Диалогът между Европейския съд и националния съд

Измерения на диалога между Европейския съд по правата на човека и националните съдилища

На приключилия съвсем неотдавна първи „Форум по правата на човека“ един от основните доклади бе този на българския съдия в Европейския съд по правата на човека – г-жа Здравка Калайджиева. Той бе посветен на диалога между Съда в Страсбург и националните съдилища, разбиран като взаимодействие, зачитане, пряко прилагане на решенията на тази международна институция от съдиите в страните-членки по Конвенцията и/или иницииране на искания до Конституционните съдилища или до Парламентите. В своя доклад тя очерта няколко направления, в които се осъществява това взаимодействие.

На първо място този диалог намира проявление в прякото позоваване на Конвенцията в ежедневната работа на съдиите при изготвяне на техните съдебни актове. В тази част  изложението бе съпроводено с множество примери на добри практики от страна на националните съдилища в Норвегия, Великобритания, Малта, Германия,  Франция и други държави. В своите съдебни актове те се позовават на решения на Европейския съд, постановени не само срещу техните държави, но и срещу други страни, включително и срещу България.

Така например, в делото N.N. срещу Министерството на правосъдието и вътрешния ред от 2013 г. по повод оплаквания за тормоз от страна на партньора на жалбоподателката  Върховният съд на Норвегия, за да реши правилно случая, проучва относимата практика на Европейския съд по правата на човека и позовавайки се  на решението по делото Бевакуа срещу България[1]и Осман срещу Великобритания [2] достига до извода, че държавата не е осигурила закрилата по чл. 8 на жалбоподателката. В друго дело по повод оплакване на семейна двойка, която е обект на голям   интерес поради това, че са публични личности, националният норвежки съд намира, позовавайки се на делото Ван Хановер,[3], че не е допуснато нарушение на личния им живот и намесата не е в противоречие с чл. 8 от Конвенцията, тъй като не противоречи на практиката на Европейския съд.

Във Великобритания има специален Закон за защита правата на човека и всички национални съдилища при решаване на делата анализират конкретния казус в светлината на практиката на Европейския съд. В своите съдебни актове те се позовават  включително и на практиката по български дела.[4] Така в решението по делото Sofia City Court, Bulgaria v Atanasova-Kalaidzhieva , което е по повод направеното искане за екстрадиция на г-жа Атанасова- Калайджиева, заподозряна в извършването на тежко престъпление /по делото за  убийството на адвокатката от Ямбол/, апелативният съд се позовава на решението на Европейския съд по делото Колеви[5] и отклонява  искането. [6] Подобна практика е присъща както на обикновените съдилища, така и на Върховния съд на Великобритания.  Всички посочени дела идват да покажат, че когато са изправени пред конкретен правен спор, английските съдилища не се задоволяват да анализират само относимата практика на Европейския съд по правата на човека  по решения, постановени срещу Обединеното кралство, но и  тази, която е свързана с установени нарушения срещу други европейски държави, за да вземат решение, което е в унисон с нея.

Подобни примери не са рядкост и в практиката на съдилищата в други   държави. Така скоро след постановеното решение по делото Камилери срещу Малта /решение от22 януари 2013 г./[7],  в което Европейският съд намира нарушение на чл. 7, националният съд бил изправен пред  подобен казус  по друго дело  Преценявайки, че съществува риск от допускане на ново нарушение на   Конвенцията, той сезира Конституционния съд на Малта.

Другата насока на възможния диалог между националния съд и Съда в Страсбург е чрез превантивната роля, която биха могли да играят тези институции във вътрешен план. Това се постига с решения на Конституционния или Върховния касационен съд на съответната държава.

След решението на Голямото отделение на Европейския съд по правата на човека по делото Константин Маркин [8] Конституционният съд на Руската федерация приема постановление, съгласно което единствено той е компетентен да реши въпроса относно приложението на законови норми, които пречат на изпълнението на решенията на Европейския съд по правата на човека, но преди това не са били признати за неконституционосъобразни. Ако националния съд установи, че решението на Европейския съд дава основание за преразглеждане на делото поради настъпилите нови обстоятелства, но в процеса на производството той  достигне до извода, че е невъзможно да го изпълни   в рамките на действащото законодателство, този извод неминуемо води до необходимостта да се провери конституционосъобразността на съответната правна норма. Подобен  въпрос може да бъде разрешен изключително и само от Конституционния съд. Това е така, защото самостоятелното му решаване от обикновените съдилища би могло да доведе до различна оценка на конституционосъобразността на един и същи правни норми и така би се поставило под съмнение самото върховенство на закона.

Когато Европейският съд по правата на човека изрази съмнение относно съответствието на дадена национална норма с  Европейската конвенция, това обуславя необходимостта да се прецени и нейната конституционосъобразност. В този случай, ако в резултат на направеното искане Конституционният съд приеме, че нормата, създаваща пречки пред изпълнението на решението на Европейския съд не противоречи  на основния закон, той може да посочи възможните пътища за изпълнение решението на тази международна институция

През 2013 г. е прието и  Постановление на Пленума на Върховния съд, в което той дава подробни указания за прилагане на конкретните текстове на Европейската конвенция за правата на човека.[9] В него изрично се препоръчва на съдилищата в хода на осъществяваната от тях дейност  да вземат предвид не само решенията, постановени срещу Руската федерация, но и тези срещу други държави, като ползват не само националните източници на информация, но така също и  платформата на Европейския съд HUDOC.

