ 4-18

Анализът на основателността на жалбата е направен в §§ 27-33

Съдът приема, че периодът, който следва да се преценява, е с продължителност от 6 години, 3 месеца и 15 дни. Правителството е оспорило оплакването, като е изтъкнало, че жалбоподателят не е изчерпил всички налични вътрешноправни средства за защита, защото не се е възползвал от предвидената в ГПК възможност да депозира жалба за бавност. Съдът не е приел това възражение, тъй като е констатирал, че  делото двукратно е било в касационната инстанция, като ВКС е отменял съдебните актове на по-долните по степен съдилища поради неправилното тълкуване и прилагане на търговския закон. Поради това той достига до извода, че правото на справедлив процес в разумен срок е било нарушено.

Жалбоподателят повдига и още едно оплакване по чл. 6.1., излагайки твърдения , че било  нарушено правото му на справедливо гледане на неговото дело, тъй като при първоначалното гледане на делото не е бил конституиран като страна, не е имал право на адвокат, неговите твърдения и доводи не са били правилно отразени в протокола на съда и той не е имал право да го оспори.Съдът отбелязва, че оплакванията относно съдържанието на съдебните протоколи не са конкретизирани и доказани. Наред с това той напомня своята практика, че равнопоставеността в процеса следва да се преценява като се вземе предвид процедурата в цялост. Една по-горна или висша съдебна инстанция може в някои случаи да заличи първоначалното нарушение на някоя от клаузите на Конвенцията (в този смисъл Le Compte, Van Leuven et De Meyere c. Belgique, 23 юни 1981, § 60, série A n^o 43, както и De Cubber c. Belgique, 26 oктомври 1984, § 3, série A n^o 86). Още повече, че жалбоподателят е спечелил в  крайна сметка делото. Затова Съдът намира, че това оплакване е необосновано и следва да бъде отхвърлено на основание чл. 35, §§ 3 и 4 от Конвенцията.

Съдът присъжда на жалбоподателя обезщетение за неимуществени вреди в размер на 1 200 евро.

Решения от 1 ноември 2009

CASE OF KOLEVI v. BULGARIA (Application no. 1108/02

Изложението на фактите е направено в §§6-116

Николай Колев е бил прокурор  във Върховната касационна прокуратура.

В основата на събитията е конфликтът между него и тогавашния главен прокурор Никола Филчев. Висшият магистрат   критикува авторитарния стил на управление на Филчев и незаконните му методи на работа. Колев заявява публично, че главният прокурор страда от психично разстройство, постоянно се страхува от заговори и нарежда повдигането  на изфабрикувани обвинения срещу неудобни нему служители. В резултат на този конфликт Колев е принудително пенсиониран и са образувани няколко наказателни дела срещу него и семейството му, които впоследствие са прекратени, а Колев –  възстановен на работа във Върховната административна прокуратура.

През май 2001 г. Колев пише на тогавашния министър на вътрешните работи и на Висшия съдебен съвет (ВСС), а наред с това дава интервюта в медиите, че разполага с информация за планирана акция срещу него по нареждане на главния прокурор, в която ще му бъдат подхвърлени наркотици. На 20 юни 2001 г. Колев е арестуван. Според официалните документи, при ареста от него са иззети хероин, кокаин и оръжие. Следват две последователни задържания за 72 часа, наредени от двама различни прокурори на две различни правни основания. На 28 юни 2001 г. адвокатът на Колев се оплаква до ВСС, че е заплашван от висш прокурор с  наказателно преследване, ако продължава да защитава Колев. През 2002 г. наказателното производство срещу Колев е прекратено като недопустимо, тъй като тогава той се е ползвал с конституционен имунитет, който не е бил предварително снет.

През декември 2002 г., след като изслушва множество показания на прокурори, следователи и политици, свидетелстващи за незаконните методи на работа на Филчев, ВСС взима решение да поиска оставката на главния прокурор. Филчев обаче отказва. По това време разпоредбите на Конституцията предвиждат много ограничени основания за предсрочно прекратяване на мандата на главния прокурор . Така решението на ВСС остава без последствия.

След тези събития Колев неколкократно открито заявява опасенията си, включително пред държавни институции, че има сериозни подозрения, че може да бъде ликвидиран като резултат от кампанията, водена от Филчев срещу него. На 29 декември 2002 г. той е застрелян пред дома си. В хода на разследването са представени подробни показания на свидетели, сред които на бившия депутат Едвин Сугарев, на съпругата на Колев – също висш прокурор, на журналисти, синдикални лидери и други. Тези лица свидетелстват за наличие на данни относно това, че главният прокурор стои зад убийството. Съпругата на Колев настоява разследването да бъде проведено от лица, независими по отношение на главния прокурор, предвид йерархичната структура на прокуратурата, позволяваща пълен контрол от страна на главния прокурор, както и атмосферата на страх, властваща по това време сред прокурорите и следователите.

По делото са назначени петима следователи от Националната следствена служба и Софийската следствена служба. Въпреки първоначалната активност по разследване на убийството, впоследствие делото е спирано на няколко пъти поради невъзможност да се открие извършителят. Последно делото е спряно през септември 2008 г. и по-нататъшно развитие по него няма.

Приложимото вътрешно право, както и въпросите относно структурата на прокуратурата, снемането на прокурорския имунитет, правомощията на Висшия съдебен съвет и пр. са анализирани в §§117-137.

Сравнителният анализ на законодателството и практиката в други европейски страни по повод   разследвание на престъпления от висши магистрати е направен  в §§ 138-152

Първоначалните оплаквания са повдигнати от самия магистрат още приживе, когато е депозирана жалбата му – на 17 декември 2001 г. Те са свързани с нарушения във връзка със задържането на Колев през юни 2001 г. (задържането е било незаконно заради незачитане на имунитета му, той не е бил незабавно изправен пред съдия, жалбите му не са били бързо разгледани и самото задържане е с прекомерна продължителност).

Съдът, позовавайки се на своята постоянна практика, намира, че по отношение на Николай Колев са допуснати нарушение на чл. 5.3.(§§155-165), 5.1.(§§ 166-182)  и 5.4.(183-184) от Европейската конвенция за правата на човека.

Основното оплакване в настоящата жалба е направено на по-късен етап, след убийството на магистрата. То е на основание чл. 2 от Конвенцията и е поддържано от наследниците на първоначалния жалбоподател – неговата съпруга и двете му деца. Те повдигат оплакване за липсата на независимо и ефективно разследване на неговата смърт. Аргументите на страните и становището на Съда са изложени в §§ 187-207 от решението.

Съдът в Страсбург подчертава, че едно разследване трябва да се основава на обективно изследване на всички съществени елементи по делото, както и че то трябва да бъде независимо. В конкретния случай обаче, макар разследващите органи да са разполагали с множество свидетелски показания, че главният прокурор и други висши служители са били вероятно замесени в убийството на Колев, следствието не е направило нищо, за да изследва тези твърдения. Никой от посочените високопоставени магистрати и служители не е бил разпитан по делото. Нито са били изследвани останалите твърдения за незаконни действия срещу Колев, предприети по нареждане на главния прокурор.

Критикувайки начина, по който убийството е разследвано, Съдът ясно очертава в този контекст структурните проблеми, които възпрепятстват осигуряването на обективно и ефективно разследване на такъв тип дела. Той набляга на факта, че силно йерархизираната структура на прокуратурата и пълният контрол на главния прокурор върху разследването правят невъзможно гарантирането на независимо разследване на престъпления, по които заподозрени са самият главен прокурор или висши прокурори. Това, в комбинация с пренебрегването на множеството твърдения по конкретното дело за участие на Филчев и негови приближени в убийството на Колев, е  превърнало разследването в необективно и неефективно.

Европейският съд заключава, че такова разследване не може да бъде ефективно.

Същевременно Съдът подчертава, че дори и след конституционните промени от 2003 г. и 2007 г. на практика главният прокурор остава недосегаем. Самото българско правителство признава в представено по делото становище на заместник-главния прокурор В. Първанов, че и до сега е практически невъзможно да се повдигнат обвинения срещу главния прокурор. Поради йерархичната подчиненост в прокуратурата няма длъжностно лице, което да издаде постановление за образуване на разследване срещу главния обвинител, а дори и да бъде издадено такова, главният прокурор може да го отмени. Съдът критикува съществуващата институционална структура в България, при която единствено прокурорите могат да предявяват обвинения, а главният прокурор упражнява пълен контрол върху всяко решение, издадено от прокурор или следовател. Едновременно с това, въпреки че главният прокурор може да бъде отстранен от длъжност с решение на ВСС, някои от членовете на Съвета са подчинени нему лица. Съдът напомня, че тази ситуация е била неведнъж обект на критика в България, тъй като тя не осигурява достатъчна възможност за търсене на отговорност.

При тези условия Съдът отчита, че е било практически невъзможно провеждането на независимо разследване срещу Филчев по времето, когато той е бил главен прокурор, дори и след конституционните промени, позволяващи на теория разследване срещу него. Заедно с това правителството не е показало да са били предприети разследвания дори само на някои от многобройните публично изнесени твърдения за незаконни негови действия и такива на негови приближени. Дори и след изтичане на мандата на Филчев производството по разследването на убийството не е претъпяло съществено развитие. Всичко това сочи на липса на достатъчно гаранции по българското право за независимо разследване на престъпления, по които заподозрени лица са главния прокурор и други висши прокурори.

Съдът присъжда обезщетение за неимуществени вреди на тримата жалбоподатели в размер на 30 000 евро.

Решения от 5 ноември 2009

CASE OF SPAS TODOROV v. BULGARIA (Application no. 38299/05)

Изложението на фактите е направено в §§ 4-28.

Жалбоподателят е обвинен в извършването на въоръжен грабеж, придружен с изнасилване на две момичета на 13 и 16 години,  в съучастие с още две лица. Той е задържан на 12.11.1997 г. Досъдебното производство приключва през 1998 г. и обвинителният акт е внесен в съда през юли с.г. В продължение на 2 години са проведени 10-11 съдебни заседания, половината от които са отложени – от тях 3 заседания поради отсъствието на един съдебен заседател и едно – поради отсъствието на съдията. С присъда от 26 септември 2000 г. жалбоподателят е осъден на 6 години лишаване от свобода. Присъдата е обжалвана. С решение от 28 март 2001 г. Окръжният съд я отменя поради процесуални нарушения. Той намира, че  промяната на мярката за неотклонение в хода на съдебното производство пред първата инстанция е била извършена без присъствието на съдебни заседатели и поради това било допуснато нарушение на чл.257 НПК. Съдът се позовава на постоянната практика на ВКС, че тъй като това е процесуално действие, то трябва  да се извършва от един и същ състав на съда, който е започнал на разглеждането на наказателното дело. Решението за промяна на мярката трябва да бъде взето от съда въз основа на внимателна оценка на поведението на обвиняемия по време на съдебнияп процес .Но в конкретния случай един от съдебните заседатели отсътвал и така той не е могъл да възприеме всичко, казано от свидетелите, за да прецени правилно ли е променена мярката за неотклонение.

Производството пред първата инстанция започва отново през юли 2001 г. и продължава до 24 март 2001 г., като междувременно няколко съдебни заседания се отлагат поради неявяване на подсъдими, свидетели, адвокати. С решение от 24 март 2001 г. присъдата на първоинстанцияонния съд е оставена в сила. Тя е обжалвана пред ВКС. С решение от  9 май 2005 г. жалбата е оставена без уважение.

Първото оплакване на жалблоподателя е по чл. 6.1. от Конвенцията във връзка с нарушаване правото му неговото дело да бъде разгледано в „разумен срок”(§§32-47)

Съдът припомня, че  разумността на продължителността на производството трябва да се оценява в светлината на обстоятелствата по случая и във връзка с, по-специално сложността на делото и поведението на жалбоподателя и съответните власти (виж, наред с много други,  Pelissier и Саси срещу Франция [GC], №. 25444/94, § 67, ECHR1999-II)  Той изтъква, че често е установявал нарушения на член 6, § 1 от Конвенцията в случаи, пораждащи проблеми, подобни на този и по други български дела (например, Валентин Иванов срещу България, №. 76942/01, 26 март 2009 г. и   Налбантова срещуБългария, №. 38106/02, от 27 септември 2007 г.).
Съдът отбелязва, че всъщност окръжният съд не е открил никакви други нарушения в постановената присъда на районния съд. Единственото му основание да я отмени е било свързано с  това, че мярката за неотклонение е била изменена не от състава, участвал в съдебното дирене и то защото тълкуванието на ВКС е , че подобно нарушение се  приема за съществено.За  Съда подобен формалистичен подход приписва автоматично последици за някои видове нарушения на процедурата без оглед на техния ефект върху производството. Той припомня, че и по други дела е констатирал

прекалено забавяне на наказателното производство, предизвикано от ненужното препращане на случаи на прекомерно формални причини (вж. Китов срещу България, не. 37104/97, § 73 на 3 април 2003 , Василев срещу България, не. 59913/00, § 93, 2 февруари 2006 г., Kalpachka срещу България, не. 49163/99, § 73, 2 ноември 2006 г. и Каров срещу България, не. 45964/99, § § 62 и 63, 16 ноември 2006 г.).(§44)

Конкретния случай е още един пример за този неоправдан подход на българските съдилища. Отчитайки, че по делото на жалбоподателя и други забавяния са били по вина на властите, Европейският съд намира, че е било допуснато нарушение на чл. 6.1.

Второто оплакване е за нарушение на чл. 13 във връзка с чл. 6 (§§48-51)

Съдът подчертава, че член 13 от Конвенцията гарантира наличието на национално ниво на средство за разглеждане по същество на едно „защитимо оплакване“ по силата на Конвенцията и задължението на държавата да предостави подходящо обезщетение (вж. Кудла с / у Полша [GC], №. 30210 / 96, § 157, ECHR 2000-XI). В конкретния случай, Съдът приема, че жалбоподателят е имал защитимо твърдение за нарушение на член 6, § 1. Средствата за правна защита национално равнище при поввдигане на оплакване относно продължителността на производството са „ефективни“, по смисъла на член 13, ако те предотвратяват твърдяното нарушение или неговото продължаване, или  предоставят адекватна защита за всяко нарушение, ако вече се е получило (вж. Кудла срещу Полша цитирани по-горе,§ 158).
Съдът отбелязва, че в подобни дела срещу България е установено, че по това време   по българското право такива средства не са съществували (вж. Валентин Иванов срещу България, цитирано по-горе, § § 34-37, Османов и Юсеинов срещу България, бр. 54178/00 и 59901/00, § § 31-42, 23 септември 2004 г.; Сиджимов срещу България, не. 55057 / 00, § § 37-43, 27 януари 2005 г.; и Налбантова, цитирани по-горе, § § 32-36). Съдът не вижда причина да се достигне до различен извод в конкретния случай.
Поради това той стига до извода, че  е налице нарушение на член 13, във връзка с член 6, § 1 от Конвенцията, поради липсата на ефективно вътрешноправно средство за защита във връзка с прекомерната продължителност на наказателното производство.
Съдът присъжда на жалбоподателя обезщетение за неимуществени вреди в размер на 1 200 евро.

Решения, постановени на 26 ноември 2009 г.

1. AFFAIRE  GOCHEV c. BULGARIE (Requête no 34383/03), решение от 26 ноември 2009 г.

В своята жалба г-н Гочев подига оплакване за незаконното ограничаване на правото му на придвижване, защитено от чл.2 на Протокол 4 от Конвенцията.

