На 1 юли 2014 г. Европейският съд по правата на човека постанови решението си по делото Dimitrov and Others v. Bulgaria /по повод смъртта на Ангел Димитров, известен с името Чората/. Жалбата е депозирана след приключване на делото окончателно пред ВКС през 2011 г., през декември 2011 г. и половин година по-късно – през юли 2012 г. Съдът преценявайки, че тя следва да бъде разгледана с приоритет, я изпраща на Правителството, като му задава поредица от въпроси, свързани със спазването на процедурните гаранции на чл. 2 и чл. 3 от Конвенцията. В рамките на две години е разменена цялата кореспонденция между страните, така че в рекордно кратък срок – само за 2 години и половина Европейският съд постанови своето решение. Тази бързина едва ли е случайна. Чрез нея вероятно Съдът иска да обърне внимание на властите в няколко насоки. На първо място, че съществува сериозен повтарящ се /или наречен още структурен проблем/ относно прекомерната употреба на сила при задържането на лица и липсата на ефективно разследване, което да доведе до отговорността на полицейските служители, които си позволяват да нарушават националното законодателство безнаказано и дори в известна степен мълчаливо /а понякога и явно/ подкрепяни от своите началници. На втора място – националният съд не е склонен да спазва стандартите, установени от Европейския съд относно процесуалните аспекти на чл. 2 и чл. 3
Фактите по случая
Жалбата е по повод смъртта на български гражданин, настъпила по време на задържането му при полицейска операция. Родителите, детето и жената, с която е живеел на съпружески начала, повдигат оплаквания по чл. 2 и чл. 3 от Конвенцията. Те твърдят, че по време на задържането му той е бил повален на земята и бит в продължение на 15 минути, през което време е викал, че се задушава.
На 10 ноември 2005 г. регионалното звено за борба с организираната престъпност в Благоевград получава заповед да задържи пострадалото лице, за което е имало сведения, че е замесено в разпространение на наркотици и сводничество. В резултат на проведената операция е установено неговото местонахождение, но в хода на задържането му то умира. Няколко са версиите относно събитията, предшествали смъртта му. Според близките си той е седял в автомобила и е разговарял по телефона, когато цивилно облечени и маскирани лица без опознавателни знаци пристигат с необозначен автомобил. Те го извличат от автомобила, поставят на ръцете му белезници зад гърба, повалят го по очи на земята и докато един от тях го държи, другите мълчаливо му нанасят удари в продължение на 15 минути. Свидетели чуват виковете му, че се задушава и въпросите какво искат от него и защо го бият. Според проведеното по-късно вътрешно разследване, разпоредено от Главния секретар на МВР, пострадалият не се подчинил на полицаите, когато те му разпоредили да излезе от автомобила си, а започнал да бяга, поради което се наложило да бъде употребена сила и след като му поставили белезници, го оставили на земята. Тъй като бил неподвижен, извикали бърза помощ, но пристигналият лекар установил смъртта му. Според акта за смърт пострадалият е починал от остър кардиогенен шок и остра сърдечна недостатъчност. Когато по-късно тялото на г-н Димитров било предадено на близките му, те видели множество наранявания по тялото му и поискали да бъде извършена аутопсия, за да се изяснят причините за смъртта . Петимата експерти, участвали в аутопсията, достигнали до заключението, че смъртта на г-н Димитров е настъпила в резултат на закрита мозъчна травма, поради четири силни удара по главата, причинили комоцио и контузия , което е довело до срив на функциите на мозъка, и на парализа на жизнените центрове (сърдечни и респираторни), които са били пряка причина за смъртта.Травматичното разкъсване на аортата е било вторичен фактор, причинен от удари в гърба между прешлените. Експертите не установяват медицински данни за оказана съпротива от страна на пострадалото лице.
Първоначално досъдебното производство срещу петимата полицаи е прекратено с мнение, че не е налице престъпление, защото те са действали в съответствие с разпоредбите на ЗМВР. Това постановление на прокуратурата е отменено с указания за извършването на конкретни процесуално-следствени действия.
