Дискусия по повод едно решение

Решението А. и други срещу България –несъгласие с другата гледна точка, изложена от   адвокатите

В електронното издание на „Правен свят” от 3 декември бе публикувана статията на г-н Красимир Кънев по повод постановеното на29 ноември  решение на Европейския съд по правата на човека по делото А. и други срещу България. В нея той изразява несъгласието си със становището на Съда за липсата на нарушение по част от повдигнатите оплаквания в жалбата. В статията е изложена една теза, която последователно е поддържана от „Българския хелзинкски комитет” /БХК/ в редица негови издания в последните 10 години. В този смисъл и в самата жалба  в този аспект няма никакви нови моменти, нито аргументи. Представителите на  БХК неизменно са отстоявали позицията, че настаняването във възпитателни училища-интернати и социално-педагогически интернати е форма на лишаване от свобода. За жалост те са успели да я  наложат и в средите, които от името на Правителството изготвят новото законодателство в сферата на правата на детето.

Забележителното е, че в техните публикации  никога не е правен анализ на чл. 5§1d, нито са привеждани аргументи защо той не намира приложение. Не е изследвана и ограничената практика на Европейския съд по приложението на посочения текст, макар че такава има. Някак се натрапва въпросът дали целенасочено тя не е премълчавана /практиката/, тъй като не е в унисон с политиката на БХК и публично повтаряните в продължение на години твърдения на определени среди? Всъщност едно от възраженията на г-н Кънев  се състои в това, че твърде малко практика била цитирана от Европейския съд в решението му по делото А. и други.

Обективността изисква да се посочи, че откакто съществува този текст в Конвенцията, са постановени едва няколко решения по допустимост и основателност[1].В решението А. и др. срещу България Съдът не просто се е позовал на тях, но е обосновал тезата си именно опирайки се на тази предходна практика.  В този смисъл твърдението на г-н Кънев се разминава с реалността.

Обективността изисква да се отбележи и това, че във всички коментари на Европейската конвенция по правата на човека, включително и най-новите, тълкуванието на текста е точно в смисъла, в който това е направено и по настоящото дело, като е цитирана една и съща практика и тя се повтаря от издание в издание независимо дали то е на френски или на английски език.[2] Затова не съм съгласна с твърдението на г-н Кънев, че чл. 5§1d не намирал приложение по жалбите на А. и други, тъй като не открих никакви аргументи, които да ме провокират поне да се замисля.

Не приемам и явно невярното твърдение за „деветте реда”, в които Съдът обосновавал извода си за приложението на чл. 5§1d. Обективността изисква да се посочи точно, че в §§ 61-74 (съответно страници 17-21) се  анализира приложимостта именно на посочения текст.

Познавам проблематиката, свързана с малолетните и непълнолетни правонарушители и имам самочувствието да твърдя, че съм работила по нея и в качеството ми на криминолог и изследовател (поради което съм обиколила няколко ВУИ и СПИ, анкетирала съм децата в тях, познавам цялата документация по случаите на всяко едно от тях- последния път беше през лятото на 2009 г.), и в качеството ми на експерт по едно от измененията на ЗБППМН (1996 г.), и като правозащитник, докато подготвях монографията си „Възпитателни мерки за малолетни и непълнолетни правонарушители” . Тъкмо тогава с недоумение констатирах, че нито едно от решенията на Европейския съд по правата на човека по чл. 5§1d въобще не е коментирано от представителите на БХК в техните публикации в последните 10 години. Дълбоко се съмнявам, че не са им били известни.