Изложението на фактите е представено в §§5-33

Въз основа на представен пред Софийския районен съд запис на заповед  от частно дружество през април 2001 г. бил издаден изпълнителен лист и образувано изпълнително дело срещу срещу жалбоподателя за сумата от 55 331 лв.Същевременно взискателят  направил искане до съдия-изпълнителя да  бъдат предприети необходимите действия на основание чл. 76, ал. 3 от Закона за българските документи за самоличност от 1998 г. да бъде наложена забрана на жалбоподателя да напуска страната поради това, че има задължение, надвишаващо сумата от 5 000 лв. През ноември с.г. жалбоподателят бил поканен да представи доказателства, че е предложил на своя кредитор заплащане на част от сумата. Един месец по-късно искането  на съдия-изпълнителя било уважено. Било разпоредено жалбоподателят да предаде международния си паспорт и да не му бъде издаван нов.

Жалбоподателят обжалвал заповедта, изтъквайки, че националното  законодателство предвижда налагането на тази ограничителна мярка само в случаите, когато съществуването на задължение е предварително установено с влязло в сила решение, докато неговият дълг  произтичал от запис на заповед.

През май 2002 г. директорът на полицията се обърнал към съдия-изпълнителя да даде становище за възможността да се отмени наложената забрана за пътуване с оглед представените ог жалбоподателя доказателства за направено плащане на своя кредитор.Полученият отговор бил в смисъл, че няма основания за отмяна на забраната за напускане на страната, тъй като жалбоподателят не е  изплатил своя дълг, не е направил предложение за изплащане на вноски и затова е необходимо да продължи прилагането на ограничение за пътуване.

С решение на Върховния административен съд от февруари 2003 г. била оставена без уважение жалбата на г-н Гочев по повод везаконосъобразността на ограничителната заповед. Съдът приел, че издаденият изпълнителен лист от един съд представлява съдебно признаване на съществуването на задължение и е достатъчен за доказване на вземане.

Това  решение било оставено в сила от х  5-членния състав на ВАС. В своя съдебен акт от 21 юли 2003 г. Той въобще не разгледал мотивите на предходната инстанция .

През май 2008 г. съдия-изпълнителят препоръчал на директора да отмени решението си от 21 декември 2001 г., тъй като кредиторът не е правил искания за предприемане на изпълнителни действия повече от две години и производството е било прекратено. Същя месец била отменена забраната за пътуване зад граница.

Втора подобна процедура била предприета срещу жалбоподателя от друго дружество през 1999 г., когато районният съд в Карлово издал изпълнителен лист въз основа на запис на заповед за вземане от 17 500 лв. Събитията по издаване на заповед за забрана за пътуване и обжалавнето й пред ВАС са идентични както и в описания по-горе случай. Жалбите срещу незаконосъобразните действия по отнемането на задграничния му паспорт били ставени без уважение, защото  и тук съдът приел, че сам по себе си изпълнителният лист е доказателство за наличието на задължение, независимо от твярденията на жалбоподателя, че той има насрещни вземания срещу своя кредитор. Страните се съгласяват, че забраната за пътуване отпаднала през май 2008 г.

Междувременно жалбоподателят започнал да развива външнотърговска дейност и сключил договори с руски фирми за доставка на определен вид продукция, но поради невъзможността му да напуска пределите на страната те не били реализирани и така той претърпял загуби.

Приложимото вътрешно право и съдебната практика на националния съд са изложени в §§ 34-57 Направен е кратък анализ на съответните норми на Закона за българските документи за самоличност и на практиката на Върховния административен съд по повод постановените забрани за напускане на страната  на основание чл. 76 (3).

В § 44 Съдът напомня, че правото  на свободно придвижване може да бъде ограничено, само ако е предвидено в закона и преследва легитимни цели, посочени в третата алинея на чл. 2 от Протокол 4 и изисква спазването на точно равновесие между общия интерес и правото на отделния индивид (Baumann c. France, n^o 33592/96, § 61, CEDH 2001-V, et Riener c. Bulgarie, n^o 46343/99, § 109, 23 mai 2006).

В настоящия случай никой не оспорва, че правото на жалбоподателя по чл. 2 е било засегнато. Що се отнася до законността на мярката, Съдът напомня, че не е достатъчно тя само да е предвидена в закон по националното право, но от съществено значение е и качеството на закона – той трябва да е достъпен и неговият ефект да е предвидим (Rotaru c. Roumanie [GC], n^o 28341/95, § 52, CEDH 2000-V).

Съдът не се наема да даде оценка на текста на чл. 76 (3) от Закона за българските документи за самоличност,  тъй като изтъква, че националните власти и преди всичко местните съдилища са тези, които най-добре могат да интерпретират и прилагат националното право. Той установява, че съществува трайно установена практика по прилагането на този текст от страна на  върховния административен съд. Поради това той не се ангажира да даде оценка дали намесата е била предвидима или не и доколко е съвместима с принципа на законност, предвиден в цитирания чл. 2 (§47) Съдът се позовва тук на позицията си по друго българско дело -   Riener,   § 112. Наред с това напомня, че налагането на тази мярка цели да гарантира интересите на кредиторите и по принцип преследва легитимна цел.

Съдът обаче изследва пропорционалността на предприетата мярка и заключава, че нейното прилагане за продължителен период от време, през който ограничава свободата на придвижване е неоправдана и нарушава правата на личността, ако е продължавана автоматично (§§ 48-49). Той заключава, че националните власти имат задължението да следят за това –   всяко наложено ограничение на едно лице да напуска страната си след изтичането на един повече или по-малко продължителен период от време, да бъде оправдано и пропорционално с оглед конкретните обстоятелства. Те не могат да удължават дълго време ограничителните мерки по отношение свободата на придвижване без да ги преразглеждат периодично. (Riener, цитиран по-горе, § 124, et Földes et Földesné Hajlik, цитиран по-горе, § 35). Този контрол трябва да бъдеи осъществяван от съдебната власт, защото той осигурява най-добрите гаранции за независимост, безпристрастност и законност на процедурата (Sissanis c. Roumanie, n^o 23468/02, § 70, 25 janvier 2007).

Връщайки се на конкретния случай Съдът констатира, че на жалбоподателя е била наложена забрана да напуска страната си за пръв път на 21 декември 2001 г. и тази мярка е била отменена  на  17 май 2008 – т.е. тя е останала в сила повече от 6 години и 4 месеца.(§51)

Съдът отбелязва, че е невъзможно да се прецени адекватния характер на предприетите стъпки от страна на властите и на кредиторите, за да бъдат погасени задълженията, нито възможностите на самия жалбоподател да ги изплати. Той заключава, че административният орган не е събрал цялата необходима информация, за да бъде сигурен, че наложеното ограничение за придвижване на жалбоподателя е оправдано и пропорционално с оглед конкретните обстоятелства. Доколкото тази негова забрана е била предмет на съдебен контрол, Европейският съд отбелязва, че становището на Върховния административен съд,  че не бил компетентен да се произнесе относно възможностите за налагане на подобна мярка, не удовлетворява изискванията на чл. 2 от Протокол 4.(§54)  Наред с това съдът констатира, че не е било осъществено никакво преразглеждане на  наложените мерки след тяхното потвърждаване от върховния административен съд.

Съдът достига до извода, че на жалбоподателя  са били налагани автоматично мерки без никакво ограничаване нито на тяхната тежест, нито на тяхната продължителност, както е било и в случая на г-жа Риенер. Затова той достига до извода, че българските власти са нарушили задълженията си, които произтичат от чл. 2 на Протокол 4 . Съдът не намира за необходимо да обсъжда въпроса доколко е оправдана приложимостта на една такава мярка, ограничаваща свободата на придвижване с оглед размера на задължението и неговата значимост за кредитора, дори и ако става въпрос за задължение за издръжка.

На жалбоподателя е присъдено обезщетение за морални вреди в размер на 5 000 евро.

2. AFFAIRE NAYDENOV c. BULGARIE (Requête n^o 17353/03), решение от 26 ноември 2009 г.

Жалбоподателят повдига оплакване по чл. 1 от Протокол 1 във връзка с това, че държавата не е предприела дължимите действия, за да може той да осъществи своето право за възстановяване на един земеделски имот или да получи обезщетение.

Изложението на фактите е представено в §§5-20

След приемането на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи (ЗСПЗЗ) през януари 1992 г. жалбоподателят подава заявление за възстановяване на земеделските земи, принадлежали на баща му преди колективизацията и намиращи се в землището на Монтана. С решение от декември 1992 г. поземлената комисия отказва да удовлетвори молбата му с мотива, че тези земи са били   предоставени за ползване на частни лица .  Било посочено, че те ще бъдат реституирани на жалбоподателя в старите си граници след като се уредят взаимоотношенията с ползувателите на основание § 4 от преходните и заключителни разпоредби на закона.

В следващите години били извършени анкети, насочени към установяване границите на земеделските земи преди колективизацията. С решение от януари 1998 г. на жалбоподателя били възстановени  два парцела, принадлежали някога на баща му – от 0.73 хектара и от 0.1 хектара. Било уточнено, че окончателно имотите ще бъдат определени след изготвянето на нов план за земеразделяне. На неуточнена дата властите възложили на частна фирма да изготви необходимите планове за реституция на земите на собствениците и/или придобиването им от ползувателите.

Кадастралният план бил приет през май 2002 г. Тъй като един от имотите не му бил възстановен, жалбоподателят  депозирал жалба до кмета на Монтана, който разпоредил да бъде извършена корекция в плана. През декември 2004 г. областният управител одобрява помощен план на терените, посочени в § 4 от закона, които се намирали в околностите на града (там били и земите, принадлежали някога на бащата на жалбоподателя). През февруари 2006 г. областният управител утвърждава плана на новообразуваните имоти, а през май същата година кметът на Монтана постановява решения, по силата на които утвърждава предоставянето им на ползувателите и разпорежда да бъде извършена тяхната оценка. Молбите на някои ползуватели били отхвърлени. Част от тях подали жалби в съда. Жалбоподателят  получил призовка да участва в съдебно производство като трето заинтересовано лице . С решение от 29 май 2007 г. Окръжният съд отменил едно от решенията на кмета поради липса на мотиви. С решение от 2 юли същата година бил отменен частично и планът за новообразуваните имоти от 7 февруари.Той приел, че процедурата, предвидена в § 62 от преходните и заключителните разпоредби на Правилника за приложение  на ЗСПЗЗ, не била спазена. Кметът е бил длъжен да се произнесе за наличието или отсъствието на правото на ползувателите  да придобият терените, които са държали преди изготвянето на плана. Тази отмяна засягала и земеделските земи, наследени от жалбоподателя.

С решения от юли 2007 и август 2008 кметът одобрява оценката на двата имота, чието придобиване от ползувателите било одобрено. Жалбоподателят получил сумата, дължима на наследниците на неговия баща – 496 лв. С решение от февруари 2009 г. кметът разпорежда реституирането на два имота в полза на наследниците на бащата на жалбоподателя, чиято площ била респективно от 106.6 кв.м. и 110.5 кв.м. С решение от 6 април 2009 г. кметът разпорежда реституцията на друг парцел от 4 500 кв.м. Правителството представя писмо от кмета на града, че на жалбоподателя се предоставя и още един парцел от 1 337,5 кв.м.

Приложимото вътрешно право е разгледано в §§ 21-47, в които са анализирани съответните текстове на ЗСПЗЗ, ППЗСПЗЗ (материално-правните и процесуалните им аспекти) и ЗОДОВ

Жалбоподателят прави оплакване, че до настоящия момент той не е могъл реално да упражни своето право на реституция или на едно обезщетение, признати му от съответните компетентни органи, поради което твърди, че е нарушено правото му на мирно ползване на собствеността.

Съдът анализира допустимостта на жалбата в §§ 50-60

Правителството е направило възражение, че жалбата е недопустима, тъй като не били изчерпани всички вътрешно-правни средства за защита и по-конкретно – жалбоподателят не е предявил иск по чл. 1 от ЗОДОВ.

По този повод Съдът обръща внимание, че изискванията на чл. 35 от Конвенцията съвсем не  трябва да се тълкуват в смисъл, че е необходимо да се изчерпят всички относими, адекватни и достъпни средства за защита. Необходимо е да съществува една сигурност в достатъчна степен не само теоретично, но и на практика, без която на тях им липсва необходимата ефективност и достъпност. Задължение на държавата е да докаже, че тези изисквания са изпълнени. В случая задължението на жалбоподателя да депозира повтарящи се жалби съдържа риск да се превърне в постоянна пречка за сезиране на Съда (виж в този смисъл, mutatis mutandis, Guzzardi c. Italie, 6 ноември 1980, § 80, série A n^o 39).

Съдът заключава, че жалбата не е необоснована по смисъла на чл. 35 § 3 и няма никакви основания да я обяви за недопустима, поради което отхвърля възражението на правителството в този смисъл и я обявява за допустима.

Анализът на основателността на жалбата е направен в §§61-85

Жалбоподателят изтъква, че държавата не е действала по начин, чрез който да му позволи да упражни своето право на реституция на неговите земеделски земи или да го обезщети за тях. Той счита, че проведената процедура от националните власти е била твърде хаотична.

Правителството признава, че не е възстановило земеделските земи поради придобиването им от ползувателите и че това по същество може да съставлява намеса по смисъла на чл. 1 от Протокол 1, но  тя е била оправдана, защото е насочена да защити правата на една група частни лица, които са я придобили добросъвестно и защото законът е придвидил прилагането на една комплексна система за обезщетяване на засегнатите собственици. Балансът, намерен от законодателя между тези противоречиви интереси на собствениците и ползувателите, не е надхвърлил свободата на преценка, с която разполага държавата. Правителството подчертава и значимостта на процеса на реституция на земеделските земи за българското общество и неговата сложност, поради което са се наложили многобройни промени в законодателството и тяхната проверка за конституционосъобразност от страна на Кондституционния съд.

Съдът анализира  самостоятелно няколко въпроса:

а) За съществуването на намеса в правото на собственост на жалбоподателя

Според преценката на Съда, след като на жалбоподателя е било признато правото на реституция на земите, принадлежали на неговия баща с решението на поземлената комисия от 22 януари 1998 г., което не е било оспорено и е станало окончателно, след тази дата той е бил приеман като собственик от  националните власти – административни и съдебни. След тази дата той е имал достатъчно доказана претенция за наличието на собственост по вътрешното право, която може да бъде характеризирана като „притежание”  по смисъла на чл. 1 от Протокол 1. (Viaşu, цит. по-горе, § 59, Ramadhi et 5 autres c. Albanie, n^o 38222/02, § 71, 13 ноември 2007)

В §§ 71-72 Съдът напомня, че неизпълнението на административно решение, признаващо правото на собственост, може да представлява намеса по смисъла на първата фраза на първата алинея на чл. 1 от Протокол 1 (Viaşu, § 60, Ramadhi et 5 autres, §§ 76-77). Той констатира, че макар и правото на собственост на жалбоподателя да е било признато през януари 1998 г., компетентните  административни органи, дори и да не са доказали абсолютната си пасивност, но все пак процедурата по обезщетяване и реституция не успяла да приключи през следващите 10 години. Въпреки своята специфика, Съдът приема, че тази ситуация може да бъде възприета като едно неизпълнение  на административно решение и в този смисъл – като намеса в правото на собственост на жалбоподателя. Затова е подходящо неговото оплакване да бъде изследвано в светлината на първата хипотеза на първата алинея на чл. 1 от Протокол 1, която прогласява генералния принцип за защита на собствеността

б) За оправдаността на намесата

Съдът отбелязва, че от постановяването на благоприятното за жалбоподателя решение през януари 1998 г. до октомври 2002 г. процедурата по реституция и обезщетяване е била значително променяна много пъти. Според него тези законодателни промени са имали преди всичко технически характер като цяло и не са засягали естеството и обхвата на правата на жалбоподателя. Съдът признава също, че през годините, когато е променян законът българският законодател се е опитал да намери едно равновесие между интересите на всички засегнати лица – както на собствениците, така и на ползувателите. Затова той приема, че намесата е преследвала легитимната  цел да защити правата на другите.

