На 21 юли 2016 г. Европейският съд установи нарушение по делото Miryana Petrova v. Bulgaria (Application no 57148/08), 21 July 2016. В него той постанови, че предвидената в националното законодателство процедура за оспорване незаконосъобразността на заповед за прекратяване на трудово/служебно правоотношение поради отнемането на достъп до класифицирана информация не отговаря на изискванията за справедлив процес, според чл. 6§1 от Европейската конвенция.
Българският съд сам е ограничил собствената си компетентност, като е отказал да изследва въпроса доколко обоснован е отказът, респ. – отнемането на разрешението за достъп, постановено от административен орган.
Фактите по случая
Жалбоподателката е работила като системен оператор в Националната служба за сигурност /НСС/ от 1981 г. Характерът на нейната работа и преките служебни задължения съгласно длъжностната й характеристика, са били от такова естество, че тя е имала достъп до класифицирана информация.
През 2002 г. влиза в сила Законът за защита на класифицираната информация /ЗЗКИ/. В § 10 от закона е предвидено, че в тримесечен срок от влизането му в сила ръководителите на съответните звена следва да изпълнят нововъденената процедура по отношение на лицата, които до този момент са боравели с такава информация.[1] На 3 юни 2003 г. Директорът на НСС издава заповед, съгласно която отказва на жалбоподателката достъп до класифицирана информация без наличието на каквито и да било мотиви, а е посочено само правното основание – чл. 57 от закона.[2] Жалбоподателката сезира Държавната комисията за сигурността на информация /ДКСИ/ по повод този отказ, но жалбата й е оставена без уважение с писмо от 05.02.2004 г. Решението на комисията не подлежало на съдебен контрол.
На 27 април 2004 г. Директорът на НСС издава заповед за прекратяване трудовото правоотношение на жалбоподателката на осн. чл. 328, ал. 1 , т. 2 КТ (поради обективна невъзможност да изпълнява трудовите си функции). Тя предявява иск за незаконно си уволнение поради липсата на обективност и законосъобразност на издадената заповед, тъй като е отговаряла на всички условия за издаването на разрешение за достъп. Според нея лошите лични отношения с прекия й ръководител са причина за прекратяване на договора й. Тя прави искане да й бъде назначена психиатрична експертиза, тъй като допуска, че вероятна причина за този отказ може да е нейно заболяване от 1995 г. от невроза, което е отшумяло. Съдът отказва да допусне такава експертиза.
С решението си от 11 май 2005 г. Софийският районен съд отхвърля претенциите на жалбоподателката с мотива, че отказът на директора на НСС да й се предостави достъп до класифицирана информация е окончателен и валиден административен акт, който прави уволнението неизбежно, защото тя вече не е в състояние да изпълнява задълженията си. Съдът добавя, че отказът не подлежи на съдебен контрол, поради което и той не е компетентен да разгледа в рамките на процедурата по прекратяване на трудовия договор никакви въпроси, свързани с неговата законосъобразност.
Следващите две инстанции – Софийският градски съд и ВКС оставят в сила първоинстанционното решение.
Приложимост на чл. 6§1 към случая
Съдът отхвърля възраженията на Правителството за неприложимост на чл. 6§1 в настоящия случай, позовавайки се на своята практика – Vilho Eskelinen and Others v. Finland [GC]; Boulois v. Luxembourg [GC], no. 37575/04, § 90, ECHR 2012, Ternovskis v. Latvia (no. 33637/02, § 44, 29 April 2014). Наред с това той отбелязва, че чл. 6§1 в неговите граждански аспекти намира приложение при всички съдебни спорове, инициирани от държавни служители, освен: а/ ако националното право изрично изключва достъпа до съд на лица, заемащи постове или длъжности, изрично посочени и б/ това изключение трябва да бъде опрадано с обективни аргументи. Ако националното право не прегражда достъпа до съд, Съдът не анализира втория критерий.( Rizhamadze v. Georgia, no.2745/03, §§ 27-28, 31 July 2007; Efendiyeva, no. 31556/03, 25 October 2007, § 41; Romuald Kozłowski v. Poland, no. 46601/06, § 24, 20 January 2009; Fazliyski, цитиран по-горе, § 54).
