Годишна пресконференция на председателя на Европейския съд за правата на човека Пресцентърът на Европейския съд по правата на човека съобщи, че днес – 27 януари, се е състояла пресконференция, на която председателят на Съда е декларирал пред журналистите, че реформите в Съда ще продължат и през 2011 г., като първата равносметка ще бъде направена още на предстоящата конференция в Измир, Турция, която ще се проведе на 26 и 27 април.
Жан Пол Коста е изтъкнал, че обемът на новите жалби е нараснал със 7 % през 2010 г., а общият им брой – т.е. с тези, които вече са били регистрирани от предишни години, е нараснал на 16 %. Той е изразил своята загриженост по повод многобройните молби за привременни мерки, отправяни по повод исканията за предоставяне на убежище и имиграцията. Около 3 600 решения са били постановени по повод подобни искания, което сочи на едно увеличение от 53 %.
Председателят на Европейския съд по правата на човека е оповестил и други конкретни данни за работата на Съда през 2010 г. Според изнесената информация, към 1 януари 2011 г. броят на жалбите възлиза на 139 650, като повече от половината се падат на четири държави: Русия – 28,9%, Турция – 10,9%, Румъния – 8,6 %, Украйна – 7,5. След тях се нареждат Италия – 7,3%, Полша – 4,6%, Молдова – 2,5 %, а на три държави – България, Сърбия и Словения се падат по 2,5 %. Общо жалбите от изброените държави съставляват повече от 2/3 от всички регистрирани жалби.
Около 1/3 от всички констатирани нарушения са във връзка с правото на справедлив процес ( чл. 6), 52 % от решенията установяват нарушения на правото на свобода и сигурност и на справедлив процес (чл. 5 и 6), а в около 1/5 от случаите визират най-тежките нарушения на Конвенцията – правото на живот и забраната за изтезания.
Къде сме ние? От общо 1348 български жалби, разпределени на една от формациите на Съда (комитет, отделение, едноличен съдия), 595 са обявени за недопустими или прекратени (поради сключени приятелски споразумения между страните или направени едностранни декларации, с които Правителството признава нарушението). Броят на постановените решения е 81, като по този показател България се нарежда на шесто място (след Италия, Португалия, Русия, Турция и Украйна).
РЕШЕНИЯТА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ – РАВНОСМЕТКАТА ЗА 2010 г.
През отминалата 2010 г. Европейският съд постанови 81 решения по основателността на жалби, депозирани срещу Република България. В тази цифра не се включват решенията, с които са одобрени приятелски споразумения (15) и едностранни декларации на Правителството (27) – и в двата случая те са по повод констатирани нарушения на правото на справедлив процес в разумен срок и липсата на ефективно вътрешно-правно средство за защита, както и такива, с които жалбите са обявени за изцяло или частично недопустими (27) или производството е прекратено поради липса на комуникация с жалбоподателя.[1] Техният брой възлиза на над 70.
В решенията си Съдът е констатирал нарушения на почти всички повдигнати оплаквания по голяма част от текстовете на Конвенцията. Едва в девет случая той е намерил, че оплакванията са допустими, но неоснователни (по три жалби с оплаквания по чл. 2, почетири по чл. 3 и по две по чл. 8). Оплакването по една от тях – за неефективност на разследване за настъпила смърт, е прието за недопустимо (Деянов – жалба № 2930/04, решение от 30 септември) .
Най-много са установените нарушения на правото на справедлив процес в двата му аспекта – наказателен и граждански – по 39 жалби. Най-честото нарушение е свързано с неспазването на разумния срок. Това е дало основание на Европейския съд да констатира прекомерна продължителност на наказателното производство по 17 жалби по наказателни дела. Само в 4 случая са установени нарушения на други аспекти на правото на справедлив процес – нарушаване презумпцията за невинност (в случая на Петьо Петков – жалба № 32130/03, решение от 07.01.2010 г.), непредоставянето на безплатна адвокатска защита пред ВКС – чл. 6.3.с. (по жалбата на Цоньо Цонев – № 2736, решение от 14.01.2010), на правото на чуждестранен гражданин на безплатно ползване на преводач пред наказателния съд (в случая на арменския гражданин Хованесян – жалба № 31814/03, решение от 21.12.2010 г.) . По 18 жалби Европейският съд е установил нарушение на правото на справедлив процес в гражданското съдопроизводство, от които в 13 случая се касае за нарушаване на разумния срок, в 4 – за неизпълнение на съдебно решение и в 1 – за правото на достъп до съд.