За да установи дали е спазен балансът между интересите на общността и изискванията за защита на правата и опазването на собствеността на отделния индивид, Съдът изследва дали необходимият срок за реституция на земеделските имоти, или изплащане на обезщетение, предоставен на властите, не е причинил на жалбоподателя прекомерна и непропорционална тежест. Той достига до извода, че непрекъснатите промени на процедурните правила са забавили процедурата по реституция и обезщетяване. Съдът отбелязва също, че националните власти са доказали проявата на известна инерция във връзка с изработването, приемането и прилагането на  плановете, необходими  за реализиране правата на жалбоподателя .(§82)

Освен това, Съдът констатира, че жалбоподателят е направил всичко необходимо, което е зависело от него, за да улесни процедурата и по никакъв начин не е причинил забавяния.

Вземайки предвид всички изложени съображения, Съдът приема, че българските власти не са действали с необходимото усърдие и последователност, изискуеми от чл. 1 на Протокол 1.  Той намира също така, че продължителността на процедурата в конкретния случай  е нарушила точното равновесие между защитата правата на собственост на жалбоподателя  и изискванията на общия интерес и че  заинтересованият е понесъл една прекомерна и изключителна тежест, поради което е налице нарушение на чл. 1 от Протокол 1 (§84-85).

По повдигнатото оплакване по чл. 6.1. от Конвенцията Съдът изтъква, че след като е констатирал нарушение на чл. 1 от Протокол 1 и тъй като това оплакване касае същите факти, които вече са разгледани, е приемливо то да се обяви за допустимо, но не се налага отделното му разглеждане и обсъждане дали има или не нарушение на чл. 6 на Конвенцията   (в този смисъл, mutatis mutandis, Sitkov c. Russie, n^o 55531/00, § 38, 18 януари 2007).

На жалбоподателя е присъдено обезщетение за имуществени вреди в размер на    2 000 евро и за неимуществени – от 500 евро.

3. AFFAIRE KORIYSKI c. BULGARIE (Requête n^o 19257/03) решение от 26 ноември 2009.

В своята жалба жалбоподателят повдига оплакване за неоправданата  продължителност на наложената му мярка за неотклонение и за липсата на ефективен съдебен контрол за нейната промяна, както и за контрол върху неговата кореспонденция.

Изложението на фактите е направено в §§ 5-20.

Жалбоподателят бил осъден  за продажба на крадени  вещи на лишаване от свобода, което следвало да изтърпи до 20 април 2001 г. На 19 април 2001, по искане на прокуратурата районният съд в Пловдив потвърждава мярката за неотклонение задържане под стража  във връзка с воденото досъдебно производсто за кражба на лек автомобил през 1997 г.

Съдът приел, че съществуват достатъчно данни за обвинение на жалбоподателя в извършената кражба и подчертал, че той имал няколко предходни осъждания и че към момента изтърпява наказание лишаване от свобода, като неговото освобождаване предстаи следващия ден. Според съда, наличните факти доказвали, че съществува опасност от извършване на нови престъпления или от укриване на лицето от правосъдието. Това решение, със същите мотиви, било потвърдено от Окръжния съд.

Между 17 октомври 2001 и 7 октомври 2002 районният съд отхвърля четири молби за промяна на мярката за неотклонение със становището, че тежестта на  престъпленията, за които е обвинен жалбоподателят и неговите три предходни осъждания, както и обстоятелството, че по отношение на него има няколко висящи производства, доказват наличието на опасност да бъде извършено ново престъпление или той да се укрие от разследващите органи. Според съда, влошеното здравослловно състояние на неговия баща, макар и да налагало полагането на грижи, не оправдавало освобождаването му.

На 10 февруари жалбоподателят подал нова молба за промяна на мярката за неотклонение  пред районния съд. Без да проучи дали съществуват причини да се подозира жалбоподателя, че може да извърши нови престъпления , съдът отхвърля жалбата. Между 12 декември 2003 и 26 април 2004 г. районният съд отхврля още две молби на жалбоподателя. На 23 юни 2004 г. жалбоподателят бил осъден на три години и три месеца лишаване от свобода.

На 25 февруари 2003 г., след като бил задържан под стража, жалбоподателят изпраща едно писмо до адвокат М.Екимджиев. Писмото било изпратено чрез пенитенц;иарната администрация и получено няколко дни по-късно. Върху плика имало печат „проверено” и отбелязването „за адвокат”, написано на ръка.

Първото оплакване на жалбоподателя е по повод прекомерната продължителност на наложената му мярка за неотклонение  „задържане под стража” . Съдът отбелязва, че съдебната процедура във връзка  с кражбата на лекия автомобил протекла през твърде големи периоди от време, като се вземе предвид, че през този период той бил  задържан (едно от съдебните заседания от 11 април 2002 било отложено поради заболяване на съдията, за 17 октомври 2002 г. – т.е. шест месеца по-късно. На 17 октомври  заседанието отново не се провело  поради това, че съучастникът (съобвиняем по същото дело), бил задържан, но затворническата админстрация пропуснала да информира съда. Така разглеждането на наказателното дело се забавило около десет месеца, през които жалбоподателят бил задържан около една година. Според Съда, това забавяне е могло да бъде избягнато и той напомня, че властите на държавата имат задължението да изготвят необходимите процедури, за да бъдат спазени правата, защитени от Конвенцията (в този смисъл, mutatis mutandis, Ilijkov c. Bulgarie, n^o 33977/96, § 96, 26 juillet 2001).Тези елементи са достатъчни за Съда, за да достигнве до заклячението за наличие на нарушение на чл. 5 § 3 от Конвенцията.

Второто оплакване на жалбоподателя е във връзка с това, че неговата жалба срещу задържането му под стража не е била разгледана в кратък срок.

Съдът констатира, че молбата за освобождаване на жалбоподателя от 10.02.2003 г. е била разгледана на 12 март 2003 г. – т.е. 30 дни по-късно.Като взема предвид своята трайна практика по този въпрос (виж Kadem c. Malte, n^o 55263/00, §§ 43 à 45, 9 януари 2003 ; Rehbock c. Slovénie, n^o 29462/95, §§ 85 à 88, CEDH 2000‑XII), Съдът приема, че тази молба не е била разгледанта в „кратък срок”, поради което е налице нарушение на чл. 5 § 4 от Конвенцията.

Третото оплакване на жалбоподателя е по повод това, че районният съд не е анализирал всички обстоятелства относно законността на прилагане на мярката „задържане под стража” .

Съдът напомня, че чл. 5 § 4 изисква от съда, който разглежда искане  за промяна на мярката за неотклонение Е”задържане под стража”, наред с другото, да изследва въпроса дали съществуват основателни причини да се подозира задържания в извършването на процедупа за контрол върху законността на задържането в настоящото делона едно престъпление. (Grauslys c. Lituanie, n^o 36743/97, § 53, 10 oктомври 2000). Той вече е имал повод в миналото да констатира, че българският съд  не анализира наличните доказателства, когато е сезиран с подобна молба (виж Nikolova c. Bulgarie [GC], n^o 31195/96, §§ 59 et 61, CEDH 1999‑II; Ilijkov, цитиран, §§ 95 à 98).

В § 45 Съдът констатира липсата на процедура за контрол върху законността на предварителното задържане в настоящото дело. Съдът препотвърждава своте изводи в цяла сериа решения, постановени срещу България -   Hristov c. Bulgarie, n^o 35436/97, § 117, 31 юли 2003; I.I. c. Bulgarie, n^o 44082/98, §§ 104 et 105, 9 юни 2005).В настоящия случай той не вижда основания за друг извод и достига до заключението, че е налице нарушение и в този аспект на чл. 5 § 4 ог Конвенцията.

Четвъртото оплакване е за нарушение на чл. 8 от Конвенцията по повод нарушаване правото  на неприкосновеност на кореспонденцията.

Съдът отбелязва на първо место, че жалбоподателят е предоставил на съда своето писмо от 23.02.2003 г., както и плика с печат „проверен”. Той намира, че тези  доказателства  удостоверяват верността на неговите оплаквания за контрол върху кореспонденцията. За да бъде оправдана тази намеса върху тайната на кореспонденцията, гарантирана от чл. 8, тя трябва да бъде „предвидена в закона” и да бъде „необходима в едно демокрагично общество”. Съдът напомня решението си по делото Бочев и констатира, че намесата не е била „предвидена в закона” по смисъла на чл.8, тъй като чл. 132д(3) от Закона за изпълнение на наказанията е бил обявен за несъвместим с чл. 8 от българския Конституционен съд. Съдът счита, че настоящото дело поставя идентичен проблем като този по жалбата на г-н Бочев, поради което не вижда основания да достигне до различен извод. Затова намира, че е имало нарушение на чл. 8 от Конвенцията.

Съдът присъжда обезщетение за неимуществени вреди на жалбоподателя в размер на 3 500 евро.

Решения, постановени на 3 декември 2009

AFFAIRE MUTISHEV ET AUTRES c. BULGARIE (Requête 18967/03)

В жалбата се повдигат оплаквания за неизпълнение на окончателно съдебно решение в   полза на жалбоподателите, с което им се възстановяват земеделски земи, поради което е било нарушено правото им, гарантирано от чл. 1 на Протокол 1; правото им на справедлив процес в разумен срок по чл. 6.1., както и липсата на ефективно въпрешно-правно средство за защита, прогласено от чл. 13 на Конвенцията.

Изложението на фактите е представено в §§ 5-56

Общият наследодател на жалбоподателите притежавал земеделски земи, намиращи се в землището на бившето село Кърджево, сега Българчево, Благоевградско,  които след колективизацията били включени в ТКЗС.

След приемането на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи, на 19.02.1992 г., те подават молба за възстановяване на 29 имота. С решение от 14.03.1994 г. Поземлената комисия отказва да уважи молбата им . То е обжалвано пред районния съд. Поради причини от различен характер процедурата продължава до 3 декември 1999 г., когато е постановено решението на районния съд. С него е оставено в сила решението на поземлената комисия. Следва жалба до окръжния съд от страна на жалбоподателите. С решение от 22 март 2002 г. той отменя решенията на районния съд и на поземлената комисия и постановява, че възстановява собствеността на жалбоподателите върху процесните  28 имота (около 104,8 дка), находящи се в землището на с. Кърджево. Окръжният съд индивидуализира всеки един от имотите по площ, местоположение и съседи, като изрично отбелязва, че те трябва да бъдат възстановени в стари реални граници.

На 21 януари 2003 г. жалбоподателите отправят искане до ОСЗГ да изпълни решението на Окръжния съд. С решение от 26 март 2003 г. Общинската служба признава правото на собственост на  наследниците на Ибрахим Саидов Мутишев в съществуващи (възстановими) стари реални граници” върху 28 имота с обща площ от 104.65 декара. На основание чл. 10, ал. 8 от ЗСПЗЗ е посочено, че те имат право да си реституират 20 декара (реално) и на обезщетение за 84.5 дка на осн. чл. 35 от закона. В решението не е посочено нищо за един имот от 0,2 дка, находящи се в границите на Благоевград.

С писмо от 28 март 2003г. жалбоподателите са информирани, че в техния случай е приложим чл. 11, ал. 4 от ЗСПЗЗ и са поканени в ОСЗГ, за да изберат свободни земеделски земи, които имат право да получат вместо земите на техния наследодател. На 8 април една от жалбоподателките обжалва  решението от 26 март 2003, тъй като то противоречи на решението на съда от 22 март 2002 г. Жалбата е разгледана от районния и окръжния съд в Благоевград и е обявена за недопустима. Съдилищата отбелязват, че е налице влязло в сила решение по въпроса за възстановяване правото на собственост и поради наличието на сила на пресъдено нещо, те не могат да преразглеждат този въпрос. Окръжният съд изтъква, че ОСЗГ е отказала да изпълни съдебното решение, позовавайки се на чл. 35 от ЗСПЗЗ, но посочва, че оспорваното решение е без влияние върху съществуването на правото на собственост нажалбоподателите. Той изтъква, че доколкото решението от 22 март 2002 г. не е било придружено със скици на имотите,  жалбоподателите са имали възможността да се възползват от плановете на реституираните имоти, които допълнително конкретизират правото на собственост на тези недвижими имоти.

През януари 2006 г. жалбоподателите подават молба, в която конкретизират имотите, които биха желали да им се предоставят вместо тези, принадлежали на техния наследодател, но отбелязват, че някои от лозята, се обработват от жители на с. Българчево и за да не възникват конфликти, молят да им се предоставят други лозя. С решения от март 2006 г. ОСЗГ им възстановява имоти в общ размер около 16,7 декара, които обаче са различни от земите на техния общ наследодател и един имот от 1,4 дка в стари реални граници.

Към 19.02.2009 г. на жалбоподателите са реституирани 20.08 дка.

Тъй като със съдебното решение от 2002 г. съдът не се произнася за един от имотите, намиращ се в строителните граници на Благоевград в размер на 0,2 дка, жалбоподателите правят искане до ОСЗГ и тя постановява решение в тяхна полза, но отказва да им издаде скица за имота, изтъквайки, че трябва да направят искане до община Благоевград. С решение от 10 юли 2007 г. кметът отказва да им издаде скица, защото не бил изготвен допъэлнителен план за земеделските земи от страна на ОСЗГ.                               Отказът е обжалван пред административния съд в Благоевград, който с определение обявява жалбата за недопустима. Той приема, че писмото на кмета не е административен акт. Върховният касационен съд отменя това определение и разпорежда жалбата да бъде разгледана по същество. В своето определение той се позовава на влязлото в сила решение от 22 март 2002 г., с което е признато правото на възстановяване и върху този имот. ВАС изтъква, че жалбоподателите не могат да носят отговорност за това, че ОСЗГ не е изработила съответните планове, които да установят статута на земята и че тяхната жалба е допустима.Към 12 май 2008 г. производството пред административния съд в Благоевград е било все още висящо.

Решението на ОСЗГ от 26 март 2003 г. е обжалвано пред районния съд с искане да бъде прогласена неговата нищожност.Наред с това е обжалван и мълчаливия отказ на службата да издаде ново решение, съответстващо на съдебното решение от 22 март 2002 г. С решение от 12 май 2008 г. районният съд уважава жалбата и връща делото като преписка на ОСЗГ с указания да постанови ново решение в съответствие със съдебното от 22 март 2002 г. Този съдебен акт е оставен в сила от касационната инстанция – Административния съд в Благоевград.

Жалбоподателите подават сигнал и до прокуратурата срещу противозаконните действия на чиновник от ОСЗГ за злоупотреба със служебно положение. Те се оплакват, че този чиновник е отказал да им възстанови земеделските земи и да изпълни съдебното решение от 2002 г. С постановление от 1 април 2005 г. преписката е била върната за допълнително разследване. До решаване на делото жалбоподателите нямат информация за развитието на случая.

През февруари 2006 г. жалбоподателите сезират Омбудсмана на републиката по повод отказа на ОСЗГ да изпълни съдебното решение от 22 март 2002 г. След извършената проверка заключението на Омбудсмана е, че отазът е незаконен, поради което той препоръчва на тази служба да подготви ново решение в съответствие със съдебния акт. Жалбоподателите са информирани с писмо от 18 юли 2006 г.

През юли 2007 г. те сезират и омбудсмана на Благоевград да им съдейства, за да влязат във владение на земеделските си имоти. През октомври 2007 г. този орган препоръчва на общината да изготви помощен кадастрален план за имота от 0,2 дка.

Един от жалбоподателите започва производство и по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди  на осн. чл. 1, ал. 1  от закона с искане да бъде обезщетен за морални вреди  и пропуснати ползи, причинени от прекомерното забавяне на процедурата по възстановяване на земята и бездействието на ОСЗГ. Искът за пропуснатите ползи е частичен – за ¼ от претендираната сума. С влязло  сила решение от 14.02.2008 г. Върховният касационен съд уважава частично претенциите на жалбоподателя и му присъжда обезщетение за имуществени вреди в размер на 15 635 лв и 500 лв за неимуществени вреди.

