С решение на Голямото отделение от 23 април 2015 г. Европейският съд по правата на човека /ЕСПЧ/ доразви своята своята практика относно свободата на изразяване на адвокатите, гарантирана от чл. 10 на Европейската конвенция за правата на човека /Конвенцията/.
В делото Morice c. France (жалба n° 29369/10) един френски адвокат е бил осъден да заплати глоба заради клевета срещу двама съдии-следователи по повод негови думи в писмо, адресирано до Министъра на правосъдието и публикувани във вестник „Mond“. Наред с това са били уважени и гражданските искове срещу него.
Фактите по случая
През 1995 г. съдията Борел, магистрат, командирован по двустранно споразумение за сътрудничество между Франция и Република Джибути, е намерен мъртъв на 18 км от столицата, полугол и овъглен. Първоначалното заключение на местните власти е, че се касае за самоубийство. По жалба на вдовицата е образувано досъдебно производство във Франция, в което жалбоподателят е упълномощен да я представлява като граждански ищец. Разследването е възложено на съдия-следователката М., към която е прикрепен и неин помощник L.L. През 2000 г. отделението за разследване към апелативния съд отстранява тези магистрати и възлага производството на друг съдия-следовател. Жалбоподателят отправя искане да му бъде предоставена видеокасетата с направения запис на местопроизшествието от отстранените следователи, които са пътували до Джибути, но не са го допуснали като представител на гражданските ищци да участва в огледа. Новият разследващ установява, че в делото такава касета липсва, поради което я изисква от съдия-следователя М. Заедно с касетата в плика, адресиран до нея, е открита визитка от главния прокурор на Джибути, върху която е изписан ръкописен текст с доста фамилиарен тон, адресиран до М., от който се установява, че двамата са много близки.
По същото време обвинителното отделение уважава искане на жалбоподателя за отвод на същата съдия-следователка М. по друго широко обсъждано в медиите дело на сциентолозите, по което са липсвали доказателства от досието.
Във връзка с укритата видеокасета през септември 2000 г. жалбоподателят и негов колега адресират писмо до Министъра на правосъдието по повод разследването на смъртта на съдията Борел. В него те декларират, че сезират отново министъра на правосъдието поради „поведение, явно противоречащо на принципите на безпристрастността и лоялността на магистратите[M. и L.L.]“ и отправят искане да бъде започнато разследване от Генералната инспекция на съдебните служби по повод „многобройните неуспехи, които са разкрити, като част от наказателното разследване“.
На следващия ден във вестник „Mond“ е публикувана статия, в която журналистът разказва, че г-н Морис и неговият колега са обвинили съдията М. пред Министъра на правосъдието. Цитирани са извадки от тяхното писмо по повод нарушаването на принципите на безпристрастността и лоялността и че тя изглежда е пропуснала „да включи и да предаде на своя заместник едно доказателство.“ В статията журналистът припомня накратко случая, както и отказът на следователите да допуснат участието на адвокатите при повторния оглед на местопроизшествието. Предадено е и съдържанието на текста върху визитката.
Двамата съдии следователи депозират жалба и предявяват граждански искове за публично оклеветяване на държавни служители срещу директора на вестника, автора на статията и жалбоподателя.
Жалбоподателят е признат за виновен от апелативния съд в извършването на престъплението оклеветяване на държавни служители и е осъден да заплати глоба от 4 000 евро. Гражданските искове са уважени по отношение на жалбоподателя, директора на вестника и автора на статията. Те са осъдени да заплатят солидарно по 7 500 евро на всеки от двамата съдии-следователи.
С решение от 11 юли 2013 г. Пето отделение на ЕСПЧ с шест срещу един гласа приема, че не е налице нарушение на чл. 10./установено е нарушение на чл. 6§1 в аспекта на нарушаването на принципа на безпристрастност/. По искане на жалбоподателя на 9 декември 2013 г. делото е допуснато до разглеждане от Голямото отделение.
Решението на Голямото отделение
С решение от 23 април 2015 г. ЕСПЧ с единодушие заключава, че е нарушен чл. 10 от Конвенцията.
