Анализ на статистическите данни за движението на българските жалби пред Европейския съд по правата на човека (II)

Анализ на статистическите данни за движението на българските жалби пред Европейския съд по правата на човека

Светла Маргаритова, PhD

Република България ратифицира   Европейската конвенция за правата на човека  на 7 септември 1992 г. Първото решение, постановено от  Съда (преди реформата от 1999 г.), е на 20 март 1997 г.  по делото Луканов срещу България (жалба № 21915/03).[1]  До 31 май 2012 г. общият брой на решенията по основателност  срещу страната ни е 437, а ако се вземат предвид и тези, постановени от   комитет от трима съдии(при повтарящите се нарушения), техният брой възлиза на 461. Повече от 9/10 от регистрираните жалби (93%)са обявени за недопустими, а по 7 % са постановени решения по съществото на спора. За всички 47 държави тези цифри са съответно 96 % и 4%, което би могло да бъде индикатор за по-доброто качество на българските жалби.

За периода  1997-2010 г. в 91% от постановените решения е установено поне едно нарушение, по 5 % е констатирано, че няма допуснато нарушение, 1% са прекратени поради приятелско уреждане на спора или на друго осование, а в 2% са постановени други решения. За същия интервал от време най-често срещаните нарушения са  по чл. 5 – на правото на свобода и сигурност (229), на чл. 6 – правото на справедлив процес (214, от които 49 са по повод справедливия процес в собствения смисъл на думата, 162 са по повод неразумната продължителност и 3 са свързани с неизпълнението на влязло в сила решение), на  чл. 13 – липсата на ефективно вътрешноправно средство за защита (125), на чл. 3 -забраната за нечовешко и нехуманно третиране (62), на чл. 1 от Протокол 1 – правото на собственост (60), на чл. 8 – правото на неприкосновеност на личния и семеен живот (35) и на чл. 2 – правото на живот (33).Тези цифри могат да бъдат по-добре илюстрирани чрез следната графика:

Графика № 1

 Данните за най-често констатираните  нарушения по отношение на  всички 47 държави показват, че като най-типично и преобладаващо се очертава нарушението на чл. 6 (46 %, от които 26% са свързани с неразумната продължителност на съдебния процес), следвано от посегателствата срещу правото на собственост (14 %) и правото на свобода и сигурност (11%). Анализът по държави сочи, че съществуват специфики и различия между общата типична картина и тази за допусканите нарушения на конвенцията в отделните страни. Така нарушението на разумния срок е най-често срещаното оплакване за Унгария (82%), Италия (57%),Гърция (48%),Полша (44%), Финландия (40%) и Франция (39%). Правото на справедлив процес (извън неразумната продължителност на процеса) е най-често констатираното нарушение  срещу Испания (47%), Украйна (33%) и Турция (21%). За Румъния най-сериозен е проблемът с нарушенията на чл. 1 от Протокол 1 (правото на собственост), които заемат 38 %. За Русия нарушенията на чл. 3, 5, 6 и чл. 1 от Протокол 1, съставляват повече от 2/3 от всички установени нарушения в решенията на Съда.

Както и в предишните няколко години, така и през 2011 г.,  България неизменно попада сред 10-те държави с най-много регистрирани жалби, макар че нейният относителен дял е едва 2,7%. Средно на година биват регистрирани по около 1200 жалби от нашата страна. Вероятно до края на настоящата година техният брой няма да претърпи някакви съществени промени, съдейки по междинните данни за първото тримесечие, отразени в таблицата по-долу:

 Жалби, насочени към съдебен състав

 От средата на 2009 г. всички жалби още при постъпването им и след административното им обработване са разделяни в 7 категории. Към първата категория се отнасят спешните жалби, в които се повдигат въпроси, свързани с риск за живота или здравето на жалбоподателя или с други обстоятелства, произтичащи от личната ситуация на лицето, в частност, когато това е свързано с благосъстоянието на децата. В тези случаи намира приложение и  чл. 39 от Правилата на Съда. Във втората категория попадат жалби, в които поставените  въпроси  са в състояние да повлияят върху ефективността на системата на Конвенцита (напр.структурни проблеми, засягащи твърде голям брой лица, с  които до този момент Съдът все още не е имал повод  да се занимава, процедура на „пилотни“ решения), или дела, засягащи въпроси от голяма обществена важност, както и междудържавните жалби. Третата категория жалби съдържат оплаквания, които на пръв поглед са свързани с нарушения на чл. 2, 3, 4 или 5, независимо дали става въпрос за повтарящи се оплаквания или не, когато създават пряка опасност за физическия интегритет или достойнството на човека. Към  четвъртата група се отнасят всички потенциално добре обосновани жалби, независимо от вида на твърдяното нарушение на Конвенцията. В петата категория се включват жалби с т.н. „повтарящи се“ нарушения, в  шестата – такива, при които на преценка подлежи самата допустимост на твърдяните оплаквания (т.е. тя е поставена под въпрос).В последната – седма категория се отнасят недопустимите жалби, насочвани към комитет от трима съдии или към едноличен съдия.От началото на настоящата година веднага след получаване на първото писмо се извършва преценка по критериите за допустимост и в редица случаи Съдът веднага се произнася с решение, че жалбата е недопустима.