Второто по честота нарушение, констатирано от Съда в решенията му през 2010 г., е това по чл. 1 от Протокол 1 – правото на мирно ползване на собствеността – по 16 жалби. Сред тях най-голям е делът на оплакванията по различни реституционни закони, но проблематиката като цяло бележи по-голямо разнообразие, което може да бъде своеобразен индикатор за наличие на проблеми в различни сфери на правоприлагането и дейността на администрацията. Така, в два случая съдът установява нарушение на чл. 35 от ЗППДОбП (отм), признавайки наличието на право на собственост на наемателите, на които законът предостави право да изкупят наеманите от тях помещения без търг или конкурс и съответно – нарушаването му поради отказ да се изпълни съдебно решение ( „Басарба” ООД – жалба № 77660/01, решение от 7 януари 2010 г. и Попниколов – 30388/02, решение от 25 март 2010 г.). По първото от тях с решение от 20 януари 2011 г. Съдът определи размера на справедливото обезщетение за имуществени вреди – 40 000 EUR. Сред «новите“ нарушения се открояват делата на Патрикова (решение от 4 март 2010 по жалба № 71835/01) и Тилев (решение от 27 май 2010 по жалба № 25051/02). Първото от тях е свързано с неоправдани действия на данъчните органи на основание закона за акцизите. Второто се отнася до арендатор на земеделска земя, неправомерно отстранен от обработването й и лишен от възможността да прибере земеделската си продукция.
В два случая е констатирано за пореден път нарушение на чл. 1 от Протокол 1 поради неоправдано дълго задържане на автомобила на жалбоподателя, иззет като веществено доказателство (в случая на Петьо Петков – жалба № 32130/03, решение от 07.01.2010 г. и на Георги Атанасов – жалба № 5359/04, решение от 7 октомври 2010 г.). Решенията по няколко дела са свързани с вече констатирани и по-рано нарушения на Конвенцията.
Не мога да отмина без коментар проявената непоследователност на Съда и отстъплението от собствената му практика по няколко решения, свързани с чл. 1 от Протокол 1 през миналата година. Те всички са свързани с реституционни проблеми. Съдът като че «забрави», че в пилотното си решение – делото Великови и др., той констатира, че до 2000 г. в ЗВСОНИ не бе предвиден механизъм за обезщетяване на лицата, които на осн. чл. 7 бяха лишени от своята собственост, а след това, до 2006 г. (когато бе изменен чл. 7), този механизъм – с продажбата на ЖКЗ на фондовата борса , бе изцяло непредвидим и в този смисъл неотговарящ на изискванията на Конвенцията. Това изрично бе записано като една констатация и в цитираното решение Великови. И ако в него въобще не бе повдиган въпросът за 6-месечния срок от последното съдебно решение поради наличието на т.н. «продължаващо нарушение», изведнъж през 2010 г. Съдът започна да го прилага и по реституционните дела и да обявява за недопустими жалби, подадени след този срок (в случая на Кайрякови – жалба № 30945/04, решение от 7 януари 2010 г.). В следващо свое решение той прие за отправна точка на 6-месечния срок друго събитие – датата на продажба на ЖКЗ ( Георгиеви – жалба № 10913/04 решение от 7 януари 2010 г.) След тези две решения Съдът вече стана съвсем последователен и започна да прилага рестриктивната си практика, установявайки нов стандарт в отклонение на този по Великови.В скщорошното си решение по жалбата на Манова и др.(n° 32626/06,решение от 3 февруари) се появи и друг начален момент – датата на изтичане на двумесечния срок за претендиране на обезщетение с ЖКЗ.
