За някои минимални права на задържаните лица и тяхното нарушаване от българските власти

На 19 октомври 2017 г. Европейският съд по правата на човека постанови решение по жалбата   Lebois v . Bulgariа (no 67482/14). Независимо, че бе установено само едно нарушение на правото на личен живот на жалбоподателя заради ограниченията на контактите му с външния свят докато е бил с мярка за неотклонение „задържане под стража“, решението идентифицира редица нерешени проблеми както на законодателно, така и на организационно ниво, които не трябва да бъдат пренебрегвани. Обстоятелството, че част от оплакванията бяха обявени за недопустими поради това, че са направени извън 6-месечния срок, не означава, че   Министерството на правосъдието, в чиято структура е ГДИН, може да ги пренебрегва.

Това решение идентифицира и проблеми, които следва да бъдат поставени на вниманието на МВР, тъй като нарушенията на правата на лицата, задържани за 24 часа в РПУ, датират от години и все още не са преодоляни.

Фактите по случая

Жалбоподателят е френски гражданин. През ноември 2013 г. той идва да живее  в България. На 24 януари 2014 г. около обяд  е задържан от полицията в София при опит за кражба на вещи от автомобили и е отведен в  I РПУ. Там е държан в коридора с белезници. Определен му е служебен защитник, който не владее френски език, а много слабо – английски. По негови обяснения, през цялото време, докато се е намирал в полицейското управление, не му е давана нито храна, нито вода, нито му е предоставена възможност да ползва тоалетна и  да се обади по телефона.

Около 20 часа вечерта, след като е отведен за медицинско освидетелстване в болница, е настанен в следствения арест. Отново не получава храна, тъй като е настанен много късно.Той описва лошите материални условия там и липсата на всякаква хигиена, както и липсата на адекватно медицинско обслужване. Едва три дни след настаняването му лекарят, без да влиза в килията, осъществява преглед.  На неопределена дата – на следващия или по-следващия ден, жалбоподателят е изправен пред Софийския районен съд, който му определя мярка за неотклонение „задържане под стража“.

В следствения арест задържаните лица са имали на разположение един мобилен телефон  за един час общо за всички по време на разходката им извън килията. Но те е трябвало да разполагат с фонокарти, а жалбоподателят не е имал пари, за да закупи такава. Едва на 5 февруари той получава възможност благодарение на един от задържаните, който е владеел малко английски език,  да разговаря около 1 минута с френския консул в България, който уведомява негови приятели в България, както и родителите му във Франция. С негова помощ жалбоподателят получава от родителите си пари, дрехи и храна, а така също му е осигурен и адвокат. Според жалбоподателя след 5 февруари той е отправял многократно молби до ръководителя на слевдствения арест да му разреши да се обади на близките си, но получава такова разрешение (в досието се съдържа негова молба едва от 24 февруари със списък на лицата, с които би желал да се свърже) два дни по-късно. Така едва на 26 февруари той успява да разговаря с приятелката си и с един приятел в България, както и с родителите си във Франция. Според вътрешна заповед задържаните лица са имали право да зареждат фонокартите си два пъти в месеца, но служителите в следствения арест много често не са спазвали графика, поради което жалбоподателят в продължение на няколко седмици не е могъл да осъществи контакти по телефона. Във всеки случай в досието му не се съдържа информация за проведени телефонни разговори за три седмици в периода 24 март-14 април 2014 г.

Съгласно правилата, задържаните са имали право на две свиждания от по 20 минути на месец, като датите за свиждания са били определяни според мястото на настаняване на самото лице. Затова при едно от посещенията на приятелката на жаалбоподателя и на негов приятел те са били върнати с обяснението, че същия ден жалбоподателят е преместен в друго крило, за което е определен друг ден за свиждане.

