Важно решение на Европейския съд по правата на човека – Affaire A.et autres  c. Bulgarie

Решението А. и други  срещу България[1]

Днес, 29 ноември, Европейският съд по правата на човека постанови едно важно за България решение, отнасящо се до различните мерки, които се предприемат по отношение на  малолетни и непълнолетни с отклонения в поведението, характеризирани като противообществени прояви. Решението е особено актуално и идва навреме, тъй като към настоящия момент е в процес на подготовка ново законодателство в областта на правата на децата. Както бе официално заявено неотдавна, приетата концепция в тази област цели да обхване и да регулира цялостно проблемите на всички деца, така че в единен нормативен акт да фигурират както разнообразните мерки за закрила, така и тези, насочени към децата с отклонения в поведението. Струва ми се, че решението на Съда очертава своеобразен стандарт кои законодателни решения и практики (съществуващи в настоящия момент) са неприемливи и противоречат на европейските стандарти, а кои от тях, въпреки твърденията на редица неправителствени организации и експерти – са в унисон с европейските практики и поради това би било грешка, ако се откажем от тях.

Жалбата е депозирана от пет момичета, които към 2008 г. са били непълнолетни и са били настанени във възпитателното училище – интернат /ВУИ/ в с. Подем по силата на съдебни решения за различни противообществени прояви (проституция, бягства от къщи и училище). Едно от момичетата – А., преди този момент е било настанено по административен ред в кризисен център за деца по разпореждане на Дирекция „Социално подпомагане“ – гр. Плевен. Там то престоява повече от щест месеца. По предложение на местната комисия за борба срещу противообществените прояви /МКБППМН/ съдът определя възпитателната мярка „настаняване във ВУИ” на жалбоподателката, след което тя е преместена от кризисния център във ВУИ.

По отношение на другото момиче – Б., в периода 2007-2008 г. са определяни различни възпитателни мерки, включително и предупреждение за настаняване във ВУИ, които не оказват никакво влияние върху поведението й.  По предложение на местната комисия в районния съд е образувано възпитателно дело и с решение от 27 май й е определена най-сериозната възпитателна мярка – „настаняване във ВУИ”. Междувременно – в хода на производството и преди да бъде изпратена в специализирана институция с образователна цел – двукратно за различни периоди от време тя  е настанена   в  Дом за временно настаняване на малолетни и непълнолетни (от 10 до 27 май 2008 г. и от 7 до 21 юли 2008 г.). Първия път това е направено по искане на местната комисия, втория – по разпореждане на прокурор. Съгласно ЗБППМН не е регламентирано правото на лицето да оспорва това настаняване пред съд.

Останалите три момичета са настанени във ВУИ с решения на районния съд за различни по характера си прояви – не посещаване на училище, липса на родителски контрол, изолиране от неблагоприятната среда на криминално проявени „лица от малцинството“, бягства от дома, водене на безразборен сексуален живот, проституция с пълнолетни лица.

Мотивите на решението по повод всяко едно от оплакванията са структурирани в две части. В първата са изложени аргументи по неоснователността и/или недопустимостта на част от оплакванията.

В жалбата са повдигнати множество оплаквания за нарушаване на Конвенцията. Основното от тях е по чл. 5§1а. Твърди се, че настаняването във ВУИ представлява лишаване от свобода  и съдържа всички елементи на такова лишаване – принудително настаняване в затворена институция, ограничаване възможността за свободно придвижване, ограничаване възможността за самостоятелно определяне режима на живот и социалните контакти. Освен това, тези мерки били налагани за деяния, голяма част от които не са престъпления и по своя характер имали репресивен характер. Изтъкнато е, че   законът не е посочил изрично кои са видовете прояви, които могат да бъдат характеризирани като „противообществени” и тази непредвидимост на закона създава възможности за произвол. Самите ВУИ не били възпитателни центрове, тъй като в тях били настанявани както девойки, извършили престъпления, така и такива, с други проявни форми на отклоняващо се поведение. Изложена е тезата, че не е налице една от хипотезите, при която е допустимо лишаването от свобода – тази по чл. 5§1d. Съгласно този текст, не е незаконосъобразно лишаването от свобода на непълнолетно лице, ако е постановено на базата на законосъобразно решение, „за да се осигури надзор с възпитателна цел или законосъобразно лишаване от свобода на такова лице, с цел да се осигури неговото явяване пред предвидената в закона институция”.

