АНАЛИЗ НА ПРАКТИКАТА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД ЗА ПРАВАТА НА ЧОВЕКА ПО ДЕЛА, СВЪРЗАНИ С РЕСТИТУЦИОННОТО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО[1]

(критичен обзор на постановените решения през периода 2008-2010 г.[2])

След  решенията по делото  Великови срещу България[3], което без да бъде назовавано изрично, изпълни ролята на “пилотно решение”, във връзка с жалбите на лицата, лишени от собственост на основание чл. 7 от ЗВСОНИ и решението Кехая срещу България[4], в чиято основа  бе спор, основаващ се на ЗСПЗЗ, през 2008-2010 г. Европейският съд постанови общо 20 решения, повдигащи сериозни въпроси, произтичащи от българското реституционно законодателство. В настоящата статия ще бъде направен опит за обобщаване практиката на Европейския съд, като същевременно няма да бъдат спестени и критиките по повод неговата непоследователност при тълкуването на законодателството и Конвенцията. Извън обхвата на настоящото изложение ще останат постановените през този период решения по чл. 41 от Конвенцията (за справедливо обезщетение), тъй като те визират единствено аргументи относно подхода при определяне размера на присъдените суми и са постановени по повод решения по основателността от предходни години.

І. Решения, свързани с чл. 7 от ЗВСОНИ

В своите решения по тази най-многобройна група дела Съдът най-често се е занимавал с проблемите, свързани с пропорционалността  и доколко е осигурен баланс между интересите на обществото като цяло и на отделния засегнат индивид. Наред с това обаче той се е натъквал и на хипотези, при които лишаването от собственост не е било осъществено съобразно условията, предвидени в закона и затова подходът му при определяне размера на обезщетението е по-различен. Ето защо в следващото изложение тези аспекти са анализирани самостоятелно.

1. Нарушеният  принцип на пропорционалност

Най-многобройната група дела, разгледани през анализирания период, са тези, чиито жалбоподатели са изгубили собствеността си поради прогласяване нищожността на договорите им  за закупуване на жилища на основание чл. 7 от ЗВСОНИ (общо 11 ). Във всяко едно от тях Съдът прилага стандартите, установени в решението си от 15 март 2007 г. по делото Великови и др. Той продължава възприетата си позиция, че  е налице намеса в правото на собственост, защитено от чл. 1 на Протокол 1 само в тези случаи, при които основанието за нищожност на сделката по никакъв начин не може да бъде вменено във вина на жалбоподателите, а  отговорността е единствено на съответната администрация . Такива са случаите, когато  договорите   не са били подписани от председател, а от зам.-председател на изпълнителния комитет [5]; или са били одобрени не от министър, а от зам-.-министър[6]; или продадените жилища са се намирали в сграда до 3 етажа, която е подлежала на събаряне и затова имало забрана за извършване на сделки с такива имоти[7]; или апартаментът  бил разделен на два по-малки от общината, но липсвала съответната документация за узаконяване на това разделяне[8]. Съдът изрично отбелязва, че жалбоподателите (купувачи по сделката с общината) не са могли по никакъв начин да повлияят върху отстраняването на съответния пропуск или порок на сделката и че той е бил изцяло по вина на съответната администрация.

След като констатира наличието на намеса в правото на собственост и приема, че тази намеса е извършена на основание действащото законодателство, Европейският съд анализира доколко е спазен принципът на пропорционалност във всеки един от посочените случаи. Тук той се придържа към критерия, установен в решението си по делото Великови, а именно – какъв е размерът на реално полученото обезщетение. В случаите, в които жалбоподателите са успели да реализират своите записи по номиналната им стойност, защото  междувременно влиза в сила изменението на чл. 7 от ЗВСОНИ от май 2006 г., Съдът приема, че жалбите са недопустими и прекратява производството във връзка с повдигнатото оплакване по чл. 1 от Протокол 1.[9]