На 17 април 2014 г. жалбоподателят подписва споразумение с прокуратурата, в което се признава за виновен за извършеното от него престъпление и приема да изтърпи определеното му наказание от три месеца лишаване от свобода. На следващия ден той е преместен в Софийския централен затвор, където престоява до 24 април, когато е освободен окончателно.

Приложимото право

Националното законодателство към датата на събитията

Съгласно чл. 63, ал. 7 от НПК, за задържането под стража следва да бъдат уведомени: семейството на обвиняемия, и Министерството на Воншните работи, когато задържаният е чужд гражданин. На практика съдът следва да разпореди за това в акта, с който определя мярката за неотклонение.

Съгласно чл. 36 § 1 (b) от Виенската Конвенцията за консулските отношения при задържането на чужд гражданин приемащата държава е длъжна да: а) информира консулството, ако гражданин на изпращащата държава е арестуван или задържан; б) изпраща незабавно всяко съобщение, адресирано до консула от задържаното лице; и в) информира незабавно задържания за тези права.

Съгласно чл. 74, ал. 2 т. 6 от Закона за МВР от 2014 г. в заповедта за задържане на лицето наред с другото то трябва да бъде уведомено за правото му на телефонно обаждане, с което да съобщи за своето задържане, да се свърже с консулските власти на съответната държава, в случай, че не е български гражданин и да ползва преводач, ако не разбира български език. В действалия към онзи момент закон тези права не са регламентирани.

Съгласно чл. 243, ал. 1-3 от   Закона за изпълнение на наказанията и  задържането под стража (в сила от 1 юни 2009 г.) всеки задържан може незабавно да уведоми семейството или близките си за постъпването в местата за лишаване от свобода. На задържаното лице незабавно се разясняват правата му на свиждане, телефонна връзка, кореспонденция. Задържаните, които не са български граждани, се уведомяват за правото им да се свържат с дипломатически или консулски представители на държавата, чиито граждани са, и незабавно им се осигуряват условия за това.

Съгласно чл. 6 и чл. 7 от  Директива 2013/48/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 22 октомври 2013 година задържаните лица имат правото на достъп до адвокат в наказателното производство и в производството по европейска заповед за арест и  правото на уведомяване на трето лице при задържане и на осъществяване на връзка с трети лица и консулски органи през периода на задържане . Тази Директива към края на 2016 г. все още не е била транспонирана в българското законодателство.

Оплакванията на жалбоподателя

Пред ЕСПЧ са повдигнати оплаквания по чл. 3(заради унизителното отношение при полицейското задържане и лошите материални условия в следствения арест и в затвора)  и по чл. 8 (поради невъзможността на жалбоподателя да се свърже със своето семейство или с когото и да било другиго в първите 12 дни след задържането му, както и  поради недостатъчната възможност за посещения и за разговори по телефона.

Преценката на Съда по допустимостта на оплакванията

Във връзка с оплакванията по чл. 3 за лошите материални условия в следствения арест и недоброто медицинско обслужване Правителството е направило няколко възражения за недопустимост. На първо място, то твърди, че оплакванията за задържането в полицейското управление са извън 6-месечния срок, а освен това, жалбоподателят е останал там съвсем кратко, а условията не са преминали онзи праг на суровост, който би направил приложим чл. 3. Наред с другото е направено възражение и че жалбоподателят не е използвал наличните вътрешноправни средства за защита, предвидени в Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/ след изменението му от 2017 г., който  дава възможност дори и на лица, освободени от местата за лишаване от свобода, да предявят такива искове, независимо дали са депозирали жалби пред Европейския съд.

Жалбоподателят от своя страна възразява, че неговата жалба е депозирана преди изтичането на 6 месеца от датата на освобождаването му от затвора и целият период на задържане следва да бъде разглеждан в светлината на едно продължаващо нарушение.

