Архив

Статии по ключова дума: ‘справедлив процес’

На вниманието на административните съдилища

12 декември, 2018 Няма коментари

Формален достъп до съд доведе до ново осъдително решение срещу България

На 6 декември 2018 г. Европейският съд за правата на човека постанови решението си по делото Delin v. Bulgaria (Application no. 62377/16), в което установи нарушение на правото на справедлив процес, тъй като административните съдилища са осъществили формален контрол за законност на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение с жалбоподателя и са отказали да  изследват въпроса дали са съществували фактически основания за отнемане на разрешението му за достъп до класифицирана информация.

Фактите

От 1998 г. и до 2013 г. жалбоподателят заема различни длъжности в териториалното поделение на Държавна агенция „Национална сигурност“/ДАНС/в Благоевград. Поради особения характер  на професията на него периодично  му е издавано разрешение за достъп до класифицирана информация с ниво на достъп „строго секретно“. На 20.11.2013 г. на жалбоподателя е връчен документ за отнемане на разрешение за достъп до класифицирана информация, макар че срокът на предходното издадено разрешение от три години, не е изтекъл.  В него липсват каквито и да било мотиви, а са посочени само правните основания от Закона за защита на класифицираната информация /ЗЗКИ/, тъй като чл. 59, ал. 3 от същия закон освобождава административния орган от това негово задължение.

На 25 ноември 2013 г. жалбоподателят обжалва акта за отнемане на разрешението за достъп до класифицирана информация пред председателя на Държавната комисия по сигурността на информацията /ДКСИ/. На 10 януари 2014 г. той получава писмо относно решение на ДКСИ, в което е уведомен, че на свое заседание комисията е потвърдила решението за отнемане на   достъпа до класифицирана информация. На 6 март 2014 г. ДАНС изготвя предизвестие за прекратяване на служебното правоотношение с жалбоподателя. Издадена е заповед от същата дата, в която като правно основание е посочена  обективната невъзможност той да изпълнява служебните си задължения, тъй като му е отнето разрешението за достъп до класифицирана информация.

Жалбоподателят обжалва  заповедта за прекратяване на служебното му правоотношение пред Административния съд в Благоевград. В жалбата си  той посочва, че обжалваната заповед се основава на друг административен акт – отнемането на разрешение за достъп, който е нищожен, защото е издаден при съществено нарушение на административнопроизводствените правила – нарушаване на конституционно прогласеното право на защита (чл. 56 от Конституцията и чл. 39 от Административно-процесуалния кодекс). Жалбоподателят изтъква, че от него въобще не са били искани обяснения и той не е информиран въз основа на какви безспорно установени факти и обстоятелства и за какви негови деяния е било прието, че следва да му бъде отнето разрешението за достъп до класифицирана информация. С решение  от 19.03.2015 г. жалбата е оставена без уважение. Съдът в Благоевград отхвърля възражението, че документът за отнемането на достъп до класифицирана информация е нищожен, тъй като в настоящото производство съдът не можел да преразглежда решението на ДКСИ, защото то е влязло в сила. Съдът  приема, че обжалваната заповед „е издадена в писмена форма и има изискуемото съдържание по чл. 125, ал. 2 от ППЗДАНС, както и съдържанието по чл. 59, ал. 2 АПК. Съдържа както фактически, така и правни основания за нейното издаване“. На 11.07. 2016 г. Върховният административен съд постановява решение, с което оставя в сила решението на Административния съд-Благоевград. Касационната инстанция приема, че процедурата по постановяване на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение е спазена и административният акт е издаден съобразно нормите на действащото законодателство.

Оплакванията

Жалбоподателят твърди, че е бил лишен от правото да оспори решението за отнемане на разрешението за достъп до  класифицирана информация. В резултат на този отказ той е бил уволнен от ДАНС поради обективна невъзможност да изпълнява своите функции на разузнавач. Националният съд е осъществил формален контрол върху  заповедта за прекратяване на служебното му правоотношение без да изследва наличието на фактическите предпоставки за отнемането на разрешението за достъп до класифицирана информация и така да провери валидността и основателността на този документ.