В останалите случаи, когато жалбоподателите са се възползвали от правото да получат обезщетение под формата на компенсаторни записи, но са успели да ги реализират на цена, която е много под тяхната номинална стойност, Съдът приема, че принципът на пропорционалност е нарушен, позовавайки се на своите изводи в делото Великови и др., и по-конкретно – на случаите на Цилеви и Богданови (§ 220 и 224 от цитираното решение). До същия извод достига той и  в многобройните случаи, когато  жалбоподателите  пропускат срока да подадат молби за обезщетение (преди изменението на ЗВСОНИ от 2006 г.). Неговите аргументи се основават на това, че в анализирания период от време – 2000-2006 г. законодателството в тази област се е променяло често, жалбоподателите не биха могли да знаят в кой момент цената на ЖКЗ ще се покачи на фондовата борса, за да изчакат и тогава да продадат записите, а продажната цена от 15-25% от номинала е демотивирала голяма част от тях да не се възползват от предвидената законова възможност за компенсация. Поради това Европейският съд не само, че не  приема възраженията на правителството за неизчерпване на вътрешно-правните средства за защита, но изразява своята позиция, че не се наема да спекулира с обстоятелството как биха реализирали своите ЖКЗ жалбоподателите, ако биха чакали до декември 2004 г. (когато цената на тези компенсаторни инструменти за по-малко от месец се качи на 100 %) или до 2006 г., когато се промени законодателството. Във всички тези случаи Съдът приема, че принципът на пропорционалност е бил нарушен, поради което намира нарушение на чл. 1 от Протокол 1 и присъжда обезщетение, включващо както имуществените, така и неимуществените вреди.[10] В своите решения той  отчита и размера на реално полученото обезщетение (ако има такова) след продажбата на ЖКЗ.

След промените в ЗВСОНИ от 2006 г. немалка част от жалбоподателите сезират съответния Областен управител с искане да бъдат обезщетени, позовавайки се на нововъдената норма  –  ал. 3 на чл. 7. Но тълкуването на текста от страна на съдилищата бе, че от новата правна възможност не могат да се възползват лица, пропуснали двумесечния срок, регламентиран в чл. 9, ал. 3 от ЗОСОИ.  Ето защо Европейският съд достига до извода, че измененията на чл. 7 ЗВСОНИ от 2006 г.  не са създали ефективно вътрешно-правно средство, защото обхващат само случаи, приключили след тази дата или такива, при които засегнатите все още не са продали предоставените им по-рано жилищно-компенсаторни записи.[11]

С оглед многократно изразената позиция на Европейския съд по този въпрос и за да се избегнат подобни осъдителни решения, би било желателно да бъде променено действащото законодателство. Би следвало да бъде възстановен срокът за предявяване на претенции от всички лица, осъдени по чл. 7 ЗВСОНИ, които не са успели да сторят това в двумесечния срок,   като   текстът на чл. 9, ал. 5 от ЗОСОИ добие следната редакция:

(5) В срок една година след влизане в сила на тези изменения на закона лицата, на които жилищата са възстановени на бившите собственици по чл. 7 от Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти, могат да предявят искания за обезщетение с жилищни компенсаторни записи пред областния управител по местонахождението на имота.

2. Лишаването от собственост не при условията, предвидени в закона

В своето решение по делото Великови и др. Европейският съд раздели всички анализирани дела в няколко групи и се опита да изведе критерии, въз основа на които да преценява не само допустимостта, но и основателността на оплакванията, а при втората хипотеза обвързва размера на дължимото обезщетение в зависимост от сериозността на допуснатите по отношение на жалбоподателите нарушения. Той декларира, че при всички случаи   на прекалено разширително прилагане на реституционния закон, обезщетението следва да бъде определяно по пазарната стойност на отнетите имоти. Една от примерно изброените хипотези бе свързана с разглеждането на искове по чл. 7 от ЗВСОНИ извън едногодишния преклузивен срок във връзка с извършената законодателна промяна, чрез която бе възобновен срокът за предявяване на искове по чл. 7 от ЗВСОНИ през 1997 г., обявена впоследствие от Конституционния съд за противоконституционна. В своето решение по делото Великови и др Съдът посочве, че  „… отклоненията от преходния характер на разглежданото българско законодателство са трудно съвместими с изискванията за правна сигурност. Ето защо, случаите, в които делата срещу жалбоподателите са заведени след изтичането на едногодишния срок, предвиден от Реституционния закон от 1992 г., следва да се считат за отделна категория[12]

Такъв е случаят на жалбоподателите по делото Цонкови[13], срещу които искът по чл. 7 е бил предявен през март 1998 г. (5 дни преди обнародване решението на Конституционния съд).  В своето решение от 2 юли 2009 г. Европейският съд се позовава на  решението по делото Великови и други, в което приема, че подобна намеса в правото на собственост след изтичане на едногодишния срок е неоправдана и създава правна несигурност. Той изтъква, че самото правителство не е  посочило какви нови аргументи са съществували през 1997 г., които да оправдаят удължаването на този срок.