Странно ми се струва и това да се пренебрегва такъв международен акт, като  Правилата на ООН относно минималните стандарти за осъществяване на правосъдие по отношение на ненавършили пълнолетие лица (т.н. “Пекински правила”).[3] В правило 3.1. е записано, че съответните разпоредби за минималните стандарти за осъществяване на правосъдие по отношение на непълнолетни следва да се прилагат “не само към ненавършили пълнолетие правонарушители, но и към малолетни и непълнолетни, срещу които може да бъде образувано производство за специфично деяние, което не би било наказуемо, ако е извършено от пълнолетни”.(курсивът мой – Св.М.)[4] Съгласно правило 3.2., се препоръчва тези минимални стандарти да се прилагат винаги, когато се образува производство за настаняване или възлагане на грижи по отношение на ненавършили пълнолетие лица. В коментара към правило 3 е изтъкнато, че то разпростира защитата, предоставена от Правилата на ООН относно минималните стандарти за осъществяване на правосъдие по отношение на ненавършилите пълнолетие лица и  към  т.н. “нарушения, свързани със статуса”, каквито са предвидени в различните правни системи. Обсегът на проявите, смятани за противообществени при тази възрастова група е по-широк от този при възрастните и е посочен примерно: “бягство от училище, неподчинение в училище и семейството, явяване в нетрезво състояние на обществени места и др”.Наред с това в коментара е пояснено, че Правило 3.1. предвижда минимални гаранции в тези сфери, а правило 3.2. е„желателна стъпка към по-справедливо, равноправно и хуманно осъществяване на правосъдието по отношение на всички малолетни и непълнолетни, нарушили закона.”

Следователно, международните институции изрично признават, че за подобни простъпки могат да бъдат налагани специфични мерки по отношение на ненавършилите пълнолетие лица, но при спазване на техните права. Това правило обаче е в противоречие с тезата на представителите на БХК, според която е налице дискриминация по отношение на малолетните и непълнолетните спрямо възрастните, защото те били санкционирани за деяния, за които лицата над 18 години не носели наказателна отговорност. От тази теза се преминава към следващата – в закона не били описани изрично всички видове противообществени прояви, поради което малолетните и непълнолетните получавали наказания без закон, следователно така се стига до   нарушение и на чл. 7 от Конвенцията. Аргументът, че дори Комитетът на ООН по правата на детето през 2008 г. ни бил препоръчал да преосмислим нашето законодателство в тази насока (и неопределеността на понятието „противообществена проява”) не ми се струва с особена „тежест”, тъй като ми е известна технологията по изготвянето на тези доклади и че зад тях стоят националните експерти и неправителствени организации. С други думи, това са тезите на  същите среди, които поддържат тезата, че настаняването в специализирани училища е вид  лишаване от свобода, но вече „облечени” под формата на документ на международен орган.

Обективността изисква да признаем, че когато Европейският съд говори за закон, той анализира и практиката по прилагането му – т.е. как се тълкува той от съдилищата. В този смисъл няма съмнение за какви прояви се налагат възпитателни мерки по националното законодателство, както и че те не са по-различни от тези, прилагани в други национални правни системи. Затова Съдът е взел предвид не само статистическите данни, представени от съдилищата (както твърди г-н Кънев). Той се е позовал и на становището на един от най-изтъкнатите български криминолози и изследователи на тази проблематика – проф. Боян Станков.

Проведеното от мен проучване на над 200 постановени съдебни решения от 64 районни съдилища, от които 25 в областни градове ми дават основание да оборя тезата на г-н Кънев, че „някъде в България се налагат възпитателни мерки, най-често от местните комисии, чиито решения не се обжалват”, а „на други места в България не се налагат никакви възпитателни мерки”.Някои от тезите на автора показват или очевидното непознаване на последните изменения в ЗБППМН от 2004 г., или преднамереното (отново) премълчаване на законовото основание за дадено процесуално действие от страна на съда (пример – какво било законовото основание да се назначи вместо служебен защитник, „ чиновник от местната дирекция „Социално подпомагане”)

Намирам, че е некоректно и в голяма доза необективно да се премълчават отделни аргументи от мотивите на решението или те да се представят превратно.  Така тезата, изложена от г-н Кънев става още по-уязвима, защото той не просто представя своята гледна точка –  другата гледна точка, а една твърде пристрастна и необективна позиция, която е като криво огледало на реалността. Останах с впечатлението, че преди подготвянето на жалбата са били маркирани основните текстове, по които трябва да се повдигнат оплаквания, а едва след това са излагани фактите и са търсени аргументи в защита на вече предпоставените цели.