Припомнайки основните принципи и стандарти, залегнали в неговите решения, той обръща особено внимание на ограниченията в чл. 10 §2, подчертавайки, че те не са толкова големи в две области – политическия дискурс и по въпроси от общ интерес. Съдът подчертава, че с много високо ниво на защита се ползва свободата на словото и съответно – свободата на преценка на държавите е силно ограничена в случаите, когато изказванията се отнасят до функционирането на съдебната система, дори и когато процесът все още не е приключил. Съдът обръща внимание, че за него има значение дали става въпрос за фактически твърдения (които подлежат на доказване) и ценностни съждения, които по своето естество не могат да бъдат доказани и поставянето на такова изискване би нарушило свободата на самото изказване на мнение, което е основен елемент от правото, гарантирано от чл. 10. Все пак, когато се прави преценка на ценностно съждение, пропорционалността на намесата зависи от съществуването на достатъчни фактически основания, на които то се базира. При липсата на такива подобно съждение би могло да се приеме като прекомерно(§§124-127).
Съдът отделя специално внимание на гаранциите за авторитета на съдебната власт и подчертава, че границите на допустимата критика срещу нея, когато тя е насочена по повод изпълнението на служебни задължения, са по-широки, отколкото по отношение на физическите лица (§§128-131).
В решението е отделено място и на статута и свободата на изразяване на адвоката. Европейският съд подчертава централната роля на адвоката във всеки съдебен процес, неговата независимост, произтичащите от нея задължения и отговорности, а наред с това необходимостта да разполага със свободата на изразяване в името на професионалното упражняване на професията. Съдът разграничава два аспекта на тази свобода – вътре и вън от съдебната зала, но подчертава, че защитата на един клиент може да продължи и чрез участие в телевизионни предавания или в пресата чрез информиране на широката публика за недостатъци, които са от естество да навредят на доброто функциониране на съдебната система или на безпроблемното протичане на разследването(§§132-139).
Съдът констатира, че между страните няма спор относно наличието на намеса в свободата на изразяване (чрез осъждането на жалбоподателя от наказателен съд , както и да заплати неимуществени вреди), както и че тя е била предвидена в закона. Основният въпрос, на който следва да се даде отговор, е, дали тя е била необходима в едно демократично общество. Европейският съд посочва, че според националния съд клеветнически са самите изрази в писмото до Министъра на правосъдието за нарушаването на принципите на безпристрастност и лоялност по повод укритото доказателстов, както и обвинението в „съучастие“ по повод думите, написани във визитната картичка от Главния прокурор до съдия-следователя.
Съдът приема, че думите, заради които е осъден жалбоподателят, засягат едновременно както функционирането на съдебната система, така и развитието на разследването по делото Borrel. Ето защо тук става въпрос за един дебат от интерес за обществото, което включва едно високо ниво на защита на свободата на изразяване, а същеврменно ограничава свободата на преценка на държавата.
Той посочва, че г-н Морис се е изразил чрез ценностни съждения, които са почивали на достатъчна фактическа основа. Неговите думи са засягали въпрос, койт е бил от обществен интерес, а именно: функционирането на правосъдната система и разглеждането на дело, което е било с междудържавни измерения и с голям медиен отзвук.
Интересът към това решение на ЕСПЧ се дължи преди всичко на изчерпателното напомняне на юриспруденцията на Страсбург, приложима по повод свободата на изразяване на адвоката вътре и вън от съдебната зала .
Според Съда „адвокатът не трябва да бъде възприеман като един журналист. Всъщност тяхното място и тяхната роля в юридическия дебат по своята същина са различни. Мисията на журналистите е да предоставят информация и идеи по въпроси от общ интерес, включително и по тези, свързани с управлението на правосъдието, спазвайки своите задължения и отговорности. От своя страна адвокатът действа като участник в правосъдието, пряко ангажиран с функционирането на същото и чрез защитата на една от страните“. (§148)
Интересът към делото се състои и в разбирането, че „един адвокат трябва да може да привлече вниманието на обществото върху евентуални слабости във функционирането на съдебната система, като от такава конструктивна критика съдебните власти биха могли да извлекат полза“. (§148)
Съдът обръща внимание и на разграничението между магистратите, които трябва да бъдат сдържани поради особената им роля в обществото като представители на съдебната институция и адвокатите.“Речта на магистрата, за разлика от тази на адвоката, е възприемана като израз на обективна преценка, която ангажира не само този, който я изразява, но и цялата институция на правосъдието. Адвокатът от своя страна говори само от името и за сметка на своите клиенти“. (§168)
Въпреки това Съдът уточнява, че „правилното функциониране на съдилищата няма да е възможно без взаимоотношения, които се основават на взаимно уважение и внимание между различните участници в правосъдието,а главните сред тях са съдии и адвокати. (§170).
