Делото Харакчиев и Толумов – нов стандарт на наказателна политика
Наказанието доживотен затвор би било съвместимо с чл. 3 от Европейската конвенция, само, ако при постановяването му осъденият има яснота при какви условия той би могъл да очаква, че тази негова присъда би била преразгледана.
Взети заедно, суровостта на условията на специалния режим, при който се изтърпява наказанието доживотен затвор и лошите материални условия в пенитенциарните заведения,представляват унизително и нечовешко отнасяне.
На 8 юли т.г. Европейският съд по правата на човека постанови решение, в което се произнесе по въпрос, налагащ обрат в провежданата до настоящия момент наказателна политика, насочена в общи линии към утежняване на наказателната репресия или казано с други думи, към непрекъснато увеличаване размера на налаганите наказания. Най-отчетливо тази тенденция може да бъде проследена на законодателно ниво от многобройните промени в НК. Това от своя страна рефлектира върху затворническата популация, която в последните години варира между 9 000 и 9 800 лишени от свобода /което съставлява от 119 до 135 души на 100 хил. от цялото население на страната за периода 2008-2012 г./.При установения проблем с пренаселеността в част от българските затвори, незадоволителните материални условия в някои от тях /и то именно там, където се изтърпява наказание при „специален“ и „строг“ режим/ и неизграждането на нови пенитенциарни заведения, очевидно налага преразглеждането на модела на досегашната санкционна политика и търсенето на алтернативи на наказанието лишаване от свобода /още повече, че не ми е известно да са правени скорошни изследвания за неговата ефективност /.
По-същественият проблем, поставен в решението на Европейския съд обаче, е този за най-тежките санкции, предвидени в българския наказателен кодекс – доживотен затвор със и без право на замяна,за целите, които се поставят при налагането му и твърде суровия, ограничителен и изолационен режим, регламентиращ изтърпяването му. Колкото и да ни е неприятно и неудобно, но трябва да погледнем истината в очите и да дадем обективен отговор на въпроса: не е ли унизително и нечовешко само по себе си наказанието доживотен затвор без право на замяна, ако на осъдения не бъде оставена поне надеждата, че при определени ясно формулирани условия /още с постановяването на присъдата/ той би могъл да разчита, че така наложеното му наказание би било преразгледано, променено, редуцирано след определен период от време.
Без съмнение решението на Европейския съд налага провеждането на професионален дебат /не обществено обсъждане или референдум, чиито резултати отнапред ще са предизвестени/, в който да бъдат елиминирани всякакви политически цели и предприемането на конкретни стъпки, за да се ограничи вероятността от поредица еднотипни осъдителни решения.
I. Фактите по случая
Двамата жалбоподатели са осъдени съответно на доживотен затвор без право на замяна /за първия с влязла в сила присъда през 2004 г./ и на доживотен затвор със замяна /за втория с присъда от 2000 г./ за извършени от тях въоръжени грабежи, придружени с по две убийства. Г-н Харакчиев изтърпява присъдата си в Старозагорския затвор, а г-н Толумов – в Пловдивския.
II. Оплакванията
1.Те повдигат оплаквания по повод твърде строгия режим на изтърпяване на наказанията, на който са били подложени и който според тях е в нарушение на чл. 3 от Конвенцията, който гласи, че „никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание.“. Според тях с изключение на ежедневния 1 час за разходка, оставането им заключени за останалото време в изолирани от останалите затворници килии, без достатъчно проветряване, течаща вода, достъп до тоалетна, отопление, недостатъчна хигиена, храна и медицински грижи – всички това има за свой ефект нечовешко и унизително третиране.
2. Г-н Харакчиев повдига оплакване по чл. 3 и на плоскостта на самия характер на наказанието доживотен затвор без право на замяна, отнемащо му всяка надежда за живот извън затвора от момента на налагането му. Според него това е нечовешко и унизително наказание, което е в нарушение на чл. 3, защото липсва недискреционна процедура, допускаща замяната му с по-леко.