На 14 април 2008 г. този жалбоподател получава изпълнителен лист срещу Министерството на земеделието и го представя там на 17 юли 2008 г. До датата на последната комуникация със Съда -  15 aприл 2009, жалбоподателят  все още не е получил от министерството присъдената му сума.

Приложимото вътрешно право е анализирано в §§57-95

В тази част на решението на Съда е направена ретроспекция  на законодателството относно колективизацията на земята в периода след 1946 г.; разгледани са относимите разпоредби на приетия през 1991 г. ЗСПЗЗ и правилника за приложението му, Решение № 15 от 09.06.1998 по конституционно дело № 12 от 1998 г. на КС на РБ както и съответните тълкувателни решения на ОСГК на ВКС и други решения от неговата практика. Анализирана е и процедурата по възстановяване на земеделските земи и по обезщетяване с компенсационни бонове, както и регламентирания в закона съдебен контрол. Представена е законодателната регламентация за отговорността на администрацията при незаконни действия и бездействия, съгласно чл. 1 от ЗОДОВ, както и практиката на съдилищата.

Анализ на допустимостта на жалбата е направен в §§ 96-111

Правителството изтъква доводи за недопустимост на жалбата поради факта, че жалбоподателите не са използвали всички вътрешноправни средства за защита. По-специално то визира възможностите за предявяване на искове по ЗОДОВ.

Жалбоподателите възразяват, че това средство не е ефективно, тъй като то би им позволило да получат обезщетение само за забавянията, но не и да постигнат изпълнение на съдебното решение. Освен това, те поддържат, че българският съд не е склонен на основание този закон да присъжда адекватни обезщетения. Наред с това посочват, че по националното право не е допустимо принудително изпълнение на съдебно решение, постановено в тяхна полза.

Съдът констатира, че от момента на  депозиране на жалбата и в следващите години не е доказано, че е съществувала достатъчно развита практика на националните съдилища във връзка с изтъкнатото от Правителството вътрешноправно средство за защита. Съдът се позовава на свои решения по жалбите по делото   Kirilova et autres c. Bulgarie, n^os 42908/98, 44038/98, 44816/98 et 7319/02, § 116 , 9 юни 2005, както и на подобна практика по други дела –  De Saedeleer c. Belgique, n^o 27535/04, §§ 57-60, 24 juillet 2007 ; voir, a contrario, mutatis mutandis, Paulino Tomas c. Portugal (déc.), n^o 58698/00, CEDH 2003-VIII, et Giummarra et autres c. France (déc.), n^o 61166/00, 12 juin 2001).

Съдът отбелязва, че той не е убеден, че една съдебна процедура срещу действията или бездействията на ОСЗГ за причинени вреди би могла да има евентуални шансове за успех, тъй като подобен иск на един от жалбоподателите е бил отхвърлен. Той изтъква също така и предприетите действия по обжалване на решението от 26 март 2003 г. на ОСЗГ-Благоевград и първоначалното отхвърляне на жалбата (преди прогласяване нищожността на този административен акт). Освен това, по българското законодателство правото на иск за непозволено увреждане поради нищожността на административен акт се погасява с изтичането на 5 години. Жалбоподателите не могат да бъдат укорявани, че не са предявили по-рано своя иск за непозволено увреждане, основано на нищожността на административния акт.

Освен това, Съдът отбелязва, че повече от една година след постановяване на окончателното решение на ВКС и девет месеца след представяне на изпълнителния лист на Министерството  на земеделието жалбоподателят Едип Милушев все още не е получил присъдената му като обезщетение сума. Съдът напомня, че ефикасността на едно средство за обезщетение се преценява и в светлината на срока на изплащане на присъденото обезщетение  (Öneryıldız c. Turquie, n^o 48939/99, § 156, 18 юни 2002), който не трябва да надхвърля по принцип шест месеца  (Bourdov n^o 2, цитиран по-горе, § 99).

Вземайки предвид изложеното, Съдът достига до извода, че искът за вреди срещу държавата не представлява ефективно вътрешноправно средство за защита, позволяващо на жалбоподателите да получат обезщетение за причинените им материални и морални вреди, поради неизпълнението и закъснялото изпълнение на съдебното решение от 22 март 2002 г. В заключение той приема, че няма никакви основания, за да обяви някое от оплакванията за недопустимо.

Анализът на основателността на жалбата е представен  в §§ 112-153

Във връзка с приложимостта на чл. 1 от Протокол 1 Съдът отбелязва, че правото на собственост върху 29 земеделски имота е било възстановено с окончателно съдебно решение на съда от 22 март 2002 г., поради което чрез него жалбоподателите са придобили собственост по смисъла на чл. 1. Той констатира, че между страните не се спори, че националните власти са били длъжни да изпълнят съдебното решение. Спорни са мненията им относно това как  е трябвало да се изпълни самото съдебно решение. Съдът отбелязва, че неизпълнението на едно окончателно съдебно решение, признаващо на жалбоподателите едно материално право, следва да се тълкува като „собственост” по смисъла на първата фраза на т. 1 от Протокол 1, който прокламира основния принцип за защита на собствеността  (в този смисъл  Burdov c. Russie, n^o 59498/00, § 40, CEDH 2002-III, Ramadhi et 5 autres c. Albanie, n^o 38222/02, §§ 76-77, 13 ноември 2007, et Iatridis, précité, § 55)- §125.

Съдът напомня, че не е позволено на един административен орган да откаже изпълнението на едно окончателно съдебно решение с мотива, че то е неправилно или по друг начин противоречащо на една законова норма. Той напомня също така, че принципът на правната сигурност на юридическите отношения изисква едно окончателно решение на правния спор, преминало през всички съдебни инстанции да не може да бъде преразглеждано(в този смисъл, Mancheva c. Bulgarie, n^o 39609/98, § 59, 30 septembre 2004, et Petkov et autres c. Bulgarie, n^os 77568/01, 178/02 et 505/02, § 64 in fine, 11 juin 2009). Той напомня също така, че принципът на правната сигурност на юридическите отношения изисква едно окончателно решение на правния спор, преминало през всички съдебни инстанции да не може да бъде преразглеждано (Brumărescu c. Roumanie [GC], n^o 28342/95, § 61, CEDH 1999‑VII, Kehaya et autres c. Bulgarie, n^os 47797/99 et 68698/01, §§ 68-70 et 74, 12 janvier 2006), освен ако   съществени и убедителни причини налагат това (Riabykh c. Russie, n^o 52854/99, § 52, CEDH 2003‑IX).(§129)

Съдът разглежда поведението на властите в два аспекта. Той анализира най-напред причините за отказ да се изпълни съдебното решение за възстановяване на 84 дка . Той приема, че процедурата по реституция на земеделска земя е била доста усложнена и са възниквали законови основания понякога да не бъдат удовлетворени отделни искания.    Все пак, в конкретния случай той отбелязва, че Правителството не е представило точна информация  за съществуването на подобни мотиви в настоящия случай по повод земите на наследодателя на жалбоподателите. Припомняйки принципите за върховенството на закона и за необходимостта от осигуряване стабилност на съдебните решения с оглед  гарантирането на правната сигурност, Съдът достига до извода, че намесата в правото на собственост на жалбоподателите по отношение на 84.65 дка е била незаконна, тъй като единственият мотив за неизпълнение на съдебното решение от страна на ОСЗГ е бил позоваването на чл. 10, ал. 8 от ЗСПЗЗ. Той отбелязва, че подобно заключение го освобождава от необходимостта да установи дали е  спазено изискването за пропорционалност между интересите на общността и на отделния индивид. (§38)

Вторият аспект от анализа обхваща предприетите мерки за възстановяване на останалите 20 декара земеделска земя. Тук Съдът отбелязва, че продължителността на самата процедура (която се е основавала на закона и е преследвала легитимна цел) е нарушила равновесието между защитата на правата на жалбоподателите и изискванията на интересите на обществото. В резултат на това те са понеснли прекомерно и непосилно бреме.

Съдът достига до заключението, че правото на жалбоподателите, прокламирано в чл. 1 от Протокол 1 е било нарушено.

По повод повдигнатото оплакване по чл. 6.1. от Конвенцията във връзка с нарушаване правото им на справедлив процес в разумен срок, Съдът отбелязва, че то е допустимо. Доколкото обаче основните забавяния са били свързани с неизпълнението на съдебното решение от 22 март 2002 г., а тези обстоятелства се били анализирани в светлината на нарушенията на чл. 1 от Протокол 1, той намира, че не се налага да изследва въпроса дали е нарушен този текст от Конвенцията (виж в този см.  Sitkov c. Russie, n^o 55531/00, § 38, 18 януари 2007).

Относно оплакванията за нарушение на чл. 13 във връзка с нарушенията на чл. 1 от Протокол 1 и чл. 6.1. Съдът посочва, че те са допустими, но отново се позовава на заключението си, че не намира за необходимо да анализира това оплакване самостоятелно.

Жалбоподателите правят искане за обезщетение в размер на 2 194  648 евро за имуществени вреди по повод неизпълнението на съдебното решение за 84.дка, което по същество си е лишаване от собственост по смисъла на чл. 1 от Протокол 1; 170 000 евро за 0,2 дка в границите на Благоевград, по 6 000 евро неимуществени вреди и 5 000 евро за продължителността на процедурата.

Съдът  постановява, че:

- жалбата е допустима за повдигнатите оплаквания по чл. 1 от Протокол 1, по чл. 6.1. и по чл. 13;

- е бил нарушен чл. 1 на Протокол 1 и

-  че въпросът относно претенциите за обезщетение не е готов за решаване на този етап.

Той указва на страните, че в 6-месечен срок от влизане в сила на настоящото решение те трябва да представят своите становища, както и да го уведомят за всяко едно споразумение между тях.

[2] Член 2 . Право на обжалване в наказателното производство

1. Βсяко лице, признато от съда за виновно в извършването на престъпление, има право да обжалва обявяването си за виновно или осъждането си пред висшестоящ съд. Упражняването на това право, включително основанията за това, се урежда от закона.

2. Това право подлежи на изключения, когато се отнася за несъществени престъпления, определени от закона, или когато съответното лице е било осъдено в първа инстанция от най-висшия съд в държавата, или е признато за виновно и осъдено в резултат на жалба, подадена срещу неговото освобождаване.

Европейски съд по права на човека

CINQUIÈME SECTION

BELEV ET AUTRES c. BULGARIE

(Requêtes nos 16354/02, 16485/02, 16878/02, 16885/02, 16886/02, 16889/02, 17333/02, 17340/02, 17344/02, 17613/02, 17725/02, 17726/02, 18410/02, 18413/02, 18414/02, 18416/02, 21023/02, 21024/02, 21027/02, 21029/02, 21030/02, 21033/02, 21038/02, 21052/02, 21071/02, 21284/02, 21378/02, 21800/02, 22430/02, 22433/02, 26478/02, 26498/02, 31049/02, 31333/02, 31518/02, 37816/02, 42567/02, 43529/02, 758/03, 3461/03 et 11219/03)

ARRÊT

STRASBOURG

2 avril 2009

Cet arrêt deviendra définitif dans les conditions définies à l’article 44 § 2 de la Convention. Il peut subir des retouches de forme.

En l’affaire Belev et autres c. Bulgarie,

La Cour européenne des droits de l’homme (cinquième section), siégeant en une chambre composée de :

Rait Maruste, président,
Karel Jungwiert,
Renate Jaeger,
Mark Villiger,
Isabelle Berro-Lefèvre,
Mirjana Lazarova Trajkovska,
Zdravka Kalaydjieva, juges,
et de Claudia Westerdiek, greffière de section,

Après en avoir délibéré en chambre du conseil le 10 mars 2009,

Rend l’arrêt que voici, adopté à cette date :

PROCÉDURE

1.  A l’origine de l’affaire se trouvent 41 requêtes dirigées contre la République de Bulgarie en vertu de l’article 34 de la Convention de sauvegarde des droits de l’homme et des libertés fondamentales (« la Convention ») par 42 ressortissants de cet Etat (« les requérants »), dont les détails, y compris les dates d’introduction des requêtes, figurent en annexe du présent arrêt.

2.  Les requérants, qui ont été admis au bénéfice de l’assistance judiciaire, sont représentés par Mme S. Margaritova-Vouchkova, juriste à Sofia, et Me I.Tsenkoulov, avocat à Pleven. Le gouvernement bulgare (« le Gouvernement ») est représenté par son agent, Mme M. Kotseva, du ministère de la Justice.

3.  Les requérants se plaignaient des difficultés d’obtenir l’exécution de jugements définitifs rendus en leur faveur à l’encontre de leur ancien employeur.

4.  Par une décision du 11 décembre 2007, la Cour a décidé de joindre les requêtes et les a déclarées recevables.

EN FAIT

I.  LES CIRCONSTANCES DE L’ESPÈCE

5.  Les requérants sont tous d’anciens salariés de la raffinerie Plama, située à Pleven. Ancienne entreprise publique, la société fit l’objet d’une privatisation partielle au cours des années 90. Suite aux transformations ultérieures, elle fut nommée Nova Plama.

A.  La procédure de redressement et de liquidation judiciaire de la société Plama

6.  Suite aux difficultés que connaissait l’entreprise, une procédure de redressement et de liquidation judiciaire (производство по несъстоятелност) fut ouverte par un jugement du tribunal régional (окръжен съд) de Pleven en date du 29 juillet 1998. Les créances des salariés furent d’office inscrites sur la liste des créances déclarées, en application de l’article 687 de la loi sur le commerce.

7.  Par un jugement du 8 juillet 1999, le tribunal régional approuva le plan de redressement proposé par l’entreprise débitrice, prévoyant la poursuite de l’activité et un échelonnement des paiements, et mit un terme à la procédure de redressement et de liquidation judiciaire. Les créances admises des anciens salariés furent incluses dans le plan de redressement. Celui-ci entra en vigueur suite à la confirmation du jugement par la Cour suprême de cassation, le 20 avril 2000.

8.  La société Plama n’ayant pas effectué les paiements prévus dans le plan de redressement, plusieurs requérants sollicitèrent, comme le prévoyait l’article 708 de la loi sur le commerce, la délivrance de titres exécutoires pour leurs créances sur la base du jugement du 8 juillet 1999, afin de pouvoir obtenir l’exécution forcée selon les voies de droit commun. Le tribunal régional fit droit à leurs demandes.

9.  Sur la base de ces titres exécutoires, délivrés dans les derniers mois de l’année 2000, les requérants engagèrent des procédures d’exécution forcée auprès du juge chargé de l’exécution du tribunal de district (районен съд) de Pleven.

10.  Toutefois, la société Plama introduisit des recours contre les décisions du tribunal régional de délivrer des titres exécutoires aux requérants. Les dossiers d’exécution furent envoyés au tribunal pour l’examen des recours ainsi introduits. Le tribunal régional rejeta les recours et confirma que les titres exécutoires avaient été validement délivrés. La société introduisit des recours en appel puis, suite au rejet de ceux-ci, des demandes de réouverture devant la Cour de cassation.

11.  Ces procédures prirent fin à différentes dates en 2003 et 2004 pour les requérants respectifs. Les dossiers furent ensuite retournés au service de l’exécution pour la poursuite des procédures d’exécution, pas avant 2005 pour certains. Malgré l’absence, en principe, d’effet suspensif des recours dirigés contre des titres exécutoires (article 244 du code de procédure civile), les procédures d’exécution engagées par les requérants restèrent de fait bloquées au motif que les dossiers avaient été transférés aux différentes juridictions compétentes.

