Руското законодателство за подслушване на мобилните телефони не съответства на ЕКПЧ
Това е решението на Голямото отделение, постановено на 4 декември 2015 г. по делото Roman Zakharov v. Russia (application no. 47143/06). Според 16-те съдии (решението е подписано с едно особено мнение) е било нарушено правото на личен живот на жалбоподателя. Делото е свързано със системата за подслушване на мобилните телефони в Русия. Жалбоподателят е главен редактор на списание и ръководител на регионалния център на Фонда за защита на гласността в Санкт Петербург. Той посочва, че руското законодателство задължава мобилните оператори да монтират техническо оборудване за осигуряване дейността на оперативно-издирвателните мероприятия (т.н. СОРМ-2). При липсата на достатъчно процесуални гаранции в законите това оборудване позволява безконтролно подслушване на разговорите по мобилни телефони.
Европейският съд достига до заключението, че жалбоподателят е имал правото да сезира съда с жалба, че е жертва на нарушение на Конвенцията, макар че не може да докаже, че неговите телефонни разговори действително се подслушват. Като взема предвид липсата на ефективни средства за обжалване на национално ниво, негласният характер на методите на наблюдение и фактът, че те потенциално могат да бъдат приложени по отношение на всеки ползвател на мобилна връзка, Съдът достига до извода, че в този случай би било оправдано да се изследва съответствието на руското законодателство ѝ неговото прилагане с Конвенцията в случая на жалбоподателя. Затова и той не е бил длъжен да доказва не само факта на подслушване на неговите телефонни разговори, но дори и наличието или отсъствието на риск от такова подслушване. Поради това, че самото законодателство не предоставя гаранции за ефективни средства за обжалване на човек, който подозира, че неговите телефонни разговори се подслушват, само по себе си съществуването му вече представлява намеса в правото на жалбоподателя по чл. 8. Съдът отбелязва, че несъмнено подслушването на мобилните телефони преследва легитимни цели, такива, като предотвратяване на престъпления, защита на националната сигурност, обществения ред и икономическото благосъстояние на страната. Обаче съществува риск, че системата на секретни методи на наблюдение, създадена за защита на националната сигурност, на практика може да отслаби или да разруши демокрацията под предлог за нейната защита. Затова законодателството трябва да установява адекватни и ефективни гаранции срещу злоупотреби, за да се ограничи прилагането на негласните методи на наблюдение само в тези случаи, когато това действително е необходимо за достигане на посочените цели. Съдът достига до извода, че руското законодателство съдържа редица гаранции срещу злоупотреба, обаче те не са достатъчни. Макар че злоупотребите са възможни при всяка една система на организация на негласно наблюдение, вероятността за тях е особено голяма в такава система като в Русия, където правоохранителните органи имат пряк достъп до всички телефонни разговори по мобилни телефони с помощта на техническите средства. В частност Съдът достига до извода, че руското законодателство не предоставя адекватни и ефективни правни гаранции в следните сфери:
- то не определя достатъчно ясно ситуациите, в които правоохранителните органи имат право да използват негласни оперативно-издирвателни мероприятия (например подслушване на телефонни разговори), и ситуации, в които тези мероприятия трябва да бъдат прекратени, а събраните данни – унищожени;
- процедурата по даване на разрешение за подслушване на телефонни разговори не предоставя достатъчни гаранции, че подслушването се осъществява само в тези случаи, когато това е оправдано и необходимо;
- надзорът за законност на провежданите негласни оперативно-издирвателни мероприятия е неефективен;
- отсътстват ефективни средства за обжалване. Съдът специално отбелязва, че ефективността на предвидените средства за обжалване се обезмисля от това, че те са достъпни само за тези хора, които могат да представят доказателства за подслушването на техните телефонни разговори. При липсата на система за уведомяване за подслушването на телефонни разговори или възможността да се поиска информация за подслушването, на практика е невъзможно да бъдат получени подобни доказателства.
До решението на Голямото отделение на Европейския съд се стигна след като на 11 март 2014 г. първа камара на Съда, на която е била разпределена жалбата, на основание чл. 30 от ЕКПЧ и чл. 72 от Правилата, се десезира в негова полза. Решението е подписано с едно особено мнения – на съдията Дмитрий Дедов, който изразява становище, че жалбата е следвало да бъде обявена за недопустима, тъй като намира, че тук става въпрос за абстрактна жалба, при която не е налице „жертва“ по смисъла, който е установен в практиката на Съда.(Silver et autres c. Royaume-Uni, 25 mars 1983, § 79, série A no 61, Nikolova c. Bulgarie [GC], no 31195/96, § 60, CEDH 1999‑II, Nejdet Şahin et Perihan Şahin c. Turquie [GC], no 13279/05, §§ 68-70, 20 octobre 2011, Sabanchiyeva et autres c. Russie, no 38450/05, § 137, CEDH 2013, et Monnat c. Suisse, no 73604/01, §§ 31-32, CEDH 2006‑X). В този смисъл той намира, че така самият Европейски съд се отклонява от установените от него стандарти .
Решението повдига въпроси, които са актуални и за българската действителност и законодателство, тъй като Съдът все още не е имал повод да провери на практика дали установените от него дефицити и липсата на гаранции по няколко български случая, в които е третиран въпросът относно изпълзването на специални разузнавателни средства (Kirov c. Bulgarie (Requête no 5182/02), 22 May 2008; Case of the Assotiation for European integration and human rights and Ekimdzhiev v. Bulgaria (Application no. 62540/00),28 June 2007), са преодоляни. Добре би било обаче българските власти да побързат, тъй като решениетоо на Голямото отделение на Европейския съд не обвързва само Русия, а и всички останали държави, чиито законодателства страдат от аналогични или подобни недостатъци и не предоставят достатъчно гаранции за неприкосновеност на личния живот.