Съдът повтаря своята теза, че  както и по делата на Todorova и  Eneva and Dobrev, проучени по делото Velikovi and Others (§§ 236-49 от решението),  предприетото лишаване от собственост не е било част от мерките, които биха могли да бъдат оправдани в един преходен период от тоталитаризъм към демокрация. Тук става въпрос за разширително прилагане на реституционния закон, което е нарушило принципа на правна стабилност и сигурност. Ето защо в тези случаи държавата дължи пълно обезщетение по актуалната пазарна стойност на имота, ако не е възможно restitutio in integrum. Нищо друго не би могло да възстанови баланса, съгласно чл. 1 от Протокол 1.

Затова Съдът намира, че  в настоящия случай е приемливо да присъди отделни суми както за имуществени, така и за неимуществени вреди, като размерът на определеното обезщетение за имуществени вреди  се доближава до пазарната стойност на отнетия имот.

3. Отстъплението от правилото за продължаващото нарушение

Макар и да приема, че до изменението на ЗВСОНИ законодателството е било несигурно и е липсвало адекватно обезщетение, поради което е налице продължаващо нарушение, през 2010 г. Съдът постанови две решения, в които въвежда по-различни и рестриктивни критерии и по същество се отказва от концепцията за продължаващо нарушение. Така в решението си по делото Кайрякови той приема, че след като последното решение на ВКС е от януари 2000 г., а жалбата е депозирана едва през  2004 г., тя е недопустима, макар че в този период не е съществувало ефективно вътрешно-правно средство за защита, тъй като законодателството за обезщетенията се е променяло често. Всички аргументи в частта за допустимостта по повдигнатото оплакване   са изложени в полза на становището, че е било налице продължаващо нарушение, включително и чрез посочените примери от практиката на Съда по други български дела. В заключителния параграф обаче изводът е в противоречие с цялата предходна аргументация. Съдът приема, че срокът за жалба е изтекъл 6 месеца след предвидения двумесечен срок за предявяване на претенцията за обезщетение с компенсаторни записи  (макар че в онзи период, според позицията на самия Съд, ЖКЗ не са представлявали адекватно средство аз обезщетение).  [14]

В решението си по делото Георгиеви[15] съдът въвежда още един допълнителен критерий относно срока за допустимост на депозиране на жалба пред него. Този път той го обвързва с датата на продажба на компенсаторните записи  в периода преди изменението на законодателството от 2006 г. В цитираното решение той приема, че жалбата е недопустима по отношение на един от двамата жалбоподатели, който е реализирал своите ЖКЗ осем месеца преди депозиране на жалбата. За  втория от тях той заключава, че жалбата е допустима, защото ЖКЗ са били продадени  два месеца преди жалбата да бъде изпратена до Европейския съд. Независимо че компенсаторните инструменти са реализирани на цени под 25 % от номиналната им стойност, което означава, че не е било получено адекватно обезщетение, Съдът очевидно приема, че шестмесечният срок следва да има за отправна точка датата на продажба на компенсаторните записи. Цялата аргументация относно допустимостта на жалбата и в този случай е твърде непоследователна и противоречива и от нея не става ясна позицията на Съда и по-точно – какви са аргументите му, за да възприеме подобен подход. Нещо повече, както и в делото Кайрякови, Съдът твърде обстойно в цели 9 параграфа (§§21-29) е анализирал различните аспекти на допустимостта на жалбата. Въпреки че се позовава на своята практика по други български дела и че признава неадекватността на съществуващата система за обезщетения в българското законодателство, в противоречие със собствените си доводи той приема, че в настоящия случай жалбата е недопустима по отношение на единия от жалбоподателите.

Анализът на цитираните решения в тази им част навежда на предположението, че в по-новата си практика Европейският съд очевидно ще прилага един по-рестриктивен подход, когато преценява допустимостта на жалбите с оглед изискването ratione temporis.