B.  Les procédures judiciaires consécutives à la rupture des contrats de travail des requérants

12.  Les contrats de travail des requérants furent rompus par licenciement ou à l’amiable à différentes dates au cours de l’année 1999. Les intéressés engagèrent devant le tribunal de district de Pleven des actions visant à obtenir le paiement de salaires et de différentes indemnités liées à la rupture de leurs contrats qui n’avaient pas été compris dans le plan de redressement. Ils obtinrent la condamnation de leur ancien employeur. Lorsque les jugements rendus devinrent définitifs, les requérants se firent délivrer des titres exécutoires pour ces créances également.

13.  Sur la base de ces titres, les requérants sollicitèrent auprès du juge chargé de l’exécution, dans le courant de l’année 2001, l’ouverture de procédures civiles d’exécution forcée. A leur demande, le juge diligenta plusieurs mesures conservatoires sur des biens de la société.

14.  Conformément à l’article 157 du code de procédure fiscale, le juge informa l’Agence des créances publiques (Агенция за държавни вземания) de l’ouverture des procédures d’exécution. Par une lettre adressée au juge de l’exécution en date du 24 septembre 2001, l’Agence des créances publiques informa celui-ci que l’entreprise Plama avait plus de 52 millions de levs (BGN) de dettes d’origine publique. L’agence indiqua par ailleurs qu’il n’y avait pas de procédure publique d’exécution en cours pour le recouvrement de ces dettes et que des saisies n’avaient pas été diligentées sur des biens immeubles mais qu’une saisie conservatoire de comptes bancaires de l’entreprise avait été imposée.

15.  La direction de la société introduisit alors des recours judiciaires contre les actes diligentés par le juge de l’exécution dans le cadre des procédures d’exécution engagées par les requérants et demanda, en vertu de l’article 157 alinéa 5 du code de procédure fiscale, la suspension de ces procédures dans la mesure où les dettes d’origine publique dépassaient 50 % du montant global de ses dettes. Le tribunal de district de Pleven, dont la décision fut par la suite confirmée par le tribunal régional, ordonna la suspension des procédures individuelles d’exécution et annula les mesures conservatoires imposées au profit des anciens salariés. Les requérants furent informés de la suspension de leurs procédures individuelles et de la poursuite d’une procédure publique d’exécution par l’Agence des créances publiques au cours des mois de janvier et février 2002.

16.  Par la suite, certains requérants s’adressèrent au ministère des Finances et au procureur général pour se plaindre de la suspension des procédures, considérant que celle-ci résultait d’une manœuvre frauduleuse de la société dans le but de ne pas honorer ses dettes. Ils dénonçaient en particulier le fait que l’Agence des créances publiques n’avait diligenté aucune mesure d’exécution et qu’ils étaient ainsi dans l’impossibilité de recouvrer leurs créances.

17.  Par une ordonnance du 9 septembre 2002, le parquet général considéra qu’il n’y avait pas lieu à des poursuites pénales.

18.  L’Agence des créances publiques répondit aux requérants, par courrier du 8 janvier 2002, que la suspension de la procédure était conforme à la loi et que des mesures conservatoires avaient été imposées sur des biens de la société. Il ne ressort pas des pièces présentées devant la Cour si de telles mesures avaient effectivement été diligentées à cette date. Le 7 février 2002, l’Agence régionale des créances publiques imposa une saisie conservatoire (възбрана) sur une vingtaine de biens immobiliers de la société. Le 2 janvier 2003, l’agence imposa une saisie conservatoire (запор) sur 14 034 biens mobiliers, machines, véhicules et autres, appartenant à la société.

19.  Par une lettre adressée au juge de l’exécution le 16 juin 2003, la société Plama informait celui-ci des saisies conservatoires imposées par l’Agence des créances publiques et de son intention de contester toute mesure d’exécution que celui-ci engagerait au profit de créanciers privés.

C.  Développements ultérieurs de l’exécution des créances des requérants

20.  Plusieurs demandes de mesures conservatoires ou d’exécution que les requérants sollicitèrent par la suite auprès du juge chargé de l’exécution furent rejetées en raison des saisies imposées par l’Agence des créances publiques. Toutefois, certains requérants parvinrent à poursuivre des mesures d’exécution et à recevoir des paiements. Ainsi M. Marinov (requête no 17344/02) reçut 9 323 BGN en mars 2004, Mme Gerasimova (requête no 17725/02), un paiement de 14 846 BGN en septembre 2003, Mme Tzekova (requête no 21071/02), un paiement de 953 BGN en juin 2001.

21.  Les montants accordés à chaque requérant, déduction faite des paiements partiels reçus, ont été indiqués dans le tableau au paragraphe 123 ci-dessous.

D.  Le recours en concurrence déloyale

22.  En juin 2004, quatre sociétés concurrentes de Plama saisirent la Commission de protection de la concurrence d’un recours en concurrence déloyale. Par une décision du 10 février 2005, la Commission de protection de la concurrence constata que durant cinq ans, depuis l’adoption du plan de redressement en juillet 1999, l’Etat en la personne de l’Agence des créances publiques n’avait entrepris aucune mesure pour faire exécuter ses créances et n’avait pas fait preuve de la diligence normale qu’on pourrait attendre d’un créancier désireux de recouvrer ses créances. La commission considéra que cette situation constituait une aide indirecte de l’Etat au profit de la société Plama et donc un cas de concurrence déloyale.

23.  A la suite des recours exercés par la société Plama et les autorités publiques concernées, la Cour administrative suprême confirma cette décision par un arrêt du 12 octobre 2006.

E.  La réouverture de la procédure de liquidation judiciaire

24.  Au cours de 2005, une banque créancière de Plama demanda la reprise de la procédure collective en application de l’article 709 de la loi sur le commerce, au motif que la société ne respectait pas les modalités du plan de redressement. Par un jugement du 19 juillet 2005, le tribunal régional de Pleven fit droit à cette demande. Toutefois, le jugement fut annulé par la Cour suprême de cassation le 27 décembre 2005 au motif que le créancier en question détenait moins de 15 % des dettes de la société et ne satisfaisait dès lors pas aux conditions légales pour demander la réouverture de la procédure.

25.  Le même créancier introduisit par la suite une nouvelle demande, conjointement avec une autre banque. Le tribunal régional y fit droit et, par un jugement du 19 mai 2006, ordonna la reprise de la procédure, déclara la société en liquidation, ordonna la saisie de tous ses biens et la réalisation de l’actif.

26.  Suite à ce jugement, les requérants déclarèrent leurs créances dans les délais impartis. Les liquidateurs judiciaires établirent ensuite une liste des créances admises qui fut approuvée, après examen des objections soulevées, par une ordonnance du tribunal régional du 8 janvier 2007.

27.  L’entreprise fut mise en vente et cédée pour un montant de 44,4 millions de levs, environ 22,2 millions d’euros, le 18 juin 2007. Le 8 août 2007, les liquidateurs judiciaires établirent un compte partiel de répartition (частична сметка) du produit de la vente. Plusieurs créanciers, dont certains requérants, contestèrent le compte de répartition devant le tribunal régional de Pleven au motif qu’une partie de leurs créances n’avaient pas été incluses. Selon le rapport d’expertise effectué à la demande du tribunal, toutes les créances comprises dans le plan de redressement et dans la liste des créances admises avaient été incluses dans le compte de répartition. L’expert indiqua qu’il ne pouvait pas fournir une explication à la question de savoir pourquoi certains titres exécutoires produits par des créanciers ne figuraient pas sur ces listes.

28.  Par une ordonnance du 21 septembre 2007, le tribunal approuva le compte de répartition après y avoir apporté certaines modifications. Les requérants concernés interjetèrent appel. Le 21 janvier 2008, la cour d’appel de Veliko Tarnovo rejeta les recours et confirma l’ordonnance.

29.  Les montants inclus dans le compte de répartition approuvé par le tribunal devaient être versés aux intéressés le 8 avril 2008.

II.  LE DROIT ET LA PRATIQUE INTERNES PERTINENTS

A.  Le code de procédure civile

30.  Les articles 323 à 359 du code de procédure civile de 1952 (désormais abrogé depuis l’entrée en vigueur d’un nouveau code le 1er mars 2008), tel qu’applicable au moment des faits pertinents, régissaient les procédures civiles d’exécution.

31.  Selon ces textes, le juge chargé de l’exécution (съдия-изпълнител) territorialement compétent ouvre une procédure à la demande d’un créancier muni d’un titre exécutoire et met en œuvre les mesures d’exécution sollicitées.

32.  En vertu des articles 332 à 335, les parties à une procédure d’exécution peuvent saisir le tribunal d’un recours contre les actes du juge de l’exécution ou contre son refus de réaliser les mesures demandées. Le tribunal peut soit confirmer, soit annuler les actes ou refus attaqués. Le recours n’a pas d’effet suspensif sauf si le tribunal en décide autrement (article 335). Depuis la modification, en novembre 2002, de l’article 333, une copie du dossier est envoyée au tribunal chargé de l’examen du recours ; avant cette modification, le transfert de l’original du dossier suspendait de facto la poursuite de l’exécution.

33.  Selon l’article 355 du code, lorsque le produit des ventes réalisées est insuffisant pour régler tous les créanciers saisissants, le juge chargé de l’exécution règle d’abord les créances bénéficiant d’un privilège, puis répartit le reste entre les autres créances. Selon l’article 136 de la loi sur les contrats et les obligations (Закон за задълженията и договорите), les créances bénéficiant d’un tel privilège sont, dans l’ordre : les créances fiscales ayant pour origine un impôt sur le bien objet de l’exécution ; les créances bénéficiant d’une sûreté réelle sur le bien en question ; les créances résultant de contrats de travail et les créances d’aliments ; les créances publiques. D’autres lois peuvent également prévoir un droit de préférence pour certaines créances. L’ordre des créances ainsi établi ne s’applique pas dans le cadre d’une procédure de liquidation judiciaire.

B.  Le code de procédure fiscale

34.  Le code de procédure fiscale (Данъчен процесуален кодекс), en vigueur depuis le 1er janvier 2000 et abrogé le 1er janvier 2006, régissait, entre autres, les voies de recouvrement des créances d’origine publique par l’Agence des créances publiques (Агенция за държавни вземания). Les créances publiques y sont définies comme les créances des organismes de l’Etat et des collectivités publiques ayant pour origine les impôts, taxes, amendes et contributions sociales obligatoires.

35.  En vertu de l’article 157 du code, en cas de concours entre une procédure civile d’exécution et une procédure publique d’exécution, aucune mesure civile d’exécution forcée ne peut être diligentée contre un bien faisant l’objet de mesures d’exécution pour des créances publiques (article 157 alinéa 1).

36.  Par ailleurs, lorsqu’un juge de l’exécution entreprend des mesures d’exécution forcée sur les biens d’un débiteur, il est tenu d’en informer l’Agence des créances publiques. Dans un délai de 14 jours, l’agence doit établir une attestation indiquant quel est le montant des créances publiques à l’égard de ce débiteur et si des mesures conservatoires ont été imposées par l’agence. Pour toutes les créances ainsi déclarées avant la répartition du produit de l’exécution forcée, l’Etat est considéré comme ayant les mêmes droits que les créanciers saisissants (article 157 alinéas 2 à 4).

37.  En vertu de l’alinéa 5 de l’article 157, lorsque le montant total des créances publiques déclarées représente plus de 50 % du montant total des créances revendiquées, toute procédure civile d’exécution est suspendue et l’Agence des créances publiques engage une procédure d’exécution en application des dispositions du code de procédure fiscale. En vertu de l’article 158, s’il reste des fonds après le règlement des créances et des frais de l’exécution, ceux-ci sont transmis au juge dans le cadre de la procédure civile d’exécution. L’article 157 alinéa 5 a été abrogé le 30 avril 2002.

38.  A la suite d’une requête visant à faire déclarer plusieurs dispositions du code de procédure fiscale contraires à la Constitution, la Cour constitutionnelle a rendu la décision no 2 du 30 mars 2000. En ce qui concerne l’article 157 du code, la cour a considéré qu’en créant la possibilité pour l’Agence des créances publiques d’intervenir dans toute procédure civile d’exécution forcée, cette disposition instaurait certes un privilège procédural au profit de l’Etat mais que celui-ci était justifié par l’intérêt général d’assurer le recouvrement des créances d’origine publique et le bon fonctionnement de l’Etat, et n’allait pas à l’encontre de l’obligation de ce dernier de protéger la propriété privée.

39.  A compter du 1er janvier 2006, un nouveau code de procédure fiscale et de sécurité sociale (Данъчно-осигурителен процесуален кодекс) est entré en vigueur, reprenant pour l’essentiel les dispositions du code de procédure fiscale (articles 191 et suivants concernant le concours de procédures d’exécution).

C.  La loi sur le commerce (Търговски закон)

40.  Les articles 607 et suivants de cette loi régissent la procédure de redressement et de liquidation judiciaire.

41.  En vertu de l’article 638, l’ouverture d’une procédure collective entraîne la suspension des procédures d’exécution individuelles.

42.  Les créances résultant de contrats de travail sont inscrites d’office sur la liste des créances (article 687).

43.  Les articles 696 et suivants prévoient la possibilité d’adopter un plan de redressement, accepté par le débiteur et les créanciers, pouvant notamment prévoir un échelonnement ou un effacement des dettes. L’approbation du plan par le tribunal met fin à la procédure de redressement judiciaire. Sur la base du plan approuvé par le tribunal, les créanciers peuvent obtenir un titre exécutoire permettant l’exécution forcée (article 708).

44.  Par ailleurs, si le débiteur ne respecte pas les modalités du plan de redressement, les créanciers détenteurs d’au minimum 15 % des créances peuvent demander la reprise de la procédure collective, sans possibilité de redressement. Dans ce cas, le tribunal déclare le débiteur en liquidation, impose une saisie conservatoire sur l’ensemble de ses biens et ordonne la réalisation de l’actif (articles 709 à 711). L’Etat créancier a la même possibilité même s’il détient moins de 15% des créances (article 153 alinéa 3 du code de procédure fiscale, article 189 alinéa 5 du nouveau code de procédure fiscale et de sécurité sociale).

45.  L’article 722 de la loi sur le commerce établit l’ordre des créances dans le cadre de la procédure de redressement et de liquidation judiciaire comme suit :

1)  créances bénéficiant de sûretés réelles sur le bien faisant l’objet de l’exécution ;

2)  créances ayant donné lieu à l’exercice d’un droit de rétention sur le bien en question ;

3)  frais de la procédure de redressement et de liquidation judiciaire, qui comprennent notamment les créances résultant des contrats de travail en cas de poursuite de l’activité ;

4)  créances résultant des contrats de travail ayant pris naissance avant l’ouverture de la procédure collective ;

5)  créances d’aliments ;

6)  créances publiques ayant pris naissance avant l’ouverture de la procédure collective ;

7)  créances ayant pris naissance après l’ouverture de la procédure collective et liées à la poursuite de l’activité ;

8)  les autres créances chirographaires antérieures à l’ouverture de la procédure ;

9)  les intérêts légaux ou conventionnels dus sur des créances chirographaires, échus postérieurement au jugement d’ouverture de la procédure.

