Достъп до съд

За понятието „достъп до съд“, съгласно практиката на Европейския съд в светлината на решението по допустимост по жалба no. 33065/05 – Krastyo Damyanov KRASTEV against Bulgaria

Няма нарушение на правото на достъп до съд, ако жалбата срещу постановената присъда е върната като просрочена, защото е депозирана едва след изготвянето на мотивите, а не в законноустановения петнадесет дневен срок от произнасянето на присъдата.

Решението по горното дело е постановено на 12 май тази година. С него Европейският съд  по правата на човека обяви жалбата на г-н Кръстев за недопустима. Избрах да представя накратко мотивите на съда, тъй като съм убедена, че чрез конкретен пример по-ясно може да се разберат основните понятия на Конвенцията и смисъла,който влага в тях съдът. То е и добър пример в какви случаи една жалба може да бъде квалифицирана като необоснована, макар и да е депозирана в шестмесечен срок от лице, имащо качеството на „жертва“ и да попада в предметния обхват на конвенцията.

Фактите по случая са следните.

Г-н Кръстев депозирал тъжба срещу г-жа В. пред районния съд в Мездра през 2003 г. твърдейки, че тя го е оклеветила публично, защото го обвинила за смъртта на майка си. Въз основа на тъжбата било образувано частно наказателно производство. Наред с това бил предявен и граждански иск. Г-н Кръстев бил конституиран в процеса като частен тъжител и граждански ищец. На 9 ноември 2004
г. съдът оправдал подсъдимата, приемайки, че в думите й не се съдържат никакви клеветнически твърдения и отхвърлил гражданския иск. Присъдата била произнесена публично в   присъствието не само на адвоката, но и  на самия жалбоподател. Съдът обявил, че тя подлежи на обжалване в петнадесетдневен срок от постановяването й. Той посочил също, че в случай на обжалване съдебното заседание пред окръжния съд ще се проведе на  20 януари 2005 г. Мотивите към присъдата щели да бъдат изготвени допълнително.

Според твърденията на жалбоподателя той  неколкократно проверявал в деловодството, за да установи дали мотивите вече са представени. На 17 декември 2004 г. сезирал председателя на съда за забавата в изготвяне на мотивите. На 29 декември жалбоподателят най-после получил мотивите.  На 4 януари 2005 г.  той  депозирал жалба срещу присъдата на районния съд. Жалбата била върната като просрочена. Това разпореждане на съда било обжалвано пред Врачанския окръжен съд, който с определение от 22 март 2005 г.  приел, че частната жалба е неоснователна, тъй като крайният срок за обжалване на присъдата е изтекъл на 24 ноември 2004 г. Той посочил, че неизготвянето на  мотиви и късното им прилагане към делото не е било пречка за депозиране на жалба и не води до нарушаване правата на жалбоподателя, тъй като той може да представи и допълнителни аргументи към жалбата си на по-късен етап, след като  мотивите вече бъдат изготвени.

Оплакванията

Жалбоподателят повдигнал оплакване пред Европейския съд за това, че в резултат на късно изготвените мотиви националният
съд осуетил правото му да обжалва  оправдателната присъда. Макар и да не се позовал на конкретен текст от Конвенцията, Съдът
квалифицира оплакването му в светлината на   член 6 § 1 (право на справедливо гледане на делото на всеки, чиито права са нарушени).

Решението на Съда

Европейският съд припомня, че един от аспектите на правото на справедлив съдебен процес   е правото на достъп до съд, а именно: правото на всеки един да заведе съдебно дело пред съдилищата.  (в този смисъл виж Golder v. the United Kingdom, 21 февруари
1975 г., § 36, серия А, № 18)[1]. Въпреки че член 6 § 1 от Конвенцията не задължава договарящите държави да се създават апелативни съдилища или касационен съд, там,  където съществуват такива,   производствата пред тях трябва да се съобразят с гаранциите на член 6 (виж Andrejeva v. Latvia [GC], no. 55707/00, § 97, ECHR 2009 [GC][2],  55707/00, § 97, ECHR 2009).

По случая на жалбоподателя   Съдът отбелязва, че чл. 6 намира приложение както защото той е подал частна  жалба пред Окръжен съд – Враца, но също така и защото е участвал в производството като граждански ищец. Така проверката ratione materiae приключва.

