Начало > Европейски съд по правата на човека, Нови решения, Право на личен живот > В делото Tsvetelin Petkov v. Bulgaria Съдът установи нарушение на правото на личен живот[1]  

В делото Tsvetelin Petkov v. Bulgaria Съдът установи нарушение на правото на личен живот[1]  

SGSСлужебното назначаване на адвокат не е достатъчна гаранция за защита правата на страната в един съдебен процес. В редица случаи само  личното участие на лицето може да осигури справедливостта на производството.

Фактите

През  октомври 1993 г. жалбоподателят (роден през 1974 г.) сключва брак с жена, която има   дете, родено през 1990 г., в чийто акт за раждане е отбелязано, че е  с неизвестен баща. На 20 септември 1993 г. той припознава същото и е вписан като негов баща в акта за раждане.

През 1997 г. съпрузите се развеждат.

През 1999 г. жалбоподателят предявява иск пред съда за прогласяване нищожността на бащинството, тъй като декларацията за бащинство не е подписана от него. Софийският градски съд уважава иска му. В хода на производството се доказва, че  подписът върху документа не принадлежи на жалбоподателя и той не е заявявал своята воля лично пред лицето по гражданското състояние. Решението влиза в сила през 2001 г.

През 2002 г. бившата съпруга на жалбоподателя предявява иск за установяване на бащинството на жалбоподателя по отношение на детето й. Тъй като жалбоподателят не е открит на постоянния му адрес, който е посетен веднъж, той е призован чрез публикация в „Държавен вестник“. Производството започва с назначаването на служебен адвокат. По делото не са назначени никакви експертизи, макар че с исковата молба са поискани такива (включително и кръвен тест), а са изслушани   свидетели, които са роднини на ищцата. С решение от 16.12.2002 г. Софийският градски съд уважава иска, признава жалбоподателя за биологичен баща на детето и го осъжда да заплаща месечна издръжка. Съобщението за изготвеното решение не е връчено на жалбоподателя. Съседи по неговия постоянен адрес съобщават на съдебния служител, че той не живее там, а на друг адрес, който не им е известен.Служебно назначеният адвокат не обжалва постановеното решение.

Жалбоподателят научава за него на 26 април 2004 г., когато му е изпратена призовка за доброволно изпълнение от съдебен изпълнител (на  постояненния му адрес), че дължи издръжка.Той депозира молба за отмяна на влязлото в сила решение, основавайки се на чл. 231, б. „е“ и „е“ от ГПК/отм./, изтъквайки, че е бил лишен от възможността лично да участва в съдебното производство, в което е бил признат за баща на детето. ВКС намира искането за допустимо, като подадено в срок, но неоснователно. Той приема, че е бил спазен редът за призоваването на жалбоподателя, а интересите му били защитени чрез назначаването на служебен адвокат, поради което и с решението си от 11.11.2005 г.  отхвърля молбата за отмяна.

Оплакванията

Жалбоподателят повдига оплакване, че е бил лишен от възможността да участва в производство, в което  е бил признат за баща на дете, както и за отказа на ВКС да уважи молбата му зца отмяна, като  излага твърдения за нарушаване на няколко текста от Конвенцията. Съдът намира, че следва да разгледа оплакванията в светлината на чл. 8 от Конвенцията.

Възраженията за допустимост, изложени от Правителството

Той отхвърля възраженията на Правителството за недопустимост на същите поради неизчерпване на вътрешните средства за защита (тъй като жалбоподателят имал възможност да иска възстановяване на срока).

Съдът напомня, че, средството трябва да е ефективно не само на теория, но и  на практика. То  трябва да е достъпно, да осигурява защита по отношение на оплакванията на жалбоподателя и да предлага разумни изгледи за успех. Европейският съд отбелязва в тази връзка, че прегледът на практиката на националните съдилища, извършен от него, показва, че те прилагат твърде ограничително нормата на чл. 37, ал. 1 ГПК/отм./ само в случаи на сериозни обективни обстоятелства (природни бедствия, внезапно тежко заболяване и др.п.), докато настоящият случай не е такъв, а и жалбоподателят узнава за влязлото в сила решение след като то отдавна е влязло в сила.(§§35-36 и прегледът на практиката – §§30-31).

Той намира за необходимо специално да отбележи, че по принцип подобна процедура обикновено не се приема като част от изискванията за допустимост по чл. 35§1 от Конвенцията. Но доколкото  ГПКот 1952 г. предвижда, че при определени условия може да се допусне преразглеждането на даден правен спор, и чрез тази процедура е съществувала възможността да се предостави правото на жалбоподателя да участва лично в производството по повод неговото бащинство, Съдът приема, че  „не изглежда неразумно, че при конкретните обстоятелства на този случай, жалбоподателят е избрал да следва този вариант.“ (§39)

Становището на Съда

Съдът обосновава избора си да разгледа оплакванията в светлината на чл. 8 (§§44-46), след което посочва основополагащите принципни положения във връзка с приложението на този текст в случаите на спорове от подобно естество.(§§47-49). Той подчертава, че  случаят е свързан не с нарушаване на негативните задължения на държавата да се въздържа от действия, а по-скоро с неизпълнението на позитивните й задължения да предприеме такива стъпки, че да осигури  призоваването на заинтересованата страна  по дело за спор за бащинство, както и да допусне искането   за възобновяване на производството.