EN DROIT

I.  SUR LA VIOLATION ALLÉGUÉE DE L’ARTICLE 6 § 1 DE LA CONVENTION

46.  Invoquant le droit à un procès équitable et l’exigence de délai raisonnable garantis par l’article 6 § 1 de la Convention, les requérants se plaignent de l’impossibilité prolongée d’obtenir l’exécution des jugements rendus en leur faveur à l’encontre de leur ancien employeur. La Cour estime qu’il convient d’examiner ce grief au regard du droit à un tribunal garanti par l’article 6 § 1, dont les parties pertinentes disposent :

« Toute personne a droit à ce que sa cause soit entendue équitablement, publiquement et dans un délai raisonnable, par un tribunal (…) qui décidera (…) des contestations sur ses droits et obligations de caractère civil (…) »

A.  Arguments des parties

1.  Les requérants

47.  Les requérants considèrent que la suspension des procédures d’exécution qu’ils avaient engagées et les privilèges accordés aux créances publiques ont eu pour effet, dans leur cas particulier, de les priver de la possibilité d’exécuter les jugements définitifs rendus en leur faveur pendant une longue période et donc de rendre inutiles et illusoires les procédures internes qui avaient abouti à ces jugements.

48.  En ce qui concerne, d’une part, l’exécution des jugements individuels rendus postérieurement au plan de redressement, les requérants exposent que les procédures d’exécution engagées ont d’abord été suspendues en application de l’article 157 alinéa 5 du code de procédure fiscale et que même après l’abrogation de cette disposition, une procédure publique d’exécution ayant été ouverte et l’Agence des créances publiques ayant imposé une saisie conservatoire sur la plupart des biens de la société débitrice, la possibilité de procéder à des mesures d’exécution forcées de leurs créances était tout à fait théorique.

49.  Les requérants mettent en avant que la réglementation existante permet à l’Etat d’intervenir dans toute procédure d’exécution lorsqu’il existe d’importantes dettes d’origine publique. Dans pareil cas, les créanciers privés sont placés dans une situation d’incertitude concernant la possibilité même ou les délais d’obtention d’un paiement.

50.  Ils estiment que dans leur cas particulier la réglementation en cause a été appliquée de manière abusive afin de favoriser l’entreprise Plama. Ils exposent en effet que les créances publiques en question existaient déjà depuis les années 1998-1999, bien avant l’ouverture de leurs procédures d’exécution, et que les autorités compétentes n’auraient malgré cela entrepris aucune mesure en vue de leur recouvrement avant 2002.

51.  Même après l’ouverture de la procédure publique d’exécution, l’Agence des créances publiques serait restée passive et les mesures conservatoires imposées n’auraient pas été suivies d’exécution. Dès lors, au lieu d’assurer le recouvrement des créances publiques, ces mesures ont eu pour effet de protéger la société des créanciers privés en les empêchant de poursuivre l’exécution.

52.  En ce qui concerne la possibilité, invoquée par le Gouvernement, de procéder à une exécution sur des biens de la société qui n’avaient pas fait l’objet de mesures conservatoires de la part de l’agence publique, les requérants considèrent qu’elle n’existait pas en pratique, compte tenu du fait que l’Agence des créances publiques avait imposé une saisie conservatoire sur la plupart des biens de la société débitrice et qu’elle en imposait une à chaque fois qu’un créancier privé engageait des mesures d’exécution à l’encontre d’un nouveau bien.

53.  S’agissant, d’autre part, des créances antérieures au plan de redressement, les requérants avancent que bien qu’ils se sont vu délivrer des titres exécutoires sur la base du jugement du 8 juillet 1999, l’exécution a été bloquée en raison des recours introduits par la société Plama. En effet, même si le code de procédure civile prévoyait que de tels recours n’avaient pas d’effet suspensif, les procédures d’exécution étaient de facto bloquées en raison du transfert des dossiers aux juridictions saisies des recours. Après le rejet des recours, lorsque l’exécution a pu reprendre, les requérants se sont trouvés dans l’impossibilité d’exécuter en raison des saisies imposées par l’Agence des créances publiques, comme pour l’autre groupe de créances, mentionnées ci-dessus.

2.  Le Gouvernement

54.  Le Gouvernement rappelle que le droit à un tribunal garanti par l’article 6 n’est pas absolu et peut faire l’objet de restrictions. En l’espèce, il est vrai que le code de procédure fiscale prévoyait que l’Etat pouvait se joindre en tant que créancier à toute procédure d’exécution individuelle, que des mesures d’exécution ne pouvaient être prises sur des biens faisant l’objet d’une saisie par l’Agence des créances publiques et que les procédures individuelles d’exécution pouvaient être interrompues au profit d’une procédure publique sous l’effet de l’article 157 alinéa 5 du code de procédure fiscale ; toutefois, le Gouvernement considère que ces mesures constituent des restrictions au droit d’obtenir l’exécution d’un jugement qui étaient prévues par la loi et légitimes dans le but d’assurer le recouvrement des créances publiques.

55.  Il considère en outre que les requérants avaient la possibilité d’entreprendre des mesures d’exécution sur les biens de la société sur lesquels l’agence publique n’avait pas imposé de mesures conservatoires.

B.  Appréciation de la Cour

1.  Principes généraux

56.  La Cour rappelle que, selon sa jurisprudence, l’exécution d’un jugement ou arrêt, de quelque juridiction que ce soit, doit être considérée comme faisant partie intégrante du « procès » au sens de l’article 6 de la Convention (Hornsby c. Grèce, 19 mars 1997, § 40, Recueil des arrêts et décisions 1997‑II ; Immobiliare Saffi c. Italie [GC], no 22774/93, § 63, CEDH 1999‑V).

57.  Le droit à l’exécution d’une décision de justice est ainsi l’un des aspects du droit d’accès à un tribunal. Certes, ce droit n’est pas absolu : il appelle par sa nature même une réglementation par l’Etat qui jouit en la matière d’une certaine marge d’appréciation. Ainsi, la Cour a considéré que le droit à un tribunal n’impose pas aux Etats contractants de faire exécuter chaque jugement de caractère civil quel qu’il soit et quelles que soient les circonstances (Sanglier c. France, no 50342/99, § 39, 27 mai 2003).

58.  Les Etats ont toutefois l’obligation positive de mettre en place un système qui soit effectif en pratique comme en droit et assure l’exécution des décisions judiciaires définitives notamment entre personnes privées (Fouklev c. Ukraine, no 71186/01, § 84, 7 juin 2005 ; Ruianu c. Roumanie, no 34647/97, § 66, 17 juin 2003). La responsabilité de l’Etat concernant l’exécution d’un jugement par une personne de droit privé peut dès lors se trouver engagée si les autorités publiques impliquées dans les procédures d’exécution manquent de la diligence requise ou encore empêchent l’exécution (Fouklev, précité, § 67).

59.  La Cour a également admis qu’une intervention de l’Etat dans une procédure d’exécution d’un jugement pourrait s’avérer justifiée dans certaines circonstances particulières, notamment dans le cadre de la marge d’appréciation dont celui-ci jouit en matière de réglementation de l’usage des biens. Néanmoins, pareille intervention ne peut avoir comme conséquence d’empêcher, invalider ou retarder de manière excessive l’exécution ni, encore moins, de remettre en question le fond des décisions rendues (Immobiliare Saffi, précité, § 74).

60.  Dans tous les cas, la Cour doit se convaincre que les limitations mises en œuvre ne restreignent pas l’accès offert à l’individu d’une manière ou à un point tels que le droit s’en trouve atteint dans sa substance même. Pareille limitation ne se concilie avec l’article 6 § 1 que si elle tend à un but légitime et s’il existe un rapport raisonnable de proportionnalité entre les moyens employés et le but visé (Matheus c. France, no 62740/00, § 56, 31 mars 2005 ; Sabin Popescu c. Roumanie, no 48102/99, 2 mars 2004, § 66).

2.  Application au cas de l’espèce

61.  La Cour note d’emblée que dans la présente espèce le débiteur était une société commerciale de droit privé et que les autorités publiques n’étaient pas directement tenues à l’exécution des jugements en cause. Elle recherchera dès lors si les actions ou inactions des autorités publiques ont eu pour effet d’empêcher ou de retarder l’exécution desdits jugements au point d’emporter une violation de l’article 6 § 1.

62.  La Cour considère qu’il y a lieu de distinguer en l’espèce l’exécution des jugements postérieurs au plan de redressement prononcés à l’issue des procédures individuelles engagées par les requérants (paragraphe 12 ci‑dessus) et celle des titres exécutoires délivrés en vertu du jugement du 8 juillet 1999 dans le cadre de la procédure de redressement judiciaire (paragraphe 8 ci-dessus).

63.  S’agissant du premier groupe de jugements, la Cour relève que les procédures d’exécution engagées par les requérants ont été suspendues en janvier 2002 en application de l’article 157 alinéa 5 du code de procédure fiscale au profit d’une procédure publique d’exécution. En conséquence, les intéressés ne pouvaient plus entreprendre de démarche en vue de l’exécution forcée de leurs jugements et étaient tributaires de l’action de l’Agence des créances publiques pour obtenir un règlement de leurs propres créances (voir paragraphes 36 et 38 ci-dessus).

64.  Il est vrai qu’après l’abrogation de la disposition en question en avril 2002, les requérants avaient en théorie la possibilité de recommencer la procédure d’exécution. Toutefois, l’Agence des créances publiques avait imposé des saisies conservatoires sur la plupart des biens immobiliers et de nombreux biens mobiliers de la société qui rendaient impossible l’exécution sur ces biens. Compte tenu de l’ampleur des saisies ainsi imposées, et même si certains requérants sont néanmoins parvenus à obtenir un règlement, la Cour reconnaît qu’il était très difficile en pratique pour les intéressés de trouver des biens sur lesquels exécuter. Elle relève que cette situation a perduré jusqu’à la réouverture de la procédure de liquidation judiciaire en mai 2006.

65.  La Cour peut admettre que, dans le cadre de la marge d’appréciation des Etats, les autorités fiscales puissent se voir accorder certains privilèges dans le but d’assurer le recouvrement des créances publiques. Toutefois, force est de constater que dans le cas de l’espèce, même si l’intervention des autorités poursuivait à l’origine un tel objectif, il est difficile de considérer que les agissement des autorités sont restés proportionnés à ce but. La Cour relève en effet que, malgré les saisies conservatoires imposées, aucune mesure d’exécution à l’encontre de la société Plama n’a été engagée par l’Agence des créances publiques. La Commission de protection de la concurrence a d’ailleurs constaté dans sa décision du 10 février 2005 qu’en s’abstenant de prendre des mesures d’exécution pendant cinq ans environ, l’Agence des créances publiques n’avait pas fait preuve de la diligence normalement attendue d’un créancier et a estimé que cette situation était constitutive d’une subvention indirecte de l’Etat à la société Plama.

66.  Au vu de ces observations, la Cour considère que l’intervention de l’Agence des créances de l’Etat dans le cours des procédures engagées par les requérants et sa passivité subséquente, alors que les procédures des intéressés demeuraient bloquées, a rendu quasiment impossible l’exécution des jugements des requérants pendant plus de quatre ans, sans que cette situation apparaisse justifiée par une quelconque considération légitime.

67.  S’agissant du deuxième groupe de titres exécutoires, ceux délivrés sur la base du jugement du 8 juillet 1999, la Cour relève que les procédures d’exécution engagées par les requérants ont, dans un premier temps, été suspendues en raison des recours introduits par la société Plama. Si les autorités ne peuvent être tenues pour responsables de l’utilisation, par la société débitrice, des voies de droit existantes, la Cour note que l’examen de ces recours a nécessité de deux à trois ans, délai qui paraît de prime abord excessif. En effet, ces recours portaient sur la simple décision de délivrer des titres exécutoires aux requérants sur la base du jugement qui avait approuvé le plan de redressement et ne semblaient pas présenter une complexité particulière. Par ailleurs, une telle durée ne saurait être considérée comme raisonnable compte tenu de la nature salariale des créances des requérants et des retards déjà accusés dans l’exécution.

68.  La Cour relève qu’ensuite, lorsque la poursuite des procédures d’exécution est devenue possible, les requérants se sont retrouvés face aux difficultés décrites ci-dessus en ce qui concerne le premier groupe de jugements (paragraphes 63-66).

69.  Au vu de ce qui précède, la Cour considère que les requérants ont subi une restriction injustifiée et disproportionnée de leur droit de voir exécuter les jugements rendus en leurs faveur, qui a porté atteinte à la substance même de leur droit à un tribunal. Partant, il y a eu violation de l’article 6 § 1.

II.  SUR LA VIOLATION ALLÉGUÉE DE L’ARTICLE 1 DU PROTOCOLE No 1 ET DE L’ARTICLE 13 DE LA CONVENTION

70.  Les requérants considèrent que les obstacles rencontrés et les retards accusés dans l’exécution de leurs créances sont également constitutifs d’une atteinte à leur droit au respect des biens, en méconnaissance de l’article 1 du Protocole no 1, seul et combiné avec l’article 13 de la Convention. Ces dispositions se lisent comme suit :

Article 1 du Protocole no 1

« Toute personne physique ou morale a droit au respect de ses biens. Nul ne peut être privé de sa propriété que pour cause d’utilité publique et dans les conditions prévues par la loi et les principes généraux du droit international.

Les dispositions précédentes ne portent pas atteinte au droit que possèdent les Etats de mettre en vigueur les lois qu’ils jugent nécessaires pour réglementer l’usage des biens conformément à l’intérêt général ou pour assurer le paiement des impôts ou d’autres contributions ou des amendes. »

Article 13

« Toute personne dont les droits et libertés reconnus dans la (…) Convention ont été violés, a droit à l’octroi d’un recours effectif devant une instance nationale, alors même que la violation aurait été commise par des personnes agissant dans l’exercice de leurs fonctions officielles. »

A.  Arguments des parties

1.  Les requérants

71.  Selon les requérants, les montants qui leur ont été alloués par les juridictions internes constituent des créances certaines et exigibles et donc des « biens » protégés par l’article 1 du Protocole no 1. Ils soutiennent que l’application des privilèges au profit des créances publiques et le défaut de diligence des autorités ont empêché l’exécution de ces créances et qu’ils sont demeurés dans l’incertitude de pouvoir un jour en obtenir le paiement.

72.  Les requérants considèrent que même s’ils ont finalement reçu certains paiements, leurs créances n’ont été que partiellement satisfaites. Ils exposent en particulier qu’ils n’ont pas perçu les intérêts moratoires dont le montant, compte tenu du temps qui s’était écoulé depuis le prononcé des jugements, avait doublé la valeur des créances au principal. En outre, pour certains d’entre eux, et sans explication compréhensible, une partie seulement des créances a été reconnue – soit celles résultant du plan de redressement, soit celles issues des jugements individuels.

73.  Concernant la justification de cette situation, les requérants estiment que, même en admettant que l’Etat dispose d’une certaine marge d’appréciation pour prendre des mesures afin d’assurer le recouvrement de l’impôt, ils se sont vu imposer une charge qui ne saurait être considérée comme proportionnée à un objectif légitime.

74.  Les requérants rappellent à cet égard que les créances publiques au profit desquelles leurs procédures d’exécution ont été suspendues existaient déjà depuis 1998-1999 et que l’Etat n’avait pris aucune mesure pour leur recouvrement avant que les anciens salariés n’engagent des procédures d’exécution en 2001. Par la suite, l’Agence des créances publiques est restée passive et n’a pas procédé à des exécutions forcées ni demandé la reprise de la procédure de redressement et de liquidation judiciaire comme elle en avait la possibilité.

75.  En effet, malgré son obstination à ne pas exécuter ses créances, l’agence aurait continué à imposer des saisies conservatoires à chaque fois que des créanciers privés trouvaient des biens de la société « Plama » pouvant faire l’objet d’une mesure d’exécution. Les requérants en concluent que les mesures conservatoires imposées par l’agence avaient en réalité pour objectif d’empêcher les autres créanciers de recouvrer leurs créances.

76.  En outre, plus le temps passait, plus les chances d’obtenir une exécution à l’encontre de l’entreprise, qui connaissait des difficultés et n’avait que partiellement maintenu son activité, s’amenuisaient. Les requérants n’ont en fin de compte reçu qu’un paiement partiel.