В следващите 5 години делото е разгледано от два състава на Софийския военно-окръжен съд /и двата пъти са постановени осъдителни присъди на осн. чл.116, т. 2, 5 и 6. от НК /, от два състава на Софийския военно-апелативен съд /който намира подсъдимите за виновни, но изменя присъдите относно размера на наказанията/ и от два състава на ВКС. При второто разглеждане на делото с решение от 09.06.2011 г. ВКС оправдава подсъдимите. Той насочва анализа си единствено към причината за смъртта – задушаване /каквото е заключението на втората петорна експертиза, чиито изводи са диаметрално противоположни на първата петорна експертиза на колегите им, обследвали тялото в хода на досъдебното производство/. Съдът приема че не е налице причинно-следствена връзка между този резултат и действията на подсъдимите. Никъде в решение № 141 на второ наказателно отделение на ВКС по к.д. № 54/11 не е обсъждан въпросът за нанесените телесни увреждания на жертвата, за характера на причиняването им и авторството на деянията. Върховните съдии изцяло елиминират този въпрос. При констатирано явно несъответствие относно обстоятелствата на причинената смърт на пострадалото лице в обвинителния акт и в решението на въззивната инстанция ВКС не връща делото за доразследване, а избира да го реши по същество. Всички изводи и правни аргументи се основават на заключенията на втората експертиза /относно настъпилата смърт в резултат на задушаване/. Върховните съдии приемат, че е налице случайно деяние и между действията на полицаите и настъпилата смърт на пострадалия няма никаква причинна връзка. Нещо повече, те изрично посочват, че проведената полицейска операция е била изцяло в съответствие с нормативната уредба на МВР относно използването на белезници. Решението е подписано с особено мнение от един от съдиите, който намира, че въпросът относно причината за настъпилата смърт не е бил изяснен поради недопускането на т.н. „арбитражна“ експертиза, поискана от повереника на жалбоподателите още при първото разглеждане на делото пред въззивната инстанция поради противоположните становища на вещите лица, извършили експертиза в досъдебното производство и тези, назначени при първото гледане на делото във военно-апелативния съд /дали се касае за смърт, причинена от черепно-мозъчна травма и руптура на аортата или на позиционна асфиксия – т.е. задушаване в резултат на особеното положение с лице към земята/. Поради това според този съдия е следвало да има ново разглеждане на делото.
Жалбоподателите повдигат оплаквания по чл. 2 и 3 от Конвенцията.Те твърдят, че г-н Димитров е бил умишлено убит от петима полицейски служители и, че констатациите на ВКС във връзка с причините за смъртта му са били произволни.
Изводите на Европейския съд
Въпреки възраженията на Правителството за неприложимост на чл. 2 Европейският съд разглежда оплакванията едновременно по чл. 2 и чл. 3 от Конвенцията. Той се аргументира с това, че независимо от това коя от трите версии за смъртта на г-н Димитров ще се приеме като истинна /на първоинсатнционния съд и съответно – на първата петорна експертиза, на военно-апелативния съд и на втората медицинска експертиза и на ВКС/, не се спори, че когато е починал, той изцяло е бил под контрола на петима полицаи, които са провеждали операцията по задържането му. Съдът отбелязва, че използването на сила срещу г-н Димитров и многобройните наранявания, претърпени от него не са били разследвани във вътрешното производство. С изключение на две очевидки /една от които приятелката на пострадалия, а другата – сестра й, които наблюдавали от балкона на къщата побоя/, тези служители изглежда са единствените преки свидетели на смъртта на г-н Димитров. Поради това Съдът счита, че делото следва да бъде разгледано в светлината на член 2 от Конвенцията, независимо от факта, че точната причина за смъртта му и наличието на пряка причинно-следствена връзка между силата, използвана срещу него и смъртта му се оспорват. Освен това, отговорността на държавата по силата на член 2, не се ограничава до случаите, в които съществуват сериозни доказателства, че употребата на сила от страна на държавни служители има или би могло да има пряка причинна връзка със смъртта на един човек. Тя може да бъде ангажирана, когато при осъществяването на дадена операция не са взети всички възможни предпазни мерки при избора на средствата и методите с цел да се избегне или поне минимизира случайната загуба на човешки живот./Ribitsch v. Austria, 4 December 1995, § 34/ Доколкото медицинските експертизи установяват, че г-н Димитров е бил подложен на малтретиране от страна на петима офицери, и тези обстоятелства са приети от първоинстанционния и въззивния съд за доказани по делото, Европейският съд заключава, че чл. 3 от Конвенцията също намира приложение.