Поради тази причина не е правен досега коментар на делото Bouamar c.Belgique, requête no 9106/80, arrêt du 29 fevrier 1988,§§43, нито то е споменато в материала на г-н Кънев. Именно с това решение Европейският съд е изработил  «стандарт» относно това – кога държавите могат да се позовават на  чл. 5 § 1, буква „d”.  По това дело едно непълнолетно момче било настанявано девет пъти  в затвор като своеобразна превантивна мярка с временно действие на основание  Закона за закрила на детето, докато му бъде намерено подходящо место или лице, което да поеме грижите за него. Всяко едно от тези задържания никога не превишавало законноустановения максимален срок от 15 дни. Така за по-малко от една година (291 дни)  в продължение на 119 дни  то било лишено от свобода. Преди да се прибегне до тази мярка, поради проблеми от семейно естество, които довели до личностови деформации, непълнолетният  бил неколкократно  настаняван в институции за контролирано изследване и възпитателен надзор като форма на превантивна социална мярка по Закона за закрила на детето от 1965 г.[5]Тъй като бил заподозрян в извършването на редица престъпления и  правонарушения, имал опасно поведение към другите деца и се държал арогантно, неговото поведение било разглеждане неколкократно от съда в Лиеж. По инициатива на прокуратурата след поредните му прояви, изразяващи се в «опасно поведение» (докато се намирал в един център за наблюдение и възпитателен надзор), съдът постановил временно да бъде настанен в затвор. Между отделните му задържания  момчето било предоставяно за отглеждане на бащата под надзора на социалните служби или на лелята, но след непродължителни периоди от време съдът отново бил сезиран от съответните официални власти във връзка с поредната проява  на непълнолетния с искания за настаняване в специализирана институция. Обяснението на властите било, че не могли да намерят подходящ човек, който би се съгласил да се грижи за него, нито пък имало подходящо място за настаняването му, тъй като на територията на тази област от страната нямало свободни места в институции от затворен тип за непълнолетни извършители на правонарушения. Другите институции за обучение и изследване отказвали да приемат непълнолетния поради формални основания. Всеки път съдът постановявал поредното задържане докато социалните служби намерят подходящо решение на случая.

Европейският съд изследва най-напред законността на тези настанявания, като анализира националното законодателство и доколко лишаването от свобода съответства на целите на чл. 5. Той  винаги прави уговорката, че няма за цел да дава оценка на която и да е национална правна система по принцип, но важното е тя да бъде либерална по дух. В този смисъл той констатира, че  белгийският закон от 1965 г., като е преследвал превантивни цели, е  предвиждал редица мерки, чрез които да се избегне в максимална степен намесата на наказателните юрисдикции и налагането на наказание лишаване от свобода, когато става въпрос за ненавършили пълнолетие лица. Затова в закона били изрично изброени хипотезите, в които е допустимо задържането  на непълнолетни.Самата процедура предвиждала съдията да изслуша непълнолетния, който имал право да бъде представляван от адвокат В чл. 53 от закона било предвидено изключение, изразяващо се в това, че е допустимо временно настаняване на непълнолетно лице в затвор, когато е налице «материална невъзможност» – т.е. не е възможно да се намери близък или подходяща институция, която да се съгласи да приеме детето.

