Преди седмица редица медии обявиха, че българският съдия в Европейския съд по правата на човека – г-жа Здравка Калайджиева, е информирала председателя на Съда, че желае да прекрати мандата си на 1 март 2015 г. В тази връзка предстои да започне процедура за номинирането на трима кандидати, които българското правителство би трябвало да представи пред органите на Съвета на Европа и представителите в Парламентарната асамблея от всички страни-членки на Съвета на Европа чрез гласуване да изберат един от тях за съдия от името на Република България. Процедурата по номинация, за която „Правен свят“ писа, действително бе изработена през 2007 г. по инициатива на министъра на правосъдието Меглена Тачева. Бяха регламентирани подробно както изискванията към всеки кандидат при подаването на документите, така и своеобразният „изпит“ на който беше подложен всеки от тях, състоящ се от две части. Първата беше писмена – за проверка на езиковата култура и познанията и по двата официални езика на Съвета на Европа /знанието на втори език бе считано за предимство/. Самото устно изслушване бе проведено публично в тържествената зала на Съдебната палата и всеки един гражданин имаше възможността да чуе презентациите на самите кандидати и техните отговори на въпросите на комисията /състояща се от магистрати, адвокати, представители на университетските среди и на неправителствения сектор – специалисти в областта по правата на човека/, които по покана на членовете й трябваше да бъдат давани на предпочетения от кандидата език /френски или английски/. В условията на напълно прозрачно и демократично „състезание“ бяха излъчени кандидатурите на трима достойни юристи – сегашният съдия в Европейския съд г-жа Калайджиева, съдията в Конституционния съд г-н Румен Ненков и зам.-председателката на ВКС – г-жа Павлина Панова /която оттогава и до настоящия момент е и съдия ad hoc в Европейския съд по правата на човека/.
България бе една от малкото, ако не и единствената държава, която регламентира по нормативен път редът и условията за номиниране на кандидатурите за съдии и то още преди 7 години. Би било добре, ако Министерството на правосъдието качи на своя сайт тaзи заповед, тъй като тя трудно може да бъде открита . По този начин не само евентуалните кандидати биха имали достатъчно време да се ориентират дали отговарят на изискванията за кандидатстване и в по-спокойна обстановка да подготвят необходимите им документи, но и обществото би получило информация за това, че номинацията не се осъществява на „тъмно“ .Така то ще има и основанията да изисква от управляващите спазването на принципите на демократичност и прозрачност при осъществяването на такъв важен избор.
През 2007 г. България показа стандарт, който съществуваше в твърде малко държави и би било добре и сега да се придържаме към него. По мое мнение няма никаква пречка по същата процедура да бъде проведен изборът и в настоящия момент . В по-дългосрочен план би било добре да се помисли за правната й регламентация в закон.
Процедурата по номиниране е изключително важна, защото трябва да се вземе предвид, че съдиите в Европейския съд по правата на човека в настоящия си състав са юристи с изключително богат професионален опит, експертиза в областта на правата на човека в национален и международен план и научни постижения. Беглият поглед върху биографиите им показва, че преди да бъдат избрани за съдии в ЕСПЧ те са били магистрати на ниво върховен или апелативен съд или конституционни съдии, участници в много международни проекти и организации, свързани с правата на човека и университетски преподаватели с различни научни степени и звания, както и с по няколко специализации, повечето от които в чуждестранни университети.
Ето защо към номинацията на българските представители за тази важна и престижна позиция в Европейския съд по правата на човека трябва да се подходи с изключително голяма отговорност и без всякакви партизанщини. Следва да се отчита, че е необходимо и технологично време – за обявяване на самия конкурс, период, който да бъде даден на кандидатите да подготвят документите си, избор на жури /комисия /, провеждане на писмената и устната част от събеседването ,обявяване на резултатите, решение на Министерския съвет, сезиране на Съвета на Европа. Ето защо би било безотговорно да се изчаква изборът на следващо редовно правителство, което да предприеме всички тези стъпки. Една от важните задачи на настоящия министър на правосъдието е да организира своевременно обявяването на процедурата по номинации , тъй като не подобава към подобни важни решения да се подхожда в последната минута.
Така България би дала пример, че спазва традиция, която се е превърнала в стандарт при избора на един от най-престижните и отговорни постове в Европа.
