time limit-4

Няколко пояснения относно срока, в който може да бъде подадена жалба до Европейския съд по правата на човека 

Едно от най-важните процедурни условия за допустимост е регламентирано в чл. 35 от Конвенцията, който гласи, че  жалбата следва да бъде подадена „след изчерпване на всички вътрешноправни средства за защита…в срок от шест месеца след датата на окончателното решение на националната инстанция” – чл.35 от Конвенцията.

Практиката показва, че този наглед ясен текст, понякога се  тълкува така, че следва   да се изчерпят и извънредните средства за защита, след което  да бъде сезиран Европейския съд по правата на човека.

Вероятно объркването идва от кумулативността на двете предпоставки –

а)да са изчерпани вътрешноправните средства за защита и

б) да не е изтекъл 6-месечният срок от окончателното съдебно решение.

Ето защо бих искала да направя някои пояснения. Когато Европейският съд тълкува тази разпоредба, той няма предвид  извънредните способи за защита, каквито са  молбата за отмяна в гражданското и административното съдопроизводство и за възобновяване на делото в наказателното производство. Такова прекомерно разширително тълкуване не може да се изведе от текста на чл. 35 на Конвенцията. Противното би означавало всеки един гражданин да използва тези процедури без оглед на това – има ли основания за тях или не. А, както е известно, процедурата по отмяна на влязло в сила решение или за  възобновяване на наказателно производство,  е допустима в строго и лимитативно изброени хипотези.

Вярно е, че за непосветените и непознаващите   съдопроизводствените правила, като че ли съществува убеждението, че  след решението на т.н. „тричленка”, както се изразяват много често гражданите, съществува и още една възможност – „петчленка”(а в административнот производство – и „седемчленка“), след което вече наистина процедурата е окончателно приключила. Всички, които са правили опит да сезират Европейския съд в по-късен момент, след като са използвали извънредните способи, знаят че жалбите им са били обявявани за недопустими.

В моята практика съм имала случаи, когато при депозирането на жалбата съм информирала Съда, че е инициирана процедура по отмяна на влязло в сила решение, но изходът й е неясен, поради което се подчинявам на правилото за 6-месечния срок, като  давам уверения, че ще го информирам за развитието на процеса.

Разбира се, ако   процедурата  за отмяна има успешен завършек и съответният Върховен касационен или административен съд отмени влязлото в сила решение и производството започне отначало, тогава срокът няма да е пропуснат и Европейският съд може да бъде сезиран едва след като приключи окончателно второто производство, което се е развило в резултат на отмяната. Такива случаи също съм имала и дори Европейският съд е постановявал осъдително решение по чл. 6§1 за неразумна продължителност на гражданското производство  – делото  Kabakchievi v. Bulgaria (Application no. 8812/07), решение от 6 май 2010 г.

Има едно изключение от правилото относно извънредните способи за отмяна и то се отнася за тези случаи на наказателно производство, при които решението на окръжния съд е окончателно, но винаги е допустимо да се направи искане за възобновяване на производството. Това е хипотезата на чл. 422, т. 5 от НПК. Европейският съд е установил, че това средство е достатъчно ефективно и неизчерпването му би довело до недопустимост на жалбата. От друга страна, той не е взел предвид направеното възражение от страна на Правителството по повод това, че жалбата е депозирана извън 6-месечния срок от влязлото в сила решение, ако тя е депозирана в рамките на 6-месечния срок, чието начало се отброява от датата на решението на ВКС за възобновяване на производството (ако това решение е окончателно). В този смисъл той е отхвърлил възражението на Правителството в решението си от 25 март 2010 г. по жалбата на  Paraskeva Todorova c. Bulgarie, requête no 37193/07.