4. Въпроси, по които Европейският съд избягва да се произнесе

Европейският съд все още не е подлагал на анализ въпроса доколко лицата, възползвали се от измененията на законодателството от 2006 г. и 2007 г., действително са получили адекватно обезщетение. Вярно е, че принципът за получаване на обезщетенията по номиналната им стойност бе въведен с изменението на ЗВСОНИ, но тази промяна не бе съпроводена от съответното изменение на чл. 4, ал. 3, т.3 от ЗОСОИ, в който при изчисляване на конкретния размер на дължимото обезщетение се препраща към приложение № 1 от ЗМДТ от 1997 г., отменена през 2000 г. Проблемът е в това, че колкото повече години минават от онзи момент, толкова по-голяма става разликата между оценката по методиката, установена при приемането на цитираната по-горе норма и  оценката, която би се получила, ако се вземе за база актуалното приложение на ЗМДТ. Изчисления на експерти сочат, че към 2005 г. размерът на обезщетението би се удвоил,  а към 2007 г. стойността се утроява.Така отново възниква въпросът за пропорционалността , тъй като “действителната пазарна цена”, за която говори законодателят в т. 3 на чл. 4, ал. 3 би могла да се получи, само ако за база на изчисление се взема актуалната данъчна оценка, а не тази от 1997 г. В този смисъл е налице необходимост от нова редакция и на цитираната т. 3, в която  изразът “приложение № 1 на Закона за местните данъци и такси (ДВ, бр. 117 от 1997 г.)” бъде  заменен с “актуалното приложение към Закона за местните данъци и такси, в сила към датата на изчисляване на обезщетението”.

Европейският съд избягва да се произнесе и по въпроса относно забавеното изплащане на обезщетенията, които и без това са твърде непропорционални като размер спрямо отнетото имущество. В случаите, когато претенциите на жалбоподателите са уважени, те са подложени на безкрайно мъчителна,  бюрократизирана  и продължителна процедура в рамките на 1-2 години, тъй като в закона не е регламентиран срок, в който държавата е длъжна да изпълни задължението си. Същевременно от гражданите са изисквани абсолютно ненужни документи, които водят и до прекомерно забавяне на процедурата. Макар че въпросът относно виновното поведение на държавата в този аспект е повдиган нееднократно и че в подобни ситуации Европейският съд е приемал, че забавеното изпълнение накърнява правото на собственост[16], в българските случаи все още няма подобно произнасяне.

ІІ. Решения, произтичащи от прилагането на ЗСПЗЗ

През 2009 г. и януари 2010 г. бяха постановени три решения, свързани със земеделската реституция, които обхващат разнообразни по характера си проблеми.

В делото Мутишев и др. жалбоподателите повдигат оплаквания за нарушено право на собственост поради това, че с влязло в сила решение на окръжния съд им се възстановява собствеността   върху  28 имота (около 104,8 дка) Към февруари 2009 г. обаче реално са им реституирани едва 20 дка, а за останалите ОСЗГ отказва да изпълни решението на съда и предлага на жалбоподателите да си изберат имоти на друго място. Европейският съд достига до извода, че намесата в правото на собственост на жалбоподателите по отношение на 84.65 дка е била незаконна, тъй като единственият мотив за неизпълнение на съдебното решение от страна на ОСЗГ е бил позоваването на чл. 10, ал. 8 от ЗСПЗЗ. Той отбелязва, че подобно заключение го освобождава от необходимостта да установи дали е  спазено изискването за пропорционалност между интересите на общността и на отделния индивид (§38). Въпросът за размера на обезщетението е отложен за допълнително произнасяне.[17]

В делото Найденов Съдът изследва дали необходимият срок за реституция на земеделските имоти, или изплащане на обезщетение, предоставен на властите, не е причинил на жалбоподателя прекомерна и непропорционална тежест. Той достига до извода, че непрекъснатите промени на процедурните правила са забавили процедурата по реституция и обезщетяване. Съдът отбелязва също, че националните власти са доказали проявата на известна инерция във връзка с изработването, приемането и прилагането на  плановете, необходими  за реализиране правата на жалбоподателя .(§82)

Освен това, Съдът констатира, че жалбоподателят е направил всичко необходимо, което е зависело от него, за да улесни процедурата и по никакъв начин не е причинил забавяния.

Вземайки предвид всички изложени съображения, Съдът приема, че българските власти не са действали с необходимото усърдие и последователност, изискуеми от чл. 1 на Протокол 1.  Той намира също така, че продължителността на процедурата в конкретния случай  е нарушила точното равновесие между защитата правата на собственост на жалбоподателя  и изискванията на общия интерес и че  заинтересованият е понесъл една прекомерна и изключителна тежест, поради което е налице нарушение на чл. 1 от Протокол 1 (§84-85).