 Съдът установява, че жалбоподателките реално се били лишени от свобода, но доколкото те не са извършили никакво престъпление, техният случай не попада в приложното поле на чл. 5§1а. Затова той подлага на анализ приложимостта на чл. 5§1d в светлината на своята практика по сходни дела. В мотивите се изтъква, че според жалбоподателките нормите на ЗБППМН, свързани с налагането на възпитателни мерки, не са достатъчно точни и прецизни, тъй като липсва изчерпателен списък на проявите, които се възприемат като противообществени, а в закона е дадено само едно много общо определение. Съдът се съгласява с това твърдение, но отбелязва, че съществува добре установена съдебна практика, съгласно която бягствата от училище и от къщи, както и проституцията, са считани като противообществени прояви, заради които могат да се определят различни по вид възпитателни мерки, включително и настаняването в специализирани институции. Колкото до самата процедура по настаняване, съдът не установява да е допуснато нарушение както на националния закон, така и на Конвенцията. Същевременно той изтъква, че жалбоподателките не са се оплакали, че са били лишени от образователни грижи, че не са могли да се възползват от училищно обучение в институцията, в която са били настанени, поради което той не би могъл да заключи, че държавата не е изпълнила задължението си да предостави  надзор с възпитателна цел, съгласно изискванията на чл. 5§1 d.

Противно на твърденията, изложени в жалбата, Съдът не възприема тезата на жалбоподателките, че те били настанени с цел да изтърпяват наказание, тъй като в същите училища се настаняват и извършители на престъпления, включително и когато делото им се разглежда от наказателен съд и наказателната санкция се заменя с мярка за обществено въздействие. Той изтъква, че „решенията на властите се вписват в рамката на сериозните усилия, насочени да поставят жалбоподателките в пространство, което им предоставя възпитание под наблюдение и възможност да продължат училище. Той отбелязва в тази връзка, че е в тежест на Държавата позитивното задължение да защитава непълнолетните, а в изключителни случаи – да ги отделя от среда, която не е благоприятна за тях.”(§73)

В светлината на изложените съображения Съдът не намира нарушение на цитираната разпоредба, тъй като ВУИ (както и социално-педагогическите интернати), дори и когато настаняването в тях бе извършвано по административен ред, а не както е по действащия закон след промените от 2004 г., винаги са били места, в които са били предоставяни както образователни, така и възпитателни грижи на малолетните и непълнолетните правонарушители.

В жалбата е повдигнато оплакване за дискриминационно третиране на жалбоподателките по признака възраст. Изтъкнато е, че за разлика от пълнолетните, които не подлежат на непредвидимо лишаване от свобода заради недефинирани простъпки, несъставомерни по НК, жалбоподателките са били наказани за различни деяния, които не представляват престъпления по закон и не са наказуеми за възрастните. Съдът не споделя доводите, изложени в жалбата и изтъква, че различието в третирането не може да бъде определено като дискриминация. То произтича от целта на защитата, а не е репресивно и се основава на обективни и обосновани цели, поради което оплакването е неоснователно.

Оплакването на допуснато нарушение на наказателните аспекти на правото на справедлив процес по чл. 6 от Конвенцията е отхвърлено от Съда като недопустимо ratione materiae поради това, че чл. 5§1d дори не изисква мярка от такъв характер да бъде постановявана от съд. Той напомня, че приложената по отношение на жалбоподателките възпитателна мярка е част от съвкупността от възпитателни мерки, които могат да бъдат приложени по отношение на малолетни и непълнолетни,  и тя няма характеристиките на наказателна санкция.

От друг зрителен ъгъл (освен по чл. 14) жалбоподателките повдигат оплакване и за нарушение на чл. 7 (nullum сrimen nulla poena sine lege – няма престъпление и наказание без закон). Според тях, те са били осъдени за антисоциално поведение, каквито деяния не са въздигнати в престъпление, съгласно националния НК. Съдът напомня, че приложимостта на  чл. 7§1 е подчинена на съществуването на едно „наказание”, поради което  преценката изисква да се  установи дали процесната мярка е наложена в резултат на осъждането за извършено престъпление. Поради това, че той вече е достигнал до заключението, че жалбоподателките не са били осъдени за извършено престъпление в хода на процедура, която е довела до наказателна санкция, чл. 7 не намира приложение.

Като неоснователни са възприети и оплакванията за нарушение на правото на личен живот на жалбоподателките поради факта на настаняването им в тези заведения, в които са изпращани и лица, извършили престъпления, тъй като там били принудени да контактуват с тези лица. Съдът изтъква, че с оглед възприетите от него заключения за липса на нарушения на чл. 5§1, чл. 6 и 7, оплакването по чл. 8 е недопустимо.

Във втората част на мотивите, обособени в два самостоятелни раздела, са разгледани оплаквания, за  които съдът намира, че са основателни.

