Начало > 2018, Статии, Чл. 1 от Протокол 1 - защита на собствеността, ЧЛЕН 6 – право на справедлив процес(гражданскоправни аспекти) > Законът за изменение и допълнение на Закона за банковата несъстоятелност и съответствието му с правото на ЕС

Законът за изменение и допълнение на Закона за банковата несъстоятелност и съответствието му с правото на ЕС

На 13 март 2018 г. бе обнародвано изменение и допълнение в посочения закон след разгорещени дебати не само в парламентарната зала, но и аргументирана критика още при внасянето на законопроекта  от страна на авторитетни специалисти в областта на правото. Под благовидния предтекст –  да се осигурят ефективни механизми за попълване на масата на несъстоятелността на банка, обявена в несъстоятелност (показателното е, че законопроектът  визира проблема «Корпоративна търговска банка»), както и да се противодейства на схеми за вторичното разграбване на активите, закупени пряко или непряко с пари с такъв произход, всъщност се стига до преуреждането със задна дата на конкретни сделки и спорове във връзка с несъстоятелността на посочената банка. Приетите текстове нарушават не само редица конституционно гарантирани права, като правото на собственост, правото на равни условия за развитие на стопанската дейност, равенство на страните в процеса (като част от правото на справедлив процес). Те влизат в ясно противоречие и с правото на Европейския съюз.

Смущаващото е, че законодателната власт пряко измества съдебната, преуреждайки висящи правни спорове eх lege в своя полза. Смущаващо е и това, че някои от промените в закона са внесени по предложение на представител на органа, който е ответник по такива дела – проф. Валери Димитров, член на УС на Фонда за гарантиране на влоговете в банки. Смущаващо е, че на заседание на правната комисия в парламента представители на фонда и синдиците на банката сами са признали целта на измененията – да се промени формиралата се вече постоянна практика на Софийски градски съд, който до този момент е отхвърлил  с 16 свои решения исковете на синдиците (по чл.59, ал. 5 от ЗБН, прилагайки старата редакция на нормата) за прогласяване нищожността на сделки и извършени прихващания преди 14 ноември 2014 г., а по 6 има произнасяне и на Софийския апелативен съд.

В предложението, изготвено до Висшия адвокатски съвет за сезиране на Конституционния съд на Република България от адвокатите Г.Стойчев и А.Коларов,  е изложено аргументирано искане да бъдат обявени за противоконституционни всички преходни разпоредби на закона, които му придават обратно действие.[1] В него са обосновани   правните последици, които биха настъпили в резултат на приетите промени в закона, които ще засегнат правата на неограничен кръг субекти, тъй като с обратна сила се отрича правното значение на вписванията в публичните регистри и тяхната поредност, нарушават се правата на собственост на третите лица, придобили обект, който е служил за обезпечение на „Корпоративна търговска банка“, като са се доверили на публичните регистри. При това в закона не е предвидено никакво обезщетение или друга правна възможност за добросъвестния приобретател да се защити. Законът ще намери приложение и за откритите до датата на влизането му в сила производства по несъстоятелност. На синдиците и на Фонда е дадена възможност да предявяват искове за обявяване недействителност на сделки с акции и дялове от капитала на търговски дружества, които са сключени валидно според действащия закон към момента на извършването им.

Не е предмет на настоящата статия да бъде извършван подробен анализ на несъвършенствата на този закон и последиците от прилагането му за множество физически и юридически лица.

Намирам, че той влиза в явно противоречие с правото на ЕС и в тази връзка ми се иска да припомня за една наказателна процедура на Европейската комисия срещу страната ни, започнала през 2012 и приключила през 2015 г. Основанието за нея е  приемането на § 8 от ПЗР на Закона за приватизация и следприватизационен контрол на 1 септември 2006 г.[2] и последиците от прилагането й за над 100 търговски дружества, чието имущество бе отчуждено в полза на държавата. С тази разпоредба изпълнителният съвет на Агенцията за приватизация се оправомощава да предприеме за заварените приватизационни договори, по които има неизпълнени в срок задължения на приватизиращите дружества,  «необходимите действия за учредяване на законна ипотека върху имуществото на купувача, а в случаите по чл. 25 и 35 от отменения Закон за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия (отм., бр. 28 от 2002 г.) – върху имуществото на приватизираното дружество.” Цитираната разпоредба осигури на държавата шанса да си събере вземанията не от неизправните длъжници, които са и неплатежоспособни, а от приватизираните дружества, макар че те нито са поемали задължения вместо РМД-тата, нито са имали знанието, че последните не изпълняват задълженията си, нито са информирани от съдилищата за водените съдебни процеси срещу неизрядните длъжници, за да направят искания за конституирането им  поне като заинтересовани страни. Така  с изменението на закона АП  получава правото да ипотекира имотите на тези трети лица и да насочи принудителното си изпълнение за своите несъбрани вземания срещу тяхно имущество. Всички предприети опити да се обжалват като незаконни действията на съдиите по вписванията (за наложените възбрани върху имотите на приватизираните дружества), както и действията на съдебните изпълнители по принудително изпълнение, се оказват безплодни.