Освен по чл. 6§1 жалбоподателят повдига оплакване и по чл. 8, като твърди, че правото му на личен живот   е било нарушено в три  аспекта. На първо място, с отнемането на разрешението за достъп, което довежда до прекратяване на служебното му правоотношение, на жалбоподателя е отнета възможността да упражнява професия, която той обича и я е упражнявал в продължение на повече от 18 години, като в този период е бил многократно награждаван. Така е преграден пътят му за кариерно израстване

На второ място, по силата на самия закон – чл. 59, ал. 6 ЗЗКИ, в следващите три години жалбоподателят е лишен от правото да заема каквато и да било  длъжност или позиция, свързана с класифицирана информация – т.е. в целия държавен сектор и в каквато и да било администрация. Това е още една неблагоприятна последица, ограничаваща правото на личен живот на жалбоподателя, изразяващо се в невъзможността му да упражнява професия или длъжност по свой избор.

На трето място, този акт на отнемането на сертификата се отразява върху неговата репутация в един неголям град, в който хората се познават и новините бързо се научават. Поставено е под съмнение доброто му име. Актът има последици и върху неговото здравословно състояние.

Преценката на Съда

Съдът припомня своята практика по подобни дела, когато отнемането на разрешението за достъп до класифицирана информация автоматично рефлектира върху прекратяване на служебните правоотношения на съответното лице. Той е постановявал, че когато съдилищата са приемали като решаващ факта на отнемането на разрешението без да изследват основанията за това, е налице непропорционалност на намесата в правото на жалбоподателя на достъп до съд(Tinnelly & Sons Ltd and Others and McElduff and Others v. the United Kingdom, 10 July 1998, § 76, Reports of Judgments and Decisions 1998‑IV, Devenney v. the United Kingdom, no. 24265/94, § 26, 19 March 2002, Myriana Petrova v. Bulgaria, no. 57148/08, §§ 40‑41, July 2016, and Aleksandar Sabev v. Bulgaria, no. 43503/08, §§ 55‑58, 19 July 2018). Съдът подчертава, че не намира основание да се отклонява от своята практика  и в настоящия случай.

По-специално, съдебното производство, протекло на национално ниво, не е допускало да бъде преразгледан нито един от фактите, поради които е било отнето разрешението за достъп до клесифицирана информация. Макар и решенията на съдилищата да са били в съответствие с приложимото вътрешно право, липсата на всякаква форма на съдебен контрол върху решенията, с които се отнема достъпа до такава информация, не е оправдана и Правителството не е дало никакво разумно обяснение за това.  Съдът констатира, че скоро след постановяване решението на ВАС Законът за защита на класифицираната информация /ЗЗКИ/ е бил изменен през септември 2016 г. и тези  промени до голяма степен се дължат на постановеното решение Miryana Petrоva v. Bulgaria. Но тази промяна действа ex nunc и жалбоподателят не е могъл да се възползва от нея.

Съдът установява нарушение на чл. 6§1 от Конвенцията.

Съдът намира, че оплакванията по чл. 8 и чл. 13 във вр. с чл. 8 са допустими, но доколкото е разгледал жалбата в светлината на чл. 6§1, не се налага отделно да се спира на тях.

Той отбелязва, че най подходящата обезвреда за жалбоподателя в такива случаи, когато е установено нарушение на чл. 6§1 поради лишаването от достъпа до съд, е производството да започне отново, като се съблюдават всички правила и изисквания  за справедлив процес (Yanakiev v. Bulgaria, no. 40476/98, § 90, 10 August 2006, Fazliyski, § 76, and Miryana Petrova, § 50, цитирано по-горе). Тази част от мотивите е най-съществената. Тя е основанието да се депозира молба за отмяна пред 5-членен състав на Върховния административен съд веднага, след като решението на Европейския съд влезе в сила(чл. 239, т. 6 от Административнопроцесуалния кодекс).

Послеслов: дали промените в закона ще преустановят порочната практика решенията за достъп до класифицирана информация да не бъдат подлагани на реален съдебен контрол?