3. На плоскостта на чл. 13 двамата повдигат оплаквания, че не са разполагали с никакво ефективно вътрешноправно средство за защита по повод оплакванията си по чл. 3.
4. Повдигнати са оплаквания и за нарушение на чл. 8 по повод контрол над кореспонденцията им. Съдът намира оплакването на г-н Харакчиев по този текст за недопустимо поради липсата на всякакви доказателства за истинността на подобни твърдения и в решението си по допустимост от 19 февруари 2013 г. приема да разгледа освен оплакванията по чл. 3 и чл. 13 и това по чл. 8, повдигнато от г-н Толумов[1].
Решението на Съда
1. В решението си по основателност Съдът прави подробен преглед на санкциите в българското наказателно законодателство от Освобождението и първия наказателен закон до настоящия момент /включително и на относимите текстове от проекта за нов НК/, като подробно се спира на дебатите в българския Парламент по повод отмяната на смъртното наказание и въвеждането на новите видове наказания – доживотен затвор със и без право на замяна. Той анализира наред с това правомощието за помилване на Президента и практиката по прилагането му от 2002 г. до настоящия момент и въведените правила в работата на комисията по помилване към президента през 2013 г.Отделено е внимание и на тълкувателното решение на Конституционния съд от 11 април 2012 г. относно правомощията на Президента по чл. 98, т. 11 от Конституцията, свързани с упражняването на правото на помилване.(§§51-83)
Направен е преглед и на практиката на българските съдилища по ЗОДОВ и по чл. 256-257 от АПК при разглеждането на дела за лоши условия в затворите и твърде строгия режим на лишените от свобода със и без право на замяна. Представена е и правната рамка относно „специалния режим” на изтърпяване на наказанието на осъдените на доживотен затвор съгласно ЗИН (отм.) и действащия ЗИНЗС от 2009 г.
Съдът посочва наред с това и относимите международни актове и други международни инструменти на ООН и на Съвета на Европа, както и констатациите от всички доклади на Комитета за превенция на изтезанията (CPT) при неговите посещения в български затвори от 1999 г. до 2012 г.(§§165-174). Той взема предвид и докладите на Българския хелзинкски комитет във връзка с битовите условия в затворите.
2.Правителството излага няколко възражения за недопустимост. Първото е по повод оплакванията на жалбоподателите за суровите условия на изтърпяване на наказанието. То излага доводи, че е налице злоупотреба с правото на жалба, тъй като, макар и да са били в различни затвори, твърденията на жалбоподателите били идентични с тези на затворник, който изтърпявал наказание в съвсем друг затвор. То е отхвърлено от Съда (§§184-185). Колкото до възражението за не изчерпване на вътрешните средства за защита, Съдът приема, че то е тясно свързано с оплакването по чл. 3 и решава, че ще разгледа съвместно двата въпроса /относно допустимостта и основателността/.
Съдът анализира в два самостоятелни аспекта оплакванията по чл. 3.
3. Първият е по повод режима и условията на изтърпяване на наказанието доживотен затвор. Европейският съд припомня, че е изяснил стандартите за съответствието на това наказание с чл. 3 в своето решение от 12 април 2012 г. по делото Babar Ahmad and Others v. the United Kingdom (nos. 24027/07, 11949/08, 36742/08, 66911/09 and 67354/09, §§ 200-215[2], както и в това на Chervenkov v. Bulgaria[3] (no. 45358/04, §§ 60-66 от 27 ноември 2012 и Ananyev and Othersv. Russia, nos. 42525/07 and 60800/08, 10 January 2012).
Съдът изрично подчертава в решението си, че когато прави преценка по повод повдигнатите оплаквания, той насочва вниманието си не толкова върху самото национално законодателство, а как то е прилагано във всеки отделен случай (Savičs v. Latvia, no. 17892/03, § 134, 27.11.2012 – специално по повод режима на изтърпяване на наказанието доживотен затвор)
Той установява нарушение на чл. 3 поради кумулативния ефект на условията на задържане, в които са поставени жалбоподателите, а именно: пълната им изолация в продължение на 21-22 часа на ден в килиите, макар че останалите затворници са били в съседство; незадоволителните материални условия в продължение на 12 и 14 години /респективно за всеки един от тях/; липсата на подходящи форми на физическо или умствено стимулиране; ограничени възможности да прекарват на чист въздух.
