На 17 юни 2014 г. Европейският съд по правата на човека постанови решение, което е свързано с процедурата по възстановяване на земеделски земи по Закона за собствеността и ползването на земеделски земи. В него той препотвърди практиката си, че процедурите пред поземлените комисии и ОСЗГ нямат обвързващо действие спрямо трети, неучастващи в тях страни, които имат правно основание да защитят правата си в самостоятелно производство. На тях не може да им бъде направено възражение, че е в сила ефектът res judiсata, тъй като няма съвпадение нито с оглед страните, нито с оглед предмета на първоначалния спор.
Фактите
Жалбоподателките наследяват 1219 кв.м. земя на брега на Черно море в землището на гр. Созопол, които са предоставени на техния баща през 30-те години на миналия век по законодателството за оземляване на бежанците от Беломорска Тракия. През 50-те години властите приемат тези земи за изоставени и през 60-те години ги актуват като държавна собственост. В същия период между общините Стара Загора и Созопол е сключен договор за замяна, по силата на който община Созопол получава терен на Старозагорските минерални бани, срещу което предоставя земя в своето землище. Част от нея е принадлежала на бащата на жалбоподателките. Върху целия терен община Стара Загора построява две масивни сгради и 22 бунгала, които са използвани за ученически лагер. Те са вписани в акт за държавна собственост през 1964 г. Към датата на възникналия правен спор ученическият лагер се е разпростирал върху площ от 17 705 кв.м. /тук са били включени и тези 1219 кв.м. на жалбоподателките/ и върху него е имало построени три масивни сгради и 26 бунгала.
През 1991 г. /след приемането на ЗСПЗЗ/ жалбоподателките отправят искане за възстановяване на земята, принадлежала на техния баща. През октомври 1997 г. поземлената комисия уважава искането им и издава решение, с което възстановява земята в реални граници. Община Стара Загора не е уведомена за тази административна процедура. Въз основа на решението жалбоподателките се снабдяват с констативен нотариален акт. През 1999 г. комисията изменя собственото си решение, като отказва да възстанови 879 кв.м. от първоначално възстановената земя, позовавайки се на указания от Министерството на земеделието. По жалба до районния съд това второ решение е отменено. Съдът постановява, че поземлените комисии не могат сами да изменят своите решения и че не е било доказано строителството да отговаря на изискванията на чл. 10, ал. 7 от ЗСПЗЗ /относно законността на постройките/. Въпросът за приложимостта на чл. 10б въобще не е обсъден в решението. Районният съд посочва също, че в случай на наличие на спор относно собствеността с трети лица, той би следвало да се реши пред гражданските съдилища.
През декември 1999 г. Областният управител на Бургаска област вписва терена на летния лагер като частна държавна собственост /основавайки се на Закона за държавната собственост/, а през януари 2000 г. прехвърля собствеността на община Стара Загора.
Тъй като жалбоподателките не получават достъп до своя имот и не могат реално да влязат във владение въпреки отправените писма до властите, те предявяват иск по чл. 108 от Закона за собствеността, както и такъв за неоснователно обогатяване, с който претендират изплащането на обезщетение за ползването на терена, срещу община Стара Загора. В развилото се производство, в което първоначално исковете са уважени, ВКС отменя съдебните решения на долните инстанции и дава указания да се анализира въпросът дали теренът е подлежал на възстановяване в светлината на хипотезата на чл. 10б от ЗСПЗЗ. При повторното гледане на делото исковете са отхвърлени, тъй като е прието, че в конкретния казус са налице предпоставките на чл. 10б от ЗСПЗЗ. С решение от 30 март 2005 г. Върховният касационен съд оставя в сила решението на Бургаския окръжен съд.
Оплакванията
Жалбоподателките повдигат оплаквания по чл. 6§1 и чл. 1 от Протокол 1. Първото оплакване е намерено за допустимо, но неоснователно, тъй като Съдът приема, че не са налице предпоставките за позоваване на принципа res judiсata и неговите последици както с оглед предмета на спора, така и с оглед страните. Второто оплакване е свързано с две самостоятелни нарушения – лишаване от собственост поради неизпълнение на решението от 1999 г. и прекомерна продължителност на процеса на реституция. Съдът установява нарушение само по повод прекомерната продължителност на реституционното производство.
Относно нарушението на чл.6§1
Съдът подчертава, че правото на справедлив процес по член 6 § 1 от Конвенцията, тълкуван в светлината на принципите на върховенството на закона и правната сигурност, включва изискването, когато съдилищата са се произнесли окончателно по спора между страните, тяхното решение дане може да бъде оспорвано (Brumărescu v. Romania [GC], no. 28342/95, § 61, ECHR 1999-VII). Принципът на правната сигурност и зачитането на res judicata последиците на окончателните съдебни решения означава, че страните по спора нямат право да искат преразглеждане на окончателно и задължително съдебно решение (Ryabykh v. Russia, no. 52854/99, § 52, ECHR 2003‑IX, Sivova and Koleva, § 66).Във всички правни системи ефектът на силата на пресъдено нещо се ограничава в два аспекта – относно страните и относно предмета на спора /ad personam и ad rem/.