Европейският съд достига до заключението, че думите, заради които е бил санкциониран жалбоподателят, не могат да бъдат окачествени като сериозно посегателство срещу съдебната власт. Критиката е била насочена срещу двамата съдии-следователи и тя е била представена в рамките на един дебат от обществен интерес относно функционирането на съдебната система и в контекста на дело с много голям медиен отзвук и важно по своя характер. Дори и да се приеме, че са били твърде крайни, те са почивали върху една достатъчна „фактическа основа“.
Що се отнася до наложеното наказание (като компонент от преценката за пропорционалност), Съдът преценява, че осъждането на жалбоподателя за клевета в съучастие представлява непропорционална намеса в свободата му на изразяване, която не е била необходима в едно демократично общество по смисъла на чл. 10 от Конвенцията.
*********
В делото Fuchs v. Germany (n° 22922/11 et 64345/11) немски адвокат е бил осъден от съд и му е било наложено и дисциплинарно наказание за клеветнически твърдения, изложени в писмени бележки пред съд срещу експерт – компютърен специалист по повод внесен обвинителен акт.
Клиентът, когото той е представлявал, е бил обвинен, че е разпространявал детска порнография чрез своя компютър. Г-н Фуш е твърдял, че частният експерт, натоварен от прокуратурата да декриптира файловете с данни, който е положил клетва преди да изпълни задачата си пред съдебните власти, би могъл да манипулира файловете с цел да получи желаните от прокуратурата резултати.
Експертът депозира жалба за клевета, в резултат на която г-н Фуш е бил осъден и му е била наложена глоба.Впоследствие дисциплинарната адвокатска комисия го порицава и му налага глоба поради това, че е нарушил задължението си да упражнява професията си съвестно и да опазва доверието, свързано с нея.
С решение по допустимост от 27 януари 2015 г. Съдът обявява жалбата за недопустима поради нейната необоснованост. Санкциите, наложени на г-н Фуш са били квалифицирани като намеса в неговото право на свобода на изразяване, но те са били предвидени от закона (НК и Кодексът за юридическите професии), преследвали са легитимна цел (защита на репутацията и правата на заклетите експерти) и са били необходими в едно демократично общество.
Съдът е счел, че г-н Фуш не е трябвало от името на защитата и в интерес на своя клиент да прави общи предположения, че експертът фалшифицира доказателствата. Още повече, че въпросните думи не са съдържали никаква обективна критика за работата на експерта в хода на самия процес, а са целели да омаловажат неговата работа по начин, че неговите заключения да се приемат като неизползваеми. Поради това те не са били оправдани от гледна точка на законната защита на интересите на неговия клиент. Нещо повече, те не са били дължими и на обществото. На последно място Съдът не намира, че наложените глоби в хода на наказателното и дисциплинарното производство са били непропорционални.
Това е първият случай, в който Съдът се произнася по повод оспорването от страна на адвокат на почтеността на един заклет експерт. Според него тези експерти трябва да бъдат защитени от „необосновани смущения, ако те искат да успеят в изпълнението на тяхната задача. Следователно понякога е необходимо да бъдат защитавани, когато са обект на прекомерни и обидни словесни атаки срещу упражняването на тяхната професия.“ (§42)
Тук също става въпрос за важно решение. На първо място, защото използването на заклети експерти е относително често в европейските страни и особено в наказателната материя. На второ място и най-важното – защото Съдът не забранява на адвокатите да критикуват работата на експертите, но поставя определени граници, свързани със здравия разум.
****
Решението Morice и решението по допустимост Fuchs произтичат от твърде различни обстоятелства и приключват по съвсем различен начин: установяване на нарушение в единия случай и обявяване на оплакването за недопустимо – в другия. Въпреки това те се отнасят до един и същ въпрос – този за свободата на изразяване на адвокатите. Те имат същевременно една и съща стойност: да се прецизират правата и отговорностите на адвокатите, когато те се изразяват по повод съдиите и заклетите експерти. В този смисъл решенията са полезни за една професия, която в цяла Европа е в първите редица за гарантиране спазването на изискванията на Конвенцията.
……………………………….
*Morice c. France (жалба n° 29369/10), решение на Голямото отделение от 23.04.2015 /достъпно на френски и английски език/:
http://hudoc.echr.coe.int/fre?i=001-154264
**Fuchs v. Germany (n° 22922/11 and 64345/11), решение по допустимост от 27 януари 2015 г., достъпно на английски език:
