Начало > криминология, малолетни и непълнолетни правонарушители > Държавната политика в областта на правосъдието по отношение на малолетните и непълнолетни правонарушители

Държавната политика в областта на правосъдието по отношение на малолетните и непълнолетни правонарушители

КОНЦЕПЦИЯТА  ЗА  ДЪРЖАВНА ПОЛИТИКА В ОБЛАСТТА НА ПРАВОСЪДИЕТО НА ДЕТЕТО ЗА ПЕРИОДА 2012-2020 г.   – ПЪТ КЪМ ХУМАНИЗИРАНЕ НА СИСТЕМАТА ИЛИ СРЕДСТВО ЗА ОБЛАГОДАТЕЛСТВАНЕ  НА МАЛЦИНА?*

            Отишлото си вече правителство прие през 2012 г. Концепция за държавна политика в областта на правосъдието на детето. Ако то бе продължило своята работа, вероятно вече щеше да е приет и планът за нейната реализация, свързан със сериозни структурни и законодателни промени. В този смисъл съм удовлетворена, че нещата бяха стопирани и същевременно – притеснена да не се внуши на новите управляващи колко прогресивни и необходими са планираните мерки.

            Не оспорвам необходимостта от такава Концепция, защото успешна политика във всяка една област може да бъде осъществявана само на основата на едно цялостно и комплексно виждане по въпроса за насоките, в които следва да се предприемат съответните действия. В този смисъл намирам, че и в областта на правосъдието  на детето беше наложително да се изработи такава. Приемам тезата за необходимост от специализация на субектите, които са включени в системата за превенция на правонарушенията на малолетни и непълнолетни. Съгласна съм и с това, че не само наказателната процедура, но и цялостната материална  среда, в която се провеждат съдебните заседания с участници деца би следвало да бъде „очовечена“ и променена, като във всеки съд бъде оборудвано специално пригодено помещение.

Силно съм обезпокоена обаче от продукта, който се представя  като политически документ и  въз основа на който ще се предприемат и конкретните практически стъпки за изпълнението му.   Неговата външна обвивка изглежда наукообразна, облечена в модерната лексика на сегашния ден, създадена е външна видимост за професионализъм,  но вътре в  нея са заложени идеи, част от които са ненаучни,  показват непознаване на действителната ситуация към настоящия момент относно действащото правосъдие за деца, а зад други прозират  недотам благородни    помисли. Ако концепцията бъде реализирана в този си вид, тя би довела единствено до разрушаване изцяло на системата за правосъдие за деца без на нейно място да се създаде работещ и по-ефективен механизъм.

Концепцията не се основава на професионален криминологичен анализ на съществуващите многобройни статистически данни от последните години, а се позовава на никому неизвестни и не представителни проучвания. Не може да се правят изводи за тенденции в развитието на престъпността на непълнолетните и правонарушенията на малолетните, като се борави с абсолютни величини и информация само за 2 години (2009-2010. Това е твърде ненаучно и непрофесионално.

В този политически документ изобилстват клишетата, заклинанията и шаблоните. Думата „репресивен“ с всичките й производни е употребена 13 пъти на първите 10 страници, а посланието е: да разрушим сегашната система от държавни институции, да създадем законова рамка за финансиране от държавата на проекти, които да се предоставят на неправителствените организации, тъй като техните специалисти са компетентни професионалисти.

В концепцията се проследява трайно заложеното виждане за пълно отрицание на  досегашната система за превенция. В нея липсва каквато и да било аргументация, но тя изобилства с твърдения, за които се претендира, че са аксиоматични и не подлежат на оспорване, като например, че:

–          Държавната политика по предотвратяване и противодействие на отклоняващо се поведение при децата последователно пренебрегвала задълженията на законодателя, поети по влезли в сила международни договори;

–          Изпълнението на ангажиментите от страна на държавата се извършвало формално и при отклонения от оригиналната формулировка на международния акт.

–          Законодателните инициативи били консервативни, фрагментарни и показвали слабата информираност и игнориране на международните задължения на българския законодател;

–          За пръв път в проекта на НК от 2010 г. бил направен опит за усъвършенстване на режима на наказателната отговорност на непълтолетните;

–          Съществуват две поколения нормативни актове, които били концептуално несъвместими и единственият изход и правилно решение било да се отменят актовете от първо поколение, към които е отнесен ЗБППМН и актовете по прилагането му, а актовете от второ поколение обхващали „ратифицираните международни актове и наказателните закони“;

–          Концептуалната неадекватност на законодателството толерирала безконтролното прилагане на практики и разбирания, които били в драстично противоречие с действащи международни актове и установения конституционен ред.

Като професионалист, работещ  в тази област, аз не бих се съгласила с нито едно от горепосочените твърде крайни твърдения, тъй като те не са аргументирани и не почиват на никакви конкретни данни. Не е научно обоснован и  според мен голословен и постулатът за противоречието на нашето законодателство (в цялост) с международните договори (в цялост). За да бъде убедително подобно твърдение, аз очаквам да бъдат изложени обосновани доводи.

На първо място, не приемам твърдението за наличието на две поколения нормативни актове по няколко причини: нито международните актове в голямата си част са от второ поколение, т.е. във времеви порядък  част от тях  не са твърде нови, нито пък проектът на нов НК е образец за съвременен, модерен и адекватен акт в материята, която се отнася за непълнолетните извършители на престъпления (и не само там). Доказателство за това са твърде сериозните критики, отправени към него от страна на редица професионални и неправителствени организации, теоретици и практици. Тази неоправдано висока оценка, която е дадена на проекта на НК в концепцията, може да бъде обяснена единствено с предположението, че очевидно нейните автори имат общо и с авторството на определени текстове от проекта за нов  НК.

На второ място, цялата предпоставена негативна позиция на авторите на концепцията изхожда от разбирането, че понятията „противообществена проява“ и „престъпление“ трябва да бъдат разглеждани като такива  от един порядък, поради което изискванията, относими към второто автоматично трябва да важат и за първото. Оттук като че ли изглежда логически оправдано да се „пренесат“ изискванията за дефиниране на всеки конкретен вид противообществена проява, както и че на малолетните и непълнолетните могат  да бъдат определяне различни по характера си възпитателни мерки само за правонарушения, за които се налагат санкции на наказателно отговорните лица. Обстоятелството, че в мониторинговите доклади на ООН се съдържали определени констатации, подлагащи на критика налагането на възпитателни мерки по отношение на лица заради тяхното „неморално поведение“ и че това било дискриминационно по признака „възраст“, не е аргумент, който натежава в полза на концепцията за наложително разрушаване на съществуващата система от органи в областта на превенцията на правонарушенията на малолетни и непълнолетни (още повече като се вземе предвид, че текстовете в този смисъл са подготвени от български експерти и изразяват тяхната позиция, облечена в международен документ, при това с препоръчителен характер). На този довод аз бих противопоставила аргумента, че ако беше налице несъвместимост на българското законодателство с международните стандарти по повод този вид нарушения на статуса, Европейският съд по правата на човека несъмнено би го констатирал в своето решение А и др. срещу България, постановено на 29 ноември 2011 г.[1] Той обаче не е установил нарушение нито на правото на свобода и сигурност, за което в Концепцията неколкократно е повторена тезата, че това право на малолетните и непълнолетните се нарушава с настаняването им в институции като СПИ и ВУИ, нито на правото на справедлив процес. Не е констатирано нарушение и на чл. 14 по повод твърдението за наличие на дискриминационно отношение на децата спрямо възрастните по повод разширения обхват на видовете противообществени прояви.