Предисторията на тази промяна е свързана с десетките несъбрани вземания на държавата, произтичащи от приватизационни договори, сключени от нея с работническо-мениджърски дружества /РМД/. Към този момент има десетки такива неизрядни длъжници на Агенцията, които, освен първоначалната си вноска при сключването на приватизационния договор, не са заплащали нищо.  Договорът е обезпечен с особен залог  върху целия закупен пакет от акции. Една от хипотезите за развалянето му,  е, когато купувачът „е в забава повече от пет работни дни при изпълнение на задълженията си по т. 6 и т. 7” (които визират заплащането на цената).  Първият падеж по разсрочените плащания на 90% от цената, посочен в  договорите, сключени с тези РМД,  е през различни месеци на 1999 –  2000 г. Агенцията за приватизация бездейства в продължение на първите 4-5 години. Едва след това започва да води дела за непогасените вноски и за неустойка за забава. Договорите обаче не са прекратявани, не са предприемани и действия по принудително изпълнение, които да се насочат поне към залога на ценните им книжа. Така се натрупват твърде големи задължения от страна на тези РМД-та, част от които са предизвикани именно от бездействието на АПСК.

С писмо № С(2012)3366 от 31.05.2012 г. по процедура за нарушение № 2012/4002 по описа на Европейската комисия, изпратено до българското правителство, последната уведомява българските влласти, че § 8 от ЗПСК представлява държавна мярка, с която се въвежда специално държавно право и се нарушават заложените в Договора принципи на свободно движение на капитали (чл. 63 от ДФЕС) и свободно право на установяване (чл. 49 от ДФЕС). С мотивирано становище № С(2013)1550   от 21.03.2013 г. на Европейската комисия по същата процедура тя констатира, че §8 нарушава правото на инвеститорите от ЕС на свободно движение на капитали (чл. 63 от ДФЕС) и правото на свободно установяване (чл. 49 ДФЕС), предоставени на инвеститорите от ЕС, приканва България да предприеме необходимите мерки, за да се съобрази със становището и дава срок   от два месеца за  отсраняване на констатираните нарушения на Договора. От съдържанието му става ясно, че ЕК не приема  официалния отговор на Правителството, в който то се домогва да обоснове основателността на съображенията, довели до приемането на критикуваната разпоредба. Според ЕК мерките, наложени с § 8 от ЗПСК, имат възпиращо въздействие върху инвеститорите. Също така е твърде веротно те да разубедят неместни лица да извършват инвестиции в държава-членка или да разубедят гражданите на тази държава-членка да направят същото в други държави-членки на ЕС(дело С-513/03). В становището изрично е подчертано, че не е необходимо  нарушаването на чл. 63 и 49 от ДФЕС да бъде свързано с реалното ограничаване правата на инвеститорите или разубеждаването им. Достатъчно е, че наложената държавна мярка има потенциала да засегне всеки бъдещ инвеститор – без оглед на това дали е местен или чуждестранен.)

Конкретните мерки, предприети от националните власти по повод процедурата за нарушение № 2012/4002 по описа на ЕК, се изразяват в иницииране на законодателни промени, насочени към отмяната на критикуваната разпоредба. Законът е приет на на 29.04.2015 г  и   е обнародван няколко дни по-късно в «Държавен вестник».[3] Процедурата за нарушение № 2012/4002 е приключена на 24.09.2015 г. поради отстраняване на констатираното нарушение от страна на България.

Припомням за тази наказателна процедура на Европейската комисия, тъй като допускам, че тя не е толкова известна и с нея са запознати освен засегнатите дружества,  сравнително ограничен кръг от юристи. Дали нашите нормотворци има информация за нея, ми е трудно да гадая. Сигурно е обаче, че те не обичат да се учат от грешките си. Може би , защото знаят, че няма да плащат за тях от джоба си. Тя обаче заслужава да стане достояние на много широк кръг от обществото, защото действията на българския Парламент по повод приетите изменения  и допълнения в Закона за банковата несъстоятелност твърде много напомнят за онзи епизод с § 8 от преходните разпоредби на Закона за приватизация и следприватизационен контрол. Финансовите последици от  приемането на този §8 и продължителното нежелание на държавата да го отмени и да предвиди способи за обезвреда на увредените търговски дружества  тепърва ще се усещат, защото немалка част от тях  сезираха Европейския съд по правата на човека и има десетки регистрирани жалби, две от които вече са изпратени на Правителството за становище. Наред с това   има образувани дела пред нашите съдилища по предявени искове срещу Народното събрание и Агенцията за приватизация за причинените вреди поради нарушаване на правото на ЕС.