Аргументите на Съда
Европейският съд отбелязва в самото начало на своите мотиви по съществото на оплакването, че съгласно чл. 19 от Конвенцията, той е създаден, за да осигури спазването на задълженията, поети от Високодоговарящите държави, съгласно Конвенцията и протоколите към нея. Той не е нито четвърта инстанция, нито има за цел да поправя фактически грешки, допуснати от националните съдилища. В този аспект той не се наема да определи дали увалнението на жалбоподателката от заеманата от нея длъжност е законно или дали заключенията на националните съдилища във връзка с това уволнение са били правилни от гледна точка на българското право. Задачата на Съда се ограничава до проверката дали в производството пред тези съдилищаса спазени изискванията на член 6 § 1 от Конвенцията.
Съдът посочва, че законосъобразността на уволнението на жалбоподателката от заеманата от нея длъжност е била изцяло обусловена от отказа за достъп до класифицирана информация. Той отбелязва, че тя е имала право да сезира националния съд, за да иска отмяна на заповедта за уволнението й, възстановяването й на предишната длъжност и обезщетение за оставане без работа. Съдът констатира обаче, че на нито един етап от съдебните процедури съдилищата не са изследвали въпроса дали е съществувало основание за отказа да й бъде предоставен достъп до класифицирана информация, въпреки че именно той е бил в основата на прекратяване на трудовото й правоотношение. Жалбоподателката не е била информирана относно фактическите обстоятелства, които са били взети предвид, за да й бъде отказан такъв достъп, нито би могла да твърди доколко информацията за подобно решение е пълна или непълна, вярна или невярна, надеждна или ненадеждна. Така Съдът достига до извода, че националните съдилища са били обвързани от този официален отказ и не могат да го контролират по никакъв начин в съответствие с приложимите разпоредби на националното законодателство. Европейският съд констатира, че вътрешните съдилища са се поставили в зависимост и са отказали да осъществят контрол върху обстоятелство, което е било от решаващо значение за случая и така са се лишили от компетентността да решат спора, както в делото на I.D. v. Bulgaria, no. 43578/98, § 50, 28 April 2005 и Fazliyski, § 59. Той добавя, че те са били обвързани от този официален отказ и затова подлага на преценка дали заповедта за отказ за достъп до класифицирана информация сам по себе си е подлежала на контрол. Доколкото проверката за наличието на предпоставки за предоставяне на такъв достъп съгласно закона е била част от стандартна вътрешна процедура на самия работодател на жалбоподателката – НСС, която е част от изпълнителната власт, Съдът констатира, че този орган не предоставя необходимите гаранции по чл. 6. Затова по-нататък се изследва и дали отказът на НСС подлежи на пряк съдебен контрол. Констатирано е, че такъв не е допустим, съгласно местното законодателство. Европейският съд признава, че действително жалбоподателката е заемала длъжност, предоставяща й достъп до класифицирана информация, която преставлява държавна тайна, поради което могат да бъдат налице легитимни национални съображения за сигурност и те могат да доведат до ограничаване на правата, защитени от чл. 6§1. Но от друга страна, това не трябва да води до ограничаване компетентността на съдилищата по начин, който непропорционално да ограничава правото на достъп до съд на засегнатите лица. (Tinnelly & Sons Ltd and Others and McElduff and Others v. the United Kingdom, 10 July 1998, § 76, Reports of Judgments and Decisions1998-IV; Devenney v. the United Kingdom, no. 24265/94, § 26, 19 March 2002). Затова, както и в цитираните по-горе дела, той изследва въпроса относно наличието на разумна връзка на пропорционалност между загрижеността за опазване на националната сигурност от страна на властите и въздействието, което тези средства е имало върху правата на жалбоподателката. Европейският съд отбелязва, че нито в мотивите на съдебните решения на националните съдилища, нито Правителството в своето становище са се опитали да оправдаят или обосноват отказа на достъп до съд с друга подходяща юрисдикция, която да изследва въпроса относно основателността на мотивите за отказаното разрешение за достъп до класифицирана информация от гледна точка на нейната пропорционалност, свързана с преследваната легитимна цел – защита на националната сигурност.