Съдът отбелязва, че такава изолация на затворниците може да бъде оправдана само поради особени съображения за сигурност. Подобна мярка не е основателна в случаите на жалбоподателите. Особено по отношение на втория от тях, за когото самото Правителство признава, че още със самото си постъпване в затвора е показал старание и усърдие за спазване на правилата и не е създавал никакви проблеми и рискове за околните и за себе си. Затова и Съдът посочва, че няма обяснение кое е налагало той да продължи да бъде на такъв режим.
Друг аспект, който се анализира в тази връзка и се установява несъответствие с изискванията на чл. 3, е разходките на открито и осигуряването на някакви занимания или дейности, които да осмислят пребиваването в местата за лишаване от свобода. Съдът достига до извода, че до голяма степен това ограничение е в резултат на автоматичното прилагане на разпоредбите на вътрешното законодателство относно режима на изтърпяване на наказанието, а не толкова – поради съображения за сигурност с оглед поведението на осъдените. По повод лошите битови условия Съдът отбелязва, че този проблем многократно от 2005 г. е бил констатиран в редица негови решения срещу България.[4]Той „е поразен” по повод липсата на тоалетни в килиите и разрешението само по три пъти на ден да се посещават санитарните възли. (§ 211)
Съдът достига до извода, че анализираните аспекти на режима на изтърпяване на наказанието и на материалните условия, в които се реализира то, взети заедно, са достатъчно сериозни, поради което ги квалифицира като форма на нечовешко и унизително отнасяне и установява нарушение на чл. 3.
4. Европейският съд разглежда самостоятелно оплакването за липса на ефективно вътрешноправно средство за защита по повод лошите материални условия, в които са изтърпявали наказанието си двамата жалбоподатели.Той изрично отбелязва, че жалбата се отнася само до приложимостта на чл. 13 във връзка с материалните условия на задържането им , а не от наличието или липсата на такива средства за защита по отношение на правилата, регулиращи режима им затвора.Този аспект от оплакванията им е бил обявен за недопустим в частичното решение по настоящото дело (от 19 февруари 2013 г.)
Съдът се позовава на основните принципи, от които изхожда и добре установената си практика по делата Ананиев и др. срещу Русия (посочено по-горе) иTorreggiani and Others v. Italy (nos. 43517/09, 46882/09, 55400/09, 57875/09, 61535/09, 35315/10 и 37818/10, §§ 50-51, 8 January 2013.
В конкретния случай Съдът изтъква, че не е необходимо да реши дали иск по чл. 1 от ЗОДОВ би могъл да се възприеме като ефективно вътрешноправно средство за защита /с оглед на начина, по който се е развивала съдебната практика на българските съдилища/ по отношение на жалби, свързани с материалните условия на задържане. Този въпрос е част от предмета на друго дело срещу България, което в момента е висящо пред Съда.[5] Той посочва, че дори и да се приеме, че този иск би могъл по принцип да се разглежда като ефективно средство, той не би бил в състояние да осигури адекватна защита на двамата жалбоподатели поради две причини. Първата е свързана с това, че няма механизми, чрез които да се подобри положението на затворниците, а самата природа на иска по чл. 1 от ЗОДОВ има строго компенсаторен характер. За разлика от ситуацията в други затвори, където са били извършени значителни архитектурни промени, в резултат на които материалните условия са били чувствително променени,[6] то условията, в които са били поставени жалбоподателите в местата за изтърпяване на наказанията си (в Пловдивския и в Старозагорския затвори)не са в съответствие с чл. 3. Ето защо един иск по чл. 1 от ЗОДОВ не би могъл да доведе до промяна на фактическото положение.