77.  Les requérants considèrent qu’ils se sont ainsi vu imposer une charge individuelle excessive au sens de la jurisprudence de la Cour. Ils mettent en avant qu’ils n’étaient pas des créanciers commerciaux ayant pris un risque calculé, mais que leurs créances avaient pour origine des salaires, des indemnités de congés payés ou d’autres indemnités résultant de leur contrats de travail et constituaient pour beaucoup la principale source de revenus pour subvenir à leurs besoins.

78.  Ils soulignent également qu’ils ne disposaient pas de voies de recours pour débloquer la situation ou obtenir une compensation. Ils indiquent à cet égard qu’une loi a été adoptée en 2004, créant un fonds de garantie pour les salaires dus par les entreprises en liquidation mais que ses dispositions ne s’appliquent pas aux situations déjà en cours.

2.  Le Gouvernement

79.  Le Gouvernement combat la thèse des requérants et considère que la réglementation applicable et les actes entrepris par les autorités publiques ne constituent pas une atteinte disproportionnée à leur droit au respect des biens. Il souligne que l’ingérence des autorités était limitée dans la mesure où l’exécution par des créanciers privés n’était exclue que sur les seuls biens de la société qui avaient fait l’objet d’une mesure conservatoire de la part de l’Agence des créances publiques et que l’Etat ne pouvait se joindre aux procédures d’exécution privée que s’il avait déclaré ses créances au juge chargé de l’exécution. Les requérants avaient donc la possibilité d’obtenir l’exécution forcée de leurs créances sur d’autres biens de la société, non concernés par les mesures d’exécution prises par les autorités publiques.

80.  Le Gouvernement considère qu’en tout état de cause, le devoir de l’Etat de protéger la propriété privée ne saurait primer face à ses autres devoirs, tel celui d’assurer le recouvrement des créances publiques et le fonctionnement de l’Etat. Il souligne en outre l’importance stratégique de l’entreprise Plama dans l’économie nationale.

B.  Appréciation de la Cour

1.  Sur l’applicabilité de l’article 1 du Protocole no 1

81.  Il n’est pas contesté entre les parties que les jugements rendus en faveur des requérants et condamnant la société Plama à leur verser différentes sommes au titre de salaires ou indemnités, ainsi que le jugement du 8 juillet 1999 adoptant un plan de redressement de ladite société, étaient définitifs et exécutoires et avaient fait naître au profit des requérants des créances certaines et exigibles constitutives de « biens » au sens de l’article 1 du Protocole no 1 (voir, parmi d’autres, Bourdov c. Russie, no 59498/00, § 51, CEDH 2002‑III). A l’instar des parties, la Cour estime que l’article 1 du Protocole no 1 trouve dès lors à s’appliquer.

2.  Sur la règle applicable

82.  La Cour rappelle que l’article 1 du Protocole no 1 contient trois normes distinctes : la première, qui s’exprime dans la première phrase du premier alinéa et revêt un caractère général, énonce le principe du respect de la propriété ; la deuxième, figurant dans la seconde phrase du même alinéa, vise la privation de propriété ; quant à la troisième, contenue dans le second alinéa, elle reconnaît aux Etats le pouvoir de réglementer l’usage des biens conformément à l’intérêt général ou pour assurer le paiement des impôts ou d’autres contributions. Il ne s’agit pas pour autant de règles dépourvues de rapport entre elles. La deuxième et la troisième ont trait à des exemples particuliers d’atteintes au droit de propriété ; dès lors, elles doivent s’interpréter à la lumière du principe consacré par la première (voir, parmi d’autres, Broniowski c. Pologne [GC], no 31443/96, § 134, CEDH 2004‑V ; Gasus Dosier- und Fördertechnik GmbH c. Pays-Bas, 23 février 1995, § 55, série A no 306‑B).

83.  En l’espèce, les requérants se plaignent des obstacles rencontrés et des retards intervenus dans l’exécution des créances dont ils étaient titulaires et de l’exécution seulement partielle qu’ils ont finalement pu obtenir dans le cadre de la liquidation de l’entreprise.

84.  Les actes et omissions dénoncés résultent dès lors, pour partie, de l’exercice par l’administration de prérogatives qui lui ont été conférées dans le cadre du recouvrement de créances fiscales et assimilées et, pour partie, de l’application des règles relatives aux procédures d’exécution forcée et au redressement et à la liquidation judiciaires des entreprises. La Cour considère que dans ces circonstances le grief doit être examiné sur le terrain du droit des Etats, en vertu du second alinéa de l’article 1 du Protocole no 1, de réglementer l’usage des biens dans l’intérêt général ou d’assurer le paiement des impôts ou d’autres contributions ou des amendes.

3.  Sur la nature de la violation alléguée

85.  La Cour rappelle que l’article 1 du Protocole no 1 tend pour l’essentiel à prémunir l’individu contre toute ingérence injustifiée de l’Etat dans l’exercice du droit au respect de ses biens. Combinée avec l’obligation générale imposée par l’article 1 de la Convention aux Etats contractants de garantir à toute personne relevant de leur juridiction les droits et libertés qui y sont consacrés, cette disposition peut également impliquer des obligations positives de prendre les mesures nécessaires pour protéger le droit de propriété, et ce même dans les cas concernant un litige entre personnes de droit privé (Sovtransavto Holding c. Ukraine, no 48553/99, § 96, CEDH 2002-VII ; Fouklev, précité, § 90).

86.  La frontière entre les obligations positives et négatives de l’Etat au titre de l’article 1 du Protocole no 1 ne se prête toutefois pas à une définition précise. Dans les circonstances particulières de l’affaire, la Cour estime inutile de déterminer précisément s’il faut envisager la conduite des autorités publiques sous l’angle des obligations positives de l’Etat ou sur le terrain de l’obligation négative de celui-ci de s’abstenir d’opérer des ingérences injustifiées dans le droit au respect des biens, ou comme une combinaison des deux. Les critères applicables sont en effet comparables : dans tous les cas, l’acte ou l’abstention d’agir de l’Etat doit répondre au principe de légalité, poursuivre un but légitime et ménager un juste équilibre entre les exigences de l’intérêt général et la sauvegarde des droits fondamentaux de l’individu (voir, mutatis mutandis, Broniowski, précité, §§ 144-146). La Cour examinera dès lors la situation des requérants à la lumière de ces principes.

4.  Sur le respect des principes dégagés par la jurisprudence de la Cour

87.  La Cour relève que les requérants ne soutiennent pas que le comportement des autorités publiques en l’espèce n’était pas « prévu par la loi » au sens de l’article 1 du Protocole no 1. Elle admet également que la réglementation pertinente et son application en l’espèce visaient des buts légitimes dans l’intérêt général, à savoir faciliter le recouvrement des créances publiques et assurer une gestion équitable de l’exécution des créances, notamment dans le cas des entreprises en difficulté. La principale question qui se pose en l’espèce est dès lors celle du respect du « juste équilibre ».

88.  La Cour rappelle que pour que cette exigence soit respectée il doit y avoir un rapport raisonnable de proportionnalité entre les moyens employés et le but légitime poursuivi par l’ingérence. En contrôlant le respect de cette exigence, la Cour reconnaît cependant à l’Etat une certaine marge d’appréciation tant pour choisir les modalités de mise en œuvre que pour juger si leurs conséquences se trouvent légitimées, dans l’intérêt général, par le souci d’atteindre l’objectif visé (Gasus Dosier- und Fördertechnik GmbH, précité, §§ 60 et 62 ; Stere et autres c. Roumanie, no 25632/02, §§ 51-52, 23 février 2006 ; Immobiliare Saffi, précité, § 49).

89.  Dans la présente espèce, concernant tout d’abord l’intervention, en janvier 2002, de l’Agence des créances publiques dans les procédures individuelles d’exécution engagées par les requérants, la Cour rappelle qu’à la suite de cette intervention les procédures d’exécution ont été suspendues, les mesures conservatoires imposées sont devenues caduques et les intéressés ne pouvaient plus diligenter d’autres mesures d’exécution sur des biens faisant l’objet de saisies conservatoires de la part de l’agence publique (paragraphes 15, 36 et 38 ci-dessus).

90.  La Cour considère que l’octroi de privilèges semblables à l’administration fiscale en vue du recouvrement des créances publiques ne saurait être en soi considéré comme rompant le « juste équilibre » entre l’intérêt public et les droits individuels, notamment eu égard à la large marge d’appréciation laissée aux Etats en pareille matière (Gasus Dosier‑ und Fördertechnik GmbH, précité, § 60).

91.  Toutefois, compte tenu du risque que comportent de tels privilèges d’imposer aux autres créanciers une charge excessive quant à la possibilité de faire exécuter leurs créances, la Cour estime qu’ils devraient être entourés de certaines garanties de procédure pour veiller à ce que leur mise en œuvre et leurs incidences pour les autres créanciers ne soient ni arbitraires ni imprévisibles (voir, mutatis mutandis, Immobiliare Saffi, précité, § 54 ; F.L. c. Italie, no 25639/94, § 30, 20 décembre 2001).

92.  Dans la présente espèce, la Cour a constaté ci-dessus que, du fait des saisies imposées sur de nombreux biens de la société et de l’absence de mesures d’exécution par l’Agence des créances publiques, l’exécution des jugements des requérants a été empêchée pendant une période de près de quatre ans (paragraphes 64-66 du présent arrêt). Quant au deuxième groupe de créances, celles découlant du plan de redressement, leur exécution a d’abord été retardée par les délais excessifs d’examen des recours introduits par la société avant d’être bloquée comme celle des autres jugements (paragraphes 67-68 ci-dessus). Pendant cette période, les requérants ont ainsi été maintenus dans l’incertitude de savoir s’ils pourraient un jour recevoir paiement en exécution des jugements rendus en leur faveur.

93.  La Cour relève également que les requérants n’ont pu recevoir une exécution complète de leurs créances en raison de l’application des règles de priorité des créances dans le cadre de la liquidation judiciaire, qui accorde un rang privilégié aux créances salariales mais non aux intérêts moratoires dus sur de telles créances (paragraphe 45 ci-dessus).

94.  Certes, l’Etat ne saurait en principe être tenu responsable d’un défaut de paiement dû à l’insolvabilité d’un créancier privé (Sanglier, précité, § 39). La Cour a également admis que dans certains cas, lorsque le débiteur ne dispose pas de fonds suffisants, l’exercice par l’Etat de ses prérogatives en matière fiscale peut impliquer que les autres créanciers voient réduire la possibilité d’obtenir un paiement intégral de leurs créances (Gasus Dosier‑ und Fördertechnik GmbH, précité, § 69).

95.  La Cour rappelle cependant que, dans le cadre du grief tiré de l’article 6 de la Convention, elle a considéré qu’en l’espèce les obstacles imposés aux procédures d’exécution des requérants et les retards engendrés de ce fait n’étaient pas justifiés par le recouvrement des créances publiques dans la mesure où l’Agence des créances publiques n’avait procédé à aucune mesure d’exécution pendant cette période (paragraphes 65 et 66 ci‑dessus).

96.  Il n’apparaît pas par ailleurs que les requérants aient eu une autre possibilité d’obtenir l’exécution forcée de leur créances, de demander la reprise de la procédure de liquidation ou de parer à l’absence de diligence de l’agence publique. La possibilité de demander la reprise de la procédure de liquidation judiciaire en cas de défaut d’exécution du plan de redressement était en effet ouverte seulement à des créanciers détenant plus de 15 % des créances, ce qui n’était pas le cas des requérants. Par ailleurs, le fonds national de garantie des salaires créé par la suite n’a pas pu trouver application dans leur cas.

97.  Dans ces circonstances, la Cour considère que les retards intervenus dans l’exécution et l’impossibilité pour les requérants d’obtenir le paiement de la totalité de leurs créances n’étaient pas principalement dus à l’insolvabilité de la société débitrice, mais étaient la conséquence de l’intervention des autorités publiques dans les procédures d’exécution engagées par les intéressés, de la passivité subséquente de celles-ci et de la durée excessive de certaines procédures (voir, a contrario, F.L. c. Italie, précité, § 34).

98.  Or, la Cour relève que les créances des requérants consistaient en des salaires et indemnités découlant de leurs contrats de travail et revêtaient dès lors une importance particulière pour les intéressés. En outre, on ne saurait considérer les requérants comme des créanciers commerciaux ayant pris un risque conscient en contractant avec la société et devant par conséquent supporter les conséquences de l’existence de dettes fiscales dans le patrimoine de celle-ci (Gasus Dosier- und Fördertechnik GmbH, précité, § 70).

99.  Au vu de ces observations, la Cour estime que le juste équilibre qui doit être ménagé entre la sauvegarde du droit des individus au respect de leurs biens et les exigences de l’intérêt général n’a pas été préservé dans le cas de l’espèce. Elle conclut par conséquent à la violation de l’article 1 du Protocole no 1.

5.  Sur le grief tiré de l’article 13

100.  La Cour estime que les conclusions auxquelles elle est parvenue au sujet de la violation alléguée de l’article 1 du Protocole no 1 pris isolément la dispensent de l’obligation de se placer de surcroît sur le terrain de l’article 13 de la Convention.

IV.  SUR L’APPLICATION DE L’ARTICLE 41 DE LA CONVENTION

101.  Aux termes de l’article 41 de la Convention,

« Si la Cour déclare qu’il y a eu violation de la Convention ou de ses Protocoles, et si le droit interne de la Haute Partie contractante ne permet d’effacer qu’imparfaitement les conséquences de cette violation, la Cour accorde à la partie lésée, s’il y a lieu, une satisfaction équitable. »

A.  Dommage

1.  Préjudice matériel

102.  Au titre de préjudice matériel, les requérants réclament le paiement de leurs créances telles qu’elles ont été reconnues par les titres exécutoires délivrés, augmentées des intérêts moratoires dus jusqu’au 20 janvier 2008 et déduction faite des sommes déjà versées ou qui devaient être versées en avril 2008 dans le cadre de la liquidation de la société Plama.

103.  Ils soulignent que, pour la plupart d’entre eux, seules les créances au principal ont été payées, à l’exclusion des intérêts moratoires sur ces montants. Or, compte tenu du délai écoulé et de l’inflation, le montant de ces intérêts était élevé. Les requérants produisent une opinion d’expert selon laquelle entre 2000 et 2007 le taux d’inflation était de l’ordre de 70 %, le salaire moyen a augmenté de 86 % et les prix de l’immobilier local ont triplé. Ils tiennent les autorités pour responsables de cette situation dans la mesure où l’entreprise disposait initialement de biens suffisants pour couvrir ses dettes et où le temps écoulé du fait de l’intervention des autorités a contribué à diminuer le patrimoine de celle-ci.

104.  Le Gouvernement n’a pas présenté de commentaires.

105.  La Cour relève d’emblée que les requérants ont obtenu des règlements partiels de leurs créances, soit à la suite de mesures d’exécution individuelles, soit dans le cadre de la liquidation de l’entreprise. Elle note toutefois que même si la plupart d’entre eux ont reçu un montant correspondant à leurs créances au principal, ils n’ont pas pu obtenir le règlement total de leurs créances, incluant les intérêts moratoires dus en raison du retard de paiement.

106.  Il est certes difficile pour la Cour de spéculer sur les capacités de l’entreprise débitrice d’honorer ses dettes et sur la probabilité pour les requérants d’obtenir un paiement de la totalité de leurs créances si les actions et inactions des autorités au sujet desquelles elle a ci-dessus constaté une violation de l’article 6 § 1 et de l’article 1 du Protocole no 1 n’avaient pas eu lieu, et donc d’estimer le montant exact du préjudice subi par les intéressés.