Делото Попов е особено показателно с демонстрираното нежелание на поземлените комисии и ОСЗГ  да се съобразят с постановените решения на съдилищата, които са в полза на жалбоподателя и признават правото му на възстановяване на няколко земеделски имота.[18] Жалбата е свързана с три самостоятелни процедури за възстановяване на земеделски имоти, принадлежали лично на жалбоподателя, на неговия баща и на неговата майка. По всяка една от тях са постановявани първоначални решения, с които е признавано правото на реституция, но с последващи решения на същите органи първоначалните решения са били променяни и на жалбоподателя е отказвано право на възстановяване на собствеността върху имотите. След жалби до районния съд и постановени в негова полза съдебни решения общинската служба, вместо да изпълни съдебния акт,  постановява нови решения, аналогични по съдържание на отмененените. Това продължава няколко години по всяка една отделна процедура.Съдът достига до извода, че правото на собственост на жалбоподателя е било нарушено поради продължителния период на несигурност, в който той е живял повече от 12 години без да е наясно ще получи ли реално два от имотите си или ще му бъде изплатено обезщетение за тях. Наред с това Съдът установява и второ нарушение на чл. 1 от Протокол 1 за други 11 имота поради прекомерно дългия период за изплащане на обезщетение.

Постановените три решения, свързани със земеделската реституция, обхващат само част от проблемите, които  произтичат от прилагането на   ЗСПЗЗ. С оглед сложността на закона и многообразието от интереси, които се преплитат – както на някогашни собственици, така и на ползуватели на имоти; или колизия между процедурите по възстановяване на собственост и по приватизация, вероятно ще  бъдем свидетели и на други оплаквания, свързани с нарушено право на собственост.

ІІІ. Други решения, свързани с реституционното законодателство

През анализирания период бяха постановени  решения, произтичащи от други реституционни закони – ЗОСОИ, Закона за възстановяване собствеността върху някои магазини, работилници, складове и ателиета (Обн.ДВ,бр. 105 от 19.12.1991 г.) и от прилагането на ЗВСОНИ по аналогия.

Жалбата на Захариеви повдига проблеми във връзка с прилагането на ЗОСОИ.[19] Тя е илюстрация за схемата, по която може да  бъде обезмислено изпълненението на едно съдебно решение, свързано с реституция.

През 1998 г. жалбоподателите отправят искане до Министъра на земеделието и горите да получат обезщетение за национализираната през 1947 г. мелница, принадлежала на техния баща. Те избират да бъдат обезщетени по равно с ЖКЗ и с  акции от дружеството М., което е било правоприемник на някогашната мелница .  Искането е уважено от Министъра на земеделието и горите през 1999 г. Със своя заповед той разпорежда извършването на експертиза, за да се оцени размерът на обезщетението – т.е. стойността и броя на ЖКЗ и на акциите на дружеството М. Междувременно 55% от акциите на дружеството М. са продадени с договор за приватизация на частно дружество. Със заповед от април 2000 г. министърът определя окончателния размер на обезщетението на обща стойност от 162 659.39 лв, от които половината следва да бъдат заплатени в компенсационни бонове, а втората половина – под формата на 2 437 акции от капитала на дружеството М. (счетоводната стойност на 1 акция е изчислена на 33.37 лв).  Споровете се пораждат във връзка с начина на изчисляване на броя на претендираните акции и тяхната номинална стойност. С влязло в сила решение от август 2002 г. (оставено в сила с решение на 5-членен състав от януари 2003 г.) ВАС изменя заповедта на министъра и определя окончателния брой на дължимите акции на 2 788 с номинална стойност от 29.25 лв за една акция. Във всички съдебни решения е записано, че капиталът на дружеството М.  е в размер на 78 356 акции.

Междувременно, през 2001 г. общото събрание на акционерите на дружеството М. увеличава капитала чрез увеличаване броя на акциите повече от 14 пъти и променя номиналната стойност на една акция на 1 лев. През януари 2003 г. дружеството М. се влива в   дружеството С., чийто капитал възлиза на над 1 млн лева, разпределени в толкова броя акции с номинална стойност от 1 лев.

През 2003 г. жалбоподателите отправят искане до МЗГ да изпълни решението на ВАС. С писмо от декември 2003 г. те са информирани, че 2 788 броя акции от  дружеството С. са отделени за тях, съобразно съдебното решение. Жалбоподателите сезират министъра на земеделието, че определените им акции от дружеството С. са с 14 пъти по-ниска  стойност от тези на дружеството М., което по същество означава, че реално им е предоставена едва 1/14 от определеното от съда обезщетение. Министърът информира жалбоподателите, че не е възможно  да се промени размерът на обезщетението, тъй като той бил определен със съдебното решение. Жалбоподателите депозират жалба срещу мълчаливия отказ на министъра, но Върховният административен съд приема, че  в случая не е налице мълчалив отказ, тъй като въпросът опира до изпълнение на съдебно решение.