В концепцията са изложени твърде озадачаващи и странни разбирания относно това, че било необходимо да се докаже едва ли не наличието на „състав“ на съответното правонарушение, включително и неговата субективна страна и ако липсва вина, то по отношение на съответния малолетен или непълнолетен да не бъдат предприемани никакви други мерки, освен възпитателно-закрилните. Обаче, отново според авторите, в ЗБППМН мерките са изцяло наказателни, а не  от втория тип. Изразът „възпитателно-закрилни“ мерки  звучи много съвременно, особено ако се противопостави на твърденията за наличието на наказателни, репресивни и наказателно-процесуални мерки. Твърдението за това, че възпитателните мерки, свързани с изолация, каквито са настаняването в СПИ и ВУИ, удовлетворявали стандарта за лишаване от свобода, установен в българския закон и в практиката на Европейския съд по правата на човека, е пресилено, защото само който не е посещавал самите институции, само той може да извращава реалността и да сравнява тези интернати със затвор.  В концепцията позоваването на Европейския съд по правата на човека е изложено по твърде любопитен начин. В противоречие с мотивите на тази институция, изложени в цитираното по-горе решение, в което не са намерени нарушения по повод на най-сериозните оплаквания – за нарушение на правото на свобода и сигурност, в концепцията (на с. 7) се твърди, че съществуващата система от наказателни и наказателно-процесуални мерки в ЗБППМН „създава условия държавата да бъде осъждана от Съда по правата на човека за системни нарушения на фундаментални права“. Струва ми се, че тази международна институция и нейният авторитет е използвана по-скоро като плашило, за да се обоснове една теза, която е издигната преди да се напише самата Концепция като политически документ. Предназначена от т.н. професионалисти (авторите) за непрофесионалисти, които обаче са овластени да вземат решения, неясната реализация би навредила много повече, отколкото да подпомогне усилията по превенция на правонарушенията на малолетни и непълнолетни

Оспорвам твърдението, че процедурата за налагане на възпитателни мерки не удовлетворявала изискванията за справедлива процедура, установени в Европейската конвенция. Твърдя, че изложените аргументи са непрофесионални, несериозни и показват единствено непознаване на практиката на Европейския съд. Доколкото този въпрос е анализиран в монографията ми в самостоятелна глава, не мисля, че се налага да повтарям отново доводите си.[2] Жалкото е обаче, че в Министерството на правосъдието разполагат с този материал, жалко е, че нито един специалист по правата на човека не е взел участие в подготовката на тази концепция. В тази част на концепцията са повторени аргументите, изложени от жалбоподателките по делото А. и др. срещу България, но не и мотивите на Европейския съд, с които тези аргументи не се приемат.  Това е и още едно доказателство за непрофесионализма и манипулативността на този документ.

Абсолютно несъстоятелно е по тази причина и твърдението, че непълнолетните в наказателния процес  били в по-благоприятно процесуално положение от малолетните и тези непълнолетни, по отношение на които са налагани възпитателни мерки. Изискването да се анализира субективната страна на противообществените прояви у наказателно неотговорни лица може да буди само недоумение относно липсата на познания в областта на вменяемостта и наказателната отговорност. Твърдението, че по отношение на малолетните и наказателно неотговорните непълнолетни трябвало да се прилагат само мерки за закрила по  Закона за закрила на детето ме предизвиква да задам въпроса : от кое поколение закони е Законът  за закрила на детето – от първо или от второ? Според разбиранията на авторите на концепцията, би следвало да отговорим, че той е от второ поколение, т.е. от по-съвременните и значи – по-добри може би закони? Питам се обаче защо през 20-те години от създаването му и до днес органите по прилагането му не иззеха инициативата от Местните комисии и какво им пречеше те първи да откриват случаи на децата в риск, да предприемат съответните закрилни действия, да работят с детето и да му осигуряват подкрепяща го среда? В концепцията няма отговори на тези въпроси. Затова пък има изначално определена теза: понеже ЗБППМН е стар и лош, репресивен, да разбием изцяло системата.  Дълбоко съм убедена въз основа на дългогодишните изследвания, в които съм участвала, посещенията на институциите които съм правила и многобройните възпитателни и съдебни дела, които съм проучила, че възпитателни мерки, включително и с изолиране от семейството и настаняване в институции, в редица случаи е задължително да бъдат прилагани по отношение на лица, с ясно формирани престъпни нагласи (рецидивни прояви на 11 и 12-годишна възраст; извършване на тежки посегателства срещу личността и др.п.).