По-различен е въпросът, когато става въпрос за неизпълнение на съдебно решение, постановено в полза на дадено лице – физическо или юридическо. Тогава горното правило не важи, а принципът е – колкото по-дълго държавата не изпълнява това решение, толкова по-голямо е нарушението.  Тогава жалбоподателят трябва да докаже, че през този период той не е бездействал, а е сезирал съответната институция, писал е жалби, молби, правил е искания и пр., но   институцията не е предприела никакви мерки или ги е предприела със закъснение. В тези случаи началото на шест-месечния срок ще се брои от датата на преустановяване на  нарушението от страна на държавата – например, от датата на  изплащане на присъденото обезщетение, за което пред  държавния орган е бил представен изпълнителен лист.

Като изключим актовете на ВКС и ВАС, все още не всички окръжни и апелативни съдилища качват на сайтовете си своите решения. Когато обаче това се окаже окончателният съдебен акт (при процедурите по ЗАНН, например, окръжният съд е касационната инстанция или при наказателни дела, подсъдни на районните съдилища, може окръжният съд да е последна инстанция ), съобщение на страните не се изпраща. Не се уведомяват пострадалите и при постановяване на окончателното определение, с което се оставя в сила постановлението за отказ от образуване на досъдебно производство. Правило за необжалваемост на решенията на въззивната инстанция е налице и при гражданските производства (виж чл. 218а ГПК).

Когато по националния закон е регламентирано, че  решението не се връчва на страните и те не се уведомяват изрично за изготвянето му, Съдът счита, че началната дата на шест месечния срок е датата, на която делото е било върнато   в деловодството на първоинстанционния съд. Това е  и денят, в който страните със сигурност са можели да се запознаят със съдържанието му.Такова разрешение е възприел Съдът в решението си по допустимост от 12 юни 2012 г. по жалбата на Lubomir Kirilov Aramov c. Bulgarie, requête no 28649/03. Окончателното решение на окръжния съд по ЗОДОВ е било постановено на 14 януари 2003 г.Делото е било върнато в районния съд на 21 януари с.г., като тази дата фигурира в регистъра на районния съд. Жалбоподателят се оплактал, че в деловодството на окръжния съд неколкократно му било отговаряно, че решението все още не е изготвено. Жалбата до Европейския  съд била  изпратена на 22 август 2003 г., но Съдът отбелязва, че 6-месечният срок е изтекъл на 21 юли 2003 г. От  факта на регистриране на делото  в първата инстанция Съдът заключава, че заинтересованите лица имат достъп до него и могат да се запознаят с окончателното решение. Ето защо от  датата на отбелязване в регистъра на делото започва да се отроява 6-месечния срок по чл. 35 от Конвенцията.  В същия смисъл е неговата постоянна практика – Levent Öztürk v. Turkey (dec.), no. 8428/02, 10 October 2006; Aydın and Şengül v. Turkey, no. 75845/01, § 14, 3 May 2007)

Бих искала да направя и още едно уточнение по повод сроковете. Съдът отчита началото на 6-месечния срок  по всяко едно оплакване към датата на първото писмо, изпратено до него. Ако в тази „първоначална жалба“ не са повдигнати всички оплаквания, макар и само с по едно изречение, той няма да ги разгледа по същество, след като за пръв път са посочени едва с основната жалба, която е изпратена по-късно (имам предвид случаите, когато поради различни причини жалбоподателят или неговият адвокат са изпратили писмо до Съда в свободен текст, в което най-общо излагат по-скоро намеренията си да го сезират с жалба). По този повод също има немалка практика, включително  и по български случаи –   Galev and Others v. Bulgaria (dec.), решение от 29.09.2009 по жалба № 18324/04;  Ivanova-Sokolova (dec.), решение от 29.04.2008  по жалба № 26057/04; Ivan Vasilev v. Bulgaria (dec.) решение от 29.04.2008 по жалба № 26057/04

Като заключение бих желала да повторя още веднъж казаното в началото: срокът за депозиране на жалба е не по-късно от шест месеца от решението на този български съд, който се е произнесъл последен в редовна гражданска, съдебно-административна или наказателна процедура. Оплакванията трябва да са направени още с първоначалната жалба, т.н. първо писмо до Съда.

 

 

Author

Write A Comment