Наред с това в множество решения на Конституционния съд на Русия от последните години преценката на атакуваните законови разпоредби се извършва в светлината на практиката на Европейския съд по правата на човека не само по решения, постановени срещу Русия, но и срещу други държави.

Подобна практика е налице в работата на Конституционните съдилища на Грузия и Албания /където е регламентирано правото на индивидуална конституционна жалба/.

Особено важна е ролята на националните юрисдикции и Конституционни съдилища във връзка с предприемането на генерални мерки, целящи да се избегнат повтарящи се нарушения. В тази връзка особено показателно е решението на Конституционния съд на Федерална република Германия от 4 май 2011 г. относно превантивното лишаване от свобода и неговата противоконституционност. То е предизвикано от решението на Европейския съд по делото М. срещу Германия[10]. Г-н М. бил осъден за опит за убийство  и грабеж на 5 години лишаване от свобода. Съдът наред с това постановил след изтърпяване на присъдата по отношение на подсъдимия да бъде приложена мярката превантивно задържане под стража за срок от 10 години, тъй като той бил осъждан многократно и бил със силна предразположеност към извършването на насилствени престъпления. Срокът на превантивното задържане изтекъл през септември 2001 г., но и след това съдът отказал да го освободи, позовавайки се на влезлите междувременно изменения в НК през 1998 г . Той приел, че с оглед тежестта на извършените от лицето по-рано престъпления и вероятността да извърши нови такива продължаващото превантивно задържане не е несъразмерно. Мярката била потвърдена от апелативния съд, а депозираната индивидуална конституционна жалба била оставена без уважение. В свое решението 2004 г. Федералният Конституционен съд приел, че прилагането на подобна мярка по отношение на лица, които са били задържани на това основание преди влизането в сила на измененията в НК и все още не са изтърпяли своето наказание съответстват на конституцията. Той постановил, че обратното действие на закона е съразмерно. Сезиран от г-н М., Европейският съд в своето решение от 17 декември 2009 г. намира нарушение на чл. 5§1 и чл. 7 от Конвенцията.Той достига до извода, че превантивното задържане под сража, регламентирано в НК на Германия, трябва да бъде разбирано като «наказание» по смисъла на чл. 7§1 т Конвенцията.  Вземайки предвид, че в периода, когато г-н М. e извършил престъпление, по действащото законодателство превантивното задържане е било предвидено за срок от 10 години, продължаването на този срок по същество представлява допълнително наказание, което е  било приложено към него с обратна сила, съгласно закон, който е приет след като жалбоподателят е извършил престъпление.

На 4 май 2011 г. Федералният съд на Германия постановява решение, в което, като се позовава на решението по горепосоченото дело, приема, че прилагането на  превантивното задържане с обратна сила по отношение на лица, за които такава мярка е била в сила преди датата на влизане в сила на измененията в НК, противоречи на Конституцията. [11]Съдът подчертава, че на национално равнище Европейската конвенция за правата на човека се нарежда под основния закон. Въпреки това, разпоредбите на основния закон трябва да се тълкуват по начин, който е отворен за международно право (völkerrechtsfreundlich). От гледна точка на конституционното право текстът на Конвенцията и съдебната практика на Европейския съд по правата на човека трябва да подпомагат интерпретацията относно съдържанието и обхвата на основните права , залегнали в основния закон. 

Федералният съд на Германия отменя своето предходно решение от 2004 г. и не само прогласява противоконституционността на обратната сила на закона относно превантивното задържане, но очертава и необходимостта от разграничаване на лишаването от свобода като наказание от тази мярка, посочвайки основните критерии за това. Съдът дава срок от две години за привеждане на законодателството в съответствие с неговото решение .

В съвсем скорошно решение на Конституционния съд на Франция е обявена за противоконституционна норма от националното законодателство, която е давала право на властите да влизат в плавателни съдове, изпълняващи функцията на жилища и да извършват обиски в тях. В този акт е цитирано решението на Европейския съд по правата на човека по делото Гуцанови.[12]

В доклад на съдия Калайджиева  нямаше оценки на практиката на българския Конситуционен съд и националните съдилища. Но той провокира към размисъл и дава идеи в какви насоки би следвало да се развива българската юриспруденция, за да бъде в съответствие с практиката на Европейския съд по правата на човека. Във всеки случай практиката на другите европейски държави показва, че е необходима промяна в разбирането на българските магистрати, че решенията на Европейския съд по правата на човека са задължителни само за конкретния случай и за конкретния жалбоподател.

[1] Bevacqua et S. c. Bulgarie (n^o 71127/01), решение от 12 юни 2008 г