Съдът започва анализа си с отговор на въпроса дали приложената физическа сила и нанесените наранявания са били абсолютно необходими за задържането на г-н Димитров. Въпреки твърденията на Правителството, самите национални инстанции установяват, че петимата полицейски служители са нарушили разпоредбите на ЗМВР и са превишили употребата на сила. Макар и да е спорна причината за смъртта на пострадалия, няма съмнение относно характера и естеството на уврежданията,
получени от него в резултат на употребата на сила /които са подробно описани при извършената аутопсия от петимата експерти в хода на образуваното досъдебно производство/. То е установено по безспорен начин и в мотивите на присъдата на военно-окръжния съд и на решението на военно-апелативния съд, които изрично отбелязват, че употребената сила за задържането на г-н Димитров е надвишавала необходимото и е била в нарушение на чл. 77 и 78 от ЗМВР от 1997 г./отм./
Ето защо Съдът заключава, че малтретирането, на което е бил подложен г-н Димитров, не е било оправдано. Той припомня добре утвърдената си практика по повод позитивните задължения на държавите за провеждане на ефективно разследване в случаите на причинена смърт и малтретиране от представители на държавата и подлага на анализ действията на властите в конкретния казус /Giuliani and Gaggio v. Italy [GC], no. 23458/02, § §298-306/
Съдът отбелязва на първо място, че вътрешното разследване, проведено от Министерството на вътрешните работи, не отговаря на горните изисквания, защото то е осъществено от служители на самото Министерство на вътрешните работи. Поради това тяхната независимост е поставена под съмнение. Извън горното разследването е изцяло служебно и близките на жертвата нямат достъп до подготвения доклад, защото неговите резултати представлявали класифицирана информация.На последно място, няма никакви индикации, че въпреки различните констатации, установени в хода
на вътрешното разследване и в хода на наказателното производство, след приключване на съдебната процедура са били предприети действия по възобновяване на вътрешната проверка.
Следващата стъпка на Съда е да установи дали националните съдилища са изпълнили надлежно изискванията за провеждане на ефективно разследване. Той констатира, че въпреки някои пропуски и неточности в хода на досъдебното и на съдебното производство това не е попречило нито на първоинстанционния, нито на апелативния съд да изяснят детайлно фактическите обстоятелства и на тази основа да достигнат до извода за неоправданото използване на сила и за умишлено причинената смърт на пострадалото лице. Тези заключения са в унисон с изискванията на чл. 2 и чл. 3 от Конвенцията. Върховният касационен съд обаче достига до противоположно заключение и отменя осъдителните присъди на петимата полицаи. Европейският съд декларира, че не е негова задача да преценява дали това решение е правилно или не според българското законодателство. Той подчертава, че е негово задължението да провери дали начинът, по който Върховният касационен съд е приложил закона в разглеждания случай, е довел до нарушение на правото на жалбоподателите на ефективно разследване по повод нечовешкото третиране и смъртта на жертвата на основание член 2 и член 3 от Конвенцията. Съдът отбелязва във връзка с това, че Върховният касационен съд е решил в нарушение на установената съдебна практика да направи нови фактически констатации /за наличието/липсата на пряка причинна връзка между действията на полицаите и смъртта на жертвата. Те /констатациите/ не се основават на нови доказателства, а на тяхното различно тълкуване. Европейският съд констатира, че в мотивите на последното решение на ВКС изцяло са пренебрегнати въпросите относно малтретирането на жертвата от страна на подсъдимите и анализът е съсредоточен единствено върху това – дали е налице пряка причинна връзка между техните действия и смъртта на г-н Димитров. Но независимо от причината за смъртта, дори и да се приеме, че тя е настъпила в резултат на асфиксия, това съвсем не означава, че жертвата не е била подложена на прекомерна употреба на физическа сила. Подобни констатации относно получените наранявания и приемливи обяснения за техния произход, за неизбежността и пропорционалността на използваните средства в акта на ВКС липсват.