Намирам,  че приетите изменения в преходните разпоредби на Закона за банковата несъстоятелност влизат в явно противоречие с правото на ЕС и  по-специално – с чл.63 и 49 от ДФЕС. Както беше посочено по-горе, всички ограничения върху движението на капитали между държавите-членки и между държавите-членки и трети страни, както и всички ограничения върху плащанията между тях, са забранени по силата на общностното право. Както в казуса с образуваната наказателна процедура от Европейската комисия срещу България по повод приемането на § 8 от ЗПСК, така и в настоящия случай приетите промени в преходните разпоредби на ЗИД към Закона за банковата несъстоятелност  представляват държавна мярка, с която се въвежда специално държавно право и се нарушават заложените в Договора принципи на свободно движение на капитали (чл.63 от ДФЕС) и свободно право на установяване (чл.49 от ДФЕС).

Доколкото искът за обезщетяване за вреди, причинени от държава – членка в резултат на нарушение на правото на ЕС представлява самостоятелно правно средство за защита, неговото предявяване не е обусловено от наличието на решение на Съда на ЕС, постановено в производството за установяване на нарушения по чл. 258 или 259 ДФЕС. Както посочва Съдът на ЕС в т. 95 от решението Brasserie du Pecheur и Factortame (съединени дела С-46/93 и С-48/93) „поставянето на обезщетението за вреди в зависимост от изискването за предварително установяване от Съда на неизпълнение на задължение по общностното прво, за което носи отговорност държавта членка, би било в противоречие с принципа на ефективност на общностното право, тъй като то би изключило правото на обезщетение, докато за презумираното неизпълнение на задължение Комисията не предяви иск на основание чл. 258 от Договора и Съдът не го установи. Правата в полза на частноправните субекти, които обаче произтичат от общностните разпоредби и имат пряко действие във вътрешния ред на държавите членки, не могат да зависят от преценката на Комисията дали да предяви иск по чл. 258 от Договора срещу държава членка, нито от постановявнето от Съда на евентуално решение за неизпълнение на задължения от държава членка“.

Нещо повече, предявяването на подобен иск не зависи и от предварителната отмяна на националния акт, с който са причинени вредите. В своето решение по делото Ferreira da Silva e Brit,(дело C-160/14,ECLI:EU:C:2015:565, т.46-60)[4] Съдът на ЕС разглежда съвместимостта на разпоредба на португалския закон, предвиждаща, че иск за обезщетение за вреди от съдебен акт, трябва да се основава на предварителна отмяна на вредоносното решение, с общностното право. Той достига до заключението, че национална правна уредба, която налага като предварително условие отмяна на вредоносното решение, постановено от тази юрисдикциа, когато тази отмяна на практика е изключена, противоречи на правото на ЕС.

Доразвивайки тази идея и прилагайки принципа на аналогията, намирам, че не е необходимо дадена законова норма да бъде обявена за противоконституционна или да бъде отменена, за да възникне правото на обезщетение за причинените на отделния правен субект вреди, ако тя сама по себе си противоречи на правото на ЕС.

Ето защо споделям тезата, че не е необходимо българският съд да изготвя преюдициални запитвания, нито пък че трябва да се изчака  евентуалното стартиране  на поредната наказателна процедура от страна на Европейската комисия срещу България (ако тя бъде сезирана). По силата на директния ефект на правото на ЕС и примата, който то има по отношение на българското право, националният съд е длъжен да го приложи пряко и да не се съобразява с тези норми от закона, които му противоречат.

Вярно е, затова се иска смелост и съвест.

На нашите  нормотворци бих препоръчала да прочетат решението на Европейския съд по правата на човека по делото Stran Greek Rafineries and Stratis Andreadis v. Greece,жалба № 13427/87, А.301-B,решение от 9 декември 1994 г.[5], тъй като казусът твърде много се доближава до проблема, предмет на настоящото обсъждане. Там гръцкият парламент, в хода на висящо производство пред Върховния съд, по което се очертава държавата  да заплати огромни неустойки за вреди от неизпълнен договор, приема специален закон, с който по същество се освобождава от отговорност. По силата на неговите разпоредби   всички главни или акцесорни претенции срещу гръцката държава, сключени през определен период от време,  се обявяват за погасени по давност, а всички вивсящи съдебни производства   относно подобни претенции, се анулират.

Европейският съд посочва, че принципът за върховенството на закона и понятието за справедлив процес, охранени от чл. 6, изключват всяка намеса на законодателя в правораздаването, предназначена да повлияе на съдебното произнасяне по спора. Съдът установява нарушение на правото на собственост на жалбоподателите, излагайки подробно съображенията си.

[1] Електронно издание на в-к „Капитал“  – https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/2018/06/05/3189895_advokaturata_sushto_obmislia_da_sezira/

[2] ДВ, бр. 72.

[3] ДВ, бр. 34 от 12 май 2015  г.

[4] Цитираното решение, както и тезата за пряката приложимост на правото на ЕС при искове за вреди от допуснати нарушение на националното законодателство на това право, са изложени в монографията на Костов, Ст., цит.съч, с. 218-220.

[5] Резюме на български език на решението е налично на: http://humanrights.bg/Contents/Item/Display/4591; решението в цялост може да бъде намерено на страницата на Европейския съд по правата на човека:  http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-57913

Liked it? Take a second to support svmargaritova on Patreon!
  1. Все още няма коментари.
  1. 0 trackbacks