В тази връзка съдът отбелязва, че настаняването на един непълнолетен в  затвор не би довело до нарушаване на чл. 5 § 1, буква „d”. Обаче «законността» включва преди всичко съответствието на лишаването от свобода с  изискванията на ограниченията, визирани в  чл. 5 § 1.Анализирайки смисъла на текста и употребения предлог „за да” (“pour”, “for the purpose of”), Съдът изтъква, че „лишаването”, за което става дума в текста, „представлява средство да се осигури поставянето на заинтересованото лице под „възпитателен надзор”.[6] В случая  той констатира, че след като белгийското правителство, с оглед   превенция на правонарушенията на непълнолетните, е избрало една система за надзор с възпитателна цел, то е било длъжно да създаде и подходящите институционални гаранции, които да отговарят както на сигурността, така и на целите на възпитанието, записани в националния закон, а така също те да са в съответствие и с  изискванията на чл. 5 § 1, буква „d”. В периода, когато са се случили събитията обаче,  в Белгия  не е съществувало нито едно затворено заведение, което да е в състояние да приема ненавършили пълнолетие лица с проблемно поведение, макар че, националният закон никъде не предвиждал и че настаняването трябва да бъде незабавно. Затова Европейският съд заключава, че самото задържане на непълнолетно лице„в условия на същинска изолация и без помощ от персонал с педагогическа квалификация не може да се смята насочено към постигането на възпитателни цели” и затова е налице нарушение на чл. 5 § 1, буква „d”.[7]   Следователно, в този случай за Съда нарушението се заключава не в това, че в закона съществува  възможност, макар и като изключение и като временна мярка един непълнолетен да бъде настанен в затвор, а най-вече и преди всичко поради факта, че  там не са съществували условия и не са били осигурени гаранции за осъществяване на надзор с възпитателна цел.

Случаят на Д.Г. е подобен на описания по-горе[8]. Непълнолетно момче от две-годишна възраст е било поставено под грижите на социалните служби поради това, че бащата изтърпявал присъда, майката водела „хаотичен начин на живот”, а четири от общо петте деца били с криминални прояви или злоупотребяващи наркотици. Отглеждано в институции или приемни семейства, то имало различни прояви – както свързани с насилие по отношение на другите, умишлени пожари и други нарушения, така и прояви на автоагресия. Експертизите показали наличието на сериозни личностови разстройства, но властите констатирали, че в Ирландия няма подходяща институция, в която момчето да бъде настанено, задържано и обгрижено. Така се стигнало до неколкократни сезирания на съда, който приел, макар и с неохота, че най-подходящо би било като временна мярка, докато се намери по-добро решение, непълнолетният да бъде настанен в затвор за младежи (лица на възраст 16-17 години с мярка за неотклонение задържане под стража или осъдени на лишаване от свобода). Същевременно с решението били определени задължения както на социалните служби, така и на администрацията на пенитенциарното заведение. Срокът на настаняването на няколко пъти бил удължаван по молба на властите, за да успеят да намерят и оборудват подходящо место за непълнолетния и така той престоял сред други затворници с някои прекъсвания  до април 1998 г. През това време имал право да посещава курсовете за обучение и квалификация вътре в затвора, предназначени за всички затворници, както и да спортува или да се занимава с други дейности, но съобразно установения режим на пенитенциарното заведение, като през определени интервали на денонощието килията била заключвана. Позицията на правителството била, че Д.Г. бил настанен в затвора именно с цел да му бъде осигурен надзор с възпитателна цел. Съдът подлага на анализ  това твърдение, за да установи дали лишаването от свобода е законно и дали решението на властите отговаря на изискванията на чл. 5 § 1, буква „d”.  Той констатира, че с оглед съответствието с вътрешното право, няма да подлага на съмнение компетентността на съда да наложи такава мярка и че тя е постановена съобразно националния закон. Съдът изтъква, че пребиваването  на момчето в институцията „Сент Патрик” не представлява само по себе си мярка с възпитателна цел, тъй като това е затвор и жалбоподателят там е бил подчинен на действалия по онова време режим на дисциплина. Обстоятелството, че вътре са съществували образователни услуги и такива за отдих и спорт, които били факултативни, не доказва, че са изпълнени целите на нормата на чл. 5, още повече, че непълнолетният не се е възползвал от тях, но и от досието му се установява, че службите не са предприели никакви допълнителни мерки през този период за работа с него. Ето защо Съдът намира, че лишаването от свобода на Д.Г. в периода 27 юни – 28 юли 1997 г. е несъвместимо с чл. 5 § 1, буква „d”.

