Начало > Дела в Страсбург, Европейски съд по правата на човека, Статии > Върховният касационен съд на поправителен

Върховният касационен съд на поправителен

Върховният касационен съд на поправителен [1]

 На 16 октомври 2012 г. Европейският съд постанови три решения срещу България, но те не привлякоха вниманието вероятно поради това, че няма присъдени обезщетения. Това съвсем не означава, че трябва да бъдат отминати и пренебрегнати, защото в тях се поставят важни въпроси, които са твърде актуални.

Едното от тях е свързано с липсата на орган или институция, които да са задължени да предоставят информация за използвани специални разузнавателни средства на граждани по тяхно искане. (делото Natsev c. Bulgarie, жалба no 27079/04). Тъй като периодът на събитията е  преди измененията на Закона за специалните разузнавателни средства[2], Европейският съд не намира за необходимо да дава оценка на закона в сегашния му вид и доколко той осигурява гаранции от злоупотреби. Все пак той цитира данни от докладите на комисията, внесени в българския парламент, които сами по себе си са твърде смущаващи. Съдът установява нарушение на правото на неприкосновеност на личния живот, тъй като в българското законодателство към 2004 г. са липсвали ефективни механизми, чрез които да се гарантира произволът при намесата в личната сфера.

В другите две решения Европейският съд установява нарушения на правото на справедлив процес. Неприятният момент е, че тези нарушения са извършени от различни състави на Върховния касационен съд.

Делото Tsonyo Tsonev v. Bulgaria(No 3)жалба no.21124/04) е по повод оплакване за нарушение на справедлив процес в наказателното производство. В производството пред ВКС по повод обжалване на осъдителна присъда жалбоподателят с молба, подадена 10 дни преди съдебното заседание, поискал да му бъде назначен служебен защитник. ВКС  провел съдебното заседание в отсъствието на жалбоподателя и не уважил направеното искане, приемайки, че то не било мотивирано и не били представени доказателства, че жалбоподателят не разполага с финансови възможности да си наеме адвокат.

Европейският съд отбелязва, че правото на лицата, обвинени в извършване на престъпление, да получат безплатна правна помощ, е елемент от  концепцията за провеждането на справедлив съдебен процес. Той декларира, че националните съдилища са тези, които следва да преценят налице ли са условията за предоставянето на такава помощ или не. В конкретния случай Съдът обръща внимание на три пункта: районният съд в мотивите към присъдата изрично отбелязва, че жалбоподателят не разполага с финансови средства и живее при родителите си; Окръжният съд също установява липсата на доходи и определя служебен защитник; самият жалбоподател също сочи в молбата си, че не може да си позволи да наеме адвокат. ВКС обаче се задоволява само да отбележи, че жалбоподателят не е обяснил защо няма възможност да си наеме адвокат. Европейският съд обръща внимание, че в случая интересите на правосъдието са налагали да бъде назначен адвокат, тъй като жалбоподателят е бил осъден на 2 години и 9 месеца лишаване от свобода. Освен това, в процеса пред ВКС обвинението е било представлявано от прокурор и в името на равенството на страните е следвало и интересите на жалбоподателя да бъдат защитени. Поради това Европейският съд намира, че е било допуснато нарушение на чл. 6§3 с във връзка с чл. 6§1.

Третото решение за мен е най-злепоставящото – Askon v. Bulgaria, жалба no. 9970/05. Едва ли някой практикуващ юрист би се усъмнил, че съдиите с най-голям опит и квалификация не познават правилото, съгласно което за процесуалната легитимация на страните съдът е длъжен да следи служебно. Ако пък възникнат съмнения в тази насока или настъпят съществени  промени, то съдът би следвало да задължи страните да представят нужните доказателства. Аз лично не вярвам, че дори и най-неподготвеният съдия не познава това правило. Причините за нарушаването му очевидно се крият другаде, но това излиза извън предмета на конкретния казус, а той е следният:

Дружеството „Аскон“ АД предявило през 2000 г. установителен иск срещу Агенцията за държавни вземания, за да докаже, че не дължи изплащането на сумата от над 4 млн USD (кредит, отпуснат на неговия праводател – държавно дружество, през 1989 г., който бил погасен от държавата с държавни ценни книжа, след което тя встъпила в правата на кредитора). То твърдяло, че вземането е погасено по давност. Искът бил уважен от Софийския градски съд, а решението му било оставено в сила от Софийския апелативен съд. Двете инстанции присъдили дължимите суми за направени разноски и адвокатско възнаграждение.Решението било обжалвано пред ВКС. Междувременно, в хода на касационното производство, преди провеждането на съдебното заседание, дружеството променило седалището си от Асеновград в София и избрало нов изпълнителен директор, като промените били надлежно отразени във фирменото му дело. Решенията на първоинстанционния  и въззивния съд били оставени в сила от ВКС. Касационната инстанция обаче отказала да уважи искането за присъждане на разноските в размер на 256 717 USD, изтъквайки, че ищецът по делото и претендиращият заплащането на разноските са две различни юридически лица, тъй като имали различни седалища и различни изпълнителни директори. Дружеството-жалбоподател депозирало искане на основание  чл. 192, ал.4 от ГПК (отм.) да бъде допълнено решението на ВКС в частта му за разноските, като представило множество доказателства, удостоверяващи идентичността на двете дружества. В молбата си то посочило, че в самото дело се съдържат писмени доказателства, като данъчна регистрация, регистрация по БУЛСТАТ и др., които безспорно удостоверяват идентичността му с ищеца, а и през цялото време то е представлявано от един адвокат и адресът за призоваване е един и същ. С решение от 6 септември 2004 г. ВКС оставя без уважение искането за допълване на решението в частта му за разноските поради това, че дружеството не е представило своевременно доказателствата си.