Европейският съд припомня, че в решението Neshkov and Others v. Bulgaria (nos. 36925/10 and 5 others, 27 January 2015) той е установил, че към релевантния период в българското законодателство не е имало ефективно вътрешноправно средство за защита по повод оплаквания за нечовешко и унизително третиране в местата за лишаване от свобода. Едва от началото на  2017 г.  с изменението на ЗИНЗС  в България са предвидени компенсаторни и превантивни механизми по повод оплаквания от такъв характер. Съдът взема предвид обстоятелството, че измененията в закона предвиждат правото на лицата, които вече са изтърпяли своето наказание,  ако не са изтекли 6 месеца от освобождаването им, да предявят искове(§48), дори и ако техните оплаквания са били обявени от Европейския съд за недопустими поради неизползването на това ново средство.(в този смисъл Съдът се произнася в решението си по допустимост по делото Atanasov and Apostolov v. Bulgaria ((dec.), nos. 65540/16 and 22368/17, §§ 16, 26 and 27, 27 June 2017). Съдът продчертава, че това право следва да бъде използвано от всички, дори и от лица, които са чужди граждани и не владеят български език. Това не ги освобождава от задължението им да изчерпят наличните вътрешноправни възможности. Затова оплакването по чл. 3 е обявено за недопустимо.

Що се отнася до лошите условия в полицейското управление при задържането на жалбоподателя Европейският съд констатира, че новите компенсаторни и превантивни средства, предвидени в българското законодателство, са относими само за местата за задържане в следствените арести и в затворите, но не обхващат и тези относно т.н. „полицейско задържане“. Той обаче достига до извода, че това оплакване на жалбоподателя (че е държан без храна и вода, с белезници в коридора и без достъп до санитарен възел) е различно от оплакванията му, по повод лошите материални условия и недостатъчното медицинско обслужване в следствения арест и  затвора. По отношение на тези две места жалбоподателят  изтъква пренаселеност, лоша хигиена и липса на адекватни медицински грижи. Затова за Съда това са две различни оплаквания и не могат да бъдат разглеждани като продължаващо нарушение. Ето защо първото – относно условията в полицейското управление, е следвало да бъде направено най-късно на 25 юни (ако се вземе предвид, че едва на 25 януари сутринта, след превеждането му в следствения арест жалбоподателят е получил храна).  Тъй като това оплакване е   извън 6-месечния срок, Съдът го намира за недопустимо.

Относно твърденията за нарушение на  чл. 8

Жалбоподателят повдига две самостоятелни оплаквания по този текст. Първото е свързано с това, че в продължение на 12 дни след задържането му властите не са направили необходимото, за да уведомят  семейството  или  други трети лица и да ги информиратза задържането му. Европейският съд преценява, че това оплакване е свързано с позитивните задължения на държавата, които произтичат от нормата на чл. 8. Той е имал повод да отбележи, че с оглед  дълбоката тревога, която може да предизвика внезапното изчезване на  член на семейството  дори и за кратък период от време,  на задържаното лице следва да се осигури възможност да се свърже бързо с близките си и това поризтича както от редица международни актове, така и от релевантните норми на националното законодателство. Това задължение добива още по-голямо значение, когато задържаният е чужденец и неговото семейство се намира в чужда държава.(§53)

Европейският съд взема под внимание невъзможността на жалбоподателя да се свърже със семейството си при първоначалното си задържане в полицейското управление, защото е бил с белезници на ръцете и не е разполагал с телефон. Незнанието на български език и липсата на преводач или други лица, владеещи неговия роден език в следствения арест също са ограничили възможността му да изрази желанието си да информира близките си. Не на последно място, липсата на пари е ограничило възможността му да закупи фонокарта, за да проведе телефонен разговор. За Европейския съд остава твърде съмнителна възможността за използването на иск по чл. 1 от ЗОДОВ по повод оплакване от такъв характер (каквото твърдение е направено от Правителството). Той не намира за необходимо да изследва този въпрос, тъй като обявява оплакването за недопустимо. Отчитайки, че нарушението е приключило на 5 февруари, когато жалбоподателят успява да се свърже с френския консул,  а жалбата е депозирана едва на 11 октомври (докато крайният срок е 5 август), Съдът достига до извода, че то е направено  извън 6-месечния срок.