Същевременно, Съдът не е намерил нарушение по повод настаняването на 17-годищно момиче във възпитателно заведение от закрит тип с голяма степен на сигурност, доближаващо се до затворите за възрастни, по жалбата на Сузи Конярска срещу Великобритания.[9] По това дело девойката е повдигнала  наред с другите си оплаквания и такова по чл. 5, § 1, буква „d” за това, че била настанена по разпореждане на съда  и на основание чл. 25 от Закона за детето от 1989 г. в специализирана институция за млади хора със сериозни проблеми във възпитанието. Съдът не приел възраженията на жалбоподателката, че не е била настанена в центъра с възпитателна цел, тъй като била надхвърлила задължителната за обучение възраст (тъй като била на 17 години). Анализирайки всички предприети по отношение на нея мерки от страна на родителите и местните власти, той констатирал, че това е една дълга история на усилията, които са били предприемани по отношение на момиче с разстройство в поведението и диагноза психопатия, която води до застрашаване както на околните, така и на нея самата. Макар и да е надхвърлила възрастта за задължително обучение, настаняването не противоречи на текста на нормата на буква „d”(в него единствено е посочено, че се допуска задържането на лица ненавършили пълнолетие). Съдът констатирал още, че в заведението се е прилагал мултидисциплинарен възпитателен подход и са били осигурени образователни програми в малки групи за трима-четирима души и дори индивидуално обучение, а самата жалбоподателка се е възползвала от част от тях. Затова той достига до извода, че лишаването от свобода е било оправдано и е отговаряло на изискванията на чл. 5, § 1„d”.

Съвсем целенасочено направих анализ на тези дела, тъй като не приемам странния аргумент на г-н Кънев, че  решението на Европейския съд  в българския случай било в противоречие с приетата от правителството Концепция за държавна политика в областта на правосъдието за детето. Да не би авторът да твърди, че Съдът е трябвало да вземе предвид изложените в нея „идеи”, които целят да разрушат единствената оцеляла система за превенция без да се създаде на нейно место нова? Или по силата на някаква конституционна разпоредба един политически документ стои над Европейската конвенция за правата на човека?

Аз твърдя точно обратното – българското правителство следва да преосмисли своята концепция докато още не е късно и да не предприема „революционни” стъпки преди да се запознае с ефективните и работещи механизми на другите европейски страни, в които функционират отдавна институции от типа на нашите СПИ и ВУИ.

Цинично е да се развява флагът „Да защитим правата на децата”, зад който се крият за жалост твърде много финансови интереси на разни групи, които работят по различен тип финансирани отвън програми и преследват свои лобистки цели, които нямат нищо общо с истинските и реални проблеми на децата.

Мисля си, че вероятно тази жалба щеше да бъде оценена много по-сериозно, ако  беше фокусирана само към проблемите за настаняванията в Домовете за временно настаняване на малолетни и непълнолетни и в т.н. „кризисни центрове”. За разлика от г-н Кънев аз не намирам, че това са странични въпроси, защото настаняванията в кризисни центрове се практикуват за продължителни периоди от по 6 месеца по отношение на едно и също дете неколкократно, но за да се избегне съдебния контрол, се използва евфемизмът, че това било „социална услуга”, а не настаняване в институция. Настаняването пък в Домове за временно настаняване на малолетни и непълнолетни в редица случаи се практикува като своеобразна мярка за неотклонение на непълнолетни лица и продължава само с прокурорско разпореждане до два месеца без да има произнасяне от съд.

Ето това са сериозните въпроси, които можеха да бъдат  предмет на една жалба и отзвукът от нея би бил много по-силен.

Този отговор по повод материала на г-н Кънев е провокиран от все по-нарастващото ми безпокойство, че определена група лица, които се ползват с доверието на управляващите, е успяла да им внуши, че именно тя разбира и е компетентна да подготвя законодателството в тази област, а крайната й цел е насочена просто към разрушаване изцяло на всичко съществуващо до този момент.