Що се отнася до другото вътрешноправно средство, уредено в чл.256-257 от АПК /сезирането на административния съд при неизвършването на фактически действия, които административният орган е задължен да извърши по силата на самия закон/, Европейският съд констатира, че то би могла да бъде използвано само при ограничен брой хипотези /например, непредоставянето на обувки, на облекло и др.п./. Макар и чисто теоретично то да предоставя такава възможност, не изглежда българските съдилища да тълкуват нормите по такъв начин, че те да могат да предизвикат подобряване на съществуващите условия в затворите.
С оглед на осъществения анализ, Съдът констатира, че жалбоподателите не са имали на свое разположение ефективни вътрешноправни средства за защита във връзка с оплакването си по член 3 от Конвенцията по отношение на материалните условия на тяхното задържане. Поради това той отхвърля възражението на Правителството, че не са изчерпани вътрешноправните средства за защита и постановява, че е налице нарушение на член 13 от Конвенцията във връзка с установеното нарушение на чл. 3.
5. По повод самото наказание доживотен затвор без право на замяна Съдът припомня, че по принцип държавите имат свободата да определят системата от наказания и че налагането на доживотен затвор само по себе си не е забранено или несъвместимо нито с чл. 3, нито с която и да е друга разпоредба на Конвенцията. По делото Kafkaris v. Cyprus на Голямото отделение[7] той намира, че постановяването на доживотна присъда срещу пълнолетно лице, която не подлежи на намаляване, като му се отнема всяка надежда за освобождаване, може да повдигне въпроси по чл. 3. За целите на този текст е достатъчно една подобна присъда да подлежи на намаляване de jureили de facto.В своето решение по горецитираното дело обаче той приема, че наличието на помилване само по себе си прави доживотния затвор без право на замяна практически заменим. Същия подход бе възприет и в българското дело Йоргов срещу България (2)[8]
В настоящото си решение Европейският съд препотвърди новата си практика, установена с решението по делото VinterandOthersv. theUnitedKingdom[GC][9], покоето ревизира съществено своя подход, възприет в Kafkaris v. Cyprus. В него той приема, че само по себе си това наказание би било в съответствие с чл. 3, ако съществува шанс за освобождаване на осъдения и възможност за преразглеждане на това наказание, защото един затворник може да бъде лишен от свободата си, само ако има законни пенологични основания за това, свързани както със защитата на обществото, така и с неговото поправяне и ресоциализация. При това балансът между всички тези цели не следва да бъде разглеждан статично, а в динамика и може да се променя в хода на изтърпяване на наказанието. Дори и в самото начало налагането на толкова сурово по вид наказание да бъде оправдано, ситуацията може да се промени след известен дълъг период от време, поради което тя трябва да подлежи на преоценка. Ако затворникът остане в затвора без никакви изгледи за освобождаване и без възможността неговата присъда да бъде преразгледана, той никога не може да изкупи престъплението, което е извършил. Тогава каквото и да бъде неговото поведение в затвора, не може да се очаква напредък към рехабилитация. Затова Голямото отделение приема, че би било несъвместимо с човешкото достойнство едно лице насилствено да бъде лишено от свободата си без да се положат усилия за неговото поправяне и рехабилитация и да не му се предостави възможността един ден да си възвърне тази свобода. Европейският съд аргументира своята позиция, която е в унисон и с редица Европейски и международни норми по отношение принципите на наказателната политика и целите на наказанието /включително и по отношение на доживотния затвор/.В своето решение от 8 юли 2014 г. Съдът посочва основните препоръки, формулирани в делото Vinter and Others v. the United Kingdom, които би следвало да са налице, за да бъде наказанието доживотен затвор съвместимо с чл. 3 от Конвенията, а именно:
a)чл. 3 следва да бъде тълкуван като създаващ възможност за преразглеждане на наказанието доживотен затвор, за да могат властите да преценят дали има промени в поведението и живота на затворника, показващи прогрес в посока на неговата рехабилитация и дали има пенологични основания за продължаване изтърпяването на това наказание.(§119)
