ВКС под прицела на Европейския съд за правата на човека – Case of Decheva and Others v. Bulgaria

Решението Дечева и други срещу България – поредният упрек към съда

 На 26 юни 2012 г. Европейският съд по правата на човека постанови три решения срещу България, но медиите насочиха вниманието си единствено върху това, което бе по повод жалбите на деветима работници на плевенската рафинерия „Плама“ – решението Христова и други (Requêtes nos  11472/04, 40590/08) . В него обаче просто бе констатирано едно повтарящо се нарушение, което вече бе установено три години по-рано – в решението Белев и други срещу България.[1] Тогава Европейският съд  постанови, че държавата е нарушила позитивните си задължения, защото е създала пречки за изпълнение на влезлите в сила решения в полза на всеки един от жалбоподателите (по трудови спорове за присъждане на трудови възнаграждения и различни по характера си обезщетения). Със своите действия и бездействие тя е нарушила  правото на справедлив процес и правото на собственост по отношение на 42-ма работници от „Плама“. В решението си от 26 юни Съдът изтъква, че не намира основания да промени своята позиция, изложена в цитираното по-горе решение и за пореден път установи същите нарушения.

Второто решение би могло да бъде подминато, защото с него се определя размерът на справедливото обезщетение, дължимо на жалбоподателите, което е свързано с предходно решение на Европейския съд от 2 юли 2009 г.(Affаire Zаhаrievi c. Bulgаrie, Requête n^o 22627/03)

Ако зависеше от мен, аз бих поставила акцент и бих насочила вниманието не само на медиите, но най-вече на българските магистрати, върху решението, постановено по жалбата на г-жа Дечева и др.(Case of Decheva and Others v. Bulgaria, Application no. 43071/06)

С него Европейският съд за пореден път укорява нашия съд и то този, за който се презумира, че следва да прилага най-точно и правилно закона, да дава тълкуване на приложимото законодателство, да уеднаквява практиката на всички съдилища в страната и да бъде еталон за правоприлагане – Върховния касационен съд, за това, че нарушава принципа на стабилност на решенията, като пренебрегва едно от основополагащите начала на правото, завещано ни от древните римляни – res judicata.

Казусът на г-жа Дечева е твърде сходен с делото Кехая и др. срещу България (жалба nos. 47797/99 and 68698/01, решение от 26 януари 2006 г.)[2]. За тези, които не не са запознати или са го забравили, това бе казус, свързан със земеделска реституция, при който след отказ на поземлената комисия Върховният съд през 1995 г.   признава  правото на възстановяване на собствеността на жалбоподателите, те се снабдяват с нотариален акт и са въведени във владение. През 1998 г. обаче местното лесничейство предявява ревандикационен иск, твърдейки, че земята неправилно била възстановена, тъй като всъщност по своя характер не била земеделска, а горска, а самото лесничейство не било обвързано от съдебните решения, тъй като не е участвало в производството. ВКС уважава иска, обосновавайки се, че по пътя на косвения съдебен контрол има право да преразглежда влезлите в сила административни актове без ограничение във времето. Основният аргумент е, че не е налице идентичност на страните, тъй като в първото производство ответник била поземлената комисия, а във второто страна е лесничейството. Тогава Европейският съд не възприе аргументите на националния съд и отбеляза, че по този начин на държавата е бил даден „втори шанс“ за преразглеждане на спор, който вече е решен с окончателно съдебно решение.  В § 66 Съдът отбелязва, че във всички правни системи, действието res judicata от решенията има ограничения както по материалния си обхват, така и ad personam .

67 „ В настоящото дело, обаче, и двете производства определят имуществените права на едни и същи правни субекти – държавата и жалбоподателите, като и същината на спора е идентична. В двете производства съдилищата са разгледали едни и същи въпроси: дали лицето, г-жа Фатма Бозова, което жалбоподателите са наследили, е притежавала земята преди колективизацията и дали са изпълнени установените със закон  условия за реституция по Закона за земеделската земя (виж горните параграфи 15-18 и 20-25).

68.  Освен това, окончателното решение от 20 септември 1996 е в резултат от производства за решаване на спор пред две юрисдикции, включително Върховния съд. Независимо от тяхната теоретична класификация, тези производства са имали действието на определяне на имуществените права на жалбоподателите срещу държавата. Принципът на правна сигурност диктува, че когато граждански спор се разглежда по същество от съдилищата, той трябва да бъде решен окончателно. Няма оправдание за изискването от жалбоподателите в производството 1997-2000 срещу държавата отново да доказват факта, че те са собственици на спорната земя. Те вече са го направили в производството 1995-1996.“

След решението по делото Кехая ВКС по никакъв начин не показа, че е взел предвид основните упреци, отправени към нашите магистрати за твърде буквалното прилагане на закона и проявения формализъм при търсене на идентичност на субектите, достигащ до абсурд. Нещо повече, общоприето е виждането на гражданската и търговските колегии, че решенията на Европейския съд по правата на човека следва да бъдат възприемни като важими само за конкретния казус и че те не следва да бъдат вземани предвид в други, подобни случаи. Разбиране, което не се подкрепя от европейските институции в Страсбург. Така и след решението по делото Кехая националните съдилища продължиха своята практика да отменят влезли в сила актове на административните съдилища  по пътя на косвения съдебен контрол дори и в случаите, когато „неидентичността“ на субектите се свеждаше до различни администрации на публичната власт.