Европейският съд приема, че изводите на ВКС са твърде формалистични и поставят дружеството-жалбоподател в неизгодна позиция без да му се даде възможност да се защити и представи своите доводи. Съдът изтъква, че в  хода на проведеното съдебно заседание във връзка с водения исков процес ВКС очевидно не е изразил съмнение кой е ищецът по делото и не е поискал представянето на нови доказателства нито с оглед промененото седалище, нито по повод избора на нов изпълнителен директор. В протокола било записано, че страна е „Аскон“ АД-София, представлявана от адвокат, който е упълномощен от изпълнителния директор на дружеството.  Съдът отбелязва наред с това, че националното законодателство не задължава страните да уведомят съда при такъв вид промени (на седалището и на изпълнителния директор). Ето защо дружеството не би могло да предполага, че  биха възникнали съмнения относно идентичността му.  Европейският съд изтъква наред с това, че е твърде странно да бъде уважен иск, предявен от едно дружество, а да се отхвърли искането за разноски, направено от същото, само защото изведнъж възниква съмнение, че това е друг правен субект.(§29) По негово мнение, ако ВКС е имал съмнения в правосубектността на тази страна, той е могъл или да поиска допълнителни разяснения и доказателства, или да направи справка в общодостъпните регистри. Вместо това касационната инстанция се е задоволила да се позове на процедурните правила на ГПК, не разрешаващи представянето на нови доказателства в процедурата по чл. 192 (4). Този формалистичен подход на Върховния касационен съд (изрично посочен в §32 от решението) дава основание на Европейския съд да достигне до извода, че е било нарушено правото на дружеството-жалбоподател на справедлив съдебен процес.

За всеки практикуващ юрист е ясно в какво противоречие със собствената си теза е влязъл този състав на ВКС: ако съдиите са имали съмнения относно правосубектността на касатора-ответник, това означава, че те не биха могли да оставят в сила решенията на долните инстанции, а да ги отменят и да върнат делото за ново разглеждане или да задължат първоначалния ищец да представи доказателства, че дружеството «Аскон» АД със седалище гр. Асеновград и «Аскон» АД със седалище гр. София са едно и също акционерно дружество. Няма как да оставиш в сила решение по уважен установителен иск, приемайки, че ищец е «Аскон» АД, но в частта за разноските да отречеш, че става въпрос за идентичен правен субект и да откажеш да присъдиш такива.

Европейският съд постановява, че в конкретния случай най-справедливото обезщетение би било спорът относно дължимите разноски да бъде преразгледан  на основание чл. 303 (1), т. 7 от ГПК. Това означава да бъде реализирана процедурата по отмяна на влязло в сила решение на основание постановено решение на Европейския съд по правата на човека. Сега националните съдилища ще изискат да им се предостави официален превод на постановеното решение, защото то е написано на английски език.

Не е ли обидно за най-високопоставените ни магистрати да допускат такива елементарни грешки  само защото май някои от тях се изживяват като недосегаеми и непогрешими? Това решение на Европейския съд по правата на човека ме обижда като български юрист.


[1] Този материал беше публикуван в електронното издание на „Правен свят“ на 16 октомври 2012 г. и очевидно предизвика голям, но и нездрав интерес и то от хора, които вероятно не са юристи, защото те  съсредоточиха своя интерес върху размера на неприсъдения адвокатски  хонорар по делото на „Аскон“ АД, а не върху същността на повдигнатия въпрос. Ако ВКС беше изтъкнал в мотивите си, че отказва да уважи искането на ответника поради прекомерност на претендирания хонорар, или поради това, че липсват доказателства за извършена работа, или че не са представени доказателства, че такъв е дължим и платен,  тогава нямаше да се стигне до това срамно решение. ВКС обаче не сочи подобни мотиви, а излага теза, която е по-скоро смешна и най-неприемливата  от правна гледна точка. Обаче това може да бъде разбрано само от хора, които са наясно с правната проблематика. Иначе другите писания са злобни бележки, които не заслужават вниманието ми.  – http://www.legalworld.bg/show.php?storyid=28249 Съдът в Страсбург:Върховния касационен съд – отново на поправителен    Светла Маргаритова, доктор по право

[2] Г-н Нацев повдига оплакване по повод отказа на Върховната касационна прокуратура да го информира дали през 2004 г. е бил обект на подслушване и на други специални разузнавателни методи от страна на органите на полицията, но получил отговор, че исканата информация е поверителна и никакви данни не могат да му бъдат предоставени.

Liked it? Take a second to support svmargaritova on Patreon!
  1. Все още няма коментари.
  1. 0 trackbacks