б)Вземайки предвид свободата на преценка, която е предоставена на държавите в областта на наказателното правосъдие и определянето на наказанията, не е задача на Съда да предприсва в каква форма /съдебна или изпълнителна/ следва да бъде осъществяван този контрол или да определя кога трябва да се извърши подобен преглед. Но сравнително-правният преглед сочи, че би било препоръчително създаването на подобен специфичен механизъм, който би гарантирал преразглеждане на случая след изтичането на един период не по-дълъг от 25 години, както и периодичен контрол след това.(§120)
в)В случай, че националното законодателство не предвижда възможността за подобен последващ контрол по отношение на целия период на изтърпяване на наказанието доживотен затвор, то няма да съответства на стандартите на чл. 3 от Конвенцията (§121)
г)Независимо от бъдещото преразглеждане на поведението му не би било съвместимо с изискванията на чл. 3 осъденият на доживотен затвор да бъде задължен да чака неопределен брой години докато изтърпява наказанието си, преди да може да подаде искане за преразглеждане, ако още към момента на налагане на наказанието доживотен затвор не са регламентирани юридическите условия за това. Подобна липса на регламентация би противоречала както на принципа на юридическата сигурност, така и на общите принципи за качеството „жертва“ по смисъла на този терми, залегнал в чл. 34 от Конвенцията. Освен това, в случаите, когато това наказание не подлежи на замяна по вътрешното право, би би било несериозно да се очаква от един затворник да е заинтересован да полага усилия за собствената си реабилитация, ако не знае дали в някакъв неопределен бъдещ момент някаква процедура би могла да се предприеме, за да бъде евентуално освободен.Следователно, когато националното право не предвижда механизъм или възможност за преразглеждане на наложеното наказание доживотен затвор, несъвместимостта му с чл. 3 от конвенцията в този аспект възниква от момента на налагане на това наказание, а не в някакъв последващ етап от изтърпяване на присъдата.(§122)
Подходът по делото бе приложен и в съвсем скорошното решение на Европейския съд László Magyar v.Hungary[10], по което бе установено нарушение н ачл. 3 от Конвенцията поради липсата на каквато и да било възможност за преразглеждане на наложеното наказание доживотен затвор.
По жалбата на г-н Харакчиев Съдът отбелязва, че жалбоподателят не оспорва непропорционалността на наложеното му наказание във връзка с извършените от него престъпления или че вече не съществуват основания за продължаващото му лишаване от свобода. Той констатира, че българското законодателство не предоставя правомощия на съда да преразгледа веднъж наложеното наказание и да го измени. Затова подлага на анализ доколко правомощията на президента да упражни правото си на помилване са били състояние да доведат до подобна промяна след датата, когато присъдата на г-н Харакчиев е влязла в сила /ноември 2004 г./.Европейският съд констатира, че до октомври 2006 г. /когато е изменен чл. 74 от НК и изрично е уредено правото на помилване по отношение на осъдените на наказание доживотен затвор[11]/ това право не е било изрично и ясно записано в закона, макар и да не е имало и такава забрана за прилагането му.Той отбелязва наред с това, че в този период това право не е било нито веднъж упражнено, поради което достига до извода, че de jure не е било възможно да бъде изменена присъдата на жалбоподателя.
Що се отнася до приложимостта de facto на това правомощие, Европейският съд отбелязва, че неяснотата относно президентската компетентност в тази насока и несигурността при тълкуването на чл. 98, т. 11 от Конституцията са предизвикали сезирането на Конституционния съд.[12] Това дава основание на Съда да заключи, че през съответния период не са съществували възможности да се разчита, че президентът ще упражни това свое правомощие. Нещо повече, до началото на 2012 г. /когато с встъпването в длъжност на новия Президент са въведени правила за работа на Комисията по помилването и решението на КС, който очертава обхвата на това правомощие и начина на прилагането му, както и основните принципи/ по същество не са съществували предпоставки за промяна на ситуацията с лицата, осъдени на наказание доживотен затвор без право на замяна.
Затова за времето от ноември 2004 г. и до началото на 2012 г. жалбоподателят не е можел да се надява присъдата му бъде намалена. През този период не са съществували никакви формални или неформални гаранции в този смисъл. Няма и нито един пример, в който тогава президентът да е упражнил това свое правомощие по отношение на лице, изтърпяващо подобно наказание.