Показателно е, че това е трето решение, довело до осъждането на България във връзка с несъвършенствата на процедурата, уредена в Закона за защита на класифицираната информация (след решенията по делата Myriana Petrova v. Bulgaria и  Aleksandar Sabev v. Bulgaria). Вярно е, че през 2016 г. законът бе изменен и бе предвидена форма за съдебен контрол на решенията за отнемане на достъпа до класифицирана информация. Обаче извън предвидената възможност за съдебен контрол на актовете на Държавната комисия за сигурността на информацията /ДКСИ/ редица други проблемни текстове не бяха променени.

Така например, сред предпоставките за предоставянето на достъп (респективно – отказването на такъв или отнемането му) продължава да фигурира липсата на данни „относно осъществяване на дейност, насочена срещу обществения ред“ (чл. 41, т. 4) – понятие, твърде мъгляво и неопределено, с което за жалост се спекулира. Що се отнася до другото основание, посочено в акта за отнемане на разрешението за достъп до класифицирана информация – чл. 41, т. 3. – „осъществяване на друга дейност против националната сигурност, териториалната цялост или суверенитета на страната или целяща насилствена промяна на конституционно установения ред“, ако подобни обстоятелства са налице, то тогава несъмнено следва да бъде образувано наказателно производство срещу лицето, но  такива в националната статистика няма отразени в последните десетилетия.

Наред с това бяха запазени непроменени текстовете на чл. 59, ал. 3 и  ал. 6:

„(3) Отнемането на издаденото разрешение за достъп до класифицирана    информация    не се мотивира, като се посочва само правното основание.

  (6) Лице, на което е отнето разрешението за достъп до класифицирана информация, няма право да кандидатства за заемане на длъжност или за изпълнение на конкретна задача, свързани с работа с класифицирана информация, за срок три години от отнемането.“

Самата процедура за осъществяване на съдебен контрол е твърде ограничена от разпоредбата на   чл. 68, ал. 3, който гласи  следното:

(3) Жалбата не спира изпълнението и се разглежда по правилата на глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс, като делото се разглежда при закрити врата.

Препращането към глава 12 на АПК означава, че делото ще се разглежда от Върховния административен съд като касационна инстанция. В самия АПК са въведени ограничения в няколко насоки относно протичането на процеса в неговата касационна фаза, което вече поставя под съмнение възможността да се гарантира пълнота на съдебния контрол. В чл. 212, ал. 1, т. 4 от АПК сред задължителните реквизити на жалбата до съда е посочено, че тя трябва да съдържа „ точно и мотивирано посочване на конкретните пороци на решението, които съставляват касационни основания.“ В цитирания чл. 212, но в ал. 2 е записано, че   оспорващият е длъжен да посочи всички доказателства, които иска да бъдат събрани, и да представи писмените доказателства, с които разполага, а от чл. 219 става ясно, че в касационното производство са допустими само писмени доказателства. Така на практика засегнатото лице, освен че не знае от какво точно да се защитава и въз основа на какви доказателства е лишено от достъп до класифицирана информация, е ограничено и в средствата, чрез които може да стори това, тъй като няма да са допустими свидетелските показания. Това поставя под съмнение пълнотата на предвидения съдебен контрол, а оттам и ефективността на правото на защита.

Не са извършени никакви законови промени и в текстовете, регламентиращи обжалването по административен ред пред ДКСИ(чл.65-67). Не е уредена   самата процедура, по която се разглежда преписката, какви документи следва да бъдат предоставени на Комисията и как точно се взема решението; запазен е пожелателният характер на събирането на нови доказателства и изслушването на засегнатото лице; не е конкретизирано какви задължителни реквизити трябва да съдържа решението на този административен орган. Липсва законово изискване тези актове да бъдат мотивирани, което на практика означава, че досегашната практика ще бъде запазена.

Посочените празноти в закона създават основателни притеснения относно възможността за осъществяване на пълен по обхвата си контрол от страна на националните съдилища. За разлика от подобния закон, действащ в Република Чехия, който задължава съответните служби да предоставят на съда цялата преписка, въз основа на която е отнето разрешението за достъп, а практиката на Конституционния съд, както и на чешкия Върховен административен съд е утвърдила изискванията, на които следва да отговарят документите, съдържащи се в преписката (виж Regner c. République tchèque, Requête no 35289/11, 26 novembre 2015, §§28-29. 30, 35-37), в българския закон подобна регламентация липсва.