Европейският съд подлага на анализ двете съдебни процедури, проведени от жалбоподателките, от тази гледна точка.
Той отбелязва, че в първата процедура страни са поземлената комисия и жалбоподателките.Тя се явява задължителна и обвързва само тях. В нея община Стара Загора не взема участие. Общината е страна в следващото съдебно производство. Българското законодателство третира общините като самостоятелни юридически лица, когато става въпрос за придобиване на собственост, извършване на различни разпоредителни сделки, както и при участие в съдебни произодства. Именно поради това двете общини – Созопол и Стара Загора са осъществили замяната на имоти. От тази гледна точка настоящото дело се отличава от случая Decheva and Others v. Bulgaria (no.43071/06, 26 June 2012), в който две еманации на един и същ правен субект (общинският съвет и кметът на община Котел) водят две самостоятелни производства и ВКС приема, че едното съдебно производство не обвързва с последиците си другото.
Съдът отбелязва, че при тези обстоятелства той не е убеден, че съдебното решение от 26 юли 1999 г. е било задължително за всички и че подходът на властите е довел до нарушаване на принципа на правната сигурност от гледна точка на аспекта ad personam.(§§44-51)
Съдът продължава анализа си и с оглед втория аспект – относно предмета на спора /ad rem/. Той отбелязва, че първата съдебна процедура не се отнася до съдебен контрол по повод отказ да бъде възстановен имота на жалбоподателките, а е свързана с отмяната на второто решение на поземлената комисия, с което по същество е преразгледано първото, благоприятно решение. Районният съд е посочил изрично в мотивите си, че община Стара Загора не може да бъде страна в производството, но доколкото упражнява владение върху имота, спорът следва да бъде решен в самостоятелно производство.Той е приел, че не са налице предпоставките на чл. 10, ал. 7 от ЗСПЗЗ, защото няма доказателства за законността на извършеното строителство и как община Стара Загора е придобила собствеността върху ученическия лагер. В това производство въобще не са изследвани предпоставките на хипотезата на чл. 10б от ЗСПЗЗ – не са събирани доказателства дали върху имота е било реализирано някакво мероприятие, което не позволява възстановяване на собствеността в реални граници. Тези възражения са направени едва във второто съдебно производство при предявяване на иска rei vindicatio. Тогава е установено, че летният лагер, в който е включен и имотът на жалбоподателките, представлява „комплекс от строителни работи“, включващи сгради, пътища и друга инфраструктура. Поради това възстановяването на парцела в реални граници е невъзможно.
При тези констатации Европейският съд достига до извода, че националните съдилища не са разгледали един и същ въпрос два пъти – в производството по реституция и в производството по иска rei vindicatio. В този смисъл настоящият случай не е идентичен с делото Kehaya and Others v. Bulgaria (nos. 47797/99and 68698/01, §§ 34-55, 12 January 2006), в което един и същ правен спор, с един и същ предмет е бил разгледан в две самостоятелни производства – дали преди национализацията на земята наследодателят на жалбоподателите е бил собственик или не.
Ето защо Съдът намира, че в конкретния случай подходът на националните съдилища не е довел до нарушаване на принципа на правната сигурност, залегнал в чл.6§1, поради което не е налице нарушение на правото на справедлив процес.
Относно нарушенията на чл. 1 от Протокол 1
По повод оплакването им по чл. 1 от протокол 1 жалбоподателките изтъкват наличието на две нарушения – лишаването им от собственост при наличието на влязло в сила решение в тяхна полза от 1999 г. и прекомерна продължителност на процедурата по реституция.
По повод твърденията за лишаване от собственост
Съдът отбелязва, че както поземлената комисия в първоначалното си решение от 1997 г., така и районният съд в своето решение от юли 1999 г., са признали правото на собственост на жалбоподателките в реални граници. Тези решения обаче са имали декларативен характер и жалбоподателките никога не са влезли реално във владение. Европейският съд посочва, че вече е имал повод да отбележи в редица свои предходни решения, свързани със земеделската реституция, че българското законодателство позволява директно или индиректно /чрез косвения съдебен контрол, упражняван от гражданските съдилища/ тези административни по своя характер решения да бъдат оспорвани от трети лица, които претендират, че имат самостоятелни собственически права върху същия имот (Sivova and Koleva, no. 30383/03, § 7415November 2011; Lyubomir Popov no. 69855/01, § 117, 7 January 2010; Nedelcheva and Others v. Bulgaria, no. 5516/05, § 56, 28 May 2013; Kupenova and Others v. Bulgaria (dec.), no. 12664/05, § 30, 7 May 2013). В настоящия случай жалбоподателките трябва да са били наясно още в началото на rei vindicatio процедурата, че е налице конкурираща се претенция от страна на община Стара Загора, която е владеела имота. Ето защо според Съда те не са могли да имат легитимно очакване, че решението на поземлената комисия от 1997 г. и това на районния съд от 1999 г. окончателно защитават техните собственически права.(§§ 74-76) Съдът отбелязва наред с това, че националното законодателство предвижда определени хипотези, при които не е възможно възстановяване в натура, поради което заинтересованите лица имат право да получат парично обезщетение. Жалбоподателките не са се възползвали от това свое право. Ето защо Съдът намира, че не е налице нарушение на чл. 1 от протокол 1 в контекста на лишаването от собственост, каквото оплакване са повдигнали жалбоподателките.