Европейският съд анализира  повдигнатото оплакване за лишаване от собственост  в светлината на решението на Голямото отделение по делото Копецки[20], в което е формулиран своеобразен стандарт  относно това, кога е налице „легитимно очакване” за придобиване на имущество по смисъла на чл. 1 от Протокол 1. Съдът приема, че едва с решението на ВАС от януари 2003 г. на жалбоподателите е признато правото да получат 2 788 акции на обща стойност от 81 530 лева, поради което жалбата е допустима именно в тази й част относно оплакването за начина на изпълнение на  съдебното решение.

Анализирайки поведението на властите, съдът отбелязва „механичното” изпълнение на решението на Върховния административен съд, при което не е отчетена различната стойност на една акция на дружеството М. и на дружеството С.  Той приема, че това автоматично прехвърляне на 2788 акции от дружеството С., комбинирано с липсата на ефективно средство за защита, позволяващо да се изследва основателността на искането за преизчисляване на броя на акциите, дължими като обезщетение, е довело до нарушаване на дължимия баланс между интересите на общността и на отделния индивид и така жалбоподателите са  понесли неоправдано голямо бреме. Поради тези свои изводи Европейският съд достига до заключението, че е налице нарушение на чл. 1 от Протокол 1, но отлага решаването на въпроса за размера на причинените вреди.

ЗОСОИ повдига редица сериозни проблеми в светлината на чл. 1 от Протокол 1 най-вече относно начина на обезщетение с компенсаторни записи, които почти не се търгуват вече на фондовата борса и за последните 12 месеца тенденцията е за постоянен спад, като към март 2010 г. тяхната стойност варираше между 17 и 19% от номинала. Това неминуемо поставя въпроси, аналогични на тези, обсъждани по делото Великови и др. относно несигурността за притежателите на този вид компенсаторни инструменти за размера на определеното им обезщетение.

Делото Манолов и Рачева-Манолова[21] е свързано с един не толкова известен реституционен закон – Закона за възстановяване собствеността върху някои магазини, работилници, складове и ателиета (Обн.ДВ,бр. 105 от 19.12.1991 г.)

През 1982 г. жалбоподателят, който е художник, купува от Съюза на художниците недвижим имот от 212 кв.м. за сумата от 17 680 лева. След като прави значителни реконструкции в него, той го преустройва в ателие и жилище. Имотът  става собственост на Съюза на българските художници през 1976 и 1978 г., когато неговите собственици  го продават на държавата на основание ПМС № 60 от 1975 г. по фиксирани държавни цени.

През декември 1991 г. е приет Законът за възстановяване собствеността върху някои магазини, работилници, складове и ателиета, съгласно който, бившите собственици получават правото да си възстановят собствеността, ако върнат на купувачите (съответно на техните правоприемници) получените от продажбата суми.

През 1992 г. наследниците на някогашните собственици връщат получената сума и предявяват ревандикационен иск срещу жалбоподателите. С решение от 13 май 1997 г. Върховният съд осъжда последните да предадат владението на имота. За националните съдилища е без значение обстоятелството, че жалбоподателите са придобили собствеността си чрез валидна сделка . През април 1999 г.  те предават владението на имота си и се преместват в стая от 12 кв.м., принадлежаща на техен приятел, където живеят до 2001 г., когато общината им предоставя двустайно жилище под наем.

През 1997 г. жалбоподателите предявяват иск срещу реституираните собственици на основание чл. 2, ал. 1 от същия реституционен закон, който им дава право да получат разноските  за направените подобрения върху имота от първоначалния собственик. СГС уважава иска им  за сумата от 34 462 лева. С решение от 2003 г. ВКС отменя решението и приема, че обезщетението следва да бъде изчислявано към момента, когато са извършени подобренията, т.е. към 70-те години. На неопределена дата през 2004 г. производството е прекратено, тъй като в резултат на обезценяването на българската валута, инфлацията и отказа на  българските съдилища  за ревалоризация на лева, на жалбоподателите става ясно, че те няма да получат адекватно обезщетение.

Съдът отделя доста место, за да аналзира допустимостта на жалбата с оглед  факта, че тя е депозирана през октомвмри 1999 г., а решението  на ВКС  е от 13 май 1997 г. Доколкото жалбоподателите започват втора съдебна процедура , чийто изход за тях е бил неизвестен първоначално и са имали надеждата, че частично ще бъдат компенсирани, ако им се присъдят разходите, направени за подобрения на имота, Съдът приема,  че при конкретните обстоятелства по настоящото дело решението от 13 май 1997 г. по реституцията производство не е „окончателно решение“ по смисъла на член 35, § 1.(§31)

Във връзка с анализа на основателността на жалбата Съдът прави паралел между този закон и ЗВСОНИ. Той приема, че и в двата случая е преследвана легитимна цел, но несправедливостта на отчуждаването на основание постановлението на МС от 1970 г. е много по-малка, отколкото извършената национализация през 1947-1948 г., тъй като за разлика от проведената национализация, в настоящия случай все пак собствениците са получавали стойността на имотите си, макар и по цени, определени по административен ред. Европейският съд прилага критериите, посочени в решението си по делото Velikovi и др. Според него е  трудно да се приеме, че целта да се поправи несправедливостта с приемането на  Закона от 1991, може да обоснове лишаване на жалбоподателите от тяхната собственост, която е била законно придобити  петнайсет години по-рано. Във всички случаи, според Съда,  принципът на пропорционалност в съответствие с член 1 от Протокол № 1 към Конвенцията изисква жалбоподателите да   получат адекватно обезщетение. Съдът приема, че в това отношение конкретният случай е подобен до известна степен за случаите на Тодорова и Енева и Добрев, разгледани в Velikovi и др. и следва да им присъди обезщетение, покриващо пазарната цена на отнетата им собственост.

В делото Кирова и др. [22] жалбоподателката придобива общински апартамент, който през 80-те години е бил конфискуван от лице, осъдено по глава І от НК за шпионаж. През 1990 г. Върховният касационен съд отменя постановената присъда срещу някогашния собственик на апартамента. Съгласно чл. 151, ал. 2 от действалия към онзи момент Закон за изпълнение на наказанията (ЗИН), лицата, чиито присъди са отменени, могат да получат конфискуваното си имущество, ако то се намира в патримониума на държавата или общините. През 1991 г. някогашният собственик подава молба до общината на основание приетия  Закон за амнистия и възстановяване на одържавени имоти (ЗАВОИ) да му бъде възстановена собствеността. В този закон е предвиден специален ред за връщане на конфискуваните имоти. В него обаче също е възприет принципът  на Закона за изпълнение на наказанията. Няма данни как е протекла процедурата, но през 1997 г. някогашният собственик предявява ревандикационен иск на основание чл. 108 от Закона за собствеността  срещу жалбоподателката, позовавайки се на нищожността на нейния договор с общината.

Макар че в подобни хипотези българският съд  прекратява производството като недопустимо, тъй като съществува специален ред за обезщетяване на лица, чиито присъди са отменени и приема, че не се прилага по аналогия чл. 7 от ЗВСОНИ, в настоящия случай той се отклонява от общоприетата си практика. С влязло в сила решение от 2004 г. договорът на жалбоподателката е прогласен за нищожен поради това, че не е подписан лично от председателя на изпълкома, а от негов заместник.

Съдът подчертава, че вътрешните съдилища са изтълкували   приложимото право без да вземат предвид наличието на някакъв ограничителен срок. Всъщност искът  е бил предявен през 1997 г. – седем години след решението на ВКС, с което е отменена осъдителната присъда срещу бившия собственик. Според виждането на Съда, тази неограничена във времето възможност да се оспорва законността на един титул за собственост не може да бъде възприета като съвместима с принципите на законност и сигурност . (§32)

По въпроса за справедливото обезщетение Съдът препраща към своя подход, възприет по делото Todorova, разгледано в решението Velikovi and Others (§§ 236-242), и намира, че и в този случай принципът за пропорционалност изисква компенсацията за лишаването от собственост да бъде извършена по пазарната цена на отнетото жилище.

Вместо заключение

Ако трябва да се направи прогноза за това – в каква насока ще има увеличаване на осъдителни решения срещу България през следващите години, произтичащи от несъвършенствата на реституционното законодателство, намирам, че като “най-рисков” се очертава Законът за собствеността и ползването на земеделските земи поради твърде несъвършената законодателна уредба, даваща възможност за противоречиви тълкувания от страна на българския съд; честите промени в закона и правилника за прилагането му, които затрудняват администрирането на закона; съществуващата колизия между някои норми на ЗСПЗЗ и общото гражданско законодателство и пр.Създалата се порочна практика в стил Кехайя и други срещу България [23] подсказва, че българският данъкоплатец ще трябва да приготви солидни суми за изплащане на обезщетения заради твърде несъвършения закон и още по-несъвършената и противоречива практика по неговото прилагане.