Съдът пристъпва към анализа на основателността на оплакването, за да установи   дали, като са отказали да разгледат  жалбата срещу
постановената оправдателна присъда по същество,  националните съдилища неправомерно  са ограничили правото на жалбоподателя на  достъп до съд. Той припомня, че това право   не е абсолютно и може да бъде предмет на ограничения, тъй като  по самата си природа то подлежи на регулиране от страна на държавата. Ето защо в това отношение договарящите държави се ползват с известна свобода на преценка, въпреки че окончателното решение за спазването на изискванията на Конвенцията е на самия Съд.  Той трябва да се увери, че прилаганите ограничения не водят до прекомерно стесняване  или до намаляване на достъпа  на индивида по такъв начин или до такава степен, че самата същност на правото да е обезмислена (виж  Angel Angelov v.Bulgaria[3], no. 51343/99,
§ 35, 15 February 2007). Наред с  това, според стандартите на съда, ограничението би било несъвместимо с член 6 § 1, ако не преследва
легитимна цел и ако не съществува разумна връзка на пропорционалност между използваните средства и преследваната цел  (виж Ashingdane v. the United Kingdom, 28 May 1985, § 57, Series A no. 93).

Връщайки се към случая на жалбоподателя, Съдът подлага на анализ българското законодателство и практика с оглед на тези два критерия – наличието на легитимна цел и спазването на принципа на пропорционалност. В тази връзка Съдът напомня, че сроковете в хода на съдебните производства са   регламентирани така, че да се гарантира правилното администриране на правосъдието и спазването на принципа на правна сигурност (виж. Mikulová v. Slovakia, no. 64001/00, § 52, 6 December 2005). В конкретния случай  срокът за подаване на жалба срещу решението на първата инстанция е бил петнадесет дни. Жалбоподателят
не се е оплакал, че този срок е твърде кратък. Неговото оплакване се състои в това, че не могъл да подготви жалба без да научи мотивите на съда и затова едва след изготвянето им депозирал такава. Европейският съд достига до извода, че решението на националния съд да не допусне жалбата на жалбоподателя поради  това, че не е спазил срока, е преследвало легитимна цел.

На следващо място съдът изследва дали такъв подход е пропорционален. Той отбелязва, че съгласно съответните национални разпоредби, в сила към датата на събитията, периодът за подаване на жалба срещу първоинстанционното решение се припокрива с периода за изготвяне  на мотивите към него. Той  подчертава, че  взема предвид свободата на преценка, предоставена на държавите при уреждане на правото на достъп до съд и правилата на съдебната процедура. Поради това  не е в неговите правомощия да дава оценка на действащата уредба в българската правна система мотивите  към осъдителните или оправдателните присъди да не се изготвят едновременно със самите присъди, както и от кой момент следва  да  се депозира  жалб срещу  присъда.
Съдът констатира, че вътрешното законодателство и съдебната практика регламентират началния и крайния момент за депозиране на жалба срещу присъдата и че адвокатът на жалбоподателя би трябвало да е запознат с  възможността да подаде бланкетна жалба, като се  съобрази с крайния срок за депозирането й. Той се позовава на множество съдебни решения на наши апелативни съдилища, по които са депозирани именно такъв вид жалби. Европейският съд отбелязва, че липсата на изготвени мотиви освобождава
жалбоподателя от задължението да посочи конкретните основания на жалбата си.  Освен това, след като мотивите вече са на разположение, жалбоподателят може да представи допълнителни аргументи или да оттегли жалбата си. Във всеки случай, дори и ако жалбоподателят не подаде  допълнителна жалба след като бъде  уведомен, въззивната инстанция има задължението  да
осъществи пълен преглед на първоинстанционното решение. Всички аргументи на Съда са подкрепени с текстове на действалия НПК от 1974 г. /отм./, както  и на национална съдебна практика.

Европейският съд достига до извода, че макар и националният съд да не е изготвил мотивите към оправдателната присъда в предвидения срок, жалбоподателят е бил длъжен да прояви необходимото старание и да подаде жалба в законноустановения срок. Решението на националните съдилища да оставят без разглеждане жалбата му не е довело до накърняване на същността на правото на достъп до съд на  жалбоподателя и при това положение не е нарушен принципът на пропорционалност.

Съдът приема, че жалбата е явно необоснована и неоснователна и трябва да бъде отхвърлена в съответствие с член 35 § § 3 (а) и
4 от Конвенцията.

[1] Това е едно от основополагащите решения, свързани с правото на достъп до съд и макар и да принадлежи към по-старата практика, служи като “стандарт“ при преценката на този критерий. Може да бъде прочетено в превод на български език в правно-информационните системи „Апис“ и „Сиела“.