Европейският съд отбелязва, че след приемането на Указ № 80 за работата на Комисията по помилването към Президента през февруари 2012 г. начинът, по който той упражнява своите правомощия за помилване вече се основава на ясни правила за освобождаване или редуциране на наказанието. Съдът прави подробен преглед на работата на тази комисия, основавайки се на нейните месечни доклади и достига до извода, че наказанието доживотен затвор без право на замяна, наложено на жалбоподателя, поне формално, може да се счита, че би могло да се редуцира след януари 2012 г.[13]
Позовавайки се на решението на Голямото отделение по случая Vinter and Others, Съдът подчертава, че макар и Конвенцията да не предвижда правото на реабилитация, властите са длъжни да дадат на всяко едно лице, осъдено на доживотен затвор без право на замяна, някаква перспектива, колкото и слаба да е тя, че то един ден може да получи свободата си. За да бъде тази възможност истинска и осезаема, властите би следвало да предоставят на затворниците възможност за включването им в различни програми и дейности, макар и чл. 3 да не им налага изрично подобни задължения. Съдът отбелязва, че през последните години се наблюдава тенденция към поставянето на по-силен акцент върху ресоциализацията и реинтеграцията на лишените от свобода. Нещо повече, самата цел на всяко едно наказание /вкл. и по чл. 36 от българския НК/, е лицето да бъде поправено и превъзпитано. Ето защо, колкото и широка да е свободата на преценка на държавата при определянето на режима и условията на изтърпяване на това наказание, тези аспекти не могат да бъдат пренебрегнати от Съда и той не може да остане безразличен към тях.
В конкретния случай, въпреки някои промени в режима му в затвора, на практика жалбоподателят остава постоянно заключен в килията си и изолиран от останалите затворници, с много ограничени възможности да осъществява социални контакти или да работи през целия период на неговото лишаване от свобода. По мнение на Съда, вредните ефекти на този еднообразен режим, съчетан с незадоволителните материални условия, в които той е бил поставен, сериозно отслабват възможността за неговото реформиране. С оглед на горните съображения, Съдът заключава, че е налице нарушение на член 3 от Конвенцията.
Както в решението си по László Magyar v.Hungary, така и в настоящото дело, Съдът изрично отбелязва, че повдигнатите оплаквания от жалбоподателя, както и установяването на нарушение на чл. 3 по жалбата на г-н Харакчиев не могат да се тълкуват по начин, който му дава перспектива за предстоящо освобождаване.(§ 268)
В този смисъл ми се струват твърде пресилени изказаните становища, че решението на Европейския съд дава основание на Главния прокурор да поиска възобновяване на всички дела, по които има постановени такива присъди на осн. чл. 421, ал. 2 НПК и да поиска отмяната им, ако не последват съответните законодателни промени.[14]
Съдът намира за необходимо да се произнесе и на основание чл. 46 от Конвенцията – т.е. да препоръча на властите какви общи мерки следва да предприемат, за да изпълнят точно решението му по повод установените нарушения на Конвенцията, които разкриват системен проблем, установен и по-рано[15] и биха могли да доведат до нови решения в същия смисъл. Той постановява, че България следва да реформира, за предпочитане – по законодателен път, правната рамка, регламентираща режима на изтърпяване на наказанието по отношение на осъдените на доживотен затвор със и без право на замяна.Тази реформа е препоръчвана неизменно във всички доклади на CPT. Тя налага промени в Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража. В частност следва: (а) да бъде премахнат автоматизмът на определяне на твърде суровия режим на задържане и изолация на всички затворници, на които са наложени тези наказания и (б) да се създадат разпоредби, които предвиждат, че може да се наложи специален режим за сигурност само въз основа на индивидуална оценка на риска на всеки затворник, осъден на такова наказание и да не се прилагат за по-дълъг период, отколкото е строго необходимо (§ 280) Подобни препоръки той отправя и към унгарското правителство в решението си László Magyar v.Hungary(§§70-72)[16].