Съдът счита, че ключовият въпрос в настоящия случай е дали при конкретните обстоятелства  личното участие на жалбоподателя в съответните съдебни производства е било  крайно необходимо  за ефективното упражняване на правото му на личен живот. Позитивните задължения на държавата по чл. 8 изискват да бъде постигнат справедлив баланс между правата и интересите на всички страни – на жалбоподателя като предполагаем баща и на детето, като се вземе предвид най-добрият му интерес .

Съдът отбелязва, че властите не са положили необходимите усилия, за да установят друг адрес на жалбоподателя и че нищо в документацията по делото не показва, че са били предприемани подобни усилия. Не е доказано и че жалбоподателят е отсъствал повече от 30 последователни дни, за да бъде задължен да заяви в седалището на съда на кой друг адрес следва да бъде призоваван.

Европейският съд припомня, че  той няма задача да разглежда абстрактно дали националното законодателство съответства или не на Конвенцията, а предпочита да концентрира вниманието си върху конкретните обстоятелства на случая и как те са се отразили върху личното положение на жалбоподателя. В тази връзка той  специално отбелязва, че в процедурата пред СГС жалбоподателят е обявен за баща на детето само по свидетелски показания на братовчед и леля на самата майка и без назначаване на ДНК-тест,чрез който валидно може да се докаже или опровергае биологичното бащинство, а това би било в интерес на всички страни.(§55)

Съдът отбелязва, че ако  искането за отмяна на влязлото в сила решение е било уважено от ВКС, то е могло да  осигури на жалбоподателя  съответните гаранции, за да представи по-надеждни доказателства с оглед установяването или отричането на неговото бащинство.

Той изрично отбелязва, че не намира за необходимо да посочи на кой етап властите е трябвало да действат по различен начин /дали в хода на производството пред СГС или при преценката на обстоятелствата по отмяната на влязлото в сила решение/. За него е важно да установи дали е било гарантирано ефективно правото на жалбоподателя на личен живот. В конкретната хипотеза това означава да му се даде възможност да изложи своята позиция, включително и чрез представянето на ДНК доказателства предвид специфичния предмет на спора. Съдът изтъква, че според него личното участие на жалбоподателя в съдебното производство е било от съществено значение за надеждността на  резултатите, поради което не е убеден, че назначаването на служебен адвокат в случая е осигурило ефективна защита на правата му. Той се позовава на редица свои решения, в които  е изследвал въпроса относно личното участие на жалбоподателя в светлината на правото на  „справедлив процес“ (Sokur v. Russia, no. 23243/03, § 30 и сл., 15 October 2009; Kovalev v. Russia, no. 78145/01, §37, 10 May 2007; Gryaznov v. Russia, no. 19673/03, § 49, 12 June 2012; Khuzhin and Others v. Russia, no.13470/02, §§ 53 и сл., 23 October 2008; Mokhov v. Russia, no.28245/04, §§ 41 и сл., 4 March 2010). В тях той намира нарушение на тази разпоредба, тъй като на жалбоподателите не е била дадена възможност да участват лично в съдебните производства, макар че това е било от решаващо значение за защитата на претенциите им.Съдът се позовава и на решение на Голямото отделение по делото  X v. Latvia(no 27853/09, § 102, 26 November 2013), в което намира нарушение на процедурните аспекти на чл. 8 поради това, че националният съд в процеса на вземане на решение е пропуснал да обсъди по един ефективен начин твърденията на жалбоподателката.

Като не са дали възможност на жалбоподателя да вземе лично участие в производството, в което е бил признат за баща на детето или да бъде възобновено впоследствие това производство, за да представи своите доказателства, националните власти не са постигнали справедлив баланс между правото на жалбоподателя на личен живот и правото на детето на има баща. В  съвсем скорошно свое решение по подобен казус – Ostace v. Romania (no. 12547/06, § 45, 25 February 2014) Съдът установява нарушение на чл. 8 поради това, че властите са отказали възобновяване на производство, в което жалбоподателят е бил обявен за баща на детето, въпреки че той е могъл да изиска изготвянето на ДНК експертиза едва след като синът му навършва   пълнолетие и дава съгласието си доброволно да участва в изготвянето й.[2]

Основавайки се на анализа на конкретните обстоятелства по настоящото дело, Европейският съд достига до извода, че е било допуснато нарушение на чл. 8 от ЕКПЧ.

……………………….

[1] Жалба №  2641/06, решение от 15 юли 2014 г.

[2] Следва да се вземе предвид , че в този случай делото, в което е установено бащинството на детето само по кръвен тест и въз основа на свидетелски показания, приключва през 1981 г. Едва през 2003 г. след съгласието на сина му двамата се подлагат на ДНК тест, който по един категоричен начин отхвърля жалбоподателя като възможен баща. Макар и процедурата по отхвърляне на молбата за възобновяване на делото да има основание във вътрешното право, Европейският съд установява нарушение на чл. 8, тъй като посочва, че властите са нарушили принципа на пропорционалност, макар че всички страни в конкретния случай са били благосклонни и заинтересовани да установят истината.

Liked it? Take a second to support svmargaritova on Patreon!
  1. Все още няма коментари.
  1. 0 trackbacks