По повод твърденията за прекомерната продължителност на реституционното производство
Съдът отбелязва, че за жалбоподателките легитимното очакване за възстановяване на собствеността възниква още с първоначалното решение на поземлената комисия, след което те са участвали в две самостоятелни съдебни производства /по оспорване на второто административно решение и гражданското във връзка с иска rei vindicatio/, които продължават до 30 март 2005 г. Така за продължителен период от време те са били в състояние на несигурност как точно ще приключи процесът на реституция – дали ще получат своя имот в реални граници или друг вид обезщетение. Съдът припомня, че той вече нееднократно е установявал нарушение на чл. 1 от Протокол 1 в този контекст. Ето защо в решението по делото Vasilev and Doycheva v. Bulgaria (no. 14966/04, 31May 2012, § 69) той не само констатира един повтарящ се сериозен проблем, но и изразява мнение, че българските власти трябва да предвидят ясни срокове за приемането и изпълнението на административните решения, свързани с процеса на реституция на земеделска земя. Съдът критикува възприетия законодателен подход за две независими и самостоятелни производства – едното между претендиращите възстановяване на собствеността и съответната поземлена комисия, в което не се допуска участието на трети заинтересовани лица и другото – между лицата, чиито имоти са възстановени и третите лица със самостоятелни собственически права. Именно това води до прекомерно забавяне на цялата реституционна процедура. Европейският съд посочва, че колкото и широка да е свободата на преценка на държавите да предприемат социални и икономически реформи, все пак те трябва да организират така своите съдебни и административни системи, че да гарантират правата, защитени от Конвенцията. В настоящия случай, изисквайки от жалбоподателките да участват в две самостоятелни процедури, за да се определи обема и вида на съответната реституция, властите са забавили за неоправдано дълъг период от време ефективното упражняване на тяхното право на реституция. Поради това Европейският съд намира нарушение на чл. 1 от Протокол 1 в този аспект и им присъжда обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди.
Заключение
Не мога да не се съглася с решението на Европейскияа съд и същевременно си давам сметка, че то ще разочарова жалбоподателките и много други хора, които са в подобна ситуация. Те обаче не би следвало да се сърдят на Съда. Истинският виновник е българският законодател, който избра един само на пръв поглед лесен, а всъщност изцяло несигурен подход за бърза земеделска реституция с неясни последици за самите реституирани собственици. Вместо да бъде регламентирана процедура с участието на всички заинтересоввани лица, които претендират собственически права върху даден имот, в края на която спорът да бъде окончателно решен, българският законодател предвиди едностранни административни производства без участие на трети лица. Тези административни актове /решенията на поземлените комисии и ОСЗГ/, дори и необжалвани, подлежаха на косвен съдебен контрол от гражданските съдилища. Хората, които се бяха снабдили с констативни нотариални актове въз основа на тези решения, не можеха да разберат и приемат как след това гражданският съд няма да приеме титула им за собственост и ще признае за собственик друг правен субект, най-често юридическо лице, което по силата на приватизационен договор е придобило имота. Конкуренцията между приватизация и реституция и кои норми имат предимство, не беше решена еднотипно и в практиката на националните съдилища, поради което в едни случаи предимство получиха новите собственици, а в други – старите. Тази липса на последователност в прилагането на националното законодателство създаде чувство за несигурност и усещането за използването на невидими механизми, нямащи нищо общо с върховенството на закона.
В този смисъл настоящото решение на Европейския съд не „обръща“ практиката и не е в противоречие с делото Кехайя[1], а дава ясно разграничение между случаите, при които действително е налице нарушаване принципите на правната сигурност и в този смисъл се стига и до лишаване от собственост от другите хипотези /по-често срещани/, при които първоначално възстановеното право на собственост впоследствие се оспорва от трети лица, които не са взели участие в процедурата по възстановяване на земеделската земя, поради кето и не е налице нарушение на принципа res judicata.
*Application no 37857/05
[1] Kehaya and Others v. Bulgaria