Като втори „рисков“ закон в тази своеобразна класация нареждам ЗОСОИ (т.н. закон Лучников) поради неустановения размер на определеното обезщетение в компенсаторни записи. Както е известно, те не се изплащат по номиналната им стойност (с единственото изключение за лицата по чл. 7 ЗВСОНИ), а могат да се търгуват на борсата. Така всичко е  оставено на флуктуациите на пазара, където търговията с тези платежни инструменти е много слаба. Ако се направи внимателен прочит на решението по делото Великови и други, ще се установи, че подобно несигурно положение на определеното по този начин обезщетение (каквото съществуваше до 2007 г. за всички лица) беше критикувано от Европейския съд.

 


[1] Нередактиран вариант на статия за сп. “Правата на човека”

[2] Предмет на анализ в настоящата статия са само решенията, в които е установено нарушение на чл. 1 от Протокол 1 на Конвенцията. Постановените решения, в които жалбите са обявени за недопустими,  повдигат много сериозен кръг от други въпроси, свързани с особения прочит на българското реституционно законодателство и неговото тълкуване от страна на Съда по начин, който противоречи на практиката на националните съдилища. Ето защо  авторът  намира, че те би следвало да се анализират самостоятелно. .

[3] виж Velikovi and Others, жалби nos. 43278/98, 45437/99, 48014/99, 48380/99, 51362/99, 53367/99, 60036/00, 73465/01, and 194/02),решение от 15 март 2007 г.

[4] виж Kehaya and Others v. Bulgaria, жалби nos. 47797/99 and 68698/01), решение от  12 януари 2006

 

[5] Miteva v. Bulgaria, решение от 12.02.09, Mihaylovi v. Bulgaria, решение от 12.02.09; Pechevi v.Bulgaria, решение от 2 юли 2009, Vladimirova and Others v. Bulgaria, Application no. 42617/02 решение от 26 февруари 2009

[6] Koprinarovi  v. Bulgaria, , решение от 15.01.09

[7] Dimitar and Anka Dimitrovi v. Bulgaria,  жалба  no. 56753/00), решение от 12 февруари 2009, Simova and Georgiev v. Bulgaria,, решение от 12.02.09

[8] Виж Bachvarovi v. Bulgaria,  жалба  n° 24186/04,  решение от 7 януари 2010 г.и Yrukova and   Samundzhgi v. Bulgaria, жалба  no. 19162/03, решение от 2 юли 2009 г.

[9] напр. решения по допустимост по жалбите на:Vihra Nikolova and Others v. Bulgaria, жалба  no 13640/03,  решение от 9 юни 2009;Dzagarova and Others v. Bulgaria, жалба no 5191/05, решение по допустимост от 10.03.2009; Ivanovi v. Bulgaria, жалба no 14226/04, решение по допустимост от 16.09.2008; Yakimovi v. Bulgaria,  жалба no  26560/05, решение по допустимост от 03.02.2009 г.и др.

[10] виж напр. Bachvarovi, & 25-27 ;Uroukova, & 28 ; Gyuleva, & 26 ; Koprinarovi, §31 и др.

[11] виж напр. Dimitar and Anka Dimitrovi, § 24

[12] § 189 от основното решение от 15 март 2007 г.

[13] Tsonkovi c. Bulgarie , requête No 27 213/04 , решение от 2 юли 2009 г.

[14] Kairiakovi v. Bulgaria, Application no. 30945/04, решение от 7 януари 2010 г.,§ 29

[15] Georgievi v. Bulgaria, Application no. 10913/04, решение от 7 януари 2010 г.

[16] виж например Atak et autres c. Turquie, requête no 19265/92, решение от 30.01.2001 г.

[17] Mutishevet autres c. Bulgarie, requête no 18967/03, 3 décembre 2009

[18] Popov c. Bulgarie,жалба no. 69855/01, решение от 7 януари 2010 г.

[19] Zaharievi c. Bulgarie, requête no 22627/03, решение от 2 юли 2009 г.

 

[20] Kopecký c. Slovaquie [GC], no 44912/98, § 35, CEDH 2004-IX

[21] Manolov and RachevaManolova v. Bulgaria,жалба  no. 54252/00, решение от 11 декември 2008 г.

[22] Kirova and Others v. Bulgaria, жалба  no. 31836/04, решение от 2 юли 2009 г

[23] виж решение от   12 януари 2006 г .по жалби № № 47797/99 и 68698/01

Author

Write A Comment