Не приемам голословното твърдение в концепцията, че пробационните мерки  в нашето законодателство били въздигнати в наказание и това положение се променило едва с проекта за нов НК. Внимателният прочит на този проект опровергава изложеното, защото  на практика по отношение на непълнолетните каталогът на тези ненаказателни мерки е твърде ограничен.

В анализирания политически документ е прокарана идеята, че ЗБППМН „товари с репресия, аналогична или по-тежка от наказателната“,“предвижда същия стандарт на репресия по отношение на деца без престъпно поведение, като същевременно пречи на достъпа им до системата на закрила“ (с.9). Не разбирам как точно един закон може да препятства прилагането на друг закон и защо ЗБППМН пречи на прилагането на Закона за закрила на детето. Всъщност нито в Концепцията са представени данни относно ефекта от защитните мерки по ЗЗД, нито ми е известно да е налице такова изследване, което да може да докаже тезата, че защитните мерки са прилагани ефективно от страна на специализираните органи по закрила на детето. Мисля си, че ако това беше така, то щеше да се почувства през 20-те години от началото на действие на ЗЗД. Налице са обаче точно противоположни резултати, за които не е виновен старият ЗБППМН, а именно органите по закрила на детето „вървят“ след събитията. Вместо те да сигнализират за деца в риск, по-честа е практиката те последни да научават за тях от другите участници в критикуваната репресивна система. Разполагам с представителна извадка от документи, за да докажа твърдението си.

Силно ме озадачава изразът, че действащото законодателство не предлагало политическо  решение на конфликта между качеството „жертва“ и качеството „извършител“, поради което то пораждало репресивен ефект и обуславяло репресивния метод като приоритетен в общата политика на държавата.

Концепцията залага на принципа, че колкото повече се повтарят едни и същи фрази като заклинания, толкова по-убедително ще се открои основната идея на авторите. Затова с различни думи и изрази неколкократно се излага тезата за репресивен характер на дейността на местните комисии (неподкрепено с нито една цифра)

Оставам със странното усещане че е направен опит за манипулация не само на обществото като цяло, но и на изпълнителната и законодателната власт , като се злоупотребява с твърдения, които са изцяло неверни, за да се преследва една недотам почтена цел. С риска да бъда критикувана или неправилно разбрана бих искала да заключа, че този политически документ е непрофесионален, матипулативен и вреден, поради което се нуждае или от сериозна преработка или от отмяна и разработване на друг от широк кръг от специалисти. Не на последно място намирам, че Концепция за нова политика в областта на правосъдието на детето би следвало да бъде предложена на широка обществена дискусия, а не да се пише от група анонимни „експерти“, претендиращи  че са специалисти-енциклопедисти.

[1][1] Affaire A. et autres c. Bulgarie, Requête Nº 51776/08, 29 novembre 2011.Виж и статията Решението А. и други  срещу България (Affaire A. Et autres c. Bulgarie – requête no 51776/08)Едно  решение на Страсбург, което трябва да   познават всички районни  съдии и прокурори. В: htpp:www.legalworld.bg/print.php?storyid=25078

[2] Възпитателни мерки за малолетни и непълнолетни правонарушители.С.,Сиби, 2011

*Материалът е публикуван в сп. „Обществено възпитание“, 2013, 1, с.6-13 със заглавие „По повод приетата концепция за държавна политика в областта а правосъдието за детето за периода 2012-2020

Liked it? Take a second to support svmargaritova on Patreon!
  1. Все още няма коментари.
  1. 0 trackbacks