Така се стигна и до решението по делото Дечева и др. срещу България.

Фактологията по случая на г-жа Дечева е следната. През 1968 г. по реда на ЗПИНМ бил отчужден недвижим имот от жалбоподателите, находящ се в с. Жеравна и представляващ дворно място от 747 кв.м. заедно с построените в него паянтова жилищна сграда, паянтова стопанска сграда и други подобрения в него. След приемането на ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. през 1992 г. бившите собственици правят искане до кмета на гр. Котел за отмяна на отчуждаването. Поради непроизнасяне в установения срок мълчаливият отказ е обжалван пред Сливенския окръжен съд, който отхвърля жалбата им. Решението е обжалвано по реда на прегледа на надзора и с решение № 740 от 28.03.1995 по адм.д. № 3971/93 на III г.о. Върховният съд отменя решението на долната инстанция, отменя отчуждаването на недвижимия имот и възстановява собствеността върху него в лицето на неговите първоначални собственици. В определения от закона срок те връщат полученото обезщетение. Имотът е деактуван със заповед на кмета и след като получават всички необходими документи, жалбоподателите се снабдяват с нотариален акт.  Въпреки че те официално се легитимират като собственици, никога не успяват да влязат във владение на своя имот.

През 1996 г., след създаването на Върховен административен съд, е депозирана молба за отмяна на влязлото в сила решение, като общината твърди, че е налице новооткрито доказателство, което не било взето предвид в производството по реституция – регулационен план на селото. Петчлнен състав на ВАС оставя без уважение молбата, намирайки, че общината е била страна в процеса и е могла да представи това доказателство в по-ранен момент.

През 1999 г. Община Котел предявява установителен иск срещу жалбоподателите, твърдейки, че те не са собственици на сградите в имота, тъй като след отчуждаването им същите били разрушени и на тяхно място били построени съвсем нови. Сливенският окръжен съд уважава иска, но Бургаският апелативен съд обезсилва решението. В своето решение от 5 октомври 2000 г. по гр.д. № 79/00 той приема, че страните в административното производство разполагат със специален ред за атакуване на влязлото в сила решение и те не могат да търсят защита на своите права впоследствие по общия исков ред. „Община Котел е упражнила предоставеното й право по чл. 231 ГПК за отмяна на решението, с което е отменено отчуждаването на процесния имот и за нея друг ред за защита вече не съществува“. Това решение е отменено от ВКС, който не споделя виждането на апелативните съдии. Според съдиите Йорданка Данова, Мария Логофетова и Костадинка Арсова (докладчик по делото), не е налице идентитет в страните, участвали в административното производство и в настоящото – гражданско производство.

„Безспорно е, че Кмета /чл. 38, ал. 1 ЗСМА/  е орган на изпълнителната власт в общината и като такъв е получил законова делегация със ЗВСВОНИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. закони да отменява отчуждаването и при наличието на предвидените в закона предпоставки се произнася със съответен индивидуален административен акт(…)Със закона обаче не се урежда възникването на процесуална субституция в полза на кмета по отношение на държавната и общинска собственост.

Общината от своя страна е юридическото лице, носител на правото на общинска собственост – чл. 14 ЗСМА.(…)Орган на местно самоуправление в общината, който се разпорежда с общинската собственост /чл. 11във вр. С чл. 20 ЗСМА/ е общинският съвет. Общината се явява трето лице по отношение на развилия  се административен съдебен спор. В случаите, когато кмметът извършва действия на разпореждане с общинска собственост, той действа по пълномощие, което е рамкирано от решенията на общинския съвет, какъвто не е настоящия случай. Следователно общината не е адресат на „силата на пресъдено нещо“  по посоченото решение“.

С тези мотиви касационната жалба е уважена, а решението на апелативния съд – отменено и върнато за ново разглеждане на Бургаския апелативен съд. С решение № 4 от 04.02.2003 г. въззивната инстанция повторно отменя решението на Сливенския окръжен съд. При повторното му разглеждани апелативният съд след събирането на нови доказателства установява, че  отчуждаването на имота е извършено на основание чл. 101 от Закона за собствеността и чл. 26 от Наредбата за държавните имоти, като при отчуждаване по този ред не се предвижда събаряне на съществуващите сгради и ново строителство (каквото е извършено в имота), а запазване на сградите и ползването им за целите, за които са отредени.  ВКС оставя в сила решението на апелативния съд.