То и Херострат е останал в историята, но помните ли с какво?


[1] В контекста на разглежданата проблематика са постановени няколко решения по основателност, едно по допустимост и е налице едно приятелско уреждане на спора: Bouamar c. Belgique, requête no9106/80, arrêt du 29 fevrier ;  D.G. c.Irlande, requête no 39474/98, arrêt du 16 mai 2002; Suzie Koniarska v. United Kingdom, Application no. 33670/96, decision as to the admisssibility, 20 October  2000;  Jan Jeffrey KROPS v. the Netherlands, Application no. 26748/07, decision 23 March 2010 и др.

[2] ван Дайк, П, ван Хууф, Г.Й.Х. Европейската конвенция за правата на човека – теория и практика. С.: Фондация „Български адвокати за правата на човека”, 2000 , с.333;  La Convention européenne des droits del`home (Commmentaire article par article),sous la direction de Luis-EdmondPettiti, Emmanuel Decaux et Pierre-Henri Imbert Paris:Economica, 1995, p.195;Harris, D.J., O`Boyle, M., Warbrick C. Law of the European Convention onHuman Rights. second edition New York. : Oxford University Press,2009,  p.152.

[3] Следва да се вземе предвид, че Пекинските правила са създадени за гарантиране правата на непълнолетните извършители на престъпления и на това обстоятелство обръща внимание Б.Станков, акцентирайки върху оригиналния английски текст (juvenileoffenders), тъй като в различни издания на български език преводът   е неточен и това създава възможност за нееднозначно тълкуване.

[4] Правила на ООН относно минималните стандарти за осъществяване на правосъдие по отношение на ненавършили пълнолетие лица (Пекински правила), приети с Резолюция 40/30 на ОС на ООН от 29 ноември 1985 г. , 96-о пленарно заседание). В:Правосъдие по отношение на малолетни и непълнолетни.София, 2002.

[5] Съгласно закона от 1965 г., чиято цел е насочена към защита на здравето, нравствеността  и образованието на младежи, ненавършили 18 години, за извършените от тях правонарушения  могат да се прилагат само  мерки за надзор, обучение и такива с предпазващ характер. В него се съдържат разпоредби за  „социална защита” и такива за „юридическа защита”. Последните се прилагат по отношение на следните категории лица, изчерпателно изброени в чл. 36: ненавършили пълнолетие, чието здраве, сигурност или нравственост са поставени в опасност било поради средата, в която са отглеждани, било поради действията, които извършват, или поради условията на тяхното образование са компрометирани поради поведението на лицата, които се грижат за тях; б) по отношение на лица, установени да скитат или просят, или обичайно ангажирани с такива дейности; в)по отношение на ненавършили пълнолетие, срещу които е започнало наказателно преследване за извършено престъпление. По отношение на тези категории лица в чл. 37 от  закона са предвидени следните мерки:  порицание, поставяне на лицето под наблюдение от страна на комисията за закрила на детето; задължаване на  ненавършилия пълнолетие   да посещава училище или определен образователен курс, да изпълнява указанията на център с образователна или психологическа насоченост и пр. , както и настаняване на такова лице в държавна институция за възпитателен надзор. Първоначално те са били   „отворени” – с полу-свободен  режим, като има разделение в зависимост от пола на лицата – само за момчета и отделно за момичета . От 1981 г. е открита и институция от. „затворен тип” за ненавършили пълнолетие с твърде проблемно поведение. Тези заведения са различни и нямат нищо общо със затвора, в който могат да бъдат настанявани след осъждането си навършилите 16-годишна възраст – §§25-29 от решението. 

[6] § 50 от решението

[7] §52  от  решението

[8] Вж. D.G. c. Irlande, requête no 39474/98, arrêt du 16 mai 2002

[9] Вж. Suzie Koniarska v. United Kingdom,  2-5.

 


Liked it? Take a second to support svmargaritova on Patreon!
  1. Все още няма коментари.
  1. 0 trackbacks