В заключение Съдът не счита, че наказателното производство, осъществено от властите, е довело до изясняване на всички обстоятелства, свързани с установяване отговорността на лицата, причинили смъртта на жертвата. Съдът отбелязва с особена загриженост, че заключението на ВКС, че петимата полицаи не са извършили никакво нарушение на закона, обхваща без да прави разлика всички техни действия по време на инцидента /§ 145-146/. Точно в това се заключава и едно от изискванията към властите за ефективно разследване, към което се придържа Европейският съд, когато разглежда оплаквания в светлината на чл. 2 и 3
Той изразява своето безпокойство и относно липсата на разследване на по-широката картина по повод начина на планиране, целта и самия контрол по осъществяване на полицейската операция и доколко тактиката за прекомерната употреба на сила не е била целенасочена и умишлена или се е оказала неизбежна последица от действията на полицаите. Сериозни опасения изказва Съдът и по повод констатациите му за опитите на участвалите в задържането на жертвата лица да прикрият инцидента, което не се случва за първи път / Filipovi v. Bulgaria, no. 24867/04, § 65, 4 December 2012; Velikova v. Bulgaria, no. 41488/98, §§ 77-84, ECHR 2000-VI; Anguelova v. Bulgaria, no. 38361/97, §§ 141-46, ECHR 2002-IV; Ognyanova and Choban v. Bulgaria, no. 46317/99, §§ 108-16, 23 February 2006; Karandja v. Bulgaria, no. 69180/01, §§ 64-68, 7 October 2010; Dimov and Others v. Bulgaria, no. 30086/05, §§ 83-85, 6 November 2012/.
Той отбелязва, че не би могъл да предложи единна процедура относно отговорността на държавните служители в подобни ситуации, но при всички положения следва да има такава, за да се поддържа общественото доверие. В противен случай само ще се засилват страховете и съмненията /както е в конкретния случай/, че полицията е целяла физическото ликвидиране на жертвата.
Европейският съд установява нарушения едновременно на чл. 2 и чл. 3 от Конвенцията.
По повод оплакванията по чл. 6 за допуснати нарушения на различни аспекти на правото на справедлив процес Европейският съд намира същите за допустими, но неоснователни. Все пак той си позволява да отбележи, че непремерените изказвания и явната демонстрация на подкрепа от страна на ръководството на МВР в лицето не неговия министър, както и изявленията на министър-председателя, биха могли да окажат въздействие върху съда и по своеобразен начин представляват неуважение към него. Дали лицата, за които се отнася тази част от решението /както и всички други политически фигури/ са разбрали какво има предвид Европейският съд, е трудно да се каже.
Изводите
Решението на Европейския съд засяга проблем, за който може да се твърди, че определено се е превърнал в системен и нито едно ръководство на Министерството на вътрешните работи в продължение на повече от 20 години /от първия случай през 1998 г. – Великова , цитирано/ не е проявило волята да го реши. Той не е толкова и не се дължи само на несъвършената нормативна уредба, но и на обучението, възпитанието, формираните нагласи и практическата подготовка на полицаите.
Решението на Европейския съд обаче извади наяве и друг, много по-нелицеприятен проблем – за нежеланието на някои съдии /не бих си позволила да поставям под съмнение цялата съдийска гилдия или целия ВКС/ да се съобразяват със стандартите, утвърдени в практиката на Европейския съд по правата на човека.Вярно е, че те са обвързани от правила на процедурата, строго регламентирани в НПК, но по конкретното дело като че ли са търсили по-скоро удобна интерпретация, за да се „скрият” зад тях с цел да постигнат оправдателна присъда. Но ако наказателният съд е обвързан от обвинителния акт относно фактическите обстоятелства и конкретното обвинение, как четири съдебни състава намират пряка причинна връзка между действията на полицаите и смъртта на пострадалия, а последният състав на ВКС – не? Ако един непредубеден читател не е запознат с конкретната фактология, от решението на ВКС той не би могъл и да предположи, че петимата полицаи са нанесли жесток побой на жертвата докато тя е била повалена на земята и обездвижена. Тъкмо напротив, от мотивите може да се постигне впечатлението, че след като на за задържаното лице са поставени белезници на гърба, то е оставено в легнало положение по корем на земята за по-малко от 15 минути, което е в съответствие с всички вътрешни актове на МВР. Поради хроничните си заболявания, особеното си телосложение и употребата на наркотици, се стига до задушаване от особената поза, в която се е намирало.
Дори и това да беше вярно, при тази коренно различна фактическа обстановка, установена от ВКС, не беше ли длъжен този състав да върне делото с указания за назначаване на нова екскпертиза /арбитражна/ или за преквалифициране на деянието в по-леко?