Следва нова молба за отмяна от страна на община Котел на две самостоятелни основания – нередовна процедура по призоваване и наличие на ново писмено доказателство, последната е уважена от петчленен състав на ВКС и с решение № 299 от 21.12.2004 г. по гр.д. № 394/2004   решението на тричленния състав, постановено на 27.01.2004 г. е отменено.  Окончателната съдебна епопея приключва с триумфа на Община Котел, увенчан с решение № 449 от 11.04.2006 г. на IVa отделение на ВКС. Съдия Маргарита Соколова изтъква в мотивите следното:

„Развилото се производство между наследниците на собственика на отчуждения имот и органа по отмяна на отчуждаването по характер е административно и не включва в предметния си обхват спорове за собственост. Общината е трето за това производство лице, защото не е субект на административното правоотношение. Такъв е кметът на общината(…) Настоящото производство е исково гражданско. Субект на спорното правоотношение е общината в качеството й на юридическо лице, имащо право на собственост – чл. 14 ЗМСМА, а кметът осъществява представителство на страната пред съда по силата на закона – чл. 44, ал. 1, т. 15 ЗМСМА. Ето защо участието на кмета в административното производство не може да обвърже общината и да формира спрямо нея сила на пресъдено нещо по спора за собственост“.

Тезата на ВКС обаче очевидно не е   достатъчно убедителна, защото Европейският съд по правата на човека намира, че в двете самостоятелни и различни по характера си производства е налице съвпадение с оглед предмета на спора, тъй като е обсъждан един и същ въпрос – налице ли са предпоставките за реституция на сградите. Колкото до несъвпадението на субектите,  Съдът отбелязва следното:  „Вярно е, че  кметът на Котел и Община Котел упражняват различни функции по отношение на общинската собственост и въпроса за реституция (виж параграфи 20 и 25 по-горе). Това не променя обаче факта, че те са различни еманации на местните обществени органи и в този смисъл на държавата“(§42)

Европейският съд отбелязва, че както и в казуса Кехайя и др., подходът възприет от ВКС в решението му от 11 април 2006 г. (при условие, че община Котел е публичен орган), е по същество „втори шанс“, който й се предоставя, за да защити   правата си на собственост. Той припомня още и факта, че именно националните съдилища са намерили, че няма основания за отмяна на решението, постановено през 1995 г.(при сезирането на ВАС през 1997 г.)

В заключение Европейският съд достига до извода, че принципът на правната сигурност е нарушен поради това, че въпросите, разгледани в окончателното решение, постановено в полза на жалбоподателите на 28 март 1995 г., са били  повторно разгледани и е било взето решение в противоположния смисъл.

Като резултат от нарушеното право на справедлив процес е било нарушено и правото на собственост на жалбоподателите, поради което Европейският съд им присъжда обезщетение в размер на 41 000 евро за имуществени вреди.

Бих желала да обърна внимание, че решението по делото Кехая е постановено в началото на 2006 г. Жалбата, по повод която пиша тази статия, е регистрирана през октомври същата година в Европейския съд по правата на човека. Последният вътрешносъдебен акт е постановен от ВКС на 11 април 2006 г. Следователно, българският съд е бил информиран (или поне се предполага, че е бил длъжен да следи практиката на Европейския съд  по български дела) за решението по делото Кехая срещу България и да се съобрази с него в своята бъдеща практика. Очевидно това не е сторено, защото  в случая на наследниците на г-жа Дечева (защото тя така и не дочаква щастливата развръзка) ВКС дава не втори, а по-скоро трети шанс на държавата, но в лицето на общината, да си възстанови събствеността на имот, който преди това по съдебен път е върнат на неговите собственици.

Тъй като от години внимателно следя практиката на Европейския съд, с огорчение установявам, че  причините за неглижирането й от националните ни съдилища не се дължат на непознаването й. Все повече съм склонна да мисля, че това е по-скоро демонстрация на пренебрежение и незачитане на тази международна институция. Няма ли известна степен двуличие в позицията на ВКС, който, от една страна, декларира, че признава юрисдикцията на Европейския съд и би желал по-широко да ползва неговата практика, с готовност организира и участва във форуми, посветени на Европейската конвенция, а когато се стигне до прякото й прилагане   при решаването на конкретно дело, същият този съд заявява в прав текст в своите актове, че случаят Кехая си е за спора Кехая и той не се прилага за други казуси[3]; че решението по делото Великови си е за казусите, обединени в това дело, но не и за другите аналогични ситуации?[4] Споделям виждането на колегата Валентин Брайков, изразено в статията му „Няма независима палуба на потъващ кораб“[5], че правосъдието не може да бъде анонимно, тъй като авторите на съдебните  актове са известни лица. Затова аз съвсем съзнателно   посочих авторите на тези съдебни актове, заради които на 26 юни 2012 г. Европейският съд установи нарушения на два текста от Конвенцията, но решението му не е срещу тези съдии, срещу ВКС или срещу българския съд, а срещу България. И тези 41 000 евро няма да бъдат заплатени от нито една от посочените институции, а ще бъдат взети от нас – обикновените данъкоплатци.

С огорчение установявам, че двадесет години (почти) от ратифицирането на Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи не  са  достатъчни  за да разберат не само съдиите, но и всички останали магистрати и служители в различните държавни и общински администрации, че този международен договор не е просто поредният политически документ, който можем да закачим на ревера си като орден и да се хвалим, че го притежаваме. Той задължава и трите власти да го прилагат реално в практиката си така, че да не се стига до повтарящи се нарушения.