Посочените съображения са достатъчни за Съда, за да достигне до извода, че е налице нарушение на член 6 § 1.
Съдът намира за уместно да отбележи, че освен правното задължение да бъде заплатена от страна на държавата съответната сума като справедливо обезщетение, наред с това е препоръчително да се предприемат индивидуални мерки, за да се прекрати това нарушение и доколкото е възможно – неговите неблагоприятни ефекти. В тази връзка най-подходящата форма на обезщетение в случаите, когато жалбоподателят не е имал достъп до съд в нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията е, производството да бъде възобновено и случаят да бъде повторно разгледан при спазване на всички изисквания на справедлив процес. Съдът препраща към своята практика по делата Yanakiev v. Bulgaria, no. 40476/98, § 90, 10 August 2006, and Fazliyski, § 76).
Делото е класифицирано във второ ниво по важност.
Случаят на Миряна Петрова не може да приключи с отмяната на нейното решение от ВКС на осн. чл. 303, ал. 1, т. 7 от ГПК. Ако всичко приключи само дотук, рискуваме в следващите години да бъдат постановени поредица от сходни осъдителни решения или Правителството да бъде принуждавано да сключва споразумения по явно загубени за него дела. Очевидно подобен подход би бил недалновиден. Би следвало до предвиждането на ред за осъществяване на реален съдебен кнотрол върху отказите на разрешенията за достъп до класифицирана информация съдилищата, пред които бъде поставен на разглеждане подобен спор, пряко да приложат решението на Европейския съд и да извършат независим съдебен контрол на отказите, респ. Отнеманията на издадените разрешения за достъп.
Цитираната практика:
…………………………
[1] § 10. (1) Допуските, издадени по реда на действащите нормативни актове преди влизането в сила на закона, запазват действието си до издаване на разрешения за достъп. Ръководителите на организационните единици, в които работят лица с допуск и чиито длъжности или конкретно възложени задачи изискват работа с класифицирана информация, са длъжни да поискат издаване на разрешения за достъп в съответствие с изискванията на закона в 3-месечен срок от влизането му в сила. Неизпълнението на това задължение води до прекратяване действието на вече издадените допуски.
[2] Чл. 57. (1) Отказва се издаването на разрешение за достъп до класифицирана информация от съответното ниво, когато в хода на проучването се установи, че:
- проучваното лице не отговаря на някое от изискванията по чл. 40, ал. 1;
- проучваното лице съзнателно е представило неверни или непълни данни.
(2) Отказът за издаване на разрешение се изготвя в 3 екземпляра по образец, утвърден от ДКСИ, съхранявани съответно в ДКСИ, в органа, който го е издал, и в организационната единица.
(3) Отказът за издаване на разрешение за достъп до класифицирана информация не се мотивира, като се посочва само правното основание.
(4) Проучваното лице се уведомява за отказа в писмена форма, като се посочва правното основание и му се издава препис от отказа.
(5) Отказът за издаване на разрешение за достъп до класифицирана информация не подлежи на обжалване по съдебен ред.
(6) Проучвано лице, на което е отказано разрешение за достъп до класифицирана информация, няма право да кандидатства за заемане на длъжност или за изпълнение на конкретна задача, свързани с работа с класифицирана информация от същото или по-високо ниво на класификация, за срок една година от издаването на отказа.