Самият факт, че в решението е отделено специално място за препоръки към Правителството, е достатъчно показателен за очакванията на Съда към властите да изпълнят задълженията си и да предприемат съответните стъпки за промяна на законодателството по начин, който да е съвместим с Европейската конвенция и практиката на Съда в Страсбург.В противен случай страната ни е изправена пред реалния риск да бъде многократно съдена от всички лица, на които са наложени двете най-тежки наказания.
При това новата политика на Съда е жалби с аналогични оплаквания, по които вече има произнасяне, да бъдат групирани, пренасочвани към комитет от трима съдии и изпращани на Правителството с предложения за сключване на споразумения. Следователно, всяко едно прекомерно забавяне би „струвало“ в прекия смисъл на думата доста скъпо както на българската държава, така и на всеки един данъкоплатец. в този смисъл цялата правна общност и неправителственият сектор би следвало да обединят усилията си, за да повлияят за случване на необходимите промени.
……………………………………………………………
[1] Това оплакване е намерено отчасти за недопустимо, като подадено извън 6-месечния срок, отчасти – за неоснователно поради неговата недоказаност с решението по съществото на спора (§§273-277).
[2] Съдът посочва, че забраната за мъчения, нечовешко или унизително третиране е абсолютна и не може да бъде оправдавана от вида на извършеното деяние и от поведението на съответния индивид. За да не попадне в хипотезата на чл. 3, третирането не трябва да превишава един минимален праг на суровост, който е характерен за законно наложените наказания. Оценката на това минимално ниво е относителна. Тя зависи от всички обстоятелства по случая, като продължителността на третирането, неговите физически и психически последици, а в някои случаи – здравословното състояние на жертвата. Не е задължително целта на третирането непременно да е свързана с унижаването на човешкото достойнство, макар че това също се взема под внимание. Извън тези общи принципи Съдът взема предвид още няколко компонента, чрез които преценява дали изтърпяването на наказанието доживотен затвор преминава онзи минимален предел на суровост, отвъд който третирането може да бъде оценявано като унизително или нечовешко, а именно: строгият режим с пълна изолация на затворника от всякакъв социален живот без оглед на опасността на индивида, което може да доведе до пълен разпад на личността; възможностите за отдих и упражнения на открито (разрешението за пребиваване на открито по 1-2 часа на ден и пълната изолация в останалото време е намерено за несъвместимо с чл. 3 – Moiseyev v. Russia, no. 62936/00, § 125, 9 October 2008); отражението на задържането върху психичното здраве (особено при болни пациенти).
[3] Съдът посочва, че чл. 3 задължава държавите да създадат условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, които да зачитат човешкото достойнство. Изключването на лишен от свобода от затворнически колектив само по себе си не представлява форма на нечовешко отношение. В много държави съществуват режими с по-голяма степен на строгост спрямо лишени от свобода, за които се предполага, че са опасни, които целят да предотвратят бягства, нападения или безпорядък в затворническия колектив. Тези режими се базират на отстраняване от затворническата общност, което е придружено със засилени мерки на контрол. Но оставането в изолация, макар и оправдано при определени обстоятелства, не може да се налага до безкрай и трябва да се търсят алтернативни решения по отношение на лица, считани за опасни. Нещо повече, за да се избегне и най-малкият риск от произвол, решението за продължаване на дългия престой в изолация следва да е сериозно мотивирано. Властите трябва да отчитат промените в положението на жалбоподателя и в неговото поведение. Социалната изолация, която по същество представлява „затвор в затвора“, може да бъде прилагана по изключение и само след като бъдат взети всички предпазни мерки, както е посочено в § 53.1 от Европейските правила за затворите.(§§60-64). Съдът приема, че всяка форма на изолация, ако не е придружена от умствено или физическо стимулиране, би могла да доведе в дългосрочен план до пагубни последици, изразяващи се във влошаване на умствените способности и социалните умения (Йоргов с/у България (№2), ж. № 36295/02,р. от 02.09.2010, §83
[4]Kehayov v. Bulgaria, no. 41035/98, § 71, 18 January 2005; I.I. v. Bulgaria, no. 44082/98, § 75, 9 June 2005; Iovchev v. Bulgaria, no. 41211/98, § 134, 2 February 2006; Yordanov v. Bulgaria, no. 56856/00, § 94, 10 August 2006; Dobrev v. Bulgaria, no. 55389/00, § 129, 10 August 2006; Malechkov v. Bulgaria, no. 57830/00, § 140, 28 June 2007; Kostadinov v. Bulgaria, no. 55712/00, § 61, 7 February 2008; Gavazov v. Bulgaria, no. 54659/00, § 108, 6 March 2008; Radkov (no. 2),no 18382/05, §§ 48-49,1- February 2011; Shahanov,no. 16391/05, § 53, 10 January 2012,; Sabev v. Bulgaria, no. 27887/06, § 99, 28 May 2013
[5]Neshkov and Others v. Bulgaria, nos. 36925/10, 21487/12, 72893/12, 73196/12, 77718/12 and 9717/13, Statement of Facts and Questions to the Parties(изложението на фактите е достъпно на страницата на Съда в базата данни HUDOC).