Ако административните съдилища не приведат своята практика в съответствие със стандартите, утвърдени от Европейския съд, трудно може да се разчита, че фактът на изменението на закона сам по себе си би ни гарантирал, че Европейският съд няма да установява подобни нарушения в бъдеще. Показателно е, че решението на Съда по жалбата на г-н Делин бе постановено в рекордно кратки срокове – за по-малко от три години. Жалбата бе комуникирана на Правителството веднага след регистрацията й, защото бе уважено искането за разглеждането й с приоритет. Този факт сам по себе си е показателен за ангажираността на Съда с въпросите относно обхвата на съдебния контрол в случаите, когато се оспорва решението за отнемане на достъп до класифицирана информация и това трябва да бъде отчитано от националните съдилища.

 

 

 

Правото на справедлив съдебен процес

499_b_art-6Ръководство по член 6 на Европейската конвенция за правата на човека

Наскоро българската правна книжнина в областта на правата на човека бе обогатена с едно  издание, посветено на изключително сложната и многообразна материя, посветена на правото на справедлив процес по чл. 6 от Европейската конвенция за защита правата на човека. Книгата, издадена от авторитетното издателство „Сиби“[1], предоставя на българския читател възможността да се запознае с два аналитични материала, изготвени от отдела на юрисконсулта на Европейския съд по правата на човека. Това стана възможно благодарение на превода, осъществен от Българския хелзинкски комитет след съгласуване със Съвета на Европа. Продължи към пълния текст »

Решението Николова и Вандова от 17 декември

20 декември, 2013 Няма коментари

SAD-zima

Nikolova et Vandova c. Bulgarie (requête no 20688/04) 17decembre 2013

Жалбоподатели са полицейска служителка  и  нейният адвокат. През 2001 г.  срещу г-жа Николова било образувано досъдебно производство и били повдигнати обвинения, че е взела подкуп, за да възпрепятства разследване. Първоинстанционният съд я признал за виновна и я осъдил на 5 г. затвор, но въззивната инстанция отменила присъдата и върнала делото за доразследване. След неколкократно връщане на делото през 2005 г. то е окончателно прекратено.

Междувременно през февруари 2002 г. жалбоподателката е уволнена дисциплинарно. Заповедта на Министъра на вътрешните работи е обжалвана пред Върховния административен съд. Продължи към пълния текст »

Правото на справедлив процес в разумен срок

АНАЛИЗ НА ПРИЧИНИТЕ, ДОВЕЛИ ДО ОСЪЖДАНЕТО НА БЪЛГАРИЯ  ВЪВ ВРЪЗКА С ПРАВОТО НА СПРАВЕДЛИВ ПРОЦЕС В РАЗУМЕН СРОК  В НАКАЗАТЕЛНОТО ПРОИЗВОДСТВО – ЧЛ. 6.1. ОТ ЕВРОПЕЙСКАТА КОНВЕНЦИЯ ЗА ПРАВАТА НА ЧОВЕКА[1]

                                                                                                                                                                                                Светла Маргаритова

/Нередактиран вариант на статията, публикувана в сп. „Адвокатски преглед“ кн.11-12 на 18 юни 2009/

В края на януари 2009 г. Европейският съд по правата на човека публикува своя годишен доклад за постановените решения през предходната година. От 47 държави-членове на Съвета на Европа по брой осъдителни решения, в които е установено поне едно нарушение, България се нарежда на осмо място (с 51 решения), с много близки стойности до Гърция (73) и Италия (71). По половината от тези съдебни актове (25) едно от основанията за констатиране на нарушение е прекомерната продължителност на процедурата – гражданска или наказателна, надхвърляща границата на т.н. „разумен срок”. По честота то е  на второ място след нарушеното право на свобода и сигурност, гарантирано от чл. 5. Макар и да липсва статистика за това, каква част от констатираните  нарушения произтичат от прекомерната продължителност на граждански и каква – от наказателни процедури, прегледът на постановените решения на Европейския съд показва, че преобладават тези, свързани с областта на наказателното правораздаване. Продължи към пълния текст »