Делото Petkov and Profirov v. Bulgaria – решение от 24 юни 2014 г.

zadarjane-2При задържането по чл. 63, ал. 1 от ЗМВР властите са длъжни да изложат фактически основания за конкретното задържане на лицето, да му  предоставят незабавно възможността да оспори пред съд задържането си,  да има реалната възможност да ползва адвокатска защита, както и да получи обезщетение в случай на незаконно задържане, а съдът трябва да извърши проверка  не само относно формалните белези на законосъобразност на заповедта на задържане, но и да осъществи контрол дали са налице фактически основания за лишаването от свобода поради обосновано подозрение за извършено конкретно престъпление.

Делото е по повод т.н. 24-часово задържане на осн. чл. 63, ал. 1 от ЗМВР.

Фактите по случая

Сутринта на 4 март 2007 г. докато двамата жалбоподатели и още едно лице В. били в хотел в Стара Загора, полицията влиза в стаята им и задържа г-н В., който бил обявен за общодържавно издирване. В следобедните часове на същия ден, когато жалбоподателите се върнали в хотела, заварили няколко полицаи да извършват обиск.Те били отведени в полицейското управление, където били разпитани по каква работа са в града. Два часа по-късно им била връчена заповед за задържане за 24 часа на осн. чл. 63, ал. 1 от ЗМВР поради подозрение, че са извършили кражба. На пристигналия по тяхно искане адвокат не било разрешено да се срещне с тях. На другия ден били освободени без да им бъде повдигнато каквото и да е обвинение, нито да са призовавани в някакъв последващ момент по този повод. През август 2007 г. жалбоподателите сезират Административния съд в Стара Загора с искане да бъдат отменени като незаконосъобразни заповедите им за задържане поради липсата на фактически основания за издаването им. В хода на производството представителите на МВР посочили, че жалбоподателите били заедно с г-н В., който бил обявен за издирване, че по същото време в града били извършени кражби, а жалбоподателите били заподозрени, че са участвали в такива престъпления и освен това, че трябвало да се провери тяхното алиби, а те наред с това се държали твърде арогантно и грубо и не показали респект към органите на властта. Съдът възприел направените възражения от представителите на МВР и отхвърлил жалбите им. Решенията на Старозагорския съд били оставени в сила от Върховния административен съд. Половин година по-късно, на 6 декември 2007 г., около 3 часа след полунощ първият жалбоподател и негов приятел са задържани на улицата в гр. Бургас и отведени в полицейското управление, където им е връчена заповед за 24-часово задържане на основание чл. 63, ал. 1 ЗМВР като заподозрени в извършване на престъпление без да бъде конкретизирано какви са причините за задържането им. Първият жалбоподател не е разпитван, като му е разрешено да се свърже с адвокат, но за съвсем кратко. Той е освободен на следващия ден след 14.00 часа. В последвалото съдебно производство, инициирано от първия жалбоподател, полицията обосновала задържането с факта, че в чантата на другото лице били намерени ръкавици и клещи, поради което те били заподозрени в извършването на няколко кражби в предишните дни. Бургаският администативен съд оставил без уважение жалбата срещу незаконността на издадената заповед за задържане. Решението му било оставено в сила от ВАС.

Преценката на Европейския съд

Анализът на съдебната практика на българските административни съдилища, включително и на ВАС показва, че те не изследват въпроса относно фактическите основания за заповедите за задържане за 24 часа, а изследват единствено формалната законосъобразност на тези административни актове. Съдът отбелязва, че Законът за МВР предоставя твърде голяма свобода на преценка на полицията, а от своя страна националните съдилища не изследват въпроса дали е налице обосновано подозрение в извършването на конкретно престъпление, когато се издават заповеди за задържане за 24 часа. За да бъде „законно“ такова задържане, то не следва да е посочено общо и абстрактно, а трябва да има факти или информация, които биха задоволили и обективен наблюдател, че въпросното лице може да е извършил специфично престъпление. Доколкото такива факти или информация, освен че не са били посочени в мотивите на заповедите за двата случая на задържане, но не са били представени в хода на развилите се съдебни производства по оспорване на тези административни актове, Съдът намира, че лишаването от свобода на жалбоподателите е несъвместимо с принципа на защита от произвол. Той достига до този извод и поради ограничаването на правото на защита на жалбоподателите и недопускането на адвокат до тях при задържането им в Стара Загора, както и съвсем кратката среща с адвокат при задържането на първия жалбоподател в Бургас. Съдът стига до заключението, че вътрешното право не съдържа достатъчно гаранции срещу произволното задържане и, доколкото то съдържа някои от тях, те не са били на разположение на жалбоподателите. Той намира в допълнение, че властите не са успели да установят, че жалбоподателите са били задържани поради „основателно подозрение“, че са извършили престъпление, и че тяхното задържане е предприето с цел „явяването им пред предвидената в закона институция“.Поради това Съдът установява нарушение на чл. 5§1с. Съдът установява нарушение и на чл. 5§2, защото жалбоподателите не са били информирани за основанията и причините за тяхното задържане, а не са имали и ефективен достъп до адвокат за целите на тяхната защита по повод задържането им. Жалбоподателите повдигат оплакване, че те не са могли да сезират незабавно съда по повод тяхното задържане. Съдът постановява, че чл.5§4 гарантира на всяко задържано лице незабавно да бъде изправено пред съд, който да прецени законността на задържането му. Макар че чл. 63, ал. 4 от ЗМВР да предвижда, че всяко задържано лице има право незабавно да оспори законността на задържането си, българските съдилища не тълкуват закона по този начин и провеждат процедурата по общия ред за оспорване на административни актове.Ето защо първата съдебна процедура продължава повече от половин година, а втората – една година. Европейският съд отбелязва, че в българското законодателстов не се съдържа единна процедура habeas corpus по отношение на всички видове лишаване от свобода, позовавайки се и на предходни свои решения – Stoichkov, no. 9808/02, § 66 in fine, 24 March 2005, Sadaykov v. Bulgaria, no. 75157/01, § 35, 22 May 2008.Поради това е установено нарушение и на чл. 5§4. Поради това, че заповедите не са били отменени и националните съдилища са намерили, че те не са незаконосъобразни, съответно жалбоподателите не са имали правната възможност да претендират и обезщетение за незаконното им лишаване от вобода. Затова Съдът установява нарушение и на чл. 5§5. В заключение, Съдът намира, че вътрешното право не изисква, а властите не са успели да се установят на практика, че 24-часовите задържания на жалбоподателите са били въз основа на обосновано подозрение, че са извършили конкретни престъпления и че тези арести са били предприети с цел последните да бъдат изправени „пред компетентен съдебен орган“. Независимо от формалните изисквания на закона, на практика жалбоподателите са бяха лишени от основните процедурни гаранции, присъщи на член 5 от Конвенцията: не са разполагали с информация за причините за задържането им и не са имали достъп до адвокат за целите на ефективна защита С оглед на тези причини; те не са били в състояние да предприемат производство, за да бъдат незабавно освободени, нито са могли да търсят обезщетение за вреди, произтичащи от тяхното произволно задържане. Тези обстоятелства са несъвместими с целите на защитата срещу произволно лишаване от свобода, залегнал в член 5 от Конвенцията.

Liked it? Take a second to support svmargaritova on Patreon!
  1. Все още няма коментари.
  1. 0 trackbacks