По основателността на второто оплакване за нарушение на чл. 8

Европейският съд разглежда единствено оплакването по чл. 8 относно ограниченията, наложени върху контактите на жалбоподателя и телефонните разговори в целия период докато е бил с мярка за неотклонение „задържане под стража“  до прехвърлянето му в затвора на 18 април 2014 г. Той отбелязва, че правото на неприкосновеност на личния и семейния живот и кореспонденцията е свързано с негативните задължения на държавата да се въздържа от такава намеса. Все пак при лицата, които са задържани, тези задължения имат някои особености, защото всяко едно задържане, което е законно и обосновано, неизбежно  води до определени ограничения на правата по чл. 8.

Съдът квалифицира наложените ограничения в посещенията на задържаните лица и във възможността им да се свързват по телефона с лица от външния свят като ограничения на правото на личен живот и правото на кореспонденция.  Затова той подлага на анализ наличието на предпоставките за наложените ограничения – да са предвидени в закона, да преследват легитимна цел и да са необходими в едно демократично общество. Европейският съд констатира, че  макар и правата на обвиняемите и подсъдимите на свиждания и телефонни разговори да са регламентирани в Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража  и правилника за прилагането му, самият ред, по който се осъществяват тези права, се определя със заповеди на началниците на съответните следствени арести и затвори, които не са публични и не са достъпни. Самото правителство не представя копия от тези заповеди и не пояснява как точно те са доведени до знанието на жалбоподателя, още повече, че той не владее и български език. Европейският съд допуска, че ограниченията в свижданията и в използването на фонокарта за телефонни разговори се определят именно от такива вътрешни заповеди в самите заведения. Поради това той достига до извода, че намесата в правата на жалбоподателя по чл. 8 не е била „съгласно условията, предвидени в закона“, защото тя не се е основавала на достатъчно достъпни правила.

Този извод за него е достатъчен, за да установи нарушение на чл. 8 без да подлага на анализ останалите критерии.

Послеслов

Това решение откроява проблеми в няколко насоки във връзка с неоправдано ограничаване правата на задържаните лица както при т.н. 24-часово полицейско задържане (което понякога достига до 72 часа), така и при задържането под стража като мярка за неотклонение. То предполага мерки на законодателно и организационно ниво, които следва да бъдат предприети от две министерства – МВР и МП. Наред с това прокуратурата в рамките на задълженията си за осъществяване на надзор за законност върху местата за задържане би следвало периодично да осъществява проверки относно това – дали и как се спазват правата на задържаните лица да информират близките за задържането си незабавно, осигуряват ли им се елементарните базови потребности от храна и вода  в тези места, какви са битовите условия в тях и какво е качеството на медицинската грижа.

Неслучайно си позволих да отделя внимание на нормите от приложимото национално законодателство (не че не сме запознати с тях). Целта ми беше да покажа колко много действащи разпоредби са били пренебрегнати и грубо нарушение както от полицейските служители, така и от администрацията на следствения арест в София. Не мога да спекулирам от какво са предизвикани нарушенията – дали от незнание или поради правен нихилизъм. Но те изискват и да се направи проучване за причините, както и да се потърси отговорност от виновните лица. Все пак  от момента на допуснатите нарушения са изминали само три години и тези лица едва ли са напуснали съответната система, в която са работили.

Фактът, че по настоящото дело на България „й се размина“ с установяването поне на още две нарушения, само, защото оплакванията за тях са депозирани извън 6-месечния срок, не може да ни успокоява, нито да ни кара да си затваряме очите пред съществуващите проблеми.

 

 

 

 

Liked it? Take a second to support svmargaritova on Patreon!
  1. Все още няма коментари.
  1. 0 trackbacks