Към 31.12.2011 г. 72% от всички български жалби са определени като такива, отнасящи се към VI-VII категория, 20 % са класирани към първите пет категории, 7 % са изпратени на правителството за становище и 1% са обявени за допустими. Горните данни могат да бъдат илюстрирани добре с графиката по-долу:

 Графика № 2

За първите три месеца на настоящата година ситуацията не е променена и сочи, че повече от 2/3 от постъпващите български жалби са явно недопустими и затова се насочват към едноличен съдия, 6% са очевидно такива, при които е налице повтарящо се нарушение, поради което се разпределят за комитет от трима съдии, а 20 % очакват реда си да бъдат разгледани от отделението.(виж графика № 3)

Графика № 3

Анализът на причините, поради които жалбите биват обявявани за недопустими сочи, че в 2/3 от случаите (64%) основанието е необоснованост на оплакването, следвано от неспазване на 6-месечния срок (14,8%) и повдигане на оплаквания от четвъртоинстанционно естество (13,6%). Последните две места са за  оплаквания извън предметния обхват на Конвенцията (5,7%) и неизчерпването на вътрешно-правните средства за защита (1,6%).

 Графика № 4

 Тук ми се иска да внеса едно уточнение, че посочените по-горе данни в графика № 4 са обобщени и представят картината за причините за недопустимост без да се държи сметка дали жалбата е подготвена от специалист, познаващ материята на Конвенцията и практиката на Съда  или лично от лицето, което претендира, че са допуснати нарушения на неговите права . Подобен анализ обаче се налага, за да бъдат насочени усилията в правилната посока и да не се достига до толкова голям брой недопустими жалби (494 за 2011 г.) Данните за миналата година сочат, че 61,9% от всички   жалби, които са окачествени като недопустими, са били подадени от самите заинтересовани лица (физически или юридически), а останалата 1/3 са били подготвени от адвокат.

Графика № 5

Внимателният анализ на данните от графика 5 налага изводи в две посоки. На първо място той сочи  какви са празнотите в познанията за Конвенцията на всички български граждани и на юристите или още по-конкретно , на адвокатите – в частност. Оттук следва и вторият – в каква насока се налага да бъдат попълвани тези знания и на кои проблеми следва да се акцентира. Очевидно основните изисквания за допустимост, регламентирани в чл.35§1,  свързани с неизчерпването на вътрешно-правните средства за защита, ratione temporis (с шестмесечния срок), ratione materiaе(с предметния обхват на Конвенцията) се познават добре, поради което много рядко са допускани подобни пропуски от страна на адвокати, които са подготвяли жалби. Същевременно най-сериозни проблеми създава такова основание, като необоснованост на жалбата – 78,5 % от всички жалби, подготвени от адвокат, са били обявени за недопустими именно на това основание. В интерес на истината би следвало да се отбележи, че то е и най-неопределено и обтекаемо, така че понякога зад него може да се скрие и нежеланието на Съда да разгледа определен проблем, като се скрие зад тази „гъвкава“ формулировка.

Така или иначе обаче се налага изводът, че е необходимо да се задълбочат познанията както на практикуващите юристи, така и на всички граждани, които биха се явили в една или друга степен потенциални жалбоподатели. В този смисъл е много полезнf „Практическото ръководство върху критериите за допустимост на жалбите до Европейския съд по правата на човека“ , който бе подготвен от Отдела за правни изследвания на Секретариата на Съда в Страсбург през декември  2010 г. и претърпя нова редакция през март 2011 г. [2] Наръчникът бе преведен през 2011 г. със съгласието на Съвета на Европа и на Европейския съд по правата на човека по инициатива на Висшия адвокатски съвет от адвокати на Фондация „Български адвокати за правата на човека“ и съответно – разпространен до всички адвокатски колегии в страната. Все в тази посока – за задълбочаване познанията по изискванията за допустимост, в рамките на Програмата HELP,  финансирана със средства от Human Rights Trust Fund, е разработен Проект № 3, посветен на „Повишаване капацитета на адвокатите, за да се съобразят с критериите за допустимост при подготовката на жалби до Европейския съд по правата на човека“. Идеята на участниците в него е да се предоставят консултации и информация на всички заинтересовани лица, така че Европейският съд да бъде освободен отчасти поне от прекомерно големия брой явно недопустими жалби . След конференциятга на високо равнище в Брайтън, състояла се през април тази година, на 5-6 юни в Страсбург бе проведена мрежова Конференция HELP, на която бяха събрани представители на адвокатските асоциации и националните институти за подготовка на съдии и прокурори по въпросите на обучението в областта на правата на човека . На нея бяха обсъдени различните аспекти, свързани с повишаването на осведомеността и качеството на обучение на всички, които имат отношение към правата на човека.