Едното от тях е свързано с процедурата по настаняване в т.н. „кризисни центрове за деца”. То е повдигнато от жалбоподателката А., като се твърди, че, макар и по своето съдържание те да представляват лишаване от свобода, по време на двете й настанявания мерките не са били постановени от съд. Правителството оспорва приложимостта на чл. 5, но Съдът отхвърля възраженията му и изтъква, че тези центрове са затворени учреждения, в които жалбоподателките са подложени на ограничителен режим и непрекъснато наблюдение и са могли да отсъстват оттам само след изрично разрешение и при условие, че са придружавани от социален работник. Когато жалбоподателката не се върнала в кризисния център, тя била издирвана от полицията и заведена отново там. Освен това продължителността на настаняване за повече от 6 месеца очевидно води до извода, че върху жалбоподателката неизбежно са оказали отрицателно влияние строгият режим и ограничаването на свободата. Съдът припомня, че чл. 5§1 изисква преди всичко „законност” на лишаването от свобода, поради което Конвенцията изисква в националното законодателство да са предвидени съответните норми, които ще гарантират, че лишаването от свобода – както в материалин, така и процесуален аспект, ще създава достатъчно гаранции, за да не прибягва до произвол.  В настоящия случай Съдът отбелязва, че по Закона за закрила на детето съдилищата са компетентни да се произнасят по настаняването на деца в кризисни центрове. Но в конкретния случай жалбоподателката е била настанена в такъв по разпореждане на местната дирекция за социално подпомагане, която не е оправомещена да прилага подобна мярка. [2] Поради това Съдът приема, че настаняването в кризисен център противоречи на националното право . Ето защо тази констатация за него е достатъчна, за да установи нарушение на чл.5§1 без да му се налага да отговаря на въпроса дали мярката отговаря на изискванията на чл. 5§1d.

Доколкото действия, като описаните по-горе, са общоприети и се възприемат като законосъобразни, е наложително по административен път Агенцията за закрила на детето да информира дирекциите за социално подпомагане в цялата страна да преустановят тази неприемлива практика и да следват процедурата, предписана за настаняването на деца в социални заведения. Противното би довело до множество повтарящи се жалби с предизвестен изход.

В самостоятелен раздел на решението е направен анализ на още едно оплакване, свързано с настаняването в Домовете за временно настаняване на малолетни и непълнолетни /ДВНМН/. Такова оплакване е повдигнато от втората жалбоподателка, която двукратно е била настанена в такова заведение. Тя е изтъкнала, че не е имала право да обжалва настаняването си там. Съдът припомня, че чл. 5§4 признава правото на лицата, лишени от свобода, да обжалват своето задържане пред съд, който е длъжен да се произнесе в кратък срок. Ако то е постановено от друг орган, тогава държавата трябва да предостави ефективно средство на втори орган, който да отговаря на процедурните гаранции за независим и безпристрастен съд. В конкретния случай Съдът установява, че жалбоподателката е била двукратно настанена в ДВНМН – първия, по нареждане на местната комисия за борба срещу противообществените прояви, втория – по разпореждане на прокурор. [3] Нито единият, нито другият орган не предоставят гаранциите, предвидени в чл. 5§4 от Конвенцията, изисквани за постановяване на мярката от „съд”. Поради това контролът за законност на тези настанявания не е предмет на обсъждане от тяхна страна. Същевременно липсва както законова регламентация, така и практика, която да доказва, че налагането на подобна мярка може да бъде контролирано от съд и че жалбоподателката е разполагала с правото да оспорва тези мерки в един по-късен момент. Ето защо Съдът установява нарушение на чл. 5§4 по повод липсата на съдебен контрол за настаняването в Домовете за временно настаняване на малолетни и непълнолетни.

Това налага спешното внасяне на промени в сега действащия ЗБППМН, визиращи настаняването в ДВНМН да се извършва по разпореждане на съда, а в спешни случаи предприетата мярка да бъде одобрена от съда след изслушването на детето.

Решението А. и други срещу България следва следва да бъде подложено на задълбочен анализ и с него да бъдат запознати   районнити съдии и прокурори, които разглеждат възпитателни дела. То следва да бъде направено достояние на всички институции, които имат компетенции в сферата на правата на децата, тъй като голяма част от повдигнатите в него проблеми биха могли да се решат с организационни, а не законодателни мерки.

Същевременно то би следвало да се вземе предвид и при подготовката на новото законодателство в областта на правата на детето, за да не се стига до неоправдани псевдо „революционни” промени под лозунга „в името на детето”.