Особено смущаващо за мен е обаче, че като че ли самите юристи, включително и в българската секция на регистратурата, не са наясно с такъв класически институт, като владението. Те поставят знак за равенство между правото на владение като неотменима част от вещното право на собственост и владението като фактическа власт върху чужд имот. Това особено ярко проличава в случаите, когато се представя казус в светлината на реституционното законодателство. Може би защото нашите реституционни закони са твърде многообразни и несъвършени. За Съда като че ли административният акт на кмета, областния управител или на поземлената комисия, с които се признава и възстановява собствеността, не създава титул за собственост, дори и когато тези административни актове са влезли в сила и са основание за снабдяване с нотариален акт. За Европейския съд е от значение дали жалбоподателят е влязъл във фактическо владение на имота или не. Ако се окаже, че не е, се приема, че не било нарушено и правото му на собственост и дори, че той не е имал такава. А ако жалбоподателят не е допуснат фактически да влезе във владение?
Много усилия (обемни мотиви от почти 30 страници с позовавания на решения, които нямат нищо общо с конкретния казус) са положени в решението по допустимост, постановено на 1 декември 2009 г. по жалба no 28936/03 – Мария Благоева Великин и др.[2], за да се мотивира недопустимостта на оплакването по чл. 1 от Протокол 1. Съдът е приел, че съгласно ЗВСОНИ възстановяването на собствеността настъпва по силата на самия реституционен закон от 1992 г., само ако държавната структура, която е „титуляр на правото на собственост”, признае, че условията на закона са изпълнени в конкретния случай, а това се осъществявало чрез предаване на владението върху съответния имот (§§ 37 и 65 от решението по допустимостта). При липсата на такова съгласие, според решението, реституцията се осъществява чрез ревандикационен иск, по който съдилищата имат право да се произнесат дали тези условия са изпълнени. С други думи, съдилищата са оправомощени да пререшат всеки един правен спор, дори и ако е налице стабилен административен акт или дори произнасяне на административен съд.В случая за Съда е без значение дори фактът, че съответната засегната държавна институция не отрича или оспорва правото на възстановяване на собствеността. Въпреки твърде пространните мотиви на Съда, той само привидно изглежда убедителен, но не може да се скрие усещането за внасяне на по-скоро неюридически аргументи в един чисто правен спор, касаещ терен, находящ се в границите на резиденция Бояна.
Третото по честота нарушение е това по чл. 5 – за правото на свобода и сигурност. Съдът е констатирал 16 нарушения по 8 от общо 9-те жалби, в които са повдигнати и уважени оплакванията по този текст – т.е. средно са установени по 2 нарушения на жалба. По три жалби признатите нарушения са по повод незаконното настаняване в писхиатрична клиника (в случаите на Стойчев – жалба № 2938/04; Шопов – жалба № 11373/04 и Гецов – жалба № 30105/03). В останалите пет жалби са констатирани нарушения във връзка с оплаквания за правото за незабавно изправяне пред съд при задържането, за прекомерна продължителност на предварителното задържане, за липсата на възможност за обжалване на задържането или на ефективно и бързо средство за защита при незаконно задържане
Четвъртото по брой на установените нарушения право е това по чл. 8. Съдът се е произнесъл в 8 свои решения по повдигнати оплаквания по този текст, като в два от случаите е намерил жалбите за допустими, но неоснователни Тъй като самият чл. 8 обхваща разнообразни аспекти на правото на неприкосновеност на личния и семейния живот, то и констатираните нарушения не са еднотипни и обхващат различни хипотези – както такива, които вече са били предмет на разглеждане на съда, така и съвсем нови. В два случая Съдът се е произнесъл по повод експулсирането на чужденци, като по жалбата на г-н Раза (№ 31465/08 – решение от 11 февруари 2010 г.) той е постановил условен диспозитив – ако жалбоподателят бъде експулсиран, ще се наруши правото му на семеен живот. Решението по жалбата на г-жа Минчева ( № 21558/03 – решение от 2 септември 2010 г.) визира един твърде чувствителен и нерешаван от години въпрос – за неизпълнение на съдебните решения относно родителските права при развод и липсата на позитивни мерки от страна на държавата в тази насока (освен ако не се касае за спор с международен елемент, по който държавата реагира с прекалена доза усърдие, ако българският родител не спазва решението на съда и с абсолютна незаинтересованост, ако той е жертвата).Две решения визират нарушени права на затворници – право на неприкосновеност на кореспонденцията (no 27795/03, решение от 22 април 2010 г. )и право на личен живот поради забраната за свиждане със съпругата в продължение на почти три години (жалба № 30122/03, решение от 28 януари 2010 г.)
За пръв път Европейският съд се произнесе по български дела по един не толкова често повдиган въпрос (или по-скоро такъв, по който той избягва твърде често да взема отношение) – относно правото на здравословна жизнена среда, като един от аспектите на правото на личен живот. В решението си по делото Милева и др. (жалби №№ 43449/02 et 21475/04, решение от 25 ноември 2010) съдът прие, че липсата на позитивни действия на властите във връзка с незаконното трансформиране на няколко апартамента (находящи се в жилищната сграда, в която живеят и жалбоподателите), в компютърен клуб и клуб за електронни игри, което е било съпроводено с вдигането на неоправдан шум през цялото денонощие (поради естеството на дейността им), е довело до нарушаване на правото на зачитане на личния и семеен живот и дома на жалбоподателите, двама от които били принудени да продадат жилището си и да се преместят в друг столичен район.
Същевременно в решението си от 2 декември 2010 г. по жалбата на г-н Атанасов (жалба № 12853/03) той намира, че не е допуснато нарушение. В този казус жалбоподателят повдига оплаквания във връзка с непредприемането от страна на властите на съответните позитивни действия за контрол по повод рекултивация на хвостохранилище, която е трябвалода бъде извършена от частна фирма. Вместо да се използват съвременни технологии, които да не водят до допълнително замърсяване на почвата и просмукването в нея на допълнителни вредни вещества, дружеството използвало технология, според която хвостохранилището трябвало да бъде засипано с утайките от пречиствателната станция на гр.Пловдив, макар че било установено, че в нея (в пречиствателната станция) отиват както води от битови отпадъци, така и от промишлеността, поради което те съдържат много тежки метали, опасни за здравето. Съдът стига до извода, че в случая няма неоправдана намеса в личния живот на жалбоподателя и семейството му, тъй като той не е доказал, че здравето му или това на близките му се е влошило, нито че твърдяното замърсяване на околната среда е повишило нивото на заболеваемост в с. Елшица. Съдът смята, че не са засегнати правата на жалбоподателя на неприкосновеност на личния живот и на дома и поради сравнителната отдалеченост на дома му от хранилището, както и поради липсата на активен производствен процес, който би могъл да доведе до внезапно изхвърляне на големи количества вредни вещества в природата.
Всъщност Съдът пренебрегва изцяло продължителното бездействие на властите в лицето на различни министерства да назначат ОВОС, както и да се правят периодични измервания на водата и почвата в района около хвостохранилището. Вероятно Съдът е очаквал жалбоподателят да докаже наличие на вече заболели хора и пряката връзка между използвания метод за рекултивация и настъпилите увреждания, макар че са представени доклади на независими експерти, които доказват както наличието на тежки метали, така и вредното им въздействие върху човешкия организъм (с конкретизация какви поражения върху човешкия организъм се нанасят от съответните метали).Жалбоподателят се е оплакал по-скоро от липсата на позитивни действия от страна на държавните институции, които да упражнят контрол върху вида и способа на извършената рекултивация, както и да извършват своевременни изследвания, които да представят на всички граждани.
Като че ли в отделни свои решения Съдът и при липсата на убедителни доказателства, е склонен да прояви по-скоро етатистки подход и да подкрепи държавата, отколкото отделния гражданин, който в собствената си страна не е получил правосъдие. Тук той вероятно би защитил този свой подход с твърдението, че властите в една страна притежават свободата на преценка, защото по-добре познават местното право и националният съд е този, който в крайна сметка ще отсъди най-добре при възникнал правен спор как той да бъде решен.
При целия ми респект към тази международна институция и уважението ми към нейната изключителна роля, понякога оставам разочарована, защото в отделни свои решения Европейският съд става непредвидим и непредсказуем – дори и по случаи, по които вече е заемал определена позиция и би могло да се каже, че има повече или по-малко утвърдена практика.
[1] Прието е тези решения да се наричат “решения по допустимост”
[2] решението от 2 септември 2010 г. признава нарушение единствено на правото на справедлив процес в разумен срок