[6] Като в Бургаския затвор (виж Oreshkov v. Bulgaria, no. 11932/04, § 46, 6 March 2012) и в Ловешкия затвор (виж Sabev v. Bulgaria, цитирано по-горе), макар че точно Бургаският затвор е едно от пенитенциарните заведения с най-сериозен проблем по повод пренаселеността и невъзможността да се осигури минимално изискуемата жилищна площ от 4 кв.м. – бел.моя – Св.М.
[7] жалба no. 21906/04, § 97, ECHR 2008
[8] жалба № 36295/02, р. от 02.09.2010 г.
[9] жалби nos. 66069/09, 130/10 and 3896/10, р. от 9 юли 2013
[10] жалба № 73593/10, р. от 20.05.2014 г. – http://hudoc.echr.coe.int/sites/eng/pages/search.aspx?i=001-144109
[11] Чл. 74. (Доп. – ДВ, бр. 75 от 2006 г.) Президентът може чрез помилване да опрости изцяло или отчасти наложеното наказание, а смъртното наказание, доживотния затвор без замяна и доживотния затвор – да опрости или замени.
[12] Виж решение № 6 от 11 април 2012 г. по к.д. № 3/2012, обн. Д.В.бр. 31 от 20.04.2012 г.
[13] Това негово мнение се оспорва от процесуалния представител на жалбоподателите по горното дело – Михаил Екимджиев, който счита, че правилата за работа на Комисията не съдържат нито условията, при които се упражнява правомощието на президента, нито процедура, по която това може да стане и осъденият на „доживотен затвор без замяна“ не знае какво би могъл да направи, за да получи шанс за помилване. „Утвърдените правила, макар и своеобразна крачка напред в развитието на процедурата по помилване, не внасят дължимата яснота относно възможностите на лицата, изтърпяващи наказание „доживотен затвор без замяна“ да поискат помилване. Правилата са формулирани твърде общо и се отнасят само до структурата на Комисията по помилването и до начина, по който тя заседава и взима решения. Правилата не съдържат примерно или изчерпателно изброяване на условията, при които осъдените на „доживотен затвор без замяна“ биха могли да поискат помилване, нито процедурата, по която президентът разглежда искането“.
– http://www.legalworld.bg/32628.strasburg-dava-ton-za-otmiana-na-dojivotniia-zatvor-bez-zamiana.html
[14] http://www.legalworld.bg/37532.sydyt-v-strasburg-bylgariia-triabva-da-promeni-rejima-na-dojivotniia-zatvor.html
[15]виж Chervenkov, §§ 50 и 69-70, и Sabev, §§ 72 и 98-99, цитирани по-горе.
[16] Съдът постановява, че Унгария ще трябва да извърши реформа на системата за преразглеждане на доживотните присъди, за да се гарантира, че при преценката на всеки един случай, ще се изследва доколко продължаващото лишаване от свобода е базирано на законни основания и да се даде възможност на доживотните затворници да са наясно с условията и реда за предсрочно освобождаване.
но освобождаване.