107.  Toutefois, dans les circonstances de l’espèce, la Cour estime raisonnable la position des requérants qui considèrent que ce préjudice correspond à la différence entre les montants effectivement versés et la totalité de leurs créances, incluant les intérêts moratoires dus conformément au droit interne. Elle relève au demeurant que le Gouvernement n’a contesté ni l’approche utilisée ni les montants revendiqués par les requérants respectifs.

108.  En conséquence, la Cour accorde aux intéressés l’intégralité des montants réclamés au titre de préjudice matériel.

109.  Le tableau au paragraphe 123 ci-dessous reproduit les demandes des requérants à ce titre et les montants accordés par la Cour. Les détails des demandes des requérants, à savoir le montant de leurs créances après déduction des paiements individuels éventuellement intervenus, les intérêts dus sur ces montants, ainsi que les montants reconnus dans le cadre de la liquidation de l’entreprise et devant être versés en avril 2008, figurent dans le tableau en annexe du présent arrêt.

2.  Préjudice moral

110.  Les requérants demandent également réparation du préjudice moral qu’ils ont subi en raison de la situation prolongée d’incertitude dans laquelle ils ont été placés du fait du défaut de paiement de leurs créances salariales, des difficultés de subvenir aux besoins de leurs familles et des sentiments d’angoisse et d’humiliation éprouvés. Ils soulignent également que le défaut de paiement par l’entreprise des cotisations au titre de l’assurance maladie et retraite leur a également causé un préjudice, pour lequel ils prétendent un dédommagement moral en raison des difficultés de chiffrage de l’aspect matériel. En conclusion, les requérants demandent un dédommagement pour préjudice moral à hauteur de 5 000 EUR chacun.

111.  Le Gouvernement n’a pas soumis d’observations.

112.  La Cour estime que les requérants ont subi un préjudice moral du fait de la frustration provoquée par l’impossibilité de voir exécuter les jugements rendus en leur faveur et que ce préjudice n’est pas suffisamment compensé par un constat de violation. Concernant l’évaluation de ce préjudice, la Cour prend en considération la nature des violations constatées, l’enjeu pour les requérants et sa jurisprudence dans des affaires similaires. Elle considère en revanche que le nombre des requérants ne doit pas être pris en compte et entraîner une réduction du montant à allouer dans la mesure où en l’espèce les intéressés n’étaient pas, sauf dans le cadre de la procédure de redressement et liquidation judiciaire, parties à une procédure commune, mais avaient mené des procédures judiciaires et d’exécution distinctes (voir, a contrario et mutatis mutandis, Arvanitaki-Roboti et autres c. Grèce [GC], no 27278/03, § 29, 15 février 2008). Se fondant sur les considérations précédentes et statuant en équité, la Cour alloue 2 300 EUR à chacun des requérants au titre de préjudice moral.

B.  Frais et dépens

113.  Les requérants sollicitent le remboursement des frais et dépens engagés pour la défense de leurs droits.

114.  Ils réclament tout d’abord les honoraires de leur avocat, Me Tsenkoulov, encourus dans le cadre des procédures internes. Ils produisent les conventions d’honoraires acceptées par chacun des requérants, pour un montant total de 18 200 BGN (environ 9 300 EUR) ainsi qu’un décompte du travail effectué. Ils demandent que les montants accordés soient versés directement à leur avocat.

115.  Pour la procédure devant la Cour, les requérants demandent 14 000 EUR au titre d’honoraires, pour leurs deux avocats et produisent un décompte du travail effectué, à hauteur de 146 heures pour Mme Margaritova-Vouchkova et 186 heures pour MeTsenkoulov. Ils demandent que les montants accordés soient versés directement à leurs avocats.

116.  Les requérants sollicitent également, justificatifs à l’appui, le remboursement des frais postaux et de traduction, ainsi que des honoraires d’expert exposés pour la préparation de leur demande de satisfaction équitable pour un montant total de 1 750 BGN, soit 42 BGN par requérant (environ 21 EUR).

117.  Certains requérants demandent enfin le remboursement de frais additionnels de courrier, de traduction ou des taxes pour des certifications notariales. Ils produisent des justificatifs pour une partie des frais ainsi réclamés.

118.  Le Gouvernement n’a pas soumis de commentaires.

119.  La Cour rappelle que selon la jurisprudence un requérant ne peut obtenir le remboursement de ses frais et dépens que dans la mesure où se trouvent établis leur réalité, leur nécessité et le caractère raisonnable de leur taux.

120.  En l’espèce, concernant tout d’abord les honoraires d’avocat pour lesquels les requérants se sont engagés dans le cadre des procédures internes, la Cour estime qu’une partie des frais ainsi réclamés doivent être considérés comme normalement encourus dans le cadre d’une procédure d’exécution et n’ont pas été engendrés par les obstacles et retards imputables à l’Etat pour lesquels elle a ci-dessus constaté une violation. Au vu des éléments en sa possession, la Cour estime raisonnable d’allouer un montant global de 3 000 EUR à ce titre, à verser sur le compte désigné par l’avocat des requérants dans les procédures internes.

121.  Pour ce qui est des honoraires d’avocat encourus dans le cadre de la présente procédure, eu égard à la complexité de l’affaire et aux éléments en sa possession, la Cour estime raisonnable un montant global de 8 000 EUR. Il convient de déduire de cette somme 1 700 EUR qui ont été versés par le Conseil de l’Europe au titre de l’assistance judiciaire. La Cour accorde dès lors 6 300 EUR à ce titre, à verser sur le compte désigné par les deux avocats des requérants.

122.  S’agissant des frais dont le remboursement est demandé, la Cour considère raisonnables et justifiés les frais revendiqués pour l’ensemble des requérants à hauteur de 21 EUR par personne et leur accorde ce montant. Pour ce qui est des frais additionnels réclamés par certains requérants, la Cour accorde leur remboursement dans la mesure où les intéressés ont fourni des justificatifs. Les montants exacts sont reproduits dans le tableau au paragraphe 123 ci-dessous.

C.  Tableau récapitulatif des demandes et des montants accordés aux requérants au titre de dommage matériel et de certains frais

123.  Les demandes des requérants au titre de préjudice matériel et des frais engagés dans la présente procédure, ainsi que les montants accordés par la Cour sont indiqués dans le tableau ci-dessous.

D.  Intérêts moratoires

124.  La Cour juge approprié de calquer le taux des intérêts moratoires sur le taux d’intérêt de la facilité de prêt marginal de la Banque centrale européenne majoré de trois points de pourcentage.

PAR CES MOTIFS, LA COUR, À L’UNANIMITÉ,

1.  Dit qu’il y a eu violation de l’article 6 § 1 de la Convention ;

2.  Dit qu’il y a eu violation de l’article 1 du Protocole no 1 ;

3.  Dit qu’il n’y a pas lieu d’examiner séparément le grief tiré de l’article 13 de la Convention ;

4.  Dit

a)  que l’Etat défendeur doit verser aux requérants, dans les trois mois à compter du jour où l’arrêt sera devenu définitif conformément à l’article 44 § 2 de la Convention, les sommes suivantes, à convertir en levs bulgares selon le taux applicable à la date du règlement, plus tout montant pouvant être dû à titre d’impôt par les requérants respectifs :

i.  pour préjudice matériel et pour les frais engagés dans la procédure devant la Cour :

Belio Stefanov BELEV – 7 296 EUR (sept mille deux cent quatre-vingt-seize euros) pour préjudice matériel et 21 EUR (vingt et un euros) pour frais ;

Detelin Ivanov DANCHEV – 11 591 EUR (onze mille cinq cent quatre-vingt-onze euros) pour préjudice matériel et 21 EUR (vingt et un euros) pour frais ;

Nadia Borislavova DANCHEVA – 9 881 (neuf mille huit cent quatre-vingt-un euros) pour préjudice matériel et 21 EUR (vingt et un euros) pour frais ;

Lubka Raikova KOSTOVA – 8 205 EUR (huit mille deux cent cinq euros) pour préjudice matériel et 50 EUR (cinquante euros) pour frais ;

Zdravka Dimitrova NIKOLOVA – 5 987 EUR (cinq mille neuf cent quatre-vingt-sept euros) pour préjudice matériel et 28 EUR (vingt huit euros) pour frais ;

Tzonko Petrov SIMEONOV – 7 074 EUR (sept mille soixante-quatorze euros) pour préjudice matériel et 21 EUR (vingt et un euros) pour frais ;

Stelyanka Hristova PETKOVA – 6 964 EUR (six mille neuf cent soixante-quatre euros) pour préjudice matériel et 21 EUR (vingt et un euros) pour frais ;

Ognyan Viktorov PETKOV – 10 522 EUR (dix mille cinq cent vingt-deux euros) pour préjudice matériel et 21 EUR (vingt et un euros) pour frais ;

Petko Vladimirov PENKOV – 12 468 EUR (douze mille quatre cent soixante-huit euros) pour préjudice matériel et 21 EUR (vingt et un euros) pour frais ;

Stefan Bojkov MARINOV – 11 206 EUR (onze mille deux cent six euros) pour préjudice matériel et 21 EUR (vingt et un euros) pour frais ;

Mariana Vitliemova IVANOVA – 9 091 EUR (neuf mille quatre-vingt-onze euros) pour préjudice matériel et 21 EUR (vingt et un euros) pour frais ;

Pepa Georgieva GERASIMOVA – 5 430 EUR (cinq mille quatre cent trente euros) pour préjudice matériel et 21 EUR (vingt et un euros) pour frais ;

Iskra Velichkova YANKOVA – 5 503 EUR (cinq mille cinq cent trois euros) pour préjudice matériel et 21 EUR (vingt et un euros) pour frais ;

Todor Marinov MACHEV – 2 205 EUR (deux mille deux cents cinq euros) pour préjudice matériel et 21 EUR (vingt et un euros) pour frais ;

Emil Georgiev PAVLOV – 2 300 EUR (deux mille trois cents euros) pour préjudice matériel et 21 EUR (vingt et un euros) pour frais ;

Mihail Vasilev NEIKOV – 729 EUR (sept cent vingt-neuf euros) pour préjudice matériel et 21 EUR (vingt et un euros) pour frais ;

Vasil Mikov NEIKOV – 7 939 EUR (sept mille neuf cent trente-neuf euros) pour préjudice matériel et 21 EUR (vingt et un euros) pour frais ;

Stanislav Nistorov TZEKOV – 7 603 EUR (sept mille six cent trois euros) pour préjudice matériel et 21 EUR (vingt et un euros) pour frais ;

Stefan Velikov TODOROV – 3 232 EUR (trois mille deux cent trente-deux euros) pour préjudice matériel et 23 EUR (vingt-trois euros) pour frais ;

Iliana Borisova IVANOVA – 3 552 EUR (trois mille cinq cent cinquante-deux euros) pour préjudice matériel et 21 EUR (vingt et un euros) pour frais ;

Ludmil Jivkov PARVANOV – 9 998 EUR (neuf mille neuf cent quatre-vingt-dix-huit euros) pour préjudice matériel et 21 EUR (vingt et un euros) pour frais ;

Rumen Georgiev HRISTOV – 5 544 EUR (cinq mille cinq cent quarante-quatre euros) pour préjudice matériel et 21 EUR (vingt et un euros) pour frais ;

Anka Angelova JELYAZKOVA – 3 690 EUR (trois mille six cent quatre-vingt-dix euros) pour préjudice matériel et 21 EUR (vingt et un euros) pour frais ;

Veselin Petrov IVANOV – 16 611 EUR (seize mille six cent onze euros) pour préjudice matériel et 21 EUR (vingt et un euros) pour frais ;

Svetla Todorova KRASTEVA – 10 024 EUR (dix mille vingt-quatre euros) pour préjudice matériel et 21 EUR (vingt et un euros) pour frais ;

Maria Lubenova TZEKOVA – 6 509 EUR (six mille cinq cent neuf euros) pour préjudice matériel et 50 EUR (cinquante euros) pour frais ;

Tzenko Hristov ANTONOV – 7 585 EUR (sept mille cinq cent quatre-vingt-cinq euros) pour préjudice matériel et 21 EUR (vingt et un euros) pour frais ;

Luben Karolinov SPASOV – 2 263 EUR (deux mille deux cent soixante-trois euros) pour préjudice matériel et 21 EUR (vingt et un euros) pour frais ;

Ognyan Vachev VACHEV – 2 990 EUR (deux mille neuf cent quatre-vingt dix euros) pour préjudice matériel et 21 EUR (vingt et un euros) pour frais ;

Biserka Georgieva ANGELOVA – 3 531 EUR (trois mille cinq cent trente et un euros) pour préjudice matériel et 21 EUR (vingt et un euros) pour frais ;

Tzvetanka Georgieva RAKOVA – 9 966 EUR (neuf mille neuf cent soixante-six euros) pour préjudice matériel et 21 EUR (vingt et un euros) pour frais ;

Nevyanka Asparuhova KRASTEVA – 8 787 EUR (huit mille sept cent quatre-vingt-sept euros) pour préjudice matériel et 21 EUR (vingt et un euros) pour frais ;

Nadka Ivanova SIMEONOVA – 10 584 EUR (dix mille cinq cent quatre-vingt-quatre euros) pour préjudice matériel et 21 EUR (vingt et un euros) pour frais ;

Kiril Petkov ARABADJIEV – 7 965 EUR (sept mille neuf cent soixante-cinq euros) pour préjudice matériel et 21 EUR (vingt et un euros) pour frais ;

Vasil Ivanov HRISTOV – 4 067 EUR (quatre mille soixante-sept euros) pour préjudice matériel et 21 EUR (vingt et un euros) pour frais ;

Blajo Asenov BLAJEV – 4 657 EUR (quatre mille six cent cinquante-sept euros) pour préjudice matériel et 21 EUR (vingt et un euros) pour frais ;

Anelia Vasileva DIMITROVA – 2 223 EUR (deux mille deux cent vingt-trois euros) pour préjudice matériel et 30 EUR (trente euros) pour frais ;

Konstantin Nikolov MARKOV – 18 800 EUR (dix-huit mille huit cents euros) pour préjudice matériel et 21 EUR (vingt et un euros) pour frais ;

Nikola Dimitrov ATANASOV – 1 529 EUR (mille cinq cent vingt-neuf euros) pour préjudice matériel et 21 EUR (vingt et un euros) pour frais ;

Milcho Petrov PETKOV – 7 783 EUR (sept mille sept cent quatre-vingt-trois euros) pour préjudice matériel et 21 EUR (vingt et un euros) pour frais ;

Veska Ivanova NEMSKA – 3 054 EUR (trois mille cinquante-quatre euros) pour préjudice matériel et 21 EUR (vingt et un euros) pour frais ;

Rositza Georgieva PETROVSKA – 445 EUR (quatre cent quarante-cinq euros) pour préjudice matériel et 21 EUR (vingt et un euros) pour frais ;

ii.  2 300 EUR (deux mille trois cents euros) à chacun des 42 requérants, soit un total de 96 600 EUR (quatre-vingt-seize mille six cents euros), au titre de préjudice moral ;

iii.  3 000 EUR (trois mille euros) pour les frais et dépens engagés dans les procédures internes, à verser sur le compte bancaire désigné par leur avocat Me Tsenkoulov ;

iv.  6 300 EUR (six mille trois cents euros) pour les frais et dépens engagés pour la procédure devant la Cour, à verser sur le compte bancaire désigné par les deux avocats des requérants ;

b)  qu’à compter de l’expiration dudit délai et jusqu’au versement, ces montants seront à majorer d’un intérêt simple à un taux égal à celui de la facilité de prêt marginal de la Banque centrale européenne applicable pendant cette période, augmenté de trois points de pourcentage ;

5.  Rejette la demande de satisfaction équitable pour le surplus.

Fait en français, puis communiqué par écrit le 2 avril 2009, en application de l’article 77 §§ 2 et 3 du règlement.

Claudia Westerdiek                                                             Rait Maruste
Greffière